Тиери Жонке Тарантула Кожата, в която живея

Първа част Паякът

I

Ришар Лафарг крачеше бавно по застланата с чакъл алея, която водеше до мъничко езеро сред горичката край оградата на вилата. Нощното небе беше ясно в юлската вечер, осеяно с млечнобели трепкащи искрици.

Двата лебеда тънеха в спокоен сън зад разстланите водни лилии, извили шии под крилете си, дребната женска ласкаво се бе сгушила до по-внушителното тяло на самеца.

Лафарг откъсна една роза и вдъхна за миг сладникавия, почти отблъскващ аромат, преди да се върне назад. Зад липите край алеята се издигаше плътният и лишен от всякакво изящество силует на ниската къща. На приземния етаж бе кухненското помещение, където Лин, камериерката, навярно се хранеше. Отдясно беше по-светло и се носеше приглушено бръмчене: там беше гаражът, където шофьорът Роже се занимаваше с двигателя на мерцедеса. И най-сетне — просторният хол, през чиито тъмни завеси се процеждаха само няколко лъча светлина.

Лафарг вдигна очи към първия етаж и погледът му се спря върху прозорците на обиталището на Ева. През открехнатите капаци мъждееше сияние и се носеха нотите на плаха мелодия на пиано: първите тактове на The Man I Love1

Лафарг потисна раздразнението си, влезе с бързи крачки във вилата, затръшна вратата, почти изтича до стълбището и го изкачи на един дъх. Когато стигна на етажа, замахна с юмрук, но после се овладя и се задоволи да почука със свит показалец.

Отлости трите резета, запречващи отвън вратата на апартамента с обитателката, която упорито оставаше глуха за неговия зов.

Затвори безшумно вратата и влезе в будоара. Помещението тънеше в мрак, единствено лампата с абажур на пианото хвърляше приглушена светлина. В дъното на спалнята, в съседство с будоара, рязко неоново бяло петно от банята открояваше ярко края на апартамента.

Насочи се в полумрака към уредбата и спря звука, прекъсвайки първите ноти на музиката от плочата с The Man I Love.

Овладя гнева си, преди да промърмори с равен, лишен от упрек тон една все пак кисела забележка относно разумния срок за гримиране, избор на рокля и подбор на подходящи бижута, съобразени с вечерята, на която той и Ева бяха канени…

После отиде до банята и сподави ругатнята си, когато видя младата жена, потънала в гъст пашкул от синкава пяна. Въздъхна. Ева пресрещна погледа му; стори му се, че съзира предизвикателство, и това го накара да се ухили. Поклати глава, почти развеселен от подобна детинщина, и напусна апартамента…

Когато се върна в салона на партера, си наля скоч от бара до камината и го изпи наведнъж. Алкохолът опари стомаха му и лицето му се сви в болезнена гримаса. Отиде до интерфона, свързан с апартамента на Ева, натисна бутона и се прокашля, след което изрева, притиснал устни до пластмасовата решетка:

— Умолявам те, побързай, боклук такъв!

Ева подскочи стреснато, когато двете колонки от 300 вата, скрити в преградите на будоара, възпроизведоха с пълна мощ рева на Ришар.

Тя потръпна, преди да излезе бавно от огромната кръгла вана и да навлече хавлията. Седна пред тоалетната масичка и започна да се гримира с бързи и резки движения.



Управляваният от Роже мерцедес напусна вилата във Везине2 и се насочи към Сен-Жермен. Ришар наблюдаваше отпуснатата до него Ева. Тя пушеше небрежно, поднасяйки от време на време цигарето от слонова кост до тънките си устни. Уличните лампи осветяваха на равни интервали купето на колата и хвърляха мимолетни отблясъци по плътно прилепналата рокля от черна коприна.

Ева седеше с отметната назад глава и Ришар не можеше да види лицето й, озарено само от краткото припламване на цигарата.

* * *

Не се задържаха дълго на градинското парти, организирано от някакъв гешефтар, стремящ се да заяви съществуването си сред околния хайлайф. Разхождаха се сред гостите бавно, Ева бе хванала Ришар под ръка. Оркестърът в парка тихо свиреше някаква нежна мелодия. В близост до масите и бюфетите, разпръснати край алеите, се образуваха малки групички.

