Турски гамбит

Глава седма

Сбърка Варя, много сбърка. Пътуването до Букурещ излезе повече от скучно.

Да се разведрят в столицата на румънското княжество освен французина се бяха наканили още неколцина кореспонденти. Ясно беше, че в близките дни, че дори седмици, театърът на военните действия няма да поднесе нищо интересно, руснаците няма да се оправят скоро, след плевенската касапница — и журналистическото братство се наточи да вкуси от тиловите съблазни.

Приготовленията се проточиха доста и затова тръгнаха чак на третия ден. Всички освен Маклафлин бяха на коне, а Варя като дама я настаниха заедно с него в кабриолет и се наложи да гледа отдалеч французина, който яздеше недоволния от бавното темпо Ятаган, и да си беседва с ирландеца. Той пък от своя страна всестранно обсъди с Варя климатичните условия на Балканите, в Лондон и в Средна Азия, разказа как са направени ресорите на неговия екипаж и най-подробно й описа няколко остроумни шахматни етюда. Всичко това й развали настроението и по време на почивките тя просто намрази оживените си спътници, в това число и поруменелия от чистия въздух Д’Евре. На втория ден от пътуването — тъкмо бяха подминали Александрия41 — й поолекна, понеже към кавалкадата се присъедини Зуров. Беше се отличил в сражението, храбростта му го направи адютант на Соболев и генералът дори искаше да го представи за ордена „Света Анна“, но хусарят беше предпочел вместо орден да му дадат една седмица отпуск, за да се поразкърши, както казваше самият той.

Ротмистърът отначало забавляваше Варя с джигитовка — късаше й, галопирайки, сини минзухари, жонглираше със златни империали, препускаше изправен в цял ръст на седлото. После предприе опит да си сменят местата с Маклафлин, но получавайки флегматичен, ала решителен отказ, прехвърли на рижата си кобила безропотния кочияш и зае неговото място на капрата, откъдето разсмиваше Варя с измишльотините си за своя героизъм и за интригите на ревнивия Жеромка Перепьолкин, с когото новоизлюпеният адютант бе на нож. Така стигнаха Букурещ.

Както и беше предрекъл Ераст Петрович, откриването на Лукан се оказа лесно. Следвайки инструкциите на шефа си, Варя отседна в най-скъпия хотел „Роял“, спомена името на полковника пред портиера и научи, че son excellence42 е добре познат тук — и вчера, и оня ден правил гуляи в ресторанта. Със сигурност го очаквали и днес.

До вечерта имаше още много време и Варя тръгна да се поразходи по лъскавата „Каля Могошоаей“, която след живота в палатка й се стори направо като „Невски проспект“: елегантни екипажи, шарени сенници над прозорците на магазините, ослепителни южни хубавици, лъскави брюнети със сини, бели, дори розови сюртуци, мундири, фуражки, сполети. Руска и френска реч заглушаваха румънската. Варя изпи две чаши какао и изяде четири пасти в истинско кафе и щеше съвсем да се разтопи от удоволствие, но минавайки покрай магазин за шапки, хвърли едно око в огледалната витрина и ахна. Ето защо мъжете, с които се разминаваше, гледаха настрани или през нея!

Пепеляшката с избелялата си небесносиня рокличка и провисналата сламена капела просто излагаше руските жени. Докато по тротоарите се кипреха същински месалини, облечени по най-последната истинска парижка мода!

Варя страхотно закъсня за ресторанта. Бяха се разбрали с Маклафлин за седем часа, а когато се появи, минаваше осем. Като истински джентълмен кореспондентът на „Дейли поуст“, безпрекословно се бе съгласил да я придружи (няма да ходи сама в ресторанта, току-виж я взели за кокотка), а и сега не й отправи никакъв упрек за закъснението, но видът му бе крайно нещастен. Нищо, брашно назаем тъпкано се връща. Из целия път я мъчи с метеорологическите си познания, сега поне да е полезен с нещо.

Лукан още не бе се появил в залата и Варя от чисто човеколюбие помоли да й бъдат обяснени тънкостите на староперсийската защита. Ирландецът, който изобщо не забеляза настъпилата у Варя промяна (а за нея бяха отишли шест часа време и почти всички пътни пари — шестстотин осемдесет и пет франка), сухо отбеляза, че не му е известно нищо за такава защита. Наложи се Варя да прояви интерес към климата и по-специално дали по тия места винаги е толкова горещо в края на юли. Оказа се, че винаги, но това изобщо не можело да се сравнява с влажната жега в Бангалор.

И когато в десет и половина позлатените врати се отвориха и подпийналият потомък на римския легат влезе в залата, Варя толкова му се зарадва, че скочи от мястото си и му помаха с неподправена сърдечност.

