В лош час

Съдията Аркадио провери в речника на телеграфната служба, защото в неговия няколко букви липсваха. Не си изясни нищо: Името на обущар в Рим, прочут със сатирите, които пишел срещу всички и други маловажни подробности. «Със същото историческо основание — помисли си той — една анонимна обида, лепната на вратата на някоя къща, би могла да се нарича марфорио [3].» Не беше разочарован. След двете минути, които изгуби за проверката, той за пръв път от много време изпита спокойствието на изпълнения дълг.

Телеграфистът го изгледа как поставя речника на лавицата между забравените сборници с правила и разпоредби за пощата и телеграфа и прекъсна предаването на някакво съобщение с енергично предупреждение. После се приближи, като разбъркваше тестето, готов да покаже най-новия си трик — познаването на трите карти. Но съдията Аркадио не му обърна внимание. «Сега съм много зает» — извини се той и излезе на напечената улица, преследван от неясната увереност, че е едва единадесет и че още много свободни часове му остават от този вторник.

В канцеларията му го чакаше кметът с един проблем от морален характер. Във връзка с последните избори полицията бе конфискувала и унищожила изборните лични карти на опозиционната партия. Сега по-голямата част от хората в селото бяха без документи за самоличност.

— Тези хора, които пренасят къщите си — заключи кметът с разперени ръце — дори не знаят как се казват.

Съдията Аркадио разбра, че зад тези разперени ръце се крие искрено огорчение. Но проблемът на кмета беше прост — достатъчно бе да се поиска назначаването на инспектор по гражданския регистър. Секретарят още повече опрости решението:

— Трябва само да го повикате — каза той. — Назначен е от една година.

Кметът си спомни. Преди няколко месеца, когато му бе известено за назначаването на инспектор по гражданското състояние, той бе провел междуградски разговор, за да попита как да го посрещне, и му бяха отвърнали: «С куршум.» Сега пристигаха други заповеди. Той се обърна към секретаря с ръце в джобовете и му каза:

— Напишете писмото.

Тракането на пишещата машина внесе в канцеларията някакъв динамичен дух, който отекна в съзнанието на съдията Аркадио. Почувства се празен. Извади от джоба на ризата си една второкачествена цигара и я разтърка между дланите си, преди да я запали. После се облегна назад в стола, докъдето позволяваха пружините, и в това положение го завари ясната увереност, че изживява един миг от живота си.

Подреди изречението, преди да го произнесе:

— Аз на ваше място бих назначил и един представител на прокуратурата.

Противно на очакванията му кметът не отговори веднага. Погледна часовника си, но не видя колко е часът. Задоволи се да установи, че до обед остава още много време. Когато заговори, гласът му прозвуча вяло — не знаел какви са постъпките за назначаването на представител на прокуратурата.

— Пълномощникът бе назначен от общинския съвет — обясни съдията Аркадио. — Тъй като сега няма общински съвет, режимът на извънредно положение ви дава право вие да го назначите.

Кметът го изслуша, като същевременно подписа писмото, без да го чете. После ентусиазирано подхвърли нещо, но секретарят направи забележка от етическо естество относно препоръчаната от началника му процедура. Съдията Аркадио настоя — това било извънредна процедура при режим на извънредно положение.

— Нрави ми се — каза кметът.

Свали фуражката, за да си повее, и съдията Аркадио погледна следата от кокардата, отбелязала се на челото му. По начина, по който си вееше, разбра, че кметът не бе престанал да мисли по въпроса. Изтърси пепелта от цигарата с дългия закривен нокът на кутрето си и зачака.

— Идва ли ви наум някой кандидат? — попита кметът.

Беше съвсем очевидно, че се обръща към секретаря.

— Някой кандидат — повтори съдията, затваряйки очи.

— Аз на ваше място бих назначил някой почтен човек — каза секретарят.

Съдията отбеляза безсмислието. «Това се подразбира от само себе си» — каза той и погледна последователно двамата мъже.

