Трубадур

Глава VI Когато попаднеш на девойка в беда

В десет без пет бях на прага на Ирина. Посрещна ме един от охранителите, които бях видял по-рано. Не се опита да ме претърси, а направо ме въведе в дома на шефа си.

Домакините ме чакаха в просторен хол. Бяха насядали на огромни бели кожени дивани, а около тях стърчаха още десетина души. Веднага разпознах Васил Костов, наричан още Мидения цар. Той беше едър, с огромни рамене и бицепси, но и поизпъкнал корем. Посивялата му коса бе подстригана съвсем късо и се губеше в тъмния загар на кожата му. Очите му ме посрещнаха с неодобрение. Когато му подадох ръка, той едва не я смачка в лапата си. Поне устоях да не направя гримаса от болка.

Ирина пое десницата ми галантно и при здрависването погали опакото на дланта ми с лявата си ръка. На лицето й се появи топла усмивка, която не изчезна оттам цял преди обед. Тази сутрин носеше сива пола до коляното и бяла риза с почти неприлично разтворено деколте. Аз бих закопчал поне едно копче по-нагоре.

Последен ме поздрави Христо Костов — погледът му блуждаеше и ъгълчетата на устата му висяха умърлушени. Личеше му, че го бяха вдигнали по-рано, отколкото бе очаквал. Долната половина на лицето му бе засенчена от вчерашна брада.

На диваните седеше още един мъж, който не ми бе представен. Той беше нисък, широкоплещест и около шестдесетгодишен. Очите му се криеха в тъмни сенки, които се появяваха след редовни запои и недоспиване. Лицето му беше гладко избръснато и отпуснато, а бузите му преминаваха в шия без никаква извивка. На стъклената маса пред него бе поставен пепелник, в който видях смачкани три фаса. Чакаха ме от поне петнадесет минути.

Първа заговори Ирина:

— Вече запознах близките ми със ситуацията — рече тя. — Утрешният опит за покушение над фамилия Костови.

Аз понечих да я поправя, но тя ми хвърли недвусмислен поглед над все така топлата си усмивка.

— Тези хора трябва да са луди — подхвърли Христо Костов. — Баща ми е на „ти“ с големите във Варна. Никой не може с пръст да го пипне.

— Радан и убийците му са професионалисти — казах аз. — Работил съм с тях. Ако им бъде наредено, ще убият дори президента на САЩ насред Белия дом. Те не са просто групировка; не се занимават с друг бизнес, нямат интереси, не ще ги срещнете из клубовете или на Рапонги. Единственият им занаят е да убиват и са го усвоили до съвършенство.

Костов-баща ме изгледа замислено. Държеше табакера от сребрист метал, вероятно — от сребро — и тъкмо си вадеше цигара. Измежду пръстите му се появи запалка и с едно щракване краят на цигарата му бе обгърнат от изпепеляващата ласка на огънчето. Мидения крал вдиша и върхът на цигарата се нажежи до червено, като драконова паст, готова да блъвне смъртоносни пламъци. Миг след това чудото на възпламеняването свърши — огънчето се стопи, а за яркочервения зной напомняха само дребни точици сред сивата пепел. Към тавана на стаята се издигна струйка прозрачен дим. Костов издиша и облакът се пръсна около лицето му, бързо отправяйки се нагоре в по-ефирна форма.

— Младежо, ти наясно ли си с другия ми бизнес? — попита ме той директно. Ирина запази спокойствие, но Костов-син едва ли не подскочи от мястото си.

— Знам, че повечето миди са на Златни пясъци, а не в морето — отвърнах. Той кимна.

— Аз съм истинският крал на Северното Черноморие. Има, разбира се, и други играчи, но те са дребосъци — реша ли, за една нощ ще ги разкарам от улицата. Тази хегемония продължава вече три години. Мислиш ли, че този Радан е нает от някой, лаком за бизнеса ми?

— Възможно е действията му да облагодетелстват нечий конкурентен интерес — отвърнах аз предпазливо.

— Баща ми, да отложим сватбата — извика младият Костов. — Не искам да застана пред олтара и да чакам някой да ми пръсне главата!

— Замълчи! — отсече Костов-баща. — Сватба ще има. Утре.

Ирина го погледна и му се усмихна топло. Годеникът й се изправи и закрачи нервно из стаята. Баща му го изгледа изпод вежди и продължи:

— Който и да си мисли, че може да се бъзика с мен, греши. Имам силата да смачкам всеки червей, дори да е изпълзял от Истанбул.

— Истанбул? Да не са турците? — намеси се отново Христо Костов.

— Не, сине, не са турците, те са мои приятели! — извика баща му, изпускайки си нервите. — Но може да е някой, дето иска да си мислим, че са турците! Седни си на задника и ме остави да го измисля!

— Моля ви… Василе! — Ирина стана от мястото си, застана зад бъдещия си тъст и сложи длани на раменете му. Очите й се насочиха към Христо, който беше застинал на едно място. Сякаш само с поглед, тя го накара да се върне на дивана. Кралят изсумтя одобрително и потупа нежно ръката на снаха си.

— Е, момко, как ще го направят? Казваш, че си бил един от тях и познаваш методите им?

— Имам известна представа — отвърнах аз и се почесах по брадата. — Мисля, че ще е на ритуала, пред всички. Ще внедрят свои хора сред персонала, сред гостите и ще ударят изведнъж. Искат да е показно, значи ще е човек с нож, близо до младоженците.

— А защо не снайперист? — попита непознатият, който досега беше мълчал.

— Всеки може да наеме снайперист. Яред Радан е по-изтънчен, по-брутален. Важно е не просто да убие, а как ще убие. Ще го направят на сватбата, в триумфалния за вас момент, пред очите на цялото общество. Грубо и кърваво.

— Разбирам логиката ти — кимна Костов-баща.

— Ако сега някак си се скриете, ще ви издебнат утре — продължих аз. — Няма да се откажат.

