Убийство с любов

77.

Ню Йорк

Юли

Софи

Девет месеца.

Бяха минали девет месеца без никаква вест.

И един ден, когато процесът свърши и съдебните заседатели се оттеглиха, за да вземат решение, той се обади.

Софи беше в новия си апартамент. Беше живяла само в Ъпър Ийст Енд, затова когато се върна в града, си купи жилище в центъра. Домът, който бе делила с Дийн, беше класически шестстаен апартамент, а новият беше мансарда. Щом приключи с ремонта му, се погрижи в него да няма нито една антика. Избра си модерни мебели от дизайнери като Салоти, Кавали и Монтис. Беше като ново начало.

Но другата покупка на Софи се оказа още по-важна крачка. През последните месеци усилено бе търсила най-добрата търговска площ. Накрая я намери, даде оферта и сега вътре течеше ремонт. Щеше да отвори своя собствена книжарница за криминални романи.

Когато реши да го направи, си даде сметка, че инвестицията не е кой знае колко добра. Баща й би я направил на нищо, но реши да прати предпазливостта — и известна сума пари — по дяволите. И без това имаше прекалено много и от двете.

След като намери магазина, се свърза с архитект. Той самият беше любител на криминални романи и двамата заедно създадоха един напълно непрактичен, но по тяхно общо мнение — прекрасен проект. Решиха да преустроят магазина като къща, цялата в полици за книги. Имаше голяма всекидневна, в която клиентите можеха да си общуват. Щеше да има и няколко читални, както и кухня с големи овални маси, където смяташе да сервира кафе. Отзад се излизаше във вътрешен двор с дебели сенки, а отпред имаше големи френски прозорци, който също като на истинска къща гледаха към улицата.

Освен обичайните литературни четения, Софи предвиждаше да организира и премиери на книги, група за решаване на кръстословици, която да се събира в неделя, и накрая, но не и по важност — своя собствен литературен клуб.

Всички й казваха, че нищо няма да излезе. Но на Софи не й пукаше. Можеше да си позволи да изгуби пари, ала по всичко личеше, че бизнесът ще тръгне по-добре, отколкото бе очаквала. Вече писаха за нея в доста вестници. Историята си я биваше — съпругата на обвинен в убийство отваря книжарница за криминални романи.

Софи си мислеше, че би трябвало да предвиди интереса на медиите, след като беше съпруга на Дийн. Очакваше в началото да я преследват репортери, но когато даде да се разбере, че не възнамерява повече да контактува със съпруга си, който скоро щеше да й е бивш, предположи, че интересът ще замре. Но не стана така.

Не беше предвидила и влиянието на поведението й върху Дийн. Адвокатката му настояваше, че присъствието на Софи на процеса е жизненоважно. Мълчаливата й подкрепа би изпратила силно послание към съдебните заседатели. Би означавала следното: „Познавам този човек, омъжих се за него и все още му вярвам“. Отсъствието й от съда щеше да е изключително красноречиво. Но посланието, което Софи изпрати на Дийн по адвокатите беше просто: не. После той й отправи молба поне да заяви, че вярва в невинността му. Отговорът й беше същият.

Накрая, пак по съвет на адвокатите, Дийн й се обади.

Позвъни й от скрит номер, затова беше напълно неподготвена, когато вдигна телефона и чу гласа му.

— Здравей, Софи.

Тя мълчеше. Сякаш някой я бе стиснал за гърлото и не можеше да диша.

— Софи? — повтори той. — Там ли си?

— Да — каза тя. Само това успя да произнесе.

— Как можеш да ми причиняваш това, след като знаеш, че съм невинен? — попита той.

Тя пое дълбоко дъх. Гневът освободи белите й дробове.

— Едва ли можеш да се наречеш невинен — отвърна му.

— Но не съм го направил аз. Трябва да ми повярваш.

— Така ли мислиш? Повярвах ти, когато каза, че ме обичаш. Не съм длъжна нищо да правя.

Тонът му стана отбранителен.

— Не съм единственият съпруг, който е изневерявал.

— Ако това ти е извинението, не струва и пукната пара.

— Това ли искаш от мен? Извинение?

— Не. Искам да ме оставиш на мира. Няма да ти помогна, Дийн. Не ми се обаждай повече.

— Не постъпвай така, Софи. Ти не си такава. Познавам те. Не си такъв човек.

— Изглежда никой от нас не познава другия така добре, както си е мислел — отвърна Софи и затвори.

Оттогава не бе говорила с него, макар че всеки ден присъстваше в мислите й. Но знаеше, че ще е така. Не бе очаквала обаче да мисли толкова често и за Алекс, макар че не се бяха чували от нощта преди ареста на Дийн. Та чак до деня, в който съдебните заседатели се оттеглиха да вземат решение.

Тя привършваше кафето си, когато телефонът иззвъня. Смяташе, че й се обажда началникът на ремонтната бригада, за да я уведоми как вървят нещата в магазина. Но когато вдигна, чу един познат нисък глас да казва:

— Софи. Аз съм.

— Кой е? — попита тя, макар че прекрасно знаеше отговора.

Той не се върза.

— Преди не играеше игрички — пошегува се Алекс.

— Какво очакваш, след като не си се обаждал девет месеца?

— Но не спирах да мисля за теб.

— Да мислиш как не искаш да ми се обадиш ли?