Появи се обаче непредвидено усложнение в образа на закръглената шатенка, вкопчила се в полковника. Усложнението изгледа Варя с неприкрита злоба, което я смути — не й беше хрумвало, че Лукан може да е женен.

Полковникът обаче разреши проблема решително като истински военен — той плесна лекичко спътничката си с длан малко под величествения шлейф — шатенката изсъска нещо ядно и възмутено се оттегли. Явно не му е жена, каза си Варя и се смути още повече.

— Нашето полско цвете разтвори листенца и се оказа прекрасна роза! — възкликна Лукан и се втурна към Варя през цялата зала. — Ах, каква рокля! Каква шапка! Боже, нима съм на Шан-з-Елизе!

Глупак и простак, нищо повече, и въпреки това пак е приятно. Варя дори му позволи да й целуне ръка, пренебрегна принципите си заради делото. Полковникът с небрежна снизходителност кимна на ирландеца (не е опасен) и без да чака покана, седна на масата. На Варя й се стори, че Маклафлин също се зарадва на румънеца. Или се бе уморил да говори за климата? Не, едва ли.

Келнерите отнесоха кафеника и кекса, които беше поръчал пестеливият кореспондент, и вече носеха вина, сладкиши, плодове и сирена.

— Ще има да си спомняте Букурещ! — обеща Лукан. — В тоя град всичко ми принадлежи!

— В какъв смисъл? — попита ирландецът. — Притежавате големи недвижими имоти в града ли?

Румънецът не го удостои с отговор.

— Можете да ми честитите, мадмоазел. Моят рапорт бе високо оценен и в най-скоро време очаквам повишение!

— Какъв рапорт? — отново се заинтересува Маклафлин. — И какво повишение?

— Цяла Румъния я очаква повишение — заяви полковникът с важна физиономия. — Вече е абсолютно ясно, че руският император е надценил силите на армията си. От достоверен източник научих — той демонстративно сниши глас и се наведе, като гъделичкаше бузата на Варя със засукания си мустак, — че генерал Криденер ще бъде отстранен от командването на Западния отряд и обсадата на Плевен ще оглави нашият княз Карол.

Маклафлин измъкна от джоба си бележник и взе да си записва.

— Какво ще кажете за една разходка из нощен Букурещ, госпожице Варвара? — използва паузата, за да прошепне в ухото и Лукан. — Ще ви покажа неща, които не сте виждали във вашата скучна северна столица. Честна дума, ще има какво да си спомняте.

— Става дума за решение на руския император или просто за желание на княз Карол? — попита досадният журналист.

— Достатъчно е само желанието на негово височество — отсече полковникът. — Видя се, че без Румъния и нейната доблестна петдесетхилядна армия руснаците са безпомощни. О, господин кореспондент, велико бъдеще очаква страната ми. Скоро, много скоро княз Карол ще бъде провъзгласен за крал. А вашият покорен слуга — добави той, обърнат към Варя, — също ще стане важна персона. Не е изключено дори да стана сенатор. Прозорливостта, която проявих, бе заслужено оценена. Но какво решихме относно романтичната разходка? Настоявам.

— Ще си помисля — мъгляво обеща тя, трескаво мислейки как да насочи разговора към нужната й тема.

В този миг в ресторанта влязоха Зуров и Д’Евре — съвсем не навреме от гледна точка на задачата, но въпреки това Варя се зарадва: пред тях Лукан няма да е толкова нахален.

Полковникът проследи погледът й и недоволно измърмори:

— Изглежда, „Роял“ се превръща в хан. Трябваше да се настаним в отделно сепаре.

— Добър вечер, господа — весело поздрави познатите си Варя. — Букурещ е малко градче, не смятате ли? Полковникът тъкмо ни се хвалеше колко прозорлив се е оказал. Той наистина предрече, че щурмът на Плевен ще завърши с поражение.

— Сериозно? — Д’Евре внимателно изгледа Лукан.

— Изглеждате превъзходно, Варвара Андреевна — рече Зуров. — Какво сте си поръчали, това „Мартел“ ли е? Ей, момче, чаши!

Румънецът си изпи коняка и мрачно огледа двамата новодошли.

— Кому го е предрекъл? Кога? — присви очи Маклафлин.

— В рапорт до своя владетел — поясни Варя. — И сега тая му прозорливост е получила заслуженото възнаграждение.

— Заповядайте, господа, почерпете се — направи широк жест Лукан и скочи от мястото си. — Всичко е на моя сметка. А ние с госпожа Суворова отиваме на разходка с файтон. Обещано ми е.

Д’Евре учудено вдигна вежди, а Зуров възкликна недоверчиво:

— Какво чуват ушите ми, Варвара Андреевна? Отивате с Луката?

