1.

Мади умря мъчително.

Полиомиелитът, заради който започна да куца преди броени часове, плъзна в тялото ѝ и вцепени движенията ѝ. Само зениците ѝ издаваха паниката, докато дробовете ѝ колабираха. Гърдите ѝ спряха да се издигат и спускат, но очите ѝ още няколко минути се местеха от лицето на Луси към тавана и обратно, замъглени и объркани. Накрая и те замряха. От гърлото ѝ се откъсна последният хрип.

Вера се наведе и разтвори пръстите на внучката си, които още държаха ръката на мъртвото момиче.

— Тя си отиде, миличка. Можеш да я пуснеш.

— Сигурна ли си?

Вера хвана китката на Мади, но кимна, още преди да е проверила пулса ѝ.

— Трябва да се измиеш.

— С преварена вода — добави Лин, която стоеше до леглото, скръстила ръце пред тялото си.

— Знам — отвърна сподавено Луси. Гърлото ѝ още влажнееше от сълзите. Погледът на Лин се откъсна от Мади и поомекнал, се спря върху Луси.

— Да знаеш и да го направиш са две различни неща. Измий се с преварена вода и се върни. — Смръщеният ѝ поглед се върна към трупа. — Ние трябва да поговорим.

Луси излезе от задушната барака и слезе при потока, благодарна за свежия полъх на нощния въздух. Тя коленичи до водата и наплиска лицето си, за да отмие следите от сълзите. Една здрава ръка я дръпна и тя с вик падна по гръб в калта.

— Какво ти каза Лин? — чу се глас в тъмнината. — Да се измиеш с преварена вода. А ти побърза да слезеш тук и да си натопиш физиономията в тинята!

— Страшен начин да ми напомниш, като ми изкараш акъла — отвърна Луси и избърса ръце в панталоните си. — Ти навън ли беше?

— Къде другаде да ида? Когато баба ти се грижи за болен, гледам да съм наблизо, да помогна, с каквото мога. — Стебс ѝ подаде ръка да стане. — Не исках да съм груб. Тази нощ не е лека за живите.

Луси се притисна в него и вдиша успокояващата му миризма, с която бе свикнала през годините. Дъхтеше на чист въздух и свежа пръст. По бузите ѝ се търкулнаха сълзи.

— Не е лека и за мъртвите — промълви момичето. — Тя ме гледаше с големите си очи… Никога не съм виждала толкова страх в нечии очи, а не можех да сторя нищо, освен да седя там, Стебс, и… — Вцепенението, сковало тялото на Мади, като че ли обхвана и езика на Луси. — Чух хрипа, дето Лин ми е казвала, че чуваш ти. А после тя си отиде и всичко утихна.

Стебс притисна главата ѝ в гърдите си и двамата заедно тръгнаха към бараката, в която живееха двамата с Вера.

— Така е, има хора, които си отиват по този начин. Но в тишината разбираш, че вече ги няма. Нещо липсва.

Луси кимна. Макар да беше попитала Вера дали е сигурна, очите на Мади вече бяха отговорили на въпроса ѝ.

— Сигурно ще ви трябва нов дюшек — каза тя, като избърса носа си.

Славата на лечителските способности на Вера беше плъзнала отвъд границите на малката им общност и хората изминаваха стотици мили, за да доведат болните си близки при нея. Те често умираха тук, в леглото ѝ. А после всичко, до което се бяха докосвали, трябваше да бъде изгорено.

Вратата на бараката се отвори и Лин излезе навън, понесла увитото тяло на Мади в силните си ръце.

— Искаш ли да те изчакам? — попита тя, като забеляза Луси и Стебс.

Луси кимна; Стебс я стисна за рамото и я пусна.

— Не ѝ казвай, че съм била на реката — прошепна Луси бързо в ухото му. — Няма да ме остави на мира.

— Този път ще си затрая — обеща той, — но да я слушаш оттук насетне.

Клоните над тях се разлюляха от вятъра, натежали от напъпили листа. Луси уви тялото си с ръце, за да се предпази от студа, и с благодарност взе якето на Стебс, което той съблече и ѝ подаде.

— Бягай — каза той, — тя ще бърза да се отърве от тялото.

Силуетът на Вера се очерта на вратата на фона на светлината от свещите.

— Стебс — извика тя към мрака навън, — ще ми трябваш тук.

— И други хора са умирали тук. Мнозина сме изгорили и погребали — каза Луси, докато той ѝ закопчаваше ципа на якето и вдигаше яката му. — Но този път е по-лошо, нали?

— Да, мъниче — въздъхна той, — боя се, че този път ще бъде различно.

Мади бездруго не беше едро момиче, но дълбоката, черна яма, в която я хвърли Лин, превърна белия чаршаф в бледо петънце.

— Съжалявам — рече Лин, когато трупът се удари в земята, — но нямаше по-мил начин да я пуснем долу.

Луси сви рамене.

— Все едно — каза тя, но сърцето я болеше при вида на разкривеното тяло, пък било то и мъртво. Лин сложи на рамото ѝ ръката си, покрита със засъхнала кал, и Луси вдигна своята, за да я хване.

Като малка Луси беше убедена, че Лин може да я защити от всичко, да призовава дъжда и да държи койотите надалеч. И да, Лин правеше всичко това, но лицето ѝ бе помръкнало при мисълта за заплаха, срещу която не можеше да размаха оръжие.

— Значи е било полиомиелит?

— Така смята баба ти — отвърна Лин. — Явно има различни типове и някои протичат по-тежко. Каза, че иска да поговорим, след като приключим тук.

Луси погледна отново смачкания бял пашкул.

— Да. Като приключим тук.

— Ще се оправиш ли? Различно е, когато е някой от своите.

— Май трябва да свиквам.

Лин взе тубата с бензин, поля тялото от ръба на ямата и хвърли клечка кибрит със стиснати устни.

— Няма свикване с това.

Двете обърнаха гръб на черния димен стълб и тръгнаха към бараката, където ги чакаше майката на Мади, свита на един стол в ъгъла.

— Трябва да знам кога се е разболяла — тъкмо казваше Вера. — Опитай се да си спомниш кога за първи път се е оплакала, че не се чувства добре.

Моника беше стояла настрани, докато Мади умираше, неспособна да гледа как гасне единствената ѝ дъщеря. Сега очите ѝ бяха втренчени в пода, като че ли отговорите се криеха в чеповете на дъските. Когато най-сетне проговори, гласът ѝ беше толкова тих, че се губеше в скърцането на клоните отвън.

— Може би вчера по някое време.

Мади и брат ѝ Картър не криеха страхливия нрав на майка си. Веднъж Картър каза на Луси, че дори когато всичко е наред, Моника пак тръпне в очакване да се случи нещо лошо, а когато то дойде, е склонна да се скрие, отколкото да се бори. Сега тя седеше в ъгъла, изгърбена под бремето на вината.

Луси се приближи внимателно към майката на приятелката си, като към полудиво котенце, намерено в тревата.

— Не бива да се упрекваш, че не си разбрала по-рано. Дори да я беше довела по-рано, пак нямаше да я спасим.

— Точно така — потвърди Вера. — Няма лечение за полиомиелит, а и този щам се разви много бързо. Затова трябва да знам кога е започнало. Ако инкубационният период е толкова кратък, колкото предполагам, боя се, че нямаме много време.

Зад гърба си Луси чу как Стебс промърмори на Лин:

— Ако е толкова кратък, колкото Вера предполага, нямаме никакво време.

Луси се приближи до Моника и улови треперещата ѝ ръка.

— Колко зле беше, когато я доведе?

— Доста зле — подсмръкна Моника и потеклите сополи се скриха обратно в ноздрата ѝ. — Когато се върна след плуването с двама ви с Картър, каза, че я боли главата. Но сега са първите горещи дни, а тя се е гмуркала в студената вода и не се притесних особено.

— Какви бяха първите признаци, че не е само това? — попита Вера.

— Събуди се през нощта с ужасни викове. Двамата с Картър веднага дотичахме. — Моника избърса сълзите, които отново се застичаха от очите ѝ. — Беше получила спазми, но мислеше, че са крампи, и стана, за да се раздвижи. И тогава… тогава…

— Какво стана тогава? — намеси се нетърпеливо Лин.

Стебс сложи ръка на рамото ѝ.

— Видя, че не може да ходи? — предположи той.

— Просто падна и каза, че краката не я слушат. Тогава брат ѝ я грабна на ръце и я понесе насам.

— Картър я доведе към два-три през нощта — каза Вера. — Кога отидохте да плувате?

— След като засадих фиданките — отвърна Луси.

— Към два следобед, в силното слънце — добави Лин.

— Дванайсет часа — промълви Вера. — Дванайсет часа до началото на парализата, двайсет и четири до смъртта.

— Това бързо ли е? — попита Стебс.

— Прекалено бързо. Откъдето и да го е хванала Мади, всеки, който е бил в контакт с източника, вече е заразен.

Бледите треперещи пръсти стиснаха уплашено ръката на Луси, чието сърце също се бе свило при тия думи.

— Ами Картър? — попита Моника. — Синът ми?

— Ако не е развил симптоми досега, би трябвало всичко да бъде наред — успокои я Вера. — Което значи, че и ти си добре, мъниче.

Луси изпусна дъха, който бе притаила заедно с жената до себе си, и кимна. Страхът ѝ за самата себе си беше само капка на фона на уплахата, че Картър също може да е болен.

