Вероятност, равна на нула

XVI. Оперативни изводи

Измина седмица от приключването на историята, която всеки автор на криминални романи, без да се замисля, би нарекъл евтино „Трупове и диаманти“. От гостите, който можа, си замина, който не успя, остана за някое време у нас, а всички останали се прибраха в София. Случаят би могъл да се смята за приключен щастливо („само“ с два трупа!), ако задморските ни гости не бяха оставили зад себе си две „опашки“: Пешо шофьорчето във Варна и другаря Петров в София. Две бригади обезпечаваха денонощното им наблюдение. И то съвсем безрезултатно. Пешо изпълняваше шофьорския си дълг и превозваше всеки ден десетки хора в различни посоки. От откъслечните реплики, които разменяше с пътниците си, не можеха да се направят никакви изводи. Но нали когато стана смяната на черните куфари, никой не пророни нито дума! А през свободното си време Пешо или просто се излежаваше у дома си, или човъркаше без особен ентусиазъм градинката в двора, или ходеше с жена си по гости. А там репертоарът му се изчерпваше с черпни и белот. И никакви куфари — нито черни, нито с друг цвят — не се появяваха на сцената.

Не по-обнадеждаващ, макар и в съвсем друго русло, протичаше животът на другаря Петров. С точност, достойна за електронния часовник, който носеше на лявата си ръка, се появяваше и напускаше работилницата. Никакви подозрителни контакти с никого не бяха отбелязани. Не се обаждаше по телефона, нито някой го търсеше. Не напускаше по никакъв повод цеха. С всичките си (все по-млади от него) колеги беше безкрайно внимателен, услужлив и учтив. Никога (пак за разлика от всички останали в работилницата) не псуваше, не употребяваше груба дума. И пак всички единодушно, без изключение, обичаха и уважаваха „бай Георги“. Подобен, също така сив и безплоден в оперативно отношение беше животът му и извън цеха. С никого не дружеше, макар и да не минаваше комшия или познат на улицата, в магазина, в градинката, който да не му се усмихне и поклони, да не се поинтересува от здравето на бай Георги. Той им отвръщаше с още по-големи любезности и усмивки, с не по-малка заинтересованост от тяхното здраве и семейно щастие. Така еднообразно и безрезултатно протичаха дните на двете бригади от наблюдението. А да се поддържа то непрестанно и плътно (не знаеш кога, къде и как ще изскочи търсената информация) беше толкова трудоемко, колкото и скъпо. Не само заради парите, колкото заради висококвалифицираните хора, които бяха заангажирани в това денонощно наблюдение. И ръководителят на съответната служба с основание постави пред генерала въпросите докога и има ли смисъл.

Затова една сутрин Марков събра в кабинета си всички, които бяха работили по „диамантената афера“, и разви убедително пред тях тезата, че, както той се изрази, „черният куфар е бил празен“.

— Преди всичко — започна той — кой пренася куфара? Един гангстер. В първоначалния етап поради това, че те използуваха шифър, ние, може би не без основание, заподозряхме нещо друго. И се настроихме, така да се каже, на контраразузнаваческа вълна. И по инерция продължавахме така да мислим. А случаят може да е съвсем прост. Някой си Хикс, вероятно българин невъзвращенец, приятел или роднина на другаря Петров, редовно му изпраща черни куфари с обикновени домашни вещи: костюмче и ризи, малко носени, магнетофонче, одеколон за Ева… Случайно той познава Морти, научава от него, че заминава за България. Е, не точно за София, за Варна, но там се намира другият им познат, Пешо шофьорчето, и той му написва писмо, в което го инструктира как да действува, като получи картичката му. По-нататък вие знаете. Мълчанието в таксито се обяснява много просто: Пешо не знае английски. А за да не си губи времето в София да разнася куфара, оставя го в багажната касетка на гарата и се завръща спокойно във Варна. Петров си прибира куфара, окачва костюма в гардероба си, нарежда ризите в чекмеджето и си пуска магнетофона да му свири. А ние ги наблюдаваме, наблюдаваме и проучваме, следим… Вече две седмици. И докога, пита се. В смисъл, другарите от наблюдението питат докога и защо. А ние трябва да им отговорим. Още колко седмици ще ги караме да висят така над празни ясли? И най-важното: защо, убедени ли сме, че има смисъл? С оглед на казаното аз внасям за обсъждане предложението да прекратим наблюдението на Пешо и на Петров и да си поприказваме с тях и ще видите как мистерията ще се превърне в най-банален битов фарс. Ето, затова ви събрах, да си кажете думата по това мое предложение.

Този трик да отстоява теза, в която не вярва или попе силно се съмнява и да предизвиква подчинените си да я опровергават, беше отдавна познат. Затова Ковачев си замълча, остави колегите му да се ловят на въдицата. Петев и Дейнов, след като непосредственият им началник мълчеше, също решиха, че е по-благоразумно да не се обаждат. Както се казва, „на топа на устата“ остана Консулов. Той работеше за първи път с генерала и нямаше как да познава маниерите му. Струваше му се съвсем невероятно Марков да е повярвал в невинността на Петров и Петков. И все пак кой знае, може под натиска на службата за наблюдение да се е съгласил да престанат да се занимават с двамата. Та дори и да рискуват да ги разпитат. И какъвто му беше характерът, веднага се втурна „да гаси пожара“:

— Няма „невинно обяснение“, което да оправдава връщането на куфара, на същия такъв черен куфар. Тази хипотеза би изглеждала правдоподобна само ако Маклорънс беше изпратил аналогична картичка направо на Петров в София и той бе дошъл лично да си вземе куфара. Само тогава би се оправдало връщането на предишния. Макар че за какво са му на онзи, на Хикс, в Америка празните куфари.

— Може те да съдържат насрещни подаръци — отвърна му неочаквано Ковачев. И той се бе включил в играта, но на страната на генерала.

— Вие много добре знаете, другарю полковник, че куфарът, който върна Пешо, беше празен.

— Или вече изпразнен, когато ние го намерихме.

— В него имаше един рапан. Той вероятно е представлявал „квитанцията“, условният знак, че пратката е получена.

— Или е бил случайно оставен там от Морти.

— А как да си обясним, че Петров не взе лично от ръцете на Петков куфара. Та те бяха на гарата почти по едно и също време.

— Петров не е разчитал да успее, но внезапно се е освободил — продължаваше да спори Ковачев, а генералът се подсмиваше самодоволно.

— Самият факт, че Петков дойде специално в София, за да остави куфара, без да получи за това някаква компенсация от Петров, без дори да му заплатят разноските, показва, че това не е обикновена услуга между приятели. Ако Петков беше тъй близък приятел на Петров, че да дойде специално до София, за да му донесе куфара, нима нямаше да се видят, да го посети в къщи или поне в работилницата. Та те, по всичко личи, дори не се познават…

Консулов усети, че е преминал на слаби позиции, че си служи с „битови“ аргументи. Пък и забеляза вече нескриваните подсмивания. А на него малко му трябваше да кипне, особено ако някой се отнасяше към идеите му или, пази боже, към личността му със снизходителна ирония. Затова незабавно премина в нападение.

— И купената лани картичка, написана със сбъркана дата и условен текст, която нищо неразбиращият Маклорънс пусна, и пълното им мълчание в таксито, и безсмисленото пътуване на Маклорънс до гарата, и смяната на куфарите, и накрая самото пътуване на Пешо до София съвсем не са елементи на едно невинно предаване. А обстоятелството, че Петров знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, красноречиво показва сговора помежду им. И въпреки всичко това те не се срещнаха. Защото Петков не е трябвало да знае за кого е предназначен куфарът. Всичко това по категоричен начин доказва, че имаме работа с чужда агентура. А фактът, че десетина дена след предаването на куфара нищо ново не се е случило или не сме го забелязали, не е никакъв аргумент. Къде е казано, че чуждите агенти трябва да показват рогата си през ден, през два? Според мене, случаят е ясен и ние нямаме никакво основание да прекратим наблюдението и още по-малко да ги викаме на разпит. А ако някому се свидят усилията на по-нататъшната работа над случая, то само мога да го съжалявам.

Последната фраза прозвуча несъмнено дръзко и Консулов съжали за нея веднага, щом я изрече, но генералът сякаш не я чу, а като се обърна към Петев и Дейнов, запита ги добродушно:

— А вашето мнение, другари, какво е?

— Благодарение на една щастлива случайност можахме да попаднем на представител на чуждото разузнаване. За сега не знаем нито какво има в куфара, нито какви са задачите на Петров и наш дълг е да го узнаем!

— Съгласен съм с другаря майор — каза кратко Дейнов.

— Е, полковник Ковачев — усмихна се генералът, — те са болшинство, трима на двама сме, ще трябва да се предадем, как мислите?

И като помълча малко, вече със съвсем сериозен тон добави:

— Ако ние се съгласяваме с вас, то и вие трябва да се съгласите с мене, че все пак не може така да продължаваме. Възможно е Петров още днес да предприеме нещо, ако е спокоен, и да издаде намеренията си. Но може и да се закроти, да минат месеци в бездействие. А когато едно наблюдение продължава прекалено дълго, не само омръзва на всички, но и с всеки ден рисковете да се разобличи се увеличават. А днес ние все още нямаме нишка, за която да се хванем, нищо, от което да започнем разплитането на кълбото. В това, че поспорихме, няма нищо лошо. Винаги е полезно да се поразмърдат мозъците, да поопресним аргументите си. Но вече е дошло време и да измислим нещо. Така да се каже, от пасивната позиция на наблюдатели да преминем в атака.

— Да ги задържим, да ги разпитаме най-старателно — обади се веднага Дейнов. — И нека те да разказват, те да обясняват поведението си, всички загадъчни обстоятелства.

— Тази мисъл и мене е съблазнявала — отвърна му генералът. — Тя може и да не е толкова безплодна. Съществува вероятност да се саморазобличат и двамата, да докажем вината им и да ги осъдят. Въпросът е достатъчно ли ни е това? Нима допускате, Дейнов, че Петров работи у нас сам, че Пешо е единственият му помощник? Та дори това да е така, ние нямаме право да строим плановете си върху тази тъй малко вероятна хипотеза. Във всеки случай не преди да сме я доказали!

— Жалко наистина — обади се след кратко мълчание Ковачев, — че не успяхме да надзърнем в касетката, че не се запознахме със съдържанието на куфара. Колко по-лесна щеше да бъде сега задачата ни!

— Там бях тогава аз — каза Консулов — и нямаше нито време, нито оперативна възможност да се опитаме да отворим касетката и куфара. Както Петров дойде скоро-скоро, тъкмо щеше да ни завари как му баем на куфара и щеше да си омете чуковете, без да го узнаем. А съгласете се, че е по-добре да познаваме човека, отколкото съдържанието на черния куфар.

— Не го вземайте като упрек, другарю капитан, съвсем нямах такова намерение. Просто при тая липса на ориентири изказах естественото съжаление, че не познаваме съдържанието на куфара. Как би ни насочило сега то!

— Полза няма, другари, да се вайкаме за това, което ни липсва — каза генералът. — По-добре напрегнете сивото си вещество и предложете някоя интелигентна идея.

— Да измислим някой тест — предложи Петев, — да предприемем нещо, на което Петров да реагира специфично, а ние, според реакцията му, да разберем безобиден гражданин ли е или чужд агент. Такъв тест, който да не ни издава, а да разобличи него.

— Чудесна идея, Петев — усмихна се генералът. — Остава да я споделите с нас: как си го представяте вие този тест, тази ваша идея, която ще провокира нашия човек да се саморазобличи…

— Не знам, но предлагам да помислим.

— Добре, мислете. Ех, да знаеш откога я търся аз тази лакмусова хартийка, с която да познаваме кой е свой и кой — враг.

— Петров трябва да предприеме нещо със съдържанието на куфара — каза Ковачев. — То не му е изпратено, за да си го държи в къщи, ей така. От което следва, че той все пак скоро ще предприеме нещо.

— Кой знае, кой знае… — генералът потърка замислен брадичката си. — Там може да има радиостанция, там може да има пари и още нещо, което ще му потрябва догодина. Тогава?… Това с теста, разбира се, не е лошо. Но остава да се измисли. А дотогава? Вие сте прави другари, чалъм ни липсва. Но няма крепости без тайни вратички. Гледаш я стената отдалеч: гладка, нито една пукнатина. Приближиш се, взреш се по-внимателно. И не пукнатина, а отвор се открил пред тебе. Затова ето какво ще направим ние сега. Всеки да си помисли и да ми каже вижда ли нещо необикновено, дори да е дреболия, което да му прави впечатление в този случай. Така, в детайла, може и да съзрем пукнатината.

— На мене най-силно впечатление ми прави — престраши се пръв Дейнов — това, че знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, без Пешо да му ги бе съобщавал.

— Не ме разбрахте, Дейнов — прекъсна го генералът. — Това не е дреболия, не е детайл. То е премислено, централен възел в играта и не с него ще се издадат те. Търсете нещо незабележимо, нещо, което е убягнало от контрола им.

— На мене ми прави впечатление, че Петров е някак…, как да кажа…, идеален — каза Ковачев. — Всички го хвалят, всички го уважават, всички го обичат. Отличен работник, безупречен колега и съкварталец. Просто да го разцелуваш. Такъв идеален гражданин не ви ли се струва малко подозрителен? Не е ли това някаква маска, камуфлаж?

— Вие пък сега, ще заподозрете човека само защото бил идеален — засмя се Марков. — По тая отдавна захвърлена логика бихте могли и мене да заподозрете, нима аз съм по-малко идеален!

— Съвсем не сте идеален, това ще потвърдят всичките ви подчинени. Като се развикате, да не си в съседната стая.

— Вие пък бъдете благодарни и на викането, защото понякога и бой заслужавате. Аз пък мислех, че с пушенето ще ме опровергаете. Пък понякога и от чашката не се отказвам. Да, има да го догонвам аз по идеалност този Петров. Нали той не пуши?

— Не пуши, не пие, по жени не ходи, карти не играе, по рецептата на лафа за идеалния еснаф — каза Консулов.

— А вие нещо интересно не сте ли забелязал? — запита го генералът. — Най-дълго време се занимавате с него.

— Забелязал съм. Дори две обстоятелства.

— Защо не сте ги казали досега?

— Ами… те са едни такива…, струват ми се незначителни… Може и да са случайност, а само на мене да изглеждат подозрителни.

— Хайде, хайде! — подкани го Марков. — Нали това се търси.

— Откакто сме установили наблюдението, не е имало нито миг къщата да е останала сама. Ден и нощ там се намират или Петров, или жена му. Докато той е на работа, тя не прекрачва прага на вратата на дворчето. Макар че тъкмо тогава е време за покупки. Или го изчаква да се върне, или той ги прави. Да си призная, обмислях греховната възможност да влезем и да потърсим куфара. Но това е изключено. По този повод констатирах това обстоятелство.

— И никакви изключения?

— Никакви! По този пункт явно съществува желязно правило къщата да не остава без човек.

