Съкровището на планетата Земя

ГЛАВА IПРИЗЕМЯВАНЕ

В същото време на мястото, напълно съответствуващо на изчислените от Лида Андреевна Чарская координати, край град Д. в Доларланд се спускаше необикновеното тяло.

Право асфалтирано шосе прорязваше като с нож полето. По неговото платно бавно вървеше доларландец на средна възраст в износени, но прилични дрехи; човек, който пази уважение към себе си и мечтае някой ден да се нареди сред хората, които могат да си позволят лукса да живеят — защото Доларланд е страна, където не всеки човек има това право. По-точно казано, Джек Молнар отскоро бе скъсал с безработицата и станал чиновник във фирма, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност… Може би затова беше в лошо настроение и мислеше със свито сърце за поръчението, което отиваше да изпълни в предприятие далече от града.

Потънал в неприятни мисли, мъжът изведнъж видя някаква светкавица, която се изви над самата му глава високо-високо в небето. Обърна нагоре смаяните си очи и в същия миг рейсовата кола, която чакаше, профуча край него, без да спре. Той дори нямаше време да помисли за това обстоятелство, нито да се ядоса, тъй като чудноватото тяло бе взело да добива все по-реални форми и от светкавица се превърна в блестяща сфера, започна бавно да расте и да се спуща за приземяване.

Джек неведнъж бе виждал самолети и дори дирижабли, а не успя да си даде сметка какъв би могъл да бъде този самолет с необикновени форми и размери, появил се на място, където няма въздушно пристанище. Но той не се зачуди: в Доларланд новото никога не е ново и никого не учудва — малко ли чудноватости има там!

Доларландецът не можа да види откъде и как изникнаха колелата, по които летящата сфера леко се плъзна. Зашеметен бе от въздушната струя, която го завъртя и отхвърли далеч настрана, но успя да забележи как от двата полюса на сплесканото гигантско кълбо започна да се навива на руло тънък пласт, изчезна в екваториалния пояс и откри блестящо метално тяло. Джек нямаше достатъчно време да се замисли над странните обстоятелства, придружаващи появата и кацането на този кораб, понеже по шосето вече тичаха запъхтени мъже, очевидно слезли от току-що профучалия рейс. С инстинкта на доларландец той изведнъж почувствува, че до него е кацнало самото щастие, за което от детинство бе мечтал, с вярата в което го закърмваше още от люлката майка му. Онова щастие, което прави от носачите милионери. Осъзна, че да хване в момента щастието, значи пръв да се озове срещу неочакваните гости, прилетели изневиделица с този кораб; за него сега най-важното бе чие име ще бъде записано във вестниците като техен пръв посрещач.

Джек заобиколи кораба от всички страни в луд бяг, но никъде не видя следи от врата или прозорец. Тогава се поотдалечи да огледа сферата от всички страни. Със силното си зрение веднага забеляза движението на една скоба и отърча нататък почти едновременно с някакъв отвратителен субект, вече пристигнал от шосето.

— Какъв е този самолет? Откъде се пръкна тук? — извика субектът.

Вместо отговор Джек му подложи здравите си рамене и опря гърба си в металната обвивка на кораба толкова плътно, че оттам не би могла да се провре дори игла. Другият навярно не беше забелязал движението на скобата, затова предпочете да избегне спора с юмруци, за какъвто се беше подготвил Джек, и сви към обратната страна. Оттам веднага долетя гласът му като птичи грак:

— Интересно! Ни врата, ни прозорци! Чуден самолет!

Друг плътен глас отвърна:

— Кораб за космически полет, нима не виждате?! Познава се от пръв поглед.

Джек Молнар отвори широко очи и замря: такова нещо не му минаваше и през ум. Поотмести се назад и се канеше да отскочи към компетентния осведомител, но в същия миг почувствува, че нещо се раздвижи зад гърба му. Обърна се и започна да се отмества назад, без да губи изгодната си позиция.

Това, което стана по-нататък, беше толкова невероятно, че на самия Джек по-късно изглеждаше като сън. Скобата се придвижи леко и безшумно, в четири посоки се образува отвор и от него леко се плъзна навън блестяща стълба. И ето — нашият щастливец изпадаше във възторг всеки път, когато трябваше да разказва за този момент — на отвора застана някакво едро, невиждано същество. То приличаше на човек по това, че стоеше изправено на два крака. Над краката Джек забеляза продълговато туловище.

Съществото стъпи на стълбата, но внезапно загуби равновесие, задържа се за нея с ръце и накрая се стовари на земята, увличайки след себе си и Джек. Като падна, доларландецът не загуби присъствие на духа, а с две ръце здраво се вкопчи в хлъзгавата броня, решен да не изпуска нейния собственик. През ума му минаваха хиляди невероятни предположения. Той вече виждаше себе си в завидната роля на герой-спасител на родината от чужди нападения и неприятелски диверсии. Признателността на народа и правителството му се представяше в осезателната форма на долари, от които, казано искрено, наистина имаше насъщна нужда… Затова стискаше с две ръце жертвата си, макар да чувствуваше, че тя не прави никакви опити да се освободи, а през очилата на блестящия си шлем разглежда с най-голямо любопитство победителя си.

Междувременно пристигна неприятният субект, пречупен на две, впери очи в необикновения гост и закрещя:

— Погледнете, та това е нещо невиждано! Гледайте, гледайте! На какво ви прилича това същество?! Просто невероятно!

— Без съмнение това са пратеници на червената проказа! — чу се равният бас и Джек изтръпна: представите му за неговата роля като спасител на родината не бяха стигнали до такава възможност. Той цял потрепера от мисълта, че шансовете му за успех в живота взеха неимоверни размери. Окопити се, едва когато по стълбата слязоха още две подобни на първото същества, обхванати в плътна прегръдка от другите не по-малко патриотични доларландци.

В следния миг по шосето изпищя камионетка и с проточен вой се закова на място. От нея слязоха двама полицаи, а след тях и самият шериф.

— Какво става тук? — запита шерифът, като се приближи до групата.

— Необичайно произшествие! — викна прегракналият субект.

— Необикновено явление! — побърза да вземе думата и Джек, избутал по-настрана субекта, подтиквайки отпреде си като арестант излязлото от кораба същество, което вече бе изправил на крака.

— Позволете, с кого имам честта да говоря? — запита тържествено шерифът.

Джек не вярваше, че тази му тържественост се вдъхновява от неговата скромна личност: ръководеше се навярно от уважение към себе си. А това, разбира се, задължаваше самия Джек да отговори със същата тържественост:

— Джек Молнар… от търговската фирма „Стерн сие син“ — направи той дълбок поклон и пропусна да прибави думата „служител“ към атестацията си. Ясно съзнаваше необикновеното си положение и се чувствуваше като дебютиращ артист, който разчита главно и преди всичко на симпатиите на публиката.

С кимване на глава шерифът заповяда на застаналите зад него в чинопочитание двама полицаи да записват.

— Моля, обяснете ни как се случи това… това…

— Събитие — подсказа услужливо Джек.

— Да… събитие или произшествие, както и да го наречем…

— Съвсем изневиделица, сър, съвсем!… Аз чаках на шосето… — Тук Джек се позапъна, защото признанието, че е чакал рейсовата кола, можеше да унижи достойнство на шерифа. — Чаках колата си, когато на небето блесна светкавица и взе да се спуска надолу. Бях съвсем сигурен, че ставам свидетел на необикновено събитие… тоест… на някакъв нагъл опит да се наруши суверенитетът на нашата страна, затова изпуснах… — Джек отново трябваше да се поправя — тоест дадох заповед на шофьора да замине за града със спешните ми нареждания, а сам останах да причакам пришълците…

— Позволете — вмеси се изведнъж равният бас, — нима не знаете: тази сутрин по радиото бе съобщено, че над страната ни е пуснат с диверсионна цел космически кораб от нашите заклети врагове и населението на Доларланд бе призовано към бдителност!… Съобщени бяха и координатите на предполагаемото му приземяване. Веднага бях изпратен насам от Доларландския съвет за сигурност.

Джек онемя. Казаното надминаваше всичките му смътни предположения. А когато един член на Доларландския съвет за сигурност казва такова нещо, то и да имаш основание да се усъмниш, не можеш.

Кой знае защо, шерифът се почувствува засегнат от думите на изпратеното от съвета за сигурност лице и му обърна гръб, усмихвайки се на Джек.

— И аз, както и вие, сър, също чух — веднага се намеси Джек. — Затова отложих всичките си задължения, пренебрегнах личните си интереси и останах да чакам…

— Правилно сте постъпили, мистър…

— Молнар… Джек Молнар — подчерта името си Джек и с крайчеца на окото си следеше то да бъде правилно записано в служебните книжа. — Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност… Записахте ли? Да? — въздъхна той.

С това, разбира се, не се свърши, защото веднага довтаса група журналисти. Джек трябваше отново да разказва как е протекло всичко и да следи дали вярно се записва името му. През това време гражданинът от съвета за сигурност, който бе говорил с внушителния, равен бас, иронично се подсмиваше и оглеждаше от всички стрини един от гостите. После — може би решил, че за него няма работа там, където се намира самият шериф изчезна.

Щракаха фотографически апарати, летяха въпроси. Джек отговаряше вече без всякакво запъване и хванал е ръце своя пленник, се снемаше заедно с него в стотици положения. Той прекрасно разбираше, че е изпуснал своя работен ден, но това не го смущаваше. В тези съдбоносни минути не помисли дори за своята Морион и двете малки същества, чиито образи винаги бе носил в самото си сърце. Всичките му мисли бяха насочени към щастието, тъй ненадейно кацнало на раменете му. Мислеше за славата, която се раждаше и растеше непрекъснато пред възхитените му очи… О, слава!… Как човек загубва собствения си лик, щом само допреш до него вълшебната си пръчица!… „Колко жалко е съществуванието на онези, които никога не са вкусили сладостта на славата!“ — мислеше Джек и поглеждаше с пренебрежение пресипналия субект, който се завираше в ръцете на журналистите и шерифа, стараейки се да изтъкне, че и той е присъствувал на събитието. Съдбата обаче бе направила вече своя избор и субектът не получи нещо повече освен няколко снизходителни усмивки — щастието летеше и кацаше само върху раменете на своя избраник. За всички беше повече от ясно, че именно Джек Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“, възпитаник на частното училище на мисис Пейдж, пръв бе чул съобщението по радиото, отпътувал незабавно за обозначената местност и пръв посрещнал неканените гости. Всички тези сведения бяха записани, документирани с няколко служебни и не служебни подписа, увенчани с величествения автограф на самия Джек и прибрани за вечно съхранение в архивите на полицейското управление в град Д.

Джек най-сетне се успокои, пусна пленника и за пръв път помисли върху същността на случилото се: наистина, какви бяха тези странни същества и откъде бяха долетели? Как попаднаха на неговото шосе, на неговата рейсова спирка и в неговите ръце? Безспорно съдбата тук бе изиграла една от своите необикновени шеги!…

Мислите му бяха прекъснати от шипящия глас на непоносимия субект:

— Вие сериозно ли смятате, сър, че имаме работа с пратеници на враждебна страна? — питаше той шерифа. — Не ми се вярва! Ами че погледнете ги: това не са хора! Приличат на двукраки гигантски риби от неизвестни светове!

— Маскировка, маскировка! — каза с достойнство шерифът и се отвърна от него с досада, възмутен от нахалството му да се усъмни в заключенията на Доларландския съвет за сигурност. — Едва ли може някой да знае в какви форми се изразява находчивостта на нашите врагове: в това отношение те са непостижими!… Да, комунистите са опасно племе!…

Като се надигаше на пръсти, Джек започна да разглежда своите пленници с особен интерес. Той беше виждал комунисти — и домашни, и чужди — и имаше за тях що-годе представа, която никак не се покриваше с образа на пришълците. Взря се напрегнато във фигурите им, доколкото позволяваха обшитите с пухкава пластмаса скафандри, направени от нещо, прилично на метал. При по-внимателно взиране откри, че всъщност яркият блясък на материята им пречеше да се забележи нейната прозирност, но когато слънчевите лъчи паднеха върху нея под определен ъгъл, тя ставаше прозрачна. Джек се позавъртя край единия пленник, за да попадне на подходящо осветление, и направи известни констатации.

Тези същества наистина имаха нещо много общо с хората; приликата беше в това, че имаха два крака и две ръце. Гръдният им кош обаче беше несъразмерно развит — някакъв особен продълговат торс. В него сякаш се помещаваха дихателни органи, два пъти по-обемисти от тези на хората, населяващи земята. Самото това обстоятелство вече даваше основание да се усъмниш в заключенията на шерифа и пратеника на Доларландския съвет за сигурност. Но Джек нямаше намерение да спори, затова запази своите впечатления и изводи за себе си. По-нататък той откри, че главата и всички видими голи части от тялото на чудните същества имат гладка като пластмаса кожа, без каквито и да е следи от окосмяване. Черепът, огромен за обичайните размери на човешката глава, беше закръглен и притежаваше най-чудноватото лице, което някой може да си представи.. „Пирамидално-ъгловато“ — определи го Джек. Там, където у хората се намира носът, се очертаваше ръб на триъгълна пирамида, а очите оставаха от двете страни така, че можеха да гледат наляво и дясно без движение на главата.

И какви очи! Огромни, кръгли като малки огледалца с еднотонно светлосиньо поле и елипсовидни напречни разрези в средата, съответни на зеницата в човешкото око. Клепачи без мигли странно притваряха от време на време езерцата; тогава лицето загубваше своя почти човешки облик и заприличваше на старинна египетска каменна фреска. Челната кост надвисваше над очите подобно щит. Пирамидалният ръб изведнъж се губеше под носа и се отваряше уста с тънки устни, над които носът надвисваше, както челната кост над очите.

Непознатото същество отвори уста и каза нещо, както се стори на Джек макар че до слуха му не достигна никакъв звук; блеснаха два реда тънки, остри синкави зъби. Е, това вече не можеше да бъде маскировка! За Джек беше ясно, че има пред себе си същества, каквито земната природа никога не е създавала. От кой ли свят бяха долетели?!…

В оскъдните представи на Джек изникна споменът за прочетена през ученическите години книга от Хърбърт Уелс за изпратените от Марс завоеватели на земята — някакви огромни мозъци с всмукателни пипала. Този спомен именно предизвика убеждението, че и съществата пред него са жители на Марс, дошли със същите вражески намерения. От това ролята му на герой-спасител съвсем не намаляваше — напротив, растеше.

Доларландецът сви вежди, доби загрижен вид и не отговори на въпроса на някакво новопоявило се журналистче. Защо? Там, където трябваше, името Джек Молнар беше вече записано и никой нямаше власт да го изличи. Хвърли към журналиста пренебрежителен поглед и продължи изследванията си над другите двама „марсиани“, както започна да ги нарича в себе си. Без да се оглежда по-подробно, той направи извод, че у тая раса липсва разнообразието на човешкия род: те всички си приличаха като рибите в морето. В същото време той напрегнато мислеше какво поведение да възприеме по-нататък спрямо шерифа и как най-добре да използува обстоятелствата. Шерифът бе изчезнал в служебната си кола и Джек започна да разглежда кораба, но успя само да установи, че бе облицован отвън със същата прозрачна материя, като на скафандрите, която позволяваше да се вижда вътрешният изолационен пласт. Нямаше достатъчно време за разглеждане — шерифът се подаде от колата си и разпореди да започне придвижване към града. Възникна сложният въпрос как да стане това. Полицаите се опитваха с най-смешни жестове да обяснят на гостите, че трябва да пуснат в движение своя кораб, а сами да влязат в специално изпратената огромна полицейска камионетка. Гостите пък се опитваха да се върнат в кораба си, ала им пречеха. Дали най-сетне разбраха какво им нареждат, или не, дали сами пожелаха да се придвижат, но вратата се отвори и от нея бяха спуснати три кресла със странно разперени облегалки, в които тримата слезли се настаниха удобно.

Преди някой да се досети за предназначението на креслата, те изведнъж се издигнаха във въздуха и спряха неподвижно високо над главите на смаяните доларландци. Настана страшна суматоха. Шерифът заповядваше от прозорчето на колата си, полицаите тичаха и крещяха. Смешно беше да се гледа как те скачаха нагоре в безуспешен опит да изпълнят нареждането на началството и хванат литналите чужденци. Вместо това креслата се издигнаха още по-високо и отново спряха неподвижно във въздуха. Всички гледаха изумени: та как може стол да стои във въздуха? Летящ стол — както и да е; но висящ?!… Практичният Джек си представи необикновения цирков атракцион, който би се осъществил с такива кресла, и доларите печалба от него…

Корабът помръдна и откъсна очите на хората от креслата. После започна бавно да се хлъзга върху колелата на своите високи, стройни крака. Не оставаше нищо друго, освен полицаите да го заобиколят и предотвратят отлитането му. Дали биха могли да сторят това, остана в тайна. Корабът не направи никакъв опит да се откъсне от твърдия терен.

Сам Джек непрекъснато чукаше на вратата. Внезапно тя се отвори, една силна ръка го прехвана през кръста и със завидна лекота го привлече навътре. Потърси с очи притежателя на тази ръка. Ако се съдеше по нейните размери, той трябваше да бъде най-малко два пъти по-голям от собствениците на кораба. Но доларландецът видя зад себе си грамадна метална кутия с форма на изправен паралелепипед, в която потънаха част от ръцете, а останалата отвън част го подтикваше напред и го изтласка във вътрешността на кораба: беше робот.

Джек се намери в просторен салон. „Каюткомпанията“ — помисли си. По стените светлееха и тъмнееха разни скоби, щепсели, кабели и бутони, за чието предназначение той само смътно се досещаше.

Преди да разгледа по-подробно всички чудноватости, той се задъха и закашля. Подпря се заднишком о стената и ръцете му потънаха в пухкава материя, каквато не бе очаквал. Съзря като в мъгла още две от неизвестните същества, облечени в леки костюми от копринена материя, която плътно обхващаше телата им. Дишането му все повече и повече се затрудняваше, почти се задушаваше. Марсианите забелязаха това. Един от тях се приближи и като пропя в ухото му нещо, надяна на главата му шлем, след което дишането му се нормализира. Джек разбра, че корабът е изпълнен с въздух, различен от земния. Това утвърди убеждението му, че се намира пред жители на друга планета.

Но откъдето и да бяха тези същества, за него представляваха един-единствен интерес: те бяха базата, върху която се надяваше да изгради собственото си благополучие. Колкото по-тайнствени и интересни се представяха на останалия свят, толкова повече се увеличаваха неговите шансове за преуспяване. Само не биваше да се допуска между стените на този салон никакъв друг човек…

Като взе такова решение, Джек се залови да разглежда по-внимателно собствениците на кораба и се вслуша в тихата им реч, която изглеждаше нечленоразделна и странно напомняше птича песен. Липсваха в нея познатите звукове на човешката реч и емоционалните й отсенки. Звучеше съвършено тихо и монотонно.

Забеляза прозорец, който откриваше външната гледка и около който стояха изправени двамата чужденци. Всъщност прозорецът бе само квадрат на външния пласт, освободен от вътрешната непрозрачна обвивка. Този неизвестен на земята прозрачен метал сега погълна цялото внимание на Джек. В мечтите си се представяше притежател на патент за неговото производство… Трябва да попита за състава му, но как?… Такава обвивка, издържала космическия полет, без да бъде засегната нито от високата температура при триенето в атмосферните пластове на две планети, нито от влиянието на космическото пространство — за такъв метал тук на земята биха дали много! Чудеше се как да попита, по какъв начин да се осведоми; въртеше очи, дори се изпоти от напрежение.

Единият от домакините, който през всичкото време внимателно го наблюдаваше, разбра неспокойното му държане и каза на другаря си:

— Погледнете: той търси нещо, но какво?

— По всичко изглежда, че се интересува от нашето органично стъкло — отвърна другият, без да отмества очи от земния пейзаж, който изцяло поглъщаше вниманието му. В момента процесията от полицейски коли и кораба пресичаше някаква река, а в далечината се открояваше огромна населена площ.

— Гледайте: нима това е вода? — извика той.

— Положително… Какво изобилие!… По изчисленията ни планетата Земя — всъщност те я наричаха, Хела, но ние няма да се ръководим от техните наименования — се е развивала приблизително толкова време, колкото и нашата родина Михелас, ако не сме сгрешили в изчисленията… В какъв ли стадий на развитие се намират тукашните жители?…

— Да… Живеят в общества, имат доста развита техника — факти, които говорят за културен напредък… Дали ще успеем да влезем във връзка с тях, да им обясним нуждите си?…

— Нашата работа е всъщност само опитна: ние сме длъжни да проучим условията на живота тук и толкова. От данните досега се вижда, че атмосферата на планетата Земя, макар и наситена с огромни количества кислород и твърде плътна, е годна за живот. Това за нас е достатъчно. Длъжни сме да предоставим на Обшия съвет да решава по-нататък.

— Но погледнете, Ал Хас, какво иска да прави той? — запита учуден първият, като сочеше с очи Джек.

— Забелязвам добре каква усилена дейност се извършва в неговия мозък… Струва ми се обаче, че мислите му са така първобитни, та трудно може да се проникне в тях. Да създадем контактна физиологическа връзка и да опитаме с телепатора.

Ал Хас приближи към Джек, хвана ръката му и натисна малко копче върху механизма, който постави на челото си като диадема. След това втренчи очи в Джек и заговори:

— Желае да изследва състава на нашето органично стъкло и му е нужен къс от него… Изглежда, че не му липсват научни интереси, макар и подбудите да ми се виждат твърде лични… Моля ви, Дул Хай, дайте му чаша от органично стъкло — може би ще разберем нещо повече.

Дул Хай се приближи до стената, натисна един бутон и пред очите на Джек светнаха в сянката на откритата ниша стъкленици с особена направа. Те бяха големи колкото бирена халба, имаха подобно на нашите чайници лейки, чийто край завършваше с гумен биберон. Дул Хай сипа в стъкленицата течност и я приближи към устата на Джек, повдигайки шлема му с достатъчно изразителен жест. Човекът не се колеба, а засмука от биберона. Течността имаше приятен вкус, напомняше аромата на смесени билки. Жадно изсмука цялото съдържание на чашата. Обърса устни и я задържа в ръка, като я разглеждаше от всички страни. Вътре бяха останали няколко капки от питието; те блестяха с различни цветове — от червено до светложълто. в зависимост от ъгъла, под който светлината падаше върху им.

В същото време чуждопланетниците се струпаха край прозореца и разглеждаха с интерес тесните улици на града, в който навлизаха — бесния поток от коли и камиони, високите здания, чиито покриви не можеха да се видят в малкия обсег на прозореца, шумните тълпи от мъже, жени и деца, които пресичаха улиците като подплашено стадо под свирките на полицаите-регулировчици.

— Ето какво представлява техният град — замислен промълви Ал Хас. — Движат се с твърде остаряла техника и навярно това бясно движение им коства голямо количество жертви… Дали не е необходимо лично да следите…

— О, не — прекъсна го бързо Дул Хай. — Краката на кораба са много по-високи от ръста на тези същества, а колелото би ги само изтласкало, без да им нанесе каквато и да е вреда. Освен това водачът-автомат следи по-зорко от живи очи… Пътуваме съвсем бавно, изключена е всякаква опасност…

И след кратко мълчание допълни:

— Строителството им е напреднало.

