ТРЕТА ЧАСТ

Ала ние виждаме само смътно, като през огледало, та истината, преди да ни се разкрие изцяло, се появява на части (ах, колко трудни са те за разгадаване) в този грешен свят, така че трябва да разчопляме верните белези и там, където те изглеждат неясни и почти изтъкани от воля, насочена изцяло към злото.

- Умберто Еко „Името на розата“

Трийсет


Добре е, че дойде - подигра се Лорд Господар. - Хубава шапка!

Влизането в Среброто беше като да се притискам към лепкава мембрана. Повърхността се накъдри, когато я докоснах. Когато се опитах да стъпя вътре, се съпротиви. Притиснах по-силно. Костваше ми значително усилие да накарам ботуша си да пробие сребристата кожа. Напъхах се вътре до бедрото.

Огледалото продължаваше да ме притиска обратно с гъвкава еластичност.

За миг стоях наполовина във всеки от световете, лицето ми през огледалото, тилът ми в къщата, единият крак в Среброто, другият навън. Точно когато мислех, че ще ме изхвърли с плющенето на гигантски ластик, то поддаде, засмука ме вътре, топло и неприятно влажно, и препъваща се ме изхвърли от другата страна.

Бях очаквала да се озова в дневната, но бях в нещо като тунел от влажна розова мембрана. Дневната беше по-далеч, отколкото бе изглеждало в огледалото. Имаше около дванайсет метра между мен и родителите ми. Баронс грешеше. ЛГ беше по-умел със Сребрата, отколкото той мислеше. Не само че беше успял да струпа Сребра, тунелът изобщо не беше видим през огледалото. Казано с тенис терминология, този сет беше за ЛГ. Но нямаше начин да спечели мача.

- Сякаш имах избор.

Избърсах лице с ръкав, изтривайки тънък слой миризлива, хлъзгава плацента. Капеше от моя МакОреол. Бях обмисляла да го махна, преди да вляза в огледалото (за хората е малко трудно да те приемат сериозно, когато носиш такъв), но сега се радвах, че не бях. Нищо чудно, че всички избягваха Сребрата.

Ти имаше голям избор - казваха очите на баща ми яростно. - Но направи грешния.

Очите на майка ми казваха много повече от това. Започна с това, което представляваше разрошената ми черна коса, висяща изпод „шапката“ ми, едва не побесня заради тесните кожени панталони, които носех, мина за кратко и язвително през накълцаните ми нокти и докато стигне до автоматичното оръжие, което продължаваше да се свлича от рамото ми и да удря бедрото ми, трябваше да я изключа.

Пристъпих напред.

- Не толкова бързо! - каза Лорд Господар. - Покажи ми камъните!

Прехвърлих пушката в другата си ръка, свалих раницата от рамото си, отворих я, порових за черната торбичка и я вдигнах.

- Извади ги! Покажи ми ги!

- Баронс не мислеше, че е добра идея.

- Казах ти да не намесваш Баронс и не ми пука какво мисли той.

- Ти ми каза да не го водя. Трябваше да го намеся. Той е този, у когото бяха камъните. Някога опитвал ли си се да откраднеш нещо от Баронс?

Изражението на лицето му казваше, че е.

- Ако той се набърка, те умират.

- Чух съобщението силно и ясно още първия път. Няма да се набърка.

Трябваше да приближа. Трябваше да съм между ЛГ и пазачите му и моите родители, когато Баронс и хората му пристигнеха. Трябваше да съм на разстояние, удобно за намушкване. Баронс планираше да пренастрои неговото Сребро, за да го свърже с дестинацията, където беше ЛГ, но беше казал, че ще отнеме време в зависимост от мястото. „Бави! - беше заповядал. - Щом получа снимката, ще се постарая да го свържа с другия край. Хората ми ще дойдат след теб веднага щом го направя.“

- Постави долу копието, пушката, пистолета от гърба ти, джобното ножче от ръкава и ножовете от ботушите ти. Изритай ги настрани!

Откъде знаеше той къде бяха всичките ми оръжия?

Майка ми не би могла да изглежда по-шокирана дори да беше открила, че спя с половината футболен отбор на гимназията и че пуша крек[17] между тъчдауните.

Отправих u най-успокоителния си поглед. Тя трепна. Очевидно това, което аз смятах за успокоително, напоследък излизаше малко... диво, предполагам.

- Бяха тежки няколко месеца, мамо - рекох отбранително. - Ще ти обясня всичко после. Пусни родителите ми! - казах на ЛГ. - Ще съдействам напълно. Имаш думата ми.

- Не искам думата ти. Имам последните ти живи роднини. С такава кратка продължителност на живота, хората са дълбоко загрижени за подобни неща. Алина ми каза, че родителите u са умрели в автомобилна катастрофа, когато била на петнайсет. Още една лъжа. Кара те да се чудиш, нали? Никога не бих си помислил да ги търся, ако ти не ме беше довела тук.

Как го бях довела до тук? Как ме беше проследил до Ашфорд? Можеше ли да проследи В'лане? Дали В'лане беше двуличник? Работещ с Лорд Господар?

- Те не са ми роднини - казах студено. - Моите роднини са мъртви. Когато уби Алина, ти изтри последния от моя род, освен мен - надявах се да изкарам значимостта на родителите ми за мен да изглежда по-малка, отколкото е. Винаги ставаше така във филмите. - Осиновени сме.

Зърнах за миг изражението на мама, въпреки че знаех, че не трябва. В очите u проблясваха непролети сълзи. Супер! Тя не одобряваше нищо във вида ми, а сега бях наранила и чувствата u. Справях се блестящо.

Лорд Господар не каза дума. Просто отиде до тате и го удари в лицето с юмрук. Главата му отхвръкна назад и от носа му шурна кръв. Той разтърси замаян глава, а погледът му казваше: „Махай се оттук, бебче!"

- Добре! - извиках. - Излъгах. Остави го на мира!

Лорд Господар се обърна отново към мен.

- Смъртността е съвършената слабост. Тя оформя цялото ви съществуване. Всеки ваш дъх. Чудно ли е, че Фае винаги са били богове за вашия вид?

- Не и за мен.

- Пусни оръжията си!

Оставих автоматичното да се плъзне на земята, измъкнах пистолета от панталоните си, пуснах джобното ножче от ръкава на якето и измъкнах по един нож от всеки ботуш.

- Копието!

Погледнах го. Ако се опитах да метна копието през дванайсетте метра, които ни разделяха, щеше ли да има някаква полза? Дори да го улучех право в сърцето, той беше отчасти човек и нямаше да умре веднага. Нямах съмнение, че поне един от родителите ми щеше да е мъртъв секунди след като го хвърлех, ако не и двамата.

„Бави!" - беше казал Баронс.

Издърпах копието изпод палтото си. Щом го оголих, то започна да пука и да пуска бели искри във въздуха. Блесна с почти заслепяваща светлина, сякаш привличаше сила от света на Фае около себе си.

Не можех да накарам ръката си да го пусне. Пръстите ми не искаха да се отворят.

- Пусни го сега! - той се обърна към майка ми и сви юмрук.

Изръмжах, докато хвърлях копието. То се удари в стената на гладкия розов тунел. Подобният на плът канал потрепера, сякаш от болка.

- Остави. Я. На. Мира! - изскърцах със зъби.

- Изритай оръжията настрани и ми покажи камъните!

- Сериозно, Баронс каза да не го правя.

- Сега!

Въздъхнах, извадих камъните от торбичката и разгънах кадифения плат, в който бяха увити.

Реакцията беше мигновена и яростна. Тунелът се сгърчи, стенейки дълбоко във влажните си стени, подът потрепери под мен. Камъните блеснаха със синьо-черна светлина. Стените се свиха и се разшириха, сякаш се мъчеха да ме изхвърлят. Внезапно бях ослепена от гибелна светлина, глуха за всичко, освен за фученето на вятър и вода. Стиснах здраво очи срещу ослепителния блясък. Нямаше за какво да се хвана. Сграбчих камъните, опитвайки се да ги покрия, и едва не изгубих кадифения плат на вятъра. Раницата се удари в пищялите ми и после беше откъсната от ръцете ми.

Завих с вятъра, виках родителите си, Баронс, по дяволите, дори Лорд Господар! Имах чувството, че ме разпъват в десет различни посоки. Палтото беше откъснато от раменете ми, разпрано от суровия вятър. Опитах се да натъпча камъните обратно в торбичката.

Внезапно всичко утихна.

- Казах ти - изръмжах, стискайки очи, докато чаках пламъкът в ретините ми да угасне. - Баронс беше против. Но ти послуша ли? Не -нямаше отговор. - Ехо? - казах предпазливо. Все още никакъв отговор.

Отворих очи.

Розовият като мембрана канал беше изчезнал.

Стоях в зала от най-чисто злато.

Златни стени, златни подове. Килнах глава назад. Злато, което се простираше, докъдето ти око види. Ако имаше таван, беше отвъд моя взор. Извисяващи се внушителни златни стени към ... никъде.

Бях сама.

Без Лорд Господар. Без пазачи. Без родители.

Погледнах надолу с надеждата да открия пушката, ножовете и раницата.

Нямаше нищо освен гладък, безкраен златен под.

Хвърлих поглед към стените, търсейки отчаяно копието си.

Никъде не проблясваше алабастър.

Всъщност, осъзнах аз, докато се въртях бавно в кръг, нямаше нищо по тези златни стени освен стотици, не, хиляди, не... загледах се втренчено. Те се простираха извън моя взор. Милиарди огледала.

Опитвайки да попия, аз вкусих от безкрайността. Бях миниатюрна точка върху линейното изображение на времето, което се протягаше безкрайно в двете посоки, предоставяйки ми крайна и абсолютна нелогичност.

- О, мамка му, мамка му, мамка му!

Знаех къде съм.

В Залата на всички дни.


Трийсет и една


Нямам представа колко дълго съм седяла.

Времето на това място беше невъзможно да бъде измерено.

Седях насред Залата на всички дни, опряла глава в коленете си, зяпах в златния под (гледката наоколо ме караше да се чувствам малка и замаяна) и се опитвах да направя преглед на ситуацията.

Проблем: някъде там, в истинския свят, в дневната ми в Ашфорд, Джорджия, Лорд Господар все още държеше родителите ми.

Представях си, че е невероятно ядосан.

Не беше моя вината. Той беше настоял да му покажа камъните. Бях го предупредила. Но да се търси вина, беше толкова неуместно, колкото присъствието ми в това огромно, безразлично място на всички дни.

Той държеше родителите ми. Това беше уместно.

Вероятно Баронс точно сега бързаше към тях през пренастроеното Сребро в кабинета му и вероятно другарите му нахлуваха през огледалото на ЛаРу 1247. И вероятно онзи хлъзгав розов тунел, който твърде много приличаше на някои части от женската анатомия, все още беше непокътнат, а аз просто бях изхвърлена от неговите родилни болки и вероятно след минути родителите ми ще бъдат в безопасност.

Това бяха твърде много вероятности, за да е по моя вкус.

Нямаше значение. Аз бях ефективно неутрализирана. Изскубната от групата и захвърлена в квантовата зала на променливите, никоя от които не беше изчислена в единственото уравнение, което разбирах и за което ми пукаше.

Заобикаляха ме милиарди огледала. Милиарди портали. А имаше време, когато ми беше много трудно да избера между петнайсет оттенъка на розовото.

По-късно проверих часовника си. Беше спрял на един и четиринайсет следобед.

Смъкнах палтото си и започнах да се събличам, затъквайки торбичката с камъните в колана си. Залата беше твърде топла за пластовете дрехи, които носех. Свалих пуловера и плетената блуза с дълъг ръкав и ги вързах на кръста, после отново облякох палтото.

Направих бърза инвентаризация на нещата, които имах.

Един нож - античен шотландски кинжал, за който ЛГ не знаеше, задигнат от онова място с дреболии в магазина и завързан на лявата ми предмишница.

Едно бурканче от детски храни с гърчеща се Ънсийли плът в левия джоб на палтото.

Две протеинови закуски във вътрешния джоб на палтото, смачкани.

Един МакОреол, закопчан под брадичката ми.

Един телефон.

Направих инвентаризация на това, което нямах.

Нямах батерии или фенерчета.

Нямах вода.

Нямах копие.

Спрях там. Беше доста зле.

Измъкнах телефона от задния си джоб и натиснах номера на Баронс. Толкова бях свикнала с неговата непобедимост, че очаквах да позвъни, а когато това не стана, бях смаяна. Очевидно дори неговите клетъчни услуги имаха мъртви точки и ако съществуваше място, на което да не работи, това беше въпросното място. Дори да имах името на В'лане, се съмнявах, че щеше да подейства на подобно място.

Собственият ми ум почти не работеше тук. Колкото по-дълго седях, толкова по-странно започвах да се чувствам.

Залата не беше просто кръстопът на безкрайни портали, водещи към алтернативни места и времена. Многото портали караха Залата да живее и да диша, да се оттича и да приижда. Тя беше време. Беше древно и младо, минало, настояще и бъдеще ведно.

КДБ излъчваше чувството за пространствено изкривяване само заради това, че приютяваше едно-единствено Сребро в кабинета на Баронс.

Тези милиарди огледала, отворени в същата зала, създаваха показателен сложен ефект, пространствено и времево. Времето тук не беше линеарно, беше... Умът ми не можеше да се съсредоточи върху това, но аз бях част от него и изобщо не го разбирах. Аз нямах значение. Аз бях съществена. Бях дете. Бях повехнала старица. Бях смърт. Бях източникът на сътворението. Аз бях Залата и залата беше мен. Малка частица от мен изглежда кървеше на всеки портал.

Думата „двойственост“ не може да нанесе дори началния щрих на начина, по който се чувствах. Също като това място, аз бях всички възможности. Беше най-ужасяващото изживяване, което някога съм имала.

Опитах АНМСМ.

Нямаше връзка.

Взирах се в АУ дълго време.

Риодан беше казал, че ще ме убие, ако го използвам, когато няма нужда.

Първата ми мисъл беше, че искам да дойде тук и да опита. Втората ми мисъл беше, че не бих го направила, защото тогава и той щеше да бъде тук и наистина можеше да ме убие.

Не можех да представя убедителен аргумент, че умирах. Може да не ми харесваше сегашната ситуация, но нямаше спор, че се намирах в перфектно здраве и че в непосредствена близост нямаше явна заплаха за живота ми. Въпреки това изглежда ставах все по-... объркана с всеки изминал миг.

Спомени от детството ми започваха да се размърдват в ума ми. Изглеждаха твърде живи и мъчителни, за да са обикновени спомени.

Прескочих ги леко и намерих един, който харесвах.

Десетият ми рожден ден. Мама и тате бяха направили купон изненада за мен.

Щом избрах да се фокусирам върху него, той се изду с драматична привлекателност и там вече бяха приятелите ми, които се смееха и държаха подаръци. Истински, толкова истински! Те чакаха да отида при тях в трапезарията, където ядяха торта и сладолед. Видях всичко това да се случва точно там, долу, в отлятото злато на пода, в който се взирах. Проследих с пръсти видението. Златото се накъдри в следите на пръстите ми и аз вече докосвах масата в трапезарията, готова да потъна във видението, да се плъзна в моето десетгодишно тяло на стола, смеейки се на нещо, което Алина беше казала.

Алина беше мъртва. Това не беше сега. Не беше истинско.

Откъснах поглед.

Във въздуха пред мен нов спомен придоби очертания - първото ми пазаруване в Атланта с лелите ми. Беше оставило сериозна следа у мен. Бяхме в Блумингдейл. Бях на единайсет. Обикалях и зяпах нагоре към всички красиви неща, без повече да виждам златните стени и огледалата.

Затворих очи, станах и натъпках телефона в задния си джоб.

Трябваше да се махна от това място. То замъгляваше ума ми.

Но къде?

Отворих очи и започнах да се движа. В същия миг спомените изчезнаха от въздуха около мен и умът ми отново беше ясен.

Хрумна ми една мисъл. Намръщих се, минах няколко метра и спрях.

Спомените се върнаха.

Тате ме насърчаваше по време на първата ми (и последна) игра на софтболг!81. Беше ми купил розова ръкавица с лилави шевове. Мама беше избродирала на нея името ми и разни цветя. Момчетата се смееха на мен и на ръкавицата ми. Затичах се да хвана топката, за да им докажа колко съм корава. Тя отскочи и ме удари в лицето, разкървави носа ми и ми счупи един зъб.

Трепнах.

Те се смееха по-силно, сочеха.

Подправих спомена, бързо превъртях назад, хванах топката перфектно, надбягах рънъра на първа база и стигнах навреме, за да може кетчъра да надбяга рънъра на трета.

Момчетата бяха зашеметени от уменията ми на играч.

Татко се беше издул от гордост.

Беше лъжа, но толкова сладка!

Започнах отново да вървя.

Споменът се взриви в прах от розова ръкавица и се посипа по пода.

Спирането в Залата беше опасно, може би дори смъртоносно.

Подозренията ми се потвърдиха скоро след това, когато подминах един скелет, който седеше с кръстосани крака на пода, облегнат на златната стена между огледалата. В позата му нямаше признаци за борба, нямаше дори намек за предсмъртна агония. Лицето на черепа имаше (доколкото един череп можеше) спокойно изражение. Беше ли умрял от глад? Или беше живял сто години, изгубен в сънища? Не изпитвах спазми на глад, а трябваше, след като от вчера следобед единствено бях пила кафе. Имаше ли нужда човек да яде тук, където времето не беше такова, каквото очакваш?

Започнах да надничам в огледалата, които подминавах.

Някои от нещата в огледалата също ме поглеждаха и изглеждаха стреснати и объркани. Явно някои от тях можеха да ме видят също толкова ясно, колкото аз тях.

Налагаше се да направя избор, и то скоро, което беше може би по-мъдрото решение, отколкото късно. Започвах да мисля, че цветът на златото беше най-спокойният, най-точният, най-съвършеният цвят, който бях виждала. А подът беше толкова подканващ! Топъл и гладък.

Можех да се протегна и да дам малка почивка на очите си... да събера сили за това, което със сигурност се очертаваше като трудно пътешествие.

Първа опасност в Залата на всички дни: когато можеш да изживееш отново всеки ден в ума си и да го изживееш правилно, защо изобщо да напускаш? Тук можех да спася сестра си. Да спася света. Нямаше да знам разликата след време.

Втора опасност в Залата на всички дни: когато всичко е възможно, как избираш?

Имаше тропически гледки - бели плажове, които се простираха с километри, с толкова чиста вода, че в нея трептяха коралови рифове в цветовете на дъгата, проблясваха на слънцето и малки сребърни рибки скачаха и играеха с вълните.

Имаше улици с невероятни къщи. Пустини и огромни полета. Имаше древни влечуги зверове в зелени долини и постапокалиптични градове. Имаше подводни светове и Сребра, които се отваряха право в открития космос - черен и дълбок, проблясващ със звездите си. Имаше портали към мъглявини и дори един, който водеше право към хоризонта на събитиятац9] на една черна дупка. Опитах се да проумея ума, който би искал да отиде там. Безсмъртен, който е направил всичко друго? Фае, което не може да умре и иска да знае какво е усещането да бъде засмукано от черна дупка? Колкото повече виждах в Залата на всички дни, толкова повече разбирах, че не разбирам нищо за безсмъртната раса, която беше създала това място.