Не можаха да избегнат светските пиявици и се наложи да изпият няколко чаши шампанско в чест на домакина. Лафарг срещна някои колеги, сред които и един член на Лекарския съвет; получи похвала за последната си статия в Ла Ревю дю пратисиен3. Покрай разговора дори обеща участие в конференция върху пластичната хирургия на гърдата по време на предстоящите Медицински беседи Биша4. По-късно се проклинаше, че се е оставил по такъв лесен начин да падне в капана, при положение че можеше съвсем любезно да отклони поканата.

Ева стоеше настрана и изглеждаше умислена. Наслаждаваше се на похотливите погледи, които някои от поканените се осмеляваха да й хвърлят, и с удоволствие им отвръщаше с едва доловима презрителна гримаса.

Остави за малко Ришар, за да отиде до оркестъра и да поръча да изсвирят The Man I Love. Когато прозвучаха първите пленителни и тъжни тактове, тя вече се бе върнала при Лафарг. Върху устните й разцъфна подигравателна усмивка, щом по лицето на лекаря се прочете болка. Той внимателно я прегърна през кръста и я дръпна настрани. Саксофонистът започна жаловито соло и Ришар трябваше да се въздържи, за да не удари плесница на придружителката си.

Накрая се сбогуваха с домакина към полунощ и поеха към вилата във Везине. Ришар придружи Ева до спалнята й. Седнал на канапето, той я наблюдаваше как се съблича — най-напред машинално, после сластно — срещу него, гледайки го с ирония.

Изправи се пред него с ръце на хълбоците, разкрачена, като руното на венериния й хълм бе точно пред лицето му. Ришар сви рамене и стана, за да вземе оставена на библиотеката седефена кутийка. Ева се изпъна на една постелка направо на пода. Той седна по турски до нея, отвори кутийката и извади дългата лула и станиола с малките мазни топчета.

Внимателно напълни лулата и поднесе запалена клечка кибрит, преди да я подаде на Ева. Тя дръпна продължително. В стаята се разнесе блудкав аромат. Бе се излегнала на една страна в поза на зародиш и пушеше, втренчена в Ришар. Скоро очите й се замъглиха и станаха като стъклени… Ришар вече приготвяше втора лула.

Час по-късно я напусна, като залости с двойно превъртане трите резета на апартамента. Когато се прибра в своята стая, на свой ред се съблече и дълго съзерцава сивеещото си лице в огледалото. Усмихна се на образа си, на побелелите коси, на многобройните бръчки, вдълбани в лицето. Изпъна напред разтворени длани, после затвори очи и с едва доловимо движение разкъса някакъв въображаем предмет. Когато най-накрая си легна, дълго се въртя в леглото, преди да заспи чак на зазоряване.

II

Камериерката Лин имаше свободен ден и тази неделя Роже трябваше сам да приготви закуската. Той дълго чука на вратата на Лафарг, преди да получи отговор.

Ришар яде с наслада, поглъщайки лакомо пресните кроасани. Беше в радостно, почти закачливо настроение. Нахлузи джинси, лека риза, обу си мокасини и излезе да се разтъпчи из градината.

Лебедите кръстосваха гладката повърхност на водата. Когато Лафарг се появи край водните лилии, те приближиха брега. Подхвърли им няколко корички хляб и клекна, за да ядат от ръката му.

После тръгна из градината; площите с цветя образуваха ярки петна сред зелената шир на прясно окосената трева. Насочи се към двайсетметровия басейн, разположен в самия край на градината. Стена, обграждаща отвсякъде имота, скриваше от погледа улицата и дори околните вили.

Запали лека цигара, изпусна дима, подсмихна се продължително и се върна в къщата. Роже бе оставил на кухненската маса подноса със закуската за Ева. В хола Ришар натисна копчето на интерфона и изрева с пълна сила: ЗАКУСКА! СТАВАЙ!

После се качи на горния етаж.

Отключи вратата и влезе в спалнята; Ева още спеше в голямото легло с балдахин. Лицето й едва се подаваше изпод чаршафите, а кестенявите й, гъсти и къдрави коси образуваха тъмно петно върху бледолилавия сатен.

Лафарг седна на края на леглото и остави подноса до Ева. Тя потопи устни в чашата с портокалов сок и неохотно захапа намазана с мед филийка сухар.

— Днес е двайсет и седми… — каза Ришар. — Последната неделя на месеца. Забравили ли бяхте?

Ева леко поклати глава, без да поглежда Ришар. Очите й бяха безизразни.

— Добре — продължи той, — тръгваме след 45 минути!