— Каза ми, че не трябва да се виждаме известно време — припомни й той.

— О, я стига. Кой сега играе игрички? — заяде го Софи.

— Добре, права си. Но мога да обясня.

— Слушам те.

— Не по телефона.

— Добре, тогава… да се срещнем? — опита се да прозвучи небрежно, но май не успя да го изиграе много добре.

— Този следобед се надявам да излетя — каза той.

— Къде отиваш?

— В Сейнт Бартс.

— Искаш да кажеш, че си изчакал да ми се обадиш точно преди да напуснеш страната?

— Не го планирам отдавна. Купих билетите тази сутрин — поясни той.

— Значи просто хрумване, така ли?

— Ами нещо такова. Мислех си, че ще ти се отрази добре, ако заминеш някъде за малко. Поне докато произнесат присъдата.

— Искаш да кажеш, че…

— Надявах се да дойдеш с мен — довърши той.

Софи се засмя.

— Обаждаш ми се изневиделица след близо девет месеца и очакваш да се кача с теб на самолета за Сейнт Бартс само с няколко часа предупреждение? Да не си се побъркал?

— Да — призна си той. — Но се обзалагам, че и ти си побъркана.

78.

Сюзан и детектив Акерман

Сюзан затвори телефона и извика:

— Няма да повярваш!

Акерман подаде глава от кухнята. Държеше лъжица и носеше престилката, която Сюзан му бе подарила за Коледа. На нея пишеше: „Жена ми не може да готви“. Но преди да му я даде, беше зачертала „жена ми“ и беше написала отгоре „приятелката ми“. Когато той отвори пакета и извади престилката, погледна я за момент и каза:

— Много ми харесва. Но има един проблем — и посочи зачертаната дума.

— Оправила съм го — изтъкна Сюзан.

Той поклати глава и извади малка кутийка от джоба си.

Сега на престилката „приятелката ми“ беше зачертано и отново бе написано „жена ми“.

— Ела в кухнята да ми разкажеш — нареди й Акерман.

Сюзан се върна при него в кухнята.

— Ммм, мирише разкошно. Какво готвиш?

— Тако.

— А, да, вярно. Не слагай прекалено много сос „Табаско“.

— Никога не прекалявам с него.

— За теб никога не е достатъчно люто. Кълна се, че часове наред не можех да хапна нищо, след като последния път ядох от твоето тако.

— Искаш ли ти да го сготвиш?

— А ти искаш ли да чуеш новините или не? — попита Сюзан.

— Обзалагам се, че бившият ти съпруг отново ти се е обадил да ти каже каква грешка допускаш, задето още не си ме изгонила и не си прибрала него.

— Това едва ли би било новина — поклати глава Сюзан.

Хари й се бе обадил точно преди Коледа, за да й съобщи, че възнамерява да се ожени отново, и да попита дали не могат да побързат с развода и да оставят споразумението за собствеността за после. По-късно си призна, че я е помолил, защото приятелката му настоявала, а той бил сигурен, че Сюзан ще откаже. Напрежението започваше да го притиска, но не спря с плановете за сватбата, докато не стигнаха до предбрачния договор. Приятелката на Хари се бе опитала по всякакъв начин да го убеди да пропуснат тази част, но накрая, когато й бе дал ултиматум, че или подписва, или сватбата се отменя, тя го бе напуснала.

Не мина много време и Хари дойде при Сюзан за утеха. Изпадна в страшен шок, когато разбра истинската причина за готовността й да му даде развод, а именно — че тя самата е сгодена. Няма нищо по-привлекателно от недостъпната жена и Хари започна агресивна кампания да си я върне. Фактът, че Сюзан и Акерман се ожениха, не го спираше. Дори след като тя му каза, че е бременна, той пак не се отказа. Даже сякаш още повече се настърви. Обаждаше й се толкова често, че Сюзан започна да пресява разговорите.

— Значи не беше Хари? — попита Акерман.

— Не. Беше Софи.

— О, да, логично. Днес съдебните заседатели се оттеглиха за размисъл, нали?

— Всъщност тя отговори на мое позвъняване. По-рано й се обадих да видя как е.

След ареста на Дийн — и преди Софи да продаде къщата и да се върне в града — двете със Сюзан бяха станали близки приятелки. Едно от първите неща, които Софи каза на Акерман, когато разбра, че са се събрали със Сюзан, беше:

— Значи затова си бил тук вечерта, когато бях следена. И затова Дийн каза, че е виждал колата ти паркирана наоколо много вечери подред. Акерман се усмихна широко и отвърна:

— Ти се оказа много добър детектив.

— Е, какво каза Софи? — попита сега Акерман. — Добре ли е?

— Не съм сигурна. Обади ми се от някакъв самолет. Пътува за Сейнт Бартс.

— Според мен е страхотна идея да се махне от страната, докато произнесат присъдата.

— Не е само това — продължи Сюзан. — И аз мисля, че е добра идея, след като не поиска да дойде да постои при нас.

— И щом мислиш, че идеята е добра, какво те притеснява?

— Човекът, с когото е заминала.

Акерман вдигна рязко глава.

— Не и с…

— Да — кимна Сюзан. — С него. Не разбирам защо Софи постъпва така. Непрекъснато прави една и съща грешка.

— Може би това е по-силно от нея.