Имаше огледала, които се отваряха към картини, толкова ужасяващи, че на мига поглеждах настрани, зървайки това, което ставаше. Ние сме правили някои от тези неща. Очевидно други същества в други светове - също. В едно мъж, който изпълняваше ужасяващ експеримент, ме видя, ухили се и скочи към мен. Хвърлих се в бесен бяг, сърцето ми блъскаше в гърдите и бягах, без да спирам, дълго, дълго. Накрая погледнах назад. Бях сама. Реших, че това Сребро може да е било еднопосочно. Слава Богу! Чудех се дали всички огледала в Залата бяха еднопосочни, или някои от тях още работеха двупосочно. Ако пристъпех през някое, можех ли незабавно да се върна, ако не ми харесаше светът от другата страна? Според това, което Баронс ми беше казал, името на играта тук беше непредвидимост.

Как се бях озовала в Залата? Какво бяха направили камъните, за да ме откъснат от тунела на струпаните Сребра и да ме захвърлят във водовъртежа на цялата мрежа? Дали действаха като насочващ маяк и дали оголването им винаги би ме водило тук?

Вървях. Гледах. Извръщах поглед.

Болка, удоволствие, наслада, мъчение, любов, омраза, смях, отчаяние, красота, ужас, надежда, скръб - всичко беше на разположение в Залата на всички дни.

Имаше сюрреалистични огледала с пейзажи, толкова прилични на картините на Дали, че се чудех дали не са били просто окачени там и анимирани. Имаше портали към пейзажи, толкова чужди, че дори не можех да дам име на това, което виждах.

Гледах в едно огледало, после в друго и ставах все по-несигурна. Нямах представа дали някой от порталите изобщо се отваря към моя свят. Дали бяха различни планети? Различни измерения? Ако влезех в някое, дали щях да поема на опасно пътешествие през непобедим лабиринт?

Милиарди. Имаше милиарди избори. Как изобщо щях да намеря пътя си към дома?

Вървях сякаш с дни. Кой знае? Възможно е. Времето няма значение в Залата. Нищо няма. Аз бях мъничка. В огромен коридор. Случаен скелет - необичайното човешко присъствие. Тишина, с изключение на звука от ботушите ми в съприкосновение със златото. Започнах да пея. Минах през всяка песен, която знаех, взирайки се в Сребрата. Бягах от някои.

После едно ме закова на място.

Зяпнах.

- Крисчън? - избухнах невярващо. Беше с гръб към мен и вървеше през тъмна гора, но луната в неговото огледало беше ярка и нямаше как да сбъркам осанката и походката му. Тези дълги крака в избелели дънки. Тъмната коса, хваната назад на опашка. Широките рамене и уверената походка.

Главата му се обърна рязко. Отстрани на врата му имаше татуировка в червено и черно, която не беше там последния път.

Мак? - устните му се движеха, но не можех да го чуя. Пристъпих по-близо.

- Наистина ли си ти?

Очевидно той можеше да ме чуе. В очите на красивия шотландец въодушевлението и облекчението се бореха с тревогата. Той се взря в

мен, приближи се, изглеждаше объркан, после поклати глава.

Не, Мак! Стой, където си! Не идвай тук! Върни се!

- Не знам как да се върна.

Къде си?

- Не виждаш ли?

Той поклати глава.

На мен ми изглежда, че си вътре в огромен кактус. За миг помислих, че си тук, с мен. Как ме виждаш?

Накарах го да повтори няколко пъти. Не съм най-добрият четец по устни. Думата „кактус“ ме обърка. Не можех да видя и един кактус в гората.

- Аз съм в Залата на всички дни.

Тигровите му очи пламнаха.

Не стой дълго! Обърква те.

- Вече разбрах това - преди миг в ръката ми отново се беше появила розовата ръкавица и можех да чуя звуците от игрището около мен. Започнах да тичам на място. Не успях да заблудя Залата. Затичах се в кръг пред огледалото. Ръкавица и спомен изчезнаха.

Мястото е опасно. Бях там известно време. Трябваше да избера Сребро. Направих лош избор. Те не са каквото изглеждат. Това, което показват, не е там, където водят.

- Шегуваш ли се? - едва не откачих. Ако влезнех в тропически плаж, щях ли да свърша в нацистка Германия с тази своя черна коса?

Това, което аз избрах, не показваше. Оттогава скачам през измеренията, опитвам се да намеря по-добро място. Някои от Сребрата са верни, други не са. Няма как да познаеш кои.

- Но ти си детектор на лъжата!

Не работи в Залата, момиче. Работи само извън нея, и то невинаги. Съмнявам се някой от талантите ти на шийте зрящ да работи там.

Все още тичайки в кръг, затворих очи и потърсих онова място в центъра на ума си. „Покажи ми истината!" - заповядах. Отворих очи и погледнах отново към Крисчън. Все още стоеше в тъмната гора.

- Къде си?

В пустиня - той ми се усмихна горчиво. - С четири слънца и без нощ. Изгорял съм лошо. Нямам нищо за ядене и за пиене от твърде дълго време. Ако не открия дименсионно изместване скоро, аз... съм загазил.

- Дименсионно изместване? - попитах го дали няма предвид МПД и му обясних какво са.

Той кимна.

Изобилстват. Но не изобилстват тук.

„Изобииилстват", беше казал. Огледалото ми показваше съвсем чист, добре отпочинал мъж, но сега, след като знаех какво да търся, виждах изтощението и преумората му. Нещо повече, усещах определено... мрачно приемане? От Крисчън МакКелтър? Няма начин!

- Колко си зле, Крисчън? - казах. - И не ме лъжи!

Той се усмихна.

Спомням си как веднъж ти казах същото. Спа ли с него?

- Дълга история. Отговори на въпроса ми!

Това е „да". Ах, момиче! - тигровите очи задържаха моите за един напрегнат, сондиращ момент. Зле - каза накрая.

- Ти, всъщност, стоиш ли там? Имам предвид на собствените си крака? - дали имаше поне частица истина в това, което виждах?

Не, момиче.

- Можеш ли да се изправиш, ако искаш? - казах рязко.

Не съм сигурен.

Не изгубих нито миг повече.

Пристъпих в огледалото.


Трийсет и две


Някои Сребра са като подвижни пясъци. Не им харесва да те пускат.

Очаквах това да се държи като огледалото, окачено в къщата на ЛГ - трудно за пробиване, решено да ме изхвърли като с ластик.

Беше ми мъчително да пробия, още по-съпротивляващо се от първото, но по-трудното беше да се измъкна. Без Крисчън можеше да не успея.

Озовах се заклещена в сребристо лепило, което държеше крайниците ми почти неподвижни. Ритах и удрях, а накрая толкова се бях завъртяла, че нямах представа кой край беше навън. Очевидно посоката, в която щеше да се получи, беше само една.

После ръката на Крисчън беше върху моята (той можеше да стане) и аз заблъсках към него с всичка сила.

Колежът у дома, където ходя на курсове, има аеродинамична тръба, създадена от уникалното разположение на прохода на математическия факултет и научните сгради около него. В особено ветровити дни е почти невъзможно да го преминеш. Трябва да се навеждаш напред под опасен ъгъл, докато минаваш покрай математическия факултет, и с наведена глава да пориш напред с всички сили.

Научих по трудния начин за точките на пречупване, при които или недостатък в проектирането, или шега от страна на някой ядосан инженер оставя „око“ в прохода, където вятърът рязко спира. Ако не го знаеш и все още пориш напред, падаш по очи пред всички зубъри по математика и наука, които знаят за това и се мотаят наблизо във ветровити дни, но не казват на първокурсниците, защото това би ги лишило от безкрайното забавление, което си осигуряват, като ни гледат как падаме - за предпочитане с къси поли, които накрая се оказват над задниците ни.

Такова беше това Сребро.

Блъсках се към ръката, борех се, притисках с цялата си сила и внезапно съпротивлението отстъпи и аз излетях от огледалото върху Крисчън с такава скорост, че се преметнахме и катурнахме в пясъка.

Щях да ахна, но не успях. Бях в запалена пещ. Беше толкова светло, че не можех да отворя очите си. Въздухът беше толкова горещ и сух, че не можех да дишам.

Опитах се да се аклиматизирам. Най-накрая си поех дъх, който прогори дробовете ми. Отворих леко очи, огледах добре Крисчън и се претърколих от него.

Той беше по-зле от „зле“. Беше в сериозна опасност. Мургавата му кожа беше потъмняла още повече, но тенът му имаше жестока червенина, устните му бяха напукани и по очите и кажата му можех да позная, че е силно обезводнен. Плюски покриваха лицето му.

Завъртях се наоколо с надеждата да намеря огледало, висящо във въздуха зад мен, през което бих могла да го измъкна на безопасно място.

Нямаше никакво.

Обаче имаше стотици кактуси с човешки ръст, всеки от които можеше да е този, в който каза, че съм се била появила. Дали имаше огледало, маскирано в някой от тях? Изглеждаше ми разумен вариантът да се е наложило да скрият Среброто в нещо, ако не е имало място, където да не изглежда в пълно противоречие с терена на светове, които Фае искаха да посещават незабелязани. Или тайнственото проклятие на Крус беше объркало нещата?

Чудех се дали не трябва да се нахвърля върху няколко от най-близките кактуси, като заема методите, които Дани беше използвала в опита си да пробие защитите, надявайки се да е двупосочен портал. Мисълта не ми се понрави особено. По време на тези опити тя не беше постигнала нищо повече от няколко лоши натъртвания. Кактусите имаха защитна броня от остри като игли шипове.

Присвих очи и се огледах наоколо.

Бях в океан от пустиня.

Сигурно беше четиридесет и шест градуса. Никъде не се виждаше сянка. Нищо освен пясък.

Погледнах нагоре и мигновено съжалих. Небето беше болезнено ярко, с четири блестящи слънца. Беше по-бяло от бяло. Беше радиоактивно бяло.

- Скапана, проклета глупачка! - успя да каже Крисчън през сцепените си устни. - Сега и двамата ще умрем тук.

- Не, няма. От кой... кактус се появих?

- Нямам никаква скапана идея, а тези шипове са отровни, така че късмет с ръчкането около тях!

Проклятие! Минавахме на план Б, който в основни линии представляваше надежди и молитви.

Заизмъквах черната торбичка от кръста си, за да открия камъните. Щяха ли да ни върнат в Залата, където да изберем следващия портал заедно? Кой знаеше? На кого му пукаше? Всичко беше по-добре от това. Той щеше да умре тук, както и аз.

Претърколих се близо до Крисчън и се притиснах към него.

- Ох, сега флиртуваш с мен, момиче - каза той немощно и със сянка от онази своя убийствена усмивка. - Когато не мога да направя нищо.

- Обгърни ме с ръце и крака, Крисчън! И не пускай! Независимо какво става, не пускай!

Пот се стичаше по лицето ми, капеше под МакОреола в очите ми, събираше се на езеро между гърдите ми. Носех твърде много дрехи, велосипеден шлем и кожено палто насред пустинята.

Той не зададе въпроси. Просто обви крака около бедрата ми и сключи ръце около кръста ми. Молех се да има достатъчно сила да се задържи. Нямах представа какво щеше да стане, но не очаквах да е нещо нежно.

Измъкнах торбичката, освободих краищата и оголих върховете на камъните. Те лумнаха, пулсиращи със синьо-черен огън.

Теренът отговори мигновено и бурно точно както беше направил розовият тунел.

Пустинята започна да се люлее и въздухът се изпълни с високо стенание, което бързо се превърна в метално звучащ писък. Пясъкът ни зашиба, жулейки ръцете и лицето ми.

- Луда ли си? Какво... - останалите думи на Крисчън се изгубиха във виещия вятър. Атомно бялото небе потъмняваше до синьо-черно -бързо и драматично. Погледнах нагоре. Слънцата се засенчваха едно по едно.

Пясъкът потрепера под нас. Надигнаха се вълни, оформиха се падини. С Крисчън се запремятахме надолу и надолу, дълбоко в пясъчната долина, която продължаваше да се оформя, докато се търкаляхме. Усещах как скобите на МакОреола ми се откопчават. Внезапно се уплаших, че пустинята ще ни погълне живи, но пустинята не ни искаше. Това беше целият смисъл, въпреки че тогава не го разбирах.

Мъчех се да задържа торбичката в захвата си, стисната плътно до гърдите ми. Краката на Крисчън бяха все още около бедрата ми,

ръцете му заключени. Температурата падна рязко.

Пустинята започна да трепери. Треперенето стана тътен. Тътенът стана земетресение и точно когато мислех, че ще се разпаднем на късове, земята под нас потъна рязко, после с едно гигантско повдигане ни хвърли право във въздуха.

Докато се носехме в тъмното небе, измърморих някакво извинение на Крисчън. Той почти се засмя и промърмори в ухото ми, че предпочита да умре бързо при падане, придружено от счупени кости и всичко останало, вместо да гасне бавно от обезводняване. Пък и най-после, поне беше хубаво и хладно, но след като камъните изглежда бяха предизвикали тази катаклизмична реакция, дали не трябваше да опитам да ги покрия обратно и да видим какво ще стане?

Набутах ги в торбичката, а нея натъпках в колана на панталоните.

Падахме.

Подготвих се за удар.


Трийсет и три


Пльоснахме се в ледена вода.

Гмурнах се дълбоко. Изритах силно, измъкнах се на повърхността и жадно си поех въздух. Примигнах, за да махна водата от очите си, и видях, че сме паднали в каменна кариера. Това трябва да значеше, че във водата зад мен имаше ужасяващо чудовище с остри като бръснач зъби, готово да отхапе краката ми, защото боговете не ми се усмихваха. Поне не и напоследък, доколкото знаех.

А Крисчън изобщо не беше толкова зле, колкото мислех, защото плуваше към брега.

Присвих очи. Към брега, оставяйки ме сама, което, доколкото той знаеше, можеше да включва удавяне.

Проверих дали торбичката беше още в колана ми и заплувах бруст. Аз съм силен плувец и се издърпах от кариерата само няколко секунди след него. Той се строполи тежко на покрития с трева бряг и затвори очи.

- Благодаря, че изчака, за да си сигурен, че не се давя! - после промърморих: - О, Крисчън!

Докоснах покритото му с мехури лице, проверих дали диша, премерих пулса му. Беше в безсъзнание. Беше му коствало последните му сили да се измъкне от кариерата.

Едно по едно! Бяхме ли в безопасност тук?

Огледах обстановката. Кариерата беше голяма и дълбока и тук-там преливаше в по-малки локви и езерца. Заемаше малък кът от огромна долина. Продължаващата километри тревиста равнина беше оградена от обикновени планини с ледени корони. Долината беше мирна и спокойна. В противоположния край тихо пасяха животни.

Изглеждаше, че сме в безопасност, поне засега. Въздъхнах с облекчение. Преборих се да съблека мокрото кожено палто. Измъкнах торбичката с камъните от колана и ги оставих настрана. Нямаше съмнение - изваждането на камъните от торбичката със заклинания караше измеренията да се отместват, но докато камъните бяха непокрити, изглежда водеха до пълно опустошение на света около тях. Следващия път щях да ги покажа набързо и може би щяхме да пропуснем целия епозод с ожесточеното изхвърляне и щяхме да се плъзнем със спокойно темпо в следващия свят.

След кратко колебание се съблякох по сутиен и бикини, благодарна за умерения климат. Мократа кожа е гадна. Окачих дрехите си по околните камъни да съхнат на слънцето, надявайки се кожата да не се свие до нелепи размери.

Следваща грижа - какво да направя за Крисчън. Той слабо дишаше, а пулсът му беше непостоянен. Беше припаднал на слънцето, където изгарянията му щяха да се задълбочат. Плюските по лицето му бяха хванали корички и кървяха. Колко време беше прекарал в онази адска пустиня? Кога за последно беше ял? Нямаше начин да го поместя. Не можех дори да го освободя от мокрите дрехи. Можех да ги срежа, но щяха да му потрябват отново. Кой знае на какво щяхме да налетим? Беше по-мускулест от последния път, когато го бях видяла, и в безсъзнание щеше да е непосилен товар. Дали си беше пробивал път от измерение в измерение от Хелоуин? Дали времето течеше по същия начин там, където е бил той?

Освен ако не беше паднало, трябваше да имам бурканче с Ънсийли плът в палтото. Препъвах се в собствените си крака в бързината да стигна до него, откопчавах джоб след джоб, търсейки го.

- Ох! - намерих я да се гърчи мокра сред парчета счупено стъкло, закопчано в един вътрешен джоб. Измъкнах плътта внимателно от бурканчето, което трябва да се беше счупило по време на търкалянето ми по пясъка. От седемте парчета, които бях натъпкала в малкото бурканче, бяха останали четири. Три бяха изпълзели някъде. Хванах пагубните късчета сива плът от Момчета-носорози, измъкнах парченцата стъкло и се замислих за бързо заздравяващите порязвания по пръстите ми.

Дали оздравявах толкова бързо заради плътта на Ънсийли, която бях яла в миналото? Дали тя причиняваше постоянни промени, както твърдеше Роуина? Щеше ли да направи нещо ужасно на Крисчън? Нямах представа какво друго да сторя за него. Имах само две протеинови закуски и не знаех дали водата около нас беше питейна, или бе заразена с някакъв смъртоносен за хората паразит. Никога не съм била скаут, не можех да запаля огън с пръчки, нямах съд, в който да кипна вода, а дори да можех, бях отвратена от съзнанието, че все още по много начини бях забележително безполезна.

Забързах обратно към Крисчън, сложих едно парче на плосък камък и го срязах на късчета, големи колкото грахчета. Разтворих зъбите му, натъпках парченцата вътре и задържах устата и носа му затворени, надявайки се, че плътта ще изпълзи по глупашкия маниер на Момчетата-носорози към стомаха му, търсейки изход.

Направи го. Не бях толкова безполезна все пак.

Той се задави, аз освободих носа му и мускулите на гърлото му се свиха конвулсивно. Той отново се задави и преглътна неволно. Закашля се и издаде звук от гадене. Дори когато си в безсъзнание, месото на Ънсийли е отвратително.

Той се завъртя със стон на една страна.

Нарязах още едно парче, натъпках го в устата му и отново я задържах затворена. Този път той се възпротиви, но тялото му все още беше твърде слабо, за да се бори.

Когато нарязах третото парче и го пъхнах в устата му, той се беше претърколил отново по гръб, отвори очи и ме погледна. Мисля, че искаше да ме попита какво правя, но аз поставих едната си ръка на върха на главата му, а другата под брадичката и зъбите му хлопнаха. Той се задави и отново преглътна.

Ефектът от плътта на Ънсийли върху ранен човек е мигновен и чудотворен. Докато го гледах, мехурите изчезнаха и нормалният му цвят се върна. Изглеждаше леко загорял. Измършавялостта изчезна от лицето му и епидермисът на кожата му се възстанови навсякъде, изтривайки щетите от обезводняването. Тялото му се възстановяваше отвътре навън.

Плътта на Ънсийли е могъща и пристрастяваща. Въпреки че бях излекувана от малкото си пристрастяване към нея (наистина ли му трябваше това последно парче?), аз завиждах заради това, което знаех, че става с него: стремителният прилив на сила, който се надигаше горещ във вените му, усилваше слуха, обонянието и зрението му, увеличаваше силата му до нивото на Баронс, изпълваше го с еуфорично чувство за непобедимост и с болезнено пробуденото усещане за тялото му по отношение на околната среда.

Да, определено ставаше по-добре.