— Майната им! — извика Мидения крал и удари с юмрук по масичката пред себе си. Чинийките и чашките подскочиха, една се преобърна и се разля на паркета. — Ще събера 200 охранители, ще ги чакам да дойдат и ще ги изтребя до крак!

Ирина се наведе по-ниско над него и стисна силно раменете му.

— Успокой се, Василе, ще се справим! — промълви тя. — Всичко ще бъде наред и аз ще заживея щастливо под покрива ти!

— А мама? — попита изведнъж Христо.

Костов-баща изсумтя пренебрежително и натисна ядно остатъка от цигарата в дъното на пепелника.

— Майка ти не пожела да дойде на сватбата ти! Да си стои в Италия! Нея едва ли я грози опасност.

— Да разбирам, че госпожа Костова отсъства? — попитах аз.

— Не е твоя работа! — отряза ме Костов-баща.

— Василе! — Гласът на Ирина беше благ и умолителен. Тя се обърна към мен. — С майката на Христо не си допаднахме още от първата ни среща. Ще оставя времето да изглади различията между нас.

Непознатият извади пакет марлборо и запали. Гледаше ме с присвити очи през цялото време и отново ме заговори:

— Казваш, че си бил там, в квартирата му.

— Да.

— Василе, сватба ще имаш — каза той на Костов-старши и стана. — Аз си тръгвам. Ще ти се обадя по-късно. Длъжник си ми.

— Благодаря ти, Мироне — отговори Мидения крал и се изправи да изпрати госта си. Двамата напуснаха салона и останахме само аз, Ирина и Христо. И девет гарда.

— Кой е господинът? — позаинтересувах се аз.

— Чичо Мирон, приятел на баща ми още от казармата — каза ми Христо. — Иначе — ГДБОП.

— И какво ги прави толкова близки до днес?

— Знаеш как е — рече Христо и вдигна рамене. — Ти на мен, аз на теб.

Към обяд имах нова среща с „чичо Мирон“. Заведе ме на ресторант и се заинтересува живо не само от Яред, но и от мен. Казах му, че съм наемник на свободна практика и в момента издирвам момиче, избягало от дома си.

— Предполагам, че ако сега се разровя за теб, няма да открия връзка с този Радан, нали? — попита той, докато разкъсваше ципурата си.

— Никаква, вярвай ми.

— И се появяваш така изведнъж, за да предупредиш семейството за грозящата ги опасност?

— Съвсем не — отвърнах му аз и отпих от бирата си. — Срещнах бивш колега и от него научих, че Радан е във Варна. Дойдох да го открия и да се помиря с него. Условието беше да участвам в следващия му удар. Когато обаче разбрах, че сред целите е Ирина, не се и поколебах. Познаваме се от деца и няма да позволя да й се случи нещо лошо.

— Ирина не е типичната девойка в беда — рече Мирон, когото междувременно бях вече идентифицирал като полковник Мирон Славов, шефа на ГДБОП във Варна. — Но оценявам загрижеността ти за нея.

— Моля.

— Ще те питам само веднъж, момче — рече той и ме посочи с вилицата. — Мога ли да разчитам на теб?

В три следобед бях отново в дома на Костови. Оставаше по-малко от час до следващата ми среща със Славов и исках да разменя няколко думи с Ирина — в случай, че нещо се случеше с мен.

МЛ-ът го нямаше, което ме наведе на мисълта, че го няма и Христо. Още по-добре, и без това не го харесвах. Отказвах да повярвам, че Ирина ще се омъжи за този смотаняк заради парите му.

Охраната вече бе инструктирана, че съм вътрешен човек и никой не ме претърси. Обръщаха обаче дяволски голямо внимание на всички останали — явно предупреждението ми за внедрени атентатори бе взето на сериозно. По стълбите до втория етаж срещнах само младия Румен, който ме изгледа неодобрително.

— Горе ли е Ирина? — попитах го аз. Нямаше я нито в двора, нито на първия етаж, а така и не бе намерила време да ми издиктува номера си.

— Госпожицата е горе, почива си — рече Румен, натъртвайки на всяка дума. — Ще я обезпокоиш.

— Достатъчно съм й близък, за да го направя — казах му аз и го подминах. Той сякаш искаше да опита да ме спре, но се отказа. Стори ли ми се, че по лицето му мина тъмна сянка?

Тъй като разговори с Румен не влизаха в плана ми за оставащото време, аз продължих към стаята на Ирина. Почуках кратко на вратата и след като не ми беше отговорено, влязох. От оставен на нощното шкафче лаптоп долиташе джаз музика. В стаята нямаше никого, но пък чух шум от течаща вода откъм вратата на банята. Дрехите й бяха захвърлени на леглото и на пода. Реших, че няма да е учтиво да нахлуя при нея под душа, дори и след секса снощи. Седнах на едно кресло до вратата на терасата и се подготвих да я изчакам.

Докато си чакам, започнах да разглеждам стаята. Имаше голямо високо легло на старовремска рамка, масичка, нощно шкафче, будоар с огледало, по което бяха закачени снимки и картички. Въпросното кресло, в което се бях натресъл, беше изключително удобно. По светлия килим на пода се търкаляха обувките на Ирина, полата й и черният й панталон със сребърна тока. В дъното имаше ниша, в която видях гардероб и шкафче за обувки. На стената срещу леглото бе закачен голям LCD телевизор.

Изведнъж се усетих, че пропускам нещо. Станах от креслото и огледах внимателно дрехите. Черният панталон не беше на Ирина. От другата страна на леглото открих и чифт мъжки обувки, както и риза и бельо. За момент се почувствах изключително глупаво, а водата в банята спря да тече и аз вече можех да разпозная гласове — един женски и един мъжки. Не исках Христо Костов да ме намрази допълнително, затова прецених, че веднага трябва да се изнеса. Преди да стигна до вратата на стаята обаче, видях, че бравата на вратата към банята се движи. Залегнах мигновено до леглото и открих, че високата ретро рамка позволява да се намърдам отдолу. Натиках се възможно най-тихо и се опитах да не мисля за нито един филм, в който мъжът под леглото изглежда глупаво.

