То-кай-хун

6.ПРИ ЖЪЛТАТА ПЛАНИНА

Никак не беше рано за моето начинание, понеже тъкмо в този момент слънцето изчезна и трябваше да побързам, ако исках да стигна до площадката в скалите, още преди падането на пълния мрак.

Отново поех към гробовете на вождовете, но недалеч от тях, където теренът ми позволяваше, се изкачих до средата на височината, след което продължих в посока на стръмния склон над гробниците и оттам започнах да се спускам. Отдолу това изглеждаше далеч по-трудно, отколкото бе в действителност. Ако внимавах достатъчно можех да се върна и през нощта, без да се опасявам от нещастен случай. Когато стигнах площадката все още бе твърде светло и аз можех да различа намиращия се под мен терен. Огледах дърветата. Корените им бяха достатъчно здрави за моя план и аз завързах единия край на ласото си за най-дебелото дърво. После легнах на земята.

Все пак не бе изключено сметките ми да излязат погрешни.

Какво ли не бе възможно да се случи и да попречи на команчите да дойдат или пък да провали провеждането на моето начинание! Но аз изпитвах онова чувство на сигурност, което никога не ме беше излъгало.

Минаваше час след час, и звездите ставаха все по-ярки и по-ярки. Според тяхното разположение вече наближаваше полунощ, когато най-сетне нейде отдалеч до мен достигна някакъв шум. Наострих слух. Дали бяха команчите? Шумът се засилваше. Беше тропот от многобройни конски копита по меката земя на саваната. Да, те идваха!

Скоро долових и гласовете им, а след малко се появиха и самите индианци, слязоха от конете и запалиха няколко огъня. На тяхната светлина можех всичко да наблюдавам. Тези хора се чувствуваха толкова сигурни, че и през ум не им мина да претърсят околността. Заведоха конете на водопой, а после ги натириха наблизо в саваната, където те се пръснаха и започнаха да пасат. След това команчите се разделиха на групи край огньовете откъдето скоро до мен достигна силна миризма на печено. Значи пътем се бяха натъкнали на дивеч.

Видях и Джафар. Беше вързан. Отнесоха го при най-отдалечения от мен огън. Индианците бяха изморени, понеже бяха яздили по-продължително и не по-малко усилено от нас. Ето защо бяха мълчаливи и бе близко до ума предположението, че веднага след вечерята ще легнат да спят. И наистина така стана. Вождът даде своите заповеди, разпредели постовете и се оттегли от огъня към подножието на скалите. Там той легна на земята по-далеч от своите хора и се загърна в одеялото си.

След като изцяло насочих вниманието си към пленника за съжаление скоро разбрах, че планът ми е трудно изпълним. Всички огньове изгаснаха. Но команчите продължиха да поддържат огъня на Джафар и оставиха при него двама пазачи, които изобщо не легнаха да спят. Постовете се бяха вече отдалечили. Бяха трима на брой. Сигурно трябваше да надзирават същевременно и конете. Навярно щяха да заемат такива позиции, че да преградят пътя към бивака откъм саваната.

Намеренията ми бяха тайно да измъкна Джафар. Долу под мен беше тъмно, следователно бе възможно незабелязано да се спусна по ласото. Ами после? Двамата пазачи непременно щяха да ме забележат докато се приближавах към огъня. Дори и да ми се удадеше с един бърз скок да се озова при тях и да ги поваля с юмруците си, те пак щяха да имат възможност да се развикат. Щеше ли да ми остане време да срежа ремъците на Джафар? И как ли щях да избягам с него? И накъде ли? Към откритата савана? Но там стояха постовете! Или нагоре по ласото? Даже и ако Джафар умееше добре да се катери сигурно всички индианци щяха да се нахвърлят върху нас преди някой от двама ни да успее да стигне до площадката. Принуден бях да се откажа от плана си, ако не исках да изложа и себе си, и персиеца, на най-голяма опасност.

Но какво ми оставаше? Джафар трябваше да бъде освободен! Много просто! Нали долу под мен малко встрани лежеше вождът. Вярно, че щях да рискувам живота си, ако направех опит да го пленя, обаче до него можех да се добера по-лесно отколкото до персиеца, а в случай, че номерът ми се увенчаеше с успех пленникът щеше да е спасен — нали двамата можеха да бъдат разменени.

След кратко размисляне плъзнах надолу свободния край на ласото, което беше предостатъчно дълго и се спуснах по него. Щом стигнах долу внимателно се ослушах. Нищо не помръдваше. Вождът лежеше само на десетина крачки от мен. Сигурно спеше, защото иначе непременно щеше да долови причинения от мен макар и съвсем лек шум. При спускането нямаше как да не се докосна веднъж дваж в скалата, а възникналият незначителен шум бе ясно доловим за един изострен слух още повече, че разстоянието до То-кай-хун бе толкова малко.

Легнах на земята и запълзях към вожда. Той спеше с лице към скалите. Когато приближих ухо до лицето му долових тихо равномерно дишане. Тогава се полуизправих, здраво го стиснах с лявата си ръка за гърлото и в същото време от дясно му нанесох юмручен удар по главата. По тялото му премина конвулсивна тръпка и после той притихна. Не се помръдна и когато пуснах гърлото му.

Първата половина на замисления номер беше успяла и сега важното бе незабелязано да пренеса вожда на площадката. Изправих се в цял ръст, вдигнах го и го занесох до мястото където висеше моето ласо. Там го сложих на земята и хвърлих поглед към огъня на пазачите. Те не бяха забелязали нищо, но видях как в този миг един от насядалите край огъня индианци стана и с бавни крачки тръгна точно в посоката където се намирах. Това можеше да се окаже гибелно за мен.

Преди всичко исках да затъкна устата на вожда и да го вържа, но в момента нямах никакво време за тази работа, понеже команчът можеше да се озове при мен всеки миг. Бях почти сигурен, че щях да успея да го обезвредя, обаче дали това щеше да стане без какъвто и да било шум си оставаше твърде въпросително. И така трябваше бързо да напусна мястото си.