В този миг приближи Джек и се опита да обясни с мимика, че задържа чашата за спомен. Любезните домакини не протегнаха ръка да я приберат и след многословната си благодарност той счете въпроса за изчерпан.

Двамата мъже прекъснаха наблюденията си върху града. В очите им затрептя учудване, по лицата им се изписа нещо, подобно на усмивка.

— Колко се зарадва! — прошепна Дул Хай. — Трябва да притежава твърде малко блага, щом една стъклена чаша става причина за такава радост…

— Струва ми се, той храни надежда чрез разкриване състава на нашето стъкло да стане богат… Ако вярно прониквам в мислите му…

— Става ясно едно нещо: жителите на тази планета са по-назад от нас в културното си развитие.

— Нима изчисленията са ни лъгали? — замислен продума Дул Хай. — Нима са били пускани от друга планета космическите ракети и кораби, които наблюдавахме от известно време?… Ами изкуствените спътници?… Ами радиосигналите, които периодически достигаха до нас оттук?…

ГЛАВА IIГЛАВА, В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВАКАК ПРЕДПАЗЛИВИЯТ ДОЛАРЛАНДПОСРЕЩНА ЧУДНОВАТИТЕ ГОСТИ

Сенаторът Арчибалд Мърфи допушваше втората си пура за сутринта пред изящното си бюро в просторния кабинет, когато го свари необикновеното съобщение. Той нямаше навик да се занимава със служебни въпроси преди десет часа и се отдаваше на насладите, които всеки мъж от Доларланд обича: баня, разходка, малко гимнастика и голф, закуска, три пури… Едва тогава сядаше на работното си място. Не бе слушал радиовестите, затова нищо не знаеше за слезлите в страната необикновени същества. С ленива ръка вдигна слушалката при звъна на телефона, а през тютюневия дим все още му се мяркаха приятните картини, на които се бе радвал в ранното утро с доволството на човек, който знае стойността на живота. И изведнъж лицето му се смръщи и съсредоточи.

— Какво, какво? — запита той с неподходящ за една високопоставена личност тон. — Повторете!… От неизвестен произход? Какво разбирате вие под „неизвестен произход?“ Как сте допуснали това, кажете! Дошли от небето?! А защо им позволихте да кацнат?… А, да, да — разбирам! Правилно! Необходимо е било дори да бъдат заставени да се приземят… Така, така… правилно!… Какви, какви? Маскирани? Добре ли чувам?… Това пък какво е? Защо не ги разобличихте? Хвръкнали с някакви кресла? Как, как?… И вие бяхте там и позволихте?!… А, така ли? Не правят опит да избягат ли казвате?… Внимавайте за кораба им! Да се сложат под постоянна охрана! Да се изолират и да се осуети всякакъв опит за връзка с тях! Особено внимателни бъдете към опитите на левите елементи да влязат в контакт с тях! Внимавайте да не разпространят някаква книжнина… Да, да — имам вяра във вашите способности! Да — това ще ви се пише като актив!… Браво, Браво! Добре! Отведете ги в палатата… Да. Не бъдете груби с тях, но осторожни. Никакви своеволия и никакви отстъпки. Пристигам.

Сър Арчибалд позвъни на секретаря си, даде нареждания за колата, за отлагане на срещите с фирмите, които днес имаха делови разговори с него и за редица още дребни неща, които са задължителен товар за всяка забележителна обществена личност.

Най-сетне той излезе от своя дом и се отправи към служебния си кабинет в общинската палата, за да приеме там неочакваните гости. Изпълнен с любопитство и с непреодолимо вълнение, предизвикано от чувството, че в своя шестдесетгодишен, изпълнен с приключения, борби и завоевания живот за пръв път отива срещу врага без предварително начертан план за действие…

Когато сър Арчибалд наближи палатата, пред нея вече шумеше огромна тълпа и напираше да влезе вътре. Това бяха предимно жени, дребни чиновници и пенсионери, улични продавачи и джебчии, леки жени и ловци на приключения.

Хората намалиха рева си, отдръпнаха се да му сторят път, но нямаха намерение да се разпръснат, както строго им нареждаше той.

— Позволи ни да ги видим, Арчи! — ревяха те.

Но „Арчи“ гледаше на площада недалече от палатата необикновения кораб, чиито размери и форма го смаяха и събудиха в съзнанието му мисъл за някаква опасност, надвиснала над цял Доларланд. Даде си дума веднага да съобщи на правителството всички подробности. Но и това решение не го успокои. Опасността нямаше име и сенаторът не знаеше по какъв път да тръгне срещу нея…

В служебния си кабинет сър Арчибалд намери три същества, облечени в блестящи скафандри, които пристъпиха към него, подтиквани от шерифа. От пръв поглед обществено-отговорното лице разбра, че пред него се намират същества от други светове:

— Вие се заблуждавате, шериф! — рече той строго. — И дума не може да става за някаква маскировка. Погледнете очите им — маскират ли се очи?! Ами тези ъгловати лица? Ами гръдният им кош? Не, шериф, не — с какви очи сте ги гледали? Безспорно това са пришълци от друга планета…

Но като съобрази нещо, додаде:

— Това, разбира се, никак не намалява опасността…

Говорейки, той подаваше ръка подред на трите същества, които, вместо да я стиснат, подлагаха ръцете си под неговата длан и я поднасяха почтително към челата си. Сър Арчибалд разбра, че изразяват уважението си и се усмихна самодоволно.

— Я виж ти! Разбраха с кого имат работа! — извика угоднически шерифът. — Досега никому не направиха такава чест.

Сър Арчибалд се усмихна за втори път и покани със знаци гостите да се разположат в кожените кресла. Скафандрите им пречеха, успяха само да се подпрат до крайчеца на креслата. Вниманието на мистър Мърфи бе привлечено от един от тях, който се приближи към него, протегна ръка, хвана неговата и впи в очите му продължителен поглед. Сър Арчибалд го наблюдаваше с интерес, но неочаквано в главата му се появи мисъл, от която преди това нямаше и следа:

— Шериф, донесете… — тук той спря, защото се сети, че шерифът не познава обстановката и не би могъл нищо да му донесе; позвъни на секретаря си, който веднага долетя — явно беше подслушвал зад вратата, но сенаторът сега нямаше време за мъмрене:

— Донесете веднага карти на звездния мир и слънчевата система! — заповяда той.

Секретарят сякаш се поколеба — та откъде можеше да вземе такива карти! Но за секретар на личност като сър Арчибалд не бе позволено да пита, нито да се колебае — той беше длъжен незабавно да изпълнява заповедите.

И наистина само след десетина минути на писалището вече лежаха исканите карти. Гостите веднага се струпаха над тях. Съединиха шнуровете на скафандрите, които им позволяваха да се чуват добре, и до ушите на присъствуващите достигна като ромолене на далечен поток тихият им разговор. Те обръщаха на различни страни картите, разглеждаха ги дълго и най-сетне се споразумяха за нещо. След това водачът им, както можеше да се заключи от това, че той за втори път се опитваше да води разговор, сложи пръст върху третата планета в слънчевата система, като сочеше изразително с другата си ръка ту сър Арчибалд, ту пода. Разбраха го: искаше да каже, че сър Арчибалд е жител на планетата Земя. В отговор той заклати енергично глава в знак на съгласие. Тогава гостът протегна ръка към другата карта, обиколи с пръст някаква мъглявина и спря върху едва видимо петънце. Общественикът се наведе и прочете: съзвездие Кентавър.

От изненада и недоумение той падна в креслото си. Погледът му се втренчи в очите на чужденеца. Синкавосините езерна го гледаха спокойно с елипсовидните си зеници, а главата кимаше утвърдително.

— Той казва… той казва, че идат от съзвездието Кентавър! — извика в изстъпление сър Арчибалд.

— Може — отвърна колебливо шерифът, без да знае дали да утвърди, или да отрече такова съобщение.

— Какво говорите, шериф! С ума ли сте? — кресна срещу него сенаторът, като с това изрази слисването си. — Имате ли представа къде е това?! Навярно са необходими десетки години, за да се долети оттам дотук! Невъзможно!

— Това казвам и аз, сър! — изведнъж се оживи шерифът. — Не се поддавайте на техните лъжи! Отдавна разбрах, че това са маскирани комунисти, дошли при нас кой знае с какви намерения! Да бъдем внимателни, сър!

— Но техните фигури? Нима може да се намерят на земята такива същества? — заупорствува сър Арчибалд, който очевидно имаше нужда да бъде убеждаван и успокояван.

— Комунистите имат по земите си много народи и много породи — зашепна шерифът. — Да знаете, че нямат и такива?… Нали не сме ходили да видим!

Този отговор, изглежда, се хареса на общественика. Той пропусна из устните си едно „хм…“ и потъна в размисъл. През това време тези, които така го бяха смутили, разговаряха оживено помежду си и сякаш искаха още нещо да споделят с домакините, но не знаеха как.

— Ето що, шериф — изведнъж взе определено решение сър Арчибалд. — Ние не можем веднага да решим какви са те и за какво са дошли. Държат се спокойно, самоуверено, не се смущават, нито правят опити да се освободят… Трябва, значи, да им се даде възможност да се издадат… да се разконспирират, нали разбирате?

— Разбирам! — отсечено отвърна шерифът и се усмихна съучастнически.

— Да… Нека възприемем системата на внимателно наблюдение и изчакване… По-късно ще телефонирам на правителството — оттам вероятно ще изпратят добри специалисти… Не се вълнувайте: на вас възлагам ръководството на цялата операция, няма да ви изместят… Засега нека ги приемем като скъпи гости, без да подозират нашите съмнения.

— Позволете, сър — прекъсна го с шепот шерифът, — може би разбират езика Ни и слушат разговора… Нека вземем пред вид и това.

— Прав сте! — продължи с шепот и другият. — Обадете ми се по-късно по телефона, за да продължим… Засега — отведете ги и настанете в хотел… Например „Вселена“ — и името му е подходящо… Осигурете ескорт. Необходимо е с оглед на неочаквани действия отстрана на тълпата… Разбирате, нали? Постарайте се още утре те да бъдат подложени на всички известни ви — няма нужда от пояснения, нали — изследвания… А тази вечер в тяхна чест давам банкет.

— Разбирам! — каза енергично шерифът и скочи, готов да изпълни нарежданията, когато отвън се чуха високи викове и в стаята влетя Джек Молнар, следван от цяла група полицаи. Като ги отстрани с ръка, той оправи раздърпаното си сако и застана без всякакво стеснение пред сър Арчибалд:

— Позволете да ви се представя, сър: Молнар, Джек Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“… Имам чест — поклони се той.

Сър Арчибалд не отговори нищо и обърна въпросително строгите си очи към шерифа.

— Това е джентълменът, който пръв е видял по небето кораба и пръв плени… посрещна гостите…

— Да, сър — вие право казахте: пръв ги плених! — викна високо Джек, без да разбира каква тактическа грешка допуща. — Моите верноподанически чувства ми диктуваха да изоставя днес всичките си сериозни и дори неотложни работи, за да се занимая с внезапно налетялата ни опасност… Още щом чух съобщението по радиото, разбрах, че трябва… На вашите разпореждания, сър!… Досега бях на пост при останалите в кораба двама марсиани…

Сър Арчибалд го изслуша намръщен, вдигна вежди, когато той нарече гостите „марсиани“, но не го поправи и отново насочи към шерифа укоризнения си поглед.

— Ние бяхме спокойни, сър — извини се шерифът — защото оставихме в кораба именно негова милост. Той, смея да ви уверя, изпълнява задълженията си не по-зле от всеки униформен полицай… Може сам да се уверите.

— Смея да ви напомня, сър — започна в тон с тях и Джек, — че нашата фирма е редовен член на Доларландското дружество за индустриална сигурност… Не ми липсва опит, имайте доверие, сър… Нали най-сетне не трябва да се забелязва, че ги следим — прошепна на самото ухо на сър Арчибалд. — В страната има чужди кореспонденти, които слухтят за новини, а аз — така да се каже, съм незабележим… Дори, ако искате да знаете — той направи изразителен жест с ръка и се тупна по гърдите — вече успях да се сприятеля с тях и те гледат на мене като на доверено лице… Водач, един вид…

— Хм… да… — промърмори сенаторът, все още с не напълно определено отношение, но в гласа му се четеше доволство; в следния миг то се изрази в ново нареждане към шерифа:

— Зачислете го на заплата… — И като се обърна към Джек, добави: — Внимавайте да не забъркате някоя каша, защото…

— Моля ви, сър, моля! — извика с цяло гърло Джек и от устата му, сякаш знак на протест, изхвръкна дъвката, която от сутринта не бе имал време да подъвче.

Сър Арчибалд вдигна величествено ръка, даде знак, че са излишни повече уверения. Стана прав и срещата бе приключена.

Шерифът поведе групата. Джек хвана под ръка първия от чужденците. Другите се наредиха зад тях. Те наистина имаха нужда от подкрепа: много трудно се движеха, сякаш носят огромен товар. Сър Арчибалд отдаде това на скафандрите и не се замисли повече, Та откъде можеха да знаят умните доларландци. че тези същества идват от планета, чиято маса е по-малка от тази на планетата Земя и затова тук собственото им тегло е много по-голямо?! Едва влачеха телата си, макар че скафандрите им отчасти намаляваха натиска на атмосферата и ги снабдяваха с подходящ за дишане въздух.

През ума на авторитетния общественик не мина и сянка от мисъл, че би трябвало да се окаже медицинска помощ на тези дошли от далечен път мислещи същества. Не — сър Арчибалд нямаше време да мисли за такива дреболии: той имаше сега много по-важна работа. Беше обещал и следователно трябваше незабавно да се организира пищен банкет в чест на гостите. А този банкет беше необходим на самия сър като въздуха и водата…

ГЛАВА IIIЩАСТИЕТО ВЗЕМА РЕАЛНА ФОРМА.ДЖЕК ЗАПОЧВА СВОЯ ЗНАМЕНИТ БИЗНЕС

След като излязоха от кабинета на сър Арчибалд, водени от Джек, гостите се отправиха към своя кораб. Намериха го заобиколен от огромна тълпа. Хората се биеха за възможността да се допрат до него и да го разгледат по-отблизо. На единия му ъгъл стоеше човек с кинокамера и неистово крещеше да не пречат на снимките му, въпреки че цял взвод помощници разгонваше тълпата и разчистваше мястото.

Когато се зададе шерифът с тримата чужденци и Джек, тълпата изостави кораба и се спусна към тях. Въпреки полицейския кордон тя заплашваше да изтръгне от ръцете им гостите. Една жена разкъса кордона и като крещеше и се смееше истерично, прегърна един от чужденците, разцелува шлема му на мястото, където трябваше да бъде устата. След това се опита да отреже с ножица част от скафандъра му за спомен като талисман. Един полицай грубо я дръпна за косата и я изтегли настрана.

Не се знае дали чужденците щяха да достигнат до кораба си, ако не си бяха послужили с летателните столчета. Водачът им погледна Джек и го прегърна — така в прегръдката му и той долетя до вратата, която се отвори веднага и тримата страдалци, следвани от Джек, се изкачиха вътре по спуснатата стълба. Роботът на входната камера ги пое и изтласка в познатата вече каюткомпания. Джек изпухтя от умора и безцеремонно поиска с жестове маската. Подадоха му я, нахлузи я на главата си, но пак стана нужда да му помогнат за пущане в действие апарата й.

— Умирам от умора и глад! — рече оня от чужденците, който бе водил разговора е мистър Мърфи и когото наричаха Ли Фай.

Той отвори една ниша, извади пакет с кръгли сиви бонбони, не по-едри от лешник, пусна в устата си един и подаде останалите на Мен Лу.

— Получихте ли някакви резултати? — попита го Ал Хас.

— Не. Вях твърде красноречив и им показах нашата родина на картата на звездния мир. Разбраха ли ме те — не зная, но едно е ясно: не ми повярваха. Кой знае по какви причини у тях се е създала грешна представа за пристигането ни тук. Мисля дори, че ни считат за опасни врагове. При това положение ние не сме нищо повече от пленници. Навярно ще ни подложат на наблюдения и изследвания.

— Позволете, Ли Фай — намеси се пилотът Дул Хай, — с кого говорихте вие? Щом живеят в общества, невъзможно е да нямат организации с отговорници. Би трябвало да се насочите към такова лице.

— Те сами ни заведоха при такова лице. Това личеше от цялото им държание с него. Да бяхте ги видели, Дул Хай!… Техните раболепни физиономии!…

— А каква тълпа!… Едва се промъкнахме! Видяхме едно общество, което няма представа от етика, от възпитание… — допълни Мен Лу, петият член от екипажа, бордови инженер.

Говорейки, той забеляза гладните очи, с които земният човек наблюдаваше пакета бонбони и му поднесе от тях. Едва сега Джек се сети, че в суматохата сутринта бе загубил приготвения от Морион сандвич и до този момент нищо не бе хапвал. Гладът изведнъж подкоси краката му. Той сложи в уста малкия бонбон, обмисляйки как би могъл да поиска истинска храна и дали те имат. Бонбонът се разтопи и в същия миг в тялото му се разнесе успокоителна топлина, стомахът престана да се свива, кръвоносните съдове се наляха с живителна сила. „Гледай какво ултрахранително вещество! — помисли той. — Сякаш съм ял до пресита. Ако имах повече такива бонбони да отнеса на Морион, Рики и Тони…“ Мисълта за децата стана причина да се опомни от замайването, което го владееше през това пълно с чудновати преживявания утро.

— Странно — промълви Ал Хас. — Този земен човек не може да се допре до нещо, без да се събуди у него желание изцяло и еднолично да го притежава. Сега той мисли за нашите стимулиращи бонбони. Иска от тях, но иска големи количества… Мисли за семейството си… Дул Хай, дайте му пакет хапчета — любопитно е да видим какво ще направи.

Джек прие предложеното пакетче, като се опитваше да прикрие алчността, която то събуждаше у него, ала отправените му към отворената ниша очи го издаваха. Той получи втори пакет, но от това погледът му не се измени и Ал Хас направи на Дул Хай знак да затвори нишата. И без това хранителните им запаси бяха оскъдни, а бъдещето — пълно с неизвестност.

Джек мислеше за колко време може да стигнат тези бонбони на цялото семейство, ала не знаеше продължителността на действието им.

— Те гладуват! — прошепна Ал Хас. — Положително гладуват! Няма друго обяснение на неговия стремеж да се запаси с повече стимуланти. Пресмята времето, за което ще му стигнат.

— А видяхме такава пищна растителност! Не е възможно да не изобилствува с животински свят! — учуди се Мен Лу. — Бяхме сигурни, че живеят охолно и безгрижно.

— Кой знае… Гъста населеност, както се вижда от този град. Налага се да решим дали да останем, или ще се връщаме веднага… Сигурно е, че планетата не отговаря на нашите изисквания. Ще се наложи да отлетим към друга звездна система.

— А горивото?

— Гориво имаме достатъчно. По-зле сме с хранителните запаси. Дали не бихме могли да ги увеличим тук?… Освен това трудно бихме насочили звездолета в правилна посока от този непознат за нас край към други светове. Ще ни трябва повече време, докато се ориентираме. Нека Мен Лу направи точни изчисления… Не бива да избързваме, още нищо не сме видели и проучили. А може да се окаже съвсем друго… Може да открием разумни същества с по-висока култура… Та нима тези, които видяхме днес, са могли да създадат космическите ракети, наблюдавани от нас? Нашата планета е много по-малка, а сами знаете какви различия съществуваха в психиката и културата на населението й.

Налагаше се Джек да обясни на чужденците, че трябва да напуснат кораба си и да се възползуват от гостоприемството на доларландци в един от най-луксозните им хотели. Той използува такива изразителни жестове за поканата си, че най-после бе добре разбран.

— Ще трябва да слезем — рече Ал Хас на другарите си. — Интересно е какво ще ни поднесат. Имам основание да се съмнявам в намеренията им, бъдете внимателни… Така или иначе — ще трябва да се подчиним. Координатите на кораба ни са ви известни; запасете се с пакет стимуланти и отбранителна игла. Проверете изправността на скафандрите, особено апарата за изменение състава на въздуха. Бъдете готови! Зареждам автомата на кораба да отговаря само на шифрованата радиовълна.

След няколко минути нарежданията му бяха изпълнени, стълбата се спусна и по нея слязоха и петимата чуждопланетници, олюлявайки се, като вдигаха тежко краката си, сякаш преминаваха през гъста каша. Настаниха ги в голямата полицейска камионетка. Пътуваха само няколко минути. Джек позна, че се намират пред хотел „Вселена“ по рекламните табла, елегантните коли и голямото движение на хора по улицата. Той потегна набърже своето късо палтенце, смутен от необходимостта да се яви така зле облечен в най-луксозния хотел под критичните и презрителни погледи на портиери и лакеи. „Най-забележителните хора на родината ми са започвали кариерата си в работнически комбинезон — рече си той и тази утешителна мисъл го изпълни с кураж. — Нима вече не съм достатъчно известна личност, за да се обръща внимание на облеклото ми?“

Той съвсем се ободри, когато до ушите му достигнаха виковете на вестникарчетата:

— Марсиани! — Значи, бяха възприели неговото становище! — В Доларланд се приземи космически кораб от Марс! Джек Молнар посреща пръв марсианите! Чудните приключения на Джек Молнар, първият човек, влязъл във връзка с марсианите! Джек Молнар разговаря с тях! Интересни сведения! Вземайте, четете, лейди и джентълмени!…

Едва ли вестникарчето можеше да се досети, че притичалият до него мъж с протрити лакти, който набърже грабна двадесет броя от вестника, е същият този Джек Молнар…

— Отведете ги е асансьора в апартаментите им на двадесетия етаж! — заповяда шерифът, който причакваше Джек и гостите пред хотела с голяма група полицаи. Той вече гледаше на Джек като на свой подчинен. — Изяснете им, че точно в девет часа ще бъде открит в голямата зала на палатата тържествен банкет в тяхна чест. Погрижете се за облеклото им — в този си вид не могат да се явят. Разноските се поемат от общината. Разбрано?

— Разбрано! — отвърна Джек със същия тон, с който шерифът отговаряше на сър Арчибалд. След това подкани към асансьора своите „марсиани“. Преди да влезе в него заедно с последната група, едва успя да отстрани ято репортьори, като им обеща интервю след един час. После остави гостите сами и като предупреди полицаите от охраната да бъдат бдителни, упъти се из града.

Отби се в първия луксозен универмаг и най-напред се постара да подбере облекло за себе си. Пари, разбира се, нямаше, но той добре знаеше, че сега това е най-дребният въпрос. С вид на страшно зает човек набърже подбра пет смокинга от най-големия съществуващ номер. Затрудни го подборът на обувки, защото бе забелязал особените крайници на „марсианите“, които по-скоро приличаха на мечи стъпала, отколкото на човешки крака. Навярно щеше да се наложи те да се явят на банкета в своите пластмасови ботушки, но въпреки това не биваше да се отказват от петте чифта обувки. Закупи и всичко останало: бельо, ризи, връзки и прочие, та дори до копринените кърпички за джобчетата на смокингите.