— Добре ли се чувстваш? — попита я Лин. — Да те боли глава? Да усещаш нещо странно в краката?

— Добре съм, Лин, наистина — увери я Луси, но Лин въпреки това я огледа от глава до пети, като че ли очакваше вирусът да изскочи отнякъде като бълха или кърлеж. — Дори да не бях, нали се сещаш, че не можеш просто да го извадиш от мен?

Потната ръка на Моника пулсираше в дланта на Луси.

— Не, нищо не може да се направи — каза тя, сякаш да успокои самата себе си.

— Ако момичето се е разболяло след плуването в езерото, но брат ѝ и малката са добре, какво означава това? — обади се Стебс.

— Означава, че вероятно източникът не е езерото — отвърна Вера.

— Естествено, че не е — обади се Лин, — цял живот пия вода от него.

— Пиеш вода, след като я пречистиш — поправи я Вера. — Аз не бих го изключила напълно.

— Не може да е езерото — възрази и Луси. — Иначе нямаше ли да се разболея и аз? Или Картър?

— Трудно е да се каже — отвърна Вера. — Полиомиелитът обикновено се предава от човек на човек, но може да се заразиш и от водата.

— Значи се е заразила от някой друг? Но кой може да е болен? — попита Луси.

В този момент се чу първото почукване на вратата.

2.

Чукането продължи през цялата нощ и на сутринта; здравите носеха болните, а болните носеха вируса. Лин и Луси изнесоха одеяла и ги постлаха отстрани на бараката по посока на вятъра, за да могат да сложат на тях придошлите смъртници. Повечето умираха още щом легнеха, а зловещите хрипове, които Луси бе чула за първи път от Мади, сега изпълваха ушите ѝ като жужене на цикади. Вера разпитваше онези, които още можеха да говорят, в отчаян опит да разбере къде са били преди това, а после признаваше, че няма как да им помогне.

— Наистина ли няма лечение? — попита Луси, като изля една кофа речна вода в големия чайник, който Лин беше оставила на брега. — Баба нищо ли не може да направи?

Лин поклати глава.

— Доколкото разбирам, тази болест убива едни, а други — осакатява. Някои само вдигат малко температура. Вера каза, че обикновено засяга децата, но може да покоси и възрастни. Даже един президент бил преболедувал от това.

— И е умрял?

— Не, но осакатял. Явно няма начин да се предвиди кой ще се зарази и как ще го понесе.

Луси скърши един клон върху коляното си.

— Гадост.

— Може би. — Лин взе съчките от ръцете ѝ. — А може би тези, които се разболяват, се радват, че вече е зад гърба им, независимо как свършва. Нали знаеш какво казва По:

Луси въздъхна и скърши още една съчка.

— Майка ти не можа ли да те научи и на по-весели стихове?

Лин се усмихна, но с онази бавна и тъжна усмивка, която винаги съпътстваше спомена за майка ѝ.

— Научи ме на това, което знаеше. Стебс — също. Веднъж той ми каза, че хората като мен и него не са създадени за такива времена, в които нищо не можем да променим.

— Нужен ти е враг — веднага разбра Луси.

— Да. И когато той е болестта, най-доброто ми оръжие като че ли е огънят за труповете.

— Това и фактът, че няма опасност да целунеш някого — пошегува се Луси, като я смушка в ребрата с върха на една пръчка.

— Това е по-скоро предпазна мярка, отколкото оръжие. — Лин с лекота хвана края на пръчката и с ловко движение придърпа Луси на коленете си. — А ти недей да се тормозиш дали целувам някого или не.

— Трогателно.

Луси стана и изтупа пръстта от коленете си.

— Но си права.

Лин удари кремъка, мъчейки се да изкара искра и да запали съчките.

— В смисъл?

— Виждам как се гледате с Картър напоследък и не бива да се целувате. — От разпалките се вдигна тънка струйка дим и Лин се залюля на пети. — Не му е сега времето да ставате нещо повече от приятели.

Луси се опита да не обръща внимание на топлината, която плъзна по врата ѝ до корените на късо подстриганата ѝ руса коса.

— Не съм глупачка.

— Глупостта не играе, когато едно момче скърби за сестра си и търси утеха.

— Аз не съм…

По-голямото момиче вдигна ръка.

— Само това казвам. Не задавам въпроси, просто те предупреждавам, че каквото и да става, то трябва да почака, докато не разберем повече за тази болест. Ясно?

— Ясно.

Лин я погледна в очите, после се наведе, за да раздуха огъня.

— Знам, че не сме говорили за… някои неща.

— Стебс вече ми обясни за секса, ако за това намекваш — рече Луси и топлината, която беше започнала да се стопява, бързо възвърна териториите си.

— Горкият човек.

Огънят припламна и Лин се взря в оранжевите езици.

— Какво става, Лин? Защо говорим за любов, докато изгаряме мъртвите?

— Защото ни чакат трудни времена и трябва да ме слушаш. Когато ти кажа да слезеш в сутерена и да не излизаш оттам, отиваш. Когато ти кажа да се качиш на някое дърво, тръгваш към най-високото, чуваш ли?

— Ти си притеснена.

— И още как.

Въпреки яркото слънце Луси усещаше хладината, повяваща от малкото гробище наблизо, където почиваха майка ѝ и мъртвороденото ѝ братче заедно с вуйчо Илай. Като че усетила мислите ѝ, погледът на Лин също пробяга натам. Луси се смръзна. Щом Лин се тревожеше, значи имаше истинска опасност.

Тя протегна ръка към дългата, пусната коса на Лин, цялата оплетена от вятъра.

— Седни — опита се да я придума тя, — и да оправим това разпердушинено гнездо.

— От седене полза няма — изсумтя Лин, но все пак седна.

Раменете ѝ постепенно се отпуснаха, докато Луси разплиташе възлите в косата ѝ, а после я сплете на една дебела плитка.

— Трябва да се научиш сама да го правиш.

— Не си виждам главата отзад — възрази Лин. — Трябва да я отрежа като твоята.

— Не, така ми харесва.

Луси я дръпна за плитката и Лин добродушно изписка.

— Добре, пусни ме сега! Имаме работа за вършене.

Луси задържа още малко ръката си върху косата ѝ, за да отложи с минута момента, в който трябваше отново да поемат към редицата от болни, а оттам — към ямата, в която изгаряха труповете.

— Трудно е да гледаш как си отиват дечица.

— Знам. Когато беше малка, и ти се разболя тежко. Не можах да го понеса.

— Но лекарството, което съм пила тогава, не помага на тези деца, така ли?

— Да. Баба ти каза, че то действа само срещу бактерии, а полиомиелитът се причинява от вирус. Каза, че още преди Недостига никой не е можел да лекува полиомиелит, ако вече си заразен от него.

— И сега иска да разбере откъде се е взел?

Лин се изправи.

— Май да. Да открие откъде или от кого се е заразила Мади. Междувременно не трябва да пускаме никого до езерото си.

— Е, това поне ти идва отвътре — отбеляза Луси и Лин я перна отзад.

Двете се изкачиха по брега и излязоха под припичащото пролетно слънце. Зад завоя на реката се виждаше бараката на Стебс и Вера. Зад нея лежаха болните в очакване да оздравеят или умрат. Върху лицата на някои бяха метнати одеяла. Луси спря, неспособна да направи и крачка напред.

— Няма да понеса да видя кого сме изгубили.

— От това няма да оживеят. — Лин я хвана за ръката; докосването ѝ беше по-нежно от думите. — Не забравяй кърпичката.

Тя извади своята, за да покрие носа и устата си, Луси направи същото. Двете тръгнаха между редиците с болни. Вера ги забеляза и се приближи през лабиринта от одеяла.

— Лин, съжалявам, но трябва да…

— Разбрах.

Лин се запъти към най-близкия труп.

— Кой е? — попита Луси.

— Доста починали имахме тази сутрин — каза тихо Вера. — Миртъл изгуби двете си най-малки деца.

— Ханк и Франи? — Имената им се откъснаха от гърлото ѝ, последвани от жален стон, който Луси не можа да сдържи в себе си. — Тя как го прие?

— В момента спи, цяла нощ се е грижила за тях. Нямам сърце да я събудя.

Вера дръпна Луси настрани и двете се скриха във високата трева — другаде нямаше къде да поговорят насаме.

— Още не съм казала на никого, но Алекс Хейл също почина. Както и Карълайн Боул.

— Но те бяха най-малко на възрастта на Лин! Мислех, че умират само деца.

Вера ѝ даде знак да сниши гласа си.

— Обикновено е така, затова го наричат детски паралич. Доколкото ми е известно, страшен е най-вече за децата, старите хора и слабите. Със Стебс сме от последното ваксинирано поколение. Помниш ли какво са ваксините?

— Нещо, което не ти позволява да се разболееш.

— Точно така. — Вера въздъхна и вдигна тежката си черна коса, тук-там прорязана от сребърни нишки. — Засега единственото, което можем да направим, е да отделим болните от здравите, да открием източника на заразата и да се надяваме. Преместих възрастните от другата страна на пътя, до моста. Няма смисъл децата да гледат родителите си болни. Това само ще ги уплаши. Някой трябва да им каже, че всичко ще се оправи.

— А аз какво да направя?