— Това значи нещо — каза Ковачев. — Това означава, че и жена му е намесена в играта и изпълнява стриктно правилата й.

— А другото? — запита Марков. — Вие споменахте за две обстоятелства.

— Другото е още по-странно. Четейки внимателно докладите на наблюдаващите (а аз многократно ги препрочитах, все търсех нещо, за което да се захванем), направи ми впечатление, че няколко пъти Петров се обажда по телефона от будката на ъгъла на булевард „Евлоги Георгиев“, там, където взема автобуса, когато отива на работа. Макар че има телефон у дома си и на разположение телефон в цеха, в канцеларията, където се оформят поръчките. Първия път звънна три минути след като излезе. Помислих си, може да е забравил да каже нещо на любимата си Ева. Но не на нея позвъни. Същия ден вечерта, като се връщаше, пак не дочака няколко минути, за да се прибере, а използува уличния автомат. Помислих си: може домашният му телефон да е бил повреден. Проверих. Не, изправен! За изминалото време това се случи още няколко пъти. Питам се какви са тези толкова бързи разговори все малко след като излезе или малко преди да се прибере у дома си. Създава се впечатлението, че предпочита услугите на уличния автомат пред домашния си телефон. А как може то да бъде обяснено, освен със страха, че домашният телефон може да се подслушва, а уличният не!

— Даа… — Марков почеса рошавата си коса. — Това е идея! Вие давате ли си сметка колко плодоносна може да бъде тя? А защо по-рано не сигнализирахте, изпуснали сме вече няколко разговора!

— Какво да сигнализирам, че си служи с автомат, след като има домашен телефон ли? Та на кого не се е случвало? Че то може да е най-обикновена случайност. Да ви докладвам, за да ми се смеете ли?

— И все един и същ автомат ли ползува?

— За сега поне наблюдението така установява. Този до автобусната спирка на булевард „Евлоги Георгиев“.

— Така…, така… — започна да потрива ръце Марков. — Значи, господин Петров смята, че ако домашният му телефон се подслушва, то уличният не. Браво бе, ама че идеален Петров. Та вие давате ли си сметка какво може да ни донесе това?

— Ще наредите да се подслушва уличният автомат ли? — запита Петев.

— Постоянно, цял ден, не е нужно. Но в моментите, когато Петров го ползува, подаден радиосигнал от наблюдението ще е просто престъпление да не го чуем. Какъв шанс! Какъв шанс! Да има телефон, който той ползува само когато не желае да бъде чут от „случайни хора“!

XVII. Автомат 70–69

17 август, неделя. Следобед

Както и трябваше да се очаква, Марков бе настанен в една от „генералските“ стаи на болницата. И тъй като той си нямаше никого в София — родителите му бяха отдавна умрели, сам не си бе създал семейство, а братята и сестрите му живееха в Казанлък, — в тези следобедни приемни часове той бе сам в стаята си. И когато полковник Ковачев почука на вратата и се зачу началническият му бас „Влизайте, полковник Ковачев!“, за миг, докато отваряше вратата, през ума му мина колко самотен и нещастен е този на вид силен и всемогъщ човек. Лежи тук, измъчван от болестта си, и няма кой да го посети, да му донесе едно цвете. Дотолкова самотен, че веднага позна кой единствен може да го споходи. И му стана тъжно за бай Кръстьо. Но преди да влезе, наложи си да пропъди и от лицето, и от сърцето си мъката.

Генералът най-искрено се зарадва и на букета, и на огромната, от най-скъпите кутия бонбони и веднага ги разпредели — цветята за докторката, а с бонбоните ще черпи сестрите и санитарките. Ковачев не му обясни какво му е струвало да промъкне през гардеробиерката грамадната кутия, която и в чантата му не влезе; колко увещания бяха нужни, че генералът не е дете и при бъбречно-каменната си болест няма да се нахвърли на бонбоните.

Кръстьо Марков отдавна страдаше от бъбреците си. Имаше дълги периоди, когато те изобщо не се обаждаха. Имаше седмици, както той се изразяваше, „на примирие“, на някакво равновесие между болестта и организма му, но от време на време тя се нахвърляше върху него „като лют звяр“ и тогава този огромен и безстрашен мъж хапеше до кръв устните си и драскаше с нокти стената край леглото.

Поредният камък се размърда и тръгна да се разделя с него тъкмо когато започна наблюдението на уличния телефонен автомат № 70–69. Кризата го свари рано сутринта в кабинета, преди да е прочел дори бюлетина. Няколко дена болките бяха тъй остри, че само огромните дози атропин и папаверин облекчаваха мъките му. Но слава богу, вчера камъчето излезе и сега Марков, след като колегите му знаеха, че може да го навестят, очакваше по-многолюдно посещение.

Макар и бай Кръстьо, както Ковачев го наричаше, когато бяха двамата сами, особено в обстановка като тази, да не беше от хората, които се оплакват, които обичат да занимават света с личността си и особено с болестите си, наложи се да даде „подробен отчет“ за състоянието си. Принуден беше да го стори под заплахата, че ако гостът му не се увери, че е на оздравяване, хич да не си въобразява, че ще чуе нещо за службата. След това разговорът се поведе за колегите им и в обясненията на Ковачев той почувствува нещо скрито. С полунамеци той му подсказа, че не поради нехайство или — боже, опази — нежелание не са дошли да навестят болния си началник днес другите колеги. А че за това има някаква особена причина, която ги извинява. После дойде ред на „последните новини“ от министерството, от управлението. Внезапно Ковачев се надигна да си ходи.

— Вие какво! — викна му не на шега ядосан Марков. — Разигравате ли ме? Никъде няма да мръднете, докато не ми разкажете какво става с Петров. Даде ли някакъв резултат прослушването?

— Даде. И то какъв!

— И вие смятате да си отидете, без да сте ми разказал!

— То не е за две думи.

— Че кой ви ограничава? Разкажете го с двеста!

— И двеста думи няма да стигнат — усмихна се лукаво Ковачев и извади от чантата, с която бе дошъл, един касетофон. — Това е нашият подарък, другарю генерал, по случай оздравяването ви. Не, разбира се, самият магнетофон, а съдържанието на лентата му.

— Да не са записи на моята любимка Лили Иванова?

— Нещо много по-трогателно. Записи на телефонните разговори, водени от другаря Петров от уличен автомат номер 70–69, придружени от информационни справки и наш коментар към тях. Затова и момчетата не дойдоха, не искаха да ви отнемат времето. Идеята, пък и сценарият на тази малка радиопиеса принадлежат на капитан Консулов. Той е и водещият. А изпълнители сме всички заедно.

— Ама вие сериозно ли? — усмихна се Марков, явно доволен и щастлив. За мене специално ли го направихте!

— Като ви знам какъв сте любопитен, разбрах, че без материали не мога да ви се явя. Помислих да взема делото, сам да си прочетете всичко. И тогава Консулов забеляза, че щом ви инжектират с атропин, вие не можете да четете. Пък и защо да четете, когато притежаваме запис на разговорите. Е, така се роди тази лента. Оставям ви я с касетофона, слушайте на воля… А аз няма да ви преча.

Марков понечи да го задържи. С кого щеше да размени мисли, да коментира лентата? Но щом те така са го намислили, реши да не им се бърка. Ще се наложи да коментира сам със себе си.

Но след като Ковачев напусна стаята, не избърза да включи магнетофона. Повика санитарката, даде й букета с червените рози да го сложи в една голяма ваза, връчи й бонбоните и й нареди, докато не я повика, да не влиза в стаята му и да не пуска никого. Включи магнетофона, облегна се полуседнал на възглавницата и се заслуша.

— Днес, девети август, тринадесет часът и четиридесет и осем минути — зачу се отчетливият глас на Консулов с характерните му метални нотки на сержантска команда.

След кратка пауза нещо изщрака (явно автоматът бе включил) и друг глас каза:

— Може ли да се обади другарката Пипева?

— Ей сега — отвърна девически глас. — Мамо, тебе викат.

Последва кратка пауза.

— Жанет Пипева е на телефона — обади се плътен алт.

Дори в слушалката се усещаше, че това е пълна и властна жена.

— Обажда ви се Христакиев. На Кънчева братовчедът.

— Момент.

Кратка пауза, през която се зачу някакъв шум, сякаш врата се затвори.

— На Гинка девера ли?

— Да. Имате ли нещо да ми кажете?

— Глаубер може да си ходи. Сделката няма да стане. Апаратурата все пак ще доставим от Съюза. Така нареди заместник-министърът. На Мантонели максималната цена, която можем да дадем, е 47 долара и 50 цента за бройка. А Вурм може да одере кожата на нашите, на голям зор сме — без запасните части, които той предлага, до месец и нещо заводът в Разград ще трябва да спре. Готови сме мило и драго да дадем. А това, че преговаряли със Свенсон, и то е блъф. За сега толкова.

— Благодаря. И отново повтарям: никакви срещи, никакви контакти насаме по никакъв повод. Сега само чрез мене. По вашата сметка ще ви бъдат преведени нови 500 долара. Да се нуждаете от нещо?

— Не, за сега от нищо.

— Тогава… до чуване.

Зачу се отново гласът на Консулов:

— Справка. Справка. Жанет Минчева Пипева, 38-годишна, разведена, живее на улица „Светлина“ номер 17, етаж трети. Домашен телефон 49–18–53, дуплекс, работи в „София импорт“ като икономист, завършила е немска филология в Софийския университет. Живее с дъщеря си Минка, ученичка в десети клас.

— Другарю генерал — обади се сега Ковачев, — този, който се представи като Христакиев, е, разбира се, Петров. Вие ще видите по-нататък как той постоянно мени фамилията си, макар и да не излиза извън определени фонетични граници. Условно значение трябва да има и размяната на информация „на Кънчева братовчеда“ съответно „на Гинка девера“. При всеки разговор тези условни запитвания и отговори се повтарят, както например размяната на позивни при радиовръзките. И както ще видите по-нататък, нарушаването на реда, липсата на очаквания отговор е сигнал, че разговорът не може да се проведе. Но да продължим…

— Неделя, десети август, тринадесет часът и 47 минути — поясни Консулов.

— Зара, ти ли си?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Христодоров, ас пика!

— Десетка трефа. Слушам ви.

— Първо аз да ви изслушам.

— Запознахме се. Състоя се и първият сеанс. Нищо особено. Крастата го е зачесала, но е все още пълен профан. Всеки момент мога да го изям и да му изплюя копчетата.

— Това за сега не е нужно. Някога може и да стане нужда. Преминете на валута. Но разменяйте не по-долу от едно за три. И само като се понапечели. Загубете му до петстотин долара, който незабавно ще ви бъдат изпратени. Това е всичко за сега.

— Разбрано. Край ли?

— Край. Ще се обадя другата седмица.

— Справка. Справка — прозвуча отново гласът на Консулов. — Васил Бижев Заралиев, познат в определени среди като „Зара“, 62-годишен, живее на улица „Революционер“ № 12, партера, домашен телефон 27–18–42, пенсионер, бивш счетоводител в „Хранекспорт“, още по-бивш заклет експерт-счетоводител, най-бивш наследник на мелници в Ямболско, изял и проиграл на комар всичко, без да остави нищо за народната власт. Прочут като комарджия „на всех рук мастер“. За съжаление няма достатъчно данни за идентифицирането на лицето, за което говориха двамата.

— Коментар. По всяка вероятност Зара е получил задачата да вплете някого в комарджийските си афери, но не да го обере, а за сега поне да му даде да близне от меда, и то в долари. Очевидно за да бъде после впримчен по този начин в мрежата на Петров. Неясно е само как Петров ще даде на Зара необходимата за целта сума от 500 долара. Думата „изпратени“ навежда на мисълта, че няма да бъдат предадени на ръка. Но как? Като паричен превод не е възможно! Остава да рискува в обикновено или максимум в препоръчано писмо. Всичко необходимо, за да изясним как ще бъдат предадеш парите и за кого са предназначени, вече е разпоредено.

— Понеделник, единайсети август, седем часът и тридесет и пет минути.

— Даа…, кой е? — провиква се сънлив женски глас.

— Може ли да се обади другарят Ерменков?

— Саньо, тебе викат…

— Да, слушам ви.

— Христев ви безпокои тъй рано. Вие ли сте дали обявата във „Вечерни новини“, че сте загубили куче?

— Не, ние имаме котка.

— Получихте ли сумата?

— Да, благодаря.

— След няколко дена ще ви изпратя още веднъж същата. До края на седмицата ще пристигне Блументал. Той ще ви предложи много изгодна сделка, която трябва непременно да бъде реализирана. С фирмата „Хелиге“ можете повече да не се церемоните, покажете им демонстративно неразположение. Бъдете твърд и принципен. Подаръците отказвайте, дребните предавайте на профкомитета, съблюдавайте буквално инструкцията. Ясно ли е? Вие нещо да ми предадете?

— Бруно Шмид трябваше да прояви повече гъвкавост и да отстъпи. Сега ме упрекват, че съм бил краен, максималист.

— Нека това да ви е кусурът. Шмид е постъпил правилно. Край.

— Край.

— Справка. Справка. Асен Пенков Ерменков, живущ на улица „Найден Григоров“ номер 5, домашен телефон 35–38–61, по образование юрист, завеждащ сектор в „Уредоимпекс“.

— Както се казва, тук коментарите са излишни. Обектът се наблюдава всестранно — заключи гласът на Ковачев. — Проверката установи, че Ерменкови не са давали обява във вестника за загубено куче. Това е паролата.

И отново гласът на Консулов:

— Вторник, дванадесети август, седемнадесет часът и тридесет и осем минути.

— Промишленост.

— Обажда се вашият сътрудник Христофоров. Мога ли да говоря с другаря Атанасов?

— Тук е редакция, другарю, и нямаме такъв човек — отговаря сърдит мъжки глас и затварят телефона.

— Справка. Справка. Телефонът принадлежи на седмичния вестник „Промишленост“. Петров го набра правилно, очевидно е попаднал и на нужния му човек, но въпреки това разговорът не можа да се състои. Сигурно в стаята е имало неудобни хора. Това се потвърждава от следващия запис, направен двадесет минути по-късно.

— Вторник, дванадесети август, седемнадесет часът и петдесет и осем минути.

— Промишленост — обажда се същият глас.

— Обажда се вашият сътрудник Христофоров. Мога ли да говоря с другаря Атанасов.

— Атанасов е на телефона.

— Какво ще ми кажете за есето, което ви донесох?

— Това не е никакво есе, а най-обикновена дописка.

— Интересуват се от новия завод, който се строи край село Павелско в Родопите. Планов пуск и всичко останало за него, необходима суровина и нейното обезпечаване, комплектуваност на оборудването, подробна характеристика на продукцията и особено на вторичната, на редките метали. Подчертавам, редките метали са най-важното. Какво ще кажете?

— Мисля, че ако ми се обадите след две седмици, ще мога да ви дам отговор.

— Пожелавам ви успех. Този път благодарността ни ще е по-голяма от всеки друг път. Край.

— Край.