Те се появиха около пет секунди по-късно, стъпвайки боси по килима. Стъпалата им оставяха влажни петна. Ирина седна на леглото, а мъжът се просна отгоре му. Подматрачната рамка издаде тих стон, но удържа̀. За мой късмет.

Следващите думи ще ги помня цял живот.

— Иринке, направо ме изцеди докрай!

Не ме смути толкова директният подтекст. Не ме възмути и фактът, че само преди десетина часа аз можех да кажа същото на тази жена. Потресе ме осъзнаването, че слушах гласа на Васил Костов, а не на сина му Христо.

— Сигурна съм, че довечера ще ме питаш за още — отвърна му Ирина.

Те се разкикотиха и по това, което чух, последваха няколко минути на целувки и милувки. След това Ирина стана, отиде до гардероба — от моята позиция я виждах до пъпа — гола и грациозна; извади бельо и си обу бикини, след това си сложи и сутиен — не го видях, но го предположих.

— Мирон ще се обади всеки момент — рече Костов.

— Дано. Много ще ми олекне — отвърна Ирина.

— Знаеш какво още означава това — каза Костов.

— Знам — потвърди тя.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита Мидения крал.

Ирина спря да се облича и се върна до леглото. Краката й спряха на една ръка разстояние от мен. Тя приседна и сви единия крак под себе си, а другият остана да се полюшва пред мен.

— Василе, направи каквото е нужно. Ние с теб, Христо, това е важното. Той сам си е виновен. Достатъчно ми е, че ни навлече толкова неприятности.

— Добре — изсумтя Костов. — Просто искам да съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост в последния момент.

— Достатъчно глупости съм правила вече. Научих се — отговори му Ирина. — Знаем ли къде е в момента?

— Видял се е с Мирон, сега вероятно е някъде наоколо. Когато всичко приключи, го извикай да се видите. Ще го причакат на стълбите.

— Както кажеш. Хайде, ставай. Някой може да те търси. Няма да ти хареса да те намерят в леглото на снаха ти, и то преди сватбата! — тя се засмя след последните си думи.

— Чакай само Христо да замине за Холандия! — рече Костов и също се засмя.

Двамата станаха и се заобличаха. Преди да излезе от стаята й, той я целуна на прага и й прошепна, че я обича. Ирина му каза да се маха и да я остави да се подготви. Когато вратата тихо се затвори, тя се върна на леглото, отпусна се и въздъхна дълбоко.

Можех да се измъкна тихо след час и повече никога да не се върна, да я оставя на съдбата, която си е изковала и да се посветя на себе си, преди да умра. Аз обаче не го направих. Лежах на килима под нея, слушах я как диша и стисках зъби. Ирина бе първопричината да се опълча на Яред и да стигна изобщо до сегашното си положение. Споменът за нея ме бе топлил през стотиците нощи, прекарани в странство, и нейният идеализиран образ ме бе връщал към човещината в моментите, в които се бе изплъзвала между пръстите ми. Представяйки си Ирина, аз изваждах дулото на пистолета от устата си и се впусках отново във водовъртежа на живота, вярвайки, че някой ден отново ще изплувам към нея.

Самата тя обаче ми изглеждаше вече много по-потънала от мен. Лежах под нея, притисках устни между зъбите си и чаках да чуя как ще заплаче, как останала сама, ще свали маската си и ще потърси покаяние. Вместо това дишането й стана равномерно и предположих, че е заспала.

Измъкнах се тихо и се изправих до нея като сянката на миналото й. Тя лежеше по гръб, отпусната на леглото, все така с дрехите. Устните й бяха леко разтворени и пропускаха дъха й. Клепачите й потреперваха. Затворих очи и се опитах да си я представя като някогашната Ирина, но не успях. В съзнанието ми се появяваха само голите й крака до тези на Мидения крал.

Бях направил за нея каквото ми бе по силите. Мирон се беше оказал човек с ресурси и явно щеше да се разбере някак с Яред Радан. Оттук нататък ми оставаше да се измъкна, защото усещах, че вече не съм желан в дома на Костови.

Излязох тихо от стаята — в коридора нямаше никого — и тръгнах надолу. Румен ме посрещна изненадан на стълбите и докато се чудеше какво да каже, му подхвърлих:

— И с теб ли е спала?

Той замлъкна, по бузите му изби червенина, а в очите му блесна гняв. Пръстите му се свиха в юмруци и изпъна стойка, но се овладя и не ми налетя. Поглади с длан наболата си брада и ми рече:

— Не смей да говориш така за госпожицата!

По реакциите му познах, че едва ли той ще е човекът, който трябваше да ме причака, затова се възползвах от момента да го отсвиря и да побързам да изляза навън. Озовах се на входната врата и вече полагах усилия да превключа мислите си от Ирина към напускане на проклетия й дом. Отворих вратата, огледах се набързо с готовност да застрелям всеки, тръгнал към мен, и чух взрива.

Беше мощен, прекалено мощен, за да е газова бутилка или пък граната. Беше от онези взривове, които помитат всичко по пътя си и свалят черчеветата от прозорците на сградите околовръст. Беше от онези взривове, които можеха да накарат прозорците на къщата да изкънтят, макар че се намираше на километри разстояние. Отекна два пъти — първичната детонация, след това и втората, която преодолява съпротивата на стените и с пълна сила разгръща обема си, поглъщайки всичко.

Изтичах до оградата, която гледаше към Варна, и затърсих епицентъра на експлозията. Облакът се бе скупчил над един от жилищните квартали. Достатъчно прозорлив бях, за да преценя чий беше този квартал и чий дом е бил взривен. Въпреки пепелта, покрила мястото, аз можех да видя, че е пометена не само къщата на Яред, но и всички сгради на околните улици. Вероятно от двора на моя някогашен наставник бе останал само кратер.