— Например — рече кметът.

— Сега не ми идва наум — каза съдията умислен.

Кметът се отправи към вратата. «Помислете си — рече той. — Когато приключим историята с наводненията, ще се заемем с пълномощника.» Секретарят остана приведен към машината, докато престана да чува потракването на токовете на кмета.

— Той е луд — рече тогава. — Преди година и половина строшиха главата на пълномощника с приклади, а сега търси кандидат, за да му предложи мястото.

Съдията Аркадио рязко се изправи.

— Отивам си — каза той. — Не искам да ми разваляш обеда с ужасяващите си разкази.

Той напусна канцеларията. В обедния въздух се носеше нещо злокобно. Секретарят го надуши със своята чувствителност към суеверието. Когато слагаше катинара, му се стори, че върши нещо забранено. Побягна. При вратата на телеграфната служба настигна съдията Аркадио, който искаше да разбере дали трикът с картите може по някакъв начин да се приложи в покера. Телеграфистът отказа да разкрие тайната. Но беше готов да повтаря безкрайно трика, за да предостави на съдията Аркадио възможността сам да открие ключа. Секретарят също се загледа в картите. Накрая стигна до някакво заключение. Съдията Аркадио, напротив, дори не погледна трите карти. Знаеше, че са същите, които бе избрал наслуки и които телеграфистът изваждаше, без да ги е видял.

— Това си е магия — каза телеграфистът.

Съдията Аркадио тогава мислеше само, че ще трябва да пресече улицата. Когато се примири да тръгне, хвана секретаря под ръка и го принуди заедно с него да цамбурне във въздуха от разтопено стъкло. Изплуваха на сенчестия тротоар. Тогава секретарят му обясни ключа на трика. Беше толкова прост, че съдията Аркадио се почувства засегнат.

Повървяха известно време, без да си продумат.

— Естествено — каза изведнъж съдията с неоснователно озлобление — вие не сте събрали данните.

Секретарят помълча, като се мъчеше да улови смисъла на изречението.

— Много е трудно — каза накрая. — Повечето пасквили ги късат още преди разсъмване.

— Това е още един трик, който не разбирам — каза съдията Аркадио. — На мене не би ми отнел съня някакъв пасквил, който никой не чете.

— Там е работата — каза секретарят, като се спря, защото бе стигнал до дома си. — Това, което отнема съня, не са пасквилите, а страхът от пасквилите.

Макар и непълни, съдията Аркадио поиска да се запознае с данните, събрани от секретаря. Отбеляза си случаите, с имена и дати — единадесет за седем дни. Нямаше никаква връзка между единадесетте имена. Всички, които бяха видели пасквилите, казваха, че са написани с четка, със синьо мастило и печатни букви, размесени главни и малки, като че ги е писало дете. Правописът бил толкова абсурден, че грешките изглеждали предварително обмислени. Не откривали никаква тайна — всичко, което се казвало в тях, отдавна било всеизвестно. Бе направил всички възможни предположения, когато сириецът Мойсес го повика от магазина:

— Имате ли едно песо?

Съдията Аркадио не разбра. Но обърна джобовете си — двадесет и пет сентавос и една североамериканска монета, която си носеше като амулет още от университета. Сириецът Мойсес взе двадесет и петте сентавос.

— Изберете си каквото искате и ще ми го платите, когато искате — каза той. Раздрънка монетите в празното чекмедже. — Не исках да удари пладне, без да съм направил сефтето.

Така че точно в дванадесет съдията Аркадио си влезе вкъщи, натоварен с подаръци за жена си. Седна на леглото, за да си свали обувките, докато тя увиваше около себе си парче щампирана коприна. Представи си как ще изглежда след раждането, с новата рокля. Целуна мъжа си по носа. Той се опита да се измъкне, но тя се хвърли по очи връз него, напреко на леглото. Останаха така, без да мърдат. Съдията Аркадио прокара ръка по гърба й, усещайки топлината на обемистия корем, докато долови пулсирането на бъбреците й.