— Справка. Справка. Атанас Петров Атанасов, редактор в отдел „Техническо развитие“ на редакцията на седмичния вестник „Промишленост“. Служебен телефон 42–51–68, домашен 29–34–51. Живее на улица „Кукери“ № 11. По образование машинен инженер, журналист от пет години. Член на партията. Женен без деца. Пътува много из страната, добър очеркист. Ходи често в чужбина — всяка година по няколко пъти в социалистическите страни и поне веднъж на Запад. С една дума, находка — не се сдържа Консулов.

— Коментар. От всички досега засечени агенти — зазвучава спокойно гласът на Ковачев — несъмнено най-голяма потенциална опасност представлява журналистът Атанасов. Като представител на авторитетен вестник, ползуващ се с доверие и уважение в средите на нашата промишленост, той има достъп не само до официалната, откритата икономическа и научно-техническа информация, но и до голяма част от секретната. Кой знае колко „откровения“ изслушва той, придружени от формулата „Само че нали разбирате, това не е за печатане…“. Можем да си представим колко той и вижда, и фотографира, и особено чува повече от това, което вестникът печата. Въобще журналистът, още повече от специализирания печат, е нещо ново в нашата практика. Хрумване, за което някой вероятно е получил солидна награда.

Това е, другарю генерал. Желая ви най-бързо оздравяване и плодоносни размишления по повод на чутото.

Слушането на записа до такава степен увлече Марков, че той не усети как е запалил цигара и разбра за нея едва когато го опари. Щом записът свърши, генералът постоя няколко минути неподвижен, върна лентата и отново я пусна. Този път дори не запали — той, страстният пушач от повече от 40 години, дето по повод и без повод димеше. Изслуша със затворени очи разговорите на непознатите хора, които дори не бе виждал, и ако някой влезеше в този момент в стаята, щеше да помисли, че спи. След второто прослушване скочи от леглото и разхождайки се из стаята, изпуши една след друга две цигари — компенсация за пропуснатото време. И след това пусна за трети път лентата. Но сега вече слушаше по-спокойно, връщаше записа, палеше и гасеше цигари. Ако първите две прослушвания можеха да се сравнят с поривите на ураганен вятър, сега вече силата му бе впрегната да върти колелетата на мелницата, да мели мисли…

XVIII. Решението на генерал Марков

Същия ден

Като се поуспокои и напуши, Марков изключи касетофона и се изтегна по гръб на леглото. Затвори очи и започна да слуша в паметта си гласовете, да си задава въпроси и сам да си отговаря, да спори със себе си.

Да, този път те бяха имали късмет. Невероятен късмет! За да се събере толкова полезна информация, за да се засекат четири агенти на един резидент, друг път са били необходими месеци и години. А сега — всичкото, наблъскано в една касетка на магнетофона. Е, вярно е, заслугата за тази свръхплътна опаковка принадлежи на колегите му, на хрумването на Консулов, но късметът, късметът си оставаше и мисълта за него вместо да го радва, го гнетеше — с какво ще трябва те всичките и най-вече той лично да заплатят този необикновен успех?

Марков не бе склонен да разчита нито на късмета, нито на случайността. В живота, в практиката това понякога можеше да се случи. Търсиш безуспешно някой престъпник из цялата страна, а го срещаш да си купува кисело мляко в кварталната млекарница. Мъчиш се дни и нощи да проумееш кой системно издава тайните на външната ни търговия и току изведнъж разузнаването от чужбина те информира, че на името на еди-кой си директор са внесени десет хиляди долара по сметката му в една банка на Лихтенщайн. Да, всичко това можеше да се случи и неведнъж му се бе случвало. Но да разчита на случайността и късмета смяташе за лекомислие, за престъпно лекомислие. Пък и лично в своя късмет не вярваше. С любовта се прости още на младини, семейното щастие го отмина, на деца не му бе дадено да се радва. Е, вярно е, остана жив и здрав при обстоятелства, при които другите загинаха. И накрая стана генерал! Ако с това можеше да се изчерпи щастието!

Но този път трябваше честно да си признае, че му бе провървяло. Без късмет, без тази дива афера с чуждите диаманти, без този зловещ черен куфар как щяха да попаднат на резидента, на човека, така добре укрил се, че никой да не заподозре в уважавания и обичан Петров, в примерния отечественофронтовец и профсъюзен мижитурка агент от такава класа. Колко усилия би им струвало само засичането на тези, четиримата. А сега — за няколко дена. А какво ще им донесат следващите седмици? Но дори и да бяха открили всичките му агенти, как щяха да се доберат до неизвестния и на самите тях резидент? Да, късметът им този път беше необикновен, направо фантастичен и това кой знае защо караше сърцето на Марков да се свива. Не вярваше, че всичко това е действителност, и като се убедеше в реалността, плашеше се от нея.

Тридесет и пет години от живота си Марков бе посветил на борбата с чуждите разузнавания и агентури и с основание смяташе, че добре познава и характера, и маниерите им. А тук имаше нещо, което не се вписваше в традиционния шпионски пейзаж — името, с което Петров се представяше. Да избере някакъв един условен псевдоним беше понятно и разбираемо, макар и не най-умното. Естествено беше резидентът да се свързва с различните си агенти чрез различни имена. Да, такава беше разумната практика на чуждите разузнавания. А защо този път тя бе полунарушена? С Пипева — Христакиев, със Зара — Христодоров, с Ерменков — Христев, с Атанасов — Христофоров. Това просто на нищо не приличаше — нито едно-единствено име, нито съвсем различни, а всичките започващи с „христ“. Това, разбира се, не бе случайно, имаше своя дълбок смисъл. Но какъв бе той? Интересно дали по-нататък, при разкриването на следващите връзки (а вероятно такива още имаше), той ще продължи по същия начин?

Любопитна, най-меко казано, фигура представляваше този другар Петров. За една седмица — четирима агенти. А за месец какво ли щяха да разкрият? Докато слушаше записите на разговорите, направи му впечатление начинът, по който всички те му се подчиняваха. Как послушно докладваха събраната информация и поемаха новите задачи. „Ясно!“, „Край!“. Как ги бе завербувал да му служат тези всякакви граждани на народната република, между които имаше дори член на партията. На тази партия, на която той, Кръстьо Марков, бе посветил живота си. Партията, за идеалите на която бяха загинали любимата му и най-близките му другари. И с каква сила ги държеше в сляпо подчинение? Нима само със „зеленичките“!

Респектираше и „организационната структура“, която въпреки оскъдната информация на телефонните записи прозираше. Трима — Пипева, Ерменков и Атанасов — извършваха икономически и промишлен шпионаж. Въпрос е и дали единствената функция на Зара е да изплаща доларовите ордери, издавани от Петров, като остава да се изясни откъде самият той ги получава. А кой знае какви други функции изпълнява във Варна Пешо шофьорчето?

Сега, като се поуспокои, Марков се замисли защо все пак Ковачев му бе донесъл тази магнетофонна касетка, изготвена с толкова старание от колегите му. Дали наистина само за удовлетворяване на началническото му любопитство? Нямаше ли в тази им любезност някакъв скрит смисъл? И какъв можеше да бъде той? Само един! Докато ти се излежаваш в болницата, Петров действува. Получава секретна информация за външнотърговските ни сделки, която всеки момент може да предаде. Ако не го е сторил вече! Дава нареждания за разузнаването на стратегически важен нов завод! Имат ли те право при това положение да пасуват в интереса на оперативните си съображения да разкрият нови агенти? Има ли той право да се излежава в болницата?

Да, всеки ден, всеки час сега придобиваше огромно значение. Именно сега, в този момент, Петров може би излъчваше шифрованите си информации, получаваше нови указания. Не, да остава повече в болницата той нямаше право. Той трябваше да застане на поста си и да решава. Дали да се прекрати веднага дейността на вражеската резидентура или… ако все пак се изчака, това да реши лично той. И да поеме цялата отговорност. Той, а не подчинените му!

Марков повика дежурната сестра и я помоли да донесат дрехите му. След няколко минути вместо санитарката се появи дежурният лекар. Толкова по-добре — беше само капитан! На него той просто нареди — с най-навъсената си физиономия, с „най-нетърпящия възражение“ глас. И дрехите дойдоха. Все пак сработи йерархическата дистанция и не стана нужда да чуе, че в болницата лекарят е генералът, а болният — просто редник.

Макар и да бе прекарал толкова време сам в болничната стая, истински самотен се почувствува, като влезе в апартамента си. Поседя в любимото си кресло, пренесен в далечното си минало, в ония години, които определиха съдбата му на самотен ерген, които станаха причина сега да не е обкръжен от рояк внучета и внучки. Но скоро се сепна и отиде да си свари едно голямо кафе — напук на всички лекари. Умът му беше ясен и свеж, но трябваше да заработи още по-ефективно. След това отново се разположи на креслото си, засърба бавно огромната чаша кафе и се замисли за утрешния ден. Да, днес, сега той трябваше всичко да премисли и да измисли. За утрешния ден можеше да остави само действията.

18 август, понеделник

Казано е, че утрото е по-мъдро от вечерта. Любопитен да изпробва на практика тази житейска мъдрост, Марков се събуди рано и отново прецени всички факти, отново премисли всички възможности. И отново се убеди, че бързо трябва да намерят правилното решение. И вече не само с бистра глава, но и с чисто сърце закрачи в хладната утрин към министерството.

Когато се появи секретарката му, той й възложи да събере при него Ковачев, Петев, Консулов и Дейнов. Веднага след началото на работното време тя му доложи, че и четиримата очакват да ги приеме. Да, така трябваше — заедно, а не един по един. Дори Ковачев не извика отделно, по-рано да се посъветва с него.

Щом се поздравиха, още преди да са му задали традиционните въпроси за здравето, без да ги е поканил да седнат, Марков им каза:

— Изслушах най-внимателно магнетофонния ви запис. Много ви благодаря, че сте се постарали за болния си началник. — И тъй като в смисъла на думите си той улови някаква скрита ирония, която сам не бе помислял, отсече категорично: — Изслушах! Размислих! И реших! Първо. В такъв решителен момент не е време да се боледува. Затова оздравях. Второ. Време е да решим докога може да чакаме и кога ще настъпи времето да действуваме. Сегашното ни положение ми напомня на колоездач, който се спуска по надолнище. Колкото посече оставя велосипеда си да се ускорява от стръмнината, толкова повече печели и път, и време. Но ако пропусне момента на максимално допустимата за велосипеда му скорост, може да катастрофира. Изчакването, набирането на скоростта — това за нас е по-пълното разкриване на агентурната мрежа. А катастрофа ще бъде, ако Петров предаде на чуждото разузнаване важни държавни тайни. Защото нека не забравяме, че нашата върховна задача все пак не е да разкриваме агентури, а да опазваме сигурността на родината ни. Ето защо от днес трябва да имаме постоянна готовност всеки момент да се намесим и да пресечем каналите, по които изтичат сведенията. Но, от друга страна, аз решавам, че имаме още възможност да поизчакаме, да опитаме да засечем още някои агенти.

През следващите няколко дена не се случи нищо особено, нищо, заслужаващо нервното напрежение, с което генералът изживяваше всеки изтърван, както той казваше, час. Два пъти Петров влезе във връзка с вече засечените агенти — даде указания на Зара по разпределението на парите и постави нови задачи на Ерменков. Изглежда, четиримата в София и Пешо шофьорчето бяха целият му арсенал. От досегашното му поведение личеше, че Петров се чувствува съвсем сигурен. Но явно не дотам, че да започне да си служи с домашния си телефон. За изминалото време стана съвсем ясно, че никой от агентите му не го е виждал, не го познава.

XIX. Картите — на масата!

От новия завод, който, както се бе изразил Петров, „се стори край Павелско, в Родопите“, се заинтересуваха преди всичко органите на контраразузнаването. И установиха, че врагът правилно е избрал този обект. Обстановката там, така да се каже, беше бременна със секретна информация и това наложи срочно да се обсъди какви мерки трябва да се вземат, за да не се допусне Атанасов да я получи и да я предаде на Петров.

Първата и сякаш най-съблазнителна възможност беше да камуфлират завода. Така да подготвят обстановката там, че човекът, който ще приеме и ще развежда журналиста, да го снабди с изобилна, но невярна информация. Но такава отговорна задача можеше да бъде поверена само на някой оперативен работник от контраразузнаването и то вещ специалист с подходящо образование. Това не беше проблем — такъв щеше лесно да се намери. Откакто в школата започнаха да приемат всякакви специалисти, сред оперативния кадър можеше да бъдат открити от кибернетици до козметици. Колкото и този вариант да звучеше съблазнително, веднага бе отхвърлен.

Появата на нов, непознат на колектива човек непременно щеше да направи впечатление, да породи слухове. Особено щом именно на него са възложили да развежда „софиянеца“. След като журналистът бъде приет от директора, обикновено той бива връчван на някой от инженерите. От ония, дето отдавна работят в завода и добре го познават. За да го развежда и да му разказва. Атанасов имаше достатъчно опит, за да познава правилата на играта. И нищо чудно на бърза ръка да разбереше що за „млад, но вече добре познаващ работата си инженер“ е неговият Вергилий. Пък и къде е гаранцията, че в останалите си срещи — из цеховете, в стола, в парка — няма да чуе това, което не е за неговите уши? Та нали той за всички ще е „довереният гост от столицата“, желаният събеседник, който, ще разкаже за нашите трудови подвизи в средствата за масова информация. Ще чуе и ще сравни с официалната информация, която му сервират. И ще си направи съответните изводи. Не, този вариант бе рискован — съдържаше двойна опасност: Атанасов можеше и да узнае, че го лъжат, и да се досети защо; а можеше и въпреки всичко да се добере до секретната информация.

Много по-просто и сигурно беше да се попречи на командировката му в Родопите. Само че дали беше достатъчно разумно? Марков знаеше кой е главният редактор на вестника и беше убеден, че с него може да се разберат без рискове. Можеше да го помолят да не изпраща Атанасов за тези материали и той без излишно любопитство щеше да направи необходимото. Само че колкото и убедително да го нагласеше главният редактор, Атанасов непременно щеше да се досети, че някой му е попречил „да си свърши работата“. Ако не този път, то следващия!

Възможно беше те да продължат политиката си на ненамеса, да се държат така, сякаш нищо не подозират, не знаят. Но тогава Атанасов щеше да събере необходимата му информация, да я предаде на Петров, а той щеше да се погрижи да я узнаят и неговите господари. Ето това те не биваше да допускат. На никаква цена. Каналът трябваше да бъде пресечен. Само че как? И на кое място? И кога? Получи ли Петров веднъж информацията, те губеха контрола над нея и всичко можеше да се очаква. Той ще я шифрова, ще я свръхуплътни и за броени секунди или по-кратко ще я излъчи (може би с насочен лъч на УКВ) към антените на някоя дипломатическа мисия. Опитай се да узнаеш дължината на вълната, да улучиш мига на излъчването, да запишеш цифрите, да разшифроваш текста. И то все на информация, която врагът вече е узнал! Несъмнено каналът трябваше да бъде пресечен между Атанасов и Петров или веднага след като Петров му се обади по уличния телефонен автомат.