Ето защо прекарах края на ласото под мишниците на вожда, направих възел, а после се изкатерих горе по здравия петорно преплетен ремък. Щом стигнах на площадката най-напред се огледах за пазача. Той се намираше вече доста близо. Ако продължеше в същата посока щеше да премине на около петнайсетина крачки от То-кай-хун. Първата хрумнала ми мисъл бе да пропусна пазача, но бързо се отказах от нея, понеже все пак окото му може би щеше да забележи отсъствието на вожда. В такъв случай постът сигурно щеше да си каже, че в момента То-кай-хун се намира нейде другаде и отдалечаването му трябваше да си има своята причина. Следователно беше близко до ума, че щеше да дойде насам. Затова побързах да изтегля зашеметения вожд горе при мен.

Тази работа съвсем не беше лесна, а за съжаление ръбовете на скалата върху които се триеше ласото не представляваха твърд монолитен камък. Тя беше изветряла под въздействието на атмосферните явления. От нея се отчупи едно парче и падна долу. Това причини шум който беше доловен от индианеца. С бързи крачки той незабавно се приближи. Все още вождът висеше на около метър под мен и аз побързах да го изтегля на площадката, ала тази работа не мина тъй тихо. Команчът чу шума и се втурна към скалата. Щом стигна до нея погледна нагоре и въпреки тъмнината нямаше как да не забележи висящото на ласото тяло.

— Уф! — изненадано възкликна той и се завтече към мястото, където беше лежал вождът. Щом видя, че То-кай-хун не е вече там, пазачът отново се върна при скалата.

— Какво прави То-кай-хун горе? — попита той тъкмо в момента когато напълно изтеглих зашеметения човек върху площадката. — Нима вождът на команчите може да лети?

Не последва отговор. Това нямаше как да не събуди подозрението на пазача, защото ако човешкият силует, който току-що изчезна нейде горе по скалите действително беше вождът, той непременно щеше да отговори нещо на този въпрос. Очевидно в първите мигове индианецът не знаеше какво да предприеме. Какво ли трябваше да направи? Да вдигне тревога? Вождът не беше казал нито дума и вероятно желаеше да запази в тайна необяснимото си катерене по скалата. Затова и пазачът се чудеше дали да мълчи, или да вдигне бивака на крак.

Докато команчът се колебаеше, аз освободих То-кай-хун от ласото и вързах краката и ръцете му. Но за съжаление в същото време той дойде на себе си. Вероятно, ако беше останал спокойно да лежи, щеше да е по-дълго време в безсъзнание, но докато го изтеглях нагоре той тук-там се удари в скалата, а това го накара по-бързо да дойде на себе си. Все още не бях вързал добре ръцете му и вождът се раздвижи. И понеже крайниците не му се подчиниха това още по-бързо му възвърна съзнанието и команчът отвори очи. Бях се надвесил над него и лицето ми бе толкова близо до неговото, че въпреки тъмнината ме позна тъкмо в мига, когато застаналият долу пазач, все още не превъзмогнал колебанието си, отново подвикна към скалата:

— Защо То-кай-хун не ми отговаря? Как се е изкачил горе и какво смята да прави там? Никой ли не бива да разбере, че е напуснал бивака?

В същия миг с глас, който проехтя надалеч, вождът извика:

— Олд Шетърхенд е тук, Олд Шетърхенд! Той ме отвлече! Помогнете ми! Изтичайте бързо зад ъгъла…

Затиснах устата му с лявата си длан, с десницата си допрях острието на ножа си в гърдите му и тихо го заплаших:

— Мълчи! То-кай-хун добре знаеше, че няма да го пронижа, понеже ако исках да го използвам като заложник не биваше да го убивам. Най-важното за него бе да каже на хората си какво да правят а това не му беше невъзможно, защото можеше да движи главата си. Като я въртеше бързо от една страна на друга, той освобождаваше устата си. Вярно, че аз незабавно отново му я запушвах, но То-кай-хун все успяваше да се изплъзне от дланта ми и непрекъснато се редуваха мигове когато устата му бе свободна и когато бе затисната от ръката ми.

Той използва това обстоятелство и с различно продължителни прекъсвания успя да извика следното:

— Изтичайте бързо зад ъгъла… на скалата където може… да се изкачите горе… аз лежа тук… на площадката… и…

Не му разреших да говори повече. В момента не бе възможно да му запуша устата с някакъв парцал, защото той здраво стискаше зъби. Бях принуден отново да го зашеметя, което и направих с един силен юмручен удар.

Всички команчи се бяха събудили. Нямах нищо против да се бяха разкрещели, но те много умно запазиха такова спокойствие и тишина, че успяха да чуят всяка дума на своя вожд. Тъй като непрекъснато се опитвах да му запуша устата, виковете звучаха изключително тревожно. Това възбуди воините му до такава степен, че когато най-сетне млъкна, те нададоха яростни ревове. Беше направо невероятно, че подобен вой може да излиза от човешки гърла. Чух как се втурнаха в посоката, описана им от То-кай-хун. Съвсем естествено, за мен бе много важно да не успеят да изпълнят заповедта му. Ето защо изкрещях така, че да ги надвикам:

— Стойте! Спрете и чуйте какво ще ви кажа! Напрегнах слух, но не долових никакъв шум. Значи команчите се бяха заковали на място и затова продължих:

— Аз съм Олд Шетърхенд и отново плених То-кай-хун. Останете ли спокойно тук в лагера няма да му се случи нищо лошо. Но започнете ли да се катерите по скалата, ще го пронижа с ножа си. Искам да освободя пленения бледолик. Щом настъпи денят ще чуете какви условия ще поставя на вас и на вожда ви.

За кратко време долу се възцари абсолютна тишина. Команчите размисляха. После чух глас:

— Уф! Олд Шетърхенд никога няма да убие един беззащитен пленник. Нека моите братя изпълнят заповедта на То-кай-хун!