Излезе от апартамента. В просторния салон се приближи до интерфона и извика:

— Казах 45 минути, разбра ли?

Ева бе застинала, заслушана в усиления от високоговорителите глас.

* * *

Мерцедесът пътува три часа, преди да напусне магистралата и да поеме по тесен, криволичещ второстепенен път. Нормандското поле бе изпаднало във вцепенение под лятното слънце. Ришар си отвори газирана вода и предложи на Ева, която дремеше с полуотворени очи. Отказа поднесената й чаша. Той затвори вратата на малкия хладилник.

Роже караше бързо, но умело. Не след дълго паркира мерцедеса пред входа на замък, разположен край малко селце. Гъста гора обграждаше имението, чиито пристройки, защитени от метална ограда, приближаваха първите къщи на селото. Групички излезли на разходка хора седяха на стълбището и се наслаждаваха на слънцето. Сред тях сновяха жени в бели блузи и табли, отрупани с разноцветни пластмасови чаши.

Ришар и Ева изкачиха стъпалата към входа и се насочиха към гишето, зад което се бе настанила внушителна служителка. Тя се усмихна на Лафарг, подаде ръка на Ева и извика един санитар. Ева и Ришар се качиха в асансьора, който спря на третия етаж. Дълъг коридор се простираше в безкрайна права, прекъсван от полуколони, приютяващи врати, снабдени с правоъгълни шпионки от прозрачна пластмаса. Безмълвният санитар отвори седмата врата вляво. Отдръпна се, за да пропусне двойката.

* * *

На леглото седеше жена — съвсем млада, въпреки бръчките и прегърбените рамене. Преждевременното състаряване, оставило дълбоки бразди по все още детското лице, представляваше мъчителна гледка. От чорлавите коси стърчаха безразборно кичури. Изцъклените очи се въртяха във всички посоки. Кожата бе осеяна с черни корички. Долната устна потрепваше конвулсивно, а тялото бавно се полюшваше напред-назад, равномерно, като метроном. Бе облечена само в синя престилка, без джобове. Босите й крака висяха отпуснато в пантофи с помпони.

Сякаш не бе забелязала влизането на посетителите. Ришар седна до нея и я хвана за брадичката, за да извърне лицето й към себе си. Жената бе покорна, но нямаше нищо в изражението или в жестовете й, което да подскаже поне бегло чувство или вълнение.

Ришар я прегърна през раменете и я притегли към себе си. Полюшването спря. Изправена до леглото, Ева наблюдаваше гледката през прозореца с бронирано стъкло.

— Вивиан — промълви Ришар — Вивиан, сладка моя…

Внезапно се изправи и сграбчи Ева за ръката. Принуди я да се извърне към Вивиан, която отново се полюляваше с безумен поглед.

— Дай й ги… — каза задъхано.

Ева отвори ръчната си чанта и извади кутия шоколадови бонбони. Наведе се и подаде кутията на жената, на Вивиан.

Вивиан я сграбчи несръчно, разкъса капака и започна лакомо да поглъща бонбоните един след друг. Ришар я наблюдаваше като в унес.

— Добре, стига толкова… — въздъхна Ева.

Избута лекичко Ришар извън стаята. Санитарят чакаше в коридора; заключи вратата, докато Ева и Ришар отиваха към асансьора.

Върнаха се при гишето, за да разменят няколко думи със служителката. Ева направи знак на шофьора, който, облегнат на мерцедеса, четеше Л’Екип5. Ришар и Ева седнаха отзад и колата потегли по пътя към магистралата, към Париж и накрая — към вилата във Везине.

* * *

Ришар бе заключил Ева в апартамента на първия етаж и бе освободил прислугата до края на деня. Отпуснат в хола, похапваше студените блюда, които Лин му бе поднесла, преди да си тръгне. Наближаваше седемнайсет часът, когато седна в мерцедеса и пое към Париж.

Спря до площад „Конкорд“ и влезе в голяма жилищна сграда на улица „Годо дьо Мороа“. Бързо се изкачи до третия етаж с връзката ключове в ръка. Отвори вратата на просторната гарсониера. В средата на стаята имаше голямо кръгло легло, застлано с бледолилави сатенени чаршафи, а стените бяха украсени с няколко еротични гравюри.