Обърнах се към къщата и видях Ирина, застанала на балкона. Очите й бяха вперени в посока на взрива. Тя издиша тежко, сложи ръка на гърдите си и се върна в стаята. Дори не ме забеляза.

Двама от мъжете на Костов обаче не бяха като нея. Експлозията бе привлякла вниманието им за момент, но аз определено бях по-интересен. Те тръгнаха бавно към мен, първият с разперени ръце в стил „не бягай настрани, нищо няма да ти се случи“, а другият — с дясна ръка, бъркаща под сакото му, и усмивка, казваща „ела да видиш какво имам за теб“.

Прехвърлих оградата, все едно беше нищо, и секунда по-късно вече бях извън полезрението им. Те нададоха викове и чух как се втурват след мен, но аз вече се отдалечавах със завидно темпо през гората. Нямаха никакъв шанс да ме настигнат.

Близо час по-късно ми се отдаде да издиря подходящ самотен представител на закона. Оставих го завързан и в несвяст в багажника на автомобил в близост до плажа на Аспарухово. Докато го откриеха, щях да съм приключил. Патрулката с включени сирени ме отведе до местопроизшествието за нула време. Униформата ми позволи да навляза в периметъра, без да ми задават неудобни въпроси. Търсенето ми започна.

Там беше ад.

Всичко беше сиво — земята, хората, небето. Тук-таме продължаваха да горят пожари, които огнеборците на Варна потушаваха с помощта на доброволци. Десетки мъже се бяха втурнали да помагат, да вадят пострадали или да изнасят тела. Сградите на две пресечки околовръст бяха рухнали — все тухлени къщи, строени от собствениците си или от техните родители. Тъпчех през дървени отломки, били някога маси и столове и чувах как под кубинките ми хрускат порцелан и стъкло. На две стъпки от мен видях под купчината да се подава омазана в кръв ръка и се втурнах да помогна. Стиснах безчувствените пръсти и дръпнах, за да видя дали мога да изтегля нещастника директно, но паднах назад, а крайникът, свършващ след лакътя, остана в ръцете ми. Аз изтрих невярващо кашата от пот и пепел от лицето си и се отдалечих заднишком.

Къщите от вътрешния кръг, където живееше Яред, не бяха рухнали. Те бяха издухани от бруталната сила, откъснати от основите и пръснати по съседните улици. Наистина имаше кратер, дълбок около метър. В епицентъра тела нямаше как да бъдат открити. Яред, синовете и дъщерите му, бяха разкъсани от зверския взрив и разпратени по всички краища на Варна. До петата си видях парче месо, черно-кафяво, било допреди шестдесет минути част от някое от децата на Радан. Момче или момиче? По изгорялото не си личеше.

Един пожарникар на двадесетина метра от мен ми викна и започна да маха енергично. Аз се затичах към него. Под отломките различих крак. Панталонът беше поизгорял, както и кожата под него, но определено беше крак, прикачен към цял човек. Двамата с пожарникаря повдигнахме голяма овъглена греда и я отместихме встрани. Разринахме парчетата тухла и мазилка и отдолу се подаде тяло. Кракът помръдна. Пожарникарят веднага се развика за лекар и след десетина секунди видях как жена с бяла престилка и сива чанта препуска към нас. С общи усилия изровихме тялото и видях, че е момче. Аз го повдигнах леко, той беше отпуснат като гумен маркуч и подложих главата му на коляното си, за да върна гърдите и гърлото му на една линия. Въпреки липсващото око, черната кожа и изгорялата коса аз го познах — Хасан, когото бях саботирал в Предизвикателството.

Лекарката започна да го опипва, а аз го предадох на грижите на появил се отнякъде доброволец към Червения кръст. Огледах мястото — сигурно имаше още десетки тела. Яред беше изпепелен заедно с цялото си домакинство. Късметлиите като Хасан едва ли бяха много. Навярно имаше и неколцина по задачи извън дома. Седем, осем, девет? Едва ли повече. Домът, в който бях израснал, бе унищожен до последната прашинка. Миналото ми бе мъртво, вече нищо нямаше да ме преследва, освен Диана. Със или без ножовете на Яред, аз щях да се опитам да стигна до нея. Чакаше ме път към пущинака. Защо обаче не тръгвах?

Покрай мен мина полицай, който носеше нещо в ръцете си. Загледах се — поредното дете, този път момиче. Краката му висяха като черни клечки. Мъжът занесе телцето до едно одеяло, зави го вътре като вързоп и отново се разрови наоколо.

Чичо Мирон се беше погрижил за проблема на Костови. Щеше да се погрижи и за мен, ако се появях отново там. Сватба щеше да има и да заживеят дълго и щастливо — свекърът със снаха си, младоженецът в Холандия, а свекървата някъде в Италия. Хепи енд.

— Колега, ела да ни помогнеш!

Обърнах се и видях трима униформени. Млади, стари, дебели, ниски — за мен те винаги са били част от проблема. Избягвай ги, използвай ги, убивай ги, ако се наложи. А сега те стояха до голям метален шкаф и им трябваше четвърти, за да го отместят. Аз се приближих и огледах обекта. Вратата бе все така заключена, но една от стените бе поддала и имаше процеп.

— Взривът го е изхвърлил през стените — рече едно от ченгетата. — Тази проклетия е преминала през няколко прегради, преди да падне тук и все още е цяла.

Друг извади кози крак и започна да напъва. Заедно повдигнахме шкафа и го завъртяхме, така че усилията по отварянето му да са по-малки. Накрая дебелата ламарина поддаде и съдържанието започна да се изсипва. Имаше скъпоценности и пачки пари. Изпадна пистолет. Униформените започнаха да ритат и да блъскат шкафа, за да направят отвора по-широк. Измъкнаха дървена кутия, един я отвори, погледна вътре и я захвърли зад гърба си.