Предстоеше още много работа: гостите трябваше да вземат душ, да се преоблекат. Едва сега Джек проумя, че прекалената заетост на „големите“ хора, която досега му изглеждаше някаква поза, всъщност е жива действителност. Колко много работа имат наистина тези „големи“ хора! Присъствието само на един банкет е свързано е толкова грижи, а какво остава, когато това се върши всеки ден и дори по няколко пъти на ден!… Дори само смяната на облеклото поглъща две трети от времето ти! Та лесно ли е да се представиш в банкетна зала!…

Проникнат от уважение към задълженията на „големите“ — разбира се, и към себе си, — Джек бързаше. След като подбра всичко, с небрежния жест на стар милионер съобщи на продавачите, че всичка ще бъде платено от общината, даде адреса на хотела и пое надолу по стълбите.

Но преди да стъпи на четвъртото стъпало, пред очите му изникна от земята лакей в луксозна ливрея и с дълбок поклон го помоли да се отзове на поканата на мистър директора, като се отбие в кабинета му. Джек помисли за протритите си лакти, но това вече не можеше да го смути. Изпитваше дълбоко съмнение относно благородните намерения на „мистър директора“ и с облекчение съзна своята тактичност да не навлече някой от подбраните костюми. Но през този полуден у него се бе изработило уважение към собствената личност — чувствуваше се почти истински милионер. А на този свят нищо друго няма такова значение, както личното самочувствие.

С тези мисли Джек се изправи в целия си ръст — истинска върлина — пред нисичкия, дебел директор. И веднага има възможността да се увери в чудодейната сила на щастието. Кацне ли веднъж на раменете ти — всичко се нарежда от само себе си.

С най-любезната си усмивка директорът му съобщи, че подбраното няма да се заплаща — то е подарък от фирмата за гостите и за техния водач, мистър Молнар.

— Мистър Молнар може да направи още по-пълен подбор на облекло и домакински потреби за семейството си. А ако нямате време, както предполагам, предоставете на нас това, няма да съжалявате. Само дайте домашния си адрес — приключи той.

— Благодаря — смънка Джек, като премисляше какви изгоди може да вижда този врял и кипял в бизнеса човек във връзката си с него. Директорът не го остави да се лута в предположения:

— Струва ми се, чух, че мистър Молнар е един вид съмишленик… така да се каже… Ако не се лъжа, вие… вашата фирма е член на Дружеството за индустриална сигурност?

— О, да!…

— В такъв случай нямате нужда от съвет как да постъпвате с новите… как да се изразя?… Пришълци или там както щете… Към вас лично имам молба да съобщите на репортьорите в предстоящото интервю, че именно нашата фирма е постоянният снабдител… ваш и на марсианите… че единствена тя е могла да подготви веднага подходящо облекло.

— Разбира се! — облекчено въздъхна Джек и в същия миг се досети, че твърде бързо се съгласи.

— И още нещо — веднага ласкаво додаде директорът, — молим също да съобщите, че лично аз съм един измежду първите, които са се запознали с гостите и оказвали всякакво съдействие на… вас и на… властта… Нали ме разбирате?

Джек видя последицата от тактическата си грешка, но всъщност ’нямаше какво да загуби, затова прие с поклащаме на глава и това предложение.

— Разбира се, аз съм дълбоко убеден, че в резултат на всичко вие ще имате възможност да ми осигурите подходящо място в банкетната зала на тазвечерното тържество — заключи той, като стана.

Джек го гледаше изумен. Той сам беше доларландец и може да се каже, добре познаваше света на рекламата, сделките и бизнеса, но никога не му бе минавало и през ум, че това е толкова лесно и просто. Знаеше, че две неща движат доларландското общество: парите и сензацията, но нямаше още опит и не съобразяваше какви изгоди може да се извлекат от всяко нещо. И ето: този нисичък и дебеличък директор заставаше отпреде му тъкмо навреме, като живо олицетворение на онова, което не биваше да забравя. Не — отсега нататък Джек знае какво да върши и как да го върши!…

От тези мисли той смръщи вежди. Директорът почувствува, че противната страна няма да се предаде толкова лесно, както изглеждаше на пръв поглед. И наистина, Джек напусна кабинета му не само е обещаните комплект мебели, но и с тлъстичък чек в джоба. Впрочем определението „тлъстичък“ е твърде относително: той би изглеждал тлъстичък на довчерашния Джек: днешният Джек бе устремил очи високо в звездните небеса…

Този Джек има смелостта да накара репортьорите да го чакат цели три часа вместо един, докато вземе душ и помогне на чужденците да направят същото. Не без изненада той констатира, че във водата те се почувствуваха неизказано щастливи. Ако не им пречеше да говорят шлемът, който не снемаха от главите си, и ако знаеше езика им, той би научил много интересни неща за тях и за безводната им планета. Всъщност, нима това го интересуваше? Какво значение имаше кои са те, откъде са долетели и с каква цел? Пред себе си Джек виждаше своята собствена, голяма, велика цел и това му бе достатъчно…

Трудно се оказа обличането на смокингите върху скафандрите, но и това стана някак с помощта на шивачите, които фирмата изпрати бързо да удължат, разширят и приспособят облеклото.

Най-сетне Джек влезе в салона на личния си апартамент, неузнаваем в своята нова премяна, подстриган и дори фризиран. Като хвърли поглед в огледалото на тоалетната си маса, той с удоволствие констатира за пръв път в живота си, че е истински красавец. Къде бе сега Морион само да го зърне! Той сякаш видя смаяното й лице, когато получи пратките, и го обзе непобедимо желание да й пише. Откъсна лист от сложените от предвидливите хотелиери на писалищната маса бележници и написа:

Когато слизаше по стълбите със запечатан плик в ръка, Джек се вълнуваше от мисълта какво трябва да бъде държанието му с репортьорите, но миг преди срещата отхвърли тази грижа: вече беше преминал във фалангата на „големите“ хора, а всичко, което правят те, е винаги умно и подходящо в очите на „малките“…

Ето ги — те се хвърлиха срещу него. Той ги отстрани ловко с уговорката, че има важна работа. Следваха го като досадни мухи, докато той се отби при портиера с молба да изпрати писмото му. След това един гениален ход му помогна да се измъкне от ръцете им с обещание да ги приеме в салона на личния си апартамент. Щастлив от тази сполука, той изведнъж помръкна: намери в салона си, разположен в кресло, и при това с пура в ръка, един от тях — представител на „Доларланд-таймс“. От уважение към неговата находчивост — Джек хранеше почит към всички изобретателни хора — той му разказа преживяванията си през деня, специално разширени и попълнени със сензационни подробности. По молбата на същия господин и срещу още един нищожен чек се извини на другите, че не може да им отдели никакво време. Джек беше честен човек и изпълни точно поетото задължение към вестника да остане единствено негов осведомител, както честно изпълни и задължението си към директора на универмага — осигури му с кратък телефонен разговор едно от най-почетните места на трапезата. Чак след това с чиста съвест се отправи към банкетната зала заедно със своите „марсиани“, следвани неотклонно от фотокамерите на много вестници и филмови къщи.

Блестящата осанка на славата обаче не затъмняваше очите на Джек да сключи по пътя писмен договор с една от филмовите къщи още утре да отведе своите чуждопланетни приятели заедно с кораба на мястото на приземяването им, за да се направят необходимите документални снимки за първите им стъпки на земята. Този договор вече наистина правеше Джек милионер и той сложи с трепереща ръка в джоба си чека за първата вноска по него.

Нима това не е щастие?

ГЛАВА IVСЪР АРЧИБАЛД НА СВОЙ РЕД ПРАВИ БИЗНЕС

Едва в банкетната зала Джек можа да разбере защо сър Арчибалд тъй бърже и без колебание уреди тържествения прием на гостите. Наближаваха избори и той също правеше своя бизнес…

Марсианите, както всички ги наричаха вече, бяха конкретният повод за отдавна очакваната среща между първенците на града в този напрегнат период на изборната кампания. Сега ставаше ясно какво значение се отдаваше на банкета и защо всички се стремяха да получат свое място в залата, и то не на крайните столове.

Чуждопланетните гости, изглежда, бяха доволни. Това се четеше по израза на лицата им и по тихото им ромолене. Единият от тях извади навита на ролка тънка като паяжина трисантиметрова лента от пластмаса и я монтира върху малко апаратче колкото кибритена кутия. Мнозина от индустриалците се заинтересуваха дали е магнитофон или пишеща машина. Това не засягаше Джек — неговото място сега беше между „най-големите“ и той не можеше да се вълнува от интересите на обикновените производители на нов тип пишещи машини и магнитофони. Какъв ли интерес можеше да представлява това апаратче за Джек, служител в търговската фирма „Стерн сие син“, сама производителка на различни фотоапарати, подслушвателни апарати и магнитофони, които се събираха в автоматични писалки и червила за устни. Тях Джек редовно доставяше на много предприятия в качеството си на „човек за свръзка с работниците“, снабдяваше шефовете им с най-секретни сведения за убежденията и разговорите на същите тези работници… Той дори съумяваше да подари по някоя кукла „Мис Ехо“ на децата на най-подозрителните от тях, която биваше прибрана от грижливата своя „майка“ в спалнята на родителите и посредством скрития в нея микрофон Джек ставаше свидетел на най-интимни разговори…

Не — той положително не се интересуваше от такива тънки изделия на съвременната техника — те вече бяха шаблон. В неговата душа тегнеше утайката на незавидната му участ в живота… Миниатюрната машинка на чужденците събуди спомена за всичката кал, в която трябваше да се валя, откак се примири с необходимостта да работи в такава фирма, и същевременно повдигна радостната надежда, че най-после ще се отърси от тази мръсотия. Ще изчезне тогава и вечно преследващият го страх от пълен провал, защото неведнъж хуманни чувства ставаха причина да унищожава магнетофонни записи и да скрива подслушани разговори. А такова човеколюбие в Доларланд води единствено към самоунищожение… С мъничко срам си спомни той и това, че в стаите на марсианите беше вече подхвърлил такива писалки-подслушвачки, макар да му бе известна тънката подслушвателна мрежа на хотела.

Не — Джек не мечтаеше да произвежда миниатюрни машинки, не!

С въздишка се откъсна от мислите си и се върна към задължението тази вечер да обяснява на присъствуващите знатни дами и джентълмени разговора, мненията и желанията на чужденците… Природата го бе надарила с въображение и то сега му беше в услуга.

По едно време забеляза особеното внимание, с което гостите разглеждаха позлатените чаши, сложени на трапезата специално за случая. Един от тях взе в ръце чаша, заобръща я с жив интерес, любуваше й се и разговаряше с другарите си. Джек не беше далече в досещанията си от съдържанието на техния разговор:

— От какво е направена тази чаша? — попита Ал Хас Ил Хем. — Има такъв прекрасен вид!

— За пръв път очите ми виждат такъв чуден метал! — възхитен отвърна запитаният.

— А може би не е метал? На нас всичко тук ни се вижда тежко.

— Едва ли. Тази чиния например не дава усещане за такава тежест.

— Какъв подходящ метал за лъчесъбирателни дискове! Изглежда мек и ковък.

Джек ги наблюдаваше и почти нищо не чу от тържествената реч на сър Арчибалд, но и нищо не загуби. Предназначена за гостите, речта имаше всъщност съвсем друг смисъл. Най-напред сър Арчибалд приветствува с добре дошли непознатите същества и окачестви тяхното долитане от далечни светове като най-голямо събитие през двадесетия век; след това речта му взе неочаквано друга насока. Деликатно възхвали бдителните органи на държавната власт, които не допускат в страната да се вмъкват незабелязано пратеници на „една добре известна на всички ни страна“ — подчерта този израз. Присъствуващите напрягаха умовете си да разгадаят намека, но сър Арчибалд вече прескочи върху темата за особеното значение на държавната власт в настоящия напрегнат век на техниката, когато разстоянията между враждуващите страни не играят никаква роля. После изреди имената на най-видните! доларландски държавници…

Ушите и нервите на присъствуващите се напрягаха до скъсване да чуят чие име ще бъде произнесено като предпочетен кандидат за президент на републиката: още не бе изяснено към коя от партиите и към кой кандидат ще натежи общественото мнение, както и от кои ще бъде представен за сенатор самият сър Арчибалд… Намираха се и такива, които твърдяха, че той изобщо няма да бъде представен за избор, но след тазвечерния банкет това твърдение направо се отхвърляше. Та такова нещо би значило за Арчибалд Мърфи… — е, досещайте се сами какво би значило, имайки пред вид стойността на човек без милиони и без власт в Доларланд…

В края на речта Джек, който все още не беше напълно проникнал в интересите на „големите“, отново направи тактическа грешка, която би могла да изскубне от ръцете му щастието: вдигна една от позлатените чаши и тържествено я поднесе на Ал Хас. Сенаторът съкрати края на речта си и грабна чашата, преди Ал Хас да се докосне до нея.

— Молнар, вие се забравяте! Кой ви позволи да разполагате е общественото имущество, и то в момент, когато още не знаем с кого имаме работа?! — изсъска той в ухото му.

Освен с въображение Джек беше надарен и със съобразителност и бързина на мисълта. Поклони се и с обида в гласа прошепна:

— Извинете, сър… Имах пред вид вашите интереси. Присъствието на тези чужденци заедно с вас на банкета може да изиграе огромна роля в изборната кампания… Стига те да бъдат здраво хванати от вас… чрез мене… Не може да не ме разбирате: вие не сте предприемали нищо, лично не сте вплетен в тази история, но… но от отношението ви към тях може да се пресмята на чия страна сте. Ясно ви е, нали?

Сенаторът беше поразен. Той не бе помислял за такава възможност, ако наистина бе успял да вникне в сложния лабиринт на Молнаровата мисъл. Вдигна чашата и тържествено я подаде на Ал Хас. В начина, по който той я прие и благодари, имаше толкова благородство, че сър Арчибалд се засрами.

А Джек мислеше как да подсили у хората убеждението, което вече бе почнало да се създава, че владее изкуството да „разговаря“ с чужденците. Обърна се към Ал Хас и „заприказва“ е него чрез жестове и мимики, давайки си вид, че отлично се разбират. От своя страна Ал Хас го наблюдаваше по свой особен начин, който смущаваше доларландеца и предизвикваше у него чувството, че това странно същество разкрива и чете най-скритите му мисли, прониква до глъбините на душата му.

— Той сякаш е забелязал интереса ни към този метал — рече Ал Хас на другарите, си, доближи чашата до очите си, после я поднесе на Джек, загледа го въпросително и съсредоточено, стараейки се да му внуши, че живо се интересува от нейния материал и състава му.

— Gold… Gold!… — рече несъзнателно Джек. Ал Хас повтори внимателно същите звукове.

— Първата дума на марсианите! — викна Джек, задавен от вълнение. — Проговориха, проговориха по доларландски!

Знаеше добре каква печалба го чака от съобщението за първата им дума. Скочи от стола си и отърча в гардеробната, за да се свърже с „Доларланд-таймс“ според уговорката. Пред очите му вече се мяркаше извънредното издание на вестника. С големи черни букви ще бъде написано: „Злато! Злато! Марсианите са дошли за злато!“… Ето, те вече се приближаваха към психиката на хората, ставаха земни!

След като предаде новината, Джек се върна и „поговори“ още малко с Ал Хас, а всъщност мислеше колко е важно да установи истинска говорна връзка с тях. Това можеше да се осъществи само е помощта на учени. Тогава се досети, че. онази побеляла глава в края на масата е на известен професор-астроном. Ето кой можеше да му помогне!

Сякаш в отговор на мислите му, професорът стана и тръгна право към него. Джек се надигна от стола си и му подаде ръка.

— Драго ми е да се запозная с вас! — рече той с достойнството на човек, общувал цял живот само с „големи“ хора.

— Горя от нетърпение да науча нещо повече от оскъдните сведения в пресата за най-необикновените същества, които сме виждали. Разбира се, и за кораба им! — рече професорът, като пропусна да отвърне на Молнаровата любезност със същото.

— Всъщност трябваше да свържа моите приятели най-напред с вас… Вашата известност е прекрачила границите на родината ни и ние… знаете ли… разчитаме най-много на вас, за да се установи разбирателство с гостите… Как предполагате да стане това? — поведе разговора направо към интересуващия го въпрос Джек.

— Разбирателство? — усмихна се малко иронично професорът. — Ако искате от мене да ви кажа какво място заема тяхната планета в слънчевата система — да… Впрочем съвсем не е сигурно, че идат от Марс, както писаха вестниците. Наистина, съдейки от устройството на организмите им, можем да заключим, че масата на тяхната планета е по-малка от тази на нашата и атмосферата — по-рядка; всичко съответствува на условията на Марс, но то съвсем не е достатъчно, за да се правят сигурни изводи… А вие искате говорна връзка — това у нас никой не може да осъществи… Та откъде можем да знаем каква е говорната система на тяхната планета — нека да е и Марс? Че те са в по-напреднал стадий на развитие — в това не можем да се съмняваме. То се доказва дори от единствения факт, че първи намериха начин и средство да прекосят между планетното пространство, първи са построили истински звездолет — като се изключат няколкото опита на една… между впрочем враждебна нам страна, за които не е прието да се говори, макар че…

— Значи, вие смятате, че не бихме могли да се разберем с тях? — прекъсна го нетърпеливо Джек, чиито научни интереси не се отличаваха с широта. — Но как така? Вашата ученост е известна на цял Доларланд; ако вие не успеете, кой тогава?

— Трудна работа — отвърна професорът. — Ние ще се опитаме, разбира се, с течение на времето да им изясним нашия език — и това съвсем не е моя задача; може би след година-две те ще възприемат нашите понятия за света и ще проговорят на нашия език, ако… ако организмите им издържат такъв продължителен живот на земята.

— Година-две? — възкликна Джек.

— Ако не и повече — отвърна невъзмутимо професорът. — Та какво си мислите вие: ако човек като нас отиде в чужда страна, поне два месеца трябва да изучава езика, за да може що-годе да се разбира с тамошните хора. А тези тук трябва преди всичко да опознаят нашата действителност, да възприемат нашия светоглед, та чак тогава да се заемат с усвояване на езика. Разбира се, електронноизчислителната техника…

Джек престана да слуша. Клатеше глава в знак на съгласие, но думите попадаха в празно пространство.

Той нямаше намерение да чака година-две. Освен това, когато те научат доларландски език, не може вече и дума да става за опазване тайната на металното стъкло. Не — Джек трябваше още утре да регистрира на свое име патент за неговото производство, ако не иска да бъде изпреварен.

„Вместо астроном, ще трябва да търся химик. Да се изследва основно и да се установи съставът на стъклото“ — помисли той и с това решение остави професора да прави опити за разговор със звездолетците; уговориха се те да бъдат отведени в неговата обсерватория за делова връзка. С оглед на намеренията си Джек се обърна към сър Арчибалд и му съобщи, че марсианите молят да им се покажат златните мини, защото се интересуват — от добива на златото.

— Как се добива? — засмя се сър Арчибалд. — Нищо по-лесно от това. Според мене няма защо да ги водим много далече: заведете ги на борсата. Там златото се добива най-лесно и в най-големи количества — каза той високо, обърнат повече към обществото, отколкото към Джек, сигурен, че то ще оцени остроумието му.

И наистина, от дясната страна на масата, където обществото бе вече решило да залага в изборите на картата на сър Арчибалд, се разнесоха бурни възгласи и ръкопляскания. Сам Джек се очарова от тази находчивост на общественика, в когото досега не бе имал никаква вяра. Гласно се възхити от идеята и обеща непременно да я осъществи, но продължи да мисли по какъв начин може да склони сър Арчибалд да даде нареждане за едно пътуване до златните мини, където се разкриваха нови възможности за блестящ бизнес. А на борсата утре той все пак ще отиде — нека деловите среди привикнат с името и лицето на Джек Молнар, който твърдо е решил да се загнезди в техния кръг.

След това решение Джек обясни, че гостите са преуморени, успя да ги отведе преди края на банкета вместо в хотела, в техния кораб. Те наистина имаха нужда от почивка в своя среда, изморени от впечатления и зашеметени от питиетата. С благодарност му махнаха с ръка за сбогом по същия начин, по който махат всички доларландци. В сърцето на Джек трепна някаква струна. Като че там се промъкваше искрица любов към тези странни, добри същества, с които бе прекарал само ден, а му се струваше, че ги познава от години. От тях без усилия би изкопчил тайната на прозрачния метал, но езикът!… Ами ако стъклото е сплав от непознати на земята елементи? Да, тук трябваше опитна ръка на химик! В златните мини може да се намери такъв…

ГЛАВА VШЕРИФЪТ ИЗОСТАВА

Джек прекара неспокойна нощ. Мислеше дали ще намери химик, който е в състояние да разкрие състава на металното стъкло, без да го измами. И да случи такъв, трябва добре да обмисли как да го обвърже…

Освен това марсианите могат да отлетят, докато той тук си лежи спокойно — кой дявол го караше да ги връща на кораба! И тогава… Отгоре на всичко кое му гарантира, че през нощта няма да се промъкне при тях някой друг и да заеме мястото му?

Такива мисли вълнуваха още неопитния деятел в областта на бизнеса и той почти не заспа. Унесе се за малко в неспокоен сън, но го събуди смътен страх. Решително стана, облече се набърже с твърдото намерение да погледне опасността право в очите. Нае такси и за няколко минути се озова при кораба. Нощният мрак още не се беше разпръснал, а наоколо гъмжеше от хора. С усилие ги разбута и намери мястото, където се отваряше вратата, обаче не се реши да почука. Подпря се върху единия крак на кораба, разкрачи се за по-голяма устойчивост и зачака. Въпреки шума на тълпата, въпреки че беше прав и гърбът му леденееше от студената подпора, заспа.

В ранно утро го събуди роботът, който го придърпа вътре. Чужденците имаха прекрасен и дори весел вид. Джек им завидя: далече от родината си, пленници на неизвестна страна, те бяха по-щастливи от него — пленника на собствените интереси. С неимоверни усилия се опита да им разясни, че предстои посещение на мястото, където в големи количества се добива металът злато. В края на краищата разбирателството се постигна по-добре благодарение на телепатора, който Ал Хас пусна в действие. Не се поколебаха: банкетът Се създал у тях впечатление, че земните хора ги посрещат с най-хубави чувства.

Излязоха навън и най-напред видяха шерифа. Тълпата бе разпръсната и площадът заобиколен с полицейски кордон, но зад него се люлееше море от хора и коли. Море, неспокойно като пред буря, ръководено само от несъзнателния стремеж да се движи напред. Всички прозорци на околните небостъргачи бяха задръстени от хора, рискуващи да се стоварят на земята, но да не изпуснат невижданото зрелище. Съобщенията в пресата бяха привлекли не само тукашните граждани, но и големи групи от близки и далечни градове, прииждащи непрекъснато. Джек се изплаши. Настани гостите в три коли, поръча на шофьорите да не откъсват колите една от друга, даде им адреса на борсата и чак тогава се метна в първата кола. След трите коли с гостите потегли ескорт от служебни коли с полицаи, в първата от които седеше сам шерифът. Това обстоятелство успокои Джек; отпусна се на меката седалка и потъна в мечти. Не забеляза нищо от онова, което стана зад гърба му само в няколко минути.