Тигровите очи не само се отвориха, но се движеха с безочливо одобрение по кожата ми, оголена от сутиена и бикините. Той избута ръката ми от устата си.

Бързо и вероятно главно заради това, че бях изкушена да изям последното парче сама, коленичих над него и го натъпках между устните му.

Той седна толкова рязко, че главите ни се треснаха.

Аз изскимтях, той изплю.

Ънсийли плът излетя от устата му и запляска на земята между нас.

Той погледна към живото парче месо, после към мен и не съм сигурна кое сметна за по-противно - миризливата сива плът със сълзящи пъпки или мен заради това, че бях му я набутала в устата. Това ме ядоса, защото дори в най-лошия ми ден бях за предпочитане пред Ънсийли плът. Липсата на жар в тези кехлибарени очи беше съвсем смразяваща.

- Можеш да опиташ да ми благодариш - казах сухо.

Той отново се задави, прочисти гърло, обърна се и изплю през рамо.

- Какво - каза той, докато се обръщаше отново към мен, сочейки, -по дяволите, е това?

- Ънсийли плът - казах студено.

- Това е Ънсийли? Нахранила си ме с мрачно Фае?

- Как се чувстваш, Крисчън? - настоях. - Предполагам, че доста добре? - определено изглеждаше добре, както си седеше там: с избелели дънки, мокра тениска, която беше опъната върху широките му рамене, и с мускули, които играеха по ръцете му, докато заглаждаше мократа си коса, махайки я от лицето си. - Нямаш изгаряния, нямаш мехури, не си гладен, нито жаден? Не ти ли хрумва, че ти спасих задника?

- На каква цена? Какво ти причинява яденето и? Нищо Фае не е без цена.

- Изцерява те. Предпочиташ да не го бях направила ли?

- Тук има огромна лъжа. Има отрицателни страни. Какви са? -притисна ме той яростно.

- Всичко има отрицателни страни - сопнах се.

Загледахме се кръвнишки.

- Да не предпочиташ да те бях оставила да умреш?

- Опита ли изобщо нещо друго? Или винаги предпочиташ магия, мигновено удовлетворение?

Скочих на крака и започнах да крача.

- Какво трябваше да опитам? Да изтегля тялото ти на сянка съвсем сама, за да не изгориш още по-зле? Може би да измисля как да запаля огън с пръчки? Не, сетих се! - завъртях се рязко и го погледнах. -Трябваше да потърся супермаркет за слънцезащитен крем и гел от алое, а щом купех, да отида при ветеринар, за да ти намеря подкожни течности, както правят съседите ми за котката си!

Устата му се изкриви.

- Добър тоалет, Мак.

Настръхнах. Бях крачила наоколо по сутиен и бикини, а той ме смяташе за забавна по бельо?

- Дрехите ми са подгизнали - изръмжах.

- Говорех за твоята... - погледът му се стрелна нагоре. - Как наричаш тази шапка, момиче?

Затворих очи и изстенах. Толкова бях свикнала с тежестта на моя МакОреол върху главата си, че бях забравила, че го нося. Разкопчах го, изскубнах го от главата си, махнах кичурите капещ мъх и проверих шлема за повреди. Две от скобите бяха скъсани в основата, а няколко от лампите се бяха включили по време на търкалянето ни по пясъчните дюни и бяха изхабили така ценните батерии. Изключих ги и сложих шлема на скалите до дрехите ми.

Кимнах към парчето Ънсийли, лежащо на земята между нас.

- Ще ядеш ли това?

- Не за любов или пари! - каза той разгорещено.

- Е, вдигни го и го сложи в джоба си! Може да ти потрябва отново. Независимо дали ти харесва, то спаси живота ти.

Независимо колко силно го исках, не смеех да повредя способностите си на шийте зрящ. Ако срещнехме нещо Фае, талантът ми на Нул беше всичко, което имахме. Щеше да се наложи да го вцепеня и да бягаме. Или отново да използваме камъните.

- То направи нещо с мен. Нещо... грешно - той го проучи с отвращение, вдигна го, замахна и го хвърли в кариерата. Чух цопване, второ, много по-силно цопване и изплющяване, последвано от трето цопване. След като бях с гръб към водата, трябваше да разтълкувам по изражението на лицето му какво беше станало.

- Нещо изглеждащо ужасно току-що го изяде?

Той кимна, леко шокиран.

- Разкажи ми всичко, което знаеш, за това, с което ме нахрани, и за ефектите, които има! А колкото до езерото, момиче, не ти препоръчвам да плуваш в него.

Дрехите на Крисчън бяха подгизнали. След кратък оглед на покритите със сняг върхове около нас той заключи, че има голяма вероятност от рязък спад на температурите - до мразовити дори, което значеше, че ни трябваха сухи дрехи, и то бързо. След като нямаше сушилня наблизо, единствената ни възможност беше да ги печем на слънцето, затова не след дълго и двамата се бяхме излегнали - аз почти гола, той напълно. Беше съвсем наясно с въздействието на голотата си. И трябва да призная, имаше причина да бъде.

С един бърз поглед си намерих уединение от другата страна на купчината камъни, на които съхнеха дрехите ни, и се насладих на топлината по кожата ми. Липсваше ми единствено айподът.

И родителите ми. И сестра ми. И чувството за нормалност и безопасност. Накратко, всичко ми липсваше.

Бях ужасена за мама и тате. След като Среброто, в което влезнах, не показваше тунела от външната страна, каква сигурност имах, че дестинацията, която показваше, не беше също илюзия? Ами ако ЛГ не държеше родителите ми пленени в собствената ми дневна, а някъде другаде, и аз бях пратила Баронс за зелен хайвер със снимката?

Вълна от яростна безпомощност се надигаше у мен и заплашваше да прелее. Не смеех да се поддам на паниката. Трябваше да остана спокойна и фокусирана и да се движа напред, както можех дори това да значеше, че трябва да вървя с бебешки стъпки. Точно сега това означаваше да изчакам дрехите ми да изсъхнат и да си почина, докато имах възможност. Кой знае какви опасности криеше нощта или дори следващите няколко часа?

С Крисчън говорехме, докато се припичахме, гласовете ни лесно прелитаха над скалите между нас. Разказах му за ефектите от яденето на Ънсийли. Той ме разпита подробно, искаше да знае кой още е ял, точно какво причинява и колко дълго е продължавало. Изглеждаше особено заинтригуван от подобрените „умения в черните изкуства“.

- Като говорим за черни изкуства - казах, - какво направихте в нощта на ритуала? Какво стана? Какво се обърка?

Той изстена.

- Това значи, че стените все пак са се срутили. Опитвах се да се убедя, че чичовците ми са постигнали чудо. Разкажи ми всичко, Мак! Какво стана в света, докато бях заседнал тук?

Казах му, че стените се бяха срутили напълно в полунощ, че съм гледала как нахлуват Ънсийли и как Лорд Господар и принцовете му са ме заловили призори. Пропуснах изнасилването, превръщането в При-я и последвалото... ъ... възстановяване (нямаше начин да говоря с детектора за лъжа за тези събития). Казах му просто, че бях спасена от Дани и шийте зрящите. Осведомих го за усилията на Джейни и за това, което бяхме научили за желязото, добавих и че семейството му е добре и че го търси. Казах му, че Книгата все още е на свобода, но запазих страховитите подробности от последната ми среща с нея.

- Как се озова в Залата на всички дни?

Казах му как Лорд Господар отвлече родителите ми, подмамвайки ме в Среброто, и как настоя да му покажа камъните.

- Скапан идиот! Дори ние знаем, че не трябва го правим, а той някога е бил Фае. Нищо чудно, че кралицата е назначила нас, Келтърови, за пазители на знанието. Знаем повече за историята им от тях самите.

- Защото продължават да пият от котела и да забравят?

- Да.

- Е, поне имаме тях. Въпреки че ездата е несигурна, те помагат в краен случай.

- Луда ли си, Мак? - каза той рязко.

- Какво имаш предвид?

- Не знаеш ли какво става всеки път, щом ги извадиш от тази торбичка?

- Уф, точно това казвах. Кара ни да сменяме светове... или измерения, или каквото са там.

- Защото светът, в който сме, се опитва да ни изплюе - каза той равно. - Камъните са анатема за Сребрата. След като ги извадиш от торбичката, светът ги открива и - като инфектираща тресчица -полага усилия да ги изхвърли. Единствената причина да вървиш с тях е, защото се държиш за тях.

- Защо да са анатема за Сребрата?

- Заради проклятието на Крус.

- Знаеш какво е било проклятието на Крус? - най-накрая някой, който можеше да ми каже!

- Сякаш цяла скапана вечност скитам из световете в това място и научих някои неща. Крус е мразил Ънсийли краля по много причини и е искал да има наложницата му. Проклел Сребрата, за да попречи на краля да влезе отново в тях. Планирал да вземе всички светове в Сребрата, а наложницата - за себе си. Да бъде крал на всички светове. Но едно проклятие е невероятно могъщо нещо, а Крус го хвърлил във вихрушката на неизмерима сила. Като повечето Фае неща, то развило собствен живот и се променило. Някои казват, че все още можеш да чуеш как думите му постоянно се променят, изпети тихо на мрачен вятър.

- Успял ли е да попречи на краля да вижда наложницата си?

- Да. И тъй като тези камъни са издълбани от крепостта на краля и носят неговата следа, Сребрата отхвърлят и тях. Скоро след това кралят бил предаден, той и кралицата се били и той убил Сийли кралицата.

- Тогава ли се е самоубила наложницата?

- Да.

- Е, ако Сребрата се опитват да ни изплюят, тогава няма ли накрая да ни върнат в нашия свят.

Той изсумтя.

- Те не се опитват да изплюят нас обратно там, откъдето ние сме дошли, Мак. Опитват се да възстановят естествения ред на нещата и да изплюят камъните обратно там, откъдето те са дошли.

Вдишах рязко.

- Имаш предвид, че всеки път щом ги използваме, светът, в който сме, се опитва да ни прати в Ънсийли затвора? Какво става? Пропускат ли?

- Подозирам, че никой от световете няма достатъчно сила сам по себе си, затова ни избутват към него, като метла през огромен под, през толкова измерения, колкото е възможно.

- Всеки път ни избутват малко по-близо?

- Точно.

- Е, може би - опитвах се силно да бъда оптимист - сме на милион светове от него. - Някак си не вярвах в това.

- А може би - каза той мрачно - сме на един. И следващия път, когато ни „подместиш", ще се озовем лице в лице с Ънсийли краля. Не знам за теб, но предпочитам да не се срещам с милионгодишния създател на най-лошите от Фае. Някои казват, че дори само да го гледаш в истинската му форма, е достатъчно да повреди ума ти.

По-късно Крисчън обяви, че дрехите ни са сухи. Слушах как неговите шумолят, докато се облича. Когато свърши, аз станах и тръгнах към дрехите си, после се заковах на място, взирайки се в него.

Той ми се усмихна горчиво.

- Знам. Започна скоро след като ме нахрани.

Бях го видяла гол. Знаех, че има татуировки в червено и черно по гърдите, част от корема и отстрани на врата, но останалата част от тялото му беше чиста.

Вече не беше. Сега ръцете му бяха покрити с черни линии и символи, които мърдаха под кожата му.

- Разпростира се по краката ми и нагоре по гърдите - каза той. Отворих уста, но нямах ни най-малка представа какво да кажа.

„Съжалявам, че те нахраних с Ънсийли плът, за да спася живота ти? Искаш ли да не бях? Не е ли по-добре да живееш, за да се бориш още един ден, независимо от всичко?“

- Има нещо общо с онази част с черните изкуства. Усещам как бушува в мен като буря - той въздъхна тежко. - Подозирам, че е заради онова, което с Баронс се опитахме да направим в навечерието на Вси Светии.

- И какво беше то? - опитах.

- Повикахме нещо древно, което трябваше да оставим да спи. Поканихме го. Продължавах да се надявам, че ще го намеря, но след като се оказахме засмукани във вихъра, бяхме разделени.

Зяпнах.

- Баронс е бил засмукан в Сребрата с теб на Хелоуин?

Крисчън кимна.

- И двамата бяхме в каменния кръг, после кръгът изчезна, ние също. Прелитахме от един пейзаж на друг, сякаш някой сменяше канали, после внезапно се озовах в Залата на всички дни, а той не. Може да не ме е грижа за него, но той познава черната си магия. Надявах се да успеем да намерим път за навън, ако впрегнем умовете си заедно.

- Ъ... не искам да те разочаровам, но той вече излезе.

Очите на Крисчън пробляснаха, после се свиха.

- Баронс е навън? Откога?

- От четвъртия ден след Хелоуин. И не каза и дума за това. Каза ми, че ти си единственият, който е изчезнал онази нощ.

- Как, по дяволите, се е измъкнал?

Погледнах го с безпомощен гняв.

- Откъде да знам? Той не призна, че е бил тук. Излъга.

Очите на Крисчън се присвиха още.

- Кога прави секс с него?

О-хо! Детекторът за лъжа се взираше в мен през тези тигрови очи.

- Не е като да съм искала - извъртях.

- Лъжа - каза той равно.

- Не бих го направила при никакви други обстоятелства - това беше истината и той можеше да се задави с нея!

- Лъжа.

Нима?

- Той ме накара да го направя.

- Голяма, огромна лъжа - каза той сухо.

- Не разбираш в каква ситуация бях.

- Изпробвай ме!

- Не мисля, че има връзка с някой от проблемите ни - обърнах му гръб и започнах да се обличам.

- Имаш ли чувства към него, Мак?

Обличах се мълчаливо.

- Страхуваш ли се да ми отговориш?

Свърших с обличането и се обърнах. Крисчън започваше да изглежда малко страшно. Очите му ставаха нечовешки ярки, златни. Постарах се лицето ми да остане като маска.

- Умирам от глад - казах му. - Имам две протеинови закуски. Можеш да изядеш едната. И съм жадна, но предпочитам да не пия от тази кариера. И мисля, че имаме много по-големи проблеми от чувствата ми към Джерико Баронс. Или липсата на такива. А онези животни - посочих към далечния край на долината - ми изглеждат годни за ядене.

Тръгнахме.

За съжаление, не бяхме единствените, които смятаха, че охранените, подобни на газели същества изглеждат годни за ядене, както скоро открихме по средата на долината.

Тъпчещо стадо от хиляди рунтави рогати бика с подобни на камшик опашки и вълчи муцуни напредваше бързо към нас.

- Мислиш ли, че ще се разделят около нас? - така ставаше във филмите.

- Не съм сигурен, че не са хукнали точно за нас, Мак. Бягай!

Хукнах, при все че бях съвсем сигурна, че е безсмислено. Те бяха

твърде бързи, а ние бяхме твърде далеч от всякакъв заслон.

- Не можеш ли да направиш нещо друидско? - извиках през почти оглушителното тропане на копита.

Той ме изгледа.

- Д-друидството - извика той - изисква подготовка, инак може да получиш катастрофални резултати.

- Е, изглеждаш съвсем застрашително. Със сигурност можеш да направиш нещо с това, което ти се случва - черните символи бяха започнали да пълзят към гърлото му.

Земята трепереше толкова силно, че ставаше трудно да бягам. Имах чувството, че към нас пълзи земетресение.

Когато се спънах, Крисчън се задейства така бързо, че докато се осъзная, вече бях на рамото му, а той тичаше десет пъти по-бързо от нормален човек. Разбира се, той беше напомпан с Ънсийли. Вдигнах глава. Стадото беше твърде близо. Все още не бягахме достатъчно бързо. Създанията ни настигаха, муцуните щракаха, летеше слюнка. На практика, усещах дъха им.

- Използвай камъните! - извика Крисчън.

- Ти каза, че е твърде опасно.

- Всичко е по-добре от това да сме мъртви, Мак.

Бръкнах в колана, измъкнах торбичката и показах за миг камъните. Беше един от сравнително по-гладките преходи. За съжаление ни остави в огнен свят.

Показах отново камъните и пламъците по ботушите ми умряха на мига, защото следващият свят не поддържаше въглеродни форми на живот и нямаше кислород.

Показах отново камъните и се озовахме под вода.

Четвъртия път, когато ги показах, попаднахме на тесния връх на една назъбена скала, която падаше рязко към бездънна пропаст и от двете страни.

- Свали ме долу! - извиках през яростния вихър, който фучеше покрай нас. Бях смазана върху рамото на Крисчън, от мен капеше вода и едва дишах.

- Тук?

- Да, тук!

Той ме свали на крака, сумтейки, но задържа ръцете си на кръста ми. Загледах го. Кехлибарените му ириси бяха обрамчени в черно. Зацапваше се навътре, както мастило замъглява вода. Странните символи вече облизваха челюстта му.

- Какво точно правихте на Хелоуин? - защо плътта на Ънсийли имаше такъв странен ефект върху него?

Той отново ми хвърли убийствената усмивка, но вече не беше убийствено чаровна, а убийствено студена.

- Уплаших се в последната минута, иначе нямаше да се провалим.

Опитахме се да вдигнем единствената друга сила, за която знаехме, че някога се е опълчвала срещу Туата Де и е отстоявала. Древна секта, наречена Драгхар, я е побеждавала веднъж много отдавна. Баронс не се поколеба. Аз го направих. Искаш ли да ни измъкнеш от тази скала, Мак? - изръмжа той.

- Ами ако следващото място е дори още по-ужасно?

- Продължавай да сменяш, а аз ще продължа да се държа!

Бяхме цапардосани от порив на вятъра и залитнахме от ръба в зиналия мрак. Аз отворих торбичката.

Огромен вихър избухна около нас, черен, яростен, разкъсващ косата и дрехите ми. Помъчих се да напъхам камъните обратно в покритата с руни торбичка. Усещах как захватът на Крисчън се изплъзва, после ръцете му вече ги нямаше и аз бях сама.

Тръшнах се на ръце и колене някъде в тундрата.

Блъснах се толкова силно, че торбичката излетя от ръцете ми. Челото ми се удари в земята и прехапах жестоко езика си. Не усещах ръцете на Крисчън никъде по мен.

Ушите ми звънтяха от удара. Вдигнах глава замаяна.

Взрях се право в очите на огромен див глиган с остри като бръсначи бивни.


Трийсет и четири


Когато се взирате в лицето на смъртта, времето по някакъв странен начин се забавя.

Или може би в този свят наистина се движеше по-бавно, кой знае?

Докато се взирах в хитрите, мънистени, гладни очи на глигана (които изглеждаха мънички в сравнение с тялото му с размер на крава), знаех само, че откакто бях изпуснала телефона си в басейна, бях започнала да губя неща. Едно след друго.

Първо сестра ми. После родителите ми и надеждата да се прибера у дома.

Бях се опитала да се справя, да бъда добра. Бях си създала нов дом в книжарницата в Дъблин. Бях се опитала да създам нови приятелства и да изкова съюзи. Бях казала сбогом на красивите дрехи, на русата коса и на любовта си към модата. Бях приела оттенъците на сивото, вместо цветовете на дъгата, и накрая бях прегърнала черното.

После бях загубила Дъблин и моята книжарница.

Накрая бях загубила себе си, дори собствения си ум.

Бях се научила да използвам нови оръжия, да използвам нови начини да оцелявам.

Бях загубила и тях.

Копието ми го нямаше. Нямах Ънсийли плът. Нямах име на езика си.

Бях намерила Крисчън. Бях изгубила Крисчън. Бях сигурна, че той е бил завлечен в единия край на вихъра, докато аз бях пратена в другия.

