Вихрушка

30

Ковис: 6,38 сутринта.

Моллата Хусаин седеше по турски на тънкия сламеник и проверяваше автомата АК–47. С обиграно движение той щракна новия пълнител на мястото му и каза:

— Готово.

— Ще има ли още сражения днес? — попита жена му.

Тя шеташе в другия край на стаята около печката с дърва, на която се загряваше водата за първото сутрешно кафе. Широкият й черен чадор шумолеше при движенията и прикриваше напредналата й бременност.

— Ако е рекъл Аллах.

Тя тихо повтори думите му — опитваше се да прикрие страха си от това, какво ще стане с тях, когато съпругът й поеме бремето на мъченик, толкова неуморно търсено от него. Дълбоко в душата си гореше от желание един ден да викне от някое минаре, за да покаже, че Аллах иска твърде много от нея и децата им. Докато живееше с родителите си — собственици на месарска сергия на пазара, можеше да яде каквото пожелае, да се смее, да излиза навън без фередже и да ходи на пикник, че дори и на кино. Седемте години семеен живот, трите живи и четирите мъртви деца заедно с беднотията през цялото това време, което й беше толкова чуждо, бяха изрязали бръчки по някога красивото й лице. „Ако е рекъл Аллах, но не е честно, не е! Ще умрем от глад — та кой ще тръгне да помага на семейството на един мъртъв, молла.“

Най-големият им син, шестгодишният Али, клечеше на пода на колибата — тя имаше едно-единствено помещение и бе построена съвсем до джамията — и внимателно следеше всяко движение на баща си. Двете му малки братчета, които бяха на две и три години, сияха върху сламеника на пръстения под, завити със старо войнишко одеяло. Бяха се свили като котенца. Цялата покъщнина се състоеше от проста дървена маса с две пейки, няколко тенджери и тави, един голям сламеник и един малък, постлани върху вехти килими. Газена лампа пръскаше оскъдна светлина върху варосаните кирпичени стени, по които нямаше никаква украса. Преграденото място отвън служеше едновременно за умивалня и за нужник. Чешмата работеше само понякога. Беше пълно с мухи и насекоми. А в една ниша, обърната към Мека, святото място за поклонение, беше поставен доста оръфан от употреба Коран.

Денят беше мразовит и облачен, току-що се бе зазорило, и Хусаин вече бе призовал вярващите на сутрешна молитва в джамията. Беше избърсал праха от оръжието и грижливо го бе смазал, бе почистил дулото от нагара и сменил пълнителя. „Сега е тип-топ — помисли си той със задоволство, — готов е да свърши още работа в името на Аллаха, такова оръжие има широко приложение — АК–47 е много по-добър от М–4, много по-прост и удобен, а и също толкова точен при близка стрелба. Ама че са тъпи тия американци, ама толкова тъпи, че се хванали да произвеждат пехотински автомат, който е толкова усложнен и точен при стрелба на хиляда метра, а повечето сражения се водят на разстояние малко повече от триста метра. Освен това АК–47 можеш да го влачиш из калта цял ден и той пак ще прави това, за което е предназначен — ще убива. Смърт на всички врагове на Аллаха!“

Вече имаше няколко сблъсквания между Зелените ленти, Ислямските марксисти и други леви групировки в Ковис. Те бяха по-чести в Гач Саран, близко градче на северозапад, там имаше петролна рафинерия. Вчера, след като се стъмни, моллата поведе Зелените ленти срещу една от тайните къщи укрития на Туде. Един от членовете на тази организация я издал, като в замяна на предателството си се надяваше на помилване. Не можеше да има никаква милост. Нападението беше внезапно, битката — кратка и кървава. Бяха убити единадесет души и той се надяваше, че сред тях са някои от водачите. Досега Туде не бяха излизали на открит бой, но за следващия ден следобед бяха запланували масова демонстрация в подкрепа, на тази на Туде в Техеран, макар че Хомейни изрично ги беше предупредил да не го правят. Конфронтацията вече беше планирана. И двете страни знаеха за това. „Много ще загинат — помисли си Хусаин мрачно. — Смърт на всички врагове на исляма!“

— Заповядай. — Жена му му поднесе горещото, гъсто и сладко черно кафе, единствения лукс, който той си позволяваше, с изключение на петъчните дни, защото са свещени, на другите свещени празници, както и през целия месец рамадан, когато изобщо се отказваше от кафето.

— Благодаря ти, Фатима — отговори й той любезно. Когато го ръкоположиха за молла, родителите му я доведоха, а наставникът му аятолах Исфахани го посъветва да се ожени за нея и той го послуша.

Изпи кафето с голяма наслада и й върна чашата. Женитбата не го беше отклонила от предначертания път, макар че от време на време обичаше да спи с нея, прегърнал я отзад стоплен от големите й бутове през мразовитата зима. Понякога я обръщаше към себе си и се любеха, а после заспиваше, но никога нямаше покой. „За мен мир ще има единствено в рая и това време не е далеч — мислеше си той с нарастващо вълнение. — Слава на Аллаха, че са ме кръстили на имам Хусаин Великомъченика, втория син на имам Али, единия от Великомъчениците от битката при Карбела преди тринадесет века.“

„Той е незабравим“ — мислеше си молла Хусаин и екстазът му се увеличаваше, а това облекчаваше болката от ашура, десетия ден на мухарам, само преди няколко седмици — годишнината от великото мъченичество. Белезите от камшика още личаха по гърба му. Него ден той пак беше в Кум, както миналата и по-миналата година, за да вземе участие в шествията за пречистване на душите заедно с десетки хиляди други иранци, които се налагаха с камшици, за да си припомнят свещеното мъченичество, и се самоизтезаваха с камшици и вериги и измъчваха плътта си с куки.

Трябваше да минат много седмици, докато се възстанови, за да може да стои прав, без да изпитва болка. „Както Аллах желае — каза си той гордо. — Болката и светът са без значение. Както ми беше заповядано, опълчих се срещу Пешади във военновъздушната база, превзех я и я усмирих, закарах го окован във вериги в Исфахан. Днес първо ще отида отново в базата, за да разследвам и обуздая чужденците и онзи сунит Затаки, който се мисли за Чингис хан. Следобед отново ще поведа правоверните срещу атеистите на Туде и ще изпълня делото на Аллаха — така ми заповяда имамът, който се подчинява единствено на Аллаха. Дано да бъда допуснат днес до рая, за да се излежавам там на брокатени дивани и плодовете на двете градини да бъдат леснодостъпни за мен.“ Тези познати слова от Корана се бяха отпечатали дълбоко в съзнанието му.

— Нямаме нищо за ядене — оплака се жена му, прекъсвайки мислите му.

— Днес в джамията ще има храна — отвърна той, а синът му Али наостри уши и моментално спря да се чеше по ухапаните от мухи и насекоми места. — Отсега нататък ти и децата няма повече да гладувате. Ще раздаваме всеки ден ориз на нуждаещите се, както правехме едно време.

Той се усмихна на Али и разроши косата му.

— Аллах знае, че и ние сме сред нуждаещите се.

След завръщането на Хомейни джамиите възобновиха древната си роля — да раздават всеки ден проста, но питателна храна, която се броеше за част от „закята“ — доброволния данък милостиня, с който бяха облагани всички мюсюлмани или от който се откупуваха с пари. Закятът сега беше единствената прерогатива на джамиите. Хусаин изрече още куп проклятия по адрес на шаха, който бе отменил ежегодното субсидиране на моллите и джамиите преди десет години, с което им причини толкова много мизерия и страдание.

— Ела и ти при хората, които чакат в джамията каза той. — Когато всичките се нахранят, вземи колкото ти трябва за теб и децата. Ще правиш това всеки ден.

— Благодаря ти.

— Благодари на Аллаха.

— О, да, разбира се, че благодаря на Аллаха.

Той обу ботушите си и метна автомата на рамо.

— Тате, може ли и аз да дойда? — попита Али с тънкия си писклив гласец. — И аз искам да върша делото на Аллах.

— Разбира се, тръгвай с мен.

Фатима затвори вратата след тях и приседна на пейката. Стомахът й къркореше от глад, чувствуваше гадене и слабост и беше твърде отпаднала, за да изпъди мухите, който я кацаха по лицето. Беше бременна в осмия месец. Акушерката й бе казала, че този път всичко ще протече по-трудно, защото бебето е в неправилно положение. Тя се разплака, като си спомни разкъсващите болки и мъки при последното раждане, при това преди него и при всичките останали.

— Не се тревожи — съветваше я старата акушерка. — Ти си в ръцете на Аллаха. Сложи си малко пресен камилски тор на корема и болката ще премине. Дълг на жената е да ражда деца, а ти си още млада.

„Млада? Та аз съм на двадесет и две години и съм стара, толкова стара. Знам, че е така, и знам защо. Имам достатъчно ум и разум — дори мога да си напиша името — и ми е ясно, че можем да сме по-добре, както и имамът разбира това, стига да изгоним чужденците и да изтръгнем тяхното зло. Имамът, Аллах да го пази, е мъдър и разговаря с Аллаха, само на него се подчинява. Всевишният знае, че жените не са робини, които могат да бъдат обиждани и върнати обратно в дните на Пророка, както искат някои фанатици. Имамът ще ни защитава от екстремистите и няма да им позволи да отменят Закона за семействата на шаха, според който и жените имат право да гласуват и са защитени от развод по бързата процедура. Той няма да допусне да ни бъдат отнети правата и свободите, нито правото на избор да носим фередже или не, това никога няма да стане, като види колко силно се противопоставяме. Не може да стане, докато сме непоколебими. По цялата земя.“

Фатима избърса, сълзите си и при мисълта за планираните демонстрации след три дни й стана радостно, а и болката малко попремина — „Да, ние жените ще излезем по улиците на Ковис и с гордост ще подкрепим нашите сестри от Техеран, Кум и Исфахан. Разбира се аз ще съм с фередже, както съм решила, заради Хусаин. Колко прекрасно е да можеш да подкрепиш и жените и революцията.“

Никой не можеше да каже по какви пътища из цял Иран се бяха разпространили сведенията за предвидените демонстрации в Техеран. Всички жени знаеха. Всички, дори и тези, които не смееха да си го признаят, одобряваха проявата и бяха решили да бъдат смели и единни.

Военновъздушната база: 10,20 сутринта.

Старк стоеше в кулата за управление на полетите и наблюдаваше как 125 се приближи и кацна. При него бяха и Затаки, и Есвандиари с двама от Зелените ленти. Затаки сега беше гладко избръснат.

— Завийте надясно в края на пистата, Ехо Танго Лима Лима — нареди гърлено сержант Вазари, младият ръководител на въздушното движение, обучен във военновъздушните сили на САЩ. Вместо спретнатата си униформа носеше груби цивилни дрехи. Лицето му беше покрито с множество рани, липсваха му три зъба, а ушите му бяха подути от публичния побой, който Затаки му беше нанесъл. Носът му беше разбит и не можеше да диша през него. — Паркирайте пред централната кула на базата.

— Прието — прозвуча гласът на Джони Хог от високоговорителя. — Повтарям, имаме разрешение да вземем трима пътници, да доставим незабавно искани резервни части и веднага да отлетим обратно за Ал Шаргаз. Моля, потвърдете!

Вазари уплашено се обърна към Затаки:

— Ваше превъзходителство, моля за извинение, но не знам какво да отговоря?

— Я мълчи, червей такъв — сопна му се Затаки и взе късата си автоматична карабина. После се обърна към Старк.

— Кажи на твоя пилот да паркира, да спре двигателите и да свали всички от машината на пистата. Самолетът ще бъде претърсен и ако му разреша, ще продължи полета си, а ако не — няма да го продължи. Хайде тръгвай с мен ти също — обърна се той към Есвандиари и излезе.

Старк изпълни заповедта, обърна се, за да тръгне след Затаки, и за секунда остана насаме с младия сержант. Вазари го хвана за ръката и му прошепна развълнувано:

— В името на Аллаха, помогни ми да се кача на самолета, капитане, готов съм на всичко, на всичко…

— Не мога. Невъзможно е — отговори Старк и го съжали. Преди два дни Затаки строи всички на плаца и преби до безсъзнание младия сержант заради престъпления против революцията, свести го, накара го да яде боклуци и отново го преби до несвяст. Само на Мануела и на много болните разрешиха да не присъстват.

— Няма начин!

— Моля ви… умолявам ви, Затаки е полудял, ще ме у…

Вазари се обърна панически, защото на вратата отново се появи един от Зелените ленти. Старк мина покрай него, слезе по стълбите и стъпи на пистата, като прикриваше безпокойството си. Фреди Еър го чакаше зад волана на джипа заедно с Мануела, един от неговите британски пилоти и Джон Тайрър, който беше с превързани очи. Мануела носеше широки панталони, дълго палто и косата й бе прибрана под пилотската фуражка.

— Карай след нас, Фреди — рече Старк и седна на задната седалка до Затаки. Есвандиари натисна съединителя и набра скорост, за да посрещне 125, който в момента излизаше от главната писта. Около него кръжаха камиони със Зелени ленти и двама мотоциклетисти.

— Тия са луди! — измърмори Старк.

Затаки се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Пилоте, това са ентусиасти, а не луди.

— Щом такава е волята на Аллаха.

Затаки го изгледа вече сериозно и каза:

— Говориш езика ни, чел си Корана и познаваш нравите ни. Време е да произнесеш Шахадата пред двама свидетели и да станеш мюсюлманин. За мен ще е чест да бъда единият от тях.

— Също и за мен — побърза да добави Есвандиари.

И той искаше да помогне за спасението на една душа, макар и не поради същите причини: „Иран Ойл“ щеше да има нужда от висококвалифицирани пилоти за придвижването на готовата продукция, докато иранските кадри са в процес на обучение, така че Старк би могъл да бъде сред тях, особено ако стане мюсюлманин.

— За мен също ще бъде чест да стана свидетел.

— Благодаря ви — отговори им Старк на фарси.

Мисълта да приеме исляма го беше спохождала през изминалите години. Отдавна, когато в Иран бе спокойно и работата му се състоеше в това да прави колкото може повече полети, да се грижи за хората си и да се смее заедно с Мануела и децата… Нима това беше само преди половин година? Веднъж подхвърли на жена си:

— Знаеш ли, Мануела, в исляма има толкова положителни неща.

— Да не би да ти харесва да си имаш четири жени, скъпи? — закачливо го попита тя и той моментално се стегна.

— Не се занасяй, Мануела, сериозно ти говоря. В исляма има много ценни неща.

— За мъжете, но не и за жените. Не се ли казва в Корана: „А правоверните — между другото, все мъже — ще се излежават на копринени дивани, където ще бъдат хуриите, недокоснати нито от човек, нито от джин.“ Конроу, миличък, ей това никога не мога да го разбера, защо трябва да има вечни девственици? Има ли някакъв смисъл за мъжете? А жените получават ли същото — младост й толкова млади разгонени мъже, колкото искат?

— Ще ме изслушаш ли, за Бога? Искам да ти кажа, че ако живееше в пустинята, някъде дълбоко в Саудитската пустиня или Сахара… я си спомни, когато бяхме в Кувейт и веднъж излязохме навън само двамата. Отидохме в пустинята, звездите бяха колкото стриди и тишината беше толкова огромна, нощта така чиста и безгранична, а ние толкова дребни — спомняш ли си колко запленени бяхме от Безкрая? Припомни си какво ти казах: как разбирам, че ако си номад, роден в шатра, сигурно би могъл да бъдеш завладян от исляма.

— Да, вярно, но аз пък ти отговорих, че не сме се раждали в никаква идиотска шатра.

Той се усмихна при спомена как я прегърна и целуна и как после се любиха, как проникваха един в друг и сливаха телата и душите си под звездите… Мина доста време, докато продължи мисълта си:

— Имам предвид истинското учение на Мохамед, имам предвид как така при толкова пространство, което е ужасяващо с необятността си, непременно изпитваш вътрешна необходимост от сигурно убежище и ето че ислямът може да бъде такова — имам предвид оригиналното учение, а не тесногръдите, изкривени интерпретации на фанатиците.

— Ама, разбира се, скъпи — отвърна тя с най-сладкия си глас, — само че ние никога не сме и няма да живеем в пустиня, а ти си Конроу „Дюк“ Старк, пилот на хеликоптер, и в момента, в който започнеш да си ги представяш тези четири съпруги, аз и децата изчезваме и дори Тексас ще ти се види тесен, и няма да можеш да се измъкнеш от гнева на Мануела Розита Санта де Куеляр Перес, скъпо мое сладко агънце…

Старк забеляза, че Затаки го наблюдава, и пое дълбоко въздух, примесен с острата миризма на бензин, сняг и зима.

— Може би някой ден ще приема истинската вяра — каза той на Затаки и Есвандиари. — Сигурно ще го направя, но когато Аллах каже, а не аз.

— Дано Аллах каже по-скоро.

Конроу съсредоточи вниманието си върху паркирането на 125 и Мануела, която днес трябваше да замине. Трудно, дяволски трудно е за нея да отпътува сега, но няма как.

Рано тази сутрин Макайвър се обади от Техеран по радиостанцията и съобщи на Старк, че имат разрешение 125 да се отбие в Ковис, при условие че ще откара резервни части и ще вземе оттам още трима пътници. След дълги препирни Чангиз и Есвандиари дадоха съгласието си, но едва след като Старк повдигна въпроса в присъствието на Затаки.

— Вие знаете, че отдавна трябваше да направим смяна на екипажите. Един от нашите хеликоптери 212 чака за резервни части, а два 206 са готови за контролна проверка, която е задължителна на всеки хиляда и петстотин летателни часа. Ръцете ми са вързани, ако не получа резервни части и екипажи, и вие ще отговаряте пред аятолах Хомейни, а не аз.

Колата спря до 125, чиито двигатели затихваха. Вратата още не беше отворена и той можа да види как Джон Хог наднича от пилотската кабина. Самолетът беше заобиколен от камиони, Зелени ленти с автомати възбудено сновяха около него.

Затаки се опита да ги надвика и като изгуби всякаква надежда, изстреля един откос във въздуха.

— Махайте се всички от машината! — заповяда той. — В името на Аллаха и Пророка само моите хора могат да го претърсват. Хайде, изчезвайте!

Зелените ленти се отдръпнаха с неохота.

— Пилоте, кажи им бързо да отварят вратата и всички моментално да слязат, преди да съм си променил решението!

Старк показа на Хог свит юмрук с изправен нагоре палец. След секунда вторият пилот отвори вратата и спусна стълбата. Затаки тутакси се изкатери по нея с насочен автомат.

— Ваше превъзходителство, недейте така, няма нужда — обърна се към него Старк. — Хайде всички бързо навън!

Пътниците бяха осем — четирима пилоти, трима инженери и Джени Макайвър.

— Боже мой, Джени! Изобщо не съм те очаквал.

— Здравей, Дюк. Дънкан реши, че е най-добре… а, впрочем няма значение. Мануела смята ли да пъту… — Тя забеляза жена му и изтича към нея. Прегърнаха се и Старк видя, че Джени всъщност вече е възрастна жена.

Той влезе след Затаки в празния нисък салон, в който бяха закрепени допълнителни седалки. В дъното, близо до тоалетната, имаше няколко касетки.

— Това са резервните части и двигателят, които ви трябват — извика Джони Хог от пилотското място, като им подаваше митническата декларация. — Здравей, Дюк!

Затаки взе листа и щракна с пръсти към Хог:

— Изчезвай.

— Извинете, но аз отговарям за тази машина — отговори Хог.

— Друг път. Слизай.

— Джони, просто стани — каза Сгарк. — Той иска да види дали няма скрити пушки. Ваше превъзходителство, ще бъде по-безопасно, ако разрешите на пилота да остане на мястото си. Аз гарантирам за него.

— Изчезвай.

Джон Хог с неохота се измъкна от малката пилотска кабина. Затаки сръчно претърси страничните му джобове и му махна да седне обратно, след което внимателно провери кабината.

— Това ли са резервните части, които ви трябват?

— Да — отговори Старк и вежливо му направи място на площадката.

Затаки извика на част от хората си да свалят касетките на пистата. Те ги разтовариха доста небрежно — блъскаха ги в рамката на вратата и стъпалата, пилотите се мръщеха. Затаки претършува старателно самолета, но не намери нищо, което да го ядоса. С изключение на бутилката вино с лед и алкохолните напитки в шкафчето.

— Вече никакво пиене в Иран! Край! Конфискувам всичко.

Накара хората си да разбият бутилките на пистата и нареди да отворят касетките. Вътре намериха един реактивен двигател и много резервни части — всичко отговаряше на вписаното в митническата декларация. Старк наблюдаваше претърсването от вратата на кабината, като се опитваше да остане незабелязан.

— Кои са пътниците? — попита Затаки. Вторият пилот му подаде списъка с имената. Най-отгоре беше парафирано на английски и фарси: „Временно излишни пилоти и инженери, подлежащи отдавна на освобождаване и смяна с нови“. Той започна да го изучава, след това и тях.

— Дюк — обади се предпазливо Хог от пилотската кабина, — нося малко пари за теб и писмо от Макайвър. В безопасност ли сме?

— За момента да.

— Те са в двата плика в джоба на куртката ми, която е на закачалката. Мак каза, че писмото е лично.

Старк ги намери и ги напъха във вътрешния джоб на канадката си.

— Какво става в Техеран? — залита той тихо. — На летището е лудница, хиляди хора се опитват да се качат на трите или четирите самолета, които засега имат разрешение да летят — прошепна бързо Хог, — а има най-малко шест „Джъмбо“, които чакат разрешение за излитане. Аз, такова, прередих опашката, наврях се, без да имам разрешение за излитане, извиних се, че не съм знаел, че нямам разрешение за полет, грабнах си хората и офейкахме. Не можах да си поприказвам с Макайвър. Беше заобиколен от революционери, които ги сърбяха ръцете да стрелят, и един-двама дърти молли, но изглеждаше спокоен, както и Петикин, Ногър и останалите. На база съм в Ал Шаргаз поне за една седмица, за да мога да летя като совалка, както аз си знам.

Ал Шаргаз беше близо до Дубай, където бе разположен щабът на C-Г за тази страна на Персийския залив.

— Имаме разрешение от РВД — Техеран да докараме резервни части и екипажи като тези, които възнамеряваме да изведем от страната — по всяка вероятност те, изглежда, ще ни задържат на принципа „човек за човек“. Извежданията са с полети, определени за всяка събота и сряда. — Той спря, за да си поеме дъх. — Мак поръча да измислиш някаква причина за идванията ми тук от време на време. Аз ще бъда един вид куриер между него и Анди Гавалан, докато обстановката се нормализира…

— Внимавай — прекъсна го Старк, като прикри устата си с ръка. Забеляза, че Затаки хвърля подозрителни погледи към самолета. Беше го наблюдавал как преглежда документите на пътниците. Видя, че Затаки му махна с ръка, и слезе на пистата.

— Да, ваше превъзходителство?

— Този човек няма разрешение за напускане на страната.

Ставаше дума за Робъртс, един от механиците, човек на средна възраст и с много голям опит. Безпокойството беше набраздило и без това набръчканото му лице.

— Капитан Старк, обясних му, че не можах да получа разрешение, емиграционната служба продължава да е затворена и просто не знаем какво да правим. От Техеран ни пуснаха без проблеми.

Старк погледна документа. Срокът му беше изтекъл само преди четири дни.

— Моля да направите изключение този път, ваше превъзходителство. Вярно е, че емиграционната служ…

— Няма ли редовно разрешение за напускане на страната, няма да напусне. Остава!

Робъртс пребледня:

— Но от Техеран ме пуснаха и аз трябва да се върна в Лон…

Затаки го сграбчи за канадката, измъкна го от строя и го блъсна на земята. Вбесен, Робъртс бавно се изправи.

— За Бога, имам разрешение и… — Той млъкна. Един от Зелените ленти беше опрял дулото на карабината си в гърдите му, друг — в гърба му; и двамата бяха готови да натиснат спусъците.

— Почакай в джипа, Робъртс. Дявол да го вземе, отивай при джипа! — нареди Старк.

Единият от Зелените ленти грубо избута механика натам. Старк се опитваше да прикрие собственото си безпокойство: Джон Тайрър и Мануела също нямаха редовни документи за напускане на страната.

— Който няма разрешение, не може да напусне страната! — повтори злобно Затаки и пое документите на следващия.

Следващата поред бе Джени. Беше уплашена и изпитваше омраза към Затаки, насилието и атмосферата на страх около нея. Стана й мъчно за Робъртс, който наистина трябваше да се върне в Англия — едното му дете беше сериозно болно, опасяваха се, че е детски паралич, а пък с тези нередовни пощи, телефони и телекси… Джени наблюдаваше как Затаки бавно разлиства и проверява документите на пилота пред нея. „Мръсно копеле! — помисли си тя. — Трябва да се кача в самолета, та каквото ще да стане. Как ми се иска да си заминем всички, цялото семейство. Горкият Дънкан, като остане сам, съвсем ще се запусне, няма да се храни както трябва и язвата му отново ще се обади.“

— И моето разрешително за напускане на страната не е подновено — каза тя, като се опита да изглежда смирена и пусна няколко сълзи.

— И моето — обади се Мануела с тих глас. Затаки ги изгледа и се поколеба.

— За жените няма значение, само мъжете носят отговорност. Вие двете можете да напуснете страната. Този път. Качвайте се в самолета.

— Може ли и господин Робъртс да дойде с нас? — попита Джени и посочи механика. — Той наистина е…

— Качвайте се на самолета! — изрева Затаки в пристъп на маниакална ярост и лицето му почервеня. Двете жени изхвърчаха нагоре по стълбата, всички за момент се стъписаха, дори Зелените ленти се поразмърдаха уплашено.

— Ваше превъзходителство, вие бяхте, прав — проговори Старк на фарси. Мъчеше се да изглежда спокоен. — Жените не бива да спорят.

Той млъкна и всички затаиха дъх. Черните очи на Затаки го пронизваха. Но Старк отвърна спокойно на погледа му. Затаки кимна и продължи навъсено да проверява документите.

Вчера се беше върнал от Исфахан и Есвандиари бе разрешил полет за утре следобед, за да го откара отново в Бандар-е Делам. „Колкото по-скоро, толкова по-добре“ — помисли си мрачно Старк.

Въпреки всичко той съжаляваше Затаки. Снощи го беше открил подпрян на един хеликоптер, стиснал слепоочията си с ръце, за да облекчи силната болка, която го мъчеше.

— Какво има, ага?

— Главата ми — ще се пръсне!

Старк успя да го убеди да се отбие при доктор Нът и дискретно го заведе в лекарското бунгало.

— Докторе, дай ми само аспирин или кодеин, каквото имаш — изпъшка Затаки.

— Не е ли по-добре да ми позволите да ви прегледам и тога…

— Никакъв преглед! — изрева Затаки. — Знам какво ми е. САВАК и затворът ме докараха до това състояние…

По-късно, след като кодеинът беше намалил болката донякъде, Затаки разправи на Старк, че преди около година и половина го арестували по обвинение в пропаганда срещу шаха. Тогава работел като журналист в един от вестниците, издавани в Абадан. Прекарал осем месеца в затвора и бил освободен веднага след опожаряването на града. Не разправи на Старк какво му се беше случило в затвора.

— Такава е била волята на Аллаха, пилоте — рече той горчиво. — Но оттогава благодаря на Всевишния всеки ден за това, че ми е подарил още един ден живот, за да мога да смачкам още хора на САВАК и на шаха, лакейската му полиция и войска заедно с всеки и всички, които служеха на неговата тирания. Едно време и аз го поддържах, та нали той плати обучението ми тук и в Англия! Обаче той е виновен за съществуването на САВАК! Той трябва да плати за това. Тази част от отмъщението ми си е лично моя работа — още не съм започнал да мъстя за жена ми и децата, които бяха убити при опожаряването на Абадан.

Старк не загуби присъствие на духа. Как, защо и кой беше извършил палежа, причинил смъртта на близо петстотин души, така и не можа да се разбере.

Той наблюдаваше как Затаки бавно и старателно проверява редицата пътници, очакващи полета, не знаеше още колко са с нередовни документи. Всички бяха напрегнати и посърнали. Скоро идваше редът на Търнър, а той непременно трябваше да замине. Доктор Нът беше казал, че е най-добре да го прегледат в Ал Шаргаз или Дубай веднага щом е възможно. Там имаше отлични болници.

— Сигурен съм, че е добре, но засега е най-целесъобразно да не си преуморява очите и да ги остави в покой. Още нещо, Дюк, за Бога, стой настрана от Затаки и предупреди за същото и останалите. Той е на ръба на истериката и ако изпадне в криза, един Господ знае какво може да се случи.

— Какво му е?

— Нямам представа от медицинска гледна точка. Но психически е много опасен. Бих казал, че е маниакално депресивен, определено е параноиден, вероятно вследствие на това, което е преживял в затвора. Разправял ли ти е какво са го правили там?

— Не. Изобщо нищо не ми е казвал.

— Ако зависеше от мен, бих препоръчал да му се дават успокоителни и около него да няма абсолютно никакви огнестрелни оръжия.

„Много мило — помисли си безпомощно Старк, — а как, по дяволите, да организирам всичко това? Добре, че поне Джени и Мануела са вече на борда на самолета и скоро ще бъдат в Ал Шаргаз, където е рай в сравне…“ Предупредителен вик прекъсна размишленията му.

Иззад главната кула изскочиха Хусаин и други Зелени ленти. Изглеждаха враждебно настроени.

Затаки моментално забрави за пътниците, свали автоматичната карабина от рамото си и като я държеше с едната ръка, се придвижи между Хусаин и самолета. От двете му страни застанаха по един от неговите хора, а останалите заеха отбранителни позиции близо до самолета, за да го прикриват.

— Кучета мръсни! — обади се някой. — Какво става пък сега?

— Ако стане напечено, залягайте — нареди Еър.

— Капитане — прошепна развълнувано Робъртс, — аз непременно трябва да се кача на самолета, момиченцето ми е много болно, не можете ли да ми помогнете?

— Ще се опитам.

Затаки гледаше Хусаин с омраза. Преди два дни той отиде в Исфахан, където бе поканен да участвува в заседанието на техния таен комитет. Всичките единадесет членове бяха аятоласи и молли и тогава той за първи път видя действителното лице на революцията, за чиято победа толкова много се беше борил и страдал: „Неверниците ще бъдат смазани и предадени на забвение. Ще действат само революционни трибунали. Присъдите ще се издават бързо и ще са окончателни без право на обжалване…“

Моллите бяха толкова уверени в себе си, толкова убедени в свещеното си право да управляват и раздават правосъдие, колкото в правото само те да тълкуват и проповядват Корана и Шарията… Затаки беше достатъчно предпазлив, за да не споделя с никого ужаса си и това, което мислеше, но сега разбра, че пак са го предали.

— Какво искаш, молла? — изръмжа той. Последната дума прозвуча като проклятие.

— Първо искам да знаеш, че тук нямаш никаква власт. За това, което вършиш в Абадан, отговарят аятоласите на Абадан, но ти нямаш никаква власт в тази база, нито върху този самолет.

Хусаин беше заобиколен от десетина въоръжени младежи със сурови лица, всички от Зелените ленти.

— Значи така, нямам власт, а? — Затаки презрително му обърна гръб и извика на английски:

— Самолетът незабавно да излита! Всички пътници на борда!

Отпрати пилота със сърдит жест и се обърна към Хусаин:

— Е? А второто?

Зад гърба му пътниците побързаха да изпълнят нареждането и понеже Зелените ленти се бяха скупчили около Затаки и Хусаин, Старк заповяда на Робъртс да се качва на самолета, след това даде знак на Еър да помогне за прикриване на измъкването на механика. Двамата заедно помогнаха на Тайрър да слезе от джипа.

Затаки си играеше с карабината си, без да откъсва очи от Хусаин.

— Е? Кое е второто?

Хусаин се слиса, хората му също като него си даваха пълна сметка, че карабините са насочени към тях. Двигателите заработиха. Той виждаше как пътниците се качват в самолета, как Старк и Еър помагат на един мъж с превързани очи да се изкачи по стълбата, а после отново отиват при джипа; двигателите набираха обороти и в момента, в който последният човек влезе вътре, стълбата се вдигна и машината се изнесе на пистата за излитане.

— Е, ага, кое е следващото?

— Следващото… това е нареждането на комитета в Ковис ти и хората ти да напуснат града.

Затаки го изгледа презрително и извика на хората си, за да надмогне рева на двигателите. Беше стъпил здраво на бетонната настилка, готов да се бие на живот и смърт. Горещият въздух от витлата почти го отвяваше:

— Ей, чухте ли, имаме заповед от комитета на Ковис да изчезваме!

Хората му се разсмяха, един голобрад юноша от Зелените, ленти на Хусаин понечи да насочи карабината си и моментално беше прерязан от точен откос, изстрелян от хората на Затаки, който го просна мъртъв. Настана тишина, нарушавана само от двигателите на отдалечаващия се самолет. За момент Хусаин се стъписа от неочаквано появилата се върху бетонната настилка локва кръв.

— Такава е волята на Аллаха — обади се Затаки. — А ти, молла, какво искаш?

Точно тогава той забеляза вцепенилото се от страх малко момче, надничащо зад моллата — криеше се зад одеждите му, беше се вкопчило в тях, търсейки закрила. То толкова много приличаше на по-големия му син, че за момент Затаки се върна в щастливите дни преди пожара, когато всичко изглеждаше на мястото си и все пак се очертаваше някакво бъдеще — Бялата революция на шаха беше чудесна, проведе се поземлена реформа, която ограничи владенията на моллите, въведе се всеобщо образование и други неща… „Да, това бяха добрите стари времена, когато бях баща, а сега вече никога няма да мога. Никога.“ Електродите и клещите бяха унищожили тази способност.

Остра пронизваща болка жегна слабините му и го блъсна в главата при този спомен, прииска му се да крещи. Но не го направи, а просто потисна мъката си както винаги и се върна към действителността. Виждаше непреклонността в погледа на моллата и се приготвяше за развитието на нещата. Голямо удоволствие му доставяше убиването с автомат. Палещото стакато на забиващите се изстреляни откоси, при което оръжието сякаш оживяваше, острият мирис на барут, леещата се кръв на враговете на Аллаха и Иран. Моллите бяха врагове и най-големият враг беше Хомейни, който вършеше светотатство, като позволяваше да се кланят на портрета му и последователите му да го наричат имам, и като поставяше моллите между народа и Аллаха — всичко това бе против учението на Пророка.

— Хайде, казвай — изръмжа той, — че започвам да губя търпение!

Затаки се извърна и видя, че моллата сочи Старк.

— Пилота? Че защо? За какво ти е? — попита той озадачен.

— За да го разпитам.

— За какво?

— За бягството на офицерите от Исфахан.

— Че защо той би трябвало да знае за тях? Старк беше с мен в Бандар-е Делам, отдалечен на стотици мили, и помагаше на революцията срещу враговете на Аллаха! — добави Затаки гневно. — Враговете на Аллаха са навсякъде! Светотатството и идолопоклонничеството е обхванало всички — не е ли така?

— О, да, така е, навсякъде гъмжи от врагове и се шири светотатство. Обаче той е пилот на хеликоптер, а пилотът на избягалия хеликоптер е неверник, така че Старк може да знае нещо. Искам да го разпитам.

— Не докато съм тук.

— Но защо? Защо не?

— Няма да го разпиташ, докато съм тук, в името на Аллаха! По-нататък — утре или вдругиден, ако е рекъл Аллах, но не сега.

Затаки бе преценил съвсем точно Хусаин и по погледа и израза на лицето му разбра, че той се признава за победен и вече не представлява опасност. Внимателно огледа лицата на Зелените отряди, заобиколили моллата, но вече не откри в тях заплаха. „Бързата и неочаквана смърт на един — помисли си той без угризения — обикновено кара останалите да стоят мирни.“

— А сега сигурно ще се върнете в джамията си, наближава време за молитва. — Той им обърна гръб и тръгна към джипа. Знаеше, че хората му ще го пазят. Махна с ръка на Старк и Еър да се качват и се настани на предната седалка, като държеше автомата готов за стрелба, но вече по-отпуснато. Един по един хората му се върнаха в колите и потеглиха.

Хусаин стоеше мъртво бледен. Неговите Зелени ленти чакаха. Един от тях запали цигара. Всички се чувстваха угнетени от трупа в краката си и кръвта, която продължаваше да се стича.

— Тате, защо го пусна да си върви? — попита момченцето с пискливия си глас.

— Не съм го пуснал, сине. Първо имаме да свършим по-важни неща и след това ще се върнем.

31

Загрос Три: 12,05 по обед.

Скот Гавалан се взираше втренчено в дулото на насочения срещу него автомат „Стен“ с вдигнат предпазител. Току-що бе приземил хеликоптер 212 след първия за деня полет до сондаж „Роза“, където достави стоманени тръби и цимент. В момента, в който изключи двигателите, от хангара изскочиха Зелените ленти и го заобиколиха.

Отвратен от страха, който изпитваше, той откъсна погледа си от автомата и се втренчи в черните злобни очи наоколо.

— Какво… какво искате? — попита той прегракнало, след това повтори на фарси:

— Chen karbareh?

Мъжът с автомата изсипа поток сърдити неразбираеми думи.

Скот свали шлемофона си.

— Man zaban-e shoma ra khoob nami danam, agha! — надвика той свистенето на двигателите. — Не говоря вашия език, ваше превъзходителство — и стисна зъби, за да не изтърве псувнята, която искаше да добави.

Заваляха още гневни думи и мъжът му даде знак да излезе от кабината. И тогава видя Назири, управителя на „Иран Ойл“, раздърпан и наранен — други от Революционните отряди го измъкнаха от канцеларията му и го понесоха за ръцете и краката. Скот се показа от прозореца:

— Какво става тук, по дяволите?

— Те… те искат да слезеш от хеликоптера, капитане — извика Назири. — Моля те, побързай!

— Почакай да спра напълно двигателите! — Скот припряно завърши процедурата.

Дулото на автомата „Стен“ не беше помръднало, враждебността също не беше намаляла. Роторите бавно спираха и когато дойде моментът, в който можеше да напусне хеликоптера, Скот откопча колана и стана. Моментално го изблъскаха настрана. Възбудени, крещящи мъже разтвориха докрай вратата на пилотската кабина и се покатериха в хеликоптера.

— Ага, какво е станало с теб? — попита той Назири. Иранецът беше цял в рани.

— Новият… новият комитет направи грешка — каза Назири. Опитваше се да запази достойнство. — Смятаха, че съм бил поддръжник на шаха, а не човек на революцията и имама.

— Кои са тези, по дяволите! Не са от Яздек.

Преди Назири да успее да отговори, човекът с автомата „Стен“ си проправи път с лакти през тълпата.

— Марш в канцеларията! ВЕДНАГА! — изкрещя той на лош английски и сграбчи Скот за ръкава на якето, за да го накара да побърза. Пилотът машинално измъкна ръката си. Автоматът опря в гърдите му.

— Добре, де — измърмори той и навъсено закрачи към канцеларията.

Вътре, с гръб към стената, между отворения прозорец и бюрото, стояха Ничак хан, каландарът на селото, и старият местен молла. И двамата бяха напрегнати. Скот ги поздрави и те му кимнаха притеснено. След него влезе Назири, последван от рояк Зелени ленти.

— Chen karbereh? — попита Скот. — Какво става?

— Тези хора са… те заявяват, че са нашият нов комитет — отговори сподавено Ничак хан. — Изпратени са от Шарпур, за да поемат ръководството на нашето… нашето село и нашето… летище.

Скот се озадачи. Думите на кмета нямаха смисъл. Макар че Шарпур беше най-близкият град и формално властта му се разпростираше върху целия район, управлението на кашкайските планински племена по традиция беше оставено на самите тях, при условие че признават суверенната власт на шаха и Техеран, спазват законите, не носят оръжие и са мирни.

— Ами вие винаги сами сте управ…

— Млък! — изкрещя водачът на Зелените ленти и размаха автомата си. Скот забеляза, че Ничак хан почервеня. Водачът беше с брада, тридесетина годишен, лошо облечен. Тъмните му очи имаха неприятно излъчване. Той измъкна Назири пред групата и изломоти още нещо на фарси.

— Аз… аз трябва да ви превеждам, капитане — избърбори уплашено Назири. — Водачът, Алисадър, казва, че вие трябва да му отговорите на няколко въпроса… Аз отговорих на повечето, но той иска…

Алисадър, го наруга и започна разпита. Четеше от предварително подготвен списък, а Назири превеждаше.

— Вие ли командвате тук?

— Да, временно.

— Какъв сте по националност?

— Англичанин. Ама защо, по дяво…

— Има ли тук някакви американци?

— Доколкото ми е известно — няма — отговори веднага Скот с безизразно лице. Надяваше се да не са питали същото Назири, който знаеше, че Родригес, механикът, беше американец с фалшива английска карта за самоличност. Иранецът преведе, без да се колебае. Един от Зелените ленти записваше отговорите.

— Колко пилоти има тук?

— В момента аз съм единственият.

— Къде са останалите, кои са те и какви са по националност?

— Нашият старши пилот, капитан Локхарт, е от Канада и в момента е в Техеран. Доколкото знам, изпълнява чартърен полет от Техеран и се очаква да се върне днес. Другият, вторият по старшинство, капитан Сесон, е французин и трябваше да извърши спешен чартърен полет до Техеран за „Иран Ойл“ днес.

Водачът го изгледа изпитателно:

— Защо спешно?

— В сондаж „Роза“ има готовност за регистриране на нов сондажен кладенец.

Той изчака, докато Назири обясни какво означава това и че петролните сондажници се нуждаят от спешната помощ на специалистите на „Шлумбергер“, базирани сега в Техеран. Тази сутрин Жан-Люк се беше обадил на районния ръководител на въздушното движение в Шираз с надежда да получи разрешение за полет до Техеран. За негово учудване и радост РВД на Шираз незабавно разреши излитане.

— Имамът е решил добивът на петрол да започне — отговориха оттам. — И то в най-скоро време.

Само след няколко минути Жан-Люк излетя. Скот Гавалан се усмихна наум, защото знаеше действителната причина, поради която Жан-Люк направи три кълба напред от радост в кабината на 206 — сега щеше да може да се промъкне при Саяда, очакваше го толкова отдавна. Скот я видя веднъж.

— Тя има ли сестра? — попита тогава с надежда.

Водачът слушаше Назири с нетърпение, после го прекъсна. Назири премигна.

— Алисадър казва, че за в бъдеще всички полети ще се разрешават от него или от този човек. — Назири посочи младия член на Зелените ленти, който записваше, отговорите на Скот. — В бъдеще на всичките полети ще има по един техен човек на борда. Никакви излитания вече без предварително разрешение. След час ще го закараш заедно с хората му на обиколка по всичките сонди в района.

— Обясни, му, че това е невъзможно — трябва да доставим още тръби и цимент на сондаж „Роза“. В противен случай, когато Жан-Люк се върне утре, те няма да бъдат готови.

Назири се впусна в обяснения. Водачът грубо го прекъсна и стана.

— Кажи на неверника пилот да бъде готов след един час и тогава… я по-добре да идва с нас в селото, там ще мога да го държа под око. И ти тръгвай с нас. И му кажи да е послушен, защото въпреки че имамът иска добивът на петрол да започне бързо, всички хора в Иран се подчиняват на ислямските закони, независимо дали са иранци, или не. Тук не ни трябват чужденци. — Той хвърли поглед към Ничак хан и заповяда: — Хайде в селото!

И тръгна да излиза.

Ничак хан почервеня и го последва заедно с моллата.

— Капитане, трябва да отидем с него в селото — обърна се към него Назири.

— Защо?

— Ами ти си единственият пилот и познаваш добре околностите — отговори Назири. И той се чудеше за истинската причина.

Беше много уплашен. Не беше постъпвало никакво предупреждение за предстоящи промени, нито пък в селото знаеха, че пътят е отворен, след последния снеговалеж. Обаче тази сутрин пристигна камионът с дванадесетте Зелени ленти. Водачът им веднага връчи лист хартия, подписан от Революционния комитет на Шарпур, с който на пристигналите се даваше правото да управляват Яздек и „всички хеликоптери в района заедно с добива на петрол и инсталациите“. Когато по искане на Ничак хан Назири заяви, че ще протестира по радиостанцията пред „Иран Ойл“, един от Зелените ленти се нахвърли да го бие. Водачът го спря, но нито се извини, нито пък показа, че уважава каландара на този район на Кашкай. Назири се уплаши още повече, искаше му се да си е в Шарпур при жената и децата. Аллах да ги прокълне всичките комитети, фанатици и чужденци, заедно с Големия американски сатана, защото те са причината за всички беди.

— Я… я по-добре да тръгваме — разбърза се той.

Излязоха. Другите вече се бяха отдалечили по пътеката към селото. Докато минаваше покрай хангара, Скот забеляза шестимата си механици, събрани наедно място под зоркия поглед на въоръжен пазач. Скот се ужаси — иранецът пушеше. Той усети, че нещо го преряза. Навсякъде имаше надписи на фарси и английски: „Пушенето забранено — опасно за живота!“ В единия край вторият им хеликоптер 212 беше в последните етапи на контролната проверка, която се правеше на всеки хиляда и петстотин летателни часа, но без двата 206, които оформяха настоящия им състав от машини, хангарът изглеждаше празен и изоставен.

— Ага — рече той на Назири и кимна към охраната, — кажи им, че трябва да подготвя хеликоптера, а този мръсник да не пуши в хангара.

Назири преведе.

— Съгласни са, но казаха да побързаш.

Пазачът, който лениво пушеше, хвърли цигарата на бетонната настилка. Един от механиците бързо я смачка. Назири понечи да остане, но от охраната му дадоха знак да продължи и той неохотно си отиде.

— Заредете машината с гориво и проверете всичко внимателно — нареди Скот тихо и предпазливо. Не беше сигурен дали някой от пазачите не разбира английски. — След един час трябва да натоваря комитета, за да направим официално посещение на сондажните площадки. Излиза, че си имаме нов комитет от днес, назначен от Шарпур.

— Ай, да му се не види — измърмори някой.

— Ами оборудването на сондаж „Роза“? — попита Ефър Джордан.

До него стоеше Род Родригес. Скот забеляза безпокойството му.

— Ще трябва да почака. Хайде, зареждайте горивото. Ефър, вземи хората и проверете машината. Род — бърна се той към механика, за да го окуражи, — вече се връщаме към нормалното положение на нещата и скоро ще получиш отпуската си, за да заминеш за Лондон, capito12?

— О, благодаря ти, Скот.

Пазачът му даде знак да тръгва.

— Baleh, ага. Да, добре, ваше превъзходителство — рече Скот и се обърна към Родригес: — Род, заради мен направи много внимателно проверката.

— Разбира се.

Скот се отдалечи, охраната го последва. Джордан извика напрегнато:

— Какво става? Къде отиваш?

— На разходка — отвърна той саркастично. — Ами знам ли къде? Цяла сутрин съм летял.

Той се затътри уморен и безпомощен. Щеше му се на негово място да бяха Локхарт или Жан-Люк. Мръсни комитетски копелета! Глутница гадни главорези!

Стотина метра по-напред Назири вървеше бързо; останалите вече се бяха скрили зад завоя на пътеката, която лъкатушеше между дърветата. Температурата беше един градус под нулата, снегът скърцаше под краката. На Скот му стана топло в пилотския гащеризон, изпитваше известно неудобство да ходи със специалните си обувки за полети, потропваше раздразнено и се опитваше да настигне Назири, но не успяваше. Снегът бе натрупал отстрани на пътеката и по дърветата, небето синееше. До селото оставаше по-малко от километър по виещата се пътека.

Яздек беше разположен на малко плато, добре скътано от силните ветрове. Колибите и къщите бяха построени от дърво, камък и кирпич, скупчени около площада с малката джамия. За разлика от повечето села то бе заможно, разполагаше с достатъчно дърва за зимата, наоколо се въдеше много дивеч. Яздек имаше кооперативни стада овци и кози, няколко камили, тридесет коня и разплодни кобили, с които се гордееше.

Домът на Ничак хан представляваше двуетажна къща с покрив от плочи, с четири стаи — беше по-голяма от другите и се намираше точно до джамията.

До нея се намираше училището — най-модерната сграда в селото. Том Локхарт беше проектирал простата й конструкция и бе убедил Макайвър да финансира строителството миналата година. Допреди няколко месеца училището се ръководеше и стопанисваше от един млад човек от Учителския корпус на шаха — почти всички жители на селото бяха неграмотни. Когато шахът избяга, младежът изчезна. От време на време Том Локхарт и някои други от базата организираха там събирания, които представляваха повече куп въпроси и отговори — отчасти в името на добрите отношения, отчасти за запълване на свободното от полети време. Тези сбирки бяха много посещавани и от възрастни, и от деца — Ничак хан и жена му държаха на това.

Докато слизаше по склона, Скот видя как останалите влизат в училището. Пред входа беше паркиран камионът, докарал Зелените ленти. Селяните се събираха на групички и мълчаливо наблюдаваха. Мъже, жени, деца — всичките невъоръжени. Жените в Кашкай не носеха нито фереджета, нито чадори, а разноцветни роби.

Скот се изкачи по стълбите на училището. Последния път, когато беше тук, само преди няколко седмици, изнесе лекция за Хонконг, който познаваше от ваканциите след занятията в един английски пансион. Трудно му беше да им обясни що за място е тази автономна територия с нейните безбройни улици, тайфуни, пръчици за хранене и йероглифи, странни храни и пиратски капитализъм, сгушен под необятността на Китай. „Радвам се, че сме си пак в Шотландия — мислеше си той. — Радвам се, че Стареца ще започне да ръководи контролната кула, която ще е моя някой ден.“

— Капитане, трябва да седнеш ей там — каза Назири и посочи един стол в дъното на ниската, пълна с хора стая. Алисадър и четиримата от Зелените ленти се бяха разположили на масата, където обикновено седеше учителят. Пред тях седяха Ничак хан и моллата, наобиколени от селяни.

— Какво става тук?

— Има такова… събрание.

Скот видя, че Назири го хваща страх, и се запита какво би направил той самият, ако Зелените ленти започнат да го бият. „Би трябвало да имам черен пояс по карате или да съм боксьор, за да се справя“ — помисли си той с досада, докато се мъчеше да разбере леещия се фарси от устата на водача.

— Какво казва той, ага? — прошепна Скот на Назири. — Ами… той… той казва на Ничак хан как ще бъде управлявано селото за в бъдеще. Моля ти се, изчакай, после ще ти обясня — отвърна Назири и се отмести.

След малко тирадата спря. Всички очи се обърнаха към Ничак хан. Той бавно се изправи. Беше сериозен, каза само няколко думи — дори Скот ги разбра:

— Яздек ще си остане кашкайски.

Той обърна гръб на масата и тръгна да си върви, последван от моллата.

Водачът ядосано излая нещо на двама от Зелените ленти и те му преградиха пътя. Ничак хан ги разбута, но го сграбчиха други, напрежението рязко се увеличи и Скот видя как един селянин незабелязано се измъква от стаята. Зелените ленти, които държаха Ничак хан, го обърнаха с лице към Алисадър, останалите четирима скочиха и яростно се развикаха. Никой не докосна стария молла. Той вдигна ръка и започна да говори, но Алисадър го заглуши с крясъци и сред селяните се разнесе глух ропот. Ничак хан не се съпротивляваше на хората, които го държаха, само изгледа Алисадър и Скот почувства омразата му като физически удар.

Водачът произнесе високопарна тирада пред всички селяни, след което посочи обвиняващо Ничак хан и още веднъж му заповяда, да се подчини, но той пак отказа и изрече тихо:

— Яздек е в Кашкай и ще си остане кашкайски.

Алисадър седна, другите четирима също. Той пак посочи с пръст Ничак хан и каза нещо. Селяните ахнаха слисани. Четиримата до водача кимнаха в знак на съгласие. После Алисадър изрече само една дума, която изсъска в тишината като коса:

— Смърт!

Стана и излезе, последван от селяните и Зелените ленти, които носеха Ничак хан за ръцете и краката. В суматохата бяха забравили за Скот и той се сви, за да не го забележат. Остана сам.

Навън Зелените ленти завлякоха Ничак хан до стената на джамията и го изправиха там. Сега на площада нямаше никакви селяни. Тези, които излизаха от училището, също бързаха да изчезнат. С изключение на моллата. Той бавно се приближи до Ничак хан и застана до него с лице към Зелените отряди, които приготвяха пушките си. По нареждане на Алисадър двама от тях издърпаха стареца настрана. Ничак хан чакаше мълчаливо и с достойнство, погледна ги и се изплю в снега.

Изневиделица тресна изстрел от карабина. Алисадър беше мъртъв още преди да се свлече на земята. Настъпи внезапна тишина. Зелените ленти панически се защураха, после се вкамениха. Някакъв глас извика:

— Аллах акбар! Хвърлете оръжието!

Никой не помръдна. Един от екзекуторския взвод рязко насочи пушката си към Ничак хан, но падна мъртъв, преди да успее да натисне спусъка.

— Аллах акбар! Хвърлете пушките!

Един от Зелените ленти пусна своята и тя издрънча на земята. Веднага го последва друг, трети се втурна към камиона, но падна мъртъв, преди да измине и десет метра. Сега вече всички хвърлиха пушките на земята и застинаха по местата си.

Вратата на къщата на Ничак хан се отвори и се показа жена му с насочена карабина, следвана от младеж, също с оръжие. Тя тръгна към тях, лицето й пламтеше от гордост. Беше десет години по-млада от мъжа си. Из площада се чуваше само дрънкането на обеците и верижките й, придружено от шумоленето на дългите й светлокафяви и червени поли.

Присвитите очи върху скулестото лице на Ничак хан още повече се свиха и в ъгълчетата им се появиха бръчици, но той не й каза нищо, само изгледа осмината Зелени ленти, които бяха останали живи. Погледът му беше безмилостен. Един от тях посегна към пушката си, но жената, го простреля в стомаха, той извика и се сгърчи на снега. Тя го остави да вие, след това стреля втори път и той млъкна завинаги. Оставаха още седем.

Ничак хан едва забележимо се усмихваше. Възрастните мъже и жени от селото започнаха да излизат от колибите и къщите и да се трупат на площада. Всички бяха въоръжени. Той насочи вниманието си към седмината.

— Качвайте се на камиона и лягайте по очи, с ръце на гърба.

Навъсени, мъжете се подчиниха. Той заповяда на четирима от селяните да ги пазят после се обърна към младежа, който беше излязъл от дома му:

— На летището има още един, синко. Вземи някого със себе си и го убийте. Докарай тялото му тук, но скрийте лицата си с шалове, за да не ви познаят неверниците.

— Да бъде волята на Аллаха — отвърна младежът и посочи училището.

Вратата продължаваше да е отворена, а Скот не се виждаше никакъв.

— Неверникът — рече младежът тихо. — Той не е от нашето село.

После бързо тръгна.

Селото притихнало чакаше. Ничак хан почеса замислено брадата си. После погледът му се спря на Назири, който се беше свил страхливо до стълбището на училището.

Назири пребледня.

— Аз… аз нищо не съм видял, абсолютно нищо, Ничак хан — запелтечи той страхливо, надигна се и заобиколи труповете.

— Аз винаги… двете години, които прекарах тук, винаги съм правил всичко в полза на селото. Нищо… нищо не съм видял — захленчи той унижено, после ужасът му надделя и той си плю на петите. Преди да стигне края на площада, беше мъртъв. Поне десетина души стреляха в него.

— Вярно е, че единственият свидетел на злото в тези хора може да е Аллах — въздъхна Ничак хан.

Той харесваше Назири, но Назири не беше един от техните. Жена му дойде при него и той й се усмихна. Тя извади цигара, подаде му я, запали я, след това прибра пакета и кибрита в джоба си. Той замислено изпускаше дима. Някъде из къщите лаеха кучета и плачеха деца, които чакаха да бъдат утешени.

— Трябва да спуснем една малка лавина, която да прекъсне пътя там, където преди беше затрупан, за да не дойдат други, преди да се стопи снегът — обясни той на хората си. — Ще сложим труповете в каросерията, ще ги полеем с бензин, както и камиона, и ще го пуснем да се изтърколи в Клисурата на ранените камили. Ще казваме, че комитетът е решил, че можем да управляваме сами както винаги, затова са ни оставили на мира и после са си тръгнали, като са прибрали тялото на Назири. Разстреляли са Назири на площада — нали всички видяхте? — при опит да избяга и да избегне правосъдието. За нещастие на връщане са катастрофирали. Всички знаем колко е опасен пътят. Взели са тялото на Назири, за да докажат, че са изпълнили дълга си и са прочистили планините от известен поддръжник на шаха. А Назири си беше такъв, преди шахът да избяга.

Селяните кимаха в знак на съгласие и чакаха. Всички искаха да получат отговор на последния въпрос: какво ще стане с другия свидетел? С неверника, който се спотайваше в училището?

Ничак хан почеса брадата си. Това винаги му помагаше при вземане на трудни решения.

— Скоро ще дойдат още Зелени отряди, привлечени от летящите машини, произведени от чужденци и управлявани от чужденци за облагодетелстване на чужденци от петрола, добиван от нашата земя в полза на враговете ирански, враговете бирници и други чужденци. Ако нямаше сондажи, нямаше да има и чужденци, следователно нямаше да ги има и Зелените ленти. Много петрол, лесен за добиване, има другаде в страната. Тук това става трудно. Нашите няколко сондажа не са от значение, и единадесетте бази са труднодостъпни и крият много опасности — та нали само преди няколко дни трябваше да взривят билото на планината, за да спасят една от лавина?

Думите му бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Той дръпна от цигарата с наслада. Хората го гледаха с доверие — та нали той беше техният каландар, техният кмет, който цели осемнадесет години ги беше управлявал и в добри, и в лоши времена.

— Ако нямаше летящи машини, нямаше да има и сондажи. Така че, ако тези чужденци си заминат — продължи той със същия дрезгав бавен глас, — съмнявам се, че други ще се осмелят да дойдат, за да ремонтират и отворят отново единадесетте бази. Те или бързо ще се разрушат, така че няма да могат да бъдат ремонтирани, или ще ги оберат бандити и ще излязат от строя. Едва тогава ще ни оставят на спокойствие. Без нашето благоволение никой няма да може да действува в планините ни. Ние, кашкайците, искаме да живеем в мир — ще сме свободни и ще управляваме както си знаем и според нашите обичаи. Ето защо чужденците трябва да си вървят. И то бързо. Сондажите също трябва да изчезнат. И всичко чуждо.

Той грижливо загаси цигарата в снега.

— Да започваме! Изгорете училището.

Незабавно се втурнаха да изпълнят заповедта. Лиснаха малко бензин и гнилата суха дървесина скоро се превърна в клада. Всички чакаха. Неверникът обаче не изскочи от сградата, не намериха и останките му по-късно, когато преровиха пепелта.

32

Околностите на Табриз: 11,49 по обед.

Ерики Йоконен издигаше хеликоптер 206 във високия въздушен коридор, който водеше към града. До него се беше настанил Ногър Лейн, Азадех пътуваше отзад. Върху скиорския си костюм беше облякла дебело пилотско яке, но в сака си носеше и чадор — „за всеки случай“, както се беше изразила. Ерики беше включил трети шлемофон, който беше на главата й.

— Табриз Едно, чувате ли ме? — попита той отново. Всички чакаха, но отговор нямаше, а бяха в рамките на съответния радиообхват.

— Може да са напуснали, а може и да е клопка, както стана с Чарли.

— Най-добре много внимателно огледай района, преди да се приземим — каза Ногър. Оглеждаше внимателно небето и земята.

Нямаше облаци. Температурата беше доста под нулата и планините бяха отрупани с дебел сняг. Съгласно разпорежданията на Техеран дозаредиха гориво в едно депо на „Иран Ойл“, непосредствено до Бандар-е Пахлави, който вече беше преименуван.

— Хомейни е хванал здраво юздите на всички. И РВД е услужлив, и летището работи — каза бодро Ерики. Опитваше се да разсее мрачното настроение, което ги беше обхванало.

Азадех все още не можеше да преживее новината за екзекутирането на емир Пакнури заради престъпления срещу исляма и още по-ужасната — за бащата на Шаразад.

— Но това е убийство! — възкликна тя, когато чу вестта. — Какви престъпления е могъл да извърши той — нали десетилетия наред поддържаше Хомейни и моллите?

Никой не можа да й отговори. Семейството бе прибрало тялото и бе потънало в траур и безкрайна мъка, Шаразад почти си бе изгубила ума и къщата бе затворена дори за Азадех и Ерики. Азадех не искаше да напусне Техеран, но получи второ съобщение от баща си, адресирано до Ерики, в което се повтаряше съдържанието на предишното: „Капитане, искам дъщеря ми да дойде спешно в Табриз.“

Ето че вече почти бяха пристигнали у дома.

„Някога беше дом — мислеше си с горчивина Ерики. — Но вече не съм толкова сигурен.“

Близо до Казвин прелетя над мястото, където свърши бензинът на рейнджровъра и Петикин и Ракоци ги бяха отървали двамата с Азадех от тълпата. Колата вече я нямаше. После премина над бедното селце, където бяха блокирали пътя и той беше прегазил муджахидина с тлъстата физиономия, който им открадна документите. „Лудост е, че се връщам обратно“ — помисли си Ерики.

— Мак е прав — умоляваше го Азадех. — Върви в Ал Шаргаз. Ногър ще ме откара в Табриз и ще ме докара, за да хвана следващия редовен пътнически полет. Ще се съберем в Ал Шаргаз, независимо какво ще каже баща ми.

— Аз ще те закарам у дома и ще те върна — отсече той. — И точка по въпроса.

Излетяха от Дошан Тапе веднага след разсъмване. Базата беше почти празна, стърчаха изгорели корпуси на сгради и хангари, имаше разбити самолети на иранските военновъздушни сили, камиони и един обгорял танк с емблемата на Безсмъртните. Никой не си беше направил труда да разчисти остатъците. Нямаше и охрана. Скитници отмъкваха всичко, което можеше да гори — нафта и храни все още почти не се продаваха, денонощно имаше много сблъсквания между Зелените ленти и левичарите.

Хангарът и ремонтно-механичният цех почти не бяха пострадали. Стените им бяха надупчени от куршуми, но нямаше нищо оплячкосано и всичко функционираше до една или друга степен с няколко механици и административен персонал, който беше горе-долу колкото персонала за нормална работа. Привличаше ги завишената заплата, благодарение на това, че Макайвър беше изцедил пари от Валик и другите съдружници. Той беше дал пари и на Ерики, за да плати на персонала в Табриз Едно.

— Ерики, започвай да се молиш на Господа! Днес имам среща в министерството, за да оправим финансовите си отношения — беше им казал той непосредствено преди да излетят — и да подновим всички изтекли разрешителни. Толбът от посолството ми я уреди. Той смята, че Базарган и Хомейни сега имат много по-добър шанс да поставят под контрол и обезоръжат левичарите. А ние просто, трябва да се грижим за интересите си и да не губим самообладание.

„Лесно му е на него“ — помисли си Ерики. В този момент прелетяха над прохода, той наклони машината на една страна и започнаха бързо да се снижават.

— Ето я базата!

И двамата пилоти съсредоточено загледаха надолу. Единственото нещо, което се движеше, беше надуваемият ветропоказател. Никъде не се виждаха паркирани транспортни средства. Не излизаше дим от никоя къщичка.

— Би трябвало да има пушек. Ерики започна да прави чести кръгове на височина двадесет и пет метра. Никой не излезе да ги посрещне.

— Ще погледна по-отблизо.

Спуснаха се надолу, после веднага се издигнаха. Пак никакво движение. Изкачиха се на триста метра. Ерики се замисли за момент.

— Азадех, мога да приземя машината в подхода към двореца на баща ти точно пред стените.

Тя моментално поклати отрицателно глава:

— Не, Ерики, знаеш колко е страхлива охраната и как той се впряга от всеки неканен гост.

— Но ние сме поканени, поне ти. Даже, най-точно казано, заповядано ни е да дойдем. Бихме могли да направим едно кръгче и ако всичко е наред, да кацнем.