Вера притвори очи срещу слънцето, което вдъхваше нови сили на заразата в пациентите.

— Кажи ми, че всичко ще се оправи.

Луси видя Картър по-късно сутринта; обикаляше между болните с манерка с вода. Обичайната радост от срещата, която напоследък бе съпътствана от чувството, че сърцето ѝ се качва в гърлото, бързо помръкна при мисълта за Мади.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя се извърна с гръб към него. Детето в краката ѝ вдигна очи към нея.

— Добре ли си?

Луси падна на колене до одеялото и сложи ръка на челото му.

— Адам, засрамваш ме. Аз трябваше да те попитам.

Той сви рамене.

— Ти винаги се смееш. Но не и днес.

— Не и днес. Как се чувстваш?

— Май съм по-добре — отвърна той предпазливо, като че ли изричането на думите на глас щеше да ги опровергае. — Жаден съм.

— Чакай тук.

Луси повика Картър и след секунди той беше при тях.

— Ей, млади момко, изглеждаш здрав и силен — каза той и Луси стисна очи, за да спре сълзите, които напираха при звука на гласа му.

На устните на Адам потрепна усмивка.

— Май да.

— Нека аз да я държа. — Картър погледна към Луси. — Вера заръча да не я докосват с устни, така че аз наливам право в устата им.

Луси видя, че той носи две манерки. На капачката на едната имаше знак „Х“, отбелязан с ярко тиксо.

— Какво значи това?

— Тази е за болните. Другата е моята и за хората, които няма какво да правят, освен да чакат.

Луси кимна тихо и откъсна поглед от неговия. Очите му бяха сухи, но го познаваше достатъчно, за да види болката в тях. Тя подпъхна ръце под раменете на Адам и го повдигна, за да седне. Той преглътна и затвори очи с облекчение. Луси го остави внимателно на земята.

— Почивай си — прошепна тя, като отметна кичур коса от челото му. — Мисля, че ти си от късметлиите.

— Един от малкото — добави Картър и Луси протегна ръка към неговата.

— Много съжалявам — успя да промълви, но гласът ѝ пресекна и сълзите, с които се бореше през цялото време, рукнаха по бузите ѝ и напръскаха ризата на Адам, смесвайки се с капките вода, потекла от немощните му устни.

Картър я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

— Знам, знам — каза той също сподавено. — Но не тук, не пред децата.

Тя кимна и се отдръпна, но той не свали ръка от раменете ѝ. Допреди няколко месеца изобщо не се бе замисляла за ръцете му, но напоследък мазолите и силата на пръстите му бяха добили нов смисъл и Луси често се питаше какво ли би било усещането да я докоснат. Картър я погали с палец по бузата и избърса сълзите ѝ назад към косата ѝ. После се покашля и също се отдръпна.

— Трябва да я напълня — рече той и взе манерката. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Двамата слязоха към реката. Обедното слънце прежуряше вратовете им.

— Адам май се оправя — каза предпазливо Луси.

— И аз така мисля. Но може да мине време. Забелязах, че възрастните се възстановяват по-бързо от децата.

— А краката им?

— Не са добре. Джеб Калкинс вече е добре, но не може да движи и двата си крака.

Джеб беше самотен баща с малък син.

— Кой ще се грижи за малкия Джеб? — попита Луси.

— Мамка му, а за големия? — Картър потопи манерката във водата. — Това е… лошо е, Луси. Ще промени всичко. Ще се превърнем в общност, в която половината възрастни са сакати, а повечето деца — инвалиди.

— Стебс винаги е бил сакат, а не личи да му пречи.

— Стебс има изкривено стъпало, което не е заздравяло добре, след като е попаднал в капан. Не е същото като да не можеш да използваш крака си изобщо.

Луси седна притихнала на брега. Това обясняваше защо Лин е толкова изплашена. Както обикновено, тя осъзнаваше бъдещите последици: как реколтата тази година ще се отрази на следващата, защо болестта сред елените означаваше, че не бива да убива млади животни, за да могат да се размножат. Болестта щеше да осакати не само хората, но и целия им начин на живот. Без здрави възрастни нямаше да могат да се отбраняват. Въпреки че заплахите отвън вече не бяха толкова чести, както преди десет години, все още имаше банди, които искаха да им отнемат най-ценното — водата.

И сега щеше да им бъде по-лесно.

3.

На другия ден дойде нова вълна пациенти. Деца лягаха на същите одеяла, освободени от братята и сестрите им, които се бяха прибрали у дома или отишли в огнените ями.

— Не разбирам — промърмори Вера, подпряла главата си с ръце, докато невиждащите ѝ очи обхождаха бележките, надраскани върху разбъркани, безформени листчета, откъснати от каквото ѝ бе попадало под ръка, докато се е грижила за болните. Но дотук нищо не я насочваше към началото, към Мади.

— Трябва да си починеш, бабо — каза Луси, седнала на пода.

Собственото ѝ тяло беше изнурено от дългите часове в грижи за пациентите, а емоциите ѝ бяха толкова изчерпани, че вече не потрепваше дори когато и най-малките телца поемаха пътя си към огъня. И Лин не изглеждаше по-добре, а косата ѝ беше посипана с фин прах от саждите на мъртвите.

— Не мога да си почивам — отвърна Вера. — Не и докато не разберем откъде се взе тази напаст. Сега само лекуваме симптомите, но не спираме болестта.

— Може би си права. — Стебс застана зад гърба ѝ и разтри раменете ѝ със силните си ръце, за да облекчи струпаното в тях напрежение. — Но в това състояние няма да разбереш нищо от тези драскулки. Почти не си спала, откакто започна всичко това.

— Това твоето дори не е сън — подкрепи го Лин. — Просто седна и подремна.

— Стар докторски навик — отговори Вера. — Радвам се, че не съм изгубила форма.

— Във форма или не, отиваш в леглото, докторе — рече строго Стебс, а Лин даде знак на Луси да излязат навън.

— Може да е имунизирана срещу полиомиелит, но това не значи, че тази епидемия няма да я убие — обясни Лин, докато двете вървяха надолу към реката. — Вера казва, че болестта се развихря в топло време. Това може се окаже само началото на епидемията, ако не разберем откъде идва заразата. И баба ти няма да заспи спокойно, докато не открие източника.

Луси намери едно място, на което високите треви бяха по-смачкани, и седна. Нажежени светкавици проблясваха по мрачните буреносни облаци, които се бяха събрали на вечерния хоризонт.

— Не е добър знак — каза тя, като посочи розовите мълнии.

Лин вдигна очи.

— Да. Няма дъжд, няма захлаждане.

От редиците с болни, скрити зад високите треви, се чу стенание.

— Справяш ли се?

— Общо взето — отвърна Луси. — Просто ми е трудно, защото си мислех, че вече отминава.

Видът на Адам и безжизнения му крак, провиснал покрай хълбока на баща му, който го отнесе на ръце, не излизаше от ума ѝ. Момчето беше оцеляло, но кой можеше да каже какво го очаква в този свят, в който живееха?

— И аз мислех така. Даже се канех да угася огньовете.

— Доста оптимистично от твоя страна.

Лин изсумтя, както винаги, когато Луси я дразнеше, но суровата линия на устните ѝ омекна.

— И глупаво.

— И тази нощ ли ще спиш тук?

Лин погледна в далечината към комина на общия им дом, който едва се виждаше във вечерния сумрак. Въздъхна:

— Тук имат нужда от нас.

После отъпка малко трева и легна.

— Заспивай — нареди тя безцеремонно и се обърна на другата страна. Плитката ѝ беше почерняла от сажди.

Луси я замери с буца пръст.

— Трябва ти баня.

— А ти трябва да вървиш по дяволите, за да мога да поспя! — сряза я Лин, но дори в тъмното си личеше, че се усмихва.

Бащата на Адам така и не стигна до дома си на върха на хълма. Един ездач го намери, воден от пресипналите викове на момчето. Адам се върна при Вера, яхнал коня пред непознатия, а баща му — подпрян на гърба му. Стебс свали безжизненото тяло на Девън, а Луси помогна на Адам да слезе.

— Какво е станало?

Долната устна на Адам потрепери, но той успя да сдържи сълзите си.

— Татко се умори, докато ме носеше. Каза, че трябва да спре и да си почине. На мен ми се доспа, а когато се събудих, той седеше по много странен начин и не можеше да се изправи. Дълго виках, но никой не идваше.

— Аз ги намерих — обади се непознатият ездач. — Чух виковете на момчето. Звучеше като ранено животно. Останах адски учуден, когато открих мъж и дете.

— Благодарим ви — каза Стебс. — Много хора биха подминали.

— Или нещо по-лошо — призна мъжът.

— Може ли някак да ви се отплатим? Да ви предложим нещо за пиене?

Луси замръзна. Водата беше като злато и никога не се даваше на непознати просто така. Мъжът погледна към Девън.

— Не се обиждайте, но няма да пия от вашата вода.

— Няма проблем. — Стебс кимна учтиво и ездачът продължи по пътя си, нетърпелив да увеличи дистанцията между себе си и тях.

Стебс се обърна към Луси, която още държеше Адам в ръце.

— Можеш ли да го настаниш някъде? Аз ще се заема с Девън.

— Какво ще кажете, господине? — обърна се Луси с престорена веселост към Адам. — Искате ли да си устроим лагер под звездите?