— Разбира се, че не е по-силно от нея. Целият опит с Дийн трябва да й е отворил очите. Когато преживееш нещо подобно, предполага се, че си си научил урока. Виж ме мен. Поне се уча от грешките си.

Акерман отиде до нея, обхвана лицето й с длани, наведе се и я целуна.

— Мислиш ли? — промърмори.

— Да — отвърна Сюзан. — Мисля, че този път направих добър избор.

79.

Софи и Алекс

Седмицата в Сейнт Бартс беше вълшебна.

Софи можеше да измисли само тази дума, за да я опише. Бе разтърсена от емоции, за които бе мислила, че никога повече няма да изпита. Същата луда тръпка, която бе усетила, когато започна да се среща с Дийн. Това би трябвало да я разтревожи, като се има предвид как свърши връзката им, но тя се опитваше да убеди сама себе си, че този път не греши. Вече можеше да усети, ако нещо не е наред. И проблемът беше, че вече усещаше.

Усещаше го през цялата седмица. Видя го на лицето му, когато той си мислеше, че не го гледа — макар че щом доловеше втренчения й поглед, веднага си слагаше усмихната маска. Не се страхуваше от него. Не беше това. По-скоро й се струваше, че той се страхува от нея. Но си каза, че това абсурдно.

Знаеше, че какъвто и да е проблемът, той беше една от причините за тяхното щастие. Изпълваше всеки миг с енергия, изостряше сетивата, точно както гладът прави храната по-вкусна.

На петия ден настъпи развръзката. Тогава дойде новината. Софи и Алекс бяха на терасата. Току-що бяха приключили със закуската, седяха и се наслаждаваха на гледката. Слънцето искреше по океанската повърхност и единственият звук, който се чуваше, беше мекото приплясване на вълните в брега. Телефонът иззвъня и разби на парчета тихата утрин, все едно някой хвърли камък в стъкло.

Спогледаха се. Само един човек имаше номера им тук, адвокатката на Алекс — Рут. Беше й казал да не звъни при никакви други обстоятелства, освен след произнасяне на присъдата от съдебните заседатели.

Нямаше какво друго да е.

— Аз ще вдигна — каза Алекс. Стана и влезе в стаята.

Софи зарея поглед над океана. Усети, че диша в ритъма на прибоя.

От стаята зад себе си чу как Алекс вдигна телефона. След няколко секунди мълчание каза:

— Благодаря, че се обади. Дочуване.

След миг се върна на терасата и седна на стола до нея.

Софи продължаваше да гледа право пред себе си. Алекс неловко се покашля.

— Съдебните заседатели са произнесли присъдата. — Млъкна, очевидно очаквайки някаква реакция от нея.

Тя не помръдна. И той продължи:

— Решили са, че е виновен.

Без да помръдва, тя попита:

— А присъдата?

— От двайсет и пет години до доживотна.

Софи притвори очи.

— Скъпа?

— Може ли да остана за малко сама? — попита тя.

— Разбира се.

Чу как Алекс става, а когато до нея долетя звукът от затварящата се след него врата, отвори очи. Всичко си беше точно същото. Почака емоцията да се върне. Не беше сигурна какво ще изпита. Трябваха й няколко пълни с тишина минути, за да е сигурна какво чувства. Беше… облекчение.

80.

Софи и Алекс

Алекс се върна в стаята след час. Влезе внимателно, готов да излезе отново, ако тя пожелае да остане сама по-дълго.

Завари я да седи на терасата на същото място, както я бе оставил, сякаш цял час не бе помръднала.

Алекс се отпусна до нея. Погледна я, тя все още се взираше в океана. Затова и той обърна очи натам, като че ли всички отговори бяха на хоризонта, където синевата на морската шир се сливаше със синевата на небето. И двамата мълчаха. Накрая Алекс предложи:

— Искаш ли да отидем да се гмуркаме?

Тя се усмихна, тържествената атмосфера бе стопена.

— Да — отвърна. — С удоволствие.

Облякоха си банските, слязоха на плажа и наеха моторна лодка, която да ги закара на някое уединено място на юг, надолу по брега, където да се гмуркат. Лодката полетя и заподскача по вълните, двигателят й ревеше толкова силно, че не се чуваха какво си говорят. Когато човекът, управляващ лодката, го спря, все едно се потопиха в течна тишина. Сложиха си плавниците и маските, скочиха във водата и потънаха в друг свят. Стрелкащите се около тях риби имаха невероятни, причудливи цветове: крещящо жълти ивици върху кадифено черно, оранжевото беше толкова ярко и греещо, че рибите приличаха на осветени отвътре, синьото се съчетаваше с наситено мораво. Алекс се пресегна да я хване за ръката и двамата заплуваха заедно през кристалночистата вода.

Когато се върнаха в хотела, Алекс я пусна да се изкъпе първа. След това и той влезе под душа и като приключи, излезе при нея на терасата. Слънцето залязваше.

— Вечеря? — попита той.

Тя кимна.

На вечеря Софи сама се изненада от апетита си. Не изпитваше никакъв глад, докато не сервираха храната. В този момент изведнъж озверя. Изяде абсолютно всичко в чинията си, но забеляза, че Алекс едвам докосна своята.

След вечеря тя предложи да се разходят. Поведе го по плажа, далеч от бунгалата и хората, и след десет минути вече не виждаха никакви признаци на цивилизация. Зад тях имаше тъмна ивица дървета. Пред тях — тъмна вълнуваща се вода.