Тя вдигна глава. И прошепна със стиснати зъби:

— Почакай да затворя вратата.

Кметът изчака, докато преместиха и последната къща. За двадесет часа беше построена нова улица — широка и гола, която рязко свършваше до стената на гробището. След като помогна да внесат мебелите, работейки рамо до рамо със стопаните, кметът влезе полузадушен в най-близката кухня. Супата вреше върху огнището от камъни, направено временно на пода. Той вдигна капака на глиненото гърне и вдъхна за миг па̀рата. От другата страна на огнището една съсухрена жена с големи кротки очи мълчаливо го гледаше.

— Ще се обядва — каза кметът.

Жената не отговори. Без да чака покана, кметът си сипа чиния супа. Тогава жената отиде в стаята за стол и го постави до масата, за да седне кметът. Докато сърбаше супата, той огледа двора с нещо като почтителен ужас. Вчера тук беше гол пущинак. Сега имаше простряно пране и две прасета се валяха в калта.

— Можете дори да си посадите нещо — каза той.

Жената отвърна, без да вдига глава: «Прасетата ще го изядат.» После сипа в една чиния къс варено месо, две парчета юка и половин зелен банан и я отнесе на масата. По най-очебиен начин вложи в този жест на щедрост цялото безразличие, на което беше способна. Усмихвайки се, кметът потърси с очи погледа на жената.

— Има за всички — рече той.

— Да даде бог да ви приседне — каза жената, без да го гледа.

Той отмина с мълчание клетвата. Отдаде се изцяло на обеда, без да обръща внимание на струйките пот, които се стичаха по шията му. Когато свърши, жената вдигна празната чиния, все още без да го поглежда.

— Докога ще продължавате така? — попита кметът.

Жената заговори, без да променя кроткото си изражение:

— Докато ни съживите мъртвите, дето ни убихте.

— Сега е различно — обясни кметът. — Новото правителство се грижи за благосъстоянието на гражданите. А вие…

Жената го прекъсна:

— Всички са от един дол дренки…

— Квартал като този, построен само за двадесет и четири часа, по-рано не можеше да се види — настоя кметът. — Опитваме се да създадем едно благоприлично село.

Жената прибра прането от тела и го внесе в стаята. Кметът я проследи с очи, докато чу отговора:

— Това село беше благоприлично, преди да дойдете вие.

Не дочака кафето. «Неблагодарници — каза. — Ние ви подаряваме земя, а вие се оплаквате.» Жената не отговори. Но когато кметът прекоси кухнята, за да излезе, тя измърмори, наведена над огнището:

— Тук ще е още по-лошо. Ще си спомняме повече за вас с гробището зад двора.

Кметът се опита да дремне, докато шлеповете пристигнат. Но не изтърпя жегата. Подутината на бузата му бе започнала да спада. Но още не се чувстваше добре. В продължение на два часа не откъсна очи от неуловимия бяг на реката, заслушан в стърженето на един щурец в стаята. Не мислеше за нищо.

Когато чу моторите на шлеповете, той се съблече, обърса потта от тялото си с един пешкир и си смени униформата. После потърси щуреца, хвана го с два пръста и излезе на улицата. От множеството, което чакаше шлеповете, се отдели някакво чисто, добре облечено дете и се изпречи насреща му с една пластмасова картечница. Кметът му даде щуреца.

Малко след това, седнал в магазина на сириеца Мойсес, той се загледа в маневрите на шлеповете. В продължение на десет минути пристанището кипя. Кметът усети тежест в стомаха и лек пристъп на главоболие и си спомни клетвата на жената. После се успокои, загледан в пътниците, които прекосяваха дъсчения кей и разкършваха тела след осемчасовата неподвижност.

— Все същата паплач — каза той.