А сега бях изгубила и камъните. Торбичката беше на земята, далеч от глигана, здраво завързана. Не можех да се надявам на случайно преместване.

Кинжалът, прикрепен на ръката ми, дори нямаше да продупчи люспестата кожа на животното.

И се зачудих: това ли беше целият смисъл? Трябва ли да ми бъде отнето всичко, което може да се отнеме? Това ли прави животът? Кара те да изгубиш всичко, което обичаш и в което вярваш, после те убива?

Да, самосъжалявах се.

Мамка му, както би казала Дани, кой не би го направил в такъв момент?

Огнени светове? Водни светове? Скали? Каква скапана космическа сила вземаше решенията къде да ме запратят камъните? Толкова ли презряни от Сребрата бяха синьо-черните късчета от каквото там бяха, че ако светът не можеше да ги изплюе обратно в Ънсийли ада, се примиряваше с опити да ги унищожи, следователно - опа! - мен също? Умишлено ли бях подмятана в челюстите на опасността?

Какво ми беше останало?

Нищо.

Клекнах, взирайки се яростно през тревистото поле към глигана с мънистени очички, който, кълна се, имаше зла усмивка над бивните. Той изпръхтя и тупна с крак по земята.

Поради липса на друго, което да правя, аз изпръхтях в отговор и също тупнах с крак. Наежих се и му хвърлих смъртоносен поглед.

Мънистените очички се присвиха. Глиганът вдигна глава и подуши въздуха.

Дали се опитваше да надуши страх? Много жалко! Нямаше такъв от моя страна. Бях твърде ядосана, за да се страхувам.

Къде, по дяволите, бяха всички, когато имах нужда... О! Беше ми се случвало веднъж да мисля, че възможностите ми са се изчерпали, ала все още имах една.

Докато глиганът оценяваше потенциала ми на жертва, аз му се намръщих и оголих зъби, а междувременно плъзнах ръка под палтото си към задния джоб.

Измъкнах телефона. От него се изля вода. Щеше ли да работи? Изсумтях вътрешно. Все още очаквах нещата да функционират според разбираеми закони, докато клечах тук в седмото поред измерение, което бях посетила напоследък. Колко глупаво!

Отворих телефона и го оставих на земята.

Глиганът наведе глава, подготвяйки се да нападне.

Не посмях да вдигна телефона до ухото си. Натисках бутоните, както си лежеше там. Първо Баронс, после АНМСМ и накрая забранения АУ. Това определено се окачествяваше като умиране.

Чаках. Не знаех какво. Някакво чудо.

Предполагам, че съм се надявала използването на АУ да направи нещо, например магически да ме пренесе в безопасност в книжарницата. Или Баронс мигновено да се материализира и да ме спаси.

Чаках.

Нищо не се случи. Абсолютно нищо.

Бях сама.

Или така мислех.

Глиганът сведе глава заплашително. Загледах се с копнеж към торбичката на няколко метра зад него.

Той взе да бие с крака по земята и приклекна. Знаех какво означава това. Котките го правят, преди да се спуснат.

И аз сторих същото като него, издавайки дълбоко, яростно ръмжене. Чувствах се дълбоко разярена. Аз също приклекнах.

Той примигна с очички и изгрухтя дебело.

Аз също изгрухтях и зарих земята отново.

Безизходица.

Внезапно се видях отгоре.

Ето до това бях докарана: МакКайла Лейн-О'Конър, потомка на една от най-могъщите линии шийте зрящи, ОС детектор, Нул, някога При-я, сега имунизирана към почти цялото Фае обаяние, да не споменаваме притежаването на интересни способности за оздравяване, беше на земята на ръце и колене, мръсна, мокра, със силно очукан МакОреол на главата и опърлени ботуши, лице в лице с див глиган, без никакво оръжие, освен яростта, надеждата за по-добро бъдеще и решителността да оцелее. Шава със задник. Рие земята.

Усетих в мен да се събира, смях подобно на кихавица, и се опитах отчаяно да го потисна. Устните ми помръднаха. Очите ми се сбръчкаха. Носът ме засърбя и коремът ме заболя от порива да се изсмея.

Дадох воля на чувството. Просто всичко ми идваше твърде много. Седнах на пети и се засмях.

Глиганът се размърда неспокойно.

Станах, загледах се надолу към глигана и се разсмях още по-силно. Някак си нищо не беше толкова страшно, когато не си на колене.

- Майната ти! - казах му. - Искаш малко от мен?

Глиганът ме изгледа предпазливо и аз осъзнах, че не беше митично създание. Просто диво животно. Бях слушала много истории за хора в планините на Северна Джорджия, които се бяха измъквали от диви животни, прибягвайки до очевиден блъф или заплахи. Можех да предложа много от това.

Пристъпих ядосано напред и размахах юмрук.

- Махай се оттук! Къш! Върви си! Няма да умирам днес, задник! МАХАЙ СЕ ОТТУК ВЕДНАГА! - изревах.

Той се обърна и започна да се оттегля (доколкото може един див глиган, тежащ половин тон) надалеч през ливадата.

Зяпнах, но не защото той се оттегляше.

Последната ми заповед беше прозвучала на пластове, които все още резонираха във въздуха около мен. Току-що бях използвала Гласа!

Нямах представа дали глиганът беше прогонен от липсата ми на страх и от заплашителния рев, или от силата на думите ми (наистина, можеше ли да използваш Гласа върху нещо, което не разбира езика ти?), но не ми пукаше особено. Въпросът беше, че съм го използвала! И беше прозвучал доста силен!

Как го бях направила? Какво бях открила вътре в себе си? Опитах се да си спомня точно какво си бях мислила и как се бях чувствала, когато викнах към него.

Сама.

Чувствах се толкова съвършено, напълно сама, че не съществуваше нищо друго освен самата аз и предстоящата ми смърт.

„Ключът към Гласа - беше казал Баронс, - е да намериш онова място вътре в себе си, което никой друг не може да докосне.“

„Имаш предвид мястото на шийте зрящ?" - бях попитала.

„Не, различно място. Всички хора го имат. Не само шийте зрящите. Родени сме сами и умираме сами."

- Разбрах - казах сега.

Независимо с колко много хора се обграждах, независимо колко приятели и роднини обичах и в замяна получавах и тяхната обич, аз бях сама в момента на раждането и в момента на смъртта. Никой не идва с теб и никой не си отива с теб. Пътуването е за един.

Но не съвсем. Защото в това място имаше нещо. Току-що го бях усетила, а никога преди не съм била в състояние да го почувствам. Може би в момента на раждането и в момента на умирането сме най-близо до чистотата. Може би това са единствените моменти, когато сме достатъчно неподвижни, за да усетим, че има нещо по-голямо от нас, което побеждава неопределеността, което винаги е било и винаги ще бъде. Нещо, което не може да бъде подхвърляно. Наречете го както искате! Знам само, че е божествено. И ми пука. Вече не ставаше въпрос за моята „зона на комфорт", а за моята истина.

Гледах как глиганът се измъква през полето. След няколко мига щеше да се отдалечи от торбичката с камъните и щях да си ги взема. Не че им се доверявах много. Но пак бяха по-добре от нищо, а се нуждаех от тях, за да затворя Книгата, когато се измъкнех оттук.

Тъкмо бях пристъпила напред, за да вдигна телефона, а после да отида за камъните, когато един огромен сив звяр внезапно избухна от нищото в мъгла от рога, зъби и нокти.

Препънах се назад.

Звярът се заби отстрани на глигана, впи зъби в гърлото му, стисна врата му, откъсна главата му и пръскайки кръв, свали плячката си между мен и торбичката.

Изръмжа, клекна над трупа на глигана и започна да яде.

Зяпнах, не смеех дори да дишам. Ако нещото се изправеше в цял ръст, а изглеждаше, сякаш би могло, щеше да е близо три метра. Имаше три чифта остри, извити рога, намиращи се на равно разстояние върху два костени гребена, които се спускаха от двете страни на главата му. Първият чифт беше при ушите му, вторият - по средата на черепа, а последният изникваше от тила и се извиваше надолу към гърба му. Кичури дълга черна коса висяха около праисторическото му лице с гривесто чело, изпъкнали кости и смъртоносни кучешки зъби. Ръцете и краката му бяха с малки ципи и дълги нокти. Кожата му беше тъмносива и гладка. Имаше масивни мускули и очевидно беше мъжкар.

Не го бях видяла, нито чула да идва.

Нямах намерение да се състезавам по ръмжене с него, нито да използвам новооткритото си умение в Гласа, което можеше да действа, а можеше и да не действа върху животни. Ако имах голям късмет, щях да се опитам да се измъкна тихо, без дори да ме забележи. Да блъфирам с глиган, беше едно. Глиганът беше просто животно, което може да се е пръкнало от генетичните кодове на земята. Нямах нужда от ДНК тестове, които да удостоверят, че този звяр не е.

Започнах да се изтеглям назад бавно, като едва повдигах крака от земята. Щях да се върна по-късно за телефона и за камъните.

Главата му се вдигна рязко и звярът погледна право в мен, имаше кръв по цялото му лице. Дотук с надеждата ми да се измъкна незабелязано.

Застанах съвършено неподвижна с един крак във въздуха. Зайчетата замръзват на място, за да надхитрят враговете. Предполага

се, че мечките могат да бъдат заблудени така.

Този звяр не беше заблуден. Седна назад на бутовете си и ме загледа с лукави, присвити очи, като че се опитваше да реши каква съм на вкус. Ярост гореше в погледа му, сякаш срещу мен стоеше лъв с тръни, завинаги забити в четирите му лапи.

Задържах дъха си. „Яж глигана! - пожелах си. - Аз съм жилава, а не крехък свински корем.“

Той извърна тялото си от глигана към мен, напълно забравяйки плячката си. Мамка му, мамка му, мамка му!

Вече аз бях неговата мишена.

Без никакво предупреждение той се изправи на четири крака и се затича към мен. Беше неестествено бърз. Измъкнах непохватно кинжала от канията и се свих, сърцето ми удряше в гърдите.

- СПРИ НА МЯСТО! - Гласът излезе от мен, насищайки въздуха, отеквайки с хиляди гласове. Беше могъщ, феноменален, всяващ страх. Не можех да повярвам, че аз съм издала такъв звук. Баронс щеше да е толкова горд. - ОСТАВИ МЕ НА МИРА! - изревах. - ТИ НЯМА ДА МЕ НАРАНИШ!

Чудовището продължи незасегнато от Гласа.

Подготвих се за удара. Нямаше да се дам без бой. Ако останеше на четири крака, аз щях да се завъртя, да атакувам очите му с кинжала си и с това, което беше останало от ноктите ми. Може би мъжките му части. Каквото трябваше, за да оцелея.

На около два метра ужасяващото нещо спря толкова рязко, че изрови земята с ноктите си. Чимове полетяха, едва не уцелиха главата ми. Жълтите му очи се присвиха до цепки и то се озъби.

Беше толкова близо до мен, че усещах повея от горещия му дъх, миризмата на прясна, топла кръв по него. Зяпнах го диво. Имаше вертикални зеници, които се разширяваха и свиваха в странните му жълти очи. Беше настръхнало от ярост, гърдите му се повдигаха от къси бързи вдишвания, докато ръмжеше непрестанно.

Прехвърли тежестта си напред, разтърси глава и хлопна със зъби. Плюнка и кръв ме опръскаха.

Присвих се, но не посмях да ги обърша.

Внезапно звярът се раздвижи с толкова гладка мускулеста грация, че за един миг ми се стори... странно красив. Беше роден екзекутор. Беше в стихията си. Могъщо животно, простичко устроено. Имаше няколко цели в живота. Беше родено и отгледано да убива, да побеждава, да се възпроизвежда, да оцелява. В този един странен миг почти му завидях.

Започна да обикаля около мен, ноктестите му ръце и крака изтръгваха туфи трева и пръст, отмяташе глава, жълтите очи горяха кръвожадно.

Аз се въртях заедно с него, без да свалям очи от лицето му. Взирах се в този убийствен поглед, сякаш можех да държа звяра настрана, единствено отказвайки да бъда сплашена. Това дали не беше някакъв предубийствен ритуал? Не беше действал така с глигана.

Спря, килна глава настрани, вдигна чудовищното си лице и... подуши в моята посока.

Какво правеше, по дяволите? Задържах дъха си, надявайки се да му мириша на нещо неядливо. Зъбите, Боже, тези зъби бяха дълги колкото пръстите ми!

Изглежда не му хареса това, което подуши. Миризмата явно го ядоса още повече. Изръмжа ниско и продължително, а после скочи без предупреждение.

Стиснала кинжала в ръка, аз останах на място. Нашите действия ни определят. Щях или да живея, или да умра, борейки се.

Но не получих възможност да се боря.

В последната секунда чудовището изрева и се извъртя във въздуха.

Видях само едно движещо се размазано петно. В един момент скачаше право към мен, в следващия скубеше тревата, тичайки обратно към глигана. Докато гледах, то заби зъби в плътта на плячката си. С яростно разтърсване на главата разпра глигана и започна да яде, костите хрущяха, хрущялите изскачаха.

За миг не можех да помръдна. Толкова треперех, че не бях сигурна дали краката ми ще ме държат. Бях твърде ужасена, за да се зароди у мен някаква мисъл. Постепенно подвижността ми се върна на крилата на адреналина.

Хукнах напред, грабнах телефона от земята и побягнах като от ада.


Трийсет и пет


След известно време седях на една поляна с висока трева и дървета с бяла кора, облегната на един дънер, опитвайки се да си върна контрола над ситуацията. Беше ми нужен почти половин час, за да спра да треперя. Исках да избягам, колкото можех по-далеч от ужасяващото чудовище, но проклетите камъни ми трябваха.

Този ден изобщо не се беше развил, както очаквах. Беше ми трудно да приема къде съм и какво става с мен.

Следобедът ми бе започнал с ясен план: бях влязла в Среброто с напълно разумното очакване (о, Боже, това показваше или колко изкривен е станал моят свят, или пък какво?) да изляза от другата страна в собствената ми дневна, в собствения ми свят, където или щях да спася родителите си от злите лапи на ЛГ с помощта на Баронс, или щях да умра, докато се опитвах да го сторя.

Сега бях в някакъв чужд свят, вътре в мрежа от Сребра. Това място (според Баронс) е буквално невъзможно да бъде управлявано, тук някой можеше да остане загубен завинаги и да бъде нападан постоянно от хищници - един подир друг.

Бях абсурдно, опасно отклонена. Нещата бяха приели такъв безпрецедентен обрат, че сякаш се бях спуснала в една от заешките дупки на Алиса.

Едно беше да гледам как Фае завладяват Дъблин, опитвайки се да превземат моя свят, и да се боря с тях на моя територия. Но съвсем друго беше да се озова скачаща от един свят в друг свят посредством огледала и мистични камъни, принудена да се боря на чужда почва. Поне у дома знаех откъде да взема нещата, от които се нуждаех, и имах съюзници, които да ми помагат. Тук бях прецакана.

Събитията продължаваха да се случват без мен в моя свят, а аз трябваше да съм част от тях. Трябваше да се измъкна оттук. Трябваше да спася родителите си, да разпитам Нана О'Райли, да вляза в забранените библиотеки, да разбера къде е В'лане, да разкрия пророчеството... Списъкът беше безкраен.

Но бях заседнала в един от световете в мрежата на Сребрата с ужасяващо чудовище, стоящо между мен и камъните, които не смеех да оставя. Не само че можеха да ми свършат работа тук (въпреки че беше рисковано), но трябваше да ги върна в моя свят, за да мога да ги използвам там.

Ако исках доказателство колко е трудно измъкването от Сребрата (и оцеляването в тях), трябваше само да помисля за Крисчън, който се беше скитал изгубен два месеца и беше на прага на смъртта, когато го намерих.

Как бих оцеляла аз два месеца? Как бих оцеляла две седмици?

Какво ставаше с родителите ми?

Натисках АУ на телефона си за стотен път и за стотен път нищо не се случи. Затворих очи и разтрих лицето си. Баронс се беше измъкнал оттук.

Как? Защо не ми беше казал, че е бил засмукан заедно с Крисчън? Защо бяха всички тези лъжи? Или както той би ги нарекъл -„пропуски“.

Отворих очи и проверих часовника си. Все още показваше един и четиринайсет. УФ! Свалих го и го натъпках в един джоб. Очевидно беше безполезен тук. Чаках чудовището да свърши с поглъщането на глигана, за да мога да си взема камъните. Мислех, че са минали поне час или два, но слънцето на небето изобщо не беше помръднало, откакто бях седнала, което значеше, че или усетът ми за време е силно изкривен, или дните тук са много по-дълги, отколкото съм свикнала.

Докато убивах време, прегледах възможностите си. Така както виждах нещата, имах три. След като си върнех камъните, можех: А) да започна да търся МПД, да рискувам да вляза в нея и да се надявам, че няма да ме впримчи в някоя пустиня като тази, в която беше заседнал Крисчън или Б) да използвам камъните и да се надявам, че съм наистина много далеч от Ънсийли затвора и че те ще ме пратят обратно в Залата на всички дни или на някое друго място с огледала, от които да избирам, или В) да остана точно където бях сега и да се надявам, че дори АУ да не работи тук, Баронс ще може да ме проследи по дамгата ми. И че чудовището ще се махне и ще намери да тероризира и да убива нещо друго. Иначе оставането ми в този район не би било дори възможност.

Баронс очевидно беше запознат със световете в мрежата Сребра, като се има предвид колко бързо се беше измъкнал. А това показваше, че изглежда е бил тук поне веднъж, преди да бъде засмукан заедно с Крисчън.

От всички перспективи тази да остана тук, на място, и да дам възможност на Баронс да ме проследи, изглеждаше най-разумната. Веднъж вече бях пренебрегнала способността му да ме спаси и не исках да повтарям същата грешка.

Беше му отнело четири дни да се измъкне.

Щях да му дам пет да ме намери. Но пет беше максимумът, който бих позволила, защото се боях, че може да започна да си мисля: „Да, но ако днес е денят, в който той дойде?“ Тогава ще ме е страх изобщо да си тръгна. Беше жизненоважно да вземам твърди решения и да се придържам към тях.

Така подкована, събрах смелост, изправих се и се придвижих безшумно до края на поляната, за да видя дали мога да си върна камъните.

Чудовището още ядеше. Спря, вдигна глава и подуши. В мен ли гледаше през дърветата?

Паднах на четири крака и се заоттеглях сантиметър по сантиметър. След като оставих прилично разстояние между нас, се изправих и изтичах до моето дърво.

Защо не ме беше убило? Защо беше спряло? Не ставах ли за ядене? Знаех, че животните понякога бяха бесни и убиваха само за да убиват. Никога преди не бях виждала такава ярост в очите на животно. Един от приятелите ми беше ухапан от бясно куче. Бях го видяла в клетката, преди да го приспят. Изглеждаше повече уплашено отколкото ядосано. У сивото чудовище нямаше и грам страх. У него нямаше нищо друго освен свирепост.

Още на два пъти се промъквах до поляната, за да проверя. И двата пъти то си ядеше и не показваше признаци, че ще спре.

Върнах се до моето дърво, където гледах как слънцето се влачи по небето. Денят се затопляше. Съблякох палтото, пуловера и плетената блуза. Направих въже от блузата, закрепих МакОреола в нея и ги завързах на тояжка като скитник.

