Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

XVII.

Когато Люси настигна Дан, той вече беше разбрал как се стига до Капитанския мостик на Звездния кораб „Титаник“.

Най-характерното за мостика беше — както се бе опитал да изтъкне пред тях Журналиста — очевидната липса на някой или нещо, което би могло да се определи като „капитан“. Всъщност се наблюдаваше явна липса под каквато и да било форма на когото и да било.

— Исусе! А сега какво ще правим? — измърмори Дан. Люси се вкопчи в ръката му.

Целият мостик беше опасан с редица илюминатори, разкриващи огромната черна безкрайност на космоса и ослепителната ръка на Млечния път, по който летяха. Таблата под илюминаторите бяха покрити с най-различни екрани и съответните им копчета. Първият показваше серия случайни блокчета, които падаха от горния край на екрана надолу. На втория се виждаше нещо като състезателна писта. Третият представляваше игричка от типа „избий ги до крак“, а следващият показваше игра, очевидно създадена на основата на самия кораб.

— Ама това са видеоигри! — Люси се изпълни със справедливо възмущение. — Изобщо не са системи за управление!

Всъщност Капитанският мостик надали беше нещо повече от първокласен развлекателен салон. Беше проектиран специално, за да се забавлява капитанът по време на дългите и скучни междугалактически полети, тъй като корабът бе почти изцяло автоматизиран и самоуправляващ се. В края на краищата Титания — там, в сърцето на корабния разум — беше далеч по-способна да взема решения и да дава заповеди от всяко обикновено живо същество.

— Е, и? — рече Дан.

— Ами… Май ще е най-добре да разберем как точно се управлява това чудо и да му дадем курс към Земята — предложи Люси.

— Е… Какво точно има между тебе и… и… онова…

— Той не е „онова“. Той е един съвсем обикновен извънземен и между нас няма нищо.

— Мачкаше ти гърдите.

— Не, съвсем не! — Люси не можеше да понася Дан в такива моменти. Защо не й оставяше собствено пространство? Защо вечно изкривяваше всичко? Онова, което имаше значение, бяха те двамата: Люси и Дан.

— Онова, което има значение, сме ние двамата — рече Люси. (Репликата си сви от предното изречение). — Ти и аз.

— Ти, аз и всяка друга форма на живот, която докопаш! — избухна Дан.

— Исусе! Дан! Колко си ужасен!

— Просто констатирам факта.

— Е, щом наистина искаш да знаеш фактите: никога не съм спала с Юрген Зензендорф!

— Не ти говорех за Юрген Зензендорф! — „Типично за Люси, помисли си Дан, да посочи някой друг случай, за който би могла да се защити.“ — Никога не съм те подозирал, че си си легнала с Юрген Зензендорф. Искам да кажа, Юрген Зензендорф беше абсолютен гъз.

— Не беше! Колко типично за тебе — да клеветиш приятелите си само защото си толкова невероятно и маниакално ревнив! — Люси бе задействала тежката артилерия. Дан предприе припряно отстъпление.

— Добре! Добре! Приемам мнението ти за Юрген! Готин беше! Харесвах го. И колекцията му от молци харесвах. И майка му — също. Юрген беше ВЪРХЪТ…

— Или пък Джими Кларк!

— А! Сега вече знам, че лъжеш!

— КАК МОЖА ДА ГО КАЖЕШ?!

— Джими Кларк сам ми каза, че е спал е тебе!

— Лъжлив гадняр!

— Както и да е. Това е било преди да те познавам. Изобщо не искам да говорим за това!

— Защо тогава го започна? — Люси вече крещеше с всичка сила. Дан откри, че онова, което искаше да направи преди малко, се съсухря и се превръща в немощно объркване. Всъщност беше забравил за какво бяха започнали да се карат.

— О, Дан! — Люси поривисто го прегърна. — Защо вечно си толкова далече?

— Тук съм, Люси!

— Но аз сякаш никога не мога да стигна до тебе. Обичам те.

— И аз те обичам — отговори Дан и я целуна; тя почувства колко далече е той всъщност.

— О, Дан, хайде да се оженим — предложи Люси.

— О, ей сега, веднага. Намираме се на извънземен космически кораб, Господ знае колко далече от Земята, а ти искаш да спретнеш сватба!

