Тарантула (Кожата, в която живея)

I

Този понеделник Ришар Лафарг се събуди рано сутринта. Денят му щеше да е натоварен. Скочи от леглото, преплува няколко дължини на басейна и закуси в градината, наслаждавайки се на сутрешното слънце, като разсеяно преглеждаше заглавията в пресата.

Роже го очакваше зад волана на мерцедеса. Преди да тръгне, отиде да поздрави все още спящата Ева. Плесна я лекичко, за да я събуди. Стресната, тя подскочи в леглото. Чаршафът се бе смъкнал и Ришар огледа грациозната извивка на гърдите й. Погали я с пръст, от кожата в основата до върха на зърното.

Тя не можа да сподави смеха си, улови ръката му и я насочи към корема си. Ришар се отдръпна. Изправи се и напусна стаята. На прага на вратата се обърна. Ева бе отхвърлила напълно чаршафа и бе протегнала ръка към него. Изсмя се на свой ред.

— Тъпак! — процеди тя. — Ще се пръснеш от желание!

Той сви рамене, завъртя се на пръсти и излезе.

Половин час по-късно бе в болницата, в центъра на Париж. Ръководеше световноизвестно отделение за пластична хирургия. Но тук прекарваше единствено сутрините, следобед отиваше в своята частна клиника, в Булон.

Затвори се в кабинета, за да се запознае с насрочената за днес операция. Асистентите му го очакваха нетърпеливо. След като обмисли добре всичко, навлече стерилните дрехи и влезе в операционния блок.

Залата бе амфитеатрална, с пейки, отделена от операционната със стъклена преграда. Зрителите, лекари и студенти, бяха многобройни; слушаха гласа на Лафарг, изкривен от високоговорителя, който излагаше случая.

— И така, по челото и бузите имаме широки келоидни цикатрикси8: става въпрос за изгаряне вследствие експлозия на „химическа смес“, назалната пирамида практически не съществува, клепачите са унищожени, виждате типична индикация за третиране с цилиндрични ивици… Ще използваме мишницата и корема…

Лафарг вече изрязваше със скалпел широки правоъгълници кожа от корема на пациента. Над него лицата на зрителите се притискаха в стъклото. Час по-късно можеше да покаже първоначалния резултат: съшити в цилиндри ивици кожа, изрязани от мишницата и корема на оперирания, се съединяваха върху обезобразеното от изгарянията лице. Двойното им свързване щеше да позволи възстановяването на изцяло унищожената лицева обвивка.

Вече изнасяха пациента. Лафарг свали маската си и довърши обясненията:

— При този случай хирургическата намеса бе обусловена от степента на спешност. От само себе си се разбира, че тези интервенции ще трябва да се повторят неколкократно, преди да получим задоволителен резултат.

Благодари на аудиторията за вниманието и напусна операционната. Минаваше обяд. Лафарг се отправи към близкия ресторант; пътьом мина край парфюмерия. Влезе да купи шишенце парфюм, което възнамеряваше да подари на Ева вечерта.

След обяда Роже го откара до Булон. Прегледите започваха в четиринайсет часа. Лафарг не се бавеше с пациентите си: млада майка бе довела сина си, страдащ от заешка устна, куп носове — понеделник бе денят на носовете, счупени носове, гърбави носове, криви носове… Лафарг опипваше лицата от двете страни на назалните прегради, показваше снимки „преди/след“. Мнозинството бяха жени, но имаше и няколко мъже.

Когато прегледът свърши, поработи насаме, прегледа последните американски списания. Роже го взе в осемнайсет часа.

Щом се върна във Везине, почука на вратата на Ева и отлости резетата. Тя седеше гола зад пианото и свиреше някаква соната, като че ли без да забележи присъствието на Ришар. Бе с гръб към него, на столчето. Черните й къдрави коси се спускаха на кичури около раменете, тя поклащаше в такт глава над клавиатурата. Любуваше се на стегнатия й, мускулест гръб, на трапчинките на талията, на дупето й… Внезапно тя прекъсна леката и умилителна соната, за да подеме първите тактове на парчето, което Ришар ненавиждаше. Затананика с дрезгав глас, пресилвайки ниските тонове. Some day, he’ll come along, The Man I love… Удари неблагозвучен акорд, прекрати парчето и с рязко движение в кръста завъртя табуретката. Седеше с лице към Ришар, с разтворени бедра, с положени на коленете ръце, в неприлично предизвикателна поза.

Няколко секунди той не можеше да откъсне поглед от кестенявото окосмяване, което скриваше венериния й хълм. Тя сбърчи вежди и бавно разтвори още повече крака, плъзна пръст в цепката на половия си орган, разтвори устните и застена.

— Стига! — извика той.

Подаде й непохватно купения сутринта парфюм. Тя го изгледа иронично. Той остави кутията на пианото и метна един халат, нареждайки й да се прикрие.

Изправи се рязко и с широка усмивка се притисна в него, след като отхвърли халата. Обгърна с ръце врата му и потърка гърди в неговите. Едва не й изкълчи китките, за да се освободи.

— Оправяйте се! — заповяда й. — Денят бе прекрасен. Ще излезем.

— Като курва ли да се облека?

Нахвърли се върху нея и стисна с ръка врата й, държейки я на разстояние. Повтори заповедта си. Тя се давеше от болка и се наложи бързо да я пусне.

— Извинете ме — измърмори той. — Моля ви, облечете се.

Слезе притеснен на партера. Реши да се успокои, като прегледа пощата. Мразеше да се занимава с материалните подробности около ръководенето на дома, но от идването на Ева бе принуден да освободи човека, когото преди това товареше с досадната секретарска работа.

Изчисли допълнителните часове, които дължеше на Роже, следващите платени отпуски на Лин, обърка почасовите ставки, наложи се да започне отначало. Все още бе надвесен над бумагите, когато Ева се появи в салона.

Бе ослепителна в деколтираната рокля от черно ламе; перлена огърлица красеше шията й. Наведе се над него и той долови по бледата кожа уханието на парфюма, който й бе подарил.

Усмихна му се и го хвана под ръка. Той седна зад волана на мерцедеса и кара няколко минути, преди да навлезе в гората на Сен-Жермен, пълна с разхождащи се хора, привлечени от меката вечер.

Вървеше до него, облегнала глава на рамото му. Най-напред мълчаха, после й разказа за сутрешната операция.

— Отегчаваш ме… — промълви с мелодичния си глас.

Той млъкна, леко засегнат. Бе го уловила за ръката и го наблюдаваше с насмешка. Пожела да седнат на една пейка.

— Ришар?

Изглеждаше като занесен, наложи се отново да го повика. Седна до нея.

— Иска ми се да видя морето… Толкова време мина. Знаеш ли, обожавах да плувам. Един ден, само един ден да видя морето. После ще правя каквото поискаш…

Сви рамене, обясни, че не това е проблемът.

— Обещавам ти, че няма да избягам…

— Обещанията ви са без никаква стойност! И без това правите каквото поискам!

Махна с ръка в знак на досада, после я помоли да млъкне. Разходиха се още малко до реката. Младежи караха уиндсърф по Сена.

Тя внезапно заяви: „Гладна съм!“ и зачака отговора на Ришар, който предложи да я заведе на вечеря в някакъв ресторант, съвсем наблизо.

Настаниха се в една беседка и сервитьорът взе поръчката им. Тя яде с апетит; той почти не докосна храната. Ева се ядосваше, че не може добре да обели една опашка на лангуста, и справяйки се с големи усилия, започна да гримасничи като някое дете. Той не можа да сдържи смеха си. Тя също се засмя и лицето на Ришар замръзна. „Господи — помисли си, — на моменти изглежда почти щастлива! Това е невероятно, несправедливо!“

Тя бе схванала промяната в настроението на Лафарг и реши да се възползва от положението. Направи му знак да се приближи към нея и зашепна на ухото му…

— Слушай, Ришар. Онзи сервитьор там не ме изпуска от очи още от началото. Мога да уредя нещо за по-късно…

— Млъкнете!

— Напротив, ще отида до тоалетната, ще му определя среща и ще му се пусна по-късно в храстите.

Той се бе отдръпнал от нея, но тя продължаваше да шепти по-силно, подсмихвайки се.

— Не искаш ли? Ще се скриеш и ще можеш да видиш всичко, ще направя така, че да сме близо до тебе. Виж го, лигите му текат от мерак…

Издуха дима от цигарата си право в лицето й, но тя не млъкваше.

— Не искаш ли? Наистина? Така, набързо, ще си дигна роклята, преди много ти харесваше, нали?

„Преди“ Ришар наистина водеше Ева в горите — Венсенската или Булонската — и я принуждаваше да се отдава на среднощните минувачи, наблюдавайки падението й, скрит в храстите. После, страхувайки се от полицейска хайка, която би имала катастрофални последици, бе наел гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“. Оттогава караше Ева да проституира редовно, два-три пъти месечно. Така успяваше да уталожи омразата си.

— Днес сте решили да бъдете непоносима… Почти ви съжалявам!

— Не ти вярвам!

„Предизвиква ме — мислеше си, — иска да повярвам, че се чувства удобно в тинята, в която съм я натикал, иска да повярвам, че й доставя удоволствие да се унижава…“

Тя продължаваше игричката, позволи си дори многозначително да намигне на сервитьора, който пламна до ушите.

— Хайде, тръгваме! Стига вече. Ако толкова държите да ми „доставите удоволствие“, утре вечер ще уредим срещи или може би ще поискам малко да повисите на тротоара…

Ева се усмихна и го улови за ръка, за да не загуби хладнокръвие; той знаеше колко мъчителни бяха за нея всички тия платени прегръдки и колко страдаше всеки път, когато я принуждаваше да се продава: понякога той виждаше иззад огледалото в гарсониерата как очите й се изпълват със сълзи, как лицето й се изкривява от сдържана болка. И тогава ликуваше при вида на страданието й, което бе единственото му утешение…

Прибраха се във вилата във Везине. Тя изтича в градината, бързо се разсъблече и скочи в басейна с радостен вик. Лудуваше във водата, гмуркаше се за кратко, сдържайки дъха си.

Когато излезе от басейна, той я уви в голяма хавлиена кърпа и енергично я разтри. Остави се на ръцете му, загледана в звездите. После я отведе до апартамента й, където, както всяка вечер, тя се излегна на постелката. Той приготви лулата, топчетата опиум и й подаде дрогата.