— Може ли да отида в къщата на лечителката?

— При баба ли? — Луси се отправи към бараката с лекото телце на Адам в ръцете си. — Защо искаш да отидеш там?

— Тя и преди ми е намествала крака. Помислих си, че и сега може да го оправи.

Луси преглътна тежко.

— Миличък, никой ли не ти каза, че вече никога няма да можеш да използваш този крак? Увреден е завинаги.

Адам сви рамене.

— Татко казва, че не пречи да се пита. Най-лошото, което може да стане, е да ти кажат „не“.

Вера вдигна очи, видяла Луси да влиза с товара си в ръце.

— Девън се е разболял, докато го е носел към къщи — обясни Лин, докато оставяше момчето на леглото.

— Къде е той?

Вера скочи от масата, на която отново бяха разпилени листчетата с бележки. Всеки нов пациент означаваше нова информация и тя не искаше да губи и секунда време.

— Стебс го настани при болните.

— Как е успял да стигне дотук с Адам?

Луси подпря гърба на момчето с възглавници.

— Един мъж с кон ги намерил и ги докара дотук.

— А къде е този мъж сега?

— Тръгна си, щом видя какво става тук.

— Стебс го е пуснал да си тръгне!

Уплахът в гласа ѝ прикова вниманието на Лин. Тя вдигна очи и видя баба си пребледняла, стиснала юмруци.

— Да, защо?

— Ако го е прихванал от Девън, ще зарази всеки, когото срещне. Или ще умре сам някъде.

Луси погледна малкото момченце в леглото, което стрелкаше с уплашени очи ту едната, ту другата.

— Да се надяваме, че не го е прихванал.

— Като гледам колко бързо се разпространява, по-добре да се надяваме да умре сам.

Наложи се Картър и Луси да съобщят новината на съпругата на Девън. Семейството живееше на един далечен хълм, защото недоверието на Абигейл към хората стигаше по-далеч дори от това на Лин. Тя предпочиташе да рискува на възвишението, откъдето можеше да вижда ясно всичко наоколо и да наблюдава кладенеца си, а наблизо да няма други къщи.

Луси се тътреше по склона, а мускулите на прасците ѝ горяха.

— Не знам как Девън би могъл да стигне до дома си с Адам на ръце, даже и да беше здрав — изпъшка тя.

Картър изтри потта от челото си.

— Сигурен съм, че си има основания, но е адски неудобно за другите.

— Лин казва, че има право да живее тук, щом така иска.

— А ти какво казваш?

Луси се препъна в един клон и изруга.

— Аз казвам, че не може да очаква да дотичаме, ако дори не можем да я чуем, когато извика за помощ. — Тя се свлече на земята, останала без дъх. — Съжалявам, трябва да спра.

Дългите дни в грижи за болните бяха изцедили силите ѝ. Картър приседна до нея, облегнат на един дебел дъб.

— Бездруго не бързам да стигнем. Двамата с теб не сме от любимците ѝ.

Една от по-грубите шеги на Луси някога беше да сменят ценното новородено теленце на Абигейл с плюшена играчка. Наказанието беше сурово — Лин я накара да мъкне вода от езерото цял месец — но смехът си струваше.

Луси завъртя очи.

— Мисля, че за да си любимец на Абигейл, трябва да имаш кръвна връзка с нея, така че не се и опитвам. Освен това никой не пострада.

— Ти си все същата дивачка.

Картър потърка коляно в нейното.

— А ти си калпазанин — отвърна тя на жеста му.

— Помниш ли, когато тримата с Мади спахме в сеното ѝ, за да видим физиономията ѝ, когато дойде сутринта в хамбара? — продължи Картър през смях. — А Мади не знаеше, че там има котенца, докато едно от тях не скочи отгоре ѝ? Оказа се, че в билковия сапун, който баба ти ѝ подари за рождения ѝ ден, имало котешка трева.

— Кълна се, не знаех — засмя се Луси.

— Може, но определено знаеше, че има само едно котенце в косата ѝ, а започна да крещиш за прилепи и тя пощуря от ужас. После се опитахме да я накараме да млъкне, но все пак Мади успя да събуди бебето Адам чак в къщата.

— Да… — Усмивката на Луси помръкна. — Помня.

Сега Мади беше мъртва, а бебето, което бяха разплакали онази нощ, беше сакато момченце, чийто баща можеше да не дочака залез-слънце.

Картър също замълча. И неговите мисли се върнаха в настоящето. Той се изправи и ѝ подаде ръка.

— Хайде, да приключваме с това.

Абигейл не отвори при първото почукване. Картър потропа отново, но в къщата не се чуваше никакво движение. Той вдигна юмрук, за да удари по-силно по вратата, но се спря.

— Възможно ли е да се е разболяла и да е умряла?

Луси отстъпи назад и огледа обраслия двор.

— Съмнявам се. Градината е полята наскоро, кравите са спокойни и чакат да бъдат издоени. Тя е вътре. Просто не иска да говори с нас.

— Тогава по-добре да я накараме — отвърна Картър и заблъска с двойна сила по вратата.

Луси слезе на двора и погледна нагоре към втория етаж на старата къща. Една от завесите бързо се върна на мястото си.

— Там е, горе — каза тя на Картър, а после добави на висок глас. — Абигейл, аз съм Луси от къщата до езерото. Трябва да излезеш, за да поговорим.

Картър също отиде при нея.

— Абигейл, става дума за сина ти. Слез или ще си тръгнем и няма да разбереш какво е станало.

През отворения прозорец се донесе тънък глас:

— Ако е мъртъв, не искам да знам.

Картър въздъхна.

— Не е мъртъв. Ела тук.

Чуха се стъпките ѝ, когато се отдръпна от прозореца, и след още няколко минути входната врата се открехна и отвътре надникна дребна женица с чорлава руса коса.

Луси се постара да извика на лицето си най-хубавата си усмивка, която понякога успяваше да разтопи даже и Лин.

— Трябва да поговорим за Девън.

— Не казахте ли, че е за Адам?

— И за него също — пристъпи напред Картър.

— Стойте си там — каза остро Абигейл с неочаквано силен глас. — Чувам ви прекрасно и от двора.

— Добре. — Картър бавно се върна при Луси. — Мисля, че има оръжие — каза той тихо.

— Че кой няма? — въздъхна Луси, а после се обърна към Абигейл. — Дойдохме да ти кажем какво става с мъжа ти и момчето ти. Можеш да оставиш пушката.

Абигейл излезе на верандата с пушка в ръка, макар и насочена към земята.

— Казвайте, каквото искате, без значение какво държа в ръцете си.

— Малко е неучтиво — отбеляза Луси, но Картър я изгледа мрачно и тя си затвори устата.

— Нищо неучтиво не правя. Неучтиво е да нахлуваш в хамбарите на хората и да им правиш номера.

— Много хора се разболяха, Абигейл — побърза да каже Картър. — Девън — също.

Жената се взря в двамата тийнейджъри пред себе си и между очите ѝ се появи бръчка.

— Адам е болният. Девън го заведе при вашата лечителна, за да го оправи.

— Тя се опита, Абигейл — отвърна Луси с натежал от емоцията глас, — но тази болест не е обикновена треска. Казва се полиомиелит, или детски паралич, и Адам… той е добре, но…

— Осакатя — довърши Картър вместо нея. — Нищо не може да се направи.

Абигейл стисна устни.

— А Девън? На него какво му е?

— Същото. Не е добре, Абигейл. Трябва да дойдеш с нас, да отидеш при съпруга си.

— Така ли мислиш? Та всички да зяпат жената, слязла от хълма?

Луси погледна към Картър, но той я стисна за китката да мълчи.

— Идвате тук и ми казвате, че мъжът ми, който никога не се разболява, е болен, а момчето ми, което вчера си беше добре, днес вече е инвалид. А на вас двамата нямаше да ви повярвам, ако ще да бяхте казали, че вали, и главата ми да беше мокра от капките.

Тя щракна петлето и тръгна към тях.

Картър застана пред Луси.

— Дойдохме да предадем съобщение — каза той, — и вече го направихме. Сега си тръгваме.

— Дойдохте да ме направите на глупачка — просъска Абигейл. — Девън не е болен от нищо, освен от похот, като гледа онази жена, която се нарича твоя майка, малката. Искате да ме направите за посмешище, да сляза долу, че да видя какво наистина го бави там?

Картър заотстъпва назад, избутвайки Луси зад себе си.

— Долу никой не се смее, Абигейл. Гарантирам ти.

— Хайде тогава! — Тя замахна с пушката към тях. — Слизайте бързо и кажете на мъжа ми да се връща и да доведе сина ми. Знам, че е цял-целеничък и че е добре, а вие сте лайна.

Гласът ѝ пресекна на последната дума и тя се прибра в къщата, затръшвайки вратата след себе си. Картър и Луси заслизаха по стръмния склон към гората, следвани от риданията на Абигейл.

— Тя наистина ли мисли, че ще си съчиним подобна история, за да я накараме да слезе само заради майтапа? — попита Луси.

— Трудно е да се каже. — Картър задържа един клон, за да може Луси да мине. Тя се усмихна на себе си: само преди година щеше да го пусне, за да я перне през лицето. — Но не позволявай някаква си смахната да развали деня ти.

— Не, тази работа ще свършат труповете.

Картър се засмя и неочаквано я хвана за ръката.