— Знаеш за какво говоря — настоя тя.

— Не е хубаво да се прибързва с подобни неща.

— Дан, живеем заедно вече тринайсет години! Изтървали сме момента да прибързваме!

— Чакай да потръгне хотелът и тогава ще говорим — разумно предложи Дан.

— На тебе наистина ти харесва тази къща, така ли?!

— Разбира се. Направо съм луднал по нея.

— Само дето вече я няма.

— Ами тогава ще я построим отново — Найджъл взе сума ти пари от продажбата на „Топ тен травъл“. Ние сме богати! Ще я построим още по-хубава и ще спретнем най-хубавото хотелче в целия проклет свят!

— Ако някога се върнем.

— Ако някога се върнем — съгласи се Дан. Огледаха се из така наречения капитански мостик с библиотеката, сбирката от видеокасети, шахматните дъски и масичките за карти, ваната с джакузи, масите за билярд, кинокомплекса и фитнессалона и се зачудиха как, по дяволите, биха управлявали нещо, което изобщо нямаше табло за управление.

— Люси — обади се Дан.

— О! Не започвай пак! Той не правеше нищо такова!

— Не ти говоря за това — обясни Дан.

— Хубаво! — точка за Люси.

— Нали видя тази игра, в която май става въпрос за самия кораб?

— А-ха? — Люси се беше втренчила през илюминатора над таблото с игрите.

— Е, ами тя като че ли нещо се променя.

— Знам, че е глупаво… — рече Люси. — Но да не би да предполагащ, че тази игра не е компютърна игра?

— Искаш да кажеш, че това може да е истински екран, който показва какво се задава насреща ли? — Дан също се бе загледал през илюминатора. Цял ескадрон от дребни и тромави на вид ракетки фучеше към кораба. Той погледна екрана. Движенията им съвпадаха съвсем точно с движенията на ракетите там.

— О, Боже! — смънка Люси. — Нападат ни!

В този миг в капитанската каюта изведнъж се втурна Журналиста.

— Корабът се управлява автоматично! — изпухтя той. — Но в централната интелигентна система липсват някои части. Не можем да поемем управлението, освен ако не ги намерим и върнем по местата им!

— Твърде късно е! — Люси кимна към илюминатора. Корабът вече беше изцяло обкръжен от дребните ракетки.

— Свещени Пангалин! — промърмори Журналиста.

Изведнъж от високоговорителите прокънтя глас:

— Обкръжени сте. Предайте се веднага или ще открием огън!

— Бързо! — изрева Дан и бутна Журналиста към таблото. — Как да се предадем веднага?

— Нямам ни най-малка представа! — отговори му Журналиста.

— Ако откажете да се предадете, след трийсет инима откриваме огън! — рече гласът на вражеската космическа флота.

— ПРЕДАВАМЕ СЕ! — изкрещя Люси, но гласът й просто отекна между стените на каютата.

— НАПРАВИ НЕЩО! — писна Дан.

— Нали ви казах! На кораба му липсват много важни части! Не знам какво да правим! — Журналиста натискаше копчетата толкова бързо, колкото можеше, но без никаква полза.

— Щом отказвате да се подчините… — проехтя гласът.

— НИЕ СЕ ОПИТВАМЕ! ПРОСТО НИ ДАЙТЕ ШАНС! — Люси се беше покатерила на таблото и ръкомахаше към ракетите в отчаян опит да привлече вниманието им.

— …щом отказвате да се подчините, нямаме никакъв избор, освен да открием огън.

Космосът навън изведнъж избухна в светлини. Ужасна шумотевица разлюля могъщия корпус и оглуши всички вътре. Люси падна от таблото, а Дан и Журналиста се проснаха на пода, запушиха уши и затрепериха.

Последва пауза.

— Предавате ли се? — прокънтя отново гласът по високоговорителя.

— ДА! ДА! ПРЕДАВАМЕ СЕ! — писнаха и тримата в Капитанския мостик.

— Много добре! Не ни оставяте никакъв избор!

Избухна нов могъщ трясък — този път дори корабът се разтресе от експлозиите. И после — тишина. Ракетките лекичко затегнаха обръча. И гласът прокънтя отново:

— Вижте какво! Не ни се ще да повреждаме кораба, но щом отказвате да се подчините, ще се наложи.