На нощното шкафче имаше телефон с автомат-секретар. Ришар пусна касетата и прослуша обажданията: три за последните два дни. Дрезгави, задъхани гласове: мъжки гласове, оставящи съобщения за Ева. Отбеляза си часовете на предложените срещи. Излезе от гарсониерата, бързо се смъкна до улицата и се качи в колата. Когато се върна във Везине, отиде до интерфона и с престорено любезен глас повика младата жена:

— Ева, чуваш ли ме? Трима! Тази вечер!

Качи се на етажа.

Тя бе в будоара, заета да рисува някакъв акварел. Спокоен, прелестен пейзаж: окъпана в светлина поляна, а в центъра, нарисувано с черен въглен — лицето на Вивиан. Ришар избухна в силен смях, сграбчи шишенце червен лак за нокти от тоалетната масичка и го изля върху акварела.

— Наистина ли никога няма да се промените? — изсъска той.

Ева се бе изправила и методично прибираше четките, боите и статива. Ришар я притегли към себе си и почти лице в лице й прошепна:

— Благодаря ви от все сърце за покорността, с която се подчинявате на моите желания…

Лицето на Ева се сгърчи; от гърлото й се разнесе продължителен, глух и нисък стон. После в очите й проблесна гняв.

— Пусни ме, долен сводник!

— Ау, колко смешно! Да, да! Уверявам ви, много сте чаровна, когато се възмущавате…

Тя се бе освободила от прегръдката му. Оправи косите и дрехите си.

— Добре — каза тя, — значи тази вечер? Наистина ли го искате? Кога тръгваме?

— Ами… веднага!



Не размениха нито дума по време на пътуването. Все така безмълвни се озоваха в гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“.

— Пригответе се, скоро ще дойдат — нареди Лафарг.

Ева отвори стенния гардероб и се съблече. Сгъна дрехите, преди да си сложи дълги черни ботуши, кожена пола и мрежести чорапи. Гримира силно лицето си — бяла пудра, алено червило — и седна на леглото.

Ришар излезе от гарсониерата, за да влезе в съседната гарсониера. На една от стените огледално стъкло позволяваше да се наблюдава тайно всичко, което се случваше в стаята, където чакаше Ева.



Първият клиент — наближаващ шейсетте търговец, зачервен от задух — пристигна след около половин час. Вторият — чак към двайсет и един часа — бе провинциален аптекар, който редовно посещаваше Ева и се задоволяваше да я гледа как се разхожда гола из тясната стая. И накрая третият — Ева го накара да почака малко, след като бе молил задъхан по телефона да дойде. Ставаше въпрос за издънка от добро семейство, потиснат хомосексуалист, който се възбуждаше крачейки, ръсейки ругатни и мастурбирайки, докато Ева вървеше до него и го държеше за ръка.

Зад огледалото Ришар се възторгваше от гледката, смееше се безмълвно, поклащаше се на люлеещ се стол, аплодирайки всяка гримаса на отвращение на младата жена.

Когато всичко свърши, отиде при нея. Тя захвърли кожените дрехи и облече семпъл костюм.

— Отлично! Вие сте все така съвършена… Прекрасна и търпелива! Елате — промълви Ришар.

Хвана я под ръка и я отведе на късна вечеря в някакъв славянски ресторант. Засипа с банкноти музикантите от циганския оркестър, скупчени около масата им — банкнотите от нощното шкафче, оставени от клиентите на Ева в замяна на извършената услуга.

* * *

… Спомни си. Беше лятна нощ. Жегата бе ужасна, влажна, непоносимо тежка. Бурята все не се наканваше да започне. Качи се на мотора и изчезна в нощта. Нощният въздух, мислеше си, ще ме освежи.

Караше бързо. Вятърът издуваше ризата ти, развяваше плющящите й краища. Насекоми се размазваха по очилата, по лицето ти, но вече не ти бе горещо.

Мина доста време, преди да се притесниш от постоянството на двата бели фара, разкъсващи мрака след теб. Две втренчени в теб електрически очи, които вече не те изпускаха от поглед. Обезпокоен, ти изстиска докрай газта на твоите 125 кубика, но колата зад теб бе мощна. Продължи да те следва без никаква трудност.

Започна да лъкатушиш из гората, най-напред разтревожен, после обзет от паника заради упорството на погледа, който не те оставяше на мира. Беше успял да видиш в огледалцето, че водачът е сам. Изглежда, не искаше да се приближи.

Най-сетне бурята се разрази. Първоначално лек, а после проливен дъжд. Колата се появяваше отново след всеки завой. Ти потрепери, целият вир-вода. Лампичката за бензин бе започнала застрашително да мига. Имаше още едва за няколко километра. Докато обикаляше из гората, бе успял да се загубиш. Вече не знаеше в коя посока се намира най-близкото село.

