Вероятност, равна на нула

I. Среднощни шифрограми

13 юли, неделя

Първото позвъняване на телефона той просто не чу. Събуди го второто. Погледна часовника — без няколко минути седем. Кой можеше да звъни тъй рано? Някаква досадна грешка или… от министерството? Който и да беше, не трябваше да го остави да продължава, можеше да събуди жена му. И той скочи от кревата и бързо се запъти към телефона в хола.

— Добро утро, другарю полковник — забоботи познатият бас на генерал Марков, — малко раничко звъня, ама ще извинявате и за неделята, и за часа. Нали разбирате, налага се, дело не терпит!

— Какво се е случило, другарю генерал? — запита Ковачев с приглушен глас.

Но да не събуди жена си все пак не успя. Тя се появи на вратата на спалнята — все още сънена, с питащ поглед.

— Случило се е това, че се налага да заминете веднага за Варна. С вас ще дойдат Петев и Дейнов. Вече им наредих. А на полковника, както се полага на старши, звъня последен, да си отспи петнадесет минути повече.

— Благодаря за любезността, но за какво става дума?

— Всички подробности, с които разполагаме, са от шифрограмата. Препис от нея ще ви предаде Петев. Самолетът ви излита в 8.15, колата ще дойде в 7.30. Време има да се стегнете, Минев знае за пристигането ви и ще ви чака в управлението.

Докато се обръсне и изкъпе, жена му приготви куфарчето. Опитът й в това отношение беше богат.

Шифрограмата беше пределно лаконична. Снощи, в последната минута на отиващия си ден, е била заловена шифрована радиограма, излъчена по шосето между Златните пясъци и Балчик, някъде край Кранево. Още при засичането другарите от пеленгатора, съдейки по мощността на емисията, предположили, че предавателят се захранва от мрежата. Но близо до мястото на пресичането нямало никакви постройки. Очевидно предавателят се е намирал в автомобил и се захранвал от двигателя.

Това беше всичко. Останалото чакаше тях.

На летището имаха време дори да изпият по едно кафе. А във Варна вече ги чакаше кола и те се понесоха към града.

Въведоха го веднага в кабинета на началника на управлението генерал Минев. Там вече чинно седеше млад мъж с очила, който се представи като майор Симов от дешифровъчния отдел. Минев набързо го запозна с материала и от тона му никак не можеше да се разбере обиден ли е, че министерството веднага предава случая на софийска група, или се радва, че „в това горещо време“ се е отървал от една досадна история.

Впрочем, за разказване имаше малко. В 23 часа и 59 минути, точно една минута преди полунощ, седма засечна станция маркирала нелегализирано предаване. Електронната автоматика мигновено сработила и не само записала сигналите, но и насочила търсещите лъчи на подстанциите „Б“ и „В“. Трите лъча се пресекли в квадрат „Ел 17“, където фиксирали неподвижен източник. За там веднага заминали две оперативни коли. Но когато след петнадесетина минути групите се озовали на мястото на пресичането, нямало никой. Нито кола на самото шосе, нито някаква постройка наблизо. Защото точката се оказала на шосето за Балчик, сред нивите. Очевидно предаването е било излъчено от радиостанция, която е била захранвана от динамото на автомобил.

Докато оперативните групи търсели безуспешно предавателя, записаните сигнали били предадени по кабела на селектора на голямата дешифровъчна машина на министерството в София. Тя поела петцифрените групи на шифрограмата, „дъвкала“ ги няколко часа и при програма 8, алгоритъм ЕФ 3 „изплюла“ дешифрирания текст на английски, които, преведен на български, звучеше така: „… пясъци дванайсет хотел Интернационал о’кей екстериора условията жалки мери и динго през Турция маман.“

Ковачев повъртя листчето с българския текст, което му бе подал Минев, и го остави на бюрото.

— Хм…, динго, не беше ли това някакво австралийско куче?… И накъде „през Турция?“ Това към нас или от нас трябва да означава? Уж дешифрирана, пък нищо не се разбира!

— Така е — каза Минев. — Вероятно освен това е кодирана. Но да чуем съображенията на майор Симов.

— От дешифрирания текст за сега наистина не може нищо да се разбере. При това трябва да имаме пред вид, че началото липсва, разполагаме само с текста от момента, когато магнетофонът се е включил. Работено е с малко ускорение, не повече от двадесет и пет пъти. Но разливането на сигналите до нормалната им скорост, с която е работил радистът, показва, че не е школуван професионалист, вероятно недостатъчно добре обучен любител. Това личи не само от неравномерните интервали между цифрите, но и от грапавия му „почерк“. И е малко муден.

— Но този любител — обади се Ковачев — разполага с приставка за предварително записване на сигналите, която при сеанса на връзката ги излъчва ускорено.

— И което е по-интересно — продължи Симов, — с много мощен предавател. Да, бива си го, може да бъде чут чак в Нова Зеландия.

— Или в Австралия — подметна Минев.

— Радистът е разполагал и с апаратура за шифроване на текста, за превръщане на буквите в цифри, макар и с ограничени програми. А и тя, както и приставката за ускоряване на записа не се продават в „хиляда и една стоки“!

— Искате да кажете, че е дошъл подготвен, въоръжен със специфичните за професията си „средства на производството“? — каза Ковачев. — Та това е естествено.

— Искам да обърна внимание на факта, че „въоръжението“ му е слабичко, с ограничени възможности за шифриране. Затова и тъй лесно го разнищихме.

— Прост шифър, казвате, а?… — забеляза замислен Минев.

— Да, съвсем елементарен.

— Странно, сякаш са искали да облекчат задачата ни по дешифрирането. Тогава едва ли можем да вярваме на съдържанието.

— И да вярваме, и да не вярваме, все толкова ще разберем — каза Ковачев. — Първата ни задачата е да открием Маман, да установим кой се крие зад този псевдоним. Ще трябва да се наблюдават колите, които през нощта се застояват на шосето с работещ двигател. Знам, загубена работа, но май нямаме друг изход. Дейнов, ти се заинтересувай от всички гости, пристигнали тия дни в хотел „Интернационал“. А Петев ще организира наблюдението на колите. Може още веднъж да се обадят. Но сам няма да се справи. И за търсенето на колите, пък и въобще ще ни е нужна вашата помощ. Ще трябва да ни дадете някой местен работник.

— Прав сте, аз вече помислих за такъв, но чаках вие да повдигнете въпроса. Да не помислите, че ви се натрапваме. Предлагам капитан Крум Консулов. Макар и тази пролет да ни го преведоха от София, той си е наше момче, варненче. Отлично познава обстановката, много, даже прекалено е инициативен, енергичен за трима, пък и всичко знае…

В тона на Минев, с който той превъзнасяше качествата на Консулов, се чувствуваше някаква едва скривана ирония, но не можеше да се разбере все пак подиграва ли се или просто желае да им го „пробута“. Защото Ковачев, макар и да не го познаваше лично, бе чувал „това-онова“ за капитан Консулов. Но не се издаде, а само запита:

— Че за няколко месеца дали е успял да се опознае достатъчно, да се сработи с тукашните колеги?

— О, вие не го знаете! Сработил се е и още как. Виж, с варненските колеги значително по-малко. Но опитайте. Пък ако не си паснете, винаги можем да го сменим.

Полковник Ковачев обичаше да работи с „мъчни хора“, с „чворове“, знаеше как да трогне деликатните струни на характера им и те винаги му се отплащаха с преданост и всеотдайна работа, на която бяха способни. А понякога дори с приятелство.

В малката служебна стая на управителя на хотел „Интернационал“ Дейнов внимателно прегледа списъка на пристигналите. От първи хотелът бе приемал само чужденци и нито един българин. Но колкото и да се стараеше, нищо не можеше да открие. Тънката нишка, наречена Маман, не водеше наникъде. Това можеше да бъде и мъж, и жена, и млад, и стар. Дори английският, на който бе съставена шифрограмата, не подсказваше категорично, че изпращачът е непременно англичанин (такива имаше доста) или американец (гостите от САЩ бяха значително по-малко). Все пак той си записа акуратно имената на подозрителните, според него, и отиде да поговори с момчето, обслужващо асансьорите. Тези най-дребни бурмички в гигантската машина на „Балкантурист“ обикновено бяха наблюдателни не според ранга си и можеха да бъдат много полезни, ако съумееш да спечелиш доверието или поне симпатиите им.

Здравко се оказа контактно момче и само след няколко минути те беседваха като стари приятели. Дейнов му се представи като летуващ летец от реактивната изтребителна авиация. Но, изглежда, момчето не само не му повярва, но и се досети що за „изтребител“ е. На няколко пъти Дейнов забеляза как подозрителното оглежда, сякаш търси издайническото издуване от пистолета. Слава богу, че не бе го взел. А може и само така да му се бе сторило.

Дали защото се бе досетил и искаше да помогне или от обикновена момчешка бъбривост, но Здравко охотно споделяше наблюденията си за гостите на хотела и за някои даваше остроумни характеристики.

— А този лък е едни рядък чешит — посочи той излезлия от асансьора възрастен мъж с подчертано английски от началото на века вид: кариран костюм с таке от същия плат, очила с дебели черни рогови рамки, димяща лула, червенокос, с лунички и надменно важен, като от карикатура на Джон Бул. — Мистър Гълиган е наш гост. Появи се преди няколко дена с жена си. Събира фасове.

— Как така фасове! — учуди се Дейнов.

— Ей така на, фасове. Готов е лира да даде за оригинален фас. Вчера някой изсипа от горните етажи цяла пепелница. Той видял, накара ме да се кача на терасата и да събера всички фасове. Имаше и чужди, и наши, повечето с червило по тях…

— Е и?…

— Нищо. Прибра ги и ми даде пак една лира. Де всички гости да бяха като мистър Гълиган!

Тази нощ по шосето за Балчик патрулираше капитан Консулов. Двамата с шофьора бавно обхождаха своя сектор и мълчаха — нещо съвсем необичайно както за единия, така и за другия. Но нежеланието им да разговарят си имаше своите дълбоки причини. Шофьорът бе закъснял две минути и Консулов му направи такъв скандал, сякаш въобще не се бе явил. Ето защо той бе дълбоко обиден и сърдит. А Консулов не смяташе за възможно да води разговори с подобен „мърляч“.

Шосето бе безлюдно. А колата се движеше бавно не защото пътниците й бяха сърдити, не и защото беше бавноходна, а защото нямаше за къде да бързат.

След като изкачиха поредния баир, зърнаха далеч пред тях, долу в равнината, край шосето, на мястото за паркинг до младата горичка спряла кола със запалени габаритни светлини. Въпреки сръднята им двамата се спогледаха. Когато доближиха колата, тя изключи светлинките си. Шофьорът на оперативната кола внезапно включи дългите светлини, за да освети номера на спрялата кола. Когато я задминаха, забелязаха, че зад волана седи сам мъж и пуши цигара.

Консулов взе слушалката на радиотелефона и предаде:

— Докладва „Рапан втори“. Около двайсет и петия километър, малко преди разклона, стои „Вартбург де лукс“ номер ПеА 37–18 със запалени габаритни светлини. Шофьорът е сам. Когато го доближихме, угаси светлините.

— Двигателят му работеше ли? — запита дежурният в управлението.

— Не можах да разбера. Но… очаквайте евентуално предаване.

Щом оперативната кола се отдалечи, мъжът във вартбурга се огледа внимателно напред и назад по шосето. То беше абсолютно пусто. Той кимна и до него се изправи снишилата се на съседната седалка руса, с късо подстригана коса жена. И те веднага, без да проронят нито дума, започнаха да се целуват.

14 юли, понеделник

Петев мина с една от колите на окръжното управление да вземе Ковачев от почивната станция.

— Нещо ново? — запита Ковачев, щом седнаха.

— Нищо след снощната напразна аларма на Консулов.

— А от Дейнов?

— Вторачил се е в този Гълиган, целия ден прекара на плажа край него. Въобразил си е, че това е Маман…

— По ми прилича на Папан. Боя се, че е на погрешна следа. Такъв чешит…, събира фасове…

— Може да се прави на луд?

— Едва ли. Какъв интерес има да привлича вниманието ни с идиотското си хоби!

Щом влезе в кабинета, който му бяха отредили, Ковачев механично се хвана за слушалката да докладва на генерал Марков. Но не започна да набира. Какво ли ново можеше да му съобщи? Каква ли свежа идея щеше да предложи? Всяка нощ две коли патрулираха по шосетата край Златните пясъци, но „те“ можеха да се обадят повторно след седмици и след месеци, пък и… никога. Или просто в навалицата, денем! А този Гълиган, единственото им „откритие“, по всяка вероятност беше някакъв безобиден особняк. И все пак позвъни.

— Нищо ново, другарю генерал. Главното ни занимание за сега е да се излежаваме на пясъка и да набираме тен.

— Нещо много бързо тръгнахте по отъпкания път на командирования през лятото българин.

— Не е от корист, а заради службата. Просто сме длъжни да бъдем там. Всичките ни обекти по цял ден са на плажа. Няма ли и вие да прескочите насам, хем ще ни посръгате, хем ще ни дадете някое ценно ЦРУ.

— Не искушай меня без нужди. Ако дойде до ЦРУ, няма да пропусна възможността. Хайде, и се обаждайте всяка сутрин.

Генералът едва ли очакваше, че пилето отново ще записука още тази нощ и ще се наложи да искат неговите ЦРУ (така те дешифрираха посвоему прословутата абревиатура — ценни ръководни указания).

В обикновената човешка дейност спокойните и тревожните състояния са градуирани и нюансирани през всичките степени от точката на замръзването до точката на кипенето. Не така беше в службата за следене и пеленгуване. В оперативната стая на засечната станция с часове, а често и с дни цареше абсолютно спокойствие. Уредите следяха легализираните предавания, контролираха ги по еталоните им и само меката светлина на екраните и едва доловимите за ухото шумове на релетата подсказваха, че апаратурата, макар и задрямала, върши своята работа. А на хората не им оставаше нищо друго, освен да се любуват на този странен технически пейзаж. Но появеше ли се в етера нерегистриран предавател, в миг, като при експлозия, по звуковия и светлинния алармен сигнал оживяваха и апарати, и хора и с максимална скорост и напрежение започваха да действуват.

Тази нощ точно в 12 часа заработи същият предавател. Но сега не изненада никого. В станцията дебнеха вълната и записваха сигналите от самото начало. А щом двата лъча се пресякоха, дежурният, без да изчака третия, вече съобщаваше в управлението:

— Да, да, това е същата станция. Колите да се движат по посока Кранево. На тях директно ще им предадем координатите веднага щом ги уточним.

За щастие, оказа се, че едната кола е отвъд, а другата отсам точката на пресичането, все по това шосе, само на няколко километра от мястото. И след секунди и двете коли се носеха с голяма скорост.

В колата, идваща от посока Балчик, седеше Петев и поддържаше постоянна връзка по радиотелефона. Третият лъч на засечната станция вече беше уточнил мястото на предавателя. Съобщиха му точните координати и в този момент сигналите заглъхнаха.

— Натисни педала! — подканяше задъхано той шофьора. — Току-що е престанал да предава. Още малко натисни! Да не го изтървем!

Колата се носеше с бясна скорост и на всеки завой заплашваше да изскочи от шосето. Когато доближиха върха на поредното възвишение, Петев изкомандува:

— Сега намали! Тук трябва да е.

Колата рязко забави скоростта си и щом превали възвишението, пред нея се откри голям участък от пътя. В далечината се виждаше само една кола, която стоеше неподвижно, със запалени габаритни светлини.

— Това ще да е. Ето, потегля!

— Пред нас в точката на координатите има само един автомобил — обади се по радиотелефона Петев. — Сега тръгва. Ще го подминем.

Малко преди да достигнат чуждата кола, тя направи маневра, пресече шосето, сякаш искаше да им препречи пътя. В светлината на фаровете ясно се виждаше, че шофира сам мъж. Впечатлението, че чуждата кола иска да ги спре, скоро се разсея. Стана ясно, че тя само обръща. Това беше голяма американска кола с австралийски номер, който Петев записа.

— Свирни му нервно. Сякаш бързаме и той ни пречи.

Шофьорът изсвири няколко пъти продължително, но мъжът от другата кола само махна приветливо с ръка, като че ли искаше да се извини. След като обърна, той продължи към града. Петев вдигна слушалката на радиотелефона и докладва. А насрещната оперативна кола, вече обърнала, изчака австралийската, даде й да я задмине и на достатъчно близко разстояние започна да я следва.

15 юли, вторник

Рано сутринта в кабинета, отреден за тяхната група, Ковачев събра Петев, Дейнов и Консулов.

— Предавателят се намира в автомобил марка „Плимут“, австралийски номер АУС фау ем 46–57 — започна той. — Водачът му се казва Дейвид Маклорънс, австралийски гражданин, влязъл в страната на 12 юли рано сутринта от Гърция през Кулата, в деня, в който вечерта бе излъчена първата радиограма. В колата е пътувала и Едълайн Мелвил, също австралийска гражданка. Сега и двамата са настанени в хотел „Интернационал“, в две съседни стаи: 1305 и 1307…

— Съвсем сигурно ли е, че това е именно колата? — запита Дейнов.

— Ние пристигнахме на мястото минута след като предаването бе завършено — обади се Петев. — Не срещнахме друга кола. От посока Варна се движеше капитан Консулов. Те също не са срещнали в този район друга кола. По това време тази беше единствената. Пък и… заварихме я да потегля от мястото, указано от координатите. Не, другари, съмнение не може да има.

— А този… Маклорънс — запита Ковачев — какво представлява?

— Тридесет и пет годишен едър, атлетически сложен мъжага с малко флегматичен, бих казал, тъповат вид — обади се за първи път Консулов. Той беше проследил Маклорънс до хотела и бе имал възможност да го огледа, отблизо.

— Това явно е Маман — възкликна ентусиазирано Дейнов.

— Хайде бе! Чак пък явно — усмихна се иронично Консулов. — Та Маман, казвате, а?… Вие, значи, мамите така си ги представлявате. Аз пък се питам защо му е притрябвало на този австралийски коч да идва у нас. Плажове ли си нямат или обслужването на „Балкантурист“ го е съблазнило? И защо чак от Австралия се е помъкнал?

— Сега искам да ви запозная с текста на снощната радиограма — прекъсна го Ковачев. — И тя е на английски. Същият шифър. По тази линия другарите не са имали никакви проблеми. „Дон Бонифацио старият никой и Коко с железния вълк са вече в хотелите до нас. Чакам паролата маман.“ Е, какво ще кажете?

— Значи още четирима души са се настанили в хотелите около „Интернационал“, общо шест души чакат паролата. Голяма банда! За какво ли са се събрали у нас? И каква ли е паролата им?

Дейнов се беше засилил и сигурно щеше да продължи размишленията си, ако не го бе прекъснал Ковачев:

— Чакайте, чакайте! Отде ги набрахте шест души?

— Ами… този…, Маклорънс и гаджето му от Австралия… двама…, Бонифацио старият, трима, Никой, Коко и Железният вълк… шестима…

— Ама вие и Никой за човек ли го броите! — обади се Консулов.

— И Никой, и Железният вълк, и Коко — това са все псевдоними…

— Достатъчно, Дейнов, разбрах. А вие, Консулов, какво ще кажете?

— Прилича ми на разиграване, другарю полковник. Особено като се има пред вид елементарният им шифър. Звучи някак несериозно, както в „Златният телец“: „Товарете портокалите в бурета. Братя Карамазови.“ И що за дон Бонифацио, звучи ми като дон Базилио.

— А как ви звучи… „чакам паролата“?

— И в това има нещо гнило…, прекалено ясно и категорично е казано.

— Да, но по шифъра — възрази му Ковачев.

— Подозрително прост, дето непременно ще го разберем. Нещо много лесно открихме и колата с предавателя, и кой предава! Не мислите ли? И все пак… това или е някаква идиотщина, пълна глупост, шега на олигофрен, или… нещо много сериозно.

— Доизкажете се.

— Ами…, за да пратят едновременно четири или пет души!

— Сега пък четири-пет. Дейнов одеве ги преброи до шест.

— Дон Бонифацио старият несъмнено е адресът. Бонифацио старши, бащата на Бонифацио младши. Това на Запад се практикува. По-загадъчни ми са Коко и Никой, пък и Железният вълк събужда технически асоциации. Може да е някаква инсталация, апаратура, вече настанена от Коко в някоя от хотелските стаи на комплекса.

— Аз ви питам сериозно — каза Ковачев.

— И аз сериозно… Ако приемем, разбира се, че текстът отговаря на истината. Ако ли не…, отде да знам тогава. Железният вълк може да означава подводница; Никой може да е кодовото название на операцията, а, Коко — датата на извършването й. Хотелите до нас да са съседни държави, а паролата… да е някоя хубавица, която тепърва ще пристигне. И тъй нататък, въпрос само на фантазия.

II. Черният куфар

Същия ден преди обяд

След като откриха радиста и дешифрираха радиограмата, отново настъпи пълно затишие и никой не можеше да предскаже докога ще трае това спокойствие. И което беше много по-важно — действително или привидно бе то. Затова, щом свърши сутрешното съвещание, колегите му тръгнаха по своите задачи, а той реши да прескочи до почивната станция на министерството. Дори отиде на плажа. Но не мина и час, и там се появи ъгловатата, фигура на Консулов по бански гащета и с чанта в ръка. Озърташе се, вглеждаше се в голите тела. Сигурно него търсеше. Дали не се бе случило нещо?

— Здравейте! При мене или в обятията на Нептуна?

Ковачев бе вече вкусил от своеобразния маниер на изказване на Консулов и реши да го приветствува в неговия стил.

— Какъв ти Нептун! Квод лицет Йови, нон лицет бови. Това, което е позволено на боговете, не е за простосмъртните, за да не кажа нещо по-точно. — Той явно не разчиташе, че Ковачев ще разбере латинската поговорка, затова я и преведе. — Идвам в жалката роля на пощенски раздавач. Нося ви една картичка.

— Картичка ли? Че от кого? Дайте да я видя.

Консулов извади от чантата и му подаде цветна картичка с изглед от Златните пясъци. На гърба й беше написано с химикалка:

„Варна, улица «Люляк» № 5. Петър Петков. Драги Пешо, пристигнах за няколко дена в Златните пясъци, хотел «Метропол». Ела да се видим в петък, 19 юли, десет и трийсет часа. Твой приятел Гошо.“

— Е, та?… С какво е забележителна тази картичка?

— Току-що Дейвид Маклорънс я пуснал в пощенската кутия на хотела. Наблюдаващият го е видял и със съдействието на администраторката я извадил. Друго забележително няма!

— Хм! Интересно. А да не е сбъркал нещо наблюдаващият?

— Не. Точно е видял как я пуска, а освен това тази картичка била единствената в кутията.

— Възможно ли е този Маклорънс да е българин? В Австралия доста измет се е събрала.

— Дори и да е българин, но не от оригиналната „измет“, а от второто издание: може да е син на някой наш емигрант. И то от англосаксонска майка, като се съди по екстериора му.

— Вие сте имали повече време да помислите. Какво е мнението ви за тази картичка? — запита на връщане към станцията Ковачев.

— Тоя, разбира се, не му е никакъв приятел. Съобщава мястото и времето на срещата със свой агент, който може и да не е точно Петър Петков. Първо, Маклорънс не живее в „Метропол“, а в „Интернационал“. Второ, ако му е приятел, ще го посети в дома му. И трето, най-важното, в петък не е деветнайсети, а осемнайсети юли.

Ковачев пресметна наум дните.

— Да, вярно… Ха… Какво може да означава пък това? Да не би случайно да е сбъркал. Осемнайсети…, деветнайсети… Макар че в нашата работа грешките са малко.

— Това вероятно е някаква уговорка, която тепърва ще разберем. А картичката? Какво да правим с нея? Все пак ще трябва да я пуснем, нали?

— Налага се. Иначе има опасност нищо да не се случи. А това ние не бива да допуснем. Но време има. Нормално пощата ще я занесе утре, вероятно следобед. Имаме повече от денонощие. А дотогава трябва да мислим!

Ковачев се облече набързо и щом седнаха в колата, взе от Консулов картичката и отново я загледа вторачено. И колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази картичка, попаднала случайно в ръцете им, на вид толкова безобидна, крие някаква голяма тайна. Не само че беше условен знак за уреждане на среща, а и нещо много повече, което той не съумява да види.

— Мислите ли, другарю полковник? — обади се Консулов, сякаш бе уловил телепатично състоянието му.

— Мисля, мисля, какво по-добро да правя?

— Че мислете тогава на глас. Може и аз да помогна.

— Очертават се две версии. Или този Дейвид Маклорънс е българин и тогава няма нищо чудно, че той, подписвайки се като Гошо (а може и наистина да е Гошо или поне така да е познат на Пешо), изпраща картичката, която сам е написал тук, у нас. По-интересна, по-перспективна, разбира се, е версията, че той не е българин, и следователно не може сам да я напише. Тогава логически следва, че са му я дали „там“ готова, написана, и неговата задача е само да я пусне и да се срещне с Пешо или в петък, 18-и или на 19-и, в събота, пред хотел „Метропол“.

— С него или с някой друг, който е познат на Пешо като Гошо. Защото възниква законният въпрос, как Пешо ще познае Маклорънс, който току-що е пристигнал чак от Австралия.

— Знаете ли, докато ви слушах, хрумна ми едно съображение в полза на версията, че картичката е била писана „там“.

— Представете си, и на мене ми хрумна нещо в тази насока — усмихна се Консулов.

— Казвайте първо вашето хрумване, да видим дали не е същото.

— Защо срещата е пред хотел „Метропол“, а не пред „Интернационал“, където е отседнал Маклорънс и където би било естествено да се видят пред или още по-добре вътре, в хола, в стаята му, като приятели? Не означава ли това, че картичката е била написана преди Маклорънс да се настани в хотел „Интернационал“ от човек, който познава, който е живял в хотел „Метропол“. Това ли беше вашето хрумване?

— Не. Предположението ви може и да е вярно. То е твърде логично и правдоподобно, но съществува вероятност „Метропол“ да е посочен „за конспиративност“ било за да не видят познати срещата, било защото „Метропол“ означава някаква условност.

— Не е изключено. Давайте тогава вашето!

— Представете си, че някой ви е възложил, когато пристигнете на Златните пясъци, да изпратите картичка с такова съдържание. Независимо от това, дали сте българин или само ще препишете дадения ви текст с български букви. Какво ще направите?

— Ще купя картичка, ще й залепя марка от една стотинка, ще напиша условния текст и ще я пусна в пощенската кутия — отговори, без да се замисля Консулов, като го гледаше с нескриван интерес.

— Те това исках да чуя! Преди всичко ще купите картичката! Което и ви поръчвам да направите. Сега аз ще сляза и ще продължа с автобуса за окръжното управление, а вие ще се върнете с колата и единствената ви задача е да купите още една такава картичка и да ми я донесете. Но внимавайте, не някаква друга, а точно такава. Започнете от будките около хотел „Интернационал“, след това навсякъде из комплекса, в „Дружба“, ако трябва и в града, по централните улици, но на всяка цена намерете и ми донесете още една такава картичка.

— Ама защо ви е? Да не сте решили…

— Нищо не съм решил. Изпълнете задачата и след това ще говорим… в управлението… — каза Ковачев, слизайки от колата.

В кабинета го чакаше Петев. Той позвънил в почивната станция, но след като Ковачев бе вече излязъл.

— Е, казвайте, има ли нещо ново около вашия Дейвид?

— Защо пък да е мой! Не е ли общ?

— Вие го открихте. Казвайте какво прави, усещам, че неслучайно сте ме търсили.

— Така нареченият „мой Дейвид“ се чувствува отлично и се държи много добре. След картичката той лично с нищо не се е проявявал. Само дето се появи един, който усилено го търси.

— Как така търси?

— Ами ходи от хотел в хотел и търси някой си Мортимър Харисън и като му отговорят, че няма такъв, пита и за Дейвид Маклорънс.

— Българин?

— Не, ирландец. Лари О’Конър, от Съединените щати. Пристигнал е вчера със самолета от Париж, отседнал е в хотел „Лебед“. Откакто го засякохме, вместо да се наслаждава на плажа, все с това се занимава: ходи, разпитва, оглежда…

— Е, и намерил ли го е?

— Слава богу, хотелите са много, още не е дошъл до „Интернационал“. Вие как мислите, да го намери ли?

— Разбира се. Защо ще му пречим на човека. Изобщо не му се бъркайте, само го наблюдавайте.

Консулов се появи следобед уморен, гладен и явно зъл. Само дето не се уточни така изобщо на света ли го е яд, по-точно на Ковачев ли, или съвсем конкретно на картичката.

— Няма и няма — резюмира той. — Нито една, за лек, дето се казва, няма никъде. Нагледах се до повръщане на цветни картички, но такава не намерих. За всеки случай бях и в управлението на книгоразпространение, и в репето. Там ми обясниха, че миналото лято са пуснали една такава партида, но повече не са ги произвеждали. Пък и марката е ланшна. Тази серия бързо се е изчерпала още в средата на миналата година.

— Ето, както видяхте, моята идея се оказа по-плодоносна, с по-убедителни резултати. Сега можем вече със сигурност да твърдим, че Маклорънс е донесъл картичката, купена миналата година тук, но написана „там“.

Консулов остави картичката на бюрото и се отпусна малко театрално на стола. Ковачев я взе и отново се загледа внимателно в нея.

Дълго мълча и гледа. Консулов на два пъти се канеше да го запита нова загадка ли разкрива, но се сдържа. Накрая Ковачев се усмихна леко и каза:

— Не обичам, когато „той“ не уважава. Тогава и аз губя уважение към него.