— Бихме могли да се приземим някъде настрана и да отидем пеша…

— Няма да ходим пеша, не сме въоръжени.

Не беше успял да си купи пистолет в Техеран. „Всеки хулиган си има колкото си иска — помисли Ерики раздразнено. — Трябва да се снабдя с оръжие. Вече не се чувствам в безопасност.“

— Ще хвърлим един поглед и след това ще решим какво да правим.

Той превключи на вълната на кулата в Табриз и се обади. Никой не отговори. Пак се обади, после направи завой и полетя към града. Докато минаваха над тяхното село Абу Мард, Ерики посочи надолу и Азадех видя малката училищна сграда. Беше прекарала толкова щастливи часове по околните горски поляни и край потока, където за Първи път видя Ерики и помисли, че е горски великан. Влюби се в него, което беше божествено спасение за нея, защото той я отърва от един изпълнен със страдание живот. Тя се пресегна и го докосна.

— Добре ли си? Топло ли ти е? — усмихна й се той.

— О, да, Ерики. Селото беше нашият късмет, нали? — отговори тя, без да сваля ръката си от рамото му. Допирът беше приятен и за двамата.

Скоро се показаха летището и железопътната линия, която отиваше на север към Съветски Азербайджан — само на няколко мили, и оттам към Москва, а на югоизток завиваше към Техеран, който беше на петстотин и шестдесет километра. Табриз беше голям град. Вече можеха да различат крепостните стени и Синята джамия, металургичните предприятия, замърсяващи околността, колибите, бордеите и къщите на шестстотинте хиляди жители.

— Погледни ей натам!

Гарата догаряше, обвита в пушеци. Около крепостните стени тлееха още пожари, кулата на летище Табриз не отговаряше, на площадката за кацане и излитане нямаше никакво движение, макар че на нея бяха на стоянка няколко малки товарни самолета. Във военната база цареше голямо оживление, пристигаха и заминаваха камиони и леки коли, но дотолкова, доколкото можеха да видят, по улиците нямаше тълпи и не се водеха сражения, а целият район близо до джамията беше учудващо пуст.

— Не ми се ще да се спускам твърде ниско — каза Ерики, — да не изкуша някой щурак, който е много мераклия да стреля!

— Ерики, Табриз харесва ли ти? — попита Ногър, за да прикрие безпокойството си. Той никога не беше идвал тук.

— Табриз е велик град, древен, мъдър, открит и свободен. Най-космополитният в Иран… Тук съм прекарвал знаменито, има в изобилие евтино ядене и пиене от целия свят — черен хайвер, руска водка, шотландска пушена сьомга, а веднъж в седмицата „Еър Франс“ докарваше пресни френски хлебчета и сирена. Какво ли нямаше — турски, кавказки, английски, американски, японски стоки — всичко каквото пожелаеш. Градът се слави с персийските си килими, Ногър, а и с красотата на момичетата си…

Азадех му изви ухото и той се засмя.

— Не е лъжа нали и ти си от Табриз? Великолепен град, Ногър. Жителите му говорят диалектен фарси, който е много близо до турския език. В продължение на векове градът е бил голям търговски център с иранско, руско, турско, кюрдско и арменско участие, в него е витаел бунтовнически и независим дух, до него винаги са се домогвали царете, а днес Съветският съюз…

Долу се събираха групички хора, които ги наблюдаваха.

— Ногър, въоръжени ли са?

— Много от тях имат оръжие, но никой не стреля по нас. Поне засега.

Ерики внимателно заобиколи града и се насочи на изток. В тази посока равнината рязко преминаваше в хълмове, сред които беше разположен дворецът на Горгоните — високо на един превал, до който водеше път. По него нямаше никакво движение. Високите стени ограждаха много декари земя: овощни градини, фабрика за килими, гаражи за двадесет коли, кошари за зимуване на стадата овце, колиби и пристройки за повече от сто ратаи и пазачи заедно с обширната сграда с купол, в която имаше петдесет помещения, и малка джамия с тънко минаре. Близо до главния вход бяха паркирани много коли. Хеликоптерът направи кръг на около двадесет и пет метра височина.

— Е, това се казва имение! — възкликна Ногър възхитено.

— Построил го е принц Сергеев по нареждане на династията Романови за моя прапрадядо като пишкеш — каза разсеяно Азадех. Наблюдаваше земята. — През 1890 година, когато династията вече е била заграбила кавказките ни провинции и за сетен път се е опитвала да отцепи Азербайджан от Иран, за което е поискала помощ от хановете на горгоните. Нашият род винаги е бил лоялен към Иран, макар че руснаците са се опитвали да променят това.

Сега тя наблюдаваше замъка долу. От централната сграда и от част от пристройките излизаха ратаи и въоръжени пазачи.

— Джамията е построена през 1907 година в чест на подписването на последното руско-британско споразумение за разделянето на нашите земи и сфери на влия… ей, Ерики, виж, това не е ли Нажуд, Фацула и Зади… и гледай, гледай — това пък ако не е брат ми Хаким! Какво ли прави тук?

— Къде? А, да, виждам го. Струва ми се, че това не е…

— Може би… може би Абдула хан му е простил. — Азадех се развълнува. — Би било чудесно!

Ерики се взря в хората долу. Той беше виждал брат й само веднъж, на тяхната сватба, и много го хареса. Тогава Абдула хан беше разрешил на Хаким да се прибере и след това го бе изпратил обратно в Хвой, в северната част на Азербайджан, близо до турската граница, където имаше голямо дялово участие в експлоатацията на рудници.

— Хаким страшно искаше да отиде в Париж да учи пиано — беше му обяснила Азадех. — Но татко не искаше да чуе за това, прокле го и го изгони…

— Не е Хаким — забеляза Ерики. Неговото зрение беше много по-силно от нейното.

— Не е ли? — Азадех разочаровано присви очи срещу вятъра. — Да, Ерики, прав си.

— Ето го Абдула хан!

Да, това беше самият той — внушителен, пълен мъж с дълга брада. Излезе от главния вход и застана на стъпалата, зад него стояха двама въоръжени телохранители. Имаше и още двама души. Всичките бяха облечени с дебели балтони, за да се запазят от студа.

— Кои са тези?

— Не ги познавам — отвърна тя, като се опитваше да преодолее разочарованието си. — Не са въоръжени и между тях няма молла, значи не са от Зелените ленти.

— Европейци са — намеси се Ногър. — Имаш ли бинокъл, Ерики?

— Нямам — отговори той, спря да кръжи, снижи се и задържа хеликоптера на сто и петдесет метра височина, като не откъсваше поглед от Абдула хан. Видя как той посочи машината, каза нещо на другите мъже и продължи да гледа нагоре. Бяха излезли някои от сестрите на Азадех и другите й роднини, част от тях с чадори — скупчиха се заедно със слугите, за да се предпазят от студа. Той слезе с още тридесет метра, свали тъмните си очила и шлемофона и дръпна страничното прозорче. Дъхът му секна на ледения въздух. Показа глава през прозореца, за да го видят добре всички, и им помаха с ръка. Очите на хората долу се впериха в Абдула хан. Ханът изчака, после отговори на поздрава, но с явно неудоволствие.

— Азадех! Свали шлемофона и направи като мен.

Тя веднага го послуша. Някои от сестрите й помахаха с ръце и забърбориха развълнувано помежду си. Абдула хан не реагира на нейното появяване, продължаваше да чака. „Мамка ти“ — изпсува наум Ерики, наведе се от кабината и посочи широката мозайка до замръзналия басейн в двора — искаше разрешение да се приземи. Абдула хан кимна, посочи къде да кацнат, каза кратко нещо на охраната си, завъртя се и влезе в сградата. Другите мъже го последваха. Навън остана само един телохранител, който слезе по стълбите, като проверяваше изправността на автомата си.

— Не ми прилича на приятелско посрещане на гости — измърмори Ногър.

— Не се безпокой, Ногър — засмя се нервно Азадех. — Ерики, аз ще сляза първа, така е по-безопасно.

Приземиха се. Азадех отвори вратата и тръгна да поздрави сестрите и мащехата си — третата съпруга на баща й, която беше по-млада от нея. Първата му жена Хананам му беше връстница, но сега беше прикована към леглото и никога не излизаше от стаята си. Втората съпруга на хана, майката на Азадех, беше починала преди много години.

Телохранителят хвана под ръка Азадех. Беше вежлив. Ерики се поуспокои. Разстоянието бе твърде голямо, за да чуе думите, които си размениха, а и нито той, нито Ногър говореха фарси или турски. Телохранителят посочи към хеликоптера. Тя кимна, обърна се и им махна да идват. Ерики и Ногър приключиха с операциите по спирането на двигателите, без да откъсват очи от телохранителя, който ги наблюдаваше със сериозно лице.

— Ерики, ти мразиш оръжията не по-малко от мен, нали? — попита Ногър.

— Повече от теб. Добре, че поне този знае как да го използува. Повече се страхувам от непрофесионалистите.

Ерики извади автоматичните изключватели и прибра в джоба си контактния ключ.

Тръгнаха към Азадех и сестрите й, но телохранителят им прегради пътя. Азадех извика:

— Казва, че веднага трябва да отидем в Приемната зала и да чакаме там. Вървете след мен.

Ногър тръгна последен. Една от хубавичките сестри срещна погледа му, той се подсмихна и заизкачва стълбите през две стъпала.

Приемната зала беше обширна, неотоплена, миришеше на влага и ставаше течение. Беше обзаведена със солидна викторианска мебел, имаше много дивани, отрупани с възглавници, и старовремски водни радиатори. Азадех оправи прическата си пред едно от огледалата. Скиорският й костюм беше елегантен и моден. Абдула хан никога не беше изисквал от съпругите, дъщерите и прислужниците си да носят чадор, нито го одобряваше. „Защо тогава Нажуд го е сложила днес?“ — запита се Азадех и безпокойството й се увеличи. Една прислужница поднесе чай. Чакаха половин час, след което се появи друг телохранител и каза нещо. Азадех пое дълбоко въздух.

— Ногър, ти трябва да останеш тук. Да вървим, Ерики.

Ерики я последва напрегнат, но уверен, че примирието, крепящо се на силата на оръжието, за което се беше споразумял с Абдула хан се спазва. Усещаше допира на ножа на кръста си и това му вдъхваше спокойствие. Телохранителят отвори вратата в дъното на коридора и им даде знак да влязат.

Абдула хан беше полегнал на няколко възглавници на един килим с лице към вратата, зад него беше охраната му. Богато обзаведената във викториански стил стая беше предназначена за официални случаи, но въпреки това в нея се чувствуваше нещо западнало и мърляво. Двамата мъже, които бяха забелязали с хана на стъпалата на двореца, седяха по турски до него. Единият беше европеец — едър, запазен човек към седемдесетте с широки рамене, славянски очи и добродушно лице. Другият беше по-млад, около тридесетгодишен с азиатски черти и жълтеникав оттенък на кожата. И двамата бяха облечени с плътни зимни костюми. Вниманието на Ерики инстинктивно се изостри и той изчака при вратата, докато Азадех отиде при баща си, коленичи, целуна подпухналите му отрупани с пръстени ръце и му изказа благопожеланията си. Той безизразно я отпрати настрана, без да сваля дълбоките си черни очи от Ерики, който го поздрави вежливо от вратата, но остана там. Като прикриваше срама и страха си, Азадех коленичи отново на килима с лице към него. Ерики забеляза, че двамата непознати оцениха с поглед външността й и напрежението му порасна с още един градус. Тишината стана напрегната.

До хана имаше поднос с халва на малки кубчета и той си хапна няколко, наслаждавайки се на турското лакомство с меден вкус; пръстените му хвърляха разноцветни отблясъци.

— Значи така — рече той грубо. — Изглежда, че убиваш наляво и надясно, като полудял.

Ерики присви очи, но не каза нищо.

— Е?

— Ако съм убивал, не съм го правил като полудял. И кого твърдите, че съм убил?

— Един старец в тълпата извън Казвин, на когото си смазал гръдния кош с лакът. Има свидетели. След него — трима в една кола и един извън нея, а той е бил голям борец за свободата. И за това има свидетели. Надолу по пътя има петима мъртви и други ранени по време на спасяването на хеликоптера. И още свидетели.

Отново настана тишина. Азадех не беше помръднала, но лицето й беше побеляло.

— Е?

— Ако наистина има свидетели, ти също би трябвало да знаеш, че ние мирно се опитвахме да се доберем до Техеран, не бяхме въоръжени и бяхме нападнати от тълпата, и ако не бяха Чарли Петикин и Ракоци, вероятно щяхме, да сме… — Ерики за момент спря — не му убегна бързият поглед, който си размениха дамата непознати. След това още по-предизвикателно продължи. — Вероятно щяхме да сме мъртви. Не бяхме въоръжени, и Ракоци не беше. Те първи стреляха по нас.

Абдула хан също забеляза реакцията на двамата до себе си и погледна Ерики замислено.

— Ракоци? Същият, който заедно с моллата ислямски марксист и неговите хора нападнали твоята база? Съветският мюсюлманин?

— Да — отвърна Ерики и изгледа сурово двамата непознати. — Агентът на КГБ, който твърдеше, че е от Грузия, по-точно от Тбилиси.

Абдула хан хитро се усмихна:

— КГБ ли? Че ти откъде знаеш?

— Много съм ги виждал такива като него.

Нищо не се четеше в погледите на двамата непознати. На лицето на по-възрастния беше застинала приятелска усмивка, от която на Ерики му полазиха тръпки по гърба.

— А този Ракоци как е успял да се намъкне в хеликоптера? — попита ханът.

— Пленил Чарли Петикин в моята база миналата неделя. Петикин е един от нашите пилоти и беше дошъл в Табриз, за да му предам Азадех. От нашето посолство ме помолиха да им се обадя, за да проверят паспорта ми — него ден много правителства, както и нашето, бяха наредили на своите граждани, пребиваващи в Иран, без това да им е наложително, да напуснат страната — обясни Ерики, като с лекота преувеличи нещата за повече тежест. — В понеделник, когато си тръгнахте оттук, Ракоци принудил Петикин да го откара в Техеран.

Ерики разправи накратко какво се беше случило.

— Ако не беше забелязал финландското знаме на покрива, щяхме да сме трупове.

Мъжът с азиатската физиономия тихо се засмя.

— Това е щяло да бъде голяма загуба, капитан Йоконен — рече той на руски.

По-възрастният със славянските очи попита на безупречен английски: — Къде е сега този Ракоци?

— Нямам представа. Някъде в Техеран. А може ли да попитам кои сте вие?

Ерики искаше да печели време и не очакваше отговор. Опитваше се да прецени дали Ракоци е приятел или враг на тези двамата, които очевидно бяха от Съветския съюз и още по-явно — от КГБ или ГРУ, тайната полиция на въоръжените сили на СССР.

— Как беше първото му име, моля? — попита учтиво по-възрастният мъж.

— Фьодор, като унгарския революционер.

Ерики не забеляза никаква реакция от страна на възрастния и можеше да продължи да говори, обаче беше твърде разумен, за да изтърве нещо пред КГБ или ГРУ. Азадех продължаваше да коленичи на килима с вдървен гръб, неподвижна, с ръце в скута; червените й устни ярко контрастираха с бялото лице. Изведнъж той усети, че много се бои за нея.

— Признаваш ли, че си убил тези хора? — попита Абдула хан и лапна още едно парче халва.

— Признавам, че преди година убих хора, спасявайки твоя живот, Абдула хан, и…

— И твоя! — извика сърдито ханът. — Убийците щяха да застрелят и теб. Само по волята на Аллаха останахме живи и двамата.

— Аз нито съм започнал пръв схватката, нито съм я искал. — Ерики се опитваше разумно да подбира думите си, чувствуваше се несигурен и неуверен. — Убих онези двамата не по мое желание, а за да защитя дъщеря ти, моята съпруга. Бяхме в опасност.

— А, значи смяташ, че имаш право да убиваш всеки път, когато прецениш, че животът ти е в опасност?

Ерики видя как лицето на хана пламна, двамата руснаци също го наблюдаваха и той се замисли за собственото си историческо наследство и приказките на дядо си за старите времена в Северните земи, когато по земята бродели великани и джуджетата и таласъмите не били измислица. Всичко това било толкова отдавна, че земята била чиста: злото било зло, доброто — добро, а злото не можело да се крие под маска.

— Ако животът на Азадех е заплашен, или моят, готов съм да убия всекиго — каза той с равен глас.

Тримата мъже усетиха ледения дъх на думите му. Азадех се ужаси, а телохранителите, които не знаеха нито руски, нито английски, се поразмърдаха с безпокойство, усетили заканата.

Вената на челото на Абдула хан се изду.

— Ще отидеш с този човек — нареди той мрачно. — Ще отидеш с него и ще изпълниш каквото ти каже.

Ерики изгледа мъжа с азиатската физиономия.

— Какво искате от мен?

— Само умението ви на пилот и един хеликоптер 212 — отговори човекът на руски без неприязън.

— Съжалявам, но в момента се прави контролна проверка на хеликоптера, тя е задължителна след всеки хиляда и петстотин летателни часа, а аз работя за С-Г и „Иран Тимбър“.

— Прегледът на 212 е завършил и вашите механици вече му правят наземните проби, а „Иран Тимбър“ ви предостави на… на мое разположение.

— С каква цел?

— За полети — отвърна раздразнено мъжът. — Вие май недочувате, а?

— Много добре чувам, но, изглежда, вие сте глух.

Мъжът едва се сдържа. По-възрастният странно се усмихна. Абдула хан се обърна към Азадех и тя едва не подскочи от уплаха.

— Ще отидеш при Хананан да поднесеш почитанията си!

— Да… да… татко — заекна тя и скочи.

Ерики направи крачка към нея, но телохранителите бяха нащрек и единият му препречи пътя. Азадех, почти разплакана, каза:

— Недей, Ерики, няма… аз… трябва да вървя… — И изчезна, преди той да може да я спре.

Мъжът с азиатската физиономия наруши тишината:

— Няма от какво да се боите. Просто ни трябвате като пилот.

Ерики не му отговори, сега вече беше сигурен, че е измамен, че и двамата с Азадех са били подмамени и че са в клопка. Е, ако ги нямаше телохранителите, без никакво колебание щеше да види сметката на Абдула хан, а може би и на другите двама. Тримата мъже много добре съзнаваха това.

— Защо повика съпругата ми, Твое височество? — попита той със същия тих глас, знаейки вече отговора. — Защо изпрати цели две съобщения?

Абдула хан отговори с присмех:

— Тя не означава нищо за мен, но не и за приятелите ми: целта беше да те доведе и да те накара да се подчиниш. И в името на Аллах и Пророка, ти ще се подчиниш. Ще правиш каквото този човек ти каже.

Един от охраната помръдна автомата си и шумът отекна в залата. Руснакът с азиатската физиономия се изправи.

— Първо, предайте ми ножа си, моля.

— Елате да го вземете, ако ви стиска.

Мъжът се поколеба. Абдула хан рязко се изсмя. Беше зловещ смях, който отекна болезнено във всички.

— Можеш да му оставиш ножа. Така ще ти е по-интересен животът. — И каза на Ерики: — Ще бъде разумно от твоя страна да си послушен и да се държиш прилично.

— Най-разумно ще бъде да ни пуснеш по живо, по здраво.

— Искаш ли да видиш как ей сега вторият ти пилот ще бъде обесен за палците?

Очите на Ерики се свиха още повече. По-възрастният руснак се наведе към хана, за да му пошепне нещо, а той не изпускаше от очи Ерики. Въртеше в ръцете си обсипан със скъпоценни камъни кинжал. Изслуша руснака и кимна.

— Ерики, ще кажеш на втория си пилот, че и той трябва да се подчинява, докато е в Табриз. Ще го изпратим в базата, но малкият ти хеликоптер ще остане тук. Засега.

Ханът даде знак на мъжа с азиатските черти да си върви. Той погледна Ерики.

— Казвам се Цимтарга, капитане.

Беше малко по-нисък от Ерики, но със здраво телосложение и широки рамене.

— Първо отиваме в…

— Цимтарга е име на планина източно от Самарканд. Как е истинското ви име? И чинът ви?

Мъжът сви рамене.

— Прадедите ми са яздили в ордите на Тимур, Тамерлан Куция, същия, който обичал да издига планини от черепи. Първо ще отидем във вашата база. С кола.

Той го заобиколи и отвори вратата. Ерики не помръдна, продължаваше да гледа хана.

— Довечера трябва да видя жена си.

— Ще я видиш, когато… — Абдула хан млъкна, защото по-възрастният отново му пошепна нещо. Ханът пак кимна с глава.

— Добре. Да, капитане, довечера ще бъдеш с нея и след това през една нощ. При условие, че… — Той не довърши мисълта си.

Ерики се завъртя и излезе.

С излизането им напрежението в стаята се изпари. По-възрастният мъж се изкиска:

— Ваше височество, ти си знаменит както винаги.

Абдула хан размърда лявото си рамо. Артритът го тормозеше.

— Той ще се подчинява, Пьотър, но само дотогава, докогато моята непослушна и неблагодарна дъщеря е при него.

— Дъщерите винаги са трудни — отговори Пьотър Олег Мжитрик. Той беше от Тбилиси — новото име на Тифлис.

— Не всички, Пьотър. Другите ме слушат и не ми създават неприятности, но тази така ме вбесява, че просто нямам думи.

— Ами тогава изгони я веднага щом финландецът изпълни това, което се иска от него. И двамата ги изгони.

Славянските му очи се присвиха, добродушната му физиономия се сбърчи и той добави:

— Да бях с тридесетина годинки по-млад и тя да не беше омъжена, бих си предложил услугите да те отърва от нея.

— Да беше ме помолил за това преди появяването на този, откачения, щеше да я получиш заедно с благословията ми — отвърна Абдула хан кисело. Усети стаената надежда на по-възрастния, но прикри изненадата си и реши да помисли за това по-късно. — Съжалявам, че му я дадох. Надявам се, че ще го побърка. Съжалявам и за клетвата, която дадох пред Аллах — да го оставя жив. Това стана в момент на слабост от моя страна.

— Може би не. Добре е да си великодушен понякога. Той наистина ти е спасил живота.

— Иншаллах! Така е искал Бог. Той беше просто извършител на чужда воля.

— Да, прав си — успокои го Мжитрик. — Така си е.

— Този човек е дявол, атеист и дявол, който вони на похот. Ако не бяха телохранителите ми, ти видя с очите си, щяхме да се сбием до смърт.

— Това не може да стане дотогава, докогато дъщеря ти е във властта ти да я командваш както трябва — каза Пьотър със странна усмивка.

— Аллах желае двамата да попаднат в ада — каза ханът, все още вбесен, че трябва да пази живота на Ерики, за да помага на Пьотър Олег Мжитрик, вместо да го хвърли в ръцете на муджахидините и така да се отърве завинаги от него. Моллата Махмуд, един от табризките водачи на ислямско-марксистката муджахидинска фракция, която беше нападнала базата, дойде при него преди два дни и му разправи какво се беше случило при блокирането на шосето.

— Ето и документите им като доказателство — беше казал свирепо моллата. — И на чужденеца, който сигурно е от ЦРУ, и на жената, твоята дъщеря. В момента, в който се върне в Табриз, ще го изправим пред нашия комитет, ще го осъдим, ще го заведем в Казвин и ще го екзекутираме.

— В името на Пророка, не преди да дам съгласието си — беше отговорил той властно, взимайки документите им. — Това бясно куче, чужденецът, е женен за дъщеря ми, а не за ЦРУ, и е под моя закрила, докато аз реша, и ако пипнете само един червеникав косъм от главата му или нападнете него или базата без мое съгласие, ще оттегля цялата си тайна подкрепа за вас и тогава нищо няма да спре Зелените ленти да смажат левичарите в Табриз! Той ще бъде в ръцете ви, когато аз реша, а не вие.

Моллата си отиде намръщен и Абдула веднага го включи в списъка на неотложните си проблеми. След като прегледа внимателно документите и намери паспорта на Азадех и другите й разрешителни, той остана доволен, защото те му даваха допълнителна власт над нея и съпруга й.

„Да — мислеше си ханът, като гледаше руснака, — сега тя ще прави всичко, каквото поискам от нея. Всичко.“ — Да бъде волята на Аллаха, но скоро тя може да овдовее.

— Да се надяваме, че няма да е прекалено скоро! — Смехът на Мжитрик беше силен и заразителен. — Да не стане, преди съпругът й да е изпълнил задачата!

Абдула хан беше доволен от присъствието и мъдрите съвети на Мжитрик и се радваше, че той ще направи това, което се изисква от него. „Все пак трябва да бъда по-добър кукловод от преди — мислеше си той, — за да мога да оцелея, а също и Азербайджан.“

„Из цялата провинция и в Табриз положението беше много деликатно, защото избухваха въстания на най-различни фракции, водеха се боеве между различни групировки, а отвъд границата бяха дислоцирани десетки хиляди съветски войници. И танкове. А оттам до Персийския залив нямаше нищо, което да ги спре.“ „С изключение на мен — каза си ханът. — Защото, окупират ли Азербайджан — а историята многократно е потвърждавала неспособността на Техеран да се отбранява, Иран ще падне в ръцете им като гнила круша, както беше предвидил Хрушчов. А с Иран и Персийският залив, световният добив на петрол и Ормузкият проток.“

Идеше му да вие от ярост. „Аллах да го убие шаха, който не пожела да слуша, да почака и нямаше здравия разум да потуши един малък бунт, вдъхновен от моллите, има-няма преди двадесетина години, и не изпрати аятолах Хомейни на оня свят, както го посъветвах, и по този начин ни изложи на опасност — царска или съветска Русия, именно тя е нашият истински враг.

А бяхме толкова близки. САЩ се хранеха от ръцете ни, умилкваха ни се и ни натрапваха най-новите си оръжия, умоляваха ни да бъдем полицията в Залива, като властваме над подлите араби, за да завладеем петролните им залежи и да подчиним корумпираните им гадни сунитски шейхства от Саудитска Арабия до Оман. Можехме да превземем Кувейт за един ден, Ирак за седмица, а саудитските шейхове и шейховете на емиратите щяха да избягат в пустинята и да се молят за милост! Можехме да получим каквато си искаме техника, всякакви кораби, самолети, танкове и оръжия, че дори и атомна бомба, о, Господи! Можехме да я създадем с помощта на реакторите, които ни изградиха германците!

Толкова сме близо до изпълнението на волята на Аллаха, ние, шиитите на Иран, с нашия супер ум, древна история, петрол и господстващо положение в пролива, че това в крайна сметка трябва да постави на колене народите до Червено море и Индийския океан. Толкова сме близо до завладяването на Ерусалим и Мека, до поемането на контрола върху нея — Свещеното място на Свещените земи!

Толкова сме близо до това, да бъдем първи в света, както ни се полага по право, а сега всичко е объркано и трябва да започваме отначало, и пак да надхитряме сатанинските варвари от Север — и всичкото това само заради един-единствен човек…“

„Иншаллах“ — помисли си той и това понамали гнева му. Въпреки това, ако Мжитрик не беше в салона, той щеше да държи гръмки речи, да беснее и да набие някого, независимо кого. Обаче този човек беше тук и трябваше да се оправя с него, затова ханът овладя гнева си и се замисли върху следващия си ход. Взе с пръсти последното парче халва и го лапна.

— Ще ли ти се да се ожениш за Азадех, Пьотър?

— А на теб ще ли ти се да си имаш зет, по-възрастен от теб? — каза мъжът с неодобрителна усмивка.

— Ако е такава волята на Аллаха — отговори Абдула хан и вътрешно се усмихна, защото видя как за миг очите на мъжа светнаха. „Значи така — помисли си той, — видя я и я пожела веднага. Ако наистина ти я дам, когато се отървем от финландското чудовище, какво ще ми осигури това? Много неща! Ти си добра партия за женитба, силен си, това би било мъдро от политическа гледна точка, а и би могъл да й налееш ум в главата и да се държиш с нея както заслужава, а не като финландеца, който само й се умилква. Ти би могъл да бъдеш средството за отмъщение срещу нея. Да, преимуществата са много…“

Преди три години Пьотър Олег Мжитрик беше получил имението и земите, навремето собственост на баща му — също стар приятел на Горгоните, близо до Тбилиси, където в продължение на няколко поколения Горгоните имаха важни делови връзки. Оттогава. Абдула хан имаше възможност да го опознае отблизо — отсядаше в имението по време на честите си пътувания по бизнес. Беше установил, че Пьотър Олег като всички руснаци е потаен и трудно можеш да научиш нещо от него. За разлика от повечето си сънародници обаче той беше отзивчив и приятелски настроен, а имаше и много повече власт, отколкото който и да е друг съветски гражданин, който ханът познаваше. Беше вдовец, имаше омъжена дъщеря и син, който служеше във военноморските сили, внуци и… странни привички. Живееше сам в голямата дача, като се изключат прислугата и една жена от руско-еврейски произход към тридесетте, със странна злокобна красота. Казваше се Вертинска и Мжитрик я беше показал на хана само два пъти за три години, все едно че беше уникално лично съкровище. Тя, изглежда, беше донякъде робиня, отчасти затворничка, малко нещо компания на чашка, малко курва, малко мъчителка и малко тигрица.

— Защо не я убиеш и да се отървеш от нея, Пьотър? — беше попитал той единия път, когато беше избухнала остра и бурна свада и Мжитрик я изгони от стаята с камшик, а тя плюеше, проклинаше и се биеше, докато слугите я измъкваха от помещението.

— Не… още не й е дошло времето — отговори Мжитрик и ръцете му трепереха. — Тя… има изключително висока цена.

— А, да… разбирам — Абдула хан беше не по-малко възбуден от случилото се. Чувствата на хана към Азадех бяха почти същите — нежеланието му да се отърве от нея, докато не я използува докрай и не я накара смирено да пълзи пред него… Той си спомни как беше завидял на Мжитрик, че Вертинска му е метреса, а не дъщеря — при него отмъщението можеше да бъде извършено.

„Господ да я убие Азадех — помисли си той. Прокле я, защото тя беше копие на майка си, която му беше доставила толкова много мигове на удоволствие. Азадех му напомняше постоянно за нейната загуба, непокорният й брат с външната прилика с майка си, но не и с маниерите си — също, защото тя беше като нимфа в райските градини. — Мислех, че и двете ми деца ме обичат и почитат, обаче се излъгах, след като Наптала се пресели в рая, истинската им природа си показа лицето. Знам, че Азадех съзаклятничи с брат си, за да ме убият — та нима нямам доказателството? Ах, как бих искал да мога да я налагам, както Пьотър бие своята метреса, но не мога, не мога да го направя. Всеки път, когато вдигна ръка срещу нея, пред очите ми е моята скъпа жена. Дано Господ прати Азадех в ада…“

— Успокой се — каза тихо Мжитрик.

— Какво?

— Изглеждаш много разстроен, приятелю. Не се безпокой, всичко ще се оправи. Все ще намериш начин да прогониш злите духове от нея. Абдула хан кимна замислено.

— Ти ме познаваш много добре. „Да, така е — помисли си той и поръча чай за себе си и водка за Мжитрик, единствения човек, в чието присъствие се чувствуваше спокойно. — Знам ли те кой си ти всъщност — мислеше си той и наблюдаваше руснака. — През изминалите години, когато се срещахме в дачата на баща ти, ти често казваше, че си в отпуска или пък в пенсия, но никога не казваше от кое ведомство, нито пък аз успявах да разбера, колкото и да се опитвах. Отначало мислех, че от Съветската армия, защото веднъж, като се беше напил, ми разказа, че си бил командир на танк през Втората световна война в Севастопол и през всичките сражения до Берлин. Но после премислих и реших, че двамата с баща ти сте от КГБ или ГРУ, защото, няма човек в цяла Русия, който да може да се пенсионира и да разполага с такава дача и толкова земя в Грузия — най-хубавата част от империята, без да е с някаква специална квалификация и влияние. Сега казваш, че си пенсиониран, обаче от кое ведомство?“

С цел да открие докъде се простират влиянието и силата на Мжитрик, Абдула хан веднъж беше споменал, че една нелегална комунистическа групировка на Туде прави заговор, за да го ликвидира, и той би искал тяхното разгромяване. В действителност това беше вярно само отчасти — истинската причина беше, че член на тази група беше синът на един човек, когото, той ненавиждаше, но не можеше да нападне открито. Не мина и седмица и главите на заговорниците бяха набучени на кол близо до джамията с надпис: „ТАКАВА СМЪРТ ЩЕ СПОЛЕТИ ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА АЛЛАХ!“ Той плака с крокодилски сълзи на погребението, а вкъщи се смееше. Това, че Пьотър Мжитрик имаше властта да елиминира една от своите комунистически групи, говореше, че той действително разполага със значителна власт, а Абдула знаеше, че това е и мярка за собственото му значение за неговите хора.

Погледна го.

— Колко време ще ти трябва финландецът?

— Няколко седмици.

— Ами ако Зелените ленти не му позволят да лети и го хванат?

Руснакът сви рамене.

— Да се надяваме, че ще е успял да изпълни задачата. Съмнявам се, че някой ще остане жив — той или Цимтарга, ако ги открият отсам границата.

— Това е добре. А сега да се върнем на момента от разговора ни, когато ни прекъснаха: ти приемаш да не оказвате масирана подкрепа на Туде тук, стига американците да не се месят и Хомейни да не започне погром срещу тях, нали така?

— Азербайджан винаги е влизал в рамките на нашите интереси. Ние винаги сме казвали, че той трябва да е независима държава. В него има предостатъчно блага: енергия, нерудни изкопаеми и петрол, за да си осигури съществуванието и… — Мжитрик се усмихна — … и просветеното ръководство. Можеш да вдигнеш знамето, Абдула. Сигурен съм, че ще получиш необходимата подкрепа, за да станеш президент — и ние веднага ще те признаем официално.

„И ще бъда ликвидиран на следващия ден, в който танковете пресекат границата — помисли си ханът без злоба. — Да ме прощаваш, мой скъпи приятелю, обаче и за теб Персийският залив е твърде голямо изкушение.“ — Великолепна идея — одобри той заинтересовано. — Но ще ми трябва време — а засега мога ли да разчитам на това, че комунистите от Туде ще се обърнат срещу въстаниците?

Усмивката на Пьотър Мжитрик остана същата, но погледът му се промени.

— Би било странно Туде да нападат доведените си братя. Ислямският марксизъм се проповядва от много мюсюлмански интелектуалци и както съм чувал, дори и ти го поддържаш.

— Съгласен съм, че в Азербайджан трябва да има баланс на силите. Обаче кой е наредил на тези левичари да атакуват летището? Кой им е заповядал да нападнат и опожарят гарата ни? Кой нареди да взривят петролопровода? Явно някой, който не е с всичкия си. Чух, че бил моллата Махмуд от джамията в Хаджсра. — Той внимателно наблюдаваше Пьотър. — Един от вашите хора.

— Никога не съм чувал за него.

— Аха — възкликна Абдула хан с престорено добродушие, без да му повярва. — Това много ме радва, Пьотър, защото той не е истински молла, дори не е действителен ислямски марксист, а обикновен демагог агитатор. Именно той нападна базата на Йоконен. За съжаление има почти петстотин бойци, които го поддържат и чиято лоша дисциплина не отстъпва на броя им. А също и пари отнякъде. И помагачи като Фьодор Ракоци. Какво би могъл да кажеш за Ракоци?

— Не кой знае колко — реагира незабавно Пьотър с непроменена усмивка и глас. Беше твърде съобразителен, за да отговори на въпроса. — Той е инженер по тръбопроводи от Ашара, на границата, и е един от нашите мюсюлмани-националисти, за когото се говори, че се присъединил към муджахидините като борец за свободата, което е станало без каквото и да е одобрение или разрешение.

Пьотър изглеждаше спокоен, но вътрешно кипеше от мръсни псувни. Искаше му се да изкрещи: „Сине, сине, предал ли си ни? Та ние те изпратихме да шпионираш, да се внедриш сред муджахидините и да ни докладваш, това е всичко! Задачата ти беше да се опиташ да вербуваш финландеца и след това да отидеш в Техеран и да организираш студентите, а не да се съюзяваш с едно бясно куче-молла, нито да нападаш летища или да убиваш отрепки покрай пътищата. Полудял ли си? Ах, ти, глупак такъв, ами ако бяха те ранили или хванали? Колко пъти съм ти казвал, че и те, и ние можем да пречупим всеки и да измъкнем от него или нея всичките им тайни! Толкова необмислено от твоя страна да поемаш такива рискове! Финландецът засега е важен, но не чак толкова, че да не се подчиняваш на заповеди, да рискуваш бъдещето си, бъдещето на брат си, че и моето! Ако синът е заподозрян, това важи и за бащата. Ако бащата е заподозрян, това се отнася и за семейството. Колко пъти съм ти казвал, че КГБ действува съгласно законите и унищожава тези, които не ги спазват, които вземат самостоятелни решения, поемат рискове и излизат извън инструкциите!“

— Този Ракоци е дребна риба — допълни той равнодушно. „Не се вълнувай! — заповяда си той и започна да си внушава: — Няма за какво да се безпокоиш. Знаеш твърде много тайни, за да се опитат да ти направят нещо. Също и на сина ти. Той е опитен, изглежда, че те са сбъркали. Много пъти е бил подлаган на изпитания от теб и други експерти. Ти си в безопасност. Силен си, здрав си, можеш да победиш, да спиш с малката красавица Азадех и в същия ден да изнасилиш Вертинска.“

— Важното е, че ти си в центъра на вниманието в Азербайджан, приятелю — говореше той със същия успокояващ тон. — Ще получиш цялата необходима подкрепа и твоите възгледи за ислямските марксисти ще достигнат, където трябва. Ще получиш балансирането, от което се нуждаеш.

— Добре. Ще разчитам на това — отговори ханът.

— А, между другото — отново се върна на главната причина за внезапното си посещение. — Какво става с английския капитан? Можеш ли да ни помогнеш?

Онзи ден в дома му близо до Тбилиси се беше получил свръхсекретен спешен телекс за това, че саботьори взривили тайната подслушвателна станция на ЦРУ на северния склон на Сабалан непосредствено преди пристигането там на приятелски настроените местни екипи, които били изпратени да вземат всички шифровъчни книги, шифровъчната машина и компютрите. По-нататък телексът гласеше: „Незабавно се свържете с Иванович (това беше псевдонимът на Абдула хан). Кажете му, че саботьорите са англичани — един капитан и двама непалци, и един американец, агент на ЦРУ — Розмънт (с кодово име Абу Кюрд), водени от един от нашите наемници, който е бил убит от тях, преди да успее да ги вкара в засадата. При опита да се измъкнат са били убити единият войник и агентът на ЦРУ. Двамата оцелели вероятно са се насочили към сектора на Иванович. Уредете неговото съдействие. Раздел 16а. Потвърдете получаването на съобщението.“ Командата „Раздел 16“ означаваше, че лицето или лицата са врагове от първостепенно значение, които трябва да бъдат хванати, задържани и доведени за разпит с всички възможни средства. Допълнението „а“ означаваше, че ако това не може да стане, трябва да бъдат унищожени на всяка цена.

Мжитрик отпи от водката си и изчака известно време.

— Ще ти бъдем особено признателни за съдействието.

— Винаги сте го имали — отвърна Абдула. — Но да бъдат намерени двама саботьори от висока класа в Азербайджан, които с положителност вече са се укрили, е почти невъзможно. Не може да нямат убежище: в Табриз има английско консулство, а из планините има десетки пътеки, по които могат да ни заобиколят.

Той стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Оттук се виждаше хеликоптер 206, охраняван в предния двор. Небето все още беше безоблачно.

— Ако аз ръководех тази операция, щях да се престоря, че тръгваме за Табриз, а след това щях да заобиколя обратно и да изляза на Каспийско море. Откъде са дошли?

— Откъм Каспийско море. Обаче са били проследени. В снега са намерили два трупа, а следите на другите двама са водели насам.

Провалът на сабаланската операция беше предизвикал буря от гняв в Центъра. Наличието на толкова много свръхсекретно оборудване на ЦРУ така наблизо теглеше като магнит то да бъде завладяно и използвано в продължение на много години. През последните две седмици беше постъпила информация, че някои от радарните постове са били изоставени, но не и разрушени в паниката на оттеглянето, за която и руснаците бяха спомогнали, поради което можело да бъдат завладени със сила. Мжитрик — старши съветник в тази област, препоръча да се действува предпазливо, да се даде предпочитание при използуването на местни, а не съветски бойни групи, за да не се влезе в конфликт с Абдула хан, който беше единствената му връзка и първокласен агент, нито пък да се допусне инцидент с международен отзвук.

— Нелепо е да се рискува създаване на конфронтация — беше отговорил той, придържайки се към законите и личния си план. — Какво ще спечелим от незабавни действия, ако не ни се подава информация и Сабалан се окаже просто клопка, което е доста вероятно? Няколко шифровъчни книги, които може би вече имаме или нямаме. А колкото до модерните компютри — нали за тях се погрижихме с операция „Затопек“?

„Затопек“ беше доста спорно и новаторско тайно начинание на КГБ, носещо името на чехословашкия маратонец и организирано през 1965 година. С първоначален бюджет от твърда валута в размер на десет милиона долара, набавена изключително трудно, операция „Затопек“ трябваше да осигури непрекъснати доставки на най-новата и най-добрата западна техника посредством обикновени покупки чрез мрежа от подставени фирми, а не по конвенционалния, прекалено скъп път на кражбите и шпионажа.

„Разходите са смешни в сравнение с това, което ще спечелим — писа той в първоначалния си свръхсекретен доклад до Центъра, когато се върна от първото си посещение в Далечния изток през шестдесетте години. — Има десетки хиляди корумпирани бизнесмени и търговски пътници, които са готови да ни продадат най-доброто и най-новото, стига да извлекат печалба. Това, че дадено лице ще спечели много, е стотинки за нас, защото ние ще спестим милиарди от научни изследвания, разработки и развойна дейност, които можем да изхарчим за нашите военноморски, военновъздушни и сухопътни сили. И което не е по-малко важно, ще си спестим много труд, пот и неуспехи. Почти безплатно ще поддържаме паритет с всичко, което мозъците им могат да родят. С няколко долара под прогнилите им масички ще пипнем всичките им богатства.“

Пьотър Мжитрик почувствува прилив на радост, когато си спомни как беше приет планът му, макар че той беше поет от началниците му като тяхна идея. Разбира се, по същия начин той го беше взел от един от най-дълбоко законспирираните си агенти в Хонконг, френския гражданин Жак де Вил, служител в големия конгломерат „Струан“, който му отвори очите: „Законите на САЩ не забраняват да се изнася техника за Франция, Западна Германия и още десетина страни и законите на тези страни не се нарушават, ако дадена компания я изнесе за други страни, в които няма закони, забраняващи износа и за Съветския съюз. Бизнесът си е бизнес, Григорий, а светът се крепи на парите. Само чрез «Струан» бихме могли да ви доставим тонове оборудване, забранено за вас от САЩ. Та ние обслужваме Китай — защо да не правим същото, и за вас? Григорий, вашите шефове не разбират нищо от бизнес…“

Мжитрик вътрешно се усмихна. През онези години той беше известен като Григорий Суслов, капитан на малък съветски товарен кораб, плаващ между Владивосток и Хонконг, което беше неговото прикритие за работата му като таен заместник-контрольор за Азия по линия на Първо управление на КГБ.

„От 1964, когато за първи път предложих тази схема — гордееше се той, — досега струваща осемдесет и пет милиона долара, операция «Затопек» спести милиарди на Матушка Русия и осигуряваше постоянен нарастващ приток на специални уреди от НАСА, Япония и Европа, чудеса на електрониката, хардуер, софтуер, планове, роботи, чипове, микроелектроника, лекарства и всичките им хитроумни начини за възпроизвеждане и производство в наши условия — с оборудване, разработено от същия враг, купено и платено със заеми от негова страна, които никога няма да погасим. Ама че глупаци!“

Той едва не се изсмя на глас. „И което е още по-важно, «Затопек» ми развързва ръцете да действам и правя комбинации в тази област, както аз намеря за добре, да играя Голямата игра, която тъпите англичани изтърваха.“

Мжитрик наблюдаваше Абдула хан, който стоеше до прозореца, и търпеливо го чакаше да вземе решение относно услугата, която искаше, в замяна на залавянето на саботьорите. „Хайде, дебелако — помисли си той мрачно, като използува своя таен прякор на хана, — и двамата знаем, че можеш да хванеш тези мръсници, стига да искаш — ако още са в Азербайджан.“

— Ще направя каквото мога — отговори Абдула хан все още с гръб към него и Мжитрик не скри усмивката си. — Ако ги заловя, какво ще последва Пьотър?

— Кажи на Цимтарга. Той ще уреди всичко.

— Добре — кимна Абдула хан и се върна отново на мястото си. — Значи всичко е уредено.

— Благодаря ти. — Пьотър беше много доволен. Такава решителност от страна на Абдула хан обещаваше бърз успех.

— Моллата, за когото говорехме — Махмуд — каза ханът, — е много опасен. Също и бандата му главорези. Мисля, че са заплаха за всеки. На Туде трябва да дадат указания да се разпоредят с тях. Естествено, че тайно.

Мжитрик се чудеше колко ли може да знае Абдула за тяхната тайна поддръжка на Махмуд, един от най-добрите и най-фанатични завербувани от тях агенти.

— Трябва да пазим Туде, също и приятелите им. Забеляза моменталния проблясък на раздразнение и веднага добави компромисно:

— Този човек евентуално може да бъде преместен или заместен — едно общо разцепление и братоубийство би било от полза само за врага.

— Моллата е фалшив и не вярва истински в нищо.

— Тогава да заминава. Бързо — усмихна се Пьотър. Но Абдула хан не се усмихна.

— Много бързо, Пьотър. Завинаги. И групата му да бъде разбита.

Цената беше твърде висока, но Раздел 16а му даваше достатъчно правомощия.

— Ами да, защо не бързо и завинаги, щом казваш, че е необходимо? Съгласен съм и… ще предам препоръката ти.

Мжитрик се усмихна. Този път и Абдула хан се засмя удовлетворено.

— Радвам се, че се разбираме и постигаме съгласие, Пьотър. Трябва да станеш мюсюлманин за вечното спасение на душата ти.

Пьотър Мжитрик се засмя.

— Всяко нещо с времето си. Между другото, ти можеш да станеш комунист в името на земните ти удоволствия.

Ханът се изкикоти, пресегна се и напълни чашата на Пьотър.

— Няма ли начин да те убедя да поостанеш няколко дни?

— Не, но съм ти благодарен за поканата. След като хапнем, ще трябва да си тръгвам. — Усмивката му стана още по-широка. — Чака ме много работа.

Ханът беше доволен! „Е, сега вече мога да забравя за калпазанина молла и неговата банда, още едно зло по-малко. Питам се обаче, Пьотър, какво би направил ти, ако знаеше, че твоите диверсанти капитан и войник са в другия край на имението ми и чакат да се измъкнат безопасно? Но за къде? За Техеран или към теб? Още не съм решил.“

„О, да, аз си знаех, че ще дойдеш да ми се молиш, защо иначе щях да ги държа в безопасност, защо щях да се срещам с тях преди два дни тайно в Табриз и да ги водя тук, ако не беше ти? Кой знае! Жалко, че Виен Розмънт е бил убит, той беше полезен. Още повече, че информацията и предупреждението, съдържащи се в кодираното съобщение, което е дал на капитана, за да ми го предаде, са повече от важни. Трудно ще могат да му намерят заместник.“

„Да, и също така е истина, че получиш ли услуга, трябва и ти да направиш такава. Неверникът Ерики е единствената.“ Ханът удари звънеца и когато слугата се появи, нареди:

— Кажи на дъщеря ми Азадех, че ще обядва с нас.

Техеран: 4,17 следобед.

Жан-Люк Сесон удари месинговото чукче по вратата на апартамента на Макайвър. До него беше Саяда Бертолин. Сега, когато вече не бяха на улицата и бяха сами, той хвана гърдите й през палтото и я целуна.

— Обещавам, че няма да се бавим, и отново се хвърляме в леглото!

Тя се засмя:

— Добре.

— Резервира ли маса за вечеря във Френския клуб?

— Разбира се. Ще имаме достатъчно време!

— Да, скъпа.

Той беше облечен с елегантен плътен шлифер върху пилотската си униформа. Полетът от Загрос не беше спокоен, никой не отговаряше на честите му радиосигнали, макар че ефирът гъмжеше от разговори на фарси, който той не разбираше.

Придържаше се към разрешената височина и направи стандартния подход за кацане на международното летище в Техеран. Пак никой не отговори на повикванията му. Ръкавът на ветропоказателя беше издут, което показваше силен напречен вятър. На площадката близо до терминала имаше четири големи пътнически самолета, имаше и много други реактивни машини, една беше изгоряла развалина. Видя, че в някои от тях се качват пътници, товареха и багаж. Беше пълно с мъже, жени и деца. Всички се блъскаха. Стълбите от носа до опашката на самолета бяха опасно претоварени, наоколо бяха пръснати изтървани куфари и друг багаж. Не се виждаше никаква полиция, нито регулировчици на движението — нито пък от другата страна на сградата на терминала, където всички подходни пътища бяха задръстени със спрели коли, наблъскали се една в друга във вериги. Паркингът беше запълнен докрай, но прииждаха още коли, които се опитваха да се намърдат в него, тротоарите бяха препълнени със съкрушени хора.

Жан-Люк благодари на Бога, че лети, а не ходи пеша, и се приземи на съседното летище „Галег Морги“ без затруднения, откара 206 в хангара на С-Г и моментално, с помощта на една десетдоларова банкнота, си уреди да го закарат с кола в града. Първо спря в кантората на „Шлумбергер“ и си запази дата за излитане на разсъмване обратно за Загрос. След това — в апартамента й. Саяда си беше вкъщи. Както винаги първото им любене след толкова дълга раздяла беше внезапно, нетърпеливо, грубо, егоистично и експлозивно.

Беше се запознал с нея на един коледен купон в Техеран преди една година, два месеца и три дни. Спомняше си вечерта съвсем ясно. Помещението беше препълнено и в момента; в който той влезе и я видя, за него там нямаше никого другиго. Тя беше сама, отпиваше от питието си, роклята и беше бяла и полупрозрачна.

— Vous paries francais, madame?13 — попита я той, зашеметен от красотата й.

— Съжалявам, мосю, само няколко думи. Бих предпочела английски.

— Ами тогава на английски: страшно се радвам да се запозная с вас, но съм изправен пред една дилема.

— О! Каква?

— Бих желал да се любя с вас веднага.

— Моля?

— Вие сте въплъщението на една моя мечта… „Би звучало много по-хубаво на френски, ама карай да върви“ — помисли си той.

— Цял живот ви търся и наистина трябва да се любя с вас, вие сте толкова привлекателна.

— Но… моят… съпруг е ей там. Аз съм омъжена.

— Госпожо, това е обстоятелство, но не и препятствие.

Тя се засмя и той разбра, че е негова. Имаше само още едно нещо, за да бъде всичко идеално.

— Умеете ли да готвите?

— Да — отговори тя с такава увереност, че той разбра, че ще е превъзходна, а в леглото ще е божествена, а той щеше да я научи на това, което й липсва.

„Колко е щастлива, че се е запознала с мен“ — помисли си той радостно и отново потропа на вратата.

Не усети как прелетяха месеците с нея. Съпругът й рядко идваше в Техеран. Той беше ливански банкер в Бейрут, но от френско потекло. „Поради което е цивилизован — беше казал Жан-Люк с абсолютна увереност, — затова би одобрил нашата връзка, скъпа, в случай че я открие. Той е твърде стар за теб. Разбира се, че ще я одобри.“

— Не съм толкова сигурна, скъпи. Той е само на петдесет, а ти си…

— … божествен — помогна й да се доизкаже той. — Като теб. — Това беше истина за него. Никога преди не беше попадал на жена с такава кожа, копринена коса, дълги крайници и пулсираща страст — истински небесен дар.

— Боже мой — възкликна той една нощ, задържайки се на върха на екстаза, породен от нейната магия, — умирам в прегръдките ти!

После тя го целуна, донесе му гореща хавлиена кърпа и се пъхна отново в леглото. Това беше през една отпуска в Истанбул, есента на миналата година. Бяха завладени от абсолютната чувственост на този град.

За нея тази връзка беше вълнуваща, но не слагаше край на другите връзки. Тя беше разговаряла със съпруга си за Жан-Люк в нощта на купона.

— А — беше казал той изненадано. — Затова значи искаше да се запозная с него!

— Да. Видя ми се интересен, макар че е французин и следователно абсолютно егоцентричен. Но той ме възбужда, да, да, възбужда ме.

— Ами ти ще прекараш в Техеран две години, а аз мога да съм тук най-много няколко дни в месеца — повече е твърде опасно. Срамота ще е да оставаш сама всяка нощ. Не е ли така?

— Значи мога да считам, че получавам твоето разрешение?

— Къде е съпругата му?

— Във Франция. Той е в Иран по два месеца, след това му се полага един с нея.

— Идеята за тази връзка като че ли не изглежда лоша. Добре ще подейства на душата ти, на тялото ти, добра ще е и за нашата работа. Още по-важно е, че би служила за маскировка.

— Да, и на мен ми хрумна същото. Казах му, че не говоря френски, а той има много преимущества — член е на Френския клуб!

— А! Тогава съм съгласен. Добре, Саяда. Кажи му, че съм банкер от френски произход, което отчасти е така — нали прапрадядо ми е бил пехотинец при Наполеон по време на неговия поход през Средния изток към Индия? Разправи му на твоя французин, че сме ливанци от поколения насам, а не просто от няколко години.

— Да, ти си мъдър както винаги.

— Гледай да те направи член на Френския клуб. Това би било чудесно! Той е с голямо влияние. Съюзът между Иран и Израел трябва да бъде разчупен по някакъв начин, властта на шаха трябва да се ограничи, трябва да спрем доставките на ирански петрол за Израел, защото в противен случай архидемонът Бегин ще се изкуши да нахлуе в Ливан и да изгони бойците ни. Той може да успее с помощта на иранския петрол и това ще означава край на още една цивилизация. Писнало ми е да се местя.

— Да, да, така е…

Саяда се чувствуваше много горда. Толкова много беше постигнала през годината, просто невероятно! През следващата седмица ръководителят Ясер Арафат бе поканен да посети Техеран, за да осъществи триумфалната среща с Хомейни, на която аятолахът щеше да благодари за помощта, оказана на иранската революция. С износа на петрол за Израел бе свършено, на власт дойде фанатичният антиизраелец Хомейни, а произраелският шах беше позорно изпъден от страната. Такъв напредък откакто се запозна с Жан-Люк! Невероятен прогрес! Тя знаеше, че е помогнала на съпруга си, който заемаше висок пост в Организацията за освобождение на Палестина — беше специален куриер, пренасящ съобщения и касети за и от Истанбул, за и от Френския клуб в Техеран — о, колко много хитрости трябваше да се приложат, за да се убедят иракчаните да оставят Хомейни да замине за безопасното пристанище във Франция, където вече нямаше да му запушат устата! — от и за най-различни места, придружаван от нейния красив любовник. „Ами да — помисли си тя със задоволство, — приятелите и връзките на Жан-Люк са много полезни. Скоро ще дойде денят, в който ще се върнем в Газа и ще си възстановим земите, къщите, магазините и лозята…“

Вратата на Макайвър се отвори широко. Показа се Чарли Петикин.

— За Бога, Жан-Люк, какво правиш тук? Здрасти, Саяда, изглеждаш по-красива от всякога! Хайде, влизайте!

Той се здрависа с Жан-Люк и целуна Саяда приятелски по бузите. Усети топлината на излъчването й.

Тя беше почти скрита под тежкото палто и качулка. Познаваше опасностите в Техеран и затова се обличаше както трябва: „Толкова неприятности си спестявам така, Жан-Люк. Съгласна съм, че е тъпо и старомодно, но не искам да ме оплюват или някой фанатик да си размахва пениса срещу мен или да онанира, когато преминавам покрай него — това не е и никога няма да бъде Франция. Съгласна съм, трудно може да се приеме, че днес трябва да нося някакъв вид чадор в Техеран, за да бъда в безопасност, макар само преди месец да не го правех. Каквото и да кажеш, скъпи, с предишния Техеран е свършено…“

„Жалко е донякъде — мислеше си тя, докато влизаше в апартамента. — Техеран получи най-доброто и от Запада, и от Изтока, а също и най-лошото. Но сега ми е жал за иранците, особено за жените. Защо са толкова тесногръди мюсюлманите, особено шиитите, че не разрешават на жените си да се обличат по съвременните стандарти? Защо са толкова потиснати и вманиачени на сексуална основа? Може би защото ги е страх, че ще излязат твърде много на преден план? Защо не могат да са с широки разбирания като нас, палестинците, или египтяните, дубайците, индонезийците, пакистанците и още толкова много други? Изглежда са импотентни. Ама нищо няма да ми попречи да взема участие в протестната демонстрация на жените. Как смее Хомейни да предаде така жените, които се биха на барикадите за него!“

В апартамента беше студено, електрическата камина работеше с половин мощност, затова тя не съблече палтото си, само го поотвори, за да й е по-удобно, и седна на едно канапе. Роклята й беше дебела, парижка, с цепка до бедрото. И двамата мъже забелязаха това. Тя беше идвала тук много пъти и апартаментът й се виждаше мрачен и неуютен, макар че много обичаше Джени.

— Къде е Джени?

— Замина за Ал Шаргаз тази сутрин със 125.

— Значи Мак го няма? — попита Жан-Люк.

— Не, тя замина сама. Мак е…

— Не мога да повярвам! — възкликна Жан-Люк. — Тя се беше заклела, че никога няма да замине без стария пръч Дънкан!

Петикин се засмя.

— И на мен не ми се вярваше, но замина сама. „Има време, докато Жан-Люк узнае истинската причина за заминаването й“ — помисли си той.

— Нещата тук май не вървят, а?

— Да, и става, все по-лошо. Много нови екзекуции. Петикин си помисли, че е по-добре да не споменава за бащата на Шаразад пред Саяда. Нямаше защо да я тревожи.

— Какво ще кажете за по чаша чай? Току-що го направих. Чухте ли днес за затвора „Каср“?

— Какво е станало?

— Щурмувала го е тълпа — каза Петикин и отиде в кухнята за още чаши. — Разбили вратата и освободили всички, удушили няколко полицаи и агенти на САВАК и сега се говори, че Зелените отряди са организирали импровизиран незаконен съд, вкарват в килиите, когото им падне и бързо ги изкарват оттам пред екзекуторските взводове.

Саяда за малко да каже, че сега затворът е освободен и че враговете на революцията и на Палестина са си получили заслуженото наказание, но се въздържа и се заслуша внимателно в разказа на Петикин.

— Мак отиде рано на летището заедно с Джени, след това в министерството, после дойде тук. Скоро ще се върне. Как е трафикът на летището, Жан-Люк?

— Задръствания с километри.

— Старецът изпрати 125 в Ал Шаргаз за две седмици, за да прибере всичките ни хора, ако е необходимо, или да закара нови екипажи.

— Добре. Скот Гавалан отдавна трябваше да е в отпуска, също и няколко от механиците. Може ли 125 да получи разрешение да спре в Шираз?

— Опитваме се да го издействуваме другата седмица. Хомейни и Базарган искат пълно възстановяване на нефтодобива, затова смятаме, че ще ни окажат съдействие.

— Ще можеш ли да докараш нови екипажи, Чарли? — попита Саяда. Чудеше се как един английски самолет може да получи разрешение за такава свобода на полети. Проклети англичани, дай им винаги да интригантстват!

— Това е идеята, Саяда — отговори й Петикин и наля още вряла вода в чайника, без да забележи гримасата на Жан-Люк. — Може да се окаже, че от британското посолство ни заповядаха да евакуираме целия второстепенен персонал — имаме няколко излишни лица плюс жени, затова Джони Хог замина за Ковис — да вземе Мануела Старк.

— Мануела е в Ковис? — Саяда беше не по-малко изненадана от Жан-Люк. Петикин не му беше разказал как беше пристигнала и Макайвър я бе изпратил там.

— Толкова работи стават наведнъж, че е трудно да се води отчет за всичко. Вие какво правите тук и какво става в Загрос? Ще останете за вечеря — тази вечер аз готвя.

Жан-Люк скри ужаса си.

— Съжалявам, mon vieux, тази вечер не ни е възможно. А колкото до Загрос, там всичко е наред както винаги; в края на краищата Загрос е във френския сектор. Тук съм, за да взема хората на „Шлумбергер“. Призори се връщам и ще трябва да ги докарам обратно след два дни. Няма как да се откажа от допълнителните полети.

Той се усмихна на Саяда и тя му отвърна със същото.

— Всъщност, Чарли, аз отдавна имам право да ползвам един уикенд. А къде е Том Локхарт, кога се връща в Загрос?

Петикин усети как нещо го жегна в стомаха. След като преди три дни бяха получили съобщението на Руди Луц от кулата в Абадан, че хеликоптерът НВС е бил свален, когато се е опитвал да прелети тайно над границата, и вътре е бил Том Локхарт, връщайки се от отпуска, нямаха никакви сведения, освен една официална информация, предадена чрез Ковис, че Локхарт е тръгнал към Техеран с кола. Все още нямаше никакво официално разследване на похищението на хеликоптера.

„Така ми се иска Том да се върне — помисли си Петикин. — Ако Саяда не беше тук, щях да разправя всичко на Жан-Люк, той му е по-голям приятел от мен, но не знам как стои въпросът със Саяда. В края на краищата, тя не е една от нас, работи за кувейтците, а този номер с НВС може да се окачестви като държавна измяна.“

С разсеян вид наля чаша чай и я подаде на Саяда, след това друга — на Жан-Люк. Напитката беше гореща, тъмна, със захар и козе мляко, което и двамата не харесваха, но го приеха от учтивост.

— Том свърши това, което трябваше да направи — започна той предпазливо, като се опита да го пусне ей така, между другото. — Тръгнал е от Бандар-е Делам онзи ден по шосе. Един Бог знае колко време ще пътува, но снощи трябваше да е тук. Не се вълнувай. Да се надяваме, че днес ще пристигне.

— Би било идеално — каза Жан-Люк. — Тогава ще може да закара обратно в Загрос екипа на „Шлумбергер“ и аз ще си взема няколко дни отпуск.

— Ти вече ги използува. Освен това си началник.

— Е, да се надявам, че поне ще може да се върне с мен и да поеме базата, а аз ще си дойда в неделя — Жан-Люк погледна Саяда със сияещи очи. — Voila, всичко е уредено. Без да забелязва какво има в чашата, той отпи от чая и едва не се задави.

— За Бога, Чарли, обичам те като брат, но това е гадост.

Саяда се засмя и Петикин му завидя. Пулсът му се ускори при мисълта, че Паула може да пристигне всеки момент с „Алиталия“. „Какво ли не бих дал да видя, че очите й светят за мен като тези на Саяда за господин Прелъстителя!

Я по-спокойно, Чарли Петикин. Току-виж си се изложил като последния глупак. Та тя е на двадесет и девет, а ти — на петдесет и шест, и си бъбрил с нея само два пъти. Да, така е. Но тя ме вълнува повече, отколкото някога ми се е случвало, и вече мога да разбера Том Локхарт, задето обърна каруцата заради Шаразад.“

Зумерът на късовълновата радиостанция на бюфета избръмча. Чарли се надигна и усили звука.

— Тук централа Техеран, слушам ви!

— Говори капитан Еър от Ковис, викам капитан Макайвър. Спешно съобщение.

Гласът се смесваше със смущенията и беше съвсем слаб.

— Тук капитан Петикин. Капитан Макайвър в момента го няма. Вие сте на две и пет. — Това беше мярка за силата на сигнала — едно към пет. — С какво мога да ви помогна?

— Моля изчакайте!

— Какво става с Фреди и теб? — изсумтя Жан-Люк. — Какви са тия „капитан Еър“ и „капитан Петикин“?

— Просто парола — отговори Петикин разсеяно, загледан в радиостанцията, а Саяда наостри уши. — Просто е възникнало положение, при което се оказва, че там има някой или някой подслушва. Враждебен елемент. Ако отговоря със същото, означава, че съм разбрал ситуацията.