Сириецът Мойсес му съобщи една новина — пристигаше цирк. Кметът установи, че е вярно, макар да не би могъл да каже точно защо. Може би заради купчината пръти и шарени платнища, струпани на покрива на шлепа, и двете съвършено еднакви жени, напъхани в едни и същи костюми на цветя — като едно, повторено два пъти същество.

— Добре, че поне идва цирк — промърмори той.

Сириецът Мойсес заговори за зверове и фокусници. Но кметът възприемаше цирка по друг начин. С изпружени крака той се вторачи в носовете на ботушите си.

— Селото прогресира — каза той.

Сириецът Мойсес престана да си вее. «Знаеш ли за колко продадох днес?» — попита той. Кметът не подхвърли никакво предположение, но изчака отговора.

— За двадесет и пет сентавос — каза сириецът.

В този миг кметът видя как телеграфистът отваря чувала с пощата, за да предаде кореспонденцията на доктор Хиралдо. Официалната поща пристигаше в отделен плик. Разчупи печатите и видя, че имаше обикновени съобщения и пропагандни листовки на режима. Когато свърши да чете, кеят бе преобразен — вързопи със стоки, кошници с кокошки и тайнствените приспособления на цирка. Смрачаваше се. Той се изправи, като въздъхна:

— Двадесет и пет сентавос.

— Двадесет и пет сентавос — повтори сириецът с твърд глас, почти без акцент.

Доктор Хиралдо изчака докрай разтоварването на шлеповете. Именно той привлече вниманието на кмета върху една жена с вид на магьосница и множество гривни по двете ръце. Тя като че ли чакаше Месия под пъстрото си чадърче. Кметът не се спря, за да мисли коя е новодошлата.

— Сигурно е укротителката — рече той.

— Донякъде сте прав — каза доктор Хиралдо, предъвквайки думите с двата си реда остри камъчета. — Това е тъщата на Сесар Монтеро.

Кметът продължи, без да отвърне. Погледна часовника си — четири без двадесет и пет. На портала на участъка караулният го уведоми, че отец Анхел го бил чакал половин час и щял да дойде пак в четири.

Като излезе на улицата, без да знае какво да прави, кметът видя зъболекаря на прозореца на кабинета и се приближи да му поиска огънче. Зъболекарят му поднесе, наблюдавайки подутата му още буза.

— Вече съм добре — каза кметът.

Отвори уста. Зъболекарят погледна:

— Имате няколко зъба за пломби.

Кметът намести револвера на кръста си. «Ще намина» — реши. Зъболекарят не промени израза си.

— Елате, когато искате, пък ще видим дали ще се изпълни желанието ми да умрете в моя дом.

Кметът го потупа по рамото. «Няма да се изпълни» — добави той в добро настроение. И заключи с разперени ръце:

— Моите кътници стоят над партиите.

— Значи, няма да се венчаеш?

Жената на съдията Аркадио разкрачи колене. «Хич не се надявайте, отче — отвърна тя. — А още по-малко сега, когато ще му родя синче.» Отец Анхел отклони очи към реката. Една удавена крава — огромна, се носеше надолу по течението с няколко лешояда отгоре й.

— Но ще бъде незаконно — рече той.

— Няма значение — каза тя. — Сега Аркадио се държи добре с мен. Ако го принудя да се венчае, после ще се почувства обвързан и ще си го изкара на мене.

Беше си свалила налъмите и говореше с разкрачени колене, а пръстите на краката й бяха вкопчани в пречката на столчето. Бе оставила ветрилото в скута си и седеше с кръстосани върху огромния корем ръце. «Не се и надявайте, отче — повтори, защото отец Анхел продължаваше да мълчи. — Дон Сабас ме купи за двеста песос, изстисква ме три месеца, а след това ме изхвърли на улицата без пукната пара̀. Ако Аркадио не ме беше прибрал, щях да пукна от глад.» Тя за пръв път погледна свещеника.

— Или трябваше да стана курва.