Прекарах времето си в тревоги за мама и тате, опитвах се да убедя сама себе си, че Баронс ги е спасил; после се тревожех за Дани, която беше в манастира, и за това какви прибързани решения може да вземе, когато не съм до нея и не я държа под око; за Крисчън и за това къде беше изчезнал, като се надявах да е намерил храна, защото така и не успях да му дам една от протеиновите закуски; и дори за В'лане -за това, че изчезна и не се появи повече.

Не можех да измисля и едно нещо, заради което да се тревожа за Баронс.

Размишлявах за живота, опитвах се да видя някакъв смисъл в него, чудех се как съм могла дори да израсна, вярвайки, че светът е нормално, обезопасено, подредено място. Тъкмо щях да се вдигна, за да проверя камъните за четвърти път, когато чух изпукване на вейка. Главата ми се завъртя рязко.

Чудовището беше клекнало на четири крака на не повече от шест метра от мен. Взираше се през високата трева, главата му беше присвита ниско, а жълтите очи проблясваха. Дали беше свършило с глигана и вече си точеше зъбите за мен?

Грабнах тоягата и палтото си и се стрелнах нагоре по дървото толкова бързо, че май и аз изкопах чимове от земята. Със сърце в гърлото, прелитах от клон на клон.

Мразя височините толкова, колкото мразя и затворените пространства, но по средата на пътя нагоре се принудих да спра и да погледна надолу. Можеше ли чудовището да се катери? Нямаше вид да е способно с неговите, както бях преценила, двеста килограма мускули, плюс всички тези нокти, но в този свят кой можеше да знае със сигурност? Особено предвид странния, плавен начин, по който се движеше?

Стоеше под дървото на четири крака и разкъсваше тревата там, където бях седяла.

Докато го гледах, намери пуловера ми. Продупчи го с дългите си нокти и го вдигна до лицето си.

Ахнах. Пуловерът не беше единственото мое нещо, което чудовището притежаваше. Моята покрита с руни торбичка беше вързана на кожена каишка за задните му рога. Звярът беше взел камъните ми!

Когато най-после се махна (с моя пуловер, омотан около един от задните му крака), аз се смъкнах от дървото. След дълъг вътрешен спор със самата себе си, свих рамене и го последвах.

Бях вбесена от последния развой на събитията.

Защо проклетото нещо беше взело камъните ми и как с тези смъртоносни нокти беше успяло да върже торбичката за рогата си? Не беше ли проклетото връзване на възли нещо доста сложно за праисторически изглеждащ звяр? И каква беше тази работа с моя пуловер?

То усети, че го следвам, спря, обърна се и ме погледна.

Инстинктите ми крещяха да подвия опашка и отново да избягам, но ставаше нещо много странно. Звярът беше настръхнал от ярост, но не беше направил и една стъпка към мен.

- Това са моите камъни и ми трябват - опитах.

Дивите жълти очи се присвиха, без да мигат.

Посочих към рогата му.

- Торбичката. Моя е. Върни я!

Нищо. Нямаше нито знак, че ме разбира, нито нещо подобно на интелект в неговия поглед.

Посочих собствената си глава и имитирах как махам торбичката и я хвърлям. Имитирах и как отвързвам пуловера си от крака му, за да подсиля тезата си. Впуснах се в малка пантомима с много вариации по темата. Нищо. Усилията ми не дадоха повече резултати, отколкото би довело разпитването на Баронс.

Накрая, от чисто раздразнение, изиграх един танц само за да видя дали изобщо ще последва някаква реакция.

Звярът се надигна на задните си крака и започна да вие, разкривайки обезпокоителен брой зъби, после падна пак на четири крака и скочи към мен, после пак, и пак, спирайки рязко всеки път като куче на синджир.

Застанах напълно неподвижно.

Като че искаше да ме нападне, но по някаква причина не можеше.

Той също застана неподвижно, ръмжеше и ме гледаше внимателно с присвити очи.

След малко се обърна и се плъзна напред, мускули и лудост.

Въздъхнах и го последвах.

Той спря, обърна се и ми се озъби. Очевидно не му харесваше да го следвам. Жалко. Когато започна отново да се движи, аз изчаках няколко секунди, после поех след него, но на по-дискретно разстояние. Надявах се, че има леговище, в което ще отнесе камъните, и когато излезе отново на лов, можех да ги открадна от него.

Следвах го с часове през ливадите. Стигнахме до една гора, близо до широка, бързо течаща река, където го изгубих между дърветата.

Дневната светлина в този свят си отиваше със смущаваща внезапност.

Изглеждаше, че слънцето се влачи по небето през по-голямата част от деня, но приблизително към пет часа (или някъде там - бях съдила по ъгъла му спрямо планетата) пламтящата топка се гмурна по-бързо от тази на „Таймс Скуеър" в навечерието на Нова година. Ако не бях погледнала през дърветата точно в този момент, опитвайки се да реша колко време ми остава, за да намеря място, където да се сгуша през нощта, нито щях да го видя, нито щях да повярвам.

За едно мигване на окото денят свърши и настана пълна, непрогледна нощ. Температурата падна рязко и бях благодарна, че все още имах палтото си.

Мразя мрака. Винаги съм го мразила и винаги ще го мразя.

Потърсих моя МакОреол, изпуснах го в бързината, вдигнах го отново, нахлупих го на главата си и започнах да включвам лампите. След като скобите се бяха скъсали, преместих някои от лампите. Искаше ми се да бях сътворила версията на Баронс - без скоби. Никога нямаше да му го призная, но неговото творение беше по-ефикасно, по-леко и по-ярко. Но в моя защита ще кажа, че е много по-лесно да подобриш нечие изобретение, отколкото да седнеш и да го изобретиш сам. Бях направила нещо от нищо. Той просто беше подобрил моето „нещо".

Не знам дали го чух, или просто усетих присъствието му, но внезапно разбрах, че има нещо зад мен на не повече от четири метра вдясно.

Обърнах се рязко и го хванах в ярката бяла светлина на лампите на шлема си. То примигна и заслони очи с ръка.

За миг не бях сигурна дали беше „моето" чудовище. Беше потъмняло като хамелеон от тъмносиво до черно, а очите му вече бяха кървавочервени. Можех да го сбъркам с нещо друго, да го взема за далечен братовчед на чудовището, което преследвах, но с изключение на торбичката с камъните, вързана на задните му рога.

То се озъби на светлините. Зъбите му блеснаха - дълги, абаносови.

Потреперих. Изглеждаше още по-смъртоносно отколкото преди.

Изключих предната лампа и то свали ръка.

Сега какво? Защо се беше върнало? Изглеждаше, като че не иска да го следвам, но когато го бях изгубила, бе обиколило зад мен. Нищо в него нямаше смисъл. Дали накрая нямаше да се умори торбичката да го удря по тила на всяка стъпка и да я хвърли? Защо още носеше моя пуловер? Как щях да преживея нощта? Дали щеше да ме убие в

съня ми? Ако приемех, че успея да се отпусна достатъчно, за да заспя.

Ако не то, дали нещо друго нямаше да ме убие? Какви бяха бродещите нощем животни тук? От какво трябваше да се страхувам? Къде бих се осмелила да се опитам да спя? На дърво?

Умирах от глад. Бях изтощена и напълно изчерпана откъм идеи.

Чудовището изръмжа и побягна от сенките, като мина едва на няколко стъпки от мен и се отправи към реката. Смразена от това близко разминаване с него, се сковах, гледайки как камъните ми си отиват с подскоци.

Дали след ден или два щях да съм толкова отчаяна, уморена и ядосана, че да се опитам да сграбча главата на нещото и да си ги измъкна от него? Ако минеха достатъчно дни, без да се опита да ме убие, можех да видя себе си как се отчайвам достатъчно, че да рискувам.

Чудовището спря на покритата с мъх тераса близо до реката и погледна назад към мен. Погледна към терасата и пак към мен. И отново, и отново, и отново.

То може да не ме разбираше, но аз го разбрах. Поради някаква причина искаше да отида на тази тераса.

Обмислих възможностите си. Отне ми цяла секунда. Ако не отидех, какво би ми направило? Имаше ли друго място, на което да ида? Слезнах надолу до терасата. Когато вече бях там, то скочи към мен и ме подкара с щракане на челюстите си към центъра и.

Тогава, докато гледах шокирана и удивена, то уринира в кръг около мен.

Когато свърши, скочи гладко в нощта и изчезна.

Стоях в центъра на кръга от урина, която все още вдигаше пара от земята, и просветлението бавно ме осени.

Чудовището беше маркирало земята около мен със своята миризма, за да прогони по-дребните заплахи, а бях готова да се обзаложа, че повечето заплахи на този свят бяха по-дребни.

Вцепенена от така протеклите събития през този ден, изтощена от страх и физически усилия, седнах долу, измъкнах остатъка от протеиновата закуска, направих си възглавница от палтото, после се протегнах на терасата, сложих МакОреола до себе си и го оставих да свети.

Дъвчех бавно, наслаждавайки се максимално на оскъдното си ястие, и слушах тихия рев на речните бързеи.

Изглеждаше, сякаш се бях уредила за през нощта.

Нямах големи очаквания, че сънят ще ме навести. Бях изгубила всичко. Бях заседнала в Сребрата. Камъните ми ги нямаше. Имаше смъртоносно чудовище, което събираше моите неща и пикаеше в кръгове около мен, а аз нямах представа какво да правя. Но очевидно тялото ми беше приключило за деня, защото заспах без спомен да съм довършила яденето си.

Скочих посред нощ, пулсът ми галопираше, без да мога да определя какво ме беше събудило. Загледах се нагоре през черните корони на дърветата към двете ярки луни, пълни на фона на синьо-черното небе, и взех да търся през откъслеците от съня ми.

Вървях по коридори в палат, който имаше безброй стаи. За разлика от сънищата за студеното място тук ми беше топло. Харесах палата с неговите безкрайни тераси, издигащи се над градини, пълни с нежни създания.

Усещах как ме привлича. Дали беше нещо в този свят? Дали беше Белият палат, който Ънсийли кралят е построил за своята наложница?

В далечината чух воя на вълци, които поздравяваха луните.

Претърколих се, завих се с палтото презглава и се опитах отново да заспя. Щеше да ми е нужна цялата енергия, за да се справя с утрешния ден и да оцелея на това място.

Нещо, намиращо се много по-близо, взе да вие в отговор на далечните вълци.

Изстрелях се от леглото ми от мъх, сграбчих кинжала си и скочих на крака.

Беше страшен звук. Звук, който бях чувала и преди в моя собствен свят, под гаража на „Книги и дреболии Баронс“.

Беше измъченият вой на нещо прокълнато, нещо отвъд изкуплението, нещо, толкова изгубено в отчаянието, че ми се дощя да продупча собствените си тъпанчета, за да не чуя никога вече подобен звук.

Вълците завиха.

Звярът им отговори. Не толкова отблизо този път. Отдалечаваше се.

Вълците завиха. Звярът им отговори. Още по-отдалеч.

Имаше ли нещо по-лошо от моето чудовище? Като онова нещо под гаража на Баронс?

Намръщих се. Това просто би било твърде голямо съвпадение.

Дали беше възможно „моето“ чудовище да е нещото от под гаража на Бароне?

- О, Боже! Дали АУ наистина беше проработило?

Не знам колко време бях слушала скръбния концерт с широко отворени очи и смразена кръв. Такава мъка, такава изолация, такава загуба се долавяха в плача на нещото. Каквото и да беше, аз скърбях за него. Никое живо създание не трябва да съществува в такава агония.

Когато вълците отново завиха, звярът не отговори.

Скоро след това чух ужасяващото скимтене на вълците, избивани един по един. Разтреперана, легнах отново, свих се на кълбо и покрих ушите си.

Събудих се призори, обградена от десетки гладни очи, които се взираха в мен от кръга урина.

Нямах представа какви бяха. Можех да видя само могъщи сенки, които се движеха, дебнеха, крачеха гладно в мрака отвъд светлината на моя МакОреол.

Не им харесваше миризмата на урината, но ме подушваха през нея и очевидно им миришех на храна. Докато гледах, един от мрачните силуети избута купчина листа и земя върху урината.

Другите започнаха да правят същото.

Черното чудовище с кървавочервените очи избухна от гората.

Не можех да видя в подробности боя. Моят МакОреол хвърляше твърде много блясък. Виждах единствено вихър от зъби и нокти. Чух яростно ръмжене, на което отговориха уплашено съскане и писъци на болка. Чух, че някои се пльосват в реката. Нещото се движеше нереално бързо, разкъсваше и сечеше през мрака със смъртоносна точност. Летяха парчета козина и плът.

Някои от животните се опитаха да бягат. Чудовището не им позволи. Усещах яростта му. То се наслаждаваше на убийството. Пируваше в него, потапяше се в кръв, чупеше кости с краката си.

Накрая затворих очи и спрях да се мъча да видя.

Когато най-сетне настана тишина, отворих очи.

Диви кървавочервени очи ме гледаха иззад купчина разкъсани тела.

Когато отново започна да уринира, се превъртях и скрих глава под палтото си.


Трийсет и шест


Станах веднага щом просветля, събрах нещата си и потърсих път между останките от осакатени тела, за да се измия в реката. Всичко, вкючително аз, беше опръскано с кръв.

Нагазих в плитчините, свих шепи и пих дълго, преди да се измия. Нуждаех се от вода, а тя течеше бърза и кристалночиста. Не можех да запаля огън, за да я кипна, но трябваше да повярвам, че след всичко, което бях преживяла, със сигурност ми беше отредена по-значима смърт, отколкото да ме покоси замърсена от паразити вода.

След като се измих, отидох в гората. Да намеря храна, беше начело на списъка ми със задачи за днес. Наоколо се търкаляше много сурово месо, но предпочитах да се въздържа.

Подминавах труповете един след друг. Много от тях бяха на малки, нежни създания, които не можеха да представляват заплаха за мен. Не бяха наядени. Бяха убити заради самото убийство.

След около двайсет минути осъзнах, че ме следят.

Обърнах се. Чудовището се беше върнало и отново беше тъмносиво, с жълти очи. Торбичката ми все още беше завързана за рогата му. Станалият на дрипи пуловер беше омотан около крака му.

- Ти си АУ, нали? Подейства. Ти си това, което Баронс държи под гаража си, пратил те е, за да ме пазиш. Но не си най-ярката крушка в кутията. Знаеш само как да убиваш. Всичко, освен мен, нали? Ти ме пазиш жива.

Чудовището не каза нищо, разбира се.

Бях почти сигурна. След второто масово клане бях лежала будна в очакване слънцето да се вдигне достатъчно високо в небето, за да изляза да търся храна. Бях обмисляла вероятностите. Тази беше единствената, която обясняваше защо чудовището не ме убиваше. Когато първия път се беше опитало да ме нападне, сигурно беше надушило Баронс по мен. И неговата миризма го беше държала на разстояние. Казах си, че няма да се мия много добре, независимо колко се цапах.

- Е, какъв е планът? Ти ме пазиш жива, докато той ме намери?

Дали тази машина за убиване щеше да се появи на Хелоуин, ако

бях набрала АУ? Не виждах да е от някаква полза срещу ЛГ и Фае принцовете, но ако го бях призовала по време на бунтовете или дори скоро след това, вместо да се крия в църквата, то определено щеше да ми разчисти пътя и да ме заведе някъде на сигурно място, където ЛГ можеше никога да не ме намери.

Огледах го. То също ме загледа през сплъстената, окървавена коса. Ярост блестеше в погледа му и нещо по-диво, по-плашещо. Отне ми миг да осъзная, че беше лудост. Нещото беше на една брънка от веригата на пълната лудост.

Трябваше да е АУ. Нямаше друго обяснение. Как Баронс беше заловил това нещо? Как го беше накарал да му се подчинява? Как му беше попречил да убие него? С мистични средства? Както обикновено, там, където беше намесен Баронс, аз имах единствено въпроси без никакви отговори. Когато най-накрая се върнех в моя свят, той нямаше да се измъкне, без да ми даде отговорите. Вече знаех какво държи под гаража си и исках да разбера повече.

Докато изучавах дивото лице, очите, хлътнали с психопатска ярост, и могъщото тяло, създадено да убива, осъзнах, че вече не ме е страх от него. Усещах в костите си, че няма да ме убие. Щеше да съсече и убие всяко живо нещо около мен, да пикае и вероятно да събира всичко мое, което съм била достатъчно невнимателна да оставя. Можеше дори да иска да ме убие, но нямаше, защото беше АУ и единствената му цел беше да се погрижи аз да не умра.

Чувствах се, сякаш половината от бремето на света току-що се беше смъкнала от раменете ми. Можех да го направя. Имах оръжие и не бях знаела за него - демон пазител. Хрумна ми, че дори няма нужда да си взимам камъните. Баронс можеше да ги вземе, когато се появеше. Още една четвърт от бремето падна от гърба ми.

Продължих с търсенето на храна. Чудовището ме следваше през повечето време. Понякога нещо прошумоляваше в далечината и то се хвърляше през дърветата. Започнах да запушвам ушите си, когато се случваше. Обичам животните и мразех, че убива всичко. Искаше ми се Баронс да го беше научил да прави разлика.

В една горичка от стройни дървета със сребриста кора намерих ядки в ниско висящите клони и плодове в храстите. След като се натъпках, завързах колкото можах от сладките ядки в торбичката си. В един тих поток открих хайвер. Голяма гадост, но все пак протеин.

По средата на утрото чудовището ме подкара обратно към реката, после започна да ръмжи и да ми се зъби, насочвайки ме нагоре по

течението. Реших, че има някакъв баронски дневен ред.

Води ме няколко часа. Теренът се промени драстично. Гората се сгъсти, брегът на реката пропадна и когато чудовището най-после ми позволи да спра, бях на върха на висока гола скала, която се спускаше рязко почти трийсет метра надолу до побелелите бързеи. Реката вече не се мяташе, тя ревеше и се разбиваше, изпълвайки пролома с тих грохот.

Изтегнах се в едно слънчево петно на брега и изядох половината от последната си протеинова закуска. Мислех да стана и да се опитам да проуча района, но не бях сигурна, че чудовището ще го позволи.

То подуши земята около мен, после се промъкна надолу по течението и се просна гладко и смъртоносно на земята. Предположих, че е уморено от толкова много убийства.

Не се надявах да чуя някакви гласове, затова му заговорих. Разказах му за израстването си в Юга, за хубавите планове, които имах за живота си.

Казах му за всичко, което толкова много се беше объркало, как бях започнала да губя нещата едно по едно. Казах му какъв ад е това да си изгубя ума по Ънсийли принцовете и как Баронс ме върна. Дори му разказах за скорошното си пътуване до дома в Ашфорд с В'лане и какво бях научила там, как бях започнала да се боя, че нещо може да не е наред с мен. Разказах му неща, които никога не бих разказала на съзнателно същество, разголвайки най-дълбоките си чувства и страхове. Беше пречистващо да изхвърля всичко от гърдите си, макар и пред глупав звяр.

Аз също задрямах и се събудих около половин час преди слънцето да се гмурне в хоризонта, потапяйки гората в нощта.

Чудовището се изправи на крака, обиколи, уринира около мен и се стопи в мрака, черно върху черно, с кървавочервени очи.

Бях „завита“ за през нощта.

Будих се няколко пъти, стресната от един или друг звук. След като установявах, че нищо не дебне отвъд моя кръг, заспивах отново.

Призори бях събудена от приближаваща буря.

