Вихърът на Жътваря

19.

По нищо не се беше отличавала от всяко друго дете в детинските си мечти за любов. Висок и горд, герой, който да влезе в живота й, да я вземе в прегръдките си и да помете всичките й страхове като наноси тиня, да изтекат на порой и да изчезнат в някой далечен океан. Благословът на яснотата и простотата, о, божичко, да, това бе нейният най-съкровен блян.

Макар Серен Педак да помнеше онова дете, макар да помнеше гърчещото се в стомаха й терзание, докато копнееше за спасението, терзание така сладко и заличаващо всичко друго, нямаше да се поддаде на носталгия. Лъжливите представи за света бяха детско право, не нещо, срещу което да негодуваш, но и не заслужаваха копнежа на възрастния.

В Хул Бедикт, в края на краищата, младата Серен Педак бе повярвала за известно време — вярвала бе дълго време всъщност, преди глупавият й блян най-сетне да се съсухри и стопи — че е намерила своя възхитителен герой, своето могъщо заклинание; всеки негов поглед бе благослов за сърцето й. Така бе научила, че чистотата е отрова. Сиреч — чистотата на вярата й, че такива герои съществуват. За нея. За когото и да било.

Хул Бедикт беше умрял в Ледерас. Или по-скоро тялото му беше умряло там. Останалото беше издъхнало в ръцете й години преди това. В известен смисъл тя го беше използвала или може би не просто използвала, беше го насилила. Погълнала беше вярата му, отнела му бе представата — за него самия, за мястото му в света, за целия смисъл, който той, като всеки друг мъж, търсеше за живота си. Намерила беше своя герой, а след това, подмолно и жестоко, го бе унищожила под обсадата на реалността. Реалността такава, каквато я беше видяла, каквато все още я виждаше. Това бе отровата в самата нея, битката между детския блян и користния цинизъм, просмукал се в зрелостта. А Хул Бедикт се беше оказал и нейното оръжие, и нейната жертва.

На свой ред и тя беше насилена. Пияна в един пристанищен град, който се разкъсваше, докато армиите на Тайст Едур газеха сред пушек, пламъци и пепелища. Плътта й, станала оръжие, душата й — превърната в жертва. Не можеше да има никаква изненада, никакво глупаво изумление в отговор на последвалия й опит да се самоубие. Освен сред онези, които не можеха да разберат, които никога нямаше да разберат.

Серен бе убила онова, което обичаше. Беше го направила с Хул, а ако някога дойдеше денят, в който онова убийствено цвете отново да се разтвори в сърцето й, щеше да убие отново. Страховете не можеше да бъдат пометени. Страховете се връщаха на давещи приливи, повличаха я надолу в мрака. „Аз съм отрова.“

„Стой далече. Всички вие, стойте далече от мен.“

Седеше, положила тежкото имасско копие на коленете си, но тежестта на меча, окачен на лявото й бедро, бе това, което заплашваше да я повлече надолу, сякаш острието не беше изковано парче метал, а брънки във верига. „Той нищо нямаше предвид с това. Ти нямаше нищо предвид с това, Трул. Знам го. Освен това, също като Хул, ти си мъртъв. Получи милостта да не умреш в прегръдките ми. Бъди благодарен за това.“

Носталгия или не, детето в нея все още изпълзяваше боязливо навън. Беше безопасно, нали, безопасно беше да свие в шепи малките си чисти ръце и да изложи на интимен, ох, колко таен показ, онзи стар блян, засиял отново. Безопасно, защото Трул беше мъртъв. Никой нямаше да пострада, никому нямаше да навреди.

Да освободи онзи гърч в стомаха — не, още по-дълбоко. Беше вече зряла жена все пак. Да го освободи, да, защо не? За някой, който е отрова, имаше огромно удоволствие в болката. В дивия копнеж. В безразсъдното отдаване и покорство — покорство, което всъщност беше власт — „свенливостта тук е безсмислена. Предавам се, за да искам. Отстъпвам, за да властвам. Отдавам се на насилието, защото насилникът съм аз и това тяло тук е моето оръжие, а ти, обич моя, си моята жертва.“

Защото героите умират. Както казва Удинаас, това е тяхната съдба.

Гласът беше на Мокра, беше Лабиринтът на Ума, не беше й проговарял от онзи, първия път, сякаш някак си нищо повече нямаше за казване. Сама трябваше да постигне дисциплината на самоконтрол, сама да устои на съблазънта да доминира. И тя се справяше и с двете. Почти.

В това ехото на миналото служеше да я отвлече, да я приспи в мигове на чувствен копнеж към един вече мъртъв мъж, любов, която така и не беше възможна. В това дори миналото можеше да се превърне в оръжие, което тя владееше, за да удържи настоящето и да отбие бъдещето. Но и тук се криеха опасности. Да се върне към онзи миг, когато Трул Сенгар бе извадил меча си и след това го положи в ръцете си. „Искаше да съм в безопасност. Това е всичко. Смея ли да прибавя нещо повече към това? Капка мед да капна дори над страстта?“

Серен Педак вдигна глава и се огледа. Спътниците й не бяха нито общителни, нито приятни. Удинаас беше долу край потока, обръщаше камъните да търси раци — нещо, което малко да поразнообрази храната им — и ледената вода бе направила ръцете му първо червени, после сини, а на него сякаш му беше все едно. Кетъл седеше до една канара, присвита зад нея да се предпази от хапещия вятър, разбушувал се из долината. Изпаднала бе в неприсъщо мълчание през последните няколко дни и не искаше да погледне никого. Силхас Руин стоеше на трийсетина крачки от нея на една скала и като че ли оглеждаше бялото небе — небе с цвета на кожата му. „Този свят е огледалото му“, беше потвърдил преди малко Удинаас с груб смях, преди да слезе при потока. Клип седеше на една плоска скала някъде по средата между Силхас Руин и останалите. Беше подредил всевъзможните си оръжия за поредния грижлив оглед — все едно тази маниакалност бе някаква добродетел. А после погледът й се спря на Феар Сенгар.

Брат на мъжа, когото обичаше. Ах, толкова ли лесно бе да се каже? Лесно в лъжовността му, навярно. Или в простичката му истина. Феар вярваше, че дарът на Трул е повече, отколкото изглежда; че дори Трул не е съзнавал напълно мотивите си. Че воинът едур с тъжното лице е намерил в нея, в Серен Педак, Аквитора, ледерийката, нещо, което не е намирал преди у никоя друга. У нито една от безбройните красиви жени Тайст Едур, които трябваше да е познавал. Млади жени, не сбръчкани от годините жестоко време и още по-жестока тъга. Жени, които не са чужди. Жени с чиста все още представа за любовта.

Селението, в което се намираха сега, наистина ли беше на Тъмата? Куралд Галайн? Защо тогава беше бяло небето? Защо можеше да вижда с болезнена почти яснота всеки детайл на разстояния, от които умът й се замайваше? Самият Портал беше мастиленочерен, непроницаем — беше залитала слепешком, проклинайки неравния каменист терен под краката си — двадесет, тридесет крачки, а след това се появи светлина. Осеян със скали пейзаж, тук-там по някое изсъхнало дърво, израснало криво под седефеното небе.

В това, което минаваше тук за свечеряване, небето придобиваше странен розов оттенък, преди да потъмнее до пластове пурпур, синьо и най-сетне черно. Така че си беше нормален преход на ден и на нощ. Значи — слънце, някъде зад този бял саван.

Слънце в Селението на мрака? Не го разбираше.

Феар Сенгар дойде при нея и каза:

— Малко остава.

Тя го погледна намръщено.

— До кое?

Той сви рамене, спрял погледа си на имасското копие.

— Трул щеше да оцени това оръжие, мисля. Повече, отколкото ти оцени неговия меч.

Гневът припламна в нея.

— Той ми каза, Феар. Даде ми меча си, но не и сърцето си.

— Беше разсеян. Умът му беше зает с връщането при Рулад — при онова, което трябваше да е последната среща с брат му. Не можеше да си позволи да мисли за… други неща. Но тези „други неща“ завладяха ръцете му и жестът беше направен. В този ритуал проговори душата на брат ми.

Тя извърна очи.

— Вече е без значение, Феар.

— За мен е. — Тонът му беше твърд, горчив. — Не ме интересува как ти приемаш това, какво си казваш сега, за да избегнеш каквито и да е чувства. Веднъж един от братята ми поиска жената, която обичах. Не му отказах и сега тя е мъртва. Накъдето и да погледна, Аквитор, виждам нейната кръв, тече на потоци. Накрая тя ще ме удави, но това е без значение. Докато живея, докато държа лудостта надалече от мен, Серен Педак, ще те закрилям и пазя, защото мой брат положи своя меч в ръцете ти.

След това се отдалечи, а тя все още не можеше да погледне към него. „Феар Сенгар, глупако. Глупак като всеки друг мъж, като всички други мъже. Какви са тези жестове? Защо е тази жажда за саможертва? Защо всички вие се отдавате на нас? Не сме чисти съсъди. Не сме невинни. Няма да съхраним душата ви като драгоценно, крехко бижу. Не, глупако, ще злоупотребим с нея все едно си е наш скъпоценният дар или дори че е с по-нищожна стойност и от това — ако е възможно.“

Чу скърцане по камъните и се обърна. Удинаас клечеше пред нея. В шепите му — сребриста рибка. Гърчеше се в смаляващата се вода.

— На шест ли се каниш да я разделиш, Удинаас?

— Не, Аквитор. Погледни я. Внимателно. Виждаш ли? Няма очи. Тя е сляпа.

— А важно ли е това? — Но осъзна, че е важно. Погледна го намръщено, видя резкия блясък в очите му. — Ние не виждаме това, което наистина е тук, нали?

— Тъмнина — промълви той. — Пещерата. Утробата.

— Но… как? — Огледа се. Каменист пейзаж, посърнали лишеи и мъх, сухи дървета. Небе.

— Дар, разбира се — каза Удинаас и се изправи. — Взела е съпруг, нали?

Тя го загледа как тръгна назад към потока, видя с каква нежност върна сляпата рибка в бързея. Жест, който Серен не би очаквала от него. „Тя? Взела е съпруг?“

— Дар, разбира се — каза Удинаас, щом се върна при нея. — Спорът продължава да кипи.

— Майката Тъма… и Бащата Светлина.

Той се усмихна с обичайната си широка усмивка.

— Най-сетне Серен Педак се размърда от ямата си. Мислех си за онези трима братя.

Трима братя?

Той продължи, все едно Серен знаеше за кого й говори.

— Чеда на Майката Тъма, да, но пък те са били много, нали? Имало ли е нещо, което е отделило тях тримата? Андарист, Аномандър, Силхас. Какво ни казва Клип? О, добре, нищо. Но ние видяхме гоблените, нали? Андарист, като самата полунощ. Аномандър, с коса от огнено бяло. И тук — Силхас, нашият ходещ ужас, по-бял от всеки труп и също толкова дружелюбен. И тъй, какво е причинило този велик раздор между синове и майка? Може би не е това, че си е разтворила краката за Светлина като втори баща, който никой от тях не е искал. Може би всичко това е лъжа, една от онези, по-удобните. Може би, Серен Педак, е било откриването кой е баща им.

Тя не можа да се сдържи и очите й проследиха погледа му към стоящия в далечината Силхас Руин. След това изсумтя и извърна глава.

— Има ли значение?

— Има ли значение? Не точно сега. Но ще има.

— Защо? Всяко семейство си има своите тайни.

Удинаас се засмя.

— Аз пък имам своите въпроси. Ако Силхас Руин е цял Светлина отвън, какво трябва да е отвътре?

„Светът е неговото огледало.“

„Но светът, който виждаме, е лъжа.“

— Удинаас, мислех, че Тайст Едур са децата на Майката Тъма и Бащата Светлина.

— След поколения, може би. По никакъв явен начин не са свързани с тези трима братя.

— Скабандари?

— Да, така си мисля. Бащата Сянка, нали? Ах, какво семейство е било това! Да не забравяме сестрите! Менандори с нейния бушуващ пожар на зората, Шелтата Лор, любящия сумрак, и Сукул Анкаду, коварната кучка на нощта. Имало ли е други? Трябва да е имало, но след време са отпаднали по пътя. Митовете предпочитат числа, с които се борави лесно, в края на краищата, а три винаги е подходящо. Три от това, три от онова.

— Но Скабандари става четвъртият.

— Андарист е мъртъв.

„О. «Андарист е мъртъв.» А той откъде знае тези неща? Кой ти говори в трескавите сънища, Удинаас?“

Можеше да го открие, осъзна тя изведнъж. Можеше да се прокрадне като призрак. Можеше, с магията на Мокра, да открадне знание. „Бих могла да насиля нечий ум, това имам предвид. Без той да разбере дори.“

Беше необходимо, нали? Предстоеше нещо ужасно. Удинаас знаеше какво ще е то. Или поне какво би могло да е. И Феар Сенгар — той току-що се беше заклел да я брани, сякаш подозираше, че предстои някакъв ужасяващ сблъсък. „Оставам единствената, която не знае нищо.“

Можеше да промени това. Можеше да използва силата, която бе открила в себе си. Не беше нищо повече от самозащита. Да остане в неведение означаваше да приеме съдбата, която я очакваше, да се примири с нея. Да, с липсата на безскрупулност със сигурност щеше да си заслужи онова, което щеше да я сполети, ако пренебрегнеше дара на Мокра.

Няма значение, че силата не й беше казала нищо след онзи първи разговор. Беше затънала в ямата си, разбъркваше старите пясъци, за да види кои зърна могат да се съживят, но не стигаше светлина до дъното на тази яма и не избуяваше живот от вледенените зърна. Глупава игра и нищо повече.

„Имам правото да се браня. Да се защитя.“

Клип и Силхас Руин се връщаха. Удинаас ги гледаше с жаждата, която бе издал, докато гледаше сляпата рибка.

„Ще се домогна до твоите тайни, робе. Ще ги имам. А може би и много, много повече.“

Удинаас не можеше да се отърве от усещането, че вижда Силхас Руин по различен начин. „В нова светлина, ха-ха. Оскърбеният син. Един от тях поне. Оскърбени синове, дъщери, внуци, техните деца и още, и още, докато расата на Сянката повежда война срещу тази на Мрака. И всичко това на един безразличен свят. Обидата, погледът накриво отпреди сто хиляди години.“

„Но тогава къде са децата на Светлината?“

Какво пък, може би толкова по-добре, че не се мяркаха наоколо. И без това назряваше достатъчно голяма неприятност със Силхас Руин и Клип на едната страна и Феар Сенгар и — вероятно — Скабандари на другата. „Но разбира се, Феар Сенгар не е Смъртен меч на Сянката. Макар че навярно иска да бъде, дори си вярва, че е. О, зле ще се разиграе това, нали?“

Вървяха безмълвно. В пустия безжизнен пейзаж. „Но не съвсем! Има… рибки.“

Търсенето се приближаваше към своя край. Толкова по-добре. Ако питаха него, нищо по-лошо нямаше от старовремските легенди, където смелите благородни авантюристи просто вървят все напред и напред, през един нелеп епизод към друг, и всеки от тях служи на някаква тайнствена функция, поне за някой от ококорените глупци, в угода на бляскавия назъбен гръбнак на морала, прорязал историята по цялата дължина, от главата до върха на дългата й змийска опашка. „Легендите хапят. Да, хапят до една. Това е смисълът им.“

„Но не и тази, не и този наш славен подвиг.“ Никакво гръмовно послание, забиващо се като копие на мълния между очите. Никакъв кънтящ водопад от страховити сцени, възнасящи се като някакви проклети стъпала към вълшебната кула, кацнала на планинския връх, където всички истини са изковани в един прост двубой на герой срещу злодей.

„Виж ни! Какви герои? Всички сме злодеи, а въпросната кула дори не съществува.“

„Все още.“

„Кръв виждам да капе между камъните. Кръв в съграждането й. Толкова много кръв. Искаш ли я тази кула, Силхас Руин? Феар Сенгар? Клип? Толкова ли я искате? Ще трябва да я съградите, и ще го сторите.“

Треската, всяка нощ. Болестта, шепнеща в жилите му, предпочиташе мрака на спящия ум. Откровенията идваха на разкъсани фрагменти, парчета, намекващи за някаква по-голяма истина, за нещо огромно. Но той изобщо не вярваше на това — лъжи бяха всичките тези откровения. Нечии лъжи. На Блудния? На Менандори? Пръстите, ровещи в мозъка му, бяха легион. „Твърде много противоречия, всяко следващо видение — във война с предишното.“

„Какво искате всички вие от мен?“

Каквото и да беше, нямаше да им го даде. Живял беше като роб, но повече не.

Това селение не беше живяло от дълго, дълго време. Поне в този район. Дърветата бяха мъртви от толкова дълго, че се бяха превърнали в трошлив камък, чак до най-тънките филизи с вечно замръзналите им пъпки, очакващи сезон за живот, който така и не идваше. И онова слънце там горе, някъде зад бялото було, е, то също беше лъжа. Неясно как, но лъжа. „Все пак Тъмата трябва да е тъмна, нали?“

Мислил бе да потърси руини, останки някакви, доказателство, че някога тук са процъфтявали Тайст Андий, но не беше видял нищо, което да е оформено от ръка, насочвана от разум. Никакви пътища, никакви следи от каквото и да било.

Когато светлината на скритото слънце започна да гасне, Клип обяви почивка. Откакто бяха пристигнали тук, нито веднъж не бе извадил верижката с двата й пръстена и това бе единственото облекчение, белязало тази част от величавото им странстване. Нямаше нищо, с което да напалят огън, тъй че сухите остатъци от пушено сърнешко не се напълниха със сок в яхнията и не им донесоха топлина.

Това, което минаваше за разговор, не беше по-добро.

Серен Педак попита:

— Клип, защо има светлина тук?

— Вървим по път — отвърна младият Тайст Андий. — Куралд Лиосан, дар на Бащата Светлина отпреди много, много време. Както можете да видите, прелестната му градина не е изтраяла много дълго. — Сви рамене. — Двамата със Силхас Руин естествено нямаме нужда от това, но след като ви водим за ръчица… — Усмивката му беше студена.

— Да бе, все едно не знаем — измърмори Удинаас. Сумракът се сгъстяваше, но той откри, че това не въздейства на зрението му — подробност, която запази за себе си.

— Щеше да е по-учтиво да не изтъкваш очевидното, ледериецо. Уви, липсва ти такт.

— Такт? Майната му на такта, Клип.

Усмивката се стегна.

— Ти не си нужен тук, Удинаас. Вярвам, че го знаеш.

Лицето на Серен Педак се изопна.

— Няма смисъл да…

— Всичко е наред, Аквитор — прекъсна я Удинаас. — Бездруго тези глупави преструвки взеха да ми омръзват. Клип, докъде води този път? Когато излезем от него, къде ще се озовем?

— Изненадан съм, че не си се досетил.

— Е, досетих се.

Серен Педак го изгледа намръщено и попита:

— Ще ми кажеш ли?

— Не мога. Тайна е. И да, знам какво казах за преструвките, но може би благодарение на това си още жива. Засега. Освен това имаш възможност да се оттеглиш, когато всичко се каже и свърши.

— Колко щедро от твоя страна — отвърна тя отегчено и извърна очи.

— Той е роб — каза Феар Сенгар. — Нищо не знае, Аквитор. Как би могъл? Кърпеше мрежи. Метеше мократа слама от пода и ръсеше нова. Вадеше миди.

— А на брега, една нощ, видях бяла врана — каза Удинаас.

Мъртво мълчание.

Накрая Силхас Руин изсумтя.

— Нищо не значи. Освен предчувствие за прераждането ми може би. Така че може би си нещо като пророк, Удинаас. Или лъжец.

— По-вероятно и двете — отвърна Удинаас. — И все пак имаше бяла врана. През мрак ли летеше, или през сумрак? Не съм сигурен, но мисля, че разликата е, хм, важна. Може би си заслужава някакво усилие да си припомня точно, имам предвид. Но времето ми на тежък труд над каквото и да било изтече. — Погледна Силхас Руин. — А и много скоро ще го разберем.

— Този разговор е безсмислен — заяви Клип, отпусна се по гръб на коравата земя, сплел ръце под главата си, и зяпна нагоре към черното пусто небе.

— Път значи било, а? — измърмори Удинаас, без да се обръща към никого. — Дар на Бащата Светлина. Това е интересната част. Тъй че въпросът, който бих искал да задам, е: сами ли пътуваме по него?

Клип се сепна.

Удинаас го погледна с усмивка:

— Аха, усети го, нали? Мъхчето по тила ти май настръхна. Усети го. Надуши го. Шепота във въздуха, като от буреносен вятър. Ледени тръпчици те пронизаха целия.

Силхас Руин се изправи, бесен.

— Менандори.

— Бих казал, че тя има повече право на този път от нас — подхвърли Удинаас. — Но Клип ни доведе тук от чисто добросърдечие. Колко благородно.

— Тя ни следи — измърмори Силхас Руин и ръцете му потърсиха пеещите мечове. Извърна с гняв очи нагоре. — От небето.

— Понеже жалките ви семейни вражди са единственото, заради което си струва да се живее, нали?

На лицето на Феар Сенгар се изписа тревога.

— Не разбирам. Защо Сестрата Зора ни следи? Какво я интересува нея Скабандари?

— Финнестът — промълви едва-едва Клип. И добави по-високо: — Душата на Кървавото око, едур. Иска да си я присвои. Силата й.

Удинаас въздъхна.

— Е, Силхас Руин, що за ужасно деяние си извършил срещу своята затворена в слънцето сестра? Или дъщеря, или каквото там ви е родството? Защо жадува за твоята кръв? Какво точно сте си направили един на друг преди всички онези хилядолетия? Не можете ли да се целунете и да се помирите? Не, предполагам, че не.

— Не беше престъпление — отвърна Силхас Руин. — Врагове сме в името на амбицията, дори в случаите, когато не бих го нарекъл така. Уви, когато живееш толкова дълго, изглежда, няма нищо друго, което да те крепи. Нищо освен гняв и глад.

— Предлагам едно голямо взаимно самоубийство — каза Удинаас. — Ти и целият ви нещастен род, и ти, Клип, що не вземеш да се напъхаш вътре, просто за да удовлетвориш егото си, примерно. Изчезнете от световете на смъртните, всички, и ни оставете на мира.

— Удинаас. Това не е свят на смъртните — каза с насмешка Клип.

— Глупости.

— Не и както ти си го мислиш, тогава. Това е място на първични сили. Необуздани. А под всяка повърхност лежи възможността за хаос. Това е селение на Тайст.

Серен Педак го погледна смаяно.

— Просто „Тайст“? Не Андий, не Едур…

— Аквитор — намеси се Силхас Руин. — Тайст са първите деца. Най-първите. Наши бяха първите градове, първите цивилизации. Издигнаха се тук, в селения като това. Първични, както каза Клип.

— А Древните богове? Те какво? — попита Серен Педак.

Нито Клип, нито Силхас Руин й отговориха и тишината се проточи. Накрая Удинаас се изсмя.

— Нежелани роднини. Натикани в килерите. Залостваш вратата, правиш се, че не чуваш чукането, и се надяваш да се махнат. Вечният проблем с всички тези разкази за сътворението. „Ние сме първите, не е ли очевидно? Онези другите? Забравете ги. Досадни натрапници! Нас вижте, в края на краищата! Мрак, Светлина и сумракът помежду им! Може ли друг някой да е по-чист, по-първичен от това?“ Отговорът, разбира се, е да. Да вземем един пример, а?

— Нищо, което да е предшествало Тъмата — заяви рязко, дори раздразнено Клип.

Удинаас сви рамене.

— Това твърдение изглежда съвсем разумно. Но дали наистина е вярно? В края на краищата Тъмнината не е просто отсъствие на светлина, нали? Може ли да се разчита на такова негативно определение? Но може би Клип не е толкова неточен, колкото изглежда. „Нищо, което да е предшествало Тъмата.“ Нищо, наистина. Следователно — истинското, пълно отсъствие на каквото и да било. Дори на Тъмнина. Но почакайте, къде се вмества хаосът тук? Онова Нищо наистина ли е било празно, или е било изпълнено с хаос? Била ли е Тъмнината налагане на ред над хаоса? Била ли е тя единственото налагане на ред над хаоса? Звучи самонадеяно. Да де беше Пернатата вещица тук — твърде много неща съм забравил за Плочите. Цялата работа с раждането на това и раждането на онова. Но хаосът също така е произвел Огън. Трябва да е така, защото без Огън няма Светлина. Би могло да се каже също, че без Светлина няма Мрак, а без двете няма Сянка. Но на Огъня му трябва гориво, за да гори, тъй че трябва и материя някаква — солиди, — породена от Земя. И на Огъня му трябва въздух, тъй че…

— Омръзна ми да слушам цялата тази безсмислица — заяви Силхас Руин.

Тайст Андий стана и тръгна в нощта, която изобщо не беше нощ, поне за очите на Удинаас, и той откри, че може да го вижда. Силхас Руин се отдалечи на четиридесетина крачки, а след това се обърна към бивака. „Ах, Бяла врано, ска ти се да слушаш все пак, нали? Но без никой да вижда лицето ти, никой да не те предизвика пряко.“

„Допускам, Силхас Руин, че ти си точно толкова в неведение, колкото и ние, другите, стигне ли се до раждането на цялото битие. Че представите ти са също толкова смътни като нашите и също тъй жалки.“

Феар Сенгар заговори:

— Удинаас, жените Едур твърдят, че Кечра са обвързали всичко съществуващо със самото време и това гарантирало унищожението на всичко. Голямото им престъпление. И все пак онази смърт — мислил съм много за това — онази смърт няма облика на хаоса. Тъкмо обратното всъщност.

— Хаосът преследва упорито — промълви Клип, без нотка от обичайната си арогантност. — Той е Поглъщащият. Майката Тъма разпръсна силата му, армиите му, но той вечно се стреми да ги събере отново, отново да стане едно цяло, защото стане ли това, никоя друга сила — дори на Майката Тъма — няма да може да го надвие.

— Майката Тъма трябва да е имала съюзници — рече Удинаас. — Или това, или е ударила хаоса от засада, изненадала е врага. Дали съществуването не е родено от предателство, Клип? Това ли е сърцевината на вашата вяра? Нищо чудно, че всички сте се хванали за гърлата. — „Хубаво слушай, Силхас Руин. По-близо съм до дирята ти, отколкото можеш да си представиш.“ Което може би не беше разумно, помисли си той веднага. Можеше всъщност да се окаже фатално. — Тъй или иначе, самата Майка Тъма трябва да е била родена от нещо. Заговор в самия хаос. Някакъв безпрецедентен съюз там, където всички съюзи са били забранени. Значи — отново предателство. Феар Сенгар се наведе към него.

— Удинаас, как разбра, че сме преследвани? От Менандори?

— На робите им се налага да поддържат остро всяко свое сетиво, Феар Сенгар. Защото господарите ни са капризни. Някоя сутрин може да се събудиш със зъбобол, от който си отчаян и изнервен, и в резултат цяло робско семейство може да пострада до обед. Починал мъж или жена, или родител, или и двете. Бой, осакатяване за цял живот, ослепяване, смърт — всяка от тези възможности ни дебне по петите.

Не мислеше, че Феар е убеден, и вярно, обяснението не издържаше. Вярно, изострените сетива можеше да са достатъчни, за да те накарат да настръхнеш, да разпалят инстинкта, че нещо те преследва. Но не беше същото като да разбереш, че е Менандори. „Непредпазлив бях, като разкрих какво зная. Исках да извадя тия глупаци от равновесие, но това само ги направи по-опасни. За мен.“

Засега обаче никой не беше склонен да го предизвика.

Разгънаха одеяла, приготвиха се за неспокоен сън. Мрак, който не беше мрак. Светлина, която не беше светлина. Роби, които можеше да са господари, а някъде пред всички тях — буреносен облак, пълен с гръм, мълнии и пурпурен дъжд.

Тя изчака, докато дъхът на роба не стана дълбок, удължи се и влезе в ритъма на съня. Войните със съвестта бяха свършили. Удинаас беше разкрил достатъчно знание, за да оправдае това. Така и не се беше отказал от робството си, а сега неговата господарка бе Менандори, същество също толкова измамно, коварно и хладнокръвно като всяко друго в онази древна фамилия на „може би нявгашни богове“.

Мокра се съживи в ума й, волна като блуждаеща мисъл, неудържана в раковина от здрава кост, в овехтелите друмища на ума й. Филиз, който избуя навън, надвисна във въздуха над нея, а тя му придаде форма на змия, поклащаща се, търсеща змийска глава, камшичето на езика, търсещо миризмата на Удинаас, самата му душа… ето, плъзга се напред все по-близо, докосване…

Горещо!

Серен Педак усети как змията се присви, парещият зной я заля на вълни.

Трескави сънища, огънят в душата на Удинаас. Той се размърда в постелята си.

Повече лукавство й трябваше. Трябваше да се домогне до същината на влечугото, което си беше избрала. Прокрадна се отново напред, намери отново нажежената ковачница, пропълзя през горещия пясък под нея. О, имаше болка, да, но сега тя осъзна, че това не е знойната паст на душата му. Беше светът, в който го бе отвел сънят му, свят на изпепеляваща светлина…

Очите й се отвориха пред накъсан пейзаж. Нажежени до червено трошливи скали. Гъст душен въздух, жега на грънчарска пещ.

Удинаас се тътреше и залиташе на десетина крачки от нея.

Змията запълзя след него.

Над двамата се плъзна огромна сянка. Удинаас вдигна глава и се загледа с гняв нагоре, докато сянката не премина — сребристозлатният дракон прелетя на изпънатите си криле над хребета точно пред тях и след миг се скри от очите им.

Удинаас стоеше, изчакваше го да се появи отново. И очите му го съзряха пак, малка точица, проблеснала още веднъж в небето — стопи се бързо. Ледерийският роб извика, но Серен не разбра от гняв ли е този вик, или от самота.

„Никой не обича да го пренебрегват.“

Недалече от змията се изсипаха камъни и обзета от внезапен ужас, тя се обърна, вдигна глава и видя зад себе си жена. Не Менандори. Не, ледерийка. Малка, жилава, с толкова руса, че почти бяла коса. Приближаваше се към Удинаас — трепетно, всяко движение издаваше напрежение, изопнати докрай нерви.

Още една натрапница.

Удинаас все още не беше извърнал очи от далечното небе, а жената вече бе съвсем близо. След това, само на пет крачки от него, тя се изправи, прокара пръсти през буйната си лъскава коса. И със зноен глас проговори:

— Търсех те, моя любов.

Той не се обърна. Не помръдна дори, но Серен долови нещо в очертанията на гърба и раменете му, в начина, по който беше кривнал главата си. Когато отвърна, гласът му беше пълен с насмешка:

— „Моя любов“? — И чак тогава се обърна с лице към нея, с опустошени очи, мътни като непокорен лед в този огнен свят. — Не съм уплашеният заек вече, Перната вещице. Да, виждам предизвикателството, с което ме гледаш, наглата самонадеяност, подканата. И във всичко това истината за презрението ти към мен все още гори. Освен това… чух как се промъкваш към мен, страха ти подуших дори. Какво искаш, Перната вещице?

— Не съм уплашена, Удинаас — отвърна жената.

„Пернатата вещица, да. Робинята. Гадателката на Плочите. О, има история между тези двамата, история, каквато човек не би могъл да си въобрази.“

— Уплашена си — настоя Удинаас. — Защото очакваше да ме намериш сам.

Тя се вцепени.

— Менандори не изпитва нищо към теб, моя любов. Трябва да осъзнаеш това. Не си нищо повече от оръжие в ръцете й.

— Едва ли. Твърде притъпено е оръжието. Очукано. Крехко.

Смехът на Пернатата вещица беше висок и рязък.

— Крехко? Блудния да ме вземе, Удинаас, ти никога не си бил крехък.

Серен беше съгласна с преценката й. Защо бе нужна тази фалшива скромност?

— Попитах какво искаш. Защо си тук?

— Промених се от последния път, когато ме видя — отвърна Пернатата вещица. — Вече съм Дестра Ирант на Блудния, последния Древен бог на ледериите. Който стои зад Празния трон…

— Не е празен.

— Ще бъде.

— Поредната новооткрита вяра, пак на показ. Цялата онази настойчивост отново да си в центъра на нещата. Къде се крие точно в този момент плътта ти, Перната вещице? В Ледерас, несъмнено. В някой душен вонящ бордей, който си обявила за храм — да, това те жили, да признаеш, че не греша. За теб. Променила ли си се, Перната вещице? Е, самозалъгвай се, ако искаш. Но не си мисли, че си ме заблудила. Не си мисли, че ще падна в прегръдката ти, задъхан от предана страст.

— Ти ме обичаше някога.

— Някога и монети притиснах на мъртвите очи на Рулад. Но не бяха мъртви, уви. Миналото е море от съжаления, но вече изпълзях на брега, Перната вещице. Доста далече всъщност.

— Ние сме един за друг, Удинаас. Дестра Ирант и Т’орруд Сегюл, а и Смъртен меч ще имаме на свое разположение. Ледерии, и тримата. Както трябва да бъде. А чрез нас Блудния се въздига отново. В сила и власт. От това се нуждае народът ни, нужно ни беше от дълго време.

— Тайст Едур…

— Те си отиват. Сивата империя на Рулад — тя беше обречена от самото начало. Дори и ти го разбра. Тя се руши, срутва се, разпада се. Но ледериите ще оцелеят. Винаги оцеляваме, а сега, с възраждането на вярата в Блудния, империята ни ще накара света да затрепери. Дестра Ирант, Т’орруд Сегюл и Смъртен меч, ние тримата ще сме зад Празния трон. Богати, свободни да правим каквото си щем. Едурите ще са наши роби. Прекършените жалки едури. Оковани, пребити, ще ги използваме както те някога нас. Обичай ме или недей, Удинаас. Опитай целувката ми или се отвърни от мен, все едно е. Ти си Т’орруд Сегюл. Блудния те избра…

— Опита се, искаш да кажеш. Изгоних го тоя глупак.

Тя се вцепени.

Удинаас се обърна и махна пренебрежително.

— И Менандори отхвърлих. Опитаха се да ме използват като разменна монета, нещо, което да си подхвърлят един на друг. Но аз знам всичко за монетите. Мирисал съм парещата воня на допира им. — Отново я погледна през рамо. — И щом съм монета, значи не принадлежа на никого. Заемана понякога. Залагана — често. Притежавана? Никога задълго.

— Т’орруд Сегюл…

— Намери някой друг.

— Ти беше избран, глупако проклет! — Изведнъж тръгна към него, отскубна се от собствената си опърпана робска риза. Платът се раздра и запърха в горещия вятър като разкъсано имперско знаме. Беше гола, вдигна ръце, обърна го и го придърпа към себе си, ръцете й се увиха около шията му…

Той я избута рязко и тя се просна на коравата камениста земя.

— Насилията са ми дошли до гуша — изхриптя сухо гласът му. — Освен това ти казах, че не сме сами. Явно не си ме разбрала добре… — Подмина я и тръгна право към змията, която беше Серен Педак.

Събуди се с една мазолеста ръка около гърлото й. Зяпна лъсналите в сумрака очи.

Усещаше как трепери над нея, тежестта му я затисна към земята и той наведе лицето си над нейното, четинестата му брада се отри в страната й, устата му се доближи до дясното й ухо и зашепна:

— Очаквах нещо такова, Серен Педак, от доста време. Имаш възхищението ми… за това, че се въздържаше. Колко лошо, че не продължи.

Трудно й беше да си поеме дъх. Ръката на гърлото й бе като железен обръч.

— Това за насилията го казах много сериозно, Аквитор. Ако го направиш още веднъж, ще те убия. Разбра ли ме?

Тя успя да кимне. Виждаше ужасната ранимост, изписана на лицето му, от това, че е предаден. Че е дръзнала така подло да злоупотреби с него.

— Презирай ме — продължи Удинаас, — ако това устройва жалката дупка, в която си се свряла, Серен Педак. Това в края на краищата помете задръжките ти, нали? Но ми е писнало да ме използват богини. И богове да се опитват. Сега и една мършава вещица, която желаех страстно някога, която си въобразява, че нейната тирания е за предпочитане пред всякоя друга. Роб бях — свикнал съм значи да бъда използван, нали? Но — и ме слушай внимателно, жено — аз не съм повече роб…

Гласът на Феар Сенгар дойде някъде от тъмното над тях.

— Пусни я, Удинаас. Това, което усещаш на тила си, е върхът на меча ми — и да, вадичката е от собствената ти кръв. Аквиторът е сгодена за Трул Сенгар. Тя е под моята закрила. Пусни я веднага или умри.

Ръката, стиснала гърлото й, се отпусна, вдигна се…

А едната ръка на Феар Сенгар стисна роба за косата, дръпна го назад, запокити го на земята, мечът се вдигна…

— Не! — изпищя Серен Педак, изпълзя и се хвърли върху тялото на Удинаас. — Не, Феар! Не го докосвай!

— Аквитор…

Другите се разбудиха, започнаха да стават.

— Не го наранявай! — „Достатъчно го раних тази нощ.“ — Феар Сенгар… Удинаас имаше право… — „О, Блудния да ме спаси дано.“ — Имаше това право — повтори с раздрано от първия писък гърло. — Аз… чуй, недей, Феар, не разбираш… Аз… направих нещо. Нещо ужасно. Моля те… — Вече се беше вдигнала и седеше, говореше на всички: — Моля те. Вината е моя.

Удинаас я избута от себе си, стана и каза:

— Направи го отново ден, Силхас Руин.

— Нощта…

— Направи го отново ден, проклет да си! Стига сън — да тръгваме. Веднага!

За изумление на Серен Педак небето започна отново да изсветлява. „Какво? Как?“

Удинаас се мъчеше да прибере постелката си, тъпчеше я в пътната си торба. Серен видя по лицето му сълзи.

„О, какво направих. Удинаас…“

— Твърде много разбираш — подхвърли Клип с вечния си весел и безгрижен тон. — Чу ли ме, Удинаас?

— Майната ти — измърмори робът.

— Остави го, Клип — намеси се Силхас Руин. — Той е само едно дете сред нас. И ще си играе детските си игри.

Пепел се сипеше, да погребе душата й. Серен Педак извърна глава. „Не, детето съм аз. Все още. Винаги.“

„Удинаас…“

На десетина крачки от тях Кетъл седеше, свила крачета до гърдите си, и държеше за ръце Уидър, призрака на един Андий, и нито топлина, нито студ имаше в този жест. Беше се вторачила в тях, докато светлината бавно изгряваше, за да започне нов ден.

— Какви неща си правят — прошепна момичето.

Уидър стисна малките й длани в шепите си.

— Да живееш е това, дете.

И Серен помисли за това. За думите на призрака, за умората в гласа му. И кимна.

„Да. Да живееш е това.“

И всичко, което знаеше, сякаш стана малко по-поносимо.

Лютата миризма на стар дим тежеше във въздуха по осеяните със смет улици на Дрийн. Черни петна сажди красяха стените на сградите. Натрошени грънци се бяха пръснали навсякъде, все едно предната нощ от небето бяха валели гледжосани чирепи. Оцапани с кръв парцали, разпрани остатъци от ризи и туники почерняваха под жаркото слънце. Точно пред самотната маса, на която седеше Венит Сатад, хаосът от метежа, избухнал предната нощ, се виждаше навсякъде.

Собственикът на малката пивница изкуцука от дупката, служеща за кухня и склад, с очукан поднос с поредната прашна бутилка вино от Блуроуз. Слисаният поглед в очите на стареца все още не си беше отишъл и придаваше някаква странна механичност на движенията му, докато поставяше бутилката на масата на Венит Сатад.

Малкото хора, минали по тротоара тази сутрин, спираха до един боязливия си ход и зяпваха Венит — не защото беше с нещо забележителен или натрапчив, а защото със седенето си тук, над лека закуска и скъпо вино, слугата на Раутос Хиванар предлагаше сцена на градско спокойствие. Тази сцена ту жегваше, ту слисваше хората, преживели хаоса на предната нощ, подпален сякаш от собствената й лудост.

Сто версии кръжаха около началото на безредиците. Арест на лихвар. Надписване на сметка — и спорът излязъл от контрол. Внезапно възникнала оскъдица на едно или друго на пазара. Двама шпиони Патриотисти набили някого, а после ги почнали двайсетина зяпачи. Може би нито едно от тези неща не се беше случило. Може би се бяха случили всички.

Бунтът беше помел половината пазар от тази страна на града. След това се беше разраснал в бедняшките квартали северозападно от пристанището, където, ако се съдеше по дима, се бе разбушувал неудържимо.

Гарнизонът, пратен по улиците, за да проведе брутална умиротворителна кампания, отначало действаше слепешката, но постепенно се съсредоточи в дивашки щурм срещу най-бедните хора в Дрийн. Понякога в миналото бедните — като истински жертви — лесно биваха сплашвани с по десетина-двайсет пукнати глави. Но не и този път. Този път им беше писнало и дадоха отпор.

В утринния въздух Венит Сатад все още можеше да помирише потреса — миризма по-рязка от тази на пушека, по-студена от всеки кървав вързоп, в който все още може да се намерят късове човешка плът — потреса на стражите, които пищяха от смъртоносните рани, на облечените в броня биячи, сгащени по ъглите и разкъсани от озверелите тълпи. Потреса, най-сетне, от позорното оттегляне на градския гарнизон в казармите.

Бяха в намален състав, разбира се. Твърде много от тях бяха тръгнали с Биват в кампанията срещу оулите. И се бяха държали нагло, окуражени от столетния опит. И тази наглост ги бе заслепила за ставащото навън, за това, което предстоеше да стане.

Единствената подробност, която оставаше с Венит Сатад, заседнала като треска в забрала плът и която никакво количество вино не можеше да отмие, бе това, което се случи на пребиваващите в града Тайст Едур.

Нищо.

Тълпите ги бяха оставили на мира. Изумително, необяснимо. Плашещо.

Не, вместо това над петстотин озверели граждани бяха щурмували имението на Летур Аникт. Разбира се, личната охрана на Фактора бе само от елитни бойци — наети от всяка ледерийска част, отсядала в Дрийн — и тълпата беше отблъсната. Разправяха, че труповете лежали на купове пред стените на имението.

Летур Аникт се беше върнал в Дрийн два дни по-рано и Венит Сатад подозираше, че Факторът е бил неподготвен за внезапния тайфун точно толкова, колкото и гарнизонът. В отсъствието на Надзорника Брол Хандар Летур управляваше града и прилежащия му район. Каквито и донесения да му бяха предоставили агентите при завръщането му, щяха да са изпълнени със страхове, но без нищо конкретно — от онзи тип информация, която Летур ненавиждаше и щеше да отхвърли с пренебрежение. Освен това от Патриотистите се очакваше да се грижат за такива неща с непрекъснатата си кампания на терор. Малко повече арести, изчезвалия на изтъкнати фигури, конфискация на имущества.

Разбира се, Раутос Хиванар, неговият господар, бе забелязал признаците на предстоящия хаос. Тираничният контрол зависеше от множество често несвързани сили, покриващи широкия диапазон от мърморене до открита ярост. Усещането за власт трябваше да е убедително, за да създаде и поддържа илюзията за всезнание. Това поне Инвигилатор Карос Инвиктад го разбираше, но мерзавецът в червените коприни така и не можеше да схване, че съществуват прагове и да ги прекрачиш — с още по-големи прояви на жестокост, с параноя и страх, и с все по-нарастваща трескавост — означава да разбиеш тази илюзия.

В един момент, колкото и репресивен да е режимът, гражданството ще започне да разбира огромната сила, която има в ръцете си. Безимотните, Длъжниците, измъчените средни класи. Накратко — хилядите жертви. Тираничната власт не е повратлива и срещу сто хиляди непокорни граждани няма никакъв шанс.

Прагът този път се оказа точно онова, от което Раутос Хиванар се бе опасявал. Натискът на една срутваща се, пренатоварена икономика. Недостигът на пари, съкрушителната тежест на огромни, все по-нарастващи дългове, внезапно възникналата невъзможност да се плаща за каквото и да било. Патриотистите можеха да вадят ножове, мечове, можеха да размахват дебелите сопи, но срещу отчайващия глад и усещането за неизбежна гибел все едно размахваха тръстики на вятъра.

Пред лицето на всичко това Тайст Едур бяха безнадеждни. Объркани, неразбиращи и изцяло неподготвени. „Освен ако техният отговор не се окаже избиването. Поголовно.“

Поредното сляпо петно на Карос Инвиктад. Презрението на Инвигилатора към Тайст Едур като нищо можеше да се окаже самоубийствено. Императорът им не можеше да бъде убит. Техните К’риснан можеха да отприщят магия, която да погълне всеки ледериец в империята. А глупакът бе решил да ги удари с кампания от арести?

Не, Патриотистите бяха полезни. Всъщност за известно време — доста полезни. Но…

— Венит Сатад, добре дошъл в Дрийн.

Без да вдига очи, Венит махна с ръка, докато с другата се пресягаше за бутилката вино.

— Намери си стол, Орбин Търсачо на истината. — Вдигна за миг очи и го изгледа. — Тъкмо мислех за тебе.

Едрият омразен мъж се усмихна.

— За мен е чест. В смисъл, ако мислите ти са били конкретно за мен. Ако обаче са били за Патриотистите, подозирам, че „чест“ би била неподходяща дума.

Собственикът се мъчеше да домъкне още един стол до масата, но беше явно, че онова, което е причинило куцането му, доста го боли. Венит Сатад остави бутилката, стана и отиде да му помогне.

— Най-покорни извинения, милостиви господине — изохка старецът. Лицето му беше пребледняло, капчици пот бяха избили по горната му устна. — Паднах снощи и…

— Лошо трябва да е било. Хайде, оставете стола на мен и ни намерете още една здрава бутилка вино — ако можете.

— Много съм ви задължен, сър.

Зачуден откъде ли е намерил старецът този здрав дъбов трапезен стол — достатъчно голям, за да побере туловището на Орбин, — Венит Сатад го задърпа по тротоара и го постави срещу своя, с масата помежду им, след което седна отново.

— Щом не е чест — заговори той, взе бутилката и си напълни глинения стакан, — каква дума тогава ти хрумва, Орбин?

Търсачът на истината се отпусна на стола и въздъхна.

— Може да се върнем и после на това. От доста време очаквам пристигането ти.

— Но не заварих нито Фактора, нито теб в града, Орбин, по повод толкова очакваното ми пристигане.

Събеседникът му отвърна с пренебрежително махване с ръка. Собственикът изкуцука отново до масата с чаша и нова бутилка, поднесе ги и се отдръпна с наведена глава.

— Факторът настоя да го придружа на пътуване през морето. Склонен е да ми губи времето напоследък. Уверявам те, Венит, подобни луксове вече са част от миналото. За Летур Аникт.

— Допускам, че е доста объркан в момента.

— Разбит.

— Липсва му увереност, че може да възстанови реда?

— Липсата на увереност никога не е била слабост на Летур Аникт. Примиряването с реалността, уви.

— Неприятно е, че Надзорникът реши да придружи кампанията на Атри-Преда Биват на изток.

— Може би фатално, да.

Венит Сатад вдигна вежди.

— Сипи си вино, Орбин. И моля, уточни последния си коментар.

— В свитата им има наемни убийци — отвърна Търсача на истината и се намръщи, за да подчертае отвращението си. — Не мои, уверявам те. Летур си играе своята игра с Надзорника. Политическа. Всъщност не очаквам Брол Хандар да се завърне в Дрийн, освен може би като увит в саван осолен труп.

— Разбирам. И тези негови игри, естествено, го поставиха в крайно неблагоприятно положение.

Орбин кимна, докато си наливаше.

— Да. След като Брол го няма, цялата вина за снощните безредици пада изключително върху Фактора. Ще има последствия, несъмнено.

— Търсачо на истината, този бунт все още не е приключил. Ще продължи и тази нощ, ще кипне от бедняшките квартали с още по-голяма сила и ярост. Ще има нови щурмове на имението на Летур, а скоро и на всички негови имоти и владения из Дрийн, а тях той няма да може да защити. Казармите ще са под обсада. Ще има грабежи. Ще има клане.

Орбин се беше навел над масата, търкаше мазното си чело.

— Значи е вярно. Финансов колапс.

— Империята залита. Тръст „Свобода“ е смъртно ранен. Когато хората научат, че е имало и други бунтове, от град на град…

— Тайст Едур ще се разбудят.

— Да.

Очите на Орбин се приковаха в неговите.

— Има слухове за война на запад.

— На запад? Какво имаш предвид?

— Нашествие от морето, което, изглежда, е съсредоточено срещу самите Тайст Едур. Наказателна кампания, след флотите. Далечна империя, която не е приела добре избиването на нейни граждани. А сега — и сведения за Болкандо и съюзниците им: трупат сили на границата.

Венит Сатад отвърна с крива усмивка:

— „Съюзът“, който изобретихме ние.

— Така е. Поредната сбъркана схема на Летур Аникт.

— Едва ли само негова, Орбин. Патриотистите бяха съществени участници в тази пропаганда.

— Жалко, че не мога да го отрека. И тъй, връщаме се на онази единствена дума, която запълни ума ми на мястото на „чест“. Намирам те тук, в Дрийн. Венит Сатад, разбери ме. Знам какво правиш за своя господар и знам колко добре го правиш. Знам това, което дори Карос Инвиктад не знае — нито пък имам интерес да го просвещавам. По отношение на теб.

— Искаш вече да говориш от свое име? Не на Патриотистите?

— Да остана жив, да.

— Тогава думата наистина не е „чест“.

Орбин Търсача на истината, най-опасният човек в Дрийн, пресуши чашата си и се отпусна на стола.

— Седиш си тук, сред касапницата. Хора минават забързани покрай теб и те виждат, и макар на външност и осанка да не си нищо, забелязват те, и още как. И мраз стиска сърцата им, а не знаят защо. Но аз знам.

— Значи разбираш, че трябва да удостоя Летур Аникт с една визита.

— Да, и ти желая успех в нея.

— За съжаление, Орбин, намираме се в момент на криза. В отсъствието на Надзорник Брол Хандар на Летур Аникт се пада да възстанови реда. Да, той може да се провали, но трябва да му се даде възможност да успее. В името на империята, Орбин, очаквам от теб и агентите ти да помогнете на Фактора по всякакъв възможен начин.

— Разбира се. Но от вчера съм загубил тридесет и един агенти. А онези от тях, които имаха семейства… никой не беше пощаден от възмездието.

— Тъжната истина, Орбин, е, че всеки, който е възнаграден от тирания, рано или късно трябва да понесе такава съдба.

— Говориш така, все едно си доволен, Венит.

Длъжникът и слуга на Раутос Хиванар си позволи лека усмивка, докато посягаше за чашата си.

Орбин го погледна объркано.

— Разбира се, не вярваш, че една тълпа е способна на справедливост.

— Бяха сдържани досега.

— Не говориш сериозно.

— Орбин, нито един Тайст Едур не е пипнат.

— Защото метежниците не са глупави. Кой смее да се изправи срещу едурската магия? Тъкмо бездействието на местните едури подтикна тълпите към още по-жестоки крайности — и те уверявам, Летур Аникт напълно съзнава този факт.

— Аха, значи ще обвини Тайст Едур за бъркотията. Колко удобно.

— Не съм тук, за да защитавам Фактора, Венит Сатад.

— Да. Тук си, за да се пазариш за живота си.

— Аз, разбира се, ще помогна на Летур Аникт във възстановяването на реда. Но не съм убеден, че ще успее, и няма да си хвърля хората на вятъра.

— Всъщност ще направиш точно това.

Очите на Орбин се разшириха. Пот течеше на вадички по лицето му. Дрехите бяха полепнали на мокри петна по тлъстините отдолу.

— Търсачо на истината — продължи Венит Сатад, — Патриотистите надживяха своята полезност, освен една последна, най-благородна саможертва. Да станат фокус на народния гняв. Чувал съм, че в Дрийн съществува обичай, нещо свързано със сезона на бурите и правенето на „рибари от водорасли“ — кукли в естествен ръст с раковини за очи, облечени в стари дрехи и прочие. Пускат ги на малки лодки, за да отбележат раждането на сезона, мисля. Жертвен дар за старите морски господари — за да удавят бурите. Странен и не кой знае колко кръвожаден, като повечето стари обичаи. Патриотистите, Орбин, трябва да станат „рибарите от водорасли“ на Дрийн. Ние сме в сезон на бури и жертви са необходими.

Търсача на истината облиза устни и прошепна:

— А с мен какво?

— А, точно този пазарлък още не е довършен.

— Разбирам.

— Надявам се.

— Венит Сатад, моите агенти… има жени, съпрузи, деца…

— Да, сигурен съм, че има. Точно както имаше жени, съпрузи и деца на всички онези щастливо задържани, изтезавани и убивани все в името на личната финансова изгода. Народът, Орбин, разбира от поправяне на неравновесието.

— Това е по настояване на Раутос Хиванар…

— Моят господар оставя подробностите на мен. Уважава доказаната ми… ефикасност. Въпреки че властта, която представлява, предоставя някои привилегии, рядко прибягвам открито до тях. С което искам да кажа, че рядко го намирам за нужно. Ти каза, че ме познаваш, Търсачо на истината, нали?

— Познавам те, Венит Сатад, като човека, който намери убиеца на Джерун Еберикт и отпрати онзи полукръвен със сандък, пълен с монети. Познавам те като убиеца на сто мъже и жени буквално на всяко обществено ниво и, колкото и добре да са защитени, те умират, а ти излизаш непокътнат, с неизвестна самоличност…

— Освен за теб, изглежда.

— Натъкнах се на тайния ти живот преди много години, Венит Сатад. И съм проследил кариерата ти не само в границите на империята, но и в многото консулства и посолства, където твоите… умения… са били необходими. За да наложат ледерийските интереси. Аз съм твой голям почитател, Венит Сатад.

— Но сега се опитваш да хвърлиш монетата на знанието си, за да откупиш живота си. Разбираш ли риска?

— Какъв избор имам? Като ти казвам какво знам, ти казвам също, че не храня никакви илюзии — знам защо си тук и какво трябва да направиш. Всъщност единствената ми изненада е, че на Раутос Хиванар му трябваше толкова време, докато реши да те изпрати. Всъщност може да се окаже, че си дошъл твърде късно, Венит Сатад.

При тези думи Венит кимна сдържано. Орбин Търсача на истината беше опасен човек. Но засега — все още полезен. Както, уви, беше и Летур Аникт. Но подобни неща се променяха от ден на ден, понякога — от миг на миг. „Твърде късно. Глупако Орбин, дори ти си нямаш точна представа колко вярно е това твърдение — твърде късно.“

„Техол Бедикт изигра малка игра веднъж, за да види как би могло да се получи. Но този път — с онзи негов проклет слуга — изигра игра в почти невъобразими мащаби.“

„А аз съм Венит Сатад. Длъжник, роден от Длъжници, най-опитният роб и убиец на Раутос Хиванар, и ти, Техол Бедикт — и ти, Бъг — няма нужда да се боите от мен.“

„Свалете кучите синове. До един. Свалете ги всички.“

Орбин Търсача на истината, изглежда, видя нещо в изражението му, защото всичкият цвят се изцеди от кръглото му, плувнало в пот лице.

На Венит Сатад му стана забавно. „Истина ли откри, Орбин?“

Разпръснатите от двете страни на тъмния фронт на бурята сиви облаци се плъзгаха по небето и влачеха след себе си пелени от дъжд. Равнините зеленееха. На билото на близкия хълм лежеше труп на див бедерин, набързо изкормен, след като бе умрял от удар на мълния. Краката му стърчаха във въздуха, на единия рог бе кацнала мокра врана. Червата се бяха изсипали по склона и Брол Хандар сви отвратено устни, докато подминаваше с конния си отряд.

Оулите бягаха. Издъхналите от раните си воини бяха затрупани под каменни грамади и тези грамади бяха като пътни жалони за бягащото племе, макар всъщност да не бяха нужни, понеже от дъждовете трасето представляваше широка ивица разкаляна земя. В много отношения това неприсъщо безгрижие притесняваше Надзорника, но може би бе точно както казваше Биват: преждевременните бури, връхлетели равнините през последните три дни, бяха хванали Червената маска неподготвен — преминаването на хилядите воини, семействата им и стадата, които се движеха с тях, не можеше да се скрие. Това, както и съкрушителната битка при Бредегар, бяха показали, че Червената маска е уязвим. Всъщност напълно възможно беше в този момент маскираният боен главатар да се бори с начеващ сред народа му бунт.

Трябваше да сложат край на това, и то скоро. Снабдителният керван от Дрийн се беше откъснал, причината — неизвестна. Сутринта Биват бе отпратила сто пиконосци на блуроуз назад по пътя, за да потърсят тежко натоварените фургони. Недостигът на храна беше неизбежен, а никоя армия, колкото и да е вярна и добре обучена, не се бие на празен стомах. Разбира се, напред ги очакваха изобилни пиршества — стадата родара и мириди. Трябваше да се разгори битка. Червената маска и неговите оули трябваше да бъдат унищожени.

Заваля градушка, после премина в дъжд. Изненадващо студен толкова късно пролетта. Брол Хандар и неговите Тайст Едур яздеха смълчани — това не беше мекият дъжд на родната им земя, с нежните мъгли. Тежките студени капки биеха здраво и за двайсетина мига човек подгизваше до кости. „Наистина сме чужденци тук.“

„Но не единствените.“

По пътя си намираха чудновати каменни грамади с изрисувани в бяло грозни лица, а в цепнатините и пукнатините им имаше странни жертвени дарове — туфи вълча козина, зъби, бивни от някакъв непознат звяр и разклонени рога със странни драскулки по тях. Не бяха на оулите — дори оулските съгледвачи в армията на Биват не бяха виждали досега такива неща.

Някакъв скитнически народ от западните пустини навярно, но когато Брол го подхвърли, Атри-Преда само поклати глава. „Тя знае нещо. Поредната й проклета тайна.“

Най-сетне излязоха от дъжда. Пекна слънце, замириса на лишей и мъх.