Пред зданието на голям универмаг тълпата изведнъж напря с неподозирана сила, викаше и ръкомахаше и принуди първата полицейска кола с шерифа да спре. По този начин трите автомобила с Джек и чужденците бяха отрязани от полицейската охрана.

Учуден от смелостта на тълпата, шерифът надникна от прозорчето на колата си и веднага се дръпна навътре: опитното му око съзря подадено от задното прозорче на един мощен Мерцедес картечно дуло. Той проклинаше на ум тежката си служба, довлеклите се от неизвестността същества, сър Арчибалд и целия свят. „Седи си сега в кабинета, в тишина и мир, а аз съм принуден не само да се справям с всичко, но и да кося цялата отговорност“ — ядосваше се той. Отново хвърли предпазлив поглед навън: тълпата все още продължаваше да крещи и напира напред, ала бързо се отдръпваше, подгонена от полицаите. Мерцедесът с картечницата бе изчезнал безследно. „Навярно са ограбили универмага, използувайки навалицата“ — по-мисли с облекчение шерифът и се молеше в себе си това да се окаже истина.

Ала когато полицейските коли пристигнаха пред дългото здание на борсата, към тях изтича разтревоженият Джек:

— Къде се загубихте, шериф? Търся ви вече половин час!

— Да не мислите, че е лесно да се промъкнеш през такава тълпа? — отвърна сърдито шерифът, подаде глава от прозорчето и започна да се оглежда, сякаш диреше нещо.

През това време Джек успя да разгледа колите и се убеди, че между тях не се намира онази, в която лично бе настанил двама от гостите.

— А къде е третата кола с двама марсиани?

— Нима не е с вас? — вдигна рамене шерифът.

— Не можах да я открия никъде! — изкрещя Джек в самото му ухо, промъкнал глава през прозорчето, ядовит от обстоятелството, че шерифът се готвеше да пали цигара, вместо да се разтревожи.

— Водачът на колата е наш, сигурен човек — отвърна шерифът с необяснимо за Джек безразличие. — Заблудил се е нейде в навалицата, подхванат от движението. Ще ни намери.

Но Джек, силно обезпокоен, не млъкваше:

— Моля да вземете незабавно мерки за издирване на изчезналите!

— Какво искате вие: да намеря игла в купа сено? — троснато отвърна шерифът, започнал да разбира, че се е случило най-лошото, което можеше да очаква. Сега вече появата на мерцедеса с картечницата, му стана ясна. Но защо са отвлекли тези никому ненужни, непознати същества — ето кое не му беше ясно. А може би… може би това е първият акт на старателно обмислен атентат?… Може би те наистина са пратеници на враждебна страна и предположението на човека от Съвета за сигурност ще се окаже вярно?…

Тези мисли предизвикаха нервна треска у отговорника на полицията. Той се нахвърли с ругатни върху помощниците си, забравяйки, че сам беше най-близко до бронираната кола…

Ал Хас, слязъл на земята след Джек, разбра, че двамата му другари в третата кола още не са пристигнали и се обезпокои:

— Къде ли са двамата ни другари? — обърна се той към Дул Хай. — Въпреки пищния прием снощи имам чувството, че по-бързо трябва да напуснем тази „гостолюбива“ страна.

— Те знаят координатите на кораба и могат лесно да се ориентират към него. Имат оръжие, резервни апарати за дишане — успокои го Дул Хай. — И моето шесто чувство обаче ми подсказва, че трябва по-скоро да заминем.

— Сега не можем да мислим за това — отвърна загрижен Ал Хас. — Дано не се е случило нещо лошо с Ли Фай и Мен Лу… Ето, и нашият придружител е разтревожен… Трябваше да се движим с креслата.

Докато чакаше, привлечен от големия шум в зданието на борсата, Джек влезе вътре. Тълпи от хора се блъскаха пред едно гише. Той приближи и попита възрастен гражданин:

— Какво става тук?

— Не знаете ли: бият се за космическите акции. До вчера никой не ги купуваше, а днес — сам виждате…

Гражданинът се оказа словоохотлив и му разказа, че преди повече от две години било основано акционерно дружество за постройка на транспортна станция на Марс. Акциите на дружеството се закупували само от наивници и психопати, но пристигналият вчера кораб от Марс разкрива нови перспективи на дружеството, бъдещето му вече се очертава в нова светлина и ето…

— Цената на акциите стигна неимоверни размери — посочи той огромното светещо табло за движение на цените.

Джек със завист помисли, че и тук го бяха изпреварили. Той наистина бе чувал за такова дружество, но се бе отнесъл към него с присмех. Поколеба се дали да чака ред за купуване на акции, но като се сети за гостите, изтича навън и се погрижи да ги прибере, почти задушени от тълпата, в колите.

Усилията да се намери изчезналата кола се оказаха безрезултатни. След като лично обиколи половината град, шерифът така се разстрои, че не искаше и да чуе за настаняването на тримата „марсиани“ в хотела или в кораба им, а ги остави в полицейското управление, гдето ги бяха отвели, за да изпълни нарежданията на сър Арчибалд за разследването им.

Чужденците нямаха никаква представа накъде ги водят; те дори предполагаха, че отиват към предначертаната цел, към находищата на жълтия метал, и предполагаха, че двамата им другари са вече пристигнали там, а те са задържани от непредвидени обстоятелства.

Но в управлението трябваше да констатират, че са попаднали в някакъв странен, чужд за техните представи институт. Двама полицаи отведоха нейде лекаря Хай Мел. Той се завърна едва след час полузадушен, изтерзан и нямаше сили дори да продума.

Джек смътно се досети какво е извършено над него и попита със свито сърце шерифа:

Нима си позволихте такова издевателство? За какво издевателство става дума? Струва ми се, че вие също поехте ангажимента да се погрижите за тяхното разследване.

— Да, но не така, както вие го вършите! Ставаше дума да се подведат, за да се разконспирират, сами да разкрият картите си…

И те ги разкриха! Какво, мислите, означава изчезването на двамата? Можем ли да знаем къде са те сега и какво вършат? Какво ни подготвят, а? Вие нищо не разбирате, но аз… аз нося цялата отговорност! Моля да не се месите в работата ми, иначе нищо няма да ме спре да взема нужните мерки и спрямо вас, въпреки декларацията ви — която впрочем никой не е проверявал, — че принадлежите към фирма, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност. Да!… Няма да позволя тези тук да напуснат стените па управлението, докато не намерим останалите!

Разбира се, шерифът старателно криеше догадките — си за появата на колата с картечницата. Той дори не се издаде, че беше я видял. В безмълвен съюз с него и останалите полицаи от ескорта по пътя към борсата не споменаваха нищо по този въпрос.

Двама полицаи получиха нареждане да отведат в стаята за „изследване“ втория по ред чужденец, ала Хай Мел, все още задъхан, викна:

— Не, не — не отивайте с тях, Дул Хай! Вие нямате представа… Ал Хас, не разрешавайте!

Ал Хас дори не го изчака да се доизкаже. В ръцете му блесна малка металическа игла, с която леко бодна близкия полицай, а след него — и шерифа. Дул Хай направи същото с хваналия го За ръка полицай. Шерифът и двамата полицаи се олюляха и паднаха в креслата си — чужденците се погрижиха да не паднат на пода.

Развълнуваният Джек нищо не разбра. Той успя само да забележи, че с шерифа става нещо особено и помисли да му помогне, но противно на желанието му някаква сила го накара да излезе от кабинета, следван от чужденците. Полицаите в коридора не направиха опит да спрат групата. С тях ставаше нещо особено: не можеха да мръднат от мястото си, сякаш бяха парализирани. В двора Джек и чужденците се качиха в дежурната кола; под властния поглед на Ал Хас шофьорът не чака нареждания, а за няколко минути ги откара до кораба. Някакво лениво спокойствие обхвана Джек, главата му се изпразни от мисли и щом се намери в кораба, заспа.

— Нека спи — рече Ал Хас. — Той ни е необходим, за да можем с негова помощ да намерим другарите си. Сега — на радиостанцията! — заповяда той. — Най-лошото е, че липсва именно бордовият ни инженер Мен Лу, без когото не можем и да мислим за полет в космоса. Търсете! Колко е зле, че нашите биофизици не успяха да усъвършенствуват телепатора за долавяне на мисловите вълни от по-далечни разстояния!…

Във въздушното пространство над планетата Земя в същия миг се разнесоха непознати досега сигнали. Те бяха уловени от радиостанциите на множество страни, но никой не можеше да ги разшифрова. В предпазливия Доларланд успяха да засекат. координатите им и не бе трудно да се досетят, че те не случайно съвпадат с мястото, където се намира пристигналият кораб. Навред в страната полицията бе вдигната на крак. Състоя се дори екстрено съвещание на правителството, на което не се стигна до никакво решение. Та какво решение можеше да се вземе, когато никой не знаеше съдържанието на изпращаните сигнали! Радистите от всички краища бяха единодушни само в едно: сигналите, които се повтаряха непрекъснато цялата нощ и на следното утро, повече напомняха викове за помощ на изпаднали в беда люде. Веднага бе изпратена комисия в станалия знаменит град Д., за да бъде на място разкрита загадката.

А Дул Хай продължаваше да предава: „Мен Лу, Ли Фай! Обадете се! Търси ви Михела едно. Обадете се! Търси ви Михела едно. Мен Лу, Ли Фай, обадете се! Намираме се на познатите ви координати…“

Отговор нямаше. Стана ясно, че другарите им са в положение, което прави невъзможно използуването на джобната радиостанция.

ГЛАВА VIСЪЮЗНИЦИ

Немирни слънчеви лъчи надничат през спуснатите завеси, но картината в стаята едва ли може да събуди нежни чувства. Всичко е потънало в кадифе и коприна. Дебел килим застила пода и заглушава всяка стъпка. На мекия диван, отрупан с възглавници, се изтяга джентълмен с пура в уста. В позата му се чувствува нервна напрегнатост — на сър Арчибалд наистина вече дотегна принудителната почивка: и най-приятните състояния стават неприятни, когато продължат много. От сутринта той беше изчезнал от лицето на земята за целия свят, с изключение на личния му секретар Стефенсън, който приемаше в домашния кабинет на сенатора съобщенията отвън и докладваше само най-неотложните.

Привечер сър Арчибалд се реши да напусне уединението си и слезе в кабинета си. Позвъни на шерифа по телефона:

— Какво научавам, шериф, вярно ли сте съобщили на моя секретар, че…

В слушалката се счу неясно мърморене.

— Говорете по-ясно, моля! Вярно ли е, че са изчезнали двама от нашите гости?

— Не двама, а всички, сър.

— Какво говорите! Всички?! Но аз зная само За двама! — скочи от стола си сър Арчибалд.

— Най-напред двама, а след това и останалите трима, заедно с този тип — извинете за израза, — Джек Молнар.

— Но вие бяхте длъжни да ги задържите!

— Задържах трима. Цял ден прекараха тук… „Изследвахме“ ги, както наредихте… Не се решавах да ги отведа някъде, пред вид очакваните действия от страна на тези, които отвлякоха двамата… И ето на: изчезнаха от собствения ми кабинет!

Как е могло да стане това? Шериф, вие ще отговаряте за невниманието си! Да изчезнат под носа ви, и двата пъти във ваше присъствие! Да — и двата пъти!

И двата пъти бях поетапен в невъзможност да се противопоставя! Освен тона имайте пред вид, че ще подам оплакване по-нагоре. Не мога да рискувам живота си! Първия път насочиха картечница в гърдите ми, втория път пуснаха в действие неизвестни ми наркотици, които ме упоиха и попречиха да…

— Наркотици? Какви наркотици, кой пи е пуснал в действие? — прекъсна го сър Арчибалд. — Говорете по-ясно, моля!

— Наркотици. Тук те ме омаяха с нещо, което действува от разстояние. Самите полицаи от охраната в коридора и двора са били също упоени по неизвестен начин п арестуваните са избягали.

— Проверихте ли кораба им?

— Няма никакви белези на живот вътре в него.

Сенаторът затвори телефона без всякакво предупреждение, за да го вдигне отново след десет минути. Този път разговорът носеше още по-тревожен характер и тон:

— Шериф, вие ли сте? Още ли сте в кабинета си? Не мога да разбера какво правите там и защо бездействувате! Да не би мозъкът ви да се е отказал въобще да работи?

— Не зная по какви причини се отнасяте така с мене, сър.

— По причина, че докато вие спите, лицата, за които лично сте отговорен, пълнят ефира с някакви странни съобщения, чийто шифър никой не може да разкрие и чието предназначение и съдържание не са известни никому. Кой знае какво още ще ни дойде до главата.

— Изпращат шифровани съобщения ли? Че откъде?

— Откъде могат да ги изпращат — от своя кораб! От този троянски кон, който те вмъкнаха в нашия град с ваше съдействие. Да, да — с ваше съдействие, защото вие имахте непредпазливостта, без да ме попитате, да го довлечете тук, в самия център на града!

— Но аз дойдох при вас…

— Дойдохте! Кога дойдохте? Когато вече бяхте разпоредили всичко и на мене не ми оставаше нищо друго, освен…

— Освен да устроите банкет в тяхна чест! — злъчно успя да вметне шерифът сред потока от думи на видния гражданин.

— Да, банкет, защото вие ме заблудихте!

— Не забравяйте, сър, че именно аз ви предупреждавах — имам за това и свидетели!

— Предупреждавахте ме, а не изпълнихте задължението си да разследвате тези опасни…

— Изпълнено е, сър, изпълнено — прекъсна го пак шерифът.

— …тези опасни — не зная как да ги нарека — продължаваше сър Арчибалд, без да чува, или се правеше, че не чува, — защото това не са хора…

— Да, наистина! — прекъсна го шерифът. — Ние изследвахме кръвта им. Не може да се определи: някаква съвсем неизвестна кръвна група… Нашите хора се произнесоха, че не могат да зачислят пришълците към никоя раса…

— А проверихте ли ги с апарата за…

— Детектора за лъжи? Да. Апаратът неизменно отбелязва смут в сърцата им. Комисията заключи, че са опасни конспиратори, които нищо не може да принуди към признания. Обаче смущенията в сърдечната дейност достатъчно говорят вместо тях.

— Хм… да, да… Ясно! Ще трябва да обединим силите си, тъй като и двамата носим отговорност за реда в града и мира в страната. Първо: трябва да се превземе корабът им, за да бъдат лишени от възможността да правят съобщенията си. Това едно; второ: да се открият изчезналите двама…

— Откриването им, сър, най-лесно можете да направите именно вие — отвърна шерифът с такава злъч в гласа, че сър Арчибалд се почувствува смутен.

— Какво искате да кажете, драги?

— Това, което казвам — нищо повече, сър, нищо повече!… Смятам, че в града съществува една мощна организация, не съвсем чужда вам…

— За каква организация говорите, шериф? Вие сте си загубили ума!

— Не, сър, не съм си загубил ума — твърде добре зная какво говоря. Сутринта на мястото, където стана отвличането, аз лично видях бронирания мерцедес на тази организация с насочено срещу мене картечно дуло… Да, да: не се съмнявайте в думите ми! А един от моите агенти ми донесе, че вашият личен секретар е бил видян в шест часа сутринта на едно място, което…

— Моля, престанете! — прозвуча заплашително гласът.

— Аз също смятам, че няма нужда да продължавам… Не ми е ясно само защо искате да стоварите отговорността върху мене!

— Такива намерения не съм имал! — даде отбой сър Арчибалд.

— Веднага прецених, че ако вие сте предприели някакви действия, те са могли да бъдат само… в интереса на обществото и държавата — продължаваше неумолимо шерифът, решил веднъж завинаги да постави нещата на място. — Затова и мълчах, като смятах, че вие ще прецените правилно моето поведение и ще ми отдадете заслуженото, а вие…

— И няма защо да се съмнявате в това, стига само… да успеем… Но, да се уговорим окончателно: направете всичко възможно да превземете кораба — сега това е най-важното. Да спрат сигналите им! Получавате подкрепа: във ваша помощ идат опитни детективи от центъра. От самия център, разбирате ли?

— Разбирам, но не виждам с какво ще ме облекчи това. Детективи са нужни да открият нещо, което е неизвестно. А ние знаем добре къде се намира корабът. Тук няма нищо’ за издирване, а само за превземане. А как ще се превземе — не зная: това е истинска крепост.

— Ех, и вие! Крепост! Един кораб! И то направен от стъкло!

— Стъкло ли? Стъкло, по-издръжливо от всякакъв метал, сър! Ние дори не знаем дали то се топи като металите, или изобщо е неразрушимо. Но аз съм поел ангажимент и се надявам да проникна в тази крепост. И без това тези приятели ми дължат реванш — за упойката и за някои други работи… Що се отнася до отвлечените двама — радвам се, че не се безпокоите за тях.

— Кой ви е казал, че не се безпокоя? Имате задължение да издирите и тях, да ги сложите под ръка заедно с другите.

— В какъв срок, сър? Предполагам, че ви е нужно време…

— Никакъв срок: веднага. Нямам желание тези съмнителни лица да ни сервират атентат или нещо подобно… Но ще говорим допълнително — рече сър Арчибалд и пожела лека нощ на шерифа.

Последният остана пак озадачен. Смяташе, че си е изяснил поведението на сенатора, а сега просто не знаеше какво да мисли. Трудно се разгадават гатанки.

А сър Арчибалд въздъхна след този напрегнат разговор и изтри потта от затлъстялото си, въпреки ежедневния масаж, лице. Размисли още известно време и бързо набра друг номер:

— Ало, ало!… Вие ли сте, Стефенсън? Има ли новини? Да? Добре. Подгответе всичко, както говорихме. Особено пресата. Да. Никакви изменения. Допълнителните нареждания ще получите тук — намерете време да се явите при мене. Чакам ви след един час.

После потри ръце и понеже беше човек на удобствата, премести се и се отпусна върху едно от меките кресла. Работите се нареждаха според желанията му. Само тези тайнствени съобщения всяваха смут в нормалния ход на мислите му. Той не се съмняваше — и може би единствен в цял Доларланд, — че съобщенията не бяха нищо друго освен повик към отвлечените чужденци. Разбира се, такива учени, пребродили космическото пространство, не могат да не владеят изкуството да поддържат връзка по етера. Дано само шерифът успее да сложи ръка на кораба им. Ако ли не, ще се наложи този кораб да бъде отдалечен за известно време… Не се знае с каква техника разполагат и какво могат да предприемат от него… Да, да: преместен далече или… ликвидиран… Пристигнаха съобщения, че утре тук ще наводнят учени… Л те не бива да виждат засега кораба, не бива!… По дяволите техните научни интереси — сега друго е по-важно, друго!…

ГЛАВА VIIРАЗДЕЛЕНИ

По същото време двамата чуждопланетници седяха един до друг в ъгъла на някакво подземие със здраво свързани назад ръце, лишени от възможността да се движат и допи ла разговарят помежду си.

Подземието беше една от онези кръчми, които могат да се видят в покрайнините на големите доларландски градове и в които си дават среща представителите на утайката на обществото и на върховете му.

Опрени на дървен тезгях, седяха двама души с черни блузи и черни маски на очите. Единият от тях беше истински гигант. Зад тезгяха застана трети мъж, който би всял страх и у най-безстрашните: едната половина на лицето му сякаш липсваше. Там се червенееше някаква тъкан, но нямаше нито око, нито буза. Лицето като че бе изрязано с нож наполовина. Той сложи на тезгяха две чаши и наля в тях уиски със сода. Едва тогава другите двама свалиха маските си, глътнаха на един дъх питието и подложиха отново чашите си.

— Имаше ли затруднения? — запита човекът с половин лице.

— Не. Полицията, както и трябваше да се очаква, не мръдна пръст. Смешно беше да се гледа как ги отвлякохме под носа й.

— Не сме имали досега такава чудновата плячка — засмя се дрезгаво вторият. — О, я ги погледнете: не ви ли приличат на риби?

Гигантът взе в ръце пълно шише с чаша и се запъти към пленените.

— Освежете се! — ревна той. — Разходката ни не беше много дълга и не вярвам да сте се изморили, от лежане, но ние сме възпитани хора.

Тогава видя, че ръцете им са още свързани. В изблик на добри чувства сложи върху близката маса шишето, като го захлупи с чашата, и преряза с нож вървите. После напълни чашата, подаде я на единия:

— Няма опасност да избягате, от мене да мине. Хайде, пий!

Пленникът пое в ръка чашата и не знаеше какво да прави с нея, защото шлемът му пречеше да пие, а не се решаваше да го свали. Задържа чашата в очакване да види какво ще последва. Гигантът едва сега съобрази, че устата му е плътно затворена от шлема.

— Виж ти, същински средновековни рицари в броня! — провикна се той със своя гръден, дрезгав глас през смях. — Я ми кажете, гълъбчета, и женичките си ли оставяте у вас в такава броня? Чувал съм, че рицарите оковавали жените си да не им изневеряват, ха-ха-ха! — изсмя се и с грубо движение се опита да махне шлема на Мен Лу, за да открие устата му. Мен Лу инстинктивно дръпна глава назад. Това, изглежда, разсърди гиганта. Той вече се бе подкрепил достатъчно с уиски и с упоритостта на пиян човек продължи да тегли шлема.

Ли Фай направи знак на Мен Лу да се подчини. Той внимателно свали шлема си и пое послушно чашата. Но великанът така я притисна към устните му с огромната си лапа, че всичкото питие се изля наведнъж в гърлото на Мен Лу и го задуши.

— Виж ти каква рибя муцуна! — обърна се доларландецът към другарите си. — И това ми било човек! Пий, рибо такава! — напълни той отново чашата и се опита пак да я излее в гърлото му. Двамата му другари приближиха да вземат участие в сцената, ухилени гледаха страдащия Мен Лу, надничаха в устата му, по голата му брада и пиянски цъкаха с език.

А Мен Лу се задушаваше. Отблъсна с отвращение втората чаша, закашля се и посиня. Гръдният му кош бе притиснат от огромната тежест на земната атмосфера, дробовете му се свиваха от обилието на кислород, погълнатото питие изгаряше вътрешностите му. Той се сгърчи в конвулсии.

— Сложете Си веднага шлема, Мен Лу! — викна Ли Фай.

Мен Лу вдигна ръце да прикрепи шлема, но единият от тримата му го издърпа. Те се заливаха в смях, като гледаха отчаяните му усилия да поеме глътка ценен въздух.

— Мята се като риба на сухо! — крещеше истерично човекът с половин лице.

— Я да видим какво имат те под броните си — предложи гигантът и се нахвърли върху Мен Лу, опитвайки се да свали скафандъра му.

Тогава Ли Фай разбра, че трябва да се намеси. С неподозирана сила отхвърли настрана нахалника и като обясняваше учтиво, че другарят му не може да живее без скафандър, започна да му слага шлема.

Мен Лу изпадна в състояние, когато мисълта престава да работи. Почувствува виене на свят, вътрешностите му се преобърнаха и свиха като изстискана гъба; загуби съзнание, олюля се и щеше да падне, ако Ли Фай не го беше задържал.

В този момент от дъното на кръчмата се показа жена. Изглеждаше много красива с черните си къдри, червена рокля с открити гърди и украсени със златни гривни ръце. Тя приближаваше бавно с цигара в уста, но изведнъж схвана особеното положение, спусна се и избута настрана мъжете. Наведе се над Мен Лу и оправи шлема му с помощта на Ли Фай. След миг Мен Лу започна да диша нормално.