Отец Анхел настояваше вече от шест месеца.

— Трябва да го принудиш да се венчаете и да създадете семейно огнище — каза той. — Така, както живеете сега, не само че положението ти е несигурно, но и давате лош пример в селото.

— По-добре е нещата да се вършат открито — каза тя. — Други вършат същото, но на тъмно. Не сте ли чели пасквилите?

— Това са клевети — каза свещеникът. — Трябва да си уредиш положението и да се отървеш от злословието.

— Аз? — възкликна тя. — Не трябва да се отървавам от нищо, защото всичко върша наяве. Доказателство за това е, че никой не си губи времето да пише пасквил срещу мене, а, напротив, всички благопристойни семейства от площада ги подредиха.

— Ти си безнравствена — каза свещеникът, — но бог ти е отредил участта да си намериш мъж, който те уважава. Тъкмо затова трябва да се венчаеш и да узакониш семейството си.

— Аз не ги разбирам тия работи — каза тя, — но във всеки случай сега имам къде да спя и какво да ям.

— А ако те изостави?

Тя прехапа устни. Загадъчно се усмихна и отвърна:

— Няма да ме изостави, отче. Знам защо ви го казвам.

Отец Анхел не се предаде и този път. Посъветва я поне да ходи на черква. Тя отговори, че ще иде «някой ден», и свещеникът продължи разходката си в очакване да стане време за срещата с кмета. Един от сирийците му подметна нещо за хубавото време, но той не му обърна внимание. Поинтересува се за подробностите относно цирка, който разтоварваше неспокойните животни в бляскавия следобед. Там стоя до четири.

Кметът се разделяше със зъболекаря, когато видя отец Анхел да се приближава. «Точни сме — каза той и му стисна ръката. — Точни, макар че не вали.» Забързан да изкачи стръмната стълба на участъка, отец Анхел възрази:

— Нито пък светът свършва.

Две минути след това той бе въведен в помещението при Сесар Монтеро.

Докато траеше изповедта, кметът седеше в коридора. Спомни си за цирка, за някаква жена, захапала мундщук на пет метра височина, и за мъж в син костюм, извезан със злато, който бързо и ситно биеше барабан. Половин час по-късно отец Анхел напусна помещението на Сесар Монтеро.

— Готово ли е? — попита кметът.

Отец Анхел злобно го изгледа.

— Вие вършите престъпление — каза той. — Този човек не е ял повече от пет дни. Само поради здравата си физика е останал жив.

— Такова е желанието му — отвърна спокойно кметът.

— Не е вярно — възрази свещеникът, придавайки на гласа си спокойна твърдост. — Вие сте наредили да не му се дава да яде.

Кметът насочи към него показалец.

— Внимавайте, отче. Нарушавате тайната на изповедта.

— Това не влиза в изповедта — отвърна свещеникът.

Кметът скочи на крака. «Не се сърдете — каза той, като неочаквано се засмя. — Ако толкова ви притеснява, още сега ще уредим въпроса.» Повика един полицай и му заповяда да донесе от хотела храна на Сесар Монтеро. «Да изпратят цяло пиле, ама охранено, с чиния картофи и цял леген салата» — каза той и добави, като се обърна към свещеника:

— Всичко за сметка на общината, отче. За да видите как са се променили нещата.

Отец Анхел сведе глава.

— Кога ще го изпратите?

— Шлеповете потеглят утре — отвърна кметът. — Ако тази нощ поумнее, ще тръгне още утре. Само че трябва да разбере, че се мъча да му направя услуга.

— Една доста скъпа услуга — каза свещеникът.

— Няма услуга, която да не струва пари на този, който ги има — отвърна кметът. Той впери поглед в прозрачните сини очи на отец Анхел и добави: — Надявам се, че сте го накарали да проумее всички тези неща.

Отец Анхел не отговори. Слезе по стълбата и се сбогува от площадката с глухо ръмжене. Тогава кметът прекоси коридора и без да чука, влезе в стаята при Сесар Монтеро.