— Напомни ми никога да не търся утеха от теб.

Тя понечи да се извини, но той махна с ръка и двамата продължиха напред с преплетени пръсти. Вървяха надолу по реката към бараката на Вера, без нито единият да отбележи факта, че се държат за ръце, и колко нормално им се струва това.

Щом стигнаха до поляната пред бараката, Луси го пусна. Чуваха ясния глас на Лин.

— Дано да си сигурна — казваше тя. — После няма как да си вземеш думите назад.

— Нещо става — прошепна Картър.

Вратата беше открехната и Луси виждаше Вера, прегърбена над бележките си, със замъглени от умората очи.

— Сигурна съм — каза тихо тя.

Луси колебливо почука на отворената врата.

— Прекъсваме ли нещо?

Стебс поклати глава.

— Не. Влезте вътре. И двамата. И затворете вратата след себе си.

Луси едва успя да закачи простата кука с треперещата си ръка. Стебс ставаше толкова сериозен само когато положението беше наистина страшно.

Тримата възрастни се спогледаха. Тежкото им мълчание смазваше сърцето на Луси повече от каквито и да било думи.

— Какво има? Какво става?

— Кой ще му каже? — попита Лин, като погледна към Вера и Стебс.

— Какво да ми каже? — Картър хвана ръката на Луси, въпреки че възрастните гледаха.

Вера се покашля.

— Разглеждах бележките си и се опитвах да открия източника на епидемията. Помните, че имаше затишие, а после ни връхлетяха повече болни, отколкото с първата вълна.

— Като братята и сестрите на първите — отвърна бавно Луси. — Предаваха си го един на друг.

— Обаче не — възрази Вера. — И аз така си мислех, но после си дадох сметка, че инкубационният период не съвпада. Ако пациентите от втората вълна се бяха заразили от първите, симптомите щяха да се проявят по-рано. А те се проявиха едва след като братята и сестрите им бяха вече оздравели.

— Или починали — добави Лин.

— Инкубационен период? — Картър погледна към Стебс. — Какво значи това?

— Това е интервалът от време между момента на заразяване с вируса и действителното разболяване. Втората вълна са се заразили след идването си при нас.

— Значи са го прихванали тук — каза Луси. — Не е чудно, тук беше претъпкано с болни.

Вера поклати глава.

— Не, миличка. Ние се погрижихме да няма контакт между здравите и болните. Първото правило за овладяването на заразата е карантината.

— Хората нарушават правилата, бабо.

— Ако бяха един-два изолирани случая, щях да се съглася. Но всички хора от втората вълна преди това са били тук. Значи някой е разнасял вируса между двете групи.

— О, боже. — Лицето на Картър побеля. — Бил съм аз, нали? Объркал съм двете манерки.

Луси усети как пръстите му изстиват в нейните.

— Не би го направил — каза тя твърдо. — Не би допуснал такава грешка.

Стебс се приближи и сложи ръка на рамото му.

— По-добре да седнеш, синко. Има и още.

Той го отведе към свободния стол срещу Вера.

— Луси, ела при мен — нареди ѝ Лин.

Момичето се скова от негодувание; всички мускули в тялото ѝ я тласкаха към Картър, но Лин не ѝ даде възможност да спори.

— Той не би направил подобно нещо — възрази яростно Луси, застанала до Лин до стената. — Достатъчно умен е.

— Не е водата — прекъсна я Вера. — Казах ви, че има различни видове полиомиелит и как те засягат хората.

— Да. Някои се парализират, като Адам. Някои само вдигат температура и после се оправят. А някои умират, като сестра ми — отвърна Картър.

— А някои дори не разбират, че са се заразили.

Луси внезапно прозря смисъла в тежките думи на Вера и сърцето ѝ се сви.

— Не. — Думата с мъка се отрони от стиснатите ѝ устни. — Той не е болен.

Погледът на Картър скочи с видимо объркване към нея.

Вера протегна ръце над масата и улови дланите му.

— Много съжалявам. Опитах се да намеря друг отговор, но само така всичко си идва на мястото. Сестра ти беше първата, а всички хора, които дойдоха след това, бяха контактували с вас. Втората вълна дойде в такъв момент, че заразата със сигурност идваше оттук. А ти беше този, който се движеше между болните и здравите, носеше вода и предаваше съобщения.

— Можеш ли… има ли начин да се каже със сигурност? — попита Картър. Гласът му беше по-силен от треперещите ръце.

— Не и без да видя клетките в кръвта ти. Мога да съдя само по хронологичните данни и пресичащите се пътеки — отвърна Вера.

— Значи е възможно да грешиш — обади се Луси.

— Възможно е — призна Вера, без да сваля очи от Картър. — Но това би ме върнало в началото на търсенето. Затова трябва да ми кажеш: имало ли е момент, в който не си се чувствал добре, преди Мади да се разболее?

Картър поклати глава, неспособен да каже и дума. Стебс застана зад гърба му и сложи ръце на раменете му.

— Важно е, синко. Помисли добре и бъди честен.

— Не си имал температура? Или мускулни спазми?

— Не, нищо.

— А главоболие?

Картър затвори очи.

— Мамка му — промълви той бавно и тихо, осъзнавайки обречеността на думите си. — Да. В деня, в който щяхме да плуваме в езерото, ме цепеше глава, но въпреки това отидох. — Той отвори очи и погледна Луси. — Защото исках да те видя.

От стегнатите ѝ гърди се откъсна тих вик, последван от ридание. Тя се опита да иде при него, но Лин я хвана с железните си ръце. Не успя да го утеши, когато той отпусна глава на масата и заплака заради смъртта на сестра си, която сам бе причинил, и слабите му рамена се тресяха от неравното дишане, а сълзите му мокреха бележките на лечителката. Вера и Стебс правеха каквото можеха: недосегаемите стояха до заразените, невинните гледаха от сенките.

4.

— Не можеш да го видиш отново, Луси. Съжалявам — каза Лин.

Луси седеше на леглото си в дома, в който живееха заедно с Лин, а сърцето ѝ туптеше едва доловимо. По стените играеше пламъкът, дояждащ фитила на маслената лампа върху нощното ѝ шкафче. Лин седеше в края на леглото.

— Сериозно говоря. Това не е игра. Знам, че си се измъквала един-два пъти, но сега не може. Няма да ти позволя.

Луси кимна механично. В съзнанието си тя продължаваше да вижда ридаещия Картър, докато Лин се опитваше да я отскубне от заразените му сълзи.

— Какво ще стане с него? — попита сподавено.

— Не мога да ти кажа — отвърна Лин. — Баба ти и Стебс споменаха, че ще наминат. Тогава можеш да ги питаш.

— Не е честно.

Устните на Лин се изкривиха в горчива усмивка.

— Кое е?

Луси отново избухна в плач и солената вода остави пресни следи върху подпухналите ѝ бузи. Лин я хвана за ръката и я стисна.

— Не, не е честно, мъниче. Картър не е сторил нищо, с което да заслужи да се разболее. А мисълта, че е убил сестра си и е донесъл смърт и изкривени крайници на толкова хора, сигурно е непоносима.

— Не знам как ще издържи. — Страхът на Луси премина в паника. — Ами ако… ако…

Призракът на самоубийството, смъртта, която собствената ѝ майка беше избрала, не беше непознат в техния мрачен свят.

Лин поклати глава.

— Не мисля, че е такъв човек, и не го казвам само да те успокоя.

На входната врата се потропа силно и звукът отекна дори на втория етаж, където седяха. Ръката на Лин се стрелна към хълбока ѝ и Луси се досети, че носи пистолет.

— Вероятно е баба ти — каза Лин, въпреки че гласът ѝ беше напрегнат заради другите възможности. — Стой тук.

Тя излезе от стаята, а Луси избърса засъхналата сол и мокрите сълзи от бузите си. Долу се чуха приглушени гласове. Долови провлачения бас на Стебс и успокояващия тембър на Вера. По стълбите се приближиха три чифта стъпки и Луси удължи фитила на лампата. Огънят припламна и освети лицето на баба ѝ точно когато влезе в стаята. Бръчките ѝ изглеждаха по-дълбоко врязани отпред, а очите ѝ бяха хлътнали от умора.

— Как си, миличка? — попита тя и притисна Луси в прегръдките си.

— Добре съм — отвърна дрезгаво Луси. — Как е Картър?

— Имахме дълъг разговор — отговори Стебс, облегнат на стената. — Сега спи у нас.

Лин се подпря на шкафчето на Луси.

— Горкият. Говорихте ли с майка му?

— Да — каза Стебс някак неловко и стрелна Вера с очи. — Да, говорихме.

Вера улови ръката на Луси и погледна към Лин.

— Момичета… трябва да поговорим.

— Защо? Какво ще стане с Картър? — Луси отскубна ръката си. — Какво става?

— Картър е болно момче — отвърна Стебс. — Той не бива да има контакти с други хора.

— Колко време?

— Там е работата, че баба ти не знае със сигурност.

Вера отново посегна да хване ръката на Луси, но момичето я дръпна.

— Какво значи това?

Баба ѝ въздъхна.

— Миличка, трябва да разбереш. Когато учех в медицинския факултет, полиомиелитът беше почти ликвидиран. Това означава, че на практика вече не съществуваше. Не учехме много-много за него.