— Ти от кой район си? — попита ме най-възрастният „колега“.

— От Галата — отвърнах аз. — Дойдох по спешност.

— Хайде, младеж, отиди и помогни на пожарникарите с онази стена там — той посочи към група огнеборци на около петдесетина метра от нас. — Рухнала е май върху човек. Ние тук ще се оправим.

Аз го изгледах за миг в очите, после отклоних поглед. Преди да се отдалеча, подритнах дървената кутия на метър-два. Щом ми видя гърба, ченгето се фокусира отново върху шкафа. Аз вдигнах кутията, сложих я под мишница и се огледах наоколо. След това отидох при вързопа, оставен по-рано, разгънах одеяло, отворих кутията и положих Близнаците върху изгореното телце. Завих го наново, повдигнах го и го понесох вън от епицентъра.

Оглеждах лицата на мъжете и жените около мен. Всички бяха черни, гневни, с чисти вадички от сълзите, които са се стичали по бузите им. Не бе нужно да имаш близък сред пострадалите, за да заплачеш в този ден. Достатъчно бе да си човек, да мислиш разумно, да вярваш в нещо добро, да имаш сърце и то още да бие в гърдите ти.

По-късно в новинарската емисия казаха, че са открили шестдесет и двама загинали, осемнадесет души били в болница, двама в неизвестност. Голяма част от жертвите, най-вече деца, не можели да бъдат идентифицирани. Апелираха всеки запознат със случая да се свърже с МВР. Главният секретар се изказа остро срещу организираната престъпност. Премиерът обвини опозицията, че заради охраната на протестите в провинцията и по кварталите има по-малко полицаи и сигурността ни на граждани е застрашена. Бивш шеф на ДАНС сподели подозренията си, че политическият курс на кабинета ни е направил мишена за глобалния тероризъм. Лидерът на опозицията поиска оставката на правителството, задето не може да се справи с тероризма. Председателят на Народното събрание обвини президента, че е бил на посещение в Катар, когато държавата е обект на терористична дейност. Посланикът на САЩ подчерта, че в един такъв момент трябва да сме единни и силни, да не правим никакъв компромис с тероризма, и че разполагането на американски ракети със среден обсег около Варна би предотвратило следващ удар. Двама телевизионни водещи направиха паралел между атентата на маратона в Бостън и атаката срещу жилищен квартал във Варна.

Докато светът полудяваше, аз бях в мола и мерех черен официален костюм. По-късно бях на фризьор срещу двадесет лева; с включено изплакване. Същата вечер се сдобих и с голям букет бели рози. Имах да ходя на сватба.

Новините в 7:00 гръмнаха с поредния взрив — малко след полунощ се била възпламенила газовата бутилка на автомобил „Фолксваген Пасат“. Пътникът, шестдесет и три годишен мъж, не успял да излезе навреме и изгорял като факла. По-късно бил идентифициран като генерал Мирон Ламбев от ГДБОП.

Големият ден на Ирина дойде. От дома на приятелката й Зара я взе кортеж от шест черни мерцедеса и я откара в катедралата. След като се венчаха пред Бога, веселата процесия я откара на Галата, където щеше да се състои тържество и изнесен ритуал. Присъстваха всички, които Васил Костов очакваше да види: бивши покровители, бизнес партньори, гъзолизци и други членове на варненския елит. Гостите се стичаха като река и от столицата. Беше пълно както с манекенки, така и с по-скъпите служителки на Мидения крал — никога не бях виждал толкова много дълги крака, стегнати дупета и разголени гърди на едно място. Дворът едва побираше гостите. Имаше скулптури от лед — лебеди, русалки, кораби, птици — десетки сервитьори, музиканти, разпоредители, шофьори и охранители.

Ирина беше прелестна в перленобялата си рокля. Двамата с Христо застанаха пред фасадата на къщата, където ги приветства кметът на Варна. Като длъжностно лице, с властта, дадена му от Република България, той щеше да узакони брака. Гостите жужаха като пчелен кошер, когато пред всички излезе Васил Костов. Той извади микрофон, с чиято помощ призова да запазим минута мълчание в памет на жертвите на терористичния акт от предишния ден. И така, общински съветници, бизнесмени, други държавни служители и останалият цвят на българското общество притихнаха за шестдесет секунди. Част от тях дори не знаеха за инцидента, но не можеха да си позволят да им проличи.

Минутата рязко свърши, когато оркестърът засвири Менделсоновия марш. Младите влюбени изкачиха мраморните стъпала пред дома си под дъжд от бели и жълти венчелистчета. Кметът започна речта си под погледите на няколкостотин души. Когато Христо каза: „Да“, ръкоплясканията бяха оглушителни. Когато го каза Ирина, тълпата направо избухна. В следващите десетина минути видни личности излязоха да поздравят семейството и да обявят подаръците си публично. След шестия от тях се появи един от сервитьорите с голям правоъгълен пакет в ръце. Всички аплодираха в захлас, очаквайки да видят какъв ще е подаръкът. Христо пое пакета, а Ирина, с микрофона в ръка, прочете на глас картичката върху капака на кутията.

— От чичо Мирон, за щастливото бъдеще на младите влюбени!

— Моят приятел Мирон не успя да дойде днес, но като истински джентълмен ни показва, че не е забравил за празника! — извика Васил Костов и започна шумно да пляска, за да нажежи тълпата. — Иринка, отвори подаръка!

Булката, все така държейки микрофона, вдигна нагоре капака и изражението й замръзна. Писъкът й, многократно усилен от микрофона, прокънтя над хората, които недоумяваха за причината. Тя блъсна кутията от ръцете на Христо, която падна на стъпалата, разтвори се и съдържанието й се изсипа. Пред очите на гостите по стълбите се разтроши овъглено детско телце. Дори тези най-отзад успяха да различат черните остатъци от крака, ръце, глава и торс, които тупкаха по белоснежните стъпала и се разпадаха при удара с мрамора.