Софи седна на пясъка, все още напечен от слънцето.

Алекс се отпусна до нея.

Седяха и мълчаха. Бяха прекарали в мълчание по-голямата част от деня, но това беше споделено мълчание. Мълчание на неизреченото съгласие. Сега беше малко по-различно. Мълчанието беше пълно с предчувствия.

Тя зарови пръстите на краката си в пясъка, докато усети студения, незатоплен от слънцето слой. Накрая проговори.

— Има ли някакъв проблем, Алекс?

Усети как той се стегна. Но когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Какво имаш предвид? Всичко е наред.

Тя кимна и остави тишината да ги погълне за още известно време. След това отново заговори.

— Искам да те попитам нещо.

Той се обърна и я погледна, но тя не можа да разгадае изражението му в тъмното.

— Какво?

— Исках да те попитам защо чака девет месеца, преди да ми се обадиш. По телефона каза, че ще ми го обясниш лично. Но оттогава не си продумал и дума по въпроса.

Той не отговори веднага. Взе шепа пясък, разпери пръсти и го остави да изтече между тях. Чак когато дланта му остана празна, заговори:

— Знам, че ти дължа обяснение. Исках да ти кажа, но непрекъснато отлагах.

— Мисля, че вече е време — отбеляза Софи.

Той въздъхна.

— Трябваше да го направя по-рано, но бях егоист. Толкова много исках тази седмица с теб. И тя беше прекрасна.

— Говориш, сякаш всичко е свършило.

Алекс вдигна очи към нея.

— Така ли е? Всичко ли свърши? — попита тя.

— От теб зависи, ти ще решиш… когато чуеш каквото имам да ти казвам.

— Добре — съгласи се Софи. — Слушам те.

Алекс сведе отново поглед, но този път започна разсеяно да чертае фигури в пясъка. Накрая ги изтри с опакото на дланта си.

— Трябва да се върна малко назад, когато за първи път дойдох при теб за помощ след убийството на Джулия. Помниш ли как бързо се сближихме?

Тя кимна.

— Е, от моя страна това беше… как да се изразя?

— Пресметнато? — помогна му Софи.

— Да. Звучи бездушно. Но да, беше пресметнато. Исках да те накарам да се влюбиш в мен.

— Разбирам — промълви Софи, взряна в скута си. Забеляза колко силно стискаше вплетените си пръсти. — Имаше нужда от помощта ми. Когато това приключи, и с нас беше свършено. Не ми се обади, защото не си бил влюбен в мен.

Алекс припряно възрази.

— Не заради това не ти се обадих. Точно обратното.

— Обратното ли? — Софи вдигна очи.

— Осъзнах, че те обичам, глупаче. Искам да кажа, че и сега те обичам.

— И затова не ми се обади?

— Да. Дори се заклех никога да не ти се обаждам.

— Защо? Да не би да се боеше от риска?

— Не. Поне не за себе си.

— А за мен ли се боеше?

— Да. Защото знаех какво преживяваш. Бях те използвал също толкова хладнокръвно и преднамерено като съпруга ти. Знаех, че съм те лъгал също като него. И че ти заслужаваш повече. Заслужаваш мъж, който да е напълно искрен и открит с теб. Човек, на когото можеш да се довериш напълно. А… аз знаех, че не мога да бъда този човек.

Софи усети, че нещо я стиска за гърлото, което значеше, че щеше всеки момент да се разплаче.

— Тогава защо ме доведе тук? Защо направи това с мен? Ще ми се никога да не ми се беше обаждал. Да ме беше оставил на мира. — Понечи да стане от пясъка. Очите й се пълнеха със сълзи, които не можеше да спре, и заради тях не виждаше много добре.

Алекс се пресегна, хвана я за китката и не й позволи да се изправи. Тя започна да се дърпа, за да се освободи от хватката му.

— Не, почакай. Не ме остави да довърша. Оказа се, че греша.

При тези думи тя спря да се дърпа.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях сигурен, че не мога да бъда този човек. Но месеците си минаваха, а аз не можех да те изкарам от ума си — и си помислих, че виждам начин, по който да се превърна в мъжа, когото заслужаваш. Но ми отне девет месеца да събера кураж.

— Кураж за какво? — учуди се тя.

— Да бъда честен с теб. И да ти кажа истината.

— Кураж? Защо? Толкова ли беше трудно да ми кажеш това?

— Не, не беше трудно.

— Тогава защо чака толкова време?

— Не това имах предвид — уточни Алекс. — Още не съм го направил.

— Кое?

— Не съм ти казал истината. Не и цялата истина. Има още нещо.

— Не те разбирам — поклати глава тя. — Какво още би могъл да ми кажеш?

Алекс не отговори на въпроса й, а стисна толкова здраво ръката й, че я заболя.

— Чуй ме, знам, че ще постъпиш както сметнеш за правилно — каза той след дълго мълчание. — Но искам да знаеш, че те разбирам. Така беше още като взех решението.

— Плашиш ме — промълви Софи.

— Никога няма да ти дам повод да се страхуваш от мен, Софи. Искам да го знаеш. Разбра ли ме?

Изпита желание да му извика: „Какво има?“ Но той говореше толкова развълнувано, че тя само каза:

— Разбрах.