— Кой е този мистериозен „той“, другарю полковник, и с какво си е позволил да се провини пред вас, та е загубил доверието ви?

— Не доверието, не! Аз съм като старите кръчмари. Едно време в механите и в бакалниците имаше нацвъкани от мухите надписи „Уважение всекиму, кредит никому!“. Та и аз, доверие никому, но да го уважавам съм готов. Опасно е да загубиш уважение към него. За нула време можеш да се провалиш. Стига, разбира се, оня сам да не си погуби уважението!

— Но кой е все пак този загадъчен „той“?

— Как кой? Онзи, който е изпратил Маклорънс, който е наредил да купят, да надпишат и да пуснат тази картичка. Някой тамошен полковник или, да не се лаская, може би само майор.

— Че с какво е заслужил „той“ гнева ви?

— Погледнете тази картичка. Гребенчета на морски вълни, лошо боядисана пластмасова палма, зарита с тенекиената си саксия, но ръбът й се вижда, вятърът е отвял пясъка. И горката нещастна камила, окичена „по ориенталски“ според вижданията и етнографската култура на някой търгаш от „Балкантурист“. И кацнал върху нея този самодоволен и розов глупак, увит в чаршаф от инвентара на хотела. Пък и размахва копие, сякаш ей сега ще прободе нубийския лъв. И вижте останките от рижавия му перчем, ухиленото му луничаво лице, изразяващо и презрение „към туземците“, и задоволството на глупака, разказал тъп виц. „Вижте ме из дива България, която разиграва фалшивата си екзотика, докато аз прекарвам дните си почти безплатно!“

— И с какво този бакалин от Дюселдорф ви ядоса?

— Нека бакалинът да остане на съвестта на производителите на картичката. Сбъркал е оня, дето е купил една от тези фрапантни, може би, според него, ефектни, значи, и запомнящи се картички, вместо да избере някоя съвсем обикновена, скромна, безлична. Като имам пред вид кои идват от Запада и какви картички те харесват и изпращат, трябвало е да избере такава, която няма скоро да се свърши. Особено след като ще я изпращат след година време. Ама на, „той“ не е допускал, че аз ще се сетя! За глупак, е, хайде, за недосетлив ме е помислил. А това не е хубаво. За него не говори хубаво!

— Теоретически сте прав, но само толкова. Това няма никакво практическо значение. Ако не бяхме видели как Маклорънс пуска картичката, нямаше да има никакво значение колко шарена е тя. „Той“ явно на това е и разчитал. А след като видяхме, и фасадата на хотел „Мимоза“ да бе отпечатана, все тая.

— Не е все това. Ако беше хотел „Мимоза“, ние нямаше да знаем, че картичката е била купена миналата година, че е надписана там, че Маклорънс не е българин и най-важното, че „той“ ме мисли за глупак. А аз много обичам „той“ да ме смята за глупак.

Картичката изпратиха по реда и още на другия ден раздавачът я пусна в кутията на Петков. А адресатът се оказа реален. На улица „Люляк“ № 5 наистина живееше Петър Господинов Петков, наричан не само в картичката, но и от познатите си Пешо. Той беше 28-годишен, живееше отдавна на този адрес и работеше като шофьор на такси. И то от три години. А не специално по този повод. В биографията му нямаше никакви „особености“, освен че като матрос на търговски кораб е бил уличен в някаква валутна афера при пренасянето на „марфата“, за което е бил дисциплинарно уволнен от търговския флот. И още една смущаваща особеност — наскоро се бе оженил за една служителка от Военноморския флот, която работеше във финансовия отдел на едно от поделенията.

Да се следи шофьор на такси е особено трудно — цял ден препуска из улиците на града, извозва десетки хора по всички посоки, върви разбери с кого се среща, какво разговаря! Но към големите неудобства задачата предлага и някои малки предимства — всеки момент можеш да влезеш в колата, да му поръчаш къде да те кара, да разговаряш с него, да го наблюдаваш. А ако е нужно, не е проблем и да поставиш на някое незабележимо място микрофонче с предавател. Възможности, от които тези, които го следяха, не пропуснаха да се възползуват.

18 юли, петък

Точно в девет часа Ковачев събра двете групи за последно уточняване на задачите им. Накрая той обобщи:

— Макар и осемнайсети, днес все пак е петък, първата възможност за среща, и ние няма да я пропуснем. Номерът на колата на Петков е Вн 13–30, сива волга.

— Вие убеден ли сте все пак, че десет и тридесет е часът на срещата им, а не нещо друго? — запита Петев.

— Аз лично съм убеден, но дори и да не бях, налага се да проверим най-вероятната възможност. И така, ако няма повече въпроси, всички по местата си.

Петев се настани до шофьора на оперативната кола. От мястото, където бяха застанали сред останалите паркирали коли, добре се наблюдаваше входът на хотел „Метропол“. По това време почти всички посетители бяха на плажа, любуваха се на знойното слънце и на тихото море и само съвсем рядко някой влизаше или излизаше от хотела. В 10 часа и 27 минути се появи Маклорънс — атлетически сложен, вече леко загорял, в елегантен светлосин костюм и шарена риза с отворена яка. Пушеше цигара, а в лявата си ръка държеше средно голям черен куфар. Застана встрани от входа и зачака — също като пътник, който очаква автомобила да го отведе до летището.

Петев веднага се обади по радиотелефона:

— Докладва втори. Излезе и чака пред хотела. Носи череп куфар.

— Скоро ще пристигне и другият. Току-що мина спирка „Журналист“ — отговори му Ковачев.

В 10 и 31 пред хотел „Метропол“ застана сиво такси с номер Вн 13–30. Без да гаси двигателя, шофьорът изскочи и пое куфара, а докато Маклорънс се настаняваше на задната седалка, постави куфара в багажника. И веднага, без да проронят нито дума, без шофьорът да запита „накъде“, а пътникът да му отговори, таксито пое плавно към града. На известно разстояние след тях тръгна и колата, в която беше Петев. Пресичайки една от алеите, те минаха край автомобил с трима мъже. До шофьора седеше Консулов. Петев леко му кимна и взе слушалката на радиотелефона.

Дори по широкото еднопосочно платно на шосето за Варна, сега почти празно, таксито не увеличи скоростта си. Личеше, че не бързат. Наложи се колата на Консулов да го задмине, след това го задмина и колата на Петев и да го следи остана третата оперативна кола — по-очукан сивкав запорожец, в който се возеха три млади безгрижни момичета. На запорожеца всичко му бе оригинално, освен мощният двигател и радиопредавателят.

Едно от момичетата взе слушалката на радиотелефона и се обади на Ковачев:

— Карат много бавно, дали няма да е добре и ние да ги задминем?

— Не. На запорожеца му се полага да кара и бавно. Но какво става с тях, нищо не се чува?

— Всеки седи на мястото си.

— Да не би да е повреден микрофонът? Не съм чул гласовете им.

— Съвсем не, другарю полковник, отлично работи. Нали чувате през цялото време музиката. Шофьорът просто е пуснал радиото и… мълчат.

Все така без да бърза, таксито влезе в града и след малко застана пред входа на гарата. Петков пъргаво изскочи, отвори багажника и подаде куфара на Маклорънс, който му пъхна в ръката една десетолевка. Пешо се поклони угоднически, Маклорънс му махна приветливо и те така и без да си кажат нито дума, се разделиха.

Маклорънс се повъртя десетина минути из гарата, като разглеждаше разписанията на влаковете и на параходите на БМФ, след това се полюбува на окачените от „Балкантурист“ рекламни плакати, дълго разглежда бюфета, но явно нищо не си хареса, защото внезапно се вля в тълпата от току-що пристигналия влак и с нея излезе пред входа на гарата. Почака доста, докато намери свободно такси. Този път волгата беше оранжева, от софийските СА 81 19. Шофьорът, както бързата проверка установи, беше Иван Петров Биволарски, от командированите. Той го отведе обратно пред хотел „Интернационал“ и го остави там, като получи своята петолевка. Всичко се повтори в обратен ред, с тази разлика, че Маклорънс сложи този път куфара на задната седалка до себе си.

Скоро след като австралиецът се прибра в стаята см в кабинета на Ковачев дойдоха Петев и Консулов. Интересни бяха реакциите им — Консулов беше възбуден, готов да споделя мислите си, да спори, дори да се кара. А Петев мълчеше гузно и имаше вид едва ли не на виновен, задето „неговият Дейвид“ с нищо не се бе издал и ги бе „измамил“. Смутен беше и Ковачев, колкото и да се стараеше да не се издаде.

— Е, момчета, не провесвайте носове! Можеше да бъде и по-лошо, ако Маклорънс беше пуснал картичката преди радиосеанса, преди да бяхме започнали да се интересуваме от него.

— Уви — обади се Консулов, — и специалната, написана „там“ картичка, и черният куфар, дето го разхождаха до гарата и назад, и излизането половин час по-рано, и изчакването в хола на „Метропол“, за да се качи не от своя хотел, всичко това не е някакъв оперетен водевил я! Та шофьорът знаеше, без да му кажат, къде да кара. Всичко е било уговорено. А ние, след като наблюдавахме, така да се каже, и „отвътре“, и отвън спектакъла, сега не можем да отговорим на простия въпрос, какво се случи пред очите ни.

— Да, събитията протекоха сякаш съвсем гладко — каза спокойно Ковачев. — Но само на пръв поглед. Я ми кажете сега какво все пак ви направи впечатление в тази история, какво не се вписва в нормалния ход, в идиличната картина на едно обикновено повикване на такси от чужденец, за да го закара някъде в града? Да поприказваме на тази тема, а? Може и да измислим нещо!

— Преди всичко начинът на повикването — обади се с пресъхнало гърло Петев. — Чужденците обикновено поръчват чрез администратора или ловят случайно свободни таксита.

— За повикването с картичката е ясно — прекъсна го Ковачев. — Друго, друго?…

— Другото, което се хвърля в очи, е „сбърканата дата“ — поде Консулов. — Съвсем не ми се вярва да е грешка. Това може да се тълкува като „18 юли, петък, или ако не успееш, то следващия ден, 19 юли, събота“ или пък е условна грешка, доказваща автентичността на повикването.

— Друго?…

— Другото, разбира се — каза Петев, — е фактът, че без Маклорънс да му е нареждал, той го откара на гарата. В картичката не го пишеше, а в колата, нали слушахме, те не размениха нито дума. Дори до виждане не си казаха. Значи, за Пешо картичката е означавала: яви се с колата и откарай лицето на гарата! И нищо повече!

— Само че кое лице? — запита Консулов.

— Как кое, този, който ще чака там с черния куфар в ръка.

— Аха, значи, черният куфар е играел ролята на опознавателен знак. А защо е било необходимо именно Пешо да откара Маклорънс на гарата, а не някой друг? Защо тъкмо Пешо? Защо точно на гарата? Нима тези моменти са без значение! Нима всичко това е разиграно само и само, за да може там Маклорънс да се помае четвърт час и да се върне с друго такси обратно! За това ли? — шепнешком каза Ковачев и не можеше да разбере колегите си ли пита или само мислеше на глас.

А докато те умуваха безплодно и се мъчеха да разберат целта на тази на вид безсмислена среща, загадката бе вече решена. След като направи още няколко курса из града, шофьорът на таксито Петков сложи на предното стъкло табелката „за гараж“ и се отби за малко в къщата си. Там той остави един черен куфар, абсолютно еднакъв на вид с този който Маклорънс върна в хотела, само че явно много по-тежък В къщата на улица „Люляк“ № 5 се забави около пет минути, след което откара таксито в гаража и го предаде на колегата си от втора смяна.

Всичко това Ковачев узна едва надвечер, когато бригадата за проследяване на Петков му връчи рапорта си.

III. Катастрофата

Същия ден, преди полунощ

Ковачев беше от хората, който всяка нощ непременно сънуват, и то по няколко пъти. Сънища, които се помнеха, сънища с ярко изявен сюжет. Нещо повече, почти всяка нощ, обикновено около един часа след полунощ, сънуваше и по един кошмар. Не от тези, от които човек се събужда, облян в студена пот или треперещ от ужас, а както той ги наричаше, миникошмари. Или че кара автомобил и шосето става все по-стръмно надолу, невероятно стръмно, а той не може да спре и малко преди колата да се сгромоляса в пропастта, се събужда. Или че се намира в някой огромен град, слабо познат, като Париж или нов район на любимата му Москва, а той се е загубил, не може да намери пътя, а самолетът му вече излита. Или че му предстои да се явява на матура, а бъкел не знае, абсолютно е неподготвен и само секунди преди да се събуди от преживявания страх, с облекчение осъзнава, че отдавна е с висше образование и гимназиална диплома вече просто не му е нужна. На младини подробно бе изучавал Зигмунд Фройд и оттогава му остана привичката, веднага щом се събуди, да си прави блиц-самоанализ на съня. С което „декапсулираше“ измъчващата го идея и бързо-бързо заспиваше блажено.

Сега той стоеше на края на малък дървен, издаден във водата пристан, а жена му с двете деца се носеше в малка лодка без весла далеч в засмукващото ги море и му викаше „Асене, Асене!“. А вълните биеха пристана, люлееха го застрашително, дъските му хлопаха, чукаха. А той, сякаш прикован към тях, не можеше да отлепи крак, да им се притече на помощ. Дъските продължаваха да чукат, жена му продължаваше да вика „Асене, Асене!“.

Ковачев се събуди и за миг не можа да осъзнае, че се намира в хотелската стая. Първата му реакция беше радостна — щастлив бе, че го освободиха от кошмара на безпомощността да се притече на помощ на близките си. Едва след това се ядоса, че са го събудили. Запали настолната лампа и видя с облекчение, че е само 11.30 часът. Телефонът отново иззвъня. Обаждаше се дежурният от окръжното управление и му предаде да чака пред хотела. Тръгнала кола да го вземе.

Само след няколко минути Ковачев пушеше цигара пред входа на хотела. Нощта бе хладна, откъм морето подухваше ветрец и той с удоволствие закопча шлифера си, който предвидливо бе взел. Какво ли се бе случили? Какво бе предизвикало тази среднощна тревога?

Не успя да довърши цигарата си и една черна волга се закова пред него. Седна на мястото до шофьора и колата веднага потегли със същата скорост. Отзад седеше Петев.

— Преди малко ми съобщиха, че Маклорънс е загинал при автомобилна катастрофа по шосето за Балчик. Колата му е изскочила от шосето и се е сгромолясала някъде близо до пионерския лагер.

— Кой се обади?

— Оперативният работник от наблюдението.

— Сам ли е бил в колата? Има ли други пострадали?

— Нищо повече не знам.

Шофьорът препускаше с такава скорост, че Ковачев си помисли дали няма опасност и те да последват Маклорънс. Все още от време на време насреща им профучаваха коли, които се завръщаха в Златните пясъци или във Варна. По начина по който вземаха завоите и не гасяха дългите светлини, можеше да се предположи, че повечето от шофьорите биха предпочели тази нощ да не срещат органите на КАТ.

На един от завоите, на който гумите отново изпищяха зловещо, се появи за миг следващата криза на шосето и там някой размахваше светлинка. Шофьорът намали скоростта. Зад следващия завой се мярна силуетът на едър мъж, който държеше електрическо фенерче, а малко встрани стояха наредени една до друга колата на КАТ, санитарната линейка и тъмна волга. Колата спря, Ковачев изскочи и веднага бе заслепен. Но само за миг. Мъжът наведе надолу лъча и се представи:

— Бай Драган, пазачът на пионерския лагер. Вие сигурно сте от милицията. Другите са вече долу. Вървете след мене, знам как да минем между камънака.

При строежа на шосето тук бяха разсекли скалистия хълм и излишните камъни ги бяха нахвърляли по ската. Пътека нямаше и в нощта, на светлините на фенерчетата, макар и водени от бай Драган, те с голяма мъка успяха да излязат на тревистата поляна, на която се бе проснал плимутът.

Насъбралите се мъже му се представиха: лекарят на курортната поликлиника доктор Миладинов, който бе констатирал смъртта, капитан Савов от КАТ с двама експерти, вече огледали, фотографирали и екипирали местопроизшествието, и оперативният работник от наблюдението. Те всички си бяха вече свършили работата и сега чакаха нарежданията на „началството от София“.

Ковачев дръпна встрани оперативния работник.

— Точно как стана, не видяхме. Следвахме го на 300–400 метра. А той се преби тъкмо на завоя, дето няма такава видимост. Някакъв трясък чухме, ама в момента не му обърнахме внимание. Едва след като излязохме на откритото и видяхме, че го няма, решихме да се върнем. Бяхме отминали почти километър. Открихме го по светлините долу и по… изкъртения парапет.

След това запита кой бе съобщил за злополуката. Оказа се, че пръв все пак бе позвънил в милицията не оперативният работник, а пазачът на пионерския лагер. Сега той чакаше своя ред и смутен от гледката, и горд от ролята си на бдителен помощник. Подире му неотлъчно като сянка го следваше дребничък стар мъж.

— Ето кои е видял злополуката — представи го капитан Савов.

— А бе то…, никой не я е видял, другарю капитан.

— Е, поне я чухте де.

— Чухме. Тъкмо седим с Томата в кухнята и го кандърдисвам за един последен белот, нещо изскърца. Издрънча, па като удари…, и още веднъж.

— В колко стана катастрофата?

— То…, другарю капитан, не се сетихме да погледнем часовника. Ама беше минало бая време от вечерната проверка. Преваляше вече единайсет…

— А вие, докторе, не погледнахте ли часовника, като ви повикаха? — запита Ковачев.

— Погледнах. Беше единайсет и седем минути, когато ми позвъниха.

— А сега извадете трупа. Преди да го отнесете в моргата, бих желал да го поогледам.

Колата, след като се бе премятала по ската, се бе изправила отново на колелата си. Но почти всичките й стъкла бяха изпочупени, калниците разкъсани, вратите смачкани. С лост бяха отворили вратата до шофьора. Оттам сега извадиха трупа на Маклорънс. Макар и окървавено, лицето му бе запазило хладната си англосаксонска красота. Изглежда, смъртоносният удар бе дошъл от волана в гръдния кош, в сърцето.

От десния външен джоб Ковачев извади паспорта. Пъхнати между страниците му, имаше пари. Той ги преброи: на едно място девет банкноти от по сто долара, ана друго — сто и двайсет лева в банкноти от по десет и пет лева. Разлисти целия паспорт. От първата страница, осветена от фенерчето, му се усмихваше мъртвият Дейвид Маклорънс. А под лявата му мишница измъкна от елегантна калъфка голям блестящ пистолет. Разгледа го. Беше някакъв непознат американски модел, вероятно калибър 33 или по-едър. Сети се нещо и пъхна пистолета обратно на мястото му.

— Капитан Савов, заснемете, ако обичате, трупа с пистолета и как аз го изваждам.

Веднага прожекторчето освети мястото и кинокамерата забръмча.

След като обискира най-внимателно трупа, Ковачев нареди да го отнесат в моргата и да го аутопсират. И се пъхна в колата да я поогледа отвътре, да прерови джобовете на вратите, чекмеджетата на таблото.

— Хайдее, още един!

— Какво намерихте? — запита го доктор Миладинов, който надничаше зад гърба му. Откакто намериха пистолета, неговият интерес бе значително нараснал.

— Това, докторе, не е по вашата част — каза Ковачев, като се измъкна от колата. В ръцете си държеше втори пистолет, този път с много дълга и по-тънка цев, която завършваше със заглушител.

Настаниха трупа в носилка. Сега предстоеше той да бъде пренесен горе, но не през камънаците. Бай Драган се нае да ги преведе, макар и заобиколно, но по проходима пътечка.

— А вие отворете багажника и изобщо прегледайте внимателно цялата кола! — нареди Ковачев. — Ние с капитан Савов ще се качим на шосето, хем ще помогнем при пренасянето.

Щом докторът отнесе трупа с линейката, Ковачев взе фенерчето от Савов и започна да оглежда внимателно асфалтовата настилка на шосето. Какво очакваше да намери там?

Оперативният работник от наблюдението му разказа, че към 19.30 часа Маклорънс и Едълайн Мелвил потеглили с колата за Балчик. Пътували сравнително бавно, като за разходка, и никъде не се спирали, с никого не се срещали. В Балчик се настанили на една маса на терасата на ресторанта. Току-що се било свечерило. Недалеч от тях седнал и оперативният работник да изпие една студена бира и да се подкрепи с порция кебапчета.

След половин час, през което време Маклорънс (за голям ужас на оперативния работник, също шофьор любител) успял да се справи с две стограмови водки без мезета и дори без салата, на масата им седнали възрастен, около 55–60-годишен мъж, нисък на ръст, с гола глава, обрамчена от бели къдрици, и голям закривен нос и някаква около 30-годишна дама — фрапантна брюнетка, прекалено силно гримирана, с шарени в розово и синьо на фигурки копринени панталони. Те седнали като при познати на масата, поръчали си вечеря и веднага започнали да разговарят оживено.

Този спокоен момент оперативният работник избрал, за да телеграфира от стаята на управителя на заведението и да „поиска подкрепление“ за проследяването на новите двама. Но кои са те, той така и не бе успял да узнае, макар че колегите му скоро се появили в ресторанта.

Към десет и половина Едълайн Мелвил заплатила консумацията и на четиримата и се разотишли. Но старят мъж и двете жени седнали в една друга кола, шофирана от фрапантната брюнетка, и потеглили веднага. А Маклорънс си допил водката (може би са се нещо разсърдили на него) и потеглил около петнайсет минути по-късно. Изобщо, докато тримата пиели само бяло вино, Маклорънс успял да се налее с пет стограмови водки и въпреки това седнал зад волана и потеглил. И може би единственото, с което се издал, че питието му не е било газирана вода, било, че като седнал, ненужно форсирал няколко пъти двигателя, сякаш се любувал на мощността му, палил и гасил дългите светлини и се понесъл с такава скорост, че оперативната кола едва успявала да го следи.

Както се полага при всяко транспортно произшествие, капитан Савов започна да измерва следата, оставена по асфалта от гумите, след като Маклорънс бе натиснал спирачките. Да, той не бе излетял безгрижен като ангелче „при ангелчетата“ и макар и здравата пийнал, бе сторил онова, което е зависело от него, за да се спаси.

Докато осветяваше с фенерчето пътя и помагаше на капитан Савов при измерванията, Ковачев не можеше да освободи мислите си от един въпрос: това обикновена катастрофа на пиян шофьор ли е или нещо друго? И какво „друго“? Всичко говореше в полза на обикновения вариант — и водките, и поведението му преди тръгване, и бясното препускане по завоите, на един от които и бе намерил смъртта си. Но се чуваха и някои други гласове. Защо Мелвил се е върнала с другите, след като те са „двойка“ и са пътували заедно до Балчик? Това, че го бе изоставила да пътува сам, случайност ли е, резултат на някакво скарване помежду им ли е или нещо друго?… И защо катастрофата бе станала тъкмо на най-опасното място по целия път — на най-острия завой, над най-дълбоката пропаст? Втора случайност?… Тук една катастрофа несъмнено би била най-резултатна, най-смъртоносна! Но защо тъкмо тук той е загубил управлението на колата си?

Като стигнаха до началото на спирачната следа, Савов взе да записва измерванията в тефтерчето си. А Ковачев продължи да осветява най-внимателно всяка педя от предполагаемия път на колата. Нещо привлече вниманието му по асфалта. Наведе се и дълго се взира в кръга, осветяван от фенерчето.

— Другарю капитан, я вижте това тук!

Савов също се наведе, взря се внимателно и поклати удивено глава.

— Ще трябва да снемете акуратно асфалтовата покривка и да я дадете за експертиза — каза Ковачев. — Ще можете ли?

— Колко му е, другарю полковник — отвърна му весело, бодро Савов, сякаш не минаваше полунощ.

19 юли, събота

Тази нощ полковник Ковачев успя да си легне рано призори. И макар да беше прочут с това, че „щом помирише възглавницата“, и веднага заспива, още дълго не можа да се успокои. Измъчваха го въпросите, които бе породила тази катастрофа, а гледките от аутопсията на трупа, на която бе присъствувал, не му даваше да се успокои. И когато в предразсветната дрезгавина най-сетне сънят го унесе, не можа да си отспи, „колкото поеме“. Събудиха го и го повикаха да се яви в окръжното управление. Висок гост ги бе зачел. Щом узнал за катастрофата („все пак труп е това!“), генерал Марков взел първия самолет за Варна и скоро той вече го тупаше с мечешката си лапа по рамото.

— И аз реших да се възползувам от съботата и неделята. Хем да ви зарадвам, хем да се надишам на морски въздух. И ето че цъфнах! Е, казвай, с какво ще ме зарадвате?

— Ако едно убийство може да ви зарадва, има с какво.

— Значи, все пак убийство!

— Да, това не е случайна катастрофа. — Разправяй тогава…

— На двадесет и осмия километър по шосето за Балчик има един много остър завой, може да се каже, най-опасното място по целия път. Завоят е изненадващ, почти под прав ъгъл, и завършва с камениста пропаст, дълбока около двайсет метра. Мястото е толкова подходящо за тежка катастрофа, че дори е чак подозрително…

— Добре избрано, казвате…

— Отлично. Но това, разбира се, не е единственото ми основание. Изчисленията показаха, че колата се е движила с около шестдесет мили в час…

— Откога стана циганин, откога ти почерня… Няма седмица, откак се занимавате с тия англо-френци, и виждам, вече сте минали на мили!

— Какво да се прави, другарю генерал, работим по метода на вживяването. Та това прави около трийсет метра в секундата. С капитан Савов тръгнахме назад по спирачната следа да търсим причината за катастрофата.

— Вече ми съобщиха по телефона, че се е скъсала щангата на кормилната система.

— Точно така. Въпросът е, защо се е скъсала на това най-подходящо място. Приехме, че половин секунда е времето за реакция на Маклорънс, явно опитен, макар и пийнал шофьор, и на петнадесетина метра от началото на спирачната следа огледахме асфалта.

— Е, и?…

— Към щангата е имало прилепена магнитна радиоуправляема мина.

Тук генерал Марков изсвири учуден.

— Парчетата й намерихме забити в асфалта на четиринайсет и половина метра от началото на спирачната следа. После ги открихме и по долната страна на двигателя. Мината е била магнитна, защото нямаше следи от механично закрепване. А че е била радиоуправляема, личи не само от някои парчета на радиодетайли, но и от точността, с която е улучено мястото на катастрофата.

— Значи, този, който я е поставил и взривил, е бил някъде наблизо, наблюдавал е преминаването на автомобила.

— Несъмнено. И още нещо, не по-малко важно. Той е притежавал, носел е със себе си магнитната радиоуправляема мина, машинка, която дори в „хиляда и една стоки“ във Варна не можеш да си купиш!

— Така, така… — почеса се по върха на носа Марков. — Радиомината е безспорно доказателство, че убийството е замислено и даже решено още там…, където се продават такива машинки.

— Освен ако си я носят ей така, за всеки случай, ако притрябва, както Маклорънс е носел двата си пистолета.

— Само че тогава това трябва да е една много добре запасена компания.

— Намерихме и предавателя — продължи Ковачев. — Зад обикновения приемник, в арматурното табло. Настроен е на същата вълна. Един клавиш го задействува, друг включва честотата за приемане. Сега я знаем. Прослушва се непрестанно.

— Надявам се, не само вълната за приемане, но и за предаване.

— Нима се съмнявате, че това е предавателят, засечен от нас!

— Щом вие го казвате, мога ли да се съмнявам. Но позволи на грешния си началник да продължи да любопитствува. Защо на този австралийски красавец му е притрябвало да дойде да умре чак в България, кой е свършил тази работа тъй елегантно и… защо, защо?

— Да, тъкмо стана дума. Експертизата установи, че паспортът му не е негов, снимката е залепена допълнително. Ловко, но все пак, познава се. Паспортът наистина е австралийски, визите показват пътуване от Австралия. Но след като не е негов, това е ново основание да допуснем, че убитият е българин.

— Сега пък и вие. След като тъй убедително доказахте, че картичката е купена миналата година.

— Едното не изключва другото. Картичката може и да е ланшна, като условен знак с пейзажа си, а да е написана сега, от него. И шофьорът да го познава като Гошо.

— Нее… познавам аз нашенците. Я го вижте… — Марков разлисти делото, което бе взел от управлението, и намери снимката на Маклорънс. — Този с конската мутра не е българин, не е наша кръв. Никак не ми прилича.

— Или… полубългарин, от майка англосаксонка.

— Може, но какъв смисъл има да гадаем. Мене много повече ме интересува кой и защо го е убил, с каква задача е дошъл този тип с два пистолета у нас. Не един, а два! За да убива ли са му притрябвали, за да се отбранява ли, но явно е имал голяма нужда от тях.

— И пистолетите, и радиопредавателят, и шифровъчният апарат с приставката за ускорено предаване… Та и още нещо. Вие знаете, в паспорта му намерих деветстотин долара и стотина лева. А той е носил отделно и достатъчно чекове. Защо са му били нужни тогава доларите в банкноти? За спекула ли? Или за нещо друго?… Допускам доларите да са били хиляда, а липсващата стотачка да се е превърнала в левчета.

— Даа, бива си го този… Маман. Добре се е бил запасил с всичко, макар че „оня“, дето се е запасил с магнитната радиомина, все пак му е видял сметката! Маман… Не събужда ли някакви асоциации този негов псевдоним?

— Маман значи майка, другарю генерал, а тоя никак не прилича да е на някого майка.

— Хайде сега и вие. Добре де, какво прави тогава онази, дето прилича, Мелвил?

— Никаква реакция от нейна страна, досега не се е поинтересувала, сякаш не знае…

— Или пък именно защото знае!