Широката ивица разкаляна пръст се падаше вдясно от тях. Да се доближиш до нея означаваше да те удари вонята на животинска тор и човешки изпражнения, миризма, която Брол Хандар бе започнал да свързва с отчаянието. „Водим своите войни и оставяме след себе си вонята на страдание и разруха. Тези равнини са необятни, нали? Какво лошо, ако просто бяхме оставили оулите на мира? И край на тази непрестанна разпра за територия — Бащата Сянка знае, никой от нас всъщност не я притежава. Наша е само играта на притежаване, не и камъните и пръстта, тревите и съществата, газещи по повърхността в жалката си борба за оцеляване.“

„Пада мълния. Див бедерин е поразен и се пръсва, сякаш самият живот е твърде тежко бреме, за да се понесе.“

„Светът е достатъчно суров. Не са му нужни преднамерените ни жестокости. Нашето тържество на злобата.“

Съгледвачът му се връщаше в галоп. Брол Хандар вдигна ръка, за да спре отряда си.

Младият воин дръпна юздите пред него с впечатляващо изящество.

— Надзорник, те са на К’юсон Тапи. Не са го заобиколили, сър — хванахме ги!

К’юсон Тапи, име, което можеше да се намери само на най-старите ледерийски карти; самите думи бяха толкова архаични, че дори значението им беше неизвестно. Дъното на пресъхнало вътрешно море или огромно солено езеро. Плоско, без никакво възвишение или друг особен белег на левги околовръст — или така поне сочеха картите.

— Колко още път има до този К’юсон Тапи?

Съгледвачът погледна към небето, присвил очи към слънцето на запад.

— Можем да стигнем преди залез-слънце.

— А оулите?

— Те бяха на по-малко от левга от старата брегова линия, Надзорник. Там, където отиват, няма никакъв фураж — стадата са обречени, както и самите оули.

— Дъждът стигнал ли е до К’юсон Тапи?

— Още не, но ще стигне, а глината ще стане на кал — големите фургони ще са безполезни срещу нас.

„Както и двете конници, нашата и тяхната, бас държа.“

— Върни се назад по колоната — нареди Брол Хандар — и докладвай на Атри-Преда. Ще я изчакаме при старата брегова линия.

Младият едур отдаде чест по ледерийски — бързо беше усвоил тези неща, да — и пришпори коня си.

„Червена маско, какво си замислил пък сега?“

През по-голямата част от деня Атри-Преда Биват се беше опитвала да се самоубеди, че видяното е само плод на изтощения й пренатоварен ум, на склонността на окото да открива форми в нищото в страстната му служба на едно разтреперано въображение. В ранната предутринна светлина беше излязла от лагера сама, и бе застанала пред една грамада — тези странни съоръжения, на които се натъкваха по пътя си все по на изток. Демонични лица по плоските страни на огромни балвани. Посветителни дарове в ниши и между грубо струпаните камъни.

Преди два дни бяха разтурили една такава грамада и намериха във вътрешността й… много малко. Плосък камък, върху който бе положено разцепено парче сухо дърво — попаднало като че ли случайно тук, но Биват знаеше, че не е така. Помнеше много добре, отпреди много време, на северните брегове, в ден, в който бурните вълни се разбиваха в брега, ред бойни канута с остри носове — а дървото, дървото беше като това в центъра на тази каменна грамада насред Оул’дан.

Застанала сега пред тази грамада, докато зората се опитваше да изпълзи по небето и сивите пелени на дъжда биеха, тя вдигна очи. И го видя. По-тъмносиво на сивия фон, фигура с очертания на мъж, но огромна, на двайсет-трийсет крачки от нея. Самотна, смълчана, гледаше я. Кръвта й изстина и дъждът изведнъж стана студен като пръските на онези свирепи вълни на северния бряг.

Порив на вятъра замъти гледката. В следващия миг фигурата беше изчезнала.

Мразът, уви, не я остави: усещането за преценяващия, почти нечовешки поглед — също.

Призрак. Фигура, изваяна от собствения й ум, трик на дъжда, вятъра и колебливото раждане на утрото. „Но не, той беше тук. Гледаше ме. Създателят на каменните олтари.“

„Червената маска. Аз самата. Оулите и ледериите, и Тайст Едур, тук, в битка на тази равнина. Дали сме сами в тази смъртоносна игра? Дали ни гледат само лешоядите, койотите и антилопите, ден след ден?“

„Не сме сами.“

Тази мисъл я уплаши дълбоко, детински — страх, породен в един ум твърде млад, за да може да отхвърли каквото и да е, било то в сънища и кошмари или в ужаса пред всичко, което завинаги ще остане непонятно. Не се чувстваше по-различно в този момент.

„Бяха хиляди. Как са могли да се скрият тогава? Как са могли да се крият толкова дълго, през цялото това време, невидими за нас, невидими за оулите?“

„Освен ако Червената маска не знае. И сега, в съюз с дошлите от морето чужденци, ни готви засада. Унищожението ни.“

Права беше да се страхува.

Щеше да има само още едно сражение. На нито една от двете страни не бяха останали сили за повече от това. А без ужасяващата дарба, проявена от магоубиеца, ледерийската магия щеше да постигне победа. Съгледвачът на Брол Хандар се беше върнал с изумителната вест, че Червената маска е отвел народа си в К’юсон Тапи, а на плоското дъно на пресъхналото море нищо не можеше да осуети магията. „Червената маска налага развръзката. Сблъскаме ли се на К’юсон Тапи, съдбите ни ще се решат. Никакво бягане повече, никакви засади — дори онези Кечра няма къде да се крият.“

„Блудни, чуй ме, моля те. Ако наистина си богът на ледериите, не ни поднасяй изненада в този ден. Моля те. Дай ни победа.“

Колоната продължаваше към древния бряг на мъртвото море. На хоризонта напред се трупаха облаци — дъждът сигурно вече пердашеше по пресъхналото, покрито със сол глинесто дъно. Щяха да се бият в тресавище, където конницата щеше да е безполезна, където никой кон нямаше да е достатъчно бърз, за да надбяга вълната от смъртоносна магия. И щяха да се бият, докато едната страна не остане сама, спечелила победата.

Скоро щеше да се свърши. Да се свърши всичко.

Следобеда Червената маска накара хората си да бързат по дъното на пресъхналото море, пред дъждовните облаци. Левга, после втора под изпепеляващото слънце. Въздухът бе натежал от идващата буря. След това заповяда да спрат, но действията не спряха и Ток Анастер гледаше, объркан в началото, след това в почуда, а накрая — с възхита как оулските воини оставиха оръжията, смъкнаха броните си и се включиха със старците и всички останали да измъкнат от фургоните шатри и всякакво парче кожа, което можеха да намерят.

Самите фургони след това също бяха разглобени, разгънаха кожи и платнища, забиха колове, построиха дървени пътеки — всичките водеха към единствената поставена в центъра неразглобена долница на фургон: беше издигната на колони от снопове копия като платформа.

Платнищата и кожите бяха изпънати в редици, с карета зад всеки ред и свързани с плетени от тръстика стени, като колиби. Но тази нощ никой нямаше да спи под тях. Не, всичко, което издигаха тук, служеше само за едно — за предстоящата битка. Последната битка.

Червената маска беше избрал отбрана. Подканваше Биват да влезе в бой с него, а за да го направят, ледериите и Тайст Едур трябваше да дойдат по открития терен — Ток седеше на коня, гледаше трескавите приготовления и от време на време хвърляше поглед на северозапад, към приближаващите се буреносни облаци — по открития терен, който щеше да се превърне в море от кал.

Биват можеше да реши да изчака. „Аз щях да изчакам на нейно място.“ Да изчака, докато дъждовете отминат, докато земята се втвърди отново. Но Ток подозираше, че тя няма да прояви такава сдържаност. Червената маска беше заклещен, вярно, но оулите имаха своите стада — хиляди животни, макар много от тях вече да бяха изклани — тъй че Червената маска можеше да чака, воините му да са добре нахранени, докато Биват и армията й бяха изправени пред заплахата от глад. Ужасно й трябваше това месо, но за да стигне до него, трябваше да мине през оулите. Трябваше да унищожи омразния си враг.

„Но пък може и да не е чак толкова обезсърчена, колкото си мисли Червената маска. Има си магове все пак.“ По-малко отпреди, вярно, но все пак сериозна заплаха — достатъчна, за да спечели битката всъщност.

Червената маска щеше да постави воините си по островчетата сух терен. Но тези позиции — с резервите в каретата зад тях — не предлагаха път за отстъпление. Последен бой — и съдбата да реши всичко. Това ли беше замислил Червената маска? Едва ли.

Торент спря до него. Без маската от боя този път, с червена кожена лента, стегната на челото.

— Морето ще оживее отново.

— Едва ли — отвърна Ток.

— Ледериите ще се издавят.

— Платнищата няма да останат дълго сухи, Торент. А те имат и магове.

— Червената маска има своите Бранители срещу онези страхливци.

— Страхливци? — попита с насмешка Ток. — Защото боравят с магия вместо с мечове ли?

— И се крият зад войнишките редици, да. Не държат на славата. На честта.

— Вярно. Мислят само за победата. За чест и слава могат да си говорят след това. Главният трофей на победителя.

— Говориш като един от тях, мезла. Затова не ти вярвам и ще стоя до теб по време на битката.

— Съжалявам за теб — възложиха ми да пазя децата в края на краищата. До боя няма да се доближим. — „Докато боят сам не стигне до нас. А ще стигне.“

— Славата си ще намеря, като ти прережа нещастното гърло, мезла, в мига, в който се обърнеш да побегнеш. Виждам слабостта в душата ти; виждах я през цялото време. Ти си страхливец. Трябваше да си умрял с войниците си.

— Вероятно. Поне нямаше да ме съди някакво пъпчиво голобрадо момченце. Лягал ли си вече с жена, Торент?

Младият воин го изгледа с яд, после бавно кимна.

— Казват, че си бърз с бодливите си стрели, мезла.

— Метафора ли беше това, Торент? Изненадваш ме с този поетичен обрат.

— Не си слушал нашите песни, нали? Направил си се на глух за оулската красота и с тази глухота си ослепил и последното око, което ти е останало. Ние сме древен народ, мезла.

— Глух, сляп, колко лошо, че не съм и ням.

— Ще бъдеш, като ти прережа гърлото.

Виж, тук беше прав, призна си Ток.

Червената маска беше чакал от много време за това. И никой старец от ренфаяр с проклетите си тайни нямаше да се изпречи на пътя му и да съсипе всичко. Не, беше се погрижил за това със собствените си ръце. Все още виждаше в ума си лицето на старейшината, опулените очи и издутите жили, изплезения език, докато сбръчканото лице посиняваше и накрая стана мъртвешки сиво над стискащите му длани. Гърлото беше тънко като тръстика, гръклянът се смачка в хватката му като папирус. И той се усети, че не може да го пусне, дълго след като глупакът издъхна.

Твърде много детски спомени се бяха влели в ръцете му, превърнали бяха пръстите му във виещи се змии, останали сякаш недоволни от безжизнената плът в хватката си. Много повече имаше в това, разбира се. Старият си беше въобразил, че му е господар, надзорник според ледерийската дума, че стои до рамото на бойния главатар, готов винаги да отвори уста и да изрече думи, побрали в себе си горчиви истини, истини, които да унищожат Червената маска, да унищожат всякакъв шанс да доведе оулите до победа.

Но мигът наближаваше. Щеше да види главата на Биват набучена на копие. Щеше да види калта и хилядите трупове на ледерии и Тайст Едур, затънали в нея. Врани щяха да кръжат и да грачат от радост. А той щеше да стои на дървената платформа и да гледа всичко това. Да гледа как неговите Бранители, които го намериха, които го избраха, секат и разкъсват маг след маг.

А лицето на стария отново изникна в ума му. Беше се наслаждавал на гледката отначало, но вече бе започнала да го измъчва. Лице, което идваше в сънищата му, лице, което бе загатнато във всяко сиво петно на буреносния облак, издутите сиви и сини жили, студени като желязо, изпълнило небето. Беше си помислил, че се е отървал от глупака и от жестоките му тайни в онзи претеглящ поглед — като погледа на баща към своеволно дете, сякаш каквото и да направи детето, не е достатъчно добре, не е по нравите на племето, каквито са били и ще бъдат винаги.

Червената маска се качи на платформата. С бича кадаран на колана. С брадвата ригта, затегната на гърба. „Оръжията, за които сме родени, от най-древни времена. Не е ли това по нравите на оул? Не съм ли повече оул от всеки друг сред клана ренфаяр? Сред воините, събрани тук? Не ме гледай, старче. Нямаш това право. Ти изобщо не беше мъжът, който станах аз — виж моите Бранители!“

„Да ти го кажа ли, тате?“

„Но не. Ти си мъртъв. Още усещам крехкия ти врат в ръцете си — а, грешка. Тази подробност е за стареца. Който умря загадъчно в шатрата си. Последният старейшина на ренфаяр, който познаваше, да, познаваше добре баща ми и целия му род, и всички, които наричаха свои деца.“

„Глупако, защо не остави годините да замъглят спомените ти? Защо не стана като всички други безнадеждно изкуфели старци? Какво запази взора ти тъй остър? Но повече не. Сега се взираш в камък и мрак. Сега острият ти ум гние в черепа ти, и толкова.“

„Остави ме на мира.“

Първите пръски на дъжда го удариха и той вдигна очи към небето. Тлъсти капки, биеха и се пръскаха по маската му, тази люспеста броня, скрила жестока истина. „Неуязвим съм. Недосегаем. Утре ще унищожим своя враг.“

„Бранителите ще се погрижат за това. Те ме избраха, нали? Те носят дара на славата и никой освен мен не е заслужил това.“

„Кълна се в гущерските очи на К’Чаин Че’Малле, ще спечеля тази победа.“

Глухият барабан подхвана безредния си тътен дълбоко сред бурните облаци и духовете на оул, взрени с гняв към земята, заизваждаха нащърбените си мечове.

20.

Кули и мостове, тънки като скелет, и никакви следи от насочващи ръце, от разум или съсредоточена воля. Тези съоръжения, извисени към тъй смътно проникващата светлина, бяха напълно естествени, с груби очертания и сурови в костеното си изящество. Да обикаляш изтънените им подножия означаваше да надмогнеш всякакво чувство за пропорция, за начина, по който уж трябва да изглежда светът. Нямаше никакъв въздух, само вода. Нямаше истинска светлина, само сиянието на някакъв неестествен дар на духовен взор. Взор, който разбулваше тези кули и арки, толкова високи, тъй тънки, че сякаш всеки миг щяха да се срутят в свирепите вихрени течения.

Брутен Трана, изтръгнал се от плътта и костите, приютявали цялото му съществувание, крачеше объркан и сам по дъно на океан. Не беше очаквал това. Виденията и пророчествата ги бяха подвели. Подвели бяха Ханан Мосаг, по-точно. Брутен бе подозирал, че това пътуване ще го отведе в някое странно, непредвидено място, свят на митове може би. Свят, заселен от богове и демони, от стражи, бранещи с безсмъртна непоклатимост отдавна мъртви владения.

„Където слънчевата светлина не ще достигне.“ Паметта му сигурно не беше съвършена, но това бе същината на тъмното пророчество. А той бе само един воин Тайст Едур — воин, лишен сега от плът, независимо от онова, което духът настояваше в упоритата си неотстъпчива самозаблуда.

Ето, че вървеше тук и можеше да погледне надолу и да види краката си, тялото си. Можеше да посегне и да докосне лицето си, да опипа косата си — развързана и разлюляна от течението като сноп водорасли. Можеше да усети студа на водата, да усети дори огромното налягане, което го притискаше в този тъмен свят. Но никакви пътеки нямаше, никакъв път, никаква видима диря, която да обикаля около тези каменни арки и кули.

Изгнило дърво от корабни греди се пръскаше на облаци под краката му. Смачкани нитове се обръщаха. Парчета като че ли от кости подскачаха и се въртяха по тинестото дъно, разнасяни от теченията. Разпадането сякаш бе проклятието на този свят, на всички светове. Всичко чупливо, всичко податливо пропадаше към място на сетен покой, изгубено в мрака, и това важеше не само за корабите и живота на тях. Китове, денрабъ, най-дребните рачета. Планове, кроежи и величави замисли. Любов, вяра и чест. Амбиция, похот и злост. Можеше да се пресегне и да гребне в шепите си всичко това, да гледа как го издърпва водата, как го подхвърля във вихрена мигновена пътека на бляскаво тържество — и как то чезне отново.

Може би точно тази бе истината, която трябваше да види — стига увереността в собствената му значимост да беше основателна, разбира се, а му ставаше все по-трудно да я поддържа. Вместо това го заливаха вълни на отчаяние, пронизваха го, кръжаха на вихър в душата му.

Беше изгубен.

„Какво търся аз? Какво търся? Забравил съм. Проклятие ли е това? Мъртъв ли съм, и се скитам тук обречен? Дали ще се срутят тези кули и ще ме смажат, поредното раздробено нещо, разпадащо се в калта и тинята?“

„Аз съм Тайст Едур. Това поне го знам. Истинското ми тяло е изчезнало, може би завинаги.“

Но нещо, някаква инстинктивна сила го тласкаше напред, стъпка след стъпка. Цел някаква имаше, нещо, което трябваше да се постигне. Щеше да го намери. Трябваше да го намери. Трябваше да има нещо общо с Ханан Мосаг, който го бе изпратил тук — виж, това го помнеше, наред със смътното ехо от едно пророчество.

Ала се чувстваше като дете, попаднало в плена на сън за безкрайното търсене на познато лице, лицето на мама, която е там някъде, нехаеща за неговата злочестина, и безразлична, ако знаеше, защото това е сърцевината на подобни сънища, сърцевина, разбулваща обичта като нещо гранясало, лъжа, най-дълбоката възможна измяна. Брутен Трана разбираше тези сънища, разбираше слабостта, която разкриваха, макар и да се чувстваше безпомощен пред тях.

Вървеше все напред и напред, най-сетне оставил зад себе си ужасните мигове. Може би беше плакал малко, макар да не можеше да усети сълзите си — сега те бяха едно с морето около него, — но беше ридал беззвучно, толкова, че беше прегракнал. А понякога залиташе, падаше, ръцете му затъваха в тинята и той с усилие се вдигаше отново на крака, бутан от теченията.

Всичко това като че ли продължаваше безкрайно.

Докато нещо не изникна напред в тъмното. Ръбато и тромаво, затрупано от едната страна като че ли с наноси — корабни отломки, клони, такива неща. Брутен Трана се затътри натам, мъчеше се да осмисли това, което вижда.

Къща. Оградена с ниска стена от същия черен камък. Мъртви дървета в двора, с дебели стволове и ниски, израснали от грамади сплетени корени. Лъкатушеща пътека, която водеше към три хлътнали стъпала и вдлъбната тясна врата. От двете страни на входа имаше четвъртити прозорци, затулени с шисти. Отдясно, образувала извит ъгъл, се издигаше ниска тромава кула с плосък покрив. На горния етаж малко прозорче светеше с мътно-жълтеникаво колебливо сияние.

„Къща. На дъното на океана.“

„И някой си е у дома.“

Брутен Трана се озова пред портата, загледан в каменните плочи на пътеката, водеща към стъпалата. Виждаше струите тиня, изригваща от купчините нанос от двете й страни, сякаш гъмжаха от червеи. По-близо до къщата забеляза гъстата зелена слуз, покрила стените. Основното течение, струпало боклука от едната страна, си вършеше работата и в двора — изтръгнало беше с корените едно от мъртвите дървета и беше разнесло тинята под него, беше оставило само голи камънаци. Дървото се беше подпряло на къщата с неподвижните си клони, от които, подети от течението, се полюшваха снопове водорасли.

„Не е това, което търся.“ Разбра го с внезапна увереност. И все пак… погледна още веднъж към кулата и видя как светлината зад прозорчето се отдръпна и изчезна.

Тръгна по пътеката.

Течението тук беше по-свирепо, сякаш се мъчеше да го избута от пътеката, и някакъв инстинкт му подсказа, че ще е лошо, ако падне от нея в този двор. Приведе се ниско и продължи с усилие.

Когато се приближи до стъпалата, течението изведнъж рязко се завъртя и го блъсна в гърдите. Брутен Трана вдигна очи и видя, че вратата се е отворила. А на прага стоеше изключително странна фигура. Висока като Тайст Едур, но тънка като пергамент, сякаш съсухрена. Костенобяла плът, тънка и отпусната, издължено тясно лице, цялото на бръчки. Очите бях светлосиви, обкръжили вертикални зеници.

Мъжът бе облечен в изгнили безцветни коприни, които не скриваха почти нищо, включително многото стави на ръцете, краката и гръдната кост. Необичайно много ребра, няколко по-малки ключици, разположени под другите. Няколкото рехави косъма по нашареното с петна лисо теме се полюшваха като паяжина. В малката си ръка мъжът държеше фенер, в който бе поставен камък — той светеше със златисто сияние.

Гласът — заговори в ума на Брутен Трана — прозвуча странно детски:

— Това ли е нощта за духове?

— Значи е нощ, така ли? — попита Брутен Трана.

— Не е ли?

— Не знам.

— Е — отвърна с усмивка мъжът, — и аз не знам. Ще ни гостувате ли? Къщата не е имала гост от дълго време.

— Не съм за тук аз — отвърна колебливо Брутен Трана. — Мисля…

— Прав сте, но тъкмо е време за ядене. Освен това някое течение трябва да ви е довело тук. Не че всеки стар дух може да намери къщата. Доведен сте тук, приятелю.

— Защо? От кого?

— От къщата, разбира се. Колкото до „защо“… — Мъжът сви рамене, отдръпна се и го прикани с ръка. — Хайде, влезте. Има вино, подходящо… сухо.

Брутен Трана изкачи стъпалата и прекрачи прага. Вратата се затвори сама зад него. Намираха се в тесен коридор, точно пред Т-образна пресечка.

— Аз съм Брутен Трана, Тайст Едур от…

— Да, да, разбира се. Империята на Сакатия бог. Една от тях по-точно. Император във вериги, народ в хомот… — бързо озъртане през рамо, докато го водеше по коридора надясно, — това ще да сте вие, едурите. Не ледериите, те са под игото на много по-жесток господар.

— Парите.

— Браво. Да.

Спряха се пред врата, вградена в извита стена.

— Това води към кулата — каза Брутен Трана. — Където видях светлината ви.

— Наистина. Това, уви, е единствената стая, достатъчно голяма да побере госта ми. О… Преди да влезем, трябва да ви предупредя за някои неща. Гостът ми си има една слабост — то пък кой ли от нас си няма, нали? Все едно, на мен се пада да, хм, превъзнасям тази слабост — е, да, то скоро ще свърши, както свършва всичко, но още не е. Тъй че не трябва да разсейвате скъпия ми гост от разсейването, което вече съм предложил. Разбирате ли ме?

— Може би изобщо не трябва да влизам тогава?

— Глупости. Става въпрос за следното, Брутен Трана. Не трябва да говорите за дракони. Никакви дракони, разбирате ли?

Тайст Едур сви рамене.

— Такава тема дори не ми е хрумвала…

— О, в известен смисъл ви е хрумвала и продължава да ви хрумва. Духът на Емурланис. Скабандари. Бащата Сянка. Това ви терзае, като всеки Тайст Едур. Въпросът е деликатен, разбирате ли. Много деликатен, както за вас, така и за моя гост. Трябва обезателно да разчитам на вашата сдържаност, или ще се случи беда. Бедствие всъщност.

— Ще се постарая, господине. Момент, а вашето име?

Мъжът посегна към резето.

— Името ми не е за никого, Брутен Трана. По-добре да ме знаете по една от многото ми титли. Ледерийската ще свърши работа. Можете да ме наричате Ашици. И хайде да си говорим на „ти“.

Вдигна резето и отвори вратата.

И Брутен Трана видя огромна кръгла зала — направо невероятно голяма за скромната стена на кулата, която бе видял отвън. И да имаше някакъв таван, губеше се някъде високо в сумрака. Покритият с каменни плочи под бе над петдесет крачки в диаметър. Щом Ашици пристъпи вътре, светлината от фенера му лумна и прогони сенките. Срещу тях, до извитата стена, беше издигнат подиум, по който бяха разпръснати купища коприни, възглавници и кожи. А на ръба на подиума, наведен напред и с ръце, отпуснати на бедрата, седеше великан. Огре или някакъв подобен демон, със същата на цвят кожа като на Ашици, но изпъната над грамада от мускули и здрави кокали. Дланите, полюшващи се над коленете, бяха непропорционално големи дори за такова огромно тяло. Дългата чорлава коса бе обрамчила грубовато лице с дълбоко хлътнали очи — толкова дълбоко, че дори светлината на фенера едва хвърляше отблясъка си в тези кокалести ями.

— Моят гост — каза Ашици. — Гостенка всъщност. Килмандарос. Изключително е мила, уверявам те, Брутен Трана. Когато е… разсеяна. Ела, тя гори от желание да се запознае с теб.

Влязоха, стъпките им заотекваха в сухата зала. Ашици се отклони леко към ниската мраморна масичка, на която бе поставена прашна бутилка вино, и подвикна на Килмандарос:

— Възлюбена, виж кого ни е довела къщата!

— Натъпчи го с храна и пиене и да си върви по пътя — изръмжа великанката. — На път съм да намеря решението, мършаво паленце мое.

Брутен Трана едва сега видя многобройните покрити с резба кокалчета, пръснати по плочите пред Килмандарос. Изглеждаха разхвърляни безредно, но Килмандарос ги оглеждаше свирепо намръщена и съсредоточена.

— Решението — повтори тя.

— Страхотно — изсумтя Ашици, извади отнякъде трети бокал и го напълни с кехлибарено вино. — Двойно или нищо?

— О, да, защо не? Но вече ми дължиш съкровищниците на сто хиляди империи, скъпи ми Сеч…

— Ашици, любима.

— Скъпи Ашици.

— Сигурен съм, че ти си, която дължи, Майко.

— Само за момент — отвърна тя и потърка огромните си длани. — Толкова съм близо. Глупак си да предлагаш двойно или нищо.

— Ах, моята слабост — въздъхна Ашици и подаде бокала на Брутен. Срещна погледа на едура и му намигна. — Зрънцата изтичат, Майко. Гледай да побързаш с решението.

Гигантски юмрук се стовари с грохот в подиума.

— Не ме изнервяй!

Ехото от удара бавно заглъхна.

Килмандарос се наведе още повече и заоглежда сърдито кокалчетата.

— Фигурата… Да, почти се получи. Почти…

— Чувствам се великодушен и предлагам да спрем тези зрънца… за малко — каза Ашици. — За да сме истински домакини на своя нов гост.

Килмандарос вдигна очи и го погледна лукаво.

— Чудесна идея, Ашици.

Махване с ръка, и треперливата светлина на фенера спря трепета си. Всичко се затаи по начин, който Брутен Трана не можеше да определи — в крайна сметка нищо не се беше променило. И все пак в душата си някак разбра, че зрънцата, за които бе споменал Ашици, са времето, неговият ход, неговият безкраен път. С един-единствен жест той просто бе спрял времето.

Поне в тази зала. Със сигурност не и навсякъде. Макар че…

Килмандарос се отпусна с доволна усмивка, малките й очи се спряха на Брутен Трана.

— Виждам. Къщата предусеща.

— Като мимолетни сънища сме за Азата — каза Ашици. — Но макар да сме само мигновени заблуди, както би могло да се определи жалкото ни съществуване, все пак сме полезни за едно-друго.

— Някои от нас се оказваме по-полезни от други — подхвърли презрително Килмандарос. — Цената на този Тайст Едур — тя махна с огромната си мазолеста длан — е доста скромна във всяко отношение.

— Азатът вижда онова, което ние не можем, у всекиго от нас. Може би у всички нас, Майко.

— Мислиш си, че тази къща ще ме пусне, когато тя реши — което е доказателство за наивността ти, Ашици. Дори Азатът не може да ме държи вечно.

— Удивителното е, че изобщо те държи — отвърна Ашици.

Този разговор беше стар между двамата, осъзна Брутен Трана. Вървеше по добре отъпкани коловози.

— Изобщо нямаше да се случи, ако той не беше ме предал — измърмори Килмандарос.

— Ах, Майко. Не изпитвам някаква особена любов към Аномандър Пурейк, но нека тук да сме честни. Той не те предаде. Всъщност ти беше тази, която му скочи в гръб…

— Предчувствах предателството му!

— Аномандър не нарушава думата си, Майко. Никога не го е правил, никога няма да го направи.

— Това го кажи на Оссерк…

— Който също има навика да „предвижда“ предстоящата измяна на Аномандър.

— А Драконъс?

— Какво Драконъс, Майко?

Килмандарос измърмори нещо, но толкова тихо, че Брутен Трана не чу нищо.

— Нашият гост Тайст Едур търси мястото на Имената — каза Ашици.

Брутен Трана се сепна. Да! Истина, която дори не беше знаел до този момент, преди да го каже Ашици. „Мястото на Имената. Имената на Боговете.“

— Ще има неприятност значи. — Килмандарос се размърда притеснено, очите й непрекъснато се връщаха към пръснатите по пода кокалчета. — Трябва да запомни тази къща значи. Пътя — всяка стъпка, трябва да го запомни, иначе ще се скита изгубен за вечни времена. А с него, точно толкова изгубени, колкото са били досега, и имената на всички забравени богове.

— Духът му е силен — заяви Ашици, обърна се към Брутен Трана и се усмихна. — Силен е духът ти. Прощавай — ние често забравяме напълно външния свят, дори когато в редки случаи като този светът се натрапва.

Тайст Едур сви рамене. Главата му се беше замаяла. „Мястото на Имената.“

— Какво ще открия там?

— Той вече забравя — измърмори Килмандарос.

— Пътя — отвърна Ашици. — Повече от това всъщност. Но когато всичко свърши — за тебе, там, — трябва да си спомниш пътя, Брутен Трана, и трябва да го извървиш без трошица съмнение.

— Но, Ашици, през целия си живот не съм извървявал нито един път без трошица съмнение — повече от трошица всъщност…

— Изненадващо — прекъсна го Килмандарос. — За дете на Скабандари…

— Трябва да започна зрънцата отново — заяви изведнъж Ашици. — В реката — фигурата, майко, тя те зове отново.

Тя изруга на някакъв странен език, наведе се и намръщено заоглежда кокалчетата.

— Тук беше. Почти беше тук — толкова близо, така…

В залата отекна тих звън.

Юмрукът отново изтътна в подиума и този път ехото продължи сякаш безкрайно.

При лекото махване на Ашици Брутен Трана изгълта великолепното вино и остави бокала на мраморния плот.

Време беше да си тръгва.

Ашици го изведе в коридора. Последен поглед през открехнатата врата — и едурът видя Килмандарос, на четири крака на пода, зяпнала право в него със смътно проблясващите си очи, досущ самотни умиращи звезди в небесната твърд. Смразен до дълбините на душата си, Брутен Трана откъсна поглед от тях и последва сина на Килмандарос до входната врата.

На прага спря за миг и се взря в лицето на Ашици.

— Играта, която играеш с нея. Кажи ми, съществува ли такава фигура?

Веждите се вдигнаха.

— В хвърлянето на кости? Проклет да съм, ако знам. — И добави с внезапна усмивка: — Нашият вид, ах, колко обичаме фигури.

— Дори ако не съществуват?

— Нима не съществуват? — Усмивката стана лукава. — Върви, Брутен Трана, и помни пътя. Винаги помни пътя.

Тайст Едур слезе по стъпалата и тръгна по каменната пътека.

— Да можех само да го намеря.

На четиридесет крачки от къщата се обърна и видя само въртоп от тиня.

„Няма я. Все едно съм си въобразил всичко.“

„Но бях предупреден, нали? Нещо за път.“

— Помни…

Изгубен. Отново. Изтръгнати спомени, откъснати от водния вихър.

Тръгна стъпка по стъпка, залиташе, вървеше към нещо, което не можеше да изрови от ума си, не можеше да си го представи дори. Тук ли свършваше животът? В някакво безнадеждно дирене, в някакво вечно търсене на изгубен сън?

„Помни пътя. О, Татко Сянка, помни… нещо. Каквото и да е то.“

На мястото на някогашните огромни ледени блокове бяха израсли млади горички. Елша, трепетлика, кучешки дрян, оградили мъртвия град на Мекрос. Отвъд дърветата беше тревата на степта и петната синчец и яркочервени божури, загърнали гробните могили, където почиваха костите на хиляди хора.

Останки от сгради все още се издигаха тук-там на масивните си дървени пилони, други се бяха наклонили и срутили, разпилявайки съдържанието си по килнатите улици. Бурени и храсти растяха навсякъде, осеяли безбрежните руини, а сред натрошените кости на сградите бяха избуяли пъстри цветя.

Стоеше изправен на една срутена колона от сив мрамор, за да може да обхване цялата гледка — града, прострян от лявата му страна, и вдясно обсипаните със зелени листа дървета и могилите отвъд тях. Очите му — огнен кехлибар — се бяха приковали в нещо далече на хоризонта. Широката му уста бе придобила обичайната си извивка надолу по ъглите, изражение, воюващо сякаш вечно с лумналата радост в очите му. Майчините му очи, казваха. Но някак не толкова пламенни и това, изглежда, бе нелекият дар от баща му — уста, която никога сякаш нямаше да се усмихне.

Вторият му баща, истинският. Кръвната нишка. Онзи, който го бе навестил в седмата седмица от живота му. Да, макар да го беше отгледал Арак Елале, макар да живееше в града на Мекрос, тъкмо другият — странникът в компанията на жълтокосата гадателка на кости — беше дал семето си на Менандори, майката на Руд Елале. Настойниците му Имасс не бяха слепи за такива истини и ох, как им се бе разгневила Менандори след това.

— Взех всичко, от което се нуждаех от Удинаас! И го оставих само празна коруба. Никога повече не може да създаде дете — коруба! Безполезен смъртен — забрави го, сине. Той е нищо.

И синът й се бе присвил от ужас пред ужасната настойчивост в огнените й очи.

Руд Елале беше висок мъж сега, с половин педя по-висок дори от майка си. Косата му, дълга и буйна по обичая на воините Бентракт Имасс, бе избеляло от слънцето кафяво. Носеше наметало от кожа на ранаг, тъмнокафяво и с кехлибарена козина. Под него имаше риза от сърнешка кожа. Гамашите — от по-дебела и здрава кожа, еленова. Мокасините от кожа на ранаг стигаха до малко под коленете.

По дясната страна на шията му се спускаше белег, оставен от бивните на глиган. Костите на лявата му китка бяха чупени и зараснали накриво, счупените места бяха станали възлести, покрити с дебели сухожилия, но от това ръката не беше станала по-слаба. Всъщност сега даже беше по-силна от другата. Дар от Менандори беше този странен отклик на тялото на всяко нараняване, сякаш се стремеше да се бронира срещу всяка възможност то да се повтори. И други счупвания бе имало, и други рани — животът сред Имасс беше тежък и макар да бяха готови да го предпазят от неговата суровост, той нямаше да го позволи. Беше сред Бентракт, беше един от тях. Тук, сред този възхитителен народ, бе намерил любов и приятелство. Искаше да живее като тях, толкова дълго, колкото може.

Но уви, чувстваше вече, че… това време свършва. Очите му останаха приковани в далечния хоризонт, макар да усети как тя дойде и застана до него.

— Майко — промълви той.

— Говори на нашия си език, сине. Говори на езика на драконите.

— Не сме Елейнт, майко — отвърна с неприязън Руд Елале. — Онази кръв е отнета. Нечиста е…

— Все пак сме деца на Старвалд Демелайн. Не знам кой е напълнил ума ти с тези съмнения. Но те са слабост, а сега не му е времето.

— Сега не му е времето — повтори той.

Тя изсумтя.

— Сестрите ми.

— Да.

— Те ме искат. Искат него. Но и в двете схеми не са те предвидили като заплаха, сине. О, знаят, че си пораснал. Знаят за силата в теб. Но нищо не знаят за волята ти.

— Нито ти, майко.

Усети как тя затаи дъх, усмихна се вътрешно на тягостното мълчание, което последва.

Кимна към далечния хоризонт.

— Виждаш ли ги, майко?

— Те са без значение. Може и да оцелеят, но не бих заложила на това. Разбери ме, Руд, при това, което предстои, никой от нас не е в безопасност. Ти, аз, скъпите на сърцето ти Бентракт…

При тези думи той се обърна и очите му отново станаха огледални на нейните: блеснали от гняв и закана.

Менандори едва не потръпна. Той го видя и остана доволен.

— Няма да позволя да ги сполети беда, майко. Искаш да разбереш каква е волята ми. Ето, разбра.

— Глупаво. Не, безумно. Та те дори не са живи…

— В умовете си са. В моя ум са, майко.

Тя се усмихна презрително.

— Новите сред Бентракт придържат ли се към тази благородна вяра, Руд? Не си ли видял пренебрежението им? Презрението им към заблудените им родственици? Само въпрос на време е, преди някой от тях да изрече истината — да разбие илюзията завинаги…

— Няма да го направят — отвърна Руд, загледан отново към далечната група странници. Вече бе несъмнено, че идат към разрушения град. — Не гостуваш често. Пренебрежение и презрение — да, но вече ще видиш и страх.

— От теб ли? О, колко глупав си, сине! А знаят ли осиновителите ти да пазят гърба ти? Не, разбира се. Това би разкрило твърде много, би предизвикало неудобни въпроси — а Имасс не се отказват лесно, щом затърсят истината.

— Гърбът ми ще бъде пазен — отвърна Руд.

— От кого?

— Няма ли да си ти, майко?

Тя изсъска, съвсем по драконски.

— Кога? Докато сестрите ми се опитват да ме убият? Когато той се докопа до Финнеста?

— Ако не ти, тогава някой друг — безгрижно отвърна той.

— По-разумно ще е да убиеш новодошлите веднага, Руд.

— И родствениците ми тогава няма да задават въпроси?

— Само ти ще си живият, който да отговори. И разбира се, ще можеш да им кажеш каквото решиш. Убий новите Имасс, убий онези странници с лукавите им погледи, не се май!

— Не мисля.

— Убий ги или ще ги убия аз.

— Не, майко. Имасс са мои. Дръзнеш ли да пролееш кръв сред моя народ, ще си сама в деня, когато дойдат Сукул и Шелтата, в деня, в който дойде Силхас Руин, за да поиска Финнеста. — Извърна очи към нея. Можеше ли бяла кожа да стане още по-бяла? — Да, всичко в един ден. Бях при Дванадесетте порти — дадох бдението си, както ме помоли.

— И? — попита тя почти без дъх.

— Куралд Галайн е ужасно смутен.

— Приближават се?

— Знаеш го също като мен — моят баща е с тях, нали? Очите му крадеш, когато те устройва…

— Не толкова лесно, колкото мислиш. — Горчивината й бе искрена. — Той ме… изумява.

„Плаши те, искаш да кажеш.“

— Силхас Руин ще поиска Финнеста.

— Да! И двамата знаем какво ще направи с него — а това не може да се позволи!

„Сигурна ли си в това, майко? Защото, виждаш ли, аз не съм. Вече не.“

— Силхас Руин може да отправи гибелни заплахи. Казвала си го достатъчно често, майко.

— А ако стоим един до друг, сине, той не може да ни подмине.

— Да.

— Но кой ще ти пази гърба?!

— Стига, майко. Предупредих те да замълчиш. Не мисля, че ще опитат нещо. Наречи го вяра — не в техния страх. Вярата ми по-скоро се основава на… чудо.

Тя се взря в него, явно объркана.

Руд не изпита желание да се изясни. Щеше да го разбере с времето.

— Ще ида да поздравя новодошлите — заяви той и погледът му се върна на групата странници. — Ще дойдеш ли с мен, Менандори?

— Ти си луд. — Думи, изпълнени с обич — да, тя никога не можеше да му се гневи задълго. Нещо от въздушната лекота навярно — лекота, която дори самият Руд помнеше от онова единствено кратко гостуване. Лекота, която се плъзгаше по невзрачното ледерийско лице, щом вълната от болка, отчаяние — или силно чувство — отминеше и оставеше след себе си гладка повърхност.

Тази лекота бе истинското лице на Удинаас, осъзна Руд. Лицето на душата му.

„Татко, толкова жадувам да те видя отново.“

Майка му си беше отишла или поне не беше до него. При внезапния порив на вятъра Руд Елале погледна нагоре и видя белозлатото туловище на драконовото й тяло, издигащо се към небесата с всеки замах на огромните криле.

Странниците също се бяха спрели, все още на триста разтега разстояние, и се взираха като него към Менандори, която се извиси, плъзна се за миг над въздушните течения, а след това се понесе надолу, право към малката група. О, как обичаше да плаши нищожни същества.

Случилото се в следващия миг несъмнено изненада Менандори повече и от Руд — той неволно извика от изумление, щом две котки — големи колкото кучета котки — скочиха във въздуха. Замахнаха с предните си лапи, щом майката на Руд профуча над тях… и тя рязко зави и долепи задните си крака до корема в инстинктивна тревога, докато тътенът на крилете я издигаше високо над опасността. Като видя как се изви вратът й и очите й блеснаха в гневно възмущение, Руд Елале се изсмя и с радост видя как смехът му стигна до майка му и привлече сърдития й поглед. А после драконовата мощ я отнесе далече от странниците и непокорните им котки, далече от мига, в който можеше да разтвори огромната си паст и да изригне убийствена магия върху побеснелите емлава и господарите им.

Заплахата отмина — точно това бе искал да постигне Руд със смеха си — и майка му продължи полета си, презряла всичко зад и под себе си, дори своя син.

И ако беше в нрава му, в този миг той щеше да се усмихне. Защото знаеше, че майка му се усмихва сега. Доволна, че е развеселила така своя единствен син, детето си, което като всеки Имасс пестеше смеха си за раните, понасяни от тялото му в жестоките игри на живота. И дори съмненията й, врязани в ума й от току-що отминалия разговор, щяха да се загладят временно.

За малко. Щом се върнеха, също тъй знаеше Руд, щяха да парят като огън. Но тогава щеше да е много късно.

Слезе от падналата колона. Беше време да срещне странниците.

— Това изобщо не е Имасс — заяви Хедж. — Освен ако не ги отглеждат по-големи тъдява.

— Не е от нашите — потвърди Онрак, присвил очи.

Призрачното сърце на Хедж още туптеше силно в призрачната му гръд след онзи проклет дракон. Ако не бяха двете емлавчета и безмозъчното им безстрашие, нещата като нищо щяха да загрубеят. „Проклетия“ в лявата ръка на Хедж. Бързия Бен с дузината му настръхнали лабиринти, които като нищо щеше да завихри наведнъж. Трул Сенгар с проклетите му копия — „да, драконови бифтеци щяха да завалят от небето“.

„Освен ако тя не ни оправеше първа.“

Все едно, мигът бе отминал й той беше благодарен за това.

— Може да не е от вашите, Онрак, но се облича като Имасс, а това на върха на костения кривак, дето носи, са парчета камък. — Хедж се обърна към Бързия Бен — обля го отново вълната на радост, че вижда познато лице, лице на приятел — и рече: — Жалко, че Фид не е тук, защото само като го гледам онзи и настръхвам.

— Щом вече имаш такова лошо чувство, защо ти е Фид?

— Да потвърди, за това. Кучият му син говореше с жена, която след това се превърна в дракон и реши да ни уплаши. Всеки, който дружи с разни люспести, ме изнервя.

— Онрак — заговори Трул Сенгар, докато мъжът се приближаваше към тях с безгрижна походка, — струва ми се, че наближаваме мястото, където Котильон иска да сме.

Хедж се намръщи.

— Като стана дума за люспести, това, че си имате работа с лакея на Сенкотрон, още повече намирисва на…

— Само дето не чухме обяснение ти какво правиш тук, Хедж — отвърна едурът с лека усмивка — същата проклета усмивка, толкова адски обезоръжаваща, че Хедж едва ли не избълва всички тайни в главата си само за да види ще се превърне ли в нещо по-приемливо. Такъв си беше Трул Сенгар, приканваше към дружелюбие и приятелство като сладкия мирис на цвят — сигурно отровен — „но това може просто да си е от мен. Обичайната ми параноя. Не току-така придобита, между другото. Все пак, като че ли нищо отровно няма в Трул Сенгар.“

„Просто не се доверявам на мили хора. Ето, казах го — поне наум. И не, никакво проклето от Гуглата основание не ми трябва.“ Приближи се неволно до едно от емлавчетата и му се наложи бързо да отскочи, за да избегне замахналата ноктеста лапа. Изгледа с яд съскащото зверче.

— Кожата ти е моя, знаеш ли? Моя, коте. Добре се грижи за нея междувременно.

Малката емлава му изсъска пак.

„Много дълги стават проклетите им зъби.“

Онрак, който бе тръгнал напред, спря. Те също спряха на няколко крачки зад него.

Високият воин с буйната разрошена коса също спря и каза нещо на странен гърлен език.

— Говори имасски — каза Онрак.

— Не знае ли малазански тоя глупак? — направи се на изненадан Хедж.

Мъжът пред тях се усмихна още по-широко, кехлибарените очи се спряха на Хедж… и този път проговори на малазански:

— Всички чеда на имасската реч са като поезия за тоя глупак. Както и езиците на Тайст — добави и очите му се отместиха към Трул Сенгар. — След това разпери ръце. — Аз съм Руд Елале, отгледан от Бентракт Имасс като тяхно родно дете.

— Те още не са се показали, Руд Елале — каза Онрак. — Това не е посрещането, което очаквах от своите.

— Наблюдават ви от доста време, да. Много кланове. Улшун Прал се разпореди никой да не ви спира по пътя. — Руд Елале погледна вързаните от двете страни на Трул Сенгар малки емлави. — Ай бягат от миризмата ви и сега разбирам защо. — Отпусна ръце и отстъпи назад. — Дадох ви името си.

— Аз съм Онрак, от Логрос Т’лан Имасс. Този, който държи двете емлава, е Трул Сенгар, Тайст Едур от племето хирот. Тъмнокожият е Бен Адефон Делат, роден в земя, наречена Седемте града; а приятелят му е Хедж, бивш войник на Малазанската империя.

Очите на Руд отново се спряха на Хедж.

— Кажи ми, войник, кървиш ли?

— Какво?

— Бил си умрял, нали? Дух, задържал тялото, което е притежавал преди. Но сега си тук. Кървиш ли?

Объркан, Хедж се озърна към Бързия Бен.

— Какво иска да каже тоя? Както кърви жена ли? Много съм грозен за жена, Бързак.

— Извинявай — рече Руд Елале. — Онрак се обявява за Т’лан Имасс — но ето че стои тук облечен в плът и носи белези от пътуването ви в този свят. А е имало и други гости. Т’лан Имасс, самотни скитници, които сме намирали тъдява — и те също са облечени в плът.

— Други гости ли? — попита Хедж. — За малко щеше да ви дойде още една от тях и щеше да е като пепелянка между вас, Руд Елале. На ваше място изобщо не бих се доверил на онези, другите Т’лан Имасс.

— Улшун Прал е мъдър водач — отвърна пак с усмивка Руд.

— Все пак съм призрак — рече Хедж.

— Нима?

Сапьорът се намръщи.

— Е, няма да се порязвам сега да видя така ли е, или не.

— Защото се каниш да напуснеш някога това място. Разбирам.

— Има си хас — сопна се Хедж. — Ти, Руд Елале, може и да живееш с тия Бентракт Имасс, но родството ти с тях май свършва дотук. Тъй че кой си все пак?

— Приятел — отвърна мъжът с поредната усмивка.

„Да бе. Само да знаеш какво изпитвам аз към «приятели».“

— Е, дадохте ми имената си, тъй че ви поздравявам с добре дошли при Бентракт Имасс. Хайде, Улшун Прал гори от желание да ви срещне.

Обърна се и тръгна.

Тръгнаха след него. Хедж даде знак на Бързия Бен да се приближи и заговори много тихо:

— Това дърво в кожите стоеше на руините на мъртъв град, Бързак, все едно че е някой проклет от Гуглата принц.

— Град на Мекрос — измърмори магът.

— Да де, това го разбрах. Къде е океанът тогава? Добре, че не съм видял вълната, която го е донесла тук.

— Богове и Древни богове, Хедж. Подритвали са го насам-натам, бас държа. И някой и друг Джагът може би. Утаечната магия тук е ужасна. Не само Имасс. Повече Джагът, отколкото Имасс, всъщност. И… други работи.

— Бързия Бен Делат, ясен като бял ден както винаги.

— Ти наистина ли държиш да знаеш защо Котильон ни прати тук?

— Не. Само това, че го знам, ще ме оплете в паяжината му, а няма да играя за никакъв бог.

— А аз играя ли, Хедж?

Сапьорът се ухили.

— Да, ама ти играеш и после играеш.

— Руд има право, между другото.

— За кое?

— За кървенето ти. Прилича на женско.

— Гуглата небесен, Бързак…

— Е, тук вече се изложи, Хедж. Какво ще търси Качулатия в „небето“? Колко точно дълбока беше дупката, от която изпълзя? И по-важното, защо?

— Вгорчи ли те компанията ми вече? Знаеш ли, тебе най-малко те харесвах. Даже Тротс…

— Сега кой играе?

— По-добре изобщо да не знаем защо сме тук, това се опитвам да кажа.

— Спокойно. Вече се досетих, Хедж. И ще ти кажа нещо, което може да те изненада. Не само аз нямам никакъв проблем с това, че си тук — и Котильон няма.

— Копеле! Вие какво, да не би гълъбчета да си пращате с Котильон?

— Не казвам, че Котильон знае каквото и да било за теб, Хедж. Просто казвам, че и да знаеше, нямаше да има проблем. Както и Сенкотрон…

— Богове долни!

— Успокой се!

— С теб е невъзможно, Бързак. Никога не е било и никога няма да бъде! Гуглата да ме вземе, призрак съм и въпреки това съм нервен!

— Никога не си го давал по-спокойно, нали? Човек би си помислил, че умирането ще те е променило малко, но май не.

— Смешно. Ха-ха.

Наближиха гробните могили и Бързия Бен изсумтя:

— Мекрос май не са преживели ритника.

— Мъртъв или не, и ти щеше да си нервен, ако носеше на гърба си торба проклетии.

— Проклет да си, Хедж — ама това в ръката ти преди малко наистина ли беше проклетия! Когато драконът…

— Да, Бързак, така че дръжте котетата по-настрана, да не взема да се спъна и да си изкълча глезена примерно. И престани да ми говориш за Сенкотрон и Котильон.

— Торба, пълна с проклетии! Е, сега аз съм нервен — ти може да си умрял, но аз не съм!

— Точно така.

— И и аз съжалявам, че Фид не е тук. Вместо теб.

— Е това вече не беше учтиво да го казваш! Нараняваш ми чувствата. Все едно. Исках само да ти кажа за оная Т’лан Имасс, дето пътувах с нея известно време.

— Какво стана с нея? Чакай да се сетя: гръмнал си я.

— Адски си прав, Бързак. Понеже влачеше вериги. Тежки.

— Сакатия бог? Окования?

— Да. Всички искат да се забъркат в играта тука.

— Би било грешка — заяви магьосникът. Вече вървяха към гола скална стена, над която се виеха тънки струи дим. — Сакатия ще го превъзхождат сериозно.

— Високо мнение имаш за себе си, а? Някои неща изобщо не се променят.

— Не аз, идиот. Имах предвид Менандори. Майката на Руд Елале.

Хедж смъкна коженото си кепе и заскуба малкото останала му коса.

— Ей това ме побърква! Ти! Такива неща, и просто ги хвърляш ей така като една голяма миризлива купчина от… ох! — Пусна косата си. — Ей, ама това боли бе!

— Дръпна ли достатъчно силно да закърви, Хедж?

Хедж го изгледа ядосано. Магът се подсмихваше.

— Виж, Бързак, всичко това щеше да е чудесно, ако се канех да си вдигна къща тука, да насадя малко гулия и да си гледам емлава за меката им козина, или нещо такова. Но проклет да съм, аз само минавам оттук, нали? И като изляза от другата страна, пак ще съм призрак, а това е нещо, с което трябва да свиквам, да си стоя свикнал.

Бързия Бен сви рамене.

— Престани да си скубеш косата и всичко ще е наред.

Двете емлава бяха пораснали и вече бяха станали достатъчно силни, за да извадят от равновесие Трул Сенгар, когато напънаха ремъците. Гледаха Хедж, към когото изпитваха безумна омраза. Трул ги задърпа след себе си — винаги се получаваше по-добре, когато сапьорът вървеше отпред, а не да се мотае най-отзад като сега.

Онрак, забелязал борбата им, бързо се обърна и шибна по един шамар по плоските им чела. Уплашени, малките спряха да се дърпат и заситниха, навели глави.

— Майка им щеше да направи същото — поясни Онрак.

— Лапата на дисциплината — усмихна се Трул. — Чудя се, можем ли да мислим същото и за водача ни ей там.

Руд Елале беше на десет крачки пред тях — можеше сигурно да ги чуе, а може би — не.

— Да, обща кръв имат — каза Онрак. — Пролича си, когато стояха един до друг. А щом в майката има кръв на Елейнт, и в сина има.

— Соултейкън?

— Да.

— Интересно, той дали е предвидил това усложнение? — Имаше предвид Котильон, като каза „той“.

— Неизвестно — отвърна Онрак, беше го разбрал много добре. — Задачата, която ни очаква, става все по-несигурна. Приятелю Трул, боя се за тези Имасс. За целия този свят.

— Да оставим тогава магьосника и сапьора му да се занимават с това, което иска благодетелят ни, а ние да се заемем със защитата на това място и родствениците ти, които са го приели за свой дом.

Имассът го изгледа, присвил очи.

— Казваш го с такава лекота?

— Този, който трябва да е тук, е магьосникът, Онрак. Силата му — той ще е ръката на благодетеля ни в това, което предстои. Двамата с теб сме само неговите придружители. Охраната му, ако искаш.

— Не ме разбра, Трул Сенгар. Удивен съм от готовността ти отново да рискуваш живота си. Този път за хора, които не са нищо за теб. За свят, който не е твоят.

— Те са твои родственици, Онрак.

— Далечни. Бентракт.

— Ако, да речем, Ден-Рата, племе от едурите, бе спечелило върховенство над племената ни, Онрак, вместо моите Хирот, нямаше ли да съм готов да дам живота си за тях? Те все пак са моят народ. За тебе е същото, нали? Логрос, Бентракт — просто племена — но същият народ.

— Твърде много има у тебе, Трул Сенгар. Чувствам се нищожен пред теб.

— Навярно в това се крие неразбирането ти, приятелю. Може би единственото, което виждаш, е моето търсене на кауза, на нещо, за което да се боря, нещо, за което да умра.

— Ти няма да умреш тук.

— О, Онрак…

— Мога да се бия, за да защитя Бентракт и техния свят, но не съм тук заради тях. Тук съм заради тебе.

Трул не можа да срещне погледа на приятеля си. А в сърцето му имаше болка. Дълбока, стара, разбудена.

— Синът изглежда… много млад — каза след малко Онрак.

— Е, и аз съм млад.

— Не и когато се вгледам в очите ти. Не е същото с този соултейкън — продължи той, нехаен сякаш за раната, която току-що бе нанесъл. — Тези жълти очи са млади.

— Невинни?

— Доверчиви. Както е доверчиво дете.

— Нежна майка значи.

— Не го е отгледала тя — каза Онрак.

„А, Имасс, значи. Вече започвам да виждам, да разбирам.“

— Ще бъдем бдителни, Онрак.

— Да.

Руд Елале ги поведе през цепнатина между надвисналите скални издатини, тясната пътека залъкатуши сред огромни балвани и най-сетне се отвори пред селото на Имасс.

Скални навеси по дължината на стръмен рид. Кожени колиби с рамки от бивни, дълги рами за сушене, по които бяха окачени одрани кожи. Деца притичваха като малки тантурести дяволчета между сбралото се множество от трийсетина Имасс. Мъже, жени, старци. Един воин стоеше пред всички останали, а малко по-встрани стояха други трима Имасс, с прогнило облекло, в малко по-различна носия от тази на бентрактите — странниците, разбра Трул, гости, но отделени все пак.

Ведрото лице на Онрак се изопна и той каза на Трул:

— Внимавай с онези тримата, приятелю.

— Досетих се сам — измърмори Трул.

Руд Елале пристъпи и застана до вожда на Бентракт.

— Това е Улшун Прал — рече той и сложи ръка на якото рамо на мъжа — жест на нескрита привързаност, в пълно нехайство сякаш за усилващото се напрежение в селото.

Онрак пристъпи напред.

— Аз съм Онрак Прекършения, някога от Логрос Т’лан Имасс, дете на Ритуала. Моля да бъдем приети за гости сред вашето племе, Улшун Прал.

Меднокожият воин погледна намръщено Руд Елале и му каза нещо на своя език.

Руд кимна и се обърна към Онрак.

— Улшун Прал моли да говориш на Първия език.

— Той попита защо предпочетох да не го правя — отвърна Онрак.

— Да.

— Моите приятели не знаят този език. Не мога да моля за гостуване от тяхно име, без те да разбират, защото да си гост означава да се обвържеш с правилата на племето, а това те трябва да знаят, преди да се осмеля да обещая мир от тяхно име.

— Не можеш ли просто да преведеш? — попита Руд Елале.

— Разбира се, но предпочитам да оставя това на тебе, Руд Елале, защото Улшун Прал те познава и ти вярва, а мен не познава.

— Добре, ще го направя.

— Стига приказки — подхвърли Хедж и предпазливо остави торбата си на земята. — Всички ще сме добри момчета, стига никой да не се опита да ни убие или по-лошо, например да ни накарат да изядем някой ужасен зеленчук, премахнат с право от всеки друг свят във вселената.

Руд Елале показа впечатляващо умение, като преведе думите на Хедж почти с бързината, с която бяха изговорени.

Веждите на Улшун Прал се вдигнаха в изумление, той се обърна и с рязък жест изрева нещо на няколко стари жени отстрани в тълпата.

Хедж погледна намръщено Онрак.

— Какво толкова казах?

Но Трул видя, че приятелят му се усмихва.

— Улшун Прал просто им нареди да извадят баектара от яхнията, която са приготвили за нас.

— Баек… какво?

— Зеленчук, Хедж, който не се намира никъде другаде освен тук.