— Помниш ли, когато детектив Акерман твърдеше, че е сигурен в моята вина?

Тя кимна.

Алекс пое дълбоко дъх.

— И беше прав. Виновен съм.

Софи поклати глава.

— Не. Не ти вярвам. Лъжеш.

— Не те лъжа. Беше прав за мен. Аз убих първата си съпруга.

— Ти… ти…

— Аз я убих — повтори тихо Алекс.

— Но предишните й опити за самоубийство…

— Те са самата истина. Когато се запознахме, тя току-що бе излязла от болницата. Беше след втория й опит. Беше в ужасно състояние. Но след като започнахме да излизаме, стана друг човек. Каза, че съм я накарал отново да се почувства жива. Че съм й спасил живота. Прекрасно е, когато някой толкова много се нуждае от теб, когато успееш така да го промениш. В добавка имаше толкова много пари и искаше да ги харчи само за мен. Една вечер се бяхме напили и тя предложи: „Защо не се оженим?“ Аз, разбира се, знаех за миналото й, и преди я бяха обирали бивши съпрузи, затова подписах най-ужасния предбрачен договор, който адвокатите й успяха да измислят. И го направихме. Оженихме се. Всичко беше прекрасно… за известно време. Бяхме женени по-малко от година, когато тя отново започна да се влошава. Може би лекарствата спряха да й действат, може би тя спря да ги пие, не знам. Но опитах всичко, за което се сетих. Молех я да отиде при друг лекар. Да взема различни лекарства. Но тя не искаше да стане от леглото. С дни не се къпеше. А един ден стана, облече се и ми каза, че иска развод. Беше решила, че не съм нейният спасител, а истинската причина за проблемите й. Припомних й какво е говорела за мен, какво е изпитвала към мен, как е имала нужда от мен, а тя отвърна, че съм бил хубава играчка… Хубава играчка!? И ми се изсмя, че съм бил толкова глупав, за да подпиша предбрачния договор, защото сега нямало да получа и един цент.

Не го бях планирал. Е, може би малко. Просто прехвърлих в ума си възможностите, макар да си казах, че никога не бих могъл да го направя. Беше като насън. Просто фантазия. Напълно безобидна. Само че една вечер тази фантазия стана реалност. Действах като робот. Поисках да говоря с нея за раздялата ни. Заявих, че не искам да създавам проблеми и я поканих на питие. Разтворих цяла шепа клонопин в коктейл от джин и тоник, защото има същия горчиво-сладък вкус. Седнахме и двамата пихме. Не можах да повярвам колко бързо припадна. Занесох я до колата. Оставих лист, химикалка и телефона до нея, след това включих двигателя. И отидох на парти. Чувствах се добре. Бъбрех с хората. Останах до късно. Когато се прибрах… я извадих от колата и я оставих на пода в кухнята. Обадих се в полицията и дори на няколко пъти опитах да й правя изкуствено дишане, защото реших, че това е естествената реакция, дори когато няма надежда. Отначало полицаите бяха много добри с мен и ми съчувстваха. Всичко вървеше добре, докато не се появи детектив Акерман. Поговорих с него само минута и разбрах, че ме подозира. Просто беше сигурен, че аз съм я убил. Не знам как, но беше разбрал.

Но, Софи, кълна ти се, не аз убих Джулия. Не бих могъл да го извърша отново, дори не мисля, че осъзнавах какво правя и първия път, просто бях натрупал прекалено много омраза. И не заради това, което направи първата ми жена. Тя просто освободи у мен някаква лавина, събирала се с години. Само така мога да си го обясня. Вярно е, мразех Джулия, но не съм я убил и не съм натопил съпруга ти, както си мисли Акерман. Макар че не мога да го виня, че смята така. Логично е. Знае, че съм убил първата си съпруга. Естествено е да си мисли, че съм виновен и за смъртта на втората. Но не съм. Не знам дали ми вярваш, но това е самата истина.

Софи седеше тихо и неподвижно през цялото време, докато Алекс говореше, и гледаше бавно приближаващите се светлинки на голям пътнически кораб, който идваше от хоризонта.

Когато заговори, тя продължаваше да се взира в светлинките, а гласът й не издаваше нищо от това, което си мислеше.

— Защо ми разказваш това? — попита.

— Искам да бъда с теб, Софи. Знам, че звучи откачено, но искам да се оженя за теб. Сигурно си мислиш, че ми стигат толкова бракове. Но аз желая друг вид брак вече. Искам да съм с човек, който наистина ме познава. Не съм особено добър човек. Но искам да бъда добър с теб. Веднъж ми каза, че би могла да простиш почти всичко, стига да не те лъжат. Не се хващам за думите ти като удавник за сламка. Знам, не си предполагала, че истината може да е чак такава. Извърших нещо непростимо. И ти обясних защо, но съм наясно, че нямам извинение за подобно деяние. Предполагах, че вероятно ще сметнеш за свой дълг да ме предадеш на полицията, но реших въпреки това да рискувам. Искам да ти кажа, че… каквото и да решиш, ще те разбера.

Зачака реакцията й, но тя мълчеше. Все още се взираше над водата.

— Всичко е наред — каза той тихо. — Можеш да ми кажеш какво си мислиш. През последните няколко месеца съм си представял този разговор сигурно хиляди пъти. Премислил съм всеки възможен отговор. Каквото и да кажеш или направиш, няма да ме изненада.