Варя бе на ръба на паниката. Да тръгне с Лукан означаваше завинаги да погуби реномето си, а и не се знае какво ще излезе от всичко това. Откаже ли се обаче — проваля възложената й задача.

— Ей сега се връщам, господа — произнесе тя с премалял глас и бързо закрачи към изхода. Трябваше да си събере мислите.

Във фоайето тя се спря пред високо огледало с бронзови украси и опря длан в пламналото си чело. Как да постъпи? Да се качи в стаята си, да се заключи и да не отговаря на тропането? Извини ме, Петя, не ми се сърдете, господин титулярен съветник, не става шпионка от Варя Суворова.

Вратата изскърца предупредително и в огледалото, право зад гърба й, се появи зачервената и ядосана физиономия на полковника.

— Виноват, мадмоазел, но с Михай Лукан такива не минават. Давате ми един вид аванси, а сега решавате да ме изложите пред всички, тъй ли? Не сте познали! Тук не ви е пресклубът, тук съм си у дома!

Галантността на бъдещия сенатор бе изчезнала безследно. Кафяво-жълтите му очи сипеха сякаш мълнии.

— Да тръгваме, мадмоазел, каляската ни чака — и на рамото на Варя неочаквано се отпусна мургава космата ръка с неочаквано силни, сякаш направени от желязо пръсти.

— Да не сте полудели, полковник! Не съм ви някоя куртизанка! — извика Варя, оглеждайки се за помощ.

Във фоайето имаше доста хора, предимно господа с летни сака и румънски офицери. Те с любопитство наблюдаваха пикантната сцена, но нямаха никакво намерение да се застъпят за дамата (ако това изобщо беше дама).

Лукан каза нещо на румънски и зрителите се засмяха с разбиране.

— Много ли пи, Маруся? — попита един от тях на руски и всички се засмяха още по-силно.

Полковникът властно хвана Варя през кръста и я помъкна към изхода толкова решително и ловко, че не й даваше никаква възможност за съпротива.

— Нахалник! — възкликна Варя и посегна да удари плесница на Лукан, но той успя да хване ръката й. Лицето му се озова плътно до нейното, лъхна я мирис на алкохол и одеколон. Ще повърна, изплашено си помисли тя.

Но в следващия миг ръцете на полковника я пуснаха. Чу се силен плясък, а после кънтящ удар и Вариният мъчител залитна към стената. Едната му буза аленееше от шамара, другата беше побеляла от тежкия юмрук. На две крачки отзад рамо до рамо бяха застанали Д’Евре и Зуров. Кореспондентът тръскаше пръстите на дясната си ръка, а хусарят разтриваше кокалчетата на лявата.

— Между съюзниците мина черна котка — констатира Иполит. — Хем това е само началото. Няма да ти се размине само с бой по мутрата, Лука. За такива обноски спрямо дама ще ти надупчим кожата.

Д’Евре не каза нищо, само мълчаливо издърпа бялата ръкавица от ръката си и я захвърли в лицето на полковника.

Лукан разтърси глава, изправи се, потърка скулата си. Огледа единия, после другия. Най-странното за Варя бе, че и тримата май забравиха за нейното съществуване.

— На дуел ли ме предизвиквате? — попита румънецът пресипнало, сякаш насила цедеше френските думи. — Двамата едновременно? Или все пак един по един?

— Изберете си който ви харесва повече — сухо тръсна Д’Евре. — Ако ви провърви с първия, ще си имате работа с втория.

— А, не! — възмути се графът. — Да ги нямаме такива. Аз пръв казах за кожата, първо ще се гърми с мен.

— Да се гърмим ли? — избухна в неприятен смях Лукан. — Не, господин мошенико, оръжието избирам аз. Много добре знам, че и двамата с господин драскача сте прочути стрелци. Но тук е Румъния и ще се бием по нашенски, по влашки.

Той се провикна нещо към зрителите и няколко румънски офицери на драго сърце измъкнаха сабите си от ножниците и ги поднесоха с дръжките напред.

— Избирам мосю журналиста — изпука с пръсти полковникът и сложи ръка на ефеса на своята сабя. — Изберете си което и да е от тия остриета и заповядайте на двора. Първо ще надупча вас, а после ще окастря и ушите на господин скандалджията.

Тълпата зашумя одобрително, някой дори викна: „Браво!“

Д’Евре сви рамене и взе най-близката сабя.

Маклафлин разблъска зяпачите:

— Спрете! Шарл, вие сте откачили! Стига дивотии! Той ще ви убие! Боят със саби е балкански спорт. Вие не го владеете!