— Ще го уморите! — викна тя и гласът й, противно на красотата й, прозвуча грубо. — Не виждате ли, че те не могат да дишат нашия въздух? И вестниците писаха за това!

— Голяма работа! — отвърна гигантът. — Откога жените започнаха да се месят в мъжките работи? Или се влюби в тази риба?

— Трябва да имаш малко пипка тук — чукна тя злобно с изразителен жест главата му. — За тях ще ни се държи сметка, аз ти казвам!

Гигантът я изгледа застрашително и пристъпи крачка напред.

— Или мислиш с краката си? — продължа тя предизвикателно. — Кой ти е казал да ги убиваш?

— От жена ум не ща! — приближи той още повече до нея. — Стига и това, че те търпим тук!

Тя не се изплаши, гледаше го с такъв злобен поглед, че той се разтрепери от яд. Ръката му, на която грозно изпъкваха дебели сини жили, изведнъж се протегна и я хвана за гърлото. Жената не успя дори да изписка.

Ли Фай моментално отпусна на земята Мен Лу, направи само една крачка и заби иглата в ръката на мъжа. В същата секунда гигантът разтвори ръце и се стовари тежко на земята, без някой от неговите другари да му се притече на помощ; те дори гледаха с удоволствие станалото.

— Ах, ти го уби! — промълви Мен Лу, току-що дошъл на себе си и отворил очи. — Не трябваше.

— Пуснах му съвсем малка доза — отвърна Ли Фай, — но в бързината може би малко съм прекалил… Ще му дам противоотрова и след няколко минути ще дойде на себе си. Налагаше се: щеше да убие жената.

Двамата чужденци наблюдаваха красавицата с възхищение и недоумение. На гърлото й се открояваха червените следи от пръстите на великана.

Ли Фай внимателно почистваше с кърпа иглата, с намерение да я прибере. Човекът с половин лице грубо я издърпа от ръцете му, но жената подскочи и я взе пък от него.

— Давай! — викна заплашително той.

— Да не си мръднал! — отвърна тя и насочи иглата към него.

Човекът с половин лице побледня от яд, но не посмя да приближи. Даде си безразличен вид и се обърна към падналия на земята.

— Отнеха и последното ни оръжие! — прошепна Мен Лу. — Все пак добре е, че попадна у жената… И как успяхте да запазите иглата, Ли Фай, нали бяхме щателно обискирани?

— Скрих я в ръкава на скафандъра — поясни Ли Фай, — когато ни свалиха от колата. Още тогава почувствувах нещо лошо в поведението им, в черните им наочници… Не можаха да я открият. Сега вече сме лишени от всякакво защитно средство, освен ако тази жена ни я върне — струва ми се, има такова намерение… Взеха ни радиостанциите, искат да ни откъснат от другарите… Нападат неочаквано, подло… Попречиха ни да се противопоставим…

— Ужасно! До мига, в който ни овързаха, не можах да разбера намеренията им. Погледнете: дори на другаря си не помагат! Погрижете се за него, Ли Фай, аз съм още изнемощял.

Ли Фай повдигна главата на падналия и я сложи на коленете си. Взря се внимателно в бледото му лице, бръкна в джоба на скафандъра си, извади малка ампула, счупи я и изля съдържанието в устата му. След малко той се раздвижи, но остана със затворени очи.

— Какви добри същества! — рече съчувствено жената. — А вие искахте да ги убиете. На, помагат на Джими да се свести. По-добре да го бяха оставили да умре, светът нямаше да загуби нищо…

Всички гледаха как очите на Джими се въртят грозно в орбитите си под спуснатите клепачи и все още не можеха да се отворят, когато в помещението влезе още един мъж. Те бяха гърбом към вратата и не го забелязаха навреме. Той приближи с бързи крачки, изгледа жената, после спря поглед на лежащия и рече заплашително:

— Кой направи това?

— Джими щеше да задуши Изабела… Марсианецът се притече на помощ — отвърна човекът с половин лице и посочи Ли Фай.

— Джими искаше да умъртви един от тях — започна да се оправдава красавицата — и понеже не позволих, разсърди се…

Новодошлият подритна с крак гиганта, разбра, че вече идва на себе си и се отстрани към тезгяха.

— Налей! — заповяда на човека с половин лице, като му посочи чаша. — Никой няма право да предприема каквото и да било без мое знание и разрешение! — допълни твърдо с навика на човек, свикнал да му се подчиняват, и извърна очи към ставащия Джими. — Марсианите са отвлечени по важни съображения, има да играят голяма роля. Никой да не е посмял да се допре до тях!

— Трябва да им се създадат подходящи условия за живот — застъпи се Изабела, подпряла лакът на тезгяха до новодошлия.

— Ти се прибирай! — остро я прекъсна той. — Колко пъти съм ти казвал, че нямаш работа тук? Хайде!

Тя покорно тръгна и излезе.

— А вие разбрахте, нали? — обърна се той към мъжете и се понадигна от стола, сякаш се готвеше да отбива нападение.

— Слушаме, шефе! — каза третият от мъжете, останал досега безучастен. Смразен от погледа на шефа, не се реши да остане до тезгяха при него, а взе шише, отдалечи се, седна, напълни чашата си и вдигна крака върху масата.

Ли Фай и Мен Лу следяха с растящо недоумение сцената.

— Какви груби нрави! — промълви Мен Лу. — Струва ти се, че си попаднал в предисторически времена…

— А нима бяха по-меки нравите на онези, които превърнаха в пепелище цяла планета? — тъжно се усмихна в отговор Ли Фай. — За нас сега съществува само един въпрос: къде са другарите ни, дали са успели да се отскубнат от земните хидри и да се доберат до кораба? Това е малко вероятно, но ако са там, те няма да ни изоставят. Корабът е съоръжен с мощна техника, можем да воюваме с армия земни хора… Само да ни намерят! Нямаме никаква възможност да дадем признаци на живот, освен ако по телепатичен път доловят нашите мисли… Но и тогава няма да научат нищо повече от това, че сме живи…

На другата сутрин Джек се събуди в добро настроение. През време на съня в съзнанието му съвсем се бяха заличили събитията от предния ден. Внезапно си спомни, че му предстои да се свърже с филмовата къща, от която получи предплата за документалния филм. Трябваше веднага да се обади, както уговориха. Колко ли е часът?

Ръчният му часовник сочеше четири: спрял! „Дявол да го вземе, колко ли е часът наистина?“ — помисли той и се надигна от креслото, в което беше преспал. До прозореца стоеше замислен Ал Хас. Наблюдаваше нещо съсредоточено. Джек се изправи и отново падна в креслото: корабът се клатеше, следователно — беше в движение. Дали не са отлетели в космоса, докато е спал?!… Подпря се здраво на облегалото, успя да се изправи и изтича до Ал Хас. Погледна навън — пътуваха по междуградско шосе в ненаселена област… Къде и защо?

Джек хвана двете ръце на Ал Хас и с думи и жестове се опита да поиска обяснение на въпроса си. Но той вдигна само рамене, накара го да се наведе повече към стъклото, посочи му: голяма кола влачеше кораба на буксир, завързан за нея със стоманени въжета. Пред тази кола се движеха още три малки. „Отвлечени!“ — мина светкавична мисъл през ума на Джек. Местността му беше непозната.

Корабът внезапно спря след около половин час по пресмятанията на Джек, съвършено разстроен от обстоятелството, че му бе попречено да завърши своя хубав бизнес, че може би ще трябва да плаща на филмовата къща неустойка на договора, а и от това, че се движат в пълна неизвестност. Веднага забърза към изолационната камера; Ал Хас разбра намерението му и го изтласка навън.

Щом скочи от стълбата, Джек изтича при водещата кола. В нея седяха двама непознати мъже.

— Къде отвозвате кораба? — попита, задъхан от тичането.

— Вие ли сте Джек Молнар? Да? Шерифът поръча да ви кажем, че сте снабден с пълномощия да разведете гостите из златните мини. Не бива обаче да се допуща никакъв контакт с тях: намират се, така да се каже, в домашен арест.

Джек наведе глава. Какво можеше да направи? Все пак утешително беше поне това, че пътуват към златните мини и още не всичко е загубено. Начаса се примири и се настани в една кола, за да бъде по-свободен в действията си и да има другари за разговор. Пък и не е приятно да стоиш непрекъснато с кислородна маска на главата. Още в първата станция изпрати дълга телеграма на Морион и след това вече пристъпи към работа. А работа имаше много; трябваше да се възползува от всички възможности в златните мини, а за това беше нужна дълга подготовка, която погълна цялото му внимание.

Чуждопланетниците също не скучаеха. Всички имаха определена задача: събираха материали, записваха наблюденията си, подреждаха проби от руди и хербарий’ от различни представители на растителното царство. Дул Хай непрекъснато стоеше до радиостанцията, изпращаше тъжно сигналите си, викаше изчезналите другари и не откъсваше ухо от приемателя, за да не пропусне мига, когато те ще се обадят. Станцията ловеше хиляди вълни от предаванията на земните хора, но нито една от тях не носеше познатите сигнали на роден език.

— Сигурен съм, че са живи; долавям това по телепатичен път от техните внушения… Но в каква ли беда са изпаднали?

— Не могат лесно да ги унищожат — отвърна Дул

Хай. — Те познават изкуството да се приспособяват към най-лоши условия… Освен това могат да се справят със стотици нападатели: поразяващата игла изстрелва упойка и от разстояние, а ние проверихме действието й върху земните хора. Ще чакаме. Стига да успеят по някакъв начин да ни съобщят точното си местонахождение, за минути ще ги открием… Засега не бива да влизаме в открита война със синовете на планетата Земя, все още има възможност да постигнем разбирателство. В най-лошия случай ще се наложи да използуваме като водач нашия придружител чрез хипноза… колкото и неприятно да е това…

Нощите прекарваха на смени край радиостанцията, за миг не изоставяха поста си, макар че биха могли да използуват за целта и робота. Ал Хас се опитваше да разбере от Джек нещо за другарите им, но в главата на Джек имаше пълен хаос по този въпрос и нищо определено не издаваше…

ГЛАВА VIIIГРИЖИ

Втори ден вече Александър Егорович Липаев се отправяше към кабинета си в Института, без да отрони дума, само кимваше глава за поздрав. Знаеше се, че когато минава мълчаливо край портиерната, непременно си има сериозни тревоги. Затова портиерът поклати съчувствено глава, като го гледаше как тежко изкачва стълбите. В този момент директорът се обърна, видя израза на лицето му, разбра. Насили се да се усмихне и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави, животът е такова нещо… Не ни е лесно на нас, старците…“

Александър Егорович влезе в кабинета си като чужд, ядно извади от чантата си куп вестници, погледна ги с едно око и ги хвърли на писалището. После надникна в заглавната страница на най-горния, изпухтя и посегна към телефона. Едва опря ръка на слушалката, оттегли я, приближи до креслото, отпусна се и се замисли.

Спомни си съчувствения поглед на портиера, а след това в съзнанието му изникна образът на жена му, Ана Ивановна. Е, с нея беше още по-зле, май че я остави със сълзи на очи… За втори път посегна към телефона: трябваше да й се обади, да я успокои; с нищо не беше заслужила такова държание… Но и този път не се реши да набере номера. „Ще потърпи, тя е свикнала“ — рече си: Не може да се отрече, тя винаги е понасяла героично всичко. Добила бе навик да приема в реда на нещата обстоятелството, че в нейния живот властвува един закон и един дълг: да се грижи за него. Започна още от онези паметни дни, когато той излезе от къщи през един мъглив октомврийски ден и подхвърли мимоходом, че има важна работа. Оттогава тя привикна да търпи и чака. И в това безропотно търпение имаше нещо колкото привлекателно, толкова и досадно. В дните, когато той биваше овладян от грижи, нейната безмълвна привързаност се превръщаше в бреме. Досаждаше му подчертаното й отношение към него като към човек, роден за велики дела, а тя — само да го крепи. Мълчи и не пита, чака той сам да заговори. „А нима няма да е по-леко, ако попиташе?“ — сърдеше й се той… А какво ли прави сега, останала сама в огромния дом, където нейната слабичка фигурка се губеше? Видя я тъй самотна и изоставена, че сърцето му се изпълни с жал. Доведе я чак тук, неизразимо далеч от единствената дъщеря и от двете момчета-внучета, които обичаше с обич, на каквато беше способна единствено тя… В Москва при това имаше познати, можеше да отиде при тях в такива дни, да побъбри и се развлече, ами тук?… Е, няма що: трябва да телефонира!

— Ана, вие ли сте? — попита той, сякаш можеше да бъде някой друг с нейния глас. — Е, май че… май че сте плакали?. На такова ми прилича. Е, няма нужда, няма нужда — нищо не се е случило де! Исках да ви помоля да не се тревожите за мене. Излишно е. Напразно… пък и всичко мина. Хайде, успокой се, бабичко ти моя единствена!…

Вслуша се с много нежност в нейния ласкав старчески шепот. Поусмихна се на припрените й уверения, че съвсем не се е тревожила — няма за какво и не разбира защо мисли така… Обеща й на обед да се прибере по-ранко и затвори телефона с чувството, че е свалил от плещите си поне това бреме. Отново се усмихна на нейната наивна вяра, че не забелязва състоянието й. Съвсем неочаквано си спомни как беше се прибрал след революцията, когато тя бе загубила всяка надежда. С каква радост го посрещна!… Не отрони дума да се оплаче от мъченията, претърпени заради него след нахлуването на белите в града, нито за дългите гладни дни… Нищо! Отклоняваше въпросите му с усмивка и винаги гледаше напред в бъдещето. Такава жена!… И как пълно беше тяхното щастие, когато се роди дългоочакваното дете! Оттогава той почна да дели с малката дъщеричка топлите майчини грижи на Ана и можеше да си поотдъхне от нейната почти тиранична нежност. Усмихна се още веднъж на спомените и посегна отново към вестниците.

На вратата се почука. Без да мисли, натика вестниците в отвореното чекмедже на писалището, сякаш бяха поверителни книжа, каза „да“ и устреми поглед към вратата, с намерение веднага да отпрати дошлия.

Беше Лида Андреевна.

Професор Липаев се усмихна с облекчение: обичаше тази своя сътрудничка с бащинска нежност. Не само защото винаги му напомняше собствената му дъщеря или защото бе дъщеря на прославен в Отечествената война моряк; обичаше я заради задълбочения й интерес към науката, за несломимата й енергия във всяко дело, за умението й да се вслушва в съветите му с чудно внимание и да ги изпълнява творчески, за новите й необикновени хрумвания, които често го поразяваха. Посрещна я усмихнат, без да си дава сметка за чувството, че именно тя е лицето, което в момента му е най-необходимо.

Лида Андреевна застана на вратата някак сконфузена.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита той, озадачен от необичайното й поведение — тя, винаги стремителна, настойчива и открита като ясен ден.

— Казвайте, казвайте! — настоя той. Стана, хвана я за ръка и я настани в едно кресло, а сам седна срещу нея.

— Всъщност… вижте това! — рече тя поривисто и сложи на масата два вестника. — Как е възможно такова нещо!

Професорът, току-що извадил лулата от жилетката си, я запокити в пепелника, отърча до писалището и измъкна от чекмеджето своите вестници.

— Зная! — каза или, по-точно — изръмжа той. — Всичко четох. Чудовищно!… Два дни не мога да си намеря място.

— Защо нашите хора не се погрижиха… — не се доизказа тя.

— Та кой ги пита тях? Това е нечувано! Такова престъпление! Да се съберат съдиите от цял свят, пак не ще измислят достойно наказание за…

— Но нали нашата делегация трябваше да тръгне отдавна?

— Как ще тръгне!… Вие нямате представа какво правят онези от Доларландското посолство! Две седмици отлагат визата им под най-различни предлози. Какво знаете вие, младите, за тия вълци! Прилежно изучавате езика им…

— Александър Егорович! — промълви тя с упрек.

— Е, това за езика… аз вече лошо го казах!… Мисля, че много ви харесват песните им, глупавите им танци… Е, то не се отнася за вас, Лидочка! — погали той ръката й, после продължи сериозно: — Възмутен съм от вдън душа. Не мога да се помиря с мисълта, че астрономи и космонавти от цял свят горят от нетърпение да се срещнат с първите интерпланетарни летци, между които положително има велики учени, а там…

Професорът не довърши мисълта си, а грабна вестник:

— Вижте само тези заглавия: не е ли истинско кощунство, не е ли срам за цялата ни планета?!… „Мистерията в град Д.!“ — зачете с трептящ от възмущение глас. — „Марсиани или маскирани агенти? Кой стои зад гърба на «марсианите»? Къде е корабът — отлетял или укрит?…“ Е, какво ще кажете?

— Четох, Александър Егорович…

— Ако не бяхте направила онези снимки, можеше човек наистина да се усъмни дали е имало такъв кораб, или всичко е било блъф с някаква спекулантска цел… Но ние знаем със сигурност… — И забравил, че се намира пред дама, професорът хвърли с проклятие вестниците на земята, а после се наведе и внимателно ги събра:

— Това са документи… Да, документи, когато светът ще поиска сметка за всичко. Какво си мислят те: че са всесилни? Не, те ще дават един ден отчет!

— Ох, те винаги са съумявали да отхвърлят всяко обвинение с дипломатически трикове и дори с нагли лъжи!

Лида изрече това с такъв неподходящ за възрастта й тон, че професорът не можа да сдържи усмивката си. Но той разбираше възмущението й — нали тя първа бе видяла космическия кораб преди неговото приземяване. Интересът й към него и към екипажа му беше естествен. В оня забележителен ден тя на своя глава бе направила опит да узнае какво става с кораба и вдигна на крак много обществени институти. Той дори не се реши да й се скара, макар напълно да заслужаваше това.

— Най-лошото е, че в момента не можем нищо да предприемем, а по-късно — ще бъде навярно много късно! — рече той съсредоточен.

— Но защо международната организация…

— За ООН ли говорите? Е, ООН преди всичко трябва да се свика на заседание, после да се предложи специална точка в дневния му ред, след това да се прегласува дневният ред… Виждате — тази процедура е много по-важна от живота на героите, извършили нечуван подвиг за пръв Път в историята на нашия свят… Не, ще се наложи утре да отлетя за Москва — неочаквано заключи професорът.

— За Москва ли? — изненада се девойката.

— Да — потвърди той, но нейното учудване в същия миг го накара да почувствува нередното в решението си. — Всъщност никак, никак не е нужно… — добави с тих глас. — Не сме ние единствените в нашата страна, които мислят за съдбата на марсианите… Впрочем съмнявам се… никак не съм сигурен, че те са от Марс, както твърдят… Ще видим, ще видим… Колегите от Центъра не по-малко от нас бързат и се безпокоят… Ще ги бавят, ала не могат да им откажат виза… И те непременно ще намерят космонавтите и ще ги доведат у нас — бъдете сигурна! Ще ги видим, непременно ще ги видим!

След това той потъна в догадки какво ли може да се е случило с кораба и звездолетците. Да се загуби такъв огромен кораб, както доларландските вестници тръбяха, считаше за невъзможно, а да е отлетял, беше още по-невероятно след оповестеното съобщение за мистериозното изчезване на двамина от екипажа…

— Доларландските вълци няма да изпуснат от ръцете си такава ценна находка като този космически кораб. Те ще го изследват, ще снемат точни планове от неговата конструкция, да! — разпалено говореше той пред сътрудниците си, неусетно навлезли в кабинета му един след друг. Влизаха и мълчаливо се заслушваха.

— Възможно е и друго: за да запазят в тайна конструкцията на звездолета, те се стремят да попречат на учените от други страни да се срещнат със звездолетците… Няма друго обяснение. Затова е този истеричен вой на пресата им… Като че корабът е игла, която може незабелязано да изчезне!…

Към обед радиото разгласи нота до правителството на Доларланд за издаване на специално комюнике относно местонахождението и състоянието на космическия кораб от Марс и неговия екипаж.

— С хората, с хората какво става — ето кое е най-важното! — горещеше се професорът. — Нашето правителство е длъжно да мобилизира всички сили и да издействува те да бъдат взети под закрилата на международното право. Налага се даже да се прибави нов постулат, който да урежда положението на дошлите от други планети лица…

На обед групата учени се разпръсна, всеки загрижен за „положението“ на марсианите и за по-нататъшните действия на правителството. Професор Липаев тръгна към къщи е определено решение. „Ана тази вечер ще бъде щастлива!“ — рече си той, мислейки как ще се свърже с дъщеря си в Москва, научна сътрудничка в Централния институт за астрономия; тя не можеше да не знае какво точно се предприема за чуждопланетниците, вън от правителствената нота. Освен това чрез нея професорът можеше да подскаже нещичко…

ГЛАВА IXДНЕВНИКЪТ НА ХАЙ МЕЛ

Хай Мел, лекарят на експедицията, имаше най-малко работа. И тримата бяха здрави, понасяха задоволително земната атмосфера и повече прекарваха на кораба, където въздухът се освежаваше идеално. Не страдаха от никакви болести. Отначало той се боеше от неизследваните бацили на разложението, каквито не можеше да няма на непознатата планета, но и този страх отпадна. За да не скучае, Хай Мел пое задължението на изчезналия биолог Ли Фай: събираше руди и минерални проби, подреждаше хербариуми. И пак му оставаше много време. Ето защо се зае да пише личен дневник, вън от редовно попълвания от Ал Хас бордови дневник.

Всъщност думата „пише“ неправилно изразява неговата работа: говореше, а пред него стоеше отворена миниатюрната машинка за писмен и звуков запис. Ако някой от земните жители надникнеше в този дневник, щеше да научи интересни неща…

… Пътуваме по планетата Земя от две денонощия. Изцяло сме предоставили инициативата в ръцете на земните жители, но сме нащрек: загубихме всяко доверие в тях.

Първите мигове след приземяването ни намирахме естествени учудването и суетнята на посрещачите ни; пристигането на същества от такъв далечен свят можеше да обърка всекиго. Вечерта те дадоха тържествен банкет в наша чест. Казаха се много речи, смениха се много куверти, разляха се пития… И всичко това ни накара да сметнем, че сърцата им са изпълнени с радост и вълнение от тържеството на науката и техниката, победили преградите на вселената. Но още на другия ден след банкета земните хора ни показаха свое друго лице. Поведоха ни, както разбрахме от предоставения ни водач, към находищата на един чуден жълт метал, по всички признаци — ценен високо тук.

А се случи нещо съвсем неочаквано. По пътя загубихме другарите си Ли Фай и Мен Лу, настанени в отделна от нас кола — тук те се придвижват с малки четири и петместни коли. Поспряхме малко и отново ни поведоха. Предположихме, че продължаваме към предначертаната цел, където всички ще се съберем. Оказа се обаче, че ни затвориха в някакъв институт, чието предназначение и досега не можем да определим. Мене отведоха в мрачна стая и ме подложиха на невиждано изследване… Поставиха ме на въртящ стол, заобиколен от четири страни с хора. Сложиха на гърдите ми метална плоча, прикачена към апарат — по всяка вероятност за контрол на сърдечносъдовата дейност. Столът се завърташе; човекът, срещу когото попадах, светкавично задаваше въпрос. Столът се въртеше, попадах срещу друг човек и нов въпрос… При такава бързина естествено няма никаква възможност да се следят дори съвсем повърхностно мислите на непознатите. Съмнявам се дали и хората, които говорят езика им, биха успели да дават своевременно отговори… Какво искаха да узнаят?… Сърцето ми непрекъснато се вълнуваше, бях изпаднал в нервна треска…

После ме поставиха на друг апарат, стегнаха главата ми с метални обръчи, взеха от вените ми кръв… Може би всичко това не би било толкова мъчително, ако имах възможност да дишам нормален въздух, но те бяха свалили шлема ми. Върнаха ме в стаята при другарите полузадушен. Искаха да подложат на същото „изследване“ и другите, но аз предупредих Ал Хас. Принудихме се, колкото и некрасиво да бе, да си послужим с поразяващата игла и хипноза, за да излезем от този институт и се върнем на кораба.