— Уф, уф, уф, хииииииии! — отговориха му другите, надавайки бойния си вик и аз ги чух как се втурнаха да тичат.

Положението в което се намирах никак не беше за завиждане. Наистина, нямах намерение да посягам на живота на вожда. Заплахата ми, че ще го убия не даде резултат. Воините му започнаха да се изкачват по височината. Но да нося То-кай-хун в тъмната нощ и то при такъв труден терен да избягам от преследвачите си съвсем не беше дреболия. Е да, ако всички бяха хукнали да ме гонят, бягството ми нямаше да е кой знае колко трудно. В такъв случай заедно с пленника си пак щях да се спусна долу и през изоставения бивак щях да офейкам към откритата равнина и описвайки дъга, щях да се добера до мястото където се намираха спътниците ми. Колкото и дръзко да звучат тези думи изпълнението на подобен план щеше да е безопасно. Но за мое съжаление известен брой команчи бяха останали в лагера. Петима или шестима от тях се намираха при огъня, където беше персиецът, за да го охраняват още по-зорко. Над десетина други бяха застанали долу срещу скалата и зяпаха нагоре към мен. При това положение не можех да сляза от площадката.

И така, не ми оставаше нищо друго освен да предприема опасното катерене. На всичко отгоре ръцете ми трябваше да са свободни, за да си помагам с тях. Бях принуден да нося вожда на гърба си като го вържа за тялото си. Когато това стана, с помощта на ласото и след преодоляването на всички препятствия и трудности, аз започнах да се оттеглям по пътя, довел ме дотук. Крясъците на индианците бяха престанали и не чувах нищо друго освен причинявания от самия мен шум, който не бе възможно да избегна. Колко често трябваше да се държа за издатини в скалата, или за дървета, за да не се сгромолясам долу! И тогава пращяха сухи клони и се търкаляха камъни.

Червенокожите лесно можеха да чуят тези шумове, понеже в момента пазеха тишина. Безмълвно се катереха нагоре, а причинявания от мен шум им сочеше пътя. Единствената надежда, която хранех, се градеше върху особеностите на местността. Аз познавах пътя, а на тях сигурно им беше много трудно да преодоляват пречките, създавани им от непознатия терен. Така аз вървях все по-нататък и по-нататък ту изправен, ту като пълзях между дърветата, ту катерейки се по скали, ту пързаляйки се надолу по стръмни склонове. И всичко това с вожда на гърба!

За нещастие устата на То-кай-хун все още не беше затъкната. И ето че той отново дойде в съзнание, разбрах го по раздвижването му. Невъзможно му беше да помръдне ръце или да използва краката си поотделно. Но макар да бяха вързани, той можеше да ги движи нагоре надолу, свивайки ги в коленете. И вождът добре се възползва от тази възможност, за да ме рита по краката отзад зад коленете. Това значително утежняваше катеренето ми, но все пак вървях напред. Но в този миг му хрумна, че ще е по-добре, ако заработи с устата вместо с краката и се развика:

— Насам, насам воини на команчите! Тук съм! Мъкне ме на гърба си!

— Млък! — срязах го аз. — Говоря сериозно. Ако не кротуваш, ще ти забия ножа!

— Забий го! — отвърна ми той подигравателно. — А как ще освободиш пленника, ако ме убиеш?

Той продължи да крещи, като само от време на време млъкваше, за да си поеме дъх. Разбира се при това положение неминуемо щях да попадна в ръцете на хората му. Ето защо извадих ножа, допрях острието в гърлото му и го заплаших:

— Ако не млъкнеш, веднага ще ти прережа гръкляна! — Колко много разчиташе команчът на човечността ми пролича от факта, че продължи да крещи, макар да почувства ножа ми на врата си.

— Тук съм, воини на команчите! Елате незабавно насам! Това трябваше да се прекрати. Крясъците му не само издаваха на хората къде се намирам, но ми и пречеха да доловя стъпките им в случай, че някои се озовяха нейде наблизо. Дали да го зашеметя за трети път? Но за тази цел трябваше първо да го развържа, понеже го носех на гърба си, а така щях да изгубя скъпоценно време. Затова посегнах с ножа през рамото си и леко забих острието му в горната част от гърдите на вожда.

— Куче! — изрева той.

— Още една дума и ще забия ножа си до дръжката в тялото ти!

При тези думи старият вожд млъкна, а аз останах няколко секунди напълно неподвижен, за да се ослушам внимателно. Нищо не помръдваше. Но в този миг… ето, до мен долетяха неясни гласове, но не откъм склона на планината, а откъм подножието й. Това ми издаде намеренията на индианците. Изкачването на стръмнината им се е видяло невъзможно, а виковете на вожда им бяха показали, че съм започнал вече да се спускам надолу. В такъв случай те трябваше само да ме изчакат и да ме заловят. Но не знаеха точно мястото където щях да се появя и бяха принудени да образуват дълга верига, която щом ме забележеха можеха да съберат. Оттам идваха и гласовете на команчите, подвикващи си един на друг.

Засега най-важното бе дали индианската верига щеше да се разпростре до скривалището на моите спътници. Ако наистина бе така, моето положение можеше да стане много опасно, понеже не беше сигурно дали въпреки присъщата им хитрост и енергичност двамата Снъфълси щяха да успеят да отблъснат неприятелите и да прикрият моето слизане от височината. Ето защо от този момент нататък започнах да се безпокоя за тях повече отколкото за самия себе си. Бях изминал вече най-трудната част от пътя си и спускането ми вървеше значително по-бързо. След десетина минути можех да бъда долу. Но ето че в същия миг внезапно изтрещя изстрел и някакъв глас извика:

— На ти за твоето любопитство, червенокож негоднико! Сега знаеш вече кои сме!