— Ришар — прошепна тя, — ти наистина си най-големият мръсник, когото съм виждала…

Погрижи се да поеме пълната си ежедневна доза. Не бе нужно да я принуждава, тя отдавна вече бе пристрастена…

След жаждата дойде гладът. Към пресъхването на гърлото, раздиращите камъчета, които дращеха лигавицата на устата ти, се добавиха дълбоки, разнородни болки в корема; сякаш ръце усукваха стомаха ти, предизвиквайки киселини и спазми…

Дни наред — о, да, със сигурност е минало толкова време, за да изпитваш такива болки, — дни наред вече гниеше в това килерче. Килерче? Не… сега ти се струваше, че стаята, в която те държеше, е твърде просторна, но без да можеш да го твърдиш със сигурност. Отразяваното ехо от виковете ти, привикналите към тъмнината очи почти ти позволяваха да „виждаш“ стените на твоя затвор.

Постоянно бълнуваше в продължение на безкрайни часове. Вече не ставаше, отпуснат на одъра си. От време на време изпадаше в ярост от веригите, захапваше метала, ръмжейки рязко като диво животно.

Веднъж бе гледал някакъв документален филм за лова, мъчителни кадри на уловена в капан лисица, която си бе гризала лапата, откъсвайки цели парчета плът, докато накрая се бе освободила от капана. Тогава осакатеното животно бе успяло да избяга.

Ти не можеше да прехапеш китките или глезените си, но те бяха окървавени заради постоянното търкане на кожата в метала. Бяха пламнали и подути. Ако можеше все още да мислиш, щеше да се боиш от гангрена, от инфекция, от гниенето, което щеше да те обземе, тръгвайки от крайниците.

Но ти мечтаеше единствено за вода — поток, дъжд, каквото и да било, само да става за пиене. Вече много трудно пикаеше; при всяко уриниране болките в бъбреците ставаха все по-силни. Продължително парене се плъзгаше в пениса ти и от него се процеждаха няколко горещи капки. Тънеше в изпражненията си, засъхнали на коричка по кожата ти.

Странно, но сънят ти бе спокоен. Спеше тежко, смазан от умора, но събуждането бе жестоко, изпълнено с халюцинации. Чудовищни създания те дебнеха в мрака, готови да се нахвърлят и да те захапят. Струваше ти се, че долавяш дращене на нокти по цимента, стаени в тъмнината плъхове, дебнещи с жълтите си очи.

Зовеше Алекс, но викът отекваше като стържене в гърлото ти. Ако беше тук, щеше да изтръгне веригите, щеше да знае какво да направи. Алекс щеше да измисли някакъв изход, някаква селска хитрост. Алекс! Сигурно те търсеше след изчезването ти. Откога? ОТКОГА?

И Той дойде. Един ден или нощ — невъзможно ти бе да определиш. Вратата, там, точно пред теб, се отвори. Сияен правоъгълник, който първоначално те заслепи.

Вратата се затвори, но Той бе влязъл. Присъствието му изпълваше пространството на килията.

Ти почти не дишаше, дебнейки и най-малкия шум, клекнал до стената, обезумял като хлебарка, изненадана на светло. Беше просто едно насекомо, пленник на сит паяк, който те пазеше за някое бъдещо хранене. Беше те заловил, за да ти се наслади на спокойствие, когато му се приискаше да вкуси кръвта ти. Представяше си косматите му крачка, големите му, изпъкнали, безпощадни очи, мекия му, потрепващ, пихтиест, натъпкан с месо корем и отровните му зъби, тъмната уста, която щеше да изсмуче живота ти.

Внезапно някакъв силен прожектор те заслепи. Беше тук, единствено действащо лице в наближаващата твоя собствена смърт, готов да изиграеш последното действие. Смътно долавяше някакъв силует, седнал в кресло на три-четири метра пред теб. Но насрещната светлина от прожектора ти пречеше да различиш чертите на чудовището. Бе кръстосал крака, сключил ръце под брадичката си и те наблюдаваше, без да помръдва.

Ти направи нечовешко усилие да се надигнеш на колене и сключил молитвено длани, поиска вода. Думите излизаха неясно от устата ти. Умоляваше го с протегнати към него ръце.

Той не помръдна. Ти измънка със заекване името си: Венсан Моро, грешка, господине, има грешка, аз съм Венсан Моро. И загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, той бе изчезнал. Тогава разбра какво означава отчаяние. Прожекторът продължаваше да свети. Видя тялото си, набъбналите от гной циреи по кожата, ивиците мръсотия, раните от веригите, полепналите по бедрата засъхнали кори лайна, прекомерно дългите нокти.

Жестоката бяла светлина те караше да плачеш. Мина още много време, преди да се върне. Отново седна в креслото срещу теб. Остави в краката си някакъв предмет, който ти веднага разпозна. Стомна… С вода? Ти стоеше на колене, на четири крака, със сведена глава. Той се приближи. Изсипа отведнъж водата от стомната върху главата ти. Ти излочи локвата от земята. Приглади косата си с треперещи ръце, за да изцедиш водата и я облиза от дланите си.

Той отиде да напълни още един път стомната и ти жадно я изпи наведнъж. Тогава жестока болка раздра корема ти; изпусна под себе си дълга струя воднисти изпражнения. Той те гледаше. Не се извърна към стената, за да избегнеш погледа му. Клекна в краката му, облекчи се, щастлив, че си пил. Ти вече бе нищо — просто едно прежадняло, прегладняло и наранено животно. Животно, което бе носило името Венсан Моро.

Той се разсмя с онзи детински смях, който ти вече бе чул в гората.

Идваше често да ти дава да пиеш. Изглеждаше ти огромен, осветен в гръб от прожектора, а грамадната му и заплашителна сянка изпълваше помещението. Но ти вече не се страхуваше, защото той ти даваше да пиеш; това е знак, мислеше си, че възнамерява да те остави жив.

По-късно донесе тенекиена купа, пълна с червеникава каша, в която плуваха топчета месо. Бръкна с ръка в купата и те хвана за косите, за да извие главата ти назад. Ти яде от ръката му, облиза омазнените му от соса пръсти. Беше вкусно. Остави те да довършиш яденето, по корем, с потопено в паницата лице. Не остави и капка от буламача, който господарят ти бе дал.

Всеки ден кашата бе една и съща. Влизаше в килията ти, даваше ти паницата и стомната и те гледаше как плюскаш. После си тръгваше, все така смеейки се.

Постепенно ти си възвръщаше силите. Запазваше малко вода, за да се миеш, и ходеше по нужда на едно и също място, вдясно от брезента.

Надеждата подмолно се бе завърнала: господарят държеше на теб…

Алекс подскочи рязко. Шум от двигател бе нарушил тишината в пустошта. Погледна часовника си: седем часът сутринта. Прозина се с лепнеща уста и натежал от алкохола език: бира и джин, погълнати през нощта, за да може да заспи.

Взе бинокъла и го насочи към пътя. Семейството холандски туристи се бе натъпкало в един ленд ровър, децата носеха лопатки и риболовни сакчета… Предстоеше излет на морето. Младата майка бе по бикини и тежките й гърди изпъваха тънкия плат на банския. Алекс получи сутрешна ерекция… От колко време не бе спал с жена? Най-малко от шест седмици. Да, последната беше фермерско момиче. Преди доста време.

Казваше се Ани, приятелка от детството. Виждаше я отново, с рижите коси и плитките в двора на училището. В един друг, почти забравен живот — този на Алекс глупака, на Алекс селяндура. Малко преди да ограби банката, бе посетил родителите й, все същите селяци!

Един дъждовен следобед бе влязъл в двора на фермата със своята кола — форд с ръмжащ двигател. Баща й го чакаше на стълбите пред къщата. Алекс се чувстваше горд с дрехите, с обувките си, с вида си на нов човек, избавен от неприятната миризма на земя.

Бащата нещо се мръщеше. Не бе порядъчна работа да си селски бабаит в нощните клубове. Но навярно бе добре платено: я каква походка имаше синковецът! И ръцете — с маникюр, бащата се шашна. Разцъфна в любезна усмивка.

Седнаха двамата един срещу друг в голямата стая. Бащата извади хляб, салам, пастет и литър червено и започна да яде. Алекс се задоволи да запали цигара, отказвайки поднесеното му в чаша от горчица вино. Майката ги наблюдаваше мълчаливо, права. Там бяха също Луи и Рьоне, момчетата от фермата. За какво можеха да си говорят? За времето в момента, за времето утре? Алекс се изправи, сърдечно потупа по рамото бащата и излезе на главната селска улица. Зад прозорците пердетата потрепваха крадешком: тайно дебнеха появата на нехранимайкото, сина Барни…

Алекс влезе в „Спортна среща“ и за да смае присъстващите, поръча по едно на всички. Неколцина старчоци играеха на карти, като пляскаха силно по масата, сваляйки ръцете, а две-три хлапета се мъчеха на флипера. Алекс бе горд от успеха си. Ръкува се, пи едно за здравето на всички.

На улицата бе срещнал госпожа Моро, майката на Венсан. Хубава жена, висока, стройна, някога елегантна. Но след изчезването на сина й изведнъж се бе смалила, съсухрила, обличаше се съвсем небрежно. Прегърбена, с провлечена походка, тя отиваше на пазар във Фамилистер9.

Всяка седмица редовно посещаваше участъка в Мо, за да пита докъде е стигнало издирването на сина й. Ставаха четири години, вече не оставаше надежда. Бе пуснала съобщения със снимката на Венсан в безброй вестници, но нямаше никакъв резултат. Полицаите й бяха казали, че във Франция всяка година имало хиляди изчезвания и често нищо не разкривали. Мотоциклетът на Венсан бе в гаража, полицаите го бяха върнали след огледа. По него имаше отпечатъци единствено от Венсан. Машината бе намерена полегнала на един насип, с изкривено предно колело, без бензин… В гората не бяха открили никакви следи…

Алекс нощува в селото. Вечерта имаше танци, бе събота. И Ани също бе там, все така рижа, малко понапълняла; работеше в консервната фабрика за боб в съседното село… Алекс бе изтанцувал един блус с нея, преди да я отведе в близката горичка. Любиха се в колата му, неудобно изтегнати на падащите седалки.

На другия ден Алекс си тръгна, след като целуна старите. Осем дни по-късно нападна клона на банката „Креди агрикол“ и уби полицая. Сигурно в селото всички бяха изрязали първата страница от вестника със снимките на Алекс и на ченгето със семейството.