— Много хитро — обади се Саяда. — Много ли пароли имате, Чарли?

— Не, но започва да ми се иска да бяха много. Току се появи някой педераст, който хабер си няма какво става всъщност. Липсват персонални контакти, поща, телефони и телексът е в окаяно състояние, а отвсякъде ни притискат разни бабаити, дето ги сърбят ръцете да стрелят. Защо не сдадат оръжията си и не ни оставят да си живеем щастливо?

Късовълновата радиостанция шумеше приятно. Небето зад прозорците беше облачно, денят — мрачен; явно пак щеше да вали сняг; покривите на къщите, че дори и планините над тях изглеждаха мрачни в светлината на късния следобед. Всички чакаха с нетърпение.

— Говори капитан Еър от Ковис… — Гласът отново започна да се губи от смущенията и те трябваше да се съсредоточат, за да чуват. — Първо ви препредавам съобщение, получено от Загрос Три преди няколко минути, предадено от капитан Гавалан.

Жан-Люк замръзна.

— Съобщението гласи: „Пан пан пан.“ — Това беше авиационният международен сигнал за бедствие, непосредствено предхождаш сигнала „Помощ“. — Току-що ми съобщиха от местния революционен комитет, че присъствието ни в Загрос вече е нежелателно и че трябва да напуснем областта заедно с всички работещи при нас чужди граждани, които са на сондите, в рамките на четиридесет и осем часа… Очаквам незабавни инструкции за действие. Край на съобщението. Записахте ли?

— Да — потвърди припряно Петикин, който нахвърляше бележки.

— Това беше всичко, което каза, като изключим, че беше притеснен.

— Ще информирам капитан Макайвър и ще ви отговоря възможно най-бързо.

Жан-Люк се протегна и Петикин му даде микрофона.

— Тук е Жан-Люк, Фреди, моля те, кажи на Скот, че ще се върна утре преди пладне, както беше планирано. Драго ми е да се чуем, благодаря ти, ето го пак Чарли.

И върна микрофона. Цялото му лустро беше изчезнало.

— Ще предам, капитан Сесон. Драго ми беше да се чуем. По-нататък: 125 взе заминаващите си специалисти заедно с госпожа Старк, включително капитан Джон Тайрър, който беше ранен по време на неуспешната контраатака на левичарите в Бандар-е Делам…

— Каква атака? — измърмори Жан-Люк.

— За първи път чувам — отговори също така угрижено Петикин.

— … и съгласно програмата ще докара новите екипажи след няколко дни. По-нататък: капитан Старк…

Всички добре доловиха колебанието и скритото напрежение в скованото предаване на съобщението — като че ли му го диктуваха.

— … капитан Старк е отведен в Ковис, за да бъде разпитан от комитета… — И на двамата им секна дъхът. — … и за да се изяснят фактите около масовото бягство с хеликоптер на офицери от военновъздушните сили, привърженици на шаха, от Исфахан на тринадесети, миналия вторник, като има сведения, че машината е била пилотирана от европеец. По-нататък: въздушните операции продължават да се изпълняват под непосредствения контрол на новото ръководство. Господин Есвандиари сега е новият териториален директор на „Иран Ойл“ и иска да поемем всички договори на „Гърни“. За да направим това, ще са необходими още три хеликоптера 212 и един 206. Молим да ни уведомите какво да правим. Трябват ни резервни части на HBN, HKJ и HJC и пари за неизплатените надници. Засега край.

Петикин продължаваше да записва почти машинално.

— Всичко съм отбелязал и ще информирам капитан Макайвър веднага щом се върне. Казахте, че… споменахте за нападение на Бандар-е Делам. Моля ви, дайте подробности.

Чуваха се само смущенията в ефира. Всички чакаха. Отново прозвуча гласът на Еър, вече не така скован:

— Не разполагам с никакви други сведения, освен че е имало нападение, насочено против аятолах Хомейни, за потушаването на което са помогнали капитан Старк и Луц. След това капитан Старк е докарал ранените тук, за да им се окаже медицинска помощ. От нашия персонал само Тайрър е бил наранен. Това е всичко.

Петикин усети, че по лицето му се стича капка пот, и я избърса.

— Какво… какво е станало с Тайрър?

Мълчание. След това пак се чу гласът на Еър:

— Леко е ранен в главата. Доктор Нът каза, че бързо ще се оправи.

— Чарли, попитай го за Исфахан — обади се Жан-Люк.

Петикин сякаш отстрани видя пръстите си да превключват апаратурата на предаване:

— Какво е станало в Исфахан?

Отново настъпи тишина. След това чуха:

— Не разполагам с никаква друга информация, освен тази, която ви предадох.

— Някой му казва какво да говори — измърмори Жан-Люк.

Петикин премисли какво да каже и пак натисна бутона за предаване.

— Благодаря ви, капитане — изрече той, доволен, че гласът му звучи твърдо. — Моля ви да кажете на новоназначения управител да изпрати искането си за допълнителни хеликоптери в писмена форма с предложения за срокове на договорите за тях и график за заплащането. Изпратете го по нашия 125, когато докарат новите екипажи. Дръжте ни в течение относно капитан Старк. Макайвър ще се свърже с вас веднага щом е възможно.

— Разбрано. Край.

Сега вече се чуваше само пращенето на радиостанцията. Петикин започна да намества превключвателите. Двамата мъже се спогледаха. Саяда си седеше кротко на канапето, без да изпуска нищо.

— „Непосредствен контрол“? Това звучи лошо, Жан-Люк.

— Да. Вероятно означава, че трябва да летят в присъствието на въоръжени Зелени ленти.

Жан-Люк изпсува, изцяло загрижен за Загрос и за това как младият Скот Гавалан ще се оправи без неговото ръководство.

— Merde! Когато тръгнах тази сутрин, всичко в Шираз беше тип-топ. Бяха услужливи като швейцарски хотелиер в извънтуристически сезон. Merde!

Думите му изведнъж напомниха на Петикин за Ракоци и за това колко близко беше той до провал. За секунда се замисли дали да не го разправи на Жан-Люк, но се отказа. Стара история!

— Дали да не се свържем с РВД Шираз за помощ?

— На Мак може да му хрумне нещо. Боже мой, положението не изглежда добро дори за Дюк — тези комитети се въдят като въшки. Най-добре ще бъде Базарган и Хомейни бързо да се справят с тях, преди те да са им видели сметката.

Жан-Люк се изправи, загрижен за положението, протегна се и видя Саяда, свита на канапето; недокоснатата й чаша чай стоеше на малката масичка до нея. Тя му се усмихваше.

Самочувствието му моментално се възвърна. В момента не можеше да направи нищо повече за младия Скот или за Дюк, но можеше за Саяда.

— Извинявай, скъпа — каза той с грейнало лице. — Нали виждаш, щом ме няма, в Загрос винаги възникват проблеми. Чарли, ние си тръгваме сега — трябва да проверя апартамента, но ще се върнем преди вечеря. Да кажем в осем часа. Дотогава Мак би трябвало да се е върнал, а?

— Да. Няма ли да пийнете нещо? Съжалявам, че нямаме вино. Уиски?

Той го предложи с половин уста, защото му беше останало само три четвърти бутилка.

— Не, благодаря, братко — отговори Жан-Люк, облече се, погледна се в огледалото и отбеляза, че изглежда все така енергичен, и си помисли за касите с вино и тенекиите със сирене — беше имал съобразителността да нареди на съпругата си да ги складира в апартамента им.

— A bientot14, ще ти донеса вино.

— Чарли — Саяда не беше спряла да ги наблюдава внимателно още от включването на радиостанцията, — за какво бягство на хеликоптер говореше Фреди?

Петикин сви рамене.

— Носят се какви ли не слухове за какви ли не бягства по суша, море и въздух. И винаги се твърди, че в тях участвуват и „европейци“ — отговори той. Надяваше се, че думите му звучат убедително. — За всичко нас обвиняват.

„А защо не, вие сте виновните — помисли си Саяда Бертолин без злоба. От политическа гледна точка тя се радваше, че те са под напрежение. Но що се касаеше до самата нея като човек — никак не й беше драго. Тя много харесваше и двамата, както и повечето от пилотите, особено Жан-Люк, който я изпълваше с удовлетворение и постоянно я забавляваше. — Имам късмет, че съм палестинка, както и коптска християнка. С древно потекло съм. Това ми дава сили, които им липсват на тях, дава ми съзнание за произход от библейски времена, разбиране за живота, до което те никога не биха достигнали, а също така и способността да разграничавам политиката от приятелството и леглото — дотолкова, доколкото това е необходимо и разумно. Че нима ние не сме изкарали тридесетвековно обучение за оцеляване? Нима Газа не е била основана преди три хиляди години?“

— Носят се слухове, че Бахтияр се е измъкнал от страната и е избягал в Париж.

— Не вярвам, Чарли — каза Саяда. — Но има други, на които вярвам. — Направи й впечатление, че той не й отговори за исфаханския хеликоптер. — Изглежда, че вашият генерал Валик и семейството му са избягали, за да се присъединят към другите съдружници на „Иран Хеликоптърс“ в Лондон. Говори се, че са успели да отмъкнат милиони долари.

— Съдружници! — презрително изпръхтя Жан-Люк. — Крадци са всичките, било тук, било в Лондон, и всяка година става все по-лошо.

— Не всички са лоши хора — реагира Петикин.

— Тези кретени ви изсмукват соковете, Саяда — продължи Жан-Люк. — Удивен съм, че Гавалан ги пуска да се измъкнат така лесно.

— Хайде-хайде, Жан-Люк — възрази Петикин. — Той се бие за всеки сантиметър.

— За всеки наш сантиметър, стари приятелю. Ние сме тези, които летим, а не той. А колкото до Валик… — Жан-Люк небрежно сви рамене… — Ако бях богат иранец, щях още преди месец да изчезна с всичко, което мога да отмъкна. От много време е ясно, че шахът изтърва управлението на страната. Сега в нея избухна Френската революция и навсякъде царува Терорът, но ги няма нашият стил, ум, цивилизовано наследство или обноски. — Той поклати глава с погнуса. — Такава загуба на сили! Като си помислиш за вековете обучение и блага, които ние, французите, сме вложили, за да помогнем на този народ да изпълзи от тъмното средновековие, а какво е останало в главата му? Та те дори не знаят как да направят един хубав хляб!

Саяда се засмя, повдигна се на пръсти и го целуна.

— Жан-Люк, обичам те, и теб, и увереността ти. А сега, мили мой, трябва да вървим, имаме да свършим много неща!

Те излязоха, а Петикин отиде до прозореца и се загледа в покривите на къщите. В Джалех тук-там избухваха престрелки, имаше и дим. Пожарът не беше от най-големите, но беше сериозен. Вятърът разпръскваше пушека, по склоновете на планините се спускаха облаци. От прозорците лъхаше студ, но первазите имаше лед и сняг. Долу по улиците гъмжеше от Зелените ленти. Ходеха или се возеха в камиони. Ето, че и муезините от всички минарета започнаха да призовават за следобедната молитва.

Изведнъж го обзе страх.

В Министерството на авиацията: 5,04 следобед.

Дънкан Макайвър седеше отегчено на един дървен стол в ъгъла на препълнената приемна на заместник-председателя. Беше му студено, беше гладен и раздразнен. Погледна часовника си и видя, че чака вече цели три часа.

Из стаята се бяха разположили още десетина души, между които имаше иранци, няколко французи, американци, англичани и един кувейтец, облечен в галабия, дълга арабска роба и покривало на главата. Преди няколко минути европейците учтиво прекъснаха разговорите си, когато в отговор на призивите на муезините мюсюлманите коленичиха с лице към Мека и изпълниха следобедната си молитва. Тя беше кратка и свърши бързо, след което разпокъсаните разговори се подновиха — никога не бе разумно да се обсъжда нещо важно в правителствено учреждение, особено днес. В стаята ставаше течение и въздухът беше мразовит. Всички бяха с палта, всички бяха еднакво отегчени, някои стоически търпяха, други скърцаха със зъби, защото също като Макайвър отдавна бяха просрочили часовете за срещите си.

— Иншаллах — измърмори той, но това не му помогна.

„С малко късмет Джени вече трябва да е в Ал Шаргаз — мислеше си той. — Страшно се радвам, че можа да се измъкне безопасно, и съм много доволен, че тя самата изтъкна аргумент: «Аз съм тази, която е в състояние да разговаря с Анди. С писане нищо няма да постигнеш.»“

— Вярно е — беше отговорил той въпреки лошите си предчувствия и после добави неохотно: — Може би Анди ще успее да изготви план, който може би ще приведем в изпълнение. Молим се на Бога да не става нужда. Твърде е опасно. Имаме из страната твърде много момчета и хеликоптери. Да, твърде е опасно. Джени, забравяш, че не сме на война, макар че сме в центъра на такава.

— Да, Дънкан, но нямаме какво да губим.

— Хора ще загубим, а и машини.

— Само ще проверим дали е целесъобразно, нали, Дънкан?

„Джени наистина е най-добрият посредник, който бихме могли да имаме, ако действително се нуждаем от такъв. Тя е права, много по-опасно е да се напише в писмо: «Анди, единственият начин да се измъкнем от тази бъркотия е да се опитаме да изработим план за изтеглянето на всичките ни машини и резервни части, които понастоящем са регистрирани в Иран и технически са собственост на иранската компания…»“

— Господи! И това ако не е заговор и измама!

— Не е работа да напуснем. Трябва да останем и да работим, за да си получим парите, когато отворят банките. По някакъв начин трябва, да накарам съдружниците ни да ни окажат съдействие — или може би този министър ще ни подаде ръка. Ако той ни помогне, независимо колко ще струва, бихме могли да изчакаме тук, докато бурята отмине. Всяко правителство би трябвало да окаже помощ при добива на нефт в своята страна, не може да нямат хеликоптери и ние трябва да си получим парите…

Той погледна към вътрешната врата, която се отвори и някакъв бюрократ покани един от чакащите да влезе. Извика го по име. Винаги липсваше логика в начина на повикването. Дори и при шаха този, който дойдеше пръв, никога не влизаше пръв. Изглежда, че всичко се определяше от връзките. Или парите.

Посещението при заместник-председателя на правителството беше уредено от Толбът от британското посолство, който му беше дал и препоръчително писмо.

— Извинявай, приятелю, дори аз не мога да се добера до министър-председателя, но заместникът му Антазам е свестен човек, говори добре английски, не е от ония глупаци революционери. Той ще ти уреди въпроса.

Макайвър се прибра от летището непосредствено преди обяд и паркира възможно най-близо до сградата на правителството. Връчи писмото, написано на английски и фарси, на охраната на главната врата и след много чакане служителят го изпрати с придружител надолу по улицата в друго здание, където правиха още проверки и оттам надолу по друга улица при тази сграда, после от канцелария в канцелария, докато най-сетне пристигна тук с цял час закъснение и ядосан.

— О, ага, не се притеснявайте, имате много време — успокои го приятелски настроеният чиновник в приемната на приличен английски, като му върна плика с препоръчителното писмо.

— Това е кабинетът, който ви трябва. Моля ви да влезете през онази врата и да седнете в приемната. Министър Киа ще ви приеме веднага щом е възможно.

— Но аз не искам той да ме приема — почти избухна Макайвър. — Имам определена среща със заместник-председателя Антазам!

— А, заместник-председателят Антазам вече не е член на кабинета на министър-председателя Базарган, ага. Иншаллах — любезно го осведоми младият човек. — Министър Киа се занимава с всичко, което се отнася до чужденци, финанси и самолети.

— Но аз настоявам… — Макайвър спря, защото се сети кой е министърът и си спомни какво му беше казал Толбът за него — как останалите съдружници го били включили в съвета с огромни протекции и никакви гаранции за съдействие. — Ага министър Али Киа?

— Да, сър. Министър Али Киа ще ви приеме веднага щом е възможно.

Чиновникът беше приятен, добре облечен младеж с костюм, бяла риза и синя връзка, също както при предишния режим. Макайвър предвидливо беше сложил пет хиляди риала рушвет в плика с писмото, също като по-рано. Парите сега ги нямаше.

„Може би нещата действително се връщат към нормалното си състояние — помисли си Макайвър, влезе в другата стая, седна на стола в ъгъла и зачака. В джоба му имаше още една пачка риали и той се зачуди дали да не напълни отново плика със съответната сума. — Защо пък не? В Иран сме, тук на дребните чиновници се дават дребни пари, на големите началници — големи пари, пардон, рушвети. — Като провери дали някой не го наблюдава, той постави няколко едри банкноти в плика, след това добави още за по-сигурно. — Може пък този педераст наистина да ни помогне!“

Съдружниците обикновено държаха двореца в ръцете си, може би по същия начин действаха и спрямо Базарган.

От време на време изтормозени чиновници бързо преминаваха с важен вид от преддверието във вътрешната стая с папки в ръце, после излизаха оттам. На известни интервали някой от чакащите биваше любезно поканен да влезе. Всички без изключение престояваха вътре само няколко минути и излизаха с каменни физиономии или почервенели, вбесени и очевидно с празни ръце. А тези, които все още чакаха, започваха да се чувстват все по-обезкуражени. Времето се точеше безкрайно бавно.

— Ага Макайвър!

Вътрешната врата беше отворена и един чиновник го канеше да влезе.

Али Киа се беше разположил зад едно много голямо писалище без никакви документи по него. Усмихваше се, но очите му бяха сериозни и малки и Макайвър инстинктивно почувствува, че не го харесва.

— О, господин министър, колко любезно от ваша страна да ме приемете — каза Макайвър и за да демонстрира добри чувства, протегна ръка. Али Киа се усмихна вежливо и я пое с отпусната десница.

— Седнете, моля, господин Макайвър. Благодаря ви, че дойдохте да ме видите. Предполагам, че носите препоръчително писмо?

Английският му беше добър, с оксфордски акцент, беше следвал там преди Втората световна война със стипендия от шаха. Киа махна уморено на чиновника до вратата и той излезе.

— Да, то фактически беше адресирано до заместник-председателя Антазам, но както разбрах, трябвало да бъде до вас.

Макайвър му подаде плика. Киа извади писмото, забеляза точно колко са парите, хвърли небрежно плика на бюрото, за да покаже, че очаква още за в бъдеще, прочете внимателно текста и после го постави пред себе си.

— Господин Толбът е уважаван приятел на Иран, макар да е представител на едно неприятелско правителство — започна Киа с равен глас. — Каква конкретна помощ мога да окажа на приятеля на една такава уважавана личност?

— Има три неща, господин министър. Но, първо, може би трябва да кажа колко сме радостни ние в С-Г, че сте решили да ни предоставите вашия ценен опит с включването ви в нашия съвет.

— Братовчед ми много настояваше за това. Съмнявам се, че ще съм ви от помощ, но щом Аллах е решил…

— Да, щом Аллах е решил…

Макайвър го изучаваше много внимателно, опитваше се да го разгадае и не можеше да си обясни внезапната си неприязън, която прикри с големи усилия.

— Първо, носи се слух, че всички съвместни начинания са спрени вследствие решение на Революционния комитет.

— Вследствие на решение на правителството — рязко го поправи Киа. — И така?

— Как ще повлияе това на нашата смесена компания?

— Съмнявам се, че изобщо ще окаже някакво влияние, господин Макайвър. Иран се нуждае от хеликоптери за добива на петрол. „Гърни Ейвиейшън“ избягаха. Изглежда се очертава още по-добро бъдеще на нашата компания.

— Да, но ние от месеци не сме си получавали седмичните заплати — предпазливо възрази Макайвър. — Направили сме всички лизингови плащания за машините от Абърдийн и тук сме задлъжнели много за хеликоптерите по отношение на обема на работата, регистриран в нашите счетоводни книги.

— Утре банките… Централната банка ще бъде отворена. По нареждане на министър-председателя и аятолах Хомейни, разбира се. Смятам, че част от парите ще ви бъдат изплатени.

— Бихте ли направили предположение колко да очакваме, господин министър? — попита Макайвър с нараснала надежда.

— Повече от достатъчно, за да… продължи експлоатацията. Вече съм наредил да извеждате екипажи веднага след пристигането на техните заместници.

Али Киа извади тънка папка от чекмеджето и му подаде лист хартия. Беше заповед до имиграционните служби на техеранското, абаданското и ширазкото летища, с която се разрешаваше на пилотите и техническите екипажи, назначени в „Иран Хеликоптърс, да напускат страната в замяна на пристигащите екипажи. Заповедта беше лошо напечатана, но четлива, на фарси и английски, подписана от комитета, отговарящ за «Иран Ойл», с вчерашна дата. Макайвър никога не беше чувал за такъв комитет.

— Благодаря ви. Може ли също така да ви помоля за вашето разрешение 125 да прави поне по три полета седмично през следващите един-два месеца? Разбира се, само докато международните ви летища възстановят нормалното си функциониране. Налага ни се да докарваме екипажи, резервни части, екипировка и така нататък — добави той с привидно безразличие, — за да можем да изведем излишния персонал.

— Бих могъл да дам такова разрешение — съгласи се Киа.

Макайвър му подаде папката с документи.

— Позволих си да го напиша, за да ви спестя усилията, господин министър, придружено от копия до ръководителите въздушно движение в Киш, Ковис, Шираз, Абадан и Техеран.

Киа внимателно прочете първия екземпляр. Беше написан на фарси и английски просто, точно и в съответния официален стил. Пръстите му трепнаха. Подписването на тези документи далеч надхвърляше правомощията му, но сега, когато заместник-председателят бе в немилост, както и шефът му (предполагаше се, че и двамата са освободени от длъжност от същия този тайнствен Революционен комитет), и при увеличаващия се хаос в правителството той разбра, че трябва да поеме риска. А рискът си заслужаваше. Беше абсолютно необходимо и той, и семейството, и приятелите му да имат осигурен частен самолет, и то реактивен.

«Винаги мога да кажа, че шефът ми е наредил да подпиша» — помисли си той. Стараеше се лицето и очите му да не издадат притеснението му. — 125 е дар божи тъкмо в случай че срещу мен тръгнат лъжи. Проклетият Яред Бакраван! Приятелството ми с това бездомно куче едва не ме въвлече в неговата държавна измяна; през живота си никога не съм давал пари назаем, нито съм участвал в заговори с чужденци или пък съм поддържал шаха.“

За да впрегне Макайвър, той почти ядосано хвърли документите при препоръчителното писмо.

— Може и да е възможно това да бъде одобрено. Летищната такса за едно кацане ще е петстотин долара. Това ли е всичко, господин Макайвър? — попита той, знаейки, че има още. „Ах, това мръсно английско куче! Да не би да си мисли, че може да ме избудалка?“

— Само още едно нещо, ваше превъзходителство. Макайвър му подаде последния документ.

— Имаме три хеликоптера, които спешно се нуждаят от ремонт. Трябва им подписано разрешение за излитане, за да мога да ги изпратя в Ал Шаргаз. — Той пое дълбоко дъх.

— Не е необходимо да изпращате извън страната скъпи машини, Макайвър. Отремонтирайте ги тук.

— О, ако можех, веднага щях да го сторя, ваше превъзходителство, но просто няма начин. Тук нямаме части, нито техници, а всеки ден, в който един от хеликоптерите ни не лети, струва цяло състояние на нашите съдружници. Цяло състояние — повтори той.

— Ама, разбира се, че можете да ги поправите тук, Макайвър, просто докарайте резервните части и техниците от Ал Шаргаз.

— А освен парите за денгубите на хеликоптерите трябва и да се плащат издръжката и заплатите на екипажите. Всичко става много скъпо; бих искал да кажа и че това са разходи, направени от иранските ни съдружници, което е част от договора с тях… Тяхно задължение е да ни осигуряват всички необходими разрешения за напускане на страната — продължаваше да го придумва Макайвър. — Необходими са ни всички налични съоръжения и екипировка, които могат да обслужват новите договори, поети от „Гърни“, ако аято… ако, такова, правителственият декрет за нормализиране на нефтодобива ще се спазва и изпълнява. Без тях… — Той не довърши изказването си и пак пое дълбоко дъх. Молеше се да е избрал правилната примамка.

Киа се намръщи. Всичко, което беше разноски на иранските съдружници, сега излизаше от неговия джоб.

— За колко време могат да бъдат отремонтирани и докарани обратно?

— Ако ги изведа до два дни — две седмици, ден-два повече или по-малко.

Киа отново се поколеба. Договорите с „Гърни“, прибавени към съществуващите договори с „Иран Хеликоптърс“, хеликоптерите — всичко това днес възлизаше на една шеста — без никакво инвестиране, ликуваше той вътре в себе си. Особено ако всичко се осигури от тези чужденци, нямаше да понесе никакви разходи! Разрешения за напускане на страната за три хеликоптера? Погледна часовника си — беше „Картие“, украсен със скъпоценни камъни, подарък-рушвет от един банкер преди две седмици. Банкерът имаше нужда от половин час работа с функциониращ телекс, без да бъде обезпокояван от никого. След няколко минути Киа имаше среща с председателя на ръководителите на въздушното движение и лесно щеше да му наложи решението си.

— Много добре. — Той беше доволен, че има толкова власт, че е висш служител, издигащ се по стълбата на йерархията, и има възможността да спомага за осъществяването на политиката на правителството в областта на нефтодобива, като в същото време икономисва парите на съдружниците. — Много добре, но разрешенията за напускане на страната ще са валидни само две седмици, тарифата ще бъде — той за момент се замисли, — ще бъде пет хиляди щатски долара за един хеликоптер, платени в брой преди излитането, и след две седмици машините трябва да са тук.

— Не мога да приготвя толкова пари навреме. Бих могъл да ви дам съкровищен бон или чекове по две хиляди долара на хеликоптер, платими в швейцарска банка.

Известно време се пазариха и се спряха на три хиляди и сто долара.

— Благодаря, ага Макайвър — учтиво приключи Али Киа. — Само ще ви помоля, като излизате да си придадете разочарован вид, за да не даваме надежди на тези мошеници отвън.

Когато седна в колата си, Макайвър извади документите и се загледа в подписите и печатите.

— Толкова са истински, че просто не е за вярване — измърмори той. — Сега 125 е легализиран и Киа твърди, че спирането на работата няма да важи за нас, имаме разрешение за излизане от страната за три 212, които са необходими за Нигерия — девет хиляди долара спрямо стойността им от три милиона е повече от добра сделка! Изобщо не предполагах, че ще успея! Ей, Макайвър! — възкликна доволно той. — Заслужаваш едно уиски! Едно много голямо уиски!

33

В северните предградия: 6,50 вечерта.

Том Локхарт слезе от очуканото старо такси и даде на шофьора десетдоларова банкнота. Шлиферът му и униформата на пилот бяха смачкани, беше много изморен, небръснат, мръсен, чувствуваше се занемарен. Но това нямаше значение — Локхарт се радваше, че най-сетне е пред собствения си апартамент и близо до Шаразад. Прехвърчаха снежинки, но той почти не ги забеляза, а забърза нагоре по стълбището. Нямаше смисъл да чака асансьора, той не работеше от месеци.

На колата, която беше заел от един от пилотите в Бандар-е Делам вчера, й свърши бензинът на половината път до Техеран, защото се повреди бензиновата помпа. Той я остави в един гараж, успя да се качи на автобуса, после — на друг и след като той много пъти се поврежда, бави и отклонява, пристигна на главната автогара в Техеран преди два часа. Нямаше къде да се измие, нямаше вода, тоалетните — вечните отрупани с мръсотия дупки в земята.

По улиците и стоянките — никакви таксита. Нямаше и автобуси, които да спират близо до дома му. Пеша беше твърде далеч. И изведнъж изникна едно такси, той го спря и макар че беше пълно като винаги, отвори вратата и успя да се набута вътре, умолявайки постниците да му позволят да пътува с тях. Постигна се разумен компромис. За тях би било чест да остане в колата, а за него би било чест да им плати сметката и той да бъде последният, като даде на шофьора парите в брой. Американски пари. Отиде и последната му банкнота.

Завъртя ключа в бравата, обаче вратата беше залостена отвътре, затова натисна звънеца и зачака нетърпеливо слугинята да отвори — самата Шаразад никога не отваряше. Пръстите му потропваха в радостен ритъм, сърцето му беше преизпълнено с любов към нея. Вълнението му се усили, като чу стъпките на прислужницата, резетата се вдигнаха и вратата се открехна. Пред него изникна непознато лице, загърнато в чадор.

— Какво искате, ага? — Гласът й беше рязък като фарсито, на който говореше.

Вълнението го напусна и на негово място остана една болезнена празнина.

— Коя си ти? — попита той също така рязко. Жената понечи да затвори вратата, но той я подпря с крак и я отвори със замах.

— Какво правиш в дома ми? Аз съм негово превъзходителство Локхарт и това е моето жилище! Къде е нейно височество съпругата ми? А?

Жената се намръщи, повлече краката си към вратата на хола и я отвори. Локхарт видя вътре непознати мъже и жени, на стената бяха подпрени пушки.

— Какво, по дяволите, става тук? — измърмори той на английски и влезе в хола. Седнали на неговите килими по турски и облегнати на неговите възглавници го гледаха двама мъже и четири жени, които си хапваха от неговите чинии, небрежно разпръснати наоколо. Бяха си събули обувките и краката им бяха мръсни. По-възрастният — тридесетгодишен, беше поставил ръката си на автоматичния пистолет на колана си.

Дива ярост обзе Локхарт. Присъствието на тези врагове беше насилие и светотатство.

— Кои сте вие? Къде е жена ми? За Бога, изчезвайте от къщата ми… — Пистолетът се насочи срещу него и той млъкна.

— Кой сте вие, ага?

С върховно усилие Локхарт превъзмогна гнева си. Заболяха го гърдите.

— Аз съм… това е… моят дом… аз съм собственикът.

— А, собственикът? Вие сте собственикът? — рязко се изсмя човекът с пистолета. Казваше се Тимур. — Чужденецът, съпругът на дъщерята на Бакраван? Вие… — Автоматичният пистолет се насочи със свален предпазител към Локхарт, който понечи да се хвърли върху него.

— Изобщо не се опитвайте! Стрелям бързо и много точно. Обискирай го — нареди Тимур на другия мъж, който беше скочил на крака. Той бързо го опипа, измъкна пилотската му чанта от ръцете му и я претършува.

— Няма оръжие. Пилотски наръчници, компас — вие сте пилотът Локхарт?

— Да — отговори летецът с разтуптяно сърце.

— Седнете ей там! Веднага!

Локхарт се отпусна на стола, който беше най-далече от камината. Мъжът остави пистолета на килима до себе си и извади някакъв документ.

— Дай му го.

Другият изпълни нареждането. Документът беше на фарси. Всички го наблюдаваха много внимателно. На Локхарт му трябваше известно време да разбере написаното: „Заповед за конфискация. За престъпления срещу Ислямската държава се конфискува цялото имущество на Яред Бакраван, с изключение на семейната му къща и магазина му на пазара.“ Беше подписана от някакъв комитет, но името не се четеше, датата беше отпреди два дни.

— Това… това е странно — проговори Локхарт безпомощно. — Негово превъзходителство Бакраван беше голям поддръжник на аятолах Хомейни. Изглежда, че има някаква грешка!

— Няма грешка. Беше арестуван, признат за виновен за незаконно вземане на прекалено високи лихви и екзекутиран.

Локхарт го зяпна с отворена уста.

— Ама… ама трябва да има някаква грешка!

— Няма, ага. Няма никаква грешка. — Тонът на Тимур изобщо не беше груб. Той наблюдаваше внимателно Локхарт, предусещаше, че той може да стане опасен. — Ние знаем, че вие сте канадец, пилот, че сте отсъствали и че сте женен за една от дъщерите на предателя, но не носите отговорност за неговите престъпления, нито за нейните, ако тя е извършила такива.

Ръката му посегна към пистолета, защото Локхарт почервеня.

— Ага, аз казах „ако“, овладейте гнева си. — Тимур изчака, но не взе тъпоносия, добре поддържан люгер, макар че имаше абсолютна готовност за това.

— Ние не сме необучена паплач, а борци за свобода, професионалисти, и този апартамент ни е предоставен за особено важни персони, които ще пристигнат по-късно. Естествено, че това е шокиращо за вас — разбираме ви много добре, но ние сме в правото си да си вземем това, което е наше.

— Право? Та какво право имате вие…

— Правото на победителите, ага — нима не е било винаги така? Вие, британците, би трябвало да го знаете по-добре от всички други. — Гласът му беше все така монотонен. Жените гледаха студено и враждебно. — Успокойте се. Вашите принадлежности не са докоснати. Все още. — Той махна с ръка. — Можете сам да видите.

— Къде е съпругата ми?

— Не знам, ага. Когато дойдохме, нямаше никого. Тук сме от сутринта.

Локхарт почти се побърка от безпокойство. Ако баща й е бил признат за виновен, ще пострада ли семейството? Всички ли? Момент! Всичко е конфискувано… освен семейната къща, нали така се казваше в документа? Значи тя трябва да е там… Боже Господи, дотам имаше много километри, а той нямаше кола… Опитваше се да накара мозъка си да работи.

— Вие казахте… казахте, че вещите ми все още не са пипани. Означава ли това, че скоро ще ги конфискувате?

— Умният човек си пази принадлежностите. Би било разумно да ги преместите на безопасно място. Всичко, което е на Бакраван, остава тук, но защо и вашите вещи? — сви рамене Тимур. — Разбира се, че можете да си ги вземете, ние не сме крадци.

— А вещите на жена ми?

— Също и нейните. Естествено. Лични принадлежности. Казах ви, че ние не сме крадци.

— С… колко време разполагам?

— До утре, пет часа следобед.

— Не е достатъчно. Не може ли до вдругиден?

— До утре, пет часа следобед. Искате ли да хапнете нещо?

— Не, не, благодаря ви.

— Тогава довиждане, ага, но първо ми дайте ключовете си.

Локхарт почервеня, после се овладя. Извади ключовете си и другият, който беше по-близо до него, ги взе.

— Споменахте за особено важни персони. Какви са те?

— Особено важни персони, ага. Това е принадлежало на враг на държавата, а сега е нейна собственост, предназначена за тези, които тя намери за добре. Не се правете, че не разбирате.

Локхарт го погледна, след това погледна другия, после пак Тимур. Усети, че умората го потиска, безпомощността му също.

— Ами… преди да тръгна, искам да се преоблека и избръсна. Може ли?

Тимур се позамисли и отговори:

— Да. Хасан, върви с него.

Локхарт излезе от стаята, изпълнен с омраза към Тимур и останалите, към всичко, което ставаше. Хасан го последва. Той мина по коридора и влезе право в стаята си. Нищо не беше взето, макар че всички шкафове бяха отворени, а чекмеджетата — извадени. Миришеше на тютюнев дим. Нямаше никакви признаци за внезапно напускане или насилие. Леглото не беше оправено. „Овладей се и направи план на действията си. Не мога. Добре, тогава вземи един душ, избръсни се, преоблечи се и върви при Мак, той живее наблизо, дотам можеш да стигнеш пеша, и той ще ти помогне, ще ти даде пари назаем и кола и ще я намериш в семейната й къща — и спри да мислиш за Яред, просто спри!“

Близо до университета: 8,10 вечерта.

Ракоци премести петромаксовата лампа по-близо до купчината документи, дневници, папки и книжа, които беше откраднал от сейфа на последната площадка на стълбището на американското посолство, и продължи да ги сортира. Беше сам в една малка стая под наем — една от многото в лабиринта от помещения, предназначени най-вече за студенти, която Фармад, студентският ръководител на Туде, убит в нощта на метежа, беше наел за него. Стаята беше неприветлива, без отопление, имаше само едно легло, паянтова маса, стол и едно малко прозорче. Стъклото беше счупено и отчасти закрито с картон.

Той се изсмя на висок глас. Толкова много беше постигнато, и то на такава ниска цена. Отлична стратегия. Прикриващият бунт беше идеално инсцениран пред портата на посолството. След това последва внезапна стрелба от отсрещните покриви, с което се създаде паника; после бързо разбиване на входната врата, превземане на караулното помещение — в него имаше морски пехотинци, въоръжени само с револвери, те вдигаха ръце и всичкото това отне точно толкова време, колкото беше необходимо на поддръжниците на Хомейни да могат да пристигнат и да потушат бунта. Бъркотията беше прикритие, за да може той да се втурне към задната страна на сградата, да разбие вратата, после нагоре по задното стълбище, а в това време хората му отвън засилваха прикритието с още номера — стрелба във въздуха, викове, като внимаваха да не убият някого, но вдигаха голям шум и кряскаха. Ето я първата площадка, после втората, след това бегом по коридора… Кресна на американците — две уплашени стари жени и един младеж:

— Лягайте на пода или сте мъртви!

Те панически се подчиниха, както и всички други… „Не им се чудя, нападението беше толкова внезапно, а те не го очакваха, не бяха въоръжени и съвсем се шашардисаха. А сега — хоп в спалнята. Само един вцепенил се ирански прислужник, скрил се наполовина леглото. Взривяваме сейфа, съдържанието му — в сака, бегом назад и надолу през три стъпала, след това потъваме сред трупащата се тълпа. Ибрахим Киаби и останалите, които ме прикриват, правят идеално оттегляне, всички задачи са изпълнени.“

„Възложителят положително ще бъде впечатлен — помисли си той отново, — произвеждането му в майор е в кърпа вързано, а татко много ще се гордее с мен.“

— В името на Бога и Пророка — каза той неволно, обзет от поредния прилив на екстаз, без да осъзнава какво изрича. — Никога до сега не съм се чувствал толкова доволен.

С радост се зае отново с работата си. Досега не беше открил нищо ценно в съдържанието на сейфа, само много документи за дейността на ЦРУ в Иран, няколко лични гумени печата на посланика, един шифър, вероятно специален, лични сметки, малко евтини бижута и няколко древни монети. „Няма значение — помисли си той. — Има да се проверят още много материали, дневници и лични доклади.“

Времето минаваше бързо. Скоро щеше да дойде Ибрахим Киаби, за да обсъдят демонстрацията на жените. Трябваше да решат как да я манипулират с оглед по-нататъшните цели на Туде и удар срещу Хомейни и шиитството. Истинската, единствената заплаха беше аятолахът. Този странен старец с неговата гранитна твърдост. Колкото по-бързо отиде на оня свят, толкова по-добре.

През счупеното стъкло нахлу струя мразовит въздух. Това не му попречи. Беше му топло, защото беше облечен с кожено яке, дебел пуловер, риза, бельо, чорапи и здрави обувки. „Винаги да си обут с дебели чорапи и здрави обувки, в случай че ти се налага да бягаш — казваха му неговите учители. — И винаги да си готов да избягаш…“

Развеселен, той си спомни как избяга от Ерики Йоконен, като го измъкна в лабиринта и се откъсна от него някъде при Дома на покойниците-прокажени. „Сигурен съм, че някой ден ще трябва да го убия — помисли си той. — И дяволската му жена. Ах, тази Азадех, дъщерята на хан Абдула Жестокия, който, макар че е ценен като двоен агент, започва да става твърде арогантен, независим и важен, с което заплашва нашата безопасност. Да, така е, но засега бих желал съпругът и съпругата да са в Табриз и да правят това, което искаме от тях. А колкото до мен, иска ми се да съм в отпуска, отново да съм вкъщи, в безопасност, пак да съм Игор Мжитрик, капитан от КГБ, вкъщи с Делора, да я прегърна в разкошното ни легло с най-фини ирландски чаршафи, зелените й очи да блестят, кожата й да е като мляко — толкова е хубава! Още месец и половина и на бял свят ще се появи първата ни рожба. О, така ми се иска да е син…“

С половин ухо — слухът му имаше постоянна настройка да улавя опасностите — чу призивите на муезините за вечерната молитва. Започна да разчиства масата. Много скоро Ибрахим Киаби щеше да бъде тук и нямаше защо да научава работи, които не го засягат. Всичко бързо потъна в сака. Ракоци вдигна една дъска от пода и пъхна сака в дупката, в която имаше автоматичен пистолет, грижливо увит в намаслен плат, и шест английски осколочни гранати. Малко прах по процепите и ето че няма и следа от скривалището. Той намали до минимум петромаксовата лампа и вдигна пистолета. По вътрешната страна на перваза имаше малко сняг. Зачака със задоволство. Мина половин час. Киаби не беше от тези, които имат навика да закъсняват.

Чу стъпки. Насочи пистолета към вратата. Условното почукване беше безупречно, но въпреки това, след като отключи вратата, той се скри зад нея до стената и рязко я отвори широко, готов да стреля по влизащия, ако е враг. Обаче беше Ибрахим Киаби, отрупан със сняг, доволен, че най-сетне е тук.

— Извинявай, Димитрий — каза той, потропвайки с крака. В черната му къдрава коса имаше няколко снежинки. — Автобусите ги няма никакви. Ракоци заключи вратата.

— Точността е важно нещо. Нали искаше да разбереш кой е бил моллата при хеликоптера в Бандар-е Делам, когато нещастният ти баща е бил убит? Специално за теб научих името му.

Видя как светнаха очите на младежа и скри усмивката си.

— Казва се Хусаин Ковиси и е молла на Ковис. Познаваш ли го?

— Не, не, никога не съм бил там. Хусаин Ковиси? Добре, благодаря ти.

— Проверих кой е заради теб. Изглежда, че е фанатичен антикомунист, привърженик на Хомейни, но в действителност е таен агент на ЦРУ.

— Какво?

— Да — потвърди Ракоци, обяснявайки напълно дезинформацията. — Прекарал е много години в САЩ, изпратен там от шаха, говори свободно английски, като студент е бил завербуван от агентите на ЦРУ. Антиамериканското му отношение е толкова фалшиво, колкото и фанатизмът му.

— Как успя да разбереш това, Димитрий? Как успяваш да научиш толкова много и така бързо — без телефони, телекс или друго средство за връзка?

— Забравяш, че във всеки автобус, такси, камион, село и поща има и наши хора. А това трябва да се помни — добави той, вярвайки на собствените си думи. — Не забравяй, че широките народни маси са на наша страна. Ние сме те.

— Да.

Видя фанатизма в очите на младежа и разбра, че Ибрахим е инструмент, който му трябва.

— Моллата Хусаин заповядал на Зелените ленти да застрелят баща ти, като го обвинил, че е проводник на интересите на чужденците.

Киаби побледня.

— Тогава оставете го на мен. Искам да се разправя с него.

— Би трябвало да го направят професионалистите. Ще уредя…

— Не, моля ти се. Трябва да отмъстя.

Ракоци се престори, че мисли по въпроса, и прикри задоволството си. Хусаин Ковиси трябваше да бъде ликвидиран.

— След няколко дни ще уредя с теб да замине една група с оръжие и кола.

— Благодаря ти. На мен ми трябва само това — Киаби извади с трепереща ръка един джобен нож. — Това, малко бодлива тел, час-два време и ще види как синът отмъщава за баща си.

— Добре. А сега по въпроса за демонстрацията на жените. Окончателно е определена за след три дни. Ка… — Той млъкна ужасен, рязко скочи към страничната стена и дръпна един едва забележим възел. Част от стената се отвори в проход към тъмното пожарно стълбище.

— Хайде — заповяда той и се втурна да се спасява, последван панически от Киаби. Входната врата се събори, отскубната от пантите, двамата мъже, които я бяха блъснали с рамене, едва не се строполиха в стаята, по петите им прииждаха и други. Всичките бяха иранци, носеха зелени превръзки и атакуваха в движение с насочени оръжия.

Ракоци хукна надолу през три стъпала, препъна се и залитна, побягна по тъмната улица сред тълпите, но попадна в клопката и го хванаха. Ибрахим Киаби, без да му мисли много-много, сви рязко, прелетя през платното, хлътна в една препълнена с народ уличка и потъна в тъмнината.

От старата кола, паркирана до тротоара срещу страничния изход, Робърт Армстронг видя как хората му хванаха Ракоци, а Киаби се измъкна. Преди минувачите да разберат какво става, набутаха заловения в една камионетка. Двама от Зелените ленти закрачиха към Армстронг. Бяха по-добре облечени от останалите, маузерите и на двамата бяха в кобури? Хората бързо им правеха път и се обръщаха настрани, за да не си навлекат беля. Двамата се качиха в колата на Армстронг, той натисна съединителя и потегли, останалите се смесиха с пешеходците.

След няколко секунди Робърт Армстронг се сля с претовареното в този час улично движение. Двамата мъже смъкнаха зелените си ленти и ги прибраха в джобовете си.

— Извинявай, че изтървахме младото копеле, Робърт — по-възрастният говореше английски с американски акцент. Беше гладко избръснат, петдесетина годишен. Казваше се Хашеми Фазир, полковник, заместник-началник на Вътрешно разузнаване, обучен в САЩ и САВАК преди образуването на отделна тайна служба.

— Не се безпокой, Хашеми — отговори Армстронг.

По-младият се обади от задната седалка:

— Киаби го имаме сниман на филм по време на бунта при посолството, ага. А също и в университета. — Той беше на двадесетина години, с пищни мустаци и жестоки устни. — Утре ще го пипнем.

— Сега, когато е хукнал да се спасява, не бих го преследвал, ако бях на ваше място, лейтенанте — предупреди Армстронг. Шофираше внимателно. — Щом вече е засечен, просто го проследете и той ще ви заведе при някоя по-едра риба. Нали вече ви доведе при Димитрий Язернов.

— Да, да, прав сте — засмяха се останалите.

— А Язернов ще ни открие най-различни интересни хора и места.

Хашеми запали цигара и предложи и на тях.

— Робърт?

— Благодаря. — Армстронг дръпна от цигарата и направи гримаса. — Боже мой, Хашеми, това са ужасни цигари, ще те пратят в гроба.

— Ако такава е волята на Аллах. Хашеми започна да рецитира на фарси:

— Цигарите ще те убият, не виното — сухо каза Армстронг, усетил напевността на красивите персийски строфи.

— Полковникът цитираше „Рубаят“ на Омар Хаям — обади се услужливо на английски младежът от задната седалка. — Смисълът е, че…

— Той знае какъв е смисълът, Мохамед — прекъсна го Хашеми. — Господин Армстронг говори перфектен фарси — има още какво да учиш. — Той дръпна от цигарата си, наблюдавайки трафика. — Робърт, би ли спрял за секунда?

Колата спря и Хашеми нареди:

— Мохамед, върни се в щаба и ме чакай там. Направи така, че никой, ама абсолютно никой, да не се добере до Язернов преди мен. Кажи на групата да подсигури всичко. Искам да започна в полунощ.

— Да, господин полковник — отговори младежът и слезе.

Хашеми го наблюдаваше как изчезва сред тълпата.

— Бих пийнал едно голямо уиски със сода. Карай още малко, Робърт.

— Разбира се. — Армстронг натисна съединителя и доловил нещо, хвърли поглед към Хашеми.

— Някакъв проблем?

— Много са — Хашеми изучаваше колите и пешеходците с напрегнато изражение. — Не знам още колко време ще ни разрешават да действаме, докога ще сме в безопасност и на кого да се доверяваме.

— Че това ново ли е за теб? — засмя се тъжно Армстронг. — Това си е рискът на професията — допълни той. Добре си беше научил урока в продължение на единадесет годишната си служба като съветник във Вътрешно разузнаване, а преди това двадесет години в полицията в Хонконг.

— Искаш ли да присъстваш на разпита на Язернов, Робърт?

— Да, ако не преча.

— Какво иска от него МИ–6?

— Аз съм бивш служител на Централния разузнавателен департамент, отдел „Специални операции“, и при вас съм с частен договор, за да ви помогна да изградите еквивалентна служба, не си ли спомняш?

— Спомням си много добре. Два петгодишни договора, като последният с готовност беше удължен до миналата година, когато трябваше да се пенсионираш. Страхотен шанс — Армстронг говореше с отвращение. — Хомейни и иранското правителство ще ми изплащат пенсия! Страхотен шанс. — Напоследък често му минаваше през ума, че цялата му служба в Иран е отишла на вятъра, а и с девалвацията на хонконгския долар — беше се оттеглил оттам през 1966 година — действителната му пенсия щеше да е мизерия. — Ега ти пенсията!

Тъмните очи на иранеца станаха студени.

— Робърт, какво иска МИ–6 от този негодник?

Армстронг се намръщи. Нещо никак не беше наред тази вечер. Младият Киаби не трябваше да се измъкне от мрежата, а Хашеми беше притеснен като начинаещ агент при първото си прехвърляне в страната на врага.

— Доколкото знам — нищо. Аз се интересувам от него. Моя милост — отговори той простичко.

— Защо?

„Твърде дълга история — помисли си Армстронг. — Дали трябва да ти казвам, че Димитрий Язернов е кодовото име на Фьодор Ракши, руския ислямски марксист, когото от месеци се опитвате да хванете? Дали да ти кажа коя е действителната причина, поради която ми беше заповядано да ви помогна да го хванете тази вечер? Случайно МИ–6 откриха чрез един невъзвращенец, че истинското му име е Игор Мжитрик, син на Пьотър Олег Мжитрик, който през годините, прекарани от мен в Хонконг, беше известен като Григорий Суслов, много важен шпионин, когото отдавна мислехме за мъртъв.

Не, на нас не ни трябва Язернов, ние искаме — аз искам — да пипнем бащата, за когото се предполага, че живее някъде на север от границата, на един хвърлей. О, Господи, дано да е жив и да е на един хвърлей, защото бихме дали мило и драго да го разпитаме този мръсник с всички възможни средства — бивш шеф на разузнаването в Далечния изток, старши преподавател по разузнаване във Владивостокския университет, висш партиен член и Бог знае какво още оттогава насам!“

— Аз мисля — ние мислим, че Язернов е много по-важен от връзката на Туде със студентите. Той е абсолютен двойник на вашия кюрдски дисидент Али Бин Хасан Каракосе.

— Искаш да кажеш, че това е той?

— Да.

— Не е възможно.

Армстронг сви рамене. Беше му подхвърлил кокала — ако той не желаеше да го захапе, това си беше негов проблем. Уличното движение се беше задръстило, всички натискаха клаксоните и ругаеха. Едрият мъж запуши ушите си и смачка цигарата иранско производство.

Хашеми се намръщи.

— Вие защо се интересувате от Каракосе и кюрдите — ако това, което казваш, е вярно?

— Кюрдите завземат всички граници. Съветски, иракски, турски и ирански — поясни той. — Цялото кюрдско национално движение е твърде чувствително и лесно може да се експлоатира от руснаците, което би имало сериозни последствия из цяла Мала Азия. Естествено е, че сме заинтересовани.

Полковникът се загледа през прозореца, потънал в мислите си. Валеше слаб сняг. Един мотоциклетист профуча и остърга колата отстрани. За учудване на Армстронг Хашеми, който обикновено се владееше, разгневено свали прозореца и наруга младежа и цялото му поколение. С мрачен вид изгаси цигарата си.

— Свали ме тук, Робърт. Ще започнем с Язернов в полунощ. Очакваме те. — Той понечи да отвори вратата.

— Почакай малко — спря го Армстронг. — Ние сме стари приятели. Какво става, по дяволите?

Полковникът се поколеба. След това придърпа вратата.

— САВАК е обявена за незаконна от правителството, както и всички разузнавателни управления, включително и нашето, и е заповядано незабавно да бъдат разпуснати.

— Да, но от кабинета на министър-председателя вече ви съобщиха да продължавате да действате под прикритие. Няма от какво да се боиш, Хашеми. Ти не си белязан. Било ти е нареждано да разгромиш Туде, федаините, ислямските марксисти… ти ми показа заповедта. А операцията тази вечер не е ли по същата линия?

— Да. Да, така е. — Хашеми отново замълча, намръщи се, след това продължи с дрезгав глас: — Да, така е — но! Ти какво знаеш за Ислямския революционен комитет?

— Само това, че се състои от хора, лично подбрани от Хомейни — започна Армстронг съвсем честно. — Пълномощията му не са ясни, не знаем колко души са, кои са, къде и кога се срещат, нито дори дали се председателстват от Хомейни или от някого другиго.

— Аз пък знам, че със съгласието на Хомейни цялата власт ще се съсредоточи в ръцете на този комитет. Базарган е само фигура за момента, докато комитетът издаде новата ислямска конституция, с която ще се върнем във времената на Пророка.

— Дявол да го вземе! — измърмори Армстронг. — Без изборно правителство?

— Абсолютно никакво. — Хашеми беше побеснял от гняв. — Или поне няма да е изборно.

— Може би конституцията ще бъде отхвърлена, Хашеми. Нали ще трябва да я гласува народът, а не всички са фанатични привърженици…

— В името на Аллах и Пророка, не се заблуждавай, Робърт! — отговори рязко полковникът. — Преобладаващото мнозинство са фундаменталисти, това е единственото, за което могат да се закрепят. Нашата буржоазия, богаташите и средната класа са техеранци, табризци, абаданци, исфаханци и всичките се поддържат от шаха, но са само една шепа хора в сравнение с останалите тридесет и шест милиона народ, повечето от които не могат дори да четат и пишат. Разбира се, че каквото бъде одобрено от Хомейни, ще бъде гласувано с мнозинство! А ние и двамата знаем как интерпретира той исляма, Корана и Шарията.

— Кога ще бъде готова конституцията?

— Толкова ли не си разбрал какво представляваме? След тези дълги години? — попита Хашеми раздразнено. — В момента, в който грабнем властта, ние започваме да я използваме, преди да ни се е изплъзнала. Новата конституция влезе в сила веднага щом Бахтияр беше предаден от Картър и генералите и беше принуден да бяга. А колкото до Базарган — благочестивия, честния, справедливия, демократично настроения, назначения от Хомейни, този беден нещастник е само маскировка на всичко между миналото и настоящето, което ще се окаже провал.

— Искаш да кажеш, че той е жертвената овца — че ще бъде предаден на съд?

— Съд? Какъв съд? Не съм ли ти казвал какво комитетът нарича съд? Ако го признаят за виновен, веднага го разстрелват. Иншаллах! И накрая, причината, поради която не мисля хладнокръвно и съм толкова ядосан, че трябва да се напия, е това, което чух днес следобед. Научих от съвсем частен източник, че САВАК тайно се реорганизира, ще бъде преименуван на САВАМА и директор ще стане Абрим Пахмуди!

— Господи! — Армстронг се почувствува като ритнат в стомаха. Абрим Пахмуди беше един от тримата най-близки приятели на шаха, с когото той бе ходил на училище в Швейцария и който се беше издигнал до висок пост в имперския САВАК, и както се говореше, бил най-близкият съветник на шаха след семейството му. Предполагаше се, че се крие, изчаквайки удобен случай за преговори с Базаргановото правителство от името на шаха относно съставянето на конституционна монархия и абдикирането на шаха в полза на неговия син Реза.

— Да — продължи Хашеми. — Години наред този мръсник участваше във всяко важно съвещание на военни или политици, в президиума на всяко заседание на държавната власт, във всяко тайно споразумение с посланика на САЩ и генералите от Америка, във всяко важно решение на шаха, на нашите генерали, присъстваше на всяко обсъждане за преврат и за потушаването му. — Беше толкова ядосан, че по бузите му се стичаха сълзи. — Всички сме предадени. Шахът, революцията, народът, ти, аз, всички! Колко пъти сме му докладвали в продължение на години всичките ние, а пък аз десет пъти по толкова! Със списъци, имена, банкови сметки, свръзки, секрети, които сами ние можехме да открием и да знаем. Всичкото това — всичкото това в писмен вид, но само в един екземпляр — нали такова беше правилото? Всички сме предадени.

Армстронг усети студени тръпки. Естествено, че Пахмуди знаеше всичко за неговото участие във Вътрешното разузнаване. Пахмуди беше длъжен да знае всичко важно, свързано с Джордж Толбът, с Мастърсън, съответстващия му по ранг колега от ЦРУ, с Лавенов от съветското разузнаване на същата длъжност, цялото им краткосрочно и дългосрочно планиране на непредвидени обстоятелства, операциите за неутрализиране на свръхсекретни радарни установки на ЦРУ с хора като капитан Рос, планирането на агресии…

— Дяволска работа — измърмори той, вбесен, че неговите източници не са го предупредили. Пахмуди — учтив, интелигентен, владеещ три езика и дискретен. През изминалите години върху него не беше падало и най-малкото подозрение. Никога. Как е могъл да се измъква така често, дори от шаха, който постоянно проверяваше и препроверяваше най-близките си съветници? „И с пълно право — помисли си той. — Пет опита за покушение, куршуми в лицето и тялото, а той бе Властелин на един народ, известен с упражняването на насилие спрямо управниците си — и на управниците спрямо народа! Боже мой! Къде ли е краят на всичко това?“

Улиците на Техеран: 9,15 вечерта.

Макайвър се промъкваше с колата сантиметър по сантиметър все по на юг към пазарния район, където беше къщата на Яред Бакраван. До него седеше Том Локхарт.

— Всичко ще се оправи — говореше Макайвър. Гадеше му се от безпокойство.

— Разбира се, Мак, не се впрягай.

— Да, не бива да се впрягаме.

Когато Макайвър в повишено настроение се прибра вкъщи след срещата с Али Киа в министерството и видя, че го чака Том Локхарт, пристигнал само преди няколко минути, го обзе още по-голяма радост. Летецът беше жив и здрав. Но радостта му моментално се изпари, като забеляза физиономията му и получи новината от Петикин за съобщението на Скот Гавалан от Загрос, изпратено от Фреди Еър, а също и за Старк, задържан от комитета в Ковис, за да бъде разпитан за „бягството от Исфахан“.

— Грешката е изцяло моя, изцяло моя — затюхка се Том Локхарт.

— Не, не е твоя, Том. И двамата попаднахме в клопка — е, вярно е, че аз дадох разрешение за полета, ама с това нищо не помогнах на Валик. Всички ли бяха на борда? И как, по дяволите, си се измъкнал? Разправи ни какво стана и ще се обадя на Фреди. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, не, благодаря ти, Мак. Трябва да намеря Шаразад. Не беше вкъщи, надявам се, че е в бащиния си дом, и трябва да…

— Там е, знам, че е там, Том. Ерики ми го каза, преди да тръгне тази сутрин за Табриз. Научи ли за баща й?

— Да, това е ужасно, ужасно! Сигурен ли си, че е там?

— Да — отговори Макайвър и пристъпи тежко към бюфета, наля си питие и продължи: — Не е била в апартамента ви, откакто ти замина, била добре, по-до… Ерики и Азадех я видели онзи ден. Вчера те…

— Ерики каза ли как е тя?

— Каза, че изглежда така, както може да се очаква след случилото се — знаеш колко привързани са помежду си членовете на иранските семейства. Не знаем нищо повече за баща й, освен това, което ни разправи Ерики — викали са го в съда като свидетел и веднага след това казали на семейството му да дойдат да приберат трупа му. Бил екзекутиран заради „престъпления против исляма“. Ерики каза, че прибрали тялото и… вчера били в траур. Съжалявам, обаче това е положението.

Той отпи голяма глътка от разкошното питие, с вкус на торф и се почувствува малко по-добре.

— Тя е в безопасност. Първо ни разправи какво стана с теб, след това ще се обадя на Фреди и ще отидем да намерим Шаразад.

Локхарт бързо му разказа всичко. Изслушаха го ужасени.

— Когато Руди ми каза, че онзи Абаси, офицерът от иранските военновъздушни сили, е свалил НВС, едва не откачих. Изглежда съм припаднал, защото се опомних едва на следващия ден. Абаси и останалите вече ги нямаше и всичко беше надолу с главата, Мак. Чарли твърди, че това е „отвличане на хеликоптер“. Това няма да мине! Няма начин!

— Знаем, Том — отговори Макайвър. — Първо довърши разказа си.

— Не можах да получа разрешение за обратен полет, затова взех една кола, няма и два часа, откакто се прибрах, и отидох направо в апартамента. Мръсните Зелени ленти са го конфискували заедно с всичкото имущество на господин Бакраван без магазина на пазара и семейната къща.

Локхарт му разправи какво беше се случило и добави:

— Аз съм… аз съм самотно дърво сред бурята. Сега вече ние с Шаразад нямаме нищо, нищичко. — Той се разсмя, обаче това беше лош смях. Макайвър виждаше, че Том душевно е сломен.

— Вярно е, че сградата, апартаментът и всичко в него бяха на Яред, макар и отчасти и на Шаразад, като зестра… Да тръгваме, а, Мак?

— Първо да се обадя на Фреди. Защото…

— О, да, ама разбира се! Извинявай. Толкова съм разтревожен, че просто не мога да разсъждавам.

Макайвър довърши питието си и отиде при радиостанцията. Загледа се в нея.

— Том — тъжно попита той, — какво да направим със Загрос?

Том Локхарт се поколеба.

— Бих могъл да заведа там Шаразад.

— Твърде е опасно, момко. Извинявай, ама така си е.

Макайвър забеляза как Локхарт се стегна. Въздъхна. Почувствува се много остарял.

— Ако Шаразад е добре, утре ще тръгна с Жан-Люк и ще се оправим със Загрос, а тя със следващия полет заминава за Ал Шаргаз — каза Локхарт. — Зависи какво ще намерим в Загрос… ако трябва да закриваме базата, ще натоварим на ферибота всичките сондажни тръби и ще ги изпратим за Шираз, за да ги откарат с редовните полети — тяхната компания ще им каже къде трябва да ги изпратят, а ние ще преместим всичко в Ковис — хеликоптерите, резервните части и персонала. Окей?

— Да. Междувременно първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да отида в министерството, за да видя дали мога да уредя нещата.

Макайвър включи бутона за предаване.

— Ковис, тук централа. Чувате ли ме?

Отговорът дойде почти веднага:

— Централа, тук Ковис, капитан Еър, слушам ви, питан Макайвър.

— Първо, относно Загрос Три: предайте на капитан Гавалан, че капитаните Локхарт и Сесон ще пристигнат при вас утре около обяд с инструкции. Вие подгответе план, за да изпълним нарежданията на комитета.

„Мръсни, гадни педерасти“ — помисли си той и продължи на глас:

— Управителят на базата на „Иран Ойл“ в Загрос да напомни на комитета, че аятолах Хомейни и правителството са издали изрична заповед за нормализиране на нефтодобива. Затварянето на базата в Загрос сериозно ще наруши производството в този район. Информирайте капитан Гавалан, че двамата с министър Киа лично ще се заемем с този въпрос. Господин Киа преди час лично потвърди заповедта на правителството и ми връчи писмени разрешения да изтеглям и подменям екипажите с нашия 125, докато…

— Боже мой, Мак, това е страхотна новина — неволно възкликна Еър.

— Да… с нашия собствен 125 до възстановяването на редовните полети. Нови екипажи и машини за обслужването на цялата допълнителна дейност и договорите на „Гърни“, които правителството иска да изпълняваме, затова не мога да проумея действията на местния комитет. Разбрахте ли ме, капитан Еър?

— Тъй вярно. Съобщението е прието.

— Върна ли се вече капитан Старк?

Дълга пауза. После се чу:

— Не, централа.

Гласът на Макайвър стана още по-студен.

— Веднага ми се обадете, щом дойде. Капитан Еър, това, което ще ви кажа, трябва да остане само между нас: ако той има проблеми, независимо от какъв характер, и не се върне в базата до зазоряване, ще прибера в хангарите всичките ни хеликоптери в Иран, ще преустановим всички наши дейности в Иран и ще заповядам евакуация на персонала ни от тази страна.

— Добре, Мак — отговори тихо Петикин.

Макайвър беше твърде напрегнат и не го чу.

— Ковис, разбрахте ли ме? Последва тишина, след това се чу:

— Да.

— А вие — добави Макайвър, развивайки внезапно хрумналата му мисъл, — информирайте майор Чангиз и новоизпечения началник от мое име, че ви заповядвам да спрете всички дейности, включително КАЗЕВАК, до завръщането на Старк в базата. Разбрахте ли ме?

Последва тишина, след това се чу:

— Да, прието. Съобщението ще бъде предадено незабавно.

— Добре. Но само сведението за базата. Останалото е поверителна информация до сутринта. — Усмихна се мрачно и добави: — Ще правя инспекционна обиколка веднага щом се върне 125, затова гарантирайте редовността на всички документи. Нещо друго?