Беше гласът на Джим Снъфъл. Значи команчите бяха открили скривалището ни. Изстрелът по действува веднага — отначало неколцина индианци нададоха викове, а после към крясъците им се присъединиха и останалите. Това ми издаде дължината на образуваната от тях верига. Само след броени секунди чух още един изстрел и то на значително разстояние от мястото на първия. Веднага след него се разнесе гласът на Джим:

— Познавам този гърмеж. Драги Тим, ти стреля, нали?

— Йес.

— Само така! Дай им да разберат! Да видим дали ще могат да ни сторят нещо! За команчите туй ще е върховно преживяване!

Чуха се още няколко изстрела на които индианците отговориха с още по-силни викове. От тях разбрах, че команчите се отдалечават. Бяха получили един урок, който не можеха да пренебрегнат. След малко аз успешно се спуснах от стръмния склон. Долу заварих само един от двамата слуги на Джафар както и конете.

— Ти сам ли си тук? Къде са другите? — попитах аз.

— Няма ги — отвърна той. — Индианците се приближиха твърде много до нас и Джим Снъфъл бе на мнение, че трябва да ги прогоним.

В този момент долових шумолене в храсталаците и приближаващи се стъпки и човекът за когото току-що стана дума, се появи.

— Офейкаха — каза той без да ме забележи веднага, — и навярно скоро няма да се върнат. Дано само мистър Шетърхенд дойде по-бързо! Не ни стана съвсем ясно какво означаваха онези викове горе от стръмните скали. Кажи-речи звучаха така сякаш…

В същия миг погледът му падна на мястото където стоях. Той млъкна, направи две крачки към мен и после продължи:

— Zounds! Този пък кой е? Такъв дебелак като него човек все още не е…

— Само ти изглежда толкова дебел — прекъснах го аз. — Всъщност сме двама, мистър Снъфъл.

— Ха, ти ли си сър? — зарадвано възкликна той. — Слава Богу, че си…

— Тихо, тихо! — предупредих го аз. — Така си се разкрещял, сякаш трябва да те чуят чак в Мексико. Не знаеш ли колко наблизо са команчите?

— Наблизо ли? — изсмя се той. — И през ум не им минава! Е да, бяха наблизо, ама вече не са. Със собствените си очи видях как си плюха на петите. Дойдоха насам покрай подножието на планината вървейки един подир друг, като навярно искаха да образуват верига, за да те заловят. Ама ние ги разпръснахме.

— Успяхте ли да ги прогоните?

— Йес, успяхме и то как. Моят Тим заедно с останалите е по петите им, а аз се върнах, тук, за да те чакам.

— Ако е така тогава си се справил много добре и трябва да ти благодаря, че си ме отървал от индианците. Ето ръката ми, мистър Снъфъл. Вече разбрах, че мога да разчитам на теб.

— О, що се отнася до благодарността ти, тя е напълно излишна. Та нали вчера бяхме загазили в къде-къде по-опасно положение, от което ти ни измъкна. Но въпреки това — ето ръката ми! Уверявам те, че да стисна десницата на Олд Шетърхенд за мен е върховно преживяване. Но я ми кажи кой е този човек?

— Свали го от гърба ми! Нима не го позна по гласа? Та той крещеше достатъчно силно.

Джим развърза ласото и спусна пленника на земята. После се взря в лицето му и смаяно възкликна:

— Zounds! Та той е То-кай-хун, старият сатана! Как се докопа до него? Навярно съвсем случайно, а?

— Не, това ми беше целта.

— Невъзможно! Да не би да искаш да кажеш, че си тръгнал от тук с намерението да отвлечеш любимия вожд на команчите?

— Не е точно така. Тръгнах да измъкна мистър Джафар. Но се оказа изключено, понеже го охраняваха много зорко. Тогава „помолих“ вожда да ме придружи, тъй като щом е в ръцете ни, все едно че мистър Джафар е свободен.

— Пак си им скроил майсторски номер!

— Този път наистина не беше лесно. Но в момента е по-важно да насочим вниманието си към други неща. Несъмнено индианците ще са страшно настървени да освободят вожда си. Докато е светло те няма да дръзнат да се приближат до нас, но през нощта не е изключено някоя тяхна хитрост да има успех. Изстрелите са им издали къде се намираме. Ние сме в самия край на равнината в подножието на планината. На тях им е нужно само да образуват верига, която, описвайки полукръг навътре в саваната, вдясно, от нас отново да се затвори като стигне до самите скали. Така ще се окажем обградени и команчите ще могат да…

Тук бях прекъснат от появяването на Тим Снъфъл.

— Слушай, драги Джим — каза той, — изглежда сякаш червенокожите са… а-а, та това си самият ти, мистър Шетърхенд! Ами кой лежи на земята?

— То-кай-хун — отвърнах аз.

— Heigh-day! Ти ли го плени?

— Да. Идваш, за да ни съобщиш нещо ли?

— Йес, мистър Шетърхенд. Изглежда команчите ни кроят някакъв нов номер!

— Как стигна до този извод?

— Видях че бавно се промъкват към откритата равнина.

— Джим, чуваш ли, че имах право? Команчите започват да изпълняват онзи план, за който говорих. Побързайте да съберете всички наши хора! Нека безшумно дойдат тук и се приготвят за път. Междувременно аз ще поохладя ентусиазма на индсманите.

Взех карабината „Хенри“ и се отдалечих между храсталаците в посока на откритата прерия. Там легнах на земята и запълзях по радиуса на полукръга, който според предположението ми команчите се канеха да образуват. Когато ми се стори, че съм напред достатъчно, аз спрях и зачаках. И наистина ето че те се зададоха от ляво — бавно, приведени, един подир друг. След като първият от тях се приближи на около четири-пет крачки стрелях няколко пъти, но без да се целя в когото и да било и извиках:

— Назад! Тук с Олд Шетърхенд! Кой ще се осмели да продължи?

Разнесе се многогласен вик на уплаха и червенокожите изчезнаха. Стрелях още няколко пъти във въздуха, а после се изправих и побързах да се върна в скривалището ни. Там се бяха събрали вече всички мои спътници и Тим Снъфъл ме попита:

— Сър, ти стреля. По кого?