Пътят бе хлъзгав, ти намали скоростта. Колата изведнъж се приближи, почти те изпревари, опита се да те избута извън шосето.

Натисна спирачки, моторът поднесе. Когато отново даде газ в обратната посока, чу изскърцването на спирачките му: той също бе обърнал и продължаваше да те преследва. Беше непрогледна нощ и изливащият се от небето пороен дъжд ти пречеше да различаваш ясно пътя пред себе си.

Рязко насочи предното колело към някакъв насип, с надеждата да минеш напряко през гората, но се подхлъзна в калта. Моторът полегна на една страна, а двигателят изгасна. Опита се да го изправиш, но не се получаваше.

Яхна отново седлото, натисна педала, но бензинът бе свършил. Мощен фенер освети храсталака. Снопът светлина те изненада, докато тичаше да се скриеш зад едно дърво. Опипа в горната част на десния ботуш острието на ножа, камата от Вермахта, която винаги носеше в себе си…

Да, колата също бе спряла на пътя и вътрешностите ти се свиха на топка, когато забеляза тъмния силует, който се прицелваше с пушка. Дулото сочеше към теб. Изстрелът отекна заедно с трясъка от гръмотевицата. Оставеният на покрива на колата фенер изгасна.

Хукна с всички сили. Трънаците, които отстраняваше, за да си проправиш път, деряха дланите ти. От време на време фенерът просветваше и лъч светлина отново бликваше зад теб, проследявайки бягството ти. Вече не чуваше нищо, сърцето ти биеше лудо; полепналата по ботушите кал забавяше напредването. Стискаше камата в ръка.

Колко време продължи преследването? Останал без дъх, ти прескачаше в тъмнината повалените стъбла. Спъна се на някакво коренище и се просна на подгизналата земя.

Докато лежеше по очи в калта, дочу звук: някакво изръмжаване. Той скочи върху ръката ти, премазвайки я с тока на ботуша си. Ти изпусна камата. После се стовари върху теб, ръцете му притиснаха раменете ти, едната се плъзна към устата ти, другата обгърна врата ти, докато коляното му те блъскаше в бъбреците. Опита се да захапеш дланта му, но зъбите ти попаднаха само в буца пръст.

Държеше те извит към себе си. Останахте така, сраснати един с друг в мрака… Дъждът бе спрял.

III

Алекс Барни се бе излегнал на сгъваемото легло в мансардата. Не правеше нищо — нищо, освен да чака. Песента на щурците изпълваше покритата с ниски храсти скалиста околност като постоянен дразнещ шум. През прозореца Алекс виждаше причудливите очертания на маслиновите дръвчета, извиващи се в нощта, замръзнали в странни пози; избърса с ръкава на ризата избилата по челото му възкисела пот.

Голата крушка, висяща на един кабел, привличаше рояци комари; през четвърт час Алекс изпадаше в пристъп на ярост и пръскаше насекомите с облак инсектицид. На циментовия под се бе образувало голямо чернеещо петно от смазани трупове, осеяни с миниатюрни червени точици.

Алекс се надигна с мъка и накуцвайки, облегнат на бастун, излезе от стаята и се запъти към кухнята на селската къща, изгубена в полетата някъде между Кан6 и Грас7.

Хладилникът бе пълен с различни продукти. Алекс взе кутия бира, отвори я и отпи. Оригна се силно, отвори втора кутия и излезе от къщата. В далечината, отвъд склоновете на настръхналите от маслинови дръвчета хълмове, морето проблясваше на лунната светлина под безоблачното небе.

Алекс предпазливо направи няколко крачки. Бедрото го болеше — остри, краткотрайни бодежи. Превръзката стягаше плътта му. От два дни вече нямаше гной, но раната все още не се затваряше. Куршумът бе минал през мускулите, по чудо пропускайки бедрената артерия и костта.

Алекс се облегна с ръка на едно маслиново дръвче и се изпика, обливайки със струята върволица мравки, заети с преместването на внушителен куп клечици.

Отпи отново, надигайки кутията, гърлото му се изпълни с пяна и той я изплю. Седна задъхан на пейката на верандата, оригна се отново. Извади пакет „Голоаз“ от джоба на шортите. Бирата бе опръскала покритата и без това с мазни петна и прах тениска. Пощипна корема си през плата, захващайки парче кожа между палеца и показалеца. Пълнееше. През трите седмици на принудително безделие, зает единствено с почивка и ядене, бе започнал да пълнее.