И напрежението изведнъж се стопи. Появиха се усмивки, чуха се доброжелателни викове и мнозина се струпаха най-напред около Онрак, а после, с радост и удивление, около Трул Сенгар… не, не около него, бързо разбра той — около малките емлава. А те замъркаха дълбоко и гърлено, докато дебелите късопръсти длани ги галеха и ги чешеха зад косматите уши.

— Виж това, Бързак! — Хедж беше зяпнал невярващо. — Добре де, честно ли е?

Магьосникът плесна сапьора по гърба.

— Вярно си е, Хедж, мъртвите миришат лошо.

— Пак ми нараняваш чувствата!

Трул въздъхна, пусна каишките и се отдръпна назад. Усмихна се на Хедж.

— Аз не надушвам нищо лошо.

Но войникът само се намръщи още повече.

— Сега може и да ми хареса, Трул Сенгар, но ако продължаваш да си добър, това ще се промени, заклевам се.

— Обидих ли те?

— Не му обръщай внимание на Хедж — прекъсна го Бързия Бен. — Поне докато говори. Повярвай ми, това беше единственият начин за останалите от отделението ни да не полудеем. Не му обръщай внимание… докато не бръкне в проклетата си торба.

— А тогава? — попита Трул, вече съвсем объркан.

— Тогава бягай все едно, че Гуглата те гони по петите.

Онрак се беше отделил от посрещачите и крачеше към тримата странници.

— М-да — рече тихо Бързия Бен. — Тези са неприятност, наистина.

— Защото са били като Онрак ли? Т’лан Имасс?

— От Ритуала, да. Въпросът е защо са тук?

— Допускам, Бързи Бен, че каквато и мисия да ги е довела тук, превращението, което са преживели, ги е потресло — може би духовете им са се събудили отново, като с Онрак.

— Доста неуравновесени изглеждат, да.

Разговорът им с Онрак бе кратък и приятелят на Трул бързо се върна при тях.

— Е? — попита нетърпеливо магьосникът.

Онрак се мръщеше.

— Бентракт са в края на краищата. Но от онези, които са се включили в Ритуала. Кланът на Улшун Пран е бил от много малкото, които се отказали. Разубедени били от аргументите на Килава Онасс. Затова — добави Онрак — поздравяват емлавата все едно, че са деца на самата Килава. Тъй че между двете групи има стари рани. Улшун Прал не е бил кланов вожд по онова време — всъщност Т’лан Бентракт не са го и знаели.

— А това проблем ли е?

— Да, защото един от странниците е избран вожд — избран от самите бентракти. Хостил Ратор.

— А другите двама? — попита Бързия Бен.

— Те са още по-труден случай. Гадателят на кости на Улшун Прал си е заминал. Тил’арас Бенок и Гри’станас Иш’Илм, които стоят от двете страни на Хостил Ратор, са Гадатели на кости.

Трул Сенгар си пое дълбоко дъх.

— Замислят да вземат властта значи.

Онрак Прекършения кимна.

— Тогава какво ги е спряло? — попита Бързия Бен.

— Руд Елале, магьоснико. Синът на Менандори ги ужасява.

Дъждът се изсипваше с грохот, всеки миг по сто хиляди железни копия се срутваха в тъмното върху плочите на покривите и избухваха по калдъръмите, по които вече течаха бесни порои.

Ледът на север от острова не беше умрял кротко. Раздрани от магията на едно упорито дете, белите и сини планини се бяха надигнали към небесата на стълбове от пара, която се събра на гъсти сиви буреносни облаци, а те се понесоха на юг, освободени от оковите на ледената твърд, и сега нападаха обсадения град с гняв и мъст. Късният следобед се бе превърнал в полунощ и тази нощ сякаш нямаше никога да свърши.

На заранта — ако тя дойдеше изобщо — адюнктата щеше да отплава с пъстрата си флота. Тронове на войната, двадесетина добре снаряжени бързи ескорта, последните транспортни съдове, побрали останалото от Четиринадесета армия, и един тънък черен дромон, тласкан от неуморните гребла, натискани от безглави Тайст Андий. О, а в челото, разбира се, щеше да е и един местен пиратски кораб, командван от мъртва жена — но нея да я оставим настрана. И да се върнем на онова черно туловище — кошмар.

Домакините й се бяха потрудили добре, за да скрият ужасната истина за кюонския дромон от Нимандър Голит и родствениците му. Отсечените глави на палубата, струпани на грамада около главната мачта, бяха покрити. Никакъв смисъл нямаше да предизвикват истерия, ако живите им гости Тайст Андий видеха лицата на своите ближни, истински, защото не бяха ли от Дрифт Авалий? Бяха, и още как. Чичовци, бащи, майки, о, една игра на думи сега щеше да опише чудесно идеята — да, бяха глави на семейства, отрязани преди да им е дошло времето, преди децата им да отраснат достатъчно, да станат достатъчни умни и силни, за да оцелеят в този свят. Отрязани, ха-ха. Смъртта беше едно. Умирането — едно. Само едно, а винаги има други неща и не е нужно да си особено мъдър, за да го разбереш. Но тези глави не бяха умрели, нито се бяха вкочанили и след това да омекнат от гниенето. Лицата не бяха изпадали, за да оставят само костта под себе си, само разбирането, дошло със споделеното настояще, миналото и онова, което е могло да бъде. Не, очите продължаваха да се взират, очите мигаха, защото някакъв стар спомен им казваше, че мигането е необходимо. Устата се движеха, продължаваха прекъснати разговори, споделяне на шеги, клюки, макар нито една дума да не се изтръгваше от тях.

Но истерията, в която можеше да попадне един млад ум, беше сложно място. Можеше да е с оглушителни крясъци, писъци, безкраен изблик на ужас, отново и отново, и отново — неспирно връхлитаща вълна. Или можеше да е тиха — безмълвна, както ужасяващо безмълвни са някои мълчания — като това на зяпнали уста, отчаяни, не можещи да си поемат дъх, с оцъклените очи над тях, с изпъкналите жили, но без дъх да дойде, без да нахлуе въздухът в дробовете. Това беше истерията на удавянето. Удавянето в самия себе си, в ужаса. Истерията на дете, опулено, лигата зацапва брадичката му.

Някои тайни не могат да се скрият. Истината за онзи кораб например. Историята на „Силанда“ беше известна. Корабът, който бе отвел родителите им на окаяно пътуване, за да търсят онзи, когото всеки Тайст Андий на Дрифт Авалий — или Дрейф Авалий, както му казваха също — наричаше Таткото. Аномандър Рейк. Аномандър със сребристата коса и драконовите очи. Не го бяха намерили, уви. Така и не бяха могли да се помолят за помощ, да зададат всички въпроси, които трябваше да зададат, да сочат с пръсти в обвинение, осъждане, проклятие. Всичко това, да, да.

Така че хващайте греблата, храбри родители, още море има да се прекоси. Можете ли да видите брега? Разбира се, че не. Виждате слънчевата светлина, когато има слънчева светлина, през платненото покривало и в главите си усещате болката в телата си, напрягането на раменете ви, издуването и отпускането, издуването и отпускането при всяко загребване. Усещате как се надига кръвта и се изсипва във врата като в гледжосана чаша, за да потъне отново надолу. „Гребете, проклети да сте! Гребете към брега!“

Към брега, да. Отвъд океана, а този океан, скъпи родители, е безкраен.

„Тъй че гребете! Гребете!“

Можеше да се изкиска, но това щеше да е опасно, да наруши тишината на истерията, която бе таил толкова дълго, че вече бе станала топла като майчина прегръдка.

По-добре беше да продължи, да стисне зъби и да изтласка, да прогони всякаква мисъл за „Силанда“. По-лесно е на сушата, в този хан, в тази стая.

Но на заранта щяха да отплават. Отново. На корабите, ах, пръските живителни и вятърът!

И точно затова в тази ужасна нощ с отмъстителния дъжд Нимандър беше буден. Защото познаваше Фаед. Знаеше колко е зацапана от истерия нейната душа и към какво може да я тласне това. Тази нощ, в подгизналата пепел на среднощната камбана.

Много тихо можеше да стъпва, щом се измъкнеше от леглото си и заситнеше боса до вратата. „Благословена сестра, благословена дъщеря, благословена майка, леля, племенница, баба — благословени мои ближни, кръв от кръвта ми, храчка от храчката ми, жлъч от жлъчта ми. Чувам ви.“

„Защото познавам ума ти, Фаед. Вечния злостен кипеж в душата ти — да, виждам оголените ти зъби, мрачната ти решимост. Представяш си, че си невидима, да, незрима за никого, и разбулваш суровата си същност. Там, в благословения резец на сиво-бяло, тъй поетично отразено в блясъка на ножа в ръката ти.“

Към вратата, скъпа Фаед. Вдигни резето и навън, плъзни се безшумно по коридора, докато дъждът шиба горе по покрива и водата се стича по стените на мръсни сълзи. Достатъчно студено е, за да видиш дъха си, Фаед, който ти напомня, че не само си жива, но и сексуално възбудена; че това пътуване е най-сладкото угаждане на всички тайни под завивката, вечно играещите по ножа пръсти, а на полюшващия се в пристанището кораб очи се взират в мрака под мокро платнище, вода се стича…

Безпокои се, да, за Уидал. Който би могъл да се събуди. Преди или след това. Който би могъл да надуши кръвта, желязната воня, смъртта, яхнала последния дъх на Сандалат Друкорлат. Който би могъл да види, след като всичко, което беше Фаед, което тя беше наистина, не биваше никога, изобщо да се види — защото такива неща не бяха позволени, изобщо не бяха, и затова можеше да й се наложи да убие и него.

Пепелянките нападат повече от веднъж.

Вече при вратата, последната преграда — „гребете, глупаци — брегът е ето там!“ — и резето не е пуснато, разбира се. Никаква причина няма за това. Освен едно решено на убийство дете — главата на майка му се взира оцъклена в мрака под платнището на една полюшваща се палуба. Единственото дете, излязло, за да се погрижи само за това. А сме тръгнали на поклонение. Защото да живееш значи да гониш ехото. Ехото от какво? Никой не знае. Но поклонничеството е прието, да, и от време на време ехото бива уловено — просто шепот — скърцане на гребла, плясък на вълни като юмруци в корпуса, вълни, напиращи да влязат, и гъргоренето на кръв, хрипливото всмукване, когато се отдръпва. И чуваме в това ехо гласа на някой господар: „Гребете! Гребете към брега! Гребете за живота си!“

Спомни си една история. Историята, която си спомняше винаги и щеше да помни винаги. За един старец, сам в рибарска лодка. Гребе срещу надвиснала ледена планина. Ох, как обичаше тази история. Безсмисления блясък в нея, безразсъдната магия — смразяваше се при мисълта за нея, пред гледката, образа, който си извайваше за тази възхитителна, дълбока и дълбоко безполезна сцена. „Старче, какво си мислиш, че правиш? Старче… ледът!“

Вътре, сянка сред сенките, сумрак в сумрака, вече стиснати зъби, но ножът блести зловещо, улавя отраженията на дъжда през грубото разноцветно стъкло. И тогава я обзема трепет, смъква я на колене, чувствата избликват от вътрешностите й, изстрелват се нагоре към мозъка й и тя затаява дъх… о, Фаед, не извиквай сега. Не простенвай дори.

Бяха събрали леглата си едно до друго. В тази нощ мъжът и кучката бяха споделили слузта на слабините си, не е ли прелестно това. Тя се приближава дебнешком, очите й търсят. Намират тялото на Сандалат вляво, по-близо до нея. Удобно.

Фаед вдига ножа.

В ума й блясват картини, сцена след сцена, мръсният списък от слабости на тази стара жена, всяка от които унизява Фаед, всяка една разкрива твърде много на всички наоколо за тайните ужаси на Фаед — никой няма правото да върши това, никой няма правото да се смее след това — да се смее в очите й, макар и не на глас. Всички онези оскърбления, добре, дошло е времето да си върне за тях. Тук, с един здрав удар на ножа.

Тя вдига ножа още по-високо, затаява дъх и го задържа.

И забива надолу.

Ръката на Нимандър се стрелва, хваща китката й, здраво, стиска я, а тя се извива, оголила зъби, с блеснали от гняв и от страх очи. Китката й е тънка като змия, уловена, изпаднала в паника, мъчеща се да извърти ножа, да го забие в ръката на Нимандър. Той извива отново и се кършат кости — ужасен стържещ звук.

Ножът издрънчава на дървения под.

Нимандър се хвърля върху Фаед, затиска я с тежестта си на пода до леглото. Тя посяга да му издере очите и той пуска счупената ръка и сграбчва другата. Счупва и нея.

Тя не крещи. Удивително. Нито звук — освен накъсания й дъх.

Нимандър я приковава долу и хваща врата й с ръце. Започва да извива.

„Никога вече, Фаед. Правя каквото Аномандър Рейк щеше да направи сега. Силхас Руин. Самата Сандалат, ако се беше събудила. Правя го, защото те познавам — да, дори сега, там, в облещените ти очи, където цялата ти същина се събира на порой, мога да видя истината за теб. Пустотата вътре.“

„Майка ти зяпва в ужас. От това, което е родила. Зяпва невярващо, вкопчва се отчаяно във възможността да е сгрешила, всички да сме сгрешили, да не си това, което си. Но не помага. На нея. На теб.“

„Да, взри се в очите ми, Фаед, и знай, че те виждам.“

„Виждам те…“

Издърпват го назад. От Фаед. Издърпват ръцете му и ги извиват болезнено — и той залита назад, две мускулести ръце вече са го стиснали, издърпват го от Фаед, от подутото й лице и ужасните хрипове — гърлото на горката Фаед я боли, може и да е разкъсано. Да диша е смъртна агония.

Но е жива. Изгубил е шанса си и сега те ще го убият.

Сандалат му крещи — крещяла е от доста време вече, едва сега разбира той. Изкрещяла е първо, когато счупи втората китка на Фаед — събудена от писъка на самата Фаед — о, не е останала безмълвна, разбира се. Счупените кости изобщо не позволяват това, дори и на бездушно същество като Фаед. Пищяла е, а той не е чул нищо, дори и ехото — „ръцете на греблото и тегли!“

Сега какво ще стане? Какво ще направят сега!?…

— Нимандър!

Сепна се. Зяпна лицето на Сандалат все едно е лице на непозната.

Уидал го държеше здраво, но Нимандър и не мислеше да се бори. Много късно беше за това.

Фаед бе повърнала и смрадта от повърнатото висеше тежко във въздуха.

Някой блъскаше по вратата, която в благоразумието си бе заключил, след като проследи Фаед в стаята.

Сандалат викаше — всичко е наред, нищо няма, малка злополука, но всичко е наред.

Но китките на горката Фаед бяха счупени. Някой трябваше да се погрижи за тях.

— Не сега, Уидал.

— Отпуснал се е в ръцете ми, жено. Да го пусна ли вече?

— Да, но внимавай…

— Не се съмнявай в това.

И ето, че Сандалат, застанала между Нимандър и кашлящата още Фаед, взе лицето му в ръцете си и се наведе, за да се вгледа в очите му.

Какво виждаш, Сандалат Друкорлат? Скъпоценни камъни, блеснали с истини и чудеса? Ями, които ти шепнат, че дъно не ще намериш, че гмуркането в една душа не свършва никога? „Гребете, глупци! Потъваме!“ О, не се кискай, Нимандър, не прави това. Остани както си, външно изтръпнал. Безизразен. Какво виждаш? О, нищо, разбира се.

— Нимандър.

— Всичко е наред — промълви той. — Сега можете да ме убиете.

Странен израз на лицето й. Нещо като ужас.

— Нимандър, не. Чуй ме. Трябва да знам. Какво стана тук? Защо бяхте в стаята ни?

— Фаед.

— Защо бяхте двамата в стаята ни, Нимандър?

„Ами, проследих я. Останах буден — правя го често. Следях я ден след ден, нощ след нощ. Наблюдавах я как спи, чаках я да се събуди, да вземе ножа си и с усмивка да поздрави мрака. Мрака, който е нашето наследство, мрака на измяната.“

„Не помня кога за последен път спах, Сандалат Друкорлат. Трябваше да стоя буден, винаги буден. Заради Фаед.“

Отговори ли й? Така, на глас, всички онези ужасни думи, онези разумни обяснения. Не беше сигурен.

— Убийте ме сега, за да мога да спя, толкова искам да спя.

— Никой няма да те убие — каза Сандалат. Дланите й, притиснати в страните му, бяха хлъзгави от пот. Или дъжд може би. Не сълзи — „това го остави на небето, на нощта.“

— Съжалявам — каза Нимандър.

— Мисля, че това извинение трябва да си го спестиш за Фаед, нали?

— Съжалявам — повтори той и добави: — Че не я убих.

Ръцете й се отдръпнаха и страните му изведнъж останаха студени.

— Чакай малко — каза Уидал, пристъпи до долната част на леглото и се наведе да вземе нещо. Бляскаво, остро. Ножът й.

— Е — измърмори мъжът. — Тази играчка на кого ли от двама ви е, чудя се?

— Нимандър още си го носи — каза Сандалат, обърна се и зяпна Фаед.

Миг след това Уидал изсумтя.

— Тя става зла като малка змия край тебе, Санд. Но това? — Погледна Нимандър. — Ти току-що спаси живота на жена ми? Мисля, че да. — А след това се приближи, но на лицето му изобщо нямаше и помен от ужас като този на Сандалат. Беше стегнато и се отпусна бавно. — Богове долни, Нимандър, знаел си, че това предстои, нали? Отпреди колко време? Кога за последен път спа? — Изгледа го още миг и се обърна рязко. — Отдръпни се, Санд. Мисля, че трябва да довърша започнатото от Нимандър…

— Не!

— Тя ще се опита отново.

— Разбирам го това, глупако! Мислиш ли, че не съм видяла онази зъбата паст — душата на Фаед? Чуй, има решение…

— Да, да извия мършавия й врат…

— Оставяме ги тук, на острова — утре отплаваме без тях. Уидал… съпруже…

— А когато тя се съвземе — същества като нея се съвземат винаги — ще го вземе тоя проклет нож и ще направи на Нимандър това, което се опита да направи на теб. Той ти спаси живота, а ти ще го изоставиш…

— Тя няма да го убие — каза Сандалат. — Не разбираш. Не може — без него наистина ще е сама, а това тя не може да понесе — ще я подлуди…

— Луда, да! Достатъчно, за да забие ножа на Нимандър, който я предаде!

— Не.

— Толкова ли си сигурна, жено? Толкова ли е силна вярата ти, че разбираш ума на социопат? Че си готова да оставиш Нимандър с нея?

— Ръцете й са счупени.

— Счупени кости могат да се изцерят. Нож в окото не може.

— Тя няма да го пипне.

— Санд…

Нимандър проговори:

— Тя няма да ме пипне.

Очите на Уидал се спряха на неговите.

— И ти ли?

— Трябва да ни оставите тук — каза Нимандър и потръпна от звука на собствения си глас. Толкова слаб, безполезен. Не беше Аномандър Рейк. Не беше Силхас Руин. Вярата на Андарист да го избере да води другите бе грешка. — Не можем да дойдем с вас. Със „Силанда“. Не можем да понесем да виждаме повече този кораб. Махнете го, моля ви, махнете ги тях!

О, колко писъци тази нощ, в тази стая. Други викове отвън, по-силни и изпълнени с тревога.

Сандалат се обърна и се заметна с нощния халат — беше гола, изведнъж осъзна Нимандър — „жена, надарена с дарове на матрона, тяло на жена, раждала деца, тяло, за каквото сънуват младите мъже. И може би има жени, които могат да бъдат майки, да бъдат любими… за такъв като мен? Спри, тя е мъртва.“ Сандалат отиде до вратата, бързо я отключи, шмугна се навън и я затвори. Още гласове в коридора.

Уидал стоеше взрян във Фаед на пода. Тя беше спряла да кашля, спряла беше да хлипа от болка, спряла беше да плаче.

— Този грях не е твой, Нимандър.

Какво?

Уидал се пресегна и сграбчи Фаед под мишниците. Тя изпищя.

— Недей.

— Не е твой грях.

— Тя ще те остави, Уидал. Ако направиш това. Ще те остави.

Уидал го изгледа, после бутна Фаед на пода.

— Не ме познаваш, Нимандър. Може би и тя също, не и стане ли дума какво ще направя заради нея. И заради теб, предполагам — добави с ръмжене.

Нимандър си бе помислил, че думите му са го накарали да отстъпи, да се откаже от намерението си и беше неподготвен, затова стоеше зяпнал, стоеше и гледаше, когато Уидал вдигна сестра му, понесе я през стаята все едно беше торба с гулии — и я хвърли през прозореца.

Дебелото мехуресто стъкло изтрещя и телцето, с размахани ръце и голи крачета, с малките стъпала изчезна в нощта, а тя нахлу с вой и оплиска стаята с ледения си дъжд.

Уидал залитна назад срещу вятъра, след това се обърна рязко към Нимандър и изръмжа:

— Сега ще излъжа. Лудата ти сестра скочи и се хвърли навън — чу ли ме?

Вратата се отвори рязко и Сандалат влетя в стаята, зад нея — Лостара Юил, съветничката на адюнктата, и жрецът Банашар, а плътно зад него другият Тайст Андий — с разширени от страх и объркване очи — и Нимандър се хвърли към тях…

Завъртяха го рязко и се озова пред Сандалат.

Говореше Уидал. С глас, изпълнен с неверие.

Но тя го гледаше в очите.

— Тя ли? Нимандър! Тя ли?!

„Тя какво? О, да, скочи през прозореца.“

От улицата долетяха викове, приглушени от воя на вятъра и поройния дъжд. Лостара Юил се приближи до перваза, наведе се навън. След малко се отдръпна и се обърна, с гробовно лице.

— Счупен врат. Съжалявам, Сандалат. Но имам въпроси…

Майката, жената, любимата на Уидал продължаваше да се взира в очите на Нимандър — поглед, говорещ за скръб, надигаща се от тъмните, уплашени места в ума й, надигаща се, да, за да погълне любовта, която таеше към своя съпруг — към мъжа с невинното лице; отговорът бе, че можеше да бъдат унищожени още два живота. „Тя ли? През прозореца? Тя… умря ли?“

Нимандър кимна.

— Да.

Друга мъртва жена изкрещя в черепа му и той едва не се присви от ужас. Мъртви очи, поглъщащи цялата любов.

„Ти излъга, Нимандър!“

„Да. За да спася Уидал. Да спася Сандалат Друкорлат…“

„Да спасиш себе си!“

„Да.“

„Обич моя, какво е станало с теб?“

„Чух завихряне. Шепнеща закана — трябва да останем тук, разбираш ли. Трябва. Андарист ме избра. Знаеше, че ще умре. Знаеше, че никакъв Аномандър Рейк, никакъв Силхас Руин няма да има, никой велик родственик от нашия век на слава — никой, който да дойде, за да ни спаси, да се погрижи за нас. Бях само аз.“

„Обич моя, да водиш означава да носиш бреме. Като герои стародавни, с ясни очи.“

„Тъй че взри се в очите ми, обич моя. Виждаш ли бремето ми? Като герои ста…“

Сандалат се пресегна отново, тези длани с тънките пръсти. Този път не за да вземе лицето му, а да изтрие дъжда, който се стичаше по бузите му.

„Моите ясни очи.“

„Ще останем тук, на този остров — ще се грижим за шейките и ще виждаме в тях тънките нишки от кръвта на Тайст Андий, и ще ги отвърнем от варварството, което ги е пленило и така е изкривило спомените им.“

„Ще им покажем брега. Истинския бряг.“

„Бреме, обич моя. Това е да си жив, докато твоят любим умира.“

Сандалат, пренебрегнала въпросите на Лостара Юил, се отдръпна и се отпусна в ръцете на съпруга си.

А Уидал погледна Нимандър.

Вятърът пищеше отвън.

„Да, обич моя, виж в неговите очи. Виж какво причиних на Уидал. Само защото се провалих.“

Снощната буря беше измила градчето, придала му беше такава ведра чистота, че почти галеше окото. Ян Товис, Сумрак, стоеше на кея и гледаше как чуждите кораби се отдалечават от пристана. До нея стоеше Йедан Дериг, Стражът.

— Радвам се, че ги виждам да си тръгват — рече той.

— Не си сам в радостта си — отвърна тя.

— Брулиг все още е мъртъв за света — но тържество на самосъжалението ли бе това?

Ян Товис сви рамене.

— Призори — отрони след дълго мълчание Йедан Дериг — чернокожите ни братовчеди ще заминат да вдигнат гробницата. — Стисна челюсти. — Само веднъж го срещнах момичето. Кисело лице, плашливи очи.

— Тези счупени ръце не бяха от падането — каза Ян Товис. — Твърде много отоци — следи от пръсти. Освен това е паднала на главата си, прехапала си е езика като срязан с нож.

— Нещо се е случило в онази стая. Нещо гнусно.

— Радвам се, че ние не сме наследили такива черти.

Той само изсумтя.

Ян Товис въздъхна.

— Пули и Скуиш, изглежда, са решили, че единственото им предназначение в живота напоследък е да ме тормозят непрекъснато.

— Останалите вещици са ги избрали за свои представителки. Започваш управлението си като кралица в буря от недоброжелателство.

— По-лошо. Това градче е пълно с бивши затворници. Задлъжнели и убийци. Брулиг успяваше да ги контролира, защото можеше да се опре на реномето си като най-гадната усойница в гнездото. В мен виждат Атри-Преда от Имперската армия — поредният главен тъмничар — а ти, Дериг, ти си моят Надзорник, Финад. Пет пари не дават за шейките и проклетата им кралица.

— Точно затова ти трябват вещиците, Сумрак.

— Зная. И сякаш това не е достатъчно неприятно, и те го знаят.

— Бой ти трябва.

— Умен мъж.

— Още като дете си беше саркастична.

— Съжалявам.

— Отговорът според мен ще се намери в тези Тайст Андий.

Тя го погледна накриво.

— Какво имаш предвид?

— Кой знае за миналото ни повече и от вещиците? Кой го знае ясно? Нещо, което не е изкривено от поколения на развала, на половинчати спомени и удобни лъжи?

— Дълъг език имаш, Йедан.

— Пак сарказъм.

— Не, впечатлена съм донякъде.

Погледна я, стиснал зъби.

Тя се засмя. Не можа да се сдържи.

— О, братко. Хайде — чужденците си отидоха и може би няма да се върнат повече никога.

— Отиват към унищожението си?

— Ти какво мислиш?

— Не съм сигурен, Сумрак. Онова дете магьосница, Синн…

— Може и да си прав. Като чуха за предстоящото й заминаване, Пули и Скуиш затанцуваха от радост.

— Тя унищожи плътна ледена стена, дълга колкото разлива Фент. Не бих ги отписал тези малазанци.

— Адюнктата не ме впечатли — каза Ян Товис.

— Може би защото не й е трябвало.

Сумрак помисли над това, а след това помисли малко повече.

Двамата мълчаливо обърнаха гръб на блещукащия залив и вече далечните чужди кораби.

Утринното слънце започваше да стопля — последното, най-остро доказателство, че ледът е мъртъв, заплахата — отминала. Островът щеше да продължи да живее.

На улицата пред тях първото ведро нощна пикня плисна на калдъръма от прозореца на втория етаж и накара няколко минувачи да се разскачат настрани.

— Народът те поздравява, кралице.

— О, я млъкни.

Капитан Кайндли стоеше до перилото на левия борд, зяпнал над пенестите вълни към „Силанда“. На палубата на обсебения от духове кораб се мяркаха войници от двете отделения, неколцина се бяха струпали около игра на ашици или някое друго нечестиво занимание, докато греблата разпенваха водата в постоянен ритъм. Мейсан Джилани стоеше близо до кърмовото весло и правеше компания на сержант Корд.

„Щастливо копеле е тоя Корд.“ Лейтенант Поурс, вдясно от Кайндли, отпусна лакти на перилото, без да откъсва очи от Мейсан Джилани — като повечето моряци на този ескорт най-вероятно, или поне тези, които не бяха заети с платната.

— Лейтенант.

— Сър?

— Какво правите?

— Ъъ, нищо, сър.

— Облегнали сте се на планшира. Свободно. Да съм казал случайно „свободно“, лейтенант?

Поурс се изправи.

— Виноват, сър.

— Онази жена да се включи в рапорта.

— Аха, не е много облечена, нали?

— Без униформа.

— Адски разсейващо, нали, сър?

— Разочароващо, лейтенант.

— Ъъ, точно тази дума търсех, да. Благодаря, сър.

— Шейките правят страшно интересни гребени. От коруба на костенурка.

— Впечатляващо, сър.

— Скъпи покупки, но си струва според мен.

— Да, сър. Пробвахте ли ги вече?

— Лейтенант, смятате ли, че това е смешно?

— Сър? Не, разбира се, че не.

— Защото е съвсем явно, лейтенант, че старшият ви офицер има много малко коса.

— Ако имате предвид тази на главата ви, да, сър, ъъ, съвсем явно е, да.

— Да не би случайно да съм хванал въшки, че да ми се налага да използвам гребени по други части на тялото си, лейтенант?

— Ъъ, не бих могъл да знам, сър. В смисъл, не, разбира се.

— Лейтенант, искам да слезете в каютата ми и да приготвите дисциплинарния рапорт за онзи войник там.

— Но тя е морски пехотинец, сър.

— Въпросният рапорт да се връчи на Юмрук Кенеб при първата възможност за комуникация. Е, защо още стоите тук? Разкарайте се от очите ми, и без куцане!

— Куцането ми мина отдавна, сър!

Поурс отдаде чест и бързо се отдалечи, мъчеше се да не куца. Проблемът бе в това, че му беше станало навик, докато е с капитан Кайндли. Крайно жалък опит да събуди съчувствие, факт. У Кайндли съчувствие нямаше. Той и приятели нямаше. Освен гребените.

— Само зъби, а не захапват — измърмори Поурс, докато слизаше към каютата на Кайндли. — Коруба на костенурка, уф!

Кайндли заговори зад него:

— Реших да ви придружа, лейтенант. Да проконтролирам писането ви.

Поурс се сепна, изкуца неволно стъпка-две и се потърка по бедрото.

— Да, сър.

— И като свършите, лейтенант, новите ми гребени от коруба на костенурка трябва да се почистят добре. Шейките не са от най-педантичните.

— Костенурките също.

— Моля?

— Ще съм много педантичен, сър.

— И внимателен.

— Абсолютно, сър.

— Всъщност мисля да проконтролирам и тази дейност.

— Да, сър.

— Това, дето го видях преди малко, не беше ли куцане?

— Не, сър, много по-добре съм вече.

— Иначе ще се наложи да намерим сериозно основание за куцането ви, лейтенант. Например да си намеря палка и да ви натроша краката, това ще свърши работа, нали? Защо се мотаете, а не потърсите мастилница, лейтенант?

— Казвам ти, Мейсан, беше самият Кайндли. Лигите му потекоха по теб.

— Проклет глупак — отвърна тя и добави: — Сержант.

Корд се ухили.

— Дори от такова разстояние чарът ти е, хм, неоспорим.

— Сержант, Кайндли вероятно не е лягал с жена от първия ден на пълнолетието си, а тогава вероятно е било с курва, на която баща му или чичо му е платил. Жените ги виждаме тези неща. Човекът е потиснат по най-лошия начин.

— Тъй ли. А кой е добрият начин да си потиснат?

— За мъж ли? Ами, приличието например. Като да не злоупотребяваш с ранга си. Слушай ме внимателно, ако ти стиска. Всички прояви на кавалерство всъщност са форми на потиснато поведение.

— Къде, в името на Гуглата, го намери това? Едва ли в саваната на Дал Хон!

— Ще се изненадаш, ако разбереш за какво си говорят жените в колибите, сержант.

— Виж какво, войник, аз си стоя тука на кърмата и насочвам проклетия кораб, тъй че ти дойде и застана при мен, не обратното.

— Ами, просто се разкарах от отделението на Балм. Да не говорим за сапьора ви, Кръмп, дето е решил, че заслужавам да ме боготвори. Казва, че съм имала опашката на някакъв бог саламандър.

— Какво си имала?

— Да. И ако я спипал, можела да се откъсне. Според мен има предвид, че съм прекалено съвършена за такива като него. Което е облекчаващо донякъде. Не че го спира да ме гледа влюбено, уви.

— Влюбените погледи са защото ти искаш влюбени погледи, Мейсан Джилани. Слагай си бронята и всички много бързо ще те забравят.

— Броня на кораб? Не, благодаря. Пълна гаранция, че отиваш на калното дъно, сержант.

— По море няма да видим битка — заяви Корд.

— Защо не? Ледериите си имат две-три флоти, нали?

— Повечето е скапано от много години плаване, Мейсан Джилани. Освен това не ги бива много в морски битки. Без маговете им.

— Е, без морската ни пехота и ние не сме стока.

— Но те не знаят това, нали?

— Не забравяй, че сме и без Бързия Бен.

Подпрян на щурвала, Корд я изгледа.

— Повечето време прекара в града, нали? Само няколко разходки при нас, на северната страна на острова. Мейсан Джилани, Бързия Бен имаше всички качества, да, дори външността на Имперски върховен маг. Гъвкав и находчив, загадъчен и страховит като гъза на Качулатия. Но ще ти кажа следното: Синн, виж, тя е истинското.

— Щом казваш. — Станеше ли дума за Синн, единственото, за което Мейсан Джилани се сещаше, беше мълчаливото детенце, гушнато в прегръдката на всяка жена наоколо и сучещо от цицата й като новородено. Това, разбира се, беше при Ю’Гатан, много отдавна вече.

— Казвам го, разбира се — увери я Корд. — Е, като не искаш да го дадеш малко по-неофициално със сержанта тука, по-добре си разкарай апетитните бедра някъде другаде.

— Всички мъже наистина сте едни и същи.

— Както и жените. Ако те интересува — подхвърли й той, докато тя се обръщаше да си тръгне, — Кръмп изобщо не е мустакат плъх под бричовете си.

— Отвратително. — Но все пак спря на стълбата, водеща към главната палуба, и се обърна. — Наистина?

— Мислиш ли, че ще те лъжа за такова нещо?

Изгледа я, докато люшкаше бедра към играещите комар Балм и компания. Кръмп дотук печелеше всяка ръка. Щяха да го обърнат по-късно, естествено. Макар че идиотите обикновено вадеха ужасен късмет.

Все едно, мисълта, че Мейсан Джилани най-накрая ще тръгне не с кого да е, а точно с Кръмп, беше толкова забавна, че не можеше да я подмине. Щом не я интересуваха читави мъже като сержант Корд, ами да си хване сапьора и да си заслужи всичко, което вървеше с него. „Той ще те боготвори, да. Даже кашлицата ти сутрин и прелестния начин, по който се секнеш, преди да влезеш в бой. О, чакай само да кажа на Шард за това. И на Иброн. И на Лимп. Ще се хванем на бас, да. Колко ще издържиш, преди да побегнеш с писъци. А Кръмп отчаяно да подтичва след тебе, с клепнали до коленете уши.“

Иброн се качи на кърмовата палуба.

— От какво ти е толкова весело, сержант?

— Ще ти кажа по-късно. Изпадна ли от играта?

— Кръмп продължава да печели.

— Още ли не се е обърнала?

— Опитахме се преди половин камбана, сержант. Но късметът на проклетия глупак е свръхестествен.

— Нима? Все пак той не е маг, нали?

— В името на всички богове, не. Тъкмо обратното. Всичките ми магии се скапват — тия, които пробвах на него и на костите и черепа. Тия, нередовните от Мот, магоубийци са, да знаеш. Висш маршал на това, Висш маршал на онова — ако Кръмп наистина е Боул, от братята — те са легендарни.

— Искаш да кажеш, че сме подценявали кучия му син ли, Иброн?

Отдельонният маг го погледна навъсено.

— Залагам триста имперски джаката и отгоре, сержант.

„Ташаци на Гуглата, може пък на Мейсан Джилани да й хареса да е Кралица на Вселената.“

— Та какво щеше да ми кажеш, сержант?

— Остави.

Шурк Елале стоеше при носа на „Пенестия вълк“ и не откъсваше хладния си преценяващ поглед от „Немряща благодарност“ на пет галса напред. Носеше се бързо, с всички платна — изпънати. Скорген Кабан командваше кораба й и щеше да продължи, докато стигнеха устието на река Ледер. До този момент не се беше изложил — нито нея, по-важното.

Всичко това не я радваше особено, но пък тези малазанци плащаха добре. Един сандък, пълен с доброкачественото им злато, щеше да й дойде добре през следващите дни, месеци, а може би и години.

Поредното нашествие в Ледерийската империя, и по свой начин — може би също толкова гадно, колкото последното. Бяха ли това поличби, предвещаващи упадъка на някогашна велика цивилизация? Завладяна от варварите Тайст Едур, а сега в разгара на една проточила се война, която можеше да им изцеди всичката кръв и да ги превърне в безжизнен труп.

Освен, разбира се, ако онези нещастни изоставени морски пехотинци — каквото и да беше това, все едно, войници там — освен ако те вече не бяха станали на пихтия и не изгниваха в пръстта. Съвсем реална възможност, а Шурк Елале не беше в течение на кампанията и нямаше как да знае дали е така, или не.

И тъй, ето я, връща се най-сетне отново в Ледерас… може би тъкмо навреме, за да види завоюването му. „Да видиш… едва ли. Скъпа ми Шурк, имаш по-голяма роля от това. Например да отведеш проклетия враг чак до кейовете. И колко ли ще те прочуе това? Колко още проклятия ще се изсипят върху името ти?“

— Има един ритуал — каза някой зад нея.

Тя се обърна. Беше странният мъж с халата с мишия цвят, чието лице се забравяше лесно. Жрецът.

— Банашар, нали?

Той кимна.

— Може ли да постоя с вас, капитане?

— Заповядайте. Но в момента не съм капитан. Пътник съм, гост.

— Като мен — отвърна той. — Преди малко споменах, че има един ритуал.

— В смисъл?

— Да намеря душата ви и да я обвържа отново към тялото ви — да премахна проклятието и отново да ви направя жива.

— Малко е късно за това, дори да го желаех, Банашар.

Той учудено повдигна вежди.

— Нима не мечтаете да сте жива отново?

— А трябва ли?

— Аз съм може би последният жив Висш жрец на Д’рек, Червея на Есента. Лицето на старите, на умиращите и болните. И на всепоглъщащата земя, която поема плът и кост, и огньовете, които ги превръщат в пепел…

— Добре, добре, схващам алюзиите.

— Аз може би повече от когото и да било разбирам изцяло напрежението между живото и мъртвото, горчивината на онзи миг, който неизбежно намира всекиго от нас…

— Винаги ли го раздавате така?

Той извърна очи.

— Не. Опитвам се да възкреся моята вяра…

— В името на Плочите, Банашар, не ме карайте да се смея. Моля ви.

— Добре, Шурк Елале. Все пак защо не желаете да оживеете отново?

— Не остарявам, нали? Оставам си каквато съм, подобаващо привлекателна…

— Външно, да.

— А правили ли сте си труда да погледнете вътре, Банашар?

— Не бих си позволил такова нещо без ваше разрешение.

— Давам го. Рови надълбоко, висш жрецо.

Очите му се приковаха в нея, но постепенно изгубиха фокус. След миг той пребледня и отстъпи назад.

— Богове долни, какво е това?

— Не зная за какво говорите, уважаеми господине.

— Има… корени… изпълват цялото ви същество. Всяка вена и артерия, най-тънките капиляри… живи…

— Моето отууло — казаха, че ще се наложи, рано или късно. Апетитът му е безграничен. — Тя се усмихна. — Но съм се научила да го контролирам, повече или по-малко. Упорито е, нали?

— Вие сте мъртва и в същото време не сте — вече не. Но това, което живее във вас, това, което е завладяло цялото ви тяло, Шурк Елале, то е чуждо! Паразит!

— Повече от бълхите.

Той я зяпна.

Усилващата се тревога у този човек започваше да я дразни.

— Блудния да ги вземе ритуалите ви. Доволна съм си такава, каквато съм. Или ще съм, като ме почистят и натъпчат със свежи билки…

— Спрете, моля ви.

— Както искате. Има ли още нещо, което желаете да обсъдим? Истината е, че нямам много време за висши жреци. Особено ако благочестивостта им идва от пищни халати и самоуверена наглост. Покажете ми един жрец, който може да танцува, и бих могла да му се зарадвам… за известно време. Иначе…

Той се поклони.

— Простете ми тогава.

— Престанете да се опитвате да си възкресите вярата, Банашар, и се опитайте да намерите за себе си по-достоен ритуал на живеене.

Той заотстъпва смутено и едва не се сблъска с адюнктата и неизменната й телохранителка Лостара Юил. Последва нов припрян поклон и тичане надолу по стъпалата.

Адюнктата изгледа намръщено Шурк Елале.

— Струва ми се, че притеснявате другите ми пътници, капитане.

— Не е мой проблем, адюнкта. Щях да съм ви по-полезна, ако си бях на своя кораб.

— Нямате вяра на първия си помощник?

— Недовършеният ми екземпляр от човешкия вид? Защо трябва да допускате това?

Лостара Юил изсумтя и най-демонстративно пренебрегна бързия предупредителен поглед на адюнктата.

— Ще имам много въпроси към вас, капитане — каза Тавори. — Особено когато наближим Ледерас. И, разбира се, ще ценя отговорите ви.

— Много смело от ваша страна, да тръгнете право към столицата — каза Шурк Елале.

— Отговори, не съвети.

Шурк сви рамене.

— Имах един чичо, който реши да напусне Ледерас и да живее с мекросите. Той също не се вслушваше много в съвети. Замина, а после, скоро след това, имаше един кораб, на Мекрос, един от техните плаващи градове южно от Пайлот. И те разправяха за сестрински кораб, който бил унищожен от леда и изчезнал, почти без никакви отломки и никакви оцелели. Вероятно е отишъл право на дъното. На този нещастен град живееше чичо ми.

— В такъв случай трябва да сте научили много мъдър урок — каза Лостара Юил със сух тон, намекващ за лека самоирония.

— О?

— Да. Хората, след като решат нещо, никога не слушат съвети — особено когато са противоположни.

— Добре казано. — Шурк се усмихна на татуираната жена. — Обезсърчаващо е, нали?

— Двете, ако сте свършили с не толкова деликатните си намеци — намеси се адюнктата, — искам да попитам капитана за ледерийската тайна полиция. Патриотистите.

— Хм, тази тема не е забавна — отвърна Шурк Елале. — Никак не е забавна.

— Не държа на забавното — заяви Тавори.

„Само като те погледне човек, веднага му става ясно“, помисли Шурк Елале.

С дванадесет от най-верните си стражи от Вечния домицил Сирин се изкачваше по хълма Кравос. Западната стена на Ледерас оставаше на две хиляди разтега зад него. Палатките на Имперската бригада доминираха сред помощните роти и по-малки бригади, макар че и лагерът на Тайст Едур, разположен малко встрани от останалите, изглеждаше внушителен — поне две или три хиляди проклети диваци, прецени той.

На билото на Кравос стояха няколко ледерийски офицери и представители на Тайст Едур, сред които и Ханради Халаг. Сирин извади свитъка и заяви на бившия крал:

— Нося ви заповедите на канцлера.

Ханради взе ръкописа и с безизразно лице го подаде на един от адютантите си, без да го разтвори.

Сирин се намръщи.

— Такива заповеди…

— Не чета ледерийски — заяви Ханради.

— Ако желаете, мога да преведа…

— Имам свои хора за това, Финад. — Ханради погледна офицерите от Имперската бригада. — В бъдеще ние, едурите, ще патрулираме границите на своя лагер. Парадът на ледерийските курви приключи, тъй че пъпчивите ви войници ще трябва да харчат парите си другаде.

Командирът едур поведе свитата си надолу по склона. Сирин ги погледа, докато не се отдалечиха достатъчно, след което извади втори свитък и се обърна към Преда на Имперската бригада.

— Това също са заповеди на канцлера.

Старшият офицер беше ветеран, не само в боеве, но и в дворцовите порядки. Само кимна и прие свитъка.

— Финад, канцлерът лично ли ще ни командва, когато дойде моментът?

— Не мисля, сър.

— Това би могло да обърка нещата.

— За някои въпроси ще говоря от негово име, сър. Колкото до останалото, след като прочетете свитъка, ще разберете, че за самите боеве ви е предоставена значителна свобода.

— А ако вляза в противоречие с Ханради?

— Съмнявам се, че това ще е проблем — отвърна Сирин.

Изчака, докато Преда обмисли думите му, и му се стори, че забеляза как очите му леко се разшириха.

— Финад.

— Да, сър?

— Как е канцлерът в момента?

— Съвсем добре, сър.

— А… в бъдеще?

— Храни голям оптимизъм, сър.

— Много добре. Благодаря ви, Финад.

Сирин отдаде чест.

— С ваше позволение, сър, желая да наблюдавам вдигането на моя лагер.

— Вдигнете го близо до този хълм, Финад. Оттук ще командваме битката — и ще искам да сте близо до мен.

— Сър, няма почти никакво място…

— Имате разрешението ми да разместите хора по ваше усмотрение, Финад.

— Благодаря ви, сър.

О, това щеше да го позабавлява. Мръсните войници с прах по ботушите — те винаги си въобразяваха, че превъзхождат дворцовите си колеги. Е, няколко пукнати черепа бързо щяха да променят това. „С разрешението на собствения им Преда.“ Отдаде отново чест и поведе хората си обратно по склона.

Мъжът изглеждаше познат. Някогашен неин ученик? Син на съсед, син на друг учен? Това бяха въпросите, които се въртяха в ума на Джанат, докато войниците ги извличаха от дома на Техол. За пътя до казармата на Патриотистите вече си спомняше много малко. Но онзи мъж, с познатото лице — лице, което събуждаше в нея някакви странно интимни чувства — не я оставяше на мира.

Окована в килията си, окована в тъмното, което гъмжеше от хапещи твари, беше сама вече от доста време. Дни, може би седмица дори. Една чиния с рядка яхния, която пъхваха през прореза долу на вратата на неравни интервали — не я избутваха вътре в килията, ако не оставеше на подноса празната от предишното ядене. Ритуалът не й беше обяснен, но тя бе започнала да се възхищава на неговата прецизност, на красноречивостта му. Неподчинението означаваше глад; или по-скоро гладна смърт — гладът винаги си беше налице, нещо, което не бе изпитвала в дома на Бъг и Техол. Тогава по едно време бе започнала да мрази вкуса на пилешкото. Сега ги сънуваше проклетите кокошки.

Мъжът, Танал Ятванар, я бе посетил веднъж, явно за да позлорадства. Не беше имала и представа, че я търсят за противодържавна дейност, макар че всъщност това не я изненадваше много. Когато бандитите идваха на власт, образованите хора първи изпитваха юмруците им. Толкова жалко беше всъщност — колко насилие може да прояви някой, защото се чувства дребен. Дребен умствено. Колкото и голям да е мечът в ръката му, тази съществена дребност си оставаше, гризеше с много остри зъби.

И Бъг, и Техол бяха намеквали няколко пъти, че нещата може да не тръгнат на добре, ако я намерят Патриотистите. Е, да намерят тях, както се оказа. Техол Бедикт, най-отчайващият й ученик, който бе присъствал на лекциите й само заради юношеската си похотливост, сега се оказа най-големият предател на империята — така й беше казал Танал Ятванар с изпълнен с ликуване глас, който подобаваше на зловещите отражения в очите му, докато стоеше с фенера в едната ръка, а с другата опипваше интимните си части всеки път, щом си помислеше, че тя не го вижда. Беше седяла с гръб, подпрян на каменната стена, с клюмнала на гърдите глава и мръсната й коса разпиляна чорлава по лицето.

Техол Бедикт, измислил и осъществил икономическия крах на империята — е, това все още й беше малко трудно да го повярва. О, той го имаше таланта, да. И склонността може би. Но за да стане сегашният повсеместен срив, трябваше да има цял легион заговорници. Неволни в по-голямата част, разбира се, освен лекото глождене във вътрешностите им, че това, което вършат, в крайна сметка е неописуемо разрушително. Но алчността, както винаги, беше надвила. Тъй че Техол Бедикт беше настлал пътя, но стотици — или хиляди? — бяха решили драговолно да тръгнат по него. А сега пищяха, възмутени и ужасени, докато в същото време тичаха да се скрият, за да не ги издави като червен въртоп собствената им вина.

Както стояха нещата в момента, цялото престъпление бе хвърлено в краката на Техол — и на все още неуловимия му слуга.

— Но ние ще го намерим, Джанат — беше казал Танал Ятванар. — Всички ще ги намерим, рано или късно.

„Всички освен себе си — бе помислила да отвърне, — защото това търсене ви води по много страшна пътека.“ Но си бе премълчала, без да му издаде нищо. И беше гледала как мечът става все по-малък в ръката му — и онзи меч, да.

— Точно както намерихме вас. Както аз ви намерих. О, добре известно е вече. Аз съм този, който арестува Техол Бедикт и учената Джанат. Аз. Не Карос Инвиктад, който седи ден и нощ и блее над онази негова кутия и онова благословено двуглаво насекомо. Побърква го, знаеш ли? Нищо друго не прави. — А след това се засмя. — Знаеш ли, че сега той е най-богатият човек в империята? Поне той си мисли така. Но аз му свърших работата. Аз направих транзакциите. Имам копия за всичко. Но истинският чар е в това: аз съм неговият благодетел, а той дори не го знае!

Да, двуглавото насекомо. Едната глава блее, другата дърдори.

Танал Ятванар. Познаваше го — това вече бе сигурно. Познаваше го, защото й беше правил всичко това и преди. Никакви преструвки нямаше, когато говореше за това — то беше източникът на злорадството му над нея в края на краищата, тъй че не можеше да е лъжа.

А сега спомените й — от времето между края на семестъра в академията и събуждането й под грижите на Техол и Бъг — спомени толкова накъсани, образи така замъглени до непонятност: започваха да се сливат, да се събират във фокус.

Бяха я търсили, защото беше избягала. Което означаваше, че е била арестувана — първият й арест — и мъчителят й не е бил някой друг, а самият Танал Ятванар.

Логично. Разумни интуиции от налични факти и списъка й от наблюдения. Убедителният аргумент, който стоеше пред нея — вече от доста време — бе самият мъж, който предлагаше най-острото доказателство, като продължаваше да бърбори, подтикван от липсата й на реакция.

— Скъпа Джанат, трябва да продължим оттам, откъдето прекъснахме. Не знам как успя да се измъкнеш. Не знам дори как се озова накрая с Техол Бедикт. Но си отново в ръцете ми, за да мога да правя с теб каквото си поискам. А това, което ще правя с теб, няма да ти донесе удоволствие, уви, но твоето удоволствие не ме интересува. Този път ти ще ми се молиш, ще ми обещаваш всичко, ще започнеш да ме боготвориш. И точно с това ще те оставя днес. Ще ти дам неща, за които да си мислиш, докато се върна.

Беше се оказало, че мълчанието й е слаба защита.

Започваше да си спомня — извън подредените с клинична безпристрастност детайли — и в тези спомени имаше… болка.

Невъобразима болка.

„Бях полудяла. Затова не можех да си спомня нищо. Напълно луда — не знам как Бъг и Техол ме изцериха, но трябва да са го направили. И вниманието на Техол, толкова нехарактерната за него деликатност с мен — нито веднъж не се опита да се възползва от мен, макар да е знаел навярно, че е могъл, че аз щях да го приема на драго сърце. Това трябваше да събуди подозрение в мен, да, но бях прекалено щастлива, с някак странна готовност чаках и чаках Техол да се озове в прегръдките ми.“

„И това ако не е неочакван обрат!“

Зачуди се къде се намира. Дали в друга килия? Имаше много стенещи и ридаещи за съседи, повечето от които — отвъд всякаква надежда за връзка. Дали и Техол Бедикт беше сред тях? Пребит до кръв, ломотещ несвързано?

Не можеше да го повярва. Нямаше да го повярва. Не, за Великия предател на империята щеше да има спектакъл. Толкова екстравагантно Удавяне, че да се жигоса като дамга в общата памет на ледерийския народ. Трябваше да бъде прекършен публично. Да го превърнат в единственото средоточие на смазваща вълна от гняв и страх. Съдбоносният акт на Карос Инвиктад, с който да обуздае анархията и паниката и да възстанови реда.

Каква ирония се съдържаше в това: докато император Рулад се готвеше да избие шампионите — някои от които, както се говореше, щяха да са най-опасните, срещу които се е изправял досега, — Карос Инвиктад можеше с лекота да плени вниманието на всички — сред ледериите поне — с този единствен арест, с този единствен съд и единствен акт на кръвопролитие.

„Дали го съзнава? Че да убие Техол Бедикт по този начин означава да го превърне в мъченик? Мъченик, какъвто никога досега не е виждан? Техол Бедикт, опиталият се да унищожи ледерийската система на Задлъжняване. Опитал се да унищожи нечестивия съюз на пари и власт. Той ще е новият Блуден, но Блуден от нов вид. Отдал се на справедливостта, на свободата и общността между хората. Независимо дали е бил прав, независимо дори дали това са били целите му — всичко това ще е без значение. Ще пишат за него, ще пишат хиляди жития, а след време само шепа от тях ще оцелеят и ще бъдат Събрани, за да оформят сърцевината на нов култ.“

„А ти, Карос Инвиктад, о, твоето име ще се носи на дъха на проклятията векове.“

„Превърнеш ли някого в мъченик, губиш всякакъв контрол. Над онова, което е бил този някой в живота си, над онова, в което се превръща той в смъртта си. Направиш ли го, Карос Инвиктад, и ще си загубил още докато ближеш кръвта му от ръцете си.“

Все пак може би Инвигилаторът разбираше всичко това. Достатъчно, за да е убил вече Техол Бедикт, да го е убил и да е хвърлил трупа му в реката с камъни на краката. Необявено, в мрака на нощта.

Но не — хората искаха, нуждаеха се, настояваха за тази публична, ритуализирана екзекуция на Техол Бедикт.

И така, тя кръжеше и кръжеше във въртопа на своя ум, в бездънния кладенец на рухващата защита на духа й, който я засмукваше все по-надолу и надолу.

Далече от спомените.

От Танал Ятванар.

И онова, което й бе причинил преди.

И което щеше да й причини сега.

Когато върнаха в двора гордия и вечно весел Гадаланак, той изобщо не приличаше на човешко същество. Било от онзи вид поражения, които страшно разгневявали ужасния и ужасяващ император, както обясниха на Сеймар Дев. Ето защо Гадаланак беше насечен на късове. Дълго след като издъхнал, страховитият меч на Рулад продължил да замахва, да сече, да мушка и реже. Повечето от кръвта на нещастника трябваше да е изтекла още на пясъците на арената, тъй като от трупа, изнесен от свитата Длъжници, дори не капеше.

Пъди и другите воини, които все още чакаха реда си — сред тях и жената с маската — стояха наблизо и наблюдаваха как носачите отнасят отвратителната купчина месо и оголени кости към тъй наречената Стая на урните, където щяха да погребат останките на Гадаланак. След носилката вървеше друг Длъжник, понесъл оръжието и щита на воина, без капка кръв по тях. До тях вече бе дошла вестта за хода на двубоя. Императорът отсякъл дясната ръка с оръжието на Гадаланак още с първия удар, по средата между дланта и лакътя, и оръжието изхвърчало настрана. Последвала ръката с щита, отсечена от рамото. Казаха, че присъстващите Тайст Едур — и малкото ледерийски особи, чиято кръвожадност бе надмогнала паниката заради внезапното финансово напрежение — точно тогава надали изпълнен с екстаз гръмогласен рев, сякаш в отговор на писъците на самия Гадаланак.

Смълчани, строги и пребледнели като пясъка в двора, Пъди и останалите наблюдаваха мрачната процесия. Щом носилката отмина, Сеймар Дев се обърна, влезе в страничния коридор и продължи навътре в унилия прашен сумрак.

Карса Орлонг лежеше на огромния нар, направен за някой предишен поборник тартенал, макар и не толкова висок като теблора. Беше се проснал върху него бос, краката му стърчаха и ходилата му опираха в каменната стена — цялата бе зацапана от тях, понеже Карса Орлонг не правеше почти нищо друго от обявяването на двубоите насам освен да лежи.

— Мъртъв е — каза тя.

— Кой?

— Гадаланак. За два-три мига — мисля, че беше грешка всички да решите да не присъствате — трябва да видиш този, с когото ще се биеш. Трябва да разбереш стила му. Може да има слабост…

Карса изсумтя.

— Да ми се разкрие за два мига?

— Подозирам, че другите вече ще променят решението си. Ще отидат, за да видят…

— Глупци.

— Защото няма да последват примера ти в това ли?

— Дори и не знаех, че го следват, вещице. Какво искаш? Не виждаш ли, че съм зает?

— С какво?

— Влачиш призраците си със себе си.

— По-скоро те са се лепнали за петите ми и мрънкат… Нещо се надига в тебе, Карса Орлонг…

— Качи се отгоре ми и да го облекчим, Сеймар Дев.

— Удивително — ахна тя.

— Да.

— Не, идиот такъв. Просто коментирах как можеш все още да ме изумяваш понякога.

— Само се преструваш на невинна, жено. Свали си дрехите.

— Ако го направя, ще е само защото си ме изтощил напълно. Но няма, защото съм по-корава, отколкото си мислиш. Само един поглед към мръсните петна, които краката ти са оставили по стената, е достатъчен, за да потуши всякаква жар, която бих могла да изпитам — в пристъп на лудост.

— Не поисках да правиш любов с краката ми.

— Не трябва ли да се упражняваш — не, не от този вид. Имам предвид, да поддържаш форма, загряване, такива неща.

— Какво искаш?

— Успокоение, мисля.

Той се обърна, погледна я, после бавно се надигна и нарът изпращя под него.

— Сеймар Дев, какво най-много те плаши?

— Ами, умирането, мисля. Колкото и дразнещ да си, все пак си приятел. На мен, най-малкото. Това, както и фактът, че, мм, след тебе ще призоват Икариум. Както разбираш, двата страха са плътно свързани един с друг.

— И духовете, струпани около теб, се страхуват от това?

— Интересен въпрос. Не съм сигурна, Карса. — Помисли и добави: — Да, сега разбирам с какво може да е важно това — заслужава си да се знае, имам предвид.

— Аз си имам своите призраци.

— Зная. А те какво чувстват? Можеш ли да разбереш?