— Уж му е любовница, пък…

— Или той на нея любовник.

— Не е ли все едно?

— Време е да сте го разбрали, Ковачев. Когато тя е над четиридесетте, а той е по-млад от нея, има разлика.

— Може и да има, но няма да правим сега от това сексуална дискусия я. Същественото е, че по време на катастрофата тя е била вече в стаята си. А знаете ли с кого се е прибрала снощи Мелвил?

— В управлението Петев ми докладва, че с някакъв възрастен мъж. Дъщеря му шофирала. С тях вечеряли в Балчик — каза Марков.

— Именно. Бил търговски представител на американска фирма в Цариград. А знаете ли как се казва това мило семейство?

— Отде мога да знам, след като го усуквате, вместо да ми кажете. Да не е… Рокфелер или Джон Пирпон Морган?

— Не, казва се само Джеремайя Ноумен, а дъщеря му Мишел Ноумен.

— Е, и какво от това?

— Ами това, че… Ноумен по английски значи… никой!

— Никой! Значи…, това е господин Никой!

— Очевидно. Старият господин Никой с Коко, както се бе изразил Маман в една телеграма. А нашите просто са превели фамилното име.

— Браво, това се казва преводачи!

— Същественото в случая е, че старият Никой и Коко, имам пред вид бай Джеремайя с дъщеричката си, са пристигнали тъкмо в понеделник, 14 юли, когато е била излъчена втората радиограма.

— Те, разбира се, също имат алиби?

— Проявявате удивителна досетливост!

Ковачев си позволяваше понякога подобни волности, той знаеше каква „душа човек“ е генералът спрямо хората, които обичаше, и макар и рядко, ползуваше се от това.

— По времето на катастрофата тъкмо са влизали в стаята на хотела си, след като са оставили Мелвил.

— А онзи, Лари О’Конър?

— Седял в нощния бар на хотел „Интернационал“ и пиел коняк уж „Поморие“.

— Тогава остават двамата Гълиган…

— И вие ли, другарю генерал! Уви, ще ви разочаровам. От девет часа тази забележителна двойка е сънувала сънища на праведници. Как мистър Гълиган намира оригинални фасове, а съпругата му му помага.

Генералът изгледа навъсено Ковачев.

— Имам чувството, че нещо не доизказвате, че не ми докладвате, а изпитвате досетливостта на началника си. Но хайде, от мене да мине! Щом всички тия са аут, остава Пешо шофьорчето. Не е ли била мината в черния куфар?

— В кой от двата?

И като направи малка пауза, но генералът не се възползува от нея, Ковачев продължи:

— Версията, че Маклорънс сам е предал мината, с която Пешо го е пратил на оня свят, ми се струва, меко казано, пресилена. Но работата е там, че и Пешо има алиби. От осем и половина той е бил на гуляй с жена си у един приятел и се е прибрал порядъчно пийнал късно след полунощ.

— Хм… Значи всички имат алиби за момента на катастрофата. Ще излезе, че само аз нямам! Как пък един не се случи без алиби! И какъв извод трябва да направим?… Може би, че това не е убийство, че Маклорънс е държал магнитната мина залепена за щангата на автомобила си за украшение! И че тя се е взривила на най-подходящото място сама. Или дядо боже я е взривил! Така ли?

— Така излиза. Ако, разбира се, не допуснем, че има още някой „друг“, за когото ние дори не подозираме.

IV. Маман

Дали тази нощ Едълайн Мелвил спа, кога се събуди, направи ли своята сутрешна гимнастика, не се знае. Първите признаци на живот тя даде към осем часа, когато се обади по телефона в стаята на Маклорънс. След като никой не й отговори, отиде и дълго чука на вратата на съседната стая. Дойде камериерката, отключи й и тя, като огледа стаята и като се убеди не само че любовникът й го няма, но и че не се е прибирал тази нощ, явно разтревожена, се прибра в стаята си. Излезе след не повече от пет минути, явно набързо приготвила се, не дотам нарисувана и издокарана, и веднага слезе при администраторката да пита не са ли виждали Маклорънс. Но тя не знаеше нищо, и наистина не знаеше. Можа само да й съобщи, че ключът виси от вчера на таблото. Това вече видимо развълнува Мелвил. Приседна на най-близкото кресло и запуши нервно. Беше така развълнувана, насаме с мислите си, че наблюдаващият си позволи да я доближи и да се вгледа в лицето й. Стори му се, кой знае защо, че не ревност я измъчва, не тревога за съдбата на приятеля й, а някакъв див, животински страх за самата нея.

След като изпуши и угаси в пепелника цигарата си, видимо поуспокоена, отиде и помоли администраторката да запита в болницата или в полицията (тя така каза) не се е ли е случило нещо с нейния приятел Дейвид Маклорънс. И отново седна в креслото да пуши.

Минаха десетина минути, докато администраторката успя да узнае от курортната поликлиника какво се бе случило. Силно смутена, администраторката я повика и докато й разказваше какво бе узнала, стана права. А тя бе узнала, че снощи към полунощ на един опасен завой Маклорънс е загубил управлението на колата си и е паднал в пропастта, като се е убил. В кръвта му намерили много алкохол. А колата му е тежко повредена.

Мелвил изслуша съобщението със сухи очи, пропусна да каже дори „тенк ю“, излезе бързо и започна да се разхожда нервно напред-назад пред входа на хотела. Седна на една от близките пейки, запали цигара, след две-три всмуквания я захвърли и отново закрачи пред фасадата на хотела. След това сякаш си изясни нещо или взе някакво решение и бързо се запъти към пощата. Там попълни една бланка, подаде я, заплати и излезе. След малко зад преградата влезе наблюдаващият, поговори със служителката и преписа текста на телеграмата.

Марков и Ковачев бяха току-що излезли да се поразходят из парка на станцията, или, както генералът се бе изразил, „да видя свят и светът да види що е звяр“, когато ги догони почти тичешком, възбуден Петев:

— Другарю генерал, разбрах кой е Маман!

— Казвайте!

— Тази…, Мелвил. Преди малко подаде телеграма до Ню Йорк. Подписала се е „Маман“. На английски е…

И той подаде на Ковачев листчето, на което с печатна латински букви оперативният работник бе написал:

— Ню Йорк, Бронкс, Уестчестър авеню 181, ап. 73, Джо Формика — зачете Ковачев. — Морти загина катастрофа колата по-бързо чакам Маман.

— Хм… Морти… — прошепна едва чуто Марков. — Мортимър… Как се казваше оня, дето ирландецът ходеше да го търси по хотелите?

— Мортимър Харисън.

— Така, така… Умрял е Дейвид Маклорънс по паспорт…

— По фалшив паспорт, другарю генерал!

— Така, така, а тя съобщава, че е загинал Морти. О’Конър търси Мортимър Харисън или… в краен случай Дейвид Маклорънс, който трябва да е едно и също лице. И след като намери Маклорънс, престана да търси Харисън. Май че е ясно, нали?

— А тя е Маман! — настояваше на своето Петев.

Ковачев поклати скептично глава.

— Вие не бъдете толкова сигурен. Може да подава телеграмата от чуждо име, както правеше Маклорънс. Макар че вероятно е тя. — Той се замисли за кратко време. — Джо… Формика… Формика нали значеше на латински мравка? Джо Мравката!

— Може би така се казва онзи, Бонифацио.

— Оставете ги вие тия псевдоними. Кой знае какъв полковник Лоурънс се крие зад дон Бонифацио, а Мравката може да е и някой генерал.

Петев машинално погледна към Марков.

— Хайде и вие сега… — усмихна се Марков. — Но един извод можем категорично да направим: че те сега нямат друг предавател и са принудени да използуват официалния телеграф.

— Значи… — Петев почеса брадичката си, — Мелвил няма участие в убийството.

— Вие пък… — махна с ръка Марков. — Може да съобщава, че възложената им задача е успешно изпълнена. А това, което ми прави най-силно впечатление в тази телеграма, е, че е подписана също като шифрованите с „Маман“. Така не се прави, не е професионално. Нима те не допускат, че може да сме ги засекли, да сме разшифровали текста. Защо не го допускат въпреки елементарния шифър, с който си служат?

— А какво ли означават думите в края „по-бързо, чакам“? — намеси се Ковачев. — Закъде се е разбързала. И то след катастрофата. И какво ли чака?

— Или… кого? А какво стана със самата телеграма? Изпратиха ли я?

— Говорих с началника — каза Петев. — Казах му да я задържи малко.

— Добре сте се сетили. Като я получат там, ще знаят…

— Че Маклорънс, че Морти е… морто. И че предавателят не действува вече, че е разкрит. И няма да изпращат повече телеграми. И то тъкмо сега, като узнахме и шифъра, и дължината на вълната на приемането. Може би дори това да е смисълът на съобщението. Забележете… — Ковачев взе листчето с текста. — „Морти загина катастрофа колата“ може да се разбере и като „Морти загина стоп, катастрофа колата“, тоест предавателя.

— И все пак какво да предам на началника на пощата? Той не може дълго да задържа телеграмата.

Марков запали нова цигара, дръпна няколко пъти нервно.

— Да, наистина… А жалко! Смущава ме, че времето минава, а ние все още не знаем целта на идването им тук.

— Да се надяваме, че скоро ще си покажат рогата!

— Ей че го рекохте и вие, Петев! „Да се надяваме“. Нали вече веднъж ги показаха и един труп хвърлиха в пропастта. Следващия път може и да е нещо по-лошо!

19 юли, събота. Вечерта

Семейство Гълиган, както се полага на достопочтени англичани, седнаха точно в осем на запазената им маса. Няколко минути след тях, още не бяха си направили поръчката, в салона влезе Лари О’Конър. Огледа се, сякаш търсеше някого, и макар да имаше достатъчно свободни маси, приближи към семейство Гълиган, поведе кратък разговор с тях, представи им се като някакъв непознат и явно поканен, седна на, тяхната маса. Разприказваха се.

Недалеч от тях сам на маса седеше Петев. Цените тук не бяха като за командировъчните му, а и не беше удобно обедите и вечерите си да представя като служебни разходи. Затова остана на една бира. Сервитьорът го изгледа подозрително недоволен, но не каза нищо. По едно време се появи Дейнов. Седна на масата на Петев.

— Здравейте!

— Бъдете здрав! Видяхте ли ги, седят и си приказват.

— Приказват и си похапват. Сега ще дойде и Мелвил. Проверих, О’Конър е пристигнал със самолета направо от Франкфурт.

— Нещо повече за него?

— Нищо. Паспортът му е издаден в Ню Йорк.

Сред масите се появи Мелвил. Заоглежда се и като зърна двамата Гълиган, махна им приветливо, а те ентусиазирано я заканиха. Още неседнала, и й представиха О’Конър. Веднага започнаха оживен разговор.

— Събраха се — каза Петев. — Този О’Конър търсеше Харисън-Маклорънс, пък намери гаджето му.

— Де да му беше само гадже! Не мислите ли, че е необходимо да я повикаме и да си поприказваме за туй-онуй…

— За какво туй-онуй?

— Ами за… — замисли се Дейнов — за това, че нейният приятел, с когото тя е пристигнала в една кола, е убит.

— При автомобилна катастрофа!

— А тя си ходи, сякаш нищо не се е случило.

— Вие какво сте очаквали, да върже черно ли? Нали направи запитване чрез хотела. Там й обясниха. След обяда я отведоха и в моргата. Дори заплака. Но какво да се прави, злополука, такива работи се случват дори в Австралия.

— Ами двата пистолета, радиопредавателя?

— Ще ни каже, че нищо не знае. Вие да не мислите, че само на вас ви се иска да поприказвате с нея. Но не забравяйте, че това е… Маман. Я погледнете!

О’Конър бе поканил Мелвил и двамата весело танцуваха.

20 юли, неделя

Странна двойка представляваха Ноумен. Той несъмнено бе евреин. Това личеше и по луничавото му лице, и по големия закривен нос, и по косата, носеща останките на рижави къдрици. А ако пуснеше една патриаршеска брада и облечеше съответното расо, направо рисувай от него равин. А дъщеря му приличаше по-скоро на испанка или сицилианка и в краен случай на французойка. Появяваше се екстравагантно облечена, много силно, вулгарно гримирана и почти винаги сама. С баща си заедно ходиха само тогава, до Балчик. Рядко шофираше и много ходеше пеш из комплекса. Като че ли търсеше да срещне някого. Трудно беше да се нарече красива жена, макар че правеше впечатление на мъжете. Само очите й, като се вгледаш в тях, говореха за някаква душевна опустошеност и навяваха страх.

След като се наобядва този път в един далечен ресторант, Мишел Ноумен тръгна отново да се разхожда. Но това не беше спокойната следобедна разходка, облекчаваща храносмилането, а някакъв неистов, уморителен крос, чиято цел сякаш беше да изразходва калориите, натрупани от обяда. Не за първи път Мишел изморяваше по този начин оперативните работници от бригадата за проследяване.

Този път поредното й хрумване я отведе на пристана. В ранния следобеден час летуващите все още спяха и гостите бяха по-малко от лодкарите, предлагащи „лодка за разходка“.

Мишел внимателно огледа всички лодки и главно лодкарите им и спря вниманието си на малка лодка с надпис „Гларус“. В нея седеше изпъчен в позата на културист млад чернокос лодкар. Щом той улови погледа й, Мишел му се усмихна кокетливо. Като видя интереса й, той стана, дръзко се ухили, дори й намигна и започна да прави жестове с полупоклони, с които, според неговите представи, венецианските гондолиери канят младите шведски синьорини в лодката си.

— Хайде, фройлайн, малко на разходка. Шпацирен гевезен… променад. При Чиба пълно обслужване.

Без повече да се колебае, Мишел скочи в лодката, а Чиба я прихвана през кръста и я притисна повече, отколкото е необходимо, за да й помогне. Но и двамата се засмяха доволни, предоволни. Без да се бави, Чиба запали и бързо се отдалечи от брега.

21 юли, понеделник. Сутринта

Генерал Марков събра в управлението групата, както той се изрази, „на прощален разговор“ — смяташе със следващия самолет да се върне в София. Освен Ковачев, Петев и Дейнов тук беше и Консулов като енергичен и равностоен участник в общата работа.

— Е, думайте, какво ново при нашите хора? — запита Марков.

— Дъщерята се разкарва почти цял час с лодката — отговори му Петев.

— Лодкарят?

— Христо Спиров Диамандиев, известен сред местните гларуси като Чиба. Изгонен преди година от бемефето за валутни спекулации. Сега е свободен рибар, а през лятото лодкар, който предлага на клиентките си „пълно обслужване“… Срещат се за първи път.

— Кои страни е посещавал при плаванията, някои интересни подробности?

— Колегите от Варна се занимават с биографията му и със самия него.

— А в лодката?

— Нищо особено не е забелязано — заключи Петев.

— Вие как мислите, полковник — обърна се генералът към Ковачев, — случайно ли Мишел Ноумен попадна на Чиба или е имало нещо… предварително уговорено?

— Не мога да кажа нищо определено. Както знаете от доклада, баща й проследи Мелвил и през цялото време, докато тя беше с О’Конър в сладкарницата, ги наблюдаваше. Следи ги почти два часа, докато те се разделиха. И веднага отиде в стаята на жената. Стоя там около петнайсет минути.

— С О’Конър да се е срещал?

— Не. Освен дето ухажва усилено Мелвил, за О’Конър нищо друго интересно. Скита сякаш безцелно, излежава се на плажа…

— По моя линия го видях само когато беше с Мелвил — взе думата Дейнов, — но в стаята й още не е влизал. Или поне не сме го усетили. Нали казахте да не държим човек в коридора. Вчера имаше много посещения тази Мелвил: и двамата Гълиган, и Ноумен, дъщеря му също е ходила към този етаж, но Лари О’Конър май още не е правил посещение.

— А тя да е била при него? — запита Марков.

— Едва ли. Макар че… през нощта…, не знам — каза Дейнов.

— Странно…, колко хора са се събрали… — Марков започна да брои на пръсти. Една…, три…, пет…, като броим и Железния вълк…

— Ако той е човек. А по едно време бяха дори шест — обади се Ковачев.

— Да, с убития. Събрали са се толкова хора, а нищо не правят — каза Марков. — Ако прибавим и Гълиганите, стават осем. Макар че тях едва ли ще ги броим.

— Как така нищо! — учуди се Петев. — Един убит, две шифровани телеграми…

— Вие убийството не го бройте, то си е някаква тяхна, вътрешна работа. Едва ли цялата компания се е домъкнала у нас, за да убие Морти. А радиограмите? Разшифровахме ги и какво ни дадоха?

— Да, мина седмица, откакто са пристигнали първите — каза Ковачев. — А това не са агенти, които се внедряват за дълго. Още десетина, най-много петнайсет дена и хайде…, ще си заминат. Кой за Англия, кой за Щатите, кой за по-далеч. А ние все още дори и не подозираме защо са тук.

— То ако е за подозиране, аз имам нещо наум, ама… — Генералът изгледа всички присъствуващи изпитателно. — Но преди да ви кажа, ще ви попитам: четете ли редовно вестниците?

Никои не се обади.

— По красноречивото ви мълчание познавам, че не ги четете. А както беше казал един любимец на полковник Ковачев, тези, които не четат вестници, трябва да бъдат убивани!

— Морално, другарю генерал — не се стърпя Консулов. — Остап Бендер е казал, че трябва да бъдат убивани морално.

— Кандисвам и на морално, все е нещо. Та ако четяхте вестници, щяхте да знаете, че вчера през Босфора са влезли в Черно море два ракетоносни крайцера от Шести американски флот.

— Вие мислите, че има връзка?

— Не ме прекъсвайте, Петев!

— Виноват, другарю генерал.

— А ако си вземете добра бележка от думите ми и започнете занапред да четете редовно вестниците, след два дена ще узнаете, че във Варна ще пристигнат на приятелско посещение кораби от съветския военен черноморски флот. А сега да помислим какво би било, ако цялата тази многолюдна компания се е събрала тук…

В този момент иззвъня телефонът и Марков взе слушалката.

— Слушам… Да, аз съм… Така…, така… Разбрано. Вие чакайте там, не предприемайте нищо. Сега ще дойде полковник Ковачев. Край.

Генералът постави слушалката замислен, огледа всички присъствуващи и каза:

— Обади се наблюдаващият Мелвил. Вече е десет, а тя още не е излязла от стаята си. О’Конър я е търсил два пъти по телефона, никой не се е обадил. Ключът от стаята й не е предаден, горе е. Идете вие, полковник Ковачев, да видите какво означава това. А… заминаването ми за сега се отлага…

Ковачев взе със себе си капитан Консулов. Последните дни бе имал възможност по-често да работи с него и това му доставяше все по-голямо удоволствие. Не само защото беше изключително енергичен (направо неуморим), инициативен (понякога повече, отколкото е нужно), маниакално пунктуален — не до минута, а до секунда със своя електронен часовник „Булетроник“. Тези качества в такава или по-скромна степен се срещаха у мнозина, бяха характерни за оперативните работници от тяхното управление. Без да ги притежават, те не можеха да бъдат приети там или ако все пак се случеше, оставаха не за дълго. Но това, което го отличаваше от останалите, дори от безупречния във всяко отношение майор Петев, да не говорим за добродушния и малко наивен капитан Дейнов (чиято наивност понякога намирисваше направо на глупост), бе, че Консулов беше остроумен, често злоезичен и далеч невинаги почтителен и възпитан. Присъщата му рязкост на езика сигурно му бе създала много врагове или поне недоброжелатели. Но полковник Ковачев, макар и сам със сдържан език (или именно поради това), ценеше чуждото остроумие и се забавляваше с оригиналните изказвания на Консулов.

За всеки случай се отбиха в курортната поликлиника и взеха със себе си доктор Миладинов. В хотела те мернаха наблюдаващия, но той се направи, че не ги вижда, и след като поговориха с администраторката и я взеха със себе си, изкачиха се с асансьора на тринайсетия етаж. Застанаха пред стая № 1305. В коридора по това време нямаше гости, само в другия му край се навъртаха две чистачки. Консулов почука, после по-силно, накрая заблъска с юмруци вратата.

— Стига, Консулов, ще счупите вратата!

— Дали пък не е…

— Вземете ключа от чистачката — обърна се Ковачев към администраторката.

Тя взе ключа, като им направи знак да останат там, и го предаде на Ковачев. Той го пъхна бавно и внимателно в бравата. Ключът свободно превъртя и отключи. Но преди да влезе, Ковачев спря с жест останалите:

— Вие почакайте тук!

И като докосна съвсем леко края на дръжката с обвитата си в носна кърпа ръка, влезе в стаята и притвори вратата след себе си. Не мина и минута, и излезе, застана гърбом към вратата, сякаш пазеше някой да не се промъкне вътре, и каза на администраторката:

— Чистачките да си гледат работата. А вие слезте долу и… все едно, че нищо не се е случило.

— Как така нищо! Ама все пак случило ли се е нещо?

— Именно нищо! После ще говорим. А вие, докторе и Консулов, елате с мене.

И тримата влязоха, като заключиха вратата след себе си.

Огледът продължи повече от два часа. Първо доктор Миладинов взе трупа за аутопсия, след това пристигна генерал Марков с Дейнов и чак след като всичко бе описано, огледано и фотографирано, Консулов заедно с експертите отиде да състави протокола. В стаята останаха Марков, Ковачев и Дейнов.

Генералът се разположи в едно от креслата и загледа разхвърляното легло пред себе си. На него намериха Мелвил заспала, за да не се събуди никога вече. Из стаята, по стола, на масата имаше части от тоалета й. Върху шкафчето до леглото й сега нямаше нищо. Експертите бяха прибрали спринцовката и ампулата, с която Мелвил се бе инжектирала.

— Картината сякаш е ясна, а?… Била си е поредната инжекция морфин, сърцето не е издържало и… инфаркт. Изводът?… Ако не искаш на четиридесет и две години да умреш от инфаркт, не злоупотребявай с морфина! — Марков се заоглежда, потърси с поглед къде да изтърси пепелта от цигарата. — Тия пък прибраха пепелницата. Дейнов, да предложите нещо?

— Аз ли? Ами… мене тая работа ми се вижда съмнителна. Първо приятелят й уж катастрофира, сега тя… уж инфаркт…

— Не, Дейнов, питам какво ще предложите по въпроса за пепелника. И донесете един!

— Слушам, другарю генерал.

И Дейнов изскочи пъргаво из стаята.

— И вие ли, полковник, сте на мнението на Дейнов, че тук има нещо гнило?

— Както знаете, ключът от стаята, онзи, дето се предава на администрацията, беше пъхнат отвътре в ключалката, поставен вертикално и леко измъкнат. Когато отворих, не усетих съпротивата на избутван ключ.

— Сигурен ли сте?

— Другарю генерал! Специално внимавах при отключването.

— Даа… От това може да се направят доста изводи.

— Аз правя само един. Някой е бил в стаята след настъпването на смъртта, изтеглил е ключа така, че да не пречи, и е заключил отвън със своя ключ.

Влезе Дейнов и постави един пепелник на масата. Марков изтърси пепелта, която бе набрал в шепата си.

— Благодаря, Дейнов. Чакай, чакай… След настъпването на смъртта, казвате. Е да, преди нея той няма как да изпълни тази хватка, разбира се. И няма защо… Ами… че това може да е убиецът!

— Вероятно…, ако е убита! А може и да е случаен, в смисъл просто гост, който е присъствувал на инфаркта, уплашил се е и…

— И има ключ от стаята! — прекъсна го Марков. — Вие проверихте ли, да не би нещо чистачките?

— Не, чистачките не са се опитвали да отключват вратата. Това е… Хикс, който е притежавал ключ, бил е в стаята след момента на смъртта и… вероятно има нещо общо с настъпването й.

— С инфаркта?

— На криминалистиката са познати прекалено много средства за предизвикване на инфаркти, другарю генерал, включително и чрез инжекции.

— Добре, ще видим какво ще ни даде аутопсията. А кой може да е бил този Хикс?

— Лари О’Конър е бил при нея. Той я е придружавал след вечерята. Влезли са към 21.30 часа, но още преди полунощ е излязъл. Бил е при нея не повече от два часа.

— А смъртта е настъпила по-късно, към един след полунощ.

— Не само това. Мелвил се е обаждала по телефона скоро след полунощ, поръчала е да я събудят в осем часа. По този повод администраторката вдигна алармата. Така че, когато той е излязъл, тя е била още жива.

— Могъл е да се върне обаче.

— То се знае. Изобщо, странен е този О’Конър. Щом прояви към някого интерес, и хоп, скоро се появява смъртта. При Маклорънс беше така, сега с Мелвил. Но това още не означава, че той е убиецът.

— Не, но някаква връзка трябва да има. Може би някои друг ги убива именно защото О’Конър установява връзки с тях.

— Странно наистина. Някой друг, казвате. Че кой може да е той? Някой между познатите й.

— Или между непознатите на нас…

— Когото тя е приела около полунощ в стаята си…

— Или сам си е отключил.

— Добре де! — подвикна сърдито Марков. — Или…, или… Да помислим първо за познатите. Онзи, господин Никой, и дъщеричката му Мишел, които я докараха от Балчик…

— Или чудатото семейство Гълиган. Но те не живеят в същия хотел.

— Оня, дето се прави на луд ли?… А може и да е Железният вълк. Ако, разбира се, съществува такъв.

Иззвъня телефонът. Обади се администраторката. Съобщи, че е дошъл О’Конър и търси Мелвил. Питаше какво да му каже.

— Да се качи горе, разбира се.

И като положи слушалката на телефона, Марков каза на Ковачев:

— Долу е Лари О’Конър. Търси Мелвил.

— Интересно! Търси я значи… Какво трябва да означава това?

— Нищо толкова интересно не виждам. Когато един престъпник постъпва правилно, склонен съм да мисля само…, че той е просто умен.

— Вие ще разговаряте с него, нали знаете английски. Аз ще остана… Ние сме от българската милиция, тоест, пардон, от полицията. А вие, Дейнов, влезте в банята. Трима ще сме много! Ще чакате там…, докато ви повикам. И да не пушите!

— Разбрано, другарю генерал.

И Дейнов се скри в банята.

В този момент се почука на вратата. Ковачев скочи и отвори. О’Конър, като го видя, стъписано се дръпна назад, погледна номера на стаята и след това учудено Ковачев.

— Извинете господине, но аз търся мисис Мелвил.

— Заповядайте, влезте!

След известно колебание О’Конър все пак влезе. Ковачев затвори след него вратата и му посочи креслото. О’Конър огледа стаята, кимна си с Марков, но не седна.

— Какво означава това? Къде е мисис Мелвил?

— Госпожа Мелвил снощи се е почувствувала зле. Сега е в болницата.

— Как така зле! Кажете, за бога, какво й е? Аз бях снощи при нея. Нищо й нямаше.

— Очевидно състоянието й се е влошило след вашето излизане.

— Къде мога да я видя…, да говоря с нея? А вие кои сте, защо сте в стаята й?

Преди да му отговори, Ковачев го изгледа внимателно, продължително.

— Ние сме от българската милиция.

— И какво търсите тук? Да не се е случило нещо… по-лошо с нея?

— Какво по-лошо може да й се случи? А вас ще помоля да ни разкажете къде сте били снощи, от осем часа до сутринта?

— В коя болница се намира мисис Мелвил?

— Бихте ли ни казали…

— Не, не бих! Господа!

О’Конър се поклони леко и излезе.

— Не биваше да го питате тъй фронтално — каза Марков, щом останаха сами. — Не е свикнал!

— Не виждам защо да не го питам къде е бил снощи!

— Нали видяхте, не пожела да отговори.

— И това е отговор.

— Защо го излъгахте, защо не му казахте, че Мелвил е умряла?

— Съвсем не съм го излъгал. Казах му, че е в болницата, без да уточнявам в коя част на болницата точно се намира и… даже му казах, че няма какво по-лошо да й се случи. Какво повече може да очаква човек, който не желае да разговаря с нас?

— Хайде, хайде, без извъртания. А ние трябва да решим какво ще казваме на останалите за случилото се.

— Убеден съм, че Хикс вече си е свършил работата тук и повече няма да идва в стаята. Но все пак трябва да сме готови.

Ковачев подвикна към банята.

— Ей, Дейнов, излезте!

V. Умрелият изпраща писмо

Откакто шофьорът Петков се раздели с Дейвид Маклорънс на Варненската гара, наблюдаващите следяха с ненамаляващо внимание всяка негова крачка. При това не бива да се забравя, че той „крачеше“ с таксито си и незабележимото му проследяване струваше извънредно много усилия. И за съжаление този денонощен труд не даваше никакви плодове. Шофьорът или препускаше безспирно — препълненият с курортисти град се нуждаеше от услугите му, а той преизпълняваше плана си, — или когато беше свободен, се излежаваше в къщи, обикаляше магазините с две мрежи в ръце или ходеше по гости с жена си.

Наблюдението беше тъй безрезултатно, че категорично навеждаше на мисълта да го изоставят като безперспективен обект. Ако не беше черният куфар!

След смъртта на Маклорънс при обиска на стаята му те намериха единия черен куфар. Но той беше празен. Или — ако трябва да сме съвсем точни — там имаше само един рапан. От ония, излъсканите, полираните, дето ги продават по сергиите за сувенири. Така ли го беше получил от Петков или там е имало още нещо, което Маклорънс е извадил? Кой беше поставил рапана в куфара и защо? В стаята му не можеха да намерят нищо компрометиращо. Изглежда, и той като древните философи на Елада е носил всичко със себе си — двата пистолета и предавателя с принадлежностите за шифриране — в колата.