Смачка с крак някакъв вестник отпреди две седмици. Подметката на кецовете покри лицето от първа страница. Неговото лице. Текст с тлъсти букви, от които се открояваха още по-широките главни: неговото име. Алекс Барни.

Друга, по-малка снимка на някакъв мъж, прегърнал жена с бебе в ръцете. Алекс прочисти гърлото си и се изхрачи върху вестника. Слюнката, повличайки няколко късчета тютюн, се размаза върху лицето на бебето. Алекс отново се изхрачи и този път не пропусна целта си — лицето на ченгето, което се усмихваше на милото си семейство. Едно вече мъртво ченге…

Изля останалата бира върху вестника, мастилото се размаза, замъглявайки снимката и издувайки хартията. Потъна в съзерцание на струйките течност, които постепенно зацапваха страницата. Накрая яростно я разкъса с крака.

Обзе го мъчително безпокойство. Очите му се замъглиха, но не се появиха сълзи; зараждащите се в гърлото му ридания затихнаха, оставяйки го разстроен. Оправи превръзката си, изглаждайки гънките, стегна я, като смени мястото на безопасната игла.

Остана с отпуснати на коленете ръце, загледан в нощта. През първите дни, когато пристигна в селската къща, му бе много трудно да свикне със самотата. Вдигна температура от инфектираната рана, ушите му бучаха — неприятен шум, който се смесваше с песента на щурците. Оглеждаше храсталаците и често му се струваше, че някое стъбло помръдва; нощните шумове го безпокояха. Револверът му винаги бе подръка или, когато лежеше, оставен на корема му. Страхуваше се да не полудее.

Сакът с банкнотите бе до леглото. Протягаше ръка през металния ръб и заравяше пръсти в пачките, преобръщаше ги, опипваше ги, наслаждаваше се на допира.

На моменти изпадаше в еуфория, внезапно избухваше в смях, казвайки си, че в крайна сметка нищо лошо не може да му се случи. Нямаше да го открият. Тук бе на сигурно място. Поне на километър нямаше друга къща. Холандски или немски туристи бяха купили почти срутените селски чифлици и прекарваха тук почивките си. Или пък хипита със стада кози. Някакъв грънчар… Нямаше от какво да се бои! През деня понякога оглеждаше с бинокъл пътя и околностите. Туристите дълго се разхождаха, късаха си цветя. Децата бяха удивително руси — две момиченца и едно по-голямо момче. Майка им си правеше слънчеви бани, гола на плоския покрив. Алекс я дебнеше, мачкаше слабините си, проклинайки…



Върна се в трапезарията, за да си приготви омлет. Изяде го направо от тигана, попивайки с хляб течния жълтък. После поигра на дартс, но сноването, за да взема обратно стреличките, бързо го умори. Имаше и флипер, който в началото работеше, обаче от една седмица се бе развалил.

Пусна телевизора. Поколеба се между уестърн по FR 3 и забавно предаване по първи канал. В уестърна се разказваше за някакъв престъпник, който станал съдия, след като тероризирал цялото село. Този тип беше направо луд, разхождаше се с една мечка, а главата му бе странно извита на една страна: бандитът-съдия бе оцелял след обесване… Алекс изключи звука.

Вече беше виждал съдия — истински, с червена тога и странна яка от бяла кожа. Случи се в Съдебната палата в Париж. Венсан го бе замъкнал да присъстват на някакво съдебно заседание. Венсан, единственият приятел на Алекс, бе малко нещо луд.

А сега Алекс се беше насадил зле. В подобна ситуация, мислеше си, Венсан щеше да знае какво да прави… Как да се измъкне от тази дупка, без ченгетата да го хванат, как да пласира несъмнено описаните банкноти, как да се добере до някоя чужда страна, да направи така, че всички да го забравят. Венсан говореше английски, испански…

Освен това Венсан никога нямаше да се остави така глупаво да влезе право в капана! Щеше да се сети предварително за ченгето, за скритата в тавана камера, която бе заснела подвизите на Алекс. И хем какви подвизи! Нахлуването в банковия клон с вик, насочения към касиера револвер…