А какво значеше „да бъде пресечен“? На прост език — Атанасов трябваше да бъде арестуван. А едновременно с него и Петров. Това пък ги задължаваше да задържат и всички останали, да сложат край на случая. А дали беше време? Дали той нямаше да даде още по-изобилни плодове?

След няколко дена Атанасов замина за Родопите. Изглежда, в редакцията го ценяха високо, вярваха в творческите му възможности и не му отказваха предложените от него задачи. Негласното наблюдение установи, че той пристигна с колата си, придружаван от фоторепортьора Станчо Славов. Но се настаниха в един хотел в Пампорово, като през деня прекарваха времето си добросъвестно в завода. Пътят им отнемаше само половин час. Командировката на Атанасов продължи пет дена, два от които те просто си почиваха в Пампорово. А в понеделник сутринта се върнаха в София. Сега оставаше „да напише очерка за завода“.

През това време животът на Петров течеше еднообразно и безметежно. Само с едно изключение…

22 август, петък

Този път Петров не мина по традиционния си маршрут, а взе друг трамвай, който го отведе на булевард „Витоша“. Там влиза и излиза в доста магазини. От рибарския си купи топло пушена скумрия и разбит тарама хайвер, някои дреболии от „1001 стоки“, паста за зъби от една будка. И когато вече трябваше да поеме за към къщи, качи се неочаквано на един трамвай в обратна посока. Дълго пътува, слезе на една от крайните спирки. Влезе в стара кооперация. Но не се забави, явно дори не потърси някого там, защото само след няколко секунди излезе. Качи се отново на трамвая и се прибра у дома си.

Наблюдаващият не можа да разбере какво се бе случило в блока на улица „Революционер“ № 2 за тези няколко секунди, време, недостатъчно дори да посети някого на партера, където живееше Васил Заралиев, и да се увери, че го няма.

Да, това беше неговата кооперация. Но това стана ясно на полковник Ковачев едва на другия ден сутринта, когато прочете докладната на наблюдението. Той също се запита какво е могло да означава това неочаквано и мигновено посещение на Петров. Та той нямаше обичая да се явява лично! Пък и, както донасяше другата бригада, по това време Зара си е пиел червеното вино в кварталната пивница и се е прибрал едва два часа по-късно. Да, време е имало достатъчно!

Ковачев беше убеден, че Петров не е търсил Заралиев. Нещо повече, минал е тъкмо по това време, защото е знаел, че не ще се срещнат. Защо тогава само е влязъл в кооперацията, за толкова кратко време? Отговорът можеше да бъде само един: за да му остави нещо. И като се знаеше вече каква функция изпълнява Зара, не беше трудно да се досети — пари, левове и долари. А вероятно и някаква бележчица с указание, как да ги разпредели, кому да ги даде. Но какво е било съдържанието на пакетчето или плика, което очевидно Петров е пуснал в кутията на Заралиев, за сега остана тайна. Когато на другия ден разгледаха внимателно, макар и незабелязано пощенската кутия на Заралиев, първото нещо, което им направи впечатление, бе, че от всички само тя имаше секретна ключалка. И то не от ония, дето понякога все пак се появяват из железарските магазини у нас. А солидна, явно вносна, предназначена сякаш за по-сериозна каса. Но колкото и да беше секретна, те може би щяха да съумеят да я отключат за тези два часа, докато Зара благоволи да си допие винцето. Ако наблюдаващият беше съобразил своевременно всичко това и ако се бяха решили да рискуват и да отворят чуждата пощенска кутия пред очите на често влизащите и излизащи обитатели на кооперацията. Да, ако бяха съобразили, ако се бяха решили, щяха и да знаят!

25 август, понеделник

Рано сутринта Атанасов заедно с младия фоторепортьор Станчо пътуваше от Пампорово за София. В колата бяха настанили и две дългокоси гърли със сини джинси от кадифе и шарени полупрозрачни блузки. Щом узна, че са тръгнали да се връщат (по това време те бяха вече в Наречен), генералът извика Ковачев, Петев и Консулов при себе си.

— Е, момчета, нашият журналист, пълен с впечатления от посетения завод, вече се връща в любимата си редакция — започна той оживено. — А за нас настана време да решаваме. Щом си приготви доклада, още довечера някой може да му се обади по телефона. А каква е гаранцията, че същата тази нощ информацията няма да прескочи „желязната завеса“?

Всички се умълчаха. Не защото бяха изненадани от предположението на Марков, а защото ги глождеха всякакви съмнения и множество въпроси оставаха нерешени. И главният от тях — има ли още неизявени агенти на Петров, кои са те, какви са? Или това е цялото му богатство?

Петев беше от предпазливите и обикновено се обаждаше само когато специално го попитаха. Изобщо той повече обичаше да изпълнява (макар и винаги с максимум старание и разум), отколкото сам да решава — нещо, все още търпимо за един майор. А това, че сега пръв се обаждаше, можеше да означава, че не вижда какво има да се умува.

— Ние сме тук, за да охраняваме тайните на нашата държава. Това е висшият ни дълг, който стои над всичките ни останали служебни задължения. В името на този дълг ние нямаме право да поемаме каквито и да е рискове. Максималният срок, третият звънец, така да се каже, за нас трябва да бъде телефонният разговор на Петров с Атанасов. Щом го запишем, още на път за в къщи ние трябва да ги задържим. И Петров, и Атанасов, и всички…

— А Пешо шофьорчето? — запита Марков.

— И Пешо.

— А жената на Петров, кака Ева?

— Също.

— А нея защо?

— За съучастие. Като докаже, че е невинна, ще я пуснем.

— Значи тя трябва да докаже! Гледай ти какъв сте бил лют и кръвожаден — засмя се Марков. — За по-кротък ви имах.

— Вие може да се шегувате, другарю генерал, но аз съвсем сериозно.

— А вие, Ковачев, на какво мнение сте?

— Може да ви прозвучи максималистично, но и на мене ми се струва, че след като проведем най-щателния възможен обиск в дома му и го отведем, не бива да оставяме жена му на свобода. Кой знае какви номера може да ни скрои.

— Чакайте — прекъсна го Марков. — Не ви питам за детайлите, а за това, убеден ли сте, че е вече време да сложим картите на масата…

— Както би се изразил Зара — добави дръзко Консулов.

— Зара казвате — продължи замислен Марков. — И него, и ония, външнотърговските мръсници. Значи така, да сядам и да пиша заповедите за задържане и претърсване. Добре, така да бъде. Чиста работа, нула рискове. Тогава заповядайте след час при мене.

Ковачев и Петев вече се надигаха, когато Консулов нервно се обади. Гласът му необичайно потреперваше, сякаш малко му остава да се разплаче.

— Ама вие, другари, сериозно ли или етюд ми разигравате, опитвате колко ми е акълът?

— Какво има, капитан Консулов? — запита заинтригуван Марков. — Вие имате ли да предложите нещо по-интересно?

— Имам. Да се задържи само Петров. А мрежата му да не се пипа. Та нима ние няма да се възползуваме от този уникален шанс! Нали всички сме убедени, че в тази система липсва обратната връзка. Той, Петров, ги познава, само той е активният, а те не само са пасивните изпълнителни звена, но и не знаят кой е активният, кой е този Христовски, …-озов, …-офоров, кога ще им се обади следващия път, каква задача ще им възложи, как се казва в действителност, къде живее и съответно какво се е случило с него. Ей това, ей този шанс ние трябва да използуваме, а не да изпоарестуваме цялата компания.

— А ние да продължим вместо него делото му — засмя се Ковачев.

— Но гласът, гласът му как ще имитираме? — запита Петев.

— Скритите, още неизвестни агенти — каза Марков, — ако, разбира се, има такива, ние по този път не ще разкрием. Тях ги знае само Петров.

— Чакайте, чакайте — отбраняваше се Консулов. — Делото му, стига да можехме, има смисъл да продължим. И още какъв смисъл! Дори само заради дезинформацията! И за имитирането на гласа му ще се намери колай. Ще снемем фонограмата му, ще опитаме, нима между стотиците проби няма да се намери еквивалентен глас. Пък и толкова точно ли го помнят? По телефона са говорили няколко пъти. Но и да не успеем, какво губим? Тях да арестуваме можем винаги, няма къде да избягат. А ако успеем… Представяте ли си какви възможности се откриват пред нас?…

Отново се възцари продължително мълчание На Ковачев му стана обидно, че избърза подир Петев и не помисли достатъчно. Петев го беше просто яд, че оспорват предложението му. А Марков каза:

— Да, представям си… какви възможности се разкриват пред нас! Но жена му все пак ще задържим. За да не успее да вдигне шум. Може да има такава задача. Защото да не забравяме, че тя вероятно е единствената, която го познава…

26 август, вторник

Петров се обади все пак на следващия ден вечерта. А на вратата пред градинката му вече го очакваха трима плещести мъже, един от които беше майор Петев. След малко пристигна и Ковачев с цяла група експерти и оперативни работници.

През дългата си вече служба полковникът бе присъствувал на много внезапни арести — и на садисти злодеи, и на обикновени вулгарни престъпници, и на съгрешили поради лекомислие, та дори и на невинни. Да, за съжаление и това понякога можеше да се случи. Съответно бе наблюдавал и поведението, реакциите на задържаните както в момента на арестуването им, така и при първите разпити. Отдавна бе установил, че те невинаги са еквивалентни, съответствуващи на естественото правило виновният да се държи гузно, а невинният да е изненадан, потресен и да протестира възмутен от неправдата. Случваше се (и то нерядко) точно обратното — закоравелият престъпник да се държи като невинно агънце, а истински невинният било поради уплаха, било поради смущение — като гузен злодей.

Но реакцията на този образцов гражданин и добросъвестен майстор порази дори и него и изуми всичките му колеги. Макар че щом влязоха в къщата, те му дадоха да прочете заповедта за задържането и за претърсването. А сега си представете, че Петев е любимият му и уважаван кум, довел няколко свои леко пийнали приятели да го поздравят с именния ден. Така беше и реакцията на Петров — любезен, усмихнат, той приветливо ги покани да влязат, да се настанят и обяви най-почтително, че е изцяло на техните услуги. Дори се наложи Петев повторно да вади заповедта и да му я пъха в ръцете. Той им направи удоволствието да я прочете отново, като каза, че ги разбира много добре, моли ги да не се стесняват и е готов да направи всичко, зависещо от него, за да изпълнят те с най-голям успех служебните си задължения. При това само се усмихна едва забележимо.

Същото любезно внимание на сърдечен домакин той демонстрираше и през цялото останало време на обиска.

Подобно, макар и много по-сдържано, беше отношението на съпругата му Евлампия. Само от време на време, когато никой не я наблюдаваше, в очите й святкаха студени искри на ненавист. Ако при самия Петров можеше да се подозре дори радост, че му се удава възможност да приеме в дома си желани гости, то съпругата му просто проявяваше необходимото любезно търпение към приятелите на мъжа си, нахлули тъй внезапно в тихия им дом.

Петров дори не запита „на какво дължи това внимание към скромната си личност“ и с цялото си поведение сякаш казваше: „Разбирам ви. Вие изпълнявате своя дълг. Не желая да проявявам излишно любопитство. Оставям сами да се убедите, че сте сгрешили. А като сметнете, че е възможно, вие сами ще ми кажете какво ви е довело в нашия дом.“

Претърсването на къщата — на стаите, в които живееха и на таванското помещение, на гаража и отделния килер в единия ъгъл на двора, на самата градина — продължи няколко часа. Първото, макар и повърхностно претърсване, не даде никакви резултати. Само дето намериха черния куфар. Откри го Консулов, забутан над един гардероб. Без да се лакоми и без да бърза, като му дойде редът, той го свали и го прегледа небрежно. Равнодушието, което демонстрираше при това, лесно можеше да бъде разиграно — куфарът беше вече съвсем празен!

Към 22 часа всичко беше прегледано и нищо изобличаващо не бе намерено. Нима Петров не притежаваше нищо, никакви вещи, апарати, пари, необходими при шпионската му дейност! Това не беше възможно. Най-малкото трябваше да намерят съдържанието на черния куфар. Или поне на част от това съдържание. Та Морти, Пешо не бяха пренасяли празен куфар, я! Или криеше предметите, които биха могли да го изобличат другаде — у друг човек, в друга къща, закопани някъде. Възможно ли е да ги държеше в цеха? Трябваше ли и там да претърсват? Поне за сега генералът предпочиташе отсъствието на Петров да бъде обяснено като внезапно заболяване. А не беше изключено и просто да бяха недостатъчно добре търсили. Така или иначе, Ковачев нареди да се отложи за другия ден по-нататъшният обиск, като се използува масово и техниката на научно-техническия отдел. Поемните лица освободиха, запечатаха всички врати и оставиха двама души охрана. А Петров и жена му прибраха в ареста. Негласното наблюдение на килиите им показа, че докато Евлампия дълго не можа да се успокои и задряма за малко едва преди развиделяване, Петров заспа със съня на праведник. Железни нерви ли имаше този човек или… Не, невинен той не беше. А дали не се чувствуваше такъв?…

Обискът продължи на другата сутрин, щом експертите от научно-техническия отдел донесоха сложната си и разнообразна апаратура. Докато другите преглеждаха всяка вещ поотделно, от всички страни, разлистваха всяка книга страница по страница, всички мебели се измерваха, търсеха се тайни скривалища. Стените се прослушваха с ултразвукови апарати, магнитометрите преглеждаха всеки квадратен дециметър, специалните рентгеноскопи и гама-детектори оглеждаха всички потайни места. И към обяд бе открито първото скривалище. То се намираше в комина на една от стаите. След това бързо откриха и второто — в комина на другата стая. Мястото не беше кой знае колко хитро измислено и не на Петров хрумваше за първи път да се възползува от тази кухина. И, естествено, още при първото претърсване бяха пробвали: и вестник палиха — коминът теглеше идеално, и коминочистачески топуз с четка пускаха — мина свободно, като през комин, в който не е скрито нищо. Мястото на скривалището беше познато, дори традиционно. Но конкретното решение беше оригинално и ценното му беше именно в това, че използуваше поновому банална кухина, която, като я провериш веднъж, повече няма да се занимаваш с нея. И ако не беше гама-визовърът, така и щеше да остане неразкрита.

В средната част на комина имаше паралелна кухина-влагалище, в което като в магазин се пазеха три пластмасови контейнера. Електромоторчето на малкия асансьор спускаше и издигаше контейнерите до долния отвор на комина (който беше не в стаята, а в мазето!) и през вратичката те можеше да бъдат вадени и слагани. Най-оригиналното беше как се командуваше тази прецизна инсталация. Чрез контакта, който се намираше недалеч от комина. Но не беше достатъчно да пъхнеш в него щепсела на някой електродомакински уред, за да се задействува. Асансьорът се спускаше, само ако се пъхне щепселът, вързан „на късо“, а се издигаше, ако се запали лампа от 60 вата. Разбира се, самата лампа и тогава не светваше. А другият комин бе съоръжен по същия начин и общо в двете скривалища имаше шест контейнера.