Алекс свали превръзката; белегът пареше, краищата на раната бяха яркочервени. Поръси бедрото си с праха, който му бе дал неговият приятел, след това отново се превърза, като силно пристегна сменения компрес.

Членът му продължаваше да стърчи почти болезнено. Мастурбира яростно, мислейки си за Ани. Не бе имал много момичета. Налагаше се да им плаща. Когато Венсан беше с него, всичко се нареждаше добре. Венсан сваляше мадамите на килограм. Често ходеха на танци заедно. Венсан танцуваше, канеше всички мацки наоколо. Алекс сядаше на бара и пиеше бира. Гледаше как действа Венсан. Венсан пускаше на момичетата хубавата си усмивка. Света вода ненапита! Подканящо свеждаше глава, ръцете му шареха по гърбовете им, от задника до раменете, галещи. Водеше ги на бара, за да ги запознае с Алекс.

Когато всичко бе наред, Алекс ги оправяше след Венсан, но невинаги се получаваше. Някои току си придаваха важност. Не искаха да бутнат на Алекс — силен, космат като мечка, набит, як… Не, предпочитаха крехкия, хилав и обезкосмен Венсан. Венсан с хубавата мутра!

Алекс мастурбираше, потънал в спомени. Неговата несигурна и тежкоподвижна памет му поднасяше сякаш в забързан каданс всички момичета, които си бяха поделили. „А Венсан — мислеше си, — този мръсник Венсан ме заряза; може да е в Америка, да сваля киноактриси!“

Снимка на гола жена от някакъв календар красеше варосаната стена до леглото. Алекс затвори очи, а горещата и гъста сперма потече по ръката му. Избърса се с един компрес и слезе в кухнята да приготви още едно, много силно кафе. Докато водата завираше, подложи глава под крана, разбутвайки купчината мръсни чинии, които задръстваха мивката.

Бавно изпи димящата купичка, предъвквайки остатък от сандвич. Навън слънцето вече бе високо в небето, а жегата бе станала непоносима. Алекс пусна по радиото R. T. L. и се заслуша в някаква игра, „Куфарът“, с Дрюкер10. Въобще не му пукаше за играта, но бе забавно да слуша нещастниците, които не можеха да отговорят на въпроса и губеха обещаните и силно желани пари…

Хич не се вълнуваше, защото той не бе изгубил парите. В неговия куфар — не беше куфар, а сак — имаше четири милиона. Цяло състояние. Отново и отново бе броил пачките новички и шумолящи банкноти. В енциклопедията бе потърсил кои бяха хората, чиито физиономии бяха изрисувани на банкнотите. Волтер, Паскал, Берлиоз — странно бе снимката ти да е на банкнота; в известен смисъл самият ти да си част от мангизите!

Изтегна се на канапето и се зае с играта си — пъзел, с повече от две хиляди елемента. Замъкът Ланже в Турен. Скоро щеше да го завърши. Още първия ден бе открил на тавана множество кутии „Хелер“ с макети. С помощта на лепило, боички и лепенки бе сглобил щуки, спитфайъри, също и една кола: хиспано суиза от 1935. Лежаха си старателно боядисани на пода върху пластмасовите стойки. После, понеже нямаше повече макети, Алекс бе сглобил фермата на родителите си, двете сгради, пристройките, желязната ограда… Залепените кибритени клечки оформяха несръчно, наивно и затрогващо копие. Липсваше само тракторът: Алекс го изряза от картон. После, като порови още из тавана, откри пъзела.

Къщата, в която се криеше, принадлежеше на един от неговите приятели от бара, където бе бияч. Можеше да изкара седмици наред, без да се страхува от ненавременно посещение на някой любопитен съсед. Приятелят го бе снабдил и с лична карта, но станалото вече известно лице на Алекс сигурно красеше всички участъци на хексагона11 със специална бележка. Ченгетата много мразят да убиеш някого от техните.

Елементите на пъзела упорито отказваха да паснат един с друг. Бе се запънал на част от небето, цялото синьо, много трудно за възстановяване. Кулите на замъка, подвижният мост — всичко това бе лесно, но небето! Празно и ведро, измамно… Алекс се ядоса, размесвайки непохватно елементите, опита няколко пъти отначало, накрая разпердушини мозайката.

На пода, съвсем до дъската, на която бе разположил пъзела, се разхождаше паяк. Тлъст, отвратителен паяк. Избра си един ъгъл на стената и започна да тъче там паяжината си. Нишката равномерно се точеше от издутия му корем. Сновеше нагоре-надолу, внимателен и усърден. Алекс изгори с кибритена клечка паяжината, която бе изтъкал. Паякът бе обзет от паника, огледа околността, очаквайки появата на евентуален враг, но тъй като понятието за кибрит не бе записано в гените му, възобнови работата си.

Тъчеше неуморно, опъвайки нишката, привързвайки я към неравностите на стената, използвайки всяка тресчица дърво. Алекс вдигна един труп на комар от пода и го хвърли в съвсем новата паяжина. Паякът се втурна, пообиколи натрапника, но го пренебрегна. Алекс разбра причината за безразличието: комарът бе мъртъв. Накуцвайки, излезе на стълбището и внимателно улови нощна пеперуда, скрита под някаква керемида. Остави я в паяжината.

Попаднала в лепливата примка, пеперудата се мъчеше да се освободи. Паякът незабавно се появи и с дългите си крачка обърна жертвата, преди да изтъче пашкул около насекомото и да го настани в една грапавина на стената, за някое бъдещо угощение.

Ева седеше пред тоалетката и съзерцаваше отражението си в огледалото. Детско лице, с големи, тъжни бадемови очи. Прокара показалец по кожата на челюстта си, усети твърдостта на костта, върха на брадичката, редицата зъби през плътните устни. Скулите бяха високо разположени, носът бе вирнат, с идеална извивка, изящно оформен.

Леко извърна глава, накланяйки огледалото, чудеше се на странното въздействие, пораждано от образа й. Прекалено съвършенство, усещане за безпокойство поради този бляскав чар. Не бе срещала мъж, който да устои пред привлекателността й, да остане безразличен към погледа й. Не, нито един мъж не бе способен да разбули нейната загадка: неизразима аура, която съпътстваше всеки един неин жест, обвивайки го в омайващ облак. Привличаше ги всички до един, грабвайки вниманието им, събуждайки желанията им, играейки си със смущението им, щом се окажеха в нейно присъствие.

Очевидността на тази прелъстителност я изпълваше с двусмислен покой: би искала да ги отблъсква, да ги застави да я отбягват, да ги откъсне от себе си, да предизвиква отвращение, но същевременно неволното обаяние, което оказваше върху тях, бе единственото й отмъщение, тъй смехотворно в своята неминуемост.

Гримира се, после извади статива от калъфа, разположи боите, четките и възобнови работата си върху платното. Беше портрет на Ришар — тромав и вулгарен. Бе представен седнал на стол за бар, с разкрачени бедра, преоблечен като жена, с цигаре на устните, в розова рокля, с крака, стегнати в колан с жартиери и черни чорапи; на стъпалата му бяха намъкнати обувки с високи токчета…

Усмихваше се блажено, с по-скоро глуповато изражение. Абсурдните фалшиви гърди, натъпкани с парцали, жалко висяха над отпуснатия му корем. Лицето, нарисувано с маниакална точност, бе осеяно със спукани капиляри… При вида на портрета човек можеше веднага да си представи гласа на жалката карикатурна особа — дрезгав, неясен, глас на скапана курва…

Не, господарят не те бе убил, но ти впоследствие съжаляваше за това. Сега се отнасяше по-добре с теб. Къпеше те със силна струя. Пръскаше те с хладка вода от градински маркуч, като ти отпускаше дори парче сапун.

Прожекторът светеше през цялото време. Нощта бе заменена от ослепителен, изкуствен, студен и безкраен ден.

Господарят идваше да те наблюдава в продължение на часове, сядаше в кресло срещу теб и внимателно следеше всяко едно твое движение.

В началото на тези сеанси „за наблюдение“ ти не смееше да кажеш нищо от страх да не предизвикаш гнева му, от страх, че нощта, жаждата и гладът отново ще те наказват за прегрешението, чието естество все още не знаеше, но очевидно трябваше да изкупиш.

После стана по-дързък. Боязливо попита за датата, за да разбереш откога си затворен тук. Отговори ти незабавно, усмихвайки се: 23 октомври… Държеше те затворен повече от два месеца. Два месеца на глад, жажда, а колко пъти бе ял от ръката му, облизвал купичката, проснат в краката му, поемал водната струя?

Плака, пита го защо прави всичко това. Този път той остана безмълвен. Гледаше непроницаемото му лице, увенчано с бели коси — лице, което излъчваше известно благородство, лице, което може би вече бе виждал някъде.

Идваше в килията и оставаше седнал, безучастен. Излизаше, за да се върне отново по-късно. Кошмарите от началото на плена бяха избледнели. Може би разтваряше успокоителни в манджата. Естествено, тревогата оставаше, но се бе изместила: бе сигурен, че ще останеш жив, иначе, мислеше си, отдавна да те е убил… Целта му не бе да те остави да агонизираш, да линееш, да се изсушиш до смърт. Целта му бе друга.

След известно време ритуалът на храненията също се промени. Господарят поставяше пред теб сгъваема масичка и табуретка. Даваше ти вилица и нож от пластмаса, като онези в самолетите. Поничката бе заменена от нормална чиния. Скоро се появи и истинска храна: плодове, зеленчуци, сирене. Изпитваше огромно удоволствие да ядеш, припомняйки си постоянно първите дни…

Все така бе окован, но господарят се бе погрижил за възпаленията от търкането с метала. Мажеше раните с мехлем, преди да стегне с ластичен бинт китките ти под железните гривни.

Всичко бе прекрасно, но той все така не казваше нищо. Ти му описваше живота си. Той слушаше с възможно най-голям интерес. Не понасяше мълчанието му. Трябваше да говориш, да повтаряш историите, смешните случки от детството си, да затъпяваш от думи, за да си докажеш, да докажеш на него, че не си животно!

След още известно време хранителният ти режим рязко се подобри. Имаше право на вино, на изтънчени ястия, които сигурно поръчваше от някой ресторант. Приборите бяха луксозни. Прикован за стената, седнал гол на табуретката, ти се тъпчеше с хайвер, сьомга, сокове и сладкиши.

Сядаше до теб и ти поднасяше ястията. Носеше касетофон и слушахте Шопен, Лист.

Що се отнася до унижението с естествените ти нужди, то и тук бе проявил известна човещина. На твое разположение, съвсем подръка, имаше тоалетна кофа.