— Не, сър. Засега няма. Ще ви чакаме и ще държим радиостанцията включена както обикновено.

— Централа — край на разговора.

— Това ще свърши работа, Мак — обади се Петикин. — Ще им бръкне в мозъка.

— Може би да, може би не. Ние не можем да спрем КАЗЕВАК — дори да изключим хуманитарните причини, това не е редно и те могат да отмъкнат всичко. — Макайвър допи чашата си. — Хайде, Том, няма да чакаме Жан-Люк, да вървим да намерим Шаразад.

Движението беше понамаляло, но колите се влачеха все така бавно, а по предното стъкло пръскаше сняг. Пътят беше хлъзгав, по банкета имаше натрупан стар сняг.

— Завий надясно на следващия ъгъл — каза Локхарт.

— Окей, Том.

Продължиха нататък мълчаливо. Макайвър зави зад ъгъла.

— Том, ти разписа ли се за горивото в Исфахан?

— Не, не, не съм се разписал.

— Някой да е разговарял с теб, да те е питал за името ти, нещо от този род? Зелените ленти? Изобщо някой?

Локхарт спря да мисли за Шаразад.

— Не, доколкото си спомням, никой. Аз просто бях „капитанът“ и част от пейзажа. Доколкото си спомням, не ме запознаха с никого. Валик и… и Ануш и момчетата отидоха да обядват веднага щом кацнахме заедно с другия генерал — не мога да си спомня името му сега — а, да, Селади, така беше. Всички ме наричаха „капитане“ — аз просто бях част от пейзажа. Между другото останах при хеликоптера в хангара през цялото време, докато бяхме там, наблюдавах зареждането с гориво, проверката и подготовката на машината. Даже ми донесоха храна на един поднос и я изядох в кабината. Останах там през цялото време, докато тези мръсни Зелени ленти ме награбиха, измъкнаха ме и ме заключиха в стаята. Дойде ми изневиделица, Мак. Те просто заобиколиха базата с щедрото съдействие на някой отвътре, няма начин да не е така. Гадовете, които ме хванаха, бяха силно дрогирани, крещяха, че съм от ЦРУ, американец — доста време викаха така, но повече ги интересуваше да се справят с базата, отколкото с мен. Карай по лявото разклонение, Мак. Вече сме близко.

Макайвър караше напрегнато, защото районът беше много занемарен. Минувачите им хвърляха гневни погледи.

— Може пък да успеем да се отървем. Ще твърдим, че НВС е бил отвлечен в Дошан Тапе от неизвестно лице. Може да не успеят да го проследят чак от Исфахан.

— Тогава защо са хванали Дюк Старк?

— Рутинна проверка — въздъхна тежко Макайвър. — Ясно ми е, че се опитват да се закачат за нещо, току-виж се докопат до истината. Може би „американец от ЦРУ“ да свърши работа. Пусни си мустаци или брада, ей така, за всеки случай.

Локхарт поклати глава.

— Това няма да помогне. Аз минавам през първото сито. И двамата сме… това е белята.

— Когато излетя от Дошан Тапе, кой те изпрати?

Локхарт се замисли за момент.

— Никой. Струва ми се, че Ногър се погрижи за зареждането на горивото предишния ден. Да…

— Да, така беше, и аз си спомних. Нали се лигавеше, разправяше, че го товаря с прекалено много работа точно когато Паула била в града. Там имаше ли някакъв ирански персонал, охрана? Да си давал бакшиш на някого?

— Не, нямаше никого. Обаче може да са ме записали на автоматичните си магнетофони… — Локхарт надникна през страничното прозорче. Вълнението му нарасна и той посочи пътя.

— Ето го завоя, вече е близко.

Макайвър се взря в тясната улица. Имаше място колкото да се разминат две коли. По високите стени от двете страни, по вратите и стъпалата се беше натрупал сняг. Макайвър никога по-рано не беше идвал тук и се изненада, че Бакраван, този толкова богат човек, може да живее в такъв район. „Да, беше богат, докато беше жив — припомни си той и без да иска, потрепери, — а сега е труп заради престъпления против държавата. А какво представлява едно престъпление срещу държавата?“ Пак го втресе.

— Ето тази врата, там наляво.

Спряха до купчина мръсен сняг. Невзрачният вход беше врязан във високата плесенясала стена. Вратата беше обкована с ръждясало желязо.

— Хайде, Мак, влизай.

— Не, ще изчакам малко и ако всичко е наред, ще си тръгна. Съсипан съм от умора.

„Има само едно решение“ — помисли си Макайвър и хвана Локхарт, за да го спре.

— Том, имаме разрешение да летим с три 212. Ти взимаш единия. Утре. Загрос да върви по дяволите, Жан-Люк ще се оправи. Не знам дали ще разрешат на Шаразад да замине или не, но най-добре е ти да се измъкнеш възможно най-бързо. Това е единственото, което можеш да направиш — изчезвай, докато още може. Нея ще я качим на първия 125, който излети.

— Ами ти, Мак?

— Аз ли? Няма за какво да се тревожиш. Ти заминавай — ако разрешат и на нея, взимай я със себе си. Жан-Люк ще се оправи със Загрос — изглежда, че наистина ще трябва да закрием базата там. Всичко ясно ли е?

Локхарт го погледна.

— Искам да си помисля за предложението ти, Мак. Все пак благодаря ти. — Той слезе от колата. — Ще дойда точно след зазоряване — не пускай Жан-Люк без мен. Тогава ще можем да вземем решение, окей?

— Да. — Макайвър гледаше как приятелят му почука със старинното чукче. И двамата чакаха, на Локхарт му се виеше свят от напрежение — подготвяше се за срещата със семейството, което щеше да го заобиколи, за сълзите и въпросите; а всъщност искаше единствено да я грабне и да я занесе в тяхната част на жилището, да я прегърне, да се почувствува в безопасност и всичките кошмари да изчезнат. Продължаваха да чакат пред вратата. Той почука отново, този път по-силно. Пак чакане. Макайвър спря двигателя, за да пести гориво. Тишината правеше чакането още по-мъчително.

Снежинките започнаха да се натрупват по предното стъкло на колата. Минаваха хора като призраци, подозрителни и враждебни. Чуха се приглушени стъпки и зарешетеното прозорче се открехна. Очите, които се взряха в Локхарт, бяха студени и враждебни. Той не можа да разпознае лицето — виждаше само малка част от него.

— Аз съм, господин Локхарт — започна той на фарси, като се опитваше гласът му да звучи естествено. Съпругата ми, госпожа Шаразад, е тук.

Очите се взряха още повече — човекът искаше да види дали е сам, или е с някого, огледаха колата зад него и Макайвър на шофьорското място.

— Изчакайте малко, ага.

Прозорчето се затвори. Отново безкрайно чакане и потропване с крака, за да се стопли. Том изчака известно време, после потропа с чукчето, искаше му се да разбие вратата, но знаеше, че не бива. Отново се чуха стъпки. Прозорчето пак се отвори. Този път очите и лицето бяха други.

— Как се казвате, ага?

На Локхарт му се прииска да кресне, но не го направи.

— Аз съм ага пилот Томас Локхарт, съпруг на Шаразад. Отвори вратата. Студено е, уморен съм и съм дошъл за жена си.

Прозорчето безшумно се затвори. След минута напрегнато чакане за негово облекчение ключалките и резетата най-сетне щракнаха и вратата широко се отвори. Слугата вдигна високо газената лампа. Зад него се виждаше ограденият с висок зид двор, а по средата — великолепен фонтан, дървета и цветя, покрити за през зимата. В дъното имаше друга врата, обкована с желязо. Беше отворена и той видя жена си в светлината на лампата. Втурна се напред и Шаразад се озова в прегръдките му разплакана и захълца.

Пътната врата се затръшна и ключалките й щракнаха.

— Почакай! — извика той на прислужника, досетил се за Макайвър. В този момент чу включването на двигателя и колата потегли.

— Какво има, ага? — попита слугата.

— Нищо — отвърна той и помогна на Шаразад да се прибере в къщата на топло. Когато я видя на светло, радостта му се изпари. Усети в стомаха си буца лед. Лицето й беше подпухнало и мръсно, косата — разпусната и мръсна; Шаразад гледаше с празен поглед, дрехите й бяха измачкани.

— Боже мой… — измърмори той, но тя не реагира, беше се вкопчила в него със замъглено съзнание, в стенанията й се долавяха думи на фарси и английски, по бузите й се стичаха сълзи.

— Всичко е наред, Шаразад, всичко е наред вече… — занарежда той. Опитваше се да я успокои, но тя продължаваше да бърбори монотонно и несвързано.

— Шаразад, Шаразад, скъпа, аз съм тук… Всичко е наред… — Той спря. Все едно че нищо не беше казал. Изведнъж се вцепени при мисълта, че тя си е загубила разсъдъка. Започна леко да я раздрусва, но и това нямаше никакъв ефект. И тогава забеляза стария слуга на стълбището — той чакаше да получи нареждания.

— Къде е… къде е нейно височество Бакраван? — попита Том. Шаразад здраво го беше прегърнала за врата.

— В покоите си, ага.

— Моля те, кажи й, че съм тук… и че бих желал да я видя.

— О, ага, тя не иска да вижда никого. Абсолютно никого. Такава е волята на Аллах. От него ден не е виждала никого.

В очите на стареца проблеснаха сълзи.

— Ваше превъзходителство отсъстваше, вероятно вие не знаете, че негово пре…

— Научих. Да, казаха ми.

— Иншаллах, ага, иншаллах. Че какви престъпления е извършил господарят?

— Иншаллах. Моля те, кажи на нейно височество… Шаразад, престани! Хайде скъпа — заговори той на английски, защото стенанията й го влудяваха. — Престани! — След това се обърна на фарси към стария слуга: — Моля те да помолиш нейно височество да ме приеме.

— О, да, ще я помоля, ага, обаче нейно височество не отваря вратата си, не ми отваря, не иска да ме види, но още сега ще отида и ще изпълня молбата ви.

— Почакай, къде са другите?

— Кои, ага?

— Семейството? Къде са другите от семейството?

— А! Семейството! Ами нейно височество е в покоите си, а госпожа Шаразад е тук, при вас…

Локхарт пак усети прилив на ярост.

— Искам да кажа, къде са негово превъзходителство Мешанг, неговата съпруга, децата му, моите снахи и техните съпрузи?

— Ами че къде другаде, ако не по домовете си, ага?

— Тогава съобщи на негово превъзходителство Мешанг, че съм тук — нареди Локхарт. Мешанг беше най-възрастният син и само неговото семейство живееше от време на време тук.

— Разбира се, ага. Ако е решил Аллах, аз сам ще отида на пазара.

— Той там ли е?

Старецът кимна утвърдително.

— Разбира се, ага, тази вечер той и семейството му са там. Сега той е господарят и трябва да ръководи търговията. По волята на Аллах, ага, сега той е главата на рода. Веднага тръгвам.

— Не, изпрати някой друг.

Пазарът беше съвсем наблизо и всеки би могъл да отиде.

— Има ли някой друг… Шаразад, Шаразад, престани! — викна той грубо, но тя не го чу.

— Има ли топла вода в къщата?

— Би трябвало да има, ага. Котлето работи много добре, но не е запалено.

— Нямате гориво ли?

— О, гориво трябва да има, ага. Искате ли да проверя?

— Да, запали пещта и ни донеси храна и чай.

— Веднага, ага. Какво ще обича ваше превъзходителство за ядене?

Локхарт едва запазваше самообладание, хленченията на Шаразад го влудяваха.

— Каквото и да е… — Не, ориз и хорищ, пилешки хорищ — назова той едно обикновено и лесно за приготвяне блюдо.

— Както желаете, ага, но готвачът се гордее с пилешкия си хорищ и ще му трябват часове, докато го сготви по вкуса ви.

Старият човек почтително чакаше, очите му се местеха от Локхарт на Шаразад, после пак към Локхарт.

— Ами тогава… тогава, о, за Бога, само плодове. Плодове и чай, каквито имате…

Вече не издържаше. Вдигна Шаразад на ръце, тръгна нагоре по стълбите, после по коридорите към стаите, които обикновено заемаха. Триетажната къща с плосък покрив, която наподобяваше дворец, имаше много крила и безброй стаи. Том отвори и затвори вратата с ритник.

— Шаразад, чуй ме… Шаразад, слушай! За Бога, чуй ме!

Но тя продължаваше да виси на врата му, да мърмори неразбрано и да стене. Той я отнесе в задушната вътрешна стая. Прозорците бяха плътно затворени, щорите — спуснати. Накара я да седне на неоправеното легло, после се втурна в модерната баня — по-скоро водопроводната инсталация беше такава, но не и тоалетната.

Нямаше топла вода. Студената потече и не беше много жълта. Том намери кърпи, намокри една, върна се в стаята. Боляха го гърдите, не му достигаше въздух. Шаразад не беше помръднала. Той се опита да й измие лицето, но тя се възпротиви и започна да хълца, което още повече я загрозяваше. От ъглите на устата и се процеждаше слюнка.

— Шаразад… Шаразад, скъпа, за Бога, скъпа… Той я повдигна, прегърна я по-силно, но нищо не можеше да й подейства. Тя все така продължаваше да стене и това все повече го изкарваше от самообладание.

— Спри! — викна той безпомощно и стана, но ръцете й се вкопчиха в дрехите му и тя опита да го дръпне да седне.

— О, Господи, дай ми сили…

Ръката му я удари по лицето. За момент стоновете секнаха, тя го зяпна с изненада, после погледът й отново помътня, тя пак започна да ломоти и се вкопчи в дрехите му.

— Господ да ми е на помощ — каза той сподавено и започна да я налага с шамари, все по-силни и по-силни, като отчаяно се опитваше да я удря силно, но не прекалено, после я просна по лице на леглото и започна да я налага по задника, докато го заболя дланта, после ръката, и ето че изведнъж чу писъци, истински писъци, а не стенещо ломотене.

— Томиии… спри, о, моля те, Томи, моля те, сприии… Томи, боли ме, какво съм направила? Кълна ти се, че за друг не съм мислила, о, Господи! Томи, моля те, сприиии…

Той отпусна ръце. В очите му се стичаше пот, дрехите му бяха вир-вода. Строполи се задъхан на леглото. Шаразад се гърчеше от болки, лицето и задните й части бяха станали пурпурно червени, обаче сега вече плачеше с истински сълзи, погледът и умът и си бяха на мястото.

— О, Томмм, боли ме, боли — плачеше тя като дете, което е яло бой. — Защооо? Защооо? Кълна ти се, че те обичам… Никога не съм правила каквото и да е… каквото и да е… за да те нараня и за да ме… да ме биеш…

Разтърсена от срам и болка, че го е разгневила, без да разбира защо, тя знаеше само, че трябва да го умилостиви. Смъкна се от леглото и падна в краката му, замоли го със сълзи на очи да й прости.

Спря да плаче, защото съзнанието й се проясни, и го погледна.

— О, Томи — прошепна тя сподавено. — Татко е мъртъв… убит… убиха го. Зелените ленти… убиха го…

— Да… да, скъпа, зная, зная… Толкова ми е мъчно…

Той я вдигна, сълзите му се смесиха с нейните, притисна я здраво, за да й даде от силата си. И тя се притисна в него, за да му даде от своята и да възстановят душевната си хармония. После потънаха в неспокоен сън — понякога се събуждаха, пак заспиваха, връщайки се към живота. Пламъчето на газената лампа хвърляше меки сенки. Точно преди полунощ той се събуди. Тя го наблюдаваше. Понечи да се надигне и да го целуне, обаче я спря вълна от болки.

— Какво ти е? — Ръцете му веднага я обгърнаха.

— Ох, внимавай… извинявай…

Тя се опита да превъзмогне болката, огледа се и видя, че е с мръсни дрехи. Направи гримаса.

— Ах, тези дрехи, извини ме, скъпи… — Поизправи се и ги смъкна от себе си. И тогава, като застана по-близко до светлината, той видя, че едното й око е малко подуто, а задните й части са подпухнали.

— Моля ти се, прости ми… какво съм направила… с какво съм те обидила?

— Нищо, нищо — отговори той ужасен и й разправи в какво състояние я беше намерил.

Тя го загледа неразбиращо.

— Ама… ти казваш, че аз… Нищо не си спомням, само… само че ме би.

— Съжалявам, но това беше единственият начин… Извинявай.

— Не мога да си спомня нищо, скъпи.

Като се опитваше да си спомни случилото се, тя внимателно легна по корем на леглото.

— Но за теб… Такава е волята на Аллах, но ако бях на твое място, щях… — Гласът й потрепери, но тя продължи. Опитваше се да бъде спокойна. — За теб съм луда завинаги. — Притисна се до него и го целуна.

— Обичам те, скъпи — каза тя на фарси.

— И аз те обичам, скъпа — отговори той разчувстван.

След малко Шаразад продължи със странен глас:

— Томи, струва ми се, че това, което ме накара да полудея… видях татко, видях го вчера, или завчера… не мога да си спомня… това, че той изглеждаше толкова дребен мъртъв, толкова мъничък мъртъв, с всичките тези дупки по тялото, лицето и главата — никога не съм го виждала толкова смален, но това е тяхно дело, изсмукали са…

— Недей — започна той внимателно, защото видя, че сълзите й напират. — Така е рекъл Бог. Не мисли за това.

— Да, съпруже мой, щом така казваш — отговори тя веднага на фарси в официален стил. — Разбира се, такава е била волята на Аллах, но за мен е важно да ти го разправя, да се отърся от срама за това, че ме намери в този вид… Един ден всичко ще ти разправя.

— Ами направи го сега, Шаразад, и ще обърнем тази страница завинаги — отговори й той в същия официален стил. — Моля те, разправи ми сега.

— Ами всичко изглеждаше като че ли бяха превърнали в нищожество най-големия човек в света след теб. Ей така, без причина. Той винаги е бил противник на шаха и голям привърженик на този молла Хомейни.

Тя произнесе това съвсем спокойно и той я чу да го нарича „молла“, а не „аятолах“ или „имам“, или „фармандех“ — и го прониза някакво предчувствие.

— Убиха баща ми, без да има защо, без съд и противозаконно, смалиха го, отнеха му всичко, което имаше като мъж и баща, любим баща. Такава е била волята на Аллах, би трябвало да кажа, и ще се опитам. Но не мога да повярвам, че така е искал Аллах. Може така да е искал Хомейни. Не знам. Скоро ние жените ще разберем това.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— След три дни ние, жените ще направим протестен марш — всички жени в Техеран.

— Срещу какво?

— Срещу Хомейни и моллите, които отнемат правата на жените! Когато ни види да маршируваме без чадори, той ще спре да прави глупости.

Локхарт я слушаше с половин ухо, спомняше си я каква беше само преди няколко дни. Толкова ли малко време бе минало от началото на този кошмар? Шаразад, доволна от себе си, с чадор, щастлива, че е съпруга, а не просто модерна дама като Азадех. Той видя погледа й, прочете решителността в него и разбра, че тя е силно завладяна от събитията.

— Не искам да участваш в тази демонстрация.

— Да, разбира се, съпруже мой, но всички жени в Техеран ще демонстрират и съм сигурна, че няма да искаш да се чувствам посрамена пред паметта на баща ми и да не се опълча срещу неговите убийци, нали така?

— Това е губене на време — отсече Локхарт. Знаеше, че ще загуби, но вътрешно беше набрал инерция да й се противопоставя.

— Боя се, любов моя, че един протестен марш, в който участвува всяка жена в Иран или в целия ислямски свят, едва ли ще смути Хомейни. Жените в неговата ислямска държава няма да имат право на нищо, което не е дадено в Корана, абсолютно нищо. Нито който и да е друг. Той е непоколебим — и точно в това е силата му!

— Разбира се, че си прав — но ние ще излезем в знак на протест и тогава Аллах ще му отвори очите и ще му изясни всичко. Ще бъде както повелява волята на Аллах, а не както иска Хомейни — ние в Иран си имаме традиции в справянето с такива хора.

Той я прегърна. Протестният марш нямаше да реши нещата. „О, Шаразад, още толкова работи трябва да се решат, да се кажат, не му е сега времето. Ами Загрос и 212, който трябва да се изтегли? Но това значи Мак самичък да тегли каруцата, ако изобщо остане каруца. Ами ако го взема и него с мен? Не бих могъл, освен насила.“

— Шаразад, може би ще трябва, да прехвърля 212 по море в Нигерия. Би ли дошла и ти?

— Разбира се, Томи, колко време ще ти трябва?

Той се поколеба.

— Няколко седмици, може и повече — отговори той и усети, че тя едва доловимо помръдна в прегръдките му.

— Кога ще искаш да тръгваме?

— Много скоро. Може би утре. Тя вече не беше в прегръдките му, макар че не беше помръднала.

— Няма да мога да оставя мама сама, поне известно време. Тя е… тя е съсипана от мъка, Томи, и… и ако замина, ще ме е страх за нея. А освен това и бедният Мешанг — той трябва да ръководи търговията, трябва да му се помага — има толкова много работи, които трябва да се свършат и наглеждат.

— Знаеш ли за заповедта за конфискация?

— Каква заповед?

Когато й разказа, очите й отново се насълзиха и Шаразад седна в леглото, за миг забравила болките. Загледа се в пламъчето на газената лампа и сенките, които тя хвърляше.

— Значи нямаме дом, нямаме нищо. По волята на Аллах — прошепна тя унило. И веднага продължи със съвсем различен глас: — Не, не по волята на Аллах! По волята на Зелените ленти. Сега трябва да се обединим, за да спасим фамилията, в противен случай все едно са победили татко. Не можем да допуснем и да го убият, и да го победят, това би било ужасно.

— Да, съгласен съм, но това превозване по море решава проблемите ни за няколко седмици…

— Както винаги си прав. Би било идеално разрешение, ако трябваше да напуснем завинаги. Но това е нашият дом. О, колко щастливи ще бъдем тук! Утре сутринта ще изпратя слугите да донесат всичките ни вещи от апартамента. Че какво са няколко килима и дрънкулки, след като тази къща е за нас? Всичко ще уредя — о, тук ще сме толкова щастливи!

— Но ако ти…

— Този грабеж прави оставането ни тук още по-важно, за да се съпротивляваме, да протестираме. Той придава на протестния поход още по-голямо значение.

Шаразад притисна пръст до устните му, за да предотврати възраженията му.

— Щом трябва да извършиш този превоз по море — а ти естествено трябва да си вършиш работата — върви, скъпи, но се връщай бързо. След няколко седмици Техеран ще е нормален град, отново приветлив и аз знам, че такава е волята на Аллах.

„О, да — обзета от щастие, тя за миг забрави болката, — тогава вече ще бъда във втория месец на бременността си и Томи много ще се гордее с мен, а тук ще живеем чудесно с цялото семейство, за татко ще бъде отмъстено, в къщата отново ще ехти смях.“

— Всички ще ни помогнат — промълви тя и се отпусна в прегръдките му, уморена, но щастлива. — О, Томи, толкова се радвам, че ние сме си у дома, всичко ще бъде толкова хубаво, Томи!

Говореше все по-бавно и по-бавно, започваше да се унася.

— Всички ще помагаме на Мешанг… и тези, които са в чужбина, ще се върнат, леля Ануш с децата… те ще помагат… и чичо Валик ще го съветва…

Локхарт не посмя да й каже какво беше станало.

34

Дворецът на Абдула хан, Табриз: 3,13 през нощта.

В тъмнината на малкото помещение капитан Рос отвори кожената капачка на часовника си и се взря във фосфоресциращия циферблат.

— Всичко наред ли е, Гуенг? — пошепна той на непалски.

— Да, сахиб — отговори тихо Гуенг, доволен, че чакането е свършило.

Двамата предпазливо станаха от дюшеците, проснати върху старите миризливи черги на твърдия пръстен под. Въобще не се бяха събличали, Рос се промъкна до прозореца и надникна навън. Пазачът се беше свлякъл до вратата и спеше дълбоко, стиснал карабината в скута си. На двеста метра по-нататък, отвъд покритите със сняг овощни градини и пристройки, се издигаше четириетажният дворец на Горгоните. Нощта беше тъмна и студена, от време на време луната се показваше сред облаците.

„Пак ще вали сняг“ — помисли си той и открехна вратата. Двамата застанаха на прага и се вгледаха в тъмнината. Никъде никаква светлинна. Рос безшумно се приближи до пазача, раздруса го, но това не смути наркотичния му сън, който траеше вече два часа. Лесно му бяха пробутали опиата в парче шоколад, което пазеха за такива цели в пакета за неотложна помощ — някои от блокчетата бяха с наркотици, други — с отрова. Рос отново се взря в мрака, изчакваше търпеливо луната да се скрие зад облак. Почеса разсеяно мястото, където го беше ухапала дървеница. Беше въоръжен с нож и една граната.

— Ако ни спрат, Гуенг, тръгнали сме на разходка — беше го предупредил той. — По-добре да оставим оръжията си тук. „Защо носите ножове и граната?“ — „Ами по стар непалски обичай — в нашия полк е закон да си въоръжен.“

— Ще ми се да грабнем всичките ни оръжия, да се върнем в планините и да си проправим път на юг, сахиб.

— Ако сега не мине номерът, ще прибегнем и до това, макар че е рискована игра. Изключително рискована. Ще ни устроят засада на открито — преследвачите продължават претърсването и няма да се откажат, докато не ни хванат. Не забравяй, че едва успяхме да стигнем дотук. Оцеляхме само благодарение на предрешаването.

След засадата, където бяха убити Виен Розмънт и Тенцинг, той и Гуенг облякоха ямурлуците на двама от нападателите. Той искаше да се отърват от униформите си, но все пак реши, че не е разумно.

— Ако ни хванат — хванат. — Гуенг се беше ухилил.

— Затова сега бъди добър индус. А като ни убият, не идва краят, а началото.

— Е, как да направя тази работа, Гуенг? Как да стана индус?

Усмихна се кисело, припомняйки си обърканото изражение на Гуенг, който сви рамене в недоумение. Спомни си и как след това бяха прибрали и затрупали със сняг телата на Виен Розмънт и Тенцинг според обичая на Високите планини: „Това тяло няма повече стойност за душата и поради неотменимостта на прераждането то се оставя на животните и птиците, които са сродни души, чиято карма е да се стремят, за да достигнат Нирвана — мястото на Небесното спокойствие.“

На другата сутрин забелязаха неуморимите си преследвачи. Когато слязоха от хълмовете в предградията на Табриз, потерята беше само на половин километър зад тях. Спаси ги единствено маскировката им, която им позволи да останат незабелязани сред номадите, високи колкото Рос, със сини очи и добре въоръжени. Имаха късмет и бързо откриха задната врата на мръсния гараж. Рос каза името на Виен Розмънт и човекът от гаража побърза да им отвори. Същата вечер дойде Абдула хан — много враждебен и недоверчив.

— Кой ви изпрати при мен?

— Виен Розмънт. Той ни каза и за това място.

— Кой е този Розмънт? Къде е сега?

Рос му разправи какво беше станало при засадата и долови нещо ново в изражението на хана, макар че той си оставаше все така враждебно настроен.

— Как да разбера, че ми казвате истината? Кой сте вие?

— Преди да умре, Виен ме помоли да ви предам едно съобщение. Той бълнуваше и умря в мъки, но ме накара да го повторя три пъти, за да бъде сигурен, че ще го запомня. То е следното: „Кажи на Абдула хан, че Питър иска главата на Горгон, а синът му е още по-лош от него. Синът играе с кюрди и пие суроватка, същото прави и бащата, който ще се опита да използува Медузата, за да хване Горгона.“

Видя, че очите на възрастния човек светнаха, но не с радостен блясък.

— Значи това означава нещо за вас?

— Да, че познавам Виен. Значи той е мъртъв. Такава е била волята на Аллах, но жалко. Виен беше много добър човек и голям патриот. Вие кои сте? Каква е задачата ви? Какво правите из нашите планини?

Рос отново се поколеба и си спомни, че Армстронг го инструктира да не се доверява твърде много на този човек. Въпреки това Розмънт, на когото вярваше, му беше казал, издъхвайки: „Можеш спокойно да се довериш на този дърт негодник. Пет пъти животът ми е бил в неговите ръце и нито веднъж не ме е предал. Върви при него, той ще ви измъкне…“

Абдула хан се усмихваше, но усмивката му беше жестока като очите му.

— Можете да ми се доверите — мисля, че нямате друг избор.

— Да. „Но не кой знае колко много“ — добави той наум. Ненавиждаше думата „доверие“, нейната цена бяха милиони жертви, загинали за свободата и спокойствието на всеки човек по земята.

— Трябваше да се обезвреди Сабалан. — И той му разказа какво беше станало там.

— Слава на Аллах! Ще съобщя на Уесън и Толбът.

— На кого?

— Няма значение. Ще ви придвижа на юг. Елате с мен, тук не е безопасно. Преследването е в разгара си, има обявена награда за „двама британски саботьори, врагове на исляма.“ Кои сте вие?

— Аз съм капитан Рос, а това е сержант Гуенг. Кои са преследвачите ни? Иранци? Или от Съветския съюз? Или ръководени от него?

— Руснаците все още не действат открито в моя Азербайджан, поне засега. — На устните на хана се появи странна усмивка. — Отвън е моята камионетка. Качвайте се бързо и лягайте на задната седалка. Ще ви скрия и когато опасността отмине, ще ви прехвърля в Техеран, но трябва да изпълнявате всичко, което ви наредя. Безпрекословно. Така беше преди два дни, но всичко се промени след пристигането на хората от Съветския съюз и хеликоптера. Когато луната се скри зад един облак, Рос потупа Гуенг по рамото. Ниският мъж потъна в овощната градина. Щом чу сигнала, че пътят е чист, той го последва. Притичваха на прибежки един след друг, докато стигнаха северното крило на голямата сграда. Нямаше пазачи, нито кучета, макар че Гуенг беше виждал няколко доберман-пинчера, вързани на синджири.

Лесно се изкатериха по балюстрадата и се озоваха на верандата на първия етаж. Гуенг вървеше напред. Притича под прозорците с кепенци до стълбището, което водеше до следващата веранда. Изчака на горната площадка, докато си поеме дъх. Рос го следваше. Гуенг посочи втория ред прозорци и извади ножа си, обаче Рос поклати глава и кимна към страничната врата, скрита в дълбока сянка. Опита се да я отвори и тя силно изскърца. Някакви нощни птици се обадиха в овощната градина. Двамата мъже се загледаха в мрака, очаквайки появата на патрул, но не се случи нищо. Изчакаха още малко за по-сигурно и Рос мина напред. Беше напрегнат, адреналинът нахлуваше в кръвта му.

Коридорът беше дълъг, с много врати и от двете страни, някои от прозорците гледаха на юг. Той спря пред втората врата и внимателно натисна дръжката. Вратата безшумно се отвори и Рос влезе, последван от Гуенг, който беше приготвил ножа и гранатата. Стаята приличаше на приемна — обзаведена със старомодни викториански мебели и две канапета, на пода имаше тежки килими и възглавници. От нея излизаха две врати. Като се молеше на Бога да е направил правилния избор, Рос отвори вратата, която беше по-близо до ъгъла на сградата и влезе. Пердетата бяха спуснати, но през една пролука проникваше лунна светлина и осветяваше леглото. Там спеше човекът, когото търсеха, но с него имаше и жена. Бяха завити с дебел юрган. Без да губят време, двамата застанаха от двете страни на спящите: Рос се зае с мъжа, а Гуенг — с жената. Едновременно запушиха устите им със смачканите на топка носни кърпички, за да не извикат.

— Ние сме свои, пилоте, не викай — пошепна Рос в ухото на Ерики, без да знае нито неговото, нито името на жената, знаеше само, че това е пилотът. Видя как внезапната уплаха от неочакваното събуждане премина в силен гняв и големите ръце на летеца се протегнаха да го стиснат за гушата. Успя да ги избегне и още по-силно притисна кърпата към устата на Ерики, като го държеше здраво.

— Ще ви пусна, пилоте, но не викайте. Ние сме приятели, англичани сме, английски войници. Ако сте се разбудили окончателно и ме разбирате, кимнете с глава. — Той изчака и повече усети, отколкото забеляза огромният човек да кима. Гледаше го в очите. А те таяха заплаха.

— Дръж й устата запушена, Гуенг, докато се оправя с този — прошепна на непалски, след това се обърна към Ерики: — Не се плашете, пилоте, ние сме приятели.

Спря да го натиска и отскочи, защото Ерики се хвърли към него, а след това се опита да докопа и Гуенг, но застина на място. Един лунен лъч се отразяваше от извития нож, опрян в гърдите на жената. Азадех гледаше с широко отворени ужасени очи.

— Недей! Пусни я… — каза дрезгаво Ерики на руски. Виждаше само ориенталските очи на Гуенг и помисли, че това е един от хората на Цимтарга. Все още не разбираше какво става. Не можеше да се отърси от съня, главата го болеше от многото часове летене в лоши атмосферни условия, когато бе разчитал само на приборите на пулта за управление.

— Какво искате?

— Говори на английски. Нали си англичанин?

— Не, финландец съм.

Ерики се взря в Рос, който се очертаваше само като силует на лунната светлина.

— Какво искате, по дяволите?

— Съжалявам, че ви събудихме по такъв начин — отговори Рос припряно, приближи се и продължи с тих глас: — Извинете, но трябваше да говоря с вас на четири очи. Много е важно…

— Кажете на този негодник да пусне жена ми! Веднага!

— Това е вашата съпруга? Да, да… разбира се, извинявайте. Тя… нали няма да пищи? Моля ви, кажете й да не вика.

Едрият пилот се обърна към жената, която лежеше неподвижно под дебелия юрган, все още със затисната уста, ножът над нея не помръдваше. Гласът му беше нежен и окуражаващ. Не говореше английски или фарси, а някакъв друг език. Рос с ужас установи, че е руски, и още повече се обърка, защото беше очаквал да попадне на английски пилот на С-Г без партньорка в леглото, а не на финландец със съпруга рускиня. Изплаши се, че е вкарал Гуенг в клопка. Погледът на пилота се закова върху него, в очите му се таеше заплаха.

— Кажете му да пусне жена ми. — Ерики говореше на английски. Все още съобразяваше трудно. — Тя няма да пищи.

— Какво й казахте? На руски ли беше?

— Да. Обясних й: „Този негодник ще те пусне след секунда. Не викай. Не викай, просто застани зад мен. Без да бързаш, застани зад мен. Не прави нищо, освен ако се хвърля върху другия негодник и тогава се бий с нокти и зъби.“

— Вие руснак ли сте?

— Казах ви, че съм финландец, и много бързо ми омръзват мъже с ножове през нощта, били те англичани, руснаци, че дори и финландци.

— Вие се пилот на хеликоптер на С-Г, нали така?

— Да, но побързайте да я пуснете, защото не ме интересува кой сте и не знам какво ще направя.

Рос още не беше преодолял паниката си.

— Тя рускиня ли е?

— Съпругата ми е иранка, говори руски, също и аз — смразяващо изрече Ерики, като се премести малко, за да излезе от лунния лъч. — Застанете на светло, за да мога да ви видя. За последен път ви повтарям да наредите на този дребен негодник да пусне жена ми, след това кажете какво искате и изчезвайте.

— Извинявайте за станалото. Гуенг, пусни я.

Гуенг и извитият му нож не помръднаха. Той каза на непалски:

— Да, сахиб, но първо вземи ножа, който е под възглавницата на мъжа.

— Ако се опита да го вземе, само да се опита да го докосне, братко, заколи я, а аз ще го пипна — отговори му Рос на същия език, а след това продължи вежливо на английски: — Пилоте, под възглавницата ви има нож. Моля ви да не го пипате, съжалявам, но ако посегнете към него, ще стане по-лошо… моля ви, бъдете търпелив. Пусни я, Гуенг — нареди той, без да изпуска летеца от очи. С крайчеца на окото си забеляза неясното очертание на лице, наполовина закрито от дълга разчорлена коса, после жената се скри зад широките рамене на финландеца, като се загърна по-плътно в зимната си нощница. Рос беше с гръб към светлината и не можа да я види добре, усети само омразата, излъчвана в полумрака от очите й.

— Извинявам се, че нахълтахме като крадци през нощта. Моля да ни простите — обърна се той към нея.

Тя не отговори. Той повтори извинението на фарси. Тя пак не отговори.

— Моля ви, извинете ни пред съпругата ви.

— Тя говори английски. Какво искате, по дяволите? — Сега, когато Азадех вече беше в безопасност, Ерики се почувствува малко по-спокойно, но много добре си даваше сметка колко близо е другият мъж с извития, голям като сабя нож.

— Ние сме нещо като затворници на хана, пилоте, и аз дойдох да ви предупредя и да искам помощ от вас.

— За какво да ме предупредите?

— Преди няколко дни помогнах на един от вашите капитани — Чарли Петикин — започна Рос и видя, че споменатото име направи силно впечатление, затова се поотпусна. Разказа бързо на Ерики за Дошан Тапе и нападението на САВАК, за това как бяха избягали, като направи точно описание на Петикин, за да не стане някаква грешка.

— Чарли ни разправи за вас — отговори Ерики с удивление и вече без страх, — но не и за това, че ви е спуснал близо до Бандар-е Пахлави. Разбрахме само, че някакви британски парашутисти го отървали от САВАК, иначе щели да му видят сметката.

— Помолих го да не споменава името ми. Изпълнявах служебните си задължения.

— Чарли е имал голям късмет, та ние… — Жената пошепна нещо на ухото на съпруга си и го прекъсна. Той кимна и пак погледна към Рос.

— Вие ме виждате, но не и аз, застанете на светлото, а колкото до Абдула, ако бяхте негови затворници, щяхте да сте оковани във вериги или в тъмница, а не да се шляете из двореца.

— Казаха ми, че ханът може да ни помогне, ако попаднем в беда, и той ни увери, че ще ни скрие, докато успее да ни прехвърли в Техеран. Междувременно ни настани в една барака, далече от хорските погледи, в другия край на имението. Имаме си и постоянна охрана.

— От кого ви е скрил?

— Ние изпълнявахме, ъ-ъ, секретна задача и ни преследваха…

— Каква секретна задача? Пак не ви виждам, преместете се на светло.

Рос се придвижи, но не достатъчно.

— Трябваше да взривим едно секретно американско радарно оборудване, за да не го пипнат руснаците или техните поддръжници. Аз…

— Сабалан?

— Откъде знаете, по дяволите?

— Принуден съм да возя един руснак и група левичари, които претърсват радарните станции близо до границата и прекарват каквото е останало в Астара, на крайбрежието. Едната станция беше разбита, нищо не измъкнаха от нея, а досега и от останалите не е взето нещо кой знае колко ценно, поне доколкото ми е известно на мен. И така — за какво ще ме предупреждавате?

— Насила ли ви карат да летите?

— Съпругата ми е заложница на хана и руснаците срещу моята отзивчивост и добро поведение — отговори простичко Ерики.

— Боже мой! — Мозъкът на Рос работеше напрегнато. — Аз просто разпознах емблемата на С-Г, когато кръжахте, и дойдох да ви предупредя, че тук има руснаци, дойдоха рано тази сутрин и планират да ви отвлекат с любезната помощ на хана. Той, изглежда, работи и за тия, и за ония — двоен агент.

Рос забеляза изумлението на Ерики.

— Нашите хора бързо научават тези неща.

— Да ме отвлекат? С каква цел?

— Нямам точна представа. След като пристигна хеликоптерът ви, изпратих Гуенг да разузнае. Той се измъкна през задния прозорец. Разправи им, Гуенг.

— Току-що бяха обядвали, сахиб, ханът и руснакът, и бяха до съветската кола, защото гостът щеше да си тръгва. Бях в близките храсталаци и чух всичко. Руснакът каза: „Благодаря за информацията и предложението.“ Ханът отговори: „Значи се споразумяхме, нали, Патар?“ Руснакът каза: „Да, ще препоръчам всичко, което искаш. Ще се погрижа, пилотът повече да не ти се мярка пред очите. Като свърши работа тук, ще бъде изтеглен на север…“ Гуенг спря, защото Азадех сподавено пое въздух.

— Да, мемсахиб?

— Няма нищо.

Гуенг се съсредоточи, за да им разправи всичко с най-пълните подробности:

— Руснакът каза: „Ще се погрижа пилотът повече да не ви досажда. Като свърши тук работата, ще бъде преместен на север, завинаги. Тогава…“ — Гуенг за момент се замисли. — А, да! Тогава той каза: „Моллата няма повече да ви създава неприятности, а в замяна вие ще ми хванете английските саботьори, нали така? Искам ги живи, ако е възможно.“ Ханът отговори: „Да, ще ги пипнем, Патар, а ти…“

— Пьотър — обади се Азадех с ръка на рамото на Ерики. — Името му е Пьотър Мжитрик.

— Боже мой! — измърмори Рос. Всичко му се изясни.

— Какво? — попита Ерики.

— После ще ви кажа. Довърши, Гуенг.

— Да, сахиб. Ханът каза: „Ще ги хвана, Патар, ако мога, живи. Какво ще получа в замяна, ако са живи?“

Руснакът се разсмя: „Всичко, което е в рамките на разумното. А аз?“ Ханът отвърна: „Ще я доведа със себе си при следващото ми посещение при теб.“ Сахиб, това беше всичко. И тогава руснакът се качи в колата и си замина.

Азадех потрепери.

— Какво има? — попита я Ерики.

— Той има предвид мен — каза тя с отпаднал глас.

— Не разбирам — обади се Рос.

Ерики се поколеба, главата го стегна още повече. Азадех му беше разправила как баща й я беше повикал да обядва с него и Пьотър Мжитрик, който я бил поканил на гости в Тбилиси: „Разбира се, заедно с вашия съпруг, ако е свободен. Бих искал да ви разведа из околностите…“, а също и колко внимателен бил с нея руснакът.

— Става въпрос за нещо съвсем лично. Не е важно — отвърна Ерики. — Струва ми се, че ми направихте голяма услуга. Аз с какво мога да ви помогна? — Той протегна ръката си. — Казвам се Йоконен. Ерики Йоконен, а това е съпругата ми, Аза…

— Сахиб! — изсъска предупредително Гуенг. Рос замръзна, като видя, че другата ръка на Ерики е под възглавницата.

— Не мърдай — заповяда той и ножът му изведнъж блесна извън ножницата.

Ерики усети сериозността на положението по тона му и се подчини. Англичанинът внимателно отмести възглавницата, но ръката на пилота не беше близо до ножа. Той го взе. Острието проблесна в ивицата лунна светлина. Замисли се за момент и го подаде на Ерики с дръжката напред.

— Извинявайте, но сигурността си е сигурност.

Стисна протегнатата ръка, която не се огъна, и усети огромната й сила. Рос му се усмихна и леко се завъртя, така че светлината едва сега падна на лицето му.

— Казвам се Рос, капитан Джон Рос, а това е Гуенг…

Азадех хлъцна и подскочи. Погледите на всички се впериха в нея и Рос вече ясно я видя. Да, това беше тя, същата, както преди десет години. Азадех Гордън, както я знаеше той тогава. Азадех Гордън от Високите планини, вперила очи в него, по-красива от всякога, сякаш Господ я е изпратил.

— Боже мой, Азадех, не можах да видя лицето ти…

— Нито аз твоето, Джони.

— Азадех… Боже мой — заекваше Рос.

И двамата сияеха. Тогава чу гласа на Ерики и видя, че той го гледа, стиснал големия нож. Обзе го страх.

— Вие сте Джони Светлите очи? — изтърси Ерики.

— Да, да, аз съм… имах честта да познавам съпругата ви преди години, много отдавна… Боже мой, Азадех, колко се радвам да те видя!

— А ти… — Ръката й не слизаше от рамото на Ерики.

Ерики усещаше как ръката й го изгаря, но не помръдваше, хипнотизиран от мъжа пред себе си. Тя му беше разказала за Джон Рос и резултата от лятото, което прекарали заедно, за това, че той не е знаел, че е бременна, и че тя така и не се опитала да го търси, за да му каже, защото не искала.

— Грешката беше моя, Ерики, а не негова — беше му признала тя. — Бях влюбена, току-що бях навършила седемнадесет години, а той деветнадесет — наричах го Джони Светлите очи, защото по-рано никога не бях виждала човек с такива сини очи. Бяхме влюбени един в друг, но това беше само една лятна любов, не като нашата сега, която е завинаги. Ще се омъжа за теб, ако татко разреши, о, дано, дай Боже, но само ако ще можеш да си щастлив с мен, знаейки, че още преди време, някога, съм станала жена. Трябва да ми обещаеш, да ми се закълнеш, че ще си щастлив като мъж и съпруг, защото може би някой ден ще го срещнем. Аз ще съм радостна да го видя и ще му се усмихна, но душата ми ще принадлежи на теб, тялото ми, животът ми и всичко, което имам…

Той се закле, както тя искаше, искрено и с цялото си сърце, за да разсее тревогите й. Той беше модерен човек, финландец, и проявяваше разбиране — та нали Финландия винаги е била прогресивна, нали тя беше втората страна в света след Нова Зеландия, която даде право на жените да гласуват? Не изпитваше никаква тревога. Абсолютно никаква. Само му беше тъжно за нея, че не е била внимателна, защото тя му беше разправила за гнева на баща си — чувство, което той можеше да разбере.

А сега ето го тук този човек, красив, силен и млад, много по-близък до нейния ръст, отколкото той, а също и по възраст. Ревността разкъсваше Ерики отвътре.

Рос се опитваше да мисли трезво, обаче присъствието й го беше завладяло. Той отмести очи от нея и от спомена за нея и погледна Ерики. Всичко му стана ясно.

— Преди много време се запознах с жена ви в Швейцария, където учих известен период.

— Да, знам — отвърна Ерики. — Азадех ми е разказвала за вас. Аз съм… това е една изненадваща среща за всички нас.

Той стана от леглото, извисявайки се над Рос. Ножът все още беше в ръката му. Гуенг стоеше нащрек с гол нож от другата страна на спалнята.

— Значи така. Още веднъж много ви благодаря за предупреждението, капитане.

— Казахте, че ви принуждават да возите руснаците, така ли?

— Азадех е заложница за доброто ми поведение — отвърна Ерики.

Рос кимна замислено.

— Щом като ханът е враждебно настроен, едва ли имате някакъв изход от положението. Боже Господи, каква бъркотия! А аз мислех, че след като и вас ви заплашват, ще искате и вие да избягате и бихте могли да ни вземете в хеликоптера.

— Да можех, бих го направил, ами да… да, разбира се. Обаче ме пазят двадесет души през цялото време, докато летя, и Азадех… съпругата ми и аз сме под постоянно наблюдение, когато сме тук. Има и още един руснак на име Цимтарга, който ми е като сянка, а Абдула хан… си отваря очите на четири.

Ерики още не беше решил какво да прави с този Рос. Погледна към Азадех и видя, че усмивката й е истинска, ръката й на рамото му излъчваше доверие. Ясно беше, че този човек не беше нищо друго за нея, освен стар приятел. Но това почти не премахваше у него заслепяващия импулс да изпадне в амок. Успя да си наложи да й се усмихне.

— Трябва да внимаваме, Азадех.

— Много — отвърна тя. Беше почувствувала потръпването под ръката си, когато той беше изрекъл „Джони Светлите очи“, и й беше ясно, че от тримата само тя може да овладее гнева му. В същото време ревността на Ерики, която той така усилено се опитваше да скрие, я вълнуваше също както откритото възхищение от страна на нейната отдавна отминала любов. „О, да — помисли си тя, — Джони Светлите очи, ти си още по-привлекателен отпреди, още по-строен, по-вълнуващ с извитата си сабя, брадясалото лице, мръсните дрехи и миризмата на мъж — как не можах да те позная?“

— Преди минута, когато поправих този човек, че не е „Патар“, а „Пьотър“, ти изведнъж се сети за нещо, Джони. Какво беше то?

— Едно кодирано съобщение, което трябваше да предам на хана — отговори Рос, като с болка осъзнаваше, че още е под въздействието на магията й. — Трябваше да предам следното: „Кажи на Абдула хан, че Питър“ — той може да е Гуенговият „Патар“ или Пьотър, руснакът — „че Питър иска главата на Горгон, а синът на Питър е по-лош от Питър. Синът си играе с кюрди и пие суроватка, същото прави и бащата, който ще се опита да използува Медузата, за да хване Горгона.“

— Това се разбира, нали Ерики? — попита Азадех.

— Да — отвърна Ерики разсеяно. — Но защо „кюрди и суроватка“?

— Може би иска да каже — обади се Азадех с нараснало вълнение. — „Кажи на Абдула хан, че Пьотър Мжитрик, човекът от КГБ, иска да го убие и че синът на Мжитрик — да приемем, че също е агент на КГБ — е още по-лош от баща си.“ Синът си играе с кюрди и суроватка — вероятно това означава, че синът е замесен във въстанието на кюрдите, което е заплаха за силата на хана в Азербайджан, и че КГБ, бащата, синът също са замесени… а че Пьотър Мжитрик ще използува Медуза, за да хване Горгон… — Тя за секунда се замисли. — Дали това не е някаква игра на думи и да означава „ще използува жена“, вероятно зла жена, за да хване баща ми?

Рос беше шокиран.

— Ама ханът… Боже мой, ханът твой баща ли е?

— Да, за съжаление. Фамилното ни име е Горгон — поясни Азадех, — а не Гордън. Обаче директорът на училището в Шато Дор още първия ден ми каза, че е невероятно да имам такова фамилно име, ще ми се присмиват, докато ме уморят, затова трябваше да бъде просто Азадех Гордън. На мен ми беше забавно, а директорът реши, че е по-добре да си бъда просто Азадех Гордън, а не дъщерята на хана.

— Ако съобщението е вярно, ханът не би могъл да се довери на тези кучи синове — наруши мълчанието Ерики.

— Да, Ерики. Но баща ми не се доверява на никого. Абсолютно на никого. Ако баща ми работи на два фронта, както мисли Джони — никой не може да каже какво ще направи. Джони, от кого е това съобщение за него?

— От един агент на ЦРУ, който твърдеше, че мога да имам пълно доверие на баща ти.

— Винаги съм бил уверен, че тези в ЦРУ са луди — произнесе с горчивина Ерики.

— Този не беше — реагира Рос по-остро, отколкото искаше. Видя, че Ерики почервеня, а Азадех престана да се усмихва.

Настъпи още по-тягостна тишина. Лунната светлина в стаята намаля, защото луната се скри зад облак. Мракът увеличаваше неловкостта на положението. Гуенг, който беше чул и наблюдавал всичко, усети нарасналото напрежение и тихо призова боговете да освободят присъстващите от Медуза, езичника-дявол с коса от змии, както му го бяха обрисували мисионерите в неговото първо училище в Непал. В този момент тайнственото му шесто чувство усети приближаващата се опасност, той изсъска предупредително и надзърна през прозореца. По стълбите се качваха двама пазачи с един доберман-пинчер.

Всички се вкамениха. Чуха стъпките на охраната по верандата и душенето на кучето, опънало каишката. Отправиха се към външната врата. Тя пак изскърца. Влязоха в сградата.

Приглушени гласове пред вратата на спалнята и душене на куче. Приближаваха се до вратата на преддверието. Гуенг и Рос се скриха с извадени ножове. Пазачите бавно се придвижиха по коридора, излязоха от сградата и слязоха по стълбите. Азадех страхливо промени позата си.

— Обикновено не идват насам.

— Може да са ни видели, като идвахме — отговори Рос шепнешком. — Я по-добре да си тръгваме. Ако чуете да се стреля, изобщо не ни познавате. Ако утре вечер все още сме на свобода, може ли да дойдем тук, да кажем, веднага след полунощ? Бихме могли да направим някакъв план, нали?

— Да, добре — съгласи се Ерики. — Обаче елате по-рано. Цимтарга ме предупреди, че може да се наложи да излетим преди изгрев-слънце. Елате в единадесет. Най-добре ще е да разработим няколко плана — измъкването ще бъде много трудно.

— Още колко време трябва да работите за тях — преди да ви довършат?

— Не знам. Може би три-четири дни.

— Добре. Ако не се свържем с вас, забравете ни. Окей?

— Господ да те пази, Джони — обади се загрижено Азадех. — Не се доверявай на баща ми, не трябва да му даваш възможност… не трябва да допускаш той или те да те хванат.

Рос се усмихна и стаята грейна дори за Ерики.

— Няма проблеми — желая успех на всички ни.

Рос махна с ръка и отвори вратата. След няколко секунди той и Гуенг изчезнаха също така безшумно, както се бяха появили. Ерики наблюдаваше през прозореца как двамата се спуснаха по стълбите и оцени умението им да използуват прикритието на нощта. Завидя на Рос за небрежната елегантност на маниерите и движенията му.

Азадех беше застанала до него — една глава по-ниска, прегърнала го през кръста, и също гледаше. След малко той я прегърна през раменете. Чакаха да чуят викове и стрелба, но нищо не наруши покоя на нощта. Никъде нищо не помръдваше. Той погледна часовника си. Беше четири часът и двадесет и три минути.

Хвърли поглед към небето, но още нямаше никакви признаци за зазоряване. По изгрев-слънце трябваше да тръгва, но не към северния склон на Сабалан, а към други радарни станции по-нататък на запад. От Цимтарга знаеше, че ЦРУ все още експлоатира някакви станции близо до турската граница, но от днес правителството на Хомейни е заповядало да ги закрият, евакуират и да ги оставят невредими.

— Това никога няма да стане — беше отговорил Ерики. — Никога.

— Може и да е така, може и да не е — беше се изсмял Цимтарга. — Щом получим заповед, трябва да летим заедно с моите „номади“ и бързо да сме на място…

„Майната им! Майната му на Джони Светлите очи, загдето дойде да ни усложни живота. Все пак благодаря на всички богове за предупреждението, което донесе. Какво ли планира Абдула за Азадех? Трябва да му тегля куршума на този стар пръч и всичко ще свърши. Да, ама не мога, заклех се пред Боговете на древността с клетва, която не може да бъде нарушена, да не закачам баща й — така както той самият се закле в единствения си Бог да не ни пречи, макар че ще намери начин да наруши клетвата си. Аз мога ли ла направя същото? Не мога. Клетвата си е клетва. Като онази, която дадох, че ще живея щастливо с нея, знаейки за него — за онзи — нали така беше?“ Причерня му. Беше доволен, че е тъмно.

„Значи КГБ планира да ме отвлече. Ако този план е истински, с мен е свършено. Ами Азадех? Какво, по дяволите, крои за нея Абдула? А ето че се изтърси и този Джони да ни тормози — никога не съм предполагал, че е толкова представителен и хладнокръвен — човек, с когото трябва да внимаваш, я го виж с какъв страшен нож ходи…“

— Лягай си, Ерики — повика го Азадех. — Не ти ли е студено?

Той кимна и легна от своята страна на леглото. Беше много разтревожен. Тя се сгуши в него под големия юрган. Притисна се до него не за да го възбуди, а да покаже, че няма нищо нередно в случилото се и че то не я засяга.

— Не е ли необикновено да го видя отново, Ерики! Джон Рос — на улицата изобщо не бих го познала. Толкова отдавна беше, съвсем го бях забравила… Радвам се, че се ожени за мен, Ерики. — Гласът й беше спокоен и мил. Беше сигурна, че той къса на парченца в ума си нейната отдавна отминала любов. — Чувствам се толкова сигурно с теб — ако не беше ти, щях да умра от страх — говореше тя с вид на човек, който очаква отговор. „Но не очаквам, че ще ми отговориш, скъпи“ — помисли си Азадех със задоволство и въздъхна.

Той я чу и се зачуди какво означава това. Усещаше топлината на тялото й, ненавиждаше яростта, която го беше обзела. „Дали се усмихна на бившия си любовник от съжаление? Или е побесняла от яд заради мен — няма начин да не е забелязала ревността ми. Или и е станало криво, че съм забравил клетвата си, или ме мрази, защото аз мразя този човек? Кълна се, че ще го изтръгна от съзнанието й…“

„О, Джони Светлите очи — мислеше си тя, — какъв екстаз изживях в твоите прегръдки, дори още първия път, за който се твърди, че боли, но не и мен. Просто една слаба болка, която се превърна в пламък, който ме разтопи и ми даде нов живот, по-добър от предишния, толкова по-хубав от миналия! А после се появи Ерики…“

Под юргана стана топло. Ръката й се плъзна по слабините му. Тя усети, че той леко се раздвижи, и прикри усмивката си — толкова лесно беше да го възбуди. Но не беше разумно. Никак не беше разумно, защото знаеше, че тогава той ще я обладае с мисълта за Джони, за да направи напук на Рос, а не от любов към нея — може би дори ще си мисли, че в примирението си тя чувствува вина и се опитва да компенсира вината си. „О, не, скъпи, аз не съм малко глупаво дете, ти си виновният, а не аз. И макар че би бил по-силен от друг път и по-груб, което обикновено увеличава удоволствието ми, сега, харесва ли ти или не, бих ти се съпротивлявала още повече при мисълта за моята предишна любов. Дотогава, скъпи, ако имам късмет, вече може да си си внушил, че не си бил прав да го мразиш и да ревнуваш, и пак ще си моят Ерики. А ако не си? Ще започна пак — има хиляди начини да си излекувам човека.“

— Обичам те, Ерики. — Тя целуна чаршафа, с който бяха покрити гърдите му обърна се на другата страна, опря гръб в него и заспа усмихната.

35

Хеликоптерната база в Ковис: 8,11 сутринта.

Фреди Еър удари юмруците си един в друг.

— Не, за Бога! Нали чу заповедите на Макайвър: ако Старк не се върне преди разсъмване, всички полети се спират. Вече минава осем часът, а него още го няма, така че всички поле…

— Ще изпълнявате моите нареждания! — изкрещя му Есвандиари, мениджърът на „Иран Ойл“, и гласът му отекна из базата на С-Г. — Заповядах ви да доставите нов резервоар за глинеста промивка и тръба съгласно договора с „Гърни“ за сонда „Си…“

— Никакви полети, докато не се върне капитан Старк! — изръмжа Еър. Бяха на линията за излитане близо до три хеликоптера 212, които Есвандиари беше определил за днешните операции, пилотите бяха с пълна екипировка, готови за полет още от изгрев-слънце, а останалите чуждестранни работници и служители наблюдаваха какво става, всеки посвоему уплашен или ядосан. Бяха заобиколени от изсипалите се от един камион Зелени ленти и служители от базата, току-що пристигнали заедно с Есвандиари. Хората на Затаки бяха наклякали до хеликоптерите, но никой не помръдваше, откакто беше започнала свадата, макар че всички внимателно слушаха.

— Спират се всички полети! — повтори Еър.

— Чужденците отказват да изпълняват официалните заповеди на „Иран Ойл“ — свирепо извика Есвандиари на фарси.

Сред тези, които бяха на негова страна, се разнесе гневен ропот, карабините им се насочиха към чужденците, а Есвандиари посочи с пръст Еър.

— Трябва да им дадем да разберат!

Без предупреждение много груби ръце се вкопчиха в Еър и започнаха да го бият. Един от пилотите, Шандор Петрофи, се втурна да ги разтърве, но го блъснаха, той се подхлъзна и го изритаха при останалите, безпомощно застанали под дулата на карабините.

— Спрете! — извика с побледняло лице високият Пол Кели. — Оставете го на мира, ще летим!

— Добре. — Есвандиари нареди на хората си да спрат боя. Изправиха Еър на крака.

— Предстартова подготовка за всички полети! Веднага!

Когато хеликоптерите излетяха, той освободи чужденците от базовия персонал.

— Вече няма да има никакви безредици, насочени срещу ислямската държава. В името на Аллах всичките заповеди на „Иран Ойл“ ще… ще се изпълняват незабавно.

Много доволен от себе си, че е потушил бунта, както беше обещал на коменданта на базата, той се запъти към главния офис, мина по коридора към канцеларията на Старк, където сега той командваше и застана на прозореца, изучавайки района си.

Видя два хеликоптера, които вече бяха доста надалеко, а третият висеше на шест метра над резервоара за глинеста утайка, на стотина метра настрана, и чакаше наземния персонал да закачи на спуснатата от машината кука големия стоманен пръстен, който захващаше дебелите въжета. Пред офиса доктор Нът оказваше първа помощ на Еър. Бяха ги наобиколили останалите чуждестранни работници и служители. „Само ми отвори работа, копелето му с копеле“ — помисли си Есвандиари и погледна с възхищение часовника си. Беше златен „Ролекс“, купен на черния пазар тази сутрин. Отговаряше на повишаването му в длъжност, а парите ги беше получил под формата на пишкеш от един търговец, за да уреди сина му на работа в „Иран Ойл“.

— Нуждаете ли се от нещо, ваше превъзходителство? — попита угоднически Павуд от вратата. — Присъединявам се към поздравленията за вас, за това как добре се справихте с чужденците. От години плачат за един хубав бой, та да си знаят мястото. Бяхте толкова мъдър!

— Така е. Отсега нататък базата ще функционира без проблеми. Ако възникне проблем, този, който носи отговорност, веднага ще си получи заслуженото. Да благодарим на Аллах, че това куче Затаки след час заминава с главорезите си за Абадан.

— Е, поне този полет ще е навреме, ваше превъзходителство.

Двамата се засмяха.

— Така е. Донеси ми чай, Павуд — заповяда Есвандиари. Нарочно не употреби обичайния вежлив тон и забеляза, че угодливостта на подчинения му Павуд се увеличи. Отново се загледа през прозореца. Доктор Нът промиваше една рана над окото на Еър. „Голямо удоволствие беше да видя как Фреди си отнесе боя — помисли си той. — Да, наистина ми напълни душата.“

Духаше мразовит вятър и доктор Нът загърна Еър с един резервен анорак.

— Момче, я по-добре да те заведа в манипулационната.

— Нищо ми няма — отказа Еър, но всичко го болеше. — Не си мисли… не си мисли, че имам сериозни наранявания.

— Говеда — обади се някой. — Фреди, я по-добре да помислим как, по дяволите, да се измъкнем оттук.

— Аз съм на първия външен полет… Нямам намерение да рискувам…

Всички погледнаха нагоре, когато реактивните двигатели на хеликоптера, висящ над резервоара за глинеста утайка, увеличиха оборотите си? Издигането във въздуха на такъв тежък товар беше сложна операция, особено при този вятър, но за професионалист като Шандор това не беше проблем. Куката се закачи от първия опит и в момента, в който наземният персонал пусна резервоара, той увеличи мощността, воят на двигателите се усили, докато машината поемаше тежестта на товара, и хеликоптерът заедно с него се издигна в небето. Охраната на предната седалка до Шандор размаха развълнувано ръка, човекът в кабината също.

— Идеално се справяш, капитане… не се безпокой — се чу в шлемофона на Шандор.

Беше гласът на Вазари от кулата. Шандор преценяваше разстоянието, набираше височина, ръцете и краката му работеха с отлична координация. Пред очите му беше само Есвандиари на прозореца на офиса. Все още беше вбесен от свирепия бой, който въоръжените мъже бяха нанесли на Еър по заповед на този страхливец. В главата му нахлуха спомени за други такива случаи, на които беше свидетел като дете в Будапеща по време на Унгарската революция.

— Позицията ти е добра, HFD, но си малко близо… — Доста близо си, насочи се на юг…

Шандор увеличи мощността, приближавайки се към кулата, която стърчеше над сградата на офиса.

— С товара всичко наред ли е? — попита той. — Усещам го малко не както трябва.

— Всичко изглежда наред, давай спокойно, обаче докато набираш височина, насочи се на юг! Всичко е както трябва… дай на юг, чуваш ли ме?

— Сигурен ли си, за Бога? Машината изглежда тромава като… — Стрелката се изкачи на тридесет метра.

Лицето на Шандор замръзна, ръката му рязко дръпна щурвалния лост надясно. Хеликоптерът моментално се завъртя около оста си, охраната до него изхвърча от седалката, блъсна се във вратата, след това се вкопчи в Шандор, замота се в контролните прибори. Шандор ги коригира, ругаейки военния, все едно че истинската опасност идваше тъкмо от този ужасен човек.

За момента изглеждаше, че нарастващото люлеене ще направи хеликоптера неуправляем — тогава Шандор отхвърли от себе си паникьосаната охрана.