На Венсан щеше да му хрумне да проследи редовните клиенти в понеделник, включително ченгето, което винаги почивало в този ден и в десет сутринта теглело пари в брой, преди да отиде на пазар в близкия „Карфур“… Венсан щеше да си сложи качулка, скриваща лицето, да стреля в камерата… Алекс си имаше качулка, но ченгето му я бе разкъсало. Венсан веднага щеше да застреля този тип, който бе опитал да се направи на герой. Тъй и тъй ще мре…

Но се бе случил Алекс — вцепенен от изумление точно за миг, за частица от секундата, преди да вземе решение: да стреля веднага! Алекс се бе оставил да го изненадат, Алекс се бе озовал с куршум в бедрото, Алекс бе изкуцукал навън, потънал в кръв, стиснал в ръка пълния с банкноти сак. Е как, Венсан несъмнено щеше да се справи по-добре!

Но Венсан вече го нямаше. Никой не знаеше къде се крие. Дали не беше мъртъв? Тъй или инак, отсъствието му се бе оказало катастрофално.

При това Алекс беше научил доста неща. След изчезването на Венсан той бе намерил нови приятели, които му осигуриха фалшив паспорт и това скривалище, изгубено сред провансалската пустош. Вече почти четири години, откакто Венсан бе изчезнал, и Алекс се беше променил. Фермата на баща му, тракторът, кравите — всичко това остана зад гърба му. Уреди се като охранител в един нощен бар в Мо. Яките му ръце понякога действаха разрушително през съботните вечери сред насмуканите и буйстващи клиенти. Алекс имаше хубави дрехи, голям пръстен, кола. Почти уважаван господин!

И както биеше за чужда сметка, си бе казал, че няма да е зле да вземе да бие и за своя сметка. Така Алекс се бе захванал — бой, бой, бой. Късно вечер, в Париж, в скъпите квартали, на излизане от дискотеките, от ресторантите… Истинска жътва, повече или по-малко пълни портфейли, кредитни карти, така необходими за плащането на все по-внушителния му гардероб.

После на Алекс му писна да удря силно толкова често за един в крайна сметка нищожен приход. С един-единствен як удар в някоя банка щеше да се освободи от удряне до края на дните си.



Бе се отпуснал в креслото, втренчен във вече празния екран. С цвърчене покрай цокъла, съвсем до ръката му, изтича мишка. Той рязко протегна длан и пръстите му се сключиха около косматото телце. Усещаше биенето на дребното, обезумяло от страх сърце. Спомни си нивите, колелата на трактора, които прогонваха плъховете, скритите в синорите птици.

Приближи мишката до лицето си и започна бавно да я стиска. Ноктите му потъваха в копринената козина. Цвърченето стана по-пронизително. Тогава отново видя пред очите си страницата от вестника, тлъстите букви, снимката си, впримчена сред колонките журналистически брътвежи.

Стана, отиде до стълбището на къщата и с все сила запрати мишката далеч в нощта.

* * *

… В устата ти имаше вкус на гниеща пръст, усещаше лепкавата кал под теб, хладния и мек допир до гърдите — ризата ти бе разкъсана, — долавяше миризмата на мъх, на изгнило дърво. И менгемето на ръцете му около врата ти, върху лицето ти — свитите му пръсти, които те обездвижваха, върху гърба ти — натиска на коляното, поело цялата му тежест, като че ли искаше да те забие в земята и да изчезнеш завинаги.

Той дишаше тежко, поемаше си дълбоко дъх. Ти вече не помръдваше; да чакаш, просто да чакаш. Камата беше до теб, в тревата, някъде вдясно. Със сигурност до няколко секунди щеше да отпусне хватката си. Тогава с една извивка в кръста можеше да го събориш, да го отхвърлиш, да сграбчиш камата и да го убиеш, да го убиеш, да разпориш корема на този мръсник!

Кой беше той? Някой луд? Садист, който ловуваше в гората? Вече няколко безкрайни секунди лежахте проснати и двамата, болезнено сплетени в калта, дебнещи дишането си в нощта. Дали искаше да те убие? Или най-напред да те изнасили?

Гората бе напълно замлъкнала, замряла, като изпразнена от всякакъв живот. Той също мълчеше, вече дишаше по-спокойно. Ти очакваше нещо да стане. Да плъзне ръка към долната част на корема ти? Нещо такова… Постепенно бе успял да овладееш страха си, бе готов да се бориш, да забиеш пръсти в очите му, да се добереш до шията му, да я захапеш. Но нищо не се случваше. Лежеше под него и чакаше.