Накрая ти разреши да се отделяш от стената в определени часове. Освобождаваше те от веригите и те разхождаше из мазето на повод. Ти се въртеше с бавна стъпка в кръг, около прожектора.

За да минава по-бързо времето, господарят донесе книги. Класици: Балзак, Стендал… В гимназията ги ненавиждаше, но тук, сам в дупката, изгълта произведенията, седнал по турски на брезентовия одър или облакътен на сгъваемата масичка.

Постепенно свободното ти време се обогатяваше. Господарят се стараеше да разнообразява удоволствията. Стереоуредба, плочи, дори електронен шах — времето минаваше бързо. Бе регулирал светлината на прожектора, така че вече да не те заслепява. Парче плат смекчаваше блясъка и мазето се изпълваше със сенки: с твоята сянка, умножена многократно.

Покрай всички тези промени, при липсата на грубост от страна на господаря, покрай разкоша, който постепенно облекчаваше самотата ти, ти бе забравил или поне потиснал страха. Голотата и оковите изглеждаха неуместни.

И разходките на верижка продължаваха. Ти беше възпитано, интелигентно животно. Страдаше от празнини в паметта, понякога усещаше остро нереалността на положението, неговата абсурдност. Да, изгаряше от желание да разпиташ господаря, но той не насърчаваше въпросите ти, ограничавайки се с грижите около удобствата ти. Какво би искал за вечеря, харесва ли ти тази плоча?

Ами селото, майка ти? Дали те търсеха? Лицата на приятелите се замъгляваха в съзнанието ти и чезнеха в гъста мъгла. Вече не можеше да си спомниш чертите на Алекс, цвета на косата му… Говореше си сам на глас, изненадан си тананикаше детски песнички, далечното ти минало се завръщаше с внезапни и объркани проблясъци; изведнъж изникваха отдавна забравени спомени от детството, учудващо ясни, за да изчезнат на свой ред в мъглата. Времето се разтягаше, свиваше, ти губеше всякаква представа за една минута, за два часа, за десет години.

Господарят долови притеснението ти и за да го намали, ти даде будилник. Ти отброяваше часовете, наблюдавайки очарован хода на стрелките. Времето бе недействително: дали беше десет или двайсет и два часът, вторник или неделя? Все едно; ти можеше отново да вкараш в рамки живота си — на обяд съм гладен, вечер ми се спи. Някакъв ритъм, нещо, за което да се хванеш.

Бяха минали няколко седмици. Сред даровете на господаря откри листа хартия, моливи, гума. Започна да рисуваш, най-напред несръчно, после старите ти умения се възвърнаха. Нахвърляше портрети без лица, усти, хаотични пейзажи, морето, огромни скали, изпод някаква гигантска ръка се раждаха вълни. Залепяше рисунките със скоч на стената, за да скриеш голия цимент.

В съзнанието си бе дал име на господаря. Естествено, не смееше да го използваш в негово присъствие. Наричаше го „Тарантула“, в памет на миналите ти страхове. Тарантула — име с женско звучене, име на отблъскващо животно, което не отговаряше на пола му, нито на крайната изисканост, която проявяваше при избора си на подаръци…

Но Тарантула, защото напомняше на паяк, бавен и потаен, жесток и кръвожаден, ненаситен и с неясни намерения, скрит някъде в жилището, в което те държеше от месеци като в луксозна паяжина, в златна клетка, където той бе тъмничар, а ти — затворник.

Ти се отказа да плачеш и да ридаеш. От материална гледна точка новият ти живот изобщо не бе мъчителен. По това време на годината (февруари? март?) трябваше да си в гимназията, за последна година, а се намираше тук, пленник в бетонния куб. Бе свикнал с голотата. Свенливостта бе изчезнала. Единствено веригите оставаха непоносими.

Може би бе през май, ако вярваше на личните си изчисления, но може да бе и по-рано, когато се случи нещо странно.

Будилникът показваше два и трийсет. Тарантулата слезе да те види. Както обикновено седна в креслото, за да те наблюдава. Ти рисуваше. Стана, дойде до тебе. Ти се изправи точно срещу него.

Лицата ви почти се докосваха. Виждаше сините му очи, единственото подвижно нещо на непроницаемото, застинало лице. Тарантулата вдигна ръка и я положи на рамото ти. С треперещи пръсти продължи по врата ти. Опипа страните, носа ти, пощипвайки леко кожата.

Сърцето ти биеше лудо. Горещата му ръка се спусна до гърдите, нежно и ловко пробяга по ребрата, по корема ти. Изследваше мускулите, гладката ти и обезкосмена кожа. Ти се заблуди относно поведението му. Непохватно, едва доловимо го погали по лицето. Тарантулата ти зашлеви силна плесница, стиснал зъби. Заповяда ти да се обърнеш и изследването му продължи методично в продължение на дълги минути.

Когато всичко свърши, ти седна, разтривайки все още пламтящата от плесницата буза. Той поклати глава през смях и прокара пръсти през косите ти. И ти се усмихна.

Тарантулата излезе. Не знаеше какво да мислиш за тази нова близост, същинска революция в отношенията ви. Но мисловното усилие бе плашещо и изискваше разход на умствена енергия, с каквато ти отдавна не разполагаше.

Захвана се отново с рисуването, без да мислиш за нищо повече.

II

Алекс бе зарязал пъзела. Беше слязъл в градината и дялкаше парче дърво, някакъв корен от маслина. Ножът му се забиваше в сухата дървесина, малко по малко, треска след треска, оформяйки несръчно все по-различимите очертания на женско тяло. Носеше голяма сламена шапка, за да се пази от слънцето. С бира до себе си, той забравяше за раната, потънал в пипкавата работа. За първи път от много време Алекс се бе отпуснал.

Телефонният звън го накара рязко да подскочи. Едва не се поряза със своя опинел12, захвърли маслиновия корен и се заслуша стъписан. Звънът продължаваше. Невярващ, Алекс се втурна в къщата и застана пред телефона, отпуснал ръце: кой можеше да знае, че е тук?

Грабна револвера — колт, който бе взел от убитото ченге. Оръжието бе по-внушително от неговото… Вдигна слушалката изтръпнал. Може би бе някой магазинер от селото, пощаджията, нещо незначително или още по-добре — грешка в номера! Познат глас. Бившият легионер, при когото се бе укрил след нападението на клона на „Креди агрикол“. Срещу тлъста сума онзи се бе погрижил за раните на Алекс. Не се наложи да вадят куршума, бе излязъл отзад, след като бе минал през четириглавия бедрен мускул. Онзи беше доставил антибиотици и превръзки. Небрежен шев на раната: Алекс изпитваше силна болка, но легионерът се кълнеше, че опитът му позволявал да избегнат услугите на лекар! Освен това погнатият от полицията Алекс трябваше да го понесе, за да се измъкне: за нормален преглед в болница дори не можеше да се мисли.

Разговорът бе кратък и насечен: собственикът на къщата се бил забъркал в някаква тъмна история с проститутки и било възможно в следващите часове да се проведе полицейски обиск. Алекс трябвало незабавно да изчезне…

Той се съгласи, мънкайки някакви благодарности. Отсреща затвориха. Алекс взе да обикаля с колта в ръка. Хлипаше от яд. Всичко започваше отначало… бягството, хайката, ужасът от залавяне, настръхналите коси при вида на някоя фуражка.

Прибра набързо нещата си, прехвърляйки парите в куфар. Облече някакъв лек костюм, който откри в гардероба. Беше му малко широк, но какво значение имаше? Превръзката на бедрото издуваше плата. Прясно избръснат, той натъпка един сак в багажника на колата. Малко дрехи за смяна, тоалетни принадлежности. По принцип ченгетата не би трябвало да разполагат все още с описанието на колата. Беше един ситроен CX, нает от легионера за месец, той твърдеше, че с това всичко било наред.

Алекс потегли с колта в жабката, оставяйки широко отворена вратата на оградата около къщата. По пътя се размина с холандското семейство, което се връщаше от плажа.

Магистралите гъмжаха от коли на туристи и от полицаи, скрити зад най-малкото храстче, дебнещи евентуалните нарушители.

Алекс се потеше обилно. Фалшивите му документи нямаше да издържат на малко по-сериозен преглед, защото снимката му фигурираше във всички списъци за издирване.

Трябваше по най-бързия начин да се добере до Париж. Там щеше да е по-лесно да открие друго убежище, докато полицейският хъс се поуталожи и раната му зарасне напълно. После трябваше да измисли как да напусне страната, без да го спипат на границата. И къде да отиде? Алекс не знаеше… Спомняше си откъслечните разговори, дочути по време на срещите с неговите „приятели“. Като че ли Латинска Америка бе сигурно място. Но трябваше да се пази от всеки. Богатството му можеше да изкуши мнозина: изтощен, ранен, обзет от паника, въвлечен в изпитание, което надхвърляше възможностите му — той смътно усещаше, че бъдещето можеше и да не се окаже толкова розово!

Изпадаше в ужас само при мисълта за затвора. От деня, когато Венсан го замъкна в Съдебната палата, за да гледат някакъв процес, му бе останал мрачен спомен, който неумолимо го преследваше: обвиняемият се бе изправил при произнасянето на присъдата и бе надал продължителен жаловит вик, изслушвайки наказанието. В кошмарите си Алекс отново и отново виждаше лицето му, изкривено от болка и недоверие. Закле се да запази един куршум за себе си, в случай че стане опасно да го заловят.

Стигна до Париж по малки второстепенни пътища, избягвайки магистралите и главните пътища, със сигурност осеяни с отряди от ченгета през ваканционния период.

Имаше само едно място, където можеше да отиде: при бившия легионер — станал управител на частна охранителна фирма, — който вече му бе помогнал при отчаяното бягство след несполуката в банката. Алекс нямаше никакви илюзии относно безкористността на своя спасител: той бе хвърлил око на мангизите, но не бързаше да се облажи. Ако нещата с Алекс се уредят, ако банкнотите станат годни за обращение, пътища много…

Оня много добре знаеше, че Алекс зависи изцяло от него както заради раната, така и за заминаването в чужбина. Объркан в този свой нов живот, Алекс не би пресякъл границата, за да се хвърли слепешката в ръцете на Интерпол…

Той не бе свързан с никоя международна мрежа, предлагаща нужните гаранции за сигурност. Вече предусещаше момента, когато неговият опекун щеше да обяви тарифата си за едно майсторско изчезване с убедителен паспорт на някое спокойно и дискретно местенце: голям процент от плячката от обира!