— По индианците! Или да не мислиш, че съм си направил удоволствието да сваля няколко звезди от небосклона?

— Значи команчите наистина са се промъкнали към прерията, за да ни обградят?

— Да.

— И после?

— Плюха си на петите.

— Значи можем да останем тук, а?

— Не, защото съм убеден, че ще повторят опита си, но нейде по-далеч от тук. И така, хайде да изчезваме!

Вождът чу целия ни разговор. Не виждах причина да крием от него намеренията си. Той не беше казал нито дума нито бе издал някакви признаци на живот. След като преметнах пушките си през рамо и се качих на коня, аз накарах спътниците си да ми го подадат и го сложих пред мен напреко на гърба на животното. После се насочихме към равнината и яздихме до мястото където при първото си идване в тази местност веднъж вече бяхме разменили пленения вожд. Там слязохме от седлата, спънахме конете и седнахме на земята. Команча поставихме в средата на кръга ни. Едва сега намерих време да разкажа как бях заловил То-кай-хун. Всички ме слушаха с нескрито удивление.

Все още не бях приключил разказа си, когато откъм планината долетя многогласен рев.

— Команчите са — каза Пъркинс. — Какво ли означава тази хубава хорова песен, мистър Шетърхенд?

— Отговорът е много прост. Макар че ги прогоних, те все пак са осъществили намерението си да ни нападнат. Обградили са скривалището ни и по даден знак всички вкупом са нахлули в него.

— Но птичките са вече отлетели!

— За нас е цяло щастие, че стана така. Команчите са обзети от голяма ярост, която ги е накарала да нададат такъв рев. Разгневеният вожд не успя да се сдържи и злобно изсъска:

— Ти каза, че команчите реват от ярост, но аз те уверявам, че ще зареват и от радост!

— Pshaw! — отвърнах аз. — Тяхното крещене е чиста глупост, а последните ти думи са още по-безразсъдни.

— Мълчи! То-кай-хун никога не изрича безразсъдни думи. Той добре знае какво говори.

— А аз знам какво си мислиш. Твоите воини ще си кажат, че искам да разменя пленения бледолик и следователно още рано сутринта ще трябва да разговарям с тях. Затова няма да се отдалечавам много от лагера им. Сега се питат къде ли ще прекарам нощта и къде ли ще преговарям с тях и отговорът, който ще си дадат сигурно ще е следният: там където веднъж вече преговаря с нас. И така, те ще използват нощта, за да се опитат отново да ни нападнат.

— Уф!

— Но няма да имат успех — продължих аз, — макар ти да залагаш последната си надежда на това нападение. Ако не таеше подобна надежда нямаше да изречеш онази заплаха. Както виждаш твоите думи са не по-малка глупост от крясъците на воините ти.

Съвсем съзнателно си послужих с думите глупост и безразсъдност. То-кай-хун беше нарушил даденото обещание и бе необходимо да го накарам да се почувства толкова засрамен и опозорен доколкото това бе съвместимо с моите обичайни принципи. Той не ми отговори и аз продължих:

— Ти изобщо не си достоен един истински воин да разговаря с теб, понеже опозори калюмета и не спази мира, който ни обеща.

— За мен е свещен само моят калюмет, но не и твоят. Защо не си послужи с моя калюмет. Олд Шетърхенд е много по-глупав, отколкото другите хора, обиждани от него с тази дума.

— Не съм постъпил нито глупаво, нито съм бил прекалено доверчив. Ако бях пушил твоята лула на мира даденото обещание щеше да е за мен също толкова свещено колкото ако беше подпечатано с моя собствен калюмет. Но аз познавам коварството ти и разказах на спътниците си подлите ти кроежи. Въпреки всичко не те принудих да си послужиш с твоята лула вместо с моята. Не го направих, защото знам, че нямам причина да се страхувам от теб. В сравнение с мен си жалък червей, който мога да смачкам всеки миг.

— И какво ще стане тогава с бледоликия, който е в ръцете ни?

— Pshaw! He разчитай много-много на това! Дори ти да не беше наш пленник, аз пак щях да го освободя.

Ясно ми беше, че не след дълго команчите отново щяха тайно да се промъкнат до бивака ни. То-кай-хун не биваше да види какви предпазни мерки щяхме да вземем. Затова накарах да го обърнат с гръб към нас и тихо започнах да се съветвам с моите спътници. Решихме Снъфълсите, Пъркинс, другите двама водачи и аз да тръгнем срещу евентуалните съгледвачи, а двамата слуги на Джафар да останат при вожда. Ние шестимата легнахме на земята и пълзешком изминахме известно разстояние. После им дадох указания да се разтеглят във верига дълга около четиридесет крачки, която да е ориентирана перпендикулярно към планината. Самият аз заех позиция в средата на тази права линия но изтеглен малко по-напред. Изпратеха ли команчите съгледвачи, за да разберат къде лагеруваме, непременно щяха да се натъкнат на нашата верига.

И този път не се бях излъгал. Не измина и половин час и ето че чухме гласа на Джим Снъфъл:

— Някой се кани да се промъкне между нас двамата. Дръж го здраво, драги Тим!

— Йес!

Двамата братя бяха залегнали от дясната ми страна — пръв беше Тим, а после следваше Джим. Огледах се и забелязах как, Тим се втурна към някакъв човешки силует, който току-що се изправяше на крака и се опитваше да избяга. С големи скокове човекът се насочи към мястото където лежах аз. Беше команч. Оставих го да се приближи на десетина крачки от мен и тогава внезапно се изпречих пред него. От уплаха той се закова на място макар и само за броени секунди, ала това време бе достатъчно, за да се озова при него с два скока, да го съборя и притисна на земята, докато Снъфълсите се притекоха и ми помогнаха да го вържем. Команчът не оказа никаква съпротива и не издаде нито звук.

