Теории за полета

14.

Петрович метна шинела си върху празния стол на Пиф и реши, че трябва да се обади на няколко места. Измъкна играчката от джоба си и я сложи на бюрото, след което напълни каната с вода и изплакна чашата с най-малко утайка по стените.

След като си направи кафе, той пренебрегна няколкостотинте съобщения, които се бяха натрупали в телефона му, и се обади на Даниълс.

- Доктор Петрович. Какво мога да направя за вас?

Даниълс седеше в кабинета си, не се занимаваше нито с трескавото унищожаване на важни документи в шредера, нито с прибирането им в кутии, а през вертикалните щори зад гърба му проникваше слаба светлина.

- Вие сте офицер от разузнаването, нали?

Даниълс се намръщи.

- Да.

- В такъв случай сигурно знаете защо ЕОС минират мостовете над Темза.

- Това е класифицирана информация. - Гласът му запази неутралния си тон.

- Кое е класифицирано? Причината да го правят или самите им действия? - Петрович придърпа кафето си по-близо, за да може да вдъхне изпаренията му. - Вижте какво. Озовал съм се в необичайната позиция на човек, който трябва да се грижи не само за собствената си кожа, но е отговорен и за други хора. Ако съществува план за разделянето на града на две и изоставянето на всичко на север от реката в ръцете на Външните, то аз трябва да го знам.

Даниълс допря пръстите на двете си ръце.

- Доктор Петрович, дори няма да се опитам да го отрека...

- Добре - прекъсна го Петрович, - защото в противен случай щях да ви нарека с най-различни епитети, някои от които дори няма да разберете.

- Докторе, това е обикновена предпазна мярка. ЕОС са просто поддържаща група на ИВМ.

- Това обяснява петте бойни танка с френска маркировка, които ме подминаха на улица Фулъм. Ёбаный стос, Даниълс, не съм сляп. Само ми кажете - доколко трябва да се влоши ситуацията, преди да си заминат тези мостове?

- Наистина не мога да обсъждам въпроси от операцията с вас.

Петрович отново се пробва.

- Външните са разполагали с двайсет години, за да се подготвят за това, но дори аз не вярвам, че група зле оборудвани, необразовани ёбанашки, независимо колко добре са организирани, могат да надвият едновременно ИВМ и ЕОС. Така че какво знаете вие, което не е известно на редовите граждани?

На екрана на играчката Даниълс сви юмруци.

- Доктор Петрович, можете да се опитвате да ме притискате колкото си искате, но аз не мога да ви издам класифицирана информация.

- Тогава какво да кажа на моите студенти?

- Моля?

- Моите студенти - рече Петрович. - Да им кажа ли да се прибират у дома, или да ги накарам да останат? Нима трябва да взимат решение въз основа на слухове и мълви? Да не искате да избухне паника?

Даниълс стисна зъби и с огромно усилие на волята успя да запази хладнокръвие.

- Няма да избухне паника. Мостовете са актив, който трябва да бъде подсигурен. ИВМ ще запази контрола над цялата Метрозона с логистичната подкрепа на ЕОС. Кордонът отново ще бъде затворен.

Петрович започна бавно да ръкопляска.

- Много добре, Даниълс. Успя да изпапагалстваш речта си, без дори да се наложи да поглеждаш в листчето. Но самият ти не вярваш на тези думи повече, отколкото им вярвам аз.

- Това е официалната линия - изръмжа Даниълс.

- Това е говно. А ти си говносос - заради това, че се опитваш да го пробутваш. Докато сме на тази тема, намери ли някакви други ключове или нещо друго на Чейн?

На офицера от милицията му трябваше известно време да осъзнае, че темата на разговора е сменена.

- Не. Защо?

- Защото ключовете, които ми даде, не пасват. Чейн беше изключителен параноик, затова смятам, че трябва да има и други ключове, освен двата, които ми даде. Мислех да се върна там утре заедно с един ключар и да се опитам да вляза в апартамента му, но намирането на човек, който да се навие да отиде толкова близо до фронта, се оказа не много лесно. И то само ако предположим, че до утре Външните не са завзели Финсбъри Парк. -Петрович се напрегна в очакване на отговора.