Алекс изпитваше силна ненавист към всички тия хора, чувстващи се удобно в хубавите си, елегантни дрехи, умеещи да разговарят с жените: той си бе останал селяндур, простак, когото можеха да разиграват.

Озова се в малка къща в предградията, в Ливри Гарган, в една от луксозните жилищни зони на Сена Сен Дьони. След като го настани, легионерът му нареди да не мърда и Алекс, както при пристигането си в селската къща, откри пълен догоре хладилник, легло и телевизор.

Устрои се възможно най-удобно, използвайки само една стая. Някои от съседните къщи бяха необитаеми — даваха се под наем — или заети от банкови чиновници с подреден живот, които ставаха рано сутрин и се прибираха едва привечер. Освен това летните отпуски бяха обезлюдили предградието още в началото на август. Алекс се почувства добре, почти успокоен от заобикалящата го пустош. Легионерът настоя да остане затворен. Самият той заминавал за няколко седмици в чужбина. Щели да се видят чак при завръщането му. Така че Алекс трябваше да кротува до септември. Телевизия, приготвяне на замразени ястия, следобедна дрямка и почивка — такива бяха единствените му занимания…

III

Ришар Лафарг имаше среща с представител на японска фармацевтична фирма, разработила нов тип силикон, годен за постоянна употреба в пластичната хирургия при поставяне на протези на гърдите. Слушаше внимателно дребния бюрократ, който хвалеше продукта си, според него по-лесен за инжектиране, по-удобен за работа… Бюрото на Лафарг бе отрупано с папки за текущи операции, стените — „украсени“ със снимки на успешни хирургически намеси… Докато говореше, японецът постоянно се поклащаше.

Извикаха Ришар на телефона. Лицето му помръкна, гласът му стана глух, неуверен. Благодари за обаждането, после се извини на представителя, че е принуден да прекрати събеседването. Насрочиха си нова среща за следващия ден.

Лафарг захвърли престилката и изтича до колата си. Роже го очакваше, но той го отпрати, предпочитайки да кара сам.

Насочи се с пълна скорост към околовръстното и пое по магистралата за Нормандия. Пробиваше си път, натискайки яростно клаксона, когато някоя кола не се отдръпваше достатъчно бързо вдясно, докато я изпреварваше. За по-малко от три часа се добра до психиатричното заведение, където бе настанена Вивиан.

Щом стигна при замъка, изскочи от мерцедеса и изтича по стълбите към рецепцията. Служителката отиде да потърси отговарящия за лечението на Вивиан психиатър.

Ришар се качи заедно с него в асансьора и се озова пред вратата на стаята. Психиатърът му посочи плексигласовата шпионка.

Вивиан бе изпаднала в криза. Бе разкъсала престилката си и тропаше с крака, крещейки, дереше тялото си, вече белязано от кървави следи.

— Откога е така? — прошепна Ришар.

— От тази сутрин… Бихме й успокоително, което скоро трябва да подейства.

— Не… не трябва да я оставяме така. Удвоете дозата, бедното дете…

Ръцете му потрепваха конвулсивно. Облегна чело на вратата, хапейки горната си устна.

— Вивиан, момиченцето ми… Вивиан… Отворете, ще вляза.

— Не бих препоръчал: присъствието на друг човек я раздразва още повече — осмели се да каже психиатърът.

Изтощена, клекнала в един ъгъл на стаята, Вивиан пъшкаше и дращеше лицето си с иначе късо изрязаните нокти, изпод които избиваха капчици кръв. Ришар влезе, седна на леглото и мълвейки глухо, повика Вивиан. Тя отново закрещя, но не помръдна. Бе задъхана и очите й налудничаво се въртяха във всички посоки, бърчеше устни, съскаше през зъби. Постепенно се успокои, оставайки в съзнание. Дишането й стана по-равномерно, не така накъсано. Лафарг успя да я прегърне, за да я върне в леглото. Държеше я за ръка, седнал до нея, галеше я по челото и я целуваше по бузите. Психиатърът стоеше до вратата, пъхнал ръце в джобовете на престилката. Приближи се до Ришар и го хвана под ръка.

— Елате… — каза той, — трябва да я оставим сама.

Слязоха на партера и заедно тръгнаха из парка.

— Ужасно… — отрони Лафарг.

— Да… Не би трябвало да идвате толкова често; не помага с нищо, а вие страдате.

— Не! Трябва… длъжен съм да идвам!

Психиатърът поклати глава, не разбирайки настойчивото желание на Ришар да присъства на тази плачевна гледка.

— Да — не отстъпваше Лафарг, — ще идвам! Всеки път! Ще ме предупреждавате, нали?

Гласът му се пречупи, плачеше. Стисна ръката на лекаря и се насочи към колата.

Ришар караше още по-бързо, за да се прибере в къщата във Везине. Образът на Вивиан го преследваше. Едно наранено и омърсено тяло: истински кошмар, който измъчваше мислите му… Вивиан! Всичко бе започнало с продължителен вик, извисяващ се над музиката на оркестъра, и Вивиан се бе появила с разкъсани дрехи, опръскани с кръв бедра и обезумял поглед…

Лин имаше почивен ден. Той чу пианото от горния етаж. Избухна в смях, сграбчи интерфона и изрева с пълна сила:

— Добър вечер! Приготви се, ще ме забавляваш!

Скритите в стените на будоара тонколони завибрираха. Бе нагласил звука на максимум. Врявата бе непоносима. Ева хлъцна от изненада. Проклетото озвучаване бе единствената перверзия на Лафарг, към която не успя да привикне.

Откри я отпусната върху пианото, все още притискаща с ръце изтерзаните си уши. Застана на прага на вратата с бляскава усмивка на уста и чаша скоч в ръката.

Тя се извърна ужасена към него. Знаеше какво означават тези кризи, които го караха да се появява така: последната година Вивиан на три пъти имаше пристъпи на буйстване и самонараняване. Дълбоко страдащият Ришар не можеше да ги понесе. Трябваше да се утеши от ужасното преживяване. Ева съществуваше единствено, за да изпълнява тази задача.

— Хайде, идвай, гадино!

Подаде й пълната чаша уиски, но тъй като тя се поколеба да я поеме, сграбчи младата жена за косите и изви главата й назад. Бе принудена да изпие чашата наведнъж. Улови я за китката, повлече я през партера и я набута в колата.

Беше двайсет часът, когато влязоха в гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“. С шут в бъбреците я запрати в леглото.

— Събличай се, бързо!

Ева остана гола. Бе отворил гардероба и вадеше дрехите, захвърляйки ги безразборно на мокета. Тя стоеше права срещу него и тихо плачеше. Подаде й кожената пола, корсажа, ботушите. Тя се облече. Посочи й телефона.

— Обади се на Варнроа!

Ева отстъпи, хлъцна отвратена, но погледът на Ришар бе смразяващ, демоничен; наложи се да вземе слушалката и да набере номера.

След кратко изчакване Варнроа отговори. Веднага разпозна гласа на Ева. Ришар стоеше зад нея, готов да я удари.

— Скъпа Ева — загука гъгнивият глас, — оправихте ли се след последната ни среща? И имате нужда от пари? Колко мило, че се обаждате на стария Варнроа!

Ева му определи среща. Обзет от радост, той й съобщи, че ще дойде до половин час. Варнроа бе ненормалник, когото Ева бе „забърсала“ една вечер на булевард „Капюсин“ по времето, когато Ришар все още я принуждаваше да набира клиентите си на улицата. Оттогава бяха станали достатъчно многобройни, за да запълват изисквания от Лафарг два пъти месечно сеанс; Ришар можеше спокойно да подбере измежду обаждащите се в гарсониерата с кого да задоволи нуждата си да унижава младата жена.

— Постарайте се да сте на висота… — подсмихна се той.

Излезе, затръшвайки вратата. Тя знаеше, че той вече я наблюдава от другата страна на огледалото.

Начинът, по който я обработваше Варнроа, не позволяваше посещенията да следват скоро едно след друго. Затова Ева му се обаждаше единствено при кризите на Вивиан. Варнроа проявяваше пълно разбиране към задръжките на младата жена и след като многократно не получи отговор на нетърпеливите си обаждания, се бе примирил да остави един номер на Ева, на който тя можеше да го открие, когато бе готова да се отдаде на прищевките му.

Варнроа пристигна оживен. Беше спретнато и приветливо розово човече с шкембе. Свали шапката си, старателно окачи сакото си и целуна Ева по двете бузи, преди да отвори кожената чанта с камшика.

Ришар доволен присъстваше на подготовката, впил пръсти в облегалките на люлеещия се стол, а по лицето му пробягваха нервни тикове.

Ева изпълняваше гротескни танцови стъпки под наставленията на Варнроа. Камшикът изплющя. Ришар пляскаше с ръце. Смееше се гръмко, но внезапно му прилоша и не можеше да понесе повече гледката. Страданието на Ева, която му принадлежеше, чиято съдба бе моделирал, чийто живот бе преобразил, го изпълни с отвращение и съжаление. Захилената физиономия на Варнроа до такава степен го нарани, че той нахлу в съседната гарсониера.

Поразен от появата му, Варнроа остана със зяпнала уста и застинала във въздуха ръка. Лафарг изтръгна камшика му, улови го за яката и го изхвърли в коридора. Ненормалникът блещеше очи, не разбирайки абсолютно нищо, и онемял от изненада изтича по стълбите, без да задава въпроси.

Ришар и Ева останаха сами. Тя бе паднала на колене. Ришар й помогна да се изправи и да се измие. Тя облече суитшърта и джинсите, които носеше, когато я бе изненадал с вика си по интерфона.

Без да каже и дума, той я върна във вилата, съблече я и я положи на леглото. Много внимателно и нежно намаза раните с мехлем и й приготви горещ чай.

Прегърна я и поднасяше към устните й чая, от който тя отпиваше на малки глътки. После издърпа чаршафа до гърдите й и я погали по косите. В чая имаше приспивателно: тя заспа веднага.

Той излезе от стаята, отиде в градината и се насочи към езерото. Лебедите спяха притиснати един в друг, с извити под крилата шии, като крехката женска нежно се бе сгушила до по-едрото тяло на мъжкия.

Любуваше се на покоя им, завиждаше на меката отпуснатост. Заплака горчиво. Бе измъкнал Ева от ръцете на Варнроа и разбираше, че това съчувствие — наричаше го съчувствие — отведнъж бе унищожило омразата му, онази безгранична и невъздържана омраза. А омразата беше едничкият смисъл на живота му.