— Спипахме го! — тържествуващо каза Джим. — Дали с него е имало и други?

— Доколкото познавам индсманите не е имало, понеже щяхме да ги забележим едновременно с него. Сам е — отвърнах аз. — Отнесете го при неговия вожд, а после да изчезваме оттук!

— Да изчезваме ли? Че къде ще ходим?

— Ще се преместим недалеч на някое място където няма да ни търсят. Току-що ми хрумна един план. Преди малко казах на вожда, че ще освободя пленения бледолик и без да го разменям срещу него. Тъкмо това се каня да направя. Отивам при гробовете на вождовете, където е пленникът.

— Но тогава ще попаднеш в ръцете на индсманите.

— Те не са там.

— Кой ти каза?

— Ето този съгледвач. Той хукна да бяга от вас двамата. Естествено имаше намерение да отиде при другарите си и те сигурно се намират в посоката накъдето пое команчът. И понеже се натъкна на мен, идвайки от дясно, червенокожите трябва да се търсят нейде наляво, там където са се спрели като не са ни заварили в скривалището. Освен това си правя и следното заключение: докато се намирах горе на скалата долу под мен се насъбраха повече от десет команчи, а други шест стояха при мистър Джафар. — Когато си отидох това не е било повече необходимо. Сигурно при пленника са останали най-много двама пазачи, а с тях лесно ще се справя. Другите са се присъединили към воините, тръгнали да ни нападнат.

Когато се върнахме при То-кай-хун и той видя новия пленник, вождът задълго спря върху него втренчения си поглед, ала нищо не каза.

— Е, какво става с твоята самоувереност? — попитах го аз. — Ще те освободят ли воините ти? Ние заловихме техния съгледвач.

— Въпреки всичко ще дойдат! — изфуча той.

— Може и да дойдат тук, но не и на мястото където отиваме. Скоро ще разбереш, че твоите надежди те лъжат също както ти искаше да излъжеш нас.

Развързахме краката на То-кай-хун и на съгледвача, за да могат да вървят. После си избрахме едно място отдалечено почти на два километра. Постъпих така, за да не би някой вик за помощ на вожда да достигне до слуха на команчите. След като внуших на спътниците си как би следвало да се държат, аз се отдалечих за да приведа в изпълнение новия си план. Сегашният ни бивак се намираше на малко по-голямо разстояние от гробовете на вождовете. Докато успеех да стигна до тях сигурно щеше да измине около час от пленяването на съгледвача. Въпреки това не се съмнявах, че индианците щяха да продължат да стоят на своята предполагаема позиция. Забавянето на разузнавача им с един час далеч не беше причина толкова скоро да се разтревожат. Бях доста сигурен, че при гробниците нямаше да срещна особена съпротива.

Това предположение се оказа съвсем правилно, понеже щом се промъкнах между храстите и се озовах срещу въпросното място на светлината на все още горящия огън забелязах само двама пазачи, седнали близо до пленника. На всичко отгоре за мен бе добре дошло и благоприятното обстоятелство, че индианците бяха с гръб към мен.

Легнах на земята и предпазливо запълзях към тях. По между ни нямаше вече храсти, а тревата бе толкова ниска, че не ми предлагаше никакво прикритие. Трябваше да се придържам в сянката хвърляна от двамата команчи в посоката откъдето се приближавах. Това бе трудна, но не и невъзможна задача. Най-сетне се озовах само на няколко крачки от тях. После безшумно се изправих и изваждайки револвера, с два-три скока застанах зад гърба на червенокожите. При шума от крачките ми двамата пазачи бързо се извърнаха. Изненадани те не успяха да отворят уста, но запазиха достатъчно самообладание, за да хванат дръжките на ножовете си и да се опитат да скочат на крака.

— Останете си на местата и не мърдайте иначе ще ви застрелям! — заплаших ги аз.

— Уф, уф! — възкликна единият. — Поразяващата ръка!

— Да, аз съм Поразяваща ръка. Не ми ли се подчините безусловно, загубени сте, а заедно с вас и вождът ви. Хвърлете ножовете!

Те се подчиниха. Приближих се до Джафар и прерязах ремъците му докато с револвера в другата си ръка държах пазачите в шах. После подканих персиеца:

— Вземи ремъците и вържи ръцете и краката на тези червенокожи джентълмени!

Той се изправи, за да изпълни нареждането ми. Тогава един от команчите заяви:

— Няма да позволим да ни вържете!

— Не се ли подчините ще ви застрелям, а и ще ви взема амулетите и скалповете и ще ги хвърля в огъня. После ще видите дали някога ще можете да попаднете във Вечните ловни полета!

— Уф! — възкликнаха те изплашено. След това повече не възразиха. Заплахата ми прекърши желанието им за съпротива. Персиецът ги върза.

— Ограбиха ли те, мистър Джафар? — попитах го аз.

— Да — отвърна лаконично той.

— Кой взе вещите ти?

— Вождът. Но у него има само дреболии. Всичко по-ценно бях сложил в товарното седло.

— То е в ръцете ни.

Обръщайки се отново към двамата пазачи, аз казах:

— Виждате до какво ви доведе вашето коварство и вероломство. Вашият пленник е пак свободен, а То-кай-хун е отново в моя власт. Сега ще напуснем това място. Един от вас ще ни придружи, за да стане свидетел на уговорката ми с вожда и после пак ще се върна тук като негов пратеник. То-кай-хун ще продължи да язди с нас докато се намерим извън всяка опасност. Затова ще взема неговия кон.

Джафар доведе своя жребец, а също и животното на вожда. Той донесе оръжията и останалите вещи, които се намираха на мястото където преди време беше лежал То-кай-хун. Освободих краката на един от пазачите, а после завързах ръцете му за стремето си. Запуших устата на неговия другар, за да не може да вика. След това стъпках огъня и докарахме конете.

Щом се озовахме в откритата равнина персиецът даде израз на чувствата си:

— Сър, за какво ли не трябва да ти благодаря! С всеки изминал час дългът ми към теб нараства. Ето че сега отново ме освободи.

