Удавницата

6. Мелтън вдига цената

Минаваше десет и половина, когато се спуснах в долината и паркирах в разчертаните по диагонал клетки пред хотел „Олимпия“ в Сан Бернардино. Измъкнах от задната седалка чантата с най-необходимите вещи за пренощуване и бях изкачил около четири стъпала, когато пиколото с галони на панталона, бяла риза и черна папийонка я измъкна от ръката ми.

На администрацията дежуреше някакъв с яйцевидна глава, който изобщо не прояви интерес към мен. Записах името си в дневника на хотела.

Асансьор метър на метър изкачи пиколото и мен до втория етаж, след което изминахме няколко километра, като завивахме зад безброй ъгли. Колкото повече вървяхме, толкова по-горещо ставаше. Пиколото отключи вратата на стаичка с размерите на килерче и прозорец към шахтата за проветрение.

Беше висок, кльощав, жълтокож и невъзмутим като кълка от желирано пиле. Повъртя дъвката из устата си, сложи чантата ми на един стол, отвори прозореца и се загледа в мен. Очите му бяха с цвят на чаша вода.

— Донеси ни сода, чаши и лед — рекох.

— На кои нас?

— Ако не си въздържател, разбира се.

— След единайсет бих могъл да глътна нещичко.

— Сега е десет и трийсет и девет — рекох. — Ако ти дам десет цента, ще кажеш ли „На вашите услуги, сър“?

Той се ухили и пльокна с дъвката. После излезе, като остави вратата отворена.

Съблякох сакото си и откачих кобура. Вече си бях протрил цели коловози под мишницата. Свалих си вратовръзката, ризата, фланелката и се заразхождах из стаята, като се опитвах да уловя течението на отворената врата. Въздухът миришеше на нагорещено желязо. Промъкнах се странично в банята — такива бяха размерите й — наквасих се със студена вода и вече дишах по-свободно, когато високият флегматичен пиколо се върна с таблата. Затвори вратата, а аз измъкнах моята бутилка. После наля в две чаши и отпихме. От врата надолу по гръбнака ми се застича пот, но въпреки всичко се почувствах по-добре. Седях на леглото, държах чашата и гледах пиколото.

— Колко време можеш да останеш?

— И какво ще правя?

— Ще си спомняш.

— Хич не ме бива за тая работа.

— Имам излишни пари, които обичам да харча по свой начин — рекох, извадих портфейла си и разпръснах банкноти върху леглото.

— Ще ме прощаваш — обади се пиколото, — ама да не си ченге?

— Частно.

— Заинтересува ме. Това уиски накара мозъка ми да заработи.

Подадох му един долар.

— Я виж това как ще ти се отрази на мозъка. Мога ли да ти викам Текс?

— Страхотно познаваш — измърка той и прилежно натъпка долара в джобчето за часовника си.

— Къде беше на дванайсети август, в петък, късния следобед?

Той сръбна от питието и се замисли, като разклащаше леко леда в чашата и отпиваше покрай дъвката.

— Тук. Карах смяната от четири до дванайсет — отвърна най-после.

— Жена на име госпожа Джордж Аткинс, дребна, слаба, хубавичка блондинка, се е регистрирала и останала, докато наближи време за нощния влак на изток. Оставила е колата в гаража на хотела и мисля, че все още е там. Искам името на човека, който я е регистрирал. Това ще ти спечели още един долар.

Отделих го от купчината и го положих върху леглото, настрани от останалите.

— На вашите услуги — каза и се ухили. Допи чашата си и излезе от стаята, като безшумно затвори вратата.

Довърших питието и си направих друго. Времето минаваше. Най-после телефонът на стената издрънча. Заклещих се в тясното пространство между вратата на банята и леглото и вдигнах слушалката.

— Бил е Съни. Тръгнал си е в осем тази вечер. Мисля, че можем да се свържем с него.

— След колко време?

— Да дойде ли искате?

— Да.