Тя беше проста — леген и желязно легло. Сесар Монтеро — небръснат, облечен в дрехите, с които бе излязъл от къщи във вторник предишната седмица, лежеше проснат на леглото. Дори не трепна с очи, когато чу кмета. «След като вече си оправи сметките с бога — рече той, — съвсем редно е да ги оправиш и с мене.» Той примъкна един стол до леглото и го възседна, опирайки гърди на бамбуковото облегало. Сесар Монтеро съсредоточи вниманието си върху гредите на тавана. Не изглеждаше разтревожен, макар в ъгълчетата на устата му да личаха следите от дълъг разговор със самия себе си. «Ти и аз няма защо да говорим със заобикалки — чу той гласа на кмета. — Утре заминаваш. Ако имаш късмет, след два-три месеца ще дойде специален следовател. Наш дълг е да го информираме. С гемията през следващата седмица той ще се върне убеден, че си извършил глупост.»

Направи пауза, но Сесар Монтеро остана невъзмутим.

— После съдиите и адвокатите ще ти измъкнат най-малко двадесет хиляди песос. Дори повече, ако специалният следовател реши да им каже, че си милионер.

Сесар Монтеро обърна глава към него. Движението му беше почти недоловимо, но пружините на леглото изскърцаха.

— При всички случаи — продължи кметът с глас на духовен наставник — с машинации и документации ще ти тръснат две години, ако си късметлия.

Почувства, че го оглеждат от върха на ботушите. Когато погледът на Сесар Монтеро стигна до очите му, още не бе свършил да говори. Но бе променил тона.

— Всичко, което имаш, дължиш на мене — казваше той. — Имаше заповед да те довършим. Имаше заповед да те убием от засада и да конфискуваме стадата ти, за да може правителството да покрие огромните разходи по изборите в целия департамент. Ти знаеш, че други кметове в други общини направиха това. Тук обаче не изпълнихме заповедта.

В този миг долови първия признак, че Сесар Монтеро мисли. Разкрачи колене. Облакътен на облегалото на стола, той отговори на незададения на глас въпрос на своя събеседник:

— Нито стотинка от това, което плати за живота си, не влезе в джоба ми — каза той. — Всичко бе похарчено за организирането на изборите. Сега новото правителство е решило да има мир и сигурност за всички, а аз пукам от глад с моята заплата, докато ти си червив от пари. Направи добра сделка.

Сесар Монтеро начена трудната задача да се изправи. Когато вече беше прав, кметът видя сам себе си — дребен и тъжен пред един огромен звяр. Някаква зла искра проблесна в погледа му, с който го проследи до прозореца.

— Най-добрата сделка в живота ти — измърмори той.

Прозорецът гледаше към реката. Сесар Монтеро не я позна. Стори му се, че е в някакво друго село, пред някаква мигновено минаваща река. «Опитвам се да ти помогна — чу зад гърба си. — Всички знаем, че беше въпрос на чест, но ще ти е трудно да го докажеш. Ти извърши глупостта да скъсаш пасквила.» В този миг зловонна вълна нахлу в стаята.

— Кравата — каза кметът — трябва да се е закачила някъде.

Сесар Монтеро остана до прозореца, безразличен към вонята на мърша. На улицата нямаше никой. На кея — трите закотвени шлепа, чийто екипаж окачваше хамаците за спане. На следващия ден в седем сутринта гледката щеше да е различна — в продължение на половин час пристанището щеше да кипи в очакване да качат задържания. Сесар Монтеро въздъхна. Пъхна ръце в джобовете си и решително, но без да бърза, с една дума изрази мисълта си:

— Колко?

Отговорът бе незабавен:

— Пет хиляди песос в едногодишни телета.

— Още пет телета — каза Сесар Монтеро, — ако ме изпратите още тази нощ, след киното, с бърза лодка.