Тя най-накрая се обърна към него и той колкото и да се опитваше да отгатне реакцията й, не успяваше, защото лицето й бе непроницаемо.

След няколко секунди Алекс кимна, сякаш за да потвърди някаква своя мисъл.

— Няма нужда да казваш каквото и да било. Знаех си, че е невъзможно.

— Кое е невъзможно? — попита Софи със същото странно и непроницаемо изражение.

— Ами абсурдно е да си мисля, че човек като теб изобщо би си помислил да бъде с мен след всичко, което съм направил.

— Човек като мен? — повтори Софи. — Какво искаш да кажеш?

— Някой… — Алекс търсеше точната дума, но накрая каза само: — … добър. Някой истински добър човек.

— И защо си мислиш, че съм добра?

— Взе такива трудни решения. Например, когато откри, че съпругът ти е имал връзка с Джулия. И въпреки че го обичаше, направи тежкия избор да го предадеш на полицията. Навярно ще направиш същото и с тази информация. И може би дори точно това искам. Не знам.

Отново настъпи дълго мълчание. След което тя изведнъж го наруши.

— Казвала ли съм ти някога любимия си цитат?

— Не. Да не е на Агата Кристи?

— Не, но би могъл да е неин. Цитатът е: „Никой не познава никого достатъчно добре“.

Алекс се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че не те познавам добре?

— Работата е там, че доскоро и аз не се познавах.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Винаги съм мислела, че с баща ми сме най-противоположните хора на света. Беше истински шок да установя, че съм същата като него. Всичко, което изброи и което според теб ме прави добър човек, така наречените от теб „трудни решения“ — не са това, което си мислиш.

— Искаш да кажеш, че си предала доказателствата на полицията, защото си била гневна на съпруга си и си искала да го накажеш? Така ли е? Това е нормална човешка реакция. А ти направи толкова много други добри дела. Помогна ми, въпреки че не беше длъжна, дори не беше сигурна дали съм виновен или не.

— Имах причина да ти помогна — отбеляза Софи.

— Защото се влюби в мен ли?

— Не. Не затова.

— Тогава защо?

— Помогнах ти, защото знаех, че не си го извършил ти.

— Но как би могла? Да не би да си видяла съпруга си да излиза през онази нощ? Да не би да си го проследила и да си станала свидетел на всичко? Така ли беше?

— Не. Той не е излизал в онази нощ. Беше точно там, където каза в съда — спеше на дивана.

Алекс поклати объркано глава.

— Не разбирам. Тогава няма как да знаеш, освен ако…

Софи завърши изречението вместо него:

— Освен ако не съм я убила аз.

81.

Софи и Алекс

— Не — поклати глава Алекс. — Не си. Не би могла. — Млъкна и остана замислен няколко секунди. След това добави учудено: — Но как?

— С хлороформ и въже.

— Не това питах.

— Знаеш как — каза Софи. — Натрупваш толкова много омраза, та имаш чувството, че ще се пръснеш. Толкова много болка, че искаш хората, които са те накарали да страдаш, да ги заболи колкото и теб.

— Тогава защо не уби съпруга си?

Тя се засмя.

— Повярвай ми, мислих и за това. Не го направих, донякъде защото бях наясно, че по-трудно ще отърва наказанието, но най-вече защото исках той да страда. Исках да разбере какво означава целият ти живот да бъде съсипан от човек, за когото си мислил, че те обича.

— И реши да го натопиш за убийството на Джулия?

Софи кимна.

— Значи през цялото време си знаела, че са любовници.

Софи отново кимна.

— И откога?

— От много отдавна го подозирах, че ми изневерява — призна тя. — Още преди баща ми да почине. Но се уверих в деня, в който се местихме и намерих обецата. Реших, че може да е приключил връзката си. Че може би наистина е искрен, когато казва, че иска преместването да бъде ново начало за нас. — Усмихна се. — Но тази илюзия не изтрая дълго. Когато започна още повече да закъснява, разбрах, че всичко си продължава както и преди.

— И кога разбра, че става въпрос за Джулия?

— Беше въпрос на късмет донякъде. Знаеше ли, че се срещаха на игрището за голф зад вашата къща? Дийн паркираше пред кънтри клуба и отиваше пеша до малката горичка под хълма. Нямаше представа, че съм започнала да излизам на разходка по игрището вечер. И веднъж, докато се разхождах, чух гласа му. Чух и женски глас. И тогава… — Софи потръпна. — Тогава разбрах, че работата е много лоша. Осъзнах, че не е искал да се преместим, за да започнем нов живот. Беше се преместил заради нея.

— Тогава ли реши да го направиш?

Тя го стрелна с поглед.

— Разбира се, че не. Хората залитат в извънбрачни връзки. Може да се случи на всеки и много пъти тези забежки приключват и семействата се събират отново. А аз обичах Дийн. Бог ми е свидетел, че дори бих го оставила да продължи да ми изневерява, ако това беше цената да запазим брака си. Дори понякога си мислех, че не съм му достатъчна. Звучи ужасно, нали? — Лицето и се сгърчи.

— И какво те накара да промениш това си решение? — попита Алекс.

Софи не отговори веднага. Зари стъпалата си с още пясък, пълнейки целите си шепи. Потупа купчинката и продължи.