— Тревога — товарът се изхлузва! — извика той, без да слуша Вазари. Погледът му се впери надолу. Беше забравил всичко, освен желанието да отмъсти.

— Товарът се изхлузва!

Ръката му дръпна лоста за аварийно освобождаване на товара и стоманеният резервоар полетя право към покрива на офиса. Стоманата с тегло тон и половина сплеска покрива, разхвърчаха се парчета от мертеци, стени, стъкла, метал и бюра, целият ъглов сектор изчезна, а резервоарът спря с дъното нагоре, подпрян от останките на вътрешната стена.

Цялата база застина ужасена, след това воят на двигателите изпълни небето, защото хеликоптерът, внезапно освободен от товара си, се устреми неуправляем нагоре, килнат на една страна. Шандор машинално се зае с управлението, без да се замисля какво точно прави, дали ще се приземява или не. Беше му ясно само, че е отмъстил на един негодник. До него охраната повръщаше, в слушалките му се чуваше гласът от кулата: „Боже Господи… Боже Господи…“

— Исусе Христе, внимаваййй! — извика някой, когато хеликоптерът се спусна в „свредел“ надолу. Всички се разбягаха, но Шандор имаше бързи рефлекси, спря двигателите и направи почти невъзможно аварийно приземяване. Плазовете се врязаха в снега, покрил тревата, хеликоптерът се плъзна като шейна четиридесет метра, после спря.

Еър нахълта в кабината пръв. Шандор беше бял като сняг, онемял, втренчил невиждащ поглед пред себе си.

— Товарът се изхлузи… — изпелтечи той дрезгаво.

— Да — можа само да изрече Еър. Знаеше, че това е лъжа.

Влязоха и останалите, помогнаха на Шандор да слезе от кабината, защото крайниците му бяха престанали да се подчиняват. Зад него, близо до сградата, Еър видя хора от Зелените ленти бяха зяпнали към разрушението. Павуд и другият чиновник разтреперани се измъкнаха от входната врата, а прозорецът и ъгълът, където беше стоял Есвандиари, бяха купчина развалини. Доктор Нът си проби път през тълпата и се отправи към развалините. Вазари се смъкна по аварийната стълба на кулата, която се беше усукала и едва се крепеше за стената. „Боже мой — помисли си Еър, — Вазари сигурно е видял всичко.“ Коленичи до приятеля си.

— Шандор, добре ли си?

— Не — отвърна с треперещ глас Шандор. — Струва ми се, че откачих. Не можах да спра.

Вазари си пробиваш път сред хората, за да стигне до кабината на хеликоптера, все още объркан от това, което беше видял. Ясно му беше, че пилотът преднамерено не бе изпълнил инструкциите му.

— Ти луд ли си, дявол да те вземе! — избухна той, надвиквайки воя на спиращите двигатели.

— Товарът се изхлузи, дявол да го вземе! Всички видяхме, ти също!

— Ама точно така беше, и двамата го видяхме — отвърна Вазари и панически се заоглежда на всички посоки, търсейки Зелени ленти. Но те не бяха наблизо. Изведнъж той видя, че от едно бунгало към тях се приближава Затаки. Обзе го ужас. Още имаше лоши рани от боя, който му беше хвърлил Затаки: носът му беше разбит, устата го болеше и му липсваха три зъба. Знаеше, че е готов да си признае всичко само за да не отнесе още един бой. Клекна до Шандор и придърпа Еър по-близо.

— Чуйте ме — зашепна той отчаяно, — заклевате ли се в Бога, че ще ми помогнете? Обещавате ли?

— Обещавам, че ще направя каквото мога! — отвърна сърдито Еър и издърпа ръката си. Много го болеше. Изправи се и се озова лице в лице със Затаки. Внезапността на появата му и погледът му го смразиха. Всички останали се бяха отдръпнали.

— Пилоте, ти уби Есвандиари. Защо?

Шандор, седнал на снега, вдигна очи към него.

— Товарът се изхлузи, господин полковник.

Затаки се втренчи в Еър и той веднага си спомни какво му беше разправил доктор Нът за този човек. Собствената му глава също се пръскаше от болки, също и слабините му, болеше го навсякъде.

— Ами, такова, операцията беше трудна, вятърът беше силен. Товарът се измести. Божа работа, ваше превъзходителство…

Вазари се отдръпна една крачка, когато Затаки се обърна към него.

— Вярно е, ваше превъзходителство — машинално изрече той. — Духаше много силен вятър и… — Той изпищя, защото Затаки го прасна с юмрук в стомаха и го залепи за хеликоптера.

— Я ми кажи истината, червей такъв!

— Истината ви казвам — изхленчи Вазари, почти загубил способността си да говори. Догади му се. — Истината! Всичко стана по Божията воля!

Видя, че Затаки отново се кани да го удари с юмрук, и се разхленчи на смесица от фарси и английски:

— Ако ме ударите, ще кажа всичко, което поискате. Не мога да понеса още един бой и съм готов да се закълна в каквото поискате, но товарът се изхлузи, ей Богу, така беше, кълна се в Бога, изхлузи се…

Затаки го изгледа втренчено.

— Ако лъжеш и се кълнеш в Бога, той ще те прати във врящите казани за цяла вечност — заплаши го той. — Заклеваш ли се, че всичко е станало по волята Божия? Че товарът се е изхлузил? Заклеваш ли се, че е станало по Божията воля?

— Да, да, заклевам се!

Вазари трепереше безпомощен в хватката му. Опита се да гледа простодушно. Знаеше, че единственият му шанс да остане жив е Еър, който го беше уверил в това.

— Кълна се в Аллах и Пророка, че беше нещастен случай, Божа работа. Иншаллах…

— Такава е била Божията воля — кимна Затаки, прости му и го освободи.

Вазари се свлече на снега. Още му се гадеше. Останалите благодариха на Бога, идолите, небето или карма, че засега кризата е отминала. Затаки махна към развалините.

— Извадете това, което е останало от Есвандиари.

— Да… да, веднага — отговори Еър.

— Ако капитанът не се върне, вие ще ме откарате с хората ми в Бандар-е Делам — нареди Затаки и си тръгна. Зелените ленти го последваха.

— Боже Господи! — измърмори някой. На всички чак свят им се зави от облекчение. Помогнаха на Шандор и Вазари да се изправят.

— Добре ли си, сержанте? — попита го Еър.

— Не, по дяволите, не съм добре! — изруга Вазари и повърна. Погледна гърбовете на Зелените ленти и Затаки и лицето му се изкриви от омраза.

— Мръсен негодник! Дано се пържи в пъкъла един ден!

Еър го дръпна настрана и му каза тихо:

— Няма да забравя, че съм обещал да ти помогна. Когато Затаки си замине, няма да има от какво да се боиш. Аз държа на думата си.

— Аз също — обади се с отпаднал глас и Шандор. — Благодаря ти, сержанте.

— На мен дължите скапания си живот — изрече младежът и пак повърна. Коленете му трепереха, гърдите го боляха. — Можехте да ме убиете с този проклет резервоар!

— Извинявай — протегна му ръка Шандор. Вазари я погледна, след това вдигна поглед към лицето му.

— С такива като вас ще се ръкувам, когато се измъкна от тази проклета страна — отсече той и си тръгна накуцвайки.

— Фреди! — заръкомаха доктор Нът, който беше при развалините заедно с двама механици. Разместваха срутилите се панели, заобиколени от Зелените ленти.

— Ей, помогнете ни де, хайде!

Всички започнаха да ровят, но никой не искаше да бъде първият, който ще види Есвандиари.

Намериха го свлечен в някаква ниша под едната страна на резервоара. Доктор Нът се промъкна до него и го прегледа.

— Жив е — извика той и стомахът на Шандор се преобърна. Всички бързо се захванаха да доразместят натрошените панели и остатъците от бюрото на Старк, за да измъкнат пострадалия.

— Струва ми се, че е добре — дрезгаво каза доктор Нът. — Занесете го в лазарета — лошо е ударен по главата, но крайниците му са здрави и няма нищо счупено. Някой да намери носилка.

Хората се втурнаха да изпълнят нареждането му, вече отървали се от ужаса. Всички мразеха новоизпечения началник, но се надяваха, че ще се оправи. Шандор влезе в сградата, без да го забележат. Вече толкова се беше успокоил, че му идваше да се разплаче, а на всичко отгоре и му се гадеше.

Когато излезе, го чакаха само Еър и Нът.

— Шандор, я по-добре влез, за да ти хвърля още един поглед за всеки случай — нареди му Нът. — Сдобихме се вече и с отделение за ранени и спешни случаи.

— Сигурен ли си, че Перкото ще се оправи?

— Абсолютно.

Очите на лекаря бяха влажни и бледосини, леко зачервени.

— Шандор, какво стана? — попита той тихо.

— Не знам, докторе. Просто исках да го очистя този негодник и в момента идеалният начин ми изглеждаше да му стоваря резервоара.

— Като знаеше, че това си е чиста проба убийство?

— Докторе, не ти ли се струва, че е по-добре да не се занимаваме с това сега? — неловко се обади Еър.

— Не, не ми се струва — рязко отговори лекарят. — Шандор, ти знаеш, че това е преднамерен опит за убийство, нали?

— Да — отвърна Шандор и го изгледа. — Знам и съжалявам.

— Съжаляваш, че той не е умрял?

— Кълна се в Бога, докторе, благодарен съм, че е жив. Продължавам да смятам, че е подъл и зъл, и всичко останало, което ненавиждам, и не мога да му простя за… за това, че заповяда да набият Фреди, макар че това не е извинение за стореното от мен. Това, което направих, беше щуротия, за която няма прошка, и наистина съм благодарен на Бога, че той е жив.

— Шандор — започна Нът още по-тихо, — по-добре е да не летиш ден-два. Бил си изкаран от релсите — няма за какво да се безпокоиш, момко, след като всичко ти е ясно. Почини си ден-два. Нощес ще те, втресе, но не се безпокой. Ти също, Фреди. Всичко това трябва да си остане между нас тримата, разбира се. Товарът просто се изхлузи. С очите си видях да се изхлузва.

Докторът отметна разпилените от вятъра кичури на плешивото си теме.

— Животът е загадка, голяма загадка, но казано само между нас тримата, днес Бог беше с теб Шандор, ако той наистина съществува.

И си тръгна с много смачкан вид.

Еър го наблюдаваше.

— Докторът е прав. Знаеш ли, имахме голям късмет! Много лесно можехме да се провалим, много лесно…

Чу се вик и те вдигнаха глави. Един от пилотите при портала пак извика и посочи нещо. Сърцата им подскочиха. По пътя откъм града идваше Старк. Беше сам. Доколкото виждаха, изглеждаше невредим, вървеше изправен. Двамата развълнувано му замахаха и той им отговори. Новината като мълния се разнесе из лагера. Еър затича да го посрещне, забравил болките си.

„Май наистина има Господ“ — мислеше си той радостно.

36

Ленгех: 2,15 следобед.

Скрагър правеше слънчеви бани на големия сал, закотвен на стотина метра от брега. Към сала беше завързана малка гумена лодка. Салът беше направен от привързани един до друг празни петролни варели, прихванати с планки. В гумената лодка бяха рибарските принадлежности и портативната радиостанция, а под нея беше окачена клетка от дебела тел, в която имаше десетина риби, уловени от него и Вили Ньорхтрайтер за вечеря. Персийският залив изобилстваше със скариди, испанска скумрия, риба тон, костур и много други видове.

Пилотът Вили плуваше лениво в близките топли плитчини. На брега беше базата им — шест фургона, кубрик, спални помещения за иранския персонал, фургон с радиопредавателна и приемателна антена, хангари за десетина хеликоптера 212 и 206. Зелените ленти се бяха излегнали на сянка. Ед Воси беше до дежурния 206 и правеше наземната му проверка.

— Просто работата е много малко — измърмори Скрагър. Така си беше от месеци насам и той знаеше колко скъпо и катастрофално може да бъде това. Именно липсата на редовни чартърни полети и необходимостта от съвременно оборудване го бяха принудили преди много години да продаде „Шейк Ейвиейшън“ на Андрю Гавалан.

„Не съжалявам — помисли си той. — Анди си го бива, беше честен с мен, все още имам някакъв малък дял в компанията и мога да летя, докато съм във форма. Обаче сега положението на Анди в Иран е ужасно — не му плащат нито за извършената, нито за текущата работа, с изключение на базата тук, а това са стотинки. Вече има четири-пет месеца, откакто банките са затворени и той плаща иранските операции от собствения си джоб. Нещо трябва да се направи. Експлоатацията на Сири не е достатъчна, за да се плати и половината ни работа.“

Преди три дни, когато Скрагър доведе Касиги от завода „Иран-Тода“ близо до Бандар-е Делам, японецът попита дьо Плеси дали може да използува един 206 за полет до Ал Шаргаз или Дубай.

— Трябва ми моментална телефонна и телексна връзка с моята главна кантора в Япония, за да уведомя какво съм се разбрал с вас за цената на незабавната доставка и бъдещите поемания на товари.

Дьо Плеси моментално се съгласи. Скрагър беше решил той да извърши чартърния полет и не съжаляваше за това. Докато беше в Ал Шаргаз, се срещна с Джони Хог и Мануела. Също и с Джени.

Тя го осведоми на четири очи за най-новото развитие на нещата, особено за Локхарт.

— Боже Господи! — възкликна той, шокиран от това колко бързо се разпада дейността им, а революцията им обърква личния живот. — Бедният Том.

— Той трябваше да пристигне от Бандар-е Делам един ден преди моето тръгване, но не дойде, затова все още не знаем какво се е случило в действителност — поне на мен не ми е известно. Скраг, Бог знае кога пак ще можем да си говорим на четири очи, затова има още едно нещо. Мога ли да ти се доверя?

— Гроб съм!

— Струва ми се, че правителството никога няма да може да нормализира положението. Искаше ми се да те попитам: ако все пак то успее, възможно ли е партньорите ни, със или без официалната помощ на властта или „Иран Ойл“ да ни изгонят и да задържат хеликоптерите и оборудването ни?

— Че защо да го правят? Е, вярно е, че им трябват хеликоптери… но, ако поискат, наистина могат… — отговори той и подсвирна, защото тази мисъл никога не му беше минавала през ума по-рано.

— Ай, да му се не види! Ако решат, че не им трябваме, много лесно ще се отърват от нас. Могат да намерят други пилоти — иранци или наемници — та нали ние сме такива? Разбира се, че могат да ни изгонят и да задържат техниката. А ако загубим всичко тук, свършено е със С-Г.

— Дънкан се беше сетил за същото. Бихме ли могли да се измъкнем с хеликоптерите и резервните части, ако те се опитат да ни изгонят?

Той реагира със смях.

— Това ще е много добър удар. Но не може да стане. Ако се опитаме и ни хванат, ще ни съдят. Без одобрението на иранската страна това не може да стане.

— А ако С-Г беше „Шейк Ейвиейшън“?

— Това не променя нещата, Джени.

— И ще им позволиш просто така да ти отмъкнат, това, което си правил цял живот, Скраг? Ти, Скраг Скрагър? Не мога да го повярвам.

— Нито пък аз — реагира веднага той. — Макар че, един Господ знае какво ще направя.

Загледа се в хубавото й лице, видя тревогата в очите й и му беше ясно, че тя не е загрижена само за Макайвър и всичко изградено от него, не само за техния собствен капитал и пенсии, които също като неговите бяха свързани със С-Г, а и за Анди Гавалан и всички останали.

— Какво бих направил ли? — повтори той бавно. — Ами, обемът на резервните части в Иран е почти толкова, колкото е броят на хеликоптерите. Би трябвало да започнем да ги изтегляме, макар че как може да стане това, без да си навлечем подозрението на местните власти, просто не знам. Не можем да измъкнем всичко, но поне ще намалим обема. След това трябва едновременно всички да си тръгнем с всичките хеликоптери — от Техеран, Ковис, Загрос, Бандар-е Делам и оттук. Ще трябва… — той се замисли за секунда. — Ще трябва всички да се насочим насам, към Ал Шаргаз… Обаче виж какво, Джени, на всички ни се пада да летим на различни разстояния, а някои ще трябва да заредят гориво веднъж, може би два пъти, и дори да успеем да се съберем в Ал Шаргаз, пак ще ни задържат заради това, че нямаме съответните разрешения. — Той се опитваше да разбере какво мисли тя. — Значи Анди смята, че партньорите ни ще постъпят така?

— Не, не, не мисли така, поне засега, нито пък Дънкан. Но съществува такава вероятност, а положението в Иран се влошава с всеки изминат ден, затова дойдох тук, за да питам Анди. Такова нещо не е за телекс или писмо.

— Ти си се обадила на Анди по телефона?

— Да, и внимавах какво говоря. Дънкан ме предупреди да съм предпазлива, а Анди реши да се консултира с Лондон и като дойде след два дни, ще прецени какво да планираме.

Тя си сложи очилата.

— Би трябвало да имаме готовност, нали, Скраг?

— Питам се защо си оставила Дънкан? Той ли те изпрати?

— Разбира се. След два дни Анди ще бъде тук.

Скрагър мислеше напрегнато. „Ако се ометем, някой ще пострада. Как ще се измъкна от радарите на Киш, Лаван и Ленгех, които могат да вдигнат във въздуха за броени минути двадесет изтребителя, за да ни хванат преди да сме успели да се доберем до свободно небе, ако излетим без разрешение?“

— Значи Дънкан мисли, че ще ни пипнат?

— Не — отвърна тя. — Аз мисля така.

— В такъв случай, Джени, между нас да си остане, я по-добре да съставим план.

Скрагър си спомни как грейна лицето й и отново си помисли какъв щастливец е Дънкан Макайвър, макар че излезе опак и недопускащ възражение като всеки мъж.

Зяпаше към морето, когато чу воя на 206 и видя как той плавно излетя. „Ед е майстор пилот“ — помисли си Скрагър.

— Ей, Скраг!

— Да, Вили?

— Ти плувай сега, а аз ще наблюдавам. — Вили се изкачи на сала.

— Благодаря ти, приятелю.

Наред с изобилието от обикновена риба имаше и много хищна — акули и скатове, имаше и отровни медузи, но те рядко се срещаха в плитчините. Ако огледаш внимателно, отдалеко ще забележиш сенките им и ще имаш достатъчно време да се покатериш на сала. Скрагър чукна на дърво, както правеше винаги, преди да се гмурне в дълбоката два метра топла вода.

Вили Ньорхтрайтер също беше гол. Беше нисък, набит, четиридесет и осем годишен, кестеняв, имаше повече от пет хиляди летателни часа на хеликоптери, беше служил десет години в армията на Германия и осем в С-Г. Бе работил в Нигерия, Северно море, Уганда и тук. Фуражката му беше на сала и той я сложи заедно със слънчевите си очила, примижа към 206, който се насочваше към Персийския залив, и после се загледа в Скрагър. Слънцето го изсуши за секунди. Радваше се на Ленгех, плуването и жегата.

Беше много различно от родината му. Той бе от Кил в Северна Германия, на Балтийско море, където климатът е суров и почти винаги е студено. Съпругата и трите му деца си заминаха миналата година, защото малките трябваше да ходят на училище, а той предпочете да работи тук два месеца и един да е в Кил, след което да е на разположение някъде в района на Северно море, за да е по-близо до дома си. След отпуската си не смяташе да се връща в Ленгех. Да му се не види и Северното море с лошото време и постоянните опасности, с мизерното помещение за живеене и смазващата досада от двете седмици летене на сондажна платформа на сто и петдесет километра от брега, за да получи една седмица компенсация, през която да е в Кил, и толкова малко пари, че едва да му стигнат да плати ипотеката и училището на децата. А пък му остават съвсем малко за отпуската. Да, но ще си е по-близо до децата и Хилда, до мама и тате, роднината винаги си е роднина. Да, така си е, и ако е рекъл Господ, скоро ще дойде денят, в който всички германци ще се обединят в една страна и майка му ще може свободно да посещава роднините си в Шверин винаги когато иска, и Шверин заедно с всички други градове като него вече няма да бъде окупиран. Дай Боже да доживее този ден!

— Скраг, идва сянка!

Скрагър също я беше забелязал и заплува обратно към сала. Качи се, когато сянката вече бързо се приближаваше. Беше акула.

— Като ще я почна! — изсъска той. — Виж я каква е огромна!

Акулата намали скоростта си и започна спокойно да кръжи около сала, тръбната й перка пореше водата. Беше сивкава и застрашителна, не бързаше за никъде. Двамата безмълвно я гледаха като омагьосани.

— Какво ще кажеш, Вили? — подсмихна се Скрагър. — Страхотна е! Е, не е като онази от „Челюсти“, обаче е най-голямото парче, което някога съм виждал, и мисля, че трябва да я хванем, ей Богу!

Той радостно започна да измъква риболовните принадлежности от малката гумена лодка.

— Ами стръв? Какво предлагаш за примамка?

— Морския костур, големия!

Смеейки се, Вили бръкна в клетката под водата, издърпа мятащата се риба и я надяна на стоманената кука за акули. По ръцете му имаше кръв и той ги изми във водата, като наблюдаваше бъдещата плячка. След това се изправи, прегледа късия метален повод и го завърза грижливо за дебелата найлонова риболовна корда, намотана на макарата на пръта.

— Заповядай, Скраг.

— Не, приятелю. Ти пръв я забеляза!

Вили развълнувано избърса морската вода от челото си с опакото на ръката, кривна юнашки фуражката и погледна акулата, която все още правеше кръгове на двадесетина метра от сала. С изключително внимание той хвърли стръвта на пътя й и леко опъна кордата. Акулата я подмина и продължи да кръжи. И двамата изпсуваха. Вили набра кордата. Морският костур се мяташе в предсмъртен танц и от него излизаше тънка кървава следа. Вили отново направи идеално хвърляне, но напразно.

— Дявол да го вземе — изруга Вили.

Този път остави стръвта, където си беше, и загледа как тя бавно слиза към дъното. Държеше кордата опъната точно толкова, колкото трябва. Акулата наближи, мина над стръвта, като почти я докосна с корема си, и продължи да кръжи.

— Сигурно не е гладна.

— Тези гадини винаги са гладни! Може би знае, че я чакаме, или възнамерява да ни изиграе някой номер. Скраг, я извади една по-малка риба и я хвърли точно при стръвта, когато акулата наближи.

Скрагър избра една скална треска и я хвърли точно където трябваше. Рибата падна във водата на десет метра пред акулата, усети опасността и се стрелна към пясъчното дъно. Акулата не й обърна внимание; нито на морския костур, който беше под носа й, а само врътна опашка и продължи да прави кръгове.

— Остави стръвта на мястото й — каза Скраг. — Тази гадина не може да не я подуши. Вече виждаха жълтите очи на акулата и трите малки рибки-лоцмани, навъртащи се около главата й, тънката линия на голямата й уста под тъпия нос, гладката кожа и силната голяма опашка. Още един кръг. Този път затворен.

— Обзалагам се, че е поне два метра и половина, Вили.

— Тази гад ни наблюдава, Скраг. — Вили беше притеснен. Ентусиазмът му се беше изпарил, вместо него чувстваше празнина в стомаха си.

Скрагър се намръщи. Изпитваше същото усещане. Премести погледа си от очите на акулата към гумената лодка. На нея нямаше никакви сериозни оръжия, само един нож, лек алуминиев харпун за риби с тризъбец и греблата. Въпреки това той придърпа въжето, с което беше вързана лодката, за да я докара по-близо, коленичи и взе ножа и харпуна. „Да имах пушка“ — помисли си той.

Резкият вик на Вили го накара да отскочи, в последния момент забеляза акулата, която летеше към него с пълна скорост. Тя се блъсна в борда на гумената лодка, грозната й глава се показа над водата, челюстите й тракаха, за да го захапе. Блъсна глава във варелите, като повдигна носа на надувната лодка над водата. След това изчезна. Двамата стояха втрещени.

— Боже мой! — извика Вили и посочи с ръка.

Акулата отиваше към стръвта. Видяха как я лапна заедно с куката и отплува, а кордата със свистене се заразмотава от макарата. Вили пое дъх, обра кордата, после хвана с две ръце пръта и рязко го вдигна. Макарата изскърца от бързо размотаващата се корда, но куката вече беше здраво забита в акулата.

— Мръсна гад, едва не ме утрепа — говореше Скрагър с разтуптяно сърце, гледайки опънатата корда. — Не й позволявай да те надхитри.

Вили напъна още повече кордата и започна да се бори с акулата. Влакното беше опънато като струна.

— Внимавай, Вили, сега ще завие и ще се върне.

Но акулата не постъпи така, просто намали скоростта си и започна да се бори с кордата и куката, беше изпаднала в ярост. Водата около нея кипеше, тя ту излизаше, ту се скриваше в нея, обръщаше се и се премяташе. Обаче куката беше забита здраво и кордата беше яка, така че Вили само я поотпускаше, като даваше възможност на рибата да отплува малко настрана, и пак започваше да обира влакното. Минаха няколко минути. Усилието в борбата с такава риба, без да си завързан или на стол и без да можеш да си помагаш с краката, беше огромно. Но Вили удържаше. Внезапно акулата спря да се бори и пак започна да прави кръгове. Този път по-бавно.

— Браво, Вили, хвана я.

— Скраг, ако тръгне бързо към мен, опитай се да опазиш кордата от оплитане, а когато се приближи достатъчно, тресни я с харпуна.

Вили усети болката в гърба и ръцете си, но въодушевен чакаше поредния ход на акулата. И той дойде бързо.

Акулата се превъртя и се насочи към тях. Вили светкавично навъртя макарата, за да обере кордата, в случай че рибата пак се обърне и я скъса, но тя се насочи право под сала. Като по чудо влакното не се оплете и когато акулата излезе от другата страна, за да се втурне в по-дълбоки води, Вили и отпусна кордата и постепенно започна да я обтяга. Рибата още веднъж се опита да се откачи от куката в пристъп на ярост, водата около нея побеля, но Вили пак я удържа. Усещаше обаче, че мускулите му отказват, и разбра, че няма да може да се справи сам.

— Скраг, помогни ми.

— Веднага, приятел.

Двамата хванаха здраво пръта, Вили навиваше макарата, като придърпваше акулата, омаломощаваше я, изтегляше я все по-близо. Рибата забавяше движенията си.

— Вили, тя се умори.

Придърпваха я сантиметър по сантиметър. Акулата беше на тридесетина метра от сала, с глава към него, голямата й опашка бавно се извиваше. За да диша, тя трябваше да се движи напред. Ако спреше — потъваше. Те търпеливо се бореха нея, всичко ги болеше от голямото напрежение. Вече ясно виждаха огромното й тяло, жълтите очи, стиснатите челюсти, рибите-лоцмани. Двадесет и пет метра, двадесет, осемнадесет, седемнадесет…

И ето че акулата се съживи, откъсна се на петдесет метра от тях с невероятна скорост, кордата изсвистя в макарата, след това рибата се завъртя на деветдесет градуса и щеше да се измъкне, но Вили по някакъв начин успя да опъне влакното и да я накара отново да кръжи. Но не можеше да я придърпа по-близо. Приложи всичката си сила върху макарата. Успя да приближи малко при следващия кръг, после още два-три сантиметра. Още малко, и двамата едва не паднаха зад борда, защото кордата се отпусна. — Изтървахме я. Вили… Дишаха запъхтяно, бяха страшно разочаровани. Акулата не се виждаше никъде.

— Проклета корда! — Вили занавива макарата, като псуваше на два езика. Но белята не беше във влакното, а в повода. Жицата беше скъсана до куката.

— Този звяр просто я е прегризал! — гледаше смаяно Скрагър.

— Тя си играеше с нас, Скраг — говореше Вили с отвращение. — Можела е да я разкъса, когато си иска. Показвала ни е среден пръст.

Огледаха водата наоколо, но от акулата нямаше и следа.

Възможно е да се е спотаила на дъното и да изчаква — каза Вили замислено.

— По-вероятно е да е поне на три мили, пощуряла като бясно куче.

— Само е побесняла, Скраг. Тази кука в нея ще и види сметката.

Двамата внимателно оглеждаха морската шир. Акулата не се виждаше. Забелязаха, че гумената лодка се беше наклонила напред и беше наполовина потънала. Скрагър се наведе и внимателно я прегледа, без да изпуска от очи морето и водата под сала.

— Я виж — показа той. — Една от въздушните камери е разпрана. Изглежда, че е работа на звяра, когато е нападал.

Въздухът от лодката бързо излизаше.

— Няма проблеми, ще успеем да стигнем до брега. Хайде.

Вили погледна сала, след това морето.

— Тръгвай ти, Скраг. Аз ще изчакам да дойде дървената лодка с някой, които е с картечница.

— За Бога, качвай се, хайде!

— Скраг — започна Вили умилно… — Обичам те като брат, но няма да помръдна. Тази гад ме изплаши до смърт.

Вили седна в средата на сала и прегърна коленете си.

— Тази мръсна твар се спотайва някъде по дъното. Искаш да тръгваш? Добре, но аз не. В книгите пише, че когато нещата не са сигурни, по-добре е да изчакаш. Заповядай на другата лодка да дойде. Ето ти радиостанцията.

— Аз сам ще я докарам.

Гумената лодка изсъска и едва не се преобърна, когато Скрагър стъпи в нея. Той побърза да се покатери обратно на сала, като че ли някой го гонеше.

— Защо се смееш, дяволите да те вземат?

— Изхвърча, като че ли те е ужилила медуза — продължаваше да се смее Вили. — Скраг, защо не плуваш до брега?

— Гледай си работата — отвърна му Скраг и погледна натам с разтуптяно сърце. Днес брегът му се виждаше много далечен.

— Трябва да си луд, за да го направиш — вече сериозно каза Вили. — Хич не се опитвай.

Скрагър не му обърна внимание. „Знаеш ли какво? — мислеше си той. — Изплашен си до смърт. Гадината не беше голяма, ти й заби куката, а тя ти се измъкна и сега е някъде из залива. Обаче къде точно?“

Потопи внимателно пръстите на крака си във водата. Мярна му се нещо отдолу. Клекна и изтегли клетката. Беше празна. Едната и страна беше цялата отпрана.

— Мамицата й на тази акула!

— Ще повикам лодката. — Вили се протегна към радиостанцията. — Да дойдат с картечница.

— Излишно е, Вили — обади се Скрагър, като демонстрираше смелост. — Я да си направим едно състезание до брега.

— С тази бракма никога! Скраг, за Бога, не… Вили изпадна в ужас, защото Скрагър се хвърли във водата. Видя го да изплува, после се понесе енергично към брега, но се завъртя и се покатери на сала, заливайки се от смях.

— Впрегнах ли те, а? Прав си, синко, лудост е да се плува до брега. Повикай лодката, а аз ще хвана риба за вечеря.

Лодката се появи, на румпела беше един от механиците, а на носа стояха двама от Зелените ленти. На брега се бяха скупчили хора. Бяха на половината път до плажа, когато акулата се появи изневиделица и започна да кръжи. Зелените ленти откриха стрелба, но в суматохата единият падна във водата. Скрагър успя да хване автомата му и го насочи към акулата, която се втурна срещу вцепенилия се мъж, застанал в плитчината. Куршумите се забиха в главата и очите на рибата и макар че беше мъртва, тя продължаваше да се премяна, тракаше с челюсти и пляскаше с опашка в желание да докопа плячката си. Но лишена от обоняние и зрение тя не уцели и се заби в плажа — наполовина във водата, наполовина на пясъка.

— Скраг — обади се Вили, когато способността му да говори се върна, — имаше дяволски късмет. Ако беше плувал, щеше да те пипне. Дяволски късмет извади.

37

Сондаж „Роза“ — Загрос: 3,05 следобед.

Том Локхарт слезе сковано от 206 и се ръкува с Мимо Сера — „човека на компанията“, който сърдечно го приветства. С Локхарт беше експертът на „Шлумбергер“ Джеспер Алмквист, тридесетина годишен, висок млад швед. Той носеше специалната си чанта с необходимите инструменти за низходящ сондаж — останалото му оборудване вече беше тук, на площадката.

— Buon giorno, Джеспер, радвам се да те видя. Чакахме те.

— Окей, господин Сера, веднага се хващам на работа.

Младежът тръгна към сондажа. Той беше регистрирал повечето от сондите в полето.

— Влез за малко вътре, Том — покани го Сера и го поведе през снега към прицепа офис. Вътре беше топло и на тумбестата чугунена печка имаше кафеварка.

— Кафе?

— С удоволствие, грохнал съм. Пътуването от Техеран беше отвратително.

Сера му подаде една чашка.

— Какво става, по дяволите?

— Благодаря ти. Не знам точно. Оставих Жан-Люк в базата, разменихме няколко думи със Скот и след това реших, че е най-добре да доведа веднага Джеспер, а и да дойда да те видя. Още не съм се срещал с Ничак хан. Ще го направя веднага щом се върна, но Скот беше съвсем ясен: Ничак хан го предупредил, че комитетът ни е дал четиридесет и осем часа, за да напуснем. Макай…

— Но защо? Mamma mia, ако напуснете, ще трябва да затворим цялото находище.

— Знам. Кафето си го бива, ей Богу! По-рано Ничак винаги действаше разумно. Чу ли, че този комитет застрелял Назири и изгорил училището?

— Да, това е ужасно. Беше много хубав човек, макар и привърженик на шаха.

— Такива бяхме всички, докато той беше на власт — рече Локхарт, като си мислеше за Шаразад, Яред Бакраван, емир Пакнури и хеликоптера — да, не можеше да забрави хеликоптера и Шаразад. Остави я сама призори, макар че никак не му се искаше. Тя спеше дълбоко. Помисли си дали да я събуди, но нямаше нужда. Загрос си беше негова грижа, а тя изглеждаше толкова изтощена, синината на лицето й още личеше. Остави й бележка: „След два дни се връщам. Ако има нещо, обърни се към Мак или Чарли. Обичам те.“ Погледна отново към Сера.

— Макайвър имаше среща тази сутрин с един голям човек в правителството и ако е късметлия, всичко ще се оправи. Обеща, че ще ни информира веднага щом се върне. Радиото ти работи ли?

Сера сви рамене:

— Старата история: от време на време.

— Ако науча нещо, ще ти го съобщя или довечера, или утре сутринта. Надявам се, че всичко ще се окаже буря в чаша вода. Но ако трябва да се изтегляме, Макайвър ми съобщи, че Ковис ще ни бъде временната база. Оттам е абсолютно невъзможно да ви обслужваме. Ти на какво мнение си?

— Ако окажат насилие върху нас, ще трябва да се евакуираме. Ще трябва да ни превозите до Шираз. Там имаме база на компанията: могат да ни приемат или да ни извозят извън страната, докато ни разрешат да се върнем. Madonna, ще трябва да се заварят единадесет бази на две смени.

— Ние бихме могли да използуваме двата 212, няма защо да се тревожиш.

— Има, Том — отвърна Сера силно обезпокоен. — Не е възможно да се закрият базите и да се извозят хората за четиридесет и осем часа. Изобщо не е възможно.

— Може да не стане необходимо. Да се надяваме, а? — попита Локхарт и стана.

— Ако ще трябва да се евакуираме, повечето екипажи ще се зарадват. Смени не са правени от седмици и на тези тук отдавна им се полага отпуска.

Сера се изправи и надникна през прозореца. Видяха как следобедното слънце проблясва над билото зад сондаж „Белисима“.

— Чу ли каква хубава работа е свършил Скот заедно с Пиетро?

— Да. Младежите сега го наричат Пиетро бомбаджията. Жалко за Марио Джинепа.

— Che sara sara!15. Всичките лекари са stronzo16 — преди месец е бил на медицински преглед. Състоянието му е било отлично. Stronzo! — Италианецът го погледна изпитателно. — Какво има, Том?

— Нищо.

— Как е в Техеран?

— Лошо. Скот съобщил ли ти е нещо, което аз не знам? Някакво основание за заповедта на комитета?

— Не, не ми е казвал.

— Може би ще успея да измъкна нещо от Ничак хан. — Локхарт стисна ръката му и излезе.

Като излетя, той си припомни разказа на Скот пред него, Жан-Люк и Джеспер за случилото се в селото, след като комитетът беше осъдил на смърт Ничак хан.

— Щом изведоха Ничак хан от училищната сграда, аз останах сам, измъкнах се през задното прозорче и крадешком се добрах до гората. След няколко минути чух голяма стрелба и се втурнах към базата възможно най-бързо — признавам си, че бях смъртно уплашен. Доста време ми трябваше, проклетият сняг беше натрупал триметрови преспи на места. Скоро след като пристигнах, се появиха Ничак хан, моллата и част от селяните — Боже мой, така ми олекна! Бях убеден, че той и моллата са убити, и предполагам, че и на тях им олекна не по-малко, защото ме зяпнаха с опулени очи, тъй като мислеха, че и аз съм мъртъв.

— Защо? — беше попитал Том.

— Ничак каза, че преди да си тръгне, комитетът подпалил училището. Предполагали, че още съм там. Спомена също, че наредили всички чужденци да напуснат Загрос. Абсолютно всички — особено ние с нашите хеликоптери, до следващата вечер да ни няма.

Локхарт гледаше към базата, която беше далеко, и към селото преди нея. Слънцето полека се скриваше зад планините. Дневната светлина беше силна, но слънцето вече не топлеше. Точно преди заминаването му с Джеспер за сондаж „Роза“, когато наоколо нямаше никого, Скот беше споделил какво се беше случило в действителност: „Видях всичко, Том. Когато казах, че съм избягал, това не беше истината. На никого не се осмелих да разкажа, но аз наблюдавах през прозореца на училището уплашен до смърт и видях всичко. Стана много бързо. Боже, да беше видял съпругата на нашия приятел Ничак с карабината, същинска тигрица! Толкова хладнокръвна! Рани един от Зелените ленти в корема, остави го да пищи и после… тряс! Доуби го. Обзалагам се, че именно тя застреля първия негодник, водача, много важно кой е. Не бях виждал такава жена, никога не съм предполагал, че може да е такава.“

— А какво стана с Назири?

— Той нямаше никакъв шанс. Хукна да бяга и го застреляха. Сигурен съм, че го застреляха, защото беше свидетел, а не от селото. Това ме накара да размърдам мозъка и краката си, измъкнах се през прозореца, както вече разправих, и когато Ничак пристигна тук, престорих се, че вярвам на разказа му. Обаче, кълна се в Бога, Том, всичките тези комитетски негодници бяха мъртви, преди да напусна селото, ето защо Ничак трябва да е заповядал да изгорят училището.

— Той не би го направил, докато ти си в него. Някой трябва да те е видял, когато си се измъквал.

— Ще съм благодарен на Бога, ако не си прав, защото тогава аз съм жива заплаха за селото — единственият свидетел.

Локхарт приземи хеликоптера и тръгна към селото. Беше сам. Както беше уговорено, Ничак хан и моллата го очакваха в кафенето. Също и много селяни, но нямаше жени. Кафенето беше мястото за социални контакти и срещи. Представляваше колиба с едно помещение, направена от дървени трупи и глинена замазка, мертеците бяха почернели с течение на годините от дима на горящите дърва. Беше застлано с груби черги за сядане.

— Салаам, каландар, мир да има в дома ти. — Локхарт употреби официалната титла, за да покаже, че Ничак хан властвува и над базата.

— Спокойствие й радост и за теб, каландар на летците — отговори учтиво Ничак хан.

Локхарт усети предизвикателството и не откри в очите му предишното дружелюбно отношение.

— Заповядай, разполагай се удобно. Пътуването ти беше ли ползотворно?

— Господ ще каже. Липсваха ми домът и приятелите в Загрос. Вас Господ ви е благословил, каландар.

Локхарт седна на неудобната черга и започна да разменя нескончаеми любезности с Ничак хан, като изчакваше той да му даде възможност да премине към конкретния въпрос. В стаята беше задушно, миришеше на развалено, във въздуха се носеше воня на човешки тела, кози и овци. Останалите внимателно наблюдаваха.

— Какво те води в нашето село, твое превъзходителство? — попита Ничак хан и сред плътно насядалите хора премина тръпка на очакване.

— Бях изненадан да узная, че в селото са идвали непознати и са имали наглостта да посегнат на теб.

— Такава е била волята Божия — отвърна Ничак и очите му леко се присвиха. — Непознатите идваха в нашето село, но си отидоха, като го оставиха така, както то винаги е било. С вашата база обаче не е така.

— Но защо, каландар? Ние винаги сме се грижили за доброто на селото и сме взимали на работа много вашите хора…

— Не е моя работа да задавам въпроси на нашето правителство или на тези комитети на нашето правителство, или на властелина на нашия народ, самия аятолах. Младият летец е видял и чул, повече няма какво да се допълни.

Локхарт предугади клопката.

— Младият летец е чул и видял само това, което се е случило в училищната сграда, каландар. Аз моля на нас, като на стари и добри гости… — той внимателно си подбираше думите, — да ни се даде време, за да потърсим промяна в едно управление, което, изглежда, е насочено срещу интересите на Загрос.

— Планината Загрос се простира на хиляди километри, преминава през земите на кашкаите и бахтиярите и през територията на стотици други племена. Яздек си е Яздек — изсъска Ничак и цитира Омар Хаям: „Остави тялото си на съдбата и приеми болката, защото това, което ти е писано, не може да бъде отменено.“

— Вярно е, но не беше ли Омар Хаям написал също: „Не приписвай доброто и злото в човешкото сърце, радостта и скръбта, които са наша орисия и съдба, на небесното колело, защото в светлината на разума колелото е хиляда пъти по-безпомощно от теб.“

Сред селяните се разнесе шепот. Старият молла кимна доволен, но не каза нищо. Очите на Ничак хан се усмихваха, но не и устата му и Локхарт разбра, че срещата ще потръгне. Благослови Шаразад, която му беше отворила ушите и очите за „Рубаята“, чието благозвучие на фарси беше ненадминато.

Всички чакаха. Ничак хан почеса брадата си, бръкна в джоба си и напипа пакет цигари. Локхарт с престорено равнодушие извади подаръка, позлатена запалка „Дънхил“, която беше купил от Ефър Джордан за случая: „Ефър, да знаеш, че ще те убия, ако не запали от първия път!“ Той я щракна и пламъчето блесна. Отдъхна си с облекчение. Със спокойна ръка поднесе огънчето на стареца.

Ничак хан се поколеба, но припали цигарата си и смукна дълбоко.

— Благодаря.

Очите му се присвиха, когато Локхарт остави запалката на килимчето пред него.

— Надявам се, че ще приемеш този подарък от всички нас в базата в знак на благодарност за това, че ни управляваш и закриляш. Та нима не беше ти този, който разби портата и завзе базата в името на народа? Та нима не спечели надбягването с шейнички, като победи и най-добрите ни състезатели благодарение на силата и куража си?

В помещението пак се понесе шепот, всички с интерес следяха развоя на турнира и всички съзнаваха, че неверникът говори само истини. В настъпилата тишина напрежението се увеличи и тогава ханът се протегна и взе запалката, за да я разгледа отблизо. Щракна капачката с наядения си палец, както беше виждал да правят хората в базата. Пламъчето лумна сякаш от само себе си и всички бяха доволни не по-малко от него от качеството на подаръка.

— От какви напътствия се нуждае негово превъзходителство?

— Нищо конкретно всъщност, господин каландар — отговори Локхарт лицемерно, по персийските правила.

— Но има нещо, което ще накара негово превъзходителство да се почувствува по-добре, нали? — попита старецът и смачка цигарата в земята.

След дълги разтакавания Локхарт най-сетне се осмели да изплюе камъчето.

— Ами, понеже ваше превъзходителство прояви великодушие да се заинтересува, ние ще сме ви много признателни, ако ходатайствате за нас пред комитета да ни отпусне малко повече време. Ваше превъзходителство, вие, който познавате тези планини като чинията, от която се храните, знаете, че не можем да се подчиним на заповедите на непознати, които явно не знаят, че не сме в състояние да изведем персонала от сондажите, нито да го охраняваме, а те са собственост на Загрос и на великолепния Яздек, сиреч на кашкаите. Нито ни е възможно да изтеглим до утре вечер машините и резервните части.

— Вярно е, непознатите не са осведомени как стоят нещата — потвърди Ничак хан. „Да — помисли си той, — те нищо не знаят и тези кучи синове, които се опитаха да наложат мръсните си похвати, бяха бързо наказани от Бога.“ — Може би комитетът ще се съгласи да ви отпусне още един ден.

— О, това е повече, отколкото се осмелявам да моля. Обаче за теб, каландар, това едва ли е достатъчно, за да им покажеш колко малко знаят за твоя Загрос. Изглежда, трябва да получат един урок. Би трябвала да им се каже, че ни трябват най-малко две седмици. Та в края на краищата ти си каландарът на Яздек и всичките единадесет сондажи и целият Загрос познава Ничак хан.

Старецът се почувствува много горд, също и селяните, приятно смаяни от логиката на неверника. Ничак хан извади цигарите и запалката си. Тя запали от първото щракване.

— Две седмици, добре — съгласи се той и всички бяха доволни, включително Локхарт. След това добави, за да си даде време да прецени дали две седмици не са много.

— Ще изпратя човек да помоли за две седмици.

Локхарт се изправи и изсипа цял куп благодарности на хана. Две седмици даваха добра възможност на Макайвър. Излезе навън и въздухът му се видя приятен като вино. Вдъхна дълбоко с благодарност, доволен от начина, по който се бе справил с деликатните преговори.

— Салаам, Ничак хан, да цари мир в дома ти.

— И в твоя.

Оттатък мегдана беше джамията, а до нея изгореното училище. На обратната й страна беше пристроена двуетажната къща на Ничак хан. На вратата й стояха жена му с две от децата му и няколко други селянки, всичките облечени в пъстри дрехи.

— Защо беше изгорено училището, каландар?

— Чух един от комитета да казва: „Ето така трябва да бъде унищожено всичко чуждоземно. Така ще бъде унищожена и базата с всичко в нея. Тук не ни трябват чужденци.“

На Локхарт му докривя. „Да, повечето от вас, ако не всички, мислят така. И въпреки това много са хората като нас, който се опитват да станат част от Иран, да говорят вашия език, искат да бъдат приети от вас, но това никога няма да стане. Защо тогава сме тук, защо се опитваме да постигнем нещо? Може би поради същата причина, която е накарала Александър Велики да се задържи по тези места. Той, придворните му и десетки хиляди негови войници са се оженили за иранки, защото тук витае тайнствената магия на Иран, която изцяло те поглъща и завладява, както стана и с мен.“

Съпругата на Ничак хан каза нещо и жените около нея избухнаха в смях.

— Добре е, когато съпругите са щастливи, нали? Та те са Божият подарък за мъжете, не е ли така? — позасмя се ханът игриво.

Локхарт кимна и си помисли колко голям късметлия е Ничак с такъв дар Божи като неговата съпруга, какъвто беше и Шаразад за него. Като се сети за нея, още веднъж го завладя ужасът от миналата нощ за това, че за малко можеше да я загуби, за лудостта и нещастието, които я бяха споходили, за боя и раните, които й нанесе, а той искаше само тя да бъде щастлива в този живот — и след него, ако има такъв.

— А и аз имам голям късмет с такъв отличен стрелец като нея, не е ли така?

— Да — изтърва Локхарт. Нещо го жегна в стомаха и той вътрешно се наруга, че вниманието за миг му бе изневерило. Видя, че ханът го гледа изпитателно, и побърза да добави:

— Стрелец? Съпругата ти била отличен стрелец? Моля да ме извиниш, твое превъзходителство, не те чух добре. Искаш да кажеш — с карабина?

Старецът замълча, изучавайки го, след това кимна замислено. Локхарт издържа погледа му и се обърна към площада. Чудеше се дали това не е нарочно поставена клопка.

— Чувал съм, че много кашкайки стрелят добре. Изглежда, че Господ те е благословил в много отношения, каландар.

Ничак хан помълча, после продължи:

— Утре ще ви обадя колко време ви е отпуснал комитетът. Остани си със здраве.

На връщане към базата Локхарт се запита: „В клопка ли попаднах? Ако забележката му беше неволна и се дължеше на това, че просто се гордее с жена си, тогава вероятно и ние, и Скот сме в безопасност. При всички случаи имаме време — да, може би имаме, но вероятно не и Скот.“

Слънцето се беше скрило и температурата отново падна под нулата. Студът помогна да му се прояснят мислите, но не премахна напрегнатостта му, нито умората.

„Седмица-две или няколко дни, нямаме кой знае колко време“ — мислеше си той. В Техеран Макайвър му беше казал, че е извадил разрешения за извеждане от страната на три 212, които трябва да заминат за Ал Шаргаз за ремонт: „Том, ще изпратя един от твоите, един оттук и един от Ковис, после ще ги прехвърля в Нигерия, но, за Бога, не разправяй за това. Ето ти документите за напускане с дата идната сряда и мисля, че самият ти трябва да отлетиш, докато все още имаш възможност. Заминавай и стой в Ал Шаргаз — там има много пилоти, които могат да закарат машините по-нататък.“

Излезе от гората и видя базата. Скот и Жан-Люк го чакаха при един хеликоптер 212.

„Ще изпратя Скот извън страната каквото и да се случи помисли си Локхарт и това решение понамали загрижеността му. — А главният въпрос е да започваме ли евакуацията, или не? За да взема решение, трябва да преценя доколко мога да се доверя на Ничак хан. Май не кой знае колко много.“

38

В щаба на „Вътрешно разузнаване“: 6,42 вечерта.

Бяха изминали само двадесет и три часа от залавянето на Ракоци, но съпротивата му беше напълно сломена и той беше на третото ниво — бръщолевенето му разкриваше истината. Първите две нива са версии за прикриване на верните сведения и те се отрепетират многократно от всички професионални разузнавачи и агенти, докато залегнат дълбоко в подсъзнанието им с надеждата, че тези полуистински варианти ще заблудят евентуалните инквизитори да престанат да задълбават по-дълбоко в паметта на жертвата или да ги накарат да повярват, че вече са се докопали до действителните сведения. Но Ракоци имаше злата участ да попадне на експерти във воденето на разпити, които имаха силното желание да задълбаят още по-навътре в съзнанието му. Техният проблем беше как да не го убият с мъченията, преди да са получили каквото им трябва, а неговият — как да умре по-бързо.

Когато го хванаха вчера вечерта, той веднага се опита да захапе яката си, където беше зашита ампулата с отровата. Имаше добре отработен рефлекс за това, но агентите го превариха, дръпнаха му главата назад и го упоиха с хлороформ, след това внимателно го съблякоха, провериха дали няма скрита отрова в някой изкуствен зъб или в ануса му.

Той беше очаквал да го бият и да му приложат психотропни медикаменти.

— Ако ти ги приложат, капитан Мжитрик, с теб е свършено — бяха го предупредили неговите учители. — Не ти остава нищо друго, освен да се опиташ да се самоубиеш, преди да започнеш да издаваш тайни? По-добре е да умреш, преди да те сломят. Не забравяй, че ние ще отмъстим за теб. Дори и след петдесет години ще пипнем тези, които са те предали.

Но той не беше очаквал това, до което мъчителите му много бързо го доведоха, да е толкова непоносимо, нито пък невероятните средства, които прилагаха. Вкараха електроди в цялото му тяло, на ушите, носа, стомаха, ректума, тестисите и очните ябълки, прилагаха му инжекции с опиати, за да заспи, после да се събуди, на всеки десет минути. Той изпадна в дезориентация, не знаеше къде е горе, къде е долу.

— За Бога, Хашеми — обади се Робърт Армстронг, на когото му се гадеше още от самото начало. — Защо не му приложите направо медикаментите за извличане на сведенията, които ви интересуват? Цялата тази гадост е излишна.

Полковник Хашеми Фазир сви рамене.

— За душата е полезна малко жестокост. Аллах е свидетел, че си запознат с това, което КГБ е правил с наши граждани, които дори не са били шпиони.

— Това не е извинение.

— Трябва бързо да извлечем информацията от него, за Бога. Трябва бързо да стигнем третото ниво, за което ти винаги си врънкал. Нямам време за сложната ти етика, Робърт. Ако не ти се гледа, върви си.

Но Армстронг остана. Запуши ушите си, за да не чува писъците, и проклинаше бруталността на колегите си. „В наши дни това вече не бива да се прави“ — мислеше си той. Знаеше, че ако той беше жертвата, отдавна да е издъхнал.

Наблюдаваше двамата мъже през огледалото с еднопосочна пропускливост на образа, докато те обработваха Ракоци в малката, добре оборудвана камера, и изпитваше странна жалост към него — в края на краищата Ракоци беше професионалист като него, един смел мъж, който им беше оказал изключителна съпротива.

Писъците рязко секнаха и Ракоци пак изпадна в безсъзнание. Хашеми се обади по микрофона, който беше свързан със слушалките на мъжа долу:

— Умря ли? Нали ви казах да внимавате, кучи синове!

Единият от мъчителите беше лекар. Шлемофонът на главата му го изолираше от всякакви звуци и имаше връзка само с инквизиторите. Той раздразнено повдигна клепачите на Ракоци, надникна в очите му, после го преслуша със стетоскопа си.

— Жив е, господин полковник. Има още доста време, докато свърши.

— Оставете го пет минути, след това го събудете. И не го убивайте, докато не кажа.

Хашеми сърдито изключи микрофона и наруга доктора.

— Не искам да умре, преди да сме измъкнали всичко от него. — Той погледна Армстронг с блеснали очи. — Това е най-добрата ни плячка досега, знаеш ли? Боже Господи, Робърт, този е златна мина.

Ракоци отдавна беше избръщолевил двете си прикриващи версии, след това истинското си име, номера си в КГБ, къде е получил образование, родното си място и дата, това, че е женен, къде е живял, началниците си в Тбилиси, участието им в политическия живот на Иран, Туде, муджахидините, как и къде са оказвали подкрепа на движението за независимост на кюрдите, свръзките си…

— Кой е главният резидент за Азербайджан на КГБ?

— Аз… недейте, моля ви… моля, спретеее! Абдула хан от Табриз… той е най-важният и той… трябва да стане президент, когато Азер… Азербайджан стане… независим, но сега той е твърде силен и независим… затова е Раздел 16а…

— Не ни казваш истината — я му дайте да разбере!

— О, аз съмазсъмазсъммоляяяяя…

Свестиха го и той продължи да бръщолеви за Ибрахим Киаби, за баща му, за моллата Ковиси, кои са студентските ръководители на Туде, разправи за собствената си съпруга, за баща си, къде живее в Тбилиси, за дядо си, който служил в царската тайна полиция, преди да стане един от основателите на ЧЕКА, след това на ОГПУ, НКВД и накрая на КГБ, създадено през 1954 година от Хрушчов след разстрела на Берия заради шпионаж в полза на Запада.

— Ти вярваш ли, че Берия е бил наш шпионин, Мжитрик?

— Да… да… бил е, в КГБ имат доказателства, о, да… моля, спретеее… моля спретеее, всичко ще ви кажа…

— Какви доказателства могат да имат за тази лъжа?

— Да, лъжа е, но ние трябва да вярваме, че е така… ние трябва… моля спрете, моля ви…

— Престанете да го мъчите, дяволи такива — включи се гласът на Армстронг. — Няма смисъл да го измъчвате, когато казва истината — колко пъти трябва да ви го повтарям! Докато говори верни неща, оставяйте го на мира. Дайте му чаша вода. Я сега, Мжитрик, ни разправи всичко, което знаеш за Григорий Суслов.

— Той е… шпионин, струва ми се.

— Не ни казваш истината! — изрева, Хашеми. — Я му дайте да разбере!

— Не… не… моля спретеееегосподимоля спретее той е той е Пьотър Олег Мжитрик, моят баща, моят баща… Суслов му е… псевдонимът за Далечния изток с база Влад… Владивосток и… и има още един — Броднин… и той живее в Тбилиси и е комисар и старши съветник по иранските въпроси и е шеф на Абдула х…

— Пак лъжеш. Как би могъл да знаеш такива тайни? Я му…

— Моля, не, кълна сеее, не лъжа, прочетох… секретното му досие и оттам знам истината… Броднин беше предишният и после той… Аллах да ми е на помощ… — Той отново припадна. Пак го свестиха.

— Как се свързва Абдула хан с шефа си?

— Той… моят… те се срещат, когато… понякога… в дачата, понякога в Табриз…

— Къде в Табриз?

— В… двореца на хана…

— Как се уговарят за срещата?

— Чрез код… кодиран телекс от Техеран… от щаба…

— Какъв е кодът?

— … Г–16… Г–16…

— Какъв е псевдонимът на Абдула хан?

— Иванович.

— А на шефа му? — попита Армстронг внимателно, за да не предизвика безпомощния нещастник, като му припомни, че е предал баща си.

— Али… Али Хой…

— Кои бяха свръзките на Броднин?

— Не мога… не мога… да си спомня…

— Помогнете му да си спомни!

— Молявимоляви, о, Господи, Господиии, почакайте, нека да помисля, не мога да си спомня, те бяха, те бяха… Чакайте, той ми каза… единият беше… чакайте, да, Грей, Грей… а другият беше… нещо… Брод… струва ми се, че беше Джулиан Брод…

— Кой още? — попита Армстронг. — Третият?

— Не мога… да си спомня, не, почакайте… да помисля… имаше, имаше още един… той ми беш казал… за четирима… единият беше… Тед… Евър… Евър… Евърли и още един… беше Питър… не… Пърси, Пърси Смедли, да, Смедли Тейлър или Смидли…

Лицето на Армстронг побледня.

— … само това ми каза…

— Разправи ни всичко, което знаеш за Роджър Крос!

Не последва никакъв отговор.

Виждаха през огледалото как мъжът се гърчи на операционната маса, как се напъва под кабелите от новата доза болка, стоновете му се смесваха с думите.

— Той… спретеее… той беше шеф, не, заместник-шеф на М–16 и най-големият английски таен агент… в продължение на повече от двадесет години… и Броднин… Брод, баща ми откри, че е двоен агент… троен агент и даде заповед по Раздел 16а… Крос ни беше мамил в продължение на много години, мамил, мамил, мамил…

— Кой подшушна на Броднин за Крос?

— Незнамкълнасенезнам… не мога да знам всичко, само това, което беше в досието му и което той ми беше казал…

— Кой е шефът на Роджър Крос?

— Незнамнезнам, кълна се, че не знам, откъде бих могъл да знам. Известно ми е това, което пише в досието на баща ми… повярвайте ми.

— Разкажи ми всичко, което е в досието — нареди Хашеми, който сега беше не по-малко заинтересуван от Армстронг.

Слушаха и отсяваха думите от писъците. От време на време от устата на Ракоци излизаше почти неразбираема смесица на руски и фарси, той продължаваше да изсипва още имена и адреси, псевдоними и чинове в отговор на техните въпроси. Паметта му се отваряше от новите нива на болка, докато той се изтощи и започна да се обърква, така че думите му вече бяха без стойност. И тогава в ломотенето му се дочу:

— … Па… Пах… муд… Пах… муди…

— Какво за Пахмуди? — попита рязко Хашеми.

— Аз… той е… помогнете ми…

— Какво знаеш за Пахмуди? Съветски агент ли е?

В отговор се чу само бръщолевене и стонове.

— Хашеми, по-добре да го оставиш да почине. Паметта му е твърде добра, за да я загубим. И утре можем да научим какво означава Пахмуди и да прегледаме целия материал — предложи Армстронг, който беше не по-малко изтощен и тайно ликуваше от това, което беше научил от Ракоци. — Предлагам да спи пет часа, после ще продължим.

Двамата в камерата чакаха инструкции. Лекарят погледна часовника си. Вече шест часа без прекъсване се занимаваше с този случай, беше му се схванал кръстът и го болеше главата. Обаче беше от старите специалисти в САВАК и беше много доволен, че е извел Ракоци на нивото на признанията без медикаменти. „Ах ти, мръсен неверник, метнал си се на проклетия си баща!“ — мислеше си той с отвращение.

— Оставете го да поспи четири часа и след това продължаваме — чу се по високоговорителя.

— Да, господин полковник.

Лекарят надникна под клепачите на Ракоци и след това отчетливо каза на асистента си, който беше глухоням, но четеше по устните:

— Остави го тук — това ще спести време. Като се върнем, ще му направя инжекция за събуждане.

Помощникът му кимна, вратата се отвори откъм външната страна и двамата излязоха.

Стаята зад огледалото беше силно опушена, въздухът беше сух.

— Ами Пахмуди?

— Трябва да е свързан с Мжитрик, Пьотър Олег Мжитрик — каза Армстронг. Пресяваше с изумление цялата информация от Ракоци.

Хашеми откъсна очи от лежащия на операционната маса Ракоци и изключи касетофона, след което натисна бутона за пренавиване на лентата. В едно полуотворено чекмедже имаше още седем касети.

— Мога ли да получа презаписи? — опита Армстронг.

— Защо не? — отвърна Хашеми. Очите му бяха зачервени, квадратното лице — брадясало, макар че се беше бръснал само преди няколко часа.

— Какво толкова важно има в псевдонима „Броднин“ на Пьотър Олег, в имената също — Грей, Джулиан Брод, Тед Евър, Пърси Смедли или Смидли Тейлър?

Армстронг се изправи, за да разкърши рамене, а също и за да има малко време да помисли.

— Броднин беше съветски бизнесмен, човек на КГБ и двоен агент. Наш. Никога не сме подозирали, че ни праща за зелен хайвер. А Джулиан Брод означава Джулиан Бродхърст. За нас той винаги е бил с абсолютно безупречна репутация. Той е водеща фигура в дружеството „Фейбиън“, високоуважаван член на лейбъристката партия, човек, който се включва или излиза от правителството по своя собствена прищявка, съветник и доверено лице на редица министър-председатели и — добави той с отвращение — патриот.

— Значи пипнахте го сега! Предател. Ами вържете го на операционната маса, издойте го докрай и го хвърлете в Темза. А Грей?

— Лорд Грей, агитатор на левичарите, бивш профсъюзен деец, фанатизиран ръководител на антикитайското и антихонконгското лоби, предпазлив антикомунист, преди няколко години изпратен в Палатата на лордовете, за да направи още бели. Преди няколко години го проучвахме, но се оказа чист като изворна вода — интересуваше се само от политика.

„Боже Господи, ако и двамата са шпиони и предатели, а ние бихме могли да го докажем, това ще разкъса Лейбъристката партия — мислеше си Армстронг, — да не говорим за това как ще се взривят торите, като научат за Пърси. Обаче как да го докажеш и да останеш жив?“

— Досега не сме имали никакви улики против него.

— Но вече и той ви е в ръцете! Предател. Обърнете му гьона и го застреляйте. А този Тед Евър?

— Евърли, златното момче на БКТ17 подготвяше се за висок пост в правителството. Безупречен центрист в политиката. Далече от всякакви комунисти и други подобни.

— И той е сега в ръцете ви. Раздрусайте го яко. А Смедли или Смидли-Тейлър?

Робърт Армстронг му предложи цигарите си. Пърси Смедли-Тейлър: поземлена аристокрация, богат, Тринити колеж — аполитична независима личност, която успява да укрие възгледите си от пресата, когато тя го притисне до стената, много известен балетен критик, издател на научни списания, притежаващ безукорни, недосегаеми контакти с най-висшите и деликатни стожери на властта в Англия. „Исусе Христе, ако и той е съветски агент… Не е възможно! Абе я не ставай глупак, толкова години си в тайните служби и знаеш такива неща, че никой не би се учудил!“

— Засега е чист, но ще го проверя, Хашеми — отговори той. Не му се искаше да споделя информацията си, преди да премисли какво трябва да направи.

Пренавиването на лентата свърши и касетата щракна. Хашеми я извади, сложи я под останалите в долното чекмедже и внимателно го заключи.

— Ами тогава се занимайте с тях по нашия маниер: изпращате на тях и мръсните им надути приятели по един емисар от ваша страна. Много бързо ще ти натрупат сума подкупи, за да компенсираш загубената си пенсия — изсмя се безрадостно Хашеми и постави нова касета в апарата. — Обаче недей да ходиш лично, защото ще свършиш с нож в гърба в някоя тъмна улица или ще хвърлиш топа от отрова в бирата ти — тези надути копелета действат по един и същ начин.

Беше много изморен, но вълнението от богатата информация, изсмукана от Ракоци, пъдеше съня му.