- Няма нищо друго. Изобщо ли не можа да влезеш?

- Механичната ключалка реагира, но електронната не се отключи. Няма значение - ние всички имаме по-важни неща, за които да мислим, нали?

Даниълс разтърка брадичката си с палец и показалец.

- Не знам какво да кажа... Просто съм изненадан.

- Наистина ли? Вината едва ли е твоя, нали? - Петрович погледна над екрана, сякаш нещо друго привлече вниманието му. - Чака ме работа. Сигурно и теб. Успех, капитане.

Той чукна с пръст по екрана и Даниълс изчезна. Веднага набра друг номер.

- Валентина. Заета ли си?

Тя шофираше. Петрович виждаше част от волана и ръката й, която го стискаше. Лицето й беше изпито и напрегнато.

- Извадихме голям късмет, че Марченко не ни уби и двамата - каза тя, поглеждайки надолу към телефона си, който лежеше върху таблото.

- Да. Такива сме ние, късметлии. Да не се намираш близо до апартамента на Чейн?

- Хм. На петнайсетина-двайсет минути. Гледам да стоя по-далеч от Марченко, така е по-безопасно.

- Искам да отидеш там и да наблюдаваш входа. Кажи ми кой влиза и излиза и гледай да не те забележат. Моля те, постарай се да не те забележат.

Тя се наведе напред и докосна екрана на сателитния навигатор.

- Кого да очаквам?

- Не знам. Но вчера ми хрумна, че ако Чейн не е монтирал автоматичното оръдие, то значи го е направил някой друг.

- За ЦРУ ли си мислиш?

- Да. Ако съм прав, няма да се наложи да чакаш дълго. Но само ги снимай - не си и помисляй да ги премахваш. - Петрович побутна очилата си нагоре. -Валентина? Не си задължена да го правиш. Можеш просто да откажеш.

- Но тогава ще ми бъде скучно. Ще ти се обадя, когато науча нещо.

Ново обаждане.

- Сам?

- Соня. Всичко наред ли е?

- Да, така мисля. - Тя се намираше в парка на покрива на Ошикора Тауър. Зад гърба й се виждаше зеленина и беше толкова светло, че чак заслепяваше. Соня прибра кичур коса зад ухото си. - От какво имаш нужда?

Попита го така, сякаш имаше силата да изпълнява желания.

- Освен да държиш Шарлът Соренсън по-далеч от мен, както обеща.

Намери ли те?

- Опита се да ме удуши, после ме размаза в една стена. Но тя не е главната ми грижа. Мисля, че ЦРУ се опитва да ме убие. Щом са стигнали до мен, значи ще се прехвърлят и към теб. Днес да се е случило нещо необичайно?

Тя поклати глава.

- Не. Сам... онова, за което говорихме във вторник - наистина ли го мислиш?

Петрович се опита да си припомни.

- Във вторник? Да избягаме заедно? Да, наистина. Ти, аз и още една камара хора. Но това ще трябва да почака. Знаеш ли, че ЕОС са минирали мостовете над Темза?

- Чух. Какво означава това?

- Какво означава ли? От тактическа гледна точка е разумна идея, но само ако смятаме, че ще изгубим. А аз просто не виждам как ще стане, след като силите на ЕОС са там.

- Ако ти командваше Външните, кой щеше да спечели? - На лицето й се появи лека усмивка.

Петрович се облегна назад и се замисли. Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше тревогата му. Накрая се надвеси отново над играчката.

- Да, добре. Може би няма да спечелим. Но те не се и опитват, нали? Засега искат само половината град, а Съюзът току-що им го предложи. Чёрт, това беше добро.

- Освен това оставя и двама ни от погрешната страна на линията, Сам. Няма да им позволя да го направят.

- Вече са го направили и ме съмнява, че протестите ти пред ИВМ ще променят това. Събери хората си, опразни сградата и се премести на юг.

- Няма да си тръгна.

Той си я представи как тропва с крак.