— Като учех фехтовка, тренирахме с еспадрони43, това е почти същото — невъзмутимо отвърна французинът, докато претегляше оръжието в ръка.

— Господа, недейте! — обади се Варя, най-сетне гласът й се беше върнал. — Всичко стана заради мен. Полковникът пийна малко повече, но не е искал да ме обижда, сигурна съм. Стига толкова, това е нелепо в края на краищата! В какво положение ме поставяте? — гласът й трепна жално, но никой не чу молбата й.

Без дори да погледнат дамата, в името на чиято чест се забърка цялата история, глутницата мъже, оживено дискутирайки, се упъти по коридора към вътрешното дворче. При Варя остана само Маклафлин.

— Страшна глупост — каза той ядосан. — Какви еспадрони? Виждал съм румънците как въртят сабята. Тук никой не застава в трета позиция и не казва: „гарде!“ Секат те на резени като кървавица. Ах, какво перо загива и колко идиотски! Ах, тая френска фукня! И тоя пуяк Лукан също ще си изпати. Ще го натикат в затвора и ще има да лежи, докато не излезе амнистия по случай победата. При нас в Британия…

— Боже, какво да се прави, боже — мърмореше обърканата Варя, без да го чува. — Аз съм виновна за всичко, само аз.

— Да, кокетството е голям грях, госпожице — неочаквано лесно се съгласи ирландецът. — Още от времето на Троянската война.

Откъм двора долетя задружният рев на множество мъжки гласове.

— Какво става там? Нима всичко е свършено? — хвана се за сърцето Варя. — Толкова бързо? Вървете да видите, Шеймъс. Моля ви!

Маклафлин мълчеше и се вслушваше. На добродушното му лице бе замръзнал тревожен израз. На кореспондента явно не му се отиваше на двора.

— Какво чакате? — подкани го Варя. — Може би има нужда от медицинска помощ! Ах, какъв сте…

Тя се втурна към коридора, но насреща й вече дрънчеше с шпори Зуров.

— Колко жалко, Варвара Андреевна! — викна той отдалеч. — Каква непоправима загуба!

Тя обречено опря рамо о стената, брадичката и затрепери.

— Как можахме в Русия да изгубим традициите на дуела със сабя! — не спираше да се тюхка Иполит. — Красиво, зрелищно, ефектно! Това не ти е пуф-паф и край. Това е балет, поема, Бахчисарайски фонтан!

— Стига сте дрънкали глупости, Зуров! — изхълца Варя. — Кажете най-после какво става там?

— О, това заслужаваше да се види — възбуденият ротмистър ги изгледа двамата с Маклафлин. — Всичко свърши за десет секунди. Значи така. Малко сенчесто дворче. Каменни плочи, светлина от фенери. Зрителите сме на балкона, долу са само двама — Д’Евре и Луката. Съюзникът волтижира — върти сабята, рисува осмици във въздуха, подхвърля дъбово листо и го разсича надве. Публиката е във възторг, ръкопляска. Французинът чисто и просто стои и чака нашият паун да си прибере опашката. После Луката прави скок напред и чертае с острието ключ „сол“ на фона на атмосферата, а Д’Евре, без да помръдне крак, само леко се привежда назад, избягва удара и мълниеносно, дори не успях да видя как е станало, цъква румънеца през гърлото със самия край на острието. Оня само каза „бълбук“, стовари се по очи, пририта и край — излезе в безсрочна оставка без пенсия. Дуелът свърши.

— Прегледаха ли го? Мъртъв ли е? — забързано попита ирландецът.

— По-мъртъв не може да бъде — увери го хусарят. — Толкова кръв изтече — стига да напълни Ладожкото езеро. Варвара Андреевна, ама вие май се притеснихте! Пребледнели сте като смъртник! Опрете се на мен — и той с удоволствие прегърна Варя през кръста, което в дадената ситуация беше добре дошло.

— Ами Д’Евре’? — измънка тя.

Зуров сякаш случайно премести ръката си по-нагоре и безгрижно съобщи:

— Че какво му е на него? Тръгна към комендантството да се предава. За такива работи, то се знае, не галят с перце. Цял полковник закла, не е да кажеш някое юнкерче. Ще го натирят във Франция, това е най-малкото. Чакайте да ви разкопчая копченцето, да дишате по-леко.

Варя нито виждаше, нито чуваше каквото и да е. Опозорена съм, мина през ума и. Навеки загубих правото да ме наричат почтена жена. На ти сега игра с огъня, на ти шпионски истории. Аз съм една лекомислена глупачка, а мъжете — мъжете са зверове. Заради мен убиха човек. И няма да го видя повече Д’Евре. А най-страшното е, че се скъса нишката, която водеше към вражеската паяжина.

Какво ли ще каже Ераст Петрович?