— Та ние получихме от него достатъчно, за да взривим Туде, да поставим под контрол кюрдите, да спрем въстанието в Азербайджан, да направим Техеран безопасен, а също и Ковис, и да консолидираме властта на Хомейни — проговори той повече на себе си.

— Това ли ви трябва? Ами Абрим Пахмуди?

Лицето на Хашеми потъмня.

— Аллах да ми е на помощ, за да се справя с него както подобава! Ракоци ми даде златно ключе, което може би ще послужи и за него. — Той погледна Армстронг. — И вашето е златно, нали? Този Суслов — Пьотър Олег, той е убил великия Роджър Крос? Нали?

— Да, така е. А вие сега вече знаете кой е най-важният ви враг.

— Какво представлява за вас този Мжитрик-Суслов?

— Сблъсках се с него преди много години в Хонконг — започна Армстронг и отпи от изстиналото кафе. — Той може да ни предостави, както и на вас, още по-ценна информация, отколкото сина му. Би могъл да засече Абрим Пахмуди и ако това стане, Бог знае още кого — а защо не и самия Революционен комитет? Много бих дал, за да разпитам Суслов. Как можем да осъществим това?

Хашеми се откъсна от размишленията си за Пахмуди и се върна на опасността лично за себе си и семейството си.

— В замяна ще ми уредиш британски паспорт, безопасно излизане от страната и добра пенсия, ако ми потрябва. Става ли?

Армстронг протегна ръка.

— Дадено.

Стиснаха си ръцете. Никой от тях не придаваше значение на жеста, защото той беше само знак на вежливост. Знаеха, че ще изпълнят обещанията си, ако могат да ги осъществят, но само дотолкова, доколкото биха спечелили от това.

— Ако го пипнем, Робърт, аз ще водя разпита и искам да съм първият, който ще задава въпросите.

— Разбира се, ти си шефът — отвърна Армстронг и се помъчи да скрие вълнението в погледа си. — Можете ли да го хванете?

— Може би ще успея да убедя Абдула хан да уреди среща с него отсам границата. Ракоци ни даде достатъчно сведения за него, така че бих могъл да го притисна до стената, макар че трябва да внимавам. Ханът е един от нашите най-добри агенти!

— Пробутай информацията за Раздел 16а. Обзалагам се, че не знае, че са го предали.

Хашеми кимна.

— Ако пипна Пьотър Олег на наша територия, няма смисъл да го довеждам тук. Можем да го издоим в едно наше място в Табриз.

— Не знаех, че имате такова.

— Много неща не знаеш за Иран, Робърт — отговори Хашеми и смачка цигарата си.

„С колко ли време разполагам?“ питаше се той уплашено. Изобщо не можеше да свикне с ролята на преследван, а не на преследвач, какъвто обикновено беше.

— Размислих и реших, че искам да ми дадеш паспорта утре.

— Кога ще успееш да „убедиш“ Абдула хан?

— Трябва да сме много предпазливи — този негодник е всесилен в Азербайджан.

И двамата погледнаха към Ракоци, който за момент се размърда, изстена и отново се потопи в кошмарите си.

— Много ще трябва да внимаваме.

— Кога ще стане?

— Утре. Веднага щом свършим с Ракоци, ще направим посещение на Абдула. От теб самолет или хеликоптер. Нали си много близък с „Иран Хеликоптърс“?

— Ама ти май всичко знаеш, а?

— Само което се отнася за Техеран, исляма и Иран.

Хашеми се чудеше какво ще правят Макайвър и другите чужденци, участващи в нефтодобива, ако разберат, че заместник-министър Али Киа, който отскоро бе в директорския съвет, преди няколко дни бе препоръчал незабавна национализация на всички чуждестранни компании за производство на петрол, самолети с иранска регистрация и авиокомпании, както и експулсирането на всички чужди пилоти и персонал.

— А как възнамерявате да разработвате нефтените находища, господин министър? — беше го попитал той, когато му съобщиха новината.

— Не ни трябват чужденци. Нашите родни пилоти ще разработват находищата. Нима нямаме стотици пилоти, които биха искали да докажат лоялността си? Предполагаме, че имате тайни досиета за всички чуждестранни пилоти, служители и така нататък. Комитетът иска да ги получи.

— Струва ми се, че не разполагаме с нищо, ваше превъзходителство. Тези досиета бяха дело на САВАК — отговори Хашеми хладнокръвно. — Предполагам, че ви е известно, че тези ужасни хора водят обширно досие и за вас?

— Какво досие? САВАК? Изглежда, имате грешка…

— Възможно е. Аз никога не съм го виждал, ваше превъзходителство, но ми казаха, че има такова. Информираха ме, че се води от двадесет години. Сигурно е пълно само с лъжи и нищо друго…

Тръгна си от силно разтреперания министър Киа с обещанието, че ще се опита тайно да измъкне досието и да му го предаде. Смя се през целия път до щаба на Вътрешно разузнаване. Досието на Али Киа, от което той имаше копие, действително започваше отпреди двадесет години и съдържаше неоспорими доказателства за всякакви нечисти сделки, подкупи, гласуване и информация в полза на шаха, наред с изключително сполучливи снимки на сексуални изпълнения, които биха накарали консервативните фундаменталисти да изпаднат в ярост.

— Защо се смееш? — попита го Армстронг.

— На живота, Робърт. Само допреди две седмици на мое разположение бяха всички военновъздушни сили, а сега трябва да моля теб за чартърен полет. Ти свърши това, а аз ще извадя разрешението за излитане — усмихна се той. — Ще ми дадеш британския паспорт, заверен и подпечатан, както казва Толбът, преди излитането. Окей?

— Разбира се — понечи да се прозее Армстронг. — А докато чакаме, може ли да прослушам последната касета?

— Защо не? — съгласи се Хашеми и посегна към ключа, но спря, защото на вратата се почука. Той уморено се надигна, отвори я и се вцепени. На прага стояха четирима мъже: един от неговите с побледняло лице и трима от Зелените ленти. Бяха въоръжени. Позна най-възрастния от тях.

— Салаам, генерале — поздрави той вежливо, но със свито сърце. — Драго ми е да те видя.

— Салаам, полковник, и на мен ми е драго да те видя.

Генерал Дженан имаше сурово лице и тънки стиснати устни. САВАК.

Изгледа студено Армстронг и подаде на Хашеми някакъв документ.

— Веднага трябва да ми предадете задържания Язернов.

Хашеми взе документа, като благодареше на Аллах, че беше рискувал всичко, за да хване Ракоци и бързо да го тръшне на третото ниво.

— Шпионинът все още е на второ ниво и ще трябва да изчакате. Опасно е да го местим…

— Вие не отговаряте вече за него.

Генералът даде знак на един от хората си и той тръгна по коридора, последван от останалите. С тях беше и лекарят, с побледняла физиономия и много уплашен. Очите на Зелените ленти блеснаха, когато видяха голия човек на операционната маса, омотан в кабели и прибори. Лекарят започна да ги откача и изключва.

Горе, стаята за разпити, Хашеми се обърна към генерала:

— Официално ви уведомявам, че е опасно да го местите. Вие ще носите отговорност.

— Иншаллах. Я ми дай лентите.

Хашеми сви рамене, отключи най-горното чекмедже, извади и му подаде десетте почти непотребни касети от първото и второто ниво.

— И останалите! Веднага!

— Няма други.

— Отвори чекмеджето!

Хашеми пак сви рамене, избра съответния ключ и внимателно го сложи в ключалката. Ако го завъртеше по определен начин, той включваше един магнетизатор, който моментално изтриваше лентите. За това, както и за наличието на тайната система за дублиращи касетъчни магнетофони знаеха само той и Армстронг. „Хашеми, никога не знаеш кой и кога ще те предаде — беше му казал Армстронг преди години, когато двамата монтираха инсталацията. — Може да ти се наложи да изтриеш записите, а след това да използуват тайните дубликати, за да си купиш свободата. В тази игра нищо не е изключено.“

Хашеми дръпна внимателно чекмеджето. Молеше се на Аллах системата да е задействувала. „Иншаллах“ — помисли си той и предаде на генерала осемте касети.

— Празни са, уверявам те.

— Ако е така, ще ти поднеса извиненията си, ако не са… Иншаллах!

Генералът хвърли леден поглед на Армстронг.

— Най-добре е бързо да се махате от Иран. Давам ви двадесет и четири часа само заради миналите ви заслуги.

В къщата на Бакраван до пазара: 8,57 вечерта.

Шаразад лежеше по корем на леглото, докато старата жена я масажираше, и стенеше от удоволствие, когато тя втриваше специални масла в раните по кожата й.

— Ох, по-внимателно, Джари…

— Да, принцесо моя — отговори гальовно старицата, като я масажираше със силни, гъвкави ръце, премахвайки болките.

Тя беше бавачка и прислужничка на Шаразад още от раждането й. Нейното дете, родило се само една седмица по-рано, бе умряло и тя кърми Шаразад две години, а после, понеже беше кротка и нежна жена, вече вдовица, стана доверена прислужница на Шаразад. Когато нейната принцеса се омъжи за емир Пакнури, тя отиде с нея в къщата на мъжа й, а след като бракът беше разтрогнат, двете с облекчение се върнаха у дома. Глупаво беше такова цвете да се жени за човек, който предпочита млади момчета, независимо от богатството му, мислеше си често Джари, но никога не го споделяше на глас. Никога. Опасно е да се противопоставяш на главата на семейството, още повече, когато това е Яред Бакраван, известен със скъперничеството си. Не съжаляваше за смъртта му.

Когато Шаразад се омъжи повторно, Джари не отиде да живее с нея в апартамента. Но това беше без значение, защото Шаразад прекарваше много дни в бащиния си дом, когато Неверникът отсъстваше. Всички в семейството и домакинството го наричаха така и го приемаха заради нейното щастие, което само жените можеха да разберат.

— Ей, какви дяволи са това мъжете — каза тя и скри усмивката си, проявявайки разбиране.

Снощи всички чуха писъците и стенанията и макар да разбираха, че мъжът има право да бие жена си и Аллах е благоволил ударите на Неверника да върнат разума на господарката, лично тя чу и по-различни стонове точно преди зазоряване тази сутрин — тя и той стенеха от удоволствие в райската градина на любовния екстаз.

Тя никога не беше била там. Други й бяха разправяли за върховната наслада, Шаразад също, но малкото пъти, когато нейният съпруг бе лягал с нея, бяха за негово, а не за нейно удоволствие. За нея оставаше болката и раждането на шест деца, преди да навърши двадесет години. Четири от тях умряха като бебета. След това почина и той, за да я освободи от неизбежната за нея смърт при раждане. „Такава е била волята на Аллах! — помисли си тя със задоволство. — Аллах ме спаси, а него го умори и положително го е пратил в пъкъла, защото той беше мръсен богохулник, който не се молеше дори веднъж на ден. А Аллах ми даде Шаразад!“

Тя се загледа в красивото й тяло с гладка копринена кожа и дълга черна коса. Ех, благословено младо тяло, толкова сочно, гъвкаво, готово да се отдаде на любовта, този дар Божи.

— Обърни се, принцесо…

— Не, Джари, много боли.

— Да, но трябва да масажирам коремните ти мускули — засмя се Джари. — Скоро ги чака здрава работа.

Шаразад моментално се обърна и я изгледа, забравила за болката.

— Сигурна ли си, Джари?

— Само Господ може да е сигурен, принцесо. Друг път закъснявала ли е менструацията ти? Та не ти ли е вече крайно време да родиш един син?

Двете жени се засмяха, Шаразад полегна назад и се остави на ръцете й, бъдещето и щастливия миг, в който ще му каже: „Томи, имам честта да ти кажа…“ — Не, така не върви! — „Томи, Бог ни е благословил да…“ — Не, и това не го бива, макар че е вярно. Да беше мюсюлманин и иранец, щеше да е много по-лесно. — „О, Аллах, направи Томи мюсюлманин и го спаси от пъкъла, направи сина ми силен, та като порасне, да има синове и дъщери и те да имат деца… о, колко велика е милостта на Аллах…“

Тя се замечта. Нощта беше тиха, все още валеше слаб сняг и почти не се чуваше стрелба. Скоро щяха да вечерят и тя щеше да играе табла с братовчед си Карим или Зара, съпругата на брат й Мешанг, след това да се унесе в дълбок сън, доволна от изминалия ден.

Тази сутрин, когато Джари я събуди, слънцето вече се беше издигнало в небето. Тя поплака малко от болките, но те скоро изчезнаха благодарение на маслата и масажа. Последва ритуалното измиване и първата молитва за деня — Шаразад коленичи пред малкия олтар в единия ъгъл на спалнята, където бяха подредени нейната sajadeh, малък квадратен красиво извезан гоблен, съдинка със свещен пясък от Кербала, броеницата й и разкошно подвързаният Коран. След това бърза закуска от чай, топъл хляб, току-що опечен във фурната, масло, мед и мляко, варено яйце, както винаги — почти никога не бе липсвало, дори по време на най-големите размирици, а после на пазара, забулена с чадор, за да се види с Мешанг, своя брат, когото обожаваше.

— О, мой скъпи братко, изглеждаш толкова уморен. Научи ли за апартамента ни?

— Да, да, разбрах — отговори той важно.

Под очите му имаше тъмни сенки. Четирите дни, изминали от екзекуцията на баща им в затвора „Евин“, го бяха състарили.

— Кучи синове са всичките! Не са иранци. Чух, че са от ООП и са действали по инструкции на Революционния комитет.

Той потрепери.

— Такава е била волята на Аллах.

— Така е. Но мъжът ми каза, че един човек на име Тимур, водачът на революционерите, наредил до вечерната молитва днес да си изнесем нещата.

— Да, знам. Мъжът ти ми остави бележка тази сутрин, преди да замине за Загрос. Изпратих Али и Хасан заедно с няколко слуги, поръчах им да се правят на хамали и да вземат всичко каквото могат.

— Благодаря ти, Мешанг, много си съобразителен.

Тя въздъхна с облекчение. Не можеше и да се мисли тя самата да ходи там. Очите й се напълниха със сълзи.

— Знам, че такава е била волята на Аллах, но толкова ми е пусто в сърцето без татко.

— Да… и аз съм така… Иншаллах.

Беше направил всичко каквото можеше. Беше присъствал на измиването на тялото, което беше увито в най-фин муселин, след това се погрижи за погребението. Беше минала първата част от траура. На четиридесетия ден щеше да има церемония, където пак щяха да плачат, да разкъсват дрехите си, обзети от неутешима скръб. Но след това всеки щеше да понесе бремето си в живота, да произнася по пет пъти на ден Шахадата, да се прекланя пред Петте опори на исляма, за да е сигурен, че ще отиде в рая, а не в пъкъла, което е единствената важна причина да живееш на този свят. „Мястото ми на небето е гарантирано“ — мислеше си той с пълна увереност.

Седяха безмълвни в малката стая над магазина, доскоро лична обител на Яред Бакраван. „Та само четири дни ли минаха, откакто татко преговаряше с Али Киа относно условията на новия заем, който по някакъв начин трябва да отпуснем, и Пакнури нахълта тук, с което започнаха всичките ни беди? Кучи син! Той е виновен за всичко. Той доведе Зелените ленти. От години е проклятие за нас. Да не беше слабостта му към момчетата, Шаразад досега да му е народила пет-шест деца и нямаше да ни се изтърси на главата този Неверник, заради когото сме станали за присмех от страна на хиляди търговци.“

Видя синината под лявото й око, но нищо не каза. Беше благодарил на Аллах тази сутрин и се съгласи с жена си, че боят е върнал разума на Шаразад.

— Нищо й няма на една жена, ако от време на време отнася по един хубав пердах, Зара — беше й заявил той със задоволство и си помисли, че така трябва да се постъпва с всички жени заради постоянното им мрънкане, хленчене и препирни, прояви на ревност и месене в мъжките работи. Ами приказките им за право на гласуване и протестни демонстрации? Срещу кого? Срещу законите на Аллах!

„Никога няма да ги разбера тези жени. Още Пророкът, слава на името му, той, който е бил най-съвършеният човек, си е имал проблеми с жените, женил се десет пъти, след като първата му съпруга Хадиджа му родила шест деца и починала, и колко жалко, че никой от синовете му не го е надживял, а само дъщеря му Фатима. Дори и при неговия толкова богат опит с жените се казва, че и той от време на време имал нужда да не е с тях, за да възстанови спокойствието си.

Защо не могат жените да са доволни от това, че трябва да си стоят вкъщи, да са послушни, да си мълчат и да не се бъркат в хорските работи?

А ме чака толкова много работа! Има сума ти неща, които трябва да бъдат подхванати и установени, тайни, които трябва да се разкрият, да се открият сметки, записи на заповеди и задължения, а времето е толкова малко. Откраднаха ни всичките имоти, села, имението на Каспийско море, къщите, апартаментите и сградите из цял Техеран — всичките, които са им били известни на тези демони! Синове на ада! Революционният комитет, моллите и Зелените ленти са изчадия адови на земята. Как ще се справя с тях? А трябва. Да, трябва, за да мога догодина да ида на поклонение в Мека.“

— Такава е волята на Аллах — изрече той и се почувствува малко по-добре. „И на нея се дължи, че сега аз съм господарят много преди да съм го очаквал, макар че имам не по-малка подготовка от тази, на който и да е друг да управлявам империя, та дори тази на Бакраван.

Именно на волята на Аллах се дължи, че вече знам повечето тайни, които татко ми беше подшушнал през последните няколко години, когато откри, че може да ми има доверие, че съм по-умен, отколкото е очаквал. Та не бях ли аз този, който предложи да открием шифровани банкови сметки в Швейцария преди седем години, обясних смисъла на краткосрочните съкровищни бонове и инвестирането в недвижими имоти в Америка? Направихме милиони, всичките в безопасност, недосегаеми за тези кучи синове, хвала на Аллах! Те са на сигурно място в Швейцария, превърнати в злато, земя, акции на водещи компании с най-висок курс, долари, дойче марки, йени и швейцарски франкове…“

Видя, че Шаразад го гледа с очакване.

— Слугите ще свършат всичко преди залез-слънце, Шаразад, не се безпокой — каза й той с много обич, макар че му се искаше тя да си тръгне, за да може да си продължи работата. Но беше дошъл моментът да уреди още едно нещо.

— Този твой съпруг съгласи ли се да стане мюсюлманин?

— Колко любезно от твоя страна, че си запомнил това, Мешанг. Мъжът ми прие да помисли по този въпрос — отговори тя смутено. — Обяснявам му нашата религия винаги когато имам възможност.

— Добре. Като се върне, кажи му да ме посети.

— Да, разбира се — отвърна незабавно тя.

Сега Мешанг беше главата на фамилията и като такъв нарежданията му се изпълняваха безпрекословно.

— А ти как си, Шаразад?

Лицето й грейна.

— Драго ми е да ти съобщя, скъпи братко, че с благословията на Аллах периодът ми закъснява с един-два дни.

— Хвала на Аллах. Това си заслужава да се отпразнува! Татко толкова щеше да се радва! — Той я потупа по ръката. — Това е добре. Ами сега — какво ще правим с твоя съпруг? Не е ли това идеалният момент за развод, а?

— Не! Как можа да кажеш такова нещо! — избухна тя, преди да се усети. — О, в никакъв случай, не, не, това би било ужасно, ще умра, това е…

— Замълчи, Шаразад! Я помисли! — Мешанг беше удивен от лошите й обноски. — Той не е иранец, нито мюсюлманин, няма пари, бъдеще, едва ли е достоен да стане част от Бакраванови, не си ли съгласна с това?

— Да, да, разбира се, че съм… съгласна с всичко, което казваш, но само ако бих могла да добавя… — отвърна тя припряно, притворила очи, за да прикрие изненадата си, проклинайки се, че не си даде сметка за антагонизма между Мешанг и Томи, за това, че на него се гледа като на неприятел, от когото трябва да се пазят. Как можа да е толкова наивна и глупава?

— Съгласна съм, скъпи братко, че може да възникнат проблеми, да, приемам всичко, което казваш… — чу се тя да му отговаря с най-милия си глас, докато умът й трескаво работеше, анализираше, отхвърляше варианти и се опитваше да състави план за момента и за по-нататък, защото без благосклонността на Мешанг животът й щеше да бъде много труден. — Ти си най-мъдрият човек за мен… но все пак ми се иска да кажа, че Аллах го изпречи на пътя ми, татко се съгласи да се оженим, докато Всевишният не го махне от живота ми и…

— Да, но сега аз съм главата на фамилията и всичко е различно. Аятолахът промени целия ни живот — прекъсна я той рязко. Никога не беше харесвал Локхарт, ненавиждаше го, защото беше неверник, което бе причината за всичките им сегашни и минали неприятности, презираше го, защото беше натрапник, за когото се правят безсмислени разходи, но понеже нямаше властта да се намеси, а и баща им беше дал съгласието си, винаги криеше отношението си към пилота. — Не изпълвай с тревоги хубавата си малка главица, революцията промени всичко. Живеем в нов свят, в светлината на който трябва да преценя бъдещето ти, както и това на твоя син.

— Ти си абсолютно прав, Мешанг, и аз съм ти признателна, че мислиш за мен и детето ми. О, колко си добър и какво щастие е, че те има, за да се грижиш за нас — овладя се Шаразад. Продължи да го ласкае и омайва, като се каеше за лошите си обноски и използваше цялата си хитрост, за да не му позволи да обърне разговора в друга посока. И точно когато му дойде времето, каза:

— О, знам, че си ужасно зает. — Стана, като се усмихваше.

— Ще си дойдете ли със Зара вкъщи за вечеря? Братовчедът Карим ще дойде, ако успее да се измъкне от базата, и ще се забавляваме отлично, нали? Не съм го виждала от… — тя навреме се спря. — Най-малко от една седмица, но знаеш ли, Мешанг, готвачът приготвя любимия ти хорищ, тъй както ти го харесваш.

— О, така ли? О, да, да, разбира се, че ще дойдем, но му кажи да не слага много чесън, а що се отнася до твоя съпруг…

— А, спомних си, скъпи Мешанг — пусна тя последния си коз, поне за момента. — Разбрах, че си разрешил на Зара да участвува в демонстрацията на жените вдругиден и това е такава проява на разбиране от твоя страна…

Видя как пламна лицето му и вътрешно се засмя, защото знаеше, че колкото Зара беше непреклонна в желанието си, толкова беше и той срещу него. Яростта му лумна като пламък. Тя го слушаше търпеливо с невинни очи, кимаше в знак на съгласие точно когато трябва.

— Съпругът ми е напълно съгласен с теб, скъпи Мешанг — каза тя със съответната ангажираност. — Напълно, мой любими братко, и аз непременно ще намекна на Зара, ако ме попита, за отношението ти…

„Макар че това едва ли ще има някакво значение за нея или за мен, защото ние непременно ще участваме в този протестен марш.“ Тя го целуна по бузата.

— Довиждане, скъпи братко, и не се преуморявай. А аз ще се погрижа за твоя хорищ.

Веднага отиде при Зара и я предупреди, че Мешанг продължава да е вбесен от идеята за демонстрацията на жените.

— Странно! Всичките ни приятелки ще участват, Шаразад. Да не би да иска да станем за срам пред тях?

Двете съставиха план. Вече се свечеряваше и Шаразад побърза да се прибере у дома, за да ръководи приготвянето на хорища „тъй както Господарят го обича и ако сложиш прекалено много чесън и не го направиш идеален, ще ти… Ще викна старицата Ашабагех, врачката, да те омагьоса! Върви на пазара да купиш пъпеш, той обожава пъпеши!“

— Но, господарко, пъпеши няма от…

— Ще намериш! — изкрещя тя и тропна с крак. — Ще намериш!

След това показа на Джари как да прибере всичките нейни дрехи, както и тези на Томи, като от време на време проронваше по някоя сълза не заради загубата на апартамента, на който той държеше и се радваше повече от нея, а просто от радост, че пак си е у дома. Последва почивка, последна молитва, баня и ето сега масажа.

— Стига толкова, принцесо — каза Джари и ръцете й уморено се отпуснаха. — Сега трябва да се облечеш за вечеря. Кой тоалет ще избереш?

Издокара се с това, което най-много радваше окото на Мешанг — разноцветната пола и блузката, които той обожаваше. После още една проверка на яденето и полото — апетитния ориз със златиста коричка, приготвен по ирански, както и любимия пъпеш на Мешанг, който трябваше да ухае и да е нарязан идеално.

Чакаше братовчеда Карим Пешади — тя го обичаше и често си спомняше прекрасното време, когато бяха деца: семействата им винаги бяха заедно, прекарваха летата в каспийските си имения, където плуваха и ветроходстваха, а през зимата караха ски близо до Техеран. Животът им беше низ от приеми, танци и веселие, Карим беше висок като баща си — полковника, коменданта на Ковис, и като него елегантен. Тя винаги свързваше братовчед си с вечерта на онзи първи септември, когато видя непознатия висок чужденец със синьо-сивите очи, в които лумна божественият огън, описван от древните поети, в момента, в който я забеляза…

— Ваше височество, братовчед ви, капитан Карим Пешади, моли за разрешение да ви види.

Зарадвана, Шаразад хукна да го посрещне. Той гледаше през един прозорец на по-малката от приемните, в която стените бяха от малки огледала, а прозорците бяха изработени в персийски стил. Единствената мебел беше обичайният дълъг диван покрай всички стени, между него и плътния килим имаше само няколко сантиметра разстояние. Диванът беше тапициран с най-фина дамаска.

— Скъпи Карим, колко се радвам… — Тя млъкна. Виждаше го за първи път от една седмица насам, когато ходиха заедно да гледат размириците в Дошан Тапе, но сега пред нея сякаш беше непознат човек — кожата се беше опънала на скулите му, цветът й беше ужасен, под очите му имаше сенки, беше брадясал, с измачкани, мръсни дрехи, а обикновено беше стегнат и елегантен.

— Карим, какво става с теб?

Устните му помръднаха, обаче не се чу никакъв звук. Той проговори с мъка.

— Татко е екзекутиран за престъпления против исляма, аз съм заподозрян и уволнен. Може да ме арестуват всеки момент. — Той беше покрусен. — Същото очаква и повечето от приятелите ни. Полковник Джабани изчезна, беше обвинен в държавна измяна. Нали го помниш? Онзи, който поведе народа срещу Безсмъртните и едната му ръка беше откъсната…

Тя го слушаше онемяла.

— … но идва още по-лошо, скъпа Шаразад. Чичо Валик… Ануш и малките Джалал и Сетарем са убити при опит да избягат в Ирак с граждански хеликоптер 212…

Сърцето й сякаш спря от злокобно предчувствие.

— … Засекли са ги и са ги свалили близо до иракската граница. Днес бях в щаба и докато чаках комитетът да ме разпита, се получи телекс от нашата база в Абадан. Тези комитетски негодници са неграмотни, затова ме помолиха да прочета текста, без да знаят, че съм роднина с Валик. На телекса имаше надпис „секретно“ и в него се казваше, че предателите генерал Валик и генерал Селади били идентифицирани в останките от хеликоптера по картите им за самоличност заедно с останалите… и една жена с две деца… и искат от нас да проверим чия е машината, защото се предполага, че има една отвлечена от компанията на Том, ЕР-НВС…

Тя припадна.

Когато се свести, видя, че Джари държи на челото й мокра студена кърпа, а останалите слуги напрегнато са се скупчили около нея. Зад тях беше Карим, на побледнялото му лице беше изписано неудобство и извинение. В главата й нахлу това, което й беше казал, също и думите на Ерики и странният вид на Томи. Трите неща изведнъж се смесиха и започна да я обхваща нова вълна на ужас.

— Дойде… дойде ли вече негово превъзходителство Мешанг? — попита тя отпаднало.

— Още не е, принцесо. Нека да ви помогна да си легнете, ще се почувствувате по-…

— Аз съм… не, благодаря ти, Джари, чувствам се… добре. Моля те, остави ни сами.

— Но, принцесо…

— Оставете ни сами!

Слугите се подчиниха. Карим беше изпълнен с мъка.

— Моля те, прости ми, скъпа Шаразад, не трябваше да те тревожа с всичките тези проблеми, но аз… едва тази сутрин разбрах… за татко. Извинявай, Шаразад, не е твоя работа да се тревожиш за…

— Карим, чуй ме, моля те — прекъсна го тя с нарастващо отчаяние. — В никакъв случай не споменавай пред Мешанг за чичо Валик, нито пред другите, поне засега, моля те, поне засега! Не казвай нищо за Валик!

— Но защо?

— Защото… защото…

„О, Господи Боже мой, какво става с мен? — искаше й се да извика. — Сигурна съм, че Томи е пилотирал НВС, о, Боже, дано да не е така, но когато попитах Ерики колко време ще отсъства той, финландецът ми отговори: «Не се тревожи, Томи има чартърен полет до Бандар-е Делам с НВС за резервни части — ще отсъства не повече от ден-два.» А нали Бандар-е Делам е близо до Абадан, който е на границата? Нали късно същата вечер дойде чичо Валик да се види с Томи, такова късно посещение може да се обясни само с неотложността на проблема, а след като той си тръгна, Томи гледаше с нещастен вид в камината? И нали промърмори: «Членовете на фамилията трябва да си помагат един на друг»? О, Боже, помогни ми…“

— Кажи, Шаразад, кажи какво има?

„Не смея, Карим, макар че бих ти доверила живота си. Трябва да пазя Томи… Ако Мешанг разбере, свършено е с двама ни, с всичко! Той ще го издаде, няма повече да рискува… или ще го обвини в престъпления против Аллах! Не мога да се противопоставя на семейството, Мешанг ще ме принуди да се разведа. Аллах, помогни ми, какво да правя? Без Томи ще… ще умра, знам, че ще умра, аз ще… какво каза той, че ще прехвърля един хеликоптер по море? С ферибот до Ал Шаргаз? За там ли беше, или за Нигерия? Не смея да ти разправя, Карим, не смея…“

Но като отвори очи и видя огромната му тревога, устата й се отвори сама и Шаразад изтърси всичко, което не се осмеляваше да му каже.

— Но това не е възможно — заекна той. — Просто е невъзможно, няма останали живи, не може той да е пилотирал.

— Той е бил, сигурна съм, абсолютно съм сигурна. О, Карим, какво да правя? Моля те, помогни ми, умолявам те, помогни мииии!

Сълзите рукнаха от очите й. Той я прегърна, опита се да я успокои.

— Моля те, не казвай на Мешанг, моля те, помогни ми, ако моят Томи… ще умра…

— Но Мешанг не може да не научи. Той е длъжен да знае.

— Моля те, помогни ми. Сигурно можеш да измислиш нещо…

Вратата се отвори и в стаята нахълта Мешанг, последван от Джари.

— Шаразад, скъпа, Джари каза, че си припаднала, какво е станало, добре ли си сега? Карим, ти как си? — Мешанг млъкна, изненадан от вида му. — Какво се е случило, за Бога?

В напрегнатата тишина Шаразад хвана устата си с ръка, ужасена, че пак ще изтърси всичко. Видя, че Карим се колебае. Тишината стана още по-непоносима и тогава тя чу той да казва припряно:

— Нося ужасни новини. Първо… за баща ми. Екзекутиран е за… за престъпления против исляма…

Мешанг избухна:

— Това не е възможно! Героят от Дофар? Имаш някаква грешка!

— Не беше възможно да се случи и с Негово превъзходителство Яред Бакраван, но ето че той е мъртъв и татко е убит като него, а има и още новини, и то лоши…

Шаразад безпомощно се разплака, Зара я прегърна, а Карим я съжали и реши, че други ще трябва да съобщят за Валик и семейството му.

— Иншаллах — изрече той, ненавиждайки това опрощаващо извинение, защото не можеше повече да го приема за тези богохулни престъпления, извършени от хора в името на Аллах. Нали те не можеха да знаят дали са прави. „Аятолахът наистина е дар от Аллах. Ние просто трябва да го следваме, за да прочистим исляма от тези вонящи богохулници — мислеше си той. — След смъртта им Аллах ще ги заклейми, а ние трябва да ги накажем със смърт.“

— Новината, която нося, е много лоша. Аз съм под подозрение, също и приятелите ми, военновъздушните сили ще бъдат изправени на съд. Необмислено разправих всичко това на Шаразад… Трябваше да го кажа на теб, Мешанг, но така стана, че без да съобразя, й съобщих новината и тя припадна. Много се извинявам, ще си тръгвам, не мога да остана, трябва да… да се прибирам. Просто дойдох ей така, имах нужда да споделя с някого.

В офиса на Макайвър: 10,20 вечерта.

Макайвър беше сам в панорамната надстройка, разположил се в скърцащото кресло, с крака на бюрото. Четеше. Светлината беше добра и стаята — топла благодарение на генератора, с който разполагаха. Телексът и радиостанцията бяха включени. Беше късно, но нямаше смисъл да се прибира вкъщи, там беше студено и влажно, а и Джени я нямаше. Вдигна очи от книгата. По външната стълба се чуха бързи стъпки. Последва нервно почукване.

— Кой е?

— Капитан Макайвър, аз съм, капитан Пешади. Карим Пешади.

Изненадан, Дънкан отключи вратата. Познаваше добре младежа — курсант в школата им и любим братовчед на Шаразад. Подаде му ръка и се направи, че не забелязва лошия му външен вид.

— Влез, Карим, какво мога да направя за теб? Ужасно съжалявам за арестуването на баща ти.

— Преди два дни са го екзекутирали.

— О, Боже!

— Да, не идвам с приятни новини.

Карим припряно затвори вратата и каза тихо:

— Извинявайте, но трябва да бързам, закъснял съм с часове за прибиране, идвам направо от Шаразад. Отбих се у вас, но капитан Петикин каза, че сте тук. Тази вечер се запознах с един секретен телекс от нашата база в Абадан.

Той му предаде съдържанието на съобщението. Макайвър беше потресен, но се опита да не се издаде.

— Съобщи ли за това на капитан Петикин?

— Не, не, реших, че трябва да съобщя само на вас.

— Доколкото на нас ни е известно, НВС е бил отвлечен. Не е замесен никой от нашите пилоти…

— Тук съм неофициално, минах просто да ви кажа, защото Том го няма. Не знаех какво друго да направя. Видях се тази вечер с Шаразад и почти случайно научих за Том.

Той повтори пред Макайвър това, което му беше разказала Шаразад.

— Как може Том да е жив, а те да са мъртви?

Макайвър отново усети болката в гърдите си.

— Тя просто се е объркала.

— В името на Аллах, кажете ми истината! Вие я знаете! Том трябва да ви е казал, можете да ми имате пълно доверие — възкликна невъздържано младежът. Почти не беше на себе си от тревога. — Повярвайте ми. Възможно е да ви помогна. Том го заплашва голяма опасност, а също и Шаразад и семействата на всички ни! Трябва да ми имате доверие! Как се е измъкнал Том?

Макайвър почувствува как се затяга примката около всички — Локхарт, Петикин и него. „Не се паникьосвай — заповяда си той, — бъди предпазлив. Нищо няма да признаваш. Да не си посмял.“

— Доколкото на мен ми е известно, Том изобщо не се е приближавал до НВС.

— Лъжец! — изплю гневно младежът това, което му се въртеше в главата през целия път дотук, в блъсканицата в автобуса, след това пак пеша в студа и снега, обзет от ужаса, че тепърва трябва да се яви на разпит пред комитета.

— Вие трябва да сте подписали разрешението за излитане, ако не — тогава Петикин, и в него сигурно фигурира името на Том. Познавам ви много добре, нали ни набивахте в главите, че полетите трябва да са според разпорежданията, да се попълват формуляри, разрешението винаги да е подписано. Вие сте подписали, нали? Нали така? — извика той.

— Капитане, няма да ви задържам повече — отсече Макайвър.

— Вие сте не по-малко замесен от Том, не разбирате ли? Загазили сте…

— По-добре престанете. Знам, че сте отчаян, това, което стана с вашия баща, е ужасно — съчувствено изрече Макайвър. — Дълбоко и искрено съжалявам за всичко.

В помещението настъпи тежка тишина, нарушавана само от съскането на радиостанцията и шума на генератора, който беше над покрива. Макайвър чакаше. Карим също. И ето че младежът като че ли кимна.

— Прав сте — каза той покрусен. — От къде на къде, ще ми се доверявате? На нас отдавна не ни се доверяват. Нашият свят се превърна в земен ад заради шаха. Ние му имахме доверие, но той ни предаде на фалшиви съюзници, запуши устата на нашите генерали, избяга и ни остави в блатото, предаде ни на молли измамници. Кълна ви се в Бога, че можете да ми имате доверие, но има ли смисъл това за вас или някого другиго? Никой вече не ни вярва. — Физиономията му се изкриви. — Сигурно и Аллах ни е изоставил.

От радиостанцията в другото помещение се чу леко пращене, вероятно статично електричество от някоя буря.

— Можете ли да се свържете със Загрос? Шаразад каза, че Том тази сутрин е заминал за там.

— Опитах се преди известно време, но не отговарят — увери го Макайвър. — През този период на годината връзката е почти невъзможна, но научих, че са пристигнали безпрепятствено. Препредадоха ни съобщение от базата ни в Ковис непосредствено след пладне.

— Най-добре… най-добре разправете всичко на Том. Накарайте го да изчезне — глухо каза Карим. — Вас Господ ви закриля, всичките можете да си заминете.

Отчаянието му надделя, по бузите му потекоха сълзи.

— Ех, младо момче… — въздъхна Макайвър и съчувствено го прегърна през раменете. Спомни си за младостта и собствения си син в стабилната Англия, с непоклатимо британско поданство, лекар, който нямаше нищо общо с авиацията и живееше на твърда земя, в безопасност… О, Господи, та кой, по дяволите, днес е в безопасност?

След малко усети, че младежът се поуспокои. За да му запази достойнството, той се отдръпна, надникна в кухненския бокс и простичко предложи:

— Току-що мислех да пия един чай. Да ти налея ли и на теб?

— Бих… бих пил вода и след това си тръгвам, благодаря ви.

Макайвър моментално отиде да му налее. „Бедното момче — мислеше си той, — такава ужасна смърт да сполети баща му, а той беше такъв хубав човек, хладнокръвен, твърд, но честен и лоялен й никога не залиташе настрана. Това е ужасно, о, Боже, щом са застреляли него, ще убият всеки, когото поискат. Все едно, рано или късно всички ще умрем.“

— Заповядай — подаде той чашата на Карим, усещайки, че му се гади.

Младежът я взе смутен, че си беше изпуснал нервите пред един чужденец.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Забеляза, че Макайвър гледа някак особено.

— Какво има?

— Внезапно ми хрумна една идея, Карим. Можеш ли да проникнеш в кулата на Дошан Тапе?

— Не знам. Защо?

— Ако можеш, без никой да знае какво искаш, вероятно ще успееш да измъкнеш разрешението за полет на НВС. То трябва да е в дневника за излитанията, ако него ден са водили такъв. Тогава ще можем да разберем кой го е пилотирал. Какво ще кажеш?

— Добре, но каква полза? — Карим се взираше в сбръчканото му лице с белезникави очи. — Нали са били включени автоматичните магнетофони?

— Може и да не са били. Там се е водило сражение и действията им вероятно не са били съвсем целесъобразни. На нас ни е известно, че този, който е излетял с НВС, не е имал устно разрешение за полет от кулата. Той просто се е измъкнал. А възможно е в цялата бъркотия да не са записали никакви разрешения за полети. — Обнадеждеността на Макайвър нарасна и той продължи да развива мисълта си. — Може да се разбере само от дневника за излитанията. Не е ли така?

Карим се опитваше да прозре накъде бие Макайвър.

— И ако там пише, че пилотът е Том Локхарт?

— Не виждам как би могло да е така, защото тогава трябваше да има моя подпис, а в такъв случай, извинявай, това ще означава, че е фалшив.

На Макайвър му беше противно да лъже, набързо скалъпената му версия започваше да губи тежестта си с всяка измината минута.

— Единственото разрешително, което съм подписвал, беше за Ногър Лейн, за да докара резервни части в Бандар-е Делам, но го анулирах, преди да излети. Те не бяха важни и ако аритметиката ми е вярна, точно по това време е бил отвлечен НВС.

— Разрешението за излитане ли е единственото доказателство?

— Това само Господ знае. Ако в разрешението е посочен Том Локхарт и то е подписано от мен, значи е фалшификат. И може да направи сума ти бели. Затова трябва да изчезне. Нали?

Карим бавно поклати глава: вече си представяше как отива в кулата, минава покрай охраната — дали ще има такава? — намира дневника, съответната страница и вижда… човек от Зелените ленти на вратата и го убива, грабва дневника и се измъква също така безшумно и потайно, както е влязъл, отива при аятолаха, разправя му за чудовищното престъпление, извършено спрямо баща му, а той го слуша с мъдро разбиране, защото не е като кучетата-убийци, и веднага заповядва да бъде отмъстено в името на Аллах. После отива при Мешанг и му казва, че фамилията е спасена, и което е още по-важно, Шаразад, която безумно обича и желае, а това е невъзможно в земния живот, защото са първи братовчеди и Коранът не разрешава, също е спасена.

— Разрешението не бива да го има — съгласи се той уморено и се изправи. — Ще се опитам. Да, ще се опитам. Какво се случи с Том?

Зад гърба на Макайвър се разтрака телексът. И двамата подскочиха. Макайвър отново насочи вниманието си към Карим.

— Най-добре е да го попиташ, когато го видиш. Не е ли така? Говори с Том лично.

— Салаам.

Стиснаха си ръцете, Карим си тръгна и Макайвър заключи вратата. Телексът беше от Джени от Ал Шаргаз и гласеше: „Здравей Дете номер едно. Говорих надълго и нашироко с Китайчето, което пристига утре вечер, понеделник, и във вторник ще лети за Техеран със 125. Казва, че е абсолютно необходимо да се срещнете за разговор на летището. Тук всичко е уредено за ремонта на машините 212 и бързото им връщане. Чакам потвърждение. Говорих с Англия, децата са добре. Тук прекарвам чудесно, шаря из града, щастлива съм, че те няма, а ти защо не си щастлив? Макалистър.“

Това беше моминското й име и тя го използваше, когато съвсем, й беше писнало от него.

— Милата Джени — изрече той на глас и мисълта за нея го накара да се почувствува по-добре. Радваше се, че тя е в безопасност и извън тази бъркотия, че се е обадила на децата, това беше хубаво за нея. Милата Джени. Препрочете телекса. Защо Анди така неотложно иска среща с него? „Скоро ще разбера. Добре, че поне имаме връзка чрез Ал Шаргаз.“ Седна на секретарския стол и започна да отпечатва потвърждението.

На свечеряване беше получил телекс от Абърдийн, но беше нечетлив. Разбираше се само подписът: Гавалан. Веднага поиска да го повторят и още не беше получил отговор. Тази вечер и радиовръзката беше лоша. Носеха се съобщения за големи снежни бури в планините, а „ББС Уърлд Сървис“, която се чуваше по-лошо от всякога, съобщи за големи урагани из цяла Европа и източното крайбрежие на Америка и за тежки наводнения в Бразилия. Всичките новини бяха лоши: в Англия продължаваха стачките, във Виетнам се водеха тежки сражения между китайската и виетнамската армия, родезийски пътнически самолет бил свален при приземяването му от партизани, очаква се Картър да въведе режим за бензина, Съветският съюз изпитва междуконтинентална ракета с обхват на действие три хиляди километра, а в Иран „председателят на ООП Ясер Арафат беше изключително сърдечно посрещнат и приветстван от аятолах Хомейни, двамата лидери се прегърнаха пред всички и ООП се настани в сградата на дипломатическата мисия на Израел в Техеран. Съобщава се, че са екзекутирани още четирима генерали. В Азербайджан продължават тежките сражения между привърженици и противници на Хомейни, министър-председателят Базарган разпореди да се закрият две радарни подслушвателни станции на САЩ на иранско-съветската граница и е уговорил среща между съветския посланик и аятолах Хомейни в близките дни, за да бъдат обсъдени съществуващите различия между двете страни…“

Потиснат, Макайвър изключи, приемника, защото усилието да чуе новините сред пращенето увеличи главоболието му. Цял ден не му минаваше. Беше започнало след срещата му тази сутрин с министър Али Киа. Той прие боновете за швейцарската банка като „лицензни такси“ за заминаването на три хеликоптера 212, както и за кацания и излитания на 125. Обеща да провери и за експулсиранията от Загрос. „Междувременно предайте на комитета в Загрос, че заповедта им се обезсилва от моето министерство поради предстоящо разследване на случая.“

„Това е такъв късмет, особено когато са ти опрели дулото в главата! — мислеше си той. — Как ли се оправят сега Ерики и Ногър?“ Следобед беше пристигнал телекс, препредаден от РВД в Табриз, от „Иран Тимбър“, който гласеше следното: „Капитаните Йоконен и Лейн са извикани тук за спешна работа в продължение на три дни. Чартърът при приетите условия. Благодарности.“ Обичайна заявка, подписана от районния мениджър. „За Ногър е по-добре, отколкото да си седи на задника — беше си помислил Макайвър. — Но бащата на Азадех — защо ли е искал да я види?“

Точно в седем и тридесет започна да предава Ковис, но звукът беше много лош. Фреди Еър съобщаваше, че Старк се е завърнал невредим.

— Слава на Бога!

— Повторете пак… не ви чу… кап… …вър.

— Повтарям. — Той говореше бавно и внимателно. — Кажете на Старк, че завръщането му е голяма радост за мен. Той добре ли е?

— … тан Старк… …говорил на въпро… тета…

— Повторете, Ковис.

— Повтарям, капи… …арк отгово… …просите на… тета…

— Не се чувате. Опитайте отново в девет часа или най-добре в единадесет, аз ще съм тук до късно.

— Прието… по-късно… около… надесет довечера?

— Да. Около единадесет довечера.

— Капи… …харт и Жан-Люк пристигат… Загрос… невредими…

Вече нищо не можеше да се разбере. Разположи се и зачака. Поспа известно време, след това почете малко и сега пак седеше при телекса. Погледна часовника си — беше десет и половина.

— Да предам потвърждението и ще се обадя в Ковис — каза той на глас. Внимателно завърши набирането на текста до съпругата си, като добави заради спокойствието на Мануела, че всичко в Ковис е наред — ами така е, след като Старк се е върнал и е окей, също и момчетата.

Вкара перфорираната лента в предавателя, изчука номера на Ал Шаргаз, изчака безкрайно много потвърждението за връзка и натисна бутона за предаване. Лентата премина с тракане през зъбците. Отново дълго чакане, докато получи кода „прието“ на Ал Шаргаз.

— Добре. — Стана и се протегна. В чекмеджето на бюрото бяха хапчетата му и той си взе второто за деня.

— Гадно кръвно налягане! — измърмори Макайвър. При последния преглед беше сто и шестдесет на сто и петнадесет. Хапчетата го свалиха на приличното сто тридесет и пет на осемдесет и пет: „Обаче виж какво, Мак, това съвсем не означава, че можеш да си поркаш уиски, вино, да се тъпчеш с яйца и сметана — холестеринът ти е…“

— Какво ти уиски и сметана бе, докторе? Че тук е Иран…

Спомни си в какво настроение беше, когато Джени го попита:

— Колко ти беше?

— Идеално — отговори й той. — По-добро от предишния път и си гледай работата!

„Да има да взима, че ще му слушам докторските приказки. Я да му ударя едно голямо уиски със сода и лед, а после и още едно.“ Обикновено в сейфа имаше бутилка, а в хладилника — сода и лед. Но сега нямаше нищо. Направи си чаша чай. „Ами Карим и НВС? За това ще мисля по-късно.“ Беше вече единадесет.

— Ковис, тук Техеран, чувате ли ме? — търпеливо повтаряше повикванията си той и накрая спря. След четвърт час опита отново. Никаква връзка.

— Изглежда, че е от бурята — търпението му се изчерпа. — Дявол да го вземе, ще се опитам вкъщи.

Облече дебелото си палто и се изкачи по спираловидната стълба на покрива, за да провери нивото на горивото в генератора. Нощта беше непрогледно тъмна, почти не се чуваха престрелки, снегът убиваше всякакви звуци. Не виждаше никаква светлинка. Продължаваше да вали и от свечеряване досега беше натрупал десет сантиметра сняг. Той избърса снежинките от лицето си и освети с фенерчето измервателния прибор. Нивото на горивото беше добро, но до няколко дни трябваше да намерят начин да доставят още. Още една проклета грижа. Ами НВС? Ако Карим успее да вземе дневника и да го унищожат, доказателството ще изчезне, нали така? Да, но Исфахан? Нали там са заредили?

Потънал в размишленията си, той се върна долу, заключи офиса и като си осветяваше пътя с фенерчето, извървя по стълбите петте етажа до улицата. Не чу как телексът отново затрака.

Отиде в гаража и отключи колата си. Сърцето му подскочи, когато видя, че към него се приближава някой. САВАК и НВС беше първото, което му просветна. Едва не изтърва фенерчето, но слава Богу, човекът беше Армстронг, облечен в тъмен шлифер и шапка.

— Извинявай, капитан Макайвър, не исках да те изплаша.

— Е да, ама ми изкара акъла — отговори той ядосано, с разтуптяно сърце. — Защо, по дяволите, не се представи или не дойде горе в офиса, вместо да се криеш в сенките като злодей?

— Можеха да ти дойдат още посетители. Видях, че един излиза, затова реших да те изчакам тук. Извинявай. Моля те, изгаси фенерчето.

Макайвър сърдито го послуша. Не можеше да си спомни да са се срещали, след като Гавалан ги беше запознал. Това, че беше от специалния отдел на Централната разузнавателна служба на Англия, изобщо не намаляваше неприязънта му към него.

— Къде беше, по дяволите? Очаквахме те на летището, но ти не се появи.

— Вярно е, извинявай. Кога се връща 125 в Техеран?

— Вторник, ако е рекъл Господ. Защо?

— В колко часа приблизително?

— По обед, защо?

— Отлично. Това ме устройва. Трябва да отлетим за Табриз с един мой приятел, може ли да го чартираме?

— Няма да стане. Няма да ми дадат разрешение за полет. А кой е приятелят ти?

— Гарантирам ти разрешението. Извинявай, капитане, обаче е много важно.

— Чух, че в Табриз се водят тежки сражения. Съобщиха го по новините тази вечер. Съжалявам, но не мога да разреша такъв полет, това би било необоснован риск за екипажа.

— На господин Толбът ще му е много приятно да се присъедини към молбата ми — продължи да го убеждава Армстронг със същия тих и търпелив глас.

— Не. Съжалявам — Макайвър понечи да се обърне, но се закова на място от злокобните думи, които чу.

— Преди да си тръгнеш, защо да не те попитам какво стана с НВС, Локхарт, съдружника ти Валик и неговото семейство?

Макайвър замръзна от ужас. Виждаше само изсеченото лице, стиснатите устни и очите, в които се отразяваше светлината на фенерчето.

— Не… не те разбирам.

Армстронг извади от джоба си къс хартия и му го показа. Макайвър го освети с фенерчето. Беше фотокопие от вписване в дневника за разрешения за полети. Почеркът беше четлив: „ЕР НВС има разрешение за 0620 за чартърен полет до Бандар-е Делам, доставка на резервни части, пилот капитан Т. Локхарт, разрешил полета капитан Макайвър.“ На долната половина на листа имаше фотокопие на действителното разрешение, подписано от него, като името на капитан Н. Лейн беше зачеркнато, отгоре беше написано „болен“, и на негово място беше вписан Локхарт.

— Заповядай, подарявам ти го.

— Откъде си го взел?

— Когато 125 навлезе във въздушното пространство на Техеран, обади се по радиото на капитан Хог, че има да изпълнява незабавно чартърен полет до Табриз. Ние ще осигурим разрешението навреме.

— Не, няма да…

— Ако не уредиш всичко с готовност, а това трябва да си остане между нас — Армстронг беше толкова категоричен, че Макайвър изтръпна, — оригиналът на този документ отива в САВАК, преименуван на САВАМА.

— Но това е шантаж!

— Това е бартерна сделка — отвърна му Армстронг, пъхна хартията в ръката му и понечи да си тръгне.

— Чакай! Къде е оригиналът?

— Все още не е в техните ръце.

— Ако… ако направя това, което искаш, ще го получа, нали?

— Шегуваш се! Разбира се, че нищо няма да получиш.

— Но това не е почтено — това е страшно непочтено!

Армстронг се върна, надвеси се над него. Лицето му беше като маска.

— Естествено, че не е почтено. Ако си получиш документа, ще ми се изплъзнеш — и ти, и всичките. А докато той съществува, ще правиш това, което се иска от теб, нали така?

— Ти си една мръсна гад!

— А ти — глупак, който трябва да внимава за кръвното си налягане.

Макайвър хлъцна.

— Откъде знаеш?

— Ще се шашнеш, ако разбереш колко много знам за теб, Дженевра Макалистър, Андрю Гавалан, „Ноубъл Хаус“ и куп други неща, които още не съм пуснал в употреба. — Гласът на Армстронг беше станал по-рязък, умората и напрежението бяха намалили самоконтрола му. — Не ти ли влиза в тъпия мозък, че съществува голяма вероятност съветските танкове и авиация да се разположат постоянно от тази страна на Ормузкия проток и Иран да се превърне в провинция на СССР? Омръзна ми да си играя на шикалки с вас — прави каквото ти казвам, без да възразяваш, ако не — всичките ще ви накисна.

39

Табриз: 5,12 сутринта.

Рос внезапно се събуди в малката барака на края на имението. Лежеше неподвижно, дишаше равномерно, но беше нащрек. Като че ли нямаше нищо необичайно — малко помещение, в което щъкат насекоми. Видя през прозореца, че още е тъмно и небето е облачно. Срещу него на нара спеше Гуенг, свит на кълбо, дишаше спокойно. И двамата си бяха легнали с дрехите, защото беше студено. Рос безшумно отиде до прозореца и се вгледа в тъмнината. Пак нищо. И тогава чу Гуенг да пошепва в ухото му:

— Какво става, сахиб?

— Не знам. Май всичко е наред.

Гуенг го сръга и посочи навън. На стола пред вратата нямаше пазач.

— Може да е отишъл да пикае.

Винаги ги пазеше поне един човек. Денонощно. Снощи бяха двама и Рос направи чучело в леглото си, остави Гуенг да им отвлича вниманието, измъкна се през задното прозорче и отиде да се види с Ерики и Азадех. На връщане едва не се спъна в пазачите, но те бяха сънливи и разсеяни, така че успя да ги заобиколи.

— Погледни през задното прозорче — прошепна Рос.

Продължиха да наблюдават и чакат. „След около час ще се развидели“ — помисли си Рос.

— Сахиб, сигурно е бил планинският дух — каза Гуенг тихичко.

На Покрива на света съществуваше суеверие, че нощем духове посещават леглата на спящите мъже, жени и деца с добри или лоши цели, а сънищата са историите, които те нашепват. Дребният непалец продължаваше да се оглежда и ослушва в мрака.

— Струва ми се, че ще е добре да се занимаем с духовете.

Той се върна при леглото, обу ботушите, извади изпод възглавницата си талисмана и го сложи в джоба на униформата, а отгоре се предреши с номадска роба и чалма. Провери гранатите и карабината и намести на гърба си раницата с амуниции и продукти. Кукрито му беше винаги подръка, смазваше го и го почистваше всяка вечер преди лягане.

Рос също беше готов. „Но за какво? — запита се той. — Няма пет минути, откакто си буден и стоиш с ръка върху ножа и с пръст на спусъка, но за какво? Ако Абдула имаше лоши намерения, щеше да ни вземе оръжието или поне да се опита.“

Вчера следобед бяха чули да излита 206 и малко след това Абдула хан ги бе посетил.

— Капитане, закъснях, обаче положението е още по-лошо отпреди. Нашите съветски приятели са определили висока цена за главите ви — пошегува се той. — Толкова голяма, че и аз бих се изкушил.

— Да се надяваме, че това няма да стане, сър. Още колко трябва да чакаме?

— Не повече от няколко дни. На руснаците много им се иска да ви пипнат. За втори път ме молят да им помогна да ви заловят. Но не се безпокойте. Убеден съм, че съдбата на Иран е във ваши ръце.

Предишната вечер Ерики бе потвърдил, че е обявена награда за главите им: „Днес бях близо до Сабалан, за да ликвидираме още една радарна станция. Някои от работниците помислиха, че съм руснак — сред живеещите край границата има много, които говорят руски. Та те ми казаха, че се надяват да хванат високия британски диверсант и помощника му. Наградата е пет коня, пет камили и петдесет овце. Това е цяло състояние и ако разберат за вас дори чак тук, на север, обзалагам се, че ще ви потърсят.“

— Имаше ли руснаци, които да ви контролират?

— Само Цимтарга, но той отговаря за мен и за хеликоптера. Този, който говореше руски, непрекъснато ме питаше кога ще нахлуем през границата.

— Господи — имат ли някакви основания за това?

— Съмнявам се, просто слухове. Хората тук живеят от тях. Отговорих му: „Никога“, но той ми се присмя й каза, че знае за огромния брой „наши“ танкове и за армията, която чака, даже ги е видял. Не говоря фарси, затова не знам дали не е внедрен от КГБ, преоблечен като номад.

— А това, което превозваш? Нещо важно ли е?

— Нямам представа. Компютри, много черни кутии и документи. Държат ме настрана, но техниката не се разглобява от специалист, просто изскубват и прерязват кабелите и ги трупат безразборно. Работниците търсят само цигари.

Обсъждаха евентуалното бягство. Не можаха да съставят никакъв план, имаше твърде много непредвидими неща.

— Не знам още колко време ще искат да летя — каза Ерики. — Този негодник Цимтарга спомена, че министър-председателят Базарган наредил на янките да напуснат два обекта, намиращи се далече на изток, до Турция. Те са им последните там. Заповядал незабавно да се евакуират и да оставят оборудването. Предполага се, че утре ще летим за там.

— Днес ти ли беше с 206?

— Не. Ногър Лейн, един от нашите пилоти. Дойде тук с нас, за да върне 206 в Техеран. Мениджърът на нашата база ми каза, че се възложили допълнително на Ногър да разузнае положението в няколко места, където се водят сражения. Когато не се обадим на Макайвър, той ще се уплаши и ще изпрати да ни търсят. Това би могло да бъде още един шанс за нас. А вие?

— Може би ще успеем да се измъкнем. Започва да ме стяга шапката в тази малка барака. Ако изчезнем, ще се насочим към вашата база и ще се скрием в гората. В такъв случай ще се свържем с вас, но не ви гарантирам. Съгласен ли си?

— Да, но не се доверявайте на никого в базата, освен на нашите двама механици Дибъл и Арбъри.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Бихте ли ми оставили една граната?

— Разбира се. Знаете ли как се борави с нея?

— Не, но знам как действува.

— Добре. Ето, вземете. Издърпвате щифта, броите до три и хвърляте. Искате ли пистолет?

— Не, не, благодаря. Нали имам нож. Гранатата обаче може да свърши добра работа.

— Внимавайте, защото те правят бели. Време е да тръгвам. Желая ви успех.

Докато говореше, Рос гледаше Азадех и се възхищаваше на красотата й. Ясно съзнаваше, че любовта им вече е обречена, отнесена от вятъра и звъна на камбаните, които бяха част от Високите планини. Учудваше се защо не отговаря на писмата му, а след това му съобщиха от училището, че си е заминала. Когато се видяха за последен път, тя му каза:

— Това, което стана между нас, може да не се повтори, Джони Светлите очи.

— Знам. Ако не се повтори, поне ще умра щастлив, защото съм познал истинската любов. Обичам те, Азадех.

Последна целувка. Когато влакът й потегли, той дълго, дълго маха с ръка, докато тя изчезна от погледа му. Завинаги. „Сигурно и двамата сме знаели, че ще е така — мислеше си той в тъмната барака, докато се опитваше да реши какво да правят: да чакат ли, да спят ли, или да изчезнат. — Може би ханът е прав и ние сме в безопасност тук, поне за момента. Няма причини да не му вярваме. Виен Розмънт не беше глупак и каза да му се доверим…“

— Сахиб!

Той също чу прокрадващи се стъпки. И двамата се скриха, доволни, че най-сетне е дошло време за решителни действия. Вратата тихо се отвори. На прага застана призрачен планински дух, който се взираше в тъмнината в бараката — само силует и неясно очертано лице. Рос изумен разпозна Азадех, чадорът й я сливаше с тъмнината, лицето й беше подпухнало от плач.

— Джони? — прошепна тя напрегнато.

Рос не помръдна, взел на мушка очакваните неприятели.

— Азадех, ела тук, до вратата — отговори й той шепнешком, така че само тя да го чуе.

— Тръгвайте бързо след мен. И двамата сте в опасност! Хайде! — И тя изскочи в мрака.

Рос видя, че Гуенг клати колебливо глава, и се зачуди какво да прави. После реши да тръгват. Плъзна се през прага и хукна след нея под слабата лунна светлина. Гуенг го следваше на зигзаг, за да го прикрива. Азадех ги чакаше при близките дървета. Преди да стигне до нея, тя му даде знак да я следва и безпогрешно ги поведе през овощната градина зад някакви стопански постройки. Снегът заглушаваше стъпките им, но оставаха следи. Беше на десет крачки след нея и внимателно се оглеждаше — чудеше се къде е опасността, защо е плакала и къде е Ерики.

Облаците си играеха на гоненица с луната и почти напълно я скриваха. Щом тя се покажеше, Азадех спираше, махваше му с ръка и той да направи същото и да чака, след това отново тръгваше, като използваше прикритието на дърветата. Рос се чудеше къде се е научила на това, но си спомни за Ерики с големия нож, за финландците и страната им — земя на езера, гори, планини и планински духове. „Внимавай, глупако, после ще се отплесваш, не сега, когато е в опасност животът на всички! Внимавай!“

Очите му шареха в очакване на бедата, искаше му се да настъпи развръзката. Скоро стигнаха зида. Беше три метра висок, направен от дялан камък и между него и дърветата имаше широка празна ивица. Азадех отново направи знак да спре и да се прикрие и се отправи към откритото пространство, сякаш търсеше определено място. Намери го лесно и му махна с ръка. Преди да стигне до нея, тя вече се катереше, краката й лесно намираха издатините и фугите, някои от които бяха естествени, а други — умело направени, за да може човек лесно да се прехвърли оттатък. Луната надникна между облаците и той се почувствува уязвим. Закатери се по-бързо. Когато се изкачи на зида, тя вече се спускаше от другата страна. Той се свлече, напипа няколко опори за краката си, приведе се и зачака Гуенг. Напрежението му растеше. Най-после видя, че другарят му благополучно се катери по зида.

Спускането беше по-трудно, той се плъзна и падна от метър и половина височина, изруга и се помъчи да се ориентира. Азадех вече беше прекосила обиколния път и вървеше към една оголена скала на стръмния планински склон. Вляво Рос видя Табриз и пожарите близо до летището. Чуваха се далечни изстрели.

Гуенг безшумно се спусна на земята, до него, усмихна се и го подкани с ръка да вървят напред. Когато Рос стигна скалата, Азадех беше изчезнала.

— Джони! Тук съм!

Видя малката, пукнатина и се промуши през нея. Беше толкова тясно, че човек едва минаваше. Изчака Гуенг да се приближи в мрака. Усети ръката на Азадех и тя го поведе. Гуенг ги последва. Младата жена закри отвора с тежка кожена завеса. Рос посегна за фенерчето си, но преди да го извади, проблесна светлинка. Азадех бе запалила кибритена клечка, която прикриваше в шепата си. Тя коленичи и запали свещ, поставена в ниша. Рос се огледа. Завесата на входа не пропускаше светлина, пещерата беше обширна, топла и суха, в нея имаше одеяла, подът беше застлан със стари килими, а върху една каменна полица имаше чинии и прибори за хранене, до тях — няколко книги и играчки. „А, скривалище, известно от детството й“ — каза си той и я погледна. Тя продължаваше да стои на колене, обърната с гръб към него. Свали чадора и отново си беше същата Азадех.

— Заповядай — предложи й той манерката си с вода.

Тя я прие с признателност, но отбягна погледа му. Той погледна Гуенг и сякаш прочете мислите му.