- Соня, Външните са отрязани от Метрозоната от две десетилетия. Те са такива, които прекалено не са се вписвали в обществото, за да бъдат допуснати в него. Оставало им само да се множат и да чакат момента за разплата. И когато той най-после настъпи, те нямат намерение да играят честно само защото ти го искаш.

Тя разпери ръце, сякаш за да прегърне парка, кулата, всичко, което бе принадлежало на баща ?.

- Това е мое и аз няма да се откажа от него!

- Те няма да уважат правото ти на собственост. Ще убият теб и всички около теб и дори няма да се постараят да го направят бързо. - Петрович притисна длан към челото си, опитвайки се да попречи на зараждащото се главоболие. - Сериозно, дори на мен ми се налага да мисля и за други хора. Вече не става въпрос за нас.

Соня помълча известно време. След това се обърна към някой, който стоеше зад гърба ?, каза му нещо, което Петрович не успя да чуе, и отново се обърна с лице към него.

- Нищо не е по-важно от бащиното ми... наследство. Изпращам Миямото да те пази.

Лицето на Петрович се изкриви. Главоболието му се засилваше.

- Аха. Мястото вече е заето.

- А къде е тя?

- В леглото със счупени ребра - призна той.

Соня повдигна вежди.

- Точно това имах предвид.

- Ёбаный стос! Няма да позволя някакъв си нинджа да ми върви по петите цял ден.

- Поне никой няма да го забележи.

- Много смешно. Но ако идва насам, искам да ми донесе един от виртуалните интерфейси и цялата документация, която може да е оставил Соренсън. Да видя дали не мога да извлека някаква полза от допълнителната дупка в черепа ми.

- Ще се погрижа - отвърна тя. - Сам?

- Да, Соня.

- Какво планираш?

- Революция. Съвсем нов начин за правене на нещата. Няма да се наложи никой да умира, няма да се наложи никой да бъде свалян. Няма да има кръвопролития или огън - просто светлина. Ще бъде великолепно.

- А ти трябва да си жив, за да я започнеш. Миямото пътува към теб, Сам. Не му пречи да си върши работата.

- Да, добре. Трябва да се обадя на още няколко места. Но ти все пак си помисли върху онова, което ти казах. Щом новината за мостовете се разнесе, пътищата ще се задръстят от бегълци и всички те ще вървят в една посока. Никак няма да ти е лесно тогава.

Той прекъсна връзката и набра името на Пиф. Нямаше представа в коя точка на света се намира и не се изненада, когато най-после чу сънения й глас.

- Сам? - Нямаше картина, само мекото съскане на смущенията и шумоленето на чаршафи.

- Пиф. Къде си?

В леглото. Трябва да хващам самолет в малките часове.

Не, имам предвид къде си в географския смисъл.

- Пасадина.

- Ебать-копать. И къде отиваш след това?

- В Сиатъл. По обяд ще правя презентация във Вашингтонския университет. -Разнесе се ново шумолене, последвано от щракване. Тя седеше в леглото до светнатата нощна лампа.

- Сама ли си? - попита той.

- Що за въпрос е това? - В гласа й се долавяше възмущение, но на него не му пукаше. - Разбира се, че съм сама. Това е Реконструкционистка Америка

- не можеш да наемеш дори стая за двама, без да си покажеш брачното свидетелство.

- Извинявай, извинявай. Трябва да се махнеш от САЩ колкото се може по-бързо. Канада ще свърши работа. Когато стигнеш в Сиатъл, наеми си кола и карай към границата. Но трябва да отидеш право там, пропусни лекцията.

- Нали не е заради онази подигравка със Станфорд?

Той въздъхна.

- Не. Хубаво щеше да е. Става дума за ЦРУ. Те убиха Хари Чейн и един от хората на Марченко; бях и с двамата, когато умряха, и наистина започва да ме гони параноята.

- Леле. Поспри малко, Сам. Чейн е мъртъв? И сега ЦРУ се опитват да убият теб?

- Да. Това е в общи линии. Нещо едва не разцепи Метрозоната по време на Дългата нощ. И сега те искат да го намерят и съответно да го унищожат или да го заловят. Единствените хора, които знаят какво е то, сме аз, ти, Мади и Соня.