На трийсет метра под мен реката се надигаше в оглушителното кресчендо на бързеите, които се разбиваха в отвесните стени на каменната клисура.

Мълния разцепи въздуха. Отекна гръм и се подготвих да бъда измокрена, но бурята остана от другата страна на реката,

подминавайки ме.

Беше яростна буря. Гръмотевици плющяха и трещяха непрестанно, подсилвани от странно пукане, наподобяващо автоматична стрелба. Дърветата се превиваха. Дъждът се изсипваше проливен, заливайки далечния край на реката. Бях благодарна, че поне това ми беше спестено.

Накрая вятърът отвя бурята и аз заспах.

Събудих се от ръка, притисната плътно към устата ми, и от смазващото тегло на нечие тяло върху моето.

Борих се диво, удрях, ритах, опитвах се да хапя.

- Полека, Мак! - един глас прошепна грубо в ухото ми. - Не мърдай! Очите ми пламнаха. Познавах този глас. Беше Риодан. Но аз

очаквах Баронс!

- Дойдох да те измъкна оттук, но трябва да правиш точно каквото ти казвам.

Кимах преди дори да е довършил изречението.

- Наложително е да не издаваш никакъв звук. Шепни, когато говориш!

Кимнах отново.

Той се дръпна и ме погледна.

- Къде е... създанието?

- АУ ли?

Той ме изгледа странно, но кимна.

- Не знам. Не съм го виждала от снощи.

- Събери си нещата и побързай! Нямаме много време. Даррок също е тук.

- Шегуваш ли се? Как, по дяволите, всички ме намират? - какво бях аз? Голямо червено Х?

- Ш-ш-ш! - той притисна пръст към устните ми. - Говори тихо! - той се надигна от мен, обърна ме по корем и започна да рови в косата ми. - Не мърдай! А, мамка му!

- Какво? - прозвуча като тихо ръмжене.

- Даррок те е маркирал. Сигурно го е направил, докато принцовете са те държали.

- Татуирал ме е?

- Точно до белега на Баронс. Не мога да го махна тук. Ела! Превъртях се, жулейки яростно скалпа си.

- Къде отиваме?

- Недалеч оттук има... как каза Бароне, че ги наричаш? МПД. Тя ще ни отведе до друг свят, където има долмен към Ирландия.

- Мислех, че проклятието на Крус е покварило всичко.

- Сребрата се променят. МДП - не. Те са статични микрокосмоси.

Сграбчи ме под мишниците, изправи се, вдигна ме заедно със себе си и ме постави на крака.

Стиснах ръката му.

- Родителите ми?

- Не знам. Дойдох след теб в ЛаРу.

- Баронс?

- Опитваше се да стигне до Ашфорд, за да хване Даррок. Бях единственият, който успя да влезе, преди тунелът да се срути в нашия край. Отне ми малко време да те открия. Намерих и това - той ми хвърли раницата. - Копието ти е вътре.

Можех да го целуна! Сграбчих раницата и набързо събрах всичките си притежания на едно място, после измъкнах копието и го погалих. Да го държа в ръка, ме караше да се чувствам като в песен на Травис Трит[20] - три метра висока и непробиваема за куршуми.

- Съществото ще нападне всичко в близост до теб. В момента това съм аз. Аз мога да те измъкна. То не може. То само убива. Запомни това!

Риодан хвана ръката ми и ме поведе близо до реката, много по-близо до отвесния край на клисурата, отколкото се чувствах комфортно, но разбирах какво правеше. Глинестият ръб беше мек като пясък и не издаваше звук под краката ни. Погледнах към него.

- Как ме проследи? Ти също ли имаше белег върху мен? -прошепнах.

- Мога да проследя този на Баронс. Още една дума и минаваш през ръба.

Не казах нищо повече. Ако трябваше да избира между моето оцеляване и своето собствено, бях съвсем сигурна, че ще предпочете своето. Чудех се защо Баронс не беше направил нещо, за да предпази Риодан от чудовището. Да му даде да носи риза, миришеща на Баронс, или нещо такова.

Сякаш прочел мислите ми, той промърмори:

- Татуировката, която ти сложи, те пази от звяра. Няма начин да маркира мен. Дойдох въоръжен. Преследвах го цяла нощ през дъжда. Свърших амунициите. Умно копеленце.

Бях чула автоматична стрелба!

- Опитвал си се да го убиеш? - бях слисана. Какъв странен обрат на възгледите. То ме защитаваше. Яростно. Сега беше мой враг?

Риодан ме изгледа остро.

- Искаш ли да се измъкнеш оттук, или не?

Кимнах разгорещено.

- Тогава дръж копието под ръка, млъквай и се надявай да не ме убие! Аз съм твоят път навън.

Когато чудовището нападна (а предполагам, никога не съм се съмнявала в това), то го направи със същата експлозивна внезапност, с която беше ударило дивия глиган. Изскочи от нищото, повали Риодан на земята - ярост от зъби и нокти.

Гледах безпомощно, докато се въртяха и търкаляха, търсех възможност да направя нещо. Каквото и да е.

Чудовището беше много по-голямо от Риодан, но мистериозният брат по оръжие на Баронс беше доста див. От маншетите му щръкнаха ножове и шипове.

Докато гледах боя, той се ускори до нещо много близко до стопкадъра на Дани, замаза се и вече беше извън способностите ми да го проследя. Вече не можех да различа формите им. Риодан изглежда беше също толкова неестествено пъргав колкото и чудовището.

Успявах да ги зърна само за кратко, когато единият или другият се появяваше, забавен за момент от някоя рана.

Ръмжене изпълни въздуха, докато се търкаляха и бореха до ръба на клисурата (толкова близко, че сдържах дъха си и се молех да не паднат и двамата), после по обратния път.

Зърнах Риодан, чиито десетки рани кървяха.

После чудовището: разкъсана плът, челюстите - окървавени и тракащи.

Изтърколиха се отново в размазано петно на ръба над реката.

Гледах с широко отворени очи, подскачах насам-натам, опитвайки се да намеря удобен момент, ъгъл, възможност да помогна. Чувствах се странно разкъсана.

Чудовището беше спасило живота ми многократно. Беше моят див демон пазител. Беше ме защитавало.

Но, както беше посочил Риодан, можеше да прави само това.

Не можеше да ми помогне да се върна у дома. И щеше да убие моя „път навън“, ако можеше. Оставяйки ме защитена, но заседнала. Не можех да позволя това. Трябваше да се измъкна оттук.

Отново зърнах Риодан. Чудовището го разкъсваше на парчета!

После Риодан трябва да беше ранил чудовището, защото то се появи на фокус и остана така за момент. Преди да успея да проваля може би единствената възможност, която имах, аз се стегнах, скочих напред и забих копието в гърба му - точно там, където мислех, че е сърцето му, ако анатомията му имаше нещо общо с човешката.

То потрепери, обърна глава и изрева към мен.

Риодан сграбчи своя шанс, заби нож в гърдите му и резна нагоре, разпаряйки чудовището от корема до гърлото.

Главата му се обърна рязко и то блъсна Риодан толкова силно, че го избута до ръба на скалата. Докато гледах ужасена, той се препъна в мекия глинест ръб и се подхлъзна през него.

Мисля, че изпищях или може би пищях от известно време, не знам. Нещата от онзи ден са ми малко размазани.

Ръцете на Риодан се сключиха около една скала, която стърчеше от брега. Молех се да е забита достатъчно дълбоко в глината, за да го удържи.

Чудовището се вдигна в цял ръст, виейки от ярост и болка, моето копие беше забито в гърба му.

Затаих дъх, докато Риодан се измъкваше бавно обратно на брега. Имаше толкова много кръв по лицето му, че едва можех да видя очите му. Как успяваше да се движи все още? Бузите му бяха срязани така дълбоко, че виждах костта. Гърдите му представляваха купчина кървави, кръстосани разрези.

Тогава чудовището се олюля и мисля, че сигурно съм издала някакъв шум. Облекчение, че падаше? Тъга? Може би срам заради моето участие? Емоциите ми бяха пълна каша.

То обърна глава и погледна право в мен, а в дивите му жълти очи имаше нещо, което ме накара да ахна.

За един ужасно продължителен момент можех да се закълна, че видях в погледа му обвинение заради моята измяна, също и недоверие заради моето отвратително двуличие. Сякаш имаше някакво споразумение, някакъв неизречен договор между нас. Взираше се в мен с упрек. Жълтите му очи горяха с омраза заради моето предателство. То отметна глава назад и зави с мъка и отчаяние, един изтерзан вик на скръб и лудост.

Затиснах ушите си с ръце.

То направи стъпка към мен. Не можех да повярвам, че още стои, макар да бе цялото разпрано.

Когато направи втора стъпка, Риодан успя да се изправи несигурно на крака, да се хвърли на гърба му, да обвие ръце около врата му... и да му среже гърлото.

- Разкарай се оттук, по дяволите, Мак! - изръмжа той.

От чудовището бликаше кръв. То се пресегна, заби нокти в Риодан, откъсна го от гърба си и го метна право в пропастта.

- Не! - извиках.

Но Риодан вече го нямаше, падаше надолу, надолу в реката, на трийсет метра от скалата.


Трийсет и седем


Стоях и глупаво се взирах в чудовището с разпрано тяло и срязано гърло.

Все още стоеше.

Беше ми студено и топло, треперех. Имах чувството, че съм в някакъв трескав сън, в кошмар, от който не можех да избягам. Можех да усетя как се откъсвам от света около мен, отвътре се превръщам в камък, захвърлям всяка емоция.

Чудовището се олюля към мен. Падна на едно коляно и се взря в мен. Потрепери, после се срина на земята по лице.

Копието ми стърчеше от гърба му.

Гората беше тиха и неподвижна.

Докато гледах как кръвта на чудовището изтича в почвата, лишена от емоции, направих оглед на ситуацията.

Риодан беше мъртъв.

Никой не би могъл да оцелее след такова падане, ако допуснем, че беше в състояние да се възстанови от раните си, което беше направо невъзможно.

Чудовището също беше мъртво, най-малкото - беше много близо до смъртта и щеше скоро да умре, легнало в растящата бързо локва кръв.

Бях загубила моя път навън.

Бях загубила и своя защитник.

Някъде в този свят Лорд Господар ме търсеше, проследявайки ме по тайнствената дамга, която беше гравирал на главата ми.

Някъде в този свят имаше МПД, което съдържаше долмен, който щеше да ме върне в Ирландия. За съжаление, нямах представа нито къде беше, нито в каква посока, нито от колко изобщо мога да избирам в този свят.

Торбичката с камъните ми беше все още вързана за рогата на чудовището, а дрипите от пуловера ми - за крака му. Когато умреше, щях да си взема камъните. По мои сметки, това беше някакъв плюс, ако допуснех, че те не бяха нищо повече от бавна лодка към ада.

Чудовището избълбука влажно и изглежда се сви.

Изчаках няколко мига, взех пръчка, приближих внимателно и го смушках.

Нямаше реакция. Сръчках го по-силно, после го побутнах с ботуша.

Опитах копието на гърба му, разтваряйки раната му. Отново нямаше реакция.

Определено беше мъртво.

Клекнах до него и започнах да отвързвам торбичката, когато рогата му внезапно омекнаха и се стопиха, потекоха в река, която потече покрай главата като масло по кръвта.

Издърпах торбичката от сплъстената му коса.

Формата на главата му започна да се променя.

Ципите и ноктите изчезнаха.

Сплъстените кичури се превърнаха в коса.

Препънах се назад, клатейки глава.

- Не - казах.

То продължи да се променя. Тъмносивата кожа изсветля.

- Не - настоях аз.

Думите ми нямаха ефект. То продължи да се променя. Височината намаля. Масата се сви. Стана каквото беше. Каквото винаги е било.

Не можех да дишам. Клекнах и се залюлях напред-назад в поза на скръб, древна като времето.

- Не! Изкрещях.

Бях мислила, че съм изгубила всичко.

Не бях.

Вече бях изгубила всичко.


Речник от дневника на Мак


* = Обозначение за Светла или Мрачна светиня.


*Амулетът: Тъмна светиня на Ънсийли, създадена от краля на Ънсийли за неговата наложница. Изработен от злато, сребро, сапфири и оникс. Позлатената „клетка“ на амулета подслонява огромен чист камък с неизвестен състав. Велик човек с могъща воля може да го използва, за да променя реалността. Списъкът на миналите му собственици е легендарен, включва Мерлин, Будикаг211. Жана д'Арк, Карл Велики и Наполеон. Последно закупен от уелсец на незаконен аукцион за осемцифрена сума, той беше в моите ръце за твърде кратко време. В момента е притежание на Лорд Господар. Изисква някакъв вид десятък или свързване, за да се използва. Аз имах волята. Но не успях да разбера начина.

Допълнение: Все още е в ЛГ и мисля, че той го използва, за да контролира Ънсийли принцовете. Беше в него, но не се опита да го използва върху мен. Защо? Дали не се бои, че на мен може да не подейства?


АНМСМ: Баронс ми даде мобилен телефон и под това съкращение, което означава: „Ако не можеш да се свържеш с мен", беше записан номер, на който отговаря тайнственият Риодан.


АУ: „Ако умираш". Още едно от съкращенията в телефона, който ми даде Баронс.

Допълнение: Боже, вече знам какво е!


Бранителите: Така вече се наричат сужителите на Гарда под водачеството на инспектор Джейни, докато се бият, за да защитят останалите жители на Дъблин. Ядат Ънсийли и дават сериозен отпор на Фае.


В'лане: Според книгите на Роуина В'лане е Сийли принц от Двора на светлината, член на Висшия съвет на кралицата и понякога консорт. Той е Секс-до-смърт-Фае и се опитва да ме накара да работя за него от името на кралица Авийл, за да открия Шинсар Дъб.

Допълнение: Той ми върна Джорджия! Когато стените паднаха, той защити родителите ми и запази Ашфорд. Възстанови електричеството и реда в целия щат заради мен. Връзката ни се променя сега когато вече съм имунизирана срещу неговия еротизъм. Дали ставаме равни? Тревожа се за него. Защо изчезна от манастира? Защо изглеждаше толкова наранен?


Вкопчвач: Фино, прозрачно Ънсийли, което е изненадващо красиво. Вкопчвачите изглеждат така, както модерните медии изобразяват феите - нежни, потрепващи, красиви в голотата си, с облак от ефирна коса и приятни черти, само че с човешки ръст. Кръстих ги Вкопчвачи, защото се вкопчват в нас. Могат да влязат в кожата на човека и да го превземат. Веднъж пъхнали се в някого, вече не мога да ги усетя. Може да стоя точно до някой Вкопчвач, превзел човек, и дори да не го знам. За известно време се боях, че Баронс може да е такъв. Но го накарах да хване копието.


Гласът: Друидско изкуство, което принуждава човека, върху когото е използван, да се подчинява дословно на издадената заповед. Лорд Господар и Баронс са го използвали върху мен. Ужасяващо е. Изключва волята ти и те прави роб. Гледаш безпомощно със собствените си очи как тялото ти прави неща, които умът ти крещи да не правиш. Опитвам се да го овладея, така че поне да съм способна да му устоявам, защото иначе никога няма да мога да се доближа до Лорд Господар, за да го убия и да отмъстя за Алина.

Допълнение: Вече мога да му устоявам и да го използвам! Странно е как намираш стомана в себе си, когато единственият друг изход е да умреш. Но Баронс е прав - учител и ученик губят способността да го използват един върху друг. Вещината го отхвърля.


Гривната на Крус: Гривна за ръка от злато и сребро, украсена с кървавочервени камъни. Древна Фае реликва, за която се предполага, че дава на човека, който я носи, „някакъв щит срещу много Ънсийли и други... неприятни неща“ (но това е по думите на Секс-до-смърт-Фае -сякаш наистина можеш да се довериш на някое от тях).


Дани: Млада тийнейджърка, Шийте зряща, чийто талант е свръхчовешка скорост. До този момент тя има на сметката си (както гордо би се перчила от покривите, ако u се даде и най-малка възможност) четиридесет и седем убити Фае. Сигурна съм, че ще има и други още утре. Майка u е била убита от Фае. Ние сме сестри по отмъщение. Тя работи за Роуина и е наета в корпорация „Бързи пощи“.

Допълнение към оригиналния запис: Бройката на убитите от нея вече е почти двеста! Хлапето не познава страх.

Допълнение към оригиналния запис: Тя е Върхът! Тя ме спаси от ЛГ и лакеите му. Станахме като... сестри. Бях се заклела, че няма да допусна никого толкова близо до себе си, колкото беше Алина, но не мога да променя чувствата си към Дани. Под коравата външност има хлапе, което топи сърцето ми. Тя има тайни, мога да ги усетя. И дълбоки белези от емоции, за които никога не говори. Надявам се един ден да ми се довери. Нещата, които носим вътре в себе си и за които отказваме да говорим, са нещата, които накрая могат да ни унищожат. Вече не мога дори да броя убийствата и. Тя свали един Ънсийли принц!


Двайсет и една библиотеки: Дани знае къде са всички, дори забранените. Ние влезнахме в една, оставихме Кат и най-доверените и момичета да я претърсват, но не можах да вляза в другата, до която ме заведе Дани. Не само че беше силно защитена, но имаше някакъв „пазител“, който блокираше пътя и който не преставаше да повтаря, че не съм една от тях и нямам позволение да бъда там. Има някакво непреодолимо препятствие в коридора. Призовах В'лане да ми помогне. Когато се появи, той изсъска към мен, изкривен от болка, и изчезна. Не съм го виждала оттогава. Започвам да се безпокоя.


Дерек О'Баниън: Братът на Роки и новото попълнение на Лорд Господар. Той иска да получи обратно копието на брат си и да ме убие, тъй като смята, че съм отговорна за смъртта на брат му. Трябваше да го оставя да влезе в Мрачната зона онзи ден.

Допълнение към оригиналния запис: Той яде Ънсийли и в момента е с Фиона, която също ги яде!

Допълнение: Дали Книгата го е хванала, или всичко, което стана онази нощ, е илюзия?


Детелина: Тази леко безформена трилистна детелина е древният символ на Шийте зрящите, натоварени с мисията да виждат, служат и закрилят човечеството от Фае.


Джерико Бароне: Нямам и най-малката шебана идея кой или какво е той. Той продължава да спасява живота ми. Предполагам, че това е нещо.

Допълнение към оригиналния запис: Той държи Пресяващо Сребро в кабинета си в книжарницата и когато минава през него, чудовищата се отдръпват точно както и Сенките. Видях го да изнася тяло на жена от него. Беше убита брутално. От него ли? Или от нещата в огледалото? Той е поне на няколкостотин години, вероятно дори е много по-стар. Накарах го да държи копието, за да видя дали е Ънсийли, и той го хвана, но по-късно от В'лане научих, че Ънсийли кралят може да докосва всички Светини (както и Сийли кралицата). Не мога да проумея защо Ънсийли кралят не е в състояние да докосне собствената си Книга, но може би точно затова Баронс мислеше, че той би могъл да я докосне. Може би тя се е развила в нещо по-могъщо от това, което е била в началото. Също така не мога да изключа той да е нещо като Сийли/Ънсийли хибрид. Правят ли секс Фае и възпроизвеждат ли се? Понякога... мисля, че Баронс е човек..., който е много сбъркан. Друг път мисля, че е нещо, което този свят никога не е виждал. Определено не е Шийте зрящ, но вижда Фае ясно като бял ден точно като мен. Владее друидско вълшебство, магьосничество и черни изкуства. Той е изключително силен и бърз и има усилени сетива. Какво имаше предвид Риодан с коментара си за Алфа и Омега? Трябва да открия този мъж!