Обсъждана беше и версията, че предаденият от Маклорънс черен куфар е бил просто някакъв обикновен подарък от приятели на Пешо в чужбина — от истинския Гошо. Но тя бе отхвърлена, както се казва, с възмущение. За куфар с обикновени вещи не се изпращат картички с условно съдържание и главното, не се прави размяна на еднакви куфари, които да прикриват предаване го. Тук несъмнено се криеше нещо. Съдържанието на черния куфар сигурно беше „необикновено“ и това поддържаше буден интереса на контраразузнаването въпреки видимо спокойния, нормален живот и работа на Петков, въпреки липсата на каквито и да е съмнителни улики в поведението му. Неприемливо бе и предложението да се претърси негласно къщата и да се прегледа съдържанието на куфара. Там винаги имаше много хора и това не би могло да остане незабелязано. И да извикат Петков на разпит, дори на „обикновен приятелски разговор“, не биваше. Оставаше единствената възможност — негласно наблюдение, колкото и да бе трудно. И то продължаваше. Макар и с минимален резултат. В понеделника, в който откриха трупа на Мелвил, Петков застана с таксито си пред входа на хотел „Интернационал“ точно в 12.30 часа и стоя там точно петнайсет минути. Празен. През това време отказа на неколцина клиенти. В 12.45, явно времето на изчакваната среща бе минало, той великодушно се съгласи да качи клиенти и замина за града. Сигурно бе чакал Маклорънс. Какво ли щеше да се случи на тази им среща, ако тя се бе състояла?

22 юли, вторник

Днес курсовете, които правеше Петков, бяха почти изключително между летището и курортните комплекси — най-масовите в този сезон на пристигащи и заминаващи курортисти и най-изгодни за изпълнението на плана.

Към дванайсет докара двама мъже до Международния дом на журналистите и продължи празен към комплекса. Настани се отново пред хотел „Интернационал“ и зачака като вчера. Така, без да взема клиенти, чака от 12.20 до 12.45. Изпуши няколко цигари, излиза извън колата, оглежда се.

Срещата му и този път не можа да се състои. Като мина 12.45 (явно уговорката бе да чака само 15 минути), натовари някакво българско семейство — мъж, жена и две малки деца — с три куфара, които едва побра в багажника, и ги отведе на гарата. След като се разплатиха, Петков слезе от колата и отиде, та се нареди на малката опашка, която се бе образувала пред будката. Зад него застана единият оперативен работник от наблюдението. Като му дойде редът Петков поиска марки за Америка. Залепи ги на един продълговат синкав плик, който измъкна от джоба на сакото си, и го пусна в пощенската кутия на гарата. А оперативният работник си купи едно списание и седна в колата да го чете. Клиенти за таксито се появиха веднага и Петков потегли. А след него и оперативната кола. Наблюдаващият престана да прелиства списанието, взе слушалката на радиотелефона и предаде:

— Докладва албатрос седем. Току-що купи марки за Америка и пусна писмо, дълго, синьо, в пощенска кутия номер 243 в салона на гарата.

— Разбрано — отговори му гласът по радиото. — Веднага ще помолим прокурора за разрешение и щом го получим, ще потърсим писмото.

Марков и Ковачев седяха в стаята и чакаха нетърпеливо. Най-после се почука и влезе оперативният работник от проследяването Стоянов:

— Разрешете да остана, другарю генерал.

— Давайте, давайте! — махна нервно с ръка Марков.

Стоянов му подаде син плик и лист от същата хартия и още два бели листа, написани на пишеща машина.

— Ето, това са писмото и преводът му.

Марков ги пое, сложи очилата и зачете на глас:

— Уилям Монтег, Източна номер седем улица, 89 Ню Йорк, Ню Йорк У Ес А. Такаа. А сега да видим какво пише:

Генералът замълча, погледът му зашари по писмото, сякаш проверяваше всичко правилно ли е прочел, и каза:

— Е, полковник, как ви се струва?

— Даа, бива си го писъмцето. Я дайте и аз да го прочета. Оригинала!

Марков му го подаде и Ковачев зачете внимателно.

Генералът размени няколко думи със Стоянов, похвали го за извършеното и го освободи.

Ковачев прочете два пъти писмото, но и като го остави на масата, не каза нищо. Така под впечатлението на прочетеното и двамата помълчаха, макар че главите им бяха пълни с всякакви мисли и предположения. Но всеки чакаше другия да започне. Марков пръв не се сдържа:

— Казвайте, казвайте какво мислите!

— Не знам защо, но този Морти ми стана нещо симпатичен.

— Чак пък симпатичен! С двата пистолета! Вие кажете за писмото!

— И него си го бива. Поражда мисли и теми за разговори чак до вечерта. Но несъмнено най-силно впечатление ми направи онзи пасаж.

Ковачев взе писмото и отново прочете на глас пасажа за диамантите.

Марков пое превода на писмото, също го прочете и подхвана:

— И което е също работа на Бонифацио, на същия онзи Бонифацио, до когото Маман изпращаше шифровани радиограми и чийто задник се опитва да насоли Морти. Да, диаманти… Звучи като в приказките от хиляда и една нощ. Само че какви са тия диаманти? И къде са? Били у Маман. А защо не ги намерихме?

— Знаете ли, другарю генерал, като препрочитам писмото, у мене възникват разни странни, бих казал, еретични хрумвания…

— Кажете, кажете! Бих желал да ги чуя, дали не съвпадат с моите, които и аз не смея да изкажа.

— Получава се впечатлението, че дошлите тук, или във всеки случай поне Морти и Маман, са от групата на Бонифацио.

— И че той ги е изпратил тук с някакви си диаманти!

— Които по всяка вероятност не си наследство от леля му. А инспекторът Бидли е явно от другата партия. От неговата служба очевидно е и приятелчето Бил. А по всяка вероятност и нашият Морти е работил по-рано при тях… „Ако още не си забравил годините на съвместната ни служба…“

— Може би става дума за войниклък, за отбиване на военна служба… — подхвърли Марков.

— Може. И не това е важното. Морти, усещайки, че има опасност да бъде убит от хората на Бонифацио, за да му „насоли задника“, издава на полицията къде се намират диамантите.

— Така мисля и аз. Само че не забравям и един друг пасаж: „Тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност.“ Тук Морти добре ни е характеризирал!

— Не съм съгласен, че чак хабер си нямаме.

— Вие май вече забравихте, че ние нищо не знаехме за никакви диаманти. Хайде, като знаете толкова, кажете къде са диамантите!

Ковачев загледа генерала, а в очите му святкаха весели огънчета.

— Значи, вие искате от мене, за да опровергая Морти, да ви кажа къде са диамантите.

— Ни повече, ни по-малко.

— Щом така поставяте въпроса, на чест, добре, ще ви кажа, няма да крия. Но преди това искам да споделя с вас нещо, което ми се хвърли в очи по време на обиска.

— Казвайте!

— Това е едно такова наблюдение, малко особено, деликатно…

Ковачев извади от досието един плик със снимки на Едълайн Мелвил и ги разположи артистично на масата. Повечето бяха в цял ръст — как тя сама или с Маклорънс се разхожда из курорта, как седят в сладкарница, как бе намерена мъртва в леглото си и последната — трупът й на дисекционната маса в моргата.

— Вижте я. Не ви ли прави нещо впечатление?

Марков загледа продължително фотографиите, както в скрита картинка се търси грешката. Но само каза:

— Хубава мадама… беше.

— Как мислите, защо Хикс е влязъл в стаята на Мелвил?

— Нали се разбрахме, за да я убие.

— Въпросът ми е само за това ли?

— Разбира се, че това може и да не е била единствената му цел. Може и да е взел нещо. А сега, след писмото, вие мислите, че това са диамантите.

— Очевидно това е. Нали Морти изрично казва, че диамантите са у Маман, а той я охранява. С двата пистолета. Ние въпреки най-подробния обиск не намерихме никакви диаманти. Значи Хикс ги е взел. Но те не са били разпилени, в нещо са били скрити.

— Явно сте измислили нещо, а продължавате да късате нервите ми!

— Вие разгледахте ли трупа?

— Ами… разглеждах го.

— Но не и в моргата, нали. Маман е имала съвсем скромен бюст. А вижте другите снимки. Всяка гърла от порнографско списание би и завидяла!

— Така…, така… — каза замислен Марков. — Вярно бе! Това се прави на Запад. Пък, отде да знам, сигурно и у пас… Чакайте! Значи, за нас, профаните, тя е била просто пищно надарена от природата. А всички ония, които са я познавали от по-рано, са могли да забележат внезапното нарастване на гърдите й. И да си правят съответни изводи от това.

— Това са могли да открият и ония, които са имали възможност освен на улицата да я опознаят и в леглото.

— Намеквате за Лари?

Да, той, разбира се, имаше пред вид О’Конър като човек, който „се навърта“ около Мелвил и вероятно е получил вече възможност да сравнява показния с натуралния й бюст. А щом с пристигането си се насочи към тази двойка, която носи диамантите на Бонифацио, сигурно е достатъчно осведомен и е направил съответните изводи, а може би и действия. Всичко това беше и логично, и твърде правдоподобно. Въпросът е не бяха ли диамантите твърде наивно скрити в променливата геометрия на бюста на Мелвил, така, че всеки средно интелигентен и досетлив човек бързо да разбере „где зарита сабака“, както обичаше да се изразява генералът. А това накратко означаваше: каквото скривалището, такъв и шифърът — за лесно разкриване. А какво можеше да означава това? Те ли трябваше лесно да ги разкрият? Но защо? Или някой друг… Кой? И пак защо?

Ковачев не се реши да сподели мислите си с генерала. В тази постановка имаше нещо оперетно, както и във всички тези Морти, Коковци, Макарончета, в цялата тази компания на дон Бонифацио. Оперетно, ако не броим труповете. Затова се задоволи да каже:

— И за Лари, и за всички, които са констатирали разликата в параметрите на бюста й. Но ако сега, след писмото, можем да приемем почти за безспорно установено, че в страната са били докарани някакви диаманти…

— Стоп! — извика Марков. — Да не би диамантите да са в черния куфар на Пешо шофьорчето, а Маман да е продължавала да разхожда големия си бюст за камуфлаж. А някой да я е убил, без да знае за това?

— Смисъл не виждам, но и това би могло да се очаква — продължи Ковачев. — Диамантите са за мене още митична величина, а труповете са съвсем реални. Ако вече можем да предполагаме защо е убита Мелвил, за нас като криминалисти по-важно е да открием кой е убиецът. Вие знаете, при аутопсията се установи, че смъртта е настъпила от коронастен, вещество, което има забележителното качество при инжектиране да предизвиква смъртоносен инфаркт. А срязаната ампула, която намерихме до леглото, е от морфин. И в самата спринцовка има остатък не от коронастен, а пак от морфин.

— Но тя е била морфинистка. В куфара й намерихме доста ампули от морфин, а и по лявата й ръка имаше бодове.

— Но и експертизата е категорична. В организма й не е бил вкарван морфин поне последните 24 часа. Починала е от инфаркт, предизвикан от коронастен.

— Ясно, ясно, знам всичко това. Убиецът или сам я е инжектирал с коронастен, или ловко е подменил ампулата, та тя сама да си вкара отровата, и след смъртта й е промил тубата, срязал е една ампула с морфин от куфара и е оставил от нея следи в спринцовката. Това вече е за нас: морфинистка, която си бие поредната инжекция, но този път сърцето й не издържа и тя умира. След като взема това, което му е нужно, оставя ключа полупъхнат отвътре и заключва със своя ключ.

— Даа… — каза замислен Ковачев. — Все същото подценяване… Въобще по всичко личи, че там ни имат за балами. И Бонифацио, та дори и Морти… „Тукашните фантета“, та това сме ние с вас, другарю генерал, „хабер си нямат от тая работа“.

— Това, че ни подценяват, лично на мене ми харесва. Но не бива да забравяме, че Морти всъщност е прав. Както сме я подкарали, и аз не виждам никаква опасност за тях.

— А не допускате ли това с диамантите да е някаква диверсия от тяхна страна, ход за заблуждаване спрямо нас?

— Не, не допускам. Преди смъртта си човек не е склонен към диверсии пък и… излиза, че те са разчитали да засечем писмото им, че този път ни смятат за свръхдосетливи. Не, твърде сложно е, за да е и правдоподобно.

— И все пак… той, Морти, не бе говорил с шофьора на таксито. Тогава те не си казаха нито дума, пък и след това не са се срещали. Как му е обяснил тогава кога да пусне след смъртта му писмото? И как Петков с узнал за смъртта? Означава ли това, че между него и тия има някакъв друг канал?… „И старият евреин е тук.“ В телеграмата се казваше „старият Никой“. Дали това непременно е Ноумен?

— Той е, няма кой да е друг. Написано е на носа му! Ами „онова копеле Коко“?

— Другарю генерал! Какво става с вас? Откога минахте на този жаргон?

— Цитирам само писмото. Кой е този Коко? Дали не е той пък Железният вълк? Как мислиш, възможно ли е железен вълк да е и… Коко?

— Защо пък не… в страната на неограничените възможности! Макар че Коко това несъмнено е прякорът в тия среди на Мишел Ноумен.

— Как може за жена да се казва „онова копеле“?

— На английски е „дет бастърд Коко“ — форма, еднакво употребима и за мъж, и за жена. Не е като на български „онзи, онази, онова“. И името на Коко върви след това на „стария евреин“, както на Мишел след Ноумен. А какво ще кажете, не трябва ли все пак да пуснем писмото?

— Вие какво, да не искате да услужим на колегата Бидли? Той нещо на нас да е услужвал? Когато свършим, може и да го пратим. А сега то е писмено доказателство към делото. Диамантите, диамантите трябва да намерим. Един сутиен диаманти са това, не е шега работа!

— И то голям сутиен — засмя се Ковачев. — Ама…, вие значи повярвахте!

— В какво да съм повярвал?

— В това, че диамантите са причината тази прекрасна компания да ни споходи, а не нещо друго, много по-сериозно, нещо, свързано с шифрограми и военни кораби…

— Аз по рождение в нищо не вярвам, дори и в диамантени истории. А вие вместо да се задявате със стария началник, я по-добре ми кажете какво даде графологическата експертиза, какво казват дактилоскопите?

— Картичката, пусната до Петков от Морти, и това писмо са писани от различни хора. Ако приемем, че писмото го е писал Морти…

— Защо пък да не приемем?

— И аз като вас, другарю генерал, не приемам нищо на вяра.

— Нямаме ли друг текст, писан достоверно от него?

— Не. Но писмото сигурно го е писал все пак той. По листа и по плика има негови отпечатъци, както и по картичката. Пък и съдържанието на писмото е толкова характерно…

— Значи, все пак се потвърждава версията, че някои му е написал оная картичка на български и му я дал само да я пусне. Кой може да е това?

— Ама и вие задавате едни въпроси! Може пък да е „онова мръсно копеле Коко“.

23 юли, сряда

Дните на семейство Гълиган минаваха като по разписание: точно в осем часа закусваха в ресторанта на хотела, точно в девет вече се печаха на плажа, точно в дванайсет си тръгваха и точно в един сядаха на масата да обядват. Пак точно в два си лягаха и поспиваха, както се полага на двама англичани на тяхната възраст, дошли на курорт край Черно море. Те така пунктуално изпълняваха програмата си, че никога не се появяваха преди пет, когато пиеха в близката сладкарница своя чай. Така че у всички наблюдаващи възникваше игривата мисъл да напишат доклада си с индиго — да е готов и за следващия ден.

Но ето че внезапно те за първи път нарушиха железния ход на разписанието си. Вместо да отидат на плажа, те се качиха на тринайсетия етаж на хотел „Интернационал“, намериха етажната камериерка и започнаха с жестове и думи да я убеждават. И тук главното действува що лице беше мистър Гълиган. Заведоха я пред стая 1305 и със знаци започнаха да й обясняват, че искат да влязат вътре. Камериерката упорито отказваше да отключи вратата, като към енергичните си жестове прибави няколко пъти, сякаш те разбираха български:

— Не може! Не разбирате ли! Не бива! Забранено е да се влиза в чужди стаи!

Тогава мистър Гълиган й подаде банкнота. Камериерката възмутено я отблъсна. Подаде й втора. Тя пак отказа да я вземе, опита да си отиде. Но Гълиган я задържа с ръка и й подаде трета банкнота. Чак тогава тя се съгласи. Отключи им вратата и тримата влязоха вътре.

Веднага щом се озоваха в стаята на Мелвил мистър Гълиган започна внимателно да оглежда обстановката, без обаче да докосва нито един предмет. През това време камериерката го наблюдаваше, а мисис Гълиган правеше безрезултатно какви ли не опити да отвлече вниманието и. Мистър Гълиган продължаваше да наднича навсякъде, все без да се докосва до предметите. Извади една голяма лупа и заоглежда с нея. С една дума, старият англичанин изцяло изигра мизансцена „Шерлок Холмс прави оглед на местопрестъплението“. Но пепелницата привлече с особена сила вниманието му. В нея имаше три угарки. След старателното им проучване с лупата той грижливо прибра в едни плик пепелта, а в друг — трите угарки. Това бяха единствените предмети, до които се докосна, които си позволи да вземе. Те явно му бяха достатъчни. След това и тримата излязоха от стаята, а камериерката я заключи.

Веднага щом научи за тази акция на семейство Гълиган генерал Марков събра групата и ги запозна с доклада на камериерката.

— Добре все пак, че поставихме оперативен работник на етажа. Виолета Радева, от варненското управление. Като камериерка — заключи той. — Само че не бива да се ловим на евтините му номера, дето се прави на смахнат или, по-точно, на Шерлок Холмс. Поведението му може да е планомерен камуфлаж. Забележете как те, невинната стара двойка, са непрестанно, както сега обичат да казват журналистите, съпричастни в тази история. Разглежда всичко с лупа, прибира фасове, а може целта на посещението му да е била съвсем друга. Например да провери дали определен знак е на мястото си. Или кой знае какво. Този тип все по-малко ми харесва, прекалено дръзко се вре там, дето не му е мястото.

След кратка пауза се обади Ковачев:

— Бих желал да споделя нещо с вас, нещо, което ми се хвърли в очи, макар че… може и да не означава нищо…

— Казвайте, слушаме ви.

— Мелвил не се е докосвала до сапунчетата, които оставя в банята „Балкантурист“. Ползувала е свой, „Нина Ричи“.

— Одобрявам. И аз не бих ги използувал, ако имах от прочутите „Нина Ричи“.

— Един калъп, наченат над ваната, и още пет в куфара й, запас, предостатъчен за двадесетина дена, нали!

— Е, та?…

— Съгласете се, че шест големи калъпа са напълно достатъчни дори за дама, която се къпе по два-три пъти на ден и в чиято баня има и пет-шест вида шампоани.

— Добре, съгласен съм. Казвайте по-нататък?

— А в куфара и има още една обемиста кутия с шест големи калъпа сапун „Рексона“. Питам се за какво й са толкова сапуни, и то от две различни марки, с различен аромат?

— Изследвахте ли ги?

— Естествено. Нищо. Нито едните, нито другите. Дори на рентген ги гледаха, с ултразвук ги просветяваха. Най-обикновени сапуни, макар и от най-скъпите.

— Опаковките им?

— Също. Нито шифър, нито тайнопис.

— Е, дявол я знае, може да е била някаква маниачка на сапун.

— Може, макар че едва ли на две марки. За колекция са малко, за любим сапун — много.

— Разрешете да доложа, другарю генерал — обади се Консулов, — какво става по фронта на господин Никой. Старият Ноумен е ходил на гости на Гълиганите и е останал там повече от час. А дъщеричката му се е прибрала рано в хотела си и не е излизала цялата нощ. Но май че е имала любовно посещение. Има подозрение, че някакъв млад мъж е влязъл в стаята й късно през нощта и… досега не е излязъл, искам да кажа, момчетата не са забелязали кога е излязъл.

— Да не е още там?

— Не. В стаята вече няма никой.

— Тогава… значи са го изтървали.

— Така излиза. Но те твърдят, че това било невъзможно.

— Хм, невъзможно… А старият?

— Излязъл е от хотела след полунощ, към един часа, и веднага се е прибрал в стаята си. Носел е чанта. Впрочем, той със същата чанта е отишъл при Гълиган.

— Нещо повече за този мъж, който е посетил дъщерята? — запита Марков. — За изчезналия? Да не е Чиба?

— Не, не е Чиба. Този бил по-дребен, по-слабичък. Момчетата не са го виждали по-рано.

— Другарю полковник, как мислите — обърна се генералът към Ковачев, — Ноумен и Гълиган от една компания ли са?

— Ако можех да отговоря на въпроса ви, другарю генерал, щях да ви кажа и кой е убиецът.

VI. А–34

Все същия ден

При едно от поредните си пътувания до гарата Петков си купи билет първа класа за влака до София и съответно място в спалния вагон. Как успя сред върховата курортна навалица да се сдобие с тези тъй дефицитни места, си остана негова тайна. А щом сдаде колата на колегата си от следващата смяна, той се прибра у дома си и никъде повече не излиза.

Време имаше достатъчно да се подготвят и наблюдаващите да си осигурят удобно пътуване до София. Консулов не без основание си издействува и той да го придружи. А Марков се качи на последния самолет за София. Уж бе решил да прекара във Варна само „уикенда“, а остана непредвидено още три дена. Сега той не само се завръщаше на местоработата си, но и щеше да се разпореди достойно да посрещнат Петков и да се погрижат, както трябва за него.

За съжаление не можаха да узнаят кой ще пътува в същото купе с Петков. Това вероятно беше някой случаен пътник. Но като се има пред вид колко удобно за „срещи насаме“ е едно първокласно спално купе, все пак беше жалко. Особено когато Петков половин час преди тръгването на влака излезе от къщата си с черния куфар в ръка. А в другата носеше една издута ученическа чанта. Дали нямаше намерение пак да разменя куфари? Или просто ще го остави на човека от купето? Или пък ще му предаде само съдържанието, а куфара ще запази за следващата операция? Така или иначе, дошло бе времето черният куфар отново да се появи на сцената.

Досега наблюдението над Петков (въпреки че работеше като шофьор на такси и бе вечно в движение) очевидно минаваше успешно и незабелязано. Неговото поведение с нищо не бе подсказало той да подозира, че е под наблюдение. За тази му самоувереност и небрежност сигурно не беше без значение, че месеци (а може би и години) преди това той не е бил наблюдаван и отдавна се бе самоуспокоил на тази тема. Изводът, който Консулов направи за негова сметка, след като го „настани в спалното купе“, беше: щом веднъж си се хванал на хорото, никога не се самоуспокоявай, дори и след като се убедиш, че си в безопасност — винаги някой някога може да те ощети!

Нощта мина съвсем спокойно, поне що се отнася до купе № 1, в което пътуваха Петков и непознатият мъж, явно българин. Затова пък в купе № 3 на няколко пъти се чуваха не само възбудени гласове и викове, но прозвучаваха и плесници. Там някакво младо семейство уточняваше впечатленията си от курортните флиртове. Но колчем шафнерът се появеше, за да въдвори тишина, скандалът стихваше.

24 юли, четвъртък

Влакът пристигна рано сутринта. Голямата част от пътниците се втурнаха към трамвайните и автобусните спирки, доста оптимисти се наредиха и на опашката за таксита, а неколцина щастливци бидоха посрещнати е леки коли от близки и роднини. Спътникът от купе № 1 с обемистата чанта се отби до дома си, където вероятно пи само едно кафе и смени чантите, защото скоро излезе и потъна в Съдебната палата. Без всякакви усилия стана ясно, че това е един от видните софийски адвокати, който след варненските си подвизи по едно голямо наказателно дело бързаше да успокои с присъствието си клиентите по чакащите го бракоразводни дела.

Бавно, сякаш без желание или като човек, който не си е доспал, един от последните от вагона слезе и Петков, пак с черния куфар в една ръка и чантата в другата. Без да се колебае, той се запъти към багажното отделение на гарата. Поогледа доста внимателно касетките и уверено избра една свободна. Положи в нея куфара, набра шифровата комбинация, пусна монетата и затвори вратичката, като се ослуша да чуе изщракването на автомата. След това отиде в бюфета и си поръча две големи баници и купа кисело мляко. Разположи се сам на една маса и заяде с апетит.

Консулов, който тази нощ изпуши почти кутия, бе не по-малко гладен. Но той остана край багажното отделение. Какво трябваше да направи? Разбираше, че сега на него се бе паднало да решава. Но какво?

В службата им е така — могат да минат дни, седмици, понякога месеци, да не споменаваме за години. И нищо! Скука до затъпяване, нервите ти да са яки. И се ядосваш на бездействието си и на безполезността си. И изведнъж, именно изведнъж и най-неочаквано, въпреки дългото чакане, като мълния блясва „случаят“. За секунди ти си длъжен да решиш, да действуваш. И ако не съумееш да уловиш мига, да намериш правилното решение, после ще има да съжаляваш за пропуснатия шанс, да слушаш упреците на началството и на колегите. И то в най-добрия случай, защото… „после“ може и да няма! Изпуснатите секунди може да ти струват живота!

Оставянето на куфара в багажната касетка на гарата несъмнено беше многозначителен факт. Петков не бе го носил от Варна в София, за да постои в касетката и да го върне обратно. С него щеше да се случи нещо. И то сега, може би след секунди! Консулов беше достатъчно опитен и предпазлив и наблюдаваше отдалеч събитията. Той не можа да види номера на касетката (да не говорим за поставянето на шифровата комбинация от вътрешната страна на вратичката!), но точно запомни мястото. Едва по-късно, когато си позволи да запита нещо служителя от багажното отделение, видя, че това е касетка № А–34.

Най-вероятно беше по някое време (след минути, часове или дни) да се появи някой със същия такъв черен куфар, който знае или тепърва ще узнае от Петков шифъра и ще смени куфарите. С една дума, ще се повтори варненската история, но този път не в такси, а на гарата.

Втори вариант (кой знае защо, той изглеждаше на Консулов по-малко вероятен) допускаше непознатият да се появи без втори черен куфар и само да вземе оставения. Сам или… заедно с Петков.

Можеше, разбира се, и Петков да се появи по някое време съвсем сам и да си вземе куфара. Но в този случай не беше ясно защо е необходимо да го оставя в касетката?

А какви възможности имаше Консулов?

В този момент се появи единият от варненските наблюдаващи. Сменил го бе софийският му колега. Слава богу, станаха двама. И възможностите им сякаш се удвоиха. Но това не помогна на Консулов да реши какво трябва да предприеме. Пък и не си позволяваше да позвъни на генерал Марков. „Сам се натисна да идваш в София, а сега не знаеш какво да предприемеш!“ Виж, ако сега в София беше полковник Ковачев, на него може би щеше да позвъни.

Едната, най-простата и най-безотговорна позиция беше да изчака — все някой някога ще дойде и ще прибере куфара. Задачата на момчетата беше да наблюдават. И нека си наблюдават. А ти?

Куфарът сега беше „в ръцете им“. Те можеха с разрешението на прокурора и със съдействието на гаровото началство да отворят касетката и да се запознаят със съдържанието на куфара. Но…

Ако в този момент се появеше Петков?… Е, играта щеше да свърши, щеше да последва разпитът. Пък и това можеше да се избегне лесно. Та нали го следяха, можеше да бъдат предупредени за идването му. Много по-опасно беше, ако внезапно се появеше „другият“, неизвестният, и ги завареше как прибират „неговия“ куфар. Тогава той щеше да се скрие и те просто нямаше да узнаят дали въобще съществува този „друг“, за когото е бил предназначен черният куфар. Да, те можеха сега да пропуснат изключителната възможност да се запознаят със съдържанието на куфара или пък да провалят случая.

Е, ако не се решаваше да пита, то да докладва поне беше длъжен. И позвъни на генерала. Марков, макар и толкова рано, бе вече в кабинета си. След като изслуша мълчаливо Консулов, той, без да се замисля много, отсече:

— Нищо да не предприемате! Само ще наблюдавате. Но най-зорко! Съдържанието не ме интересува чак толкова. Виждали сме какви ли не пратки. Важното е кой ще го вземе. И щом бригадата се попълни, вие сте свободен. И след известно колебание добави: — За днес.

След като изяде и трошичките на баницата, Петков излезе пред гарата, извади цигара, но не я запали, а я скри обратно в пакетчето и се качи в трамвая. Слезе на халите, отиде в градската агенция на „Балкан“. Опита се, но не успя да си купи билет за самолета за Варна. За днес всичко беше разпродадено. А тук връзки явно липсваха. Но без да се отчайва, той се качи на автобус № 284 и скоро се озова на аерогарата. Там обиколи няколко гишета, влиза нахално в канцеларии, нещо, изглежда, послъга, но скоро държеше билета в ръка. Там, където не достигнаха връзките, явно сработи късметът на Петков. Така той успя да купи мястото, освободило се от някой неявил се пътник, и скоро се носеше във въздуха. Единственият му подвиг в София остана, че тъй качествено се справи с двете банички. И че остави на гарата черния куфар.

Ако за Петков днес беше щастлив ден, не би могло да се каже същото и за Консулов. Не повече от пет минути след като той предаде на оперативния работник „обекта“ и замина за дома си да се обръсне и да се изкъпе, в салона на багажното отделение се появи среден на ръст и на възраст невзрачен мъж, който се огледа бегло, без да се хвърля в очи, но достатъчно внимателно. Наоколо нямаше никой. Изобщо тези автоматични багажни касетки не вдъхваха особено доверие на хората. Бай Ганьо не бе доверил дисагите си на професор Иречек, та правнук му на някакъв си тенекиен сандък ли, дето кой знае как се отваря, ще се довери?! Затова повечето стояха празни и салончето пред тях пустееше.