— Азадех, имаш ли нещо против да изгасим свещта, нали вече виждаме къде сме? Можем да вдигнем завесата, да наблюдаваме и чуваме по-добре. Имам фенерче, ако ни потрябва.

— О, да, разбира се… разбира се. — Тя отново се взря в свещта. — Аз… о, извинявай, само за минутка…

На полицата имаше огледало, което той не беше забелязал. Тя го взе, огледа се и се ужаси от ручейчетата пот по лицето си и подпухналите си очи. Избърса чернилката, среса се и се пооправи. Хвърли последен поглед в огледалото, после духна свещта.

Гуенг отмести завесата, излезе навън и се ослуша. Стрелбата откъм града се усилваше. Сградите около летището горяха. Градът тънеше в мрак. От време на време проблясваха единствено фаровете на колите, преминаващи по улиците. Дворецът беше тъмен и тих и Гуенг не усещаше никаква опасност. Той се върна, съобщи на Рос на непалски какво беше видял и добави:

— По-добре ще е да пазя отвън. Нямаме много време, сахиб.

— Добре — съгласи се Рос. Долови безпокойство в гласа му, но не го попита нищо. Знаеше причината.

— Азадех, добре ли си? — попита я той нежно.

— Да. Сега вече съм добре. На тъмно е по-спокойно. Извинявай, че изглеждах толкова зле.

— Какво се е случило, къде е съпругът ти? — Той нарочно наблегна на тази дума и усети как Азадех се размърда в мрака.

— Ти тъкмо си тръгна снощи и дойде Цимтарга с един пазач. Наредиха на Ерики веднага да се облича и да тръгва. Цимтарга се извини, но имало промяна в плановете. А мен ме викнаха при баща ми. Преди да вляза в стаята му, дочух как заповядва да ви хванат и обезоръжат веднага след разсъмване. — Гласът й секна. — Възнамеряваше да ви извика уж да решите как да заминете утре, но по пътя да ви направят засада близо до стопанските постройки, да ви вържат и натоварят на камионетка, за да ви изпратят на север.

— Къде на север?

— В Тбилиси — отговори тя уплашено. — Не знаех какво да направя, нямаше как да ви предупредя. Мене също ме следят и ме държат настрана. Като се явих пред баща ми, той каза, че Ерики ще отсъства няколко дни, а днес той, ханът, отивал по работа в Тбилиси и… аз трябвало да замина с него. Каза… че пътуването ще продължи два-три дни, а през това време Ерики ще се върне и после ща заминем за Техеран. — Тя почти се разплака. — Толкова съм уплашена. Опасявам се, че нещо ще се случи на Ерики.

— Всичко ще е наред с Ерики — успокои я Рос, но не можеше да разбере причината за отиването в Тбилиси.

Опитваше се да се постави на мястото на хана. Припомни си думите на Виен: „Довери живота си на Абдула и не вярвай на лъжите за него.“ А ето че и Азадех твърди противоположното. Той погледна към нея, но не можеше да види лицето й. Доядя го на тъмнината, защото искаше да види очите й, надяваше се, че може да прочете нещо в тях. „Така ми се иска да ми беше разказала всичко това преди да прехвърлим зида или в бараката — мислеше си той и безпокойството му нарастваше. — Боже мой, ами пазачът?“

— Азадех, пазачът, знаеш ли какво е станало с него?

— О, да, аз… аз го подкупих, Джони, за да го няма половин час. Това беше единственият начин да се добера до вас… единственият.

— Боже Господи — измърмори той. — Имаш ли му доверие?

— О, да! Али… служи при баща ми от много години. Знам го, откакто станах на седем години и го подкупих с бижута, които ще му стигнат да изхранва семейството си години наред. Джони, страхувам се за Ерики.

— Не се безпокой, Азадех. Ерики нали каза, че сигурно ще го изпратят към Турция? — Искаше да я окуражи да я накара да се прибере. — Просто не знам как да ти се отблагодаря за това, че ни предупреди. Хайде, най-добре да си вървиш.

— О, не, не мога — възкликна тя. — Не разбираш ли, че баща ми ще ме заведе на север и вече никога няма да се върна! Той ме мрази и ще ме остави на Мжитрик, много добре го познавам.

— Ами Ерики? — попита Рос шокиран. — Не може просто така да избягаш!

— Трябва, Джони, трябва. Не смея да чакам, не смея да замина за Тбилиси. Много по-безопасно е за Ерики, ако избягам сега.

— Какво говориш? Не можеш ей така да избягаш! Та това е лудост! Ами ако Ерики се върне довечера и не те намери? Защо…

— Оставих му бележка. Имаме уговорка в случай на опасност да скрия бележка на определено място в спалнята. Знаехме какво ще направи баща ми, докато Ерики отсъства. Той ще разбере всичко. А има и още нещо. Днес около пладне баща ми ще ходи на летището, за да посрещне някакъв самолет с човек от Техеран, не знам кой е и защо идва, но си помислих, че може би ти би могъл да го убедиш да ни закарат в Техеран или ние да се промъкнем тайно на борда… или да ги принудиш насила да ни вземат…

— Да не си полудяла — ядоса се той. — Говориш глупости, Азадех. Лудост е да бягаш и да оставиш Ерики. Откъде знаеш, че нещата не са наистина така, както казва баща ти, за Бога? Твърдиш, че ханът те мрази. За Бога, ако избягаш просто така, независимо от отношението му към теб той ще побеснее. И в двата случая ще изложиш Ерики на голяма опасност.

— Как може да си толкова наивен? Не разбираш ли, че докато аз съм тук, Ерики няма никакъв шанс, абсолютно никакъв. Ако е сам, ще мисли само за себе си. Ако знае, че съм в Тбилиси, ще пристигне там и с него ще е свършено. Не разбираш ли, че аз съм примамката! За Бога, Джони, отвори си очите! Моля те, помогни ми!

Тя се разплака тихо, но това още повече засили гнева му. „Боже Господи, не можем да я вземем с нас. Нямам право на такова нещо. Това ще е убийство. Ако са истина думите й за хана, след два часа ще сме в примката му и я доживеем до залез-слънце, я не. Той вече е заложил капана. За Бога, мисли точно! Бягството на Азадех е абсолютна глупост!“

— Трябва да се върнеш. По-добре е.

Тя спря да плаче и проговори с променен глас:

— Иншаллах! Както кажеш, Джони. Но най-добре е бързо да изчезнете. Нямате много време. Накъде ще тръгнете?

— Не… не знам.

Беше доволен, че тя не може да види лицето му в тъмното. „Господи, защо заради нея?“

— Хайде да вървим, ще те придружа за всеки случай.

— Няма нужда. Ще… остана тук известно време.

Той усети, че го лъже, и нервите му се опънаха още повече.

— Трябва да вървиш. Трябва.

— Не! — опъна му се тя. — Никога няма да се върна там. Оставам. Няма да ме намери. И друг път съм се крила тук. Веднъж престоях два дни. Тук съм в безопасност. Не се безпокой за мен. Нищо няма да ми се случи. Вие вървете. Трябва да изчезвате.

Вбесен, той едва преодоля желанието си да я изхвърли от пещерата, седна и опря гръб на стената. „Не мога да я оставя, не мога да я оставя, не мога да я взема. Е, мога да я взема, но за колко време? И като я хванат, ще я обвинят, че се е съюзила с диверсантите и Бог знае още в какво, а за това не прощават на жени.“

— Когато открият бягството ни и че теб също те няма, ханът ще разбере, че ти си ни подшушнала какво да правим. Ако пък останеш тук, ще те намерят. Ханът пак ще разбере, че си се виждала с нас, и от това ще си изпатиш още повече, а също и съпругът ти. Трябва да се върнеш.

— Не, Джони. Аз съм в Божиите ръце и не ме е страх.

— За Бога, Азадех, помисли малко!

— Това правя. Аз съм в Божиите ръце, знаеш това. Колко пъти говорихме за това в швейцарските планини? Не ме е страх. Само ми остави една граната като тази, която даде на Ерики. Аллах ме закриля. А сега, моля те, тръгвайте.

Навремето наистина си бяха говорили често за Бога. Това не беше трудно на някой планински връх в Швейцария, където всичко е ясно, лесно и няма от какво да се срамуваш със своята любима, която знае Корана, чете арабски и е много близо до Безкрая, защото вярва безрезервно в исляма. Но тук, в малката пещера, всичко беше различно.

— Иншаллах — реши той. — С теб ще се върнем, а на Гуенг ще наредя да върви напред.

Той стана.

— Чакай.

Рос усети в тъмното, че тя се изправи, и усети дъха й. Ръката й докосна рамото му.

— Не, скъпи мой. — Гласът й беше като едно време. — Това ще унищожи моя Ерики, теб и войника ти. Не виждаш ли, че аз съм примамката, която ще послужи за унищожението на Ерики? Махни се и тогава той има шанс да се спаси. Докато си извън имението на баща ми, ти също можеш да се спасиш. Като видиш Ерики, ще му разправиш… всичко.

„Какво да му казвам?“ — Питаше се той. Хвана ръката й в мрака и топлината й го върна във времето, когато пак в тъмното бяха заедно. Лежаха в огромното легло, силна лятна буря блъскаше по прозорците и те брояха секундите между светкавиците и гръмотевиците, които разтърсваха планината. Понякога разстоянието между двете беше само една-две секунди. Азадех възкликваше: „Олеле, Джони, сигурно е над нас! А ако ни удари, нищо че се държим за ръце.“ „Но не е същото“ — помисли си той с тъга и поднесе ръката й до устните си.

— Сама ще му разкажеш. Ще се опитаме да се измъкнем — заедно. Готова ли си?

— Искаш да кажеш, че ще ме вземете?

— Да.

Тя се замисли и каза:

— Първо питай Гуенг.

— Той ще направи това, което му наредя.

— Да, естествено. Въпреки това, моля те, попитай го. Направи ми и тази услуга. Моля те!

Рос отиде при отвора на пещерата. Гуенг се беше облегнал отвън на скалата. Преди Рос да успее да каже нещо, непалецът тихо се обади:

— Всичко е наред, сахиб. Тук навън.

— А, значи си чул какво говорихме?

— Да, сахиб.

— Какво ще кажеш?

Гуенг се усмихна.

— Моите думи са без тежест и не влияят върху нищо. Кармата си е карма. Правя, каквото ти кажеш.

Летище „Табриз“: 12,40 на обед.

Абдула хан стоеше до блиндирания си ролс-ройс на покритата със сняг бетонова площадка близо до терминала. Беше почервенял от ярост. Наблюдаваше 125, който правеше последен завой, преди да кацне, и се молеше на Аллах да се разбие. Вчера шефът на полицията, братовчед му полковник Мазарди, му донесе телекс, препредаден в полицейското управление: „Моля, посрещнете самолет G-ELTT, ЕТА 1240 утре, вторник. Подпис: полковник Хашеми Фазир.“ Името го накара да потрепери. Такава беше и реакцията на всички, през които беше минало съобщението. Вътрешното разузнаване винаги бе стояло над закона, а полковник Хашеми Фазир беше великият инквизитор. Неговата безпощадност беше легенда дори в Иран, където това качество бе нещо общоприето и обожавано.

— Какво ли търси тук, Ваше височество? — попита Мазарди, силно уплашен.

— Ще си говорим за Азербайджан — отговори ханът, прикривайки страха си и скърцайки със зъби от резкия тон на телекса. Неочакваното и нежелано посещение напълно го извади от равновесие. — Сигурно иска да ме попита как може да ми помага. От години ми е таен приятел — лъжеше той машинално.

— Ще заповядам военни почести и комисия, за посрещането, и…

— Не ставай глупав! Полковник Фазир обича секретността. Нищо няма да правиш, няма да се приближавате до летището, просто осигурете ред и спокойствие по околните улици и… а, да, попритиснете Туде. Направо изпълнете заповедите на Хомейни за разтурването на тази организация. Изгорете централата им и арестувайте най-известните им ръководители.

„Това ще е идеален подарък, ако ми потрябва такъв — помисли си той, доволен от съобразителността си. — Нали Фазир изпитва фанатична омраза към Туде! Хвала на Аллах, че Пьотър Олег даде съгласието си.“

След това отпрати Мазарди, наруга всички наоколо и разкара и тях. Какво ли искаше от него този кучи син Фазир?

През изминалите години се бяха срещали няколко пъти и бяха обменяли взаимноизгодна информация. Но полковник Хашеми Фазир беше от тези, които вярваха, че единственото спасение на Иран е централизирано правителство, управлявано от Техеран, а племенните вождове са архаизъм и опасност за държавата. Освен това Фазир беше техеранец и бе в състояние да разкрие твърде много тайни, които биха могли да се използват срещу него. Аллах да ги убие всички техеранци и да ги прати в пъкъла! И Азадех с проклетия й съпруг!

„Азадех! Аз ли наистина заченах това изчадие? Не е възможно. Някой трябва да е… Аллах да ми прости подозренията към любимата ми Наптала! Азадех е обладана от сатаната. Но няма да ми избяга, кълна се, че ще я замъкна в Тбилиси и ще я оставя на Пьотър…“

В ушите му отново зашумя нахлулата кръв и той пак усети остра болка в гърдите. „Успокой се — говореше си той. — Не мисли сега за нея, по-късно ще й отмъстиш. Спри се, иначе ще се убиеш! Спри се, забрави я засега мисли за Фазир, хитростта ще ти трябва, за да се справиш с него. Тя няма да ти избяга.“

Когато на разсъмване при него се втурнаха ужасените пазачи, за да му съобщят, че задържаните са изчезнали, и почти веднага се разбра, че я няма и Азадех, яростта му беше неудържима. Незабавно изпрати хора да претърсят скривалището й в скалите, за което знаеше от много години, и им нареди да не се връщат без нея или без саботьорите. Заповяда да отрежат носа на нощния пазач, а останалите бяха бити и вкарани в тъмницата по обвинение в конспирация. Набиха жените им с камшици. Най-сетне той се понесе към летището, като остави обитателите на двореца в ужас.

„Аллах да ги убие всичките“ — мислеше си той и с огромно усилие се опитваше да се успокои. Не откъсваше очи от самолета. По синьото небе бяха разпръснати злокобни облаци, духаше лош вятър, който измиташе покритата със сняг писта. Ханът беше с дебело палто с кожена яка, астраганен калпак и меки дебели ботуши. Студът беше замъглил очилата му. В джоба си имаше малък револвер. Сградата на летището зад него беше празна, с изключение на телохранителите, които пазеха него и пътя към пистата. На покрива беше разположил един снайперист — беше му наредил да застреля Фазир, ако той, ханът, извади бяла кърпичка и си издуха носа. „Взел съм всички мерки — помисли си той, — оттук нататък каквото Аллах каже! Ех, дано се разбие, проклетият самолет!“

Но 125 направи идеално кацане, колелата му разпръскваха снега надалече. Безпокойството му се усили.

— Такава е волята на Аллах — измърмори той и седна на задната седалка на колата. От шофьора й Ахмед, най-довереният му съветник и телохранител, го отделяше подвижна преграда от блиндирано стъкло.

— Посрещнете ги — заповяда той, провери револвера си и махна предпазителя.

125 зави към площадката и спря. Наоколо беше мрачно, само вятърът навяваше сняг. Големият черен ролс-ройс спря до самолета. Вратата му се отвори и Абдула хан видя Хашеми, който го покани с ръка:

— Салаам! Аллах здраве да ти дава, твое височество, заповядай на борда.

Абдула отвори прозореца и отвърна:

— Салаам, Аллах здраве да ти дава, твое превъзходителство, заповядай тук при мен.

„Да не мислиш, че съм глупак да си слагам главата в торбата“ — помисли си той.

— Ахмед, качи се в самолета както си въоръжен и се преструвай, че не знаеш английски.

Ахмед Дурсак беше тюрк, мюсюлманин и изключително силен. Боравеше ловко и бързо с нож и огнестрелно оръжие. Той излезе от колата с автомат в ръка и пъргаво се изкачи по стълбата. Вятърът развяваше полите на дългото му палто.

— Салаам, господин полковник — поздрави той на фарси, застанал на последното стъпало. — Моят господар ви моли да бъдете така любезен да седнете при него в колата, защото се чувствува притеснен в кабини на малки самолети. В колата ще можете да разговаряте насаме и спокойно и ако желаете, ще сте съвсем сами. Той също моли да му окажете честта да посетите скромния му дом, където да прекарате вашия престой.

Хашеми беше шокиран от наглостта на Абдула да му изпрати въоръжен емисар. А и да разговаря в колата не го удовлетворяваше — там твърде лесно можеха да ги подслушват, а можеше да попадне и в клопка.

— Кажи на негово височество, че понякога ми става лошо в кола и го моля да се качи в самолета. Тук можем да разговаряме на четири очи, ще сме сами и за мене ще бъде чест. Разбира се, можеш да претърсиш кабината, за да провериш дали не се е качил някой мръсен враг.

— Моят господар би предпочел, ваше превъзходителство, вие да…

Хашеми се приближи плътно до него и процеди:

— Претърси самолета! Веднага! И действай бързо, Ахмед Дурсак. Знам, че си убиец на трима души, едната е жена и се казва Наджмех! Прави това, което ти заповядвам, иначе дните ти са преброени!

— Още по-добре, по-скоро ще бъда в рая, защото, служейки на хана, аз върша делото на Аллах — отговори Ахмед Дурсак. — Но ще претърся самолета, щом желаете.

Влезе вътре и видя двамата пилоти в кабината. Армстронг седеше в отделението за пътници. Ахмед присви очи, но не каза нищо, мина вежливо покрай него, отвори тоалетната и видя, че е празна. Другаде нямаше къде да се скрие човек.

— Ваше превъзходителство, възможно ли е пилотите да слязат?

Преди да пристигнат, Хашеми беше питал капитана Джон Хог дали би се подчинил на такова нареждане, в случай че се наложи.

— Съжалявам, сър — беше отвърнал той. — Тази идея никак не ми харесва.

— Ще бъде само за няколко минути. Можете да вземете с вас стартовия ключ и прекъсвачите — намеси се Робърт Армстронг. — Лично аз гарантирам, че никой няма да влиза при командния пулт.

— Въпреки това не ми се ще, сър.

— Разбирам ви — отговори Армстронг. — Но нали капитан Макайвър ви нареди да се подчинявате. В рамките на разумното. А това влиза в тях.

Хашеми се подразни от арогантността на Ахмед и му се прииска да го перне. Но това можеше да стане и по-късно.

— Пилотите ще чакат в колата.

— А неверникът?

— Този неверник говори по-добър фарси от теб, мръснико, и ако ти сече пипето, гадино, ще се държиш вежливо с него и ще го наричаш „Ваше превъзходителство“, защото мога да гарантирам и на теб и на проклетите ти тюркски предци, че паметта му не е по-къса от моята и може да е по-жесток, отколкото си представяш.

Ахмед се усмихна само с уста.

— А негово превъзходителство неверникът тук ли ще остане, или ще чака на пистата?

— Той остава тук. Пилотите ще чакат в колата. В случай, че негово височество иска да има до себе си телохранител, за да е сигурен, че няма убийци в засада, ела и ти. Ако това не го удовлетворява, изглежда, че ще трябва да проведем срещата в полицията. А сега се измитай оттук, воня такава.

Ахмед учтиво му благодари и се върна при хана, уведоми го за положението и добави:

— Струва ми се, че това говедо е много уверено във властта си, за да си позволява да е толкова грубо.

В същото време в самолета Хашеми казваше на английски:

— Робърт, този проклет хан, изглежда, е много уверен в себе си, за да има такива нагли слуги.

— Ти наистина ли би могъл да замъкнеш хана на Горгоните в полицейското управление?

— Бих опитал — отвърна Хашеми и запали нова цигара. — Съмнявам се обаче, че ще успея. Племенникът му Мазарди все още е началник на полицията тук, а по-голямата част от властта е в нейни ръце. Зелените ленти и комитетите не са преобладаващият фактор. Поне засега.

— Заради Абдула?

— Разбира се, че причината е той. В продължение на месеци по негова заповед полицията в Табриз тайно поддържаше Хомейни. Единствената разлика между времето на шаха и Хомейни е, че портретите на първия са сменени с тези на втория и са свалени гербовете на монарха от униформите. Сега хватката на Абдула е по-здрава от всякога.

През полуотворената врата нахлу мразовит вятър.

— Азербайджанците са коварен народ, жестоки са — династията шахове Каджар са от Табриз, също и шах Абас, който е построил Исфахан и се е опитал да гарантира вечното си царуване, като е убил най-големия си син и ослепил един от останалите…

Хашеми Фазир наблюдаваше колата през прозорчето на самолета. Надяваше се Абдула хан да приеме предложението. Сега се чувствуваше по-добре и бе по-сигурен, че ще посрещне Свещения ден тази седмица, отколкото в неделя вечерта, когато генерал Дженан нахлу в службата му със заповед за разпускане на Вътрешно разузнаване и взе касетите и Ракоци. Цялата нощ полковникът не беше на себе си и сутринта, когато излезе от дома си, разбра, че го следят. Съпругата и децата му пък били блъскани по улицата. Едва следобед успя да се откачи от хората, които го следяха. Един от ръководителите на секретната Група 4 вече го чакаше в тайна квартира. Същата вечер, когато генерал Дженан слезе от блиндираната си лимузина, за да се прибере у дома, паркираната наблизо кола, натъпкана с пластични експлозиви, избухна, разкъса го на парчета заедно с двама от най-доверените му помощници и унищожи къщата му със съпругата, трите му деца и седем слуги. Загина и старият му, прикован към леглото баща. Хората, които бягаха от мястото на експлозията, скандираха левичарски муджахидински лозунги. А след тях останаха написани думите: „Смърт на САВАК, преименуван на САВАМА“.

В ранните сутрешни часове, половин час след като Абрим Пахмуди незабелязано се измъкна от спалнята на свръхтайната си любовница, тя беше посетена от жестоки мъже. Чуха се още левичарски лозунги и по стените на квартирата и се появи същият надпис, наплескан с нейната кръв, изпражнения и това, което беше повърнала. В девет сутринта полковникът посети Абрим Пахмуди, за да поднесе съболезнованията си и за двете трагедии, защото от Вътрешно разузнаване естествено го бяха информирали за тях. Като дар той му поднесе част от показанията на Ракоци, все едно че беше получил сведенията от друг източник — стойността им беше напълно достатъчна, за да свърши работа.

— Уверен съм, ваше превъзходителство, че ако ми беше разрешено да подновя работата си, щях да събера много повече сведения. А ако на моето управление не бъдат отказани честта и вашето доверие, за да функционира както преди, но да се отчита само пред вас и пред никоя друга инстанция, бих могъл да предотвратя такива ужасни неща и да изтрия тези мръсни терористи от лицето на земята.

Докато той беше при него, в стаята се втурна един служител с новината, че други терористи са убили един от най-важните аятоласи на Техеран, пак с бомба в кола, и от Революционния комитет го викали незабавно да се яви при тях. Пахмуди моментално стана, но преди да тръгне, отмени предишната си заповед.

— Съгласен съм, господин полковник. За тридесет дни. Имате този срок, за да докажете какво можете.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство, вашето доверие е огромна чест за мен, разчитайте на моята лоялност. Може ли да си взема Ракоци?

— Това куче генерал Дженан го е изтървал и оня е избягал.

След това полковникът отиде до летището и заедно с Робърт Армстронг се качиха на реактивния 125. Щом излетяха, и двамата се разсмяха. За първи път в Иран беше използвана бомба в кола с дистанционен детонатор.

— Ей Богу, Робърт — ликуваше той. — Абсолютно ефикасна е. Чакаш на четиристотин метра, докато се увериш, че това е човекът, натискаш ключа на предавателя, голям колкото кутия цигари и… бум! Още един враг по-малко, а заедно с него и баща му! — Той бършеше очите си, беше се просълзил от смях. — Точно това направи впечатление на Пахмуди. Да, ако не беше Група 4, аз и семейството ми щяхме да бъдем жертвите.

Група 4 беше създадена по идея на Армстронг, той я беше предложил и разработил: малки групички от внимателно подбрани мъже и жени с изключителна подготовка по най-съвременната тактика за борба с тероризма, високо платени и грижливо укривани. Никой от тях не беше от ирански произход, не се познаваха помежду си, знаеше ги само Хашеми, на когото те бяха предани. Анонимността им означаваше, не биха могли да бъдат използувани един срещу друг, ако се наложи, а ако трябва, много лесно да бъдат подменяни. В Средния и Близкия изток съществува много нищета, предадени каузи, омраза, религии и бездомни, което осигурява тълпи от мъже и жени, горящи от желание да се захванат с такава работа.

С течение на годините екипът на неговата Група 4 се разви и замогна, акциите му бяха абсолютно секретни, за повечето от тях не знаеше дори самият Армстронг. Полковникът го погледна и се усмихна.

— Без тях отдавна да съм мъртвец.

— Вероятно и аз. Страшно се изплаших, когато този педераст Дженан каза: „Давам ви двадесет и четири часа заради миналите ви заслуги.“ Никога нямаше да ме пусне да изляза от страната.

— Вярно е.

На километър под тях земята беше покрита с дебел сняг, самолетът вече преваляше планините и до Табриз оставаше малко повече от половин час.

— Ами Ракоци? Вярваш ли, че наистина е избягал?

— Робърт, как мога да приема думите на Пахмуди за чиста монета! Ракоци беше средство за размяна, рушвет. Пахмуди е установил, че лентите са празни и състоянието на Ракоци е безнадеждно, че той няма никаква стойност, освен като отплата за минала услуга, но не е могъл да знае за връзката му с вашия Пьотър Мжитрик. Така ли е, или не?

— Не би могъл — бих казал, че е невъзможно.

— Може да е в квартирата на съветското разузнаване, ако вече не е труп. Руснаците ще искат да знаят какво е издал… Той дали ще е в състояние да им каже нещо?

— Съмнявам се — беше полумъртъв — поклати глава Армстронг. — Почти е изключено. А сега, след като отново си голям началник, какво ще правиш? Ще подаваш информация на Пахмуди тридесет дни — ако той е жив дотогава, така ли?

Хашеми се усмихна студено, но не му отговори. „Все още не съм ти станал «голям началник» — помисли си той, — нито съм в безопасност, докато Пахмуди не попадне в пъкъла — заедно с много други. Може все още да се наложи да използвам британския паспорт, който ми даде.“ Той го беше проверил много внимателно.

След това затвори очи и се отпусна, наслаждавайки се на комфорта на частния самолет, който вече беше над Казвин, само четвърт час преди Табриз. Но не заспа. През останалото време на полета преценяваше какво да прави със САВАМА, Пахмуди и Абдула хан, а също и с Робърт Армстронг, който знаеше твърде много.

Продължаваше да наблюдава ролс-ройса през прозорчето на самолета. Елегантната кола сякаш сама изтъкваше колко малко хора я притежават. „В името на Аллаха и Пророка, колко богаташи се прекланят пред това доказателство за положението и властта на хана — мислеше си той. — Каква мощ трябва да имаш, за да се перчиш с такава скъпа кола пред членовете на комитета, а и пред мен.“ Нямаше да е лесно да постави хана на колене.

Знаеше, че самолетът се излага на голяма опасност. Той представляваше идеална мишена, ако Абдула нареди на хората си да стрелят по тях, но Хашеми беше отхвърлил такова развитие на нещата, защото дори ханът не би се осмелил да открие огън по трима неверници, него и самолета на публично място. Но ако реши да инсценира „злополука“… е, полковникът вече беше изпратил два екипа от Група 4 по шосе — единия лично за Абдула, другия за семейството му. Те можеха да бъдат спрени само с парола лично от него. Той се усмихна. Веднъж Робърт Армстронг му беше казал, че има едно китайско наказание за важна личност в древните времена, което е „смърт за него и цялото му поколение“.

— Това ми хареса, Робърт — беше му отговорил той. — В него има стил.

Видя, че предната дясна врата на колата се отвори. Слезе Ахмед с автомат в ръка, отвори задната врата и направи път на Абдула.

— Печелиш първия рунд, Хашеми — поздрави го Армстронг и мина напред, както се бяха споразумели. — Хайде, капитане. Разговорът ще бъде кратък.

Пилотите с неохота се измъкнаха от седалките, облякоха якетата си, излязоха на студа и се спуснаха по стълбата. Поздравиха вежливо хана. Той ги покани с жест да седнат на задната седалка в колата и се заизкачва по стъпалата. Ахмед го последва.

— Салаам, твое височество, Аллах здраве да ти дава — приветства го топло Хашеми на входа, — жест, който Абдула веднага оцени.

— И на тебе, господин полковник.

Здрависаха се, Абдула влезе в салона, изгледа Армстронг и седна на стола, който беше най-близо до изхода.

— Салаам, ваше височество — поздрави го и Армстронг. — Аллах здраве да ви дава.

— Това е един мой колега — представи го Хашеми, като седна срещу хана. — Англичанин е, казва се Робърт Армстронг.

— А, да, негово превъзходителство, който говори фарси по-добре от моя Ахмед и е знаменит с паметта си и… жестокостта си.

Зад гърба му телохранителят пусна тежката завеса върху външната врата и застана с гръб към пилотската кабина, нащрек, с готов за стрелба, но вежливо насочен настрана автомат.

— Е?

Армстронг се усмихна.

— Тази любезна квалификация беше на полковника, ваше височество.

— Не съм съгласен. Че дори ние тук в Табриз сме чували за специалиста от Специалния отдел, който дванадесет години служи на шаха, най-важния копой от всички шахски копои — каза присмехулно Абдула на фарси.

Усмивката изчезна от лицето на Армстронг. И той, и Хашеми се подразниха от грубостта и лошите обноски на хана.

— Чел съм досието ви — изрече Абдула и впери черните си очички в Хашеми, убеден, че планът му ще заработи както трябва: Ахмед ще ги застреля по негов сигнал, ще блокира самолета, ще върне на борда двамата пилоти, като ги застави бързо да излетят, при което машината ще се разбие. Той няма да има нищо общо с това, било е по волята на Аллах, а той самият ще бъде изпълнен със скръб след чудесния разговор, който са провели и на който той е обещал „пълна подкрепа на централното правителство“.

— И така, господин полковник, ето че пак се срещаме. С какво мога да ви бъда полезен? Знам, че за съжаление можете да ни отделите съвсем малко време.

— Може би аз бих могъл да направя нещо за вас, ваше височество? Може би…

— На въпроса, господин полковник — рязко го прекъсна на английски ханът, напълно уверен в себе си. — Познаваме се, така че можем да си спестим любезностите и да говорим по същество. Аз съм зает човек. Ако бяхте имали любезността да дойдете в колата ми без придружители, щях да се чувствам по-удобно и можехме да си говорим насаме надълго и нашироко. Казвайте какво искате?

— Да си поговорим за твоя шеф генерал-полковник Пьотър Олег. Мжитрик — също така рязко отвърна Хашеми, но изведнъж се ужаси, че Абдула може да е таен поддръжник на Пахмуди. — И за дългата ти връзка с КГБ чрез Мжитрик, чието кодово име е Али Хой.

— Шеф? Какъв шеф? Кой е този човек? — чу се ханът да казва, но в главата му се развихри буря. „Не е възможно да знаете, абсолютно невъзможно е!“ И през шума на разбушувалото му се сърце видя как устата на полковника се отваря и от нея излизат още неща, от които всичко се сгромолясваше — и най-лошото беше, че планът му отиваше по дяволите. Щом полковникът така открито разправя тайните пред този чужденец и Ахмед, те сигурно се записват някъде на сигурно място, за да бъдат прослушани от Революционния комитет и враговете му в случай на „злополука“.

— Твоят шеф — притисна го Хашеми, като видя промяната в изражението му, — Пьотър Олег, чиято дача е на езерото Цвенгид в Скритата долина, източно от Тбилиси, кодовото му име е Али Хой, а твоето е Ива…

— Чакай — започна пресипнало Абдула. Лицето му беше мораво. Дори Ахмед не знаеше това и не биваше да го научи. — Аз… дай ми вода.

Армстронг се надигна, но замръзна, защото автоматът на Ахмед го взе на прицел.

— Моля да седнете, ваше превъзходителство. Аз ще му дам. И двамата закопчайте коланите на седалките.

— Не е нуж…

— Веднага — озъби се Ахмед и помръдна автомата, ужасен от промяната в лицето и тактиката на хана, готов той самият да приведе в изпълнение плана за операцията. — Затегнете ги!

Те се подчиниха. Ахмед пристъпи до чешмата, наля вода в пластмасова чаша и я подаде на хана. Хашеми и Армстронг гледаха с напрежение. И двамата не бяха очаквали такава внезапна капитулация от страна на хана. Той направо се смали пред очите им, пребледня, дишането му стана неравномерно.

Ханът изпи водата и погледна Хашеми иззад очилата с малките си кървясали очи. Свали ги и започна разсеяно да ги бърше, опитваше се да си върне самообладанието. Всичко изглеждаше като във филм със забавено действие.

— Ахмед, чакай ме при колата.

Телохранителят неохотно се подчини. Армстронг откопча колана си и спусна завесата, след него. Ханът за момент се почувствува по-добре от нахлулия за секунда мразовит въздух. Главата му се проясни.

— Хайде, казвайте какво искате?

— Кодовото ти име е Иванович. Ти си агент на КГБ от януари 1944 година. Време е да…

— Това са лъжи. Какво искате?

— Искам да се срещна с Пьотър Олег Мжитрик, за да го разпитам. Без свидетели.

Ханът го чу и се замисли. Щом този кучи син знае кодовото име на Пьотър, неговото, Скритата долина и януари 1944 година, когато той тайно замина за Москва, за да стане агент на КГБ, може да се е докопал и до неща, за които се полага голямо наказание. Това, че е работил за две страни заради благото на своя Азербайджан, едва ли ще направи някакво впечатление на екзекуторите и отляво, и отдясно.

— В замяна на какво?

— Ще имаш свобода на действие в Азербайджан дотолкова, доколкото това е в полза на Иран, плюс непоклатима работна връзка с мен. Аз ще ти дам информация, с която Туде, левичарите и кюрдите ще паднат в ръцете ти. Освен това ще ти дам доказателства как са те мамили руснаците. Ами например ти си обявен по Раздел 16а.

Ханът го зяпна. В ушите му зашумя.

— Не е вярно!

— Незабавна екзекуция. Заповедта е подписана от Пьотър Олег Мжитрик — каза Хашеми.

— До… доказателство, искам… искам доказателство — задушаваше се той.

— Примами го на наша територия и ще ти го дам. Най-малкото той ще ти го предостави.

— Ти… лъжеш.

— А не си ли планирал да заминеш за Тбилиси днес или утре по негова покана? Няма да се върнеш оттам. Версията вероятно ще бъде, че си емигрирал от Иран. Тогава ще те обявят за предател, имуществото ти ще бъде конфискувано, семейството ти опозорено и предадено на моллите.

Сега вече, когато Хашеми разбра, че ханът е в ръцете му, единственото нещо, което го тревожеше, беше неговото здраве. Главата му се тресеше, мургавото му лице беше пребледняло, по слепоочията и около очите му бяха избили червени петна, вената на челото му се беше издула.

— По-добре да не пътуваш на север и да удвоиш охраната си. Пьотър Олег ще го разменя, дори ще ти позволя да го спасиш. Изобщо има много решения, ако ми го доведеш.

— Какво… какво искате от него?

— Информация.

— Аз трябва ли да се включа в предоставянето й?

Хашеми се усмихна.

— Защо не? Значи си съгласен?

Устата на хана се раздвижи, но не се чу никакъв звук.

— Ще се опитам — изрече най-сетне той.

— Не така — каза грубо полковникът, като прецени, че е дошъл моментът за coup de grace18. — Не. Давам ти четири дни! Ще дойда в събота. По пладне ще бъда в двореца ти, за да го взема. А ако предпочиташ, можеш да го изпратиш тайно на този адрес. — Той постави на масата между тях парче хартия. — Или третия вариант — ако ми съобщиш часа и мястото, където той ще пресече границата, аз ще се погрижа за всичко.

Хашеми откопча колана на седалката и се изправи.

— Четири дни, Иванович.

Главата на Абдула щеше да се пръсне от ярост. Опита се да стане, но не успя. Армстронг му помогна, а Хашеми отиде до завесата, но преди да я отмести, извади автоматичния револвер от кобура под мишницата си.

— Нареди на Ахмед да не създава проблеми.

Ханът отмалял застана на прага и направи това, което му наредиха. Ахмед беше в основата на стълбата с насочен автомат. Вятърът беше променил посоката си, духаше към другия край на пистата и продължаваше да се усилва.

— Не чу ли какво ти каза негово височество? — извика отгоре полковникът. — Всичко е наред, но му трябва малко помощ — продължи той с успокояващ тон. — Най-добре е веднага щом е възможно, да го прегледа лекарят му.

Ахмед беше объркан, не знаеше какво да предприеме. Пред него беше господарят му, по-зле от всякога, но тук бяха и хората, които бяха виновни за това и те трябваше да бъдат застреляни.

— Помогни ми да се кача в колата, Ахмед — каза ханът и изруга. Това подейства на телохранителя му и той моментално се подчини. Армстронг го прихвана от другата страна и двамата заслизаха по стълбата.

Пилотите припряно се качиха в самолета, докато англичанинът помагаше на хана да се качи в колата. Абдула с мъка се настани на задната седалка, а Армстронг се чувствуваше толкова уязвим, сякаш беше гол, съвсем самичък на пистата, докато Хашеми стоеше в безопасност на входа на самолета. Реактивните двигатели се включиха.

— Салаам, ваше височество — сбогува се Армстронг. — Надявам се, че сте по-добре.

— По-добре се махайте от нашите земи по-бързо — отвърна ханът и се обърна към шофьора: — Карай в двореца.

Армстронг гледаше как колата бързо се отдалечава, после се обърна. Видя странната усмивка върху устните на Хашеми, полускрития револвер в ръката му и за момент си помисли, че той ще го застреля.

— Побързай, Робърт!

Изкачи бегом стъпалата със замръзнали крака. Вторият пилот вече беше натиснал бутона за прибиране на стълбата. Тя се вдигна, вратата се затвори и самолетът тръгна по пистата.

— Доста студено е навън — каза Армстронг. Хашеми не му обърна внимание.

— Капитане, бързо излитайте — нареди той. Беше застанал зад пилотите.

— Ще трябва да изтегля самолета назад. Не бих се осмелил да излетя оттук при този вятър, който блъска опашката на машината.

Хашеми изруга и се взря навън. Другият край на пистата изглеждаше безкрайно далече и вятърът отвяваше снега от преспите. За да използуват съответната рампа за тръгване, би трябвало да се приближат до паркинга на терминала. Трябваше да го пресекат, и да използуват противоположната рампа до момента на излитане. Ролс-ройсът летеше към терминала. Хашеми забеляза, че към него се затичаха въоръжени мъже, за да го посрещнат.

— Дайте назад по пистата и направете излитане с къса дистанция.

— Не е разрешено без нареждане от кулата — обади се Джон Хог.

— Какво предпочитате куршум в главата или ареста на САВАК? Та тези хора са врагове. Бързо тръгвайте!

Хог също видя пушките им. Натисна бутона за предаване.

— Ехо Танго Лима Лима иска разрешение да се придвижи към задния край на пистата — каза той. Не очакваше отговор. Откакто напуснаха въздушното пространство на Техеран, нямаха връзка с нито една от кулите през целия път, с тази също. Направи рязък завой със самолета към пистата за излитане, машината занесе, той даде още малко газ, като се придържаше вляво, карайки успоредно на следите от кацането.

— РВД, тук Ехо Танго Лима Лима, движим се назад по пистата.

Гордън Джоунс, вторият пилот, проверяваше показанията на всички прибори и ги настройваше на курс Техеран. Вятърът блъскаше машината, колелата се клатеха. Джони пак зърна при терминала ролс-ройса и заобиколилите го мъже.

— Бързо завивайте, има достатъчно писта — заповяда Хашеми.

— Веднага щом мога, сър — отговори Джон Хог учтиво, но в същото време си мислеше: „Ах, ти, мръсна гад, полковник нещастен, на мен много повече от теб ми се иска да сме в небесната синева, но ми трябва достатъчно писта. — В Техеран беше забелязал неприязънта в очите на хората в колата и притеснеността на Макайвър. Но там РВД моментално им разреши излитането, давайки им предимство, все едно че на борда беше самият аятолах Хомейни. — По дяволите, какво ли не правим за доброто на Англия и бутилка бира!“ Усещаше и опипваше снега и хлъзгавия лед по повърхността на пистата с всичките си сетива. Даде още малко газ.

— Вижте! — възкликна вторият пилот.

На около два километра от тях прелиташе хеликоптер.

— Това е 212, нали?

— Да. Но май няма да каца тук — каза Хог. Следеше всичко с очи: на терминала към хората при ролс-ройса се присъедини още една кола; вляво напред блесна светлина; 212 се скри зад един хълм; вдясно летеше ято птици; всички прибори бяха в зелената зона; около ролс-ройса се натрупаха още мъже, на покрива на сградата имаше човек; горивото беше напълно достатъчно. „Снегът не е много дълбок, под него има тънък лед; внимавай за преспата напред; дай малко надясно; радиостанцията е на съответната вълна; вятърът все още ни блъска отзад; на север се натрупват буреносни облаци; дай съвсем мъничко газ на левия двигател!“

Хог коригира занасянето в завоя, но самолетът беше твърде чувствителен по ледената писта.

— Господин полковник, струва ми се, че е по-добре да си седнете на мястото — посъветва го Хог.

— Излитайте възможно най-бързо — отвърна Хашеми и се върна при Армстронг, който се взираше към терминала.

— Какво става там, Робърт? Някакъв проблем? — попита Хашеми.

— Засега няма. Моите поздравления — великолепно се справи с Абдула.

— Дано да ни го предаде.

Сега, след като операцията беше приключила, полковникът усети, че малко му се гади. „Този път бях твърде близко до смъртта — помисли си той. Закопча колана си, после го откопча, извади револвера си от джоба, спусна предпазителя и го прибра в кобура под мишницата си. Пръстите му докоснаха британския паспорт във вътрешния му джоб. — Може и да не ми потрябва в края на краищата. Ще ми е противно да се опозоря по такъв начин.“ Запали цигара.

— Смяташ ли, че ще оживее до събота? Помислих си, че ще колабира.

— Той от години си е такъв вонлив дебелак.

Армстронг усети злобата в тона му. Хашеми Фазир винаги беше нервен, на ръба да избухне, фанатичният му патриотизъм постоянно се преплиташе с презрението му към повечето иранци.

— Ти великолепно се справи с хана — повтори Армстронг и пак погледна през прозореца. Ролс-ройсът, другата кола и хората около тях бяха доста далече и наполовина скрити от снежните преспи, но той видя, че много от тях са въоръжени и неколцина сочат към самолета. „Хайде, за Бога, нека да излетим вече“ — мислеше си той.

— Господин полковник — чу се гласът на Хог по вътрешната разговорна уредба. — Бихте ли дошли при мен?

Хашеми откопча колана си и влезе в кабината.

— Вижте ей там, сър — Хог посочи надясно, встрани от края на пистата, към групичка борове пред гората. — Разчитате, ли сигнала?

Светлинката започна отново да мига.

— Това е SOS.

— Робърт — викна Хашеми. — Гледай напред и вдясно.

И четиримата се напрегнаха. Светлинката отново замига — SOS.

— Няма грешка, сър — каза Хог. — Бих могъл да им, отговоря със светлинен сигнал.

Той посочи мощния прожектор, с който подаваха зелена или червена светлина, в случай че радиостанцията им излезе от строя.

Хашеми викна към салона:

— Робърт, какво смяташ, че е това?

— Явно някой подава SOS!

125 се носеше по пистата към сигнала. Видяха как от дърветата излязоха три фигурки — двама мъже и една жена в чадор. Забелязаха и карабините им.

— Това е клопка — веднага реши Хашеми. — Не се приближавайте повече, завийте!

— Не мога — отвърна Хог. — Нямам достатъчно писта.

Даде още малко газ. Самолетът набираше скорост, движейки се успоредно на следите от приземяването. Видяха, че фигурите размахват карабините си.

Армстронг се провикна:

— По дяволите, хайде да изчезваме оттук По-бързо!

— При първа възможност, сър. Господин полковник, бихте ли си седнали на мястото, защото може да започне много да друса — изрече Хог с безизразен тон, след това изключи и двамата от съзнанието си. — Гордън, наблюдавай внимателно и тези, и терминала.

— Разбира се. Бъди спокоен. Капитанът за момент се обърна да види колко е разстоянието до задния край на пистата, прецени, че им трябва още разбег, но отпусна газта и докосна леко спирачките. Машината започна да занася настрана, затова той ги пусна, като се стараеше да я поддържа право напред, макар вятърът да блъскаше отстрани. Фигурите при дърветата станаха по-големи.

— Приличат на номади. Имат две автоматични карабини.

Гордън Джоунс се взря в терминала.

— Ролс-ройсът го няма, но една кола се носи през рампата към нас.

Хог отне още газ. Скоростта все още беше твърде голяма, за да направи завой.

— Боже мой, стори ми се… мисля, че единият от номадите стреля — викна Джоунс.

— Завивам — обади се Хог по вътрешния микрофон, натисна спирачките, усети занасянето на машината, задържа я и започна, да изпълнява завой надясно през пистата. Инерцията усили занасянето под острия вятър.

В салона Армстронг и Хашеми се бяха вкопчили в седалките си и се взираха напрегнато през илюминаторите. Видяха как една от фигурите се затича към тях, размахвайки карабината си.

— Чувствувам се като мюре на лов за патици — измърмори Армстронг.

Усети, че самолетът навлиза в завоя, но не излиза от него, и изруга.

В пилотската кабина Хог беззвучно си подсвиркваше. Самолетът премина с друсане през коловозите от приземяването им, като продължаваше да занася, другата страна на пистата беше оградена с купчини твърд сняг. Още не смееше да даде газ, чакаше с пресъхнало гърло и мислено подканяше машината по-бързо да се извърти и да я подхване вятърът. Но тя не го правеше, а продължаваше да се пързаля, колелата й не вършеха никаква работа, да натисне спирачките беше опасно — под снега имаше лед; двигателите ревяха.

Снежните купчини неотвратимо приближаваха и приближаваха. Вече виждаше острите ръбове на ледените парчета, които щяха да разкъсат нежния корем на самолета. Нищо не можеше да се направи, освен да се чака. И тогава един порив на вятъра подхвана опашката на машината и я тласна настрана. Сега вече, макар че още се плъзгаше, тя застана срещу вятъра. Той много внимателно подаде тяга и на двата двигателя, усети, че пързалянето намаля, й веднага започна да подава постепенно газ, докато набра скорост, даде още газ, машината се понесе по-бързо. Джон Хог хвана лоста за управление, увери се, че машината го слуша, и даде пълна тяга. 125 се понесе напред, колелата се откъснаха от пистата, той натисна бутона за прибиране на колесника и те се издигнаха в небето.

— Можете да пушите вече — обади се той лаконично по вътрешната радиоуредба, доволен от себе си.

Рос, който не се беше отдалечил твърде много от дърветата, спря да тича и ръкомаха. Гърдите го боляха от усилието.

— Глупаво говедо — извика той след самолета. — Толкова ли нямаш очи?

Безкрайно разочарован, той тръгна назад към останалите, които послушно го чакаха на края на гората. Обхвана ги униние. „Толкова близо бяхме“ — мислеше си той. През бинокъла си беше видял как пристигна ханът, как се качи на борда, после Армстронг слезе с него, помагайки му.

— Джони, дай да видя — помоли Азадех нетърпеливо. — О, Боже, татко изглежда зле, дано му няма нищо. Лекарят винаги го съветва да спазва диета и да гледа на живота по-спокойно.

— Нищо му няма, Азадех — отговори й той, опитвайки се гласът му да не звучи саркастично. Но тя долови подигравателната нотка, изчерви се и каза:

— О, съжалявам, не исках да… знам, че е…

— Нищо не съм искал да кажа — отвърна й той и насочи бинокъла към Армстронг, развълнуван, че го вижда. Започна да измисля план как да се качат на самолета. Всичко беше толкова просто. Машина на С-Г — надписът се виждаше ясно — и Армстронг! Ние сме в безопасност! „Да, но всичко се обърка — помисли си той с още по-голямо отчаяние, докато влачеше крака в снега. Чувствуваше се мръсен, искаше му се да се изкъпе, яд го беше, че е безпомощен. — Не може да не са видели сигнала SOS. Къде са им главите? Защо, по дяволите, не…“

Чу пронизителното изсвирване на Гуенг, което беше сигнал за опасност, и се завъртя. На няколкостотин метра имаше някаква кола. Приближаваше към тях. Той хукна и посочи към гората.

— Нататък!

Беше съставил план. Първо летището, после, ако там нищо не стане, ще се насочат към базата на Ерики, която беше на четири мили югоизточно от Табриз. Под прикритието на дърветата той се спря и погледна назад. Колата спря в края на пистата, от нея слязоха група мъже, които тръгнаха след тях, но им беше трудно през снежните преспи. Качиха се на колата и тя се отдалечи.

— Сега вече не могат да ни пипнат — успокои ги Рос. Поведе хората си още по-навътре в гората. По необходимост ходеха в пъртината.

След гората се простираха замръзнали ниви, които през лятото пращяха от изобилен урожай. Повечето бяха собственост на няколко земевладелци, независимо от поземлените реформи на шаха. След тях започваха първите предградия-бордеи на Табриз. Виждаха се минаретата на Синята джамия и димът от много пожари, разнасян от вятъра.

— Азадех, можем ли да заобиколим града?

— Да — обаче е много път.

Мъжете усетиха умората в гласа й. Досега тя вървеше, без да се оплаква, ходеше бързо, но все пак ги бавеше. Върху униформите си двамата бяха облекли дрехи на номади. Очуканите им обувки също бяха добро прикритие. Оръжията им също. И нейният чадор. Той я изгледа — още не можеше да свикне със загрозяването, което тази дреха й причиняваше. Тя усети погледа му и се опита да се усмихне. Разбираше го. И за чадора, и за това, че му е в тежест.

— Я да минем през града — предложи тя. — Ще се придържаме към страничните улици. Имам… малко пари и ще си купим нещо за ядене. Джони, ти ще се правиш на кавказец, да кажем от Астара, а аз ще се представям за твоя съпруга. Гуенг, ще говориш на непалски или друг чужд език, ще се държиш грубо и арогантно като турчин от севера, ще успееш да минеш за такъв, те произлизат от монголците, както и много иранци. А може да успея да купя зелени шалове и да се маскирате като членове на Зелените ленти… Това е, което мога да направя.

— Много добре, Азадех. Но най-добре е да не се движим всички заедно. Гуенг, ти върви след нас.

— По улиците на Иран съпругите вървят след съпрузите си — обясни Азадех. — Аз ще бъда на една крачка след теб, Джони.

— Планът е добър, мемсахиб — съгласи се Гуенг. — Много е добър. Вие ще ни водите.

Тя му се усмихна в знак на благодарност. Скоро навлязоха из пазарите, улиците и бордеите. Един човек се блъсна в Гуенг и той, без да се колебае, го удари с юмрук в главата, просна го в безсъзнание в канавката и го наруга високо на непалски. Тълпата за миг утихна, след това отново започна да шуми; тези, които бяха наблизо, отминаваха с наведени очи, а някои тайно правеха заклинания против лошите очи на всички, които идват от север, потомците на ордите, които не се кланят само на един бог.

Азадех донесе храна от уличните павилиони — току-що опечен хляб, агнешки кебап от скара с дървени въглища, фасул и зеленчуков хорищ, приготвен с много ориз. Седнаха на грубите пейки, нахраниха се и продължиха. Никой не им обръщаше внимание. Понякога някой се опитваше да продаде нещо на Рос, но Азадех се намесваше и много сполучливо го бранеше на местния турски диалект. Когато мюезините призоваха за следобедната молитва, тя се спря. Не знаеше какво да направи. Около нея мъже и жени търсеха парче плат, картон или вестник, на които да коленичат, за да се молят. Рос се поколеба, после видя умоляващия й поглед и също се направи, че се моли. На цялата улица останаха само четирима-петима прави, между които и Гуенг, облегнал се на една стена. Никой не ги закачаше. Табризците бяха от много националности и различни религии.

Продължиха на югоизток и навлязоха в предградията, пълни с боклуци и бездомни кучета. Единствената канализация бяха откритите канавки от двете страни. По пътя имаше изпражнения от мулета и магарета, замръзнали на бабуни. Присъединиха се към другите хора — едни водеха натоварени магарета, други се бяха привели под собствения си багаж. Тук-там някои ходеха по голяма нужда, като се избърсваха с шепа сняг с лявата ръка — и хайде пак на път: огромно многоезичие от хора, селяни и граждани, обединени от немотията и гордостта си.

Азадех едва издържаше напрежението при прекосяването на града. Страхуваше се да не сбърка нещо, да не ги засекат, беше се побъркала от тревоги за Ерики и се безпокоеше как ще се доберат до базата. А след това? „Иншаллах — повтаряше си тя. — Аллах ще закриля и мен, и него, и Джони.“

Наближиха пресечката на селския път с главното шосе за Техеран и видяха, че при импровизирана бариера са застанали хора от Зелените ленти и други въоръжени мъже. Надничаха в превозните средства и оглеждаха преминаващите. Нямаше начин да ги избегнат.

— Азадех, ти си първа — прошепна Рос. — Чакай ни нагоре по пътя. Ако ни спрат, не се намесвай, продължавай за базата. По-безопасно е да се разделим. — Той й се усмихна. — Не се безпокой.

Тя кимна, лицето й съвсем побледня от страх. Тръгна към бариерата. Носеше неговата раница. На излизане от града беше настояла за това: „Виж останалите жени, Джони. Ако не нося нещо, много ще бия на очи.“

Двамата зачакаха. Минаха оттатък банкета на пътя и се изпикаха от насипа. Тълпата продължаваше да се влачи покрай тях. Някои ги забелязаха и ги наругаха, че са неверници — Рос и Гуенг не знаеха, че никога не се пикае срещу Мека, никой мюсюлманин не би си го позволил.

— Щом тя мине, си ти, Гуенг, Аз ще те последвам след десет минути.

— По-добре ти да си следващият — пошепна му Гуенг. — Аз съм турчин.

— Добре, но ако ме спрат, не се меси. Мушни се в тълпата и измъкни Азадех на безопасно място. Не ме проваляй!

Дребният гурка се ухили, белите му зъби блеснаха.

— Ти да не се провалиш, сахиб. Още много работа имаш да свършиш, преди да станеш Господар на Планината.

Гуенг погледна покрай него към бариерата. Видя, че Азадех вече е на опашката. Дойде й редът и един от Зелените ленти й каза нещо, но тя му отговори с очи, обърнати на другата страна. Човекът й махна да минава.

— Не ме чакай на пътя, сахиб. Може да пресека през нивите. Не бери грижа за мен — аз ще те открия.

Гуенг се смеси с пешеходците и се сля с потока хора, крито вървяха към града. След стотина метра седна на една обърната щайга и си развърза обувката — правеше се, че го боли кракът. Чорапите му бяха станали на парцали, но това нямаше значение. Ходилата му бяха като стоманени. Спокойно и невъзмутимо се обу и завърза обувките си. Наслаждаваше се, че ще мине за турчин.

При бариерата Рос се присъедини към опашката на излизащите от Табриз. Забеляза, че при Зелените ленти има полиция, която наблюдава хората. А те бяха изнервени и както винаги ненавиждаха всяка власт и накърняване на правата им да ходят където и както си искат. Много открито се възмущаваха, някои дори налитаха да се бият.

— Ей, ти — обърна се към него един от Зелените ленти. — Къде са ти документите?

Рос гневно се изплю.

— Документи? Къщата ми изгоря, жена ми изгоря, детето ми изгоря и всичкото това го направиха тези кучета левичарите. Останала ми е само карабината и малко патрони. Такава е била волята на Аллах. А вие защо не отидете да ги подпалите тези сатанински изроди и да свършите Божия работа, вместо да спирате честните хора?

— И ние сме честни! — отвърна сърдито мъжът. — И вършим работата на Аллах. Ти откъде си?

— От Астара. На крайбрежието. — Той даде воля на гнева си. — Астара. А ти?

Двамата зад него започнаха да ругаят и казаха на представителя на Зелените ленти да побърза и да не ги държи на студа. Към тях си пробиваше път един полицай, затова Рос реши да направи опит да се измъкне, тегли една ругатня и се мушна покрай Зелената лента, последван от още един-двама. Минаха оттатък бариерата и постовият ги изруга, след което се зае да проверява останалите.

На Рос му трябваше известно време, докато започне да диша спокойно. Опита се да върви по-бавно, като оглеждаше пътя пред себе си. Азадех не се виждаше. Минаваха камиони и коли, ръмжейки по нанагорнището или спускайки се твърде бързо надолу, хората се отдръпваха с неизбежните потоци ругатни. Пешеходците ставаха все по-малко, защото хващаха по страничните пътища, които водеха към копторите покрай пътя или селата в гората. Постепенно го настигаше човекът, който беше зад него на опашката при бариерата. Беше на средна възраст, с набръчкано волево лице, лошо облечен, но с добре поддържана карабина.

— Този от Зелените ленти е гадина — заговори го човекът със силен акцент. — Прав сте, ага, трябва да вършат работата на Аллах и на имама, а не на Абдула хан.

Рос моментално застана нащрек.

— Кои?

— Аз съм от Астара и по акцента ви познах, че не сте оттам, ага. Хората от Астара никога не пикаят към Мека или с гръб към Мека. Ние там всичките сме добри мюсюлмани. Външният ви вид точно отговаря на описанието на саботьора, за когото ханът дава награда.

Човекът говореше с мек приятелски глас, старата карабина висеше свободно на рамото му. Рос нищо не каза, само изсумтя, но не промени темпото си.

— Да, наистина, ханът дава добра награда за главата ви. Много коне, стадо овце, десет камили. Това е царско възнаграждение за главата на обикновен човек. Наградата ще е по-голяма, ако е жив — тогава ханът дава повече коне, овце и камили, ще стигнат за цял живот. Обаче къде е жената Азадех, дъщеря му, която вие и още един сте отвлекли?

Рос го зяпна и човекът се изкикоти.

— Сигурно сте много уморен, за да се издадете така лесно.

Лицето му внезапно стана свирепо, той извади от джоба на старото си яке револвер и го опря на Рос.

— Тръгвай на крачка пред мен, не се опитвай да бягаш или нещо друго, защото ще стрелям в гърба ти. Казвай къде е жената — и за нея има награда.

В този момент един камион, който се спускаше от прохода, се насочи срещу тях, свирейки с клаксона си. Хората се разбягаха. Рос имаше по-бързи рефлекс отскочи, като блъсна с рамо мъжа и го прати под колелата. И предните, и задните минаха през него. Камионът занесе и спря на стотина метра по-надолу.

— Аллах да ни пази, видяхте ли какво става? — обади се някой. — Този се хвърли под камиона.

Рос извлече тялото настрана от пътя. Револверът беше изчезнал в снега.

— Ага, този, когото Аллах прибра при себе си, вашият баща ли е? — попита една старица.

— Не… не е — смотолеви Рос, сам изненадан от бързината на случилото се. — Аз… не го познавам. Никога преди не съм го виждал.

— В името на Пророка, колко невнимателна сте това пешеходците! Нямате ли очи? Той мъртъв ли е? — извика шофьорът на камиона. Беше прост, мургав и брадясал. — Аллах ми е свидетел и всички вие, че той сам се изпречи на пътя ми! Вие — обърна се той към Рос, — вие нали бяхте до него, кажете как стана.

— Да… да, точно както вие казахте. Аз бях зад него.

— Такава е била волята на Аллах — заключи доволно шофьорът. — Негово превъзходителство е видял как стана. Иншаллах!

Рос си проправи път през групичката хора, които си бяха направили труда да спрат, и тръгна нагоре по хълма, нито бързо, нито бавно, като се опитваше да се овладее, без да се осмелява да погледне назад. След завоя ускори темпото си, без да може да си даде ясна сметка дали трябваше така бързо да реагира. Ами този щеше да продаде и нея, и тях. Да заминава, кармата е карма. Още един завой. Азадех не се виждаше. Безпокойството му се увеличи.

Тук вече пътят беше по-стръмен. Рос премина покрай няколко колиби, полускрити от крайните дървета на гората. Крастави кучета ръфаха мърша. Той изгони с ругатни тези, които се приближиха към него, защото бесът не беше рядкост. Още един завой, от него вече се лееше пот. Ето я най-сетне, клекнала край пътя, както правят стариците. В същия миг и тя го видя, поклати предупредително глава, стана и отново пое нагоре по пътя. Той вървеше на двадесет метра зад нея. И тогава надолу се чу стрелба. Всички се спряха и загледаха назад. Нищо не видяха. Бариерата беше много назад, преди десетина завоя, до нея имаше може би повече от половин километър. След малко стрелбата спря. Никой не каза нищо, всички се заизкачваха по-бързо.

Шосето не беше добро. Те вървяха километър-два, като отстъпваха настрана по банкета, за да минават колите. От време на време покрай тях изръмжаваше някой автобус, но всички бяха препълнени и никой не искаше да спре. В тези времена можеш да чакаш и два дни на редовна спирка, преди да се намери място. Камионите понякога спираха и качваха хора. Срещу заплащане.

По-нагоре един камион изпухтя покрай него и когато стигна до Азадех, намали скоростта си.

— Защо да се ходи пеша, когато уморените с помощта на шофьора Кир и на Аллах могат да се повозят — извика й с лигава усмивка водачът, като сръга спътника си, мъж на неговата възраст с черна брада. От известно време я бяха наблюдавали, заинтригувани от въртенето на ханша й, което дори чадорът не можеше да скрие.

— Защо да се мъчи едно цвете на Аллах да върви пеша, когато може да е на топло в камиона или на килима на някой мъж?

Тя го изгледа, изруга го вулгарно и викна на Рос:

— Съпруже, този прокажен кучи син ме обиди и ми прави похотливи предложения, които противоречат на законите на Аллах…

Рос моментално се озова при нея и шофьорът се оказа пред дулото на карабината му.

— Ваше превъзходителство… Аз просто питах дали… дали двамата не бихте искали да се качите — почна шофьорът уплашено. — Отзад има място… ако ваше превъзходителство ми окаже честта да се повози на камиона ми…

Колата беше наполовина пълна със старо желязо, но все пак беше по-добре да се качат, отколкото да ходят пеша.

— Само да не ти хвръкне главата. Закъде пътуваш?

— За Казвин, ваше превъзходителство, за Казвин. Ще ни окажете ли честта?

Камионът не спря, но Рос лесно повдигна Азадех и я прехвърли през задния борд. И двамата се свиха на пода, за да не ги духа вятърът. Краката й трепереха, беше замръзнала и много уплашена. Той я прегърна, за да я стопли.

— О, Джони, ако те нямаше…

— Успокой се, успокой се!

Неговата топлина постепенно преминаваше в нея. „Казвин, Казвин? Та това не беше ли на половината път до Техеран. Разбира се, че е така! Ще седим в камиона, докато стигнем там — помисли си той, събирайки сили. — След това ще хванем нещо друго или ще откраднем кола, да, точно така ще направим.“

— Завоят към базата е след четири-пет километра — обади се тя, треперейки в ръцете му. — Тя е отдясно.

„Базата? А, да, вярно. И Ерики. Но по-важно е какво става с Гуенг? Я си размърдай мозъка! Какво смяташ да направиш?“

— Какъв е теренът там — равнина, плато, долина или какво? — попита той.

— По-скоро плато. След малко ще се покаже нашето село Абу Мард. Като го отминем, започва гориста местност, където минава пътят, който ни трябва. Главното шосе продължава да се изкачва в прохода. Той виждаше как пътят се вие напред, някои от завоите коварно надвисваха над пропастите.

— Ще слезем от другата страна на селото, преди платото, ще направим завой през гората и ще стигнем базата. Така ли е?

— Да. Познавам местността много добре. Бях учителка в селото и често водех децата на разходка из околностите. Знам всички пътеки.

Тя отново потрепери.