— Разбрах, че всичко е било лъжа. От самото начало. На баща ми поставиха диагнозата рак точно преди да се запознаем. Не му даваха повече от шест месеца и след смъртта му аз щях да го наследя. Или поне такива сметки си е правил Дийн. Затова се ожени за мен.

— И нямате предбрачен договор?

— Разбира се, че не. Бях влюбена.

— И кога според теб Джулия се е намесила в играта?

— Не съм много сигурна. Не мисля, че е станало преди да се оженим, макар че няма как да знам. Както и да е, убедена съм обаче, че преместването в Кънектикът е било нарочно. Дийн се е притеснявал, че мога и да не му дам развод. Но в Кънектикът не е задължително да има виновна страна при развода и законите са много по-либерални от тези в Ню Йорк при подялбата на имуществото. Освен това покупката на къщата и мебелите даде на Дийн възможност да превърне част от наследството ми в истинска семейна собственост.

— Много хладнокръвно — подхвърли Алекс.

— Студено като лед — съгласи се Софи. — Мисля, че сърцето му е от лед.

Млъкнаха отново. В нощната тишина се чуваше само прибоят на океана. Алекс възобнови разговора.

— И как разбра всичко това?

— Помниш ли как се добрах до имейлите, които дадох на полицията?

— Отбила си се в работата му, когато си знаела, че няма да е там. Помолила си да го почакаш в кабинета му и си знаела паролата за електронната поща.

— Бях го правила и преди това.

— Кога?

— Месеци по-рано. През лятото. След като ги видях заедно. И така разбрах.

— Разбра всичко, така ли?

— Да. Сякаш… целият свят се срути върху мен. — Тя вдигна поглед, като че ли да провери дали светът отново не се е надвесил заплашително над нея. Небето бе осеяно с облаци, но на места беше ясно и през дупките грееха множество звезди. — Стори ми се, че изгубих посока.

— И какво направи?

— Нищо. Абсолютно нищо. Почти не ставах от леглото. Прекарвах по-голямата част от дните в плач. Мислех си, че не съм постигнала нищо. Бях жалка нещастница. А ми бяха предоставени всички шансове…

— Освен семейство, което те обича…

— Но толкова много хора са постигнали значително повече с далеч по-скромни изходни възможности от мен. А какво бях направила аз? Най-голямото ми постижение беше, че съм се омъжила за човек, който никога не ме е обичал и е с мен само заради парите ми. А когато прочетох и имейлите… Трябва да видиш какво е писал Дийн за мен. Че съм най-досадното и скучно същество, което някога е виждал. Че с парите, които съм имала, съм можела да постигна всичко, а аз само съм четяла криминалета и съм решавала кръстословици. Че постоянно съм се извинявала и когато чуел гласа ми, му се искало да крещи. Че щял да полудее, ако трябвало да изкара още една година с мен.

— Май е още по-голям задник, отколкото си мислех — процеди ядно Алекс.

— Работата е там, че имаше частица истина във всичко, което бе написал. Точно това ме накара да се почувствам толкова ужасно. Все едно се видях през неговите очи. И гледката никак не ми хареса. Много мислех да се самоубия. Бях на крачка да го сторя. Знаеш ли кое ме спря?

— Кое?

— Дийн ми каза, че ставам като майка ми. И осъзнах, че е прав. По-прав, отколкото предполагаше.

— Каза ми, че майка ти се е самоубила — припомни й Алекс.

— Да, но не ти обясних защо. — Софи придърпа колене към гърдите си.

Алекс досега бе държал ръката си върху крака й, но в този миг остави дланта си да падне в пясъка между тях.

— Беше по-млада от мен, когато го направи. Това казвала ли съм ти го?

Алекс се пресегна отново към нея, но Софи дори не го погледна, затова той само промърмори:

— Не. Не знаех.

— Майка ми се самоуби, когато баща ми поиска развод. Намерих предсмъртното й писмо на десет години, докато ровех да търся нейна снимка. Намерих няколко снимки и писмото. В него казваше, че го прави, за да го накаже. За да може смъртта й да тежи на съвестта му до края на живота му. Но не се получи. Знам го. Живяла съм с него. А аз исках отмъщение, което ще има ефект. Ако се самоубиех, той щеше да получи всичките пари и с Джулия щяха да си живеят щастливо до края на дните си.

— Не съм много убеден в последното. Бих им дал не повече от две години. Но си права. Той щеше да получи…

— … всичко — довърши Софи. — Абсолютно всичко. Все едно съм поела всичките му обиди и съм го оставила да ме стъпче. И Дийн, и баща ми все казваха, че съм мекушава. Че позволявам на хората да правят безнаказано каквото си поискат с мен. А аз винаги им отвръщах, че мога да се грижа за себе си. Те не ми вярваха.

— Огромна грешка — вметна Алекс.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не вярваха, че мога да изпитвам гняв. Но аз мога. И го изпитах. Бях толкова гневна, че можех да убия човек. Тогава ми хрумна идеята. Казвала ли съм ти, че винаги съм искала да напиша криминален роман?

— Не. Никога не си го споменавала.

— Но точно това смятах да направя, когато напуснах работа. Ала не стигнах далеч. Затова реших да създам сюжет на живо.

— Още не мога да си представя как си успяла — каза Алекс.