— Нетърпение.

Тя се намръщи.

— Наистина ли, Карса Орлонг? Наистина?

Той се изсмя.

— Не за онова, което си мислиш. Не, радва ги краят, който идва за тях, жертвата, която ще направят.

— Каква жертва?

— Когато дойде моментът, вещице, трябва да извадиш железния си нож. Дай му от своята кръв. Освободи духовете, които си пленила.

— Кой момент, проклет да си?

— Ще разбереш. Хайде, свали си дрехите. Да те видя гола.

— Не. Гадаланак е мъртъв. Никога вече няма да чуем неговия смях…

— Да, затова сега ние трябва да се смеем, Сеймар Дев. Трябва да си напомним какво е да живееш. Заради него. Заради Гадаланак.

Тя го зяпна, след това изсъска от яд.

— Почти ме спечели, Карса Орлонг. Знаеш ли, когато станеш прекалено убедителен, си най-опасен.

— Може би предпочиташ просто да те взема? Да ти разкъсам дрехите със собствените си ръце? Да те хвърля на леглото?

— Напускам веднага.

Таралак Вийд веднъж бе сънувал предстоящия вече миг, в който Икариум Крадеца на живот щеше да стъпи на пясъка на арената, сред жадния рев на неразумните зрители — и насмешливите, подигравателни викове бързо щяха да се променят, о, да, във викове на изумление, а след това — на ужас. Щом се пробудеше и изригнеше гневът.

Щом светът стигнеше до кървавия си край. Император, дворец, град, сърцето на империята.

Но този Рулад нямаше да умре. Не и окончателно. Не, всеки път щеше да се вдига отново и две сили щяха да се вкопчат в битка, която можеше никога да не свърши. Освен ако… можеше ли Икариум да бъде убит? Можеше ли да умре? Не беше безсмъртен в края на краищата. Макар да можеше да се твърди, че гневът му е безсмъртен, гневът на жертвата, поколение след поколение, гняв срещу несправедливост и неравенство — а това бе нещо без край.

Не, колкото и напред да изтласкваше мислите си Таралак Вийд, стигаше все до едно и също място. Рулад щеше да убие Икариум. Сто сблъсъка, хиляда — все в някой момент, на континент от пепелища, избуялият хаос щеше да порази ядрото на гнева на Икариум. И Крадеца на живот щеше да падне.

Имаше логика в това. Жертвата можеше да се пробуди с гняв, но жертвата бе обречена да бъде точно това: жертва. Това бе истинският цикъл, онзи, на който всяка култура, всяка цивилизация бе свидетел, столетие след столетие. „Естествена сила, ядрото на борбата за съществуване е желанието да оцелееш, но и да процъфтяваш. А да процъфтяваш означава да се храниш с жертви, все повече жертви.“

— Самият език е — каза Старшият оценител, коленичил над разлатия съд с неподвижна вода, за да гледа отражението си, докато налагаше пластове ярка боя по лицето си. — Животът напира напред, докато успява. Животът спира или пада край пътя, когато се провали. Напредъкът, Таралак Вийд, предполага пътуване, но не непременно пътуване през фиксиран интервал от време. Сиреч, израстването и стареенето на всеки индивид, макар че и това е малко прибързано пришито към дрехата. Не, същинското пътуване е това на продължението на рода, семето ти, което се придвижва от един към друг в низ от поколения, всяко от които трябва да е успешно до известна степен, тъй щото семето да не… спре, да не падне край пътя. Разбира се, на единичния ум на човек не е дадено да може да мисли с термините за поколение след поколение, макар че необходимостта човек да сее семето си винаги е първостепенна. Други грижи, всяка от които поддържа това, което е първостепенно, обикновено ангажират ума на човек от миг на миг. Осигуряването на храна, сигурността на убежището ти, подкрепата на семейството ти, роднини и съюзници, стремежът да създадеш около себе си един предсказуем свят, заселен с предсказуеми хора — търсенето на удобството, ако щеш.

Таралак Вийд извърна очи към прозореца, където стоеше Финад Варат Таун и наблюдаваше нещо долу на двора.

— Отче — изръмжа Таралак, — в нашето племе всяко едно от нещата, които описваш, бе просто част от война, кръвна вражда, която никога не можеше да свърши. Всеки беше отчаян и зъл. На никаква обич, на никаква вярност не можеше човек напълно да се довери, защото земята кипеше под нозете ни. Нищо не е сигурно. Нищо.

— Едно е сигурно — каза Варат Таун, като се извърна към тях. — Воинът на име Гадаланак е мъртъв. Скоро ще загине и Пъди, пъргавият, който толкова обича да се хвали.

Таралак Вийд кимна.

— Започвате да вярвате в това, в което вече вярвам и аз, Финад. Да, ние двамата сме виждали Икариум, когато е обладан от гняв. Но този император, този Рулад…

Монахът издаде странен звук, извъртя се с гръб към тях и се сви на стола си.

Варат Таун се намръщи и пристъпи към него.

— Старши оценителю? Жрецо? Какво ви е?

Монахът поклати глава и промълви:

— Не, моля ви. Нека сменим темата. Нека сменим темата. Благословени боже — смехът, разбирате ли, той едва не изригна от мен. Ах, единственото, което мога да направя, е да се сдържам.

— Вярата ви във вашия бог е непоклатима.

— Да, Таралак Вийд. О, да. Не е ли казано, че Рулад е луд? Доведен до лудост от безброй смърти и прераждания? Е, приятели мои, казвам ви, Крадеца на живот, моят най-възлюбен бог, моят единствен бог — ами, той също е луд. И си спомнете това, моля ви, Икариум е този, който дойде тук. Не Рулад — моят бог направи това пътуване. За да се наслади в собствената си лудост.

— Рулад е…

— Не, Варат Таун, Рулад не е. Не е бог. Богът. Той е едно прокълнато същество, толкова смъртно, колкото вие или аз. Силата е в меча, който той владее. Разликата, мои приятели, е съществена. Хайде, стига, за да не наруша клетвата си. И двамата сте твърде скръбни, твърде отровени от страха и ужаса. Сърцето ми е готово да се пръсне.

Таралак Вийд зяпна в гърба на монаха, който се тресеше и не можеше да се спре. „Не, Старши оценителю, лудият си ти. Да боготвориш Икариум? Боготвори ли един грал пепелянката? Скорпиона?“

„Духове на камък и пясък, не мога да чакам повече. Нека най-после да се свърши това.“

— Краят — каза Старшият оценител — изобщо не е това, което очаквате. Нека това ви утеши, приятели.

Варат Таун попита монаха:

— Кога смятате да видите първия двубой?

— Ако изобщо отида — а все още не съм решил, — ако изобщо отида да видя, това ще е тоблакаят, разбира се — промълви Старшият оценител, най-сетне овладял смеха си дотолкова, че се обърна и погледна Финада със спокоен, знаещ поглед. — Тоблакаят.

Рулад Сенгар, Император на хилядата смърти, стоеше над трупа на третата си жертва. Оплискан с кръв, която не беше негова, с треперещ меч в ръка, той се взираше в застиналото лице и безжизнените очи, докато тълпата раболепно ревеше от трибуните и огласяше горчивия му триумф.

Тази връхлитаща стена от шум се разпадаше около него, без да може да го докосне. Знаеше много добре, че е лъжа. Всичко беше лъжа. Предизвикателството, което се бе оказало всичко друго, но не и предизвикателство. Победата, която всъщност се бе оказала провал. Думите, изречени от канцлера му, от изгърбения му изтерзан Цеда — и всяко лице, извърнато сега към него, бе като това долу. Маска на смъртта, изражение на скрит смях, на скрита подигравка. Защото ако не му се подиграваше самата смърт, то тогава какво?

Кога за сетен път бе видял нещо искрено на лицето на поданик? „Когато не мислеше за тях като за поданици. Когато те не бяха такива. Когато бяха приятели, братя, бащи и майки. Имам своя трон, имам своя меч, имам империя. Но нямам… никого.“

Толкова искаше да умре. Истинска смърт. Да падне и да не намери въплътения си дух захвърлен на онзи остров с ужасния бог.

„Но този път ще е различно. Усещам го. Нещо… ще е различно.“

Без да обръща внимание на тълпата, чийто рев вече се извисяваше до границите на истерията, Рулад закрачи по арената, през искрящите вълни, вдигащи се от окъпания от слънце пясък. Собствената му пот отмиваше кръвта, която го бе оплискала, пот, която се процеждаше между потъмнелите монети, лъщеше по окръглените ръбове на белезите. Пот и кръв се сливаха в тези потоци на горчива победа, която можеше да зацапа повърхността на монетите само временно.

Канцлер Трайбан Гнол не можеше да разбере това. Как златото и среброто надживяват заблудите на тленния живот. Нито Карос Инвиктад можеше да го разбере.

В много отношения Рулад неволно се възхищаваше на този Архипредател, Техол Бедикт. „Бедикт, да, братът на единствения достоен ледерийски воин, с когото имах привилегията да се срещна. Един и само той. Брис Бедикт, който наистина ме победи — и в това той също не беше като никой друг.“ Карос Инвиктад бе поискал да извлекат Техол Бедикт тук на арената, да застане пред императора, да бъде посрамен и принуден да чуе кръвожадните френетични викове на тълпата. Карос Инвиктад бе решил, че такова нещо би унизило Техол Бедикт. „Но ако Техол е като Брис, той просто ще стои, просто ще се усмихва и тази усмивка ще е неговото предизвикателство. Към мен. Неговата подкана да го екзекутирам, да го посека, както не направих с Брис. И да, ще видя знанието там, в очите му.“ Рулад бе забранил това. Да оставят Техол за Удавянията. За онзи дивашки цирк, превърнат в игра на облози.

Междувременно основите на империята се клатеха, скърцаха и изригваха прах. Здравите доскоро темели на сградата се тресяха. Богати доскоро мъже бяха сложили край на живота си. Складове се обсаждаха и щурмуваха от все по-големи тълпи — този хилядоглав, изпаднал в нужда звяр, който се надигаше във всеки град и във всяко градче на империята. Кръв се беше проляла на няколко пристанища заради къшей клисав хляб, а в най-бедните бордеи майки душаха бебетата си, за да не ги видят как се подуват и след това се съсухрят от глад.

Рулад остави жарката слънчева светлина и застана на входа на тунела, погълнат от сенки.

„Моята велика империя.“

Канцлерът заставаше пред него всеки ден и лъжеше. Всичко е наред, всичко ще е наред с екзекутирането на Техол Бедикт. Мините работеха денонощно, сечаха се нови пари, но за това бе нужен грижлив контрол, защото Карос Инвиктад бе убеден, че всичко, което е откраднато от Техол, ще се върне. Все пак по-добре период на инфлация, отколкото хаосът, който сега изтезаваше Ледер.

Но Ханан Мосаг го уверяваше в друго, дори беше сътворил магии, с чиято помощ Рулад можеше да види сам: бунтовете, безумието, замъглени сцени и понякога влудяващо размити, но истината все пак вонеше от тях. Цеда лъжеше само за нещата, които не искаше да разкрие…

— А онова нашествие, Цеда? Покажи ми ги тези малазанци.

— Уви, не мога, императоре. Предпазват се с някаква странна магия. Вижте, водата в купата веднага става бяла, щом започна да търся към тях. Все едно хвърлят в нея шепи брашно. Размътват всичко, което може да покаже водата.

Лъжи. Трайбан Гнол беше по-откровен в преценката си — прямота, която разбулваше усилващото се притеснение на канцлера, а може би дори и страха му. Малазанците, които бяха акостирали на западния бряг, които бяха започнали да нахлуват в сушата — към самия Ледерас, — се оказваха и хитри, и смъртно опасни. Сблъсъците с тях бяха кървави и убийствени, оттеглянето — осеяно с мъртви войници и мъртви Тайст Едур. Да, те идваха за Рулад. Можеше ли канцлерът да ги спре?…

— Да, императоре. Можем. Ще ги спрем. Ханради е разделил едурските си сили. Едната част чака с нашата главна армия западно от града. Другата е поела бързо на север и в момента възвива на запад, като загръщаща ръка, за да се появи зад тези малазанци — но не както в предишния опит. Не, вашите едури сега не яздят в колона, не пътуват по пътища. Воюват като някога, по време на войните за обединението. Бойни групи, придвижват се безшумно в сенките, също като малазанците и може би по-добри в прикриването си…

— Да! Приспособяваме се, но не към нещо ново, а към нещо старо — самото ядро на нашата войнска сила. Чия идея беше това? Кажете ми!

Трайбан Гнол отвърна с поклон.

— Ваше величество, не ме ли назначихте вие да ръководя отбраната?

— Ти значи.

Нов поклон.

— Както казах, императоре, насочващата ръка беше вашата.

Да си толкова мазен издаваше презрение. Рулад поне това разбираше. В отговора на Цеда липсваха такива цивилизовани нюанси…

— Идеята беше моя и на Ханради, императоре. В края на краищата аз бях магьосникът-крал, а той беше най-опасният ми съперник. Това може да се направи отново в една война, която ние, едурите, разбираме и познаваме добре. Напълно ясно е, че опитът да се сражаваме с тези малазанци по ледерийския начин се провали.

— Но ще има сблъсък, голямо сражение.

— Така изглежда.

— Добре.

— А може би не. Ханради е убеден, че…

И тук бяха започнали разногласията, полуистините, зле прикритите нападки към канцлера и неговата роля на военен командир.

Да си съставиш мнение, което отговаря на реалността, беше трудно, да пресееш всички лъжи, да измъкнеш истините — Рулад беше изтощен от това, но какво друго можеше да направи? Учеше се, проклети да са всички. Учеше се.

— Кажи ми за нашествието на Болкандо, Цеда.

— Пограничните ни укрепления са завзети. Имало е две сражения и и в двете ледерийските части са били принудени да се оттеглят с големи загуби. Съюзът между източните кралства вече е реален и изглежда, че са привлекли наемнически армии…

„Заговорът Болкандо… вече реалност. Което значи, че е започнало като лъжа.“ Помнеше стъписаното изражение на Трайбан Гнол, когато бе повторил думите на Ханан Мосаг все едно, че са негови собствени. „Съюзът между източните кралства вече е реален, канцлер…“

Маската на Трайбан Гнол тогава се бе пропукала — никаква илюзия нямаше там, никаква игра, доведена до още по-дълбоко ниво. Канцлерът изглеждаше… гузен.

„Трябва да спечелим тези войни. На запад и на изток. Трябва, също така, да пресъградим тази империя. Времето на Длъжниците ще свърши. Времето на монетите, властващи над това тяло, свърши. Аз, Рулад, императорът, ще взема в ръце тази глина и ще извая от нея нещо ново.“

„Тъй че нека бедствията и самоубийствата сред бившите богати да продължат. Нека големите търговски къщи да рухнат в развалини. Нека бедните разкъсват благородниците. Нека именията да горят. Когато пепелищата се утаят, когато изстинат, тогава Рулад ще намери плодородна почва за своята нова империя.“

„Да, този път е друго. Усещам прераждане. Близо е. Предстоящо. Усещам го и може би то ще е достатъчно, може би то ще ми даде основание да започна отново да ценя живота си. Моя живот.“

„О, Татко Сянка, поведи ме.“

Маел бе проявил небрежност. Беше проявил точно онази небрежност, на която бе разчитал Блудния. Древният бог бе толкова залисан в спасяването на глупавия си смъртен приятел, че бе нагазил слепешката в един толкова прост капан. Блудния изпитваше облекчение от това, че е отстранил от пътя си месещия се непрекъснато кучи син, и това служеше донякъде като противотежест на зловещата жажда за власт на Пернатата вещица, чиято отвратителна компания Блудния току-що бе оставил.

И сега стоеше в тъмния коридор. Сам…

— Ще имаме нашия Смъртен меч — каза тя, застанала на олтара, като малък остров сред придошлата черна вода. — Тоя идиот си е все така сляп и глупав.

— Кой идиот ще да е това, Перната вещице? Нашият бъдещ Смъртен меч?

— Не разбирам сарказма ти, Блудни. Нищо не се е объркало. Нашият култ расте от ден на ден сред робите ледерии, а вече и сред Длъжниците…

— Недоволните, искаш да кажеш. И какво им обещаваш ти, Перната вещице? От мое име?

— Златния век на миналото. Когато ти се издигаше, асцендент сред всички други богове. Когато твоя бе почитта на всички ледерии. Нашата древна слава, към нея трябва да се върнем.

— Никога не е имало златен век. Почит към мен, отричащия всички други богове, никога не е имало сред ледериите. Времето, за което говориш, бе век на плурализъм, на търпимост, на процъфтяваща култура…

— Остави истината. Миналото е това, което аз казвам, че е. Това носи свободата да учиш невежите.

Той се изсмя:

— Върховната жрица се натъква на велика мъдрост. Да, събери си недоволните невежи глупци. Напълни главите им с благородната слава на едно несъществуващо минало, а после ги отпрати с очите им, блеснали от глупава — но утешителна — вяра. И с това ще започне нашият нов златен век, ликуване сред насладите от потискането и тираничния контрол над живота на всекиго. Слава на могъщия ни император, бога, който не търпи другомислие.

— Какво ще правиш със своята власт зависи от теб. Аз знам какво смятам да направя със своята.

— Удинаас те отхвърли, Перната вещице. Ти загуби онзи, когото искаше най-много.

Тя се усмихна.

— Ще промени решението си. Ще видиш. Двамата заедно ще създадем династия. Той беше Длъжник. Трябва само да пробудя алчността в него.

— Перната вещице, чуй добре своя бог. До това последно зрънце мъдрост. Не можеш да използваш живота на другите. Предложи им благодат, да, но не се разочаровай, когато те изберат нищетата — защото нищетата си е тяхна: и когато решат дали да изберат нечий друг път, те ще изберат собствения си. Шейките имат една поговорка: „Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.“

— Нищо чудно, че са пометени.

— Перната вещице…

— Сега чуй моята мъдрост, Блудни. Мъдрост, в която шейките е трябвало да се вслушат. Стигнеш ли до използването на живота на другите, първото, което трябва да им отнемеш, е привилегията на избора. Направиш ли това, останалото е лесно.

Беше намерил своята Върховна жрица. Наистина. „Горко ни на всички.“

21.

Поредно проклето от Гуглата село, по-лошо от гъби след дъжд. Доказателство, ако им трябваше — а не им беше нужно, — че все повече се приближават до столицата. Селца, села, паланки, движение по пътища и черни коловози, тътен от преминаването на стада коне, рогове, ехтящи в далечината като вой на вълча глутница, стягаща убийствения си обръч.

— Живот ни чака — измърмори Фидлър.

— Сержант?

Той огледа изтощените си, плувнали в кръв, освирепели подобия на войници. Какво представляваха те сега? И какво виждаха те на свой ред, вторачени в него? „Последната си надежда, а понеже това не е достатъчно лоша новина…“

Зачуди се дали Геслер и отделението му все още са живи. Разделени бяха чисто предната нощ с един хитър удар на едурите — едурите по дирите им оказваха непрекъснат натиск, тласкаха ги все напред, към нещо, за което Фидлър разбираше много добре, че е стена от войници — никакво заобикаляне покрай тях, дойдеше ли този момент. Никакво извъртане на север или пък на юг — едурските банди запълваха всяка гора и горичка на север, а недалече оттук на юг бе широката река Ледер, ухилена като усмивката на самото слънце. Най-после, да, някой на противната страна беше поумнял, беше направил нужните промени, превърнал беше цялото това нашествие в една огромна фуния, която да вкара малазанците в месомелачката.

Е, никое забавление не трае вечно. След като Геслер и неговото Пето бяха изтласкани, някъде в същата посока се чу шумотевицата от бой. И Фидлър се беше изправил пред избора да поведе шепата си войници в атака по фланга, за да пробият и да помогнат на нещастните копелета, или да си затраят и да продължат бързо напред по югоизточния курс, право в зейналата паст.

Пукотът на пръскащите се „острилки“ го накара бързо да вземе решение — да се набутат в това си беше самоубийство, тъй като острилките проявяваха склонност да хвърчат на всички страни, а това подсказваше, че Геслер и отделението му бягат, врязват си пътя през врага, и Фидлър и хората му просто можеха да се окажат след тях, обкръжени от десетки вбесени едури.

„Тъй че ги оставих да се оправят. И взривовете замряха, но писъците продължиха, Гуглата да ме вземе дано.“

Отделението му. Налягали във високата трева в края на гората. И воняха. Славата на Ловците на кости, това придържане към най-гнусното значение на името. „Проклятието на Корик, да. Кой друг?“ Отрязани пръсти и уши, пробити и накачени по колани и върви. Войниците му: до един деградирали, почти загубили човешкия си облик диваци. Нищо изненадващо нямаше тук. Едно беше да напредват прикрито — морски пехотинци бяха в края на краищата и точно за това бяха тренирали. Но беше продължило прекалено дълго, без помощ, и единственото, което се виждаше в края, бе портата на Гуглата. Пръсти и уши — освен Смайлс, която беше добавила и онова, което може да се вземе само от мъже. „Моите червеи блекери“, беше ги нарекла на някакви живеещи в тинята червеи от канийското крайбрежие. „И точно като червеите отначало са червени и сини, после, след ден-два на слънце, стават сиви. Блекери, сержант.“

Нямаше нужда да се загубят по пътя си, за да си загубят ума, това поне беше явно. „Богове на бездната, виж ги само тия глупаци — как, в името на Гуглата, изобщо оцеляхме толкова дълго?“

Не бяха виждали капитана и нейния дребосък маг от доста време, което не говореше никак добре. Все пак виждаха струи кафеникав дим, които се къдреха към небето тук-там, и чуваха смътни взривове нощем. Тъй че някои от тях поне все още бяха живи. Но дори и тези знаци ставаха все по-редки, след като трябваше уж да се усилват, щом играта загрубее.

„Изчерпани сме. Изразходени. Ха, чуй се само! Почна да говориш като Кътъл. «Готов съм да умра вече, Фид! С радост. След като видях и…»“

— Стига с това — изръмжа той.

— Сержант?

— Престани да ме питаш за каквото и да било, Ботъл. И престани да ме гледаш все едно съм се побъркал.

— Дано да не си, сержант. Ти си единственият останал с ума си тука.

— Оценката и тебе ли включва?

Ботъл изкриви лице и изплю поредния стрък трева. Пресегна се и се отскубна нов.

„Достатъчно красноречиво, да.“

— Почти е тъмно.

Фидлър отново погледна странното село отпред. Кръстопът, пивница и конюшня, ковачница на главната улица, с голяма купчина шлака пред нея и някак си твърде много жилища, редици и редици покрай тесните улички, и всяка къща едва можеше да побере малко семейство. Някъде оттатък селото може би имаше някакво производство — каменна кариера или грънчарница — стори му се, че различава покрит с чакъл път, лъкатушещ по склона откъм източния край.

И беше странно тихо за свечеряване. „Роби, които още седят оковани към работните пейки? Може би. Но все пак едно проклето псе няма по улиците.“

— Не ми харесва тая работа — измърмори той. — Надушваш ли нещо нередно, Ботъл?

— Нищо магическо. Което не значи, че няма стотина едури, които да ни чакат скрити в ония къщички.

— Прати някоя катерица там, проклет да си.

— Търся, сержант, но ако ще ме прекъсваш постоянно…

— Боже Качулати, моля те, заший устите на всички магове, умолявам те.

— Сержант, умолявам те. Само на левга зад нас имахме шест отделения едури и адски се уморих да избягвам копия. Остави ме да се съсредоточа.

„Ще ми се съсредоточиш ти ей на тоя юмрук, като те сбарам за гърлото, плъхар проклет. Ох, адски съм уморен вече, ужасно съм стар. Може би, като го преживеем това — ха! — ще се скатая, ще изчезна из улиците на този Ледерас. В пенсия. Ще ловя риба. Или ще плета, примерно. Погребални шалове. Няма начин да не стане доходно занимание за известно време, бас слагам. Да дойде само веднъж адюнктата с останалите озъбени нещастници от нашите и да раздаде едно сладко възмездие за всички нас, мъртвите морски пехотинци. Не, престани да мислиш така. Още сме живи.“

— Намерих котка, сержант. Спи в кухнята в пивницата. Има лоши сънища животинчето.

— Ами стани му още по-лошият кошмар, Ботъл, и по-бързо.

Птици чуруликаха в дърветата. Насекоми жужаха, живееха и умираха в тревата. Целият негов свят сега, изтощителното усилие, накъсвано от мигове на пълен ужас. Сърбеше го от мръсотията и надушваше спарения мирис на страха, като вонящи петна по кожата.

„Добре де, кои, в името на Гуглата, са тия ледерии все пак? Значи тая проклета империя с господарите им едури се сдърпала с Малазанската империя. Проблем на Ласийн, не наш. Проклета да си, Тавори, докарахме я дотук и не стига отмъщението, ами…“

— Хванах я — рече Ботъл. — Будна е… протяга се — да, трябва да се протегне, сержант, само не ме питай защо. Добре, в кухнята са трима, потят се, въртят очи — изглеждат адски уплашени, както са се свили. Чувам звуци от пивницата. Някой пее…

Фидлър зачака за още. И зачака.

— Ботъл…

— Шмугва се в кръчмата… уф, хлебарка! Чакай, недей, престани да си играеш с нея, просто я изяж проклетата твар!

— Говори по-тихо, Ботъл!

— Готово. Ха, вътре е фрашкано. Тая песен… чух я май на кораба и сега там… — Ботъл изведнъж млъкна, изруга тихо и стана. Постоя замръзнал за миг, после изсумтя и рече: — Хайде, сержант. Можем просто да влезем там.

— Морски пехотинци държат селото? Гуглата на шиша ми да цвърчи, да!

Другите чуха последното, бързо се заизправяха и се струпаха около него с облекчение.

Фидлър зяпна тъпите им усмивки и се стегна.

— Вижте се само! Отчайваща гледка.

Ботъл го задърпа за ръката.

— Никакво притеснение на този фронт, сержант.

Хелиан беше забравила коя песен точно пее. Която и да беше, не беше същата, която пееха всички останали, не че изобщо пееха вече много. Макар че ефрейторът й успяваше да докара нещо като двойни трели, разтягаше някакви шантави думи на стария Каун — чужденците не трябваше да пеят, щото как щяха да ги разберат хората дали не е някоя зла, гадна песен, обидна песен за сержанти, а всичко това означаваше, че си е заслужил лупането с юмрука по главата, и трелите поне наполовина спряха.

Миг след това усети, че и другата половина е замряла. И че самата тя е единствената, която все още пее, въпреки че дори на нея й звучеше все едно, че от вкочанясалите й устни къркори някакъв чужд език — нещо за сержанти, примерно — ами, можеше просто да го извади тоя нож и…

Изведнъж — още войници, в пивницата стана още по-претъпкано. Непознати лица, дето изглеждаха познати, и как можеше да бъде това, ами, просто беше, и толкоз. Проклятие, още един сержант — с колко сержанта трябваше да се оправи тук, в тази пивница? Първо беше Ърб, тоя като че ли я беше гонил по петите вече седмици наред, после Геслер, изниза се от гората по обед едва кретайки, с повече ранени, отколкото на крака. А сега и още един, оня с рижата брада и с очуканата цигулка на гърба, ей ги на, смеят се и се прегръщат с Геслер все едно, че са отдавна загубили се братя или любовници, или не знам си какво — и всички бяха прекалено скапано щастливи, ако питаха нея. По-щастливи от нея, което, разбира се, беше същото.

Сутринта нещата изглеждаха по-добре. Днес ли беше това? Или вчера? Все едно. Омагьосани бяха да не ги открият лесно — работа на Балгрид ли беше това? Или на Тавос Понд? А трите отделения едури нагазиха право в тях. Което направи избиването по-лесно. Онзи чудесен звук на арбалетите: Твак! Твак! Твактвактвак! А после — работата с мечовете, сечеш отблизо и мушкаш, кълцаш, блъскаш, въртиш се, но не, никой не мърда повече и това е облекчение, а да изпиташ облекчение е най-щастливото чувство.

Докато не те потисне. Стоенето сред мъртъвци го правеше това понякога. Кръвта по меча в ръката ти. Пъшкането, докато въртиш и дърпаш да извадиш металните стрели от упорития мускул, кокал и вътрешности. Всичките мухи, дето налитат все едно, че са се били събрали по клоните и само са чакали. И вонята на всичко онова, дето се излива от труповете.

Воня почти толкова лоша, колкото по всички тия морски пехотинци. Кой го беше започнал това? С пръстите, пишките, ушите и всичко останало?

Изведнъж я разтърси чувство за вина. „Аз бях!“ Стана, залитна, след това погледна към дългата маса за големи групи пътници, масата, която минаваше покрай стената срещу кръчмарския тезгях. На нея бяха струпани глави на едури, сред рояците мухи и пълзящи личинки. „Много тежки бяха за колана — свалиха бричовете на Мейби, ха! Не, чакай, трябва да се чувствам зле сега. Ще стане неприятно, до това се стига, като станеш много гаден с труповете на враговете си. Това просто… коя беше думата?“

— Ескалира!

Извърнаха се лица, зяпнаха я. Фидлър и Геслер, които се тупаха по гърбовете, се разделиха и се приближиха.

— Курът на Гуглата, Хелиан — измърмори Фидлър. — Какво се е случило с всичкия народ в това село? Сякаш не мога да се сетя — добави той и кимна към струпаните глави. — Всички са се разбягали.

Ърб дойде при тях.

— Бяха все от ония Длъжници, дето чухме за тях. Пет-шест поколения. Работят бадева.

— Бадева? — повтори Геслер.

— За едното ядене — обясни Фидлър. — Значи бяха роби, Ърб?

— Във всичко освен на думи — отвърна едрият мъж и се почеса по брадата, от която висеше отрязан посивял и почернял пръст. — Под всички ония глави е главата на местния Фактор, някакво богато копеле, облечено в коприни. Убихме го пред Длъжниците, слушахме радостните им викове. А после те му отрязаха главата за подарък, след като дойдохме с всичките тия, едурските. А после оплячкосаха каквото можаха и си заминаха.

Геслер слушаше изумен.

— Значи, успели сте с онова, с което всички ние не можахме — да дойдете като проклети освободители в това село?

Хелиан изсумтя и зафъфли:

— Т’ва го прайм от седмици вече. Лед’рийските войници ги остави, те са си проф… фесионалисти, обичат си нещата както са, тъй че тях ги убиваш като едурите. Влизаш в селата и градчетата и трепеш н’чалниците.

— Кои?

— Началниците — поясни Ърб. — Убиваме шефовете, Геслер. И всеки, който е с пари, и адвокатите също.

— Адво… Кои?

— Типчетата по закона. А, и лихварите, и купувачите на дългове, и писарите, и данъчните. Всички тях ги избиваме…

— Заедно с войниците — добави Хелиан и закима… и кимаше, и кимаше, по някаква причина се усети, че просто не може да спре. Още кимаше, когато продължи: — А какво става после, е ясно. Плячкосване, много секс, после всички духват, а ние спим в меки легла и пием и ядем в кръчмата, а ако собствениците са се замотали, плащаме си им прилично и честно…

— Собственици? Като тия, дето се крият в кухнята ли?

Хелиан примига.

— Крият се? О, може да сме подивели тук малко…

— Заради главите е — каза Ърб и смутено сви рамене. — Ъъ, май сме подивели малко, Геслер, според мен. Тоя живот из горите като животни и такова…

— Като животни — съгласи се Хелиан, без да спира да кима. — В меки легла и много ядене и пиене, и не че ги носим тия глави на коланите, или нещо такова. Само ги оставяме в кръчмите. Във всяко село, нали? Само за да разберат, че минаваме оттук. — Замаяна неописуемо, Хелиан се тръшна отново на стола, пресегна се за халбата с ейл — трябваше да извие пръстите на Балгрид от дръжката, а той се бореше, все едно проклетата халба е негова, идиотът му с идиот. Удари глътка и се отпусна назад — само че това, на което седеше, се оказа столче без облегалка, тъй че сега се беше опулила към тавана и нещо излято се просмукваше в опърпаната й риза по гърба, и някакви лица я гледаха отгоре. Погледна намръщено халбата, все още в ръката й. — Разлях ли? По дяволите, разлях ли?

— Нито капка — каза Фидлър и изумено поклати глава.

Тази проклета сержант Хелиан, която според твърденията на Ърб беше преминала целия път от брега дотук в пиянска мъгла — тази жена с нежното почти до безпътна разпуснатост лице, със сочните и винаги влажни устни — тази Хелиан беше успяла там, където всички други отделения — доколкото знаеше Фидлър — се бяха провалили ужасно. И след като Ърб беше толкова настоятелен за това кой кого е водил, то наистина беше тя. Тази пияна подивяла морска пехотинка.

„Да оставя отрязани глави във всяка кръчма, в името на Гуглата!“

Но беше скъсала оковите на бедните хорица, всички тези крепостни и роби, и Длъжници, и беше гледала как скачат и бягат, изпълнени с радост и свобода. „Нашата пияна освободителка, нашата кръвожадна богиня — какво, в името на Гуглата, си мислят всички тези хора, когато я видят за първи път? Несекващи слухове за ужасна нашественическа армия. Войници и воини едури, които загиват в засади, хаос по пътища и просеки. След това се появява тя и мъкне отсечени глави в торби, а морските й пехотинци трошат всяка врата в селото и измъкват навън всички онези, които никой няма причина да обича. А след това? Ами, не толкова деликатното премахване на всички тегоби за целия този изстрадал народ. «Дайте ни кръчмата за ден-два, а след това ще си продължим по пътя.»“

„А, и ако ви се мярнат едури из горите, пратете някой да ни предупреди, нали?“

Беше ли изобщо чудно тогава, че Хелиан и Ърб с отделенията им бяха продължили толкова напред спрямо другите — така поне се беше оплаквала капитан Сорт — с почти без никакви загуби сред нейните морски пехотинци? Пияната светлоока жена, с цялата й пищна прелест на добре хранена, никога трезва, но винаги млада курва, по някакъв начин бе успяла да привлече цялата местна помощ, която им беше нужна, за да останат живи.

В някакво странно състояние на замаяно удивление, почти еуфория на облекчение, умора и много възхита, която определено не беше лишена от внезапна сексуална страст — „към едно проклето пиянде“ — Фидлър си намери свободна маса, а много скоро след това до него насядаха Геслер и Сторми, последният дойде със самун ръжен хляб, отпушено буренце ейл и три очукани калаени халби с надписи по тях.

— Това почти мога да го разчета — измърмори той, докато оглеждаше примижал халбата си. — Прилича на староерлийски.

— Печатът на майстора ли? — попита Геслер, докато си отчупваше комат хляб.

— Не. Май нещо като „Адвокат на годината“. И име след това. Нещо като Ризин Пърбъл. Или Върбъл. Или Физин.

— Може да е името на това село — предположи Геслер. — Физин Върбъл.

Сторми изпръхтя и сръга Фидлър с лакът.

— Престани да блееш по нея, Фид. Голяма беля е, и изгубена кауза при това. Освен това Ърб блее по нея и изглежда твърде опасен да се бъркаш с него.

Фидлър въздъхна.

— Прав си. Само дето много време мина, това е.

— Скоро ще си получим жътвата.

Той изгледа Сторми накриво, после погледна Геслер.

А той се мръщеше на ефрейтора си.

— Ума ли си изгуби, Сторми? Единствената жътва, която ще съберем, са вранските пера, дето Гуглата ще ни връчва, като минем през портите му. Вярно, довлякохме се дотук, събираме се по пътя, но едурите по петите ни правят същото, ще станат пет, десет пъти повече от нас, докато излезем на открит терен.

Сторми махна пренебрежително с ръка.

— Мислиш ли, Геслер? Виж отделението на Ърб. И на Хелиан. Виж хората на Фид и нашите. Почти невредими сме, след всичко, през което минахме. Повече живи от мъртви във всяко отделение тука. Кой може да каже, че другите отделения не са в същата форма? Адски близо сме до пълния състав, а не можеш да кажеш същото за ледериите и едурите, нали?

— Само че те са много повече от нас — изтъкна Геслер, докато вдигаше бурето да налее ейл.

— Много важно. Минахме като бикове през оная последна засада…

— И оставихме на сцената толкова кръв, че и мишка можеше да ни проследи…

— Пръснати малко острилки, голямо чудо…

— Гърбът на Мейфлай беше на парцали…

— Бронята й пое повечето…

— Тя няма броня вече…

— Вие двамата сте по-лоши и от женени — въздъхна Фидлър и се пресегна за халбата си.

— Добре — заяви Корик. — Никакви разногласия тук не са възможни. Тези твои блекери, Смайлс, най-много вонят. По-лоши са от пръстите, по-лоши от уши, по-лоши са дори от езици. Всички вече гласувахме. Всички в отделението, Смайлс, и ще трябва да се отървеш от тях.

Смайлс се подсмихна презрително.

— Мислиш ли, че не знам защо искате да ги хвърля, Корик? Не е миризмата, о, не. Заради вида им е, това ви гризе отвътре, от това ви се свиват топките. Само това е. Много скоро никой от нас изобщо няма да мирише много — всичко ще съхне, ще се сбръчква…

— Престани — изпъшка Тар.

Корик се обърна към Ботъл. Глупакът изглеждаше заспал, с отпуснато лице. Съвсем честно си беше, какво. Без Ботъл изобщо нямаше да стигнат дотук. Буквално без драскотина при това. Корик потупа кокалчето от пръст, окачено на шията му — костта от онази яма извън развалините на Ю’Гатан. Винаги си струваше да го пипне веднъж-дваж при такива мисли.

А знаеше, че си търсеха белята. Всички го знаеха и точно затова си говореха за всичко друго, но не и за онзи огромен грозен звяр, присвил се ей там, най-отпред в мислите им. Онзи с кървясалите очи и острите зъби, широко ухилен. Да. Пипна кокалчето отново.

— Дотук се измъкнахме добре — измърмори Кътъл, като изгледа накриво морската пехота, струпана в гостилницата. — Всички тука си мислите как ще обсаждаме град, голям колкото Унта, нали? Попривършихме мунициите — Фид има още една-две проклетии, и аз също, но това е. Едва ли можем да пробваме нещо прикрито, като знаят, че идваме…

— С магия, разбира се — рече Смайлс. — Просто влизаме направо.

При този обрат на разговора Корик потръпна. Обсада на Ледерас? И никой да не стои на пътя им в няколко полоси отбрана? Едва ли. Освен това едурите ги тласкаха право натам и краят на пътя им нямаше да е палат за удоволствия, нали? Ума ли си беше загубил Кътъл? Или това просто бе начинът му да се справи със смъртта, надвиснала в умовете на всички?

Вероятно. Сапьорът нямаше почти никакво въображение и правеше възможно най-големия мисловен скок чак до обсада, което нямаше да се случи, а и да се случеше, изобщо нямаше да се получи. Но това поне даваше на Кътъл тема за размисъл.

— Сержантът ще измисли нещо — заключи Кътъл с дълга въздишка и се изпружи в стола си.

„Ха. Фидлър, да. Богът на сапьорите. Падайте на колене!“

Ботъл седеше и гледаше през вечно острите очи на една котка. Застанала на ръба на покрива на пивницата, тя беше присвила очи и следеше птиците всеки път, щом магът се разсееше — а това ставаше много често, но умората го прави това, нали?

Но ето, че се появи някакво движение — там, по края на гората, където отделението се беше крило доскоро. И друго, на север от първото. И ето там — едурски съгледвачи, откъм южния край, от другата страна на пътя. Душеха във въздуха, както си им беше навикът. Никаква изненада — малазанците напоследък носеха със себе си воня на леш, където и да минеха.

О, предпазливи бяха, и още как. „Изобщо не искат сражение. Искат само да драснем. Пак. Като се съберат, ще започнат да се показват по-открито. Да си покажат силата.“

Още малко време значи. За да поотпочинат другите морски пехотинци. Но не прекалено, да не вземат да се напият толкова, че да не могат да стоят прави, камо ли да се бият. Макар че като си помислиш, тая Хелиан май можеше да се бие колкото и да се е наквасила — един от ефрейторите й нали разправяше как изтрезнявала и ставала на лед, щом почне боят. Когато трябвало да раздава заповеди. Това беше изключителен талант, наистина. Войниците й я обожаваха. Както и Ърб и отделението му. Обожание, свързано с ужас и може би не малко похот, тъй че доста омесено обожание, което вероятно го правеше здраво като броня и може би точно затова повечето от тях все още бяха живи.

„Хелиан, като по-скромна версия на, да речем, Колтейн. Или дори Дужек Едноръкия по време на дженабакъзките кампании. Греймен в Корел. Принц К’азз за Пурпурната гвардия — според това, което съм чувал.“

„Но не и адюнктата, уви. А това е много лошо. Това е по-лошо от много лошо…“

Двайсет едури се виждаха вече, всички гледаха към селото… о, виж го това птиченце! Не, това не бяха те. Това беше проклетата котка. Трябваше да се съсредоточи.

Появиха се още варварски воини. Нови двайсет. И ето там, друга група, голяма колкото първите, взети заедно.

И трета, идваща право от север и може би леко източно…

Ботъл тръсна глава, изправи се рязко в стола и примига към приятелите си.

— Идват. Трябва да бягаме.

— Колко са? — попита Корик.

„Триста, и растат.“

— Твърде много…

— Ботъл!

— Стотици, по дяволите!

Огледа сърдито стаята, притихнала след крясъка му.

„Какво пък, това поне ги отрезви.“

Очите на Бийк бяха гурелясали, езикът му беше надебелял и му се гадеше. Не беше свикнал да държи свещта си запалена толкова дълго, но пък нямаше избор. Тайст Едур вече бяха навсякъде. Заглушавал беше тропота на копитата на конете им, замъглявал беше преминаването им, за да ги слее с пъстрия водопад от цветове и сенки между клоните. И беше опипвал, с всички сетива болезнено изострени, за да открие тези прокрадващи се ловци, докато обкръжаваха дирите им. Всяка диря. А за да станат нещата още по-лоши, те се биеха също като малазанците — бързи коварни удари, без да ги е грижа много дали ще убият, защото раняването беше по-добро. Раняването забавяше морските пехотинци. Оставяше кървави следи. Режеха и се оттегляха. И го повтаряха след това. През нощите, а вече и денем, тъй че нямаше време за отдих. Имаше време само… за бягство.

И сега двамата с капитана яздеха на дневна светлина и се опитваха да намерят пътя обратно към Юмрук Кенеб и всички отделения, които се бяха свързали с ротата му. Четиристотин морски пехотинци за последните два дни. Бийк и капитанът бяха поели на изток в опит да се свържат с отделенията, които се бяха придвижили много бързо и по-далече от останалите, но ги бяха изтласкали назад — твърде много Тайст Едур имаше помежду им. Знаеше вече — Фарадан Сорт се опасяваше, че тези отделения са изгубени. И да не бяха вече загинали, все едно че бяха.

Също така беше съвсем сигурен, че това нашествие изобщо не върви според плана. Нещо в тъмните очи на капитана му подсказваше, че не само те двамата непрекъснато се натъкват на неприятности. А и в края на краищата бяха намерили три избити отделения. О, бяха взели скъпа цена за тази привилегия, както бе казала Фарадан Сорт, след като обиколи поляната с купищата трупове и огледа следите от кръв, водещи навътре в леса. Бийк го долавяше просто в безмълвния вой на смърт във въздуха, в онзи студен пламък, който беше дъхът на всяко бойно поле. Вой, замръзнал като потрес в дърветата, в стволовете, в клоните и листата. И в земята, процеждаше се като мъзга и Лили, милата му дореста кобилка, не искаше и една стъпка да направи в онази поляна, и Бийк знаеше защо.

Висока цена, да. Точно както беше казала тя. Само дето не беше платено с монети. А с живот.

Подкараха уморените си коне нагоре по един обрасъл с храсти сипей и Бийк трябваше да се съсредоточи още повече, за да заглуши звука на дращещите копита и плющенето на клони. Свещта в главата му изведнъж лумна и той залитна в седлото.

Капитанът се пресегна и го задържа.

— Бийк?

— Горещо е — измърмори той. И изведнъж видя накъде води всичко това и какво му предстои да направи.

Най-после стигнаха до върха и Фарадан Сорт каза:

— Стой.

„Да!“ Бийк въздъхна.

— Точно пред нас, капитане. Намерихме ги.

Точно пред тях имаше двайсетина нападали дървета, полуизгнили, а отсам тях имаше малко блатясало езеро, над което хвърчаха рояци блещукащи насекоми. Двама морски пехотинци, оплескани с кал, се надигнаха на отсамната страна на брега, със заредени арбалети.

Капитанът вдигна дясната си ръка, направи няколко бързи жеста и бойците отпуснаха арбалетите и им махнаха да продължат напред.

Един маг се беше присвил в падината до едно от нападалите дървета. Капитанът кимна на Бийк, малко изнервено, и двамата дръпнаха юздите на десетина разтега от езерото.

Магът извика от укритието си:

— Очаквахме ви. Бийк, толкова ярко светиш, че едва не ме заслепи. — Засмя се. — Спокойно, едурите няма да го видят, дори и заклинателите им. Но на твое място бих го потушил малко, Бийк. Ще изгориш.

Капитанът се обърна към него и кимна.

— Хайде отдъхни малко, Бийк.

„Да отдъхна? Не, отдих не може да има. Вече не.“

— Сър, насам идват стотици едури. От северозапад…

— Знаем — каза другият маг и изпълзя от укритието си като жабок на тъмно. — Просто си приготвяхме пътните сандъци, униформите са изгладени и знамената обшити със злато.

— Наистина ли?

Тя стана сериозна, а в очите й се появи онзи мек поглед, който напомни на Бийк за онази гледачка, която беше наела майка му, същата, която баща му изнасили и тя трябваше да си отиде.

— Не, Бийк, просто се шегува.

Колко лошо, помисли си той. Щеше да му хареса да види златните нишки.

Слязоха и поведоха конете покрай нападалите дървета, и ето, че пред очите им се появи лагерът на Юмрука.

— Милост на Гуглата! — възкликна Фарадан Сорт. Още има.

— Шестстотин седемдесет и един, сър — каза Бийк.

И точно както беше казал магът, канеха се да тръгнат, щъкаха като мравки от разритан мравуняк. Имало беше ранени — много, — но лечителите си бяха свършили работата и всичката кръв миришеше на стара, а миризмата на смърт си беше там, където й се полагаше, при десетината гроба от другата страна на поляната.

— Ела с мен — подкани го капитанът, след като двама войници поеха конете им, и Бийк тръгна след нея към чакащите ги Юмрук Кенеб и сержант Том Тиси.

Чувстваше се странно да стъпва отново по земята след толкова дълго време в непривичното ледерийско седло. Сякаш земята се огъваше под ходилата му, всичко изглеждаше някак крехко и уязвимо. „Да. Моите приятели.“

— Много ли е зле? — обърна се Кенеб към Фарадан Сорт.

— Не можахме да стигнем до тях. Но все още има надежда. Юмрук, Бийк казва, че трябва да бързаме.

Юмрукът се обърна към Бийк и младият мъж се сви притеснено. Вниманието от страна на важни особи винаги го притесняваше.

Кенеб кимна и въздъхна.

— Иска ми се да изчакаме още, в случай, че… — Но после поклати глава. — Добре. Време е да сменим тактиката.

— Да, сър — отвърна капитанът.

— Натискаме здраво. Към столицата. А ако се натъкнем на нещо, с което не можем да се справим… справяме се.

— Да, сър.

— Капитане, съберете десет отделения с пълен състав тежка пехота. Поемете командването на ариергарда.

— Слушам, сър. — Тя се обърна и хвана Бийк под мишницата. — Искам да те видя на носилка, Бийк — каза му и го поведе със себе си. — Да поспиш.

— Не мога, сър.

— Ще спиш.

— Не, наистина не мога. Свещите не искат да угаснат. Вече не. Няма да угаснат. — „Никога вече, капитане, и не защото не те обичам, а защото те обичам и съм готов да направя всичко, което поискаш от мен. Но просто не мога и не мога дори да го обясня. Само че е твърде късно.“

Не беше сигурен какво видя тя в очите му, не беше сигурен колко от неизреченото чу все пак, но стисналата го ръка се отпусна, стана почти милувка, тя кимна и извърна поглед.

— Добре, Бийк. Помагай да пазим гърба на Кенеб тогава.

— Да, сър. Ще го направя. Само ме гледайте, ще го направя. — Помълча малко, докато крачеха един до друг през лагера, а след това попита: — Сър, ако има нещо, с което не можем да се справим, как все пак ще се справим с него?

Не разбра дали тя изсумтя, или пък се изсмя, преди да му отвърне:

— Зъбите на сърпа напред и продължаваме, Бийк. Хвърляме обратно всичко, което хвърлят по нас. Продължаваме, докато…

— Докато какво?

— Всичко е наред, Бийк. Добре е да загинеш редом до другарите си. Добре е. Разбираш ли ме?

— Да, сър. Добре е. Защото са мои приятели.

— Точно така, Бийк.

„И точно затова не е нужно никой да се тревожи, капитане.“

Кенеб гледаше как бойците му се строяват в походна колона. За бърз марш, сякаш тези окаяни души не бяха достатъчно изтощени. Но не можеше повече да се движат на прибежки и да се крият. Врагът беше обърнал играта и имаше числено предимство — и дори може би вече не отстъпваше на свирепия дух на неговите малазанци.

Беше станало неизбежно. Никоя империя не пада така лесно, с омекнали колене. След многото ръгания и мушкания тя най-сетне се обръща озъбена и зъбите се забиват дълбоко. И тези, които кървяха, бяха вече неговите морски пехотинци. „Но съвсем не толкова зле, колкото се боях. Виж ги, Кенеб. Изглеждат по-зли от всякога.“

— Юмрук. Те са готови — каза Том Тиси до него.

— Виждам, сержант.

— Не, сър. Искам да кажа: готови за вас.

Кенеб се взря в черните мънистени очи на набития мъж. Не беше сигурен какво прочете в тях. Каквото и да беше, изгаряше.

— Сър — каза Том Тиси, — ние сме затова. Всичко това. Обучени да играем повече от една игра, нали? Забихме достатъчно здраво, за да ги раздразним, и ето ги вече, всички проклети едури, привлечени от нас като магнит. Сега ще ударим така, че да ги извадим от равновесие, и Гуглата да ме вземе, кръвта ми ври от това! На всички нас! Тъй, че моля, сър, дайте заповед за марш.

Кенеб се взря още за миг в лицето му и кимна.

Сред ехтящия й смях Корик налетя върху тримата едури, тежкият му меч изби две от копията, които мушкаха към корема му. С лявата си ръка спипа дръжката на третото и с нейна помощ се издърпа напред. Острието на меча му порази в лицето воина отдясно — не толкова дълбоко, че да нанесе смъртоносна рана, но достатъчно, за да швирне заслепяваща кръв. Срещу средния сниши рамо и го удари здраво в средата на гръдния кош — толкова здраво, че го надигна от земята и го отпрати назад. Без да пуска третото копие, извъртя воина и заби върха на меча си в гърлото му.

Обърна се рязко към първия воин, но видя, че един от метателните й ножове вече го е пронизал в едното око. Затова се хвърли напред към едура в средата, мечът засече с ярост и ръцете на едура — вдигнати, за да го опазят от атаката — паднаха отсечени, и полукръвният сети можа да нанесе трошащия черепа удар.

Чак тогава се обърна.

— В името на Гуглата, ще спреш ли най-после този проклет смях?

Но Смайлс беше коленичила и се тресеше от смях, докато прибираше метателния си нож.

— Богове! Не мога да си поема дъх! Чакай… чакай малко…

Корик изръмжа и се огледа — тази плетеница от тесни улички оформяше идеални места: водиш на бегом, свиваш по фланга, обръщаш се и избиваш кучите синове. Все пак никой не беше замислял да превърне това гадно селище в място на последния им бой. Освен може би едурите, които вече го бяха обкръжили напълно и пробиваха навътре, къща по къща, уличка по уличка.

Все пак беше страхотно да ги сриташ здраво всеки път, щом се развърнеха прекалено в жаждата си да леят малазанска кръв.

— Смърдят, когато се бият на групи — каза Смайлс, щом застана до него. Погледна го в лицето и отново избухна в смях.

— Какво му е толкова смешното?

— Ти! Те! Погледите в очите им — изненадата, да, о, богове на бездната! Не мога да спра!

— Ти гледай да спреш все пак — предупреди я Корик и изтръска кръвта от меча си. — Чувам движение — там, в дъното на улицата. Хайде.

Изсвистяха три метални стрели и две от тях поразиха връхлитащия едур. Две копия полетяха в дъга за отплата, право към Фидлър. И Тар вдигна огромния си щит да ги спре, и изблъска сержанта встрани… и изпъшка, когато тежките копия се натресаха в бронзовата обшивка, едното проби цял пръст и го набучи под рамото. Ефрейторът изруга.

Фидлър се хвърли зад една ковашката каца тъкмо когато трето копие изсвистя и се заби в нея. По улицата швирна вода.

След това засадата „кръстосан огън“ порази шестимата настъпващи едури — стрелите изсвистяха от двата края на тясната уличка.

— Изтегляй се! — изрева Фидлър, докато се обръщаше да смени незаредения си арбалет със заредения, който Ботъл тикаше в ръцете му.

С Тар, прикриващ тримата, заотстъпваха през ковачницата, през прашния двор с купищата шлака и назад към пивницата.

Там, ако се съдеше по шума, се биеха Сторми и тежките му.

Зърна движение по фланговете — останалите от засадата се събираха. Кътъл, Коураб, Мейби, Геслер, Балгрид и Бретлес. Презареждаха на бегом.

— Геслер! Сторми и неговите…

— Чух го, Фид! Коураб — дай го проклетия арбалет на Бретлес — безнадежден си с него. Иди при Тар и двамата влизате първи!

— Улучих си целта! — възрази Коураб, докато връчваше арбалета на единия от ефрейторите на Хелиан.

— С рикошет на стрелата от камъните и не ми казвай, че го беше предвидил!

Коураб вече стискаше тежкото едурско копие, което си беше избрал.

Фидлър махна на Тар да тръгнат напред.

— Двамата! Бързо вътре и удряте здраво!

Едурът успя да прониже с копието си лявото рамо на Сторми чак след като почти подскочи и натисна с цялата си тежест. Акт на необикновен кураж, който бе възнаграден с един палец в лявото му око — заби се дълбоко, дълбоко и още по-дълбоко. Едурът изпищя и опита да се дръпне, но грамадният червенобрад ефрейтор вече го беше сграбчил за косата и стискаше здраво.

С още по-силен крясък и още повече кураж, воинът дръпна рязко глава и остави Сторми с шепа от скалпа си и палец, зацапан със слуз и кръв.

— По-полека де — измърмори със странно равнодушие ефрейторът и се хвърли напред, за да докопа едура. Двамата рухнаха върху мръсните дъски на пода на кръчмата — и сблъсъкът избута копието през цялото рамо на Сторми. Той извади ножа си за кормене, заби го в корема на воина, точно под гръдния кош, под сърцето, и сряза нагоре.

Кръвта швирна на порой.

Сторми залитна, хлъзна се, успя някак да се вдигне на крака — копието стърчеше откъм гърба му, — олюля се към дългата маса с купчината отрязани едурски глави, сграбчи една и я запокити през помещението в тълпата едури, които напираха през входа, където Флашуит и Боул бяха държали позиция, докато едно копие не прониза Боул във врата, а някой не изби шлема на Флашуит от главата й. Сега тя лежеше, без да мърда, по гръб и не помръдваше под обутите в мокасини крака на едурите, които газеха през нея.

Главата удари предния воин в лицето, той изрева от потрес и болка и залитна.

Мейфлай зае позиция до Сторми. Пронизана бе вече на четири места и беше цяло чудо, че още може да стои на крака.

— Не ми умирай! — изръмжа й Сторми.

Тя му подаде меча.

— Намерих го това да се търкаля, сержант, и реших, че може да си го искаш.

Нямаше време за отговор — първите трима едури се хвърлиха срещу тях.

Щом се появи от кухненския вход — персоналът отдавна бе опразнил кухнята, — Коураб видя атаката и скочи да я поеме от фланга.

Спъна се и полетя с главата напред над тялото на едура, когото Сторми току-що бе промушил. Ръцете му излетяха напред, без да изпускат копието. Върхът мина през дясното бедро на най-близкия воин, хлъзна се покрай костта и се вряза в лявото коляно на следващия едур, точно под капачката. Разцепи ставата с наклон надолу и се вряза здраво между две от дъските на пода — едната се отпра тъкмо навреме, за да обърка стъпките на третия едур, който сякаш сам се хвърли напред и се наниза на изпънатия меч на Сторми.

Докато Коураб падаше между връхлитащите врагове, Тар се появи, късият меч в ръката му засече и той си проби път напред и застана на пътя на останалите едури.

В този момент Флашуит се изправи между тях, с два ножа кетра в ръце.

Фидлър — тъкмо влизаше през кухненската врата със зареден арбалет — видя Тар да посича последния едур. Стаята беше отрупана с нападали тела, повечето от които не мърдаха. Изпод труповете на едурите изпълзя Коураб Билан Тену’алас, кашляше, задавен от кръвта, изляла се върху него.

Бретлес притича до прозореца.

— Сержант! Идат още!

— Арбалетите отпред! — изрева Фидлър.

Хелиан примижа към луксозната къща в другия край на улицата. Къщата на Фактора, спомни си тя. Така изглеждаше. Скъпо, натруфено и безвкусно. Посочи с окървавения си меч:

— Ей там си правим отбраната.

Ърб изръмжа и изплю червеникава слуз — да не беше почнал да дъвче бетел? Да не повярваш как си съсипват здравето някои хора. Тя удари още една глътка от местното, дето имаше вкус на бамбук, напикан от кучета, но пък удряше здраво в главата. После му махна да тръгне напред.

След него — и другите, освен Лютс и Тавос Понд: тях ги бяха накълцали на кайма, докато се мъчеха да удържат фланга в оная сляпа улица отзад.

— Аз държа ариергарда — подвикна им, докато шестимата останали бойци залитаха напред покрай нея. — И плътна редица, хайде!

Нова глътка. Все по-гадно ставаше това. Кой изобщо ще се мине да го пие?