След като непознатият се увери, че всичко е о кей, набра уверено цифровата комбинация, отвори касетката и взе без особени емоции куфара. Не се оглеждаше, но можеше да се забележи, че „държи под контрол“ обстановката край себе си. На паркинга край гарата отключи едно тъмносиньо жигули номер АГ 03 72, сложи на задната седалка куфара и потегли. И то направо в къщи, явно не влизаше в намеренията му да се разхожда из града. Така бе установено, че той живее в квартал „Лозенец“, на улица „Бреза“ № 9. Това беше малка къщичка на един етаж с таван, стара, прастара, оставена на доизживяване сред малко буренясало дворче, оградено от двете страни с висока дървена ограда. Другите две страни образуваха калканите на високи кооперации. След, това не бе трудно да се установи, че човекът, който прибра куфара, се нарича Георги Михайлов Петров и че живее в къщичката сам със съпругата си Ева.

VII. Флирт в самотната лодка

24 юли, четвъртък. Надвечер

Край дървеното мостче на плажа надвечер обикновено е оживено. Летуващите използуват последните възможности за този ден да се повозят по гладкото стихнало море и свободни лодки мъчно се намират. Този път имаше само две, а няколко двойки курортисти се разхождаха по пристана и все още не можеха да решат въпроса, дали да се повозят или да направят своя „променад цу фус“. Сега и лодкарите кротуваха равнодушни — дали защото бяха просто уморени или и на тях им бе омръзнало това разхождане край плажа с чужденци, които не знаят и две думи български? В едната от лодките седеше Чиба и пушеше. Той зърна нещо по кея и за миг се оживи. Идваше Мишел Ноумен и кокетливо му махаше. Чиба скочи, покани я видимо зарадван, подаде й ръка, като не пропусна да я поприхване през кръста, докато я настаняваше. Но когато посегна да запали мотора, Мишел хвана ръката му и му посочи веслата. Чиба послушно седна насреща й, грабна веслата и започна енергично да гребе.

Лодката с Чиба и Мишел Ноумен скоро се отдалечи. Поради здрача и разстоянието не се виждаше съвсем ясно какво става там, но личеше, че двамата флиртуват. Мишел искаше тя да поеме веслата, Чиба я дразнеше, като не й ги даваше, и току я поопипваше. И двамата усилено жестикулираха. Мишел бръкна в чантата си и подаде нещо на Чиба, изглежда, пари.

Бинокълът, с който оперативният работник наблюдаваше сцената, беше само шесткратен и поради здрачаването не се виждаха подробности. Вторият наблюдаващ се обади по радиотелефона и доложи за обстановката. И двамата се бяха скрили в едни храсталаци сред дюните в края на плажа.

Веслата сега бяха отпуснати във водата, а Чиба и Мишел седяха един до друг прегърнати. Изведнъж стана нещо. Чиба блъсна грубо Мишел. Тя посегна сякаш да го удари, но Чиба даде силен тласък с веслата, лодката се дръпна напред, Мишел политна и се отпусна на задната седалка. Чиба бързо обърна лодката към брега и започна да гребе с все сила, сякаш се спасяваше от нещо преследващо го. Гребейки все така енергично, той стигна пристана. Още лодката не бе съвсем спряла и от нея изскочи Мишел. Спря за миг, изгледа продължително лодкаря и си отиде.

По същото това време, когато флиртът в лодката кой знае защо прекъсна тъй внезапно, на не повече от километър се разигра една друга драма с много по-голямо значение за изясняването на случая. И ако събитията в лодката се бяха развили не според желанията на Чиба, то те все пак му предлагаха и едно предимство — абсолютно алиби.

Стаята на семейство Гълиган се намираше на партерния етаж на един от малките хотели, разположени сред гората. Когато излизаха, те акуратно заключваха вратата и предаваха ключа на администраторката. Но редовно забравяха дори да притворят вратата към терасата. И сега, докато почтените курортисти се разхождаха из алеите на комплекса, водени от слабата надежда да си възстановят апетита за вечерята, някакъв мъж се бе вмъкнал в стаята на семейство Гълиган. И тук благодарение на здрача (а гостът кой знае защо не бе запалил лампата) не беше ясно нито кой е влязъл, нито какво прави там. Дали само оглеждаше обстановката или просто се „мотаеше“, но надникна в гардероба, после под креватите. По всичко личеше, че търси нещо.

По едно време се зачу някакъв подозрителен шум откъм терасата. Мъжът се ослуша и бързо се скри зад една завеса. През отворената врата на терасата влезе крадешком този път Лари О’Конър. Щом се озова в стаята, спря, затаи дъх, започна да се оглежда и да се ослушва дали вътре има някой. След като се увери, че е сам, започна по-свободно да изследва помещението. Отваря и затваря чекмеджетата на малкото бюро, прегледа внимателно двата куфара. Като свърши с тях, премина към гардероба. Отвори го и започна да претърсва дрехите в него. В един момент той съзря (бяха вече запалили лампите из алеите и светлината им, макар и далечна, достигаше до стаята) носовете на чифт мъжки обувки да се подават иззад завесата. „Това просто обувки, оставени тук ли са, или има някой в тях?“ Инстинктивно той посегна да дръпне завесата. Но това беше последната му мисъл. Още миг, и той щеше да види кой го е изпреварил в стаята, но не успя — страхотен удар по главата с някакъв твърд предмет го просна безжизнен на пода. В съзнанието му блесна синьо-бяла светкавица и настъпи мрак. Мъжът излезе иззад завесата, прекрачи го, без да се интересува от състоянието му — уверен в удара си, безразличен жив ли е, — и през терасата си отиде тъй незабелязан, както и бе влязъл.

Не минаха и десетина минути и от същата алея се появиха двамата Гълиган. Но не влязоха през вратата на терасата, а през входа на хотела. Взеха ключа и се понесоха все така подръка из коридора. След по-малко от минута мистър Гълиган тичаше към администраторката и викаше уплашен:

— Мис! Мис! Елате! В стаята намерихме труп! Убит е мистър О’Конър!

Подир него дотича и мисис Гълиган.

VIII. „Това е убиецът!“

25 юли, петък

Не прекалено рано (за да е все още възпитано), но не и вече късно (когато е отишъл на плажа) Ковачев изпрати с една кола Петев, за да покани най-учтиво мистър Гълиган на конфиденциален разговор. Създалата се обстановка благоприятствуваше една непринудена беседа, която, без да се смята за разпит, можеше да позволи на Ковачев да се запознае лично с едно от действуващите лица, и да изясни някои въпроси. Така поне се надяваше. Пък и предлагаше възможност да поупражни своя английски и да го сравни с лондонския на мистър Гълиган.

Петев въведе Гълиган и си излезе.

— Заповядайте, господин Гълиган — посрещна Ковачев госта си до вратата и му предложи едно от креслата. — Седнете.

— Добър ден, сър — усмихна се Гълиган и се настани удобно, като за дълъг и приятелски разговор.

— Поканих ви да ни посетите, за да изясним с ваша помощ някои въпроси.

— Много се радвам. И аз исках да се срещна с представители на българската полиция, но все ме възпираше моята съпруга.

„Ето една жена със здрав разум“ — помисли Ковачев, но каза:

— Така ли. Интересно. Надявам се, ще ми кажете защо сте искали да се срещнете с нас…, след като изясним обстоятелствата около снощния инцидент във вашата стая.

— С най-голямо удоволствие. Бяхме със съпругата ми на разходка и като се прибрахме, аз бях още в коридора, заключвах вратата, изплашеният вик на моята съпруга ме накара да изтичам. На пода лежеше мистър О’Конър, адвокат от Ню Йорк, с когото покойната мисис Мелвил ни запозна неотдавна. След като се убедихме, че е ударен в главата, и двамата изтичахме до администраторката и уведомихме властите за произшествието.

— Посещавал ли ви е друг път О’Конър?

— Да, един или два пъти.

— А за днес бяхте ли се уговорили, очаквахте ли го?

— Не. Но после узнах от администраторката, че ни е търсил, докато сме били на разходка.

— Друг някой да ви е търсил или да сте имали уговорена среща за това време?

— Но моля ви се, как е възможно! Ако бяхме се уговорили, нямаше да излезем да се разхождаме. А дали ни е търсил?… Не ми предадоха.

— Справедливо. Как тогава си обяснявате присъствието на О’Конър във вашата стая?

— Ами… влязъл е през вратата на терасата. Това никак не е трудно…, ние сме на партера…

— И все пак странно…, неканен…, през терасата…, дори за един не дотам добре възпитан американец, не мислите ли? Ще се съгласите, обстоятелството, че живеете на партера, не е достатъчно, за да оправдае постъпката на О’Конър. А какво ще кажете за другия?

— Кой друг?

— Вие да не мислите, че О’Конър сам се е ударил по главата?

— Е…, това едва ли. Не. Не мисля.

— Да, малко вероятно е сам човек така качествено да се удари по главата. Тогава?

— Тогава… другият може да е влязъл също през терасата.

— Може, това чертае само едната алтернатива!

— Или през вратата на стаята добави някак машинално Гълиган.

— Преди или след влизането на О’Конър?

— Какво искате да кажете, господине?

— Само изброявам алтернативите. Не ми се вярва да сте влезли заедно.

— Това не. Мога да ви уверя, че го заварих в стаята.

— И какво му казахте, като го заварихте?

— Как си позволявате, господине! Какво може да каже човек на един убит?

— Вие сигурен ли сте, че О’Конър е убит?

— Но той лежеше безжизнен. Нима не е умрял?

— Да се върнем на въпроса ми. Как си обяснявате присъствието на О’Конър във вашата стая, влизането му през терасата във ваше отсъствие?

— Ами… сигурно е искал да ни почака…

— Така ли? На тъмно! У нас поне не е прието да се влиза неканен в чужда стая…, освен сред някои определени среди. Нима О’Конър, този адвокат от Ню Йорк, е принадлежал към тия среди?

— Не, не допускам. Впрочем, кой знае, та ние се познаваме толкова отскоро. Пък и янки е…

— Значи, все пак допускате. Кажете тогава с каква цел е влязъл той във ваше отсъствие?

— Не знам, ей богу…, не знам. Пък и… питайте него, ако е жив, искам да кажа. Не знам нито защо може да е влизал, нито кой го е ударил.

— Не мислите ли, че този, който го е ударил, е влязъл в стаята ви със същата цел?

— Каква цел?

— Това вече очаквам вие да ми кажете. С каква цел може някой злонамерено да влезе в чужд дом?

— За да вземе нещо…, за да провери нещо… или за да остави нещо.

— Ето, виждате ли. И какво установихте?

— Нищо не е вземано, нищо не е оставяно… и не мога да си представя какво го е интересувало.

— „Ги“, мистър Гълиган, „ги“, а не „го“ е интересувало. Значи, извършената от вас щателна проверка не даде никакви резултати. Така нали? Сиреч онова нещо, за което двамата са влизали, те не са успели да го вземат…, защото може би не са успели да го намерят.

— Прав сте, така излиза. Макар че не мога да си представя какво може да е това нещо. Тези господа вероятно се заблуждават, че нещото се намира у нас.

— Да се заблуждава единият, разбирам, но и двамата… Не ви ли се струва малко вероятно? Не, те сигурно неслучайно са се решили на това все пак рисковано начинание. Значи, вие твърдите, че у вас няма нищо такова, което би привлякло вниманието на „тези двама господа“?

— Не съм в състояние да предположа какво може да е то. Та ние не притежаваме, пък и не носим със себе си никакви особени ценности.

— А защо мислите, че и двамата влезли са мъже?

— Аз… кога съм казал такова нещо?

— Вие споменахте „тези господа“.

— Странно. Единият е О’Конър. А другият… Макар че едва ли една жена може да нанесе такъв удар.

— Има всякакви жени, мистър Гълиган. Но да оставим това. Щом вие не притежавате особени ценности, „онези господа“ може би са търсили някоя… чужда ценност?

— Чужда! Чия… чужда?

— Очаквам това вие да ми кажете. Ех, мистър Гълиган, не ви ли се струва, че вие по-често ми задавате въпроси, отколкото отговаряте на моите. Съмнявам се дали в Скотланд Ярд са толкова толерантни, но ние не сме Скотланд Ярд и аз мога да ви подскажа някои алтернативи…

— Слушам ви с най-голям интерес, сър…

— На мисис Мелвил например. Не ви ли е предала тя нещо преди смъртта си?

— Какво говорите. Не, разбира се.

— А вие да сте взели нещо от нейната стая след смъртта й?

Гълиган рязко се изправи, поморавял от възмущение.

— Господине! Вие ме обиждате! Аз не мога да позволя това!

— Седнете, мистър Гълиган, седнете. Съвсем не искам да ви обидя. Просто изброявам различните възможности… Но вие няма да отречете, надявам се, че сте влизали тайно в стаята на мисис Мелвил след смъртта и.

— Влизах. Но не тайно! И не за да крада!

— А с каква цел?

Гълиган, който беше послушно седнал, сега видимо се смути, поколеба се.

— Знаете ли…, малко ми е неудобно, но все пак ще ви кажа, като на колега…

— Да, слушам ви.

— Вие, изглежда, не ме разбрахте. Казах, като на колега!

— Значи ли това, че вие принадлежите към Скотланд Ярд.

— Боже опази! Аз съм детектив любител, своего рода колега, колега аматьор, но детектив по призвание.

— Сега разбрах. Радвам се, колега. И какво ще ми кажете?

— Мисис Мелвил е била убита!

— Тя умря от инфаркт.

— Тя беше убита. Така, както и нейният приятел Дейвид Маклорънс.

— Той загина при автомобилна катастрофа. Втората по разпространеност смърт след инфаркта… В Щатите и в Западна Европа във всеки случай.

— Да, разбирам ви, дори ви съчувствувам. Вие като представител на българската полиция сте длъжен да пазите реномето на вашите курорти. Тук няма акули, тук няма никакви опасности, човек може спокойно да прекара почивката си. Нали всички хотели и ресторанти у вас се държавни!

— Това няма нищо общо с тези случаи. Да не искате да кажете, че ние сме в състояние да прикрием две убийства заради доброто име на курортите си? Но вие все пак не отговорихте на въпроса ми. С каква цел сте влизали в стаята на мисис Мелвил?

— За да установя кой я е убил.

— И какво, открихте ли убиеца?

— Това вече е ваша задача. Но нещичко забелязах…

— Слушам ви е най-голям интерес. Всяка помощ, дори и от един колега аматьор, е добре дошла за нас.

— Това ме ласкае. И така, убиецът не е българин, той е някой от гостите ви, чужденец. Освен това той е нервен, властен, бих казал, сатрап. Може би дори грубиян. Въобще… крайно неприятен човек. Но глупав. Това е добре, че е глупав. Ще ви улесни при разкриването на престъплението.

Ковачев го заслуша с неподправен интерес. Само как уверено описваше убиеца! Кого ли имаше пред вид? Вживял се напълно в ролята на доброжелателен колега, той го запита:

— А бихте ли ни казали нещо за външния му вид, нещо, по което той може да бъде разпознат?

— Разбира се — отвърна без колебание Гълиган. И той се бе не по-слабо вживял в ролята на Шерлок Холмс. — Не е млад. Във всеки случай над четиридесетте. Вероятно дребен на ръст. Слаб. Търсете го между ниските, съсухрените мъже с жълтеникав, болезнен цвят на лицето, които пушат скъпи английски цигари…

Дали Гълиган не намекваше за стария Ноумен, ако това толкова точно описание можеше да се нарече намек? Тази възможност заслужаваше веднага да бъде проверена.

— Хм… Поразително! А вие познавате ли такъв човек?

— Разбира се, не. Иначе направо бих назовал името му.

Гледай ти! Наистина не знае, не се сеща или не иска да спомене името му?

— А бихте ли ни казали как този дребен и глупав грубиян е убил мисис Мелвил?

— Това не знам.

— А защо я е убил?

— Също не знам.

— Та вие, колега, не знаете най-важното!

— При едно убийство най-важното винаги е самият убиец. Запомнете това от мене! Заловете го по моето описание и той ще ви разкаже останалото.

— Съгласих се с вас. Остава само да ми кажете как сте съставили този тъй пълен словесен портрет на убиеца.

— Всъщност…

Гълиган за малко се замисли, сякаш се колебаеше.

— Не би трябвало да ви казвам, това е моя лична професионална тайна… Но на вас като на колега и преди всичко в интереса на правдата и истината… Пък и… симпатичен сте ми!

— Сърдечно благодаря за добрите чувства и намерения!

Гълиган извади с тайнствен вид един плик от джоба на сакото си и го полюля пред очите на Ковачев, както се размахва мишка, хваната за опашката, пред очите на някой котарак.

— Ето! Ето къде е истинският портрет на убиеца! Погледнете го! Дайте лист, дайте един чист бял лист!

Ковачев извади от бюрото лист хартия и го положи на масата. Той вече се беше сетил какъв „портрет“ ще му покажат. А Гълиган с жест на фокусник изсипа съдържанието на плика — три угарки от цигари без филтър и малко пепел.

— Хм…, значи това е портретът на убиеца, а?…

— Има два вида прояви на човека — започна наставнически Гълиган. — Такива, които той постоянно контролира, направлява с ума си, като говоренето например, и такива, които поради своята малозначителност убягват от вниманието му. Най-характерната и най-разпространената сред неконтролираните прояви несъмнено е пушенето. Затова аз съм се специализирал тъкмо в изследване на останките от пушенето, пепелта и преди всичко угарките, фасовете. Дори събирам материал за малка монография: „Въведение към фасологията“. С помощта на тази най-нова, всъщност създадена от мене, научна дисциплина аз успях да пресъздам не само физическия, но и моралния облик на убиеца. Тези три фаса намерих в стаята на мисис Мелвил. Затова влизах…

Ковачев разгледа внимателно фасовете. Това бяха угарки от цигари „Арда“ второ качество, пакетчета, без филтър. То си пишеше.

— Добре, но как познахте, че убиецът е чужденец? Цигарите са български.

— Колко сте наивен! — засмя се самодоволно Гълиган. — О, не мислете, че той е чак толкова глупав. Той е предвидил вашето умозаключение. Български цигари, значи, българин! И то от най-евтините, даже без филтър. Кой ще се маскира с български цигари? Само чужденец. Но не е само това. Изпушил е за кратко време три цигари, и то в такава обстановка, в която не бих го съветвал да пуши. Значи това е стар, закоравял пушач.

— А моралният му лик?

— Разгледайте по-внимателно фасовете и ще престанете да се подсмивате. Там всичко е написано. По начина, по грубия безапелационен начин, по който са смачкани фасовете, ясно личи, че това е един властен и безцеремонен човек.

— Вие казвахте и че е нисък.

— Само ниските на ръст мъже са такива безцеремонни властници и сатрапи.

— Добре, нисък. А защо глупав?

— Защото само един глупак може да разчита на това да се прикрие, като отведнъж смени цигарите. Български, значи, българин. Нима не е глупаво?

— Наистина! Глупаво е, разбира се. Особено за човек, който пуши скъпи английски цигари.

— Да, английски — отговори с достойнство Гълиган, — и то от най-скъпите. Само на такъв пушач, и то глупав, може да дойде идеята да се маскира, като премине от английски към български цигари, и то от най-евтините, към антипода!

Ех, защо го нямаше сега тук Марков, ей че смях щеше да падне! Щяха да запомнят за цял живот това описание. Той ще му го разкаже, разбира се, ще му даде и превода от магнетофонния запис. Но друго, съвсем друго беше генералът сам да го преживее „на живо“. А сега май беше дошло времето да се сложи край на водевила, пък и да даде един малък урок на този доморасъл Шерлок Холмс.

— Знаете ли, мистър Гълиган, вашата искреност, това, че споделихте с колегата си една ваша лична професионална тайна, ме задължава да ви отвърна със същото, с искреност и аз да споделя една своя служебна тайна. Ето защо съм решил да ви кажа, че аз познавам човека, който е изпушил тези цигари в стаята на мисис Мелвил. Нещо повече, аз присъствувах, аз бях там, когато той ги пушеше!

Гълиган го беше зяпнал със сякаш неподправено изумление. Само дали не се преструваше?

— Само че трябва да ви разочаровам, той е висок, доста пълен, флегматичен тип. И уви, българин. При това е незлобив човек, нещо повече, голям добряк. И съвсем не е амбициозен.

— Ама… вие сигурен ли сте? Да не ми се нещо подигравате?

— Как да не съм сигурен. Та това е моят началник, с когото работим вече петнадесет години.

Сега, докато беше зяпнал от изумление, бе времето да изпроводи този „колега“. Но дали така „просто“ или май следваше да му даде и един малък урок, поне да го постресне, ако не го уплаши, да охлади мераците му да си пъха британския детективски нос там, където не му е мястото.

— А сега драги колега, съм длъжен да ви информирам, че хобито, с което се занимавате, не е съвсем безопасно, не е лишено от своите рискове. У нас поне!

— Какво имате пред вид?

— Имам пред вид това, че освен за разясненията, по който говорихме досега, ние ви повикахме, за да ви съобщим, че за престъплението, което сте извършили в нашата страна, ще следва да отговаряте пред съда.

— Кой? Аз! — извика Гълиган. — За какво престъпление?

— Ами… например… на първо време за даване на подкуп на българското длъжностно лице — продължи все в същия официален тон Ковачев, — камериерката, с цел то да наруши служебните си задължения и да ви пусне в чужда стая.

— Как смеете да ме заплашвате! — развика се още по-възбудено Гълиган. — Ще се оплача на консула на нейно величество!

Време беше да го изпроводи. Само скандал му липсваше с този смешен маниак. Позвъни на старшината. Минута време двамата изправени се гледаха право в очите. Гълиган с поглед на изпепеляващо презрение, сякаш канонерките на нейно величество вече бяха застанали на рейд във Варненския залив, а Ковачев — с най-обикновено човешко любопитство.

Когато старшината влезе и застана до вратата, готов да изпълни нарежданията, той му каза:

— Изпроводете господина до изхода на управлението. И после добави на английски:

— А на вас, колега, един съвет: детективствувайте там, на вашия остров, а тук… печете се на слънце, разхождайте се, яжте грозде… И предайте моите почитания на домашния си доктор Уотсън, на уважаемата ви съпруга…

IX. Лари О’Конър

Същия ден

Да, забавен чешит. Въпросът беше само доколко е наистина безобиден глупак и доколко се прави на такъв. И дали зад фасадата на смешните му мании не се крие все пак нещо много по-сериозно. Та неслучайно двама души са рискували да проникнат в стаята му! Защо? Какво са търсили там? Единият си остана неизвестен. Но другият след силния удар по главата бе откаран в болницата с комоцио. За щастие, оказа се, че няма дори спукване на черепа, и той можеше да бъде изписан вече като здрав. Ковачев използува обстоятелството, че лекото му главоболие не бе преминало напълно, и задържа още няколко часа О’Конър на легло. Сега изпрати Дейнов да го доведе за един разговор. А то можеше пак да откаже да дава показания. Нека се надяваме, че ударът е посмекчил характера му.

След като формално установи самоличността и адреса му в Ню Йорк, Ковачев започна разпита:

— Разрешете ми да се възползувам от обстоятелството, че сте юрист, за да пристъпя направо към същината на нашия разговор. Затова ще ви помоля да ми обясните какво сте търсили в стаята на семейство Гълиган в тяхно отсъствие. Уверен съм, че и по вашите закони нарушаването на неприкосновеността на жилището се наказва тъй строго, както и по нашия наказателен кодекс. Ето защо се надявам, няма да кажете, че сте влезли, за да ги почакате, докато се върнат.

— Вие сте удивително досетлив — усмихна се О’Конър, — тъкмо това мислех да ви кажа.

— А вие като американски адвокат би трябвало да сте не по-малко досетлив и сам да дойдете до извода, че аз няма да ви повярвам.

— Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.

— На мене няма какво да помагате. Въпросът е за вашата глава. Следващия удар тя може и да не издържи!

— Ирландска е, дебела.

— Забелязвам.

— Професията ви задължава да сте наблюдателен.

— Слушайте, мистър О’Конър, събрали сме се не да остроумничим, а да изясним вашата роля в една поредица от престъпления.

— Какви престъпления?

— Щом проявите към някого интерес, и той, кой знае защо, умира. Както е тръгнало, можем да очакваме скоропостижната смърт и на господин Гълиган.

— Не ви разбирам.

А не беше ли време за една малка „златарска проба“? Така за себе си Ковачев наричаше онези междинни експерименти в разпитите или въобще във взаимоотношенията му със заподозрените, които като потърквания върху „златарски камък“ и поливането му след това с „киселина“ показваха не само колко „злато“, колко истина съдържат думите, но и въобще колко струва човекът, с когото контактува.

— Имам една приятна новина за вас. Снощи в курорта е пристигнал вашият познат, когото вие така усилено търсехте, Мортимър Харисън от Съединените щати.

— Значи… — О’Конър го изгледа изпитателно — вие сте ме следили?

— Ето тук се заблуждавате, ако мислите, че ние следим всеки наш гост. За това нямаме нито нужда, нито желание, нито пък, защо да не си призная, необходимите сили. Но след като сам се навряхте в очите ни с така да се каже нездравия си интерес към покойния Дейвид Маклорънс и към покойната Едълайн Мелвил, две лица, които бяха привлекли вниманието ни. Но да се върнем към Морти. Той сигурно е ваш приятел, може би дори колега, макар и да не знам в каква ваша дейност. Отседнал е също в хотел „Интернационал“.

Ковачев замълча за кратко. Но О’Конър продължи да го гледа внимателно, без да пророни нито дума.

— Виждам, че не сте настроен приказливо. Вие сте само един курортист, дошъл у нас, за да си почине, да се попече на слънце, който няма нищо общо с редицата престъпления, извършени случайно около него, спрямо хора, към които той проявява жив интерес. Дори не е чувал за Бонифацио. Но готов съм все пак да се обзаложа на един долар срещу един цент, че след като излезете оттук, няма да отидете в хотел „Интернационал“ да потърсите своя познат Мортимър Харисън и да се хвърлите в прегръдките му. Защото знаете, че той и Дейвид Маклорънс са едно и също лице…, вече мъртво лице…

— Вие какво… — каза след кратка пауза О’Конър, — подканяте ме към игра с открити карти?

— Ако сте способен на такава.

— А защо мислите, че тъкмо аз съм способен? Може би… интуиция, шесто чувство?

— Просто опитвам. Или сте способен, или не. Нима няма да е интересно поне да разберем?

— Ами ако ви излъжа?

— Нищо. Ще го преживеем. Няма да ни е за първи път.

— Това е добре. У нас не е прието полицаите да се осланят на интуицията си.

— У нас също не е прието. Макар че и съвсем без интуиция не може.

— Този път вие улучихте. Аз съм готов да ви кажа истината, но… при едно условие.

— Какво е то? Кажете го!

— Е, не избързвайте. Условието, противно на практиката, ще поставя на края.

— Не рискувате ли?

— Нали играем честна игра. Пък и… — О’Конър се усмихна дружелюбно и пипна главата си — без риск не може. И не си въобразявайте, че сте ме трогнали. Животът ме е научил да не се трогвам от полицаи, били те дори комунистически! Главата…, на ударената ми глава трябва да благодарите… Колкото и да е дебела, вие сте прав, следващия път може и да не издържи. А аз много държа на главата си, едничка ми е. Мисля, че ще разберете чувствата ми…

— Напълно, бъдете спокоен. А вашите, ирландските глави апропо наистина ли са толкова яки?

— Така разправят. Лично аз за първи път я пробвам. Но уверен съм, че ако бях видял кой е там, в стаята, черепът ми, въпреки че е реномирана марка, едва ли щеше да издържи. И така, можем да започнем нашия мъжки разговор. Как предпочитате, да отговарям на вашите въпроси или сам да разкажа, каквото зная?

— Разбира се, да разкажете вие. Това ще бъде едно удоволствие за мене. Пък ако стане нужда, добър е господ и време имаме, после ще ви питам и аз.

— Съгласен. Да започнем тогава с целта на моето пристигане тук. Не е за да се къпя в морето ви. И нека това не ви обижда. А за да получа сто хиляди долара. Не се плашете, не от вас, а от дирекцията на Националния музей. Вие вече се досещате за какво?

Но по лицето на Ковачев той веднага прочете, че полковникът и хабер си няма за какво може Националният музей да изплати на един адвокат сто хиляди долара.

— Как!? Нима вашите вестници не са писали!?

— Приемете, че не са писали. Разказвайте така, сякаш аз нищо не знам.

— Но за това всички знаят! Впрочем добре. Преди две седмици, на десети, около полунощ от Националния музей във Вашингтон беше ограбена колекцията най-ценни диаманти. Един от охраната на музея бе убит и един от нападателите остана да лежи на тротоара. Ужасен скандал! Не само защото колекцията се оценява на няколко десетки милиона долара, но и защото с този дързък грабеж нацията се почувствува ограбена с нещо уникално, бе посегнато върху честта й. Обявена бе награда от десет хиляди долара за всеки, който даде някакво полезно сведение следа, и сто хиляди долара за онзи, който посочи къде са диамантите.

— И вие знаете? — запита го Ковачев.

