Глава шеста

В която Джерард е принуден да направи труден избор

— Пускайте ме! — изкрещя Хогскуил.

Джерард излезе от вцепенението и бързо разсече последния възел.

Хогскуил започна да танцува върху клона, без да му пука за гоблините, които със злобен вой свиваха обръча около дървото.

Джерард се огледа за някакво оръжие, но нямаше нищо друго освен джобното ножче. Саймън започна да чупи още клони, а Хогскуил бягаше, подскачайки от дърво на дърво като маймуна. Джерард и брат му бяха попаднали в капан, изоставени на волята на съдбата. Слезеха ли долу, гоблините щяха да се нахвърлят и да ги разкъсат. Освен това някъде долу, в мрака, Мелъри беше сама и безпомощна, все едно че беше сляпа. Единствената й защита беше червеният цвят на суичъра.

— Какво ще стане с животните в клетките? — попита Саймън.

— Нямаме никакво време за тях!

— Хей, посерковци! — изкрещя отнякъде Хогскуил.

Джерард се обърна по посока на гласа, но Хогскуил не викаше на тях. Той танцуваше около огъня и тъпчеше в устата си голямо парче от печената котка.

— Глупаци! Тъпаци! Грозници! Тиквеници! Кретени! Изроди! — крещеше гоблинът, после вдигна крак и се изпика в огъня, от който се издигнаха зелени пламъци.


Гоблините зарязаха дървото със Саймън и Джерард и тръгнаха към Хогскуил.

— Слизай! — викна Джерард на брат си. — Веднага!

Саймън започна да се спуска възможно най-бързо и когато се озова достатъчно ниско, скочи. Приземи се с глухо тупване, а до него се изтърколи Джерард.

Мелъри се спусна да ги прегърне, без да пуска пръчката, която държеше.

— Чух, че гоблините приближават, но не мога да видя нищо — оплака се тя.

— Вземи това — подаде й камъка Джерард.

— Не, не, той ти трябва — отказа Мелъри.

— Вземи го веднага! — кипна Джерард.

Изненадващо бе, но опърничавата Мелъри се подчини и безмълвно върза монокъла с камъка на главата си. След това бръкна в джоба на суичъра, извади обувката и я подаде на Саймън.

Тръгнаха през гората, но Джерард постоянно се обръщаше назад. Видя, че гоблините обграждат Хогскуил така, както преди малко бяха обградили грифина. Не можеха да го изоставят в лапите им!

— Хей! — извика му Джерард. — Тук! Насам!

Гоблините се обърнаха и като видяха трите деца, тръгнаха към тях.

Джерард, Мелъри и Саймън побягнаха.

— Да не си полудял? — изкрещя Мелъри.

— Той ни помагаше! — извика в отговор Джерард. Не беше сигурен дали сестра му го разбра, защото се задъхваше и думите му едва се чуваха.

— Къде отиваме? — изпъхтя Саймън.

— Към потока — отвърна Джерард.

Той мислеше бързо, по-бързо от всякога досега. Тролът беше единственият шанс за спасение. Джерард беше сигурен, че за него не е никакъв проблем да спре десет гоблина. Не беше сигурен обаче дали те самите ще успеят да избегнат ужасните му нокти.

— Не можем да минем през потока! — възпротиви се Мелъри.

Джерард не й обърна внимание. Ако успееха да прескочат потока, щяха да се спасят — гоблините все още бяха доста далече зад тях, нямаше да видят какво ги чака и щяха да връхлетят право в ноктите на трола.

Наближаваха. Джерард мерна потока пред себе си, но разрушеният мост все още беше далеч. Точно тогава видя нещо, което смрази кръвта му. Тролът беше излязъл от водата и стоеше на брега. Очите и зъбите му блестяха на лунната светлина.


— Какъъъъв късмееееет! — проточи тролът и протегна дългите си ръце към децата.

— Спри! Почакай! — извика умолително Джерард.

Чудовищното същество пристъпи към тях. Зловеща усмивка откри кривите му гнили зъби. Ясно, нямаше намерение нито да спре, нито да чака.

— Почакай — повтори Джерард. — Не чуваш ли нещо? Това са гоблини. Десет дебели гоблини. Имат много повече месо от три кльощави деца.

Чудовището се поколеба. В справочника пишеше, че тролите не са особено умни. Джерард се надяваше, че това е самата истина.

— Ако се върнеш във водата, ще доведем дебелите гоблини право при тебе. Обещавам ти! — започна той да увещава трола.

Жълтите очи на чудовището светнаха лакомо.

— Добрееее. Ссссъглааасен съм — каза то.

— Побързай! — подкани го нетърпеливо Джерард. — Те идват.

Тролът се потопи в потока и изчезна. На повърхността на водата не остана нито една издайническа вълничка.

— Какво беше това? — попита ужасеният Саймън.

След разговора с трола Джерард трепереше, но не биваше да се бави. Нямаше никакво време за губене.

— После ще ти кажа. Сега трябва да прекосим потока през плитчината и да накараме гоблините да тръгнат през водата след нас.

— Ти си се шашнал! — възпротиви се Мелъри.

— Моля ви! Нямам време да ви обяснявам. Просто ми се доверете! — замоли се Джерард.

— Добре, да вървим — отстъпи накрая Мелъри и затича след братята си към калния бряг на потока.

В това време гоблините изскочиха измежду дърветата. Джерард, Мелъри и Саймън нагазиха във водата и заобикаляйки дълбокия вир, тръгнаха към отсрещния бряг. Ако искаха да ги настигнат, гоблините наистина трябваше да прекосят потока направо.

Джерард чу как наскачаха във водата и с бесен лай зашляпаха след тях. Миг след това лаят се превърна във вой. Джерард погледна назад и видя няколко гоблина, които гребяха лудешки и се опитваха да се доберат обратно на брега. Не успяха. С грамадните си криви пръсти тролът ги обра от водата, стисна ги и ги повлече към своето подводно леговище. Настъпи тишина.


Джерард се опита да не поглежда повече назад. Стомахът му се сви, после сякаш се качи в гърлото му. Саймън също беше пребледнял и явно му се гадеше.

— Да си вървим у дома — тихо каза Мелъри.

Джерард кимна.

— Не можем — каза Саймън. — Какво ще стане с всички тези животни тук?

Загрузка...