На следното утро неочаквано прикачиха кораба ни с метални въжета към свои коли и ни поведоха. Решихме да не се противопоставяме, за да не усложняваме и без това усложнените ни отношения. Разстоянието не би ни попречило да се свържем по етера с Ли Фай и Мен Лу, ако те се обадят, а летателните апарати биха ни отвозили за няколко минути при тях…

И ето — ние пътуваме и пътуваме…

Навлязохме в чудна област, която събуди у нас хиляди чувства и възторзи. Никога очите ни не са се любували на такива пейзажи. Корабът се движи между две вериги планински възвишения, обрасли с гигантски дървета, сплетени от виещи се растения. Нашите представи за растителност не могат да достигнат красотата и величието на тези дървета. В езика ни Дори няма думи, с които да ги опишем. Те се издигат някъде на десетина човешки ръста, а отделни екземпляри надминават и този предел. Поради изкачването на височина, колите, с които земните хора ни придвижват, напредват съвсем бавно и ние имаме възможност да разглеждаме подробно тези области. Щяхме да бъдем наистина щастливи, ако не ни тревожеше съдбата на изчезналите другари и пълната невъзможност да им помогнем.

Излизаме вън от кораба при всички престои и се ползуваме от времето, когато придружителите ни почиват, за да съберем материали за нашите научни изследвания. Вече сме на голяма височина и можем за малко да излизаме и без скафандри: атмосферата тук е разредена и се приближава до родната ни среда. Въздухът е добър за дишане, но с голямо съдържание на кислород, който предизвиква у нас най-напред повишено настроение, а после започва да дразни дихателните органи и предизвиква кашлица. През тези дни значително се приспособихме към въздуха. Ето че намерихме кът, в който отлично бихме могли да живеем. Растителността на тази височина стана оскъдна и това е напълно понятно. Намерих един храст, който по всичко напомня нашата хвойна — най-разпространения растителен вид у нас: още едно доказателство, че при еднакви условия се развиват еднакви видове. Не сме видели още други представители на животинския мир освен човека и се питаме дали на планетата съществуват и друг род организми от висш тип. Възможно ли е да няма такива? Или те всички бягат само при вида на човека? Но растителността събужда у нас непрекъснат възторг. Вчера Дул Хай рече:

— Огромно удоволствие би било да живеем в такъв край.

— Ако е удоволствие да се намираш под непрекъснатата заплаха от война — възрази Ал Хас. — Тукашните жители се оказаха коварни, а на нашия изстрадал род му е нужна почивка и спокойствие, не бива да го излагаме на нови страдания.

Той има право. Ние дойдохме на тази планета с надежда за разбирателство и мир, а попаднахме, изглежда, от трън, та на глог…

През дългите часове сред космическото пространство често си представяхме как ще бъдем посрещнати; предвиждахме овации и почести, сърдечна топлота и радост, че за пръв път в историята на вселената мислещи същества от различни планети се срещат след хиляди изпитания…

Питам се, защо хората ни приеха толкова лошо? Защо гледат на нас като на врагове? Единствен младият човек, определен за наш водач — наричат го с едно трудно за произнасяне име, нещо като Джеймол, — като че изпитва към нас по-нежни чувства, но и той сякаш се ръководи от нещо свое. Никой не ни казва къде са и какво става с двамата ни другари. Съпровождачите ни не правят опит да влязат в разбирателство с нас, не се интересуват от апаратурата на кораба ни, от устройството му, от научните принципи, залегнали в неговата основа… А смятахме, че човеците тук са дорасли за общуване с други светове. Всъщност ние не знаем степента на тяхното развитие и все още сме в процес на повърхностни наблюдения. Не е възможно тук да няма учени, за които ние и корабът ни да сме интересен обект… Допущаме тук да са слизали жители на други планети, които са се проявили зле и са ги наплашили. Стремим се да видят истинския ни лик, въздържаме се да използуваме унищожителната си техника — дано ни опознаят с добро…

Чедата на планетата Земя ни правят силно впечатление с особеното си, различно от нашето устройство. Виждат ни се смешни малкият им гръден кош и дребният им ръст — стигат до раменете ни. Навярно и ние им се виждаме смешни… У нас най-важен белег за мъжественост се брои големината, ширината и обемността на гръдния кош; стремим се да го развиваме със специална гимнастика. Но не мога да не призная, че има нещо изключително прекрасно в целия облик на тези земни същества. По-специално — в очите. Ние считаме като дефект това, че техните очи са разположени на една плоскост, поради което са принудени да извиват глава всеки път, когато трябва да погледнат встрани/ала очите им са наистина хубави. Оцветени най-различно — от светлосиньо до почти черно, с кафявозеленикави оттенъци, придават разнообразие на индивидите и одухотворяват лицето. Зениците им са някак особени, разширяват се в мрака и добиват тайнствен израз.

Най-силно впечатление обаче ни прави гъстата влакнеста маса, която покрива целите им глави и две ивици над очите. У мъжете с тази маса е покрито почти цялото лице, но те я премахват по специален, неизвестен за нас начин. Зърнах набърже възрастен човек, под чийто обонятелен орган висяха два големи кичура бели влакна. Такава растителност се забелязва и върху цялата кожа на ръцете и краката, различно проявена у отделните представители — вероятно е останка от първобитния им стадий, когато е имала своето естествено предназначение като защитно средство; на нашата планета за тази цел са се развивали рогови тъкани.

Тази влакнеста маса придава на земните жители малко животински вид, но допринася за разнообразието и красотата им с различните си цветове и форми. Особено красива е тя у жените, които я подреждат в гънки и букли. Пашите жени покриват главите си с разнообразни по цвят тъкани, красив фон на лицето, а тук жените са надарени от самата природа. Поради това много се чудим защо и мъже, и жени носят върху тях някакви калъфи. Смешно ни се вижда да се слага върху една покривка на главата и друга. Навярно това им се налага поради дима и праха в поселищата. Още първия ден разбрахме, че нямат пречиствателни инсталации и дребни късчета неорганична материя из въздуха могат да се видят с просто око. Сигурен съм обаче, че зрението на земните хора е много по-слабо развито и те не виждат като нас.

Направиха ми впечатление техните ежедневници — огромни платна от неиздръжлива, пореста материя, върху която пишат с едри и грозно черни знаци. В сравнение с тях нашите нищожни лентички със ситен шрифт са милиони пъти по-практични и икономични. Младежта ни ги разчита с просто око, а по-възрастните използуват прожекционен апарат. Но този апарат се купува веднъж, а ежедневниците се печатат всеки ден в стотици хиляди екземпляри… Много ми се иска да им помогнем в усвояването на нашата система за записи, обаче не мога да го сторя: нито ни питат, нито се интересуват от машините за звукописмен запис, които нарочно демонстрирахме пред тях. Имам желание да надникна в някоя библиотека — как ли съхраняват натрупаните с течение на векове знания и опит, щом писмените им паметници са толкова разточителни?

Най-тежко впечатление ни правят обаче взаимоотношенията между земните жители, както и отношението им към нас. За пръв път се натъкваме на такава грубост и нещо още по-лошо — коварство. Струва ни се, че сме попаднали в ерата на първобитните борби за съществувание, когато висш тип организми са се ръководили само от инстинктите си. Сякаш в този свят не съществува етика; липсват и закони за организираното общество, възпитанието не е проблема… Наистина те живеят в големи, сравнително благоустроени градове, но не само това е признак на висока култура…

Би било много скучно да се разхождаме с тази старинна техника дни и нощи, ако това пътешествие не съвпадаше с научноизследователските ни планове. Само за мене няма достатъчно работа: никой не желае да се ползува от апаратите на моята система за приспособяване поради вечната грижа за изчезналите ни другари. Тази грижа намали интереса ни към планетата и сега всеки от нас смята пребиваването ни тук само въпрос на време. Моята специалност се оказа излишна през пътешествието ни из космоса, както и тук. Казвам това с болка, защото ми се струва, че съм се посветил на една ненужна наука. У нас бяхме стигнали онези предели, когато всичко около здравеопазването и продължението на живота бе изследвано и установено. Задачата на лекаря остана чисто техническа: да пропагандира и запознава света с предпазните средства. Ала при сегашната продължителност на живота и това е почти излишно: хората се нуждаят от нас само в началото на 150-200-годишния си живот. Нашата година е приблизително около триста и двадесет земни денонощия, по изчисленията на Ал Хас. Оказа се, че лекарят не е нужен и сред космоса. Може би само допълнителната ми специалност — микробиолог — е още интересна…

Дул Хай прекъсна записките ми. Неочаквано се развика и вдигна на крак всички ни: помислихме, че е хванал сигнали от другарите. Всъщност — видял на телевизионния екран необикновена гледка. Излязохме навън. От лявата ни страна се синееше огромна водна шир до края на кръгозора. Вълните леко се поклащаха и блестяха като полиран метал под лъчите на чудно топлото жълто земно слънце. Полите на планинския масив, по който се движим, свършваха в самите води, над които шеметно се спущаха и издигаха нагоре птици. За пръв път видяхме и тук летящи животни.

— Какво богатство! — възхити се Дул Хай. — Ако ние имахме поне хилядна част от тези води, нямаше да стигнем до унищожението, което ни направи безотечественици…

— И въпреки това богатство човеците тук живеят много по-зле от нас — замислен отвърна Ал Хас.

Не можехме да откъснем очи от гледката. Искаше ни се да скочим от висините в това море от течност. Дул Хай непрекъснато правеше снимки. Представям си как ще изглеждат на нашите съотечественици тези приказни картини. А шумът на вълните, който едва-едва достигаше до нас, сякаш разказваше легенди за невиждани прекрасни светове…

Залисахме се в гледката и забравихме всичко. Изведнъж съсредоточението ни бе прекъснато от виковете на водача ни Джеймол. Обърнахме се назад: хората се бяха струпали около кораба, край тях тичаше Джеймол, дърпаше ги за ръце и ги убеждаваше в нещо. След миг видяхме оксиженов пламък пред наблюдателния пункт на кораба: искаха да направят пробив. Каква цел можеха да имат, освен да нахлуят вътре в наше отсъствие? Джеймол ги разубеждаваше. Устремихме се нататък, но Ал Хас ни спря:

— Не отивайте. По-добре ще е да дадем пример на тези земни мъже, че когато потрябва, не се шегуваме. Липсва им уважение към нас — толкова по-зле за тях.

Послушахме го. Ал Хас е водач на експедицията, най-възрастният от нас и се отличава е мъдрата си разсъдливост. Винаги съм се възхищавал от умението му да подчинява чувствата на разума си, макар да е надарен с не по-малка чувствителност от нас. Той извади радиопредавателя си, нагласи шифъра и предаде кратка заповед на робота Михи да пусне в действие лазера. За секунда в корпуса на кораба се появи отвор, блесна искра и от инструментите на хората не остана следа, всички бяха изпепелени.

Обърнахме гръб и продължихме да се любуваме на пейзажа — Михи вече щеше да се грижи не по-зле от нас. На връщане забелязахме промененото отношение на хората към нас.

— И все пак те са решени да се погрижат за окончателното ни унищожение, това е положително — рече Ал Хас. — Трябва да бъдем внимателни и готови на всичко. Все забравяме и допущаме грешки…

— Много по-лесно биха могли да ни унищожат, когато сме вън от кораба — внимателно вметна Дул Хай.

— Да… Но вероятно очакват нещо от нас… Може би да им изясним научните принципи и техническото устройство на кораба ни. Радостно е обаче, че не всички мислят еднакво: Джеймол се опитваше да ги отклони от намеренията им. В негово лице можем да броим един приятел. А това значи, че ще намерим и други приятели. Спомнете си например стария човек на банкета, който прояви такъв жив интерес и неподправена обич към нас… Подчертано личеше, че той стои на много по-високо културно ниво от останалите, вероятно беше учен…

Пътуването ни продължи по билото на планинското възвишение, а след това се спуснахме в равнинна област, сравнително висока над морското равнище. Най-сетне стигнахме до целта на пътешествието, ако вярно разбираме Джеймол. Отведоха ни наистина до някакъв рудник за добиване на жълтия метал — те го наричат „голд“. Тук все още машината не е заменила изцяло живата работна сила; бяхме свидетели на отдавна забравена у нас система на труд. С присъщата си наблюдателност пръв Ал Хас обърна внимание:

— Погледнете работниците, те се отличават от познатите ни вече жители на земята. Различен е не само цветът на кожата, но и формата на лицето и черепа.

— Разнообразието на животинския свят — вметнах аз — не бива да ни учудва, то можеше да се очаква. Планетата е почти два пъти по-голяма от родната Михелас. Ето материал за наблюдения на нещастния ни биолог Ли Фай.

— Не от биологична гледна точка подчертавам това обстоятелство — изясни се Ал Хас. — Взрете се в отношенията между работниците и техните надзиратели. Струва ми се, че съществува деление по расов признак.

В този момент един от надзирателите, които обикаляха с дебнещи стъпки на хищник, се нахвърли върху дребничък работник, грубо го задърпа И разтвори дрехата на гърдите му. Изглежда, искаше да провери дали не е скрил от скъпоценния метал. Работникът простря напред ръце да се защити: страшно беше да се гледат тези почернели от труд ръце със сгърчени в ставите пръсти, сякаш искат да хванат нещо неуловимо. Надзирателят не намери нищо, по необясними причини още повече разсвирепя и му нанесе жесток побой с пръчка, направена от еластична жилава материя. Бедният човек се строполи на земята и от устата му бликна кръв — същата червена кръв, каквато тече и в нашите жили… Тя се плъзна в тънка струйка към земята…

— Кръв! — прошепна ужасен Дул Хай: неговата младост го прави твърде чувствителен, но дори Ал Хас потрепера.

Невъзможно е мозъкът ти да побере факта, че мислещо същество е превърнато от себеподобните в животно!… Част от човеците тук сякаш са родени да наторяват със собствената си плът почвата на планетата Земя!… Впрочем едва ли би трябвало да се учудваме: на нашата планета жестокостта се изрази в много по-чудовищни форми на масово унищожение. Всъщност отвикнали сме от подобни първобитни взаимоотношения…

По-внимателният поглед върху работниците ни увери, че наистина са от друга раса. Следователно тук съществува расово разделение и може би експлоатацията се крепи на тази основа. Помолих Джеймол да произнесе племенните названия на работниците, ето: „ескимоси, индийци“. Разликата между тях и господарите им е съвсем дребна, несъществена. Очите им издават развит ум, но имат малко страдалчески и някак зъл израз, вероятно резултат на жизнените условия.

— На тази планета животът, изглежда, не представлява никаква ценност — пошепна съчувствено настроеният Дул Хай.

Животът!… Оня живот, за който ние поехме трудния неизвестен път на повече от 4 светлинни години, да потърси подходящи условия за продължението му…

Не бих могъл да кажа дали тук бе място за добиване на „съкровището“ на планетата или за унищожение па хора! Нашият Джеймол, иначе добросърдечен, тук намери богато поле за дейност. Сякаш цял гори: непрестанно е в движение, непрекъснато нещо върши. Среща се е работници и надзиратели, прави особен род търговия. Тук още е в сила най-старата система за обмяна на блага. Джеймол събира пясък от жълтия метал, пълни кожени торбички, които крие в нишите на кораба — изглежда, има по-голямо доверие в нас, отколкото в своите събратя. Същото правят и другите ни съпровождачи. Помежду им сякаш съществува съревнование за събиране на жълт метал. Джеймол се изхитри да разменя за него нашите хранителни хапове. Работниците тук, изглежда, системно гладуват, затова нашите стимуланти им правят огромно впечатление.

Видях как Джеймол задигна от колата на другарите си няколко бутилки с упоителните напитки, които всички поемат с голямо удоволствие, и ги размени за жълт метал. Той мислеше, че никой не го вижда и наистина само нашето телевизионно око беше насочено към него. Такъв е тукашният морал: не се свенят да отнемат един другиму различни ценности и го правят с необяснима страст, стига да могат да се прикрият. Благодарение на всевиждащото око на нашия екран аз наблюдавам вече редица такива сцени, от които съм потресен. Чудя се, дали те притежават съвест? Окончателно се убедих, че не ще намерим онова, за което дойдохме: поселването ни тук би подложило нашите изстрадали сънародници на нови нещастия, не по-малки от преживените… След като получиха бутилките от Джеймол, работниците се скриха в дървена къщурка и набърже изгълтаха съдържанието им. Тези пития имат особен вкус, парят на гърлото като огън, а след това настъпва замайване. Ние изпитахме въздействието им още на банкета и оттогава старателно отхвърляме всяка покана да ги опитаме. Това са наркотици. Хората ги употребяват, без да мислят за здравето си. Прав е Дул Хай: животът тук не представлява никаква ценност! Интересно е да се знае, какъв е средният живот на земния жител?

Богатите води на планетата на места изригват високо нагоре и тези гейзери са особено красиви. Целите скалисти планини, през които минахме, изобилствуват със студени и топли извори, наситени с минерални разтвори. Анализирахме ги: съдържат главно сяра, някои са радиоактивни и лековити. Нашите съпровождачи пият и топли води. Аз извадих от кораба всички празни съдове и ги напълних е кристална студена вода — бих искал да отнеса в родината малко от нея, за да вкусят децата ми от земните блага.

… Моите деца!… Ще ги видя ли някога? Какви ли ще бъдат те, когато ние се завърнем? От тръгването пи дотогава ще изтекат много години. Ще намеря зрели мъже, поели в ръце съдбата си. Каква ли професия ще си изберат?… Но ще се върнем ли някога и ще ги намеря ли живи? Колко нещастия може да им се случат дотогава! Дали няма да им се изчерпят запасите, дали няма да ги постигне някоя непредвидена катастрофа?…

Моите деца! Боя се да ги спомена… Мислите ми за тях са колкото приятни, толкова и мъчителни. Между нас, петчленния екипаж на кораба, единствен аз имах щастието да спася децата си — всички други са загубили семействата си. Затова не смея да разговарям на тази тема с другарите си. Не желая да развреждам раните им. А така ми се иска да поговоря с някого: самата дума „дете“ ме изпълва с вълнение!… Взирам се навред и когато съзра деца, иска ми се да ги притисна и обятията си. Никога не съм подозирал, че родителските чувства могат да бъдат толкова силни. Впрочем всички се измъчваме от носталгия по родината и тревога за изчезналите другари. През дългото пътешествие из космоса, загубени прашинки между гигантските светила, ние сме станали едно семейство с един ум и една поля. Чувствувам как всеки от нас мисли непрестанно за пашата мъничка родина. Всеки бърза да се завърне и помогне на онези, които ни чакат там под непрекъснатата угроза на смъртта… Колко е жалко, че стигнали високо културно развитие, трябваше съвсем неочаквано да изживеем онова, което смятахме веднъж завинаги превъзмогнато и останало само исторически спомен… Как слабо познавахме собствения си род и каква престъпна немарливост проявихме!… Върнахме се към страха от неизвестността. Страх!… Това понятие бе изчезнало, само горди мисли и чувства владееха умовете и сърцата ни… И изведнъж…

Не — не ми се иска да спомням целия ужас, който трябваше да преживеем!…

По-добре да разкажа за приключението, което ни развесели.

По пътя към мините излязохме една вечер пред кораба, след като се бяхме подкрепили с вкусна храна. Трябва да кажа, че за прехраната си сме принудени да се грижим сами. Наистина Джеймол се старае да ни помага, но сме длъжни да заплащаме всичко. Добре, че се намират различни предмети, носени като подаръци за тукашните жители — с тях правим обмен за храна. Дано стигнат до времето на отпътуването ни, инак ни чака гладна смърт. И дали ще успеем да попълним запасите си за връщане — това е вече проблема. Наистина Ли Фай владее изкуството да произвежда синтетична храна, но сега него го няма, а и за нея са нужни материали… Затова в храната сме безпретенциозни…

През онази вечер стомасите ни бяха пълни с вкусно месо, донесено от Джеймол. Бяхме в добро настроение, особено Дул Хай, голям чревоугодник, за което често го иронизираме. Излязохме да подишаме малко свеж въздух и да се полюбуваме на красивия земен пейзаж. Планетата наистина може да се гордее с изключителната си прелест, но странно е защо сред такава красота чедата й живеят толкова грозно, лошо!…

Спътникът на планетата се подаде зад леки облачета. Под неговата мека светлина далече се открояваха планинските хребети; цялата природа изглеждаше чудна, нереална. Възхищавахме се и тихо разговаряхме как бихме живели тук, ако… ако въобще можеше да се живее… Беше доста хладно, дори за нас, привикналите на ниски температури.

Придружителите ни се бяха настанили недалече от кораба и запалиха огън от дърва. Не, мили съотечественици, не се чудете: те наистина горят растителността, тъй като тя е изобилна. От светлините на огъня фигурите на хората хвърляха фантастични сенки. Гледката беше една от онези, които ще останат завинаги запечатани в съзнанието ми. Хората се приготвяха за сън и налягаха направо върху почвата край огъня. Скоро и оставените дежурни, които дълго време слагаха дърва в огромното огнище, заспаха. Огънят избледня. Време беше да се прибираме и ние, когато забелязах нещо особено по посока към огъня. Ал Хас и Дул Хай разговаряха. Те винаги имат за какво да говорят — и не забелязваха нищо.

Към стана на хората се приближаваха живи същества. Бяха много и вървяха странно. Взрях се и разбрах, че се движат прегънати на две.

Можете си представи любопитството ни, когато видяхме как те се прокрадваха към хората.

— Как странно се движат! — рече Дул Хай. — Не съм виждал живи същества да ходят на ръце и крака.

На другия ден видях убити няколко от тези животни и се уверих, че те нямат ръце, а четири почти еднакви крака. У нас само най-низшите организми пълзят на няколко крака — всичко стои здраво изправено на два крака. Животните са цели обрасли с гъста и остра влакнеста маса. Прилагам тук фотографията на едно от тях и звуковия запис на името му, както Джеймол го произнася: „койоти“. Дул Хай сне цял филм.

Животните не се решаваха да приближат съвсем до хората, а се спряха малко по-далече, пръснаха се в кръг и като клекнаха на задните си крака, подпряха тялото си върху предните. Така стояха дълго в нерешителност. От време на време някое по-смело се откъсваше от общата верига и правеше опит да се приближи, душейки въздуха с високо вдигната муцуна, но отново се връщаше към своите. Човекът е вдъхнал достатъчно страх на останалия животински мир. Впрочем страхът с едно от ръководещите чувства на тази планета, дълбоко внедрен инстинкт за самосъхранение в непрестанната жестока война между всичко, което диша и живее.