— Половин час, ако си е вкъщи. Когато госпожата си е тръгвала, администраторът е бил друг. Казва се Лес. Той е тук.

— Добре, прати го горе.

Изпих и втората чаша и се питах дали да не си сипя трета, преди да се е стопил ледът. Вече я разклащах, когато се почука. Отворих на гърчав риж, зеленоок плъх с плътно стисната момичешка уста.

— Ще пийнеш ли?

— Разбира се — рече.

Сипа си солидна доза и го разреди почти символично. Гаврътна течността на един дъх, напъха цигара между устните си и запали клечката кибрит, докато още я вадеше от джоба си. Издуха дима, отпъди го с ръка и студено се втренчи в мен. Над джоба му вместо номер беше изписана думата „старши“.

— Благодаря — рекох. — Това е всичко.

— Ъ? — Устната му неприятно се изкриви.

— Изчезвай.

— Мислех, че искате да ме видите — озъби се той.

— Исках да те почерпя. Исках да ти дам един долар. Ето. Благодаря, че дойде.

Той взе долара и остана да виси на мястото си. От носа му излизаха струйки дим, очите му бяха мътни и зли. После се извърна, рязко вдигна рамене и безшумно се изниза от стаята.

Изминаха десет минути, след което отново се почука, много леко. Отбори, а насреща ми стоеше длъгнестият и се хилеше. Направих му път, той се шмугна в стаята и се доближи до леглото. Все още се хилеше.

— Май не си допаднахте с Лес, а?

— Не. Доволен ли е?

— Сигурно. Нали ги знаете старшите. Трябва да си получат своето. Може би ще е по-добре мен да наричате Лес, господин Далмас.

— Значи ти си бил на рецепцията, когато си е заминала?

— Ако името й е госпожа Джордж Аткинс, отговорът е не. Не съм бил аз.

Извадих от джоба си снимката на Джулия и му я показах. Той дълго и внимателно я разучава.

— Така изглеждаше — рече. — Даде ми петдесет цента, а в градче като нашето това се запомня. Казваше се госпожа Хауард Мелтън. Сума приказки се наговориха по адрес на колата й. Сигурно защото тук няма Бог знае за какво да си приказваме.

— Ясно. Къде отиде след това?

— Взе такси до гарата. Хубаво нещо си пийвате, господин Далмас.

— Извинявай. Налей си.

Когато си сипа, рекох:

— Спомняш ли си нещо друго? Някой да я е посещавал?

— Не, сър. Но наистина си спомням нещо. Във фоайето я заговори мъж. Висок, симпатичен тип. Според мен не й стана приятно, че го вижда.

— Аха.

Извадих и другата снимка от джоба си и му я показах. Той и нея разгледа внимателно.

— Тук не прилича особено на нея, но съм сигурен, че мъжът е същият.

— Аха.

Той вдигна отново двете снимки и ги приближи една до друга. Изглеждаше леко озадачен.

— Да, сър, това е той, сигурен съм.

— Ама и ти си оправно момче, няма що. Готов си да си спомниш почти всичко, нали?

— Не ви разбирам, сър.

— Налей си още едно. Дължа ти четири долара, та да станат общо пет. Но не си струваше. Вие, пиколата, все гледате да врътнете по някой номер.

Той си сипа съвсем малко и закрепи чашата върху ръката си, а жълтото му лице се нацупи.

— Правя каквото мога — рече сковано. Изпи питието си, мълчаливо остави чашата и тръгна към вратата. — Можете да задържите проклетите си пари! — Извади долара от джобчето на часовника си и го хвърли на пода. — Върви по дяволите, гадно копеле! — продума тихо и си излезе.

Вдигнах двете снимки, сложих ги една до друга и смръщено се завзирах в тях. След доста време изпитах странно чувство, че леден пръст докосва гръбнака ми. Беше ме докоснал веднъж по-рано, много за кратко, но тогава успях да потисна усещането. Сега обаче то се върна и се загнезди в мен.