Настана смут. Булката стоеше превита, с ръце плътно до гърдите си, и хлипаше все така на микрофона. Христо Костов стърчеше наблизо и гледаше ту нея, ту баща си. Васил Костов бе като глиган със зачервените си очи, търсещ къде е отговорният за това. В двора му обаче имаше стотици, които в този момент му изглеждаха еднакво — гузни, все едно са знаели какво се крие в кутията; мълчаливи, сякаш те са я донесли; смутени, че са се озовали точно тук и точно сега.

Това ми бе достатъчно. Всеки момент повечето от гостите щяха да предпочетат да се измъкнат от конфузната ситуация с булката и детското трупче; и да напуснат двора, преди някой да ги е снимал, че са били тук. Тълпата бе достатъчно гъста и хаотична, за да се измъкна. Ирина щеше да помни сватбения си ден и цената, която е платила за него, през целия си живот; видях го в очите й, когато събори кутията, и не грешах.

Бях сред първите, които се насочиха към портала и останах неприятно изненадан от факта, че е затворен. Прескачането на портите пред всички не беше част от плана ми. Следващото, което не ми хареса, бе, че между решетките на крилата бе омотана верига, дебела колкото китката ми.

— Скъпи гости, моля ви, настанете се удобно! — прокънтя гласът на Мидения крал зад гърба ми. — Ще опитате специалитети и напитки от всички краища на света! Нека всички ние игнорираме тази шега с лош вкус и не позволим на някой глупак да развали празника ни!

Гостите се засуетиха, а междувременно сред тях плъзнаха десетки сервитьорки с къси поли и дълбоки деколтета, разнасящи табли с чаши шампанско. Музиката отново зазвуча, почти непринудено весело. Като че ли моментът с изнасянето щеше да се размине.

Ето че ново явление привлече вниманието ми — откъм морския хоризонт се появи хеликоптер. В началото шумът от пропелерите му остана скрит от музиката, но след няколко минути бе вече ясно отличим. Мнозина го забелязаха, започнаха да го сочат и да обсъждат предназначението му. Ирина, която донякъде се беше овладяла, погледна под вежди свекъра си и се усмихна. Все така с микрофона, тя го попита:

— Татко, това поредната изненада от теб ли е?

Костов опита да се усмихне, но гледаше не толкова към нея, колкото към летящата машина, която бързо приближаваше къщата. В този момент само ние двамата с него осъзнавахме, че хеликоптерът не е част от неговата организация. Когато машината се приближи на около сто метра от оградата, рязко се завъртя и се обърна с борд към нас. Беше син „Кугър“, навярно един от наскоро закупените за военноморските сили. Страничната врата се отвори и пред очите ни излезе възрастен мъж с дълги бели коси, които се вееха около него под силата на перките и вятъра. Разстоянието не бе достатъчно голямо, за да сбъркам това лице. Мъжът извади иззад гърба си мегафон и един познат глас прокънтя над тържеството.

— Специални поздрави за Принцесата и нейния принц! Ядохме, пихме и се веселихме! Но ето че каквото е обещано, трябва да бъде дадено! И змеят излиза от морето, за да вземе Принцесата!

Васил Костов отреагира пръв — хвана Ирина през раменете и я задърпа към къщата.

Аз се прилепих към зида и паднах по задник.

А от вътрешността на хеликоптера се завърта картечница М134.

Следващата една минута изтече мъчително бавно.

Картечницата М134 е наследник на онази, разработена от Гатлинг през далечната 1861 година. Ако тази на Гатлинг е произвеждала оптимистично 400 изстрела в минута, което е на половината от възможностите на модерен картечен пистолет, то разработената през двадесети век М134 може да се похвали със завидните 2000 до 6000 изстрела в рамките на шестдесет секунди. Броят на наредените в лентата на Яред амуниции би могъл да варира от 500 до 5000. Аз бих заложил на около 3000. Представете си какво могат да направят 3000 оловни оси калибър 7,62, заредени с гнева на Радан и запратени по сватбарите със скорост от 850 метра в секунда.

Да изпадам в подробности би било жестоко. Пред очите ми загинаха стотици. Куршумите минаваха с една и съща лекота през ледени скулптури, автомобили и хора. Ревът на бясно въртящите се шест цеви, звънтенето на удрящия се в земята водопад от гилзи и писъците се сливаха в ода за човешкото безумие.

Христо Костов и кметът на Варна бяха покосени едновременно, навярно от едни и същи куршуми. В един момент бяха там, в следващия се бяха разлетели на парчета. Една от шаферките, известен модел на бельо и царица на чалготеките в столицата, направи последния си танц във въздуха и се завъртя като кукла на конци. Износител на биотор, който бе лежал само три години за предумишлено убийство, се раздели с лявата си ръка, преди да осъзнае какво се случва. Съпругата на неформалния лидер на общинските съветници във Варна се сдоби с огромна дупка в корема си при излизането на куршума от него. Главата на позабравен писател сатирик се пръсна редом със силиконовите гърди на мис Златни пясъци, към които бе наведена, за да чуе как бие сърцето й. Кръвта изпълваше въздуха на ефирни облачета, на капки, на струи, на вълни и се плискаше по земята. Телата цопваха в локвите и повече не помръдваха. Мнозина опитаха да излязат през портала, първите бяха едва ли не смачкани върху решетките, а когато хеликоптерът направи рязък завой и картечницата ги закова в гръб, те останаха на пихтиеста купчина пред металните крила на портата.

Летящата машина направи още един по-малък кръг, картечницата довърши още тридесетина държащи се на краката си гости и след това плавно кацна насред двора. От нея слязоха Яред и още двама въоръжени мъже. Откъм портала се появиха други двама, прехвърлиха оградата и се присъединиха към останалите. Петимата тръгнаха към къщата, спорадично разстрелвайки оцелелите по пътя си.