— Знам. Те са тук, у вас. Донесли са ги Едълайн Мелвил и Дейвид Маклорънс, тоест Маман и Морти. Вероятно ще питате как съм узнал. То е малко сложно и необикновено. Накратко, каза ми един мой клиент. По-точно, получих от него писмо. Получих го след смъртта му! Той е, който остана да лежи на тротоара пред музея. Какво да се прави. Аз съм начинаещ адвокат, никой от концерните още не ме е поканил за главен юрисконсулт. Като няма акули, работя с дребните рибки, които невинаги имат долари да си заплатят. Ей така, за пъблисити! Такъв беше и този случай. Бях му помогнал да се откачи веднъж. И той за благодарност ми съобщи, но така че да издаде тайната на гангстерите само когато вече няма да е между тях. В писмото пишеше, че диамантите ще бъдат скрити за известно време в морския курорт „Златните пясъци“ на България, че ще ги носят Мортимър Харисън, който в Атина за маскиране на следите ще вземе паспорта на друг гангстер, на Дейвид Маклорънс, пристигащ от Австралия, заедно с колата му, че с него ще бъде и Маман, бившата любовница на шефа. Това е. И аз реших да си опитам късмета. Събрах всичките пари, които имах, и ви дойдох на гости. Сто хиляди долара са това!

— Защо не съобщихте сведенията, с които разполагате, на полицията?

— Защото, доколкото разбирам от смятане, сто е повече от десет. Защото тогава можеше да разчитам в най-добър случай на десет хиляди долара.

— И какво предприехте, за да получите цялата награда?

— Първо трябваше да намеря Морти, той беше нишката. Диамантите вероятно бяха у Маман, но я охраняваше Морти. А без сигурен тил не смеех да действувам. Започнах да го търся по хотелите. А Морти взе, че катастрофира.

— Защо тогава не известихте полицията?

— Вас?

— Ами… ако не нас, то посолството си.

— Предпочитах да действувам по-сигурно. Тя беше останала сама.

— Сама?

— Така мислех.

— Е, и какво предприехте тогава?

— Какво може да предприеме един мъж към една по-застаряваща красавица? Започнах да я ухажвам и тя… въпреки съмненията ми… подаде…

— А резултатът?

— Нима не се досещате! Аз бях в стаята й…

— Малко преди да умре! И аз бях в стаята й… на другия ден сутринта. И там, мога да ви уверя, вече нямаше никакви диаманти.

— Някой ги е взел.

— Така излиза. Но кой?

— Може би… аз? — усмихна се О’Конър. — Само че защо тогава е трябвало да влизам в стаята на Гълиган?

— Ами… за камуфлаж например.

— И ударът по главата ли е за камуфлаж? Пък и как ще обясните това, че след като диамантите са вече в куфара ми, а вие нищо не подозирате, аз съм дошъл да ви разказвам за тях?

— Да, наистина, защо ни го разказвате?

— Защото сте ми симпатичен.

— И вие сте ми не по-малко симпатичен, но това не е достатъчно основание.

— Ей богу, прав сте.

— Тогава?

— От страх. След смъртта на Маман разбрах, че тя не е сама тук, че има и други бандити, че сам няма да мога да се справя. Затова реших да ви разкрия всичко, което знам, и да помоля за вашето съдействие. Ето, сега е моментът да ви поставя моето условие.

— Слушам ви.

— Свършете си вашата работа, заловете престъпниците, но направете така, че аз да получа наградата. Ей богу, заслужил съм я. И със сведенията, които давам, и с риска, който нося. Обещавате, нали?

— Какво да ви обещая. Та това не ни засяга. Мога само да ви уверя, че ние не сме претенденти за наградата. Мене ме интересуват само престъпленията, извършени в нашата страна. И трябва да ви кажа, че колкото и да сте ми симпатичен, щяхме да сте ми още по-симпатичен, ако не бяхте посещавали стаята на Едълайн Мелвил през нощта, когато тя е умряла.

— Нима след всичко, което ви разказах, вие още ме подозирате?

— Видите ли, и аз знам малко да смятам. На колко казахте са оценени диамантите?

— На не по-малко от двайсет милиона долара. Защо питате?

— Защото това е точно двеста пъти повече от сто хиляди?!

— Аха… А кой ме удари тогава по главата?

— Това вие ще кажете.

— Пак повтарям: слава богу, че не успях да го видя. Но не забравяйте, че Маман не е била всъщност сама. Тук бяха и двамата Гълиган, в чиято стая…

— Вие все още не сте ми казали какво търсихте в стаята им?

— Как какво, диамантите, разбира се!

— И… намерихте ли ги?

— Намерих… — О’Конър отново попипа главата си — ей това!

— Да не би да намеквате, че го дължите на мистър Гълиган?

— А на кого другиго? Кой беше постоянно с Маман! Усетил ме е старият разбойник, че влизам, скрил се е и…

— Любезни мистър О’Конър, трябва да ви съобщя, че по времето, когато вие сте тършували из стаята на Гълиган, те двамата ядяха сладолед в млечния бар.

X. Другарят Петров

24 юли, четвъртък

От гарата Консулов се прибра направо в ергенската си стая. Старият мърморко, хазяинът му, още не бе се събудил и скочи изплашен, като чу шум в апартаментчето. Но щом го видя, легна отново — щеше да спи сигурно до обяд, така той пестеше закуската, пък и практикуваше собствената си теория, че за старите хора най-полезното времепрекарване било спането. Отношенията помежду им бяха, както се казва, повече от хладни. Или изобщо не си говореха, или старецът нещо беше вечно недоволен от него, а Консулов в отговор му подвикваше недостатъчно почтително за напредналата му възраст. И въпреки това хазяинът скрито му се радваше — та това беше единственият човек, който влизаше в апартамента. И сега, макар че не му каза дори „добро утро“, очите му светнаха — сигурно през месеците, докато Консулов беше във Варна, не малко се е измъчвал от своята идея фикс, че ще получи мозъчен удар и никой няма да има в апартамента дори да повика бързата помощ, че ще си умре така самотен.

Във влака, на гарата Консулов беше гладен и недоспал. И мечтаеше как ще закуси с една купа горещо мляко и две кифли в кварталната бозаджийница и след това ще си отспи до насита. Така беше, докато очакваше, че целият му ден ще е зает с това шофьорче. Но сега, като остана свободен, преминаха му и сънливостта, и гладът. Подреди поизоставената си стая, изчисти прахоляците с прахосмукачката. През това време бойлерът се бе сгрял (хазяинът го включваше веднъж в седмицата) и той се изкъпа с такова настървение, сякаш от лани не се бе мил. След това излезе да се поразходи по улиците и из парка.

Какво ли щеше да се случи, като се яви утре при генерала? Или щяха да го върнат във Варна (най-вероятното), или щяха да го оставят в старата му служба (най-неприятното), или да му възложат (тъкмо е тук) да се занимава с „неговия човек“, с шофьорчето и черния му куфар. Искаше му се да продължи да работи с тази знаменита двойка Марков — Ковачев. Не че беше поклонник на знаменитостите. Те по-скоро го настройваха критично или поне скептично. Но за Марков бе слушал легенди и макар че не се кланяше на легендарни личности (той изобщо не се кланяше!), все пак му бе любопитно да види какво е оцеляло след 35 години от някогашните идеали. Защото вървеше мълва, че при Марков те са се запазили непокътнати — не само идеалите, но и куражът да се бори за тях.

С Ковачев положението беше много по-ясно и по-просто. Това беше един високо културен, образован и интелигентен човек — три качества, които Консулов не притежаваше в достатъчна степен, но които ценеше над всичко. Той не понасяше да се подчинява на хора, за които не беше убеден, че го превъзхождат, особено с интелектуалните си качества. И не се примиряваше с това, че обикновено, поне според него, началствата му бяха именно такива, както казваше той — недостига на мозъчни гънки компенсираха с повече звезди. Това му създаваше много неприятности в службата. Но той нито се плашеше от тях — беше им свикнал, — нито ги отбягваше. Но някъде в дъното на съзнанието си бе притаил надеждата, че ще се падне и на него да работи с началство по негов вкус. Май че този път бе сполучил.

Затова, щом като се наобядва солидно след разходката дойде и апетитът, — отби се в министерството. Секретарката му каза, че генерал Марков обядва в столовата, но скоро ще си дойде. И наистина след няколко минути се появи маститата му фигура с голямата глава и рошава, вече побеляла коса, с тежкото дишане на човек, страдащ или от сърце, или от емфизем, а най-вероятно и от двете. Но който въпреки всичко продължава да пуши, и то без да се ограничава.

Щом го зърна, Марков му се усмихна, викна му „Влизай, юначе!“ и без да го изчака, сам влезе в кабинета си.

Веднага затвори двойната врата зад себе си, Консулов зина да доложи, но Марков го спря.

— Чакайте, чакайте! Щом сте дошли толкова рано, ще трябва да присъствувате на церемонията по варенето на кафето. Ограничил съм се, пия само по две, сутрин и следобед, при започване на работата. При моето кръвно и те ми са много, но затова пък си ги правя сам. Ако ще е наслада, да е от собствените ми ръце.

С обиграни, ловки движения Марков напълни кафеварката, добре я натъпка, наля й вода и я включи да заври. След това запали, седна на канапето до Консулов, тупна го по коляното и каза:

— Вие трябваше да се явите чак утре сутринта. Какво сте се разбързали? Да не сте се скарали нещо с жената?

— Не съм женен, другарю генерал. Ей така, доскуча ми да чакам до утре сутринта и се явих. Може нещо да притрябвам.

— Ергенче, а. Като мене, значи. Разбирам ви. Само че вие имате още време, а моето мина…

— Време имам, желание нямам.

— Хм. И за какво сте дошъл?

— Да получа нарежданията ви, някаква задача.

— Затрябвали са ви моите нареждания, колкото на куче велосипед. Вие какво, при мене ли искате да останете?

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Дали не търсите началник добряк, а? Доколкото знам, такава слава ми се носи.

— Справедлив началник търся, а не добряк.

— Справедлив. Много ви се е приискало. И аз, откакто съм се пръкнал, все справедливост търся, но повече бой съм получавал. То търсенето на тая дефицитна стока е свързано с много неприятности, слушайте мене.

През това време кафето бе станало. Марков го разля в две чаени чаши.

— Не се правя на кафански интелектуалец — каза генералът, — но захарта наистина разваля вкуса му.

— И аз съм на същото мнение — добави Консулов.

— Вие нещо да не ми се подмазвате? На погрешен път сте, ако има такова нещо. Не ги обичам аз тия работи.

— Ако знаехте колко аз не ги обичам, сигурно нямаше да ме вземете.

— Я не ставайте дързък!

И след няколко апетитни сръбвания добави:

— Хайде, нали обичам рисковете, нека опитаме. Без туй Минев се отърва от вас, защо да не се възползуваме от случая. Пък като свършим тая история, ще решим за по-нататък.

— За начало шофьорчето ли ще ми възложите? — запита Консулов.

— Ха, късно живеете, капитане. Пешо замина със самолета в 10 и 15 за Варна. Сега трябва да се излежава у дома си.

— А куфарът?

— Никакво внимание на куфара от негова страна. Явно задачата му е била само да го остави. Половин час след като той напусна гарата се появи един тип. Отиде направо към касетка А–34 и без да се замисли, набра шифъра и взе куфара. Те това е!

Консулов не бе очаквал именно такава и толкова бърза развръзка. Макар че не изключваше и подобен вариант.

— Но откъде е знаел този, новият, коя е касетката, какъв е шифърът. Петков с никого не се срещна, с никого не говори. Как е успял да му съобщи?

— Възможности разни. Но не това сега е същественото. Важното е, че знаем у кого е сега куфарът.

— Узнахте?!

— А вие как мислите. Другарят Петров взе куфара, Георги Михайлов Петров. Живее на улица „Бреза“ номер 9. Това е една уличка в Лозенец. И къщичката му е малка, едноетажна, с таван. В нея живее сам с жена си Евлампия Благовестова с девича фамилия Босилкова, но повече известна в махалата като кака Ева. Има и лека кола, едно тъмносиньо жигули, с което се появи на гарата, софийски номер АГ 03 72. А номерът на телефона му е 61–13–11. И работи в едно, знам го… и съм патил от него, но чакай пак да надзърна — Марков разтвори тънката папка на бюрото си. — Да, в Гъ Дъ Къ БУМКъПъ, нещо, което даже нашите от техническия отдел не могат да разшифроват. В клона им „Фина механика“, в цеха за поправка на научна апаратура. И не ме питайте повече за него. Това е, друго не зная. То, другото де, ще бъде вашата задача. Свържете се с другарите от наблюдението, но не им се месете в работата. Общо за техните и вашите резултати ще ми докладвате всеки ден.

Консулов бе поласкан не само че за сега остава да работи в управлението на генерал Марков, но и че му нареди лично той да му докладва ежедневно. Затова реши да му покаже на какво е способен.

Макар че генералът някак с лека ръка отложи за по-добри времена разкриването на загадката, как Петров е узнал за операцията „Черен куфар“, че той ще бъде оставен на гарата, кога, в коя касетка, с кой шифър, Консулов не можеше да освободи съзнанието си от станалия натрапчив въпрос. А от опит знаеше, че започне ли да го измъчва някаква мисъл, не бива да я отхвърля, а трябва да се пребори с нея. Така и сега на път за „Фина механика“ той анализираше всичките възможности.

Едно знаеше твърдо, видял го бе с очите си — от момента, когато Петков излезе от дома си, докато Петров е взел куфара, той не е имал възможност да му съобщи необходимите сведения. Съществуваше някаква съвсем невероятна възможност Петков да е заръчал на адвоката, с когото спа в купето, да се обади от дома си по телефона на Петров. Но да се действува чрез трето лице (явно случаен пътник) беше глупаво, рисковано, ненужно усложняваше нещата. Пък и Петров трябва да е чакал на някакъв телефон до гарата. Иначе от Лозенец той не би успял тъй бързо да се появи. Не, тази възможност трябваше решително да бъде отхвърлена!

Оставаше единственият вариант — те да са се свързали по някакъв начин по-рано, още преди Петков да си купи билет за влака. При автоматичното набиране между двата града това не представляваше никакъв проблем. Когато е решил, че може „да прескочи“ до София и да предаде куфара, който бе получил от чужденеца… Но не, да се върнем още по-назад. Когато е получил картичката, Петков по някакъв начин е знаел, че ще получи черен куфар…, такъв като този, който притежава в къщи. Чрез негласна размяна… Това той е знаел по неизвестен нам начин. И така, да се върнем на по-близките събития. Щом се е снабдил с билет за влака, той е уведомил Петров кога ще пътува, кога ще пристигне и с какъв шифър ще заключи касетката. Момент…, и в коя касетка ще остави куфара! А как е могъл той във Варна да знае, че касетка А–34 ще бъде празна? Разбира се, възможен е и друг вариант — Петров причаква Петков, наблюдава го на гарата и вижда в коя касетка той поставя куфара. Да, това би било една възможност, но нали Консулов лично присъствува и видя с очите си, че когато Петков поставяше куфара, в салончето пред касетките нямаше никой, дори служителят от багажното отделение беше мръднал нанякъде.

И, разбира се, оставаше най-естественият въпрос — защо е било необходимо Петков да остави куфара в багажната касетка? Не е ли било по-просто Петров да го посрещне, да си кажат едно „Как си? Какво ново край морето?“, „Нищо забележително. Като всяко лято. Леля Цонка ти праща този куфар да го предадеш на сина й Минчо…“. И всеки по живо, по здраво да поеме своя път. Да, по този начин предаването е могло да стане най-естествено. Въпросът е, защо не е станало така? А отговорът можеше да бъде само един: Петков и Петров не се познават лично. И още по-точно, не бива да се познават!

В службата за личен състав на клона „Фина механика“ той представи служебното си удостоверение и без да се уточнява, поиска да направи „някои справки“ из делата на служителите. И тъй като помоли за „дискретност и спокойни условия за работа“, миловидната завеждаща, при която често влизаха и излизаха хора, го пусна в хранилището. Там той бързо намери (делата бяха акуратно подредени на рафтовете по личните имена) досието на Георги Михайлов Петров и си преписа всичко, което му бе необходимо, а не заслужаваше да се префотографира. Впрочем, то не беше много. Освен автобиографията и молбата за назначаване и характеристиката от предишната месторабота във Видин делото му беше пълно със заявления за отпуски и много заповеди за всевъзможни похвали и награди. Наградите бяха скромни, по 20 и по 30 лева, но не минаваше година без една или две.

Консулов все още не бе виждал в натура Петров и сега можеше да му се полюбува на снимката, залепена на служебния формуляр. Сериозен, приветлив, умен, би могло да се каже и благороден човек го гледаше от фотографията. Със скромно сведен поглед на човек, крайно благовъзпитан, готов да услужи не само на всеки непознат, но и на мравката път да стори. А автобиографията му беше съвсем обикновена. Роден в Провадия на 4 март 1930 г. от баща занаятчия (дърводелец) и майка домакиня. Имал брат и сестра, и двамата починали като малки. Родителите му също умрели. Първо се учил в родния си град, след това завършил техникума в Русе. Щом изкарал войниклъка, започнал да работи като електротехник в Лом, преместил се вън Видин. Там се оженил за Пенка Сербезова, продавачка в колониал. Деца нямали. През 1972 г. жена му умира от рак на черния дроб. Много тежко посрещнал смъртта й. Мислил дори за самоубийство. Така поне той пишеше в автобиографията си. И решил да напусне и дом, и град, всичко, което му напомняло за любимата съпруга. И без това останал съвсем сам. Продал всичко, което притежавал, и заминал за София. През това време се специализирал по фина механика, станал отличен, високо ценен майстор.

В София благодарение на отличната (би могло да се каже възторжена) атестация от видинското предприятие и главно защото специалистите по ремонт на научна апаратура (колкото сложна, толкова и разнообразна, нестандартна) са дефицитни, бил веднага назначен. И не сбъркали, попаднали, както се казва, на изключителна комбинация на златни ръце с умна глава. Цехът, който преди него много бил затруднен с ремонта на научната апаратура (а за изпълнението на плана той е особено изгоден!), сега си отдъхнал. Нямало уред, който да му се опре. И завалели повишения, премиални, награди. Редовно го избирали за член на ръководството на профдружеството — ту касиер, ту по културно-масовата работа. Макар и безпартиен, смятали да го предлагат за председател на профдружеството.

Тези подробности Консулов узна по-късно, вече от партийния секретар на клона. Опитът го беше научил да не се доверява сляпо на никого, та бил той и секретар на първична партийна организация. И те са хора, всякакви се случват — и кариеристи, и бърборковци. Едва ли можеше да се изведе правилото „каквато партийната организация, такъв и секретарят й“, но предпазливостта винаги бе уместна. За камуфлаж Консулов бе прегледал още няколко дела и основната тежест на разговора им мина „на празен ход“, около лицата, които не го интересуваха. И едва когато секретарят спечели доверието му той се реши да подхвърли и за Петров. Секретарят беше от старата гвардия, от активните борци, и сигурно разбираше от фина механика много по-малко, отколкото от човешки характери. Един такъв навъсен, неприветлив, пестелив на думи. Можеше да му се вярва, че с никого няма да сподели съдържанието на разговора им.

— Това е най-добрият специалист и най-добрият човек в нашето предприятие — каза в заключение секретарят и добави: — И то по всички параметри.

Не по-малко склопен да го хвали бе и милиционерският квартален отговорник. Той възхваляваше и тихия му нрав, и необикновената му отзивчивост и доброта, и че едва ли не единствен той дава безропотно и винаги нощните наряди по охраната. Като слушаше хвалебствията на капитана, Консулов имаше чувството, че са му дали да изяде буркан, пълен с конфитюр.

За жена му отзивите не бяха чак толкова суперлативни. Според кварталния отговорник, тя била много свита и мълчалива жена, гледала накриво хората, чуждеела се от съседките и особено след смъртта на първия си съпруг почти престанала да разговаря с всички. И на отечественофронтовските събрания не ходела, за разлика от Петров. Но главното, което очевидно настройваше капитана против кака Ева, беше нейната религиозност — била фанатична протестантка от сектата на адвентистите, от тия, дето очаквали второто пришествие на Христос и страшния съд. Редовно посещавала всяка събота църквата на „Седмия ден“. Рязката промяна, според сведенията на кварталния отговорник (почерпени от най-осведомените съседки!), у кака Ева настъпила след трагичната смърт на първия й съпруг — алкохолик, когото трамваят прегазил на улица „Граф Игнатиев“ в пияно състояние. Същите съседи разправяли, че след като се омъжила повторно за другаря Петров, Ева малко се поочовечила, но останала все така навъсена и неразговорлива.

Неколкодневното наблюдение вече показа удивителния ред в живота на тази позастаряваща съпружеска двойка. Сутрин той излизаше в седем и половина. От 8.00 до 16.30 беше неотлъчно на работа. През това време жена му или готвеше, или кой знае с какво се занимаваше, но никога не излизаше извън къщата им. Някои покупки правеше той сутрин, преди да отиде на работа, или тя, след като той се върнеше. Вечер гледаха телевизия. И така всеки работен ден. В събота тя ходеше най-редовно на църквата си, а той седеше в къщи или се занимаваше с малката, по удивително добре подредена и поддържана градина. Колата ползуваше понякога сам, в неделя излизаше да се разходи извън града.

Щом започна наблюдението на Петров, веднага бе получено и разрешение за прослушване на телефона му. Но и то не даде никакви резултати. Нито Петров, а още по-малко жена му звъняха някому. На тях също никой не звънеше, освен когато се случеше някой да сгреши. Непонятно беше защо при това положение поддържаха телефонния си пост? Той, впрочем, беше „наследство“, останало от първия съпруг, и досега в указателя се водеше на неговото име.

XI. Диамантите

25 юли, петък

Генерал Марков пристигна в почивната станция малко преди вечеря. На летището го посрещна Ковачев. Но нито в колата, нито докато вечеряха отвориха дума за работата. Едва на раздяла Марков въведе полковника в така наречения генералски апартамент, който му бяха отредили в почивната станция. И там му предаде един пакет.

— Това са вестниците. В тях е описано най-подробно цялото нападение. То всичко си го имало у нас, ама де да знае човек, че трябвало да четем и тяхната преса. Взех ги преди тръгване от БТА, но можах да разгледам само фотографиите. Прочетете ги и елате утре сутринта да си поприказваме. Хайде, лека ви нощ.

26 юли, събота

Да си поприказват можаха едва след закуската, и то не веднага, а когато всички летуващи слязоха на плажа. Това, че беше събота, не играеше никаква роля в живота на станцията. Седнаха на една пейка под сянката на дебел орех. Марков запуши с наслада и рече:

— Е, прочетохте ли ги?

— Прочетох, другарю генерал. Вие сигурно сте се запознали с превода на показанията на О’Конър. Те се потвърждават напълно от всички вестници. На 10 юли малко след 22.00 часа в Американския естествено-исторически музей, до самия Централен парк, е задействувала алармената инсталация. Веднага след това започнала престрелка. Убити са един полицай и един от бандитите. Открадната била колекцията от диаманти в минералогичния отдел на стойност почти 18 милиона долара. Вестниците са пълни с хипотези за авторите на този сензационен грабеж, с упреци към управата на музея за лошата охрана. Ето — Ковачев посочи вестниците, които бе взел със себе си — фотографиите на двата трупа, на самите диаманти, точното им описание с карати и в долари. Правилно ни е информирал и за наградите: по десет хиляди долара за всяко полезно, навеждащо сведение и сто хиляди за онзи, който каже къде са скрити диамантите, който помогнете да бъдат върнати на музея. Всичко е точно така, както ни го описа О’Конър. Ако желаете, мога да ви предам повече подробности.

— Не е нужно. А вие какво сте ми захвалил тоя ваш О’Конър, че ни разправил това, което го пише въз вестниците. Голямо чудо! За диамантите ние вече знаехме от писмото на Морти.

— Не си кривете душата, другарю генерал, нищо не знаехме. А Лари ни отвори очите.

— Брей да му се не види, отворил ни очите. А къде са диамантите, не ни каза, нали!

— Че защо трябва да знае?

— Говорите за него, сякаш наистина сте му повярвали. Не забравяйте, че той може да е убиецът на Мелвил.

— Убиецът е взел диамантите. А ако Лари ги беше взел, нямаше защо да ходи у Гълиган да ги търси, а щеше веднага да офейка. Не, диамантите не са у Лари. Много по-вероятно е те да са в черния куфар…

Марков седеше замислен, пушеше и не отговори, сякаш не бе го чул. Като изчака малко, Ковачев повтори:

— Не допускате ли, че диамантите, които и Лари, и ние, пък и някои други търсят, са вече на сигурно място в София?

— Ами! — сепна се Марков. — Вие, значи, се отказвате от версията си за сутиена.

— Не се отказвам. Но може все пак големият сутиен да е служил единствено за увеличаване на сексапила на Маман.

— А защо тогава не го намерихме в стаята й? Защо неизвестният го е откраднал?

— Наистина защо? Но да не изпускаме и възможността диамантите да са скрити в черния куфар и да са пренесени вече в София.

— Не, черният куфар е ария от друга опера. Пък и логиката. Пешо шофьорчето и Петров са жокери от друга колода карти. Иначе се получава абсурд: че и двамата са завербувани не от друг, а от вашия приятел дон Бонифацио. И то не от вчера! Или пък, ако предпочитате, че цереуто е откраднало диамантите от Националния музей на Съединените щати!

Разговорът около престъплението постепенно заглъхна. И на двамата бе отлично известно от богатия им опит, че колкото и да е полезно да се обсъжда даден случай, да се спори, да се анализират и да се оборват всевъзможните хипотези, идва един момент на логическо пресищане, на мисловно задръстване. Тогава не нови хипотези, а нови факти са нужни. А те не може да бъдат измислени, създадени, те трябва да бъдат изчакани.

Неочаквано генералът зададе на Ковачев своя традиционен въпрос: „Е, казвайте, полковник, какво ново из Космоса?“ Това беше сигнал за промяна на темата, това беше покана към Ковачев да разкаже за своето отдавнашно хоби — звездното небе, вселената. А той разказваше с удоволствие, с вдъхновение, особено на такъв умен, уважаван и обичан слушател. И те, двамата мъже — единият просто възрастен, а другият вече застаряващ, — се хванаха подръка, започнаха да се разхождат из алеите на парка, пренесени като юноши из необозримите простори на метагалактиката.

Ковачев не обичаше да чете белетристика и засищаше естествения си глад за четене с научно-популярна литература. Някога, на младини и докато беше студент, бе изчел като в опиянение класиците. Тогава (пък и досега) негов любим автор, когото той поставяше на върха на пирамидата на човешката мисъл, беше Фьодор Михайлович. По-късно намери място до него и за Алберт Айнщайн. След това настъпи някакво пресищане и той престана да чете романи. И съвсем не се срамуваше от това. На близките си и особено на жена си, голяма любителка на съвременната, най-модерната белетристика, тази си слабост обясняваше така: първо, никой днес не пише с тази сила и искреност, както колосите на класиката; второ, ако е за драми и трагедии, за необикновени човешки съдби, професията му ги предлага много повече, отколкото душата на един човек може да поеме, и то не книжни, а истински, при това обикновено без хепи енд. Драми, при които не можеш да пъхнеш листче между страниците и да отложиш четенето за друг път, за по-добро настроение, а съдби, горчилката на който трябва да съпреживееш докрай. И най-сетне хобито удовлетворяваше ненаситния му интерес да узнае що за свят е този, в който му се е паднало да живее колко е голям, колко е стар и с какви чудесии е изпълнен. Пък и с удовлетворяването на хобито си получаваше някаква естетическа наслада, морално пречистване. След като си си блъскал главата над загадката, къде „това мръсно копеле Коко“ е скрило диамантите и то ли е убило старата любовница на някой си Бонифацио, още по-голямо е удоволствието да се отдадеш на размишления, какво ще се случи с родната планета, когато Слънцето, след като изчерпи водорода си, избухне и се превърне в червен гигант след няколко милиарда години. За него важеше старият виц легенда, че хобито на часовникаря било да си почива от ситнежите на професията си, като изчуква и ремонтира парни котли.

Малко преди да се отправят за обяд в станцията се появи Петев и доложи на генерала, че Мишел Ноумен току-що е заплатила сметката си и заявила на дежурната администраторка, че утре следобед освобождава стаята. Заминавала си.

— А баща й? — запита Марков.

— Нищо. Не се е обаждал. Младата заплати само сметката за своята стая.

— Какво означава пък това? — обърна се генералът към Ковачев.

— Не бива да я пуснем. Тя може би изнася диамантите!

— По дяволите диамантите!… Тя вероятно е замесена в убийствата. Или поне в това на Мелвил. Не бива, казваш… Но как, на какво основание? Утре по същия начин и старият може да си вдигне чуковете…

— И все пак какво наистина може да означава това? Защо не си тръгват заедно, както дойдоха, с колата…

Ковачев се обърна към Петев:

— Тя… нещо за колата не е ли споменавала?

— Не, нищо.

След кратък размисъл Марков каза:

— Да ги арестуваме нямаме основание. Да ги повикаме на разпит — нищо няма да ни даде… Как иначе да ги задържим?

Беше вече притъмняло, но още не бяха запалили лампите по шосето. Джеремайя Ноумен изведе колата си от паркинга край хотела и бавно, без да бърза, както се шофира, когато човек иска да разгледа околностите, потегли към града. Беше сам и въпреки потока бързащи в двете посоки коли продължаваше да кара бавно, да се оглежда. По едно време спря край пътя, отвори прозорчето до себе си (автомобилът му беше английски, с десен волан), протегна ръка и пусна някакъв пакет, увит във вестник, в кошчето за отпадъци, до което бе застанал. Това продължи само миг и веднага след това Ноумен подкара все така спокойно, но при първата възможност обърна назад и се завърна в хотела си.

Оперативната кола продължи да го следва, като съобщи в централата за странните прояви на Ноумен — да излезе на два-три километра извън курорта, за да хвърли някакъв боклук. Но вторият наблюдаващ остана край кошчето, скрит между редките дръвчета и от тъмнината да наблюдава по-нататъшния развой на събитията.