Дори когато стана ясно, че в стената край комина има кухина, че в нея има скрито нещо, Петров не промени държанието си. Нито мускул не трепна на лицето му, не се изписа никакво любопитство. То не нарасна особено, когато отвориха контейнерите и започнаха да разглеждат съдържанието им. Наивният наблюдател можеше да си помисли, че Петров го вижда за първи път. Впрочем, той нищо не каза и никой нищо не го запита. Важното сега беше в присъствието на поемните лица всичко да бъде най-подробно описано в протокола. А за разговори щеше да има достатъчно време.

Единият контейнер беше плътно натъпкан с доларови банкноти от по двайсет, сто и петстотин долара. Във втория имаше български левове в банкноти от по десет лева. Но те не бяха толкова много, беше вземано от тях, докато доларовият контейнер сякаш беше прясно напълнен, може би от пратката, получена в черния куфар. В останалите четири контейнера имаше само техника — многобройна, разнообразна и непонятна дори за експертите. Те я оцениха високо и се задоволиха да кажат, че е най-модерна електроника, изпълнена на базата на миниатюризацията. Само дето взривни вещества не намериха!

Тук имаше и апаратура за шифриране и дешифриране, и приставка, с помощта на която цифрите на шифрограмата, записани при нормална скорост на ръка, се излъчваха стотици пъти по-бързо и съответно по-компактно. Имаше и два радиопредавателя — единият за далечни връзки на къси вълни, а другият на ултракъси вълни, които е безсмислено да се подслушват от пеленгаторите поради ограничения им обсег на действие. Те бяха добре за връзки в границите на града, с някоя чужда дипломатическа мисия. Имаше и редица други апарати, чието предназначение специалистите щяха тепърва да установяват.

XX. Кой си ти, гражданино Петров?

28 август, четвъртък

Разпитите започнаха едва на следващия ден, след като бяха завършени всички действия по претърсването на къщата. Докато то продължаваше, Петров, без да пророни нито дума, бе поел ролята на любопитен наблюдател. Гледаше това, което става около него, сякаш то никак не го засяга, но с много интересно. Като към спектъра на поведението си прибави няколко срамежливи щрихи на деликатно разкаяние.

Първия разпит Ковачев и Консулов проведоха заедно. Ролите си бяха разпределили така: Ковачев ще води официално разпита, а Консулов, разположил се удобно в коженото кресло край бюрото, ще наблюдава най-внимателно Петров. И ще се намесва само по изключение, в краен случай.

Щом старшината го въведе, Петров застана смирено до вратата, свел поглед към килима, прибрал ръце край бедрата си, сякаш очакваше да изслуша смъртната си присъда. Дори да седне не пожела, толкова виновен се чувствуваше, та едва при третото подканване от Ковачев, твърде категорично и дори малко троснато, си позволи да приседне на края на предложения му стол.

На формалните въпроси за установяване на самоличността му отговори с ясен глас и по-подробно, отколкото бе необходимо за протокола. А когато Ковачев го подкани да разкаже за престъпната си дейност, той сведе още повече глава и прошепна едва чуто: „Виновен.“ После понадигна малко глава и повтори, вече по-високо „Виновен“, а след това, почти изправил глава, но без да погледне в очите, потрети, почти викайки: „Виновен!“ Оставаше само да заудря главата си в стената.

Това, че се признаваше за виновен, беше, разбира се, обнадеждващо. Но че го направи тъй театрално, не обещаваше нищо добро.

— Знам, чувал съм, чел съм в криминалните романи — започна вече със съвсем спокоен глас Петров, че е редно да се обръщам към вас със студеното „граждани“. Но аз ви моля най-сърдечно, позволете ми да ви наричам „другари“. Повярвайте ми, аз искрено ви чувствувам мои другари в изпитанието, което съдбата ми е изпратила.

— Добре, добре — побърза да го успокои Ковачев. — Не възразявам да ме наричате „другарю“. И така, да чуем какво има да споделите с тези свои новопридобити другари.

— Аз съм един чистосърдечен човек. И сам не знам защо не дойдох при вас, преди вие да дойдете при мене. Но снощи, след като премислих всичко, разбрах, че единственият път за мене е чистосърдечно да си призная всичко.

— Похвална идея — подкрепи го съвсем сериозно Ковачев. В тона му не можеше да се улови нито нотка на ирония. — Слушам чистосърдечните ви признания.

— Преди около два месеца случайно на булевард „Руски“, в книжарницата за чуждестранна литература, се запознах с двама чужденци, приличащи на съпружеска двойка. Аз търсех една техническа книга, те албум с красотите на Рилския манастир или с български икони. Постарах се да им помогна да изберат нещо подходящо. Говореха на разбираем български език. Като излязохме от книжарницата, поканих ги да поседнем в кафе-сладкарницата на хотел „България“. Поприказвахме си най-приятелски. Оказаха се много мили хора. Харесахме се взаимно. И се уговорихме да се срещнем и на следващия ден. Предложих им да ги разведа с колата, да им покажа София и красивите й околности. Беше събота. Прекарахме много добре. Обядвахме в мотела на „Белите брези“. Те платиха. Само дето не се сбихме по този повод. Но отстъпих. През цялото време приказвахме. Аз им представях града, те ме разпитваха с какво се занимавам, къде и с кого живея. Интересуваха се от всичко за мене. Сигурно аз бях единственият български гражданин, с когото те се бяха запознали отблизо. И аз не виждах основания да крия сведенията за себе си и за живота, който водя.

Дали това, което разказваше Петров, беше плод на „чистосърдечното му разкаяние“ или отдавна измислена версия, беше рано да се каже. Но на Консулов направи впечатление обстоятелството, че целия ден в събота той е прекарал с „двамата симпатични чужденци“. А кака Евлампия? Нима тя не е ходила да се черкува този ден! Или е оставила къщата им сама, без надзор? А може би денонощните дежурства са започнали след срещата с чужденците? Именно защото се бе срещнал с тях. И друго се хвърляше в очи.

Както бе приседнал на стола, Петров не мърдаше, не вдигаше поглед и впил очи в бюрото на Ковачев, продължаваше да стои като препариран и разказваше с монотонен глас.

— Фаталният разговор — продължаваше Петров — се състоя на следващия ден, в неделята. Ах, да можех да изтрия от живота си тази неделя! Заведох ги на Витоша и там прекарахме целия ден. Обядвахме на Копитото. Само че този път платих аз! След обяда жената се излегна на тревата да се попече, а ние с мъжа тръгнахме да се разхождаме наоколо. Тогава той подхвана един по-особен разговор — за сътрудничеството между народите, против ненавистта, която вилнее сега по света, ненавист и националистическа, и расова, и класова. Как най-добрите, най-културните и интелигентни хора от всички народи са братя и трябва да си сътрудничат…, да служат на общото хуманно дело за предотвратяването на войните, за мир и разбирателство между народите. И тогава той ми предложи да извърша „някои дребни услуги“ на една, както той се изрази, „дружески настроена към съдбата на многострадалния български народ“ държава. Велика държава, знаменосец на свободата и на демокрацията в света.

Значи, въпросът бил за свободата и демокрацията, за хуманизма. Не за нещо друго!

Петров продължаваше да се държи скромно и смирено, а погледът му оставаше все така фиксиран напред, в ръба на бюрото, сякаш там той виждаше нещо много интересно. А ръцете си бе обхванал в някаква молитвена хватка и ги държеше през цялото време на корема си.

— И аз, можете ли да ми повярвате, аз глупакът, аз наивникът, дето през целия си живот съм служил честно и всеотдайно на народа си, се съгласих. — Петров за първи път се поразмърда неспокойно, заоглежда се, сякаш търсеше къде да заудря главата си. — Аз мизерникът! Аз глупакът! Аз окаяният престъпник!

— Стига, стига! — прекъсна самобичуването му Ковачев. — По-добре ни кажете кои бяха, как се казваха тези представители на великата държава, знаменосец на свободата и демокрацията?

— Не знам. Като се запознавахме, измърмориха някакво име, което не запомних, пък и не чух, както трябва. А после те се обръщаха един към друг само ту със „скъпи“, ту с „дарлинг“. Но нека да се върнем към въпроса, който най-силно ме вълнува, който не дава покой на душата ми. Съгласих се не само защото по убеждения съм изцяло за свободата и демокрацията. И съвсем не защото ми предложи по сто долара или триста лева, по избор, месечно за дребните услуги, които ще им оказвам. Аз печеля прилично, с благоверната живеем скромно. Не, не затова! Решаващо за мене беше, че мъжът ме увери, че в услугата няма нищо, пази боже, противозаконно, та дори и морално укоримо. Единственото, което се искаше от мене, беше да изградя в къщата ни скривалище. Онова, дето вие открихте. Мъжът ми обясни къде и как да го построя. В него трябваше само да държа вещите, които те ще ми изпратят. И когато се наложи, по техни указания, да предам тези вещи на лице, което с определена парола ще се яви при мене.

— А паролата каква беше?

— Не я узнах. Каза, че ще ми я съобщят по телефона. Като му дойде времето. Но позволете да продължа. Не съм свършил. В понеделник те си заминаха. Така изтекоха петнадесетина дена, последните спокойни дни в моя живот. Един ден глас с леко чужд акцент ми се обади по телефона и ми съобщи да отида веднага на гарата и от багажна касетка номер А–34 с шифър 1681 да взема намиращия се там черен куфар. Така и направих. В куфара бяха инсталацията и апаратурата, необходими за изграждането на скривалищата, и подробно указание за монтажа. При такива напътствия за мене не беше трудно да ги построя. В куфара бяха и всички тия машинки, които намерихте в контейнерите. И парите бяха там. В бележката, която веднага унищожих, пишеше да си взема от левовете хиляда — аванс за три месеца и сто лева за производствени разноски по скривалищата. Което и направих. Оттогава никой не ми се е обаждал, никой не е идвал да вземе нещо от пратката. Доларите не съм пипал. Вярно, казаха ми, че мога да избирам. Но това може би е занапред. А в бележката пишеше да взема хиляда лева. Левове, а не долари. Разгледах и апаратите. Уж съм майстор, и то по тая част, но за повечето от тях не можах да разбера за какво служат. А жена ми, тя хабер си няма. Тя нищо не знае!

— Такаа — каза замислено Ковачев. — Значи, вие долари не сте вземал, с апаратите не сте си служил, никому нищо не сте предавал. Само дето сте взел хиляда лева за зидаро-мазаческата и монтажната работа и аванс за това, че нищо не сте правил. Така ли?

— Така е, другарю следовател — каза Петров с най-смирен глас. Сякаш съжаляваше, че фактите не го уличават в никакво престъпление. — Невероятно, но факт, както се казва.

— Добре. Но все пак как да си обясним, че един такъв честен, неопетнен с нищо гражданин като вас всъщност без колебания се е съгласил да служи на чуждото разузнаване?

— Какво разузнаване? Аз само да пазя!

Тук вече смиреният Петров май прекали с наивността си. Преигра, помисли си Консулов.

— А вие как си обяснявахте това криене на електронна апаратура и долари? — запита съвсем спокойно Ковачев. — Като съхраняване на частни капитали ли или като игра на криеница?

— Но аз се колебаех, повярвайте ми. Дълго се колебаех, макар и бързо да се реших. Но главното ми съображение беше, че не виждах нищо укоримо, още повече престъпно, да прибера едни вещи у дома си, които при нужда да предам някому. Още повече тогава аз съвсем, не знаех какви ще са тези вещи.

— А като узнахте, защо не дойдохте при нас?

— Това е фаталната ми грешка, това е моята голяма глупост. Пък и нека да си призная, много ми се бе приискало и аз да притежавам долари, и аз „като хората“ да мога да посещавам магазините на Кореком и да си купувам оттам разни съблазнителни вещи. Изкуших се! Съгреших, макар и само в помислите си. Но не забравяйте, че все още не съм си позволил нито да пипна доларите, нито да вляза в магазина.

Картината беше ясна — Петров разказа някаква съчинена история и не съобщи нищо ново, нищо, което те, според него, не знаят. Пък и явно не подозираше, че те са го следили от момента, когато той прибра черния куфар от гарата. Впрочем, това беше единственият момент, който смущаваше Ковачев. Защо след като те, пак според него, не знаят за куфара, той им разказа за него? Беше ли това някакъв симптом на разоръжаване? Или се бе поддал на първата асоциация — как се получават вещи — чрез черния куфар в касетка на гарата. Правдоподобно звучи, като признание. А, от друга страна, нали вече няма да си служи с този канал, нищо не издава. Саморазобличаване щеше да бъде, ако той признаеше разговорите си по автомат 70–69, ако разкриеше агентите си. Откъде ги има тези агенти? Как ги е вербувал? Какво прави с информацията, която те му събират? Дали не трябваше да изчакат той да излъчи сведенията, предадени му от журналиста? Не, Петров не беше се разоръжил. Той криеше. Той ги лъжеше! Но въпреки това Ковачев реши да не използува за сега магнетофонните записи, да не го разобличава. Той беше привърженик на максимата „Винаги се стреми да получаваш максимум информация и да излъчваш минимум информация“. Тази максима, според него, отразяваше един прастар биологически закон. Тигърът притежава отлични и заострени сетива, за да открие плячката си, но дори и той, всесилният, е шарен, за да се камуфлира в джунглата. От тази древна мъдрост на природата Ковачев сега смяташе да се възползува и бе решил с нищо да не го разобличава и да продължават да изслушват, да уточняват показанията му.

По-нататъшните разпити възложи на Консулов, като изрично му нареди да се придържа към досегашната схема, да разработва досега зададените въпроси, да уточнява досега получените отговори. Да търси, да лови противоречия. И да наблюдава Петров.

Консулов се зае с цялото си старание и неукротима воля със задачата. Но не можа да разобличи Петров в нито едно противоречие. Явно той бе разработил до най-дребни детайли легендата си и я знаеше безпогрешно наизуст.

1 септември, понеделник

На сутрешния доклад Консулов им разказа вица за водопроводчика, който толкова пъти поставял пред заключената врата един и същ въпрос и толкова пъти чувал един и същ отговор от папагала, че накрая си разменили ролите — той започнал да пита „Кой е?“, а папагалът от клетката в антрето му отговарял „Дошъл е водопроводчикът“. Консулов наистина бе научил всички многократно слушани отговори на Петров и сега ги знаеше наизуст.

— Питайте, другари следователи, разпитвайте ме и аз ще отговоря на всичките ви въпроси! — завърши той своя доклад пред групата.

— Значи, нищо ново не ви каза все пак Петров? — запита Ковачев. — Нищо, което да не бяхме узнали след първия разпит?

Консулов се замисли и след кратка пауза каза:

— Ново има, но то не е в думите на показанията, а в техния контекст. Или не, дори не в контекста, а в цялостната оценка на всички проведени разговори. И уви, крепи се не толкова на фактите, колкото на…, как да кажа…, на някакъв мой усет, ще ми се да кажа… интуиция, колкото и да не обичам да се осланям на този несигурен реквизит на парапсихологията.