— И едно от нещата, които не си учила, е колко дълго може да я пренася човек. Това ли искаш да кажеш? — попита Луси.

— Да — призна Вера. — Картър може да е преносител една седмица, един месец или завинаги. Просто не знам.

— Отидох да взема майка му и я заведох у дома, за да ѝ обясня ситуацията — добави Стебс. — Казах ѝ, че синът ѝ трябва да замине.

Луси притисна една възглавница до гърдите си. Отрицанието раздираше вътрешностите ѝ.

— Не, не можеш да го направиш! Не можеш да го прогониш само защото в тъпия колеж не са ви научили на нещо. Не е честно и ти го знаеш.

— А какво е честно, мъниче? — попита Стебс. — Да му позволим да остане? Да не казваме на хората, че е болен, и да го оставим да зарази и други?

— Стебс е прав, Луси — каза Вера. — Нищо друго не ми хрумва.

— Но ако е само една седмица или месец, както сама каза? Какво ще правим тогава? Той ще си е тръгнал и никога няма да се върне, защото ти си сгрешила.

— Така е — съгласи се Вера. — Но какво ще правим, ако поемем риска и му позволим да се върне, а хората пак започнат да се разболяват? Какво ще им кажем тогава?

— И после какво? — продължи Стебс. — Ще пробваме отново и ще кажем на следващата вълна от болни, че имат лош късмет, а ние пак сме сбъркали? — Той поклати глава. — Знам какво изпитваш към момчето, но много говорихме и това е единственият начин, който е добър за всички.

— Освен за Картър — каза сухо Луси.

— За Картър щеше да е най-добре изобщо да не се бе случвало, но това вече е в миналото.

— Лесно ти е да говориш така — отвърна Луси, заваляйки думите от ярост. — Ти не можеш да се разболееш.

Лицето на Стебс изстина заедно с гласа му.

— Нищо лесно няма в тази работа, хлапе. И понятие си нямаш.

Лин наостри уши.

— Какво значи това? — Стебс отклони поглед от нея и тя се обърна към Вера. — Какво не ни казвате?

— Има още една възможност, която не споменах пред Картър — призна възрастната жена.

Сърцето на Луси подскочи. Възможност значеше надежда.

— Каква е тя?

Вера успя да хване ръката ѝ и този път не я пусна. Усмихна се тъжно и каза:

— Може да си ти.

— Аз? — попита Луси тихо, долепила ръка до сърцето си, сякаш ударите му бяха сами по себе си опровержение. — Може да съм аз?

— Не си ти — процеди Лин и тръгна към Вера. — Проклета да си за тези думи!

Стебс я хвана за рамото и я дръпна назад.

— По-спокойно. Гневът не помага.

— Нито говоренето на глупости.

— Не бих си го помислила, още по-малко бих го казала, ако нямаше вероятност да е вярно — каза Вера. — Тя се движеше между болните точно колкото и Картър. Беше и с Мади. Не мога да обрека него, без да съм говорила с нея.

Лин се отскубна от хватката на Стебс и изрита стената, но не каза нищо. Вера се обърна към Луси.

— Миличка, почувствала ли си нещо? Главоболие, треска, болки в гърба? Изобщо да си усетила нещо необичайно, преди Мади да умре?

Луси бавно поклати глава, мислейки трескаво за дните и часовете преди смъртта на приятелката си.

— Не… не мисля.

През ума ѝ премина образът на Мади: присвита на кълбо от болка под завивките, мъртвото ѝ тяло в дъното на ямата. Пое си пресипнало въздух и в мислите ѝ нахлу немощната усмивка на Адам редом с прегърбеното тяло на Картър, който плачеше за участта си на масата на Вера.

— Кажи, че не съм аз, бабо — примоли се тя, стиснала толкова силно ръката на Вера, че късо подрязаните ѝ нокти оставиха малки полумесеци, които се напълниха с кръв. — Кажи ми, че не съм го причинила аз.

Вера я погали с меката си хладна ръка по косата.

— Не мога да го кажа със сигурност. Съжалявам.

Луси се свлече върху нея и зарови глава в скута ѝ, разридана също като Картър, останала без надежда, без нищо, освен болка. Вера прегърна внучката си и също заплака.

— Какво значи всичко това? — попита Лин със стиснати устни.

— Затова сме дошли да говорим, дечко — отвърна Стебс.

Луси докосна гърлото си, изгорено от глътката уиски, която Лин ѝ даде. Представи си как огнената течност удавя вируса, който може би обикаляше във вените, как спиртът пречиства кръвта ѝ. Ала не беше толкова лесно.

Бяха се преместили в кухнята по настояване на Вера. Тя изми лицето на Луси и сложи студена кърпа на подпухналите ѝ очи, а Лин и Стебс се спогледаха и отвориха бутилка уиски за всички. Луси за първи път вкусваше алкохол и неволно изплю част от първата си глътка, но Вера не позволи на Лин да избърше пръските.

— Не вярвам, че е тя — заяви Лин за пореден път. — Момчето призна, че е имало главоболие в деня, преди сестра му да се разболее. Трябва да е той. Аз прекарвам много време с Луси, а не съм се заразила.

— Вероятно си права — съгласи се Вера, — но има и други фактори, които трябва да се вземат предвид.

— Какви например? — попита Лин.

— Когато доведох майката на Картър в бараката, за да ѝ съобщя новината, тя изпадна в умопомрачение — разказа Стебс. — Свлече се на пода, заскърца със зъби… Ако не беше Вера, сигурно щеше да нарани себе си, което не беше особено полезно.

— Моника никога не е била от полезните — отбеляза Лин.

Стебс поклати глава.

— Щом я успокоихме, ѝ обяснихме, че момчето ѝ трябва да замине. Той прие новината по-добре от нея, това мога да кажа. Тя пак изпадна в истерия, повтаряше, че е изгубила дъщеря си, а сега ние отнемаме и сина ѝ. Вера ѝ напомни, че винаги може да тръгне с него.

— А тя какво отговори? — попита Луси.

— Каквото можеше да се очаква — отвърна Вера. — Не.

— Отрязала го е? — не повярва Лин.

— Тя не е от силните хора — каза Стебс. — Ако беше решила да го последва, щеше да му бъде повече в тежест, отколкото в помощ.

Луси си представи бедния Картър, застанал в ъгъла на бараката, докато майка му се отказва от него заради собственото си удобство.

— Може би — съгласи се тя, — но сега ще бъде сам.

— А ние какво общо имаме с това? — продължаваше да не разбира Лин.

— Когато казах на Моника защо подозираме, че синът ѝ е заразил втората вълна от жертви, тя стигна до същия извод като мен — обясни Вера. — Тя знаеше, че двамата с Картър сте работили заедно по време на епидемията.

— Значи тя знае, че може и да е Луси — изпревари я Лин, — и няма да си мълчи, ако вие изритате сина ѝ.

Стебс кимна.

— Моника е страхливка, но не е глупава.

Топлината от уискито беше поуспокоила малко Луси и изтощена от дългите часове плач, беше изпаднала в ступор, унесена от разговора на възрастните. Последните думи на Лин обаче пронизаха топлината като със студено острие и я изпълниха със страх.

— И ще каже на хората, че аз също съм болна? И нас ли ще изгоните?

— Не знам какво да правим, миличка — призна Вера. — Но да, много вероятно е Моника да започне да разправя, че и ти може да си източникът. Което означава няколко неща: хората ще очакват да постъпим с теб по същия начин като с Картър и ако не го направим…

— Ако не го направим, това ще раздуха бездруго разбуненото гнездо на оси — довърши Стебс. — Много хора скърбят, но когато това отмине, ще искат да разберат защо близките им са умрели. И ще имат нужда от някого, върху когото да хвърлят вината.

— Дори да останете, ще бъдете в опасност — добави Вера.

— Мислите, че ще ми направят нещо лошо?

— О, да — отвърна Лин. — Колкото и да не ми се иска да се съглася. Ако решат, че така ще спасят себе си или близките си, веднага ще ти се нахвърлят. Хората са безмилостни животни. Отдавна не си виждала на какво са способни.

— Лин е права — потвърди Стебс. — А Моника е ранено животно, готово да захапе при всяка заплаха. В момента заплахата сме ние.

Лин посегна към пистолета си.

— Ако ѝ затворя устата, няма да може да хапе.

— Няма да го допусна, Лин — намеси се Вера. — Освен това така ще решиш само половината от проблема.

— Каква е другата половина?

Стебс я погледна изпитателно.

— Няма да ти хареса това, което ще чуеш, но не ме бий, става ли?

Лин присви очи и Луси обърна внимание, че не му отговори.

— Днес Абигейл слезе от хълма — продължи предпазливо Стебс, без да откъсва поглед от Лин.

— Мамка му — изруга Луси. — Забравих да ти кажа.

Лин свъси вежди.

— Какво?

Вера сложи ръка на напрегнатото ѝ рамо.

— Тя явно смята, че вие двамата с Девън имате, хм…

— За бога — намеси се Стебс. — Мисли, че ти го задяваш.

Лицето на Лин пламна.

— Тя мисли, че съм… със… — Лин заекна и очите ѝ се разшириха. — Е, не съм.

— Колкото и да се радвам да го чуя, не мисля, че тя ще ти повярва.

— Защо?

— Лин — подзе меко Вера, — някои хора са…

— Иска да каже, че Абигейл е чукната в главата — довърши Стебс вместо нея. — Убедена е, че спиш с мъжа ѝ, и никаква истина не би могла да я разколебае.