Тарантулата често играеше шах с теб. Дълго обмисляше всеки свой ход, преди да предприеме нещо, което най-малко си очаквал. Понякога импровизираше атаки, без да го е грижа за защитата — импулсивна, но непогрешима игра.

Един ден свали веригите, за да постави някакво канапе вместо одъра. Ти спеше на него, излежаваше се по цял ден сред меките възглавници. Тежката врата на мазето оставаше здраво заключена…

Тарантулата ти носеше бонбони, леки цигари, осведомяваше се за музикалните ти предпочитания. Разговорите ви бяха по-скоро закачливи — светско бъбрене. Бе ти дал видеоуредба и филми, които гледахте заедно. Приготвяше ти обикновен или билков чай, а когато ти се чувстваше потиснат, отваряше бутилка шампанско. Щом изпиехте чашите, пълнеше ги отново.

Ти вече не стоеше гол: Тарантулата ти бе подарил великолепен бродиран шал в разкошна опаковка. С тънките си пръсти ти разтвори хартията, за да видиш шала, и подаръкът ти достави огромно удоволствие.

Загърнат в шала, ти се сгушваше сред възглавниците, пушейки американски цигари или смучейки медени бонбони, в очакване на ежедневното посещение на Тарантулата, който никога не идваше с празни ръце.

Щедростта му към теб като че ли бе безгранична. Един ден вратата на мазето се отвори. Той избута мъчително огромен кашон, качен на колелца. С усмивка гледаше фината хартия, розовата панделка, букета цветя…

При вида на изумената ти физиономия ти припомни датата: 22 юли. Да, от десет месеца ти бе пленник. Ставаше на двайсет и една години… Възбудено обикаляше обемистия кашон, пляскаше с ръце през смях. Тарантулата ти помогна да развържеш панделката. Незабавно разпозна очертанията на пиано, и то „Стейнуей!“

Засвири, седнал на столчето, след като разкърши вдървените си пръсти. Не бе блестящо, но се разплака от радост…

И тогава ти, Венсан Моро, домашното животно на чудовището, кучето на Тарантулата, неговата маймуна или папагал, ти, когото той бе прекършил, да, точно ти, ти целуна ръката му, смеейки се от сърце.

За втори път той ти удари плесница.

Алекс умираше от скука в скривалището си. Спеше прекомерно, гледаше по цял ден телевизия с подпухнали очи. Предпочиташе да не мисли за бъдещето и запълваше времето си както можеше. За разлика от престоя в селската къща тук чистеше, миеше чиниите с маниакално старание. Всичко блестеше от чистота. С часове лъскаше паркета, стържеше тенджерите.

Бедрото вече почти не му създаваше проблеми. Зарастването предизвикваше понякога дразнещ сърбеж, но раната не бе болезнена. Бе сменил превръзката с обикновен компрес.

Алекс беше на това място вече десетина дни, когато една вечер му хрумна гениална идея или поне така му се струваше. Гледаше футболен мач по телевизията. Спортът никога не го бе увличал особено, с изключение на каратето. Единствените вестници, които обикновено четеше, бяха специализирани списания за бойните изкуства. При все това следеше премеждията на кръглата топка, добросъвестно подритвана от играчите… Полузадрямал пред зрелището, допиваше остатъка от виното. Когато мачът свърши, не стана да изгаси телевизора. Следваше „медицинско“ предаване за пластичната хирургия.

Водещият коментираше репортаж за лифтинга, лицевата хирургия. След това имаше интервю със завеждащия специализираното отделение в Париж: професор Лафарг. Алекс слушаше смаян.

— Втората стъпка — обясняваше Лафарг, помагайки си със скица — представлява така нареченото „остъргване“ на надкостницата. Става въпрос за изключително важен етап. Целта е, както виждате тук, да оставим надкостницата да се прилепи към дълбоката страна на кожата, за да може да я подплати…

На екрана се виждаха снимки на преобразени, променени, изваяни, разкрасени лица. Пациентите бяха неузнаваеми. Алекс внимателно проследи обясненията, дразнейки се, че не разбира някои термини… По време на финалните надписи Алекс си записа името на лекаря — Лафарг — и на отделението, където той работеше.

Снимката на личната му карта, користното гостоприемство на приятеля му легионер, скритите в тавана на къщата пари — бавно, но сигурно всичко си идваше на мястото!

Онзи от телевизията твърдеше, че промяната на носа е безобидна операция, както и изсмукването на мастна тъкан от определени места на лицето… Бръчка? Скалпелът можеше да я изтрие като с гума!

Алекс изтича до банята, погледна се в огледалото. Опипваше лицето си, гърбицата на носа, пълните бузи, двойната брадичка…

Всичко беше толкова просто! Лекарят каза две седмици — за две седмици променят лицето! Изтриват и започват всичко отново. Не, нямаше да е просто: Алекс, издирваният от ченгетата престъпник, трябваше да накара хирурга да го оперира… Да открие достатъчно убедително средство за въздействие, за да го принуди да мълчи, да извърши успешно операцията и да го остави да се измъкне, без да предупреди полицията. Средство за въздействие… Може би Лафарг имаше деца, жена?

Алекс четеше и препрочиташе листчето, на което бе отбелязал името на Ришар, адреса на болничното заведение… Колкото повече мислеше, толкова по-блестяща му се струваше идеята: зависимостта му от легионера значително щеше да намалее, ако лицето му се променеше. Полицията щеше да издирва един призрак, един несъществуващ Алекс Барни; излизането от страната можеше да се уреди много по-лесно!

Тази нощ Алекс не мигна. На сутринта стана при изгрев-слънце, изми се набързо, подстрига се, старателно изглади костюма и ризата, които бе взел от селската къща. Ситроенът го чакаше в гаража…

Тарантулата бе чудесен. Посещенията му ставаха по-продължителни. Носеше ти вестници, често се хранеше с теб. Жегата в мазето бе задушаваща — беше август — и той достави хладилник, като редовно го зареждаше със сокове. Освен шала гардеробът ти се бе обогатил с лек халат и чехли.

През есента Тарантулата започна с инжекциите. Слезе при теб със спринцовка в ръка. По негова заповед ти се излегна на канапето, разголвайки задника си. Иглата се заби рязко в мазнината на кръста ти. Бе видял прозрачната, леко розовееща течност в спринцовката, а сега тя бе в теб.

Тарантулата бе много внимателен и се стараеше да не те нарани, но течността ти причиняваше болка след впръскването. Накрая се разтвори в плътта и болката изчезна.

Не попита нищо Тарантулата. Цялото ти време бе заето с рисуването, с пианото и наситената артистична дейност те удовлетворяваше напълно. Инжекциите бяха без значение. Тарантулата бе толкова мил.

Бързо напредваше в музиката. Тарантулата услужливо прекарваше часове в ровене из специализираните книжарници за партитури. В мазето се издигаха купчини учебници и книги за изкуството, от които ти черпеше вдъхновение.

Един ден му призна за тревожещия прякор. Бе в края на съвместно хранене. Шампанското малко бе замаяло главата ти. Изчервен от смущение, заекващ, ти сподели с него прегрешението си — каза „моето прегрешение“, — а той снизходително се усмихна.

Инжекциите следваха редовно. Но това бе просто една незначителна неприятност в безделническия ти живот.

За двайсет и втория ти рожден ден той обзаведе мазето с мебели; прожекторът изчезна, заместен от абажури с мека светлина. Към дивана се прибавиха кресла, ниска масичка, меки столчета. Подът бе застлан с дебел мокет.

Тарантулата отдавна бе монтирал сгъваем душ в единия ъгъл на мазето. Сега добави преносима мивка, както и химическа тоалетна. Тарантулата дори бе помислил за завеса, зачитайки свенливостта ти. Ти пробва хавлията и се намуси заради цвета на кърпите за банята. Тарантулата ги смени.

Заточен в затвореното пространство на мазето, ти копнееше за простор, за свеж въздух. Изрисува фалшиви прозорци на стените. Вдясно се виждаше планински пейзаж, преливащ от слънце, с блестящото бяло на вечните снегове. Насочена към върховете халогенна лампа заливаше с ослепителна светлина измамния излаз към външния живот. Вляво бе положил грапави сини мазки, имитиращи разпенени вълни. В дъното пламтящите отблясъци на много сполучлив оранжево-червен залез те изпълваха с гордост.

Освен инжекциите Тарантулата те караше да поглъщаш най-различни лекарства — разноцветни капсули, безвкусни дражета, ампули за пиене. Етикетите бяха изстъргани от опаковките… Тарантулата те бе попитал дали нещо те тревожи. Ти сви рамене и отговори, че му имаш доверие. Тарантулата те погали по бузата. Тогава улови ръката му, за да целунеш дланта. Той се стегна, за момент ти си помисли, че отново ще те удари, но изражението му омекна и не си отдръпна ръката. Ти се извърна, за да не забележи радостните сълзи, които се появиха в ъгълчетата на очите ти…

Лишен от дневна светлина, тенът на лицето ти бе съвсем блед. Тогава Тарантулата монтира пейка с ултравиолетова рампа и ти си правеше слънчеви бани. Бе доволен, че тялото ти придобива красив меден цвят, цялостно почерняване, и демонстрираше на своя приятел ефектната промяна на тена си, щастлив, когато долавяше и неговото задоволство.

Дните, седмиците и месеците минаваха, привидно еднообразни, но всъщност богати с многобройни и наситени удоволствия: насладата от рисуването или свиренето те изпълваше с радост.

В теб бе изчезнало всякакво сексуално желание. Силно притеснен, бе попитал Тарантулата за това. Призна ти, че в храната има вещества, които предизвикват такъв ефект. Това е, казваше Тарантулата, за да не се измъчваш, защото не виждаш никой друг, освен него. Да… разбираше го прекрасно. Обеща ти, че скоро, при предстоящото ти излизане, освободен от тези вещества, отново ще изпитваш желание.

Понякога нощем, сам в килията, галеше омекналия си член, но мъката, която изпитваше, бързо се разсейваше при мисълта за предстоящото „излизане“. Тарантулата ти бе обещал, значи нямаше защо да се безпокоиш…

IV

Алекс кара извънредно внимателно до Париж; стараеше се да не допуска и най-малкото нарушение. Бе обмислил дали да не се придвижи с автобус или метро, но не ставаше: Лафарг със сигурност щеше да е с кола и нямаше да може да го проследи.