Журналиста бе изнамерил някакъв микрофон. Натисна едно копче и ревна в него:

— СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! ПРЕДАВАМЕ СЕ! СПРЕТЕ!

Гласът му оглуши всички на борда на Звездния кораб „Титаник“, но навсякъде другаде цареше ужасяваща тишина. След това чуха врага за последен път:

— Вие ще бъдете отговорни за всяка повреда на кораба! — При тези думи една вълна от по-дребни ракетки се отлюспи от основната флота и се втурна към „Титаник“. Покрай дулата на оръдията им присветнаха светлинки и хрущенето на раздрана метална повърхност разтресе огромното туловище.

— О, Божичко! — изпищя Люси.

Никой от тях не би могъл да ви каже колко време продължи атаката, но и на тримата им се стори, че минаха поне няколко живота. Шумът, вибрациите, трясъците и подскачането на гигантския кораб не спираха и не спираха. Люси усети, че Журналиста стиска гърдите й, но реши да не казва нищо.

Когато всичко свърши, те почакаха, а после станаха. Трепереха и се тресяха. Първата вълна се завръщаше към основната флота; междувременно се отделяше втора вълна.

— Ето ги, идват пак! — кресна Дан и двамата с Люси отново се навряха под таблото. Но Журналиста остана прав със странен израз на лицето.

Люси и Дан се опитваха да се стегнат, за да посрещнат обстрела… но такъв не последва. Вместо това някой странно и далеч не войнствено задумка по корпуса на кораба.

— Ясаканци! — измърмори Журналиста.

Люси Дан предположиха, че това също е някоя извънземна ругатня и си останаха под прикритие, но Журналиста сръчка Дан и му рече:

— Виж!

Дан предпазливо подаде глава над таблото и се втренчи през илюминатора: втората вълна от кораби беше обкръжила Звездния „Титаник“ — цяла армия ниски, набити човечета в скафандри щъкаха около корпуса, чукаха и заваряваха тук-таме.

— Гръм и мълнии, какво става тука?! — възкликна Дан.

— Поправят повредите — обясни Журналиста. — Такива са си ясаканците! Много мразят да повреждат хардуера!

— Ами софтуера? — попита Люси и си оправи сутиена.

— Ще ни трябва оръжие! — кресна Журналиста. — След мен!

Тримата се втурнаха извън капитанската кабина, прегънати о две, а врагът отвън чукаше и заваряваше все по-усърдно.

Междувременно от високоговорителите отново прокънтя глас:

— Ще подновим атаката си веднага щом поправим първите повреди! Ако не се предадете, ще проникнем на борда и ще убием всеки, който ни се изпречи на пътя!

В каюткомпанията Журналиста откри скрито оръжие. Подаде по едно на Дан и на Люси.

— Как се използват? — попита Дан, докато въртеше странното оръжие в ръце. Имаше една такава къса джаджа, отстрани по нея пък се издуваха едни работи и още нещо, дето стърчи. Дан го бутна; лазерен лъч се стрелна във въздуха и огнена топка избухна в другия край на стаята.

— Ей така — обясни Журналиста, — обаче недей да го насочваш към мебелите. — Той изтича към пламналото перде, което Дан току-що бе подпалил, и сграбчи един пожарогасител.

— Не можем да ги използваме — възрази Люси.

— Тогава просто трябва да свикнете с мисълта, че ще ви изхвърлят от кораба вдън космическото пространство. Тия ясаканци не си играят! Дан! Дръж! Сложи го! — той подхвърли на Дан един шлем.

— Какво е това? — попита Дан.

— Космическият кораб притежава две реалности: данни и материя. Когато ясаканците проникнат на борда, ще се опитаме да поемем контрола и над двете. Така че някой от нас трябва да е подготвен да ги пресрещне!

— Не мога да схвана — призна си Дан.

— Това е ВР-шлем5 — става дума за виртуална реалност. Щом го сложиш, можеш да навлезеш в данните и да видиш кога ще се докопат ясаканците до тях! — Журналиста явно губеше търпение.

— Сложи го, бе! — кресна Люси.

Шумът от поправката вече бе нетърпим.

— Какво правят там навън бе, да го вземат мътните? — възкликна Дан.