Тръгна и тя. Стигнала беше до средата или може би беше изминала около половината, когато на трийсетина крачки назад се появиха стотина Тайст Едур. Тъй че тя захвърли глинената бутилка и спря да посрещне атаката. Затова беше ариергардът, нали? Задържаш ги.

— Не е честно! — изрева Хелиан и вдигна щита да се прикрие зад него… о, ама то изобщо не беше щит! Беше капак от буре с ейл, от онези с дръжките. Зяпна го изумена. — Ей, това изобщо не съм го поръчвала!

Цели три дни и нощи бягане от речния бряг, а сега — шумове от битка някъде напред. След като беше загубил ефрейтора си преди две нощи — глупакът беше паднал в един изоставен кладенец, в един момент седи до него, в следващия — няма го. Пропадна през оплетените корени почти до дъното и си пръсна главата, пък и вратът отиде, и не беше ли смешно как Гуглата така и не забравяше, след като за капрала беше „или влизаш в морската пехота, или смърт“, а той взе, че ги направи и двете. Та след като Бадан Грук си загуби капрала, сега влачеше със себе си Ръфъл — не точно повишение, Ръфъл не беше тоя тип, но си отваряше очите, поне когато не ядеше всичко за ядене, което види.

А сега Ръфъл изпъшка, смъкна се до Бадан Грук, сержант на Пето отделение, Трета рота, Осми полк, вдигна пребледнялото си обло лице и го изгледа с хладния си поглед.

— Май се уморихме малко, сержант.

Бадан Грук беше далхониец, но не от северните племена в саваната. Беше се родил в джунглата на юг, на половин ден път от брега. Кожата му беше черна като на Тайст Андий, с толкова тесни цепки на очите, че се виждаше само бялото; и освен това не беше от тези, дето се смеят много. Най-добре се чувстваше в безлунни нощи, макар Ским непрекъснато да се оплакваше как проклетият им сержант просто изчезвал, обикновено когато им трябва най-много.

Но ето, че сега бяха тук, посред бял ден, и ох как съжаляваше Бадан Грук за сумрака на тропическата джунгла в родния си край.

— Стой тук, Ръфъл — рече той и драсна назад при сержант Праймли, присвил се с останалите морски пехотинци. Отделението на Праймли, Десето, също беше само с един по-малко, докато Четвърто бяха загубили двама, включително сержанта им Синтър, а от това още повече го болеше. Тя беше от племето му все пак. Проклятие, точно тя бе причината да влезе в армията, преди всичко. Да върви след Синтър винаги беше много по-лесно.

Щом се приближи, Бадан Грук махна с ръка на Праймли. Ефрейторът на кюонския благородник, Хънт, също се лепна за тях. Седнаха малко настрана от останалите.

— Е — попита тихо Бадан, — заобикаляме ли го това?

Издълженото аскетично лице на Праймли се смръщи кисело — винаги ставаше така, когато някой му заговореше. Бадан не беше много наясно с биографията на този човек, извън очевидното, което беше, че Праймли е направил нещо лошо някога — достатъчно лошо, за да го лишат от собственост и може би дори да побегне. Поне беше оставил зад гърба си аристократичните пози. На прошепнатия въпрос на Бадан ефрейтор Хънт изсумтя и извърна очи.

— Тук си, за да говориш — подкани Бадан картуулеца.

Хънт сви рамене.

— Бягаме от реката насам, сержант. Снишавахме се и се крихме, докато и тримата ни магове се скапаха и сега са по-зле от ходещи мъртъвци. — Кимна на север. — Ония там са морска пехота и се бият. Загубили сме само един от тежката и един сапьор…

— И един сержант, и един ефрейтор — добави Бадан.

— Седемнайсет души сме, сержант. Видях какво могат твоите тежки и двамата със сержант Праймли можем да те уверим, че Лукбек, Дроуфърст и Шоули не отстъпват на Релико и Вастли Бланк. А Хъни все още има три проклетии и два пъти повече острилки, след като Кисуеър ги остави, когато двете със Синтър отидоха и…

— Добре — прекъсна го Бадан. Не искаше да слуша пак за станалото със Синтър и Кисуеър, след като Кисуеър беше причината Синтър да тръгне с нея. Нищо добро не те чака, когато вървиш по жена, която върви по друга жена — дори да й е сестра, — но станалото станало и двете вече ги нямаше, нали? — Праймли?

Кюонецът се потърка по онова, което минаваше за брада по лицето му — само издаваше колко е млад още кучият му син, — и погледна през рамо към чакащите войници. После изведнъж се усмихна.

— Виж го Скълдет, Бадан. Войник, на когото самият Тути му даде името първия ден на остров Малаз, а още не знам — на шега ли беше? Скълдет още не е пуснал кръв, ако не броим комарите, а пък тази кръв си е негова. Освен това, Бадан Грук, ти си имаш тук нещо като далхонийски висш съвет и вашите безлунни сенки като че ли всяват свещен ужас у едурите, все едно сте призраци, и понякога и аз почвам да се чудя как успявате да изчезнете в тъмното. Все едно, ти, Неп Фъроу, Релико и Нелер, и Страп Мъл, и Мълван Дрийдър ей там, и, добре де, дошли сме да се бием, нали? Тогава да се бием.

„Ти може и за това да си дошъл, Праймли. Аз само се опитвам да остана жив.“ Бадан Грук изгледа мълчаливо двамата, след което бавно се изправи — стигаше само до рамото на Праймли — и издърпа двуръчния си сърповиден меч от сбруята от сърнешка кожа на широкия си гръб. Намести в дланите си тежката костена дръжка и огледа остриетата отатарал, набити от двете страни на извития бивен. Ветбела се наричаше оръжието на родния му език, Целуващия кости, остриетата бяха дълги само колкото да докоснат дългите кости на краката на обикновен воин, тъй като тези бедрени кости бяха ценен трофей, излъскваха се и резбоваха със сцени от славната смърт на притежателя им — и всеки воин, домогващ се до сърцето на жена, трябваше да положи немалко такива на прага на родната й колиба като доказателство за мъжествеността и куража си.

„Така и не успях да го използвам това, нали? Нито една бедрена кост, която да покажа на Синтър.“

— Време е да събираме трофеи — каза Бадан.

На петнайсет крачки от тях Хъни сръга Ским.

— Любима, май ще мятаме острилки с тебе днес.

— Престани да ме наричаш така — с досада отвърна сапьорката, но видя как Бадан Грук се запъти към Ръфъл и видя как ефрейтор Хънт се върна по пътеката да прибере ефрейтора на Четвърто, Правалак Рим, който им пазеше задниците с Шоули и Дроуфърст. И много скоро войниците се раздвижиха, и тя видя как заизваждаха оръжия, застягаха броня, занагласяха шлемове, и най-сетне изсумтя. — Добре, Хъни4… Гуглата да ме вземе, колко мразя да го казвам това. Май си го надушил точно…

— Само ми позволи да го докажа…

— Никога няма да ми разтвориш краката, Хъни. Защо не се примириш с това?

— Що за гадно отношение — измърмори сапьорът на Десето, докато зареждаше арбалета си. — Виж, Кисуеър, тя беше…

— Беше й толкова писнало от свалките ти, Хъни, че отиде и се гръмна — взе и сестра си с нея при това. И вече съжалявам, че не бях с тях. — След което стана и забърза към Неп Фъроу.

Старият далхонийски маг отвори едното си жълтеникаво око и примижа към нея. Като видя острилките в ръцете й, опули и двете.

— Арш от мене, жено!

— Спокойно, тръгваме на бой. Останало ли е нещо в онзи твой повехнал папур?

— Какво?

— Магия, Неп, магия — идва от блекерите в мъжете. Всяка жена го знае. — Тя му намигна.

— Дразниш ме, жено! Арш от мен!

— Няма да се аршна от теб, Неп, докато не благословиш тия две муниции тука.

— Да гословя тез глинени топки? Луда ли си, жено? Миналия път като го направих…

— Гръмнаха се, да. Синтър и Кисуеър. На парчета, но чисто и бързо, нали? Слушай, това е единственият начин да се отърва от ухажването на Хъни. Не, сериозно, искам едно от щастливите ти проклятия или проклети благословии. Моля те, Неп…

— Марш от мене!

Релико, който беше с половин педя по-нисък и от сержанта си и според твърдението на самия Тути — най-дребният тежък пехотинец в историята на Малазанската империя, се надигна с пъшкане, извади късия си меч и затегна щита на място. После се обърна към Вастли Бланк5.

— Пак е време.

Огромният сети, който още седеше на мекия мъх, вдигна глава.

— Ъъ?

— Пак бой.

— Къде?

— Ние. Ние ще се бием, Вастли. Помниш ли Ю’Гатан?

— Не.

— Е, няма да е като Ю’Гатан. По-скоро като вчера, само че по-тежко. Помниш ли вчера?

Вастли го изгледа зяпнал, после се изсмя с бавното си ха-ха-ха и отвърна:

— Вчера ли? Вчера го помня, да!

— Тогава си взимай меча и изтрий калта от него, Вастли. И си хвани щита — не моя, твоя, на гърба ти. Да, завърти го. Точно така — не, мечът в другата ръка. Идеално. Готов ли си?

— Кого да убивам?

— Скоро ще ти покажа.

— Добре.

— Мен ако питаш, сетите не бива да се чифтосват с бедерини.

— К’во?

— Шега, Вастли.

— А. Ха-ха-ха. Ха!

— Давай да тръгваме с Лукбек — ние сме в челото.

— Лукбек6 и в челото?

— Той винаги е в челото за такива неща, Вастли.

— О. Добре.

— Дроуфърст и Шоули са зад нас, ясно? Като вчера.

— Добре. Релико, какво стана вчера?

Страп Мъл пристъпи до Нелер и двамата изгледаха накриво ефрейтора си Правалак Рим, който тъкмо отпращаше Дроуфърст и Шоули при другите тежки.

Двамата си заговориха на родния далхонийски.

— Разбито сърце — рече Страп.

— Разбито не, ами разбито — съгласи се Нелер.

— Кисуеър, хубава беше.

— Хубава не, ами хубава.

— Но… както казва Бадан.

— Както казва той, да.

— И толкова, това казва той.

— Знам, Страп, и няма нужда да ми казваш нищо. Мислиш ли, че Ледерас ще е като Ю’Гатан? Ние нищо не направихме в Ю’Гатан. — И Нелер изведнъж добави, поразен от неочаквана мисъл: — Само че и тук нищо не сме правили, нали? Поне досега. Но ако ще е като в Ю’Гатан…

— Още не сме стигнали там — рече Страп Мъл. — Кой меч ще използваш?

— Този.

— Със счупената дръжка?

Нелер погледна оръжието, намръщи се, запокити го в храстите и извади друг.

— Този. Ледерийски е, беше на стената на каютата…

— Знам. Аз ти го дадох.

— Даде ми го, защото вие като подивяла жена всеки път, когато ударя нещо с него.

— Точно така, Нелер, и затова те попитах кой меч ще използваш.

— Вече знаеш.

— Знам, и затова си тъпча ушите с мъх.

— Мислех, че вече са натъпкани.

— Слагам още. Разбра ли?

Ефрейтор Правалак Рим беше изтормозен мъж. Беше роден в една северна провинция на Грис в беден селски дом и не беше виждал нищо от света през повечето си живот, докато веднъж през съседното село не мина рекрутираща от морската пехота, в същия ден, в който Правалак беше там с по-големите си братя. Всички те се подсмихнаха презрително на рекрутиращата и продължиха към пивницата. Но самият Правалак, виж, той зяпна невярващо. За първи път виждаше човек от Дал Хон. Жената беше едра и закръглена и макар да бе с няколко десетки години по-възрастна от него и косата й да бе посивяла, все пак си личеше колко е била красива някога, а в неговите очи все още беше.

Такава тъмна кожа. Такива тъмни очи и — о, как го погледна тя, с онази блестяща усмивка, преди да го хване за ръка и да го отведе в една задна стаичка на местната тъмница, където го събори най-рекрутиращо върху нара, яхна го и се заклати отгоре му с такава екзалтирана радост, че той изригна право в малазанската армия.

Братята му изразиха неверието си и бяха в паника от това как ще обяснят на мама и тате, че най-младият им син взел, че се записал в армията и междувременно е загубил девствеността си от една петдесетгодишна демонка — и че всъщност няма изобщо да се върне у дома. Но това си беше техен проблем, а Правалак се озова във фургона на рекрутиращата, лепнал здраво ръка между пищните й бедра и без да поглежда повече назад.

Онази първа голяма любов продължи точно до следващата паланка, където го прехвърлиха в керван заедно с петдесетина други гризиански селски момчета и момичета и керванът тръгна по имперския път до Унта, а оттам — до остров Малаз, за да започне обучението си като морски пехотинец. Но сърцето му не беше чак толкова разбито, колкото можеше да допусне, тъй като малазанските сили за известно време бяха препълнени с далхонийски новобранци — някакъв загадъчен взрив в прираста на населението или пък политически вълнения бяха предизвикали масово бягство от саваната и джунглите на Дал Хон. И той много скоро разбра, че обожанието му на тъмна кожа и черни очи не го обрича на неудовлетворен копнеж и вечна самота.

До първата му среща с Кисуеър, която само се беше изсмяла на попълзновенията му, колкото и огладени и фини да бяха станали до този момент. И тъкмо това отхвърляне бе съкрушило сърцето му завинаги.

Но това, което го измъчваше сега, може би изненадващо, изобщо не беше онова несподелено обожание. Беше онова, което видя, или може би само си въобрази, в онази тъмна нощ на реката, след ослепителния блясък на взривовете и грохота, разтърсил реката, онази чернокожа ръка, показала се над вълните, докато водата се съвземаше след взрива и се разтваряше около нежната китка — и след това тази ръка просто се изгуби от напрегнатия му поглед, от отчаяното му, мъчително търсене в задимения мрак — ръката, кожата, тъмната, толкова тъмна кожа, която така го беше разбила в онази нощ.

Ох, как искаше да умре сега. Да сложи край на тази мъка. Тя си беше отишла. Сестра й също си бе отишла — сестра, която две нощи преди това го бе придърпала настрана и му бе прошепнала: „Не се предавай, Прав. Виждаш ли, познавам сестра си и виждам как се усилва блясъкът в очите й всеки път, когато погледне към теб… тъй че не се предавай…“

И двете си бяха отишли, и както Бадан повтаряше непрекъснато всеки път, когато си помислеше, че няма никой наблизо да го чуе: „И толкова. И толкова.“

Сержант Праймли се приближи и потупа Правалак по рамото.

— Готов ли си, ефрейтор? Добре. Води отделението си точно както щеше да го направи Синтър. Поведи ги, Прав, и да поизкормим няколко едури.

Скълдет, чието някогашно име беше Трайбоул Фютан, последният жив мъж от царствения род Фютан, от племето джилани, от югоизтока на Седемте града, бавно се изправи, докато тежките тръгваха нагоре по склона към шума на битката.

Приготви за бой двата си тълвара, притежавани някога от един борец Фаладан — брат на дядо му, — загинал от отрова на платен убиец три години преди малазанското нашествие, когато Трайбоул все още беше дете, непрокудено в пясъците на тленността. Оръжия, които бе наследил като последен потомък на фамилия, разбита от кръвни вражди — те бяха съвсем обичайни по целия континент преди завоеванието. Тълварите изглеждаха големи в ръцете му, прекалено несъразмерни за китките му — но той беше джилани, а всички в племето му бяха буквално лишени от тлъстини. Мускули като въжета, тънки и жилави, и много по-силни, отколкото изглеждаха.

Мекотата в женствените му очи не се промени, докато оглеждаше тълварите и си припомняше някогашните дни, когато беше съвсем малък и с тези две оръжия — балансираше на извитите им върхове, с ефесите под мишниците — подскачаше като дяволче из лагера. Скоро след това вече използваше тояги с тежести, издялани така, че да приличат на тълварите на брата на дядо му. Усвояваше стойките и фигурите в бойния стил на джилани, и в пеши бой, и на гърба на пустинен кон, научи се и на лизгар духана, атаката със скок. Безброй нощи изкара с натъртени рамене, докато се научи да се претъркаля чисто по земята, след като атаката е приключила, трите натъпкани с трева мишени са накълцани на парчета, а вятърът дърпа и развява златистите треви в прашния въздух. И се превърташе и отново се изправяше на крака, с оръжията в готовност.

Не беше висок. Не беше и разговорлив, а усмивката му — в редките случаи, когато се усмихваше — беше свенлива като на девица. Мъже го искаха в леглата си, а също и жени. Но той беше от царския род и семето му беше последното семе, и един ден щеше да го даде на кралица, може би и на императрица, както подобаваше на висшето му потекло. Междувременно се оставяше на мъже да го използват, както го правеха мъжете, и дори намираше удоволствие в това, колкото и да беше невинно. Но отказваше да разлива семето си.

А сега стоеше в готовност и когато подадоха сигнала, тръгна напред с леките си стъпки.

Скълдет беше двадесет и три годишен. Такава бе самодисциплината му, че не беше разливал семе нито веднъж, дори в съня си.

Както по-късно щеше да каже Мълван Дрийдър, Скълдет наистина бе мъж, готов да избухне.

И един старши сержант на остров Малаз щеше да се окаже прав. За пореден път.

Ърб затича назад от къщата на Фактора колкото можеше по-бързо и завъртя щита си, за да прикрие дясното си рамо. Проклетата жена! Застанала там с един проклет капак от буре, а залп от копия всеки момент щеше да полети към нея. О, войниците й я обожаваха, и още как, и това обожание бе толкова сляпо, че не можеха да разберат всичко, което Ърб правеше само за да опази тая глупачка жива. Но сега беше грохнала, скапана от умора развалина и — този път — изглежда, нямаше да успее.

Беше на пет крачки от Хелиан, когато полетяха половин дузина копия — две се понесоха настрани, за да пресрещнат Ърб. Той закова на място, завъртя се зад щита и за миг я изгуби от погледа си.

Едно от тежките копия профуча само на педя от лицето му. Другото се натресе здраво в щита, желязното острие проби, прониза ръката му под рамото и почти я закова за хълбока му. Ърб се завъртя и се олюля, копието го дръпна настрана, той изпъшка и се смъкна на колене на твърдите камъни на улицата. Посрещна земята с дясната ръка, без да изпуска оръжието, за да не се забие по очи, и чу как изпращя един от пръстите му.

В същия миг светът около него се взриви до бяло.

Четирите тежки копия, полетели към Хелиан, почти я отрезвиха. Тя се присви и вдигна малкия си кекав щит, но той се разхвърча на парчета, след като две тежки железни остриета се забиха в подгизналото, тежко и много сладко миришещо дърво. Шлемът й отлетя от главата й с оглушително дрънчене, а в същото време друго копие я перна по дясното рамо, разкъса кожените връзки на бронята й и я завъртя кръгом, тъй че тя се оказа с лице към глинената бутилка, която преди няколко мига беше захвърлила. И скочи към нея.

По-добре да умре с още една глътка…

Въздухът над нея изсвири и над гърба й прелетяха още няколко копия.

Тя се просна по гърди на прашния калдъръм и зяпна опулена, щом бутилката сякаш по своя воля скочи във въздуха. След това нещо я повдигна за краката, преобърна я и тя тупна тежко на гръб, а синьото небе отгоре изведнъж посивя от прах и чакъл, каменни парчета и тухли — валяха на порой.

Нищо не можеше да чуе, а въздухът бе толкова задръстен от прах, че тя се сгърчи в пристъп на кашлица. Извъртя се и видя Ърб, може би на шест крачки по-назад. Идиотът се беше нанизал на копие и изглеждаше по-объркан от всякога. Лицето му беше бяло от прах, червени бяха само устните му, от изкъртен зъб сигурно, и зяпаше тъпо по улицата, където бяха всичките едури… можеше да ги нападнат, тъй че нямаше да е зле тя да си намери меча…

Тъкмо се надигна от земята, когато нечия ръка я плесна по рамото и тя сърдито вдигна очи. Непознато лице — канийка, гледаше я намръщено отгоре. След това проговори с някак странно далечен глас:

— Жива си значи. Не трябваше да се вреш право в „проклетията“, знаеш ли.

И изчезна от погледа й.

Хелиан примига. Присви очи, погледна по улицата и видя огромния кратер там, където бяха доскоро едурите. И парчета от тела, и разнасящия се прах и дим.

И още четирима морски, двама от тях далхонийци. Стреляха с арбалетите в страничната уличка и бързо се разпръснаха, когато един от тях метна „острилка“ в същата посока.

Запълзя към Ърб. Беше успял да издърпа копието от ръката си. Сигурно го болеше, а и вече имаше много кръв, сбираше се на локва под него. Очите му бяха като на заклана крава, макар и не толкова мъртвешки, но там някъде.

Дойде още един от морската, пак непознат. Черна коса, бяла кожа. Коленичи до Ърб.

— Ти — изръмжа Хелиан.

Мъжът я погледна през рамо.

— Никоя от раните ти няма да те убие, сержант. Но приятелят ти е на свършване, тъй че ме остави да си свърша работата.

— Кое отделение сте, по дяволите?

— Десето. Трета рота.

„Лечител. Е, добре. Оправи го Ърб, та да мога аз да го убия.“

— Натиец си, нали?

— Умна жена — измърмори той, докато запридаше магиите си над дълбоката раздрана дупка под рамото на Ърб. — Още по-умна, когато си по-трезва, може би.

— Изобщо не разчитай на това, резач.

— Всъщност не съм резач, сержант. Боен маг съм, но пък вече не можем да сме толкова придирчиви за тези неща, нали? Мълван Дрийдър.

— Хелиан. Осмо отделение, Четвърта.

Погледна я изненадано.

— Виж ти. От онези, дето изпълзяха изпод Ю’Гатан?

— Да. Ще живее ли Ърб?

Натиецът кимна.

— Ще полежи малко на носилка обаче. Много кръв е изгубил. — Изправи се и се огледа. — Другите ти войници къде са?

Хелиан погледна към къщата на Фактора. Взривът май я беше изравнил със земята.

— Проклета да съм, ако знам, Мълван. Случайно да ти се намира шишенце с нещо, а?

Но магът гледаше намръщено развалините на рухналата къща.

— Чувам викове за помощ.

Хелиан въздъхна.

— Значи ще ги намерим все пак, Мълван Дрийдър. Което значи, че ще трябва да ги изровим. — И лицето й светна. — Но това ще ни отвори глътката, нали?

Многобройният пукот на „острилки“ и трясъкът на шрапнел във фасадата на пивницата отпратиха няколкото малазанци вътре назад към тезгяха. Навън в изпълнения с прах и дим въздух се разнесоха писъци и вой. Фидлър видя как Геслер сграбчи Сторми, за да го задържи да не се втурне към вратата — огромният фалариец едва се държеше на крака, — след което се обърна към Мейфлай, Коураб и Тар.

— Да ходим да си срещнем съюзниците, но си отваряйте очите. Останалите, стойте тук, превържете раните. Ботъл, къде са Корик и Смайлс?

Магът само поклати глава.

— Отидоха в източния край на селото, сержант.

— Добре, вие тримата с мен. Ботъл — можеш ли да направиш нещо за Сторми?

— Да.

Фидлър зареди арбалета си и поведе към входа на кръчмата. На прага се наведе и надникна навън през прахта.

Съюзници, и още как. Благословената морска пехота, шестима на брой, газеха през труповете на едурите и приключваха писъците им с бързи удари на мечовете си. Фидлър видя някакъв сержант, от Южен Дал Хон, нисък, плещест и черен като оникс. Жената до него беше с половин глава по-висока и сивоока, доста закръглена, но не и провиснала. Зад тези двамата стърчеше друг далхониец, сбръчкан и надупчен навсякъде — уши, нос, брадичка, бузи — бляскащите златни украшения бяха в рязък контраст с намръщеното му лице. „Проклет шаман.“

Фидлър излезе и тръгна към сержанта. Боят все още продължаваше, но някъде далече.

— Колко сте?

— Седемнайсет, за начало — отвърна мъжът. Замълча и погледна варварския меч-бивен в ръцете си. — Току-що отсякох една едурска глава с това. Първата ми жертва.

Фидлър зяпна.

— Как, в името на Гуглата, стигнахте толкова далече от брега тогава? Да не сте прилепи соултейкън?

Далхониецът смръщи лице.

— Откраднахме една рибарска лодка и нагоре по реката.

Жената до него заговори:

— Бяхме най-южните отделения, движехме на изток, обаче стигнахме реката и трябваше или да газим до кръста в блатна тиня, или да хванем нагоре по водата. Всичко беше точно допреди няколко нощи, когато се натресохме на ледерийска галера. Загубихме няколко души обаче — добави тя.

Фидлър я погледа още миг. Добре закръглена и мека на вид, освен очите. „Гуглата да ме вземе, тая може да съдере кожата на човек парче по парче с една ръка, докато с другата се оправя сама.“ Извърна очи от нея и отново се обърна към сержанта:

— Коя рота?

— Трета. Аз съм Бадан Грук. А ти си Фидлър, нали?

— Йегетан — измърмори шаманът и направи жест „зло да пази“.

Бадан Грук се обърна към белокожата жена.

— Ръфъл, вземи Вастли и Релико и продължете на запад, докато не се срещнете с Праймли. После обратно тук. — Погледна Фидлър. — Добре ги ударихме май.

— Стори ми се, че чух „проклетия“ преди малко.

Кимване.

— Праймли е със сапьорите. Все едно, едурите отстъпиха, тъй че явно сме ги изплашили.

— Морантските муниции го правят това.

Бадан Грук отново извърна очи. Изглеждаше странно колеблив.

— Изобщо не очаквахме да срещнем някое отделение толкова далече на запад. Освен ако не са хванали по водата като нас. — Срещна погледа на Фидлър. — Само на ден път сте от Ледерас, знаеш ли.

Седем едури бяха обърнали играта срещу Корик и Смайлс и ги изтласкваха в необещаващата нищо добро уличка между паянтовите къщи, която след това водеше към изключително неприятен открит за обстрел терен, блокиран от купища дърва от всички страни, освен входа на уличката.

Корик избута Смайлс зад себе си — едурите се бяха струпали в началото на уличката и бавно се приближаваха — и вдигна меча си в готовност да влезе в близък бой. Наполовина обезоръжен, след като бе изгубил щита си. Ако кучите синове започнеха да мятат копия, щеше да си има неприятности.

Тая мисъл го накара да изсумти. Той срещу седмина Тайст Едур, а зад гърба му е само една млада жена, която бе изразходвала всичките си метателни ножове и разполагаше само с тежкия нож за кормене, чието място бе по-скоро в ръцете на касапин. Неприятности? Само ако замятат копия.

Но тези едури явно не държаха да ги нанижат от разстояние. Близък бой искаха и Корик не бе изненадан от това. „Като сетите са, тия сиви мърши. Лице в лице, да. В това е истинската доблест.“ Вдигна меча си и ги подкани да тръгнат напред.

— Стой зад мене — рече на Смайлс, която се беше присвила зад гърба му. — Отвори ми повече място…

— За какво, тъпако? За да умреш стилно ли? Просто посечи няколко, аз се плъзвам отдолу и ги довършвам.

— И те тресват по темето? Не, стой зад мене.

— Няма да стоя и да ме изнасилят всички, които ще си толкова некадърен, че да не убиеш, преди теб да те убият, Корик.

— Добре! Тогава аз ще те тресна с ефеса по темето!

— Единственият път, когато изобщо ще ме треснеш, тъй че давай!

— О, ще те тресна аз, вярвай ми…

Щяха да продължат още и още, но едурите вече се бяха развърнали, четирима във фронт и трима зад тях, и се втурнаха напред.

След това Корик и Смайлс често спореха дали спасителят им беше кацнал от въздуха или просто притежаваше таланта да прескача невероятни разстояния, защото се появи като мълния, прелетя точно на пътя на първите четирима Тайст Едур и в този безмълвен полет сякаш се сви в себе си и изчезна сред святкащите тежки железни остриета. Вихър от странни, кълцащи звуци и след това той вече ги беше подминал — и трябваше много лошо да се натресе в една от купчините дърва. Но вместо това един от тълварите се опря с върха надолу в купчината, мъжът се завъртя около оста на тази единствена допирна точка, обърна се и стъпи, присвит като котка, на дървата — в невъзможен за запазване на равновесие ъгъл, но това беше без значение, тъй като той вече бе скочил назад, откъдето се бе появил, прелетя този път над рухващите, плувнали в кръв тела на четиримата Тайст Едур. Клъц-клъц-клъц-клъц — и задните трима едури също се свлякоха на земята.

Мъжът отново се приземи, присвил глава, и рамото му едва докосна земята, преди да се превърти в пълно кълбо. После незнайно как успя да се изправи на един крак, стъпи и на другия и застана срещу седемте трупа, които току-що беше свалил.

И срещу двама малазански морски пехотинци, които поне този път изобщо нямаха какво да кажат.

Десантниците от Трета и Четвърта рота се бяха събрали пред селската пивница, стояха или седяха на оцапания с кръв калдъръм на главната улица. Някои превързваха рани, други кърпеха броня или заточваха нащърбените остриета на мечовете.

Фидлър седеше на ръба на едно корито с вода от едната страна на входа и преценяваше. От морския бряг дотук трите други отделения от Четвърта рота бяха понесли щети. От отделението на Геслер си бяха отишли Сандс и Уру Хела. От това на Хелиан — Лютс и Тавос Понд, и двамата бяха загинали в това проклето село, докато от хората на Ърб мъртви бяха Хано, а вече и Боул, а Солтлик беше изгубил лявата си ръка. Отделението на самия Фидлър дотук беше останало непокътнато, а това го караше да се чувства гузен. „Като някакви проклети фаворити на Гуглата, наредени в редица отвъд портата. С пера от врана в ръка или повехнали рози, или сладкиши, или каквито там безброй дарове мъртвите с охота връчват на новодошлите си ближни… богове на Бездната, Смайлс ме превръща в поредния каниец с всички тези нелепи суеверия. Никой не те чака отвъд Портата на Гуглата, освен за да ти се изсмее.“

Двамата сержанти от Трета рота се приближиха. Бадан Грук, с когото Фидлър се бе запознал преди малко, и кюонецът, Праймли. Бяха много странна двойка, но винаги става така, нали?

Праймли го погледна странно почтително и рече:

— Нямаме проблем с това.

— С кое?

— Със старшинството ти, Фидлър. Е, и какво правим сега?

Фидлър се намръщи и извърна очи.

— Някакви загуби?

— От това дребно счепкване? Не. Тия едури се разбягаха като диви зайци. Много по-страхливи са, отколкото очаквахме.

— Не обичат боя „щит срещу щит“ — рече Фидлър и се почеса по мръсната брада. — Ще го заобичат, особено след като имат ледерийска войска с тях. Но напоследък са зарязали тази тактика, тъй като с нашите муниции им става скъпо. Не, дебнеха ни, биеха ни в засада и ни изтласкваха. Традиционният им стил на бой, предполагам.

Праймли изсумтя.

— Изтласквали са ви, казваш. Значи от тая страна на Ледерас най-вероятно ни чака някоя проклета армия. Наковалнята.

— Да. Точно затова би трябвало да изчакаме тука малко. Знам, че е рисковано, едурите могат да се върнат и следващия път да са хиляди.

Присвитите очи на Бадан Грук се присвиха още повече.

— Да се надяваме вашият Юмрук да дойде навреме с много повече морска пехота.

— Вече е и вашият Юмрук, Бадан Грук.

Сержантът кимна рязко и се намръщи.

— Хвърлиха ни в тая каша само заради загубите на Четвърта при Ю’Гатан.

— Адюнктата непрекъснато прави промени — каза Праймли. — Нямаме Юмруци за нищо друго освен морската пехота — след времето на Кръст…

— Е, сега имаме. Вече не сме в малазанската армия, Праймли.

— Да, Фидлър, отчитам го това.

— Това е предложението ми — повтори Фидлър. — Изчакваме малко тук. Нека маговете ни да отдъхнат. И дано Кенеб да се появи, и дано да води със себе си малко повече от дузина морски пехотинци. Виж, за това със старшинството не ме бива много. Бих предпочел сержантите да сме съгласни за нещата, тъй че не ви задължавам за нищо.

— Геслер съгласен ли е с тебе, Фидлър?

— Да.

— А Хелиан и Ърб?

Фидлър се засмя.

— В кръчмата още е мокро, Праймли.

Слънцето беше залязло, но като че ли никой не искаше да ходи никъде. Влизаха в кръчмата само когато трябваше да се донесе ново буре ейл. Главното помещение беше истинска кланица, тъй че никой не беше склонен да се задържа вътре задълго.

Смайлс се приближи и седна до Корик.

— Казва се Скълдет.

— Кой?

— Знаеш кой. Оня, дето може да те убие с палеца на крака си.

— Мислех си за оная атака — отвърна Корик. — Върши работа само ако не я очакват.

Смайлс изсумтя.

— Сериозно. Видя ли някой да лети към мен, режа го на две. Не че ще може да се оттегли или да се откаже, нали?

— Ти си идиот — рече тя и го сръга. — Ей, и близнака ти го срещнах. Казва се Вастли Бланк и от двама ви според мен той е умникът.

Корик я погледна ядосано.

— Какво все се заяждаш с мен, Смайлс?

Тя сви рамене.

— Скълдет. Ще го направя мой.

— Твой?

— Да. Знаеш ли, че си пази мъжкото за жена с царствена кръв?

— Мъжете с такива наклонности не го казват.

— Къде го чу това?

— Освен това ти не си с царствена кръв, Смайлс. Кралица на мидите не се брои.

— Точно затова искам да излъжеш за мен. Уж съм канийска принцеса, пратена в малазанската армия, за да не ме намери Нокътят…

— В името на Качулатия, Смайлс!

— Шшш! Слушай, другите в отделението казаха, че с удоволствие ще излъжат за мен. Какво ти става?

— С удоволствие… ха, това беше добро. Много добро. — Обърна се и я изгледа. — Гориш от желание Скълдет да направи един от летящите си скокове и да кацне точно между краката ти ли? Искаш да забременееш от принц на някакво седемградско племе на летящи катерици?

— Да забременея? Да бе, когато делфините проходят и рибите свият гнезда по дърветата. Няма да забременея. Ботъл ми дава едни билки за това. Милият ми Скълдет може да лее галони със семе в мен цяла проклета от Гуглата вечност и никакви зайчета няма да ми подскачат наоколо.

— Лицето му е като на момиче — каза Корик. — Мъжете казват, че и целувал като момиче.

— Кой ти дрънка всичко това?

— Пестял си семето. Ха!

— Слушай, мъжете нищо не значат. Е, канийска принцеса ли съм, или не?

— Да бе, да. Съперничка за имперския трон всъщност. Бъди летящата риба за летящата катерица и си свий гнездо по дърветата, Смайлс. Като свърши всичко, което трябва да се свърши.

За негова изненада тя се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ти, Корик. Ти си истински приятел.

Той зяпна след нея. Горкото момиче. „Катерицата си пести семето, защото не знае какво да прави с него според мен.“

В смрачената улица пред него премина някой. Корик примижа и го позна по походката.

— Ей, Ботъл.

Младият маг спря, погледна през рамо, после се обърна и повлече крака към него.

— Нали трябваше да спиш.

— Не, благодаря.

— Значи даваш специални билки на Смайлс, а? Защо го…

— Какво?

— Билки. Да не забременее.

— Виж, ако не иска да забременее, трябва просто да спре да се качва на всеки…

— Задръж, Ботъл! Чакай малко. Тя каза, че е говорила с теб. За билките…

— А, онези билки. Не си разбрал добре, Корик. Те не са да я пазят да не забременее. Всъщност е някаква отвара от баба ми и нямам представа дали изобщо действа, но все едно, нищо общо няма със забременяването. Ами, ако ме беше помолила за това, има нещо доста благонадеждно…

— Чакай! Какво… какво прави тази отвара, която й даваш, тогава?

— Тя да не я пие по-добре, че… За мъж е!

— За Скълдет?

— Скълдет ли? Какво… — Ботъл го зяпна. — Знаеш ли какво е скълдет, Корик? Растение, вирее на остров Малаз и може би в Джени също. Виж, обикновено има женски растения и мъжки растения, и така се получава плодът и разни такива, нали? Все едно, не е така с миличкия ни скълдет. При него са само мъжки — никакви женски изобщо. Скълдетите си пускат своето… да де, изхвърлят го всичкото във въздуха и накрая някои влизат в семето на други растения и там си стоят, скрито, докато онова семе не поникне, завземат го и хоп — още едно хубаво скълдетче с онова сиво цветче, дето не е никакво цветче, а тънка шушулка, пълна със…

— Добре де, онази отвара, дето ти я е поискала Смайлс, тя какво прави?

— Уж променя мъж, който предпочита други мъже, в такъв, който предпочита жени. Дали действа ли? Представа нямам.

— Скълдет може да е растение — каза Корик, — но е и име на един войник в отделението на Праймли. Хубав.

— О, и това име…

— Явно е съвсем подходящо, Ботъл.

— Горката Смайлс.

Къщата на Фактора можеше и да е изглеждала хубава, но както се срути, все едно беше от слама. Изумителното беше, че никой не бе загинал под всичките тези развалини. Ърб поне със сигурност бе облекчен от това, макар да беше клюмнал след навикванията на Хелиан.

Все едно, задоволена след това и почувствала се доволно… доволна, Хелиан изобщо не остана доволна, когато ужасно непривлекателното лице на Балгрид изникна точно пред нея. Примига и го погледна намръщено.

— По-нисък си, отколкото си мислех.

— Коленичил съм, сержант. Какво правиш тук под тезгяха?

— Не съм аз, дето го мести непрекъснато, Балди.

— Другите сержанти са се разбрали да поостанем малко тук. Съгласна ли си с тях за това, сержант?

— Защо не?

— Добре. А, знаеш ли, в новите отделения има още един картуулец.

— С-сигурно е шпионин. Още ме преследват.

— Че защо ще те преследват?

— Щото направих нещо лошо, затова. Не помня к’во точно, но е било достатъчно лошо, за да ме отпрати тук, нали? Проклет шпионин!

— Съмнявам се да е…

— Тъй ли? Ами добре, накарай го да дойде да ми целуне краката тогаз! Кажи му, че съм кралицата на Картуул! Целувка по краката искам! Хайде върви, проклет да си!

На по-малко от шест крачки от тях Скълдет седеше сврян под тезгяха в другия край. Криеше се от хубавата, но много похотлива жена от отделението на Фидлър. При думите на Хелиан главата му рязко се извърна и тъмните му бадемови очи, разбили вече толкова много сърца, бавно се разшириха и се взряха в чорлавата сержантка, легнала сред локва разлято вино.

Кралица на Картуул.

От такива скромни неща се преобразяват светове.

Жените пееха древна песен на език, който бе всичко друго, но не и езикът на Имасс. Изпълнена със странни цъкания, флегматични паузи и ритмични жестове. И с необичайно еднакви гласове. Хедж направо беше настръхнал.

— Ерес’ал — прошепна му Бързия Бен, и той леко пребледнял. — Първият език.

Нищо чудно, че го караше да настръхне, че будеше смътен ек някъде дълбоко в мозъка му, съживяваше сякаш тихото майчино мърморене, докато той е впил устни в гърдата и глупаво се взира в замъгленото лице над себе си. Песен, която можеше да накара всеки възрастен мъж да се почувства уязвим, слаб и отчаяно търсещ утеха.

Хедж изруга под нос и дръпна Бързия Бен за ръкава.

Магът го разбра много добре, двамата станаха и се отдалечиха от огнището и сбралите се около него Имасс. Навън в тъмното, под искрящите звезди, нагоре към стръмнината със скалните домове.

Хедж седна на един голям плосък камък в подножието на сипея. Бързия Бен остана прав, наведе се, гребна шепа камъчета, закрачи напред-назад и започна да проучва находката си в тъмното — повече на допир, като хвърляше лошите в мрачината и те отскачаха и се търкаляха.

— Е, Хедж?

— Какво?

— Как е Фидлър напоследък?

— Не че клеча на рамото му или нещо такова.

— Хедж…

— Добре де, долавям някои неща от време на време. Шепот. Ехо. Още е жив, това мога да кажа.

Бързия Бен помълча.

— Някаква идея какво е намислила адюнктата?

— Кой? Че защо да имам? Аз изобщо не съм я срещал. Ти би трябвало да ги правиш предположенията, магьосник. Нали ти ги сложи прангите да й станеш Върховния маг в края на краищата. Колкото до мене, скитам се вече сякаш цяла вечност само сред пепелта на мъртви. Поне докато не намерихме това място, а то изобщо не е толкова далече от долния свят, колкото сигурно си мислиш.

— Не ми казвай какво си мисля, сапьор. Вече знам какво мисля и не е това, което си мислиш ти.

— Виж ти, пак взе да ставаш много изнервен, Бързак. Сърчицето разтупка ли се?

— Тя ги поведе към Ледер — към империята на Тайст Едур — веднага щом успя да ги избави от пристанището на Малаз. Значи, Котильон твърди, че е успяла въпреки моето изчезване в най-лошия възможен момент. Доста неприятни загуби, вярно. Например Калам. И Т’амбър. Аз. И тъй, Ледер. Хвърля жалката си армия срещу империя, обхванала половин континент или почти толкова, и защо? Е, може би за да нанесе някакво възмездие от името на Малазанската империя и всяко друго кралство или народ, пострадал от разбойническите им флоти. Но пък може и изобщо да не е това, защото — нека си го кажем — като мотив звучи, хм… безумно. А не мисля, че адюнктата е безумна. Какво остава тогава?

— Извинявай, това всъщност въпрос ли беше? Към мен?

— Разбира се, че не, Хедж. Риторично беше.

— Отдъхнах си. Продължавай.

— По-вероятно изглежда да се е опълчила на Сакатия бог.

— О, нима? Какво общо има тази Ледерийска империя със Сакатия бог?

— Ужасно много общо има.

— В смисъл, аз и Фидлър отново водим същата проклета война.

— Все едно вече не го знаеше, Хедж — и моля те, изтрий тая невинна физиономия от лицето си. Още не е толкова тъмно и ти го знаеш, а тази физиономия е за мен и е една проклета лъжа, тъй че я разкарай.

— Ух, нервичките на мага се опънаха!

— Точно затова тебе най-малко те харесвах, Хедж.

— Помня как веднъж се побърка от страх заради една новобранка, Сори, защото беше обсебена от бог. А ето, че сега работиш за същия бог. Удивително как могат да се обръщат нещата по начин, който изобщо не си очаквал, нито си предвиждал.

Магьосникът го изгледа продължително.

— Чакай малко, Хедж.

— Наистина ли мислиш, че Сори беше там, за да премахне императрицата, Бързак? Някакъв мръсен план за отмъщение срещу Ласийн? Ами, това би било… безумно.

— Какво намекваш?

— Просто се чудя дали трябва да си толкова сигурен в тези, за които работиш. Защото, и на мен ми изглежда точно така, цялото това объркване, което изпитваш покрай адюнктата, може просто да произлиза от някои подвеждащи, хм, недоразумения за двата бога, които се свиват в сянката ти.

— Това поредното ти вътрешно чувство ли е?

— Аз не съм Фидлър.

— Не си, но беше близо до него — в проклетата му сянка. Повдигаш всичките му тайнствени подозрения и недей се опитва да го отричаш, Хедж. Тъй че по-добре ми го кажи направо. Ти и аз, двамата на една и съща страна ли се бием, или не?

Хедж се ухили широко.

— Може би не. Но пък може би повече, отколкото си мислиш, магьосник.

Бързия Бен беше избрал няколко добре огладени камъчета. Останалите ги хвърли.

— Този отговор трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Аз как се чувствам според теб? — попита Хедж. — Да съм на проклетата ти страна, Бързак, още от Рараку! А все още не зная кой си и какво си дори!

— В смисъл?

— В смисъл — това. Започвам да подозирам, че дори Котильон — и Сенкотрон — не те познават и наполовина толкова добре, колкото си мислят. Точно затова в момента те държат подръка. И точно затова, също така, искат накрая да си без Калам, който да ти пази гърба.

— Ако си прав — за Калам — ще е неприятно.

Хедж сви рамене.

— Казвам само, че може би планът е бил Сори да е там в момента, до Фидлър.

— Адюнктата тогава нямаше дори армия, Хедж. Това, което намекваш, е невъзможно.

— Зависи колко са предвидили — и разбрали Келанвед и Танцьора, когато оставиха империята си и тръгнаха да търсят асценденство. — Сапьорът помълча замислено. — Тръгнаха по пътищата на Азата, нали?

— Почти никой не знае това, Хедж. Ти със сигурност не го знаеше… преди да умреш. Което ни връща на пътя, по който ти спря да вървиш, след като се гръмна в Черен Корал.

— Искаш да кажеш, след като направих своето възнесение?

— Да.

— Вече ти казах повечето. Подпалвачите на мостове се възнесоха. Обвинявай някой Душебродник.

— И сега още проклети глупаци се мотаят наоколо. Гуглата да ви вземе всички, Хедж, в бригадата на Изгорените мостове имаше няколко наистина гадни хора. Жестоки, зли и направо ужасни…

— Глупости. Ще ти кажа една тайна, някой ден може и да ти свърши добра работа. Умирането те унизява.

— Унижение не ми трябва, Хедж, и толкова по-добре, защото не се каня да умирам скоро.

— Отваряй си очите на четири тогава.

— Пазиш ли гърба ми, Хедж?

— Не съм Калам, но да, можеш да разчиташ.

— Засега?

— Засега.

— Би трябвало да е достатъчно, предполагам…

— Само ако и ти пазиш моя, Бързак.

— Разбира се. Верността към старото отделение и така нататък.

— Та за какво са ти тия проклети камъчета? Сякаш не мога да се досетя.

— Ще нагазим в ужасен боклук, Хедж. — Магът го погледна. — И слушай, за ония скапани проклетии — ако ме гръмнеш на парчета, наистина ще се върна за тебе, Хедж. Това е клетва, дадена от всяка проклета душа в мен.

— А това повдига въпрос, нали? Колко дълго всички онези души смятат да се крият в тебе, Бен Адефон Делат?

Магьосникът го изгледа. И както можеше да се очаква, не отвърна нищо.

Трул Сенгар стоеше в края на светлия кръг от огнището, зад струпалите се Имасс. Женската песен бе заглъхнала в низ от звуци, каквито майка би издавала за невръстното си бебе, звуци на утеха. Онрак му бе обяснил, че тази песен на Ерес’ал е всъщност завръщане към корените на езика, че започва с чудатия, но все пак сложен език на възрастните Ерес’ал, с неговите странни цъкания, паузи и жестове, служещи за накъсване на думите, който след това става все по-опростен и по-мелодичен. Както и да беше, въздействаше мрачно и странно смущаващо.

Музиката и песента за народа на Трул Сенгар бяха нещо статично, ограничено в ритуала. Ако в древните сказания имаше истина, някога Тайст Едур бяха използвали най-различни инструменти, но повечето от тях вече бяха непознати, бяха останали само имената им. Заместваше ги глас. И Трул започваше да съзнава, че с инструментите навярно нещо е изгубено.

Жестовете на жените се бяха прелели в танц, гъвкав и плавен, и изведнъж — изпълнен с любовна страст.

Някой до него промълви тихо:

— Преди детето има страст.

Трул се обърна и с изненада видя до себе си вожда Хостил Ратор.

В мръсната дълга коса на воина, провиснала от пъстрото, нашарено с белези теме, се полюшваха навързани калцирани кости. Тежкото чело доминираше над цялото лице и скриваше очите в мрак. Дори облечен в плътта на живота, Хостил Ратор изглеждаше мъртвешки.

— Страстта ражда детето, Тайст Едур. Разбираш ли?

Трул кимна.

— Мисля, че да.

— Така беше много, много отдавна. При Ритуала.

„Аха.“

— Детето пораства, уви — продължи главатарят на клана. — А онова, което е било някога страст, вече е…

„Нищо.“

Хостил Ратор продължи:

— Тук, сред тези кланове, имаше Гадателка на кости. Тя ясно провидя илюзията на това селение. И видя също така, че то отмира. Опита се да спре кървенето му, като се принесе в жертва. Но не успя — духът и волята й се предадоха.

Трул го погледна намръщено.

— Как разбрахте за това място?

— Тя огласи болката си, терзанието. — Т’лан помълча за миг и добави: — Намерението ни беше да се отзовем на призива за Събирането — но потребността в нейния глас бе неопровержима. Не можехме да се отвърнем, та дори това, което трябваше да предадем, да беше — навярно — сетният ни покой.

— А сега сте тук, Хостил Ратор. Онрак вярва, че искаш да узурпираш властта на Улшун Прал, но те спира присъствието на Руд Елале — заплахата, която той представлява за теб.

Очите под изпъкналото чело проблеснаха.

— Да не си дори прошепнал за тези неща, едур. Нима искаш да видиш извадени оръжия тази нощ, дори след дара на Първата песен?

— Не. И все пак по-добре сега, отколкото по-късно.

Едва сега Трул видя двамата Гадатели на кости от Т’лан, които пристъпиха и застанаха зад Хостил Ратор. Песента на жените бе спряла — рязко ли беше прекъснала? Не можеше да си спомни. Все едно, ясно беше, че всички събрани вече слушат само техния разговор. Видя появилия се от тълпата Онрак, видя каменния меч на приятеля си, стиснат в двете му ръце.

Трул отново се обърна към Хостил Ратор, с равен и спокоен тон:

— Вие тримата сте били свидетели на всичко, което някога…

— То няма да оцелее — прекъсна го главатарят на клана. — Как можем да приемем тази илюзия, когато, след като тя се стопи, трябва да се върнем към онова, което всъщност сме?

Руд Елале заговори от тълпата:

— Моят народ не ще пострада. Нито от твоята ръка, Хостил Ратор, нито от твоите Гадатели на кости. Нито от онези, които идват тук — добави той. — Решен съм да изведа клановете и да ги спася.

— Спасение няма — рече Хостил Ратор. — Това селение умира, както и всичко, което е в него. И никакъв изход не може да има. Руд Елале, без този свят твоите кланове дори не съществуват.

— Аз съм Т’лан, като теб — каза Онрак. — Усети плътта, която те облича сега. Мускула, топлината на кръвта. Усети дъха в дробовете си, Хостил Ратор. Взирал съм се в очите ви — на всеки от вас тримата — и виждам онова, което несъмнено го има и в моите. Чудото. Спомена.

— Не можем да го позволим — намеси се Гадателят на кости Тил’арас Бенок. — Защото щом напуснем това място, Онрак…

— Да — прошепна приятелят на Трул. — Ще е… твърде тежко. За понасяне.

— Някога имаше страст — рече Хостил Ратор. — За нас. Никога вече не може да се върне. Не сме вече деца.

— Никой от вас не разбира!

Неочакваният вик на Руд Елале стъписа всички и Трул видя как Улшун Прал, със скръбно лице, посегна да спре храненика си, но той избута гневно ръката му и пристъпи напред. Очите му грееха като жаравата в огнището зад него.

— Камък, пръст, дървета и треви. Зверове. Небето и звездите! Нищо от това не е илюзия!

— Пленени спомени…

— Не, Гадателю на кости, грешиш. — Овладя с усилие гнева си и се обърна рязко към Онрак. — Виждам сърцето ти, Онрак Прекършени. Знам, ти ще си редом до мен — в това, което предстои. Ще бъдеш с мен!

— Да, Руд Елале.

— Значи вярваш!

Онрак замълча.

Хостил Ратор се изсмя — тих, хриплив смях.

— Добре, Руд Елале. Онрак от Логрос Т’лан Имасс избира да се бие на твоя страна, избира да се бие за тези Бентракт, защото не може да се примири с мисълта да се върне към онова, което е бил, и затова предпочита да умре тук. И смъртта е онова, което очаква Онрак Прекършения — всъщност той копнее за нея.

Трул се взря в приятеля си и видя отразена в огряното от пламъците на огнището лице на Онрак истината в думите на Хостил Ратор.

И не се поколеба.

— Онрак няма да е сам.

Тил’арас Бенок се обърна към него.

— Едур, ти си готов да отдадеш живота си, за да защитиш една илюзия?

— Смъртните с радост правят това, Гадателю на кости. Обвързваш се с клан, с племе, с народ или с империя, но за да придадеш сила на илюзията за обща връзка, трябва да подхраниш противоположното — това, че онези, които не са от твоя клан, племе или империя, са чужди на тази връзка. Видял съм Онрак Прекършения, Т’лан Имасс. И го видях сега, отново смъртен. Заради радостта и живота в очите на моя приятел ще се сражавам с всички, които го смятат за свой враг. Защото връзката между нас е приятелството. А това, Тил’арас Бенок, не е илюзия.

Хостил Ратор попита Онрак:

— В своята милост, каквато си я намерил сега, оживяла отново в душата ти, няма ли да отхвърлиш Трул Сенгар от Тайст Едур?

А воинът сведе глава и отвърна:

— Не мога.

— Тогава, Онрак Прекършени, душата ти никога няма да намери покой.

— Знам.

Все едно, че пронизаха Трул в гърдите. Дръзките твърдения, изречени с пламенна искреност, която можеше да се породи само от вярно приятелство, бяха нещо чудесно. Ала съвсем друго беше да разбере цената, която налага това в душата на приятеля му.

— Онрак — с болка прошепна той.

Но този миг нямаше да изчака всичко, което можеше да се каже, всичко, което трябваше да се каже. Защото Хостил Ратор се бе обърнал към своите Гадатели на кости и мълчаливото общение, преминало между тримата, бе бързо, решително. А после вождът на клана се обърна и закрачи към Улшун Прал. Смъкна се на коляно пред него и сведе глава.

— Смирихме се, Улшун Прал. Тези двама странници ни посрамиха. Вие сте Бентракт. Както бяхме и ние, преди толкова много време. Вече искаме да помним. Вече искаме да се бием във ваше име. В нашата смърт не ще има нищо друго освен доблест. В това се заклеваме. — После стана и се обърна към Руд Елале. — Соултейкън, ще ни приемеш ли за свои войници?

— За войници? Не. Като приятели, като Бентракт — да.

Тримата Т’лан му се поклониха.

Всичко това премина като мъгла пред очите на Трул Сенгар. След признанието на Онрак Прекършения като че ли целият свят на Трул със стържеща, трошаща скали неустоимост се бе завъртял на някаква невъобразимо огромна ос… но него самия го завъртя една ръка — и Онрак вече стоеше пред него.

— Няма нужда — промълви воинът Имасс. — Знам нещо, което дори и Руд Елале не знае. И ти казвам това, Трул Сенгар: няма нужда. Нито от скръб. Нито от съжаление. Чуй ме, приятелю. Този свят няма да умре.

И Трул не намери воля в себе си да оспори това твърдение, да забие ножа на съмнението в искрения поглед на своя приятел. Само въздъхна и кимна.

— Тъй да бъде, Онрак.

— И ако внимаваме — продължи Онрак, — ние също няма да умрем.

— Както кажеш, приятелю.

На трийсет крачки от тях, в тъмното, Хедж се обърна към Бързия Бен и изсъска:

— Как тълкуваш всичко това, маг?

Бързия Бен сви рамене.

— Сблъсъкът като че ли беше избегнат, ако колениченето на Хостил Ратор пред Улшун Прал не включваше прибирането на паднал зъб или нещо такова.

— На паднал… какво?!

— Все едно. Бездруго не това е важното. Но зная, че съм прав в едно, и не ме питай откъде го зная. Просто го зная. Подозрение, превърнало се в увереност.

— Продължи, проклет да си.

— Само това, Хедж. Финнестът. На Скабандари Кървавото око. Той е тук.

— Тук? Какво искаш да кажеш с това „тук“?

— Тук, сапьор. Точно тук.

Едната страна на портата представляваше грохнала развалина. Огромните циклопски камъни, оформяли някога арка с височина поне колкото пететажна сграда, бяха разхвърляни на над сто разтега от входа. Платформата, която арката бе обхващала някога, се беше надигнала и огънала, сякаш ужасен земетръс бе разлюлял здравата скална основа под каменната настилка. От другата страна се извисяваше кула от все още стоящи на мястото си блокове, извита нагоре като вретено и опасно наклонена.

Илюзията за ярка дневна светлина се бе задържала през тази последна част от пътуването, колкото заради настойчивостта на Удинаас, толкова и заради насмешливото благоволение на Клип. Или заради търпението на Силхас Руин, навярно. Най-важното последствие от това бе, че Серен Педак беше крайно изтощена — а и Удинаас не изглеждаше по-добре. Също като двамата Тайст Андий обаче Кетъл изглеждаше неуморима — с цялата безгранична енергия на едно дете, предположи Серен, а това откриваше възможността много скоро тя просто да рухне.

Серен разбираше, че Феар Сенгар също е уморен, но това навярно по-скоро беше свързано с неприятното бреме, което все повече натежаваше на плещите му. Сурово и непростително към себе си, тя бе разказала на Тайст Едур за ужасния си грях спрямо Удинаас, и го беше направила с надеждата, че Феар Сенгар — с непресторено и най-заслужено презрение в очите — ще предпочете да я отхвърли, както и собствената си клетва да пази живота й.

Но вместо това глупакът продължаваше твърдо да държи на тази своя клетва, макар тя да виждаше жестокото пробуждане на съжаление в душата му. Той нямаше — не можеше — да наруши клетвата си.

Все по-лесно й беше да изпитва презрение към тези храбри жестове, към суровостта, приемана така лесно от мъжете от всички раси. Някакво примитивно чувство за дълг, от времето, когато притежаването на жена е означавало оцеляване, не на нещо толкова прозаично като собствения ти род, но притежание като собственост и оцеляване в смисъла на власт. По граничните земи на ледерийското кралство бе имало изостанали племена, в които се бяха съхранили такива архаични възгледи и не винаги в ситуации, в които мъжете бяха притежателите и властниците — защото понякога това бяха жените. И в двата случая историята бе показала, че такива системи могат да оцелеят само в изолация и само сред народи, при които магията се е изродила в хаотична мрежа от възбрани, табута и изкуствени безсмислени правила — където властта, предложена от вещерството, е узурпирана от непросветени амбиции и от императивите на социален контрол.