— Но го правя за последен път! — казах аз най-сериозно.

— Разбира се! Мисля повече да не попадам в ръцете на тези сатани.

— Ако и в бъдеще си все така непредпазлив това неминуемо ще се случи.

— Що се отнася до мен, сигурно няма да се повтори.

— Да се надяваме. Я чуй!

Нейде зад нас се разнесе силен рев.

— Защо команчите крещят така? — попита персиецът. — Да не би да са заловили спътниците ни?

— Не. Та нали те са пред нас. Това е яростната реакция на индианците, когато са разбрали, че няма да могат да освободят вожда си. Върнали са се в своя бивак и са забелязали, че сме те спасили и сме отвлекли още един техен воин.

— Но ще ни преследват!

— Нека се опитат! Впрочем можеш да се радваш, че номерът ми успя, понеже иначе днешният ден щеше да е последният в живота ти.

— Наистина ли мислиш, че щяха да ме убият?

— Без милост и състрадание.

— Ужасни хора! И при нас живеят полудиви племена от които човек трябва да се пази, но все пак те не са толкова кръвожадни като индианците.

— С помощта на собствения си опит мога да ти докажа тъкмо обратното. Колко често в Ориента е бил заплашен животът ми само защото не съм мюсюлманин! А индианецът не знае що е религиозна омраза и е станал враг на белите само защото те непрекъснато и с всички средства се мъчат да го унищожат. Той просто защитава живота си. Това е всичко.

— Тогава ми обясни какво зло съм причинил тъкмо на тези команчи!

— Първо и ти си бял, и следователно си техен враг. Те не питат какво е личното ти отношение към тях. Освен това в момента пътуваш през техните земи и то без да си ги питал дали имат нещо против или не.

— Че какво могат да имат против?

— Да не би нищо? Нима аз имам право да пътувам из Персия така както например сега ти пътуваш тук?

— Разбира се!

— Наистина ли? Да бивакувам и да спя където пожелая? Да се прехранвам както си поискам? Да стрелям по добитък, елени и други подобни животни както ми се хареса? Да отнемем прехраната на законния собственик на земята, без да му позволявам да каже каквото и да било?

— Хм!

— Да, хм! Няма ли право всеки шейх още на вашата граница да иска данък от чужденеца, решил да мине през земите му?

— Така е.

— Ако някой тукашен вожд поиска същото, вместо заплащане ще получи куршум. Някога индианците са наброявали милиони и целият континент е бил тяхна собственост. От тези милиони са останали едва ли не само шепа хора, които безжалостно биват гонени от едно място на друго. Е, кой тогава е жестокият — индианецът или белият?

Персиецът не отговори, ала вързаният за стремето ми команч, който горе-долу бе разбрал думите ми, възкликна:

— Уф, Уф! И това го казва Олд Шетърхенд, макар че е бледолик!

— Винаги съм го казвал.

— Тогава ти си истински приятел на всички червенокожи мъже.

— Да, така е, и вие ще направите по-добре, ако не ни досаждате с вашето преследване.

— Иска ми се да го съобщя на моите братя, но не знам дали ще мога да се върна при тях. Ще ме освободи ли Олд Шетърхенд?

— Да. Ти ще присъстваш на разговора ми с вашия вожд. После ще те освободя, за да съобщиш на воините на команчите какво сме говорили с То-кай-хун.

Междувременно бяхме стигнали в непосредствена близост до мястото където бяхме оставили нашите спътници. Тъй като тук, в откритата прерия, посред нощ нямаше никакъв ориентир, аз изсвирих силно с уста и ми отговориха — изобщо не се бях отклонил от правилната посока. Посрещна ме гласът на Джим:

— Хей, сър! Ти ли си или свири някой друг?

— Аз съм.

— А ти… ха, та това са трима души вместо един! Дали мистър Джафар…

— Аз съм свободен! — прекъсна го персиецът, скачайки от коня. — Мистър Шетърхенд ме измъкна!

— Zounds! Това е пак един майсторски номер! А кой е третият джентълмен? Команч ли е? Туй е далеч повече от очакваното! Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— Йес — отговори брат му. Но противно на обичайния си пестелив начин на изразяване този път добави: — Това е великолепен номер. Признавам, че кажи-речи ме шашна.

— Така ли? Но аз съвсем не съм очарован, понеже да имам шашнат брат туй съвсем не е върховно преживяване.

Междувременно и аз слязох от седлото. Щом То-кай-хун видя, че действително съм довел неговия пленник, както и друг команч, той издаде едно гневно „уф!“ но иначе не каза нищо. Спътниците ми поискаха да научат как съм измъкнал Джафар от плен. Заявих им:

— Ще разбере те, когато ни остане повече време. А сега преди всичко трябва да разговарям с То-кай-хун. Искам да се подсигуря срещу повторно нарушаване на дадената дума от негова страна. После се обърнах към вожда:

— Нека То-кай-хун чуе думите ми! Той не удържа на даденото обещание и затова би трябвало да го убия. Животът му е в ръцете ми, но аз ще му го подаря. Обаче засега все още няма да го освободя, защото пак ще започне да ни преследва.

— Няма да ви преследвам — подхвърли той.

— Е да, но аз не вярвам на нито една от думите ги. Който веднъж излъже Олд Шетърхенд, той губи завинаги доверието му. Ти ще яздиш заедно с нас и то вързан върху коня! Воините ти няма да ни преследват, а ще чакат завръщането ти тук! Забележа ли, че са по петите ни, ще те застрелям!

— Уф! Те няма да се съгласят да чакат.

— Ще са принудени да останат тук понеже така ще им заповядаш.

— А кой ще им го каже?

— Ето този воин, когото доведох.

— Уф! Значи ще го освободиш?

— Да. Но ние незабавно ще тръгнем на път. Преди това обаче ще взема амулета ти. Остана ли доволен от теб, ще ти го върна и ще ти разреша да се завърнеш при твоите хора. Но ако не се съобразяваш с волята ми, амулетът ще бъде унищожен.