— Просто си сложи шлема! — писна Люси.

И Дан си го сложи.

— У-ха! — възкликна той. — Сега те разбрах! Вече съм там вътре, в кораба… Ей! Ама това е страхотно! Мога да влизам вътре в таблата! У-ха! Сега се движа по жиците! Ей! Превключвателите са огромни като градове! Мамицата му!

Щом Дан си нахлупи шлема, Журналиста сграбчи Люси и я зацелува така, сякаш утрешният ден никога нямаше да настъпи — както всъщност можеше и да, стане. И сякаш през цялото време бе очаквала това, Люси също го зацелува, но после изведнъж се дръпна и погледна нервно към Дан — той изкачваше някакви невидими стълби в своята виртуална реалност, след това се обърна, взе да опипва някакви невидими предмети и да скимти радостно.

— О, не се притеснявай за него! — изпухтя Журналиста. — Нито ни вижда, нито ни чува. Ние сме в материята. Той ще се потопи в онова нещо изцяло и докрай. Винаги става така: като сложиш такъв шлем за първи път и те няма пет-шест часа! Хайде да го направим!

Но Люси отново го отблъсна.

— Ясаканците нападат кораба! — протестира тя.

— Точно така! — отговори Журналиста. — Нямаме почти никакво време! Бързо!

— Ти само за това ли мислиш?! — изхленчи Люси.

Журналиста вече я хапеше по врата и по гръбнака й запълзяха възбуждащи тръпки.

— Нали ти казах, ние, блеронтинските мъжкари, като се възбудим веднъж…

— Аааа! — писна внезапно Люси. — Ами бомбата?!

— Пангалин! — възкликна Журналиста. — Забравих! — той извади малко устройство от многобройните си джобове и го включи.

— Двайсет и пет… двайсет и четири… двайсет и три… — броеше бомбата.

— Зайци беззъби! — изруга Журналиста. — Почти е свършила!

— Двайсет и две… — рече бомбата.

— Ей! Бомбо! — кресна Журналиста в устройството.

— Не ми говорете! — изхленчи бомбата. — Почти накрая съм… Двайсет и три… Не, това вече го минах…

— Нападат ни! — изкрещя Журналиста.

— Двайсет и… О, не! Мамка му! Рестартирам броенето. Хиляда…

Журналиста изключи телефона и зацелува Люси, като същевременно разкопчаваше костюма й.

— Замалко да я изтървем! — въздъхна той.

— О-па! Замалко да се бутна в един транзистор! — възкликна Дан.

И тогава Люси докопа Журналиста и го срути на пода.

— Ти си луд! — изпъшка тя.

Когато Люси и Журналиста най-сетне успяха да навлекат дрехите си, думкането и лумкането по стените на кораба вече беше спряло. Дан, който продължаваше да се промъква през някакви невидими препятствия из данните, изведнъж кресна:

— В кораба са!

Журналиста награби колкото можеше да носи оръжия и се втурна навън. В долния край на Големия осов канал дребни, набити фигурки вече щъкаха по кея. Журналиста се скри зад голям пиадестал, върху който гореше свещник, и се прицели. Щом и Люси се присъедини към него, той стреля. Поредица от експлозии разлюля кея и нашествениците се проснаха по очи.

В следващия миг Люси усети как въздухът наоколо и над нея избухва в светлини и грохот. Ясаканците бяха отвърнали на огъня.

— Хей! Тоя въздушен канал край няма! — Люси се обърна и видя, че Дан (както си беше с ВР-шлема и в пълно неведение за всичко, което става в материята) е излязъл през отворената врата и сега върви право към Големия осов канал.

— ДАН! — изпищя тя и се втурна към него, щом краката му стъпиха на края на брега. Мигом избухна нова експлозия — ясаканците пак стреляха. Но Люси бе успяла да докопа Дан за ръкава. Съумя да го дръпне навътре, точно когато щеше да цамбурне във водата и го бутна обратно към каюткомпанията. Журналиста междувременно стреляше като побъркан най-общо по посока на нашествениците. Но вече се беше вдигнал такъв пушек, че и двете страни не виждаха кой знае какво.

— Да се махаме оттук! — изкрещя Журналиста, подбра Люси и Дан и ги набута обратно в каюткомпанията.