— Не беше толкова трудно. Всичко едно по едно си дойде на мястото. Исках да накисна Дийн за убийство. Смятах да го направя на открито, защото можех да изкарам Джулия навън през нощта. Тя щеше да си мисли, че отива на среща с Дийн. Бях наясно, че за да мога да натопя Дийн, местопрестъплението трябва да е недокоснато, затова трябваше аз да намеря трупа. След това подслушах разговора между Присила и Джулия за украсата за Хелоуин и ми хрумна да я обеся в двора отпред. Докато се разхождахме с Присила, щях да се погрижа да намерим трупа заедно.

— Но как изкара Джулия навън? И какво направи с Дийн?

— Оставих съобщение в пощенската кутия. Разбирах, че е малко рисковано, но мога да имитирам почерка на Дийн много добре. И знаех как й пише от имейлите му до нея, затова не вярвах да се усъмни. Същия ден сготвих на Дийн любимото му ядене — чили. Беше готово, когато се прибра, порцията му бе пълна със счукани успокоителни хапчета. След половин час вече спеше на дивана пред телевизора. Облякох един от костюмите му, няколко чифта чорапи и обувките му. Напълних една раница с гири, които тежаха около двайсет и пет килограма, за да може дълбочината на стъпките да е като на човек с неговото тегло. Освен това си прибрах косата под шапка за баня и сложих шапката и ръкавиците на Дийн. След това отскубнах малко косми от косата му, заедно с корените. Той не усети нищо. Беше напълно упоен. Накрая отидох да се видя с Джулия.

— И?

— Действах като насън. Точно така беше. След като тя припадна, стана напълно тихо. И тогава… го направих. В онзи момент ми се стори много кротко и спокойно. Но на следващата сутрин, когато я видях да виси от дървото… в нея нямаше нищо спокойно. — Лицето на Софи се изкриви, като си спомни гледката, сякаш без да иска, бе докоснала болезнено място.

— И дойде да ми съобщиш — каза Алекс.

— Да, и точно тогава започнаха изненадите. Мислех, че ще трябва да те държа далеч от местопрестъплението, но ти сам реши да не пипаш нищо. Не можех да си обясня защо. Знаех, че ще си първият заподозрян, но си мислех, че лесно мога да насъскам детективите след Дийн. Ала винаги нещо не става по план. Детектив Акерман ти имаше зъб, ти се държеше доста странно, което никак не ми помагаше. Затова разбрах, че ще трябва да се намеся и да помогна да бъдеш очистен от подозрения.

— Но нали аз дойдох при теб? — почуди се Алекс.

— Ако се беше забавил и десет минути, сама щях да потропам на твоята врата — усмихна се Софи.

— Значи през цялото време, докато съм си мислел, че те използвам, ти си използвала мен?

— Като се престорих, че се влюбвам, получих много добро извинение да се навъртам около теб, въпреки че изглеждаше малко откачено.

Алекс се засмя.

— Ти си гросмайстор, а ние сме били само пешки, които си местела по дъската.

— Не. През половината време бях изплашена до смърт. Трябваше да ме видиш, когато детективите дойдоха у нас за първи път. Мислех си, че само ще ме погледнат и веднага ще разберат, че аз съм го направила.

— Значи през цялото време си била ти — промърмори Алекс и поклати глава.

— Казах ти, не съм добър човек. И знам, че трябва да живея с това, което направих. Но поне сега съм направила нещо.

— И още как. Не си играеш с дреболии.

— Знам. Сигурно това ме прави злодей. Но предпочитам да съм злодеят, отколкото жертвата — заяви твърдо Софи.

— Най-добрата роля винаги е на злодея.

Тя се усмихна, но малко тъжно, и когато заговори, цялата й твърдост се бе стопила.

— Работата е там, че си мислех, че с времето ще става по-лесно.

— Кое?

— Да живея с това.

— О, това ли?

— Става ли по-лесно с времето?

Той я погледна продължително в очите.

— Не.

— А аз не мислех така. — Отново се възцари мълчание. Тя зари пръсти в пясъка. След това попита: — Още ли се боиш да не те хванат?

— Когато имам тежки дни, направо ми се иска да ме хванат.

— Толкова ли е зле?

— Беше. Но имам чувството, че вече няма да е така.

Тя вдигна поглед и видя, че той й се усмихва.

— Значи не си променил решението си за…

Алекс се протегна отново към нея, взе ръката й в своята и нежно разтвори пръстите й. Избърса пясъка от дланта и сплете пръсти в нейните.

— За теб ли? Няма шанс да се откажа. Беше права. Не те познавах. Но мисля, че подсъзнателно съм усещал нещо.

Думите му я накараха леко да се усмихне.

— Ти си такъв романтик — въздъхна тя.

— Разкри ме. — Алекс вдигна ръката й и се опита да я целуна, но тя я издърпа, смеейки се. — О, да — продължи той. — Забравих, че не си традиционната героиня. Може и да сме злодеи, но дали да не опитаме да заживеем щастливо до края на дните си?

Софи поклати глава.

— Не мисля, че може да стане.

— А аз мисля, че може. Бихме могли поне да опитаме.

Софи само вдигна вежди, а той продължи.

— Виждам нещата така: много ни е минало през главите и на двамата. Знаем какво струва запазването на един брак. И по трудния начин сме разбрали, че доверието е от първостепенно значение.

— Забрави най-важното — каза Софи.

— Кое?

Тя се усмихна.

— И двамата не предпочитаме развода.