Известени по радиотелефона, скоро на мястото пристигнаха Марков и Ковачев. Генералът не се стърпя да остане в станцията, но не излезе от колата, която бе застанала на стотина метра от кошчето. Там отиде само Ковачев.

Наблюдаващият му доложи, че за изминалото време никой не се е приближавал до кошчето — нито за да хвърля там отпадъци, нито за да вземе пакета.

Положението напомняше това на черния куфар, оставен в касетката на Софийската гара. Да не проверят какво бе хвърлил там старият Ноумен не биваше — съблазънта бе твърде голяма. Но това можеше да бъде и един съвсем прост, по достатъчно ефикасен капан, ако Ноумен бе заподозрял, че го следят. Той може би бе увил един камък във вестника и го бе пъхнал в кошчето. А сега някой от хората му наблюдаваше какво ще стане. Някой, още неизвестен на тях. Въдицата бе доста проста, но те бяха готови да я глътнат. Мястото беше много подходящо за целта. Кошчето се намираше между скара-бирата и павилиончето за газирани напитки, пред рядка, хилава горичка. В нея се бе притаил наблюдаващият. Но в здрача там можеше да се е скрил и този, който следи. А още по-удобно той би могъл да се разположи на някоя от масите на бирарийката (съгласно предварителната им уговорка, още преди Ноумен да дойде), да е видял всичко и всички и сега спокойно да изчаква, като си пие студената бира и поглъща порция горещи кебапчета. Ако всичко това беше така, те щяха да измъкнат от пакета парче тухла — подходящо, за да си чукат главата с него.

Ковачев мина край кошчето с безразличен вид, кривна в тясната алея, която водеше към малка виличка с огромно лозе, и се скри в сянката на буйната зеленина. Шумовете от шосето, от бирарията долитаха приглушени. Ковачев усилено размишляваше. Той трябваше да реши. Ако във вестника наистина бе увито парче тухла, това щеше да означава, че цялата операция е само един капан, и те щяха да влязат в него, да се саморазобличат, че следят Ноумен. Е, и какво от това? Самият факт, че е заложен капан, че Ноумен прави този тур, за да сложи тухлата в кошчето, показваше, че те не само подозират по принцип, но и са усетили наблюдението, а сега търсят потвърждение. Но ако това не е капан, а по този начин Ноумен предава някому „нещо“? Или иска да се отърве от това „нещо“? Нима те могат да си позволят да не проверят що за „нещо“ е оставено в кошчето!

Ковачев издебна, когато в тази посока мина възрастна двойка, запътила се към скара-бирата, и полускрит зад нея, се промъкна край кошчето, бръкна ловко за миг в него. Веднага напипа най-отгоре пакета, измъкна го и го пъхна под сакото си. Не, това не беше парче тухла! Личеше си на опипване. Все така леко превит, като поддържаше пакета с лявата си, пъхната в джоба на сакото ръка, влезе в тоалетната на бирарията. Едва там можа спокойно да го разгледа. Но на излизане беше много по-предпазлив. Оглеждаше се внимателно, избягваше приближаването до хората, внимаваше някой да не го настигне безшумно изотзад. Така успя да мине край кошчето и да пусне там незабелязано (поне така той мислеше) пакета. След това си отдъхна и бързо се прибра в колата, където го чакаше генералът.

— Е? — запита привидно спокоен Марков, но и той бе изживял напрежението, докато бе наблюдавал действията на колегата си.

— Извадих го. Във вестника е увито онова, за което ви казах, че е изчезнало от стаята на Маман.

— Не думайте!

— Е…, само половината. Не съм го разпарял, но на пипане ясно личи, че вътре е онова, за което пишат вестниците. Правилно ли постъпих, като върнах пакета в кошчето?

— Разбира се, нали трябва да видим кой ще дойде да го прибере.

Марков вдигна слушалката на радиотелефона, за да даде нарежданията си.

27 юли, неделя

На другия ден сутринта в окръжното управление, за разлика от много други учреждения в града, беше многолюдно и шумно, сякаш не беше празник. Марков и Ковачев преглеждаха донесенията на различните групи от наблюдението.

Скоро след като бе оставил тъй лекомислено диамантите в кошчето и се бе прибрал в стаята си Ноумен бил посетен от мъж и жена. Мъжът бил с тъмна къдрава коса, едър, приличал на боксьор професионалист или на „горила“, с квадратна челюст. Жената — около 30-годишна платиненоруса блондинка, с много красиво лице и синкавосиви очи на есесовска, надзирателка от концлагер.

— Коя ли е тази хубавица и какъв ли е горилоподобният й компаньон? — каза Марков, като разглеждаше фотографиите им.

— Какви други може да бъдат освен от същата мафия. По-важно е за какво се появиха тъй внезапно. Впрочем, дали това не са представителите на дон Бонифацио, които са натоварени от него да приберат диамантите?

— Да, диамантите, които кой знае защо бяха хвърлени в кошчето.

— Само половината, другарю генерал!

— Дори и половината. Забележете, че Ноумен ги изхвърли броени минути, така да се каже, преди появата на тия двамата. Изглежда, колкото и милиони да струват диамантите, по му е било важно да не ги намерят у него.

— Явно цени живота си за повече от десет милиона долара. Но не мога да разбера защо все пак не ги скри някъде, където ще може да си ги вземе обратно, а ги изхвърли в буквалния смисъл на думата „на боклука“? — Ковачев се замисли за миг, после продължи. — Има един разказ от По. Там едни политикан крие много важно писмо, като го оставя на най-видно място на бюрото си. Може и Ноумен да е постъпил по тази логика. А после нещо да му е попречило да си прибере пакета. Или след посещението на двамата да се е уплашил.

— Може — каза намусено Марков. — А кои са те?

— Вирджиния Ли. От Щатите. Пристигнала вчера от Турция. В една кола с Джек Джексън. Отседнали са в хотел „Мимоза“. Да не са това Динго и Мери…, спомняте ли си?

— Как да не помня. „Динго и Мери през Турция. Маман.“ Може и те да са.

Ковачев отключи и извади от касата увития във вестник пакет.

До кошчето никой не се бе доближавал. Само късно вечерта някакъв мъж, излизащ от бирарията, запалил последна цигара и хвърлил в него празната кутия. А на сутринта, вече по светло, се появила жената от службата по чистотата. Тя изсипала съдържанието на кошчето в кофата, която носела, без да се интересува от увитото във вестника. Прибрала съдържанието на още едно кошче и след това изсипала кофата си в големия контейнер за отпадъци, разположен на стотина метра по-далеч по шосето. Заедно с нея изместили позицията си и двамата оперативни работници. Скоро след това се появил и камионът, който събира сметта. В момента, когато поставяли контейнера на апарата за обръщане, за голяма изненада на работниците от чистотата из храстите изскочили двама мъже, показали набързо някакви удостоверения, поровили из контейнера и измъкнали оттам нещо, увито във вестник.

— Говорих с Пенчев — каза Ковачев, като изсипа пред Марков на масата купчина диаманти. — Като видели да пристига камионът, изстинали. Не знаели какво да правят. Ако се намесят, ще се издадат, ако пасуват, върви после дири пакета на градското бунище. Пък и по това време нямало с кого да се посъветват по радиото.

— Правилно са постъпили — отсече Марков. — Я дайте да видя тия джамчета!

— Тия джамчета, както благоволихте да ги назовете, другарю генерал, трябва да струват около девет милиона долара!

— Хм. И той ги хвърли в кошчето! Непонятно! А къде ли е другата половина?

— Все пак не мога да повярвам, че Ноумен просто ги е изхвърлил. Сигурно ги е оставил, за да ги прибере оттам някой.

— Който е трябвало да се яви час по-скоро след него, а не да оставя такива ценности на произвола на съдбата.

— Да, но може да е забелязал нашите и да не се е решил.

— Когато в кошчето има девет милиона, ще се реши като поп, къде ще ходи. Не, тук нещо не е, както трябва. Дали все пак, въпреки очевидната логика, нашите момчета не са сбъркали, като са ги прибрали?

— И аз бих постъпил така. Влязат ли веднъж в боклукчийската кола, и господ не може да ги намери. А какво да правя сега аз, другарю генерал, не желая да държа у себе си девет милиона долара.

— Прав сте. Повикайте представители на банката, някои опитни варненски бижутери. Направете официален опис и предайте намереното в сейфовете на БНБ. А каква е тази история с тайнствения нападател тази нощ. Я да се яви нашият!

Вечерта в събота срещу неделя един оперативен работник от групата, наблюдаваща Ноумен, забелязал да излиза от хотела им млад мъж с куфар в ръка. Сторило му се, че това е онзи същият, когото той преди няколко дена, когато бил дежурен, мернал да влиза в стаята на Мишел. Но тогава не бе успял да забележи как излиза. И сега решил да установи кой е този загадъчен любовник.

Мъжът тръгнал по алеите между малките хотели. Макар и доста късно, тук-там се срещали хора. Държанието на мъжа било не съвсем обикновено. Няколко пъти внезапно присядал на пейки, сякаш е пиян или му е лошо (макар че в походката му нямало подобни белези!), скривал се за кратко из храстите. Наблюдаващият решил (не без основание), че онзи се крие от него или пък се старае да установи дали го следят. И той също започнал да се движи по-предпазливо. Така, взаимно дебнейки се, повървели из съвсем опустелите алеи. Мъжът стигнал до един от летните ресторанти. Запътил се да влезе в него, но в последния момент свил рязко и влязъл в малкото, оградено с тараба дворче до кухнята, в което имало натрупани много щайги. Оперативният работник забелязал това и без много да му мисли и без да се колебае, влязъл в дворчето. Огледал се. В този миг иззад вратата до него изскочил мъжът и с два силни удара в корема и брадата го повалил в безсъзнание, а самият нападател изчезнал през задната вратичка.

Сега същият този оперативен работник, лейтенант Кръстев, беше извикан да даде обяснения лично на генерала. Щом влезе, отрапортува и застана прав до вратата, навел виновно глава. Марков го изгледа навъсен и без да го поздрави, запита:

— Поне сигурен ли сте, че е същият?

— Тъй вярно, другарю генерал, абсолютно същият. Тогава пак аз бях наряд. Той същият влезе в стаята на Мишел, на младата Ноумен. След полунощ беше, гадже й е…

— Оня, дето го изтървахте на излизане?

— Тъй вярно, другарю генерал, няма грешка. Той е. Аз съм много добър физиономист.

— Виждам колко сте добър. Не само че сте допуснал той да ви открие, ами сте се дал в ръцете му като хайванин, без да мислите, сте се напъхал в дворчето…

— Виноват, другарю генерал!

— Не виноват, ами бой заслужавате. Заради вас го изпуснахме. Вече може и да не го видим. Оная нали смятала да си заминава! Само че той, боят де, вече сте го получили. И съвсем заслужено! Хайде, махайте се!

Лейтенант Кръстев чукна токове и бързо излезе.

— Да, наистина жалко — каза Ковачев, — да изтървем „тайнствения мъж“, който може би е убил Маман и може би дори Морти… По описанието на Кръстев наредих всеобщо издирване. Само че в тази навалица едва ли ще даде някакъв резултат!

Но генералът не успя да отговори. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Марков слуша… Да, правилно… Така ли?… Почакайте така… — И като закри с длан микрофона, каза на Ковачев. — Нашият Ноумен, старият, се е оплакал на администрацията на хотела, че дъщеря му е изчезнала. Нека съдействието на българската полиция за намирането й. Вие трябва да отидете. — И заговори отново по телефона: — Добре. Кажете му, че ще дойдем… Разбрах, в стаята му. Край. Е, какво ще кажете.

— Ще отида, ще видя… Изобщо около Ноумените става нещо. Слагането на диамантите в кошчето, снощното посещение на русата дама, изчезналият любовник, сега тази история с дъщеря му. Каква ли е причината?

— Мислите, че има обща причина? Ще запитам за повече подробности около тази Мишел…

Телефонът отново иззвъня. Марков вдигна слушалката:

— Да… Пак ли… Така… Добре, успокойте го, веднага ще дойдем. Край.

Генералът положи слушалката и каза на Ковачев:

— Ноумен повторно се обадил. Настойчиво вика полицията. Нещо бърза!

XII. Железният вълк

Точно в девет без петнадесет минути полковник Ковачев, придружаван от двама оперативни работници и от един експерт от техническия отдел, се представи на Джеремайя Ноумен в стаята му.

— Ковачев, инспектор от криминалната полиция. Помолил сте за съдействие.

— Да. Ноумен, Джеремайя Ноумен — представи се и той на свой ред. — Много се радвам, че сте така отзивчиви и бързи. Разтревожен съм. Дано да е напразно, но… С една дума, дъщеря ми Мишел е изчезнала, от снощи. Мишел Ноумен се казва. Тази сутрин, като не ми се обади, както обикновено, отидох и установих, че не е спала в стаята си. Тя е до мене, в съседната.

— Но какво ви дава основание да се безпокоите. Може би, извинявайте…, да е с компания, с някой приятел?…

— Не. Щеше непременно да ми се обади, да ме предупреди. Нещо се е случило с Мишел.

— Нищо ли не ви е направило впечатление напоследък, някои симптоми, които биха могли да ни насочат?

— Уви!… — вдигна рамене Ноумен. — Нищо.

— Добре. Ще направим, каквото е по силите ни. Но ще трябва да прегледаме стаята й.

— Да, разбира се, заповядайте, сега ще ви заведа.

Цялата група, водена от Ноумен, премина в съседната стая. Там започнаха методичен оглед на гардероба, куфарите, банята. Ковачев извади от чекмеджето на гардероба комплекти мъжко бельо и няколко чифта чорапи и ги показа на Ноумен.

— Тези вещи познати ли са ви?

— Да, разбира се, мои са. — Ноумен ги прибра. — Случайно са попаднали тук.

— А сега — каза Ковачев — да преминем във вашата стая.

И се обърна към единия оперативен работник:

— А вие, Петров, останете за сега тук.

— Но какво може да ви интересува там? — запита Ноумен. Напоследък тя дори не е влизала…

— Уверявам ви, налага се. Преди да започнем издирването, длъжни сме да проверим навсякъде, където може да са останали навеждащи следи.

Въпреки скритото неудоволствие Ноумен ги поведе назад към своята стая. И там започнаха да оглеждат помещението, макар и не така внимателно. Ковачев се зае с гардероба. Вътре, в едно от чекмеджетата, видя голяма кутия със сапуни. Ноумен беше надвиснал над него и следеше какво прави, сякаш бдеше да не му откраднат нещо. В този момент вратата на стаята се отвори рязко, без да се почука, без да се изчака. Ноумен блъсна чекмеджето и затвори гардероба. В стаята влязоха вчерашните му гости — Вирджиния Ли и Джек Джексън. Те видимо се стъписаха, като видяха толкова хора.

— Кои са тези? — запита Ли.

— От българската полиция — отвърна й Ноумен. — От снощи Мишел е изчезнала.

Като чу „българската полиция“, Джексън направи движение, сякаш искаше да извади пистолет изпод мишницата си, но се овладя навреме и пъхна ръцете си в джобовете на сакото.

— Изчезнала! — продължи Ли, без да обръща внимание на останалите, сякаш те не съществуваха. — Що за комедия?

Помощниците на Ковачев забелязаха агресивното поведение на двамата неканени гости и особено на горилоподобния Джексън и без да ги приближават, застанаха в удобни за действие позиции, в полукръг около центъра на стаята. Тази им маневра не убягна от погледа на Джексън и той вместо да се смути, се притаи, сякаш се готвеше за атака. Ковачев се приближи към жената. Всички го гледаха напрегнато.

На каква дързост можеше сега да се реши тази горила без никакво предизвикателство? Да стреля? Да го удари? Нима той, който и да е, би си го позволил там, в своята страна, към тяхната полиция? Или може би си въобразява, че там не бива, опасно е, а тук може, тук е село без кучета! Впрочем, само да не покаже страх, дори намек за уплашване!

— А вие, мисис, коя сте и какво търсите тук?

— Ние пак ще дойдем — каза жената на Ноумен, сякаш не бе чула Ковачев. — Хайде, Джек!

Ковачев я приближи още повече.

— Вас питах!

Джексън също се бе приближил и спря грубо Ковачев с ръка.

— Гледай си работата!

Двамата оперативни работници, готови да се намесят, също се бяха приближили, но Ковачев ги спря с жест. Ли и Джексън излязоха.

Денят премина напрегнато и за двамата. Ковачев особено се измъчи с експертите по диамантите — не беше лесно да събереш и да накараш да работят в този чудесен неделен ден бижутерите и банковите служители. И когато надвечер, обиколил доста учреждения и още повече хотели, най-после се добра до „техния“ кабинет, завари там генерала да разговаря и да командува по двата телефона. Въпреки че беше по тънка риза с къси ръкави, изглеждаше крайно изморен.

— Като че ли в дън земя се е провалила тази Мишел Ноумен. Никъде нито диря от нея. Всички гранични пунктове са предупредени. Макар че колата им е на паркинга. Наредил съм да я спрат, ако се покаже. Сега поне имаме някакво основание да я задържим, нали баща й се безпокои за нея и търси помощ от нас. Вие как мислите, кога сме я изтървали?

— В момента, когато Кръстев е тръгнал подир непознатия мъж. Около десет минути стаята на Мишел е останала без наблюдение.

— Така ще да е. А вие с какво ще се похвалите?

Ковачев се усмихна лукаво, извади от джоба си бяла торбичка и изсипа съдържанието й на масата. По гладката повърхност небрежно се попиляха много диаманти.

— Идвам, както виждате, другарю генерал, с пълна торбичка, този път пълна с диаманти!

— Какво означава това?

— Диамантите са фалшиви, тоест добре направена имитация от оловно стъкло. Там, където носят много и скъпи диаманти, наричат това дубликат.

— Сигурен ли сте?

— Какво значи сигурен. Такова е заключението на експертите.

— Гледай ти, гледай ти. Значи затова онзи така лекомислено ги е пуснал в кошчето. А истинските? Впрочем, истински може и да няма, Лари може да ни е преметнал нарочно, за да отклони вниманието ни, за да предаде гангстерски характер на операцията им.

— Не забравяйте, че освен Лари има и вестници. Надявам се, не мислите, че целият този вестникарски шум е лъжлив, повдигнат специално в наша чест. Или че… цереуто е откраднало диамантите, за да вкара нас в заблуждение.

— Не, това чак не мисля. Но какво им пречи да се възползуват от истинския грабеж, за да маскират с него операцията у нас? И там има глави, които мислят!

— А двата трупа. И забележете, техни, а не наши трупове. Не, другарю генерал, струва ми се, че знам, или по-скоро подозирам, къде са диамантите, истинските диаманти.

— Казвайте!

— Е…, ще разрешите за сега да не ви кажа. Имам наум един експеримент…

— Какви са пък тия тайни от мене? Знаете, че не обичам игри със службата, дори от вас.

— Знам, знам… И все пак ще моля за малко търпение. А освен това имам една друга изненада за вас. Още не съм изпразнил кошницата си.

— Тогава давайте поне изненадата си!

Ковачев направи малка пауза за напрежение и каза:

— Знаете ли как се казва управителят на хотела, в който живеят Ноумен?

— Отде мога да знам! — отговори му навъсено Марков.

— Желязко Вълков.

— Желязко Вълков! Железният вълк! И вие предполагате…

— Не. Случайно узнах, като бяхме на огледа. „Бай Желязко“…, после „другарю Вълков“. В телеграмата беше казано „Айрън Уулф“. Айрън значи желязо или железен, а улф — вълк. Но не за бай Желязко се отнася телеграмата. Той може и да не става за управител на хотел в Швейцария, но иначе е съвсем наш, проверен човек. Неговото име е само едно щастливо за нас съвпадение…

— Тогава?

— Тогава ми хрумна да проверя какви други „железни вълци“ пребивават в курорта…

— Е, и…

— Много търчане и справки ни струва, но открихме. Оказаха се дори двама: мосю Луфер от Лион и хер Айзенволф от Хамбург. Лу — вълк и фер — желязо или слято — „вълк желязо“ и айзен — желязо и волф — вълк, а общо железен вълк.

— Е, и кой от двамата, според вас, е нашият?

— Хамбургският. Успях да огледам и двамата. Французинът по става за оперетката: старо коце, което още не се предава въпреки черния дроб и подаграта; докато немецът е истински есесман, от недоубитите. Викни му „Хайл Хитлер“ и сега ще скочи и ще размаха ръчища.

— Външният вид често лъже, особено в нашата професия.

— То се знае. Използувам екстериора им само като косвено доказателство. А решаващото съображение да се спра на немеца е, че той е пристигнал тук едновременно със стария господин Никой и Мишел, в деня, в който е изпратена телеграмата. А Луфер едва преди няколко дена.

— Успяхте ли да изясните нещо повече около този… хер?

— Айзенволф. Живее в хотел „Глория“. Има мерцедес НН, това е знакът на Хамбург, нула едно седемдесет и четири. Сам е. За снощи няма алиби от осем вечерта до два часа след полунощ.

— В какъв смисъл няма алиби?

— Ами така, просто излязъл е с колата си и го е нямало. Разбира се, никой не знае къде е бил. Тогава той, естествено, не е бил под наблюдение.

— Да, естествено. А по времето на катастрофата с Морти?

— Е, другарю генерал, не искате ли много от мене? Откъде да знам, кой може да си спомни вече. Макар че… и аз питах.

— Това е добре. Значи, очерта се фигурата на Железния вълк. А изчезна Мишел… Компенсация един вид. Знаеш, решил съм да разпитаме оня, гларуса, дето Мишел се вози в лодката му. Чиба де, как му беше името?

— Косьо Петров. Но защо, какво може да ни даде той?

— Все нещо полезно може да ни каже. Нали е бил в една лодка с нея. Дори два пъти. А нищо не рискуваме. Кажете на Петев да се поразходи малко с него.

— Не мислите ли, че е много по-нужно да разпитаме шофьора на таксито Петков. Чиба е безперспективен, докато с Пешо имаме да си приказваме на редица интересни теми.

— Тъкмо за това не бива. За него е още много рано. Ако Петров от София узнае, здравата ще се разтревожи. А ние не бива да го тревожим. Пък и може още някой да му донесе армаганчета. Докато Чиба е еднопосочна улица, по турски кьорсокак. Слушайте ме, двата случая са съвсем различни.

27 юли, неделя. Следобед

На една от крайните маси до зелената площ и не далечната горичка е седнал Хайнрих Айзенволф. Това е един истински немец от „старата гвардия“. Е, не от генералитета на гвардията, дори не от старшите офицери, а от „марширен, марширен“. Но въпреки че явно е прехвърлил петдесетте, все още се държи бодро, чака второто пришествие на фюрера, ако вече не си е намерил някой нов фюрер, по-съвременен и по-доходоносен. Той, разбира се, не се е съблазнил нито от тортите, нито дори от мелбите въпреки горещината, а си пие бирата и си замезва от време на време с порция кренвирши. Ех, то се знае, нито бирата, нито кренвиршите са като в Хамбург, но какво да се прави — дългът преди всичко. А дългът на този кучи син сега, кой знае, може би е да прекара още няколко дена в България и да довърши делото, което ще му гарантира райски живот в Боливия и чудесната ферма, която, както някой си Ханс вече може би му е писал, се продава на безценица.

След като се справи с бирата и с кренвиршите, запали пура. Беше се свечерило. Сред посетителите се мерна лейтенант Радков. И на него му се ядат кренвирши, и на него му се пие студена бира. Готов е да отстъпи и на швепс. Но никъде не съзира свободна маса. А да седне на масата на Айзенволф му се струва и прекалено дръзко, и тактически неправилно. Затова се оттегля към горичката. Там съзира своя колега от бригадата. Предпазливо се приближават един до друг и шепнешком разменят няколко фрази:

— А ти какво насам?

— Подир моя. От някое време се навърта около сладкарницата.

— Там Айзенволф си пие бирата. Да не е за него?

Недалеч от тях стои изправен Джексън. Нито се показва, нито се крие. Но личи, че наблюдава масата на Айзенволф. След това се премества на по-близко до него място, прикрито от високи храсти и с възможност за добро наблюдение. Двамата оперативни работници го следят безшумно, като не изпускат от погледа си и Айзенволф.

XIII. Можем да го наричаме условно Коко

27 юли, неделя

В този ранен следобеден час край малкия пристан се полюшваха две-три лодки. Няколко летуващи се озъртаха и не можеше да се разбере лодка ли си избират или просто се любуват на вълните. С бързи делови крачки се появи майор Петев и без да пита, скочи в лодката на Чиба. Седна до двигателя. Лодкарят го изгледа подозрително — нещо не му заприлича на безгрижен курортист от типа „с лодка на разходка“ и затова някак вяло промърмори:

— Половин час — десет лева.

— И за четвърт час ще свършим.

— Какво ще… свършим? Таксата е пет лева.

— Карай, карай!

Чиба запали неохотно мотора и лодката бавно се отдалечи от пристана. Измъчваше го някакво лошо предчувствие.

— Как е? — запита дружелюбно Петев. — Добър ли е оборотът?

— Горе-долу.

— За мадамите ми е думата.

— Не съм по тая част.

— Хайде де, я виж какъв си мъжага!

— А тебе какво ти влиза в работата?

— Тъкмо в работата ми влиза.

И Петев му показа служебното си удостоверение.

— Какво искате от мене?

— За оная мацка, американката, да ми разправиш всичко.

— Каква американка?

— Хайде, не се прави на утрепан. Дето я вози два пъти. Чернокосата.

— А, оная…, неговата мамка… Та тя съвсем не е женска. Това беше мъж!

— Мъж казваш. А сигурен ли си?

— По-сигурен, отколкото че ти си мъж.

— Я без дързости! Разкажи, както се полага!

— Харесваше ми, приличаше на опитна мадама. Пък и сама се натискаше. Даде ми двайсет долара.

— Много бе!

— И аз така си рекох. Повече от десет не съм получавал. Работим за едното удоволствие. Но като я поопипах, разбрах, че е мъж. А аз не съм по тая част. Жаме!

— Парите върна ли?

— Хайде и ти пък сега! Да не съм луд!

— Ясно! А ти утре сутринта в осем ще дойдеш в управлението. Ще търсиш майор Петев. А сега карай към брега.

28 юли, понеделник

Генерал Марков беше потънал в преписката и разглеждаше внимателно серията фотографии, разпръснати по масата, когато в кабинета се втурна запъхтян полковник Ковачев.

— Здраве желая, другарю генерал. Нося ви сензационна новина. Госпожица Мишел Ноумен се оказа мъж!

— Не думайте! Нима и това дочакахме от страната на неограничените възможности!

— Вие какво…, не ми ли вярвате?

— Как няма да ви вярвам, когато този мъж е вече намерен.

— Намерен!

— Или, по-точно казано, арестуван. Както виждате, аз, за разлика от някои други, не крия от колегите си разни там експерименти. Снощи на аерогара София нашите са познали Мишел. Макар и облечена като мъж. Нали бях предупредил всички гранични пунктове. Познали я, когато оформяла билета си за Виена. С вечерния самолет на КЛМ. Паспортът й бил френски, издаден на името на Жан-Жак Адамар. Понеже, както трябвало и да се очаква, мосю Адамар вдигнал скандал, наредих Консулов да прескочи до летището. От нашите само той по това време беше в София. И веднага я познал.

— „Го“ искате да кажете, „го“ познал!

— Точно това искам да кажа. Че е „го“, установили при щателния обиск със събличане. Разигравали търсене на контрабанда на наркотици. А намерили… половин сутиен диаманти. А вие как разбрахте?

— Нали наредихте Петев да разпита Чиба. Гларусчето всичко си разправило. Добрал се, така да се каже, до неопровержими доказателства за половата принадлежност на мис Ноумен.

— Значи, по две независими линии, а? Това е добре, обичам, когато един факт се потвърждава по две независими линии. А сега да решим какво ще правим с този новоизлюпил се мосю Адамар.

— Момент… — прекъсна го Ковачев. — Щом не е мис Мишел, щом не е мосю Адамар, дали това не е… Коко?

— Коко! Може и да е Коко. Добре, съгласен съм да го наричаме условно Коко. Въпросът сега е трябва ли да го докараме във Варна или ние ще го посетим в София.

— Според мене, нека да поотлежи малко в ареста в София. През това време с него може да се занимава Консулов. А скоро, струва ми се, и останалите от мафията ще пренесем в София.

— Правилно — каза бодро Марков. — Да седи там и да чака. А Консулов има какво да разговаря с него. И за това от кого, кога и как е взел диамантите, и защо се явява ту като мъж, ту като жена с фалшиви паспорти.

— Другарю генерал, цялата тази мътилка и особено убийството на Мелвил и открадването на диамантите, а половината от тях бяха у Ноумен, ни дават достатъчно основание да го заподозрем в убийство с грабеж, да го задържим и което за мене е по-важното, да извършим обиск в стаята му.

— Да, това вече можем и трябва да направим. Вземете разрешение от прокуратурата и действувайте.

С какво разполагаше полковник Ковачев, когато отиваше да извърши обиска и да арестува Ноумен? С участието му — най-вероятно само косвено — в убийството на Мелвил. Да му го предяви обаче като пряко обвинение той нямаше нито достатъчно основание, нито пък беше тактически оправдано. По-целесъобразно беше да го свърже със загадъчните прояви на този Коко. Нали все пак му беше „дъщеря“. Ето защо се налагаше да строи поведението си на това, че Ноумен не знае какво те знаят. Пък и му беше интересно да поговори с този несъмнено интелигентен и явно много преживял човек. И което беше най-важното, само при един продължителен и най-щателен обиск можеше да разчита да осъществи „тайната си операция“ — колкото рискована, толкова и важна, ако догадката му се потвърдеше.