Нито Ковачев, нито някой от останалите се обади и Консулов трябваше да продължи:

— Първият извод, който направих, е, че Петров ни лъже. Но не за него ми беше интуицията, разбира се. След като притежаваме магнетофонната лента със записите, този извод се налага от само себе си. Петров има не малка агентура, която ръководи активно. Въпросът е, как е била завербувана агентурата. Не е вероятно Петров сам да е свършил тази работа. Защото по всичко личи, че неговите хора не го познават, дори не бива да го виждат. Тогава някой друг ги е завербувал. Как? Кога? Кой е този „някой друг“? Все още ли се намира в България? И как е прехвърлил агентурата на Петров? Ясно е, той и агентурата е приел, и е започнал да работи с нея тук, в София. А не в родното си място Провадия, нито в Русе или Видин. Убеден съм, че той ни баламосва, и то на едро, по най-важното. Не той, а някой друг е създал тази организация.

— Какво искате да кажете? — запита Ковачев.

— Трите дена, прекарани в неговата компания, ме убедиха, че Петров ни лъже не само по това, кога и как са вербували него самия, не само по това, каква работа е свършил като резидент на чуждото разузнаване, но и по нещо много по-важно — кой е той! Убедих се, че пред мене стои не някакъв си провинциален майстор електротехник, завършил провадийския техникум, а човек, много видял и патил, човек с високо, най-малкото висше образование, с огромна ерудиция и богат житейски опит. Ето, точно тук, при прозирането на неговата човешка личност, моята интуиция ми подсказа, че пред нас стои не обикновен добросъвестен майстор и кротък отечественофронтовец, а фигура от съвсем друга величина и класа. И затова вместо да слушаме до втръсване опротивелите му измислици, трябва да проверим миналото му, така да се каже, провинциалната част от биографията му.

— Това… може би… — каза замислено Ковачев — ние във всеки случай сме длъжни да сторим. Дори и да не сте прав. Просто, за да осветлим от всички страни живота на задържания.

— Прав съм — отговори с подчертана увереност Консулов. — И с оглед на тази проверка употребих последния ден, целия, за да уточнявам живота и връзките му в Провадия, Русе, в казармата и преди всичко във Видин. Макар че, другари, жътвата не е богата. Петров разказва без онези житейски подробности, които изпълват с конкретно съдържание ежедневието, разказва, както се преразказва заучена чужда биография. Наистина, добре назубрена, но не и лично преживяна. Над събирането на такава тъкмо дребна, битова информация се трудих целия ден. А в неделята, докато вие сте си почивали, написах ей това!

Консулов измъкна от джоба на сакото си тънък сноп изписани на машина листове и ги подаде на Ковачев.

— Тук са резюмирани всички онези негови биографични моменти, които позволяват да се идентифицира личността му. Има приложени и скица на къщата, в която са живели с покойната си съпруга, и план на улицата, където са пазарували: и хранителните стоки, и където е бил плод-зеленчукът, и стотици други подробности, които биха могли да го изобличат. Него или… моята интуиция. Защото една биография може да бъде научена, но не и един цял свят, светът на градчетата, в които той е живял до пристигането си в София.

— Как реагира той на това подробно, явно неслучайно разпитване за градовете, за бита? — запита Ковачев.

— Сякаш никак. Отговаряше уверено, без да се замисля. Имам чувството, че дори и да не е този, за когото се представя, добре познава обстановката. Може и специално да я е проучвал. И единственият сигнал на фона на невъзмутимото му спокойствие беше, че не се учуди, че не запита защо го разпитвам за подобни незначителни подробности. — Консулов замълча за кратко и добави: Макар че… целият ми този неделен труд вероятно ще се окаже излишен.

— Допускате, че все пак той е оригиналният Петров ли? — запита Петев.

— Не. Не в този смисъл. Работата може да се изясни много по-просто. Достатъчна ще бъде една негова фотография!

— А защо сте така уверен? Все пак подменянето е рискована игра, която бързо и лесно може да бъде разобличена — каза Ковачев.

— Да, има нещо, което не ви казах и което ми дава основание да съм сигурен в догадката си. Пак едно странично доказателство, но този път достатъчно красноречиво. Още при обиска и толкова повече при повторното разглеждане на дома им ми направи силно впечатление, че няма нито една негова снимка от живота му преди София. Нито по стените и масите, нито в традиционните семейни албуми. Докато изобилствуват снимките на кака Ева — от бебешките й години до наши дни. Този контраст, да си призная, за първи път ми прошепна етичната мисъл, че нашият човек не е никакъв Петров! Не познавам човек, който да не притежава поне една снимка от детските си години, от младините… За да се любува на това, как са изглеждали той и неговите най-близки хора преди десетилетия… А нищо подобно нямаше при Петров. Това може да бъде обяснено или като някаква негова странност, или… Аз съм за втората алтернатива. Човек, който с такова умиление разказва за своя живот, за своя първи брак, за родното си място, не може да не запази и веществен спомен, поне една фотография…

Консулов се оказа прав.

Да проучи този въпрос изпратиха Дейнов, богато снабден със снимки, със съчинението на Консулов и личния паспорт на Петров в джоба. И макар че най-пресните спомени за него бяха останали във Видин, Дейнов взе най-напред самолета за Русе, за мястото, където му бе издаден паспортът.

Щом в русенската паспортна служба измъкнаха картона на Георги Михайлов Петров и го съпоставиха с издадения му паспорт, веднага стана ясно. От малката снимка на картона ги гледаше съвсем друг човек. Това не беше никакъв двойник. Дори далечна прилика нямаше между двамата. Поне в лицата им. Истинският от картона беше бузест, почти чипонос, с кръгли добродушни и леко глуповати очи под дъговидните вежди. А другият, от паспорта, имаше продълговато слабо лице, напомнящо раннохристиянските аскети, прави вежди и остър, стоманен поглед, тънък, доста дълъг нос. И все пак най-силно на пръв поглед се хвърляше разликата в челата им — истинският Петров имаше средно високо чело с две дъги отстрани, а другият — голямо и високо правоъгълно чело на упорит, волеви човек.

Дейнов веднага, още от паспортната служба позвъни на Ковачев. Той не само бързаше да съобщи новината, но и се надяваше, че ще му се размине обикалянето на другите градове. Но уви, за негово съжаление Ковачев му нареди да продължи изпълнението на задачата и да събере пълен материал за Петров и достатъчно свидетели, които при нужда да разобличат измамника.

XXI. Тринадесетте правила на Свети Игнаций

3 септември, сряда

Дейнов се върна в София само след два дена. Та и да се бави повече нямаше смисъл. Георги Михайлов Петров не беше измислена личност и по увеличения от регистрационната карта портрет навсякъде го познаваха. Биографията му съвпадаше напълно с разказваното от Псевдопетров. Поне в генералните линии. Детайлите не се покриваха, но какво значение можеше да има сега това, след като истината бе излязла наяве. Всичко съвпадаше, всички, с които истинският Петров бе имал контакт, веднага го познаваха по снимката. И никой не бе виждал фалшивия Петров, чиято фотография Дейнов накрая също показваше. Да, всичко съвпадаше до момента на заминаването му за София. Оттогава никой не бе го виждал, никой не бе чувал нищо за него.

Впрочем, един детайл съществуваше и Дейнов го бе отбелязал още при първите си разговори във Видин. Лицето, от което той се интересуваше, беше познато там по бащиното си име, като Георги Михайлов. А в Петров той се е превърнал едва в София. Тази подробност първоначално учуди Дейнов. Но като размисли, разбра малката, но ефикасна хитрост.

Георги Михайлов Петров в ежедневието винаги си е служил с бащиното си име. От това се е възползувал този, който е взел паспорта му. И се е превърнал по същия този паспорт вече в Георги Петров. По най-законен начин. Та нали така по паспорт е фамилното му име!

Какви удобства предлагаше тази малка маневра? Ако някой от старите познати го срещне в София (а това спокойно можеше да се случи!), няма да го познае, защото просто е друг човек. Но някой можеше да потърси стария си приятел Георги Михайлов. Чрез Софсправка например да узнае къде живее и да му дойде на гости. Е, нека търси Георги Михайлов, само в София вероятно има поне хиляда такива. А Георги Петров (и те не са по-малко!) — това вече е съвсем друга работа!

Така ли е разсъждавал Петров, като е започнал да живее по паспорта на Михайлов, някакви други съображения ли е имал или пък се е получило просто случайно — това щеше да изясни бъдещето. Сега, след като Дейнов направи доклада си на сутрешното съвещание при Ковачев, главните въпроси, които измъчваха всички, бяха кой е всъщност Петров? Къде е бил и с какво е се занимавал, преди да навлече кожата на видинския майстор? И… къде е изчезнал, какво се е случило с истинския Георги Михайлов? Доброволно ли е дал паспорта си или са му го отнели насила? Защо той се е съгласил на тази подмяна? Ако, разбира се, някой е търсил съгласието му! Къде е сега той? И дали е жив?

Тези въпроси дълго занимаваха всички участвуващи в съвещанието. Изказаха се всевъзможни хипотези, повечето от които колкото фантастични, толкова и безплодни. Единствен Консулов не само не взе думата, но и сякаш не слушаше оживените дебати. Това накрая направи впечатление на Ковачев и той го запита:

— Нима вие, капитан Консулов, дето най-дълго имахте контакти със задържания, няма да предложите никаква хипотеза!

Консулов се замисли за кратко време и сякаш без желание, след видимо колебание, отговори:

— Хипотеза чак нямам, но една идея се върти в главата ми. Пак въз основа на интуицията ми.

— Браво, браво! — засмя се Ковачев и не можа да се разбере сериозно ли го хвали (за миналия успех) или този път го иронизира. — Това, експлоатацията на вашата интуиция, е нещо ново в нашата практика. Ново и резултатно. Давайте.

— Не днес. Утре ще ви докладвам. Трябва да направя някои справки, да събера някои факти. С гола интуиция не се решавам да се явя пред вас.

5 септември, петък

Колкото и пунктуален и акуратен да беше Консулов, колкото и да държеше тази му слава да е ненакърнена и да се множи, на следващата сутрин той не се яви на традиционното събиране на отдела. Затова пък на другия ден сутринта пристигна сияещ. Той винаги беше свежо обръснат, със сякаш току-що изпрана и огладена бяла риза и неизменната черна копринена връзка. Но днес към това беше и свежо подстриган и осезателно ухаеше на някакъв одеколон. Но не на обикновения бръснарски. Нищо чудно да си го носеше в джоба, когато ходи да го подстригват. Настроението му изцяло съответствуваше на изтупания му сватбарски фасон. Но не каза никому нищо. Само се подсмихваше многозначително.

Ковачев забеляза всичко това, но се правеше, че не му обръща внимание. И едва в края на срещата, след като присъствуващите бяха доложили всичките си въпроси и бяха изказали своите съображения, той сякаш между другото подхвърли:

— А вие, капитан Консулов, къде бяхте вчера, нямаше ви на сутрешната ни среща.

— В библиотеката — отговори веднага Консулов. Той явно бе очаквал с нетърпение въпроса и бе приготвил отговора си. — И завчера, и вчера през целия ден. Откакто се разделихме, та до снощи.

— Гледай ти — учуди се искрено Петев. — Досега знаех, че научните работници лъжат, че ходят в библиотеката, докато се разкарват из магазините. Дори и думичка са си измислили за тая работа — библиотечен ден. А вие какво има да правите там? И то два дена! Не вярвам по магазините да сте се шляли толкова дълго.

— В библиотеката, драги Петев, са съсредоточени мъдростта и знанието, които човечеството, мислещото човечество е трупало е продължение на хилядолетия. Намира се до университета. За тези, който и това не знаят, ще поясня, че университетът пък е на ъгъла на булевард „Руски“ с булевард „Толбухин“. Едно голямо здание…

— Достатъчно, достатъчно — спря го Ковачев. Той с основание се опасяваше, че от дързостите, които можеше да последват, ще се породи някой скандал. — И така, бихте ли ни казали какво ви отведе в библиотеката. Само духовният глад за хилядолетната мъдрост или нещо по-конкретно, което би могло да заинтересува и нас, простосмъртните разузнавачи?

— За вас се трудих, ама да видим ще оцените ли старанието ми. Четох и записвах. — Консулов извади от джоба си един сгънат лист, изписан с химикалка. Разтвори го, изгледа подред всички присъствуващи и като се убеди, че го слушат с нужното внимание, зачете:

— Правила на скромността — изрече той тържествено и направи нова пауза, през която още веднъж огледа аудиторията си. Изглежда, остана доволен от интереса им и продължи: — Първо. Навсякъде показвай скромност и смиреност. Второ. Не си върти лекомислено главата, а солидно и само при необходимост. Дръж я изправена, леко наклонена напред, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Трето. Очите трябва да бъдат сведени, да не гледат много встрани или нагоре. Четвърто. Като разговаряш, особено с лице, притежаващо власт, не го гледай втренчено в лицето, а повечето под брадата.

Тук Консулов направи кратка пауза, сякаш очакваше да чуе коментар или пък искаше да даде възможност на колегите си да асимилират досега прочетеното. Ковачев също бе изненадан и от това, че Консулов два дена е прекарал в библиотеката, и от текста, който им зачете. Ако е въпрос за някоя служебна справка, в тяхната библиотечна служба имаше всичко, което би могло да го удовлетвори. Но това какво е, какви бяха тия „Правила на скромността“? И едва като чу четвъртото правило някаква мисъл проблесна пред очите му, някакъв образ изплава в съзнанието му. Образът на Петров. Та това е неговото описание, графична словесна скица на своеобразното му поведение — скромен, смирен, с леко наклонена напред глава и сведени очи, които те гледат винаги под брадата. Да, Консулов описваше държанието на Петров, но защо бе нарекъл поменика си „Правила на скромността“? В този миг Петев се размърда нервно, нетърпеливо, но той му направи знак да мълчи, да изчака и продължи да слуша.

— Пето. Не си мръщи челото и особено носа. На лицето ти винаги да се чувствува външно безгрижие, отразяващо вътрешното спокойствие. Шесто. Дръж устните си нито много стиснати, нито много отворени. Седмо. Лицето ти трябва да изразява по-скоро веселост, отколкото тъга или някое друго необикновено чувство. Осмо. Външният ти вид и дрехите ти трябва да са спретнати и прилични. Девето. Дръж ръцете си спокойно. Десето. Трябва да ходиш спокойно, без да бързаш, ако няма особена нужда за това. А когато е нужно, съблюдавай приличието. Единайсето. И думите, и жестовете, и всички движения на тялото ти трябва да са такива, че да служат на всички за пример.

Консулов продължаваше да чете с ясен, висок и монотонен глас, както се изричат формули или се произнасят текстове на закона. Да, несъмнено това беше описанието на държанието на Петров. Но защо им го поднасяше в такава своеобразна форма?

— Дванайсето. Движете се навън по двама-трима, както предпише началството.