Противно на романтичните възгледи на Хул Бедикт за такива народи, Серен Педак не изпитваше голямо съжаление, щом си помислеше за тяхното неизбежно и често кърваво унищожение. Властта винаги представляваше илюзия, а поддържането й можеше да се съхрани само в изолация. Това, разбира се, не означаваше, че ледерийската система е система на неограничена свобода и свободна индивидуална воля. Едва ли. Едно бреме беше заместено с друго. „Но поне не е разделено според пола.“

Тайст Едур бяха различни. Възгледите им бяха… примитивни. Поднасяш меч, заравяш го на прага на нечий дом, символичната размяна на клетви, толкова архаични, че дори думите не бяха необходими. В такъв ритуал не беше възможно никакво договаряне, а ако бракът не включваше договаряне, то тогава не беше никакъв брак. „Не, само взаимно притежание. Или не толкова взаимно притежание.“ Такова нещо не заслужаваше голямо уважение.

А тук и сега не ставаше дума дори за възможен съпруг, претендиращ за права над живота й, а за проклетия брат на този възможен съпруг. И за да бъде ситуацията още по-нелепа, този възможен съпруг беше мъртъв. „Феар е готов да защити до смърт правото ми да се омъжа за труп. Или, по-скоро, правото на един труп да ме притежава. Е, това е лудост и аз няма да я — не я — приемам. Нито за миг.“

„Да, ето, че надмогнах самосъжалението. Сега просто съм гневна.“

„Защото той отказа отвращението към мен да го разубеди.“

Въпреки цялото й упорство последната мисъл я ужили.

Удинаас — беше я подминал, за да огледа рухналата порта — се обърна към Клип.

— Е, това живо ли е още?

Верижката и двата пръстена на Тайст Андий отново се въртяха. Той се усмихна хладно на ледерийския роб.

— Последният път, който трябва да се извърви, е от другата страна на портата.

— А кой я е сринал на парчета, Клип?

— Вече е без значение — отвърна Клип с още по-широка усмивка.

— Нямаш представа, с други думи — рече Удинаас. — Добре, щом трябва да минем през нея, хайде да не губим повече време. Почти престанах да се надявам, че накрая ще се удушиш с тази верижка. Почти.

Последните му думи, кой знае защо, сякаш стреснаха Клип.

И изведнъж Серен Педак видя тази верижка с пръстените по различен начин. „В името на Блудния! Защо не го разбрах преди? Тя е гарота. Клип е проклет убиец!“ Серен изсумтя.

— И ти твърдиш, че си Смъртен меч! Ти си просто убиец, Клип. Да, Удинаас го видя отдавна — затова го мразиш толкова. Той изобщо не бе подведен от всичките оръжия, които носиш. А вече и аз.

— Губим си времето, наистина — рече Клип, отново привидно невъзмутим, обърна се и закрачи към огромния портал. Силхас Руин тръгна след него и Серен видя, че е отпуснал ръце на дръжките на двата си меча.

— Отпред дебне опасност — заяви Феар Сенгар и да, проклет да е, пристъпи от мястото си точно зад дясното рамо на Серен и застана пред нея. И извади меча си.

Удинаас изсумтя презрително, извърна се наполовина и рече:

— Силхас Руин си е заслужил тази параноя, Феар. Но дори това не означава, че ще скочим в драконова яма. — След което се усмихна вяло. — Не че драконите живеят в ями.

Тръгна след двамата Тайст Андий и Кетъл притича да го хване за ръката. В първия миг Удинаас реагира на докосването все едно, че го е опърлило, но след това съпротивата му изчезна.

Клип стигна до прага, пристъпи напред и изчезна. Миг след това Силхас Руин направи същото.

Удинаас и Кетъл не се поколебаха.

Щом стигна до същото място, Феар Сенгар спря и я изгледа.

— Какво си наумила, Аквитор?

— Мислиш ли, че бих могла да ви изоставя всички, Феар? Да гледам как ще преминете и ако не се върнете, просто да се обърна и да измина целия този безсмислен път — който може би никога няма да оставя? Този избор ли ми остава?

— Всички избори са ти оставени, Аквитор.

— На вас също, бих казала. Освен, разбира се, за онези, които са се предали доброволно.

— Да.

— Толкова лесно го признаваш.

— Може би само така изглежда.

— Феар, ако някой трябва да се обърне сега, това си ти.

— Близо сме, Аквитор. Може би сме на няколко крачки от Финнеста на Скабандари. Как можеш да допуснеш, че изобщо мога да помисля за такова нещо?

— Някаква упорита нишка на самосъхранение може би. Някаква последна моя оцеляла вяра, че наистина имаш мозък, мозък здравомислещ, искам да кажа. Феар Сенгар, ти вероятно ще умреш. Ако преминеш през тази порта.

Той сви рамене.

— Може би, макар и само за да опровергая очакванията на Удинаас.

— На Удинаас?

Смътна усмивка.

— Героят, който се проваля в подвига.

— Аха. И това би било достатъчно удовлетворително?

— Предстои да се разбере. Е, ще ме последваш ли?

— Разбира се.

— Значи доброволно се отдаваш на този избор?

В отговор тя опря ръка на гърдите му и го забута, стъпка по стъпка, през портата. Целият натиск изчезна, щом той премина, и Серен залитна напред — и се блъсна в широките му мускулести гърди.

Той я задържа и я изправи.

И тя видя, пред всички тях, най-неочаквана гледка. Черна вулканична пепел под необятно и почти също толкова черно небе въпреки най-малкото три слънца, които грееха високо над главите им. А по тази необятна сурова равнина, разпръснати във всички посоки, ужасяващо много… дракони.

Изгърбени, неподвижни. Десетки… стотици.

И чу тъжния шепот на Кетъл.

— Удинаас! Те всички са мъртви!

Клип, застанал на двайсет крачки напред, се обърна към тях. Верижката се завъртя и се стегна и той се поклони.

— Добре дошли, мои скъпи приятели, в Старвалд Демелайн.

22.

Гаскарал Траум беше първият войник в армията на Атри-Преда Биват, който тази сутрин отне живот. Едър мъж, със смътни нишки тартеналска кръв в жилите, предната нощ той беше вдигнал палатката си на четиридесет крачки от лагера на Тайст Едур. Вътре беше запалил малък светилник и бе изпънал походното си одеяло над вързопите с дрехи, резервните ботуши и резервния шлем. След това го бе поставил до себе си, на страната откъм палатките на едурите, и бе оставил фитилът да изпие и последната капка масло, докато тъмното в палатката не стана като това отвън.

Когато се процеди първият предутринен светлик, Гаскарал Траум извади нож и сряза страната на палатката до себе си, после безшумно се измъкна в мократа трева и замря там неподвижно.

А когато видя онова, за което бе изчаквал, запълзя по мократа земя. Дъждът все още барабанеше по старото морско дъно на К’юсон Тапи — там, където ги очакваха омразните оули — и въздухът миришеше на кал. Макар и едър, Гаскарал можеше да се движи като призрак. Стигна до първата редица едурски палатки, спря за миг със затаен дъх, после безшумно навлезе в лагера.

Палатката на Надзорник Брол Хандар бе разположена в центъра, но без охрана. Платнището на входа не беше завързано. Водата от току-що спрелия дъжд се стичаше като сълзи по промазаното платно, сбираше се на локвички около предния пилон и в дълбоките отпечатъци от стъпки около входа.

Гаскарал пъхна ножа под горната си риза и изтри с мръсния плат дръжката и лявата си ръка — дланта и пръстите, — преди отново да извади оръжието. След това се промъкна безшумно в палатката.

Вътре цареше сумрак. Чу тежко дишане. И видя в отсрещния край нара на Надзорника. Брол Хандар спеше на гръб. Кожите, с които се беше завил, се бяха смъкнали на пода. На лицето и гърдите му тъмна сянка.

Лъсна черно желязно острие, издадено от наточения ръб.

Гаскарал Траум се хвърли мълниеносно напред.

Фигурата, застанала над Брол Хандар, се извъртя, но не навреме — ножът на Гаскарал потъна дълбоко, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето на убиеца.

Черната кама падна и се заби в пода, а Гаскарал пое тежестта на тялото, когато убиецът се смъкна с последна тиха въздишка.

Телохранителят фаворит на Атри-Преда Биват — избран да пази Надзорника точно от подобна опасност — замръзна за миг, без да откъсва очи от лицето на Брол Хандар, от дъха на едура. Не се беше събудил. И това беше добре. Много добре.

Приведен под тежестта на мъртвия убиец, Гаскарал бавно прибра ножа в канията, след това посегна и вдигна черната кама. Сигурен беше, че това е последният кучи син. Всичко седем, макар само двама преди този да бяха успели да се доближат толкова, че да се опитат да убият Брол — и тези два опита бяха в разгара на битка. Летур Аникт беше изключително усърден човек, склонен беше на голяма щедрост, за да гарантира, че желанията му ще бъдат удовлетворени. Не и този път, уви.

Гаскарал се наведе още малко, преметна трупа през рамо и тихо застъпва към отвора на палатката.

Под тежките навъсени облаци и започналия наново дъжд Гаскарал Траум бързо закрачи към ледерийската страна на лагера. Тялото можеше да остане в палатката му — наближаващият ден щеше да е ден за битка, което означаваше много бъркотия и много възможности да се отърве от трупа.

Беше донякъде притеснен обаче. Никога не беше добре да не спиш в нощта преди битка. Но той открай време вярваше на инстинктите си — все едно можеше да надуши приближаването на убиец, все едно можеше да влиза в умовете им. Необичайният синхрон със сигурност доказваше таланта му — още няколко мига забавяне преди малко и щеше да се окаже много закъснял…

Понякога, разбира се, инстинктите ги нямаше…

Двамата, които му се нахвърлиха от мрака, го изненадаха. Шок, който, както се оказа, за щастие премина бързо. Гаскарал хвърли трупа, който носеше, към убиеца вдясно. Тъй като нямаше време да извади ножа си, просто се хвърли към другия убиец. Отби камата, която мушкаше към гърлото му, хвана главата на мъжа с две ръце и изви силно.

Толкова силно, че краката на убиеца се завъртяха под тялото и вратът изпращя.

Другият убиец, отхвърлен от трупа, тъкмо се изправяше и приклякаше за скок. Гаскарал го изрита под брадичката. Ударът го надигна във въздуха, ръцете замахаха, главата почти се откъсна от гръбнака — беше мъртъв още преди да се смъкне на земята.

Гаскарал Траум бързо се огледа, увери се, че други не идват, и си позволи за миг да се ядоса на самия себе си. Разбира се, щяха да са се досетили, че някой ги прихваща. Тъй че един беше влязъл вътре, докато другите двама бяха останали назад, за да видят кой е непознатият им ловец и след това да се справят с този ловец по обичайния начин.

— Нали? Справихте се кура ми.

Огледа за миг трите трупа. Мамка му, палатката днес щеше да е претъпкана.

Слънцето този ден нямаше да има никакви пречки, за да гледа отгоре битката на К’юсон Тапи. Щом се издигна, стопи облаците и отпрати към земята снопове нажежени копия, докато въздухът не задимя. Брол Хандар, събудил се изненадващо отморен, стоеше пред палатката си и наблюдаваше своите арапаи Тайст Едур, които подготвяха бронята и оръжията си. От неочакваната натежала влага желязото бе станало хлъзгаво и прътите на копията — мазни, а теренът под краката вече бе станал коварен. Морското дъно днес щеше да е кошмар.

Предната вечер бяха наблюдавали подготовката на оулите. Брол Хандар добре разбираше предимствата, които търсеше Червената маска в надеждната основа под краката на воините си, но подозираше, че накрая всички тези усилия ще се провалят. Платната и кожите много скоро щяха да станат точно толкова кални и хлъзгави, колкото теренът извън тях. В първоначалния сблъсък обаче те най-вероятно щяха да наклонят везните… но недостатъчно.

„Надявам се.“

Към него се приближи ледерийски войник — едър мъж, когото бе виждал и преди — с вежлива, странно смирена усмивка.

— Слънцето е съвсем добре дошло, Надзорник, нали? Нося ви поканата на Атри-Преда да се срещнете с нея — бъдете сигурен, че ще имате време да се върнете при воините си и да ги поведете в битка.

— Водете тогава.

Различните части се придвижваха на позиции по края на морското дъно. Брол видя, че пиконосците от Блуроуз този път са спешени: изглеждаха малко объркани с раздадените им предния ден щитове и копия. Бяха останали по-малко от хиляда и Надзорникът видя, че са оставени като помощна част и че ще ги хвърлят в бой само ако нещата тръгнат зле.

— Окаяна пасмина — рече той на придружителя си и кимна към тях.

— Така е, Надзорник. Но забележете, че конете им са оседлани и оставени недалече от тях. Това е, защото нашите съгледвачи не могат да видят Кечра в оулския лагер. Атри-Преда очаква нова атака по фланга от онези две същества и този път ще се погрижи да бъде посрещната от конни пиконосци. Които след това ще ги подгонят.

— Желая им успех. Кечра си остават най-тежката заплаха и колкото по-скоро бъдат убити, толкова по-добре.

Атри-Преда Биват стоеше на края на стария морски бряг и това й осигуряваше гледка към цялото бойно поле. Както обикновено се беше отделила от всичките си вестоносци и адютанти — те стояха струпани и нащрек на четиридесет крачки по-назад — и сега бе сама с мислите си, с наблюденията си, и щеше да остане така — освен срещата с Брол — до самото начало на сражението.

Придружителят му се спря на доста разстояние от Атри-Преда и с ведра усмивка го подкани да продължи напред.

„Как може да е толкова спокоен? Освен ако не е от тези, които ще останат да пазят конете. Какъвто е едър, не прилича на войник — но пък и конегледачи са нужни в края на краищата.“

— Надзорник, изглеждате… добре отпочинал.

— Точно така изглежда, Атри-Преда. Сякаш духовете на предците ми са бдели над мен тази нощ.

— Наистина. Готови ли са вашите арапаи?

— Да. Това сражение ще го започнете ли с маговете си?

— Трябва да бъда честна по този въпрос. Не мога да разчитам, че ще останат живи през цялото сражение. Следователно, да, ще ги използвам незабавно. А ако още са с мен по-късно, толкова по-добре.

— Никаква следа от Кечра значи?

— Не. Вижте, противникът се строява.

— На сух терен…

— В началото — да, но ние ще спечелим този терен, Надзорник. И това е слабостта в тактиката на Червената маска. Ще ударим достатъчно силно, за да ги отблъснем, и тогава оулите ще са тия, които ще се окажат затънали в калта.

Брол Хандар се обърна, за да огледа ледерийските сили. Различните части бяха слети за повече функционалност. По фронта, срещу оулите — три клина тежка пехота. Флангове от лека пехота, смесени със среднотежка и стрелци. Блокове стрелци между клиновете — стрелите им трябваше да надупчат оулската линия така, че когато тежките ударят, да изтласкат врага назад, стъпка, две, пет, десет — и в калта.

— Не го разбирам този Червена маска — каза Брол и отново се загледа намръщен към редиците на оулите.

— Той нямаше избор — отвърна Биват. — Не и след Предегар. А там той изгуби търпение. Това тук е същото, но както казах: няма избор. Ние го хванахме, Надзорник. Все пак той ще направи тази победа много болезнена за нас, при възможност.

— Маговете ви биха могли да приключат битката, преди да е започнала, Атри-Преда.

— Ще видим.

Слънцето продължаваше неумолимото си изкачване, нажежаваше деня с гибелна решимост. По морското дъно се появяваха по-светли петна — повърхността най-отгоре засъхваше. Но отдолу, разбира се, калта си оставаше мека и достатъчно дълбока, за да създаде неприятности.

На Биват й бяха останали двама магове — третият беше загинал преди два дни, изтощен фатално от бедствието при Предегар — един-единствен стрелец бе успял да убие трима магове с една проклета стрела. Брол Хандар видя сега и двамата, изгърбени като старци на края на брега. По един от двете страни на най-външния клин тежка пехота. Щяха да хвърлят страховитата си вълна от магия под ъгъл, с цел да пробият десетина реда навътре в центъра на оулите, за да разширят максимално пътеката на унищожение.

Атри-Преда явно беше направила някакъв жест, който Брол не бе забелязал, защото вестоносците изведнъж се озоваха при тях. Тя се обърна към него.

— Време е. Върнете се при воините си, Надзорник.

— Отново ариергард — измърмори с гримаса Брол Хандар.

— Днес ще влезете в боя, Надзорник. Сигурна съм в това.

Той не беше убеден, но все пак се обърна. Направи две крачки и рече през рамо:

— Дано този ден възвести края на тази война.

Атри-Преда не отговори. Не беше сигурно дори дали го чу, защото говореше тихо на войника, който го бе придружил. Брол Хандар забеляза как по лицето й под шлема пробяга изненада и как след това тя кимна.

Брол Хандар погледна сърдито към слънцето и съжали за сенчестите родни лесове. След това се отправи към своите арапаи.

Ток Анастер погледа още малко детската игра, после нави тънката кожа на свитък и я напъха в пътната торба, след нея и четката и вече празната купа с въглен, костен мозък и мастило от гаент. Стана от камъка, на който седеше, примижа за миг към небето и тръгна към коня си. Седем крачки, а докато стигне, мокасините му бяха натежали от буците кал. Върза торбата за седлото, извади нож и се наведе да остърже калта.

Оулите се бяха събрали на редици вляво от него, стояха и чакаха ледерийските сили на петстотин крачки напред, струпани във формации, които щяха да се опитат да поддържат при настъплението си. Воините на Червената маска изглеждаха странно смълчани — това, разбира се, не беше техният стил на битка.

— Да — измърмори Ток. — Това е ледерийският стил. — Загледа се към врага.

Класически клинове в сърп. Три остриета тежка пехота. Тези формации щяха ужасно да се объркат, докато стигнеха до оулите. Щяха да се придвижват бавно, войниците щяха да падат, да се препъват и хлъзгат на всяка крачка. Толкова по-добре. Щеше да липсва неудържимият напор в момента на сблъсъка, след като първите редици тежко бронирана войска щяха да падат по лице в калта.

— Ще пришпориш коня и ще избягаш — каза Торент зад него. — Или така си мислиш поне. Аз ще те наблюдавам, мезла…

— О, стига — въздъхна Ток. — Едва ли вината е моя, че Червената маска не те цени много, Торент. Освен това конят не може да свърши кой знае какво, освен да гази ходом в тая кал. И най-сетне, Червената маска каза, че може да му дотрябвам — със стрелите ми, — ако К’Чаин Че’Малле се провалят.

— Няма да се провалят.

— О, а какво знаеш ти за К’Чаин Че’Малле, Торент?

— Знам това, което ни казва Червената маска.

— А той какво знае? По-важното — откъде го знае? Замислял ли си се за това? Поне веднъж? К’Чаин Че’Малле са демоните на този свят. Същества от далечното минало. Буквално навсякъде другаде са изчезнали. Тъй че какво, в името на Гуглата, търсят тук? И защо са на страната на Червената маска, уж жадни да правят това, което той им заповяда?

— Защото той е Червената маска, мезла. Не е това, което сме ние, и да, виждам завистта, която гори в окото ти. Винаги си готов да презреш онези, които са по-добри от теб.

Ток отпусна ръце на гърба на коня си.

— Ела насам, Торент. Погледни в очите на този кон. Кажи ми, виждаш ли завист?

— Безмозъчно животно.

— Което вероятно ще умре днес.

— Не те разбирам, мезла.

— Знам. Все едно. Същия поглед виждам в твоите очи, Торент. Същата сляпа готовност. Да вярваш във всичко, в което ти е нужно да вярваш. Червената маска за тебе е това, което аз съм за този нещастен кон.

— Няма да те слушам повече.

Младият воин се отдалечи, твърдите му крачки скоро престанаха да са твърди в гъстата лепкава кал.

Наблизо децата се замеряха с буци от същата кал и се смееха. По-малките само. Другите, по-големите, се бяха смълчали и гледаха към вражеските сили, където вече зазвучаваха рогове, и ето, две добре охранявани групи пристъпиха на самия край на древния морски бряг. Маговете.

Далече на запад слънцето все още не беше изгряло. В едно невзрачно селце на един ден бърз ход от Ледерас, където през последните два дни бяха измрели твърде много хора, трима фаларийски тежки пехотинци от Трета рота седяха на ръба на конска поилка пред единствената кръчма в селото. Лукбек, Дроуфърст и Шоули бяха братовчеди или така поне мислеха за тях останалите, заради общите им фаларийски черти, огненочервената коса, сините очи и маслинената кожа на местния народ на главния остров — местните го наричаха Друма.

Цивилизацията на Друма бе процъфтявала преди много векове, преди появата на желязото всъщност, и като копачи на калай, мед и олово те се бяха наложили над всички острови на архипелага с търговията на бронзови оръжия и украса. Ако бяха с чиста друмска кръв, войниците щяха да са по-набити, чернокоси и прословуто лаконични и несговорчиви; ала те притежаваха повече от суровата, по-пламенна кръв на фаларийските нашественици, които бяха завладели повечето острови преди поколения. Това странно съчетание ги превръщаше, много странно, в превъзходни морски пехотинци.

В този момент, в тъмнината и приятно прохладния ветрец, който лъхаше откъм реката на юг, тримата водеха разговор, а темата му беше сержант Геслер и ефрейтор Сторми. Тези две имена — ако не и жалките им рангове — бяха добре познати на всички родом от Фалар.

— Но те са се променили — каза Лукбек. — Тази златна кожа изобщо не е естествена. Мисля, че трябва да ги убием.

Дроуфърст, която притежаваше нещастната комбинация от много големи цици и склонността да се поти обилно и се беше възползвала от тъмното, за да смъкне бронята си и да се забърше с парцал, каза:

— Но какъв е смисълът от това, Лук? Култът е мъртъв. Мъртъв е вече от години.

— Но за нас не е мъртъв, нали?

— Почти — отвърна Шоули.

— Точно в твоя стил, Шоули — изсумтя Лукбек. — Винаги гледаш на умиращото и умрялото като на близки неща.

— Ами питай ги, Лук. И те ще ти кажат същото. Култът на Финир свърши.

— Точно затова мисля, че трябва да ги убием. За измяна към култа. За измяна към нас. Добре, а тая златна кожа? Тръпки ме полазват.

— Слушай — заговори Шоули, — ние току-що си партнирахме с тези отделения. В случай, че си забравил, Лукбек, това е ротата, която изпълзя изпод Ю’Гатан. А и Фидлър е с тях. Проклет от Гуглата Подпалвач на мостове и може би единственият, останал от тях. Геслер преди беше с висок ранг, а също и Сторми, но точно като Уискиджак ги разжалваха и разжалваха, а сега ти тука искаш и да им го забиеш. Култа го забраниха и Финир вече го няма, и не трябва да е бог, но това не е по вина на Геслер. Нито на Сторми.

— И какво ми казвате двамата? — опъна се Лукбек. — Просто да ги оставим?

— Да ги оставим? Дроуфърст, обясни му на този глупак.

Беше напъхала циците си под бронята и ги наместваше.

— Много е просто, Лук. Ние не само сме затънали тук с Фид и другите. Всички ще умрем с тях. Значи, колкото до мене — а вероятно и Шоули тука, — ние ще стоим и ще се бием рамо до рамо с тях. Геслер, Сторми, ония готини тежки, дето ги имат. И когато най-сетне паднем, никой няма да може да каже, че не сме били достойни за това стоене до тях. Значи, може да е защото си последният от отделението на Праймли. Може би ако Маскър още беше с теб, нямаше да приказваш така. Тъй че сега нямаш избор, Лукбек. Биеш се с нас, биеш се с Релико и Вастли Бланк в отделението на Бадан Грук, или се биеш сам в отделението на Праймли. Но така или иначе, всичко се свежда до бой. Промъкнеш ли ми се зад гърба на Гес и Сторми, лично ще ти отсека главата.

— Добре де, добре. Просто си приказвах…

Звуци вляво от тях ги накараха да се изправят и да посегнат за оръжията си. По главната улица към тях крачеха трима: Страп Мъл, Ским и Нелер.

Ским подвикна тихо:

— Идат войници.

— Ледерии ли? — попита Шоули.

— Не — отвърна тя и спря пред тях, а другите двама морски пехотинци продължиха и влязоха в кръчмата. — Представете си най-грозните лица, които сте виждали, и как после ги мляскате, умрели от кеф.

— Най-после добра новина — въздъхна Дроуфърст.

Бийк и капитанът тръгнаха към чакащия ги в челото на колоната Юмрук Кенеб. От доста време пред тях се мяркаха отряди Тайст Едур, които отбягваха сблъсъка, но вече ги нямаше, поне оттук до онова село отпред.

Капитанът дръпна юзди пред Юмрука и докладва:

— Бийк твърди, че са морска пехота, Юмрук. В селото са и са избивали Тайст Едур. Много Тайст Едур.

— Взривовете които чухме вчера.

— Точно така, Юмрук — каза Бийк.

— Добре. Най-сетне добра новина. Колко са?

— Седем-осем отделения — отвърна Бийк.

Радваше се, че може лично да говори с истински Юмрук. О, беше си представял сцени като тази, разбира се, как поднася цялата информация, за да може Юмрукът да извърши всички геройски неща, които трябва да извърши, а накрая самият Бийк да се окаже най-големият герой от всички. Сигурен беше, че всеки си има такива мечти, внезапното разкриване на някаква скрита, свенлива страна, за която никой нищо не е знаел и не е могъл дори да предполага, че я е имало. Свенлива, докато не стане нужна, и тогава изниква и всички само ахкат!

— Бийк?

— Юмрук?

— Попитах, знаят ли, че сме тук?

— Да, така мисля. Имат няколко интересни мага, включително един магьосник от стария стил, от народа Джаката, първите хора на остров Малаз след оттеглянето на Ездачите на бурята. Той може да гледа през очите на всякакви същества, а това трябва да е било полезно от брега насам. Има и един шаман от джунглите на Дал Хон, и един далхонийски Степен танцьор. И натийски блатен некромант.

— Бийк. Фидлър с тези отделения ли е? Геслер и Сторми?

— Фидлър, онзи с цигулката, дето свиреше толкова тъжно в град Малаз ли? Онзи с игрите на Колодата в главата си? Да, сър, там е. Геслер и Сторми, те са първите фаларийци, но със златните кожи и мускули, и всичко останало, онези, които бяха презакалени в пожарите на Телланн. Телас, Куралд Лиосан, огньовете, онези, през които дракони летят, за да станат неуязвими срещу магии и по-лоши неща. Да, и те са там.

Виж как го зяпнаха удивени! О, точно като в онзи сън!

Напълно разбираше как щеше да се обърне всичко това, но гордостта му ни най-малко не намаля. Бийк примижа нагоре в тъмното.

— След около камбана ще разсъмне.

Кенеб се обърна към Фарадан Сорт.

— Капитане, вземете Бийк и отидете в селото. Искам да ми се представят тези отделения — освен постовете.

— Слушам, Юмрук. Каните се да ги нахокате ли?

Кенеб повдигна вежди.

— Ни най-малко, Фарадан. Не. Но като нищо може да разцелувам всеки от тия проклетници накрая.

Тъй че Бийк отново вървеше до капитан Фарадан Сорт и му беше хубаво от това, някак точно както трябваше да бъде, все едно винаги е бил с нея, винаги полезен тогава, когато тя се нуждае от него. Небето преди разсъмване изсветляваше и въздухът миришеше удивително свежо — поне докато не стигнаха първите ями, където бяха нахвърляни телата на едурите. Това изобщо не миришеше добре.

— Богове на бездната — промълви капитанът, докато подминаваха плитките ями.

Бийк кимна.

— Морантските муниции го правят това. Само… части от тела, всичко смляно.

— Не и в тази яма — каза тя и посочи поредния масов гроб. — Тези тук са избити. С мечове, със стрели…

— Да, капитане, и в това сме добри, нали? Но едурите не си отидоха заради това — почти хиляда от тях са се били събрали тук, подготвяли са нова атака. Но са дошли заповеди да се оттеглят и са ги изпълнили. Сега са на една левга зад нас, събират се с още едури.

— Чукът — промълви Фарадан Сорт. — А някъде напред е наковалнята.

Той кимна отново.

Тя се спря и го погледна в лицето в предутринния сумрак.

— А адюнктата и флотата? Бийк?

— Не знам, сър. Ако се чудите дали ще стигнат до нас навреме, за да ни се притекат на помощ, тогава — не. Няма шанс. Ще трябва да издържим, капитане, толкова дълго, че е невъзможно.

Тя се намръщи.

— А ако просто заседнем тук? В това село?

— Ще започнат да ни натискат. Дотогава ще са четири или пет хиляди едури. Толкова много могат да ни притиснат, сър, все едно дали го искаме, или не. Освен това нали Юмрукът каза, че иска да влезе в сражение и да задържи колкото е възможно повече от противника. Да ги задържи да не отидат другаде, например отзад покрай градските стени, което ще означава, че адюнктата ще трябва да се справи с още една обсада, а никой не иска това.

Тя го изгледа ядосано за миг, след което тръгна отново. Бийк я последва.

Иззад една черна купчина шлака в края на селото се провикна глас:

— Радвам се, че ви виждам отново, капитане.

Фарадан Сорт продължи напред.

Бийк видя как ефрейтор Тар се надигна иззад купчината, преметна арбалета на рамо и се изтупа от прахта, преди да тръгне да ги пресрещне.

— Юмрукът иска да почука, преди да влезе, а?

Капитанът се спря пред якия ефрейтор.

— От доста време вече се движим в бърз марш. Адски сме уморени, но ако ще минаваме през това село, няма да си влачим ботушите. Тъй че Юмрукът заповяда кратка почивка. Това е всичко.

Тар се почеса по брадата, при което разните накачени по нея кости и други неща изтракаха и зашумоляха.

— Много добре.

— Много съм облекчена, че одобрявате, ефрейтор. Значи, Юмрукът иска да ви види всички отделения тук, строени на главната улица.

— Можем да го направим — отвърна ухилено Тар. — Ние пък се бием от доста време вече и сме адски уморени, капитане. Затова сержантите накараха повечето от нас да отдъхнат в, ъъ, кръчмата. Но щом Юмрукът иска да ни види, ще изглеждаме толкова свежо, колкото е възможно, сигурен съм.

— Разкарай си задника до кръчмата, ефрейтор, и ги разбутай ония кучи синове. Ще изчакаме тук — но не дълго. Ясно?

Бързо отдаване на чест и Тар тръгна да изпълни заповедта.

— Виждаш ли какво става, когато край тях няма офицер известно време? Самозабравят се, това става, Бийк.

— Да, сър.

— Е, като чуят всички лоши новини, изобщо няма да са толкова нагли.

— О, те ги знаят, сър. По-добре и от нас. — „Но това не е съвсем вярно. Не знаят онова, което знам аз, и ти също не го знаеш, капитане, любима моя.“

Чуха шума на колоната, приближаваше се бързо. По-бързо, отколкото трябваше всъщност.

Коментарът на капитана беше кратък.

— Мамка му. — И добави: — Тичай вътре, Бийк — да се приготвят бързо за тръгване!

— Слушам, сър!

Проблемът с бухалите бе в това, че дори като за птици бяха отчайващо глупави. Да ги накара да завъртят проклетите си глави му струваше голямо усилие, колкото и здраво да стискаше уплашените им душици.

В такава битка се беше вкопчил в момента, толкова далече от всякаква идея за сън, че сънят като че ли беше нещо за другите, завинаги недостижим за него.

Но изведнъж престана да е важно накъде гледа бухалът или дори накъде иска да гледа. Защото по земята се движеха фигури, през шубраците, през разораните ниви, спускаха се по склоновете на старата кариера и по пътя, и по всички негови сливащи се разклонения. Стотици, хиляди. Движеха се тихо, с готови за бой оръжия. И на по-малко от половин левга зад колоната на Кенеб!

Ботъл тръсна глава, очите му замигаха рязко, за да се фокусират — олющената стена на кръчмата, откъртената вар, където бяха мятали ками, жълтите вадички протекла вода от сламения покрив. Около него морските пехотинци нарамваха снаряжението си. Някой, може би Хелиан, храчеше и се давеше някъде зад тезгяха.

Един от новодошлите от морската пехота се появи пред него, дръпна стол и седна. Далхонийският маг, онзи с джунглата още в очите му.

— Неп Фъроу — изръмжа той. — Мин знайш?

— Какво да знам?

— Мин!

— Да. Неп Фъроу. Нали го каза току-що. Слушай, нямам време за приказки…

Онзи махна нервно с ръка.

— Не знайхме! За едури! Изобщо! — Посочи Ботъл с кривия си пръст. — Не туй. Ти! Свършен! А това лоошо! Лоошо! Всички умрем. Зарад теб!

— А, благодаря за това, сдъвкан корен такъв! Не сме си влачили краката като вас, кучи синове, знаеш ли. Всъщност стигнахме чак дотук само заради мен.

— Знам! Зарад цигулка! Цигулка, дето носи ваш сержант! Песента, вийш ли — не е направен още. Още ней направен. Ха!

Ботъл го зяпна.

— Значи това става, когато си вреш носа, но не можеш да измъкнеш нищо обратно, а?

— Вреш, обратно! Хе-хе! Все едно, Бобъл, зарад теб всички умира тука, да знайш!

— А за недовършената песен какво?

Онзи пред него сви театрално рамене.

— Койнай кога, а? Койнай?

Фидлър беше до масата.

— Ботъл, не е време за проклети от Гуглата разговори. Марш вън на улицата и гледай будно, проклет да си — скоро ще затичаме от това село като стадо подгонени бедерини.

„Да, и скачаме право в пропастта.“

— Не го започнах аз този разговор, сержант…

— Грабвай си снаряжението и марш навън!

Корик стоеше с другите от отделението, освен Ботъл, който явно се мислеше за много важен или нещо такова, и гледаше как предните части на колоната идват по главната улица като тъмна грамада в последната, упорита хватка на нощта. Никой не беше на кон, което не бе изненадващо. За Кенеб и дългоопашатата му компания трябваше да е било трудно да си намерят храна, тъй че конете бяха отишли в яхнията — е, останали бяха няколко, но натоварени тежко с багаж. Скоро и те щяха да измършавеят и жилавото месо да придаде малко вкус на местното зърно, което вонеше на кози дърдонки.

Усещаше как сърцето му блъска в гърдите. О, щеше да има бой днес, и то какъв. Едурите от запад ги изтласкваха добре. А напред, отсам голямата столица, щеше да има някоя и друга армия. „Които ни чакат. Не е ли мило от тяхна страна?“

Фидлър изникна точно пред Корик и го шибна отстрани по шлема.

— Събуди се, проклет да си!

— Буден бях, сержант!

Но нищо лошо. Беше разбираемо дори, докато Фидлър обикаляше по редицата и ги пляскаше един по един. Да, доста пиене беше имало в това село и умовете им бяха всичко друго, но не и бистри. Разбира се, самият Корик се чувстваше съвсем добре. Повечето време беше спал, докато другите пресушаваха последните бурета ейл. Спал беше, да. След като знаеше какво предстои.

Новите морски пехотинци от Трета рота бяха предложили някаква новост, но не за дълго. Бяха хванали лекия път и го знаеха, а вече го знаеха всички, и това им придаваше на всички онзи поглед в очите, онзи, дето казва, че все още има да докажат нещо и че тази малка помощ тук, в това село, изобщо не е достатъчна. „Ще трябва да скочиш още пред двеста-триста едури, миличък, преди някой от нас освен Смайлс да ти кимне веднъж-дваж.“

В челото на колоната, която вече бе пристигнала, беше Юмрук Кенеб със сержанта, Том Тиси, с капитан Сорт и нейния безмозъчен маг Бийк.

Кенеб огледа отделенията и каза:

— Сержантите, при мен, моля.

Корик видя как Фидлър, Хелиан, Геслер, Бадан Грук и Праймли тръгнаха и застанаха в полукръг пред Юмрука.

— Типично — измърмори Смайлс до него. — Сега всички ни докладват. Особено теб, Корик. Да не мислиш, че някой е забравил, дето уби онзи градоначалник в Малаз? Знаят те кого трябва да държат под око.

— О, я млъкни — изсумтя Корик. — Просто решават кое отделение да умре първо.

Това много бързо я накара да млъкне.

— Всички сте се справили адски добре — заговори тихо Кенеб, — но сериозната работа започва тепърва.

— Мислите ли, че не го знаем, Юмрук? — изсумтя Геслер.

— Все още имаш навик да дразниш старшите си, виждам.

Геслер отвърна с типичната си широка усмивка:

— Колко души водите със себе си, сър, ако разрешите да попитам? Защото, виждате ли, започвам да надушвам нещо и миризмата е много лоша. Може да се справим при две към едно. Три към едно дори. Но имам чувството, че скоро ще се окажем в съотношение едно към… десет? Двайсет? Сега, може да сте донесли повечко муниции, но освен ако не карате четири-пет фургона, добре скрити в тила на колоната, няма да стигнат…

— Не това е проблемът ни — каза Фидлър, издърпа една гнида от брадата си и я сдъвка със зъби. — Ще има магове, а знам със сигурност, Юмрук, че нашите са изчерпани. Дори Ботъл, а това говори много. — След това изгледа намръщено Бийк. — Ти защо се усмихваш така, Гуглата да те вземе дано!

Бийк повехна, дръпна се назад и се скри зад гърба на Фарадан Сорт.

Капитанът сякаш настръхна.

— Слушай, Фидлър. Може би нищо не знаеш за този маг тука, но те уверявам, че разполага с бойна магия. Бийк, можеш ли да я овладееш в онова, което предстои?

Бийк отвърна тихо:

— Да, сър. Ще видите. Всички ще видят, защото сте мои приятели, а приятелите са важни. Най-важното нещо на света. И ще ви го покажа.

Фидлър потрепери и извърна очи. След това примижа.

— Мамка му, губим нощта.

— Стройте се за марш — заповяда Кенеб. Изглеждаше ужасно състарен. — Ще сменяме на бегом на всеки двеста крачки — доколкото разбирам, не трябва да ходим много далече.

— Докато не ни избият — каза Геслер. — Дано поне да видим Ледерас отдалече. Ще ми се да ги видя тия проклети стени, преди да се гътна.

— Достатъчно, сержант. Свободни сте.

Фидлър не реагира на усмивката на Геслер, когато се запътиха обратно към отделенията.

— Хайде, Фид, всичките ти таланти крещят едно и също точно в този момент, нали?

— Да. И крещят да си затвориш проклетата уста, Гес.

Коураб Билан Тену’алас беше насъбрал повече оръжия, отколкото можеше да носи. Четири от по-добрите дълги копия, две къси. Едноостър меч, приличащ малко на ятаган; хубав дълъг прав ледерийски меч; два ножа за мушкане плюс два за кормене. На гърба си бе вързал ледерийски щит — дърво, кожа и бронз. Носеше също така арбалет и двайсет и седем метални стрели. И една „острилка“.

Знаеше много добре, че са тръгнали на последната си битка и че ще е героично. Бляскаво. Щеше да е така, както трябваше да е с Леоман от Вършачите. Щяха да стоят един до друг, рамо до рамо, докато не остане нито един жив. А след години песни щяха да се пеят за това утро. И щеше да има, сред подробностите, разказ и за един войник, който върти копия и мечове, и ножове, сред купища трупове в нозете му. Воин, дошъл от Седемте града, да, на хиляди левги оттук, за да сложи най-сетне подобаващ край на Великия бунт на родната си земя. Отново въстаник в осъдената и прокудена, бездомна Четиринадесета армия, която сега се наричаше Ловците на кости — и чиито кости също тъй щяха да се търсят, да, заради магическите им свойства, и да се продават за купища злато по пазарите. Особено черепа на самия Коураб, по-голям, отколкото на всички други, приютявал някога един огромен мозък, пълен с гений и други блестящи мисли. Череп, какъвто дори крал не би могъл да си позволи, да, особено с острието на меча или върха на копие, пронизал го целия като сетен знак за величавата смърт на Коураб, последния останал на място пехотинец…

— В името на Гуглата, Коураб — сопна се Кътъл зад него, — сега отбягвам повече дръжки на копия, отколкото ще трябва след камбана време! Защо не разкараш поне няколко?

— Не мога — изръмжа Коураб. — Ще ми трябват всичките.

— Виж, това не ме изненадва, както се отнасяш с оръжията си.

— Ще има много врагове, които ще трябва да убия, да.

— Този ледерийски щит си е направо безполезен — рече Кътъл. — Би трябвало вече да го знаеш, Коураб.

— Като се счупи, ще си намеря друг.

С такова нетърпение очакваше предстоящата битка. Писъците и стоновете на издъхващите, стъписването на залитащия назад враг, поразен отново и отново. Морските пехотинци си го бяха заслужили, о, да — боя, за който бяха чакали, пред стените на самия Ледерас — и гражданите щяха да се струпат по тях и да гледат с удивление, с възхита, с обожание как Коураб Билан Тену’алас развихря такава ярост, че да изпепели душите на всички свидетели…

Хелиан никога вече нямаше да пие това. На — гадеше й се, още беше пияна, жадна, и пак халюцинираше. Беше почти толкова зле, колкото в онази нощ на Празника на Паралт в Картуул, с всичките онези хора, които носеха гигантски паешки костюми, а тя крещеше побесняла и се опитваше да ги стъпче до един.

Сега се тътреше в челото на жалкото си отделение в предутринния сумрак и от откъслечните приказки, които улавяше в доста неопрятното си състояние, разбираше, че едурите са точно зад тях, като десет хиляди гигантски паяка със зъби, които разкъсват невинни чайки и изпаднали в ужас жени. Че и още по-лошо — тази проклета колона вървеше право към гигантска паяжина, готова да ги оплете.

Междувременно вървяха и халюцинациите. Ефрейторът й, който се раздвоява, примерно. Единият тук, другият там, двамата говорят едновременно, но не едно и също, нито дори с един и същ глас. А какво да кажем за онзи тъпак с очи на гугутка и с тъпото име, който непрекъснато пърхаше наблизо? Скълдент ли беше? Все едно, тя беше поне с десет години по-голяма от него, ако не и с повече. А може би така й се струваше заради гладката му бебешка кожа? Лице, с което, о, богове, изглеждаше на не повече от четиринайсет. И нижеше, останал без дъх, някаква шантава история, че бил принц и последният от някакъв царствен род, и как си пазел семето да го засее в идеална почва, в която кактуси не можели да растат, и как искал… какво искаше? Не можеше да е сигурна, но предизвикваше в главата й какви ли не гадни мисли и най-вече непреодолимо желание да развали момчето толкова лошо, че да го сбърка завинаги, просто за да докаже, че не е някоя, с която можеш да се месиш, без да затънеш с двата крака. Тъй че може би всичко се свеждаше до сила. Силата да поквариш една невинна душа, а това можеше да го направи дори ужасена от паяците жена, нали?

Преминаваха през ново село и, о, гледката никак не беше добра. Селото беше сринато до основи. Систематично. Всяка сграда — развалини. Армиите ги правеха тия неща, за да лишат противника от прикритие, да премахнат всякаква възможност за вдигане на редути и разни подобни. Никакви дървета извън селото също така, само равни разорани нивя с изравнени със земята синори и изсечени храсти, а житата изгорени до черна угар, а утринното слънце вече мяташе смъртоносните си стрели в черепа й, принуждаваше я да удари по някоя и друга глътка от все по-смаляващите й се запаси фаларийски ром от обоза.

Поукрепи я донякъде, слава на Гуглата.

Ефрейторът й отново се сля в едно, което беше добър знак, и сочеше напред и говореше нещо…

— Какво? Чакай, Тъчи Брет, к’во ми говореше?

— Възвишението отсреща, сержант! Виждаш ли армията, която ни чака? Виждаш ли я? Богове небесни, свършено е с нас! Хиляди са! Не, много хиляди…

— Млъкни! Виждам ги достатъчно добре…

— Но не гледаш накъдето трябва!

— Не е важно, ефрейтор. Все пак ги виждам, нали? Стига сте ми се бутали двамата в краката, а иди да намериш Ърб — трябва да го държа край себе си, да го опазя жив тоя тромав глупак.

— Няма да дойде, сержант.

— И що?

— Заради Скълдет. Обявил е, че е отдал сърцето си на вас…

— Стига глупости! Върви кажи на тоя смотльо, че не го искам, обаче може и да му пусна, след като избием всичките ония кучи синове, а може и преди това, ако има шанс, но междувременно ми домъкни Ърб тука, защото отговарям за него, виждаш ли, затова, че ми позволи да изритам вратата на оня храм.

— Сержант, но той няма да…

— А бе ти как успяваш непрекъснато да си променяш така гласа?

— Е, ето ги и тях — каза командващият ледерийските сили. — Каква е преценката ви, Сирин Канар? Под хиляда? Толкова според мен. Да стигнат тук чак от брега? Удивително.

— Оцелели са дотук, защото отбягваха да стоят на място и да се бият — отвърна намръщено Сирин.

— Глупости. Пробиваха си пътя с бой, когато им се налагаше, и го правеха изключително добре, както биха потвърдили Ханради и неговите едури. Под хиляда, в името на Блудния. Какво бих могъл да направя с десет хиляди такива войници, Финад. Пайлот, Коршен, Т’руус, Десцент, Протока — бихме могли да ги завладеем всичките. Два сезона кампания, не повече.

— Както и да е — каза Сирин, — скоро ще ги избием всичките, сър.

— Да, Финад — въздъхна командващият. — Ще ги избием. — Замълча, след което хвърли на Сирин странно лукав поглед. — Съмнявам се, че ще има много възможност да обезкървим прекалено Тайст Едур, Финад. Те си изпълниха задачата в края на краищата и сега трябва само да се окопаят зад тези малазанци — и когато горките глупаци отстъпят, а те ще отстъпят, ще побегнат назад право срещу копията на едурите на Ханради и това ще е краят.

Сирин Канар сви рамене.

— Все пак не разбирам как тези малазанци са могли да повярват, че хиляда техни войници ще са достатъчно, за да завладеят империята ни. Дори с взривовете им и всичко друго.

— Забравяте страхотната им магия, Финад.

— Страхотна за прокрадване, за криенето им от нашите сили. Нищо друго. А сега тези таланти са без никаква полза. Виждаме нашите врагове, сър. Изложени са на открито и затова ще умрат.

— Да почваме тогава — каза командващият отсечено, обърна се и даде знак на маговете да излязат напред.

Долу, по огромната равнина, която предстоеше да се превърне в гробище за нашественическата армия — ако тя изобщо можеше да се нарече така, — малазанската колона започна енергично да се прегрупира за кръгова отбрана.

— Никакви илюзии не хранят, Финад, нали? — изсумтя командващият. — Свършили са и го знаят. Тъй че никакво бягство няма да има, никакво отстъпление. Вижте ги! Ще стоят на място, до последния войник.

Струпана в отбранителен кръг, в самия център на бойното поле, вражеската сила изглеждаше нищожна и жалка. Командващият погледна към седмината си магове, подредени на самия ръб на възвишението: те вече подхващаха края на своя ритуал — започнал още отпреди седмица. После отново насочи взора си към струпаните малазанци и прошепна:

— Блудния да благослови с покой душите им.

Ясно беше, че Атри-Преда Биват, колкото и да гореше несъмнено от нетърпение, в последния момент бе решила да задържи началото на битката, да остави слънцето да продължи щурма си срещу калта на морското дъно. Уви, такова забавяне не беше в интерес на Червената маска, затова той се задейства първи.

Ледерийските магове стояха в защитния кръг от войници с големи щитове. Бяха разположени извън обхвата на стрелите, но Биват все пак знаеше много добре тяхната уязвимост, особено след като започнеха своя ритуал за привличане на сила.

Ток Анастер, яхнал коня си за по-добра гледка, усети как белегът на изваденото му око пламна и го засърбя ужасно, а въздухът наоколо затрептя, зареден с енергия, щом двамата магове сляха волята си в едно. Подозираше, че няма да могат да я удържат под властта си задълго. Магията скоро трябваше да изригне, трябваше да бъде освободена. Да се затъркаля на кипящи вълни по морското дъно, да го обжари и да връхлети върху бойните редици на оулите. И воини щяха да мрат със стотици, може би с хиляди.

Срещу това неколцината шамани на Червената маска не можеха да направят нищо. Всичко, което преди бе давало сила на племето от равнините, бе разкъсано, разбито от оскверняването на свещените земи, от смъртта на безброй воини, старци и деца. Културата на Оул рухваше. И за да я спаси, за да възкреси своя народ, Червената маска се нуждаеше от победа този ден, и щеше да направи всичко, за да я постигне.

Дори да принесе в жертва К’Чаин Че’Малле, ако се наложеше.

Под странната броня, под запоените за крайниците на Ловците К’елл мечове, под техния безмълвен език и необяснимия съюз с Червената маска К’Чаин Че’Малле бяха влечуги. Кръвта им беше студена, а дълбоко в мозъците им навярно можеше да се открият древни спомени, възпоминания за съществуване далеч преди всякакви цивилизации, дивост, обвързана в плетеница от инстинкти. Тъй че в потока на тази студена кръв се таеше търпението на върховен хищник.

Влечуги. „Проклети гущери.“

На трийсетина крачки от мястото, където стояха маговете и пазещите ги войници, склонът достигаше до самия край на древното море, откъдето калта се простираше сред туфи зацапана отъпкана трева — там се бяха изливали води от порои, преди бавно да се процедят в наносите отдолу.

И Червената маска бе предположил точно, повече или по-малко, къде ще заемат позиция маговете. Всъщност сам ги беше приканил да изберат тези позиции, където вълните от магия можеха да се слеят най-ефективно срещу чакащите воини. А Саг’Чурок и Гунт Мач бяха готови за внезапния си щурм нагоре по склона.

И изведнъж равният глинест терен в края на древната брегова линия сякаш изригна и демонските същества вече връхлитаха нагоре, кал се сипеше на водопади от гърбовете им.

Паническо отстъпление — бойците захвърляха щитове и мечове и тичаха нагоре, оставили сами нещастните магове, които се мъчеха да развихрят магията си…

Късно. Двата меча на Саг’Чурок засякоха бясно и първият маг изчезна сред взрив от кръв и месо…

… а Гунт Мач скочи високо във въздуха и се стовари с разперени нокти върху втория маг.

В следващия миг двата звяра се понесоха назад на зигзаг. Върху тях се посипаха стрели, но отскачаха от здравата броня.

След този внезапен ужас ледерийските рогове зазвучаха като викове на гняв — и изведнъж клиновете тръгнаха надолу по склона, и някаква бойна песен се извиси във въздуха в накъсан каданс — но беше по-скоро пронизителен вой, изригнал от гърлата на потресени войници…

„И тъй лесно — помисли си Ток Анастер — тази битка започва.“

Зад него Торент подскачаше, обзет от трескаво ликуване. И крещеше:

— Червената маска! Червената маска! Червената маска!

Клиновете тръгнаха по морското дъно и видимо се огънаха, щом забавиха ход в калта. Между тях се трупаха стрелци, лека и тежка пехота и Ток виждаше как войниците се хлъзгат, падат, ботушите им се пързаляха; не можеха да намерят здрава опора, за да изпънат лъковете си. Хаос. Тежката пехота отпред вече затъваше до колене, задните залитаха и се блъскаха в тези пред тях и ритъмът се накъсваше, а накрая се разпадна.

Втори хор от рогове прокънтя, щом целият клин излезе на равното, и движението напред изведнъж спря. Миг тишина, докато клиновете се престроят, след това войниците подеха нова песен, този път по-уверена и в бавен разтеглен ритъм, който сякаш съвършено подхождаше на настъплението, стъпка по стъпка, с пауза между всяка.

Ток изсумтя възхитено. Контролът наистина бе впечатляващ и като че ли действаше.

„Ще стигнат до редиците на оулите непокътнати. Все пак нямат здрава опора, за да укрепят щитовете или да размахат мечовете със сила. Богове, ще се лее кръв!“

Въпреки цялата си изобретателност Червената маска все пак не беше тактически гений, Ток го разбираше. Бойният главатар на оулите беше направил всичко възможно, за да спечели предимство, показал бе подобаващо умение. Без К’Чаин Че’Малле тази битка вече щеше да е приключила. Все едно, втората изненада на Червената маска не можеше да се окаже голяма изненада — за никого.

Натаркас, с плувнало в пот лице под червената маска, подкара коня си в лек тръс. Земята около него затътна — две хиляди избрани воини препускаха с него през равнината. Тръсът премина в галоп, пиките се снишиха, щитовете се спуснаха.

Натаркас беше повел конницата си под нощния дъжд източно от морското дъно, след това на север и накрая, щом предутринният светлик облиза мрака — на запад.

Призори вече бяха на позиция на една трета левга зад ледерийските сили. Построени в клин, със самия Натаркас в центъра на шестия ред. И зачакаха първите звуци на битката.

Червената маска беше твърд в указанията си. Ако ги откриеха вражески съгледвачи, трябваше да изчакат, и да изчакат още, да се вслушват в звуците на битката поне две обръщания на колелото. Ако бяха сигурни, че са останали неразкрити — ако останеше възможността за изненада, — щом чуеха първите звуци, Натаркас трябваше мигновено да поведе конницата си в атака срещу задните редици на вражеските сили — срещу Тайст Едур тоест. Не можеше да има никакви отклонения от тази заповед.

На разсъмване съгледвачите бяха докладвали на Натаркас, че конен отряд едури ги е разкрил. И той си помисли отново за Червената маска предната нощ.

— Натаркас, разбираш ли защо искам да задържиш, ако ви видят? — беше му казал той. — Да не нападнеш веднага? Не? Тогава ще обясня. Ако ви видят, трябва да мога да използвам това в сражението на морското дъно. Поне две завъртания на колелото трябва да изчакате, без да правите нищо. Това ще задържи Тайст Едур на място. Може дори да изкара от боя конницата на блуроуз — и ако те подходят към вас, подмамете ги с бягство — отведете ги от бойното поле колкото се може по-надалече. Не влизайте в бой с тях, Натаркас! Ще ви стъпчат! Изтощете ги в преследването и Биват вече няма да може да разполага с тях. Това е важното! Разбираш ли заповедите ми?

Разбираше ги, да. Изгубеха ли изненадата, трябваше да поведе своите оули… надалече. Като страхливци. Но те и преди бяха играли като страхливци, а това изгаряше сърцето му. Изгаряше го до смъртна болка всеки път, щом видеше мезла, Ток Анастер, да, едноокия чужденец, който стоеше като живо доказателство за толкова мрачен миг сред оулите, че Натаркас едва можеше да си поеме дъх, щом си помислеше за него.

Знаеше, че воините му изпитват същото. Вътрешната пустота, ужасната необходимост да дадат отговор, да отрекат миналото по единствения начин, който им беше останал.

Бяха ги видели, да.

Но нямаше да побегнат. Нито щяха да чакат. Щяха да препуснат към битката. Щяха да видят омразния враг и щяха да връхлетят.

„Изкупление. Разбираш ли тази дума, Червена маско? Не? Тогава ще ти покажем какво означава тя.“

— Сестра Сянка! Идват. — Брол Хандар затегна каишката на шлема си. — Пригответе копията! — изрева на воините си и по цялата фронтова линия, в два реда дълбочина, железните върхове на копията блеснаха. Първият ред коленичи и насочи остриетата на височината на гърдите на настъпващите коне, а бойците от редицата зад тях останаха прави, готови за мушкане. — Щитове в гард! — Третият ред направи половин стъпка напред и всички вдигнаха щитовете си в позиция гард, под десниците на воините във втория ред.

Брол се обърна към един от бегачите.

— Уведоми Атри-Преда, че посрещаме конна атака и настоятелно я съветвам да заповяда на блуроуз да препуснат за флангова атака — колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще можем да се включим в боя долу.

Младежът хукна.

Брол разбираше, че клиновете вече са излезли на равното и настъпват бавно, според заповедта на Биват, за да се приспособят към калния терен. Вероятно вече се приближаваха към оулските редици, макар сблъсъкът все още да предстоеше. Атри-Преда беше подготвила друга тактика за този момент и Брол Хандар й желаеше успех.

Смъртта на маговете бе мрачно начало на битката в този ден, но увереността на Надзорника въпреки това започваше да нараства.

„Тези глупаци ни атакуват! Атакуват гора от копия! Самоубийствено!“

Съзнаваше, че най-сетне могат да приключат с това. Да сложат край на тази нелепа война. До края на деня нито един оул нямаше да остане жив. Нито един.

Тътен на конски копита. Пиките се снишиха, конете изпънаха вратове, воините се приведоха — все по-близо и по-близо… а след това — хаос.

Никой кон не може да бъде накаран да връхлети в галоп срещу стена от настръхнали копия. Сред пиконосците на оулите имаше конни стрелци и когато масата конници се доближи на сто разтега от едурите, стрелците се вдигнаха на стремената и изхвърлиха облак стрели.

Първият ред едури, коленичили с насочени копия, бяха подпрели правоъгълните ледерийски щитове на раменете си — най-доброто, което можеха да направят с двете ръце на дръжките на копията.

Другите, непосредствено зад тях, бяха защитени по-добре, но оградата от копия, както я наричаха ледериите, беше уязвима.

Закрещяха воини и западаха под ударите на стрелите. Редът се разлюля, заотстъпва и изведнъж се разкъса.

Конете не могат да бъдат накарани да връхлетят срещу стена от настръхнали копия. Но добре обучени, конете могат да бъдат накарани да връхлитат срещу хора и да ги тъпчат.

Втори облак стрели полетя от разстояние от четиридесет разтега. След това трети — от десет.

Фронтовата страна на едурското каре се разкъса. Конете напираха напред в зевовете, отворени в редиците на едурите, тъпчеха и хапеха.

Брол Хандар с ужас гледаше как целият блок на воините арапаи сякаш се разлюля, затрепери назад, след това неизбежно се огъна навътре.

Оулският клин се беше врязал дълбоко в безредното каре. Сблъсъкът бе изтласкал първите редици едури назад, те блъскаха и събаряха тези зад тях на вълни, които се разляха по целия строй.

Оулите, нахлули в тази гмеж от блъскащи се и залитащи едури, извадиха мечовете си, понеже пиките се бяха строшили или бяха останали забити в пронизаните тела. С яростни бойни крясъци номадите сечаха на всички страни.

Падаха коне, ритаха и се мятаха в предсмъртната болка. Копия забиваха нагоре, за да вдигнат оулските воини от седлата.

Карето се превърна в кипящо безумие.