— Наистина ли ще удържиш на думата си и ще ме пуснеш да си вървя с моя амулет?

— Да.

— А как ще постъпят другите бледолики?

— Обещавам ти да застрелям всеки, който не се съобрази с дадената от мен дума.

— Вярвам ти! Нека подкрепим споразумението си с лулата на мира!

— Всъщност не е необходимо, понеже Олд Шетърхенд изпълнява обещания та си и без калюмета. Но нека бъде както искаш. Ще изпушим лулата на мира, но ще използваме твоята. Ти знаеш защо!

След приключването на тази церемония То-кай-хун даде на своя воин желаната от мен заповед. Аз развързах пратеника и той бързо изчезна в тъмнината на нощта. С него тръгна и плененият преди него съгледвач. После взех амулета на вожда и го пъхнах в джоба си. Вързахме То-кай-хун върху неговия кон и яздихме през цялата нощ докато най-сетне сутринта конете ни се измориха толкова много, че бяхме принудени да им дадем почивка.

В същото време Джим Снъфъл направи предложение някои от нас да се върне и да се опита да разбере дали команчите ни преследват. Аз обаче го сметнах за излишно, понеже бях убеден, че този път те щяха да се подчинят на заповедта на вожда си. Ставаше въпрос не само за живота му, а и което бе по-важно — за неговия амулет.

Три дни по-късно стигнахме границата на Ню Мексико и за мен бе вече крайно време да се разделя с групата, за да поема в първоначалната си посока. Развързах ремъците на То-кай-хун, върнах му амулета и му казах, че е свободен, но не бива да използва свободата си, за да приведе в изпълнение стария си план да нападане селищата на белите, понеже щях да намеря начини и средства да предупредя хората. Той си тръгна без да каже нито дума. Повторно му бях подарил живота, но бях убеден, че ако се срещнехме отново, щеше да гледа на мен като на враг.

Кратко беше сбогуването ми с Пъркинс и другите двама водачи, които не бяха свършили никаква работа. Джим Снъфъл ми подаде и двете си ръце и каза:

— Сър, по време на нашето пътуване не винаги бяхме на едно и също мнение. Но един разумен човек трябва да има достатъчно ум, ако иска да постъпва благоразумно като всеки благоразумен мъж. Затова и ние проумяхме, че ти винаги беше прав. Ще ни простиш ли?

— С удоволствие, драги Джим.

— Благодаря ти. Но какво каза? Драги Джим? За това ти благодаря специално, защото един Олд Шетърхенд да ти каже „драги Джим“ е върховно преживяване. Не си ли на същото мнение скъпи Тим?

— Йес.

— Well!

Значи се разделяме като приятели. Много ще се радваме пак да те видим. Ние ще яздим още известно време с мистър Джафар, може би до Санта Фе където той ще намери добри водачи за пътя до Сан Франциско. И тъй, сбогом, мистър Шетърхенд, и не забравяй двамата стари Снъфълси!

Стиснах му ръката, подадох десницата си и на неговия брат като им обещах:

— С удоволствие ще си спомням за вас. Или може би трябва да ви забравя, а драги Тим?

— He — отговори той кратко, но развълнувано, обърна коня си и препусна подир другите.

В момента само Джафар остана при мен.

— Сър — каза той, — не искам сега да изброявам всичко каквото ти дължа, но много ми се иска някога да мога да ти се отплатя. Дали ще е възможно?

— Казват, че всичко било възможно.

— А дали пак ще посетиш племето на арабите шаммари?

— Не мога да ти обещая, но не е изключено.

— Ще стигнеш ли до Персия?

— Не е невероятно.

— Не можеш ли да определиш по-точно по кое време?

— Не. Аз съм като птица без гнездо. А тя лети накъдето си по иска.

Значи не е възможно да кажеш кога и къде можем да се срещнем. Не е толкова важно какво съм в момента, а не знам какво ще стана по-късно. Но съм убеден, че все ще има какво да чуеш за мирза Джафар, сина на мирза Масук. Запомни това име! И за да се сещаш от време на време за мен, позволи ми да ти предложа това оръжие за спомен. Всъщност то бе и поводът да се запозная с теб и да ме спасиш. Ще ми направиш ли удоволствието да го приемеш?

Джафар ми подаде ханджара, който му бях върнал след като го освободих.

— Всъщност не би трябвало да приемам такъв подарък, понеже е извънредно скъпоценен. Но ще…

— Извънредно скъпоценен за човека, който ми спаси живота? — прекъсна ме той. — Искаше ми се да можех да те възнаградя още по-богато! Може би ще е възможно да го сторя по-късно. Но във всички случаи ти обещавам едно — човекът, който ми покаже този ханджар може да бъде сигурен, че ще направя за него всичко каквото пожелае, стига само да е във възможностите ми. Сбогом, приятелю! Другите са вече толкова далеч напред, че едва ги виждам.

— Сбогом! Благодаря ти за ханджара! Но все пак не си пожелавам някога тъкмо той да ми послужи за препоръка пред теб.

Стиснахме си ръцете, после се разделихме и тръгнахме в различни посоки — той пое на запад, а аз се отправих към Нъгит-Хил.

Думите на Джафар от последния ни разговор прозвучаха доста самоуверено, сякаш той знаеше с голяма сигурност, че някога ще стане човек с голяма власт и влияние. Какво представляваше в момента? Това бе загадка. Не беше споменал нищо за себе си, нищо за своя живот, за плановете си, а аз бях проявил достатъчно такт да не го разпитвам по тези въпроси. Всъщност той може да бъде и малко по-откровен към мен, понеже ми дължеше живота си, но и така беше добре, защото… дали изобщо някога щяхме да се видим? Ма scha Allah jekun, wa ma lam sch’a Allah jikun, — каквото пожелае Аллах то става, а каквото не желае не става!