Приближих до миниатюрното бюро, извадих един плик, сложих вътре петдоларова банкнота, залепих го и отгоре написах „Лес“. Облякох се, пъхнах бутилката в джоба си, взех чантата и напуснах стаята.

Долу във фоайето ме посрещна рижият. Лес стоеше до една колона, скръстил ръце, мълчалив. Отидох до администрацията и си поисках сметката.

— Случило ли се е нещо, сър? — Служителят изглеждаше разтревожен.

Платих сметката, отидох до колата си, а после се върнах обратно при администратора. Подадох му плика с петарката.

— Дайте го на онова момче от Тексас, Лес. Сега ми е сърдит, но ще му мине.

Пристигнах в Глендейл преди два през нощта и затърсих място, откъдето да телефонирам. Намерих денонощен гараж.

Насъбрах дребни монети, обадих се на телефонистката и я накарах да ме свърже с Мелтън в Бевърли Хилс. Гласът му, когато най-после се чу, не звучеше никак сънено.

— Извинете, че звъня по това време, но вие ми разрешихте. Проследих пътя на госпожа Мелтън до Сан Бернардино и гарата.

— Това вече го знаехме — сърдито отвърна той.

— От проверка глава не боли. Хижата на Хейнс е претърсена. Не беше открито нищо интересно. Ако сте си мислел, че е знаел къде е госпожа Мелтън…

— Не знам какво съм си мислел — рязко ме прекъсна той. — След онова, което ми казахте, реших, че мястото трябва да се претърси. Това ли е всичко, което имате да ми съобщите?

— Не. — Поколебах се малко. — Сънувах лош сън. Сънувах, че в къщата на „Честър Лейн“ тази сутрин е имало дамска чанта. От дърветата беше доста тъмно и забравих да я взема.

— Какъв цвят чанта? — Гласът му беше твърд като стридена черупка.

— Тъмносиня. Може би черна. Светлината беше много лоша.

— Най-добре е да се върнете и да я вземете — нареди рязко.

— Защо?

— Защото затова ви плащам петстотин долара, покрай останалото.

— Съществуват граници на нещата, които трябва да извърша за петстотин долара, дори и да ги имах вече.

Той изруга.

— Слушай, приятел, дължа ти много, но това зависи от теб и ти не можеш да ме изоставиш.

— Добре, обаче пред вратата може да има цяла глутница полицаи. А може и да е тихо като гроб. Но и в двата случая не ми харесва. Наситих се на тая къща.

Откъм Мелтън последва дълбоко мълчание. Поех дъх и натиснах още малко.

— Да не говорим, че вие знаехте къде е жена ви, Мелтън. Гудуин е налетял на нея в хотела на Сан Бернардино. Преди няколко дни е имал неин чек. Вие сте срещнал Гудуин на улицата и сте му помогнал да осребри чека — индиректно. Мисля, че знаете. Мисля, че ме наехте да мина отново по следите й, за да сте сигурен, че са добре прикрити.

От другата страна последва ново тежко мълчание. Когато проговори, гласът му беше тих и смирен.

— Ти печелиш, Далмас. Да, наистина беше изнудване — онова с чека. Но не знам къде е. Това е истина. А чантата трябва да се измъкне. Как ти звучат седемстотин и петдесет долара?

— По-добре. Кога ще ги получа?

— Тази нощ, ако искаш чек. До утре не мога да събера повече от осемдесет долара.

Отново се поколебах. Усещах, че физиономията ми е ухилена.

— Добре — рекох накрая. — Съгласен. Ще взема чантата, в случай че отпред няма глутница ченгета.

— Къде се намираш сега? — Той почти подсвирна от облекчение.

— В Асуза. Ще ми трябва около час да стигна дотам — излъгах.

— Дай газ тогава. Ще се убедиш, че играя честно. Освен това ти също си нагазил дълбоко, братле.

— Свикнал съм да се забърквам в какво ли не — отвърнах и затворих.