А конете продължаваха да падат, други, обезумели, не се подчиняваха на яростните крясъци на ездачите си. Десетки копия се вдигаха и сваляха конници от седлата, десетки едури връхлитаха, за да довършат падналите.

И изведнъж оулите започнаха да отстъпват, а воините едури започнаха да напират срещу тях, фланговете на карето се изнесоха, за да обкръжат конниците.

Някой крещеше на Брол Хандар. Някой до него. Той се обърна и видя един от вестоносците си.

Сочеше му на запад и махаше възбудено.

Конницата на блуроуз беше излязла на склона и се строяваше за щурм.

Брол Хандар зяпна за миг далечните редици и блесналите на слънцето пики, мятащите глави коне. И изкрещя:

— Сигнал за строй! Карето да не гони! На място! Стегнете редиците и оставете врага да се оттегли!

Роговете засвириха.

Оулите не разбраха какво става. Паниката вече ги беше обзела и те приеха внезапното отдръпване на настъпващите едури като възможност да се измъкнат. Изляха се от карето като поток и на двайсетина крачки стрелците се извърнаха в седлата си да пуснат стрели — четиридесет, петдесет крачки, и някакъв командир с бакърено лице зарева на бойците си да се съберат, да се престроят за нов щурм — и от запад отекна тътен, и той се обърна в седлото си и видя, връхлитаща отгоре в настръхнали редици, своята смърт.

Своята смърт и смъртта на своите воини.

Брол Хандар видя как изпадналият в паника командир се опита да обърне бойците си, да ги строи, да подкара уморените, плувнали в кръв животни и също толкова уморените им ездачи в насрещен щурм… но беше много късно. Разнесоха се уплашени викове, щом воините видяха какво се спуска върху тях, и след миг конниците разкъсаха строя си, побягнаха…

И пиконосците на блуроуз връхлетяха.

Брол Хандар огледа своите арапаи. „Сестро Сянка, нанесоха ни убийствена рана.“

— Сигнал за бавно настъпление! — заповяда той и извади меча си. — Ще довършим това, което започнаха блуроуз! — „Ще ги избия тези кучи синове. До един, проклети да са. Да крещят от болка, да мрат под мечовете ни!“

Нещо тъмно и диво се беше развихрило в него. Ах, каква наслада щеше да е избиването. Тук. Сега. Каква наслада!

Щурмът на блуроуз заля оулската конница в унищожителна вълна. Натаркас — все още крещеше заповедта си да се обърнат — бе прободен от пика отстрани в главата. Върхът прониза ниско отдолу в лявото слепоочие, под ръба на обшития с бронз шлем, разби черепа и очната кухина. След това продължи още навътре, през мозъка.

Мрак избухна в ума му.

Конят му, останал без ездач, побягна далече от тази касапница, далече от ужаса.

И изведнъж пред очите му се откри простор. И други два останали без ездачи коня препускаха, вдигнали високо глави, свободни.

Конят на Натаркас затича след тях.

Хаосът в сърцето му угасна, затихна, замря с всеки следващ ликуващ дъх, с който изпълваше пламналите си дробове.

Свободен!

Никога вече! Свободен!

Никога вече!

На морското дъно клиновете на тежката пехота настъпваха под вече непрекъснатия порой от сипещи се стрели. Стрелите се хлъзгаха по вдигнатите щитове, отскачаха от шлемове със спуснати забрала, забиваха се през пролуките в броня и нанасяха случайни поражения. Войници крещяха, залитаха и се свличаха — но изведнъж ги сграбчваха ръце, притискаха ги тела и ги задържаха прави, и нозете им се влачеха напред, докато животът изливаше пурпурния си дар в калта. И тези ръце след това започваха да избутват мъртвите и издъхващите напред, през редиците. Други ръце посягаха назад, сграбчваха, теглеха и дърпаха, и избутваха към нови чакащи ръце.

А монотонната песен не секваше, ритъмът й отмерваше всяка следваща стъпка.

На двадесет крачки от оулите и техните острови сухо можеха вече да се взрат в лицата им, в блесналите очи, изпълнени със страх и ярост.

Бавното настъпление не можеше да не изнерви чакащите оули. Човешки копия, прииждащи, все по-близо. Огромни железни зъби, напиращи неумолимо: стъпка, изчакване, стъпка, изчакване, стъпка.

И ето, на осем крачки разстояние вече хвърляха напред от първите редици настръхнали от стрели трупове, и телата се просваха в калта. Последваха ги щитове. Ботуши стъпваха върху тях, натискаха ги в калта.

Тела и щитове — в несекващ поток.

И градяха там, в последните шест крачки, под от плът, от кожа, от дърво и броня.

Къси копия се сипеха на градушка върху клиновете, поразяваха войници и ги събаряха, но телата им биваха изтласквани напред със смразяващо равнодушие. Ранените се давеха с писъци в калта. И всеки клин сякаш се надигаше сам върху себе си и излизаше от нея, а ритъмът на песента оставаше неизменен.

Четири стъпки. Три.

И с оглушителен рев върховете на огромните клинове изведнъж се врязаха напред.

В човешка плът, в щитове и копия. В оулите.

Всеки ум бленуваше за победа. За безсмъртие. И от всички тях никой нямаше да се покори.

А слънцето гледаше жадно отгоре, изливаше своя зной над К’юсон Тапи, където две цивилизации се бяха вкопчили гърло за гърло.

За сетен път.

Съдбоносно решение може би, но вече го беше взел. С всички отделения, които бяха в селото, Фидлър пое западната страна на отбраната-костенурка. Вече не бяха изправени очи в очи срещу огромната ледерийска армия с проклетите й от Гуглата магьосници. Не, вече чакаха тук, а срещу тях — стегнатите в плътни редици Тайст Едур.

Проява на страх ли бе това? Не беше сигурен, а ако можеше да съди по погледите, които улавяше в очите на своите приятели сержанти — като оставим настрана Хелиан с временно неуспешния й опит да награби Скълдет, по-точно онова между чатала му, преди да се намеси Праймли, — те също не бяха сигурни.

„Добре, значи просто не искам да видя смъртта си да ми се изсипе ей така отгоре. Страхливост ли е това? Да, според всички сметки не би могло да е нищо друго. И все пак това е положението. Не се чувствам уплашен.“

Не, единственото, което искаше точно сега, бе да загине в бой. Да види лицето на кучия син, който го е убил, да предаде в онази последна среща на очите всичко, което означава умирането, което трябва да е означавало и ще означава винаги… „Каквото и да е то, и дано да свърша по-добра работа, като накарам убиеца да разбере какво е — по-добра, отколкото всички онези, в чиито очи съм се взирал, докато умираха от моята ръка. Да, молитвата ми сякаш е съвсем достойна.“

„Но сега не се моля на теб, Качулати.“

„Всъщност проклет да съм, ако изобщо знам на кого се моля, но дори и това като че ли е без значение.“

Войниците му ровеха дупки в земята, но не говореха много. Бяха получили торба с муниции, включително още две „проклетии“, и макар това изобщо да не беше достатъчно, изглеждаше благоразумно да се окопаят, за да могат да се присвият в дупките за прикритие, щом острилките, проклетиите и всичко останало започне да гърми.

И всичко това при условие че изобщо щеше да има бой, по дяволите.

Много по-вероятно беше магията да се понесе над малазанците и да ги помете до един, да ги стисне за гърлата, докато изгаря кожа, мускул и органи, докато не изгори дори последните им отчаяни яростни писъци.

Фидлър се закле да превърне своя последен писък в проклятие. Добро при това.

Взря се отново към бойните редици на Тайст Едур.

Кътъл до него каза:

— На тях май също не им харесва, знаеш ли.

Фидлър само изсумтя.

— Онова там е водачът им. Онзи старият, с изгърбените рамене. Прекалено много от тях му обръщат прекалено много внимание. Мисля да го разкарам, Фид — с проклетия. Слушай… слушаш ли? Веднага щом вълната от магия се затъркаля, трябва да скочим и да ги нападнем тия кучи синове.

Не беше лоша идея всъщност. Фидлър примига, обърна се към сапьора и кимна.

— Предай на другите тогава.

В този момент един от войниците на Том Тиси притича и спря между тях.

— Заповеди на Юмрука — заговори младокът задъхано и се огледа. — Къде ви е капитанът?

— Държи Бийк за ръчица някъде — отвърна Фидлър. — Можеш да предадеш заповедите на мен, войник.

— Добре. Поддържате костенурчия гръб — никакво настъпление срещу врага…

— Това е шибано…

— Млъкни, Кътъл! — сряза го Фидлър. Кимна на бегача и попита: — За колко време?

Отвърна му тъпо изражение.

Фидлър махна на идиота да си ходи и отново се загледа към фронта на Тайст Едур.

— Проклет да е, Фид!

— Отпусни, Кътъл. Ще тръгнем, когато трябва.

— Сержант? — Ботъл изпълзя от дупката, която си беше изкопал, лицето му беше напрегнато. — Нещо… нещо става…

В този момент от хребета на изток проехтя смразяващ кръвта звук — като десет хиляди котвени вериги, стържещи земята, и се надигна злокобна стена от кипяща магия. Тъмноморава, прорязана с огненочервени жили, с черни резки, пробягващи като мълнии по гребена й, докато се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре.

— Ташаци на Гуглата! — ахна Кътъл и се опули.

Фидлър само зяпна, онемял. Беше същото чародейство, което бяха видели на север от крайбрежието на Седемте града. Само че тогава си имаха Бързия Бен. А Ботъл си имаше своята… Той посегна и дръпна Ботъл към себе си.

— Слушай! Тя…

— Не, Фид! Няма я! Не е с мен, откакто слязохме на брега. Съжалявам…

Фидлър го блъсна настрани.

Стената се надигаше все по-високо.

Тайст Едур по западния край на мъртвото поле изведнъж заотстъпваха.

Кътъл изрева:

— Трябва да тръгнем веднага! Фидлър! Веднага!

Но Фидлър не можеше да помръдне. Не можеше да отговори, каквото и да му ревеше Кътъл. Можеше само да гледа, извил врат, все по-нагоре и нагоре. Твърде много магия.

— Богове небесни! Това ще ни изпепели сто пъти!

Да избягат от това? Никакъв шанс.

Кътъл го задърпа.

Фидлър се намръщи и го оттласна толкова силно, че сапьорът залитна.

— Заеби бягството, Кътъл! Мислиш, че можеш да надбягаш това?

— Но едурите…

— Ще ги помете и тях — не виждаш ли? — „Трябваше да ги помете — никой не можеше да удържи такова нещо, щом изригне — никой.“ — Онези проклети от Гуглата едури са изиграни, Кътъл! — „О, да, ледериите искаха да се отърват от господарите си — просто не искаха да го направят с нас за съюзници. Не, те просто ще го направят по своя начин и ще унищожат и двамата си врагове в един и същ проклет ден…“

На триста разтега на запад Ханради се взря в ледерийската магия. И разбра. Изведнъж. Разбра.

— Предадени сме — заговори, колкото на войниците наоколо, толкова и на себе си. — Онзи ритуал — подготвяха го дни наред. Може би седмици. Изригне ли… — „Опустошението ще се разпростре на левги на запад.“

„Какво да правя?“

„Татко Сянка, какво да направя?“

— Къде са моите К’риснан? — попита той рязко.

Двама едури — съветниците му — се затътриха напред, с лица сиви като пепел.

— Можете ли да ни защитите?

Никой от двамата не проговори, никой от двамата не се осмели да го погледне.

— Не можете ли да призовете Ханан Мосаг? Достигнете до Цеда, проклети да сте!

— Ти не разбираш! — викна единият К’риснан, доскоро съвсем млад — Всички ние сме… изоставени!

— Но Куралд Емурлан…

— Да! Разбуден е отново! Но не можем да стигнем до него! И Цеда не може!

— А другата сила? Хаосът?

— Няма я! Избяга!

Ханради зяпна безмълвно двамата чародеи. Извади меча си и замахна през лицето на по-близкия. Острието се вряза над носа и натроши двете очни кухини. Чародеят изкрещя и залитна назад, стиснал лицето си с ръце. Ханради пристъпи напред и заби меча в гърдите му. Бликна черна кръв.

Той изтръгна оръжието си и се обърна към другия, който се беше присвил от ужас.

— Вие чародеите сте виновни за това — изхриптя някогашният крал. — За всичко това. — Направи още една стъпка напред. — Жалко, че Ханан Мосаг не се свива сега пред мен…

— Почакай! — изкрещя К’риснан и посочи на изток. — Стой! Някой дава отговор! Някой дава отговор!

Ханради се обърна рязко, с усилие фокусира погледа си върху малазанците — толкова ужасяващо огромна беше вълната от ледерийска магия, че сянка се беше спуснала над цялото мъртво поле.

От струпаната маса войници се издигаше едва видимо бледо сияние. Сребристо, смътно пулсиращо.

Смехът на Ханради беше груб и жесток.

— Това жалко нещо да е отговор? — Надигна отново меча си.

— Не! — извика К’риснан. — Почакай! Гледай, тъп глупако! Виж!

И той се вгледа отново.

И видя как куполът от сребърна светлина се изду, разпростря се, за да обхване цялата вражеска сила — и се сгъсти, стана матово…

Последният К’риснан се вкопчи в ръката му.

— Чуй ме! Мощта му… Татко Сянка! Мощта му!

— Може ли да удържи? — изръмжа Ханради. — Може ли да удържи срещу ледериите?

Не видя отговор в кървясалите очи на К’риснан.

„Не може… тънко е… срещу онази нарастваща и нарастваща вълна…“

„Но… няма нужда да е по-голямо от това, нали? Поглъща ги всички.“

— Сигнал за щурм! — изрева той.

Широко отворени очи се впиха в Ханради, а той сочеше към купола искряща, ефирна и безплътна сила.

— Можем поне да се свием в сянката му! Хайде, напред! Всички!

Бийк7, който тогава имаше друго име, по-досадно име, си играеше през онзи следобед на пода на стария обор, където вече не ходеше никой друг и който бе много далече от останалите постройки на имението, достатъчно далече, за да може да си представи, че е сам в един изоставен свят. Свят без грижи.

Играеше си със захвърлените бучки восък, които събираше от купа смет под задната стена на голямата къща. Топлината на дланите му можеше да променя формата им, като магия. Можеше да извайва лица от тези парчета восък и да прави цели семейства, като онези семейства долу в селото, където момчета и момичета на неговите години работеха редом с родителите си, а когато не работеха, си играеха в горите и все се смееха.

Точно там го намери брат му. Брат му с тъжното лице, така различно от лицата, които правеше той. Пристигна, понесъл намотка въже, и застана току на зейналия вход, с широко разтворените и обрасли с бурени дървени врати.

Бийк, който имаше много по-досадно име тогава, видя на лицето на брат си внезапна тъга, която след това се отцеди и на нейно място се появи смътна усмивка, което бе облекчение, тъй като Бийк мразеше, когато брат му отидеше някъде, за да плаче. По-големите братя не трябваше никога да правят това, а щом като беше по-големият, ами, просто не трябваше никога да го прави.

След това брат му се приближи до него, все още с онази полуусмивка, и каза:

— Имам нужда да остана тук сам, мъничък. Вземи си играчките и се махни.

Бийк го зяпна, ококорил очи. Брат му никога не го молеше за такива неща.

— Не искаш ли да си играеш с мен?

— Не сега — отвърна брат му, а Бийк видя, че ръцете му треперят, което означаваше, че си е имал грижи в имението. Неприятности с мама.

— Ако си поиграем, ще ти стане по-добре — каза Бийк.

— Знам. Но не сега.

— После ли? — Бийк започна да събира восъчните си селяни.

— Ще видим.

Имаше решения, които не приличаха на решения. И избори, които можеха просто да попаднат на мястото си, когато всъщност никой не гледа, и така стояха нещата в детството, както и за възрастните. С восъчните селяни, сгушени в ръцете му, Бийк тръгна към изхода и навън под слънчевата светлина. Летните дни винаги бяха чудесни — слънцето бе достатъчно топло, за да накара селяните да плачат от радост, щом ги подредеше на стария граничен камък, който вече не разделяше нищо.

Камъкът беше на осемнадесет от малките крачки на Бийк, преобърнат в единия край на пътеката, преди тя да завие и да се спусне надолу към мостчето и потока, където живееха лещанки, докато потокът не пресъхна и те не измряха, защото лещанките можеха да дишат само във вода. Тъкмо подреди играчките си в редица, когато реши, че трябва да попита брат си за нещо.

Решения и избори, пропадащи.

Какво бе поискал да попита? Нямаше никакъв спомен за това. Споменът си беше отишъл, разтопил се беше в нищо. Онзи ден беше много горещ.

Като стигна до входа, видя брат си — седеше с провиснали колене на ръба на плевника. А после се плъзна и пропадна надолу към пода. Но не падна чак до долу. Въжето около врата му го задържа.

И тогава, щом лицето му посиня и очите му се опулиха, и езикът му се изплези, брат му затанцува във въздуха, зарита сноповете запрашена слънчева светлина.

Бийк затича към него — играта, която брат му си играеше с въжето, съвсем се беше объркала и брат му вече се давеше. Той прегърна ритащите крака на батко си и се опита с цялата си сила да го задържи нагоре.

И стоеше там, и навярно беше пищял, но може и да не беше, защото онова място бе изоставено, твърде далече от всеки, който можеше да се притече на помощ.

Брат му се опита да го изрита от себе си. Юмруците на брат му заудряха по главата на Бийк толкова здраво, че да го заболи, но не много, защото ръцете едва можеха да стигнат до него, той беше нисък и много по-мъничък от батко си все пак. И просто продължи да го държи.

Огън се разгоря в мускулите на ръцете му. В раменете му. Във врата му. Краката му се тресяха, защото трябваше да стои на пръсти — опиташе ли се да спусне ръцете си по-надолу, много под коленете на батко си, тогава брат му просто огъваше тези колене и започваше отново да се дави.

Огън навсякъде, огън през цялото тяло на Бийк.

Краката му поддаваха. Ръцете му се предаваха. И докато се предаваха, брат му се давеше. Потече пишкано и опари китките на Бийк и лицето му. Въздухът бързо се запълни с още по-лоши миризми, а батко му никога не правеше такива неща — цялата тази бъркотия, тази ужасна грешка с въжето.

Бийк не можеше да издържи и това беше проблемът да си по-малкият брат, да си онова, което беше той. И ританията накрая замряха, мускулите на краката на брат му станаха меки, отпуснати. Два пръста на едната ръка на батко му леко забърсаха косата на Бийк, но помръдваха само когато помръднеше самият Бийк, тъй че и тези пръсти бяха станали неподвижни като краката.

Беше добре, че брат му вече не се бореше. Сигурно беше разхлабил въжето от шията си и сега просто си почиваше. А това беше хубаво, защото Бийк вече се беше смъкнал на колене, увил плътно ръце около стъпалата на батко си.

И така си остана.

Докато, три камбани след свечеряване, един от конярите от издирващата група ратаи не влезе в обора със запален фенер.

Дотогава следобедната слънчева горещина бе развалила всичките му селяни, изпила беше лицата им в изражение на скръб, а Бийк не се върна да си ги прибере, не ги извая отново в по-хубави лица. Онези бучки восък останаха на граничния камък, който вече не значеше нищо и потъваше и потъваше ден след ден под слънцето.

След онзи последен ден с брат му в къщата имаше много грижи. Но това не продължи дълго.

Не знаеше защо сега си мисли за брат си, докато палеше една след друга всяка свещ в себе си, за да направи света светъл и да спаси приятелите си. И много скоро вече не усещаше край себе си никого и нищо освен смътните петна, в които се бяха превърнали всички. Капитанът, Юмрукът, всички войници, които бяха негови приятели. Остави светлината да се раздипли и да ги обгърне всичките, да ги опази от онази плашеща тъмна магия, която бе толкова жадна да връхлети върху тях.

Станала беше твърде мощна, за да могат онези седем мага да я удържат. Бяха сътворили нещо, което сега щеше да ги унищожи, но Бийк нямаше да позволи то да нарани приятелите му. Затова накара светлината си да загори още по-ярко. Превърна я в нещо здраво. Щеше ли да е достатъчно? Не знаеше, но трябваше да е, защото без приятелите му не съществуваше нищо, никой.

По-ярка, по-гореща, толкова гореща, че восъкът на свещите се пръскаше на облаци от капчици, грееха ярко като слънцето, една след друга. И всички цветни свещи се запалиха, и остана бялата.

И докато от него изригваше порой след порой светлина, той усещаше в себе си пречистване, онова, което жреците наричаха очищение, само че те всъщност нищо не знаеха за очищението, защото то нямаше нищо общо с принасянето в жертва на кръв и пари, нищо общо нямаше с това да се подлагаш на глад и да се самобичуваш, или да редиш безкрайно молитви, докато мозъкът ти изтръпне. Нищо общо нямаше с всичко това. Очищението, разбираше вече Бийк, бе окончателно.

Всичко сияеше, огряно сякаш от вътрешен огън. Черните доскоро ожънати стръкове по нивите грееха, изпълнени с пламенен живот. Камъните блестяха като драгоценни геми. Нажежена до бяло жар във всички посоки. Фидлър виждаше войниците си и можеше да види през тях, на пулсиращи блясъци чак до костите им, до органите, свити в кухините си. Видя по целия хълбок на Корик старите пукнатини по ребрата, лявата ръка, рамото, бедрото. Видя три големи колкото пръст щръбки на черепа на Кътъл под вече прозрачния шлем — удар, който беше получил още като бебе, с мека и наранима кост. Видя раната между краката на Смайлс от жестокостите, които си беше причинявала. Видя в Коураб Билан Тену’алас буйната кръв, която побираше в себе си силата да унищожи всякакъв рак, който го порази, а той бе човек, подложен на обсада от тази болест, но тя никога нямаше да го убие. Нямаше да го поболее дори.

Видя у Ботъл искрящите вълни на груба сила, блясък, неподвластен на никакъв контрол — но този контрол щеше да дойде. „Ще дойде.“

Ефрейтор Тар се беше присвил в дупката, която си бе изкопал, а светлината, която се излъчваше от него, бе здрава като желязо.

Сред другите видя повече, отколкото един смъртен би поискал да види, но не можеше да затвори очите си, не можеше да ги извърне настрани.

Геслер и Сторми бяха огрени от златна светлина. Дори брадата и косата на Сторми бяха като предено злато, дива красота, сипеща се на водопади около лицето му, и проклетият глупак се смееше.

Светът по-натам бе изчезнал зад матова извита стена от сребрист пламък. Смътни фигури отвъд нея… да, беше видял приближаването на Тайст Едур, търсеха убежище.

Фидлър се усети, че е застанал срещу тази стена, и ето, че закрачи през нея. „Защото някои неща са по-важни от други.“ Пристъпи в този сребрист огън, усети как прониза цялото му тяло, нито горещ, нито студен, нито болка, нито радост.

Залитна изведнъж, примигна. На по-малко от петнадесет крачки от него се бяха присвили до земята стотици Тайст Едур. Чакаха смъртта си.

Ханради коленичи, приковал поглед в небето, половината от което вече бе изчезнало зад тъмната стена от кипящо безумие. Гребенът вече бе започнал да се свлича надолу в устремния си бяг напред.

Внезапно движение го накара да погледне надолу.

Видя малазанец — преобразен в бяло привидение — брада, коса — полюшващите се кокалчета от пръсти сега бяха излъскани, сияеха, както и бронята и оръжията му. Пречистени, излъскани, дори ремъците по него изглеждаха нови, гладки.

Малазанецът срещна погледа му със сребърни очи, после вдигна съвършено изваяна длан и му махна да тръгнат напред.

Ханради се изправи, захвърли меча си.

Воините му видяха. Воините му направиха същото, а когато тръгнаха напред, куполът от сребрист пламък се понесе към тях.

Пронизителен вик, и Ханради се обърна, и видя как последният му К’риснан избухна в пламъци — един-единствен ослепителен миг и злочестият маг бе само пепел, утаила се по земята…

Бийк беше щастлив, че може да ги спаси. Беше разбрал онзи стар сержант. Изтерзаният маг, уви, не можа да понесе това очищение. Твърде много от душата си бе предал. Другите — о, те бяха ранени, изпълнени с горчивина, която той трябваше да помете, и той го направи.

Нищо вече не беше трудно. Нищо…

В този момент ледерийската магия връхлетя.

Ледерийският командир не можеше да види мъртвото поле. Всъщност не можеше да види нищо освен вихрещата се, набъбваща стена от яростна магия. Жестокият й глад се изливаше надолу на съскащи валма.

Когато се понесе напред, всякаква илюзия за контрол изчезна. Командирът и присвилият се до него Сирин Канар видяха как всичките седем мага бяха откъснати от земята, повлечени бяха нагоре във въздуха след настъпващата стена. Пищяха, вършееха с ръце и крака из въздуха, кървави резки заплющяха, когато силата започна да ги разкъсва, преди да изчезнат в черния щорм.

Магическата вълна се килна напред и се изсипа с грохот върху мъртвото поле.

Взрив.

Западаха войници и коне, ездачи се търкаляха или оставаха затиснати под конските хълбоци, конете цвилеха и ритаха. Целият хребет затрепери, след това се изду, закриви се и издърпа войници от билото, погреба ги под каменните лавини, които се сипеха надолу към полето. Зейнали усти, безмълвни писъци, ужас в хиляди очи…

Рухващата вълна се разпадна.

Бийк беше притиснат от неимоверната тежест, от ужасния глад. Но нямаше да отстъпи. Остави огънят в душата му да изригне навън, да погълне всяка свещ, да запали всичко.

Приятелите му, да. Единствените, които бе познавал.

Оцеляването, осъзна той, можеше да бъде спечелено само с чистота. С любовта му към всички тях — колко много от тях му се бяха усмихвали, бяха се смели с него. Колко ръце го бяха тупали по рамото и дори, понякога, бяха разрошвали косата му.

Искаше му се да можеше да види капитана за сетен път, може би да я целуне дори. По бузата, макар че щеше да му хареса и нещо много по-… храбро. Но беше Бийк в края на краищата и можеше да върши само едно нещо наведнъж.

Обгърна се плътно с ръце, а огънят започна да изгаря мускулите на ръцете. Раменете и врата. Краката му.

Можеше вече да удържи, докато го намереха.

Тези пламъци бяха толкова горещи, изгарящи… но нямаше болка. Болката беше пречистена, заличена, изхвърлена. О, тежестта бе огромна, все по-тежко ставаше, но нямаше да отстъпи. Нямаше да отстъпи братята и сестрите си, онези, които толкова обичаше.

„Моите приятели.“

Ледерийската магия се разпадна, пръсна се на облаци бял пламък и те се завихриха нагоре в небето и изчезнаха. Късове се сгромолясваха около искрящия купол, разравяха дълбоко в земята и изхвърляха валма от черна прах. А после всичко замря. Навсякъде.

Командирът с усилие се изправи на крака. Взря се неразбиращо към бойното поле.

От двете му страни войниците залитаха и се изправяха. Появиха се бегачи, един — жена — едва не се сблъска с него, докато заобикаляше коленичилия все още Сирин Канар. Казваше му нещо. Сочеше на юг.

— … десант! Друга малазанска армия, сър! Още хиляди! От реката!

Командирът я погледна намръщено. Лицето й бе зацапано с прах, очите й — изпълнени с паника.

Погледна отново надолу към полето. Куполът блещукаше, замираше. Но беше удържал. Беше удържал.

— Уведомете офицерите ми — каза той на вестоноската. — Да се подготвят за обръщане и бърз марш към реката… колко път е дотам? Предмостието укрепено ли е вече?

— Ако тръгнем право към реката, сър, ще ги пресрещнем. Направили са десант. В реката има големи бойни кораби — десетки! И…

— Върви, проклета да си!

Сирин — вече се беше изправил — викна:

— Но, сър… онези там, долу!

— Тях ги остави на проклетите едури, Сирин! Искаше да бъдат смачкани, нали? Е, желанието ти ще се изпълни! Трябва да посрещнем по-голямата сила и ще го направим незабавно!

С меч и щит най-сетне. Битка, в която един войник може да загине с чест.

Като повечето други войници сравнително близо до Бийк, капитан Фарадан Сорт беше притисната към земята от жестоката тежест на неговата магия. Съвзе се много бавно и докато сребристото сияние наоколо пулсираше и вещаеше смърт, видя… бяло.

Блеснали в бяло броня и оръжия. Коса, бяла като сняг, лица, лишени от всякакви белези. Фигури, които се надигаха замаяни, изправяха се като духове от яркозелените стръкове на някаква трева, която вече заплиташе всичко и сякаш растеше пред очите й.

А когато се обърна, видя Бийк.

За да гори, на огъня му трябва гориво.

За да спаси всички тях, Бийк беше изразходвал всичкото гориво в себе си.

Фарадан Сорт с ужас се взря в купчината пепел и овъглена кост. Но не, имаше форма в това, очертания, стига само да можеше да съсредоточи погледа си през сълзите. О. Костите на ръцете сякаш бяха обгърнали коленете, смачканият череп бе отпуснат върху тях.

Като дете, скрило се в килера, дете, което иска да стане мъничко, толкова мъничко…

„Бийк. Богове на бездната… Бийк.“

— Смятате ли да се върнете при оръжията си? — попита Фидлър водача на едурите. — В смисъл, ако искате да почнем отново, ние сме готови.

Но старият воин поклати глава.

— С империята приключихме. — Помълча и добави: — Ако ни позволите да си отидем.

— Сещам се за доста хора между нас, които ще са по-склонни да ви избият всички, тук и сега.

Кимване.

— Но — продължи Фидлър, докато войниците му се трупаха зад него, всички гледаха втренчено Тайст Едур, а и те — тях, — не сме дошли тук, за да избиваме поголовно. Готови сте да оставите императора си беззащитен?

Бойният главатар посочи на север.

— Селата ни са далече там. Малцина останаха в тях и страдат от това, че ни няма. Искам да отведа своите воини у дома, малазанецо. Да възстановим. Да чакаме връщането на семействата ни.

— Вървете си тогава.

Старият Тайст Едур се поклони.

— Жалко, че не можем… да върнем всичко, което сме направили.

— Кажи ми едно. Вашият император… може ли да бъде убит?

— Не.

Нищо повече не си казаха. Фидлър изчака, докато едурите се отдалечат.

Корик зад него изсумтя:

— Адски сигурен бях, че днес ще се бием.

— Фидлър. Ледерийската армия се оттегли — каза Геслер.

— Адюнктата ще ги премаже — отвърна Фидлър.

— Идеята ми беше — продължи Геслер, — че пътят ни към Ледерас е открит. Ще позволим ли на адюнктата и жалките й войничета да ни изпреварят с това?

— Хубав въпрос. — Фидлър най-после се обърна. — Ами, да ходим да питаме Юмрука, а?

— М-да, може и да разберем защо всички все още сме живи, също така.

— М-да, и бели също.

Геслер смъкна шлема си и се ухили на Фидлър.

— Говори за себе си, Фид.

Коса от предено злато.

— Гуглата да ме вземе — измърмори Фидлър. — Това е най-противното нещо, което съм виждал.

Помагаща ръка вдигна Бийк на крака. Той се огледа. Нямаше много за гледане. Бял пясък, порта от бял мрамор отпред, сред която се вихреше бяла светлина.

Ръката, стиснала го за рамото, беше ръка на скелет, кожата — със странен зеленикав цвят. Фигурата, много висока, бе закачулена и облечена в черни дрипи. И сякаш гледаше към портата.

— Там ли трябва да отида сега? — попита Бийк.

— Да.

— Добре. Ти идваш ли с мен?

— Не.

— Добре. Е, защо не ми пуснеш рамото тогава?

Ръката се отдръпна.

— Не е обичайно — каза фигурата.

— Кое?

— Да посрещам… дошлите. Лично.

— Аз съм Бийк.

— Да.

— Какво има отвъд?

— Брат ти те чака, Бийк. Чака те от дълго време.

Бийк се усмихна и пристъпи напред, изведнъж обзет от голямо нетърпение — сребристата светлина в тази порта беше красива, напомняше му за нещо.

Гласът на непознатия го накара да се обърне:

— Бийк?

— Да?

— Брат ти… Брат ти няма да те познае. Веднага. Разбираш ли?

Бийк кимна и каза:

— Защо не дойдеш с мен?

— Искам да изчакам… за друг.

— Брат ми… — Усмивката на Бийк се разшири. — Сега съм по-висок. По-силен. Мога да го спася, нали?

Дълго мълчание. А след това фигурата каза:

— Да, Бийк, можеш да го спасиш.

Да, това беше хубаво. Той тръгна. С уверени крачки. Към портата, през сребърното сияние, за да излезе от другата страна, сред поляна до ромолящ поток. А там, до брега, бе коленичил брат му. Същият, какъвто го помнеше. На земята от всички страни стояха стотици восъчни фигурки. Усмихнати лица, цяло село, може би дори цял град.

Бийк пристъпи до брат си.

А той промълви, твърде свенлив, за да вдигне очи:

— Направих ги всички за него.

— Красиви са — каза Бийк и усети сълзите, потекли по лицето му, което го смути, затова ги изтри. И попита: — Мога ли да поиграя с теб?

Брат му се поколеба, огледа всички фигури, после кимна.

— Добре.

И тъй, Бийк коленичи до брат си.

А от другата страна Качулатия, богът, стоеше неподвижен.

Чакаше.

Трета армия се надигна от морското дъно, за да надвие другите две. Армия от кал, срещу която щит не можеше да защити, през която меч не можеше да посече. Скъпоценните острови от платна и кожа се бяха усукали и разбъркали, подлъгваха ходилата, увиваха се плътно около краката или направо затъваха под дебелите наноси. Зацапан в сиво войник се биеше със зацапан в сиво номад, вкопчени един в друг в отчаяние, гняв и ужас.

Кипящата маса отдолу се бе превърнала в цялост, в хаотичен звяр, който се гърчеше и мяташе в калта, и от него се надигаше оглушителен грохот на метал и гласове, изпълнени с болка и смърт.

Бойците падаха, затъваха надолу през сиво и червено и скоро се сливаха с терена. Стени от щитове не можеха да удържат, настъпленията спираха; битката се беше превърнала в единични схватки на затънали до коленете хора.

Звярът се мяташе напред и назад, самопоглъщаше се в безумието си, а от двете страни командващите изпращаха още и още в бесния вихър.

Клинът на тежката ледерийска пехота трябваше да е отблъснал оулите, но бронята се превърна в проклятие — войниците не можеха да се движат достатъчно бързо, за да овладеят пробивите, тромави бяха, за да ги запушат. Оказваха се затънали до кръста, изведнъж откъснати от другарите си, и тогава оулите ги обкръжаваха, сечаха и мушкаха, докато последният ледериец не потънеше. Когато ледериите успееха да се съберат в група — от трима до тридесет, — нанасяха погром, избиваха десетки врагове. Но всеки път, много скоро, калта се надигаше и разкъсваше групите.

От запад в един момент се появиха К’Чаин Че’Малле, връхлетяха по фланга и развихриха ужасна касапница.

Биват изпрати натам стрелци и копиеносци от леката пехота и с цената на големи загуби те успяха да прогонят двата демона — набучени със стрели, женската окуцяла от едно копие, забито дълбоко в лявото й бедро. Атри-Преда искаше да изпрати конницата блуроуз да подгони съществата, но я беше изгубила някъде на североизток, където все още гонеше оцелелите от оулската конница — а и бездруго Кечра оставаха на морското дъно, пръскаха кал с всяка своя дълга крачка и заобикаляха към източния фланг на вкопчените армии.

А ако нападнеха там, Атри-Преда разполагаше с малко войници, които да отвърнат на атаката: само двеста леки, които без защитата на стрелците не можеха да направят много повече, освен да вдигнат рехава стена от копия и да бранят само четвърт от ледерийския фланг.

Седнала на гърба на неспокойния си кон на възвишението на стария морски бряг, Биват проклинаше проклетите Кечра! Наистина ли бяха неуязвими? „Не, виж ранения! Тежки копия могат да ги поразят — Блудния да ме вземе, имам ли избор?“

Махна на един от малкото останали бегачи.

— Финад Тревал да поведе своите леки по източния фланг. Отбранителна линия в случай, че демоните се върнат.

Вестоносецът затича.

Биват отново загледа битката. „Поне няма прах, който да скрива нещата.“ И доказателството се виждаше ясно. Ледериите изтласкваха оулите назад с бавно настъпващи крила, най-сетне, за да оформят обкръжаващи рогове. Боят изобщо не бе изгубил своята ожесточеност — всъщност оулите по външните краища сякаш удвояваха отчаяните си усилия, осъзнали какво става. Осъзнали… началото на края.

Не можеше да види Червената маска. Той и телохранителите му бяха изоставили централната платформа преди половин камбана — бяха се втурнали в битката, за да запълнят един пробив.

Глупакът бе изоставил командния си пункт, изоставил бе командването си. Адютантите му не носеха никакво знаме, към което да се стекат воините му. Ако Червената маска вече не беше мъртъв, щеше да е покрит с кал като всички останали, непознаваем и безполезен.

Искаше й се да изпита ликуване, триумф. Но виждаше, че е изгубила една трета — навярно и повече — от армията си.

Защото оулите не искаха да приемат истината. Разбира се, капитулация не можеше да има — това беше ден за унищожение, — но тези глупаци не искаха дори да побегнат, след като явно можеха, за да избегнат гонитба от конницата и лесно да се отдръпнат от по-тежките ледерийски пехотинци. Можеха да побегнат, проклети да са, с надеждата да отвърнат с бой в друг ден.

Вместо това кучите синове стояха на място, сражаваха се, убиваха и загиваха.

Дори жените и старците се бяха включили.

Богове, колко ги мразеше!

Брол Хандар, Надзорник на провинция Дрийн, вкуси кръвта на жената в устата си и в изблик на наслаждение я преглътна. Беше швирнала в лицето му, когато я прободе и издърпа: горещ гъст порой. Обърна се да потърси нова жертва.

Воините му стояха от всички страни, вече малцина се движеха, повечето само се мъчеха да оправят накъсания си дъх. Клането беше трескаво, сякаш всеки арапай Тайст Едур беше навлязъл в един и същи кошмар, и все пак в това избиване имаше такова радостно ликуване, че внезапният му край изпълни въздуха с тежък потрес.

Това, осъзна Брол Хандар, нямаше нищо общо с убиването на тюлени по бреговете на отечеството му. Нуждата раждаше множество вкусове, някои горчиви, други — мъчително сладки. Все още усещаше вкуса на кръвта на онази жена като мед, обляла гърлото му.

„Татко Сянка, нима съм полудял?“

Огледа се. Мъртви оули, мъртви коне. Воини едури с червени капещи оръжия. А враните вече се спускаха за пир.

— Ранен ли сте, Надзорник?

Брол отри кръвта от лицето си и поклати глава.

— Оформете редиците. Влизаме в битката, за да избием още. Да ги избием до крак.

— Да, сър!

Масарч залитна, заслепен от калта. Къде беше Червената маска? Паднал ли беше? Нямаше как да се разбере. Притиснал с ръка хълбока си, където върхът на меч бе пробил кожената броня и между пръстите му се процеждаше гореща кръв, младият воин ренфаяр тръгна с усилие през калта към платформата — но врагът вече почти бе стигнал до нея от източния фланг, а на платформата не стоеше никой.

Все едно.

Единственото, което искаше в този момент, бе да се измъкне от тази кал, да се покачи на дъсчените пътеки. Твърде много от другарите му бяха затънали в гъстите мокри наноси и това будеше в ума му ужасяващи спомени как бе погребан жив — в смъртната му нощ, — когато лудостта пронизваше мозъка му. Не. Нямаше да падне, нямаше да затъне долу, нямаше да се удави с чернотата, изпълнила очите и устата му.

В душата му кипеше неверие. Червената маска, великият им вожд, който се беше завърнал, който им бе обещал триумф — края на ледерийските нашественици — бе провалил оулите. „И сега ние умираме. Нашият народ. Тези равнини, тази земя ще предадат дори ехото от нашия живот. Свършено, завинаги.“

Не можеше да приеме това.

„И все пак това е истината.“

„Червена маско, ти ни унищожи.“

Стигна до ръба на платформата, протегна дясната си ръка — онази, която трябваше да държи оръжие — къде бе отишло то?

Зверски крясък зад него и Масарч се извърна, и видя изкривеното, сиво, напукано лице под шлема, бялото на очите, облещени под дебелите люспи засъхнала кал.

Огън лумна в гърдите му и той усети, че го надигат върху дръжката на меч, усети хлъзгащото се в него желязо и как то го хвърли върху дъските на платформата — и ледериецът се изкатери след него, риташе кал от ботушите си и все още натискаше с късия меч — и оръжието проби през гърба и се вряза дълбоко в дървото. На колене, възседнал ренфаяра, ледериецът, оголил зацапани зъби, се взря в очите на Масарч и започна да издърпва меча си.

Говореше, осъзна оулът, повтаряше едни и същи думи на мръсния си ледерийски език. Масарч се намръщи — трябваше да разбере какво му казва мъжът, докато го убиваше.

Но светът гаснеше, много бързо…

„Чувам те, войнико, да. Чувам те и да, знам…“

Ледериецът гледаше как животът напуска младите очи на оулския кучи син. И макар зъбите на ледериеца да бяха оголени като в усмивка, макар очите му да бяха широко отворени и бистри, думите му всъщност бяха отчаян вопъл:

— Опази ме жив, моля те, опази ме жив, моля те, опази ме жив…

На седемдесет разтега от тях Червената маска яхна коня си — един от малкото останали. Беше загубил бича си, но стискаше извитата брадва, зацапана с кръв, нащърбена.

Богове, беше избил толкова много, толкова много, а щяха да дойдат още. Знаеше го, чувстваше го, жадуваше го. Смуши коня и той заора напред, копитата замятаха буци. Лудост беше да язди в тази кал, но нямаше избор, никакъв.

Хиляди ледерии избити и още за клане. Самата Биват, да — яздеше към източния край на кипящата маса, далече извън обкръжаващия рог — о, това нямаше да продължи задълго, воините му щяха да пробият. Да разбият кучите синове и тънките им редици.

Червената маска щеше — след като приключеше с Биват — да се върне при онази касапница — и да, тук бяха неговите К’Чаин Че’Малле, идеха през калта, за да се съберат с него. Тримата заедно щяха да се забият като гигантски меч в ледерийските редове. Да избиват и да избиват всичко.

Ето го Саг’Чурок, приближава се отдясно — виж как се вдигат огромните му ръце-мечове, подготвят се. И Гунт Мач, завива откъм вътрешната страна, между Червената маска и напиращата редица лека пехота с жалките им копия — Гунт Мач куцаше, но копието се беше изтръгнало — или тя сама го беше издърпала. Тези зверове не изпитваха никаква болка.

И вече почти бяха с него, тук, отново, защото бяха избрали него.

„Победа в този ден! Победа!“

Саг’Чурок се доближи още, тръгна редом с коня на Червената маска и той видя как демонът извърна глава, за да го погледне. Очите така студени, така ужасяващо празни…

Мечът замахна като мълния, порази коня отпред, в шията, точно над ключицата. Удар с такава жестокост и сила, че преряза до края и желязото шибна в дървения ръб на високото седло. Червената маска изхвърча през задницата на коня, а обезглавеното животно пробяга още пет-шест крачки, преди да залитне и да рухне.

Червената маска падна на калната земя на рамо, плъзна се, след това се превъртя, за да спре — и се изправи, и в същия миг Саг’Чурок замахна с втория меч и го посече над коленете. Швирна кръв и той падна по гръб, зяпнал отсечените си, останали прави в калта крака.

Гунт Мач надвисна над него, ноктите на задния й крак се спуснаха надолу и се свиха около гърдите му. Стиснаха силно, ребра изпукаха в тази прегръдка и Червената маска беше вдигнат и запокитен във въздуха… където пресече пътя на един от мечовете на Саг’Чурок. Мечът посече през дясното му рамо и ръката отхвърча настрани, все още стиснала извитата брадва.

Червената маска падна отново в калта, вече мъртъв.

На триста разтега на изток Ток Анастер се надигна на стремената, без да обръща внимание на ужасените крясъци на Торент, и загледа как двата К’Чаин Че’Малле загазиха отново към останките на Червената маска. Женската изрита тялото, обърна го леко, след което отстъпи назад.

След миг двете същества вече се отдалечаваха на североизток, изпънали напред глави, с влачещи се в калта опашки, прави като копия зад тях.

— Той ги предаде — прошепна Ток. Каква друга причина можеше да има за това? Много причини навярно. Само Червената маска можеше да отговори на всички загадки около К’Чаин Че’Малле. Присъствието им тук, съюзът им — съюз, на който вече бе сложен край. „Защото ги предаде.“

Внезапността на убийството остана в ума му, отекваше с потрес.

По-натам последните оули — вече не повече от петстотин воини — бяха обкръжени и загиваха в своето гробище от кал.

Двадесетина леки копиеносци се бяха отделили и се приближаваха — бяха видели тази последна група. Ток Анастер на неговия кон. Торент. Двайсетина деца, твърде малки, за да умрат с оръжие в ръка — макар че сега бездруго щяха да умрат.

Без да обръща внимание на писъците на Торент, Ток се извърна в седлото си, с мисълта да избие децата със собствените си ръце — бързи удари, с длан на очите — но видя далече на югозапад странна кипяща редица… бедерини?

„Не. Това е армия.“

Единственото му око примижа и той се загледа в приближаващата се линия — да, идваха насам. „Не са ледерии — не виждам знамена, нищо. Не, не са ледерии.“

Пак погледна към копиеносците, които вече тичаха към тях. Все още на сто разтега.

Последен поглед надолу, към скупчилите се, плачещи или онемели деца — и той отвърза от седлото кожената торба с поемите си.

— Торент! — Хвърли торбата на младия воин и той я улови. Лицето му бе зацапано от кал и сълзи, очите — широко отворени и неразбиращи.

Ток посочи далечната линия.

— Виждаш ли? Армия. Не са ледерии. Не говореха ли нещо за Болкандо и техни съюзници? Торент, чуй ме, проклет да си! Ти си последният — ти и тези деца. Вземи ги, Торент — отведи ги и ако все още е останал дух покровител на твоя народ, то това няма да е последният ден на оулите. Разбираш ли?

— Но…

— Торент — просто го направи, проклет да си! — Ток Анастер, последният от Сивите мечове на Елингарт, мезла, свали лъка си и сложи първата увенчана с кремък стрела на тетивата от черво. — Мога да ти спечеля малко време — но трябва да тръгнеш веднага!

И уви юздите около рога на седлото, натисна с колене и се наведе напред, и препусна — срещу ледерийските копиеносци.

Кал се разхвърча, щом конят се изпъна и се понесе в галоп. „Дъх на Гуглата, няма да е лесно.“

На петдесет разтега от войниците се надигна на стремената и пусна първата стрела.

Морското дъно, по което Торент поведе децата, бе полегат склон, издигащ се натам, където беше войската — тъмната маса човешки фигури бавно се приближаваше. Никакви знамена, нищо, което да издаде кои са, но той забеляза, че не напредват в редици. Просто безредно множество, както щяха да настъпват оулите или ак’рините, или равнинните племена на д’расиланите на юг.

Ако тази армия беше на едно от двете съперничещи племена, то Торент най-вероятно водеше тези деца към тяхната смърт. „Тъй да бъде, ние вече бездруго сме мъртви.“

Нови десет крачки в лепкавата кал и той забави ход, децата се струпаха около него. С една ръка на главата на едно от децата, Торент се спря и се обърна.

Ток Анастер заслужаваше това. Свидетел. Торент не беше вярвал, че е останал кураж у този чужденец. Беше сгрешил.

Конят беше нещастен. Ток беше нещастен. Войник беше доскоро, но вече не. Млад беше доскоро — чувствал се беше млад — и това бе подхранвало огъня на душата му. Дори парчето нажежен камък, обезобразило красивото му лице, да не говорим за окото, не се беше оказало достатъчно, за да го лиши от чувството за неуязвимост.

Пленничеството на Домина бе променило всичко това. Постоянните изтезания над кости и плът, изкривеното им зарастване всеки път след това, оковаването на душата му, докато дори собствените му писъци бяха започнали да звучат като музика — това му бе отнело младежката вяра, отнело я бе дотолкова, че дори носталгията не будеше спомени за нищо освен болка.

Възкръсването в тялото на друг човек уж трябваше да му даде всичко, което обещаваше един нов живот. Но отвътре той си беше останал Ток-младши. Който някога беше войник, но вече не беше.

Животът със Сивите мечове не бе променил това. Стигнали бяха до тази земя, привлечени от Вълците с техните дарове на смътни видения, на мътни пророчества, породени в объркани сънища: някакъв огромен пожар ги очакваше — битка, където те щяха да са нужни, ужасно нужни.

Не редом с оулите, както се бе оказало.

Най-фатална грешка в преценката. Неподходящите съюзници. Погрешната война.

Ток бездруго никога не беше вярвал на боговете. На никой бог. Всъщност списъкът на онези, на които наистина вярваше след всичко, през което беше преминал, бе отчайващо къс.

„Татърсейл. Гъноуз Паран. Грънтъл.“

„Туул.“

Магьосница, един капитан, един охранител на керван и един проклет Т’лан Имасс.

Конната му атака беше бавна, тромава, мудна. Изправен, стиснал с колене коня, Ток запращаше стрела след стрела срещу леките пешаци — макар да знаеше, че е безнадеждно.

Чу писъци. Останал само с две стрели, той се надигна по-нависоко на стремената, изпънал тетивата…

И видя смаян, че стрелите му не са отишли напразно. Нито една. Осем пешаци бяха паднали.

Изпрати нова, тя изсъска във въздуха и порази един в челото, каменният връх проби през бронза и костта.

„Последната стрела.“

„Богове…“

Изведнъж се озова сред ледериите. Заби почти от упор последната стрела в гърдите на някаква жена.

Копие раздра левия му крак, преряза и се заби в хълбока на коня. Животното изцвили и се хвърли напред…

Ток захвърли лъка, извади ятагана от ножницата… „проклятие, трябваше да си взема щит“ — и засече, за да отблъсне забиващите копия.

Конят му се издърпа на чисто. И щеше да препусне право към ледерийските редици на двеста разтега напред, но Ток сграбчи юздите и рязко го обърна.

И се озова срещу копиеносците — гонеха го.

Две копия се забиха в коня му, едното под плешката, другото дълбоко в корема.

Конят изцвили жално, залитна и падна, задните му крака се оплетоха в изсипалите се вътрешности, всеки отчаян ритник изтръгваше още от разтворената кухина. С вдигнати високо крака, Ток успя да скочи от седлото.

Хлъзна се в калта, мъчеше се да се задържи на крака.

Едно копие се заби в дясното му бедро и го надигна от тинята, преди да го хвърли по гръб.

Той посече дръжката. Тя се пръсна и натискът, който го приковаваше надолу, изчезна.

Ток засече слепешком и отново се изправи. По двата му крака се стичаше кръв.

Нова атака. Той парира копието, хвърли се напред и посече войника във врата.

Едно острие се заби в гърба му и го тласна напред…

… върху късия меч, който се хлъзна под ребрата му и преряза сърцето му на две.

Ток Анастер се смъкна на колене и щеше да падне по лице в калта, ако не беше ръката, която го сграбчи и изви главата му назад. Блясване на нож пред единственото му око. Внезапна жар под челюстта…

Торент видя как ледерийският пехотинец отряза лицето на Ток Анастер. Още един трофей. Беше бързо, добре отработено. След това войникът бутна жертвата си настрана и червената рана от доскорошното лице на Ток затъна в калта.

Децата плачеха и да, осъзна той — докато беше гледал, докато бе стоял и чакал, може би ги беше осъдил на ледерийските ножове. Все пак можеха да…

Обърна се…

И видя пред себе си странници.

Не ак’рини.

Не д’расилани.

Никога не беше виждал такива хора.

Клановете от Бяло лице на баргастите се приближиха към сцената на битката — битка, която наближаваше зловещия си край. Кой печелеше, кой губеше — това беше без значение за тях. Бяха решени да избият всички.

На двеста крачки пред раздърпаните им редици беше техният авангард. Вървяха през поток от лабиринта на Телланн, който беше силен тук, където по наносите край древния бряг можеше да се намерят каменни сечива, харпуни от еленови рога и кост и корпуси на еднодръвки. А там навътре, на морското дъно, имаше дарове, сега заровени дълбоко под наносите. Излъскани камъни, парчета от сплетени рога, животински черепи, зацапани с червена охра — безбройни дарове за пресъхващото море.

Имаше и други причини за такова мощно излъчване на Телланн, но тях ги знаеше само една от тримата в авангарда, а тя никога не споделяше тайните си.

Когато излязоха от лабиринта, тримата се озоваха недалече от воина оул и децата. Бяха наблюдавали мълчаливо необичайната храброст на самотния воин и коня му. Да атакува над двадесет копиеносци, да направлява животното само с колене, докато пуска стрела след стрела — и всички те намираха целта си… дъхът просто спираше от тази гледка.

Воинът — и конят му — бяха дали живота си, за да спасят тези последни оули, и само този факт задържаше — засега — ръката на Туул, избран сега сред всички от Бялото лице Баргаст — след трагичната смърт на Хъмбръл Тор при дебаркирането — за боен главатар, макар изобщо да не беше баргаст. Беше Имасс. Това, че беше взел за своя съпруга дъщерята на Тор, Хетан, несъмнено бе улеснило възшествието му към властта. Но все пак издигането на Туул се дължеше и на самия него.

На мъдростта му. На волята му.

На радостта от живота, която гореше в очите му. На огъня на възмездието, който можеше да лумне вместо нея — и който бушуваше сега, когато най-сетне бяха преценили добре времето, времето за отговор на всичко, което беше сторено.

На Сивите мечове.

Отговор на предателите.

Отговор на убийците.

Ако не беше онзи храбър воин и неговият храбър кон, Туул щеше да убие незабавно тези оулски деца. Младия със зацапаното лице. Окаляните деца, скупчени около него. И може би все още щеше да го направи.

Хетан знаеше всичко това. Познаваше съпруга си. И ако той беше извадил кремъчния си меч, тя нямаше и да се опита да го спре.

Бяло лице се бяха крили много дълго. Разузнавателните експедиции на изток отдавна им бяха казали всичко, което трябваше да знаят, за пътя, който ги очакваше, за пътуването, което скоро трябваше да предприемат. Възмездието ги беше задържало на място. То, както и огромното, нечовешко търпение на Туул.

Сред лабиринтите на Телланн баргастите бяха наблюдавали тази най-последна война, проточилия се във времето сблъсък, започнал със струпването на двете армии далече на запад.

Не бяха стигнали навреме, за да спасят Сивите мечове, но Хетан добре помнеше как със съпруга й бяха стъпили на бойното поле, където беше паднал отрядът. Всъщност бяха видели отвратителното изтръгване на човешки сърца… акт на почит? Нямаше как да се разбере — всеки звяр беше избягал с плячката си при първата възможност. Избиването на онези предадени войници беше изключително жестоко — лицата им бяха изрязани. Не можеха да познаят никой от падналите — и това бе нанесло най-дълбоката рана на Туул. Там той беше загубил приятел.

Измяната.

Избиването.

У Туул не можеше да има място за милост. Не и към оулите. Не и към ледерийската армия, толкова далече от дома.

И сега стояха тук, виждаха как падат последните оули, виждаха как умират бойните им псета в калта, чуваха триумфалните ревове на ледериите. Копиеносците наблизо, след като бяха видели силите на баргастите, в паника отстъпваха към своите.

Хетан огледа огромното кипнало бойно поле и каза:

— Не мога да ги различа.

Торент гледаше онемял и не знаеше какво да мисли. Жените от двете страни на самотния мъж бяха ужасяващи. Онази, която току-що бе проговорила — на някакъв пъклен чуждоземен език — бе като привидение от момчешки кошмар. Гибел и чувственост, кръвожадност, от която дъхът на Торент секваше — а със секването на дъха губеше и целия си кураж. Губеше мъжеството си.

Другата жена, тъмнокожа, ниска, но жилава, загърната в кожи на пантера. Синкавочерната лъскавина на кожата на звяра сякаш бе отразена в очите й под грубоватото чело. Шаман, вещица, да. Най-ужасна вещица.

Мъжът бе от нейната раса — приликите в лицата им бяха неоспорими, както и ниският им ръст, и кривите им крака. Но колкото и да го плашеха жените, твърдостта в изражението на воина направо смразяваше душата му.

По-високата жена, чието лице бе нашарено с бяла боя, погледна Торент и заговори завалено на търговската реч:

— Вие все още живи. Заради жертва на онзи воин. — Кимна към дивака с кремъчния му меч. — Но той още не решил. Ти разбира?

Торент кимна.

Мъжът каза нещо и жената с бялото лице извърна поглед, присвила очи. После погледът й се спря на торбата, която Торент все още държеше, провиснала от каишката в лявата му ръка. Посочи я.

— Какво носиш?

Младият оул примига, после погледна кожената торба. Сви рамене и я захвърли настрани.

— Писаници. Той рисуваше много думи, като жена. Но не беше страхливец, за какъвто го мислех. Не беше.

— Писаници? Кой той?

Торент усети, че по страните му се стичат сълзи. Избърса ги с ръка и каза:

— Конният воин. Мезла.

Хетан видя как при тази дума съпругът й бавно извърна глава, видя как се спряха очите му на младия оулски воин, видя осъзнаването, изсипало се на водопад и замръзнало на лицето на Туул, последвано от ужасен вик, щом той вдигна ръце към лицето си и падна на колене.

И тя изведнъж се озова до него, сгуши главата му до корема си, щом от устата му се изтръгна нов разкъсващ ушите вик и той задраска с нокти лицето си.

Оулът гледаше всичко това потресен.

Воини баргасти тичаха от прииждащата зад тях линия, младите, извадили своите древни криви мечове, най-обичните за Туул, който гледаше на всички тях като на свои деца. С лица, изпълнени с тревога, със страх, всички се спуснаха към Туул.

Хетан вдигна ръка и ги спря.

До тях двамата, придърпала кожата от пантера около раменете си, вече бе Килава Онасс. Сестрата на нейния съпруг, чието сърце таеше повече скръб и тъга, отколкото можеше да проумее Хетан, която ридаеше всяка нощ все едно ритуал някакъв й го налагаше с всеки залез. Която излизаше извън стана и запяваше безсловесните си песни на нощното небе — песни, които караха ай да вият с гласове на траур и скръб.