Аз отместих тялото на непозната девойка, която се бе строполила върху ми, поразена в гърба, и се изправих. Новият ми костюм бе целият в кръв. Хубавата ми прическа беше непоправимо развалена. Нямах обаче нито една дупка по себе си. Не вярвах да ме бяха забелязали в навалицата — бях успял да се просна на земята преди гибелния дъжд да покоси тълпата.

Затичах се към къщата. Пътьом застрелях в главата пилота на хеликоптера, който изобщо не очакваше да ме види. От вътрешността на къщата отекнаха още изстрели.

Ненавиждах Ирина заради това, в което се бе превърнала. Споделях яростта на Яред от убийството на всички негови близки. Но нямаше да му позволя да я убие. В името на момичето, в което някога се бях влюбил и като отмъщение към човека, който ме бе превърнал в беглец и самотник.

Докато стигна входната врата, изстрелите се бяха пренесли на втория етаж. Прекрачих труповете на Румен и още един негов колега. На площадката между етажите бяха двама от мъжете на Яред. Застрелях ги, без да ме усетят, директно в тиловете. Докато телата се свличаха, аз бях взел последните стълби и застрелях трети от хората на Яред, който тъкмо се обръщаше към мен. Нахлух в стаята на Ирина, за да видя как Радан се е навел над Васил Костов с пистолет, насочен към главата му. Последният от хората му се опита да ме спре, сборичкахме се, избих му оръжието, блъснах го на леглото и го застрелях. Междувременно Яред тегли куршума на Мидения крал, усмихна ми се и скочи през стъклената врата към терасата. Аз гръмнах след него, но пропуснах. Последвах го веднага и насочих пистолета си към него. Той стоеше, със спокойно изражение, с пистолет, опрян в челото на Ирина.

Някогашната ми първа любов се бе притиснала към каменните перила и ме гледаше с широко отворени очи. Роклята й вече не беше бяла — по нея имаше не едно червено петно. Прибраната й в красив кок коса сега висеше на места покрай лицето й. Гримът се беше размазал и черна вадичка се бе стекла до средата на лявата й буза. Все още стискаше булчинския си букет.

— Е, Трубадур, всичко свършва тук — рече Яред.

— Свърши за прекалено много хора — отвърнах му аз. — Върви си! Ти си вече никой! Нямаш нищо!

— Да, момче, нямам нищо… — промълви той. — Това беше подло. Да посегнеш на всичките си братя и сестри… Да ги избиеш по такъв жесток начин… Когато отидох и видях…

— Не исках да се получи така, Яред — рекох аз. Говорех истината.

— Какво искаме и какво правим са две напълно различни неща — каза той. — Кръвта на семейството ми бе отмъстена. Остана само да се разберем с теб. Имахме сделка — донасяш ми главата й или аз идвам да я взема. Срокът ти изтече, когато тя каза „да“.

— Няма да ти позволя.

— И какво ще направиш, ще ме застреляш? Дори да умра, пръстът ми ще се свие около спусъка и ще й пръсна мозъка.

Ирина се разплака наново.

— Защо, защо е всичко това? — извика тя. — Всичката тази смърт! Защото едно момче се е влюбило в мен преди десетина години?! Заради няколко младежки чукания?

Яред я изгледа продължително. След това я натисна с пистолета.

— На колене!

Тя се свлече долу и роклята й се разстла по пода.

— Ти също, Трубадур!

— На колене също мога да те убия — рекох му аз.

— Не ти го казвам като човек с пистолет, момче — отвърна ми той. — Казвам ти го като баща на син. Коленичи пред мен с последното уважение, което ти е останало!

Чуваха се вече сирени. Полиция, пожарна, бърза помощ — пчеличките на 112 летяха към разлетия мед.

Подчиних му се, но все още го държах на мушка. Насмешливата усмивка бе изчезнала от лицето му. Яред ме гледаше, както когато имаше да ми казва нещо много важно.

— Знаеш ли защо изобщо те превърнах в Трубадур?

— Заради Ирина. Не ти се подчиних. Отхвърлих покровителството ти.

— Глупак! — отсече той. — Ще ти разкажа една история. Преди много години имах син — Емир. Беше най-прекрасното момче. Бях го обучил да бъде най-добрият и той се превърна в най-добрият. Беше първородният ми син. Уби го заблуден куршум при безредиците, които предизвика Хомейни. Разбираш ли? Интелигентен, красив, атлетичен, добър в сърцето си, обучен да бъде войн, да бъде лидер, бисерът в шепата ми, любимецът на всички — умря от заблуден куршум. Дори не разбрахме чия ръка го е покосила. Мъката ми бе неизмерима. След него ми се раждаха само дъщери. Години наред, от близо дузина жени, семето ми създаде само момичета. Бях прокълнат. Единственото ми момче — убито на улицата. И ето, че само дни след смъртта му, се роди ти — първото момче от две десетилетия! Не можех да повярвам на късмета си — боговете се бяха смилили над мен, даваха ми втори шанс! Пренесох се в Европа, в Истанбул, и за да не стана жертва на уроки, те отгледах като един от многото — уж сирак, растящ под моето крило. Ала ти бързо се доказа — най-силният, най-бързият, най-съобразителният! Истински син на баща си, независимо как те бях третирал! Моят нов Емир!

— Това са лъжи! — извиках аз. — Баща ми е бил твой приятел, ти си ми разказвал десетки пъти за него!

— Лъжи бяха тогава, Емир. Лъжи, които трябваше да те предпазят. Защо мислиш, не те сгодих от малък за никоя от дъщерите ми? — попита ме Яред. Ръката му се беше отпуснала и пистолетът вече не се опираше в челото на Ирина, а сочеше някъде към рамото й.