Допълнение към оригиналния запис: Той призна, че е убил жената, която изнасяше от огледалото! Съвсем сигурна съм, че разбрах къде води това Сребро, но не съм имала възможност да го изпробвам. Мисля, че свързва с подземните етажи под гаража му. Стоях в този гараж и гледах над покрива на хамъра към Баронс, докато това, което държеше там, долу, виеше. Той отказа да отговори на въпросите ми за него. (Боже, това едва ли е изненада.)

Допълнение към оригиналния запис: Това, което направи, за да ме върне от състоянието ми на При-я... не мога да спра да мисля за него. Видяното в главата му - за детето и мъката, ме убива. Понякога ми се иска да не трябва да съм нещо друго освен красив звяр. Да мога отново да забравя. Всичко. И просто да съществувам.


Долмен: Мегалитен гроб с единична камера, съставен от два или повече изправени камъка, които поддържат голяма плоска хоризонтална каменна плоча. Долмените са често срещани в Ирландия, особено около Бърен и Конемара. Лорд Господар използваше долмен в ритуал с черна магия, за да отвори портал между световете и да води през него Ънсийли.


Друид: В предхристиянското келтско общество друидите са имали власт над богослуженията, над законодателните и съдебните въпроси и над философията. Те са имали орден, в който са обучавали елитни младежи. Смята се, че друидите са били посветени в тайните на боговете, включително по въпроси, касаещи манипулирането на физическата материя, на пространството и дори на времето. На древен ирландски друи означава магьосник, вълшебник, гадател („Ирландски митове и легенди").

Допълнение към оригиналния запис: Видях и двамата - Джерико Баронс и Лорд Господар, да използват силата на Гласа. Това е начин да се говори с много гласове, на които не можеш да не се подчиниш. Значение?

Допълнение: Крисчън МакКелтър произхожда от дълга, древна кръвна линия друиди.


Желязо: Fe в периодичната таблица. Инспектор Джейни откри, че притеснява Фае. Той и хората му изработват куршуми от него, подплатяват шлемовете си и го носят върху телата си. Може да затвори непресяващо Фае. Кой знае какво би могло да направи огромно количество от него на пресяващо Фае?


Залата на всички дни: Центърът на Сребрата. Баронс я описа като квантова туристическа агенция за Фае, като терминал на летище. Стените и подът са направени от чисто злато и сякаш се простират до края на вечността. Стените са покрити с милиарди огледала, които са портали към други светове, измерения и времена. Опасно място. Времето се усеща изкривено там, изобщо не е линеарно и ако спреш да се движиш, може да се изгубиш в спомени, които започват да се прожектират около теб, сякаш са истински. Изглежда, че всичко, за което помислиш, се материализира. Трябва да продължаваш да се движиш. Подминах скелети по пода. Когато Сребрата били създадени, всички огледала, които били част от мрежата (извън Залата), щели моментално да те пренесат в Залата на всички дни. Оттам би могъл да избереш своята дестинация. Препратка към Сребрата.


Защита: Наскоро научих за тези. Има ги навсякъде около Забранените библиотеки. По някаква причина мога да преминавам през повечето. Не знам защо. Или е един от талантите ми на шийте зрящ, или нещо, което съм придобила по време на всичките си мъки. Измамни неща са.


Кат: Мисля, че тя ще поведе шийте зрящите някой ден, ако живее достатъчно дълго. Надявам се да го направи, защото не мога да понасям Роуина. На двайсет и пет години, спокойна и разумна, умна и чистосърдечна, тя е единствената, която остава непредубедена към мен и ме подкрепя. Ако нещо се случи с мен, доверете се на Кат! И на Дани. Ако съм мъртва, вървете при тях за помощ!


КБП: Корпорация „Бързи пощи“ - дъблинска куриерска служба, която е като прикритие на коалицията на Шийте зрящите. Изглежда Роуина я управлява.

Допълнение: След като Книгата била изгубена, Роуина отворила клонове на тази куриерска служба по целия свят с надеждата по този начин да я открие и върне. Това е много, много умно, всъщност. Тя има куриери на велосипеди, които u служат като очи и уши в стотици главни градове. Манастирът е убежището на Шийте зрящите. Изглежда те имат много богат благодетел, който налива средства чрез множество корпорации. Чудя се кой е той.


Кейли О'Райли: Една от приятелките на майка ми и също част от Убежището. Нещо лошо се е случило и мисля, че майка ми и Кейли са се опитали да го спрат. Мисля, че точно тогава Книгата е избягала.


*Копието на Луизне (познато още като Копието на Люин, Копието на Лонгин, Копието на съдбата и като Пламтящото копие): Копието, с което е прободен Исус Христос на кръста. Произходът му не е човешки, то е Светла светиня на Туата Де Данан и е един от няколкото предмета, способни да убият Фае - независимо от ранг или мощ.

Допълнение към оригиналния запис: Убива всичко Фае и ако някой е само отчасти Фае, то убива тази част от него по ужасен начин.


* Котелът: Сийли или Светла светиня, от която в даден момент пият всички Сийли. Така те загубват спомените си, когато са станали гнетящи. Според Баронс цената на безсмъртието е възможна лудост. Когато Фае усети, че започва да полудява, пие от котела и се „преражда“, без спомен за предишното си съществуване. Фае имат Пазител на архива, който документира многото прераждания на всяко Фае, но точното място на този писар е известно само на малцина избрани, а местонахождението на Архивите на никой друг освен на самия писар. Това ли е объркано при Ънсийли? Че нямат котел, от който да пият?


Кралски ловци: Средно ниво каста на Ънсийли. Войнствено съзнателни, те приличат на класическото изображение на дявола - с раздвоени копита, с рога, с дълги като на сатири лица, с кожени криле, с пламтящи оранжеви очи и с опашки. Високи между два и три метра, те са способни да развиват изключителна скорост както с крака, така и с криле. Основна функция - унищожители на шийте зрящи. Оценка на заплахата - убиват.

Допълнение към оригиналния запис: Срещнах един. Баронс не знае всичко. Ловецът беше по-голям, отколкото Баронс ме беше подвел да очаквам, размахът на крилата му беше между девет и дванайсет метра. Притежава известни телепатични способности. Ловците са наемници в същината си и служат на господар само ако имат полза от това. Не съм сигурна, че са средно ниво каста. Всъщност, не съм сигурна, че са изцяло Фае. Страхуват се от копието ми и подозирам, че нямат желание да умрат за никоя кауза, което ми дава тактическо предимство.

Допълнение към оригиналния запис: Яздих един!


Крисчън МакКелтър: Работи във Факултета по древни езици на „Тринити". Знае какво съм и е познавал сестра ми! Нямам представа какво е мястото му във всичко това, нито знам мотивите му. Ще науча повече скоро.

Допълнение към оригиналния запис: Крисчън произлиза от клан, чиито членове някога са служили като висши Друиди на Фае и са поддържали човешката част от Спогодбата хиляди години, изпълнявайки ритуали и плащайки десятък. Познавал е Алина бегло. Идвала е при него да търси помощ за превод на част от текст от Шинсар Дъб.

Допълнение: Изчезнал на Хелоуин, когато Келтърови и Бароне изпълнявали ритуала, е който да се опитат да запазят стените. И двамата имахме лоша нощ. Той бил впримчен във вихъра, който унищожил Бан Дрохид - свещения каменен кръг, където друидите Келтърови изпълняват ритуалите и плащат десятъка, за да поддържат Спогодбата от хилядолетия. Открих го заседнал в мрежата на Сребрата.


Крус: Фае, неизвестно дали е Сийли, или Ънсийли. Много от неговите реликви се носят наоколо. Той е прокълнал Пресяващите сребра. Преди да бъдат прокълнати, Фае ги използвали, за да пътуват свободно през измеренията. Проклятието някак е покварило каналите между измеренията и сега дори Фае не влизат в тях. Не е известно какво е проклятието. Не е известно какви поражения нанася или какъв е рискът в Сребрата. Какъвто и да е, Баронс очевидно не се страхува от него. Опитах се да вляза в Среброто в кабинета му, но не мога да разбера как да го отворя.

Допълнение към оригиналния запис: Открих какво е било

проклятието! Крус мразел Ънсийли краля и проклел Сребрата да не му позволяват да влезе отново в тях, за да не може да стигне до наложницата си. Крус искал наложницата и всички светове в Сребрата за себе си. Но проклятието тръгнало на зле и прецакало всичко. Препратка към Сребрата.


Кълбото Д'жай: Нямам представа какво е, но Баронс го притежава. Казва, че е ОС. Не можах да го усетя, когато го държах, но в онзи определен момент не можех да усетя нищо. Откъде го беше взел и къде го беше прибрал? В мистериозното си хранилище? Какво прави Кълбото? Как Баронс влиза в хранилището си все пак? Къде е достъпът за тези три етажа под гаража? Има ли тунел, който свързва сградите? Трябва да потърся.

Допълнение към оригиналния запис: Баронс ми го отстъпи, за да мога да го дам на Шийте зрящите за ритуал, който да укрепи стените в деня на Сауин.

Допълнение: Баронс се кълне, че е било заредено, преди да го получи. Намерих вход към етажите под гаража му - през Среброто в кабинета му!


Лорд Господар: Предателят и убиецът на сестра ми! Фае, но не Фае, водач на армията Ънсийли, търси Шинсар Дъб. Той е карал Алина да я търси, така както Баронс използва мен да търся ОС.

Допълнение към оригиналния запис: Предложи ми размяна - да ми върне Алина за Книгата. Мисля, че наистина би могъл да го направи.

Допълнение: Достатъчно лошо е, че уреди да ме превърнат в При-я, а сега държи и родителите ми!


МакОреол: Мое изобретение. Много яко. Яркорозово, покрито с лампи. Последна мода в защитата срещу Сенки.

Малуш: Роден Джон Джонстън Джуниър. Веднага след мистериозната смърт на родителите му наследява стотици милиони долари, изчезва за известно време и се появява отново като немъртъв - вампира Малуш. През следващото десетилетие той създава култ от последователи по целия свят и е вербуван от Лорд Господар заради парите и връзките си. Блед, рус, с лимонови очи, вампирът предпочита стиймпънк и викториански готик.


*Мечът на Луг(22): Познат също като Меча на Светлината. Сийли или Светла светиня, способна да убие Фае - Сийли или Ънсийли. Понастоящем е при Роуина и тя го дава на нейните Шийте зрящи в КБП, както намери за добре. Обикновено го получава Дани.

Допълнение: Видях го. Красив е!

Допълнение: Откраднах го от Роуина и го дадох на Дани за постоянно.


Многоустото нещо: Противно Ънсийли с безброй прилични на пиявици, усти, десетки очи и свръхразвити полови органи. Каста на Ънсийли - неизвестна за момента. Оценка на заплахата - неизвестна засега, но подозирам, че убива по начини, за които предпочитам да не мисля.

Допълнение към оригиналния запис: Все още е някъде навън. Искам това нещо да умре!

Допълнение към оригиналния запис: Дани довърши копелето! Могло ли е да Пресява пространство? Кои Ънсийли могат и кои не могат?


Момчета-носорози: Грозни, сивокожи Фае, които приличат на носорози, с буцести, изпъкнали чела, тела като бурета, къси и дебели ръце и крака, цепки за усти без устни и изпъкнали долни челюсти. Те са нисша средно ниво каста на Ънсийли главорези, изпращани главно като съгледвачи на Фае с висши рангове.

Допълнение към оригиналния запис: Вкусът им е ужасен!

Допълнение към оригиналния запис: Не вярвам да могат да Пресяват пространство. Видях ги заключени в клетки в пещерата на Малуш и завързани с вериги. По онова време не ми хрумна колко е странно, а по-късно реших, че Малуш някак ги е задържал със заклинания. Но след като Джейни направи забележката си за затварянето на Фае, осъзнах, че не всички Фае могат да Пресяват, и започвам да се чудя дали това не е по силите само на много могъщите. Това може да е важно тактическо предимство. Трябва да се проучи.

Допълнение: Обичат красиви млади човешки момичета и разменят невероятния наркотик на Ънсийли плътта за секс. Ъгх!


Момчето със замечтаните очи: Огромна въпросителна. Защо все продължава да се появява? Кой е той? За първи път го срещнах на улицата в Дъблин, после в музея, докато търсех ОС, после открих, че работи в Катедрата по древни езици с Крисчън МакКелтър, а сега е барман в „Честър" - печално известната бърлога на греха на Честър. Когато говорех с него там, се случи нещо наистина странно. Видях го в огледалото над бара и не изглеждаше същият. Уплаши ме. Наистина ме уплаши. В огледалото отражението му говори с мен, предупреди ме. Каза да не говоря с „това".


МПД: Междудименсионна приказна дупка. Тези неща ме побъркват! Когато стените паднаха на Хелоуин, части от света на Фае се разбиха в части от нашия свят и сега, ако не си внимателен, може да влезеш в такава (вървейки или шофирайки) внезапно и без предупреждение. Трудно се излиза от тях. Някой ги „пуска на свобода" и те са започнали да се носят по вятъра, а така са още по-трудни за избягване. Има МПД и вътре в мрежата на Сребрата. Когато Крус ги проклел, сблъсъкът на световете причинил нещо много подобно на натрошени реалности. Според Риодан МПД са статични микрокосмоси и могат да бъдат картографирани. Някои съдържат долмени към нашия свят. Повечето съдържат други МПД. Може да се скача от един свят в друг през тях. Голяма каша.


Мрачна зона: Район, който е бил превзет от Сенките. През деня изглежда като всеки изоставен, порутен квартал. Щом падне нощта, е смъртоносен капан.

Допълнение към оригиналния запис: Те са се разпрострели по целия свят, след като стените вече са паднали. Огромната зона до „Книги и дреболии Баронс" вече е празна. Преместили са се към по-зелени пасища. Буквално. Други Ънсийли работят, за да възстановят електрозахранването, което ЛГ изключи, защото не им харесва колко бързо Сенките поглъщат потенциалната им плячка. Ще приема всякаква помощ, за да изгоня гадовете обратно в мрака. Това ни осигурява още време.


Нана О'Райли: Почти на сто години, живее до морето в Каунти Клеър, познавала е майка ми! Името на майка ми е Айла О'Конър. Бих могла да го повторя хиляди пъти. Майка ми израснала с внучката на Нана - Кейли. Мисля, че Нана знае какво е станало, когато Книгата е избягала. Трябва да я разпитам отново. За предпочитане е, без Кат да стои на пост.


„Ние си връщаме нощта!”: Песен, която измислихме с Дани, сега международен химн на шийте зрящите.


Нул: Шийте зрящ със силата да вцепенява Фае с докосване на ръка (например аз). Докато Фае е вцепенено, е напълно безсилно. Колкото по-висша и по-могъща е кастата на Фае, толкова по-кратко време действа вцепенението.

Обаяние: Илюзия, направена от Фае, за да прикрие истинския им външен вид. Колкото по-могъщо е Фае, толкова по-трудно е да се пробие маскировката му. Средностатистическият човек вижда само това, което Фае иска да бъде видяно, и е леко отблъснат, ако се докосне до близкия периметър на изкривеното пространство, което е част от обаянието на Фае.


ОС: Съкращение за Обекти на силата - реликви на Фае, изпълнени с мистични свойства. Някои са Светини, други не са.


ОС детектор: Аз. Шийте зрящ със специална способност да усеща ОС. Алина също е била такава, ето защо Лорд Господар я е използвал.

Допълнение към оригиналния запис: Много редки. Определени кръвни линии са били развъдени за това. Шийте зрящите на Роуина казват, че всички са отмрели.


Патрона: Спомената от Роуина, смята се, че изглеждам като нея. Била ли е тя О'Конър? По някое време е била водач на Убежището на Шийте зрящите.

Добавка: Патрона е била баба ми!


Пресяване: Начин за пътуване на Фае. Случва се със скоростта на мисълта. (Виждала съм това!)

Допълнение към оригиналния запис: В'лане някак ме Преся без дори да усетя, че е наблизо. Не знам дали е възможно да ме е приближил „маскиран“ по някакъв начин, да ме е докоснал в последната минута и аз просто да не съм го осъзнала, защото стана толкова бързо; или може би, вместо да мести мен, е преместил световете около мен. Може ли да прави това? Колко могъщ е В'лане? Може ли друго Фае да ме Пресее, без да разбера? Неприемливо опасно! Нужна е повече информация.


*Пресяващо сребро или Сребро: Ънсийли или Мрачна Светиня. Сложен лабиринт от огледала, създаден от краля на Ънсийли, някога използван като основен метод на Фае за пътуване между световете, докато Крус не хвърлил забранено проклятие над сребърните коридори. Сега никой Фае не смее да влезе в Среброто.

Допълнение към оригиналния запис: Лорд Господар имаше много такива в къщата си в Мрачната зона и ги използваше, за да се придвижва от и до Фае. Ако унищожиш Сребро, унищожаваш ли и това, което е в него? Остава ли отворен вход/изход в света на Фае като рана в тъканта на нашия свят? Какво точно е било проклятието и кой е бил Крус?

Допълнение към оригиналния запис: Баронс има едно и минава през него!

Допълнение: Препратка от Залата на всички дни. Начинът, по който е работило преди, е следният: Залата на всички дни била централното летище, където можеш да избираш от милиони огледала, които свързват с второ огледало на друг свят, измерение или време и пътуваш до там. Огледалата по онова време били двупосочни портали и за да се върнеш, просто пристъпваш обратно през тях в Залата. Мисля, че са скрили огледалата на другите светове в неодушевени предмети, така че само Фае да могат да ги намират. Кралицата усетила мощта на Сребрата, които кралят създал за своята наложница. За да успокои съмненията и, че все още държи смъртната, която кралицата ненавиждала, кралят трябвало да и даде основната част, включително Залата, но задържал една част отделена, където на един хълм изградил за наложницата си Белия палат.

Как работи сега, след като Крус го проклел: Всичко е изчанчено. Огледалата в Залата се умножили неимоверно и сега наброяват милиарди. Вече не са двупосочни, местата, които показват като дестинации, не са непременно тези, в които ви отнасят, и световете, свързани чрез Сребрата, сега са силно нацепени с МПД. Крус объркал милиарди светове, измерения и времена. Обаче, както Баронс го представя, е възможно да бъдат управлявани, ако човек знае какво прави и е способен да приложи необходимите друидски изкуства. Изглежда Баронс е прекарал доста време в Сребрата. Обикновено едно огледало се свързва директно с друго. Когато погледнеш в това Сребро, виждаш дестинацията му. Но понякога хора (като Баронс и ЛГ) „струпват“ Сребра, оформяйки тунели, които създават пространство, за да принудят някого (мен!) да влезе вътре, да пусне оръжията си и да покаже откупа. Или в случая на Баронс - да напълни коридора до гаража си с убийствени демони, които не биха допуснали никой да премине. Не си напъвайте мозъка да разберете сребрата! Не мисля, че някой може. Просто очаквайте неочакваното!


При-я: Човек, пристрастен към секса с Фае.

Допълнение: Бог да ми е на помощ, знам!


Риодан: Сътрудник на Баронс и АНМСМ на мобилния ми телефон.

Допълнение: Най-отгоре в списъка ми с хора, които да открия.