Алекс спря срещу входа на болницата. Беше много рано. Алекс не вярваше лекарят да поема задълженията си на зазоряване, но се налагаше да опознае мястото предварително, да усети терена… На стената, съвсем до входната врата, голяма табела указваше отделенията на болницата с имената на лекарите. Лафарг беше в списъка.

Алекс се разходи по улицата, стискайки в джоба на сакото дръжката на полицейския колт. Накрая седна пред едно кафене, откъдето лесно можеше да проследи пристигането на персонала в болницата.

Най-сетне към десет часа една кола спря на светофара, на няколко метра от кафенето, където чакаше Алекс: мерцедес, управляван от шофьор. Алекс веднага позна Лафарг, който седеше отзад и четеше вестник.

Мерцедесът търпеливо изчака светофара, после пое по алеята към паркинга на болницата. Алекс видя как Лафарг слезе. Шофьорът остана известно време в колата, но тъй като бе много топло, накрая и той се настани пред кафенето.

Роже поръча една бира. Днес шефът му имаше важна операция и веднага след това щеше да напусне отделението, за да отиде в клиниката в Булон, където щеше да има събрание.

Регистрационният номер на колата бе със 78 — Ивлин13. Алекс знаеше наизуст всички номера на департаменти; впрочем по време на усамотението си в селската къща се забавляваше да си припомня номерата, започвайки от 01, изброявайки ги поред, свързвайки ги с произволни препратки; във вестника разказват, че някакъв старец се оженил повторно на 80 години: 80? Това е Сома…

Шофьорът явно не бързаше. Облакътен на масата, той решаваше кръстословица, напълно погълнат от заниманието си. Алекс плати сметката и влезе в пощенската станция до болницата. Вече не виждаше входната врата, но си каза: да го вземат дяволите хирурга, ако се измъкне през следващия четвърт час!

Прегледа телефонния указател. Лафарг е често срещано име, имаше цели страници… Лафарг с к накрая, с г, с едно ф, само с едно… Л-А-Ф-А-Р-Г с едно ф и с г бяха по-малко. А още по-малко бяха лекарите Лафарг. В департамент 78 само трима; единият живееше в Сен Жермен, другият в Плезир, третият във Везине. Неговият Лафарг бе един от тях. Алекс си записа трите адреса.

Когато се върна в кафенето, установи, че шофьорът все още е там. Към дванайсет часа сервитьорът започна да подготвя масите за обяд. Явно добре познаваше шофьора, защото го попита дали ще обядва днес.

Роже отговори отрицателно. Днес шефът щеше да бърза за Булон, веднага след операцията.

И наистина хирургът скоро се появи. Качи се в мерцедеса и шофьорът зае мястото си зад волана. Алекс пое подир колата. Напуснаха центъра, насочвайки се към Булон. Следенето не бе особено трудно. Алекс познаваше приблизително посоката.

Роже паркира пред една клиника и отново се зае с кръстословицата. Алекс записа на листче името на улицата. Не се доверяваше на паметта си. Чакането продължи дълго. Алекс ходеше напред-назад около близкото кръстовище, стараейки се да не бие много на очи. После седна в една градинка и продължи да чака, без да изпуска мерцедеса от поглед. Бе оставил колата отключена, за да може да потегли незабавно, ако лекарят се появеше внезапно.

Събранието за планиране на следващите операции трая малко повече от час. Ришар не каза почти нищо. Лицето му бе пребледняло, страните му — хлътнали. След случката с Варнроа се движеше като робот.

Алекс бе влязъл в едно магазинче за тютюн, за да попълни запасите си от цигари, когато Роже, виждайки Лафарг в приемната на клиниката, отвори задната врата на мерцедеса. Бързо се върна в ситроена и потегли, придържайки се на разумно разстояние. Щом разбра, че посоката очевидно бе Везине, заряза преследването. Нямаше смисъл да рискува да го забележат, при положение че имаше адреса…

Отиде там по-късно. Вилата на Лафарг бе внушителна, опасана с ограда, която скриваше фасадата й. Алекс огледа околните къщи. Улицата бе пуста. Не можеше да се застоява повече. Отбеляза си, че капаците на съседните вили бяха спуснати. Жителите на Везине бяха на почивка през август… Наближаваше шестнайсет часът и Алекс се поколеба. Възнамеряваше да огледа къщата на хирурга същата вечер, но не знаеше какво да прави междувременно. Поради липса на по-добри идеи, реши да се разходи в близката гора на Сен Жермен.

Върна се във Везине към двайсет и един часа и паркира ситроена далече от улицата, на която живееше Лафарг. Нощта вече се спускаше, но все още се виждаше ясно. Покачи се на оградата на близката вила, за да огледа парка около дома на Лафарг. Възседна оградата, прикрит сред гъстия листак на един кестен, чиито клони растяха във всички посоки. Не можеха да го забележат отдалеч, а ако се появяха минувачи по улицата, щеше напълно да се скрие сред клонака.

Видя парка, езерото, дърветата, басейна. Лафарг вечеряше отвън в компанията на жена. Алекс се усмихна. Добре бе като за начало. Може би имаше и деца? Не… щяха да вечерят с родителите си! Или пък бяха във ваканция. Може би малки деца, които вече са си легнали? Лафарг бе на петдесетина години и ако имаше деца, те трябваше да са поне юноши… Едва ли щяха да са си легнали в десет часа през лятото! Впрочем не светеше нито на партера, нито на горния етаж. Градински фенер пръскаше слаба светлина край масата, където седеше двойката.

Алекс напусна наблюдателницата си удовлетворен и скочи на тротоара. Намръщи се: бедрото все още го наболяваше при резки движения. Върна се в ситроена, за да изчака да се стъмни напълно. Нервно запуши, палейки цигара от цигара. В двайсет и два и трийсет се върна до вилата. Улицата продължаваше да е все така пуста. В далечината прозвуча клаксон.

Тръгна покрай оградата на Лафарг. В края откри голям дървен сандък с лопати, гребла — инструменти на работниците по пътната поддръжка. Покатери се отгоре, качи се на стената, пое си дъх и после, преценявайки добре скока, се приземи в парка. Изчака, клекнал сред дърветата: ако имаше куче, щеше скоро да се появи. Никакъв лай… Огледа околните храсти, прокрадвайки се край оградата. Търсеше подходящо място от вътрешната страна, за да може да се прехвърли обратно на връщане… До езерото имаше изкуствена бетонна пещера, служеща за подслон на лебедите през нощта. Опряна до стената, тя се издигаше на повече от метър височина. Алекс се подсмихна и направи опит. Беше съвсем лесно да прескочи пак на улицата. Успокоен се върна в парка и подмина басейна. Лафарг се бе прибрал, около вилата нямаше никого. Светлината се процеждаше през спуснатите капаци на горния етаж.

От прозорците се разнасяше лека музика. Пиано… Не беше плоча: парчето прекъсваше, връщаше се отначало. От другата страна на къщата светеха още прозорци. Алекс се долепи до стената, скрит в бръшляна, който се виеше по фасадата: облегнат на перила на горния етаж, Лафарг съзерцаваше небето. Алекс затаи дъх. Изминаха няколко дълги минути и накрая лекарят затвори прозореца.

Алекс дълго се колеба: трябваше ли да поеме риска и да проникне в къщата? Да: държеше поне малко да опознае мястото, за да знае къде стъпва, когато щеше да отвлече жената на хирурга.

Къщата бе голяма и всички прозорци на горния етаж светеха. Лафарг явно спеше отделно от жена си. Алекс имаше представа: богаташите невинаги спяха заедно!

С колта в ръка изкачи стълбите, завъртя топката на вратата; бе отключено. Внимателно бутна едното крило.

Пристъпи вътре. Голяма стая вляво, друга вдясно, по средата стълбище… Стаята на жената бе вдясно.

Богаташките не ставаха рано сутрин. Сигурно спеше до късно всеки ден мръсницата! Алекс просто трябваше да издебне тръгването на Лафарг и бързо да я изненада, още спяща.

Затвори безшумно вратата. Все така безшумно изтича до езерцето, изкачи пещерата и се прехвърли през оградата. Всичко се нареждаше чудесно. Забърза към колата. Но не! Не всичко бе чудесно: Роже, шофьорът… той бе псето на Лафарг, ами ако имаше и прислужница? Щеше да бъде истинска катастрофа да попадне на някое слугинче, дошло да върши домашната работа!

Алекс подкара към околовръстното, все така спазваше пътните правила. Бе полунощ, когато се прибра в къщичката в Ливри Гарган.

Рано на другия ден се върна във Везине. Дебнеше около къщата на Лафарг, разяждан от тревога и сигурен, че ще се появи допълнителна прислуга. Трябваше да спипа жената на Лафарг без свидетели: хирургът щеше да отстъпи пред изнудването — или ми преправяш физиономията, или убивам жена ти, — но ако някой присъстваше на отвличането, било то слуга, градинар или който и да е, щеше незабавно да предупреди ченгетата и прекрасният план на Алекс отиваше по дяволите!

Алекс имаше късмет. Лафарг наистина имаше прислужница, но Лин бе излязла в отпуск преди два дни. От петте седмици, които лекарят й даваше годишно, тя ползваше три през лятото, за да отиде при сестра си в Морван, а останалите — през зимата.

Цялата сутрин никой не се появи при Лафарг. Алекс потегли поуспокоен към Париж. Държеше да провери приемните часове на лекаря. Може би не работеше всеки ден? Ако имаше почивен ден през седмицата, по-добре да го разбере веднага! Алекс възнамеряваше да се осведоми в секретариата на отделението под някакъв измислен предлог.

Както всеки ден шофьорът очакваше шефа си пред отсрещното кафене. Прежаднелият Алекс си поръча една бира на бара и тъкмо да отпие с наслада, когато видя Роже бързо да става. Лафарг бе на паркинга и викаше шофьора си. Казаха си нещо кратко, след което Роже подаде ключовете от мерцедеса на хирурга и с мърморене се насочи към близкото метро. Алекс вече бе зад волана на ситроена.

Лафарг караше като луд. Не се насочи към Булон. Напълно объркан, Алекс го видя да се отклонява към околовръстното шосе и магистралата.

Перспективата за следене на дълго разстояние не го очароваше. Замисли се, без да изпуска от очи стоповете на мерцедеса… Лафарг явно има хлапета. Да, може би са на почивка, получил е лоши новини, някое от тях се е разболяло, отива да го види? Защо напусна работа по-рано от обикновено, освобождавайки лакея си? Може би мръсникът си има любовница? Да, сигурно е това… Любовница, която ще посещава така, посред бял ден? Що за бъркотия?