— Накарайте Девън да ѝ обясни — предложи Луси, гледайки занемялата Лин. — Тя го обожава. Ако и той потвърди, че няма нищо такова, ще му повярва.

— Девън почина тази сутрин — рече тихо Вера.

— И сега няма кой да отрече, освен тази, която обвинява, а Абигейл е полудяла от мъка…

— Тя и преди си беше луда.

— Ще вземе пушката и ще те намери — предупреди Стебс.

Лин сви рамене.

— И аз имам пушка.

— Освен това се обзалагам, че стреляш по-добре — подкрепи я Луси.

— Знаем, че стреляш добре, но това ли е планът? — попита Стебс. — Да се качиш отново на покрива и да стреляш по всеки, който припари наблизо? Такъв живот ли искаш за Луси? Като твоя едно време? Да се криете в сутерена и да дебнете от покрива? Да не смеете да се заговорите с някого от страх, че може нещо да ви вземе?

Лин преглътна тежко; личеше си, че вътрешно се разкъсва. Майката на Лин яростно бе бранила езерото от всеки, който дръзнеше да пие от него, бил той животно или човек. Езерото и къщата бяха целият свят за Лин, докато не бе станала на възрастта на Луси. Едва когато майка ѝ загина, а самата Лин беше ранена, тя се видя принудена да потърси помощ от Стебс; в противен случай всичко щеше да продължи постарому. Да бъде жива, но сама.

— Не — каза бавно Лин. — Не бих ти го причинила, Луси. Това не е живот, а и ти не си създадена за такова нещо.

— Мога да го направя! — отвърна Луси, въпреки че изстиваше само при мисълта да живее в изолация. — Само кажи. Не искам да се отказваш от всичко заради мен.

— Мъниче — отговори тъжно Лин, — така правят истинските майки.

Вцепеняващият ефект на алкохола явно беше обхванал целия ѝ мозък: другояче не можеше да се обясни хладнокръвието и спокойствието, с които Луси приготви една раница само с най-важните си вещи. Ръката ѝ се поколеба над Червения куч — плюшеното животинче, подарено ѝ от Лин като първи знак, че сърцето ѝ е омекнало за малкото момиченце, което бе приютила в дома си.

— Може би не бива — каза пресипнал глас от вратата.

Луси се обърна и видя Стебс.

— Той е бил на Лин, когато е била малка — възрази тя, като притисна Червения куч до гърдите си. — Не мога да го оставя.

Стебс влезе в стаята и внимателно взе кученцето от ръцете ѝ. Взря се в черните мънистени очички и като че ли видя там нещо повече от плюшена играчка. После се покашля.

— Защо не го оставиш при мен? Ще ти го пазя.

Луси кимна, макар да знаеше, че това е от онези напразни обещания, които се дават на децата, за да ги успокоят.

— Да, добре — промълви тя и избърса сълзите, които се стичаха от крайчетата на очите ѝ.

— Ела, моето момиче — каза той и я притисна в обятията си, та да може тя за последно да поплаче в ръцете му, вдишвайки силния му мирис, дъхащ на гора и вода.

Лин гледаше мрачно и замислено рафтовете с пречистена вода в мазето. Когато чу стъпките на Луси, вдигна очи към нея.

— Готова ли си?

— Да, оправих багажа си.

— Не е същото. — Погледът ѝ се върна към шишетата. — Проблемът с водата — каза тя сякаш на себе си, — е, че тежи адски много.

И двете добре бяха научили този урок след дългите години мъкнене на кофи от езерото, с които пълнеха резервоарите в хамбара.

— Така е — съгласи се Луси.

— Не можем да носим достатъчно, за да изкараме дълго. Но не можем и да разчитаме, че водата, която ще намираме по пътя, ще бъде годна за пиене. Ако въобще някой ни допусне до нея…

Тя замълча. Затруднението беше очевидно.

— Да взема ли магическите си багети?

С помощта на раздвоената си пръчка Луси беше намерила вода за много семейства в общността, но винаги го правеше тайно и приписваше откритието на Стебс. Тази ѝ дарба беше едновременно благословия и проклятие. Тя можеше да спасява животи или да бъде доживотен белег за човека като ценност в една общност, в която парите вече нямаха значение. Онези, които умееха да намират вода, винаги работеха тайно, защото се бояха, че умението им може да им донесе окови и безпощаден господар.

— Вземи ги — реши Лин. — Не съм доживяла досега, за да умра от жажда по пътя.

— Глупаво би било да ги оставим — съгласи се Луси.

— Глупаво би било да ги използваме. Взимаме ги само за краен случай. Запомни го.

Луси кимна и приседна на стъпалата, загледана в Лин, която не можеше да се откъсне от водата. Тя погали шишета с пръсти и въздъхна.

— Сбогуваш ли се? — подкачи я Луси.

— С кого другиго да се сбогувам, освен със Стебс и Вера? — печално се усмихна Лин.

— Има и други хора, които те харесват, но ти не им позволяваш.

Лин нарами собствената си раница.

— Май моментът не е подходящ да започвам — отвърна дрезгаво Лин. — Ти сбогува ли се?

— Да — едва изрече Луси с буцата, заседнала в гърлото ѝ.

Лин я погледна изпитателно.

— Ако не си го направила както трябва, давай пак!

— Нали не мислиш, че някога ще се върнем тук?

— Това няма значение. Оставяме след себе си една стара жена и сакат мъж насред вълна от епидемия. На ръцете им висят куп безпомощни деца, а половината възрастни наоколо нямат по четири работещи крайника. Ще се сбогуваш и ще го направиш, както трябва, защото или ние ще загинем, или те.

Луси кимна, но когато се опита да каже нещо, гласът ѝ бе сподавен от емоцията. Години наред езерото и семейството ѝ бяха нейният свят, бавно изпъстрящ се с нови лица на хора, потърсили сигурност в тяхната общност. Животът ѝ беше начертан: мъж, дом, кладенец, деца. Сега всичко това беше разрушено от невидим враг, срещу когото не можеше да се бори.

— Ами ако… ако наистина съм аз, Лин? Ако всички тези деца и възрастни са умрели и осакатели по моя вина?

Лин мигом коленичи пред нея и стисна толкова здраво лицето ѝ в шепи, че кожата ѝ се опъна.

— Чуй ме добре! Аз те познавам, разбираш ли? Знам какво има под кожата ти, под костите и в кръвта ти, и знам, че ти никога не би могла да навредиш на някого. Знам го със сигурност, с такава сигурност, с каквато знам, че слънцето ще изгрее утре пак там, където е изгряло днес. Чуваш ли?

— Чувам — промълви Луси.

Щом Лин, която не вярваше в нищо, вярваше в нея, нищо повече не ѝ бе нужно.

Лин пусна лицето ѝ и приглади късите руси кичури назад от челото ѝ.

— Ако искаш да кажеш нещо на Картър, той е още при Вера и Стебс.

Луси не можеше да повярва.

— Наистина ли?

— Не бива да те пращам там, но знам какво означава да нямаш шанс да се сбогуваш. Но стой далеч от него, колкото и да ти е трудно.

— Добре — кимна сериозно Луси, обзета от странна смесица от възбуда и страх. Искаше да види Картър, толкова силно жадуваше за това, че коремът ѝ сякаш падна в коленете, а сърцето скочи в гърлото ѝ. Ала вълнението ѝ беше помрачено от тъга, от съзнанието, че каквото и да си кажат, това ще бъдат последните им думи.

— Върви — каза Лин, обърнала гръб на шишетата с вода. — Върни се до час. Тръгваме веднага щом съмне.

5.

Високата трева беше мокра от нощната роса и джинсите на Луси подгизнаха, докато се промъкваше тихо към къщата на Вера до реката. Болните още лежаха на редици между дърветата по брега, завити плътно с одеяла покрай прегърбените рамене. От другата страна на бараката в също такива редове лежаха здравите, на безопасно място от пострадалите си близки.

В бараката гореше свещ и Луси видя сянката на Вера до прозореца. Почука лекичко на стъклото и баба ѝ отвори вратата.

— Приготви ли си багажа, миличка? — усмихна се тя.

— Малко или много.

— „Малко“ звучи по-добре.

— Лин каза, че трябва да се сбогувам.

Вера излезе навън, хвана я за ръката и я поведе към реката.

— Искам да поговорим, преди да заминете.

Луси кимна, а очите ѝ се напълниха с познатата топлина на сълзите. Потънала в мисли какво ще каже на Картър, напълно бе забравила, че вижда и баба си за последно.

Вера посочи завоя на реката, където през тясната пролука в дърветата се виждаха кръстовете на малкото гробище, осветени от луната.

— Помниш ли майка си?

— Не много — призна Луси. — Помня, че беше тъжна и… — Тя замълча, боейки се да не каже нещо, което ще бъде погрешно изтълкувано. — И много различна от Лин.

— Мисля, че думата, която търсиш, е „нежна“.

— Да, точно.

— Наистина беше много нежна и крехка жена. Не беше създадена за такъв живот, но макар да го знам, мисълта за края, който избра, продължава да ме убива всеки ден.

Ръката на баба ѝ затрепери и Луси я стисна.

— Съжалявам, бабо. Съжалявам, че си я изгубила така.