Тогава той се разсмя. Лек, радостен, искрен, детински смях. Смях на хлапе, което току-що е получило коледен подарък. Смехът заглъхна. Чу улегналия му, безпристрастен глас:

Не се страхувай, малкият, не мърдай. Не искам да те нараня…

Дясната му ръка отпусна врата ти, за да запали фенерчето. Ножът беше там, забит в тревата, едва на двайсет сантиметра. Но той затисна още по-силно китката ти с крак и захвърли камата надалече. Последният ти шанс…

Остави фенерчето на земята и сграбчвайки те за косата, извърна лицето ти към жълтия лъч. Заслепи те. Отново проговори:

Да… наистина си ти!

Коляното му все по-силно притискаше гърба ти. Извика, но той покри лицето ти със силно миришещ парцал. Мъчеше се да не загубиш съзнание, но когато той отслаби хватката си, ти вече бе отпуснат. Понасяше те някакъв мощен, кипящ черен поток.

Отне ти доста време да излезеш от вцепенението. Спомените ти бяха объркани. Дали не сънуваше някакъв кошмар, някакъв чудовищен сън в леглото си?

Не, всичко бе потънало в пълен мрак, като в нощта от съня, но вече бе изцяло буден. Дълго крещя. Опита се да помръднеш, да се изправиш.

Само че вериги стягаха китките и глезените ти, оставяйки им съвсем малка свобода на действие. Опипа в тъмнината земята, на която лежеше. Твърд под, покрит с нещо като брезент. Стената зад теб бе облицована. Веригите бяха здраво захванати за нея. Напъна ги, подпирайки крак в стената, но те можеха да издържат на много по-голяма сила.

Чак тогава осъзна голотата си. Бе гол, напълно гол, прикован за стената с вериги. Трескаво опипа тялото си, търсейки рани, чиято болка бе пропуснал. Но нежната ти кожа бе гладка, безболезнена.

В тъмната стая не бе студено. Беше гол, но не ти бе студено. Вика, крещя, рева… После плака, блъскайки с китки стената, изпъвайки веригите, виейки в безсилен гняв.

Имаше чувството, че крещиш от часове. Седна на земята върху брезента. Помисли си, че са те дрогирали, че всичко е халюцинация, бълнуване… Или пък тази нощ си умрял на пътя, с мотора, в момента не можеш да си спомниш за смъртта, но може би споменът ще се върне? Да, това навярно бе смъртта, прикован си в мрака и вече нищичко не знаеш…

Но не, ти беше жив. Отново изпищя. Садистът те бе хванал в гората; обаче не те бе наранил, ни най-малко.

Полудял съм… Помисли си и това. Гласът ти бе слаб, прегракнал, дрезгав, гърлото ти бе пресъхнало, вече не можеше да викаш.

Тогава ожадня.



Спа. Когато се събуди, жаждата все още бе тук, спотайваше се в мрака и те очакваше. Тя търпеливо бе бдяла над съня ти. Стискаше те за гърлото с упорита наслада. Стипчив, гъст прах, чиито частици поскърцваха под зъбите ти, пълнеше устата ти; не просто обикновено желание да пиеш вода, а нещо съвсем различно, което досега не бе изпитвал и чието название, звучно и ясно, плющеше като бич: жажда.

Опита се да мислиш за нещо друго. Декламираше наум стихове. От време на време се изправяше и викаше за помощ, блъскайки по стената. Крещеше — жаден съм — после шепнеше — жаден съм — накрая можеше единствено да си го мислиш: жаден съм! Стенеше, умоляваше, настояваше да ти дадат да пиеш. Съжаляваше, че си се изпикал в началото, съвсем в началото. Бе изпънал докрай веригите, за да се изпикаеш надалече и застланият на земята брезент, който ти служеше за одър, да остане чист. Ще пукна от жажда, трябваше да изпия урината си…

Отново заспа. Часове или само няколко минути? Невъзможно бе да прецениш, гол в мрака, без никакъв ориентир.



Бе минало много време. Изведнъж разбра: имаше някаква грешка! Бяха те взели за някой друг, не теб искаха да измъчват по този начин. Тогава събра сетни сили и извика:

Господине, моля ви! Елате, сбъркали сте! Аз съм Венсан Моро! Бъркате! Венсан Моро! Венсан Моро!

Тогава си спомни фенерчето в гората. Жълтият сноп светлина върху лицето ти и неговия глух глас, който бе казал: наистина си ти!

Значи наистина беше ти.

Загрузка...