- Но ти унищожи Джихада. - Пиф замълча. - О, Сам.

- Споразумях се с него. Не че янките ще ми повярват каквото и да им кажа, особено след като претрепах един от техните агенти. Цялата работа е пълен пиздец, Пиф, и ти ще трябва да бягаш.

- Какво си направил, Сам? Къде е Джихадът сега? - Гласът й непрекъснато се променяше - от силен и ясен до приглушен.

- Пиф?

- Опитвам се да се облека, а едната ми обувка е под леглото. - Тя се изправи. - Намерих я.

- Няма вече Джихад. Той изчезна завинаги. Но запазих програмния код.

Тя го познаваше твърде добре.

- Идиот такъв. Гениален идиот. Сега трябва да намеря начин да стигна до

Мексико, а тук е полунощ. - Тя бързо напълни сака си и дръпна ципа. - Знаеш, че ако все още не са се добрали до теб, изчезването ми ще им подскаже веднага къде да търсят? И въпреки това ми се обади?

- Да.

На вратата му се почука. Стомахът му се сви.

- Задръж така - каза той на Пиф. - Влез!

Вратата се открехна и през процепа се появи главата на Макнийл. Тя видя, че той води разговор, и му даде знак, че ще изчака отвън, но той й махна с ръка да влезе.

- Няма проблеми. - Той продължи да говори на Пиф. - Обади ми се, когато стигнеш до следващото място. Става ли?

- Добре.

Той прибра играчката обратно в кутията й и я бутна настрани, опитвайки се отново да си спомни малкото име на Макнийл.

- Файона. - Той забеляза картата памет, която тя държеше в ръка.

- Доктор Еканоби ли беше това? - попита тя.

- Да. - Петрович отпи глътка кафе и установи, че вече е изстинало. Насили се да го преглътне и се намръщи. - Отива в Сиатъл.

Тя кацна на ръба на бюрото му и кръстоса обутите си в дънки крака. Плъзна картата към него.

- Свърших един ден по-рано. Надявам се всичко да е наред.

Той взе картата и започна да я върти между пръстите, докато не стигна до кутрето. После обърна посоката и я върна обратно. Кокалчетата го боляха.

Тя го гледаше като вкаменена.

- Яко.

Петрович осъзна какво прави и размърда средния си пръст.

- Физиотерапевтично упражнение. Изгубих го в един... инцидент. - Той остави картата на бюрото. - Знаеш ли къде е Хуго?

Тя поклати глава.

- Но все още е рано.

- Да. Просто си мисля, че двамата с него можете да заминете някъде на почивка. Доста далеч оттук.

Макнийл настръхна, щом чу предложението му.

- Но ние вършим добра работа. Не можем да спрем точно сега само заради Външните.

- Моментът не е подходящ за героични постъпки. И каузата не си заслужава.

- Петрович се отблъсна от бюрото и столът му се плъзна до стената. Едва тогава се изправи и отново отиде при каната. - Трябва да се махнете оттук, докато все още можете.

- Обичам си длъжността. Обичам този предмет. - Тя слезе от бюрото и застана до него, нещастна, неуверена. - Не искам друг да ме обучава. Искам да се уча от вас.

Петрович прокара пръсти през косата си и ръката му не спря, докато не докосна металната плочка в основата на тила му. Той издиша всичкия въздух от дробовете си и си пое отново дъх едва когато стана абсолютно наложително.

- Намери Хуго. Извлечи го от леглото, ако трябва, доведи ми го тук. Трябва да поговорим.

Тя се обърна и излезе, а Петрович опря чело на студения метал на шкафа за папки. Вратата отново се отвори, вътре се вмъкна една облечена в черно фигура и я затвори зад себе си с едва доловимо щракване.

Миямото се поклони и зае позиция в ъгъла на стаята. На кръста си носеше пистолет, а на гърба си - меч. Той не обели нито дума и застина напълно неподвижно, опитвайки се доста успешно да стане невидим.

Но Петрович някак си не се почувства по-защитен.