— А сега губя теб. — Вера я погледна с навлажнени очи. — И за миг не си помисляй, че не сме търсили начини да останеш.

— Знам — каза Луси сподавено. — Можете ли да дойдете с нас?

Вера поклати глава и малката искра на надеждата, пламнала в гърдите на Луси, угасна.

— Не, мъниче. Аз съм стара жена, а мъжът ми е сакат. Само ще ви бавим и по всяка вероятност ще умрем някъде по пътя.

— Лин смята, че ще умрете, ако останете тук.

— Възможно е. Но няма да се наложи да ни погребвате, а и ще почивам тук, до дъщеря си и нейния син.

Вера я прегърна и Луси потъна в обятията ѝ като малко дете.

— Ще ми липсваш — каза тя. — Много те обичам.

— И аз много те обичам, моето момиченце — отвърна Вера, а после се отдръпна от нея и я погледна строго. — Ще ти позволя да се видиш с Картър, но няма да пресичаш тази линия. — Тя направи черта в пръстта с крак. — Обещай ми.

— Защо? — Сълзите на безсилие, които цял ден напираха в очите ѝ, отново рукнаха. — Какво значение има, щом и аз съм заразена?

— Миличка — рече Вера, сложила нежната си ръка на рамото ѝ, — аз не мисля, че си ти. Но не мога да го потвърдя по друг начин, освен с вътрешното си усещане.

— И Лин каза същото.

— Тя има майчински инстинкти, макар да не е раждала дете, и този път съм съгласна с нея. Не си ти преносителят, мъниче, но както каза Стебс, Моника не е глупава и вече се е досетила, че ти също може да си заразна. Няма как да изгоним само единия.

— Значи ще тръгнем двамата с него — изтърси Луси, внезапно озарена от идеята. — Така няма да се наложи нито Лин да напусне езерото си, нито той да скита сам.

— Но така Лин ще остане сама срещу Абигейл, която ще се опита да излее върху нея цялата си горчивина. А що се отнася до теб, любовта на Картър вероятно ще те убие за по-малко от седмица.

Луси искаше да възрази, че няма нищо против, но думите заседнаха в гърлото ѝ.

Вера се взря внимателно във внучката си.

— Не бива да става така. Бъдещето ти готви много повече от това да умреш, само и само за да докажеш нещо. Отдавна исках да си поговорим за живота, но не мислех, че ще умрат толкова много хора, преди да го направя.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че сега е твоят шанс да се измъкнеш оттук и да видиш света извън това малко място. Знам, че там някъде съществува доброто, виждала съм го. Не целият свят е пълен с трудности и коварни непознати, както си мисли Лин. Животът е нещо повече от езеро с вода и аз се молех да го разбереш, преди да се установиш тук.

— Водата е доста важно нещо — отбеляза Луси.

— Така е — съгласи се Вера, — но не единственото. Възползвай се от шанса си, Луси. Махни се оттук. Не живей като Лин или Стебс, или дори като мен. Живей посвоему и намери нещо ново.

Коремът на Луси беше свит, но някъде под тежестта на топката от страх потрепна вълнение за нещо отдавна заспало. Той ѝ напомни за живота ѝ в Ентарго, за малките ѝ пръстчета, които въпреки предупрежденията на Нева повдигаха завесите на прозорците, та да зърне улиците долу, пълни с хора и възможности.

— Значи обещаваш да стоиш на разстояние от Картър, докато разговаряте, и ще спазиш това обещание?

Думите на Вера върнаха Луси в настоящето.

— Обещавам — каза тя и гласът ѝ прозвуча по-силно, отколкото искаше.

Вера се скри между дърветата и Луси остана сама в тъмнината. Раменете ѝ трепереха. Изведнъж се чу изпращяване на съчка и сърцето ѝ заби лудо.

— Луси? — повика я Картър тихо и неуверено. — Там ли си?

— Картър? Насам!

Стъпките в мъртвата шума се приближиха. Силуетът му изплува от мрака. Беше толкова различен от момчето, което познаваше, че едва се сдържа да не се спусне към него. Очите му бяха хлътнали и зачервени, раменете — прегърбени, ръцете му трепереха. Той се подпря на едно дърво за опора.

— Баба ти каза да не минавам отвъд клена — прошепна Картър.

— А аз си имам линия в пръстта, която ми казва какво да правя — отвърна тя и той се поусмихна.

— Типично за теб, да си имаш линия.

Луси се засмя.

— Този път наистина сгафихме, а?

— А аз си мислех, че Девън ме дразни, като казваше, че аз ще му видя сметката.

Лицето на Луси посърна.

— Ти не си виновен, Картър. Не си знаел.

Той приседна на земята до клена и провеси крака над брега.

— Как казваше Лин? Каквото-такова.

— Каквото-такова — съгласи се Луси. — И е гадно.

— Същата работа.

Настъпи мълчание, в което и двамата очакваха другият да изрече неизбежното.

Луси се покашля.

— Лин ми каза за майка ти — че тя… тя…

— Ме предаде? — Картър хвърли пръчка в реката и я чуха как падна във водата, макар да не я видяха. — Голяма изненада.

— Съжалявам.

Момчето сви рамене.

— Вера каза, че двете с Лин заминавате.

— Да, тя мисли… — Луси замълча, опитвайки се да премери думите си. — Каза ли ти, че може да съм аз?

— Да, но не го вярвам.

— Защо?

Картър я погледна така втренчено, макар и отдалеч, че сърцето ѝ подскочи.

— Усещам го, Луси — рече той едва чуто през шумоленето на клоните. — Болен или не, аз го усещам. И чувствам тежестта на всички дечица, които умряха заради мен.

Луси си спомни как Лин я прегърна и я закле, че не бива да се чувства виновна, и как нейната убеденост пламтеше достатъчно и за двете. Картър си нямаше никого, а тя не можеше да го утеши. Мълчанието помежду им натежаваше и Луси не знаеше как да го наруши.

— Е, какво ще правите? — попита Картър. — Накъде ще тръгнете? На юг?

Луси поклати глава.

— Лин каза, че на юг ще избягаме само от зимите, а не си струва да оставим езерото само за това. Май някога чичо Илай ѝ е казал, че Калифорния е още… нали разбираш, нормална.

— Нормална, а? — Картър се усмихна и хвърли още една пръчка в реката. — Какво значи това?

— Илай ѝ разказал, че са построили куп станции за обезсоляване на морска вода, така че недостигът не ги е засегнал толкова страшно.

— Цял океан за пиене? Това е много вода.

— Освен това няма зима, или поне така казват Стебс и баба.

— Звучи като рая.

— Сигурно, но за да стигнем дотам, ще трябва да минем през ада.

— Не съм те виждал да се огъваш. Единственото нещо, по-голямо от света, е страхът, Луси. Не му позволявай да те надвие.

— Ами ти? Ти какво ще правиш?

Картър се изправи и се протегна. Дългите мускули на ръцете му заблестяха на лунната светлина.

— Мислех си да намеря някой грозен отшелник, да кихна в устата му и да видя дали ще се разболее.

— Страшен план.

— Знаеш ли, някога имах истински планове. Бях започнал да си мисля, че някой ден двамата с теб можем да си имаме малка къщичка.

— Да. И аз бях почнала да си мисля за това — отвърна сподавено Луси.

Двамата се гледаха през бездната, която не можеха да прекрачат, а тихото им „сбогом“ се стичаше солено по бузите им.

— Трябва да тръгваш — каза рязко Картър и се обърна. — Пази се. Не се отделяй от Лин. Кръсти някое бебе на мен.

— Мамка му — изхлипа Луси, — ще кръстя две.

— Е, това вече ще бъде глупаво.

Тя се засмя през сълзи.

— Тръгвай, Луси. Няма да стане по-лесно.

Тя се обърна и се затича през гората, а шубраците и мокрите треви я шибаха през краката. Дробовете ѝ щяха да се пръснат от студения нощен въздух, но Луси продължаваше да тича, заобикаляйки телата на болните.

На развиделяване четиримата застанаха смутени в кръг. Стебс и Вера се прегърнаха през рамо, а Луси и Лин стояха, превили гръб под тежестта на раниците.

— Всичко ли взехте? Провери ли отново патроните? — попита Стебс.

Лин беше преметнала пушката на гръб, а на хълбока ѝ висеше пистолет.

— Ти ми даде достатъчно муниции да убия всеки непознат оттук до Западния бряг — отвърна тя.

— Мили Боже, не стреляй по всеки срещнат! — помоли я Вера.

— Поне не веднага — добави Стебс.

Лин погледна към Луси.

— Готова ли си?

— Да — отговори тя.

Донякъде ѝ се искаше Стебс и Вера да не бяха идвали. Едното сбогуване беше достатъчно трудно.

— Е — Лин срита една туфа трева, — май това беше.

Тя вдигна очи към Стебс и Луси осъзна, че Лин не се е сбогувала с никого.

— Може би ще се видим пак някой ден, задник — рече тя и стисна ръката му.

Стебс я придърпа в обятията си и я потупа по гърба, като внимаваше да не удари пушката.

— Може би, дечко — отвърна той с треперещ глас. — Може би.

Лин се отдръпна и избърса сълзите си.

— Да не пускате никого в къщата ми! — заръча тя строго и хвана Луси за ръката.

Двете прегазиха заедно тревата и излязоха на пътя.