Допълнение към оригиналния запис: Виж Честър! Този мъж е един от осмината на Баронс, каквото и да е това. Всички те са големи мъже, свръхестествено бързи, повечето са с грозни белези и излъчват нещо, което просто... не е човешко. Риодан ме тревожи.


Роки О'Баниън: Бивш боксьор, превърнал се в ирландски мафиот и религиозен фанатик. Притежаваше Копието на Съдбата* в колекция, скрита дълбоко под земята. Една нощ двамата с Бароне влязохме с взлом и го откраднахме. След като го обрахме, Бароне изключи всички външни лампи около книжарницата, а когато О'Баниън дойде за мен с петнайсет от неговите мутри, Сенките ги погълнаха точно под прозореца на стаята ми. Знаех, че Баронс ще направи нещо. И ако в онзи момент ме беше накарал да избирам между тях и себе си, щях да м у помогна да изключи лампите. Не знаеш какво си готов да направиш, за да оцелееш, докато не се озовеш притиснат в ъгъла и не видиш какво изригва от теб.


Роуина: Командва до някаква степен коалиция от Шийте зрящи, организирани като куриери в корпорация „Бързи пощи“. Тя ли е Великата повелителка? Имат убежище в един стар манастир на няколко часа от Дъблин и библиотека, в която трябва да вляза.

Допълнение към оригиналния запис: Никога не ме е харесвала. Прави се на съдия, съдебен заседател и екзекутор, когато става дума за мен. Прати някои от момичетата си да ми отнемат копието! Никога няма да u позволя да го притежава. Бях в манастира, но само за кратко. Подозирам, че много от отговорите, които търся, могат да бъдат намерени там - в забранените библиотеки, до които само Убежището има достъп, или в спомените им. Трябва да разбера кои са членовете на Убежището и да ги накарам да говорят.

Допълнение: Ще я съборя от трона u. Тя не позволява на шийте зрящите да си вършат работата. Държи ги под ключ, но мисля, че направих първите пукнатини в стените на манастира. Мисля, че ще извършат метеж.


Светини: Осем древни реликви с безмерна сила, сътворени от Фае -четири Светли и четири Мрачни. Светлите светини са: Камъкът, Копието, Мечът и Котелът. Мрачните са Амулетът, Кутията, Огледалото и Книгата - Шинсар Дъб или Мрачната книга („Окончателен наръчник за артефакти, автентични и легендарни“).

Допълнение към оригиналния запис: Все още не знам нищо за Камъка или за Кутията. Дали дават сили, които биха могли да ми помогнат? Къде са? Поправка към горното определение: Огледалото всъщност е Среброто. Виж Пресяващо сребро или Сребро! Кралят на Ънсийли е направил Мрачните светини. Кой е направил Светлите?

Допълнение към оригиналния запис: Виж историята за Ънсийли краля и неговата смъртна наложница, както В'лане ми я разказа! Кралят създал Сребрата за нея, за да я запази вечно млада и за да u даде светове, които да изследва. Създал и Амулета, за да може тя да оформя реалността. Дал u Кутията, за да не е самотна. Какво прави тя? Шинсар Дъб е била грешка.


Секс-до-смърт-Фае (напр. В'лане): Фае, което сексуално е толкова „потентно“, че човек умира при полово сношение с него, освен ако Фае не предпази човека от пълното въздействие на смъртоносния му еротизъм.

Допълнение към оригиналния запис: В'лане направи така, че не го усещах като нещо повече от невероятно секси мъж, когато ме докосна. Те могат да заглушат смъртоносността, ако решат.

Допълнение към оригиналния запис: Тази каста Фае произлиза само от кралските линии. Могат да правят три неща: да предпазят хората напълно и да им дадат най-невероятния секс в живота, да ги предпазят от смъртта и да ги превърнат в При-я или да ги убият със секс. Могат да Пресяват пространството.

Допълнение: Ужасно е да бъдеш При-я! Но аз оцелях.


Сенки: Една от най-ниските касти на Ънсийли. Слабо съзнателни. Огладняват - ядат. Не понасят директна светлина и ловуват само нощем. Крадат живот по същия начин, по който Сивият мъж краде красота, изпиват жертвите си с вампирска бързина и оставят след себе си купчина дрехи и обвивка от дехидратирана човешка материя. Оценка на заплахата - убиват.

Допълнение към оригиналния запис: Мисля, че се променят, развиват се и се учат.

Допълнение: Знам, че го правят! Кълна се, тя ме дебне!

Допълнение: Научили са се да работят заедно и да се оформят като бариери.

Допълнение: Вече са из целия свят!


Сивия мъж: Чудовищно грозен, прокажен Ънсийли, който се храни, като краде красотата на човешките жени. Оценка на заплахата: може да убива, но предпочита да оставя жертвата си жива и отвратително обезобразена, за да страда.

Допълнение към оригиналния запис: Според слуховете е единствен по рода си (ГОЛЯМО ТЛЪСТО НЕ; ВИЖ ПО-ДОЛУ!) Баронс и аз го убихме.

Допълнение към оригиналния запис: Той можеше да Пресява пространството.


Сивата жена: Женското съответствие на Сивия мъж. Видях я извън „Честър", а после и вътре. За разлика от Сивия мъж, тя не оставя жертвите си живи. Пресява. Вече не ги смятам за единични случаи. Може да има десетки от тях.


Сийли: Светлият или вълшебен двор на Туата Де Данан, управляван от кралицата на Сийли - Авийл.

Допълнение: Сийли не могат да докосват Ънсийли светини. Ънсийли не могат да докосват Сийли светини.

Допълнение: Според В'лане истинската кралица на Фае отдавна е мъртва, убита от краля Ънсийли, а с нея е умряла и Песента на Сътворението. Авийл е от по-нисша кралска линия, която е една от многото, опитали се да водят Народа на Фае оттогава.


Спогодбата: Съглашение, договорено между кралица Авийл и клана МакКелтър (Келтър = скрита бариера или мантия), отпреди приблизително шест хиляди години, чиято цел е да се пазят световете на хора и на Фае разделени. Шотландският клан Друиди изпълнява определени ритуали и отдава десятък на всеки Сауин (пише се Samhain, познат също като Хелоуин) и по този начин почита Спогодбата. Стените, които кралица Авийл вдига, за да раздели световете, не са изпети, за да започнат съществуването си, а някак са отделени от част от стените на затвора на Ънсийли и са укрепени с кръв и клетви. По този начин стените на затвора били сериозно отслабени. Когато нашите стени паднаха, всички стени паднаха.


Стопкъдър: Момент, в който Дани прекъсва високоскоростното си движение точно преди да скочи от едно място на друго, толкова бързо, че ми докарва гадене. Но какво тактическо предимство е това! Хлапето е яко!


Табх'р (Та-вр): Входове или портали на Фае между световете, често скрити в ежедневни човешки предмети.

Допълнение: Мисля, че всъщност са Сребра като кактуса в пустинния свят, където намерих Крисчън, само че очевидно не мога да ги видя. Бих могла да използвам шийте зрящ, който може.


Туата Де Данан или Туата Де (Туа Дей Дана или Туа Дей); (виж Фае): Високонапреднала раса, която идва на Земята от друг свят. Състои се от Сийли и Ънсийли.


Убежището: Висшият съвет на Шийте зрящите.

Допълнение към оригиналния запис: Някога избирани с преки избори, сега те се определят от Великата повелителка според тяхната вярност към нея и към каузата. Те са единствените, освен Роуина, които знаят какво е било пазено под манастира. Някои от тях умрели и/или изчезнали, когато Книгата избягала преди двайсет и няколко години. Как се е случило? Аз съм на двайсет и две. Възможно ли е майка ми да е била една от тях?!!!

Допълнение: Да, майка ми - Айла О'Конър - е била от тях! Била е, също като Алина и мен, извънредно надарена. Трябва да открия още!


Фае (феи): Фае са познати още като Туата Де Данан. Разделени са на два двора: Сийли - Светлия двор и Ънсийли - Мрачния двор. И двата двора имат различни касти на Фае и по четири кралски дома, които са домове на най-високите касти във всеки двор. Кралицата на Сийли и избраният от нея консорт управляват Светлия двор. Кралят на Ънсийли и последната му наложница управляват Мрачния.

Допълнение към първоначалния запис: Желязото има някакъв ефект върху тях. Странно, че на периодичната таблица желязото е Fe.


Фиона: Жената, която управляваше „Книги и дреболии Баронс“ преди аз да поема. Тя беше лудо влюбена в Баронс и се опита да ме убие, като една нощ изключи всички светлини и остави отворен прозорец, за да пусне Сенките вътре. Баронс я уволни заради това... Боже, сега като се замисля, това, че я уволни заради опита u да ме убие, изглежда като помилване. В момента тя е с Дерек О'Баниън и той я храни с Ънсийли. Имам лошото чувство, че двете още не сме приключили една с друга.

Допълнение към първоначалния запис: Тя вече работи с ЛГ. Знае какво е Бароне. Бароне я уби, преди да може да ми каже. Но тя беше твърде натъпкана с Ънсийли плът, за да е умряла от един обикновен нож в сърцето. По-късно е отишъл да я види и оставил съобщение за ЛГ. Били са любовници. Тя не ми харесва изобщо.


„Честър”: Нощният клуб на Риодан. Улица „Ревемал" 939. Бивше свърталище на богатите, отегчените и красивите. „Честър" вероятно би оцелял като хлебарка дори след атомна бомба. След падането на Дъблин се премести под земята и сега сервира на изцяло нова клиентела. Или по-скоро, сервира нас на изцяло нова клиентела. „Честър" сега е новото модно място на Фае за лов на хора. Сивата жена не се интересуваше от менюто на сервитьора си, само от сервитьора. Риодан позволява да се случва точно под носа му, гледайки високо от своето стъклено гнездо. Богомолците на Фае жертват себе си за шанс за безсмъртие, а аз съм съвсем сигурна, че това дори не е истински шанс, просто временно надрусване. Ще затворя мястото по един или друг начин.

Четирите камъка: Полупрозрачни, синьо-черни камъни, покрити с букви, подобни на руни. Ключът към разшифроването на древния език и разбиването на кода на Шинсар Дъб е скрит в тези четири мистични камъка. Един отделен камък може да бъде използван, за да хвърли светлина върху малка част от Книгата, но само ако четирите са сглобени отново в един, може да бъде разкрит истинският текст в цялост („Ирландски митове и легенди").

Допълнение: Други текстове казват, че „истинската природа" на Шинсар Дъб ще бъде разкрита.

Допълнение: Сега имаме три от тях. Научих, че са изсечени от стените на крепостта на Ънсийли краля. Те звънят натрапчиво и тревожно, когато са събрани заедно. Мисля, че това вероятно е някоя по-малка Песен на Сътворението. Те са отрова вътре в мрежата на Сребрата заради проклятието на Крус. Сребрата отхвърлят Ънсийли краля и камъните, защото те носят петното от неговото докосване. Мисля, че четвъртият е у В'лане.


Шийте зрящ (Ши зрящ): Личност, върху която магията на Фае не действа и която е способна да види през илюзиите или обаянието на Фае чак до истинската същност, която лежи отвъд. Някои могат да видят и Табх'р - скритите портали между световете. Други могат да усещат обектите на сила на Сийли и Ънсийли. Всеки шийте зрящ е различен и с различна степен на устойчивост към Фае. Някои са ограничени, други са напреднали с множество „специални сили“.

Допълнение към оригиналния запис: Някои (като Дани), са супербързи. Има място в главата ми, което не е... като останалата част от мен. Всички ли го имаме? Какво е то? Как ставаме такива? Откъде идват частиците необяснимо знание, които са като спомени? Има ли такова нещо като генетично колективно безсъзнание?

Допълнение: В онова място на шийте зрящ в главата ми има тъмно, гладко езеро. Плаши ме.


*Шинсар Дъб (ши-су-ДОО): Ънсийли или Мрачна светиня, принадлежаща на Туата Де Данан. Написана на език, познат само на най-древните от техния вид. За нея се казва, че сред кодираните u страници се намира най-смъртоносната от всички магии. Донесена в Ирландия от Туата Де по време на нашествието, за което е писал псевдоисторикът Лиабар Габала, тя била открадната заедно с другите Мрачни светини и според слуховете е намерила пътя си до света на хората. Смята се, че е написана преди повече от милион години от Мрачния крал на Ънсийли („Окончателен наръчник за артефакти, автентични и легендарни“).

Допълнение към оригиналната бележка: Вече съм я виждала. С думи не може да се даде описание за нея. Това е книга, но тя живее. Тя усеща.

Допълнение: Звяр. Достатъчно описание.

Допълнение: Как се предполага да удържа шебаното нещо? Това да не е някаква шега?


„Ще се видим в страната на Фае”: Често употребяван израз от младите момичета подмазвачки, които биха заменили всичко, за да се надрусат с Ънсийли плът. Вярват, че ако ядат достатъчно, това ще ги направи безсмъртни, а също, че ще отидат в света на Фае. Казано с възможно най-досадния жизнерадостен тон!!!


Ънсийли: „Мрачният“ двор на Туата Де Данан. Според легенда на Туата Де Данан Ънсийли са били затворени за стотици хиляди години в затвор, от който било невъзможно да се избяга. Невъзможно друг път!


Ънсийли принцове: Смърт, Мор, Глад и Война. Според ЛГ един от тях е бил убит преди еони, а Дани уби другия, което значи, че остават само двама. Тогава кой беше четвъртият в църквата? ЛГ твърди, че не е бил той и че не е имало четвърти. Дали просто съм си въобразила? Имам спомени от тези най-ранни часове, които са ужасно замъглени.


Z-ол: Версията на Баронс на МакОреола. Черен. По-лек и много по-ефикасен, но нямам намерение да му кажа това.


Благодарности


Хиляди благодарности на страхотната ми издателка Шона Самърс, която със своята проницателност, неотслабващ ентусиазъм и подкрепа допринесе в много голяма степен, за да се даде живот на тази поредица. Ти си издател мечта, Шона! Благодаря на Джесика Себър, която отговаряше за подробностите и следеше в коя част на страната се намирам! Знам, че не беше лесно. Благодаря на фантастичните отдели по маркетинг, изкуство и продажби на Бантъм Дел за тежката работа и за енергията им! Благодаря също на невероятната Женевиев Ганье-Хюс за нейния прочит и за критиката на първите ръкописи на всички книги от поредицата! Ти си удивителна жена и моите благодарности дори са много закъснели. Също на моята агентка Ейми Бъркоуър и на добрите хора от Клуба на писателите, занимаващи се с нещата зад сцената, които не получават непосредствено признание. Виждам и оценявам всичко.

Благодаря на Монинг-маниаците, които правят форума в karenmoning.com така забавно място и споделят своята страст към живота, любовта и книгите! Нашите срещи означават толкова много за мен. Благодаря на талантливите фенове, които създадоха илюстрациите във фен магазина, и на „районните капитани“, които подготвиха своите етапи от световната обиколка на МакОреола! Вие сте най-добрите!

Благодаря на Лия Ман, чиито таланти са толкова много и разнообразни, че никога няма да мога да изброя всичките: управител, рационализатор, координатор, фотограф, движеща сила и създател на страхотни събития! Непрестанно се удивлявам каква голяма личност се съдържа в тази малка рамка.

И накрая, специални благодарности към съпруга ми Нийл, който първи слуша за приключенията на Мак всяка сутрин и е последният, с когото говоря за тях всяка вечер. От съвети и редакция до писане на песните и създаването на диска ти по толкова много начини обогати и поредицата, и моя живот. Истинска наслада е да творя с теб.

На всички хора, които са посветили на поредицата време, енергия, творчески способности и проницателност - благодаря!

За автора


КАРЪН МАРИ МОНИНГ е автор на поредиците „Шотландецът“ и „Треска", продавани в огромни тиражи в много страни. Романите u се появяват в списъка с бестселъри на издания като „Ню Йорк Таймс" и „Ю Ес Ей тудей". Спечелили са множество награди, включително престижната награда РИТА. Поредицата „Треска" е била обсъждана като продукция от Twentieth Century Fox/New Regency.

Можете да u пишете на имейл адрес: Karen@KarenMoning.com.

Това произведение е плод на фантазията. Имената, героите, местата и случките са продукт на въображението на автора, а реално съществуващите са използвани за целите на художествената измислица. Всяка прилика с истински лица, живи или мъртви, със събития или с места е въпрос на съвпадение.


Бележки


[1] Непреводима игра на думи: iPod (преносимо устройство на Apple, на което се записва музика) и Eye-pod (шушулка за очи). Б.пр.

[2] Песни на Роб Зомби. Б.пр.

[3] Песен на Луис Армстронг. Б. пр.

[4] Песен на Chumbawamba. Б.пр.

[5] Влагане на капитали в различни предприятия. Б.пр.

[6] О.Р.1. - известна марка лакове за нокти. Б.пр.

[7] Persona non grata - нежелана личност (латински). Б.пр.

[8] Hummer Alpha - цивилен офроуд автомобил. Б.пр.

[9] Bool of Kells - древен ръкопис, създаден около 800 г. в манастира на град Кел, Ирландия. Той е един от най-красивите и най-известните от група, състояща се от шест ръкописа, създадени през периода от края на шести до началото на девети век в манастири в Ирландия, Шотландия и Англия. Б.пр.

[10] Американска телевизионна игра. Б.пр.

[11] Куотърбек - най-важният играч в един отбор по американски футбол. Б.пр.

[12] Daoine sithe - божествен народ в ирландската митология. След като Туата Де Данан били победени от милезийците (галите), тези от тях, които решили да останат в Ирландия, формирали дийнъ шийте. Живеят в кухи могили и оттам произлиза името шийте, което буквално означава „хора от (приказните) могили". Б.пр.

[13] Едно от двайсет и шестте графства на Ирландия. Б.пр.

[14] Gallowglass (galbglagh) - в буквален превод от ирландски означава чуждоземен воин. Класа елитни наемници, основно членове на северногалски кланове в Шотландия от средата на 13 век до края на 16 век. Както и шотландците, те били гали и споделяли обща история и език с ирландците, но когато започнали да сключват бракове с норвежките заселници в Западна

Шотландия, ирландците ги нарекли Gall Gaeil (чуждестранни гали). Б.пр.

[15] Част от поемата „Кремацията на Сам МакГий" от Робърт Уилям Сървис. Б.пр.

[16] Езеро Лаберж е разширение на река Юкон в Канада. Дълго е петдесет километра, а на ширина варира от два до пет километра. Б.пр.

[ 17] Крек кокаин - кристална форма на кокаина, която се пуши посредством стъклена тръба. Б.пр.

[18] Отборен спорт, популярен предимно в САЩ, сходен с бейзбола. Б.пр.

[19] Познат още като радиус на Шварцшилд или гравитационен радиус. Термин от астрофизиката, характеризиращ всяко физическо тяло, което има маса. Този радиус се дефинира като граница, отвъд която събитията не могат да засегнат външен наблюдател. Най-често се свързва с черните дупки. Б.пр.

[20] Американски кънтри певец. Б.пр.

[21] Будика - царица на келтското племе ицени, което населявало Източна Англия през древността. През 60 г. застава начело на въстание срещу Римската империя и в жестока битка предвожданите от нея войски избиват 70 000 римляни. Въстанието е потушено и тя се самоубива. Римляните запомнят червената й коса и дълго време са се страхували от червенокоси жени. Б.пр.

[22] Луг (Лугх) - келтски бог на слънцето и светлината, повелител на небето. Б. пр.

Загрузка...