Сега тя стоеше вдясно от брат си. Но не посегна с ръка, дори не хвърли на Туул съчувствен поглед. Вместо това тъмните й очи оглеждаха ледерийската армия.

— Подготвят се за нас — рече тя. — Тайст Едур се включват в редиците им. Конницата чака по бреговата линия. Онос Т’уулан, губим време. Знаеш, че трябва да тръгна. Много скоро.

Туул се издърпа от прегръдката на Хетан. Изправи се, без нищо да каже, и тръгна.

Натам, където бе паднал приятелят му.

Воинът оул направи половин стъпка към него.

— Не! — извика и извърна умоляващо очите си към Хетан. — Той не трябва! Мезла — били са приятели, нали? Моля те, не трябва!

Туул продължи напред.

— Моля те! Те изрязаха лицето му!

Хетан потръпна.

— Той знае.

И тогава Туул спря, погледна назад и срещна очите на Хетан.

— Обич моя — изхриптя гласът му. — Не разбирам.

Тя само поклати глава.

— Те го предадоха — продължи Туул. — И все пак, виж. Днес. Той препусна срещу врага им.

— За да спаси живота на тези деца — каза Хетан. — Да.

— Не разбирам.

— Разказвал си ми много за своя приятел, съпруже. За Ток-младши. За доблестта в него. Питам те: можеше ли да не го направи?

Сърцето й едва не се пръсна, когато се взря в любимия си. Тези Имасс не можеха да скрият нищо от онова, което изпитваха. Нямаха никакви маски, горчивия дар на другите, в това число и нейните баргасти. И бяха без задръжки, без контрол, което позволяваше скръбта да нарани душата по-дълбоко от всичко, което Хетан можеше да си въобрази. „Както със скръб, така и с любов. Така и с приятелство. Така и с вярност, уви.“

— Ще живеят — рече Туул.

Тя кимна.

Съпругът й се обърна и продължи ужасния си път.

Килава изсумтя нетърпеливо.

Хетан отиде до кожената торба, която бе захвърлил младият воин. Вдигна я, преметна я през рамо.

— Килава. Гадателко на кости. Поведи баргастите в тази битка. Аз отивам при своя съпруг.

— Но те няма да…

— Не говори глупости. Самият ужас ще гарантира подчинението им. Освен това, колкото по-скоро привършат с избиването, толкова по-скоро ще ни оставиш.

Внезапната й усмивка оголи зъби на пантера.

Хетан се смрази. „Благодаря на духовете, че се усмихваш толкова рядко, Килава.“

Атри-Преда Биват бе заповядала на силите си да се изтеглят от морското дъно. Обратно на твърда земя. Победата им в този ден бе станал горчива, с вкус на страх. Нова проклета армия и беше ясно, че са решени да се бият срещу изтощените й, уязвени и капнали сили. Позволи си няколко мига на безмълвен гняв от тази несправедливост, преди да се овладее и да си наложи отговорността на командването.

Щяха да се бият с кураж и доблест, макар че докато варварите врагове се трупаха, разбираше, че ще е безнадеждно. Седемдесет хиляди, може би и повече. Онези, които бяха слезли на северния бряг, но също тъй може би и съюзниците на Болкандо според слуховете. Върнали се бяха тук на север — но защо? За да се съюзят с оулите? Но за това главната им армия бе дошла твърде късно. Биват бе постигнала онова, за което бе тръгнала; направила бе онова, което й бе заповядано. Беше ликвидирала оулите.

Седемдесет хиляди или двеста хиляди. Унищожението на Биват и армията й. Нито едното, нито другото не беше важно в голямата схема. Ледерийската империя щеше да отхвърли тези нови нашественици. Не успееше ли, щеше да ги откупи от Болкандо; всъщност щяха да ги обърнат и да сключат съюз, който да помете пограничните кралства във вълни жестока касапница.

Може би, изведнъж осъзна тя, имаше изход от това… Огледа се, видя един от своите Финади и се приближи до него.

— Подгответе делегация, Финад. Ще търсим примирие с този нов враг.

— Слушам. — Мъжът затича.

— Атри-Преда!

Биват се обърна и видя приближаващия се Брол Хандар. Надзорникът този път изобщо не приличаше на имперски управител. Беше покрит с мръсотия, от меча му капеше кръв.

— Изглежда, че не сме закъснели много все пак.

— Това не са оули, Надзорник.

— Виждам го съвсем ясно. И също така разбирам, Атри-Преда, че двамата с вас днес ще умрем. — Замълча, след което се изсмя горчиво. — Помните ли, Биват, как ме предупреждавахте, че Летур Аникт иска да ме убие. Но ето, стигнах с вас и армията ви чак дотук…

— Надзорник — прекъсна го тя. — Факторът беше внедрил десет наемни убийци в силите ми. Всички са мъртви.

Очите му бавно се разшириха. Биват продължи:

— Помните ли високия войник, който често стоеше до вас? Възложих му задачата да ви пази жив и той изпълни всичко, което му заповядах. За жалост, Надзорник, убедена съм, че скоро ще се провали. — „Освен ако не успеем да се договорим за изход.“

Обърна се отново към настъпващата армия. Вече вдигаха знамена. Съвсем малко, и едни и същи. Биват примижа към следобедното слънце.

И позна знамената.

Изстина отвътре.

— Много лошо.

— Атри-Преда?

— Познавам тези знамена, Надзорник. Преговори няма да има. Никакъв шанс да се предадем.

— Тези воини са същите, които вдигаха каменните грамади — каза след миг Брол Хандар.

— Да.

— Значи са били с нас от доста време.

— Най-малкото съгледвачите им, Надзорник. По-дълго, отколкото мислите.

— Атри-Преда.

Тя се обърна към него. Взря се в мрачното му лице.

— Надзорник?

— Добра смърт, Биват.

— Така смятам. И на вас. Добра смърт, Брол Хандар.

Брол се отдалечи от нея и се запровира през войнишките редици, без да откъсва очи от един определен боец. Висок, с ведро лице, което сега бе зацапано с кал.

Тайст Едур срещна погледа му и отвърна на леката му усмивка.

— Надзорник, виждам, че сте имали чудесен ден.

— Виждам същото и при вас, и както изглежда, ще има още — отвърна Брол.

— Да, но ви казвам едно: напълно доволен съм. Сега поне ще има здрава почва под мен.

Надзорникът мислеше само да благодари на войника, че го е опазил жив толкова дълго. Но замълча.

Войникът се потърка по лицето и рече:

— Сър, вашите арапаи ви чакат, несъмнено. Вижте, врагът се приготвя.

И да, точно това чакаше Брол Хандар.

— Моите арапаи ще се бият достатъчно добре и без мен, ледериецо. Бих искал да ви помоля за едно последно благодеяние.

— Тогава помолете, сър.

— Бих искал да помоля за привилегията да се бия до вас. Докато паднем.

Ведрите очи на мъжа бавно се разшириха, после изведнъж усмивката се върна.

— Изберете тогава, Надзорник. От дясната ми страна или от лявата.

Брол Хандар избра лявата страна. Колкото до това, че флангът му оставаше незащитен — беше му все едно.

Тази истина, кой знае защо, го задоволи.

По същото време в град Дрийн кипеше метеж из цялата северна половина на града и се разпространяваше и в по-богатите южни квартали.

Венит Сатад получи незабавна аудиенция с Фактор Летур Аникт. Той го чакаше застанал пред писалището си, кръглото му лице лъщеше от пот. В очите му Сатад видя нещо като насмешка, мъчеща се да надмогне потреса от внезапното разбиране. Продължи напред, без да избързва, без колебание. По-скоро крачеше със спокойна решимост.

И заби нож в лявото око на Фактора, дълбоко в мозъка.

Тежестта на Летур Аникт, докато рухваше, изтръгна оръжието.

Венит Сатад се наведе да избърше острието в копринения халат на Фактора. След това се изправи, обърна се към вратата и излезе.

Летур Аникт имаше жена. Имаше деца. Имаше охрана, но Орбин Търсача на истината се бе погрижил за тях.

Венит Сатад се отправи да премахне всичките му наследници.

Вече не действаше като агент на тръст „Свобода“. Сега, в този момент, той беше Длъжник.

На когото му бе дошло до гуша.

Хетан остави съпруга си коленичил до тялото на Ток-младши. Нищо повече не можеше да направи за него и това не беше по нейна вина. Скръбта на един Имасс бе като бездънен кладенец, който можеше да повлече неподозиращите и да ги запокити надолу в бездънния мрак.

Някога, преди много време, Туул беше стоял пред своя приятел. И неговият приятел го беше познавал, а за Имасс — отново смъртен, след толкова хиляди и хиляди години — това бе повод за лукаво веселие, както в играта на фокусник, където последното удоволствие е в чакането на разкриването на истината.

Туул, в своето нечовешко търпение, бе чакал дълго време, за да направи това разкритие. Твърде дълго вече. Приятелят му беше умрял в неведение. Играта на фокусника беше нанесла рана, от която, подозираше тя, съпругът й никога нямаше да се съвземе.

И тя знаеше вече в сърцето си, че може да има и други загуби в този трагичен ден. Жена, която губи своя съпруг. Две дъщери, които губят своя доведен баща, един син — своя истински баща.

Тръгна към Килава Онасс, която си бе избрала място, откъдето да гледа битката. Немалка милост имаше в това, че тя бе избрала да не се превъплъти във формата си на соултейкън, че всъщност бе оставила на клановете на Бялото лице на Баргаст свободата да правят каквото намерят за най-добре: да избиват с дивашка ярост.

Килава стоеше близо до един самотен ездач — убит от оръжия на К’Чаин Че’Малле, забеляза Хетан. Типично жестоко убийство: пробуди в нея спомени за времето, когато самата тя бе стояла срещу такива ужасни същества, спомен накъсан от острата болка за един брат, паднал в същия ден.

Килава не обръщаше внимание на безкракия еднорък труп на десет крачки вляво от нея. Погледът на Хетан обаче се спря на него с внезапно любопитство.

— Сестро — рече тя на Килава, като съзнателно използва обръщението, което Килава най не обичаше, — виж, този носи маска. Бойният главатар на оулите не беше ли маскиран така?

— Мисля, че да — отвърна Килава. — Нали го наричаха Червената маска.

— Е — рече Хетан, като се приближи до трупа, — този носи облекло на оул.

— Но е бил убит от К’Чаин Че’Малле.

— Да, виждам това. И все пак… — Тя се наведе, огледа странната маска, странните малки тънки люспи под петната от кал. — Тази маска, Килава, е кожата на К’Чаин, готова съм да се закълна в това, макар че люспите са толкова малки…

— Гърлото на Матрона — отвърна Килава.

Хетан я погледна.

— Наистина ли? — Посегна и дръпна маската от лицето на мъжа. Огледа дълго бледите черти.

Стана и захвърли маската настрана.

— Права беше. Това не е Червената маска.

Килава попита:

— Как разбра?

— Ами, оулско облекло или не, този мъж е ледериец.

Гуглата, върховният крал на Смъртта, Събирачът на падналите, ненатрапчивият господар на повече души, отколкото можеше да преброи — стига да беше склонен към това, но не беше — застана над тялото и зачака.

Такова особено внимание беше, за щастие, рядкост. Но от време на време идваха мъртви, носещи известна… ексцентричност. И този, който лежеше сега пред него, бе такъв новодошъл.

Не само защото Вълците искаха душата му, но не можеха да я вземат, а и защото този смъртен се бе измъквал от хватката на Качулатия многократно, макар всеки да можеше да види и разбере добре сладкия дар, който предлагаше Господарят на смъртта.

Изключителните животи, да, можеха да са крайно… изключителни.

Виж живота на оногова, който бе дошъл малко по-рано. Никаква благодат нямаше в това да притежаваш простосърдечен ум. Не съществуваше никаква мъгла на утешително неразбиране, която да изцери ужасните рани от живот, предопределен да остане, до самия си край, дълбоко невинен.

Гуглата не беше възнегодувал заради кръвта на ръцете на Бийк. Но най-остро бе възнегодувал заради безсърдечието на майка му и баща му.

Малко смъртни жреци разбираха необходимостта от изкуплението, макар често да говореха за него в проповедите си за грях и вина, с вложеното в тях изнудване, което не правеше нищо друго, освен да пълни ковчежетата им.

Изкуплението бе искане, на което и един бог не можеше да откаже. Така и стана с онзи, когото наричаха Бийк.

Така щеше да е и с този, когото наричаха Ток-младши.

— Събуди се — рече Гуглата. — Стани.

И Ток-младши, с дълга въздишка, направи онова, което му заповяда Качулатия.

Изправи се, залитна, примижа към портата, която очакваше и двамата.

— Проклятие — промърмори Ток, — какво е това жалко подобие на порта?

— Мъртвите виждат, както виждат, Ток-младши. Допреди малко тя блестеше, бяла и чиста.

— Сърцето ми е на страната на онази бедна подведена душа.

— Разбира се, че е. Хайде. Тръгни с мен.

Двамата поеха към портата.

— За всяка душа ли правиш това?

— Не.

— О. — И Ток се спря, или се опита, но краката му сами го повлякоха напред. — Почакай, моята душа е вречена на Вълците…

— Твърде късно. Твоята душа, Ток-младши, беше обречена на мен. Много отдавна.

— Нима? Кой глупак го е направил това?

— Баща ти — отвърна Гуглата. — Който, за разлика от Дасем Ълтър, остана верен.

— И ти възнагради това, като го уби? Ти, мръсна свинска…

— Ти ще го чакаш, Ток-младши.

— Още е жив?

— Смъртта никога не лъже.

Ток-младши понечи отново да спре.

— Качулати, един въпрос, моля те.

Богът се спря, погледна отвисоко смъртния.

— Качулати… защо все още имам само едно око?

Богът на смъртта, Жътварят на души, не отвърна. Сам той се чудеше на това.

„Проклети вълци.“

23.

Някога, много отдавна, Онрак Прекършения извърши престъпление. Изваял бе любовта си към една жена, като сътвори образа й на стената на пещера. Такъв талант имаше в ръцете му, в очите му, че бе обвързал две души в онзи камък. Неговата… това бе негово право, негов избор. Но другата душа, о, егоизмът на този акт, жестокостта на този грабеж.

Сега стоеше пред друга стена от камък, в друга пещера, гледаше низа от рисунки, зверовете, изразени с всяка линия на мускула, всеки намек за движение, възхищаваше се на техния реализъм, на точността на гения. А сред тези гигантски същества на външния свят тромави и сковани фигури, представляващи Имасс, се въртяха в жалка имитация на танц. Безжизнени, както налагаше законът. Стоеше и гледаше, все така Прекършен, все така крадец на живота на жена.

В мрака на неговия плен, много отдавна, някой бе дошъл при него, с нежни ръце и податлива плът. Толкова му се искаше да повярва, че е била тя, единствената, чиято душа беше откраднал. Но това знание му се губеше; толкова объркан бе станал споменът му, толкова просмукан с всичко, в което сърцето му искаше да вярва.

А и дори наистина да беше тя, какво пък, навярно не беше имала избор. Пленен от престъплението си, безпомощен да се опълчи на страстта си. В собственото си прекършване той бе унищожил и нея.

Той се пресегна, върховете на пръстите му леко докоснаха ваянията. Ранаг, преследван от ай. На треперливата светлина на факлата двата звяра изглеждаха в движение, мускулите се вълнуваха. В празненството си на света, който не таеше съжаления, Имасс се събираха рамо до рамо в тази зала и с гласовете си отмерваха ритъма на дъха, пухтенето и съсъка на зверовете; докато други, поместени в избрани кухини, удряха с длани по барабаните от издълбано дърво и кожа, докато екът на копитата не закънтеше от всички страни.

Ние сме свидетелите. Ние сме очите, запленени завинаги от външното. Ние бяхме откъснати от света. И това е сърцевината на закона, забраната. Пресъздаваме се като безжизнени, тромави, отделени. Някога сме били като зверовете и не е имало никакво вътре и никакво вън. Имало е само едното, единия свят, на който сме били плътта, костите, плът не по-различна от треви, лишеи и дървета. Кости не по-различни от дърво и камък. Ние бяхме неговата кръв, в която течаха реки към езерата и моретата.

Ние даваме глас на своята скръб, на своята загуба.

Като открихме какво означава да умреш, ние сме се откъснали от света.

Като открихме красотата, ние го направихме грозен. Ние не страдаме така, както страдат зверовете — защото те със сигурност страдат. Страдаме със спомен как е било, преди да дойде страданието, а това задълбочава раната, това я разкъсва и отваря път за болката. Няма звяр, чиято болка да е сравнима с нашата.

Тъй че пейте, братя. Пейте, сестри. И на светлината на факлите, потекла свободна от стените на умовете ни — от пещерите в самите нас, — вижте всички лица на скръбта. Вижте онези, които са умрели и са ни оставили. И пейте своята скръб, докато самите зверове не побегнат.

Онрак Прекършения усети сълзите на бузите си и се прокле, че е такъв сантиментален глупак.

Зад него Трул Сенгар стоеше смълчан. Търпението му да угоди на един глупав Имасс беше безгранично. Онрак знаеше, че просто ще чака и чака. Докато Онрак най-сетне се измъкне от мрачните си спомени, спомнил си отново за даровете на настоящето. Щеше да…

— Голямо умение има в рисунъка на тези зверове.

Имасс, все още с лице към каменната стена, все още с гръб към Тайст Едур, неволно се усмихна. „Ето, дори и тук и сега се отдавам на глупави фантазии, които, макар и утешителни, са без много смисъл.“

— Да, Трул Сенгар. Истински талант. Такова умение се предава по кръв и с всяко поколение съществува възможност да… разцъфти. В такова, каквото виждаме тук.

— Художникът сред клановете тук ли е? Или са нарисувани много отдавна, от някой друг?

— Художникът е Улшун Прал — отвърна Онрак.

— И този ли талант му е спечелил правото да управлява?

„Не. Това никога.“

— Този талант — отвърна Имасс — е неговата слабост.

— По-добър от тебе ли е, Онрак?

Той се обърна и усмивката му този път беше горчива.

— Виждам някои недостатъци. Виждам намеци за нетърпение. За чувственост, свободна и дива като зверовете в равнините. Виждам също така, може би, признаци за талант, който е изгубил и който все още не е преоткрил.

— Как загубваш такъв талант?

— Като умреш само за да се върнеш отново.

— Онрак — заговори Трул и в гласа му се долови нов тон, тежест, която смути Онрак. — Говорих с тези Имасс тук. С много от тях. Със самия Улшун. Не мисля, че те изобщо са умирали. Не мисля, че са били някога Т’лан и са го забравили в безбройните поколения съществуване тук.

— Да, те твърдят, че са от онези, които не се включиха в Ритуала. Но това не може да е истина, Трул Сенгар. Те трябва да са призраци, върнати в плът тук, от безвремието на Портата в края на тази пещера. Приятелю, те не познават себе си. — И замълча. „Може ли това да е вярно?“

— Улшун Прал твърди, че помни майка си. Казва, че тя все още е жива. Макар и не тук в момента.

— Улшун Прал е на сто хиляди години, Трул Сенгар. Или повече. Това, което помни, е лъжливо, заблуда.

— Не вярвам в това, вече не. Мисля, че загадката тук е по-дълбока, отколкото някой от нас разбира.

— Хайде да продължим — каза Онрак. — Искам да видя тази Порта.

Излязоха от пещерата със зверовете.

Трул беше изпълнен с безпокойство. Нещо се беше пробудило в приятеля му — от рисунките, — някаква горчивина. Беше видял в очертанията на гърба на Онрак, в раменете му, някакъв бавен срив. Връщането на старо бреме. И като видя това, Трул се бе принудил да заговори, да наруши тишината, преди Онрак да се е самоунищожил.

„Да. Рисунките. Престъплението. Няма ли отново да се усмихнеш, Онрак? Не усмивката, която ми даде току-що, когато се обърна към мен — твърде изпълнена със скръб, — а усмивката, която свикнах да ценя, откакто дойдохме в този свят.“

— Онрак.

— Да?

— Знаем ли все пак какво очакваме? Да, приближават се заплахи. През Портата ли ще дойдат? Или през хълмовете отвъд лагера? Знаем ли всъщност дали тези Имасс наистина са застрашени?

— Приготви се, Трул Сенгар. Опасност се приближава… от всички страни.

— Може би тогава трябва да се върнем при Улшун Прал.

— С тях е Руд Елале. Все още имаме време… да видим Портата.

След малко стигнаха до ръба на просторната, безкрайна сякаш зала и спряха.

Не една Порта. Много порти.

И всичките кипяха с безшумни буйни пламъци.

— Онрак — каза тихо Трул, докато смъкваше копието си. — По-добре се върни при Руд Елале и му кажи — това не е каквото го описа.

Онрак посочи централната купчина камъни.

— Тя се провали. Този свят умира, Трул Сенгар. И когато умре…

Двамата замълчаха за миг.

След това Онрак промълви:

— Ще се върна бързо, приятелю, за да не бъдеш сам — срещу това, което може да премине.

— Ще очаквам компанията ти с нетърпение — отвърна Трул. — Така че… побързай.

На четиридесетина крачки от лагера се издигаше малък хълм, подобен на някогашен атол, ако се допуснеше, че равнините някога са били под вода. А това, каза си Хедж, докато газеше през пясъчната ивица, осеяна с натрошени раковини, бе основателно предположение. Щом излезе на ниското било, той остави тежкия си арбалет до избелялата от слънцето скална варовикова издатина и се приближи до седналия кръстато Бен, който гледаше към високите хълмове на две хиляди крачки на юг.

— Не медитираш или нещо такова, нали?

— И да бях, ти току-що го развали и може би ни уби всички — сряза го магьосникът.

— Само заради позьорството е, Бързак — въздъхна Хедж и се смъкна на чакъла до него. — Непрекъснато си пъхаш носа в някакъв проклет от Гуглата ритуал и вече съм вдигнал ръце, не мога да разбера кога да говоря с теб и кога — не.

— Ако е така, тогава изобщо не говори с мен и всичко ще е наред.

— Жалка змия.

— Плешив плъх.

Помълчаха общително известно време, после Хедж се пресегна, вдигна парче кафяв кремък и заразглежда нащърбения му ръб.

— Какво правиш? — попита Бързия Бен.

— Размишлявам.

— Размишлявам — имитира го Бързия Бен подигравателно.

— Мога да ти резна гърлото с това. Един замах.

— Никога не сме се разбирали двамата, нали? Богове, не мога да повярвам как се прегръщахме и тупахме по гърбовете долу при оная река…

— Поток.

— Вада.

— Извор.

— Би ли ми срязал гърлото вече, Хедж?

Сапьорът хвърли кремъка и изтупа ръцете си от прахта.

— Какво те прави толкова уверен, че лошковците идват точно от юг?

— Кой твърди, че съм уверен в каквото и да било?

— Значи може да седим на погрешното място. Да гледаме в грешната посока. Може всички да ги колят точно сега, докато си говорим с тебе.

— Ами, Хедж, ако не беше прекъснал медитирането ми, може би щях да разбера къде трябва да сме точно сега!

— О, това беше добро, магьосник.

— Идват от юг, защото това е най-добрият подстъп.

— Като какво, като зайци?

— Не, като дракони, Хедж.

Сапьорът примижа към него.

— Около теб винаги има някаква миризма на соултейкън, Бързак. Ще видим ли най-после що за мършаво зверче се крие в тебе?

— Казваш го по ужасен начин, Хедж. А отговорът е: не.

— Още ли се чувстваш неуверен?

Магьосникът го погледна с блеснали, почти безумни очи — с нормалния си поглед, с други думи.

— Не. Всъщност тъкмо напротив.

— Как така?

— Поизправих се, много повече, отколкото съм го правил някога. Което ме прави по-… гаден.

— Виж ти.

— Не изглеждаш особено впечатлен, Хедж.

— Знам само — заговори сапьорът, докато се изправяше с тежко пъшкане, — че когато се изтъркалят върху теб, оставам само аз и безкрайните ми запаси от взривове. А това ме устройва чудесно.

— Не гръмвай тялото ми на късчета, Хедж.

— Дори ако вече си мъртъв?

— Особено тогава, защото няма да съм, нали? Ти само ще си го мислиш, защото мисълта е удобна, защото тогава ще можеш да подивееш с проклетите си взривове, докато не застанеш в един проклет от Гуглата кратер с проклета от Гуглата левга диаметър!

Последното общо взето беше крясък.

Хедж продължаваше да мижи към него.

— Не е нужно да си толкова изискан — отвърна той обидено, обърна се и се върна при арбалета, любимия си тромав изхвърляч. — О, това ще е адски забавно, нямам търпение!

— Хедж!

— Какво?

— Нещо идва.

— Откъде? — попита настръхнал сапьорът и зареди една „проклетия“ в гнездото на арбалета.

— Ха-ха. От юг, подут пикочен мехур такъв.

— Знаех си — каза Хедж, върна се и застана до мага.

Беше избрала да остане каквато е, вместо да се превъплъти във формата си на соултейкън. Това щеше да дойде по-късно. Тръгна през равнината, през високите треви. На един хребет точно пред нея чакаха две фигури. Едната беше призрак, но може би много повече от призрак. Другата беше маг, но несъмнено — много повече от маг.

Леко безпокойство смути мислите на Менандори, но бързо отшумя. Ако Руд Елале беше избрал тези двамата за съюзници, тя щеше да го приеме. Също както бе привлякъл Тайст Едур и другия, когото наричаха Онрак Прекършения. Все… усложнения, но нямаше да е сама в справянето си с тях, нали?

Двамата мъже я гледаха, докато се изкачваше по полегатия склон. Единият държеше странен арбалет. Другият си играеше с шепа лъскави камъчета, сякаш се опитваше да си избере любимо.

„Те са глупаци. Идиоти.“

„И скоро и двамата ще са прах.“

Стига до тях, изгледа ги много твърдо и каза:

— Вие двамата сте жалки. Защо стоите тук — знаете ли кой идва насам? Знаете ли, че ще дойдат от юг? Което значи, че двамата ще сте първите, които ще ги видят. И с това — първите, които ще убият.

По-високият, по-тъмнокож, леко се извърна и рече:

— Ето, че идва твоят син, Менандори. С Улшун Прал. — След това се намръщи. — Този вървеж ми е познат… Чудно, защо така и не съм го забелязал преди.

„Вървеж? Познат вървеж? Този наистина е луд.“

— Аз ги призовах — заяви тя и скръсти ръце. — Трябва да се подготвим за битката.

По-ниският изсумтя и рече:

— Не искаме никаква компания. Тъй че си избери друго място за бой.

— Изкушавам се да ти строша черепа с ръце — каза Менандори.

— Не става — измърмори магьосникът. — Всичко просто изниква обратно.

Онзи с арбалета се усмихна широко.

— Уверявам ви, нямам никакво намерение да бъда близо до вас, макар да се надявам, че ще съм достатъчно близо, за да видя зловещата ви смърт — каза Менандори.

— Кое те прави толкова сигурна, че ще е зловеща? — попита магьосникът, докато оглеждаше едно от камъчетата, вдигнал го беше на светлината, все едно е скъпоценно, но Менандори добре виждаше, че не е.

— Какво правиш? — попита намръщено тя.

Той я погледна бегло, после затвори шепата си около камъчето и го пусна зад гърба си.

— Нищо. Защо? Все едно, аз зададох въпрос.

— И аз съм длъжна да отговоря? — изсумтя тя.

Руд Елале и Улшун Прал дойдоха и спряха на няколко крачки зад мага и спътника му.

Менандори забеляза суровото изражение на сина си. „Можех ли да видя нещо друго? Не. Не и за това.“

— Любими сине…

— Изобщо не ме интересува Финнестът — каза Руд Елале. — Няма да се присъединя към теб в твоята борба, майко.

Тя го зяпна, очите й бавно се разшириха, пълни с изпепеляващ гняв.

— Длъжен си! Не мога да се изправя сама срещу двамата!

— Имаш нови съюзници — каза Руд Елале. — Тези двамата, които вече пазят подстъпа…

— Тези безмозъчни тъпаци? Сине, ти ме изпращаш на смърт!

Руд Елале изправи рамене.

— Извеждам моите Имасс оттук, майко. Те са всичко, което е важно за мен…

— Повече от живота на твоята майка?

— Повече от борбата, която тя избира за себе си! — отвърна той рязко. — Този сблъсък — тази вечна вражда — не е моя. Твоя е. Винаги е била твоя! Не искам да имам нищо общо с нея!

Менандори потръпна от яростта на сина си. Опита се да задържи погледа му, но не успя и извърна очи.

— Така да бъде — прошепна тя. — Върви тогава, сине мой, и вземи избраните си родственици. Върви!

Ала щом Руд Елале кимна и се обърна, тя проговори отново, с по-твърд тон от всичко досега.

— Но не него!

Синът й се обърна рязко и видя, че майка му сочи Имасса до него.

Улшун Прал.

Руд Елале се намръщи.

— Какво? Не…

— Сине. Наистина не разбираш. Улшун Прал трябва да остане. Тук.

— Няма да позволя…

И тогава вождът на бентрактите протегна ръка, за да спре Руд Елале — миг преди да се въплъти в драконовата си форма, за да се вкопчи в битка със собствената си майка.

Менандори изчака, външно спокойна и ведра, макар сърцето й да биеше свирепо.

— Тя казва истината — рече Улшун Прал. — Трябва да остана.

— Но защо?

— Заради тайната, която притежавам, Руд Елале. Тайната, която всички те търсят. Ако отида с теб, всички ще ни преследват. Разбираш ли? Хайде, моля те, отведи моя народ надалече оттук, на безопасно място. Отведи ги, Руд Елале, и то бързо!

— Сега ще се биеш ли на моя страна, сине? — попита Менандори. — За да опазиш живота на Улшун Прал?

Но Улшун Прал вече подканяше Руд Елале да тръгне.

— Направи каквото те моля — рече той на сина на Менандори. — Не мога да умра със страх за своя народ. Моля те, отведи ги.

Магьосникът заговори:

— Ще направим всичко, за да го опазим, Руд Елале.

Менандори изсумтя презрително и запита намръщено сина си:

— Рискуваш ли да направиш такова нещо?

Руд Елале погледна мага, после — усмихнатия с арбалета, и тя видя как странно спокойствие огря лицето му. И онази трошица безпокойство я жегна отново.

— Ще го направя — каза тогава Руд Елале и посегна с ръка към Улшун Прал. Нежен жест, длан, която леко докосна лицето на Имасс. След това Руд Елале се обърна и тръгна към стана.

Менандори се обърна рязко към двамата мъже.

— Проклети глупци!

— Точно затова не ти давам любимото си камъче — каза магьосникът.

Хедж и Бързия Бен се загледаха след нея, докато слизаше обратно по склона.

— Това беше странно — измърмори сапьорът.

— Нали.

Помълчаха още стотина удара на сърцето, после Хедж се обърна към Бързия Бен.

— Та какво мислиш?

— Знаеш точно какво мисля, Хедж.

— Същото като мен значи.

— Същото.

— Кажи ми нещо, Бързак.

— Какво?

— Онова наистина ли беше любимото ти камъче?

— Имаш предвид това в ръката ми ли? Или онова, дето го пъхнах в хубавото й бяло наметало?

С кожата си, набръчкана и зацапана от хилядолетията, прекарани в торфа, Шелтата Лор наистина бе самият символ на здрача. В тон с червеникавата коса и мрачния оттенък на очите носеше пурпурночервено наметало, черни кожени гамаши и ботуши. И обшит с бронзови пъпки елек, плътно стегнат на гърдите й.

До нея — като Шелтата, с лице към хълмовете — стоеше Сукул Анкаду, Пъстрата, петънцата по кожата й се виждаха по голите й ръце. На крехките й рамене — ледерийско нощно наметало, каквито носеха знатните и жените на Тайст Едур в империята, макар да беше някак по-невзрачно от техните.

— Скоро това селение ще бъде прах — каза Шелтата Лор.

— Това радва ли те, сестро?

— Може би не толкова, колкото теб, Сукул. Защо толкова те отвращава това място?

— Не питая любов към Имасс. Представи си, народ, който рови в пръстта на пещери стотици хиляди години. Без да строи нищо. Цялата история — пленена в спомени, изкривена в песни, пети всяка нощ. Те са дефектни. В душите им трябва да има дефект, слабост. А тези тук, те са се самозаблудили във вярата си, че наистина съществуват.

— Не всички, Сукул.

Пъстрата махна презрително с ръка.

— Най-голямата слабост тук, Шелтата, е у Бога на смъртта. Ако не беше безразличието на Качулатия, това селение изобщо нямаше да издържи толкова дълго. Дразни ме такова безгрижие.

— Е — каза с усмивка Шелтата Лор, — ще ускориш ли края на тези Имасс, въпреки че, след като селението умира, те вече са обречени?

— Не разбираш. Ситуацията е… променена.

— Какво имаш предвид?

— Тяхната самонадеяност — отвърна Сукул — ги е направила реални. Смъртни, вече. Кръв, плът и кост. Тече им кръв, умират. И все пак са в неведение за неизбежния свършек на техния свят. Избиването им от мен, сестро, ще е акт на милост.

— Нямам търпение да чуя как ти благодарят — изсумтя Шелтата Лор.

В този миг златно-бял дракон се извиси пред тях и се понесе над билата на хълмовете.

Сукул Анкаду въздъхна.

— Започва се.

Соултейкън се плъзна над склона точно пред тях, сви крилете си назад и леко кацна на земята.

Вихрушка обгърна чудовището и миг след това Менандори пристъпи навън от наситения с тежък аромат въртоп.

Шелтата Лор и Сукул Анкаду чакаха мълчаливо, с безизразни лица. Менандори приближи и спря на пет крачки от тях; грейналите й очи зашариха от едната сестра на другата и обратно.

— Е, още ли сме в съгласие? — попита тя.

— Колко славен прецедент е този миг — отбеляза Шелтата Лор.

Менандори се намръщи.

— Необходимост. Трябва поне да сме наясно по този въпрос. Не мога да стоя сама, не мога да пазя душата на Скабандари. Финнестът не трябва да попада в неговите ръце.

Сукул затаи дъх.

— Значи той е близо?

— О, да. Откраднах очите на един от пътуващите с него. Многократно. В този миг те стигат до последната порта и гледат раната в нея, и стоят пред разкъсания труп на онази глупава Гадателка на кости Имасс, която си въобрази, че може да я затвори със собствената си душа. — Менандори се усмихна презрително. — Каква дързост, представете си. Старвалд Демелайн! Самите камери на сърцето на К’рул! Не е ли знаела как го отслаби това? Как отслаби всичко?

— Значи ние трите убиваме Силхас Руин — каза Шелтата Лор. — А след това имассите.

— Моят син реши да ни се противопостави в тази последна подробност — каза Менандори. — Но Имасс надживяха своята полезност. Ще нараним Руд, ако потрябва, но без да го убиваме. Ясно? Ще ми дадете думата си за това. Отново. Тук и веднага, сестри.

— Съгласна — каза Шелтата Лор.

— Да — каза Сукул Анкаду, — макар че това ще направи нещата по-трудни.

— Трябва да се примирим — каза Менандори и се обърна. — Време е.

— Вече?

— Няколко жалки смъртни се опитват да застанат на пътя ни — трябва първо да съкрушим тях. И Силхас Руин си има съюзници. Дневната ни работа започва сега, сестри.

И закрачи към хълмовете. И започна да се въплъщава в драконовото си тяло.

Шелтата Лор и Сукул Анкаду се спогледаха и се отдръпнаха една от друга, за да си отворят нужното място.

За да се въплътят в дракони.

Зора, Здрач и онази, която наричаха Пъстрата. Дракон от злато и бяло. Друг, зацапан в кафяво и сякаш полуизгнил. Последният пъстър, нито светлина, нито мрак, а тревожният промеждутък между двете. Соултейкъни с кръвта на Тиам, Майката. Крилати и със змийски вратове, с нокти и люспи. Кръвта на Елейнт.

Вдигнаха се във въздуха на ветрове от сурова магия. Менандори — в челото на бойния клин. Шелтата Лор отляво. Сукул Анкаду отдясно.

Хълмовете се смалиха, щом трите заиздигаха огромните си туловища все по-високо.

Над хребети, над древните скали на древен бряг — а долу три сенки тичаха над трева и скали, сенки, които караха дребните бозайници да се разпръсват в паника да търсят укритие, които накараха зайците да замръзнат.

Зверовете в небесата ловуваха и нищо по земята не можеше да е в безопасност.

Плосък пейзаж, осеян със заоблени хълмове — мъртви дракони, грозни и отблъскващи като разровени гробни могили, от които стърчаха кости, покрити с накъсана кожа и жили. Криле, натрошени като мачти на изхвърлени на брега кораби. Вратове, извити по земята, глави със свлечена кожа, празни очни кухини. Зацапаните със сива пръст зъби бяха оголени като във вечно предизвикателство.

Серен Педак не беше вярвала, че някога е имало толкова много дракони. Не беше вярвала всъщност, че изобщо са съществували, освен онези, които можеха да сътворят такава форма от собствените си тела, като Силхас Руин. Всички тези соултейкън ли са били, учуди се тя. По някаква незнайна причина съзнаваше, че отговорът е „не“.

Бяха истински дракони, на които Силхас Руин в страховитата си крилата форма бе само жалко подобие. Лишен от величие, от чистота.

Натрошаването на кости и криле бе дошло от старостта, не от насилие. Нито едно от тези същества не се беше проснало на земята, за да издъхне. По никое не се виждаха зейнали рани. Всеки дракон беше полегнал в сетната си поза.

„Като сини мухи по перваз на прозорец — беше казал Удинаас. — Откъм лошата страна, и са се опитвали да излязат. Но прозорецът е останал затворен. За тях, може би за всички, за всяко нещо. Или… може би не за всяко.“ — И след това се беше усмихнал, сякаш тази мисъл го беше развеселила.

Бяха видели портала, явно тяхната крайна цел, от много далече, и всъщност могилите-дракони като че ли ставаха все повече, колкото повече се приближаваха. Страните на арката бяха високи като кули, тънки като скелет, а самата арка изглеждаше закривена, като огромна паяжина, увита около мъртъв клон. Вътре в съоръжението имаше стена, гладка и сива и някак смътно извита — изходът към друг свят. Където, вече разбираха всички, щяха да намерят останките от душата на Скабандари, Бащата Сянка, Предателя. Кървавото око.

Безжизненият въздух имаше ужасен вкус за Серен Педак, сякаш неизмерима скръб омърсяваше всеки поет дъх в това селение, безрадостно ухание, което нямаше да изчезне и след безброй хилядолетия. Прилошаваше й от него, изцеждаше силата от крайниците й, от самия й дух. Колкото и да я плашеше порталът, тя копнееше с нокти и зъби да се провре през сивата безформена преграда. Копнееше да сложи край на това. На всичко.

Убедена беше, че има начин — трябваше да има начин — предстоящият сблъсък да се избегне с преговори. Не беше ли тъкмо в това единственият й талант, единствената дарба, която можеше да си позволи да признае, че притежава?

На три крачки пред нея вървяха Удинаас и Кетъл, мушнала ръчица в грубата му длан. Гледката, която бяха видели буквално след пристигането си в това мрачно място, беше поредният извор на болка и безпокойство за детето. Само Удинаас ли беше способен да остави настрана всички свои кошмари, да утеши тази самотна, изгубена душа?

Преди много време, в самото начало на това пътуване, Кетъл се беше държала близо до Силхас Руин. Защото тъкмо той й бе говорил през умиращия Азат. И той бе дал клетви да пази нея и напъпващия живот, върнал се в нея. Затова бе гледала на него като на благодетел, с цялото обожание, което може да се очаква от едно бездомниче при такива обстоятелства.

Това вече не беше вярно. О, Серен Педак виждаше достатъчно малки жестове, съпровождащи тази стара преданост, нишките, свързващи тези две толкова различни същества — общото им рождено място, драгоценното взаимно разпознаване в самотата, в отчуждението от всички останали. Но Силхас Руин бе… разкрил повече за себе си. Разкрил беше в хладното си пренебрежение жестокост, която можеше да отнеме дъха на човек. „О, и колко различно е това от историите на Кетъл за убиването на хора в Ледерас? За изцеждането на кръвта им, за заравянето на труповете им в гладната земя на Азата?“

Все пак Кетъл не проявяваше повече такива желания. С връщането си в живота тя бе изоставила старите си навици, превръщала се беше с всеки ден все повече и повече просто в едно младо момиче. Сираче.

Свидетел на непрекъснатите раздори и свади в осиновилото я семейство. На несъмнените заплахи, заканите за убийство. „Да, точно това й предложихме.“

„А Силхас Руин едва ли е над всичко това, нали?“

Но какво да кажем за Удинаас? Не разкриваше никакъв голям талант, никаква страховита мощ. Не разкриваше всъщност нищо освен дълбока уязвимост.

„А, това я привлича към него. Това, което той й връща с това стискане на ръцете, нежната усмивка, прозираща дори в тъжните му очи.“

Удинаас, осъзна стъписана Серен Педак, беше единственият приемлив за нея член на групата.

Самата тя по никакъв начин не можеше да се включи като човек, който може дори да се надява на топли чувства от страна на когото и да било от тях, не и след насилието над ума на Удинаас. Но дори пред тях тя бе разкрила неумението си в областта на приятелството. Дори когато размишляваше, изпаднала в униние, за последиците от всичко, което бе направила и не бе направила в живота си.

Газеха в прахоляка — Клип и Силхас Руин далече напред — сред могилите от мъртви дракони и се приближаваха към извисилата се порта. Феар Сенгар, който беше вървял на две крачки зад нея и вляво, я настигна. Ръката му беше на дръжката на меча.

— Не ставай глупак — изсъска му тя.

Лицето му беше изопнато, със стиснати устни.

Клип и Силхас стигнаха до портата и спряха. И като че ли се загледаха в някаква смътна дребна фигура на земята.

Удинаас забави крачка, понеже детето, чиято ръка държеше, започна да се отдръпва. Серен Педак видя как я погледна и й каза нещо много тихо.

Дори Кетъл да му отговори, беше шепнешком.

Бившият роб кимна и след миг продължиха напред. Кетъл вървеше до него без никаква видима неохота.

Какво я беше уплашило?

Какво й беше казал, че толкова лесно да я убеди да продължат?

Приближиха се още и Серен Педак чу тихата въздишка на Феар Сенгар.

— Гледат някакво тяло — рече той.

„О, Блудния да ни опази дано.“

— Аквитор — продължи Тайст Едур толкова тихо, че само тя да го чуе.

— Да?

— Трябва да зная… как ще избереш.

— Не смятам да избирам нищо — отряза го тя, обзета от раздразнение. — Нима изминахме целия този път само за да се избиете един друг сега?

Той изсумтя кисело:

— Толкова равни ли са ни силите?

— Тогава, ако наистина е безнадеждно, защо изобщо ще се опитваш?

— А нима стигнах чак дотук, за да отстъпя? Аквитор, трябва да направя каквото трябва. Ще бъдеш ли на моя страна?

Бяха се спрели далече зад другите, които като че ли бяха обкръжили трупа. Серен Педак развърза шлема си и го смъкна, оправи с ръка потната си коса.

— Аквитор — продължи настойчиво Феар, — ти показа сила — вече не си най-слабата между нас. Твоят избор може да се окаже решаващ в това кой ще живее и кой ще умре.

— Феар, какво целиш да постигнеш с душата на Скабандари?

— Избавление — отвърна той моментално. — За Тайст Едур.

— И как си представяш, че прекършената, разкъсана душа на Скабандари ще ви даде такова избавление?

— Ще ни пробуди, Аквитор. И заедно ще прочистим Куралд Емурлан. Ще изхвърлим отровата, която ни е заразила. И може би ще строшим прокълнатия меч на моя брат.

„Твърде съмнително е, проклет глупак. Дори и да събудиш Скабандари, няма ли той на свой ред да бъде заробен от тази отрова и нейното обещание за сила? А неговите страсти и желания — няма ли той самият да потърси мъст?“

— Феар, мечтата ти е безнадеждна — каза тя уморено.

И видя как потръпна той, видя ужасното отдръпване в очите му.

Дари го с бегла усмивка.

— Да, нека това наруши клетвата ти, Феар Сенгар. Не заслужавам защитата ти, особено в името на един мъртъв брат. Вярвам, че вече го разбираш.

— Да — прошепна той.

И в тази дума имаше толкова болка, че Серен Педак едва не заплака. И се укори. „Нали точно това исках! Проклятие! Това исках. Трябваше ми. Така трябва да бъде.“

„О, благословени Блуден, как го нарани, Серен Педак. Дори него. Не е по-различен от всички други.“

И изведнъж осъзна, че няма да има никакви преговори. Никакъв изход от онова, което предстоеше.

„Така да бъде. Не разчитай на мен, Феар Сенгар. Аз дори не познавам силата си, нито имам контрол над нея. Тъй че не разчитай на мен.“

„Но ще направя каквото мога за тебе.“

Обещание, което нямаше да изрече на глас, защото беше твърде късно за това. Виждаше го в студените му очи, във вкочаненото вече лице.

„По-добре да не очаква нищо, да. Тъй че ако се проваля…“ Но не можа да довърши тази мисъл, не и с всички думи, които трябваше да последват, толкова ярко изрисувани в ума й — със страх.

Феар Сенгар тръгна и я остави зад себе си. Тя го последва и видя, че вече не държи меча си. Всъщност изглеждаше по-отпуснат, спокоен, отколкото изобщо го беше виждала някога.

В този момент не разбра значението на това преобразяване. У един воин. Воин, който знаеше да убива.

Може би винаги беше знаел, че това пътуване ще свърши. Може би онова привидно случайно гостуване бе точно затова и на Удинаас му бе показано, че всяко негово решение в интервала ще го доведе дотук, неизбежно като прилива. И бе изхвърлен най-сетне тук, плавей в тинестата вода.

„Скоро ли ще вечерям прасец от ранаг? Не мисля.“

Тялото на женската Имасс бе жалка гледка. Изсъхнало, с изпънати крайници, след като сухожилията се бяха стегнали. Буйната й коса беше израсла като корени от мъртво дърво, ноктите на късите й дебели пръсти — с цвета на корубата на костенурка. Опушените гранати на очите й бяха хлътнали в очните кухини, но все още сякаш се взираха злокобно в небето.

„Да, Гадателката на кости. Вещицата, дала душата си, за да запуши раната. Колко благородно — това неуспяло, безполезно жертвоприношение. Не, жено, за тебе аз няма да плача. Трябвало е да откриеш друг начин. Трябвало е да останеш жива, сред своето племе, да ги изведеш от тъмната пещера на блаженото им невежество.“

— Светът отвъд умира — каза Клип така, сякаш бе доволен от тази перспектива. Пръстените на двата края на верижката запяха. Един сребърен, един златен, завъртяха се като в мъгла.

Силхас Руин изгледа накриво сънародника си Тайст Андий.

— Клип, оставаш сляп за… необходимостта.

В отговор — презрителна усмивка.

— Едва ли, Бяла врано. Едва ли.

Воинът албинос извърна странните си, плувнали в червени кръгове очи към Удинаас.

— Тя още ли е с нас?

Ръката на Кетъл се стегна в шепата на бившия роб и за да я успокои, той я стисна в отговор.

— Прецени местоположението ни преди няколко мига — отвърна Удинаас, а Клип изсъска. — Но сега — не.

Силхас Руин се извърна към портата.

— Подготвя се за нас значи. От другата страна.

Удинаас сви рамене.

— Предполагам.

Серен Педак попита:

— Означава ли това, че тя държи Финнеста? Силхас? Удинаас?

Но Силхас Руин поклати глава.

— Не. Това нямаше да се понесе. Не и от сестрите й. Не и от могъщите асценденти, които го сътвориха преди всичко…

— Защо тогава не са тук? — попита Серен. — Какво те кара да мислиш, че ще приемат да го притежаваш ти, Силхас Руин, след като няма да допуснат Менандори да го притежава — говорим за Менандори, нали?

Удинаас изсумтя.

— Камък не си оставила необърнат в мозъка ми, нали, Аквитор?

Силхас не отвърна на въпросите й.

Бившият роб погледна Феар Сенгар и видя воин, готов да влезе в битка. „Да, толкова сме близо, нали? О, Феар Сенгар, не те мразя. Всъщност навярно дори те харесвам. Може би се подигравам на доблестта, която притежаваш. Може би укорявам просто пътя, който си избрал.“

„Както укорих тази Гадателка на кости и да, едур, по съвсем същите причини.“

„Защото аз не мога да тръгна по него.“

Удинаас леко освободи ръката си от тази на Кетъл и свали стегнатото на гърба му имасско копие. Приближи се до Серен Педак. Сложи оръжието в ръцете й, без да обръща внимание на вдигнатите вежди и на объркването, изписало се на лицето й.

„Да, Аквитор, ако понечиш да окажеш помощ на Феар Сенгар — а вярвам, че ще го направиш — тогава твоята потребност е по-голяма от моята.“

„В края на краищата аз смятам да бягам.“

Силхас Руин извади двата си меча и ги заби в земята. След това започна да стяга токите и връзките на бронята си.

„Да, няма никакъв смисъл да се втурваш неподготвен, нали? Ще трябва бързо да се движиш, Силхас Руин, нали? Много бързо.“

Усети, че устата му е суха.

Суха като този жалък труп в краката му.

Серен Педак стисна ръката му и прошепна:

— Удинаас…

Той рязко дръпна ръката си.

— Направи каквото трябва, Аквитор.

„Великото ни начинание, годините с единия крак пред другия, всичко това идва до своя свършек.“

„Така че да живее кръвта. Да поздравим неизбежното.“

„И кой, щом всичко свърши, ще преброди този пурпурен прилив?“

„Руд Елале, сине мой, колко се боя за теб.“

Три точки в небето над хълмовете на юг. Онзи, когото наричаха Хедж, примижа към Улшун Прал и рече:

— Най-добре да се изтеглиш към пещерата. Стой до Онрак Прекършения. И Трул Сенгар.

Улшун Прал се усмихна.

Войникът се намръщи.

— Бързак, този дръвник не разбира малазански. — После посочи назад към скалите. — Там иди. Онрак и Трул. Хайде!

По-високият изсумтя.

— Стига, Хедж. Този „дръвник“ те разбира съвсем добре.

— Тогава защо не ме слуша?

— Откъде да знам?

Улшун изчака още миг, запечатваше в паметта си лицата на тези двама мъже, за да не отнеме смъртта всичко от тях. Надяваше се и те да правят същото с него, макар че бе възможно да не разбират този дар, нито дори че са им го поднесли.

Имасс знаеха много истини, изгубени за онези, които във всеки смисъл на думата бяха техни деца. Това, уви, не ги правеше по-висши, защото повечето от тези истини бяха неприятни, а тези деца не можеха да се защитят срещу тях, тъй че щяха да се окажат фатално отслабени, ако ги научеха.

Например, напомни си Улшун Прал, той бе очаквал този миг, разбирал бе, че всичко ще се сведе до този момент, всички истини, свързани с онова, което щеше да се случи. За разлика от своя народ, той не беше призрачен спомен. Не беше живял безброй хилядолетия в мъглата на самозаблудата. О, животът му се бе проточил много време, но си беше само това: живот. Проточил се почти до безсмъртие, но не чрез някакъв самоунищожителен ритуал, а заради този свят. Този безсмъртен свят.

Който вече не беше безсмъртен.

И той тръгна към пещерата, като остави зад себе си тези две храбри деца.

Можеше да започне тук, под това пусто небе. Ала Улшун Прал знаеше, че ще свърши пред Портите на Старвалд Демелайн.

Където една Гадателка на кости Бентракт се бе провалила. Не защото раната се бе оказала прекалено злосторна или твърде голяма. А защото Гадателката на кости преди всичко не беше нищо повече от призрак. Повехнала бледа душа със сила едва колкото да се крепи.

Улшун Прал беше на двадесет крачки от пещерата, когато се появи Онрак Прекършения и в сърцето на Улшун разцъфтя такава гордост, че сълзи изпълниха очите му.

— Доколкото схващам — каза Хедж, докато зареждаше арбалета си, — това, което си мислим и двамата, означава, че никой от нас не е много изненадан.

— Предала се е много лесно.

Хедж кимна.

— Така си е. Но все пак се чудя, Бързак, защо не го е грабнала отдавна проклетия Финнест? Защо не го е скрила някъде, където Силхас Руин изобщо няма да го намери? Отговори ми на това!

Магьосникът изсумтя и се премести по-нагоре по склона.

— Вероятно си е мислила, че е направила точно както каза, Хедж.

Хедж примига и се намръщи.

— Хм. Не бях се сещал за това.

— Защото си задръстен, сапьор. Значи, ако това тръгне както го искам, изобщо няма да трябваш. Имай го предвид, Хедж. Моля те.

— О, я просто го почвай.

— Добре. Ще го почна.

И Бен Адефон Делат се изправи и бавно вдигна ръце.

Мършавите си ръце. Хедж се изсмя.

Магьосникът го изгледа ядосано през рамо.

— Няма ли да спреш вече?

— Извинявай! Нямах представа, че си толкова докачлив.

Бързия Бен изруга, обърна се и се върна при Хедж.

И го цапардоса по носа.

Изумен, с пълни със сълзи очи, сапьорът залитна. Вдигна ръка към носа си да спре бликналата кръв.

— Счупи ми проклетия нос!

— Счупих го, да. И виж, Хедж, тече ти кръв.

— Това изненада ли е? Боли бе…

— Хедж. Тече ти кръв.

„Вярно… О, богове.“

— Схвана ли?

Бързака се върна на билото.

Хедж зяпна в накървавената си ръка.

— Мамка му!

И тук разговорът им секна.

Защото трите дракона вече не бяха точки.

Омразата на Менандори към сестрите й изобщо не смаляваше уважението, което хранеше към силата им, а срещу Силхас Руин тази сила щеше да е нужна. Знаеше, че трите заедно могат да го унищожат тоя кучи син. Напълно. Вярно, една или две от тях можеше да паднат. Но не и Менандори. Тя се канеше да оцелее.

Пред тях, нищожно дребен на билото на някакъв хълм, сега стоеше един самотен смъртен — другият се беше присвил към земята, обзет като че ли от ужас, много зад по-храбрия си, но също толкова глупав приятел. Самотен смъртен, вдигнал ръце.

„О, маг, нима си мислиш, че това ще е достатъчно?“

„Срещу нас!“

Силата в нея избуя и тя усети, че от двете й страни става същото — внезапен напор, внезапна заплаха.

Възвиха надолу, на три човешки ръста височина над жълтокафеникавите треви, огромни сенки, приближаваха се стремглаво. Плъзнаха се към склона.

Пастта й се разтвори.

Хедж отри кръвта от лицето си, примига да изчисти погледа си, изруга от пулсиращата болка и надигна арбалета. Просто за всеки случай. Бонбонче за средната, да.

Тройката дракони, разперили широко криле, се плъзнаха ниско над земята, на височина, която повече или по-малко щеше да ги изравни с билото на древния атол. Бяха ужасно големи, осъзна Хедж.

В съвършен унисон трите дракона разтвориха усти.

А Бързия Бен, застанал като крехка върба срещу цунами, отприщи магията си.

Самата земя на склона се надигна нагоре, набъбна и се сгромоляса като огромен юмрук в гърдите на трите дракона. Изплющяха вратове. Глави се отметнаха назад. Магия изригна от зейналите пасти, отвя се нагоре към небето на вълни и трите чародейства се сблъскаха там горе, загърчиха се в яростно взаимно унищожение.

На мястото на доскорошния склон сега се виждаха само облаци черна прашна земя, парчета чим все още се въртяха из въздуха, дълги коренища, проточили се като коса, и целият хълм се разтресе, щом трите дракона, блъснати от тоновете пръст, рухнаха на земята на четиридесет разтега от мястото, където стоеше Бързия Бен.

И магът закрачи надолу, през този хаос от пръст и дракони.

От него изригваха вълни, напираха напред през пукота на мълнии, връхлитаха надолу и засипваха затъналите в пръст зверове с гръмовни удари, от които целият хълм се тресеше. Изригваха черни пламъци, камъни със съсък политаха във въздуха и се пръскаха на прах.

Вълна след вълна, изригващи от ръцете на мага.

Хедж се олюля замаян на ръба на хребета и видя как един дракон, ударен като с огромен чук в гърдите, падна на гръб, след това се надигна, хлъзна се, зарита, полетя надолу към древния басейн като лавина от плът и кръв — изравяше дълбоки коловози през равното, докато магията го тласкаше все назад и назад.

Друг, с пламнала сякаш кожа, се опита да излети.

Нова вълна се надигна и го помете надолу с кършещ костите пукот.

Третото същество, полузаровено под димящата пръст, изведнъж се обърна и се хвърли право към дракона до себе си. Разтвори челюсти, магията изригна и се стовари в хълбока на доскорошния му съюзник. Пръсна се плът, кръвта плисна на черен облак.

Последва разкъсващ ушите писък, главата на ударения дракон изплющя… и огромните челюсти се стегнаха на гърлото му.

Хедж видя как главата на дългия врат рухна сред водопад от кръв. Още кръв блъвна от зейналата паст на ранения дракон, цял проклет фонтан…

Бързия Бен крачеше обратно към билото, привидно безразличен към касапницата долу и зад него.

Третият дракон, изтласканият далече навътре в пресъхналото морско дъно, в края на раздраната пътека, изпънала се като рана през тревите, се издигна във въздуха сред водопад от кръв, извиси се все по-нагоре, а след това зави и полетя на югоизток.

Биещите се в подножието на склона дракони се блъскаха и деряха, но нападналият не пускаше смъртоносната си хватка за врата на другия, огромните му нокти ровеха дълбоко в плътта. А след това гръбнакът изпращя, прекърши се, откъснатата глава и една ръка дължина от гърлото паднаха с тътен в разровената пръст. Тялото изрита, задра дълбоко в корема на убиеца си още за миг, после се смъкна на земята и от прекършения врат изригна последното кърваво дихание.

Бързия Бен се добра до билото и се олюля.

Хедж откъсна очи от сцената долу и зяпна приятеля си.