След малко бяхме свидетели на нещо трагично: животните вдигнаха нагоре към небесното светило глави и завиха така жално, сякаш оплакваха незавидната си участ. Този вой разкъсваше сърцата ни; не съм чувал по-страшни и мъчителни звуци.

— Гладни са — рече Ал Хас. — Само гладът може да предизвика такова отчаяние у несъзнателни същества.

— Да ги нахраним — предложи Дул Хай с присъщото на младостта си лекомислие: той няма още петдесет години, а ние всички останали сме натрупали над сто, без да включваме онези, които прекарахме в космическото пространство. Не се съмнявам, че той наистина би изнесъл нашите оскъдни запаси, ако нямаше кой да го спре.

— Да нахраним такова множество? — засмя се Ал Хас. — Съмнявам се дали ще ти стигнат всичките ни храни. Пък те едва ли ще вкусят твоите витамини и стимуланти!

Един от хората край огъня се надигна. Той очевидно не желаеше да събужда другарите си, пък и не се боеше от животните — разгони ги с викове. Те се отдалечиха малко, а после се върнаха по местата си.

— Странна гледка и донякъде символична — рече Дул Хай. — Също като обкръжението край нас… Не ни ли дебнат синовете на планетата Земя точно така, както тях дебнат безсловесните същества? Бих дал всичко, за да разбера каква плячка представляваме за тях и дали биха ни разкъсали и изяли — говоря в прекия смисъл на думата.

Ние, разбира се, приехме съжденията му със смях: нима е възможно мислещи, разумни същества да изяждат себеподобните!

По едно време на животните омръзна празното чакане. Сякаш по даден знак всички едновременно напуснаха местата си и се втурнаха в атака. Бяхме готови да употребим ултразвуковото си оръжие, но ни спираше опасността в бъркотията да паднат жертви и от хората. Те обаче наскачаха навреме, с викове и крясъци пуснаха в действие огнестрелни оръжия и разгониха животните. Убиха няколко от тях, но не ги ядат — одраха само кожите им, които, изглежда, се ценят.

Гледката на боя беше и трагична, и комична. Представете си стадо от праисторически хора, въоръжени с метални цеви, които изпущат огън и правят страшен шум — навярно се разчита не само на действието на тези оръжия, но и на шума им, който напомня гръмотевицата. Виждал съм подобни старинни оръжия в музея, но нямах представа за тях, макар да са подробно описани в обяснителните бележки. Тук изобщо шумът е нещо нормално, а нашите непривикнали нерви трудно го понасят.

Както и да е — животните се разбягаха, хората се успокоиха и отново налягаха да спят, а ние се прибрахме в кораба. Дълго през нощта ме държа буден мисълта на Дул Хай за обкръжението ни и нечестните намерения на земните жители. Струва ми се, трябва да се разберем с тях: да им докажем, че не сме им врагове, нито имаме завоевателни намерения. В подсъзнанието ми упорито е заседнало предчувствие за някаква опасност — усещам я, тя кръжи около нас, тя се чувствува и етера от излъчванията, които отделят мозъците на придружаващите ни хора.

Вчера Дул Хай предложи да отлети с летящ стол до града, за да направи опит за издирване на другарите ни, но Ал Хас не разреши. Той смята, че и без това сме дали вече ненужни жертви и не позволява никакво отлъчване от кораба, особено пък на Дул Хай — единствен пилот и наш любимец.

Как ще завърши всичко това? Ще намерим ли другарите си? Ще се върнем ли някога на нашия плаващ из космоса остров? Колкото и неприветлив и несигурен да е той, за предпочитане е пред тази изпълнена с несигурност и коварни същества планета. Защо те не разкрият честно намеренията си? Нима не чувствуват, че така не е красиво? Между нас се води някаква неокачествима студена война — война без кръв, но не по-малко изтощителна от кървавите воини… Трябва да ги помолим да освободят нашите другари и да си заминем — това ще бъде най-доброто…

ГЛАВА XДЖЕК ЗАПОЧВА ДА РАЗБИРА

Пътешествието би трябвало отдавна да завърши. Дори за Джек, който не познаваше тези области, стана ясно, че се движат в обратна посока и вече са много на юг. Питаше полицаите, но те пазеха мълчание и дори предложеният подкуп не можа да ги съблазни.

Привечер стигнаха в непознато градче. Джек научи името му, но както и да напрягаше паметта си, не можа да си спомни дали то е обозначено на картата на Доларланд. Колкото и незначително, то беше все пак населено място, където човек можеше да получи легло в хотел, вана и топла храна. Джек се развесели и най-напред изпрати провизии в кораба на своите приятели.

Вечерята в хотела беше наистина великолепна. Той пи с полицаите уиски, яде бифтек алангле и всички легнаха да спят, доволни едни от други. На сутринта стана рано и отиде да лъсне обувките си, преди да потеглят на път. Когато застана в малката дървена барака, където едно негърче с най-голямо старание се зае да възвърне на обувките му някогашната свежест, изгубена по време на пътешествието, той чу гласа на вестникопродавеца:

— Атентат в град Д.! Адската машина в общинската палата! Виновниците заловени! Марсианите се оказват провокатори, изпратени от комунистите! Истината около тяхното пристигане в Доларланд!

Джек забрави всичко, издърпа крака си от ръцете на черното ваксаджийче, втурна се и успя да грабне една от последните бройки на вестника. Разгъна го с трепетна ръка: страниците бяха пълни с подробни сведения около атентата, извършен в родния му град. Имаше и снимка от развалините на същата онази палата, в която неотдавна се бе състоял банкетът. Част от оцелялата фасада на зданието тъжно висеше над купищата бетон, мазилка и железни отпадъци, сякаш надничаше с очи над тях и викаше: „Погледнете как страдам!“

Според вестниците атентатът бил старателно подготвен от опозиционната партия, която разчитала да внесе смут в навечерието на изборите. Водачите на тази партия били заловени; правеше се намек, че вече са получили своето наказание. За Джек беше ясно: патриотичните граждани не бяха чакали съдебна присъда, а са приложили закона на Линча. На другата страница Джек намери снимка на двамата „подстрекатели“ — отвлечените марсиани, снети на фона на развалините в момента, когато се опитали да избягат с предварително подготвена за тях кола. Свитите им фигури събуждаха по-скоро състрадание, отколкото ненавист… С трепетно сърце прегледа редовете надолу, за да види дали не са линчували и тях. Съобщаваше се, че са задържани в полицията, за да се установи точно произходът им и по чие нареждане са действували. Въздъхна облекчено: той достатъчно добре ги бе опознал, за да повярва версията за атентата. В главата му се зараждаше вече определено подозрение и той се питаше с ужас: „Възможно ли е?“… В края на краищата си спомни пословицата: „Когато атовете се ритат, магаретата стоят настрана, за да не пострадат“, и заключи, че станалото не е негова работа… Сър Арчибалд е майстор на бизнеса; не беше останал назад и шерифът — вестникът съобщаваше за повишението му по служба като награда за смелите му действия по време на атентата и след това, както и за умелото разкриване на атентаторите. Само той, Джек Молнар, се остави да бъде подмятан като футболна топка в лапите на едрите бизнесмени… Но не — те ще го видят пак, той ще им покаже!…

Какво точно ще им покаже, Джек не можа да намисли, защото в същия миг вниманието му бе привлечено от друга беда: насреща се зададе голяма тълпа, водена от група хора с бели наметала и също такива бели качулки на главите, с ножове и въжета в ръце. „Ку-клукс-клан!“ — ужаси се Джек и забрави, че едната му обувка остана небоядисана. С цялото си сърце се устреми към онези, над които надвисваше грозната опасност. Изтича до кораба и започна да чука нервно по вратата. Не му отваряха. Тълпата наближаваше, виковете й ставаха все по-ужасяващи. Още малко и той щеше да бъде заловен, ако спасителната врата не се бе отворила и роботът не го бе изтеглил вътре.

Джек се задъхваше, но нямаше време да мисли за маската и себе си: той отведе Ал Хас до прозореца и като му сочеше тълпата, която непрекъснато растеше, по всякакъв начин се стараеше да му покаже, че се налага да отлетят. Ал Хас обаче отказваше да го разбере. Застанал до прозореца, той наблюдаваше съвсем спокойно онова, което се вършеше навън. Когато хората докараха машина и насочиха дулото й към кораба, той посегна към един бутон: в миг срещу машината в стената на кораба се появи отвор, изхвръкна лъч и тя изчезна изпепелена. Джек погледна с трепет чужденеца, в чиито очи за секунда се бе появило зло пламъче, и се възхити от самообладанието му: нито един човек на земята нямаше да устои на изкушението да пусне чудовищното си оръжие срещу такива нагли врагове като нападателите.

Озверени от несполуката си, куклуксклановците измъкнаха от бараката черното ваксаджийче, дълго го изтезаваха и най-после го обесиха на близкото дърво. От крясъците на тълпата Джек разбра в какво го обвиняваха: било го предупредило за опасността. Той не смееше да погледне чужденците; струваше му се, че те четат в неговите очи срама от малодушието му, от страха му да излезе и защити невинното момче… Те обаче заговориха оживено помежду си, засуетиха се и единият от тях, лекарят Хай Мел, се отправи към изолационната камера. След малко той се появи над главите на хората в летящо кресло. Заета със зрелището, тълпата го забеляза чак когато той се спусна над бесилката, пое с ръце тялото и бързо преряза въжето. Хората побесняха. Лишени от рядкото удоволствие да се порадват на предсмъртните гърчове на негърчето, те сякаш бяха обхванати от лудост. Затрещяха изстрели: Хай Мел обаче се бе издигнал достатъчно високо, за да го достигнат куршумите. Застана неподвижно над самия кораб и после с едно стремително движение се спусна внезапно и скри в отвора до връхния полюс на сферата. Куршумите напразно трещяха по гладката повърхност на кораба — асансьорът отведе Хай Мел с момчето на ръце до изолационната камера; после той влезе в каюткомпанията и подпомогнат от другите, се зае да съживява негърчето.

— Бърже! — заповяда той. — То е почти мъртво, но още има възможност да съживим дейността на сърцето.

С голяма бързина Ал Хас надяна на главата на обесеното кислородна маска, а Хай Мел пусна в действие специален апарат, който извършваше едновременно масаж на сърдечната област и изкуствено дишане. Направи и две инжекции. След няколко минути гръдният кош на момчето се раздвижи, устните се размърдаха, а малко по-късно се отвориха и очите.

— Оказва се, че и аз мога да бъда полезен! — промълви Хай Мел с неизказана радост.

Не минаха и десет минути, негърчето се надигна, огледа се, съзря необикновените същества и спря очи на Джек със смесено чувство на ужас и възторг:

— На онзи свят ли сме?… Ангели ли са? — кимна с глава то към чуждопланетниците.

— Никакви ангели — ласкаво отвърна Джек. — Марсиани. На тях дължиш живота си… Ето този те свали от бесилката и внесе в кораба с риск да бъде убит.

Негърчето не попита нищо повече, но в очите му се четеше недоверие. То се боеше от белия си събрат, а в съзнанието му се изграждаше сложна представа за непознатите същества, слезли от небесните висини на земята, за да възкресяват мъртвите…

Тълпата още дълго стреля, крещя и удря кораба с ръце и оръжия, ала най-после безполезната атака й омръзна и се разпръсна. Последни си отидоха куклуксклановците. Тогава чак полицейската кола отново потегли кораба в неизвестна посока. По това, че полицаите не взеха никакви мерки да отстранят нападателите и че последните от своя страна не се докоснаха до тях, Джек заключи, че са в съюз и че всичко се е извършило с тяхно знание и съгласие.

По-нататък те минаха през няколко малки селища, в първото от които по настояване на Джек свалиха негърчето. Почти не спираха никъде, освен да купят храна. Почивки се правеха из полетата. Най-сетне можеше да се очаква, че пътешествието е към своя край, тъй като стигнаха на брега на океана. Не далече от залива, край който спряха, Джек видя мачтите на голям параход, свързан с брега чрез подвижна естакада. Наличието му тук, където нямаше пристанище, и спирането на кораба точно срещу него говореше за скрита цел.

Никак не беше лесно да се примъкне чуждоземният кораб до самия бряг: теренът беше мек, пясъците се ронеха, колелата затъваха в него и отказваха да се движат. Джек беше неспокоен. Той се качи на парахода и се опита да разузнае. Полицаите там се случиха по-разговорливи и му съобщиха, че параходът наистина е изпратен за тях. Обаче сметката им да вземат на борд кораба, се оказа крива: размерите му не позволиха това.. Тогава помолиха Джек да убеди своите приятели да се преселят на парахода, където им са осигурени всички удобства.

— Как? След всичко станало?!…

— Обяснете им, че куклуксклановците са действували на своя глава, а параходът е изпратен от правителството именно за да ги брани от посегателства. Нашата наука се интересува от тези чужденци и от кораба им.

Та как можеше Джек да им обясни такава сложна обстановка? И щяха ли да му повярват, дори да можеше? Но тези съмнения той запази за себе си. Върна се в кораба много неспокоен, извади торбичките със златен пясък с намерение веднага да ги внесе в някоя банка на името на Морион. Бъдещето беше пълно с неизвестност, а децата трябваше да бъдат подсигурени.

Поведението му направи впечатление на Ал Хас. Щом излезе, той повика двамата си другари да обменят мисли:

— Джеймол е разтревожен: прибра своето съкровище и отиде да го укрие другаде. Това може да значи само едно: опасност заплашва нас и нашия кораб. Какво да правим?

— Всъщност каква заплаха може да съществува за нас? Нима не разполагаме с най-мощни отбранителни средства, каквито тук светът едва ли познава? — рече Дул Хай с гордост.

— Но ние не знаем с какви оръжия е снабден противникът, който достатъчно ясно ни показа вече своето коварно лице — възрази Хай Мел. — При това възпрепятствувани сме свободно да действуваме с ултразвука, защото не бива да убиваме. Каквото и да ни се случи, няма да влезем в ролята на унищожители, това не е присъщо на нашия морал.

— Вън от това за кораба ни са опасни всякакви сътресения, които те могат да предизвикат с големокалибрените си оръдия; непременно ще пострада чувствителната апаратура — допълни Ал Хас.

— Не можем все пак да живеем непрекъснато под такава угроза! — раздразни се Дул Хай. — Трябва да предприемем нещо.

— Съгласен съм, но какво? — попита водачът на екипажа.

— Да заминем.

— Къде?

— Ние нямаме друг път освен оня, който ще ни върне в първия град: там са нашите другари — твърдо заяви Хай Мел. — Имаме точни координати, какво ни пречи?

Краткото съвещание приключи с това решение.

За да не събуждат подозрителността на хората, те изчакаха да се стъмни и унищожиха веригите, които ги свързваха с полицейската кола. Корабът се плъзна по брега и преди да падне в океана, краката му се разгънаха в широка плоскост, като образувах? четири плавателни перки. Сферата плувна, леко потънала във водата. Дул Хай даде курс навътре в океана — целта беше да се отдалечат, за да могат без пречки да вземат желания завой към определените координати на сушата.

В парахода нищо не подозираха. Джек и полицаите се бяха разположили в бара уютно, щастливи, че скоро ще се приберат по домовете си. Шампанското искреше в чашите им, когато бе вдигната тревога. Машините на парахода заработиха с пълна пара и той се отправи да догони изчезналия кораб в определената от радиолокатора посока.

Пътуваха цяла нощ. Мощни прожектори хвърляха огромни светли петна върху тъмната шир на океана, но не можеха да открият кораба. Едва на разсъмване успяха да го забележат далече напред. Радистът в кабината си непрестанно приемаше и предаваше новини и нареждания. Към девет часа прие съобщение, чието съдържание не успя изведнъж да схване. Замисли се, преповтори текста и тогава скочи като опарен. Хвърли слушалките и затича към високия мостик на командния пункт. Капитанът прочете съобщението, огледа с бинокъла пространството пред себе си и като видя тъмното петно на малък остров, вляво от което оставаше корабът на марсианите, бързо вдигна рупора и даде няколко команди. Параходът зарева, изпращя, направи остър завой и полетя по обратния път с двойна бързина.

Джек стоеше на борда и отначало не можа да почувствува обръщането назад: струваше му се, че само му се вие свят. От четвърт час насам и без друго имаше чувството, че го хваща морска болест. Но когато корабът с чужденците остана зад гърба му и разстоянието помежду им започна да се увеличава, разбра промяната на курса.

— Какво става, защо се връщаме? — изтича той при капитана.

Морякът го погледна високомерно, но после — сякаш да се наслади на впечатлението от думите си, подвикна нехайно:

— След половин час островът, който виждате нататък, ще бъде взривен и от него — а навярно и от вашите марсиани, които са съвсем близко до него — няма да остане и следа — и развя пред очите на Джек получената от радиста радиограма.

— Но какво е това… — започна и не се доизказа Джек, прекъснат от надменния капитан:

— Опит… повече не ви трябва да знаете… Джек беше сломен. Нямаше сили нито да пита повече, нито да мисли за нещо.

Скоро малкото петно от онзи кораб, в който Джек преживя толкова вълнуващи мигове, който му бе дал възможност да вкуси от сладостта на славата и щастието, изчезна от погледа му. Сети се за джобния си бинокъл и го насочи нататък, но дори и е него вече нищо не различаваше. Въпреки това остана на борда и махаше шапка за последно сбогом, сигурен, че те го виждат на своя екран.

Не бяха далече от брега на материка, но и половиният час изтичаше. И ето, далеч откъм острова долетя сподавен тътен. Той се носеше изпърво във въздуха, а след това премина по дъното на океана. Мощни вълни блъснаха парахода, издигнаха го високо, разбиха се в него и го подгониха бясно към сушата.

След дълга борба с разбунтуваните води параходът най-после успя да хвърли котва в един залив.

ГЛАВА XIКЪМ НОВИ БРЕГОВЕ

Когато корабът се впусна в океана, тримата чужденци разпределиха помежду си задълженията на липсващите. Всеки бдеше.

— Машина след нас! — съобщи кратко Хай Мел, застанал на телевизионното око. — По всичко изглежда: параходът.

Корабът плуваше под контрола на точни и безпогрешни прибори, които го водеха в определената посока. Нямаше за какво да се говори. Съсредоточено всеки из залутаните из непознатите кътове на планетата Земя чужденци вършеше своята работа. Въпреки това обаче разстоянието между тях и парахода намаляваше непрестанно. Разбира се, те не искаха да се сражават е преследвачите. Ако бъдеха настигнати и им попречеха на решението да се върнат в град Д., оставаше една възможност: да отлетят. Но в условията на вода това беше задача, която трудно можеха да решат без своя бордови инженер Мен Лу.

А нощта преминаваше и светлината не беше в тяхна полза.

— Става нещо особено… Машината прави завой… сякаш има намерение да се върне назад… Връща се! И то с голяма бързина! — докладва радостно Хай Мел.

Ал Хас, от чиито очи нищо не избягваше, не сподели тази радост. Внезапното завръщане на парахода го накара да се замисли и потърси какви причини могат да предизвикат изоставяне на намеренията му.

— Завой под прав ъгъл! По посока на материка! Пълен напред! Всички в аварийните скафандри! — даде той бързи категорични заповеди.

Разсъжденията му го бяха довели до предвиждане на голяма опасност — какво друго можеше да накара парахода да бяга тъй бързо? Той се замисли откъде може да дойде опасността. Параходът, изразходвал толкова време и енергия в луд бяг след тях, се връщаше с двойна бързина; следователно опасността трябваше да се търси някъде по посоката, в която се движеха. И там напред той съзря късче суша: най-вероятно е в тази суша да се крие угрозата. Затова даде нареждания корабът бърже да смени посоката, за да избегне тази предполагаема опасност.

Сушата отдавна беше изчезнала от очите им зад линията на хоризонта, когато се случи нещастието. Там, където островът трябваше да се намира, внезапно се появи огромно огнено кълбо. То веднага се обви в гъст дим, който се издигна високо в небето, и прие форма на чудовищна черна гъба. Хай Мел извика и преди да продума, чу зад себе си Ал Хас.

— Атомен взрив! Облечете веднага биологичните скафандри!

За секунда надянаха нови скафандри върху аварийните; те бяха нагодени да предпазват тялото от микроорганизми, газове и вредни излъчвания. В същия миг ги настигна сътресението. Водната стихия сякаш се разцепи на две до самите глъбини на океана и оттам изригна нагоре гъста каша, която посипа кораба с оловно-сив дъжд. За миг потънаха. Ал Хас натисна бутона, който слагаше в действие водородния балон, изхвърлен през изолационната камера. Балонът поде нагоре кораба и го издигна върху водите.

Океанът бушуваше с все по-страшна сила. Вълните подмятаха кораба на всички страни, но благодарение на балона той се задържаше на повърхността. Най-неочаквано телевизионното око примига и потъмня. Страшна сила разтърси кораба. От пулта се раздаде тревожен звън. Командното табло светна, затрептя и в същия миг угаси а. Дул Хай усети, че нещо го блъсна в гърдите и падна назад в креслото.

Когато се опомниха от сътресението, първата им грижа беше да проверят запасите от кислород в твърдо състояние, въздухопроизводителната и въздухопроводителната инсталации — те бяха в ред. Пътешествениците въздъхнаха облекчено.

— Евтино се отървахме — каза Хай Мел.

Основания за паника наистина нямаше: осветителните тела работеха, а това беше най-сигурният признак, че атомната вълна не беше успяла да проникне вътре в кораба и повредите в командното табло и апаратурата за ориентир се дължат само на сътресението. Ала нямаше никаква възможност да се сложи ред в безредните явления, които се сменяха пред очите на смаяните чеда на далечна планета.

Навън ураганът продължаваше да бушува. Парчета скали и облаци земна каша непрекъснато удряха по стените на кораба, а водната стихия го подмяташе така, че екипажът трябваше да стои непрекъснато привързан с каиши към креслата. От време на време вълните се хвърляха така нависоко, та пътешествениците имаха чувството, че потъват дълбоко надолу. И в мрака на бездните те мислеха с горест за своята далечна родина, която едва ли щяха да видят пак. Пред очите на Хай Мел се възправяха образите на децата му, — които никога нямаше да узнаят съдбата на своя баща…

— Съмнявахме се в техническия напредък на земните жители, те ни доказаха, че сме се лъгали. Може би е настъпил часът, когато и тази планета ще бъде постигната от участта на нашата родина — прошепна Хай Мел.

Другите мълчаха сериозни и съсредоточени. Каква е повредата на кораба — не знаеха точно, но едно им бе ясно: без сериозни поправки той е негоден за излитане в космоса.

— Може би ще успеем да го ремонтираме в техните работилници — предпазливо рече Хай Мел.

— Немислимо! — възрази Ал Хас. — Сега за нас намирането на Мен Лу е въпрос на съществувание. Единствено той би могъл да се справи.

— Не бих желал костите ми да изтлеят на тази планета, притисната от тежка атмосфера и напоена с кръв. По-добре трупът ми да лети вечно в космическото пространство — забеляза Дул Хай.

В такова мъчително състояние изминаха дълги минути и часове.

