Василий Розанов през погледа на един ексцентрик

2.

„Че това живот ли е? — казах и станах. — Полъх въздушен е това, мъгла на кълбета и храчка в тила — а не живот. Ти не улучи палячо. Ти не улучи с нито един от трите пистолета, палячо скапан, и сега в нито един от тях няма куршум.“

Пяна прокапа от устата ми, а може би не само пяна. „Спокойно! Има още едно средство, кардинално средство, най-любимото италианско блюдо — отрови и химикали.“ Остана ти фармацевтът Павлик, нали живее точно на Гагаринския площад, книжният плъх, домошарят Павлик, ококореният мухльо. Не се ядосвай, вечно само се ядосваш! Не помня кои — Аверинцев ли, Аристотел ли—беше казал: „Omnia animalia post coitum opresus est“, тоест „всяка твар след съешаване е тъжна“, а пък аз на, винаги съм тъжен, и преди да се съеша, и след. А най-добрият комсомолец Николай Островски казва: „Нищо не виждам вече с едното око, а с другото — само силуета на любимата жена.“ А аз не виждам и с двете очи, и любимата жена ме напусна заедно със силуета си.

А Шопенхауер казва: „В този свят на явления…“ (ох, не мога повече, почват спазмите) Сгърчих се на два пъти и продължих по пътя си, към Гагаринския площад. И запокитих и трите пистолета натам, където цъфтяха персийски циклами, шибой и дявол знае още какво.

Павлик сто на сто си е у тях, разбърква отрови и химикали и прави лекарство срещу бленорея — така си помислих и почуках:

— Отвори ми, Павлик.

Той отвори, нито буза не трепна по него, нито вежда не се надигна към мен; толкова вежди имаше, че би могъл да повдигне поне част към мен — но не би.

— Виждаш ли — каза ми, — зает съм. Бъркам отрови и химикали, правя лекарство срещу бленорея.

— О, само за малко! Дай ми нещо, Павлик, някакъв бучиниш, някакъв стрихнин ми дай, по-добре ли ще е, ако пукна от разрив на сърцето на отоманката ти! — Покатерих се на отоманката му и пак се примолих: — Имаш ли цианкалий? А ацетон? Арсеник? Глауберова сол? Дай всичко, ще го разбъркам, ще го изпия, дай си всичките есенции, всичките луги и карбамиди, давай ги!

Той отговори:

— Няма.

— Идеално, идеално. Какво са в края на краищата твоите циановодородни киселини и разните други глупости за мене, Павлик? Нищо не са за мен твоите химикали — нали съм разбъркал и изпил всички отрови на битието! Нищо не са — нали съм вкусил жлъчта на Венера! Оставам да ми се пръсне сърцето на отоманката ти. Пък ти си цери бленореите.

А впрочем професор Боткин казва: „За да хванеш бленорея, трябва да имаш поне два три гонокока. Пък аз, какъвто съм си идиот, нито един гонок си нямам.“

А Миклухо-Маклай е казал: „Ако не бях направил нищо до трийсет години, нямаше да направя нищо и след трийсет.“ А аз? Какво съм направил до трийсетте, та да имам надеждата да направя нещо и след тях?

А Шопенхауер казва: „В този свят на явления…“ (О, не, не мога да продължа, пак спазми.)

Фармацевтът Павлик вдигна всичките си вежди към мен и се ококори както на младини. И продължи след мен:

— А Василий Розанов казва: „Всеки има в този живот своята страстна седмица.“ Та и та.

— И аз, да, да, Павлик, сега е моята Страстна седмица и в нея има седем Разпети петъка! Чудесно! Кой е тоя Розанов?

Павлик не ми отговори нищо, разбъркваше си отровите и химикалите и мислеше за нещо заветно.

— За какво заветно нещо мислиш? — попитах го; той пак не ми отговоря нищо, продължи да си мисли за заветното. Вбесих се и скочих от отоманката.