Това пък правило какво означаваше? Кое началство и защо по двама-трима? Та Петров винаги ходеше сам, дори без жена си.

— Тринайсето. По време на разговор трябва да не забравяш за скромността и приличието както в думите си, така и в маниера на държанието си. — И като направи кратка пауза, добави вече с друг, обикновен глас: — Това е, другари. Да събуждат някакви асоциации у вас тези тринайсет правила?

Всички, включително и Консулов, загледаха изпитателно Ковачев. Едни с интерес дали е отгатнал загадката, други в очакване да смъмри волнодумеца заради неуместната му шега. Та нали тук сред присъствуващите той беше най-старшият по звание и длъжност. Полагаше му се пръв да се сети и да каже тежката си началническа дума.

— Това несъмнено е едно екстравагантно описание във формата на правила на поведението на нашия Петров. Беше забавно да се изслуша, макар и да не ми е ясно защо трябваше тази му характеристика, поначало вярна, правдива, да бъде поднесена в такава необикновена форма. Ако не бяха някои правила, смисълът на които не виждам, бих казал, че това е едно живописно и оригинално описание на нашия подследствен.

— Този път познахте само наполовина, другарю полковник. Тук няма никакво оригиналничене, колкото и да ме подозирате в тази слабост. Вярно е, че някои от правилата Петров не е могъл да демонстрира. Например за съблюдаването на приличие при бързото ходене. Не му се е паднало, не е имал възможност. Както и за ходенето на малки групи от по двама-трима. Познахте, че тук е описан Петров, но не познахме кой е нарисувал портрета. Не съм аз. Защото това не е словесен портрет, нарисуван по оригинала, а е матрицата, от която този индивид е бил отлят.

— Матрицата! — учуди се Ковачев. — Каква матрица?

— Това е моделът, по който е формиран нашият човек, калъпът, от който е бил излят. А този калъп не съм го измислил аз. Боже опази! Той е бил съчинен преди повече от четиристотин години от небезизвестния Игнаций Лойола, основател и пръв генерал на йезуитския орден. А това, дето ви го прочетох, са просто тринайсетте правила на скромността на свети Игнаций, които са задължителни за всички добри йезуити и определят тяхното поведение.

Съобщението на Консулов подействува изненадващо на всички присъствуващи. Ефектът, който той несъмнено целеше, безспорно бе постигнат напълно. Пръв наруши мълчанието майор Петев.

— Какво… излиза, че Петров е йезуит?

— Така се получава. Освен ако не допуснем, че има някакво случайно съвпадение между неговото поведение и правилата на свети Игнаций. Впрочем, дължа да ви обясня как стигнах до тази йезуитска премъдрост. Откакто имах честта да опозная този субект, все нещо ме чоплеше, все нещо не ми даваше покой. Твърде особено, необикновено бе неговото поведение, като се започне от неуместното му в случая смирение, като се мине през вечно наведения му поглед и се свърши с отмерените движения на ръцете му. Все си казвах, че в този човек има нещо не наше, не българско, не социалистическо, ако искате. Този човек е замесен от друго, от чуждо тесто. Но какво? Мейд ин Ю Ес Ей? Или нещо по-специално? Тогава реших да се поровя в Народната библиотека. Но, признавам си, започнах по погрешна следа. Чували сте сигурно израза „протестантско лицемерие“. И аз си втълпих, че това е някакъв протестантски човек, може би дори таен пастор, който служи на някоя американска църква, пък и не само на нея. Още повече, както знаете, благоверната му, госпожа Евлампия, е съботянка, адвентистка, и то от най-фанатичните, дето главното им занимание в живота е да очакват скорошното настъпване на страшния съд. При такава другарка в живота нищо чудно, естествено беше да сгреша, да предположа, че и той е някакъв протестант. А тази грешка ми струва цял библиотечен ден. Не бих го нарекъл загубен, нали все пак „обогатих безсмъртната си душа“. Не знам давате ли си сметка колко течения има протестантството: лутеранство, калвинизъм, цвинглианство и какво ли не. Та само англиканската църква колко секти има: баптисти, методисти, квакери, петдесетници, адвентисти, като нашата Евлампия. Какво ми струваше да се ориентирам в този религиозен хаос, да проумея всичките им попски номера, аз си знам. За тези два дена би трябвало да получа надбавка за вредност, за морална вредност. Ако нашата работа не беше поначало вредна. Блъсках си главата в протестантския лабиринт, докато разбрах, че съм хванал погрешна пътека. А тогава ме осени божието просветление. Лицемер, та не е ли неговият синоним йезуит! И тук скоро ми потръгна. Още при втората книга за йезуитите, на която попаднах. Беше съчинението на Алигиеро Тонди. Самият той е бивш йезуит, врял и кипял в светата им конгрегация, вкусил всичко лично и отвратил се, като видял номерата им отвътре. И ги описал след това чудесно. Чете се като романче. А като стигнах до главата за поведението на йезуита, рекох си: те това е нашият човек! Радвам се, че сте съгласни с мене. А вие, описвал съм го бил в екстравагантни литературни форми, жанрове съм измислял. Какво ти описание, братя во Христе, когато Игнаций Лойола го е измислил още през средата на шестнайсетия век, а неговите последователи, божиите служители, са създали нашия човек по този образ и подобие. За още по-голяма слава господня или ако ще преминаваме изцяло на латински — ад майорем деи глориам!

XXII. „Ад майорем деи глориам“

Същия ден

Щом завършиха разбора на странното откритие на Консулов, Ковачев позвъни на Марков и помоли веднага да ги приеме. Той настоя с него да дойде и капитанът — де само защото генералът можеше да пожелае да чуе допълнителни подробности от първоизточника, но и защото чувството за справедливост му диктуваше това. Консулов бе заслужил похвалата си и редно беше да я получи лично от генерала.

Щом влязоха, Ковачев веднага даде думата на Консулов, който този път с по-малко театралничене, но все пак във формата на загадка прочете тринайсетте правила. Генералът го изслуша търпеливо докрай, без каквито и да е забележки и когато Консулов направи своето заключение, стана и бащински го прегърна.

— А сега, момчета, трябва да определим по-нататъшното си поведение. — Той се замисли за миг и изглежда му се стори, че не е бил достатъчно изразителен в благодарността си, та добави: — Браво, капитане, скоро майор да станете! Харесвате ми. И мене ме глождеше нещо, що за тип е този Лъжепетров, но по-далеч от душевните си терзания не можах да отида. А вие сте отишъл… в библиотеката. Още веднъж браво! А сега да помислим заедно как ще оползотворим откритието на Консулов. Дали вече не е дошло време да свалим маските и да поканим този господин към открита игра? Доколкото един йезуит е способен да играе без маска.

Да, може би вече бе дошло време да се пристъпи към решителните разпити, към приключването на това разследване. Играта с телефонния автомат 70–69 бе продължила успешно, макар и безрезултатно. Проверката на гласовете в управлението, сравняването на стотина фонограми установи, че най-близък глас по височина и интонации, по тембър и обертонове или, както специалистите от научно-техническия отдел се изразиха, по фоноспектър, притежава възрастният експерт Петър Манчев, всеизвестният доайен на фотографите в управлението бай Пешо. От същия уличен автомат, по същите часове той се обаждаше на познатите вече лица като тайнствения Христ… и тъй нататък. Ту им поставяше задачи, ту изслушваше докладите им. В този смисъл „работата“ на Петров бе попаднала в сигурни ръце, но полза от нея практически нямаше. Защото така не бе разкрит нито едни нов агент!

— На мене ми се струва — започна Ковачев, — че още е рано за игра на открито. Пък и с какви ли козове разполагаме! На последната карта се е подало само лявото горно ъгълче, а какво се крие по-надолу, ас купа ли…

— По ми прилича на поп спатия — подметна Марков.

— Той е българин — възползува се от прекъсването Консулов. — Сигурен съм!

— И аз така мисля — продължи Ковачев. Но отде се е появил той през 1975 година в София Установихме, че не е от Видин. А откъде е? Какъв е бил, преди да стане Георги Петров? С какво се е занимавал? Ей това трябва да установим, преди да си позволяваме каквито и да е откровеничения с него.

— Въпросът е, кога е станал йезуит. Той е на около петдесет години. А това не е възраст, на която човек променя разбиранията си, държанието си. Пак и тази школовка, това изливане на йезуитската форма е станало на младини, преди тридесетина години.

— Значи, някъде през петдесетте години поде мисълта на Ковачев Марков. — Помня ги аз тези времена, ох как ги помня. И процеса на пасторите, и този на кюретата. Само че йезуитите у нас трябва да са съвсем малко, редки единици. Българският народ с богомилската си школовка православната църква не е могъл да понася, та йезуитите ли! Това, че те се рядкост у нас, е някаква нишка. Но кой кога и защо е направил него йезуит?

— И аз мисля, че това, приемането му за йезуит, е отдавнашна работа. Тези привички, тези маниери се усвояват тъй твърдо само на младини, когато психиката на човека е още гъвкава.

Марков спря с жест Ковачев.

— Чакайте, почакайте! У нас имаше едно йезуитско гнездо, френският колеж в Пловдив…, почакайте, как се казваше…, там действуваше един стар шпионин, Анри Дампера, небезизвестният на времето си пер Озон…, много мъчен човек. Учениците му го наричали пер Бизон. Няма да го забравя. Ах да, колежът се казваше „Свети Августин“ и принадлежеше на конгрегацията „Успение Богородично“. Ей, как се сетих, велика работа е това склерозата, идват ти наум истории отпреди десетки години. Та този колеж издаваше редовно албуми с питомците си, с абитуриентите. Вземете ги, в нашия архив ги пазят, надявам се, поровете се там. Нищо чудно и тази змия да се е излюпила от котилото на пер Озон…

Архивът на бившия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив наистина бе запазен. Сред огромното количество книжнина се намериха и албумите, които тази своеобразна католическа гимназия е издавала всяка година и в които бяха напечатани портретите на абитуриентите с малки шеговити характеристики. Въпросът беше сред редицата ухилени хлапашки физиономии да бъде открит и идентифициран този леко състарен вече петдесетгодишен мъж, името на когото те не знаеха. Както се казва, „на око“, сравнявайки сегашната фотография на Петров с ученическите снимки. Спряха се на пет момчета. След това дойде на помощ науката. Специалистите от научно-техническия отдел по метрична физиогномоника фиксираха 28 опорни точки по главата — анфас и в профил — и изведоха индивидуалната му формула. След това обработиха „заподозрените“ портрети по аналогичен начин. Измерванията и проведените на тяхна основа изчисления посочиха абитуриента Стефан Мирославов, завършил колежа през 1947 година.

За контрол генералът нареди да се проверят всички, за които бе възникнало предположение, че може да приличат. Двама живееха в Пловдив, един се бе заселил в Русе, четвъртият бе починал само преди две години, а петият…, петият бе изчезнал още през 1954 година и оттогава никой не бе чувал нищо за него. Несъмнено това беше човекът, който се подвизаваше под името Петров. И само няколко дена бяха нужни, за да се изясни достатъчно подробно личността му. Биографията му бе кратка, но съдържателна.

Стефан Мирославов (наричан от всички само Стив!) бе роден през 1928 година като единствен син на Йозо Мирославов — богат католик чифликчия, притежател на много земи, няколко доходни къщи в Пловдив на главната улица, над хиляда декара гори в Родопите и две дъскорезници. Религиозни до фанатизъм, и той, и жена му Мария били редовни посетители на католическата църква „Свети Лудвиг“. Единствения си любим син дали да се учи и възпитава още петгодишен в забавачницата на френския колеж, който той завършил със златен медал през 1947 година.

В архивите на гимназията успяха да открият доста материали за младия Мирославов и те всички го характеризираха откъм най-добрите страни. Известно беше, че отците йезуити са обграждали с особено внимание децата от „висш“ произход, момчетата, които благодарение на своите родители, на тяхното богатство и положение са обещавали да заемат видно място в обществото. Особено ако към това те са били трудолюбиви, интелигентни и амбициозни. А точно такъв е бил Стив. Почти през целия курс на обучението той е бил най-добрият ученик в класа си, служел за пример не само с бележките и поведението си, но и със старанието си при посещението на богослуженията и литургиите в училищната капела и в катедралата „Свети Лудвиг“. Затова за никого не било изненада, че на абитуриентското тържество на него била връчена „При д’екселанс“ — „Наградата за най-достойния“. Освен грамотата за тази висока чест той получил и разкошен албум с цветни илюстрации на най-прочутите замъци във Франция. Но което било много по-важно, голямата награда му обезпечавала и висока стипендия за който и да е университет във Франция.

Да, всичко дотук се развивало по най-блестящия начин. Но само дотук! 1947 година била върхът на неговия възход, след който започнало стремглавото му падане. Първо, не му разрешили да замине за Франция и да следва по стипендията си. Официалният мотив бил, че не си е изслужил военната служба. И Стив заминал в казармата. Оттам излязъл през 1949 година, но светът, в който попаднал, за тези две години се бил коренно изменил. Всичките им имоти били конфискувани или национализирани — били засегнати по няколко от революционните закони на народната власт. Баща му и майка му, които притежавали половин квартал къщи, останали да живеят в една стая, без доходи, без пенсия. Впрочем, баща му скоро умрял от инфаркт — изглежда, не е могъл да преживее нито промяната в общественото си положение, нито загубата на имотите си. Останали двамата — майка му, неспособна за никаква работа, която цял живот е командувала слугините си, и той, с още непораснала коса след казармата.

Следващите няколко години са тайнствени във финансово отношение. Майка и син живеят, макар и не в предишното охолство и блясък, но все пак прилично, без да имат никакви видими доходи. Дали някой стар приятел ги е подкрепял? Но те, „старите приятели“, почти всички били разкулачени и се намирали в не по-добро положение. Най-вероятно госпожа Мария Мирославова е имала скътано на потайно място ковчеже със скъпоценности, които малко по малко е продавала. Така или иначе, но Стив се записва в Софийския университет да следва право. Скоро и там се проявява като най-трудолюбивия, като най-схватливия и интелигентен студент. Още от втори курс той е признатият първенец по юриспруденция, пък и любимец на преподавателите. Във всеки случай на тези, заварени в университета на 9 септември 1944 г.

Втори съкрушителен удар се стоварва върху младия Мирославов през май 1952 година. При поредната чистка във факултета го изключват от университета като социално чужд и син на „бившите“. И то точно преди явяването му на юнската сесия, през която той е щял да вземе, както винаги, блестящо всичките си изпити за трета година. Можем да си представим каква буря се е разразила в душата на младия и амбициозен Мирославов, какъв вулкан от омраза е изригнал срещу всичко комунистическо.

Оттук започва неговото „ходене по мъките“. Дали защото не е могъл да намери нещо по-добро или пък от инат, „напук на народната власт“, той, многообещаващият млад юрист, става обикновен физически работник, и то от най-неквалифицираните. Няколко месеца ходи с една конска каруца из Пловдив да събира кокали от месарниците, които вози на работилницата за туткал. След това дълго време е изкопчия — вади пясък и чакъл от Марица.