Най-сетне навън започна да развиделява. Вълните постепенно се успокояваха, колкото повече се отдалечаваха от зоната на взрива. Корабът се понесе леко върху водната повърхност, но без определена посока. Балонът стана излишен. Пътешествениците си отдъхнаха, дори закусиха и освежиха с вода. Чувствуваха се много изтощени от напрежението на цяло едно денонощие. Заредиха робота Михи да алармира в случай на опасност или ако се получат сигнали от другарите им, и се отпуснаха за сън в леглата си, все още облечени в неудобните биологични скафандри.

А корабът се носеше без прицел, приютил в себе си три изтерзани същества, които спяха, събуждаха се и отново заспиваха… Сменяха се светлина и мрак, надежда и разочарование, бавно пристъпваше отчаяние… Макар да знаеха, че ще издържат доста дълго с наличните си запаси, без да почувствуват някаква нужда…

Някаква нужда? О, те знаеха какво им е нужно: потребна им бе вяра в щастливото завръщане в онази безводна и безродна, но все пак родна страна, там, където ги очакваха не родни, но близки другари и сърдечни приятели — хората на техния народ!…

Инстинктът за самосъхранение и копнежът по родината им ги караха да се надяват и чакат. И наистина дочакаха.

Една сутрин Хай Мел извика:

— Твърдина! Суша!

Всички наскачаха. Това не беше родна страна, но все пак твърда почва, очертаваща се като тънка ивица далече на хоризонта.

Суша! Това означаваше възможност да се възстановят повредените системи на кораба и да се отправят назад към звездните небеса, където светеше с червеникава светлина едва забележима, но окъпа за тях прашинка — символ на живота и щастието!

Всички очи се отправиха към Дул Хай с надежда, че той ще успее да насочи кораба към спасителната суша. Но какво можеше да направи той? Командното табло и апаратурата за ориентир бяха повредени и другите двама прекрасно знаеха това. Трябваше да разчитат на случайността. Корабът можеше да доплува до брега, можеше да бъде изхвърлен и разбит в скалите, можеше и да бъде отвлечен далеч навътре в безкрайния океан, отново сред вода и вода, отново към мъчителни надежди и отчаяние… Всичко зависеше от крайбрежните течения…

И ето — вълни подеха и върнаха кораба назад. Сушата изчезна от очите им на телевизионния екран, а заедно с нея — и блесналите надежди. Никой от тримата мъже не издаде нито звук — те не познаваха унижението на хленча.

Миг след това с мощна сила ги грабнаха вълни с обратна посока. От тях като с ръце ги подеха други, понесоха ги нависоко и с един тласък ги изхвърлиха на брега. Дул Хай успя да спусне навреме колелата и те задълбаха в пясъка.

ГЛАВА XIIДЖЕК И ДЕТЕКТИВЪТ

Джек Молнар се върна в своя роден град по-нещастен от всякога. Най-напред констатира, че през време на пътешествието с парахода някой бе преполовил събраните с толкова труд торбички златен пясък, които не бе успял да внесе в банка, а носеше в куфара си. Още на втория ден филмовата къща поиска от него в най-кратък срок да изпълни подписания договор или да възстанови предплатата със задължителната неустойка. На третия ден пък се получи писмо, чието съдържание го хвърли в нова треска: накратко му поставяха ултиматум да занесе на определено място пет хиляди долара — една десета част от печалбите му в последно време. Въпреки че писмото не носеше никакъв подпис, за Джек беше ясно кои са авторите му.

В душата му се появи смут. Да, в Доларланд щастието се оказа трудно достъпно. За да го хванеш здраво, се искаше опитност и практически ум, гъвкав гръбнак и кораво сърце… Стотици непознати тайни сили се опълчваха срещу ловеца на щастие и се опитваха да го сразят. Те държаха в свои ръце нишките на живота и благоденствието и не тъй лесно пропущаха до себе си обикновените хора…

Новото жилище, красивите мебели, леката кола, купена от предвидливата Морион, и дори изящните нови дрехи — всичко заплашваше да изчезне като хубав сън, ако навреме не се окопити и насочи правилно по-нататъшните си действия. Трябваше незабавно да се затвърдят разклатените му опори.

Най-напред Джек измоли от филмовата къща двуседмична отсрочка за изпълнение на договора; през това време се надяваше да открие двамата останали живи чужденци, а за кораба можеше да се построи подходящ декор. Двамата трябваше да се намират тук, в града — нали ги бяха арестували? Но шерифът беше заминал за столицата, никой в полицията не знаеше нищо определено. Сър Арчибалд отказа да го приеме и Джек трябваше да разчита само на собствените си сили.

Дълго обмисля и най-сетне реши: облече се старателно, взе справочник за улиците и излезе. След десетина минути спря новата си кола в една забутана уличка пред кантора, на която висеше голяма фирма с надпис: „Детективско бюро на Е. Пинкертон — внук и приемник на знаменития Нат Пинкертон“. Джек се проникна от уважение към новия Пинкертон, млад човек според неговите предположения. Но за най-голяма изненада беше посрещнат от стар човечец с оредяла брадичка и старателно загладени над челото десетина косъма.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той угоднически, като напразно се опитваше да си придаде достолепие.

Но Джек срещна острия поглед на две хитри очи и се успокои. Последователно разказа всички нещастни събития, които го поставиха в такова лошо положение, и изказа надеждата си, че мистър Пинкертон ще му помогне да открие отвлечените за втори път марсиани.

— Чакайте, моля — прекъсна го Пинкертон. — Разказвайте подред и подробно. За нашата работа, знаете, най-важното е да се подреждат подробностите, да не се изпуска нито една. Понякога най-незначителният факт играе роля, разкрива онова неизвестно, което е необходимо да се реши задачата. Тъй че, моля ви: подред и бавно, за да запиша онова, което ми е нужно.

Джек бе принуден да стаи нервното си напрежение и да разказва отново от край до край. Запозна го с всички подробности по първото отвличане. За голямо учудване Пинкертон извади счупена лула:

— Ето какво намерих изпуснато от гангстерите на мястото на произшествието… защото — трябва да ви призная — смятах да се заема по своя инициатива с това дело, но когато стана ясно, че те са… Впрочем разказвайте по-нататък — прекъсна и изостри вниманието си той.

Джек попълни разказа с всичко, което бе научил след завръщането си от пътешествието. Арестувани при атентата, двамата марсиани трябвало да бъдат отведени в полицията, но по пътя отново биват отвлечени. След това до сър Арчибалд било изпратено писмо, с което искали от него за тях два милиона долара откуп със заплахата, че ще направят достояние някакви известни само на гангстерите факти. До тези сведения Джек се беше добрал благодарение на познанството си — и малък чек — с един от приближените на новия шериф. Мистър Пинкертон всъщност прояви най-голям интерес към съдбата на останалите трима: как и от какво е предизвикано корабокрушението, как, с какво, защо и от кого е бил взривен островът, защо за този взрив нищо не се казва във вестниците, защо корабът не се е опитал да се спаси от бурята в океана чрез излитане и прочие. Но по тези въпроси Джек запази пълно мълчание, обезпокоен, че бе разказал за взривяването на острова.

— Не за тях съм дошъл при вас, те са вече мъртви — тросна се той, след като му омръзнаха въпросите. — Поставям ви съвсем конкретна задача да издирите двамата, които се — намират не другаде, а тук — в града.

— Не ще ли бъде по-добре вие да внесете искания за тях откуп? — попита предпазливо Пинкертон, взирайки се внимателно в очите на клиента си с трескавата надежда, че той може да се окаже отдавна чаканият милионер.

— Два милиона долара! — усмихна се Джек. — Какво си мислите вие? Ако имах толкова пари, не бих губил времето си да ги търся!

Но той прояви несъобразителност, като показа на мистър Пинкертон договора с филмовата къща. Цената за издирването на изчезналите тутакси го увери, че е сбъркал. Дълго се пазариха и най-сетне се споразумяха за хубавичка сума, половината от която Джек трябваше веднага да остави с въздишка в ръцете на Пинкертон.

Най-сетне, повели куче-следотърсач, двамата седнаха в колата на Джек и пристигнаха на мястото, където за втори път били отвлечени чужденците. Напразно кучето душеше, напразно неговият господар пъхаше под носа му вещи на изчезналите и счупената лула, изтървана от похитителите им — оттогава бяха минали много коли, много стъпки бяха прегазили следите… По едно време, сякаш налучкало нещо, кучето се затича напред. Пинкертон пеша, а Джек в колата си го следваха чак до покрайнините на града. Там то спря край една канавка, продължително скимтя и гледа господаря си, сякаш искаше да му каже нещо. После се впусна, зарови с крака и измъкна из тинята мръсно парче пластмаса. Джек го разгледа и установи, че то е къс от обувките на марсианите.

— Тук е възелът на всичко! Тук са свалени от колата и отправени към мястото, където са ги скрили. Навярно е имало и борба, в която е било откъснато това парче от обувките им! — рече Пинкертон и с ловджийска страст се зае да изследва всяка педя земя на разстояние километър в окръжност край канавката.

Изморен от ходене, Джек седна на камък, без да жали новия си костюм, и пушеше цигара след цигара в трепетно очакване да получи радостни вести. За съжаление мистър Пинкертон се завърна по-мрачен от преди и двамата се отправиха да обядват в близката кръчма, край която Джек бе паркирал колата си. По молба на детектива той нае стая и се оттеглиха в нея на почивка. Там Пинкертон запали необикновено голяма лула и като се отпусна в леглото — по липса на канапе, както повеляваше детективската традиция, — изцяло потъна в размисъл. Джек разбираше добре, че се е вдълбочил в търсене на връзката между намерената счупена лула, късчето обувка и странното поведение на кучето, затова пазеше абсолютно мълчание. Дори не се решаваше да напусне стаята, за да не смути углъбението на знаменитата личност, пушеше и безрезултатно се, опитваше да поспи.

Детективът дълго се рови в логическите си умопостроения, а най-после стана и с дълбокомислен вид рече:

— Ясно!… Да!… Да вървим!

Ненапразно Джек бе чел детективски романи — та той и не бе виждал други! Веднага се досети, че ходът на разсъжденията на мистър Пинкертон и разкритата логическа връзка между отделните звена на веригата ще бъдат изяснени по-късно, след като работата бъде свършена, марсианите бъдат намерени. Затова тръгна след човека със знаменитата брада и още по-знаменитата лула, без да пита нищо.

Вече се спускаше мрак, когато излязоха от кръчмата и се отправиха към града. Започна безкрайно лутане из тъмни и тесни улички. Подозрително ги изглеждаха мъже с мрачни лица и жени със съмнително поведение, а дрипави просячета им предлагаха да ги отведат в тайни увеселителни заведения срещу нищожно възнаграждение. Това необяснимо обикаляне из улиците трая до полунощ. Не можеше също да се разбере дали господарят води кучето или то него, но това не занимаваше Джек — чувствуваше се много изморен и в душата му се надигаше бунт. В края на краищата мистър Пинкертон нямаше защо да го влачи със себе си, след като честно бе заплатил за труда му. Не си спомняше в никой детективски роман да е казано, че оня, който иска помощ от детектив, участвува в издирванията му. Джек се безпокоеше и за оставената без надзор кола, макар да я бе заключил. Тъкмо реши да изкаже гласно протеста си, детективът и кучето едновременно спряха пред особена къща, заобиколена, за разлика от другите къщи, с двор и висок зид. Кучето заскимтя и задраска е предните си лапи върху зида, вдигнало нагоре муцуната си.

— Хайде! — подкани Пинкертон Джек и опря крак върху зида, с намерение да се изкачи по него.

Джек стоеше неподвижен и той се обърна да го погледне. Успя ли да прочете в очите му под мътната светлина на редките улични лампи негодуванието, или съобрази, че не може да остави кучето само, но тикна в ръцете на Джек каишката, с която го водеше, а сам неочаквано пъргаво се прехвърли през зида в двора на къщата.

Джек забрави умората си. В душата му се раздвижи страстта към приключения, която всеки доларландец притежава в наследство от онези далечни времена, когато първите бели преселници с меча и христовия кръст в ръце бяха установили своето господство над червената раса. Тайнствеността го изпълни с напрежение. Кучето приглушено заръмжа. Сложи ръка на гърба му и от настръхналата козина към ръката му плъзна нервна тръпка, която премина по цялото тяло като електрически ток и накара сърцето му да забие в трепетно и сладостно очакване на нещо необикновено. От дете беше свикнал с ужасите на тъмните нощни престъпления, които се редяха по екраните на всички кина, но здравият му разум досега го бе държал настрана от мислите сам да вкуси от тях.

Кучето изръмжа повторно, след това смени тона и заскимтя. В отговор зад оградата се разнесе силен лай; в същата секунда мистър Пинкертон се показа над зида и като топка се прехвърли и тупна пред тях. Без да се интересува за другарите си, той хукна напред, а след него и Джек, повлечен от кучето. След около пет минути те неочаквано за Джек се намериха пред познатата им кръчма до колата.

— Бързо! — заповяда мистър Пинкертон.

С най-голямата възможна бързина Джек отключи колата и подпали мотора, през което време детективът и кучето се вмъкнаха вътре, а в съзнанието на Джек си пробиваше път уважението към здравия усет за ориентация на този човек.

Върху платното на улицата легна човешка сянка. Джек пусна газ и колата профуча под носа на едър мъж, протегнал вече ръка да отвори вратичката й. Той, разбира се, не можеше да ги догони, но със свито сърце Джек помисли, че ще вземе номера на колата.

Разделиха се недалече от кантората на Пинкертон, който лаконично прошепна, когато слизаше:

— Ще ви се обадя. Лека нощ!

Два дена Джек прекара в непрекъснато очакване, без да си намери място в къщи. Новото им жилище, колкото и по-комфортно от старата бедна квартира, го нервираше с непрестанния грохот по шумното авеню. Не можеше да понася дори игрите на двете си момчета, а да излезе от къщи, не смееше, за да не изпусне момента, когато Пинкертон ще го потърси. Най-сетне не издържа и на втория ден привечер излезе да се поразтъпче. Вървеше бавно, разглеждаше сякаш с нови очи тези познати от детинство улици; неизвестно защо тази вечер те му се виждаха други с плъзналите по тях безразлични, студени, чужди хора, които не искаха и да знаят за неговите тревоги и вълнения. Те преживяха своите дъвки, плюеха, напяваха шлагери и тичаха като кукли с навити пружини всеки към своята съдба, всеки за себе си.

Смутен от странните си мисли, Джек се блъсна в някакъв мъж, излетял от близкия бар. Вратата след него продължаваше да се върти и у Джек се появи желание да влезе вътре и се поразсее — спираше го неясно чувство за вина спрямо Морион и децата.

Вниманието му бе привлечено внезапно от странна група мъже: трима от тях бяха в не особено чисти работнически комбинезони, от което можеше да се заключи, че току-що са напуснали работните си места. Четвъртият, напротив, беше облечен в изрядно чист светъл костюм и носеше под мишница кожена чанта; при това — мулат! — Джек беше заинтригуван от това необичайно за град Д. смешение на работници и интелигенти, на бели с човек от смесена кръв. Без да съзнава кое го накара да се заинтересува от тази група, той се обърна, когато се разминаха, и тръгна след тях. Достигналият до ушите му разговор съвсем го смая:

— Да… Пущат в действие всичките си козове — рече мулатът. — Опитът на куклуксклановците да завладеят кораба е достатъчно указание…

— Трябваше да се вземат мерки още когато бе отвлечен — е изразително ръкомахане бързо каза един от работниците.

— Но ние не знаехме кои и какви са те — възрази друг работник. — И откъде можехме да предположим, че с пищния банкет за посрещането се подготвя такова страшно престъпление!

— Срам за цялата ни страна! — възмути се първият работник.

— Да оставим това настрана: умните хора от цял свят знаят кой диктува у нас — отново взе думата мулатът. — Не можем да си простим обаче, че оставихме беззащитни долетелите от Марс гости; цялата ни общественост от първия още миг трябваше да ги вземе под свое крило. Лошо е също и това, че допуснахме да се спекулира с тяхната поява и да се разгроми опозицията в един такъв важен момент; дадохме и скъпи жертви…

— Наш дълг е да спасим поне двамата марсиани, отвлечени от мафията.

При тези думи Джек инстинктивно се устреми напред с неясното намерение да се запознае с тези хора, чиито желания съвпадаха с неговите стремежи. В същия миг край тротоара изрева мотор, изскърцаха ресори и като се изравни с него, спря кола. Задната вратичка се отвори. От нея се показа едра глава и в същия миг с цялото си тяло се изтърколи в нозете му възрастна жена, като успя да ги обгърне с ръце. Политнал от неочаквания натиск, Джек видя на прозорчето до волана космата мъжка глава с черни наочници; груб глас изсъска:

— Вземи си стоката. Този път ти я връщаме без мито, но за по-нататък внимавай!

Колата изръмжа и отмина.

Джек отклони поглед от нея, без дори да успее да види номера и, със смътното чувство, че такъв изобщо нямаше, и се наведе да помогне на стенещата жена, омотала крака в широката си фуста. За негов ужас от главата на жената се отдели и отскочи настрана валмо, прилично на котка. В същия миг пред очите му блесна гола глава, издигна се нагоре и… той се намери лице с лице със самия внук и приемник на знаменития Нат Пинкертон.

— Уф! Вие ли сте! — изпъшка детективът, наведе се, взе падналата перука, нагласи я криво-ляво върху главата си и рече;

— Тя е виновна за всичко, дявол да я вземе! — После помълча малко и предложи:

— Да се махаме оттук!

Джек се обърна наляво, където остави четиримата мъже, но те бяха изчезнали. Отърча до самия ъгъл — не можа да ги открие сред гъмжилото от народ. Как можеше да ги съзре сред такава тълпа! Върна се назад сърдит и тръгна след детектива, без да пита какво означава този карнавал. В един павилион те се подкрепиха с уиски и чак тогава Джек чу краткия разказ за несполуките на знаменития детектив. Той твърдеше, че попаднал на истинска следа, успял да се настани като готвачка в свърталището на бандата:

— Помогна ми една жена. Чудачка. Отвлекли са я от дома й преди три години и оттогава тя живее сред бандата. Шефът е луд по нея. Испанка. Красавица. Май че всичко й е дошло до гуша. Добра девойка. Привърза се към мене още от първия ден, викаше ми „майко“. Ха-ха-ха!… Хубава майка!… Та тя ми разказа за марсианите. Жали ги. Измъчили са ги много, животът им виси на косъм. Изабела — испанката де — щеше да ме заведе при тях в скривалището, но проклетата перука обърка всичко.

Мистър Пинкертон сръбна няколко едри глътки виейки и продължи разказа си. Тъкмо смятал задачата си за приключена, същият този Джими, с когото се бяха сблъскали в онова апашко гнездо — къщата с високия зид, — го плеснал по главата за няма нищо — не харесал бутерброда — а тази проклета перука се изкривила и го издала…

— Е, и, разбира се — досетиха се от кого съм изпратен — приключи мистър Пинкертон и веднага поиска да му се заплати втората част от уговорената сума, защото фактически той бил изпълнил задължението си: открил е къде са марсианите.

Джек изруга грубо и изтича навън, проклинайки в душата си часа, в който бе решил да използува Пинкертон. Ако само знаеше къде да намери четиримата мъже!… Но как би могъл да направи това в един град като Д., където дори собствения си брат да загубиш, не можеш да го намериш!…

В къщи влезе неузнаваем, мълчаливо изслуша тревожните възгласи на своята Морион, отпусна се в леглото, вдълбочен в размисъл, и реши, като си отспи, да потърси други детективи — е по-силна логика и по-слаб интерес към доларите…

За щастие не стана нужда да ги търси: Морион го събуди с потресаваща новина:

— Джек, гледай какво пишат във вестниците!…

— Какво?

— Ами че на: твоите марсиани не са се удавили и корабът им не е потънал! Сега те се намират отвъд океана… Вестниците правят най-различни догадки…

Джек грабна вестника, разгледа внимателно снимка на тримата, настанени без скафандри край маса на закуска с подтекст, че сведенията са взети от чуждестранен вестник. Той не помисли върху догадките на журналистите: за него се откриваше нов начин да излезе от тежкото си положение. Не се колеба нито миг: обръсна се, облече елегантен костюм и тръгна право към дома на сър Арчибалд, готов да влезе с взлом в него, ако не го пуснат.

За голяма изненада сър Арчибалд го прие веднага, изслуша го приветливо и внимателно му призна, че сам се намира в тежко положение: правителството му потърсило сметка, загдето допуснал чуждопланетниците да се скитат из страната без предохранителни мерки. До вчера същото правителство нехаело за тях, но сега… след този наистина неприятен факт: корабът да попадне там, където би било най-малко желателно!… Военното министерство тревожно се интересува от конструкцията и системата на кораба и не желае те да бъдат проучени от друга страна. С една дума: за сър Арчибалд също бяха настъпили неприятни дни.

Двамата се съветваха и кроиха планове почти до обед; Джек излезе от този дом с разведрено лице и делови вид.

Отсъствието му от къщи през цялата сутрин бе озадачило не само Морион, но и децата. Той ги намери да го очакват, свити пред входа на многоетажния дом.

— Татко! — извика по-големичкият. — Къде се забави толкова?

— Къде може да се забави татко ви, само по работа! — отвърна Джек, като обхвана в прегръдките си и двете момчета. — За мене няма защо да се тревожите, аз не съм малък като вас.

— О, татко — обади се Рики, по-малкият, — едно момче в училище каза, че марсианите били отвлечени от гангстери и че ако не се даде за тях откуп, ще им отрежат главите. Ще дадеш ли откуп, татко?

— Глупости! — отвърна Джек. — Кое е това момче?

— Едно момче… Ами наистина ли ще им отрежат главите?

— Няма такова нещо!

— Страх ме е, татко!

— Ти пък защо се страхуваш?

— Но нали те са твои приятели, татко! Не искам да им отрежат главите! Те са толкова добри… пратиха ни кола и нови дрехи…

— Рики — рече поучително ’бащата, — кой е изпратил колата и дрехите, не е твоя работа… Те са купени от татко, чу ли?

— Но нали са от тях, татко? Мама каза. После — дошли са толкова отдалече, татко, на нашата земя… Не искам да им отрежат главите!

— И няма, Рикиш! Те ще бъдат скоро освободени и ще си отидат живи и здрави при своите момченца — усмихна се Джек и погали косицата на своя рус палавник.

— Истина ли, татко? — попита пак Рики. — А пък ние с Тони мислехме…

Детето спря, защото забеляза предупредителните знаци на по-големия си брат, слушал досега с иронична усмивка разговора, без да се вмесва.

— Какво сте мислили? — запита с подозрение бащата.

— Мислехме… мислехме… — не се решаваше малкото да довери тайната, но под питащия строг поглед на баща си каза:

— Искахме да ги търсим…

— Хубава работа! На вас остана да ги търсите! — разтревожи се Джек. — Само това не ни достигаше!… Да не сте посмели да мръднете от къщи навън! — заповяда строго. В главата му нахлуха ужасни мисли какво може да стане, ако момчетата попаднат в ръцете на бандата. Исканата сума от гангстерите със заплашителното писмо той още не беше внесъл.

Поведе децата нагоре, влезе в апартамента и незабавно предупреди майката да бъде по-внимателна и да не ги изпуща от очи.

После започна да се стяга за дълго пътешествие.