— Не стой на вятъра. Скоро ще се стоплиш.

Старият камион пълзеше по наклона почти със скоростта на пешеходец, но все пак това беше по-добре, отколкото ако ходеха. Той продължаваше да я прегръща и тя постепенно спря да трепери. Забеляза, че една кола започна бързо да ги изпреварва, последвана от зелена камионетка. Шофьорът на първата машина постоянно натискаше клаксона. Техният камион нямаше накъде да се отклони, затова колата навлезе в лентата на насрещното движение и се понесе напред. „Дано се пребиеш някъде“ — помисли си той, ядосан от шумотевицата. Машинално забеляза, че тя е пълна с въоръжени мъже, също и камионетката след нея, но те стояха в каросерията, хванали се за метални скоби, а задният капак тропаше отворен. Когато камионетката премина с рев покрай него, той забеляза труп в краката им. Отначало помисли, че е на Прегазения. Но това беше Гуенг. Униформата беше неговата. А един от мъжете беше затъкнал в колана си неговото кукри.

— Какво има, Джони?

Той я прегърна по-силно, за момент загуби способността си да възприема каквото и да било, съзнаваше само, че не е успял да запази и втория от хората си. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Какво има, какво става?

— Нищо. От вятъра е.

Той избърса сълзите си, след това клекна и се загледа напред. Пътят се виеше, като ту изчезваше, ту се появяваше. Вече виждаше селото. Колата и камионетката навлязоха в наклона пред него. В джоба му беше малкият, но много силен бинокъл. Рос се закрепи в люлеещия се камион и насочи бинокъла към колата. Щом се изкачи на платото, тя набра скорост, след това зави по страничния път към базата и изчезна. Когато камионетката достигна пресечката, тя спря и блокира пътя. От нея скочиха шестима и веднага препречиха пътя. Камионетката зави надясно и изчезна подир колата.

Шофьорът с тракане превключи на по-ниска предавка. Камионът намали скоростта си, започваше стръмна отсечка, наблизо минаваше пътека и нямаше никакви пешеходци.

— Накъде отива тази пътека, Азадех?

Тя застана на колене и погледна.

— Към Абу Мард, нашето село. Върти насам-натам, но там отива.

— Бъди готова да скочиш — пред нас има нова бариера.

Точно когато трябваше, той се преметна през капака, помогна и на нея и се скриха в канавката. Камионът не спря и шофьорът не се обърка назад. След като се отдалечи, двамата хванати за ръце, хукнаха към гората.

40

Загрос Три: 4,05 следобед.

Локхарт се беше облегнал на пилотската кабина на 212 и чакаше, отново да излети с товар тръби за сондаж „Роза“. Небето беше безоблачно и планинските зъбери така ясно се виждаха, че просто му се искаше да ги пипне с ръка. Наблюдаваше Родригес, механика, който беше клекнал в снега и се взираше в контролното табло на долната част на корпуса.

— Род, виж какво време — само за ски и шейни. Хич не е за бачкане.

— Време е да изчезваме оттук, Том.

— Може и да не се наложи — отговори Локхарт. От неделя насам, след като се срещна с Ничак хан, нито той, нито някой друг от селото го бе търсил.

— Комитетът може да е променил решението си или Мак ще получи анулиране на заповедта. Лудост е да ни изхвърлят, когато на тях им трябва всичкият нефт, който могат да добият, а „Роза“ с новата си сонда е неизчерпаемо находище — според изчисленията на Джеспер Алмквист. Той каза, че като влезе в пълна експлоатация, ще се получават по осемнадесет хиляди барела дневно. Това прави почти триста и шестдесет хиляди долара на ден, Род.

— Моллите пет пари не дават за нефта или каквото и да е друго, което не е Аллах, Корана или рая. Сам си го казвал хиляди пъти.

Родригес избърса една маслена струйка.

— Трябваше всички да тръгнем с Джеспер за Шираз — и оттам навън от страната. Не ни искат тук. На Назири му хвръкна главата, нали така? За какво? Поне той беше приятен човек. Никому нищо лошо не бе сторил. Наредено ни е да си обираме крушите — какво чакаме тогава?

— Може би комитетът си е променил решението. Имаме да обслужваме единадесет сондажа. Това е минимумът, а екипите са изнервени от нетърпение да се измъкнат оттук. И как не, като не са били сменяни толкова седмици.

Родригес се изправи, изтупа снега от коленете си и избърса машинното масло от ръцете си.

— Щуротия е да оставаме, след като не ни искат. Младият Скот се държи много странно, а като си помисля, и ти също.

— Глупости — отрече Локхарт. Не беше разправял на никого за това, което му беше разказал Скот — истината за случилото се на селския мегдан. Тревогата му се върна — Скот, базата, Шаразад, НВС и пак Шаразад.

— Не са глупости — отвърна Родригес. — Ти си станал много раздразнителен, откакто се върна от Техеран. Том, разбирам те, искаш да останеш в Иран. Ясно ми е, оженил си се за него. Но аз искам да се махам.

Локхарт откъсна мислите си от Шаразад. Видя страха в очите на приятеля си.

— Какво, става с теб, Род?

Едрият механик притегна колана си под оформящото се шкембенце и закопча якето си.

— Адски ме е страх, че имам фалшива резидентска карта за самоличност, Том. Всичките ми разрешителни са със стари дати. Така е и при някои други от момчетата, но единственият американец тук съм аз, говорих в училището за САЩ и проклетите молли и Хомейни казват, че съм сатаната. Аз, който съм ревностен католик! По цели нощи не ме хваща сън.

— Защо не си ми казал по-рано? Ти няма да оставаш. Утре 212 трябва да лети. Какво ще кажеш да заминеш със Скот? Веднъж да се добереш до Ал Шаргаз, после лесно ще се прехвърлиш в Нигерия, Кения или където и да е другаде.

Известно време Родригес мълча с посърнала физиономия.

— Това ми допада, Том. Ако можеш да го уредиш, от гърба ми ще падне планина.

— Нямаш проблем. Трябва да изпратим един механик. Защо да не си да, след като си старши.

— Благодаря. Много ти благодаря, Том. — Лицето на Родригес светна. Само да притегна крачния педал и машината ти е окей.

Локхарт погледна към рампата за подаване на товарите и видя, че пратката тръби е готова за окачване. Двама ирански работници чакаха, за да насочат хеликоптерната подемна кука към халката. Тръгна да се качва в пилотската кабина, но спря, защото видя двама мъже, които крачеха по пътеката, идваща от селото. Бяха Ничак хан и още един с карабина. Дори стотината метра, които ги деляха, не бяха пречка да се види зелената лента на ръкава му.

Локхарт тръгна да ги посрещне, като мислено се подготвяше да говори на фарси.

— Салаам, каландар, салаам, ага — поздрави той. Вторият беше много по-млад и с брада.

— Салаам — отвърна Ничак. — До залез-слънце след пет дни трябва да напуснете.

Локхарт се опита да прикрие неприятната си изненада. Днес е вторник, значи след пет дни е събота.

— Но, ваше превъзходителство, това…

— До събота вечер — заяви представителят на Зелените ленти безцеремонно. — В Свещения ден може да не работите и да не летите, по-добре е да поднесете благодарностите си на Аллах, а в събота, ако не са напуснали всички чужденци с хеликоптерите си, базата ще бъде опожарена.

Локхарт само го изгледа. Зад него беше кухнята и той видя Жан-Люк да излиза от нея и да тръгва към тях.

— Четири работни дни са много малко, ага, и не мисля, че ще…

— Иншаллах.

— Ако си тръгнем, ще трябва да бъдат спрени всичките сонди. Само ние можем да ги обслужваме. Това ще навреди на Иран, затова…

— Ислямът не се нуждае от петрол. Чужденците искат петрол. Пет денонощия. Ако останете, вие ще си носите последствията.

Ничак хан изгледа Жан-Люк. След това се обърна към Локхарт и каза:

— Ага, искам да отида с този човек, за да видя каландара на италианците. Бих желал вече да тръгваме, ако обичате.

— За мен е чест, каландар — отговори Локхарт и си помисли: „Мимо Сера от много години е по планините, ще знае какво да направи.“

— Трябва да доставя пратка тръби в сондаж „Роза“, така че можем веднага да тръгнем.

— Тръби? — обади се младежът грубо. — Няма нужда от тръби. Тръгваме веднага. Без тръбите.

— „Иран Ойл“ са заповядали доставката и ако тя не се осъществи, и вие няма да летите — заяви сърдито Локхарт. — Аятолах Хомейни е наредил да се нормализира добивът на нефт. Защо комитетът не му се подчинява?

Младежът намръщено погледна хана, който тихо каза:

— Както е пожелал Аллах. Комитетите се подчиняват само на Аятолаха. Хайде да тръгваме, ага.

Локхарт откъсна погледа си от младежа.

— Добре. Да тръгваме веднага.

— Салаам, каландар — присъедини се към тях Жан-Люк. — Том, какъв е отговорът? — попита той на английски.

— До залез-слънце в неделя. Дотогава трябва да сме напуснали, а в петък нямаме право да работим.

Жан-Люк преглътна една ругатня.

— Възможност да преговаряме?

— Някаква. Освен ако ти се спори с това говедо.

Младокът с карабината впери нахален поглед в Жан-Люк.

— Кажете на този кучи син, че вони.

Локхарт беше доловил слаб мирис на чесън.

— Казва, че това, което готвиш, ухае чудесно, Жан-Люк. Виж какво, те искат да посетят Мимо Сера. Ще се върна бързо и тогава ще решим какво да правим. Каландар, да тръгваме — продължи той на фарси и отвори вратата на кабината.

— Гледайте! — изведнъж извика Родригес и посочи на север към върховете на планината. В небето се издигаше гъст дим.

— Това да не е „Мария“?

— Може и да е „Белисима“ — каза Жан-Люк.

Ничак хан с присвити очи гледаше в далечината.

— Това е близо до мястото, където отиваме. Нали?

— Не е много настрана от курса ни, каландар.

Старецът изглеждаше много разтревожен.

— Струва ми се, че ще е по-добре да откараш тръбите със следващия си полет, пилоте. От много дни чуваме, че левичарите са излезли в хълмовете, за да саботират и правят пакости. Снощи заклали един от моите овчари и му отрязали топките. Сега съм пратил хора да търсят убийците.

Той с мрачно изражение се качи в кабината. Представителят на Зелените ленти го последва.

— Род — нареди Локхарт. — Изведи 206. Жан-Люк, стой при радиостанцията. Ще ти се обадя.

— Oui. Pas de probleme19.

Жан-Люк погледна пак към дима.

Локхарт остави тръбите в базата и бързо се насочи на север. Пожарът наистина беше на „Белисима“. Отдалече се виждаше как пламъците избухват на десет метра височина от един фургон. Планинският въздух беше изсушил дървения му корпус, от който сега бяха останали само основите. Встрани от сондата имаше още един пожар, близо до бараката с динамита, а в снега лежеше труп. Снежната шапка на планината над базата, надвиснала след експлозията, с която Пиетро беше предизвикал лавината, изглеждаше като злокачествено образувание.

Като наближи, забеляза пет-шест фигури, които тичаха надолу по виещата се пътека. Всичките бяха въоръжени. Без да се колебае, той наклони машината на една страна и ги подгони, проклинайки, че не е на боен хеликоптер — като нищо можеше да ги изтрепе всичките. Бяха шестима души с бради, облечени в просто номадско облекло. Видя, че един от мъжете спря и се прицели в него, от дулото на карабината блесна огън, той зави, за да се прикрие, и когато отново се върна над пътеката, фигурите вече бяха изчезнали.

Обърна се. Ничак хан и представителят на Зелените ленти гледаха през прозорците, притиснали носове в стъклата. Извика, но безуспешно, затова потропа по стената на кабината, за да привлече вниманието им и повика с пръст Ничак хан. Старият човек мина напред, придържайки се за стените, за да не падне, защото му ставаше лошо от летенето.

— Видя ли ги? — извика той.

— Да, да — отговори му Ничак хан. — Не са планинци! Това са терористи.

Локхарт отново хвана щурвала.

— Жан-Люк, чуваш ли ме?

— Отлично, Том. Казвай.

Той му разправи какво е видял и му поръча да не напуска радиостанцията, след това се съсредоточи в кацането — в необятната шир на дефилето духаше лош насрещен вятър.

Откакто се беше върнал от Техеран, за първи път посещаваше „Белисима“. След смъртта на Джинепа „Белисима“ работеше с минимален капацитет само на една смяна. Като кацна, видя Пиетро, който сега беше шеф на мястото на Джинепа. Той остави пожара при сондата и се запъти към тях.

— Том! Трябва ни помощ — извика той в илюминатора на пилота. Беше готов да се разплаче. — Джани е мъртъв, а двама обгоряха от пожара…

— Окей. Ще оправим всичко — успокои го Локхарт и започна операциите по спирането на двигателя. — Отзад са Ничак и един от Зелените ленти. Хайде, не се притеснявай.

Той се завъртя на седалката и посочи към вратата. Старият човек кимна.

— По дяволите, Пиетро, какво стана? — попита Том, като напипваше превключвателите.

— Не знам… Не знам, amico — отговори Пиетро и долепи глава до стъклото. — Обядвахме, когато тази stronzo бутилка с бензин и горящ парцал влетя през прозореца и избухна пожар…

Един полунапълнен с нефт варел попадна в пламъците, подскочи и от него се издигна черен пушек. Четиримата, които се бореха с пожара, отскочиха назад.

— Si, огънят бързо обхвана трапезарията и като изскочихме навън, се сблъскахме с всичките тези номади, бандити… започнаха да стрелят и ние се пръснахме да търсим прикритие. По-късно Джани ги видял, че палят генераторното помещение, близо до което е динамитът и изтича да ги предупреди, но един от тях го застреля. Mamma mia, защо трябваше да го убива! Bastardi, stronzo bastardi20.

Локхарт и останалите бързо слязоха от хеликоптера. Чуваха се само вятърът, пращенето на огъня и воят на единствения противопожарен хидрант — Пиетро беше спрял генераторите и помпите аварийно и бе преустановил работата на целия сондаж. Покривът на фургона се срина, лумнаха искри, разхвърчаха се главни, много от тях паднаха на близките покриви, но нямаше опасност да ги подпалят, тъй като бяха отрупани с дебел сняг. Огънят близо до сондажа още не беше овладян, защото се подхранваше от отпадъчен нефт и нефтени пари, което беше много опасно. Хората пръскаха пяна, но пламъците продължаваха да приближават към бараката с динамита, като вече докосваха стената й от гофрирана ламарина.

— Колко динамит има вътре, Пиетро? — Страшно много.

— Давай да го извадим.

— Mamma mia… — Пиетро тръгна след Локхарт. И двамата закриха лицата си с ръце от пламъците. Избиха вратата, нямаше време да търсят ключ. Динамитът беше складиран в подредени кутии. Бяха десетина. Локхарт взе една и излезе, горещината го блъсна… миг и беше вече настрана. Един от хората взе кутията и побърза да се отдалечи, докато пилотът се върна за следващата.

Ничак хан и представителят на Зелените ленти стояха близо до хеликоптера в безопасност.

— Такава е волята на Аллах.

— Такава е волята на Аллах — отвърна младежът като ехо. — А сега какво ще правим?

— Трябва да вземем решение за терористите. И мъртвия.

Младежът погледна тялото, проснато на снега като счупена кукла.

— Да не беше идвал в нашите планини, щеше да е жив. Той си е виновен — никой друг.

— Вярно е.

Ничак хан наблюдаваше пожара и хората, крито се бореха с него. Докато Локхарт и Пиетро изнасяха динамита от бараката, останалите овладяха огъня.

Локхарт се облегна на един фургон, за да си поеме дъх.

— Пиетро, разполагаме с време само до залез-слънце в неделя. Оттам нататък един Господ знае какво може да стане.

Лицето на италианеца помръкна. Той погледна към представителя на Зелените ленти и Ничак хан и каза:

— Пет дни? Том, това ми спестява един проблем. Ще се евакуираме за Шираз — през сондаж „Роза“ или директно. — Пиетро посочи към огъня със свит ляв юмрук. — Засега с „Белисима“ е свършено. Трябва ми Алмквист да затапи сондажите. Mamma mia, ще трябва да се транспортира много народ. Боже, каква загуба! Радвам се, че го няма Джинепа да види какво гадно време настана. Най-добре е да дойда и да се видя с Мимо.

— Може веднага, заедно с ранените.

— Ами Джани?

Пиетро погледна тялото.

— Ще го оставим за най-накрая. Бедният ми сънародник — изрече той тъжно. — Няма да се разложи.

В сондаж „Роза“ Мимо Сера седеше срещу Ничак хан и представителя на Зелените ленти в стола на служителите. На масата бяха също Локхарт, Пиетро и трима технически ръководители на сонди. От половин час Мимо, който говореше добре фарси, се опитваше да убеди младежа от комитета да удължи срока или да разреши оставянето на минимални екипи за поддръжката на сондите, докато той заедно с Локхарт се срещнат с шефа на „Иран Ойл“ в Шираз.

— Стига, престанете, в името на Аллах! — прекъсна го раздразнено представителят на Зелените ленти.

— Но, ваше превъзходителство, без хеликоптерите ще трябва да спрем цялото находище и да започнем незабавна евакуация на всичко. Разберете, ваше превъзходителство, поради това че аятолахът, Господ здраве да му дава, и вашият министър-председател Базарган искат нормализиране на добива на нефт, ние трябва да се консултираме с компанията „Иран Ойл“ в Ши…

— Стига! Каландар — обърна се младежът към Ничак хан, — ако този въшльо не се подчини, ще ти хвръкне главата, а с Яздек и хората ти е свършено! Ако при залез-слънце в неделя тук остане дори един чужденец или хеликоптер, ако вие не сте подпалили базата, ние ще я опожарим! А след нея — селото, по земя или по въздух. Ти — озъби се младежът на Локхарт — пускай двигателя. Тръгваме си. Веднага!

Той излезе и тресна вратата.

Всички гледаха объркано. На Локхарт му беше криво за всички, които бяха открили петрола и разработили находището, като бяха вложили толкова много енергия, пари, талант, хъс и риск. „Това е възмутително, но нямаме друг избор. Нищо не може да се направи. Ще се евакуираме. Анулирам напускането на Скот и включваме всичките самолети в изпълнението на това. Ще работим здравата пет дни, та дано забравя за Техеран и Шаразад и за това, че днес е денят на протестната демонстрация на жените, в която съм й забранил да участва.“

— Каландар — каза той. — Лишени от вашето великодушие и помощ, ние трябва да напуснем.

Ничак хан видя, че погледите на всички, се обърнаха към него.

— Трябва да избирам между базата и селото ми — изрече той тъжно. — Това е безсмислено. Ще се опитам да открия терористите и да си получат заслуженото. Междувременно най-добре ще бъде да не рискувате. По тези хълмове има много скривалища.

С достойнство се надигна и излезе, уверен, че няма да му се налага да опожарява базата. Разбира се, ако Аллах пожелае, ханът знаеше, че ще го направи, без да се колебае, независимо дали в нея има, или няма хора.

Позволи си едва забележимо да се усмихне. Планът му беше сработил идеално. Всички чужденци бяха повярвали, че козарят Хасан е истински представител на Зелените ленти. Беше удоволствие да наблюдава престорената арогантност и гняв на младежа; чужденците се хванаха на въдицата му за „терористите“, убили овчар, и той забеляза страха им; същите тези „терористи“ бяха повредили през нощта сондата, която беше най-трудна за достигане от единадесетте, а довечера, в потайна доба, същите тези „терористи“ щяха да подпалят част от сондаж „Роза“ и след това да изчезнат завинаги — да се влеят в потока на живота в селото. „Утре призори ужасът ще е пълен… — мислеше си той. — и чужденците ще се претрепят да си заминат, евакуацията им е гарантирана и над Яздек ще настъпи мир.“

„Глупаци, ще играят игра, на която само ние знаем правилата! Обаче остава проблемът за младия пилот. Бил ли е той свидетел, или не? По-старите селяни препоръчват «злополука», за да не рискуваме. Вчера това можеше идеално да се осъществи, докато младежът ловуваше самичък. Толкова е лесно да се плъзнеш и да паднеш върху пушката си. Да, но съпругата ми се противопостави на идеята за «злополука».

— Защо?

— Защото училището беше нещо великолепно — беше отговорила тя. — То беше първото, нали? А без пилотите никога нямаше да го има. Но сега вече знаем как става и лесно ще можем да си изградим наше собствено; поради това че пилотите бяха добри с нас, научихме толкова много и селото ни така забогатя. И всичкото това е защото мисля, че този младеж казваше истината. Трябва да го пуснеш, не забравяй как ни разсмиваше с небивалиците си за онова място, което се наричало Конг, в земята, назована Китай, населена с хиляда пъти по хиляда пъти хиляда жители с черна коса, всичките с черни очи, дето се хранели с пръчици.

Той си спомни как беше се смял заедно с нея. Че как може да има толкова много хора в една държава?

— Все пак може да е излъгал.

— Ами провери го — беше отговорила тя. — Още има време.

Да — помисли си той, — има четири дни за установяване на истината — включително Свещения ден.“

41

Техеран: 5,16 следобед.

Протестната демонстрация на жените вече беше свършила.

Тя беше започнала тази сутрин в атмосфера на нетърпеливо очакване, обхванала Техеран от два дни, защото за първи път в историята на страната жените като обществена група се готвеха да излязат на улиците, за да протестират, да демонстрират солидарността си срещу посегателството на новата власт върху правата им, извоювани с толкова усилия. Върху тях се беше протегнала и ръката на самия имам.

„Подходящото облекло за една жена е това, което покрива косата, ръцете и краката й и закрива възбуждащите й части.“

— Решила съм да бъда с чадор в знак на протест срещу шаха, Мешанг — крещеше Зара на мъжа си. — Аз си го избрах! Самата аз! Никога няма да си поставя фередже, чадор или шал против собствената си воля, никога, никога…

„Смесеното обучение, въведено от сатаната шах преди няколко години, ще бъде отменено, защото на практика е превърнало много от нашите училища в публични домове.“

— Това са лъжи! Невероятно! — беше казала Шаразад на Локхарт. — Трябва да скандираме истината дори от покривите на къщите. Не имамът казва тези неща, а фанатиците около него…

„Отхвърля се гнусният Закон за защита на семейството, въведен от сатаната шах.“

— Хусаин, изглежда, че има някаква грешка — беше намекнала предпазливо съпругата на моллата. — Не може имамът да е казвал такова нещо. Та този закон ни охранява от напускането на съпруг, многоженството и ни дава право на развод, на гласуване и защитава имуществото на всяка съпруга…

„В нашата ислямска държава всичко ще се ръководи само от Корана и шариата. Жените не следва да работят, те трябва сами да се върнат по домовете си, за да изпълняват благословеното от Аллах задължение да раждат и отглеждат деца и да се грижат за господарите си.“

— В името на Пророка, Ерики, колкото и да искам да имам деца от теб и да съм ти най-грижовната съпруга — беше заявила Азадех, — кълна се, че не мога да седя със скръстени ръце и да гледам как моите по-бедни сестри ги тикат насила обратно в средновековието, лишават ги от свобода и права. Това е работа на яростните фанатици, а не на Хомейни. Ще се включа в демонстрацията, където и да се намирам…

Жените от всички части на страната бяха подготвили маршове за солидарност с Техеран. В тях се включиха Кум, Исфахан, Мешхад, Абадан, Табриз и дори малки градове като Ковис, но не и селата. Из цялата страна имаше спорове и караници между бащи и дъщери, съпрузи и съпруги, братя и сестри, изобилстващи с едни и същи битки, молби, ругатни, изисквания, обещания, забрани и, Аллах да ни пази, дори бунтове — явни и тайни. Но жените из цял Иран бяха обхванати от една и съща непоколебимост.

— Радвам се, че моят Томи го няма. Така всичко е много по-лесно — беше заявила на отражението си в огледалото Шаразад тази сутрин. Демонстрацията трябваше да започне по пладне. — Добре, че не е тук, защото, каквото и да кажеше, нямаше да го послушам.

Усети тръпка на вълнение, удовлетворение, но същевременно и болка.

За последен път проверяваше грима си в огледалото, като се погрижи да прикрие с пудра синината под лявото си око. Тя вече почти не се забелязваше. Шаразад се усмихна, доволна от това, което вижда. Косата й падаше на меки къдрици, беше облечена с топъл зелен пуловер, зелена пола, клин и руски велурени ботуши. Беше решила навън да бъде с подходящо кожено палто и шапка. „Та нали зеленото е цветът на исляма!“ — помисли си тя радостно, забравила раздразнението си.

Зад нея на леглото бяха разхвърляни скиорски дрехи и якета, които след дълги размишления, дали са подходящи, беше отхвърлила. „В края на краищата досега ние, жените, никога не сме протестирали, затова трябва да сме облечени в най-хубавите си дрехи. Колко жалко, че не е пролет, тогава щях да съм с леката си жълта копринена рокля, шапка и…“

Изведнъж я обзе тъга. Роклята и възхитителната перлена огърлица й бяха подарък от баща й за рождения й ден миналата година. „Горкият ми татко — помисли си тя и гневът й се надигна. — Аллах да ги убие тези злодеи, които му отнеха живота. В пъкъла да ги хвърли дано! Аллах да пази Мешанг, цялото семейство и моя Томи и да не дава на фанатиците да ни отнемат свободите.“

Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса. „Иншаллах помисли си тя. — Татко е в рая, където е мястото на вярващите, и аз нямам причина да скърбя. Желая единствено убийците да си получат заслуженото. Убийство! Чичо Валик, НВС. Ануш и децата. НВС! Ах, как мразя тези букви! Какво ли става с Карим?“ Не знаеше нищо за него от неделя насам — разжалван ли е, мъртъв ли е, на свобода ли е, нещо ново около телекса — нищо не й оставаше, освен да се моли.

Така и направи. Отново се помоли. Изхвърли тези проблеми от съзнанието си и ги стовари върху плещите на Аллах. Почувствува се пречистена. Докато си слагаше малката, обшита с кожа шапка, вратата се отвори и влезе забързаната Джари, облечена също с най-хубавия си костюм.

— Време е, принцесо, нейно височество Зара пристигна. Ау, колко си хубава!

Изпълнена с радостно вълнение, Шаразад грабна палтото си и изтича по коридора с развени поли, за да посрещне Зара, която я чакаше в хола.

— Знаещ ли, скъпа, изглеждаш чудесно. — Тя я прегърна. — Мислех, че Мешанг ще те спре в последния момент!

— Не би могъл — засмя се Зара, перчейки се с невероятната си кожена шапка. — Започнах да му опявам още вчера на закуска, продължих през целия ден и нощта й продължих тази сутрин, че трябва да имам ново самурено палто. Казах му, че ако не го получа, ще умра от срам пред приятелките си. Той се юрна на пазара, за да се отърве от мен, и забрави за похода на жените. Хайде, идвай, да не закъснеем, чака ни такси. Спря да вали сняг, денят се очертава ясен, макар че е мразовито.

В таксито вече имаше три други жени, приятелки и братовчедки. Две от тях се фукаха с джинсите и обувките си на висок ток, скиорските си якета, разветите коси, а една беше със скиорска шапка. Всички бяха толкова развълнувани, като че ли отиваха на пикник като през предишните времена. Никоя не забеляза неодобрителното мърморене на шофьора. Изобщо не му обърнаха внимание.

— Към университета — заповяда Зара и те се разбъбриха като свраки. Две пресечки преди университета таксито трябваше да спре, защото тълпата беше плътна.

На мястото на очакваните неколкостотин бяха дошли хиляди и продължаваха да прииждат още много от всички посоки. Млади, стари, от висшите, от низшите съсловия, грамотни и неграмотни, селянки и аристократки, богати и бедни — джинси, поли, панталони, ботуши, обувки, парцали, кожи — всичките обхванати от един и същи пламък, дори и тези, които бяха с чадори. По-войнствено настроените вече държаха речи, а някои скандираха лозунги: „Няма да носим чадор насила!“, „Единство, борба, победа!“, „Жени, обединявайте се, ние отказваме да носим насила чадори и фереджета!“, „Аз бях в Дошан Тапе и се бих срещу Безсмъртните — не си проливахме кръвта, за да се предадем на деспотизма!“, „Смърт на деспотизма, под каквото и да е име!“

— Ура за жените! — извика Шаразад. — Долу налагането на чадор, фереджета и воали!

Вълнението завладя и нея, и останалите. Зара плати на шофьора, даде му солиден бакшиш, завъртя се игриво, хвана се под ръка с Щаразад и Джари и никоя от тях не чу как таксиджията изруга:

— Курви с курви.

Тълпата се носеше насам-натам безцелно, повечето бяха шашнати от огромното множество и разнообразие от жени, дрехи и възрасти. Дори няколко мъже ентусиазирано се присъединиха към тях.

— Зара, ние демонстрираме, вярно ли е, че демонстрираме?

— Разбира се, Шаразад! И сме толкова много…

Надвикваха шума и слушаха една добре облечена жена, известна техеранска адвокатка, активистка и лидерка на движението за правата на жените. Наричаше се Намджех Ленгехи. Слушаха я и няколко групи мъже, студенти и учители, едни бяха за, други против това, което тя казваше. До тях имаше и няколко молли, всичките против, които също бяха надали ухо.

— Някои духовни лица казват, че ние жените не можем да бъдем съдии, не трябва да имаме образование и сме длъжни да носим чадор. В продължение на три поколения бяхме без фереджета и имаме право на образование, а от едно поколение насам — и право на гласуване. Аллах е велик… — говореше адвокатката.

— Аллах е велик — отекна хилядната тълпа.

— Някои от нас са с повече шанс от други, по-добре образовани са, дори по-добре от някои мъже. Някои от тези жени познават съвременните закони, че дори и тези на Корана по-добре, отколкото някои мъже — защо те да не станат съдии? Защо?

— Няма причини! Нека тези жени станат съдии — извикаха Зара и стотици други.

Гласовете им заглушиха моллите и поддръжниците им, които викаха:

— Светотатство!

Когато тълпата поутихна, Намджех Ленгехи продължи:

— Ние подкрепяхме с цяло сърце аятолаха… Ликуващи викове я прекъснаха в изблик на привързаност към водача на Иран. — Поздравяваме го за това, което той извърши. Ние се бихме рамо до рамо с мъжете, не по-лошо от тях, споделяхме техните страдания по затворите, помагахме на революцията, изхвърлихме тиранина и сега сме свободни, Иран е свободен от игото на шаха и чуждестранното владичество. Но това не дава право на никого, бил той молла или дори самият аятолах, да върне назад часовника на времето…

Чуха се силни викове:

— Не! Не! Не щем деспоти. Право на гласуване за жените! Не на деспотизма, под каквато и да е форма! Ленгехи да влезе в меджлиса! Ленгехи — министър на образованието!

— О, Зара, това е чудесно! — възкликна Щаразад. — Ти някога гласувала ли си?

— Не, скъпа, разбира се, че не съм. Но това не означава, че бих се отказала, ако имах право. Сто пъти съм казвала на Мешанг, че ще го питам за кого да гласувам, но ми се иска аз самата да вляза в избирателната кабина!

— Права си! — Шаразад се обърна и извика: — Аллах е велик! Аллах е велик! Ленгехи — върховен съдия! Жените — съдии! Настояваме за нашите права…

Тимур, иранецът, обучен в ООП, който беше завзел апартамента на Шаразад и беше изпратен да наблюдава демонстрацията и да идентифицира най-активните протестиращи, я позна от снимките, които беше виждал в дома й, и кипна.

— Жените трябва да спазват законите на Аллах! — извика той. — Долу жените съдии! Жените — слуги на Аллах!

Виковете му потънаха в рева на многохилядната тълпа и никой не му обърна внимание.

Не беше ясно как започна демонстрацията. Жените просто тръгнаха и скоро множеството изпълни улиците от стена до стена, спирайки цялото движение. Носеха се радостно напред със сила, на която никой не можеше да се противопостави. От сергиите, балконите и прозорците ги гледаха с отворени уста.

Повечето мъже бяха шокирани.

— Я виж тази, малката курва със зеленото палто, разкопчала го е, та да й се виждат циците, гледай, гледай! Аллах да я убие, загдето ме изкушава…

— Я виж онази с панталоните, опънати като кожа.

— Къде? А, виждам я, със сините гащи! Аллах да ни пази! Виж как всичко й се очертава! Тя ни примамва! Като онази със зеленото палто, с която се е хванала под ръка! Шантонерка! Ей, шантаж, искаш ли да ти го туря — на всичките това ви се ще…

Мъжете гледаха и скърцаха със зъби. Похотливостта вървеше след демонстрантките.

А жените наблюдаваха и се чудеха. Все повече и повече от тях забравяха пазаруваното или изоставяха сергиите си и се присъединяваха към своите сестри, лели, майки, баби, безстрашно сваляха воали, фереджета и чадори — та не е ли това столицата, не са ли те техеранки, елитът на Иран, а не прости селянки? Тук всичко е друго, не като на село, където никога не биха се осмелили да скандират лозунги и да свалят фереджета и чадори.

— Жени, обединявайте се, Аллах е велик, Аллах е велик! Победа, солидарност, борба! Равенство за жените! Право на глас! Не на деспотизма, не на всеки деспотизъм…

Пред маршируващите жени, зад тях, около тях, по булевардите и в страничните улици започнаха да се оформят групи от мъже: на привърженици и на противници на демонстрацията на жените. Законодателството на Корана изисква от мюсюлманите да се противопоставят на всичко, което е срещу исляма. Тук-там станаха сбивания. Един извади нож, но умря от друг, забит в гърба му. Гръмнаха няколко пушки, имаше ранени. Започнаха спонтанни сблъсквания между либерали и фундаменталисти, между левичари и Зелени ленти. Имаше счупени глави, загина още един човек, загинаха и деца, други успяха да се скрият зад паркираните коли.

Ибрахим Киаби, студентският ръководител на Туде, който успя да се измъкне от засадата, в която попадна Ракоци, изтича на улицата и грабна едно от ужасените деца, докато приятелите му го прикриваха със стрелба. Потърси прикритие зад ъгъла и като се увери, че момиченцето не е ранено, извика на другарите си:

— След мен!

Знаеше, че противникът им има числено превъзходство, и си плю на петите. Бяха шестима. Хукнаха през страничните улички. Скоро бяха в безопасност и се насочиха към авеню „Рузвелт“. Туде бяха решили да избягват открити битки със Зелените ленти и да маршируват с жените, като се влеят в редиците им, за да спечелят привърженички. Киаби се радваше, че отново води активна дейност, след като беше се крил, известно време.

Половин час след залавянето на Ракоци той докладва на ръководителя си в щаба на Туде за предателството. Получи заповед да не се прибира вкъщи, а да обръсне брадата си и да стои в една тайна квартира близо до университета.

— Няма да се показваш никъде до вторник, когато е демонстрацията на жените. Присъедини се към нея заедно с твоята бойна група, както е планирано, и на другия ден заминавай за Ковис — така ще си в безопасност известно време.

— Ами Димитрий Язернов? — спомена той единственото име, под което познаваше Ракоци.

— Не се безпокой, ще го измъкнем. Разкажи ми пак как изглеждаха хората, които го хванаха.

Ибрахим му беше разказал малкото, което си спомняше за Зелените ленти и засадата. А след това го беше попитал:

— Колко души ще дойдат с мен в Ковис?

— Ти и още двама сте достатъчно за един вмирисан молла.

„Да — помисли си той, — повече от достатъчно. — Скоро ще отмъстя за баща ми.“ Ръцете му стиснаха здраво оръжието, откраднато преди седмица от арсенала на Дошан Тапе.

— За свободата! — извика той и забърза по авеню „Рузвелт“, за да се присъедини към челните редици на демонстрацията, докато приятелите му се разпръскваха сред нея.

На стотина метра зад него бавно пълзеше открит камион, пълен с младежи, заобиколени от хиляди хора, които махаха и ги окуражаваха. Возещите се бяха летци без униформи. Сред тях беше и Карим Пешади. В продължение на часове се опитваше да открие Шаразад сред демонстрантките, но напразно. Той и останалите бяха на база в Дошан Тапе, където всичко се беше объркало, комитетите едва се крепяха със заповедите и контра заповедите си, други заповеди идваха от върховното командване, което беше подчинено на министър-председателя Базарган, трети — от Революционния комитет, а някои по радиото, когато аятолах Хомейни говореше от време на време и казваше кои закони трябва да се изпълняват.

Както всички летци и офицери в Иран и Карим беше получил заповед да се яви пред комитета, за да бъде подложен на кръстосан разпит относно своето досие, политически възгледи и контакти преди революцията.

Сведенията за него бяха добри и той искрено се закле, че поддържа исляма, Хомейни и революцията. Над него тегнеше призракът на баща му и той грижливо беше потиснал желанието си за отмъщение дълбоко в душата си. Досега не го бяха закачали.

Предишната нощ се беше опитал да се промъкне в кулата на РВД на Дошан Тапе, за да намери дневника с разрешенията за полети на НВС, но го върнаха. Тази вечер пак щеше да се опита — беше се заклел пред себе си да успее. „Не трябва да се проваля — мислеше си той, — Шаразад зависи от мен… о, Шаразад, ти, която даваш смисъл на моя живот, макар че си забранена за мен!“

Той напрегнато я търсеше сред демонстрантките, знаеше, че тя е някъде тук. Снощи заедно със свои приятели беше слушал едно изключително подстрекателско радиопредаване, водено от някакъв аятолах фундаменталист, който се противопоставяше на демонстрацията на жените и призоваваше към контра демонстрация от страна на „вярващите“. Карим много се разтревожи за Шаразад, сестрите й и роднините й, знаеше, че и те ще участвуват в демонстрацията. Неговите приятели също бяха загрижени за своите близки. Затова тази сутрин се качиха на камиона и се присъединиха към протестиращите. Бяха без оръжие.

— Равенство за жените — викаше той. — Демокрация завинаги! Завинаги ислям! Демокрация, законност и ислям завина… — Той изведнъж млъкна.

Улицата пред маршируващите беше плътно преградена от много мъже. Предната редица на жените видя опасността, вдигнаха се юмруци. Протестиращите в първите десетина редици инстинктивно се опитаха да забавят ход, но не успяха. Силата на многохилядната тълпа неотвратимо ги тласкаше напред.

— Защо са сърдити тези мъже? — попита Шаразад. Радостта й се изпаряваше, натискът отзад нарастваше.

— Просто са заблудени, това са предимно селяни — отговори храбро Намджех Ленгехи. — Те искат ние да сме робини. Не се страхувайте! Аллах е велик…

— Хванете се за ръце — извика Зара. — Не могат да ни спрат! Аллах-ул акбар…

Сред мъжете, преградили улицата, беше и палачът на Яред Бакраван в затвора „Евин“. Той разпозна Шаразад в предната редица.

— Аллах е велик — измърмори той в екстаз. — Аллах ме е призвал да пратя в пъкъла гадния търговец, а сега ми дава развратната му дъщеря!

Думите му потънаха във виковете. Очите му я поглъщаха, той си я представи гола на дивана, с широко разтворени крака и щръкнали гърди, очите й изпълнени с похот, устните й влажни, чу я как го моли: „Обладай ме, обладай ме! Бързо, бързо, изпълни ме, натисни ме, за теб всичко… бързо, бързо, о, сатана, помогни ми да изсмуча Аллах от члена му…“

Той измъкна ножа си, слабините му пулсираха от ерекцията, която беше получил, и се хвърли към нея.

— Аллах е велик…

Втурна се импулсивно, прелетя през пространството, което го отделяше от жените, събори няколко, посегна да я сграбчи, но във възбудата си се подхлъзна и падна, размаха ножа. Наранените се разпищяха, той се изправи и замахна към нея. Виждаше само ужасените й очи и стискаше ножа, готов да я разпори. Оставаха му само три крачки, две, една… Главата му се замая от парфюма й, тази воня на дяволското изчадие. Вдигна ръка за смъртоносния удар, но не успя да го осъществи. Разбра, че сатаната е изпратил зъл дух да му попречи — в гърдите му избухна чудовищен взрив, стана тъмно и той издъхна с името на Аллах на уста.

Шаразад се втренчи в сгърчената фигура. Ибрахим вече беше до нея с пистолет в ръка, прииждащите жени викаха и пищяха яростно.

Чу се още един изстрел й се разпищя нова жертва.

— Напред в името на Аллах! — извика Ленгехи, преодоляла страха си.

Призивът й беше подкрепен от Ибрахим, който успокояваше Шаразад:

— Не се страхувай, напред с жените…

Тя усети увереността му и за момент го взе за братовчед си Карим. Толкова си приличаха по ръст и лице. Тогава в нея избухнаха ужасът и омразата и тя извика:

— Напред в името на баща ми… Долу фанатиците и Зелените ленти… Долу убийците! — Сграбчи ръката на Зара. — Хайде! Напред!

Преплете ръце с нея и Ибрахим, своя спасител, който толкова приличаше на Карим, все едно че са братя, и тръгнаха отново напред. На помощ им се притекоха още мъже и камионът с летците.

Появи се с викове още един, размахващ нож.

— Аллах е велик… — извика Шаразад. Тълпата поде вика. Но преди да го обезвредят, кряскащият младеж рани Намджех Ленгехи. Предните редици неумолимо напъваха напред, и от двете страни викаха: „Аллах е велик“, всички еднакво сигурни, че те са правите. И тогава съпротивата падна.

— Пуснете ги да минат — извика един мъж. — Тук са и нашите жени, поне някои, вижте, много са… много…

Мъжете, които бяха най-отпред, се оттеглиха, другите направиха път и улицата пред жените се отвори. След тях се понесе триумфален вик:

— Аллах-ул акбар… Аллах е с нас, сестри!

— Напред — отново извика Шаразад и демонстрацията продължи пътя си. Ранените биваха отнасяни настрана, където им се оказваше помощ, останалите се носеха напред като пълноводна река. Протестният марш отново стана подреден. Вече никой не им се препречваше на пътя, макар че отстрани много мъже ги гледаха мрачно, а Тимур и хората му снимаха най-активните демонстрантки.

— Това е голям успех — каза отпаднало Намджех Ленгехи, която продължаваше да върви, в предната редица. Ръката й беше пристегната с шал, за да спре кръвотечението. — Постигнахме успех — дори аятолахът ще разбере колко сме решителни. А сега можем да си вървим по домовете. Постигнахме целта си и можем да се прибираме.

— Не — заяви Шаразад. Лицето й беше бледо и изцапано, все още не бе преодоляла страха си. — Ние трябва да излезем и утре, и вдругиден, и след това, докато имамът публично се съгласи да отхвърли чадора и да зачита правата ни.

— Да — съгласи се Ибрахим. — Ако сега спрете, моллите ще ви разгромят!

— Прав сте, ага. О, просто не знам как да ви се отблагодаря, че ми спасихте живота.

— Да — рече Зара, все още разтреперана. — Утре пак ще излезем, иначе тези… тези луди ще ни унищожат!

Демонстрацията продължи спокойно. Така стана и в другите градове — първо имаше неразбории, а след тях мирен протест.

Но в селата и малките градове демонстрацията не можа дори да започне, а далече на юг, в Ковис, тишината на градския площад се нарушаваше само от плющенето на камшика и писъците. Когато демонстрантките се събраха, моллата Хусаин вече ги чакаше.

— Този протест не е разрешен. Всички жени, които не са облечени, според закона, ще бъдат наказани за разголване на публично място, което е нарушение на Корана.

Само пет-шест от стотината жени бяха облечени с палта и западно облекло.

— Къде в Корана се казва, че като не носим чадор, не изпълняваме заповедите на Аллах? — извика една жена. Тя беше съпругата на управителя на банката и беше учила в Техеранския университет. Облеклото и беше скромно — но беше с пола и разпуснати коси.

— „О, Порок, кажи на твоите жени и дъщери да се загърнат по-добре с фереджетата…“ Иран е ислямска държава… първата такава в историята… Имамът постанови закон. Той е задължителен. Върви веднага да се облечеш както подобава!

— Но вярващите жени в другите страни не са длъжни да носят чадор, нито биват принуждавани за това от ръководителите и съпрузите им.

— „Мъжете са управители на женските работи, защото така е наредил Аллах… защото добродетелните жени са покорни… А за тези, които се бунтуват, е заповядал: проснете ги на диваните и ги набийте. Ако след това ви слушат, не ги наказвайте повече!“ Върви да си покриеш косата!

— Няма. Повече от четиридесет години иранките са били с непокрити коси…

— Четиридесет удара с камшик ще сломят непокорството ти! Аллах е велик!

Хусаин махна на един от помощниците си. Други хванаха жената и я завързаха. Камшикът бързо преряза плата на дрехата на гърба й под ликуващите викове на мъжете, които наблюдаваха сцената. Когато наказанието свърши, група жени я отнесоха. Тя беше изпаднала в безсъзнание. Останалите безмълвно се прибраха по домовете си.

Вкъщи Хусаин изгледа жена си и големия й корем.

— Как се осмеляваш да се присъединиш към протеста на тези развратници и пропаднали жени?

— Сбърках — отговори тя ужасена. — Голяма грешка направих.

— Да. Забранявам ти два дни да се храниш. Ще пиеш само вода. Ако не беше бременна, щеше да те сполети това, което се случи на площада.

— Благодаря ти, че си толкова снизходителен. Аллах да те поживи и да те пази. Благодаря ти…

На летище „Техеран“: 6,40 вечерта.

Андрю Гавалан беше седнал до Макайвър, който подкара колата от товарната площадка към подходния път, насочвайки се към техния самолет 125, ETLL, който беше на стоянка на товарна рампа на около половин километър по-нататък. Беше пристигнал преди около час от Табриз, зареждаха го с гориво и го подготвяха за обратния полет през Персийския залив. Когато се приземи, Армстронг им изсипа куп благодарности, че са му разрешили да използува самолета. Към тях се присъедини и полковник Хашеми Фазир.

— Според капитан Хог 125 се връща в събота, господин Гавалан — каза полковникът учтиво. — Осмелявам се да ви помоля да бъдете така любезни да ни откарате в Табриз. Този път само в едната посока, няма нужда да ни чакате, ние сами ще се оправим с обратния път.

— Разбира се, господин полковник — отговори любезно Гавалан, макар че не му бяха приятни и двамата.

Когато тази сутрин пристигна от Ал Шаргаз, Макайвър веднага му разправи на четири очи защо трябва да им правят услуги.

— Ще се разправям направо с Толбът за това, Мак — заяви той, възмутен от изнудването. — Много важно, че е от специалния отдел на Централната разузнавателна служба!

Всички запушиха уши с ръце — покрай тях с рев премина транспортен самолет на военновъздушните сили на САЩ. Това беше една от многото машини, изпратени от правителството на Америка за евакуирането на служителите и персонала от посолството. Оставаха само тези, които трябваше да го пазят. Прегретият въздух от реактивните двигатели издуха снега върху тях. Когато шумът затихна, Гавалан каза:

— Толбът остави съобщение за вас, господин Армстронг, и помоли да ви предам да му се обадите възможно най-бързо.

Забеляза погледа, който двамата си размениха, и се зачуди какво може да означава.

— Каза ли къде да се срещнем, сър?

— Не, просто да се отбиете при него възможно най-бързо — отговори Гавалан.

Вниманието му бе привлечено от една голяма черна лимузина, която бързаше към тях. На калника й се развяваше официалното знаме на Хомейни. От нея слязоха двама със свирепи физиономии, козируваха стегнато на Хашеми и учтиво му отвориха вратата на колата.

— До събота и още веднъж ви благодаря, господин Гавалан. — Полковникът седна на задната седалка.

— Как да се свържем с вас, господин полковник, в случай че възникне промяна в програмата?

— Чрез Робърт. Той може да ми препредаде вашето съобщение. Мога ли да направя нещо тук за вас? Имам предвид на летището?

Макайвър бързо изрече:

— Благодаря ви, че уредихте бързо зареждането с гориво. Ако може всеки път да е така, ще ви бъдем много признателни. Също и ако уредите бързото издаване на разрешение за полет.

— Ще се погрижа за това. За полета в събота ще имате предимство. Ако има нещо друго, моля ви да се обръщате към Робърт. Хайде, приятелю!

— Още веднъж ви благодаря, господин Гавалан. Ще се видим в събота, ако не и по-рано — каза Армстронг.

Когато Толбът дойде, за да разбере кога пристига Армстронг от Табриз, Гавалан го заведе настрана и му се развика.

— Боже Господи! — Толбът беше шокиран. — Какво отвратително обвинение, толкова неанглийско, Андрю, ако мога така да се изразя! Разбирам, че Робърт е положил огромни усилия, за да се опита да отърве теб, компанията ти, Дънкан и Локхарт — Том е толкова добър човек, с прекрасна жена, ах, толкова ми е мъчно за баща й… да ви отърве от една катастрофа, която може да стане всеки момент. Не е ли така? — усмихна се той мило. — Разбирам, че Робърт просто е помолил за една скромна услуга, толкова лесна за осъществяване, косъм не е паднал от главата ти, Андрю.

— Той е от специалния отдел, бивш служител на Централната разузнавателна служба в Хонконг, нали така?

Милата усмивка на Толбът не слизаше от лицето му.

— Откъде бих могъл да знам? Но той наистина иска да ни направи услуга. Толкова любезно от негова страна, нали?

— Дневникът за разрешенията на полети у него ли е?

— Не бих могъл да знам за такова нещо.

— Все пак кой е този полковник Фазир?

Толбът запали цигара.

— Просто приятел. Добре е човек да си има такъв приятел.

— Това ми е ясно. Той уреди презареждането с гориво и приоритетно разрешение за полет, все едно че е Всевишният.

— Е, не е, в никакъв случай. Почти е той, но не съвсем. Господ е англичанин — изкикоти се Толбът. — И е жена. Няма толкова интелигентен мъж, който да се ебава така успешно със света. Да ти разкрия нещо: благодарение на съвета на вашия член на управителния съвет Али Киа разбрах, че ТЕ възнамеряват да национализират всички чуждестранни компании, особено вашата, ако успеят да се докопат до това проклето късче хартия.

Гавалан беше шокиран.

— Кои са тези „ТЕ“?

— Има ли някакво значение?

След като Толбът си замина, Гавалан закрачи вдървено към офиса, който днес беше претъпкан. Още не всичко беше се нормализирало, но там бяха радиооператорът, телексоператорът, управителят, началниците на складовете. Днес жените ги нямаше, защото бяха поискали разрешение да отсъстват, за да се включат в протестната демонстрация.

— Мак, ела да се поразходим.

Дънкан вдигна глава от купчината доклади и сведения.

— Веднага — отвърна той, усетил сериозността на положението.

Досега не бяха имали възможност да разговарят насаме, това беше невъзможно да стане в офиса или около него, стените имаха широко отворени очи и уши. Откакто Гавалан беше пристигнал преди няколко часа, двамата се занимаваха с преглеждането на касовите книги, все още действащите договори, спрените или анулираните, както и със състоянието на всяка база. От всичките постъпваха предпазливи сведения за минимум действия и максимум бъркотия, единствената добра новина беше разрешението, което Макайвър беше получил за извеждането от страната на трите 212, но дори и това не беше съвсем сигурно. Засега.

Двамата мъже излязоха на товарната рампа. Един самолет на „Джей Ел Ел“ се издигна с рев в небето.

— Говори се, че все още има хиляди японски техници, които си клатят краката в „Иран-Тода“ — разсеяно заговори Макайвър.

— Техният консорциум е в много тежко положение. В днешния „Файнейшъл Таймс“ пише, че са натрупали излишък от половин милион долара. Няма начин да свършат тази година и да се измъкнат, а това, както и пренасищането на пазара с превозвачи, са сериозни трудности за „Тода“.

Гавалан забеляза, че наоколо няма никого.

— Добре, че поне нашите капитални инвестиции са подвижни, Мак. Повечето от тях.

Макайвър се вгледа в сбръчканото му лице, посивелите буйни вежди, кафявите очи.

— Това ли е причината за „неотложното заседание“?

— Едната. — Гавалан му разправи какво му беше казал Толбът и възкликна: — Да се национализират! Но това означава да загубим всичко — освен ако не предприемем нещо. Знаеш ли, че Джени е права. Ние сами трябва да се оправим.

— Не мисля, че е възможно. Тя каза ли ти?

— Разбира се, но аз смятам, че можем. Да пробваме следния вариант: да кажем, че днес е Ден първи. Целият излишен персонал прекратява работа си в Иран с оглед пренасочването му или напускането му на страната; извеждаме всички резерви и запасни части, които можем, или с нашия 125, или с редовните полети на пътническите авиолинии, когато те бъдат възобновени, поради това че са морално остарели, излишни, подлежат на ремонт или са личен багаж. „Загрос Три“ се прибира в Ковис, „Табриз“ „временно“ се спира, а 212 на Ерики отива в Ал Шаргаз, оттам за Нигерия заедно с Том Локхарт от Загрос и един 212 от Ковис. Ти затваряш централата в Техеран и я прехвърляш в Ал Шаргаз, за да управляваш операциите и да контролираш трите ни бази, които остават — в Ленгех, Ковис и Бандар-е Делам, като „предстои връщането им в нормален ритъм“. За нас все още са валидни заповедите на нашето правителство за евакуирането на излишния персонал.

— Така е, но…

— Нека да довърша, момко. Да кажем, че за тридесет дни се оправим с подготовката и планирането на всичко. Тридесет и първият нека да бъде Ден първи. В точно определен час от него, или на Ден втори, в зависимост от времето или Бог знае още от какво, изпращаме по радиото парола от Ал Шаргаз. Всички пилоти и хеликоптери излитат едновременно и се насочват през Персийския залив към Ал Шаргаз. Там демонтираме роторите, скриваме хеликоптерите в транспортни самолети 747, които ще съм намерил отнякъде, и те ще ги откарат в Абърдийн — приключи Гавалан със светнали очи.

Макайвър се втренчи в него.

— Напълно си откачил, Китайче! В този план има толкова пробойни… просто си мръднал.

— Посочи поне една.

— Петдесет мога да ти покажа! Първо…

— Само полека, момко, внимавай за кръвното си налягане. Между впрочем, как си с него — Джени ме помоли да те питам?

— Идеално е и не започвай да се заяждаш. Първо, едно и също време за излитане на всички: полетите на машините от различните бази ще са с различна продължителност поради нееднаквите разстояния. В Ковис ще трябва да презаредят — иначе е невъзможно да се прелети Персийският залив.

— Това ми е известно. Ще направим отделни под планове за всяка от трите бази. Всеки командир на база сам ще си направи план как да се измъкне — ние носим отговорност за пристигането на машините. Скраг лесно ще се прехвърли през Персийския залив, също и Руди от Бандар-е Де…

— Не може. Нито Руди от Бандар-е Делам, нито Старк от Ковис ще могат с един полет да достигнат Ал Шаргаз и да прелетят през залива. Ще трябва да преминат през въздушното пространство на Кувейт, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства и Бог знае дали няма да ни задържат, затворят или глобят. Същото се отнася и за Ал Шаргаз. — Макайвър поклати глава. — Емирствата са безсилни без съответните разрешения за полет от Иран. Тях ги гони диво шубе, че революцията на Хомейни ще им се стовари на главите, шиитските малцинства при тях са значителни, а военноморските и военновъздушните им сили изобщо не могат да се мерят с тези на могъщия съсед, ако той реши да се разлюти.

— Едно по едно — започна спокойно Галаван. — Прав си по отношение на хеликоптерите на Руди и Старк, но да предположим, че те имат разрешения да летят над всичките тези територии?

— Какво?…

— Пратих телекс на всеки РВД в залива за разрешение и получих потвърждения, че се разрешава прелитането на транзитно преминаващите хеликоптери на С-Г.

— Да, но…

— Едно по едно, момко. Второ. Да кажем, че всичките машини са с възстановена британска регистрация — та те са английски, НАШИ хеликоптери, ние плащаме за тях и ги притежаваме независимо с какъв номер могат да ни излязат съдружниците. При това положение те не са подвластни на Иран. Нали така?

— След като напуснат страната — да, но няма да успееш да накараш администрацията, на иранската гражданска авиация да се съгласи на трансфера, затова не можеш да им върнеш британската регистрация.

— Да предположим, че въпреки това я възстановя.

— Как, по дяволите, ще го направиш?

— С молба. Като се помолиш на регистраторите в Лондон да направят това. В действителност аз го направих, преди да излетя оттам. „Абе в Иран е голяма бъркотия“ — казвам им аз. — „Да бе, приятел, абсолютна лудница“ — отговарят те. „Бих искал да си върна британската регистрация на хеликоптерите, макар и временна, докато положението се нормализира. Естествено, че съответните ирански власти са съгласни, но просто не мога да получа в момента подписа им, нали виждате как е сега там?“ „Разбира се, приятел — казват те. — Така си е при всяко правителство, включително и нашето. Ами че това са си твои хвърчила, няма никакво съмнение, е, малко нещо не е съвсем наред, но това е дреболия, на която никой няма да обърне внимание. Ще пийнем ли довечера по една бира?“

Макайвър спря да крачи и го погледна изненадан.

— И те съгласиха ли се?

— Все още не са. По-нататък?

— Имам още сто „по-нататък“, но…

Раздразнен, Макайвър отново закрачи. Беше твърде студено да стои на едно място!

— Но?

— Но ако ги давам едно по едно, очаквам отговор от теб заедно с възможно решение на проблема. Обаче аритметиката пак няма да излезе.

— Съгласен съм с Джени. Ще трябва сами да уредим работата.

— Вероятно е така, но трябва всичко да бъде координирано. И още едно нещо. Имаме разрешение да изведем три 212, може би ще успеем да измъкнем и останалите.

— Трите машини още не са напуснали страната, Мак. Съдружниците, не говорим за правителството, няма да ни изпуснат от хватката си. Я виж „Гърни“ — всичките им четиридесет и осем машини са задържани, включително 212. Това са поне тридесет милиона долара замразени пари.

Погледнаха към пистата. Приземяваше се един „Херкулес“ на Кралските военновъздушни сили. Гавалан продължи:

— Толбът ми съобщи, че до края на седмицата всичките техници и инструктори от английската армия, флота и военновъздушни сили ще бъдат изтеглени от страната и в посолството ще останат само трима, между които и той. Изглежда, че в бъркотията при американското посолство някой се е промъкнал и като я е използвал, е разбил сейфове, откраднал е шифри…

— Ама те още ли държат там секретни документи? — попита ужасен Макайвър.

— Изглежда, че е така. Както и да е, според Толбът това проникване е причинило сърцебиене на всички стожери на западната, съветската и арабската дипломация. Всички посолства се затварят. Най-изплашени са арабите. Никой от петролните шейхове не иска революцията на Хомейни в страната си и е готов и способен да изхарчи сума петродолари, за да я предотврати. Толбът каза: „Залагам петдесет лири, че сега Ирак е разтворил джоба си, кюрдите също, както и всички, които са араби, просунитски и антихомейнистки настроени. Целият Персийски залив е на ръба на експлозията.“

— Но междувременно…

— Междувременно Толбът не беше така нахакан, както преди няколко дни, и не беше уверен, че Хомейни ще се оттегли тихичко в Кум. „Иран е за иранците, приятелю, стига те да са за Хомейни и моллите — каза той. — С хомейнизма е свършено, ако левичарите убият първо аятолаха, а след него видят сметката на всичко от доброто старо време. А това сме ние.“

Гавалан удряше ръцете си в ръкавици една в друга, за да се постоплят.

— Мак, дяволски измръзнах. От счетоводните книги е ясно, че тук здравата сме я загазили. Сами трябва да се погрижим за себе си.

— Това е голям риск. Струва ми се, че ще загубим някои от нашите хвъркала.

— Само ако късметът ни изневери.

— Прекалено много залагаш на късмета, Анди. Я си спомни за онези механици в Нигерия, които отидоха в затвора за четиринадесет години само защото подготвиха един 125, който напусна страната нелегално.

— Това стана в Нигерия и механиците останаха там. Ние ще изтеглим всички.

— Ако остане дори един чужденец, ще го хвърлят, в затвора като заложник за всички нас и хеликоптерите, освен ако си готов да му хвръкне главата. Ако не си, ще го използуват, за да ни накарат насила да се върнем, и като дойдем, ще са много ядосани. Ами иранските ни служители и работници?

— Ако нямаме късмет, каквото и да направим, всичко ще се провали. Мисля, че трябва да изработим план с всички подробности, като предвидим всички възможни варианти. Това ще ни отнеме седмици и най-добре ще е да го държим в строга тайна само между нас — настояваше упорито Галаван.

Макайвър поклати глава.

— Ще трябва да се посъветваме с Руди, Локхарт и Старк, ако се заемем сериозно с това.

— Както кажеш — отвърна му Гавалан. Гърбът му се беше схванал и той се протегна.

— Щом съставим правилния план… Дотогава няма защо да слагаме край на работата.

Известно време се разхождаха мълчаливо. Снегът под краката им силно скърцаше. Стигнаха почти до края на товарната рампа.

— Ще подложим момчетата на прекалено голямо изпитание — обади се Макайвър.

Гавалан сякаш не го чу.

— Не можем просто ей така да зарежем петнадесет години работа, да си захвърлим спестяванията, моите, твоите, тези на Скраг и изобщо всичко — говореше той. — С нашия Иран е свършено. Повечето от колегите ни тук избягаха, укриха се или са мъртви — или се обърнаха срещу нас, независимо дали са искали, или не. Работата е сведена до минимум. Тук имаме двадесет и шест хеликоптера, от които работят само девет. И за малкото, което правим, не ни се плаща. Мисля, че работата ни е спукана.

— Нещата не са чак толкова лоши, както ги мисля. Партньо… — твърдоглаво почна Макайвър.

— Мак, трябва да разбереш, че не мога да отпиша просто ей така пари, които ни се дължат, плюс хвъркалата и резервните части, и да остана в бизнеса. Не мога така. Нашите тринадесет 212 струват тринадесет милиона щатски долара, деветте 206 — още милион и триста хиляди, трите „Алует“ — още милион и половина, и три милиона долара резервни части — кажи-речи двадесет милиона. Не мога да се откажа от тези пари. Иън ме предупреди, че тази година „Струан“ очаква помощ, няма свободни пари, Линбар е взел някои неправилни решения и… Е, знаеш какво мислим с него един за друг. Но той продължава да е тайпан. Не мога да разтрогна новите договори за хеликоптерите Х–63, не мога да се сражавам с „Импириъл“, които ни съсипват в Северно море с двойното счетоводство на парите на данъкоплатците. Няма да стане.

— Прекалено много ще искаш от момчетата, Китайче.

— И от теб, Мак, не забравяй себе си. Това трябва да е колективно начинание, а не само аз да се уредя, пък ако може и те, ако ще е гарга — рошава да е.

— Повечето от момчетата ни могат лесно да си намерят работа. Пазарът е жаден за квалифицирани пилоти на хеликоптери, обслужващи нефтодобивната промишленост.

— Е, и какво? Обзалагам се, че повечето ще предпочетат да работят за нас. Ние се грижим за тях, плащаме им по най-високите тарифи, безопасността на труда при нас е на най-високо ниво — С-Г е най-добрата хеликоптерна компания в света и те го знаят! И двамата знаем, че сме част от „Ноубъл Хаус“ и това също означава нещо. — В очите на Гавалан изведнъж се появи нескриван блясък. — Ще бъде голяма глупост, ако се откажем. Така ми се иска да натрия муцуната на Линбар. Като му дойде времето, ще попитаме момчетата. Междувременно всички системи са в изправност и функционират, нали, момко?

— Естествено — каза Макайвър без въодушевление. — Дай да почваме с плана.

Гавалан го погледна.

— Мак, толкова добре те познавам. Скоро ще гориш от нетърпение да се махаме и аз ще бъда този, който ще ти казва: „Почакай, ами какво ще правим за еди-какво си…“

Но Макайвър не го слушаше. Умът му се опитваше да състави някакъв план, независимо че такъв беше почти невъзможен, като се изключи британската регистрация. Дали това би могло да повлияе с нещо?

— Анди, относно плана. Я по-добре да му дадем кодово название.

— Джени казва, че трябва да го наречем „Вихрушката“ — понеже в такава сме попаднали.