При разкриването на шпионско-диверсантската организация на католишките кюрета през юли 1952 г. били засечени някакви връзки на Стефан Мирославов с отец Павел Джиджов, свещеник и бивш домакин на католико-униятската семинария към „Свети Августин“. По архивите сега не можеше да се разбере доколко тя е била сериозна и противозаконна, но той не е бил привлечен като обвиняем в процеса през септември 1952 г. Следователят или е проявил небрежност по отношение на него, или пък наистина всеотдайният на правото студент не е бил замесен в политиката.

До 1954 г. той си остава все неквалифициран физически работник и не прави дори опит да намери някаква по-лека, по-подходяща за интелекта и образованието си работа. Хора, които са го познавали през този период, разказваха, че в началото той бил страшно отчаян и замислял дори да се самоубие. Но постепенно се успокоил — дали свикнал с новото си положение или злобата надделяла над всички останали чувства, но „стиснал зъби“, затворил се в себе си и си избирал все по-тежки, по-уморителни работи. Сякаш калявал тялото си или пък във физическата умора удавял душевните си терзания.

Така карал сам с майка си, без любов или дори временна приятелка, затворен в себе си, озлобен на обществото. Докато през май 1954 г. изчезнал. Просто един ден сутринта, както обикновено, излязъл от къщи, за да отиде на работа. Но там не се появил. И оттогава никой не го е видял, никой не го е чул. Никой, дори майка му, не получава и картичка от него.

Наложи се да разровят архивите на Пловдивското окръжно управление на МВР и по този повод. Там те откриха устното заявление на Мария Мирославова, подкрепено на същия ден писмено, че нейният син е изчезнал в сряда, на 7 май. Тя молеше милицията да го издири и да установи дали с него не се е случило някакво нещастие. Странното беше, че молбата до милицията е отправена едва седем дена по-късно, чак на 14 май. Защо разтревожената за съдбата на единствения си син майка е чакала толкова дълго? Защо тя не е вдигнала тревога още на другия ден? Това „нехайство“ можеше да бъде обяснено само по един начин. Помежду им е имало сговор. Тя е знаела къде е „изчезнал“ синът й, дала му е необходимото време от една седмица, за да осъществи плана си, и чак тогава е алармирала милицията за да оправдае себе си.

Колкото и да ровиха архивите на Държавна сигурност и на Гранични войски, не можаха да открият никаква следа за този период. Сякаш границата през първата половина на май 1954 г. е била напълно спокойна или доколкото с имало някакви нарушения, те явно са били от съвсем друг характер, несвързани с него.

Така започваше една празнина от цели 23 години в биографията на Стефан Мирославов. Къде е бил, с какво се е занимавал, не се знаеше. Допустимо беше и да се е крил някъде из България. Макар това да беше съвсем невероятно. Пък и какъв смисъл е имало? Не, той непременно е избягал в чужбина, може би дори е отишъл, за да получи, макар и със седемгодишно закъснение, стипендията си във Франция, която му се е полагала като първенец на колежа „Свети Августин“. И все пак генерал Марков не се реши да започнат разпитите, преди да изяснят какво е правил през този твърде дълъг период, през тези 23 години — най-зрелите в неговия живот.

Разузнаването и контраразузнаването са двете старши и любими сестри близначки на Държавната сигурност. Макар и поотделно, те служат на една идея и винаги, когато е необходимо, си помагат. А това беше тъкмо случай, в който можеше да си помогнат. Ако приемем, че Мирославов е избягал и се е намирал през това време в чужбина, вероятно се е подвизавал сред емигрантските среди. Това, което не знаеше контраразузнаването, трябваше да бъде известно на разузнаването.

Ковачев дълго се труди над подробната справка, която предадоха на управлението по разузнаването. В нея имаше всички данни, до които се бяха добрали, всички предположения и догадки, които бяха обсъдили; богата галерия от фотографии в разни пози и ракурси, не само сегашни, не само от албума на колежа, но и от запазения семеен архив в Пловдив, който престарялата му майка смутено им предостави. Към справката беше приложена пълна и най-точна биография на Петров — Мирославов.

Докато дойде материалът от разузнаването, продължаваха от време на време разпитите на Петров. Водеше ги от самото начало и все на базата на обиска Консулов, без да се вкарват в играта дори магнетофонните записи, нито данните от наблюдението, да не говорим за разкриването на личността на Мирославов. Несъмнено разпитите бяха омръзнали и на двамата и трудно беше да се каже на кого повече. Но нито единият, нито другият показваха отвращението си към вечно повтарящите се еднакви въпроси и още по-стереотипните, добре заучени отговори. При разпитите Консулов демонстрираше неприсъщо олимпийско спокойствие, а Петров доказваше, че добре е усвоил правилата на свети Игнаций.

Най-после пристигна материалът от разузнаването. Другарите от управлението го бяха назовали „справка“, но това определение решително не бе справедливо. Дебелият пакет гъсто изписана хартия наподобяваше по-скоро някаква научна монография, някаква дисертация на старателен кандидат на науките. Личеше си, че много хора дълго се бяха трудили над съчиняването на тази „справка“ и не един архив е бил старателно разлистван.

Първата, встъпителната глава, наречена „Идентификация“, бе изцяло посветена на въпроса за идентифицирането на Георги Михайлов Петров с личността на Стефан Йозев Мирославов и с разни фигури, които са се подвизавали през годините от 1954 до 1975 из българските емигрантски среди и чуждите разузнавания. Установено бе, че два месеца след бягството си Стив се появява в Рим с истинското си име. И след това се прощава завинаги с него. По безспорен начин бе доказано, че той действува първоначално като французина Анри Лекок. После се превръща в италианеца Филипо Таламо, а след това в отец Джузепе Паван и в отец Пиетро Коффи, та дори може би в известния емисар на Ватикана отец Густаво де Реджис.

Първите два месеца след бягството му се губеха. Възможно е да ги е прекарал в някой гръцки, турски или югославски лагер. Също така не можа да бъде изяснено кога, къде и при какви обстоятелства е преминал границата. Достоверно се знаеше, че през август 1954 г. се е появил в Рим като Мирославов. Там, изглежда, е попаднал в мрежите на католицизма и йезуитските паяци са му изсмукали душата. Това беше не само вероятно, като се има пред вид католишкият фанатизъм на семейството му, допълнен от колежанското възпитание и смъртната му омраза към комунизма, но се потвърждаваше и от свидетелството на хора, познавали го по това време, а и от цялата му по-нататъшна биография.

През септември същата година той е зачислен в йезуитската школа за шпиони радисти и шифровчици във Венеция като французина Анри Лекок. Изглежда, причина наставниците му да изберат тази националност са били отличното владеене на френския език и познаването на френската култура. Явно са го подготвяли да го изпратят в България да упражнява новоизпечения си занаят. Но през август 1955 г. нещо се случва. Дали някакви нови събития са попречили или, което е и по-вероятно, някой от ръководителите на йезуитите е размислил и е определил друга съдба на Стив? Той и тук, във венецианската школа, както обикновено, се проявява със своето старание и интелигентност. Завършва я като един от първенците. Това трябва да е направило някому впечатление и този някой или някои са решили, вместо да го жертвуват в България, да го подготвят за друга служба на ордена.

Така Стив попада в новициата на Исусовото общество в Галлоро, край Аричча, на 30 километра от Рим. Сведения за дейността му в това йезуитско възпитателно и учебно заведение нямаше. „Светите братя“ умееха да пазят тайните си. Но се знае каква бе главната задача на йезуитските новициати — да се унищожи естествената, личност на постъпилия и тя да бъде заменена с друга, изкуствена. Изглежда, това блестящо им се е удало. Ако в новициата е влязъл все пак българинът Стефан Мирославов, макар и под чуждото име Анри Лекок, там той изчезва, остава зазидан в манастирските стени. И през 1957 година от новициата излиза вече Филипо Таламо, снабден с нова, изкована от ордена, моделирана от братята душа.

Под същото име той постъпва, за да получи най-сетне висшето си образование, в йезуитския университет в Рим, наречен „Руската колегия“, намиращ се на улица „Карло Гаетано“. Тук, за кой ли път, изпъква като първенец. Докато е следвал, изглежда, е бил посветен в монашество и става член на йезуитския орден, защото през 1961 година ректорът на колегията отец Густаво Ветер му връчва дипломата не на Стефан Мирославов, не на Анри Лекок, дори не на Филипо Таламо, а вече на отец Джузепе Паван.

След това имаше сведения, че е участвувал активно в дейността на Комитета за съдействие на бежанците от България. По-късно следите му се губеха. Знаеше се само, че е заминал за някаква тайна вила на йезуитския орден в Алпите. После следваше нов провал в информацията. В началото на седемдесетте години са го виждали да се подвизава като отец Пиетро Коффи в прочутата вила „Малта“ известното гнездо на йезуитски шпиони — при управляващия отец Роберто Цюлиг.

С какво се е занимавал Мирославов през последните години на пребиваването си в чужбина, дали през това време не е идвал в България с някаква тайна мисия, не се знаеше. Странно, дори непонятно беше и обстоятелството, че след повече от двадесет години, прекарани в Италия, където той несъмнено добре се е подредил, във всеки случай по свой вкус, когато вече е наближавал петдесетте, е решил да се завърне в България и от добре поставен йезуитски отец се е превърнал в майстора техник Петров. Ако, разбира се, това е било негово желание. Ако някои вишестоящи йезуити не са се възползували от желязната дисциплина на ордена и той с трябвало просто да плати дълговете си към него.

Самото прехвърляне поставяше редица важни въпроси.

Първият беше какво се е случило с истинския Георги Михайлов и защо се е съгласил той „да се размени“ с Мирославов, да му предаде паспорта си? И къде се намираше сега той? Някъде на Запад? Или закопан сред шубраците на Балкана? Такива размени — един влезе с чуждестранен паспорт, друг излезе със същия, като само смени фотографията, а гостенинът остане в България — бяха известни. Но за целта във всеки случай беше необходимо доброволното съгласие, желанието на този, който ще излезе. Какво е могло да подтикне Георги Михайлов — истинския — към подобна постъпка, към измяна на родината? В биографията му, доколкото те я познаваха, нямаше никакви сигнали в тази посока. Просто един обикновен гражданин и нищо повече. Макар че… кой знае какво се е таяло в душата на този „обикновен гражданин“, какви фактори са оказвали влияние върху ума и поведението му. Да, този момент трябваше най-внимателно да се проучи!

Друга загадка криеше Евлампия Благовестова Босилкова, така наречената кака Ева. Тя несъмнено знаеше за нелегалната дейност на мъжа си. Без нея той не би могъл да изгради скривалищата, да ги ползува. Пък и това постоянно дежурене в къщата — не означаваше ли то, че и тя изпълнява своята задача, стои на поверения й пост? Да не забравяме, че тя бе обезпечила удобната самостоятелна къща, тъй подходяща за шпионските му цели, че тя чрез брака им му бе дала и софийското жителство, без което „провинциалният майстор Петров“ не би могъл да се настани и да работи в столицата. Какво я бе подтикнало към всичко това? Дали просто меракът на застаряващата вдовица да се сдобие на всяка цена със съпруг, какъвто и да е той, дори шпионин! Или пък дълбоко вярващата, фанатична съботянка бе получила съответните внушения — не, направо нареждания — от своя пастор? Не беше ли пасторът заповядал на покорната овчица от стадото си? Този въпрос също подлежеше на изследване.

Той поставяше и въпроса, защо протестантският пастор бе наредил на своята послушна верующа да измени коренно живота си, да сключи брак с посочения и чужд мъж? И то католик. Йезуит! Коя е тази сила, която можеше да принуди отколешните смъртни врагове — католиците и протестантите — да се обедният за обща борба с комунизма? Та нима сега Мирославов служеше само на своя орден! Нима за него той събираше оперативна информация за външната търговия на народната република? Нима за поповете той разузнаваше тайните на новите ни заводи?

Не бяха ли го продали светите отци на някоя друга организация, за която се знаеше, че отдавна тясно сътрудничи както с папските агенти и особено с йезуитския орден, така и с ръководствата на всевъзможните протестантски секти?

22 септември, понеделник

Първият голям разпит бе насрочен за другия ден сутринта. Надвечер, след като отминаха текущите дела, генерал Марков извика при себе си полковник Ковачев и капитан Консулов за последно уточняване. Макар че планът за разпита бе вече утвърден, все пак трябваше, както се изрази Марков, „тук-таме да поръсят малко сол и пипер“. Решено бе, че разпита ще води Ковачев в присъствието на Консулов, а генералът ще слуша в своя кабинет.

След като „посолиха“ плана сякаш повече, отколкото е нужно, Марков каза:

— Е, момчета, а как смятате да започнете вашия двубой с този тип? Каква увертюра ще му изсвирите? Защото не забравяйте каква школовка е минал той, с каква омраза срещу нас е надъхан. Дуелът ще трябва да се води по всичките правила на фехтовката, с всичкия майсторлък, който притежаваме.

— Аз предлагам — избърза да се обади Ковачев — да започнем от периферията, сякаш всичко останало ни е известно, с някой наглед незначителен, но любопитен детайл. Такъв, който, щом загрее, да го хвърли в огън. Да речем… Възможно ли е монах, не какъв да е, а йезуитски монах, например някой си отец Пиетро Коффи, да се ожени, и то за… протестантка, за някоя си кака Евлампия?

— Ха! И вие мислите, че това ще го смути! Слабо ги познавате христовите войници тогава — каза Консулов. — Макар и да няма злодеяние и коварство, да няма отвратително престъпление, което те да не са готови да извършат, все пак подлостта и лицемерието са най-характерните им белези. Не знам какво ще отговори на такъв един въпрос, но съм сигурен, че той няма да го смути, да го извади от равновесие. Отчето непременно ще се възползува от една от хитрините на йезуитския морал, от така наречената „мислена уговорка“. Йезуитът е готов дори да хули бога, като в същото време мислено го възхвалява. При тях това не само е допустимо, но и се препоръчва, ако е в полза на ордена. В случая той сигурно отдавна си е направил „мислената уговорка“, че за кака Ева се е оженил мирянинът Стефан Мирославов, или, по-точно, Георги Петров, и този брак няма нищо общо с духовното лице отец Джузепе Паван. Пък и не забравяйте, че бракът им е граждански — сиреч не е благословен от бога. Уверявам ви, че ненапразно прекарах времето си в библиотеката: кое-що успях да вкуся от йезуитския морал.

— Добре, падре, съгласих се — усмихна се Ковачев. — Ами тогава да започнем от другия край… Защо на всички вие, другарю Петров, се обаждате с имена, които започват все с Христ… Христакиев…, Христодоров…, Христев…, Христофоров… и тъй нататък…? Като се обаждате на агентите си, все на Исуса Христа ли служите или призовавате Христа да се любува на делата ви? Та нали вие всичко правите в името на Христа, с името на Христа, като изпълнявате вашия любим лозунг „Ад майорем деи глориам“!

София, 24 юни 1979 г. — 14 юли 1979 г.