Щом групата му се приготви и той я инструктира най-точно и подробно, те застанаха пред стаята на Ноумен в хотела: полковник Ковачев, експертите трасолози, отделно фотограф и лейтенант Радков с куфар в ръка. Ковачев почука:

— Кой е? — обади се предпазливо от стаята си Ноумен, без да отключва.

— Криминалната милиция.

— Вие ли сте, инспекторе?

— Да, аз съм, отворете.

— Ей сега.

Ноумен отвори вратата. Ковачев му кимна и влезе в стаята, последван от останалите. Ноумен ги изгледа явно изненадан, но не и смутен.

— На какво дължа това масово посещение?

— Намерихме дъщеря ви — вместо отговор каза Ковачев.

— Къде е тя?

В гласа на Ноумен не прозвуча нито нотка радост.

— В ареста. В София. Заловена е при преминаването на границата с фалшив паспорт и което е по-важното, като е изнасяла контрабанда големи ценности.

— Защо с фалшив паспорт? Какви ценности? — запита Ноумен, но личеше, че не е ни най-малко развълнуван за съдбата на „дъщеря си“.

— Убеден съм, че вие сте по-добре информиран по тези въпроси, поради което, вместо да ни разпитвате, ще трябва да дадете показания. Но за това има време. А сега, преди всичко, ще направим щателен обиск в двете стан.

— Но нали вече вие…

— Независимо от това, при новите обстоятелства. Ето ви заповедта от прокурора и легализирания й превод.

Ноумен погледна с безразличие листовете, които му подаде Ковачев, но не ги пое. Полковникът прибра заповедта.

— Значи, арестувана…, в София…, без да ми се обади — промърмори Ноумен. — И все пак няма ли да ми разкажете подробности?

— Ще ви разкажа, ако се интересувате. Момчета, гледайте си работата — каза той на сътрудниците си и продължи към Ноумен. — Готов съм да отговоря на въпросите ви, които има да ми зададете.

— Какви въпроси?

— Всякакви. И преди всичко дали сме сигурни, че сме намерили именно дъщеря ви.

— Не ви разбирам. — Или… сина ви!

— Не разбирам какво означават думите ви, за какво намеквате.

— Хайде, господине, по-смело. Ние с вас ще има да си задаваме много въпроси и е време да станете по-приказлив. Вие пренебрежително не дочетохте заповедта. А тя не е само за обиск на стаята ви, но и за задържането ви.

— Какво! — викна Ноумен, но във възмущението му имаше нещо решително пресилено, сякаш бе задължен да протестира външно, а всъщност се радваше. — Как си позволявате! На какво основание? Да не ме подозирате в убийство?

— Кой споменава тук думата „убийство“? А в какво ви подозираме…, не избързвайте, има време!

— Забравяте с кого имате работа. Аз не съм ваш поданик!

— Не се безпокойте за това, давам си ясна сметка „с кого имам работа“.

— Какво искате да кажете?

— Нищо повече от това, което чувате.

През това време, докато двамата се разправяха оживено, Радков се приближи незабелязано до гардероба, измъкна чекмеджето и смени кутията от сапун със същата такава кутия, която носеше в куфара. През това време другите двама специалисти трасолози усилено изследваха стаята, като закриваха Радков, а фотографът усилено щракаше и святкаше със светкавицата. Изобщо и тримата повече показваха, че вършат някаква работа.

— Добре, няма да споря — примири се Ноумен. — Подчинявам се на насилието, но си запазвам правото да протестирам. Какво собствено желаете от мене?

— За сега нищо повече от това да присъствувате на огледа.

Придружаван от Ноумен, Ковачев се отправи първо към гардероба, прегледа го повърхностно, без да обърне никакво внимание на кутията със сапуни, прегледа по същия начин нощната масичка, наведе се да види какво има под леглото.

Колкото и внимателно да оглеждаха всичко, все пак стаята беше малка, вещите на Ноумен — един куфар и огледът не можа да продължи много. Още повече, че главното, за което бяха дошли тук, бе извършено през първите няколко минути. Затова след като Ноумен прибра в една чанта най-необходимите си вещи, стаята бе грижливо заключена и запечатана и групата потегли за окръжното управление: Ноумен — в ареста, а Ковачев — за химическата лаборатория.

XIV. Сапуни, сапуни…

Със завеждащия лабораторията те вече се познаваха. И когато Ковачев му подаде кутията, той възкликна:

— А, вие пак с тоя сапун ли! Нали вече го проверявахме!

— Две проверки няма да навредят. Пък и тези не са същите. Това е друга кутия, макар и от същата марка, „Рексона“. Ще трябва да анализирате и тях.

— Как? Пак без да ги повреждаме ли?

— Зависи. Ако вътре този път има нещо, може да се наложи и да го извадим.

— Добре. Ей сега. Елате.

И като се обърна към една от лаборантките, каза:

— Пенке, включи дефектоскопа.

Завеждащият отиде до един уред с екран и постави един от сапуните в пластмасовия статив. Ковачев го следеше неотстъпно. Завеждащият включи екрана и той се обля в мека зеленикава светлина. Помещението притъмня — лаборантката бе загасила осветлението. На екрана се очерта силуетът на сапуна, значително по-голям, отколкото в натура. Завеждащият започна да нагласява някакви регулатори. И в силуетния контур все по-отчетливо се появиха образите на едри кристали.

— Опаа… Тук има нещо.

— Дайте да видим останалите — каза Ковачев.

Завеждащият започна да поставя поред всичките шест калъпа. Навсякъде се появяваха сенките на различни по големина кристали.

— Ясно — каза завеждащият, като изключи екрана и в лабораторията светна. — Във всичките сапуни има някакви кристали. А по-нататък?

— Как мислите да ги извадите… тези кристали?

— От това по-лесно няма. А най-лесно е да ги накиснем в гореща вода. Стига, разбира се, кристалите да не се разтворят във вода.

— Карайте с вода — каза Ковачев. — Кристалите няма да се разтворят.

Този път вещите лица не се поколебаха нито за миг. Да, това бяха диаманти с необикновена големина, редки качества и чистота, подбирани между хиляди диаманти. И толкова много, че никой от бижутерите не се осмели да назове цената им. Те за първи (а вероятно и за последен) път виждаха на едно място пред себе си толкова големи, толкова много диаманти. Когато Ковачев спомена цифрата двадесет милиона долара, тя не им се стори преувеличена.

След като диамантите, надлежно описани и претеглени, потънаха в хранилищата на БНБ, а у полковник Ковачев остана само четвъртото копие от протокола, той нареди да доведат за разпит арестувания. Както се полага, установи самоличността му и каза:

— И така, значи, Джеремайя Ноумен, търговски представител на американската фирма „Крусибъл стийл“ в Цариград. Търговец, така да се каже…

— Да, с ваше позволение — отговори му бойко Ноумен.

— А господата в централата дали знаят, че тъкмо вие ги представлявате в Близкия Изток?

— Попитайте ги.

— И това ще направим. Ако, разбира се, има такава фирма. А защо Никой? Защо не си избрахте някое по-нормално име?

— Господине, ако имате да ми задавате някакви по-умни въпроси…, ако ли не, добре ще направите да ме освободите.

— Добре, но за кого. За мене или за вас. Много се съмнявам, че за вас ще е по-добре да ви освободим. А ако желаете по-умни въпроси, и такива ще се намерят. Как бихте отговорили например на въпроса, защо дъщеря ви Мишел се оказа мъж.

Ноумен нищо не отговори.

— Може би не ми вярвате. Може би сам искате да се убедите. Ето, заповядайте.

Ковачев извади от папката две снимки на Мишел — като жена в рокля и като мъж на летището в София. Ноумен ги разгледа без особен интерес и пак не намери за нужно да каже нещо.

— Ако и това не ви убеждава…, впрочем, ако желаете, можем да ви организираме една малка очна ставка.

— Това е някакъв двойник.

— Ах, двойник ли мислите? Със същите пръстови отпечатъци…

— Мъж или жена, какво значение може да има. Приемете го, че ми е син.

— Удивлявам се колко държите на това роднинство. Изглежда, че Коко ви е много мил.

При споменаването на името Ноумен не можа да се овладее и едва забележимо трепна.

— Аз например не бих желал да имам такова синче.

— Кажете най-после в какво ме обвинявате, на какво основание сте ме задържали. Иначе изобщо ще престана да разговарям с вас.

— Значи, желаете делово, по бизнесменски. Така ли да ви разбирам?

— Но вие не сте никакъв бизнесмен. Каква сделка бих могъл да сключа с вас?

— О, не казвайте голяма дума. Какво бихте казали за следната сделка: вие ще ми разкриете цялата истина, а аз ще ви дам половин сутиен диаманти! Става ли?

— Защо… половин сутиен?

— Не ставайте алчен! Ще се пазарим, значи, искате цял сутиен! Ех, господин Ноумен, уж се уговорихме по бизнесменски! Нужно ли е да минаваме в кинозалата, където ще ни бъде прожектиран един късометражен документален филм за това, как една ръка се подава от един буик и пуска нещо в кошчето. Вашата ръка от вашия буик. По вестника са останали вашите пръстови отпечатъци. Добре, разбрах ви. Кажете кой взе другата половина от сутиена на Маман, ще ви я дам и нея. Не съм ли щедър?

Ноумен беше явно изненадан, но не дотолкова, че да се реши да проговори.

— Какво желаете да ви кажа?

— Много. Или по-точно, всичко. Та това са две шепи диаманти, за осемнайсет милиона. Но можем да започнем с двете убийства: на Морти и на Маман.

— Какъв Морти?

— И това ми било бизнесмен? Става дума за онзи Мортимър Харисън, пристигнал у нас с паспорта на Дейвид Маклорънс, в чиято компания вие вечеряхте в Балчик малко преди той да загине. Сетихте ли се?

Ноумен продължаваше да мълчи.

— А да ви припомня ли коя е Маман? Дамата, която седна във вашата кола на връщане от Балчик…, притежателката на сутиена, който вие пуснахте в кошчето след смъртта й…

Ноумен продължаваше упорито да мълчи.

— Ама че мълчалив бизнесмен ми се е паднал! Разочаровате ме, мистър Ноумен…

— Нямам какво да ви казвам.

— Значи, нашата сделка няма да се състои, високодоговарящите се страни ще се разделят още по-хладни, отколкото се събраха. Добре. И на това сме съгласни. Ние няма да ви разпитваме повече, ще ви освободим. В края на краищата убитите са чужди граждани… Пък и у нас остава една шепа диаманти! Защо да не ви пуснем. И след четири-пет дена ще ви експулсираме в Турция, там, откъдето сте дошли.

Ноумен продължаваше да мълчи, да го наблюдава с безразличие.

— Разбирам, мълчанието означава съгласие, нали. Но вие не се заинтересувахте защо ще ви експулсираме едва след четири-пет дена, а не веднага. И напразно. Това е един твърде интересен детайл от играта. Но аз не съм тъй мълчалив и ще ви обясня. Ще изпратим една телеграма до Джо Формика, Уестчестър авеню 181, апартамент 73, Бронкс, Ню Йорк. Ще го уведомим кога ще се появите на турската граница. Предполагам, много ще го зарадваме. За по-сигурно ще изпратим и една шифрограма до дон Бонифацио със същото съдържание. Шифърът ни е добре познат, няма да ни затрудни… Е?

— Това е недостойно! Това е изнудване!

— Нима да пуснем един задържан на свобода е изнудване?

— Не, вие няма да направите това! — викна за първи път развълнуван Ноумен. — Нямате право!

— Защо?

— Те ще ме убият, дори и да им дам диамантите.

— И аз така мисля. Толкова повече, ако не им ги дадете.

— Добре, ще ви кажа, каквото знам.

— Но този път честно, не по бизнесменски.

— Честно. Но и аз имам едно условие.

— Да го чуем.

— Да не ме освобождавате, да ме държите арестуван.

— Това мога да ви обещая, ако не прекалите със срока. Страхувате ли се?

— Да. Ония двамата, ако им падна, ще ме убият.

— Динго и Мери ли?

— Какви ти Динго и Мери!… Вирджиния Ли, любовницата на Бонифацио, и оня звяр, Джексън.

— Това значи не са Динго и Мери?

— Не. Ная и Джек Горилата, така им викат. Динго и Мери не са тук. Те дадоха документите и колата си на Маман и Морти в Атина.

— Ясно. Извинявайте. Слушам ви.

— Моето истинско име е Йеронимус Голдщайн, немски евреин, емигрирал от хитлеристите в Съединените щати. По образование съм физик. Но от мене Айнщайн не излезе. Наложи се да работя в мафията на дон Бонифацио. Какво да се прави, за всички ни няма място в Принстън. Сам не съм извършвал никакви престъпления. Аз съм хуманист, поклонник на Еразъм Ротердамски. Познавате ли този философ?

— Чували сме нещо за него. Хуманист, а при дон Бонифацио?!

— Научен консултант в плановия му отдел. Само консултант. Вас ви интересуват преди всичко двата смъртни случая?

— Двете убийства, господни Голдщайн! Нека да назоваваме нещата с истинските им имена!

— Да, виждам, че сте добре осведомен. Морти го уби Айзенволф, един есесовец, търсен от полските власти като военнопрестъпник. С магнитна мина. Той ги обича тия, техническите средства.

— А Маман?

— Коко…, „моята дъщеря“. За да вземе диамантите, които се съхраняваха у нея, след като бе убит Морти. От него той се страхуваше. А Коко — това е един садист изпълнител на Бонифацио и хомосексуалист морфинист.

— Хомосексуалист морфинист! Симпатична дъщеричка.

— Какво да се прави, не съм си я избирал аз! Да не мислите, че за мене, почитателя на Еразъм, беше удоволствие неговата компания? Но какво можех да направя, след като не съм се родил Айнщайн.

— Така…, така…

— Коко задигна диамантите и уби Маман. А половината даде на мене, за да мълча. Но аз съм философ, на мене диаманти не ми са нужни, по-мил ми е животът. А Ная дойде да прибере по нареждане на дон Бонифацио диамантите. Само че закъсня. Джек Горилата е един от екзекуторите, а сега придружава Ная като телохранител.

— Дон Бонифацио не е ли ревнив?

— Като всеки сицилианец. Но Джек е кастрат.

— Да, чудесна компания!

— Какво казахте?

— Нищо. То не ви засяга. А защо все пак оставихте в кошчето вашия дял от диамантите. Не беше ли по-правилно да ги предадете на Ли. Все пак половината е повече от нищо.

— Вие не ги познавате тия зверове. След като се появи Ная, за мене оставаше само един път: да се отърва колкото е възможно по-скоро от тях. Ако ги намереха у мене, на място щяха да ме убият.

— Разбирам ви. Оценявате живота си за повече от девет милиона долара. Нещо да кажете за мистър Гълиган?

— Това е един безнадежден глупак. Той няма нищо общо с нас. Вие сам виждате, че за мене връщане там няма. Разбрах го още след убийството на Маман и след открадването на диамантите. Без тях всички изпратени тук щяха да бъдат избити. Без особено много да ни разследват. — Ноумен се усмихна. — Да, сега не ми остава нищо друго, освен да стана поданик на социалистическа България.

— Е, чак пък поданик! Но едно по-продължително местопребиваване можем да ви обещаем. А аз имам още един, последен за сега въпрос: защо избрахте именно България, за да се скриете след грабежа на диамантите?

— Да, разбирам интереса ви. Ние внимателно обсъдихме в отдела този въпрос. Това беше всъщност моя идея, така да се каже, на мене дължите посещението ни. Задачата беше да поизчакаме, докато шумът позатихне, докато страстите поулегнат. Къде? Стори ни се, че България е най-подходяща за целта: не поддържа връзки с Интерпол, приема чужденци без визи, далечна, малка балканска страна, отвъд желязната завеса. Решихме, че тук, у вас, вероятността да бъдем разкрити с… равна на нула!

XV. Условието на стария евреин

29 юли, вторник

Изглежда, появата на Ная и Джек и последвалите събития бяха разтревожили Айзенволф. Като излезе от хотела, той се огледа внимателно и все се движеше някак странно — като човек, който се прикрива или дори очаква нападение. Донейде успокоен от това, което можа да види, той се настани в колата си и веднага запали. Въпреки горещината не свали нито едно от стъклата. Но не потегли. Добре прегря двигателя, направи няколко безцелни маневри на самия паркинг, сякаш се готвеше не просто така да пътува, а да скочи от трамплин. И все се оглеждаше — напред, встрани, в огледалото. След като редиците им през последните дни понамаляха (не без неговото участие), той несъмнено се боеше от появата на Джек Горилата. И с основание. Той го дебнеше от излизането му, следеше всяко негово движение, но не смяташе за възможно да действува открито пред хотела.

Разтакаването на паркинга можеше да бъде изтълкувано и като някакъв мълчалив призив, като „Ела, седни до мене в колата, да си поприказваме!“. Но дори и това да беше смисълът на маенето, щом Джексън излезе от прикритието и се запъти към колата, Айзенволф мигом то опроверга — даде пълна газ и потегли с максимална скорост. Със същата бързина реагира и Джексън — притича към своята кола, която бе скрита наблизо, скочи в нея и с все сила я подкара след Айзенволф.

Увлечени от своите дела — единият да избяга, а другият да го догони, — те едва ли обърнаха внимание, че след тях с не по-малка скорост се понесоха две други коли, на гид като всички останали из курорта, с нищо незабележими. Но мощността на двигателите им съвсем не съответствуваше на скромната им външност. И още една особеност ги отличаваше от другите — бяха радиофицирани. Нещо, от което седящите в тях побързаха да се възползуват:

— Докладва пети. Горилата подгони Железния вълк по шосето към Кранево.

— Докладва шести. Излязоха на шосето за Балчик. И двамата препускат с все сила. Нещо ще стане помежду им.

— Продължавайте да ги следите — зачу се гласът на полковник Ковачев. — Ние вече потеглихме.

Колите на Айзенволф и Джексън се носеха с приблизително еднаква скорост по шосето и разстоянието помежду им не намаляваше. След един завой от шасито на автомобила на Айзенволф плисна струя гъста черна течност, която се разля по асфалта. Ново доказателство за пристрастието на немеца към техническите усъвършенствувания. Джексън, макар и да видя масленото петно, при скоростта, с която се движеше, не успя да овладее колата си. Спирачките му изпищяха и въпреки старанието му колата навлезе недопустимо бързо в мазното, хлъзна се, загуби управление. Водачът й ловко успя да я изправи, пак се подхлъзна, излезе извън очертанията на банкета, премина някак канавката, без да се обърне, и успя да спре едва на петдесетина метра в прясно разораната нива.

Едната оперативна кола внимателно, с минимална скорост, прегази петното и продължи да следва Айзенволф, а втората изчака Джексън да се измъкне от рохкавата пръст, да премине благополучно канавката и да продължи преследването. От нея предупредиха:

— Внимание! Внимание! На 33-ия километър, веднага след завоя, Железният вълк обля шосето с масло. Опасност от хлъзгане. Предупредете КАТ. Опасност за катастрофи. Намалявайте скоростта!

След това и четирите коли, водени от Айзенволф, продължиха да се носят напред. Оперативните работници от наблюдението вече дори не се стараеха, както обикновено, да се прикриват и маскират. Това гонене можеше да завърши с някаква кървава саморазправа и е оглед на това дори беше желателно тези развилнели се гангстери да знаят, че не са сами.

След като профучаха край Русалка, наближиха село Камен бряг. Странно, накъде ли ги водеше тъй уверено Айзенволф. Ако се е решил да бяга в Румъния (колкото и това да изглеждаше безсмислено), очевидно бе сбъркал пътя. Макар че генерал Марков за всеки случай бе вече предупредил граничарите.

В село Камен бряг Айзенволф навлезе все още на голяма скорост, но там, разчитайки на аванса си, намали, заоглежда се, сякаш търсеше нещо. По-вероятно подбираше по-нататъшния си маршрут. След това отби по лош, едва очертаващ се коларски път и лъкатушейки, автомобилът му се залюля по посока на морето. Айзенволф явно бягаше, търсеше къде да се скрие. А виждаше, че освен преследвача му в гоненицата участвуваха още две български коли, за които не беше трудно да се досети на кое ведомство принадлежат. И странното беше, че не направи дори опит да потърси тяхната защита или помощ. Изглежда, нещо имаше наум. Може би искаше да се възползува от положението си на преследван и да убие Джексън в състояние на законна самоотбрана.

Появи се колата на Джексън. Той сви по разклонението и веднага съзря на около половин километър мерцедеса. Приближи го внимателно. Явно и той си даваше сметка какво може да очаква от преследвания. И като разбра, че в колата вече няма никой, преди да почне да го търси, изпусна въздуха от двете предни гуми на мерцедеса, а своята кола заключи. След това, приклеквайки, се запридвижва между скалите напред, докато пред него се откри прочутата местност Яйлата. Тук равнинната тераса свършва с отвесен скат, сякаш някой е изрязал от нея това парче. На 10–15 метра по-долу следва нова голяма тераса, осеяна навсякъде с много скали, която също почти отвесно преминава в морето. Това необичайно за нашия черноморски бряг място представлява хаос от скали, пещери, храсти и групи дървета. Място, идеално за криене. Но откъде Айзенволф го знаеше? Там някъде, в този лабиринт се бе скрил Айзенволф. И без да се колебае нито за миг, към него се спусна с пистолет в ръка Джексън.

Двете оперативни коли спряха край последните къщи на селото и Петев и Дейнов с колегите си трябваше да извървят разстоянието до ската пеш. Малко преди да достигнат края на равнината се чуха два далечни, приглушени изстрела. Цялата група спря, приклекнаха зад скалите, сякаш се опасяваха някой куршум да не полети към тях. И започнаха да разглеждат платното под тях. Но не можаха да открият нито единия, нито другия.

След малко пристигна полковник Ковачев и заедно с него един капитан и двама старшини от службата по охраната. И първото нещо, което каза, още запъхтян от тичането, беше:

— Къде са? Да не сте ги изпуснали?

— Съвсем не, другарю полковник — отговори му един от местните оперативни работници. — От Яйлата друг изход няма. Долу са, няма къде да се дянат. Но вече стрелят. Два изстрела чухме.

В този миг нещо запука, чуха се още няколко изстрела и някакви фигури се замяркаха сред храстите и скалите.

— Няма да ги чакаме да се избият — каза Ковачев. — Ще се разделим на три групи. Аз с капитана вземам центъра, Дейнов левия фланг, Петев десния. Но внимателно! Те може да стрелят и по нас!

Докато оперативните работници се спускаха по почти отвесния скат, изстрелите отдолу зачестиха. Фигурите на двамата все по-често се мяркаха. На около двеста метра пред тях, криейки се зад скалите и храстите, Айзенволф и Джексън се преследваха, стреляха, пребягваха. Постепенно Джексън „притисна“ Айзенволф към морето. А по платото, разпръснати в рядка верига. Ковачев и колегите му стесняваха обръча около тях.

Като стреляше от време на време, Айзенволф се изтегли до самото море, веднага намери малка пещера и се скри в нея. Там той притихна — потънал в тъмнината, добре защитен от една канара, спокойно изчакваше кога Джексън ще го открие, ще се появи в светлия отвор като мишена.

Хората от ДС се досетиха за маньовъра на немеца. Трябваше веднага да го осуетят. Джексън, воден от някакво кучешко сетиво, се бе насочил направо към смъртта си. Петев хвърли камъчета и шумът им отвлече вниманието на Джексън от опасната за него посока. По даден от Ковачев знак капитанът се прокрадна към пещерата. Айзенволф мерна за миг фигурата му и стреля, но не го улучи. С това той само потвърди догадката къде се намира. И тогава капитанът хвърли бомба, която избухна в пещерата с лек трясък. След малко от отвора и започна да се излива бял дим. Зачу се усилено кихане. Сред дима, като ослепял, все по-често кихайки, се появи и Айзенволф. Тъй като нищо не виждаше, измъкна се от димния облак пипнешком. Щом напусна зоната с кихавичния газ, още преди да се опомни, двама оперативни работници се нахвърлиха върху му, обезоръжиха го и му сложиха белезници.

През това време Петев започна да вика през мегафона „Полиция! Полиция!“, но Джексън даде един изстрел по посока на гласа — без особено да се цели, ей така, да покаже отношението си към предупреждението. Отвърнаха му с няколко автоматни реда, но куршумите зачаткаха край него, без да го засегнат, само за респект. Джексън започна да се изтегля към морето. А Петев продължаваше да вика през мегафона, макар и предвидливо скрит зад скалите:

— Стой! Полиция! Предай се!

Джексън бягаше по брега, между скалите, без вече да се крие. Ясно му беше, че тези няма да го застрелят. Излезе на тясната пясъчна ивица и в едно малко заливче съзря кой знае от кого оставена малка лодка с две гребла. Изтласка лодката, скочи в нея и започна усилено да гребе. Не беше ясно за къде се е забързал, за Турция ли?

„Този има по-малко мозък от истинските горили из джунглите“ — помисли си Ковачев и в този момент съзря как на малкия пясъчен бряг изскочи Радков с пистолет в ръка, прилепи се до една скала и се прицели.

— Радков! Недейте! — викна му полковникът.

— Няма.

И стреля последователно два пъти. И двете гребла се пречупиха и паднаха във водата. Вълните започнаха да изтласкват лодката към брега.

Като достигна плитчината, Джексън излезе от лодката и прегази до пясъчната ивица вече с вдигнати ръце. Въпреки това всички го изчакваха, прикрити зад скалите, готови за всяка евентуалност. Само единият от старшините излезе и смело се приближи към него.

— Владо — викна капитанът, — пази се! Викат му Горилата!

В този момент, когато старшината беше само на крачка от него, Джексън със светкавично движение замахна, но Владо го изпревари, хвана ловко ръката му. Започна ожесточена борба. Някои понечиха да се намесят, по капитанът ги спря.

— Чакайте! Оставете ги.

Старшината — с физика ако не на горила, то на родопска мечка — успя така да извие ръката на Джексън, че той падна на колене и се предаде.

30 юли, сряда

Следващият разговор се проведе вече в кабинета на генерал Марков, в министерството в София. Тук бяха докарани и Ноумен, и Айзенволф, и Джексън (естествено, в различни килии). Липсваше само красавицата Вирджиния Ли — нея формално нямаше в какво да я обвинят и я пуснаха да носи много здраве на дон Бонифацио. Пък и за какво ли им е притрябвала? А затвори за нея има достатъчно в Съединените щати.

— А така нареченият Железен вълк — разказваше Марков на Ковачев, като с кеф отпиваше от голямата чаша горещо кафе — се оказа най-обикновен Ханс Шмолце, шарфюрер от есес, демек щабен подофицер, дори недорасъл до фелдфебел. Бил по време на войната в България, към бреговата отбрана. Оттам знае Яйлата.

— Него ще го предадем на полските другари, нали?

— Непременно. Вече ги зарадвахме. Но като му дойде времето. Първо ще го съдим за убийството и за другите престъпления, които за този кратък срок успя да извърши у нас. Това да не му е Гросдойчланд! Ще има да се топят с Голдщайн, можете да си представите, евреин и хитлерист, какво ще има още да роди това съдружие!

— Айзенволф е убил Морти. Ясно е. Но Маман? — Това пък е работа на „дъщеричката“, на Коко.

— Не само негова — възрази му Ковачев. — Не забравяйте кутията със сапуните. Подменил ги е все пак Ноумен. За тях са знаели само той и Маман. А Коко е мислел, че са в сутиена. Затова е убил Маман, за да ги открадне. Очевидно тя е знаела, че истинските се намират в калъпите сапун марка „Рексона“. А че Ноумен е носел втора такава кутия сапуни, говори достатъчно красноречиво за намеренията му още преди да тръгне за нас.

— Да, Ноумен е знаел всичко, каквото Айзенволф и Коко предприемат, потривал е ръце и е плетял своята кошница. Той не им се е бъркал. Само дето е влязъл в стаята на Маман след смъртта й и незабелязано е сменил кутията. Да не забравяме, че е работил в „плановия отдел“ на дон Бонифацио. Значи, знаел е всичко, вероятно дори той е измислил този трик с фалшивите в сутиена и истинските в сапуните.

— А какво ще правим все пак с диамантите?

— Как какво! Вие да не сте се разтревожили за наградата? Не, на нас тая награда не ни е нужна. А диамантите ще върнем, както се казва, на законния им собственик. Ще приключим следствието и някой другар от Министерството на външните работи ще ги поднесе тържествено на американското посолство. Но това вече не е по нашата епархия!

— Значи, Лари ще остане с пръст в устата!

— Не се тревожете за вашия Лари, и за него съм помислил. В съобщението за случая специално ще споменем, че той ни е помогнал при намирането на диамантите. Ще го напиша почти без да си кривя душата. И на мене ми е симпатичен. Макар и да не знам защо. А там дали ще го огрее нещо, това вече не зависи от нас. Пък ако му излезе късметът, може да стане и юрисконсулт на някой концерн. А оня, хуманистът, почитателят на Еразъм Ротердамски, каза ли си всичко?

— Е, чак пък всичко едва ли има намерение да ни каже, но дава вид. И много декларации за искреност. Срещу което има само една, една-единствена молба: да запазим вещите му, всичките му вещи. Щели да му бъдат много нужни, след като го пуснем.

— За сапуните нещо да е споменавал?

— Нищо. Те явно влизат в понятието „всички вещи“.

— Гледай го ти. Така значи, а… „Вероятност, равна на нула.“ Та той все още ли ни смята за глупаци!