Лафарг караше бясно, изпреварвайки колите. Алекс го следваше и трепереше от страх при мисълта за полицейска проверка при някой пункт за плащане… Мерцедесът бе напуснал магистралата. Сега се движеше по лъкатушен второстепенен път, но ни най-малко не намали скоростта… Алекс бе готов да се откаже от страх да не бъде забелязан, но Лафарг въобще не поглеждаше огледалото за обратно виждане. Вивиан отново имаше пристъп: психиатърът се бе обадил, спазвайки обещанието си. Ришар добре съзнаваше какво означава това посещение — второто за по-малко от седмица — за неговата дъщеря… Тази вечер, когато се върнеше във Везине, нямаше да кара Ева да се обажда на Варнроа… След случилото се това вече бе невъзможно! Как тогава ще се утешава?

Мерцедесът спря пред входа на някакъв замък. Дискретна табела уведомяваше, че става въпрос за психиатрично заведение. Озадаченият Алекс се почеса по главата.

Ришар се качи до стаята на Вивиан, без да изчака психиатъра. Очакваше го същата гледка: дъщеря му, обхваната от некоординирани движения, тропаше с крака, опитвайки се да се самонарани. Не влезе в стаята. Тихо хлипаше, притиснал лице към шпионката. Предупреденият за пристигането му психиатър също се появи. Подкрепи Лафарг, за да слязат на партера. Затвориха се в един кабинет.

— Няма да идвам вече — каза Лафарг. — Ужасно е. Непоносимо е, разбирате ли?

— Разбирам…

— Има ли нужда от нещо? Вельо… Нещо друго…

— От какво искате да има нужда? Стегнете се, господин Лафарг! Дъщеря ви никога няма да излезе от това състояние! Не си мислете, че съм безсърдечен: трябва да го приемете. Ще вегетира дълго, животът й ще бъде прекъсван от кризи като тази, на която току-що станахте свидетел… Можем да й даваме успокоителни, да я тъпчем с невролептици, но в крайна сметка не можем да постигнем нищо съществено и вие го знаете: психиатрията не е хирургия. Няма как да променим външните изяви. Не разполагаме с такива точни „терапевтични“ инструменти като вашите…

Ришар се бе поуспокоил. Постепенно дойде на себе си, стана по-въздържан.

— Да… Вероятно сте прав.

— Аз… бих искал да ми дадете съгласието си: позволете ми повече да не ви уведомявам, когато Вивиан…

— Да — прекъсна го Ришар, — не се обаждайте повече…

Изправи се, сбогува се с психиатъра и тръгна към колата. Алекс го видя да излиза от замъка. Не го последва. Имаше почти сто на сто вероятност Лафарг да се върне във Везине, в Булон или в болницата.

Алекс отиде да обядва в съседното село. Площадът бе задръстен от въртележки за предстоящия панаир. Замисли се. Кой ли живееше в онова свърталище при лудите? Ако беше някое хлапе, явно Лафарг го обичаше, за да хукне така внезапно, зарязвайки работата си?

Алекс изведнъж придоби смелост, бутна настрана все още наполовина пълната с мазни картофки чиния и поиска сметката. Купи голям букет цветя, кутия бонбони и отиде при лудите.

Служителката го посрещна във фоайето.

— На посещение при пациент ли? — попита тя.

— Ами… да!

— Име?

— Лафарг.

— Лафарг?

При изуменото изражение на служителката Алекс реши, че е направил гаф. Вече си представяше, че любовницата на Лафарг е медицинска сестра при лудите…

— Но… вие никога не сте посещавали Вивиан?

— Да, за първи път идвам… Аз съм братовчед.

Служителката го огледа изненадано. Поколеба се за миг.

— Днес не е възможно да я видите. Не е добре. Господин Лафарг не ви ли предупреди?

— Не, трябваше… всъщност посещението ми бе предвидено отдавна…

— Нищо не разбирам: странно е, бащата на Вивиан бе тук преди по-малко от час…

— Не е могъл да ме предупреди, тръгнах сутринта.

Служителката поклати глава и сви рамене. Взе цветята и бонбоните, остави ги на бюрото си.

— Ще й ги предам по-късно, днес е безсмислено. Елате.

Качиха се в асансьора. Алекс я следваше, размахвайки ръце. Щом стигнаха стаята, тя му посочи шпионката. Алекс се стресна при вида на Вивиан. Бе просната в единия ъгъл на стаята и бе втренчила зъл поглед във вратата.

— Не мога да ви пусна вътре… Разбирате, нали?

Алекс разбираше. Дланите му се изпотиха и му прилоша. Погледна още веднъж лудата и си помисли, че някъде я е виждал. Но сигурно така му се струваше.

Бързо напусна лудницата. Дори Лафарг да обожаваше тази откачалка, никога не би я отвлякъл! Все едно на мига да се хвърли в ръцете на ченгетата. Пък и как да го направи? Да нападне замъка ли? Как ще отвори килията? Не… Жената на Лафарг ще бъде заложницата.

Пое обратно към Париж, карайки внимателно. Вече бе късно през нощта, когато се прибра в скривалището си в Ливри Гарган.

На другия ден сутринта продължи дебненето пред вилата на Лафарг. Бе напрегнат, тревожен, но не изпитваше страх. Цялата нощ бе обмислял плана, представяйки си последиците от промяната на лицето си.

Роже пристигна в осем часа, сам, пеша, с Л’Екип под мишница. Алекс бе паркирал на петдесетина метра от входната врата. Знаеше, че отново щеше да му се наложи да чака; обикновено Лафарг отиваше в болницата в десет часа.

Към девет и половина мерцедесът спря при портала на оградата. Роже слезе да го отвори, изкара колата и отново спря да затвори. Алекс въздъхна облекчено при вида на отдалечаващия се Лафарг.

Най-добре бе да изненада мръсницата, докато спи. Трябваше да действа незабавно. През предишните дни Алекс не бе забелязал друга прислуга, но човек никога не знае… Потегли и спря точно срещу дома на Лафарг. Натисна дръжката на портала и най-спокойно влезе в градината.

Насочи се към къщата с ръка в джоба, стиснала дръжката на колта. Капаците на апартамента вдясно бяха спуснати и Алекс се учуди на една подробност, която досега не бе забелязал: бяха затворени отвън, все едно че прозорците бяха заковани. Обаче точно там бе видял да свети, оттам се разнасяше музиката на пианото.

Сви рамене и продължи огледа. Бе направил пълна обиколка около вилата и вече се намираше пред стълбището. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата. Партерът изглеждаше точно така, както го бе видял предната вечер: просторен салон, кабинет с библиотека, а централното стълбище водеше към етажа. Изкачи стълбите с колта в ръка, сдържайки дишането си.

От другата страна на залостената с три резета врата някой си тананикаше! Невярващият на очите си Алекс си помисли, че хирургът трябваше да е луд, за да заключва жена си… А може би тя наистина бе мръсница и той с пълно право й нямаше вяра… Внимателно отлости първото резе. Жената продължаваше да си тананика. Второто резе… Третото. А ако беше заключено? С разтуптяно сърце завъртя бравата. Вратата бавно се отвори, без пантите да скръцнат.

Мръсницата, седнала пред тоалетката, се гримираше. Алекс се прилепи до стената, за да не го види в огледалото. Седеше с гръб към него, гола, погълната от гримирането. Бе красива, тялото й бе изящно, задникът й — сплескан на табуретката — мускулест. Алекс се наведе, за да остави колта на мокета, и с един скок се хвърли отгоре й, стоварвайки юмрук върху сведения тил.

Съвсем професионално бе преценил силата си. В Мо, в бара, където бе бияч, често имаше сбивания. Бързо укротяваше причинителите на безредици. Рязък удар по черепа — и оставаше само да извлече вън развеселените отрепки.

Тя лежеше безжизнена на пода. Алекс трепереше. Напипа пулса, прииска му се да я погали, но моментът не бе подходящ. Спусна се обратно по стълбите. Грабна бутилка скоч от бара и опъна една голяма глътка направо от гърлото.

Излезе от вилата, отвори широко портала и сдържайки желанието си да хукне, отиде при ситроена, включи двигателя. Вкара колата в парка, точно пред стълбището на вилата. Изтича до стаята. Жената не бе помръднала. Старателно я овърза с канап, който бе донесъл от багажника на ситроена, и запуши устата й с пластир, преди да я увие в покривката на леглото.

Вдигна я на ръце, свали я по стълбите и я натика в багажника. Отпи отново от бутилката и я захвърли вече празна на земята. Седна зад волана и потегли. Възрастна двойка разхождаше кучето си на улицата, но не му обърна никакво внимание.

Пое към Париж, като го прекоси от запад на изток, за да се върне в Ливри Гарган. Поглеждаше в огледалото за обратно виждане; никой не го преследваше.

Щом пристигна, отвори багажника и пренесе госпожа Лафарг в мазето, все така опакована в завивката. За по-сигурно свърза канапа с дебела, обвита в пластмаса верига за опазване на мотоциклет от кражба, която бе намотана около канализационна тръба.

Загаси светлината и излезе, но се върна след малко с пълна с леденостудена вода тенджера, която изля върху главата на жената. Тя подритна, но въжето спъваше движенията й. Пъшкаше, без да може да извика. Алекс се усмихна в тъмното. Не бе видяла лицето му и нямаше да може да го опише, когато я пусне. Ако я пусне. Защото в крайна сметка хирургът щеше да види лицето му. Би могъл след операцията да даде описанието му. Лафарг можеше да обрисува новото лице на Алекс… Алекс, който бе убил ченге и отвлякъл жената на професор Лафарг! Както и да е, каза си Алекс, сега важното е да принудя онзи да ме оперира, после — ще видим. Сигурно щеше да се наложи да убие Лафарг и жена му.

Качи се в стаята, доволен от успеха на първата част от плана си. Щеше да изчака вечерта, връщането на Лафарг във Везине, изненадата му от изчезването на мръсницата, за да отиде при хирурга и да го уведоми за сделката. Трябваше да бъде абсолютно точен. Ще видят тези свине кой е Алекс!

Наля си чаша вино и премлясна с език, след като отпи. А мръсницата щеше да я изчука, нали, защо не? Да съчетае полезното с приятното!

Търпение, каза си той, оправи се най-напред с Лафарг, а пък за веселбата ще мислим после…