— Ти ме подгони заради Ирина! Признай го! — извиках му отново аз. Естествено, че бях прав. Обмислял го бях през многото нощи далеч в чужбина. Яред държеше на подчинението. Аз му се бях опълчил, бях нарушил правилата. Нямаше как да е мой баща — възползваше се от ситуацията.

— Какво значи тази тук за мен, момче? — той побутна рамото на Ирина с дулото на пистолета. — Младежко увлечение, прищявка? Първа любов? Ако исках, досега сто пъти да съм я убил. Знаех за нея още от първата ви среща. Тя те разсейваше и ти доставяше онова, което аз все още не можех.

— Защо тогава? — попитах аз.

— Все пропускаш нещо в живота си, Трубадур, или по-скоро — някого. Маргинализираш я, забравяш за нея, изтласкваш я от мислите си, а тя все пак беше там. Говоря за Джехане. Изнасили я и избяга!

— Това с Джехане беше грешка, признавам — рекох аз. — Не бях на себе си от мъка по Ирина.

— Това не променя факта, че напълни със семе утробата на сестра си! — отсече той директно.

— Тя не ми е сестра! И ти не си ми баща! Лъжец! — изкрещях аз и пръстът ми сам дръпна спусъка. Прострелях го в гърдите един път, после по навик втори път. Яред падна назад към парапета и се свлече на пода. Пистолетът се изплъзна от ръката му. Ирина се хвана за главата и легна настрана, обляна в сълзи.

Случвало ли ви се е да работите над нещо усилено? Да изпълнявате задача, която поглъща цялото ви време, изпива цялата ви енергия, поглъща цялото ви въображение, но вие знаете, че това се иска от вас, че по-доброто ви бъдеще зависи от перфектното изпълнение? Дали сте всичко от себе си, вложили сте душа и тяло, цялото ви ежедневие се е въртяло около нея. И в един момент вашият шеф или клиент идва и ви казва, че ви благодари за усилията и че повече няма нужда от крайния резултат; изначалните данни били грешни, бюджетът бил изчерпан; поръчителят се отказал; появила се е нова, по-печеливша концепция. И вие оставате с пръст в устата. Поглеждате назад, виждате един голям отрязък от живота си, изпълнен изцяло с изпълнението на задачата, и ви казват, че същият този отрязък няма никаква стойност, не съществува — бяло петно. Енергията, с която бихте постигнали много други неща, която бихте вложили в самоусъвършенстване, в пътувания, дори в развлечения, е пропиляна. Вие сте пропилян. В главата ви напират въпросите „Защо?“ и „Как?“, но няма кой да ви отговори. Миг по-късно животът около вас ще продължи да тече все така, но за вас вече не е същото — празнината, която се е отворила назад, започва да поглъща времето, което ви предстои. Съмнения, угризения — какво, ако се случи отново? Нима какъвто и избор да направя сега, няма да е пак погрешен?

Аз стоях над издъхващия Яред Радан и осъзнавах, че не само съм убил баща си, но и съм прелюбодействал със сестра си. След седем години ми просветна, че именно Джехане е причината да стигна дотук. Замислих се как е изглеждал онзи ден в очите на Яред — намират я нея разголена и видимо обладана, а аз бягам като престъпник. Той сякаш ми четеше мислите.

— Това, което направихте, ме съсипа — изхъхри Яред, плюейки кръв. — Честта ми не позволяваше да ви оставя под покрива си. Хиляди пъти бих предпочел теб пред Джехане, но ти избяга. Бих я удавил още на следващия ден, за да залича престъплението ви, но ти сам се нарочи като престъпник.

— Не знаех… — промълвих аз.

— Други обаче знаеха. Изгубех ли честта си, щях да изгубя всичко. Ти сам изкова съдбата си, момче, сам се превърна в Трубадур.

— Съжалявам — рекох аз.

— Толкова години, толкова твои братя загинаха… Макар и по този начин, ти доказа, че си най-добрият — продължи Яред. — Когато те видях преди три дни, повярвах, че блудният син ще се завърне. Дадох ти задача, която щеше да го докаже. А какво направи ти — унищожи всичко…

След тези думи той отпусна глава назад и очите му останаха отворени. Това бе краят на Яред Радан, господарят на убийците, бащата на много дъщери, на двама синове, загинал от ръката на един от тях.

Наведох се към Ирина и й подадох ръка. Тя ме погледна уплашено, трепереше, но все пак пое помощта ми. Изправи се до мен и се облегна на рамото ми. Двамата пристъпихме към разбитата врата на терасата. Полицейските сирени бяха вече пред портите.

Изстрелът отекна самотно и кратко. Ирина потрепери, усетих я с цялото си тяло. Видях как куршумът излезе под гърдите й, поднасяйки на булката последно алено цвете и се заби в стената на стаята. Краката на Ирина омекнаха и тя увисна в ръцете ми. Обърнах се назад към Яред, който лежеше с глава, подпряна на парапета, и поклащаща се ръка, стискаща пистолета.

— Последната задача… — успя да каже той, преди да го застрелям отново.

Натисках спусъка, докато не изпразних целия пълнител. При всеки удар тялото му подскачаше и се мяташе и ставаше все по-червено. Ирина вече не мърдаше. От ъгълчето на устата й тръгваше тънка струйка кръв. Тя ме погледна с уморените си очи и размазания си грим.

— Просто исках да съм щастлива — бяха последните й думи.

Положих я на плажа, далеч и от Яред, и от Васил Костов.

Поне сега можеше да не е ничия друга, освен моя. Някъде над мен цареше шумна суматоха; виеха сирени и крещяха хора. Липсваше им само булката. Все някой щеше да се досети да провери надолу по стълбите, губещи се в гората, но вярвах, че имам достатъчно време да се сбогувам с нея. Строполих се на пясъка до Ирина и се опитах да оплача съдбата си, но сълзите не тръгваха. Очите ми бяха сухи. Нямах вече сълзи за никого, само задача за изпълнение. Да сляза в Ада, на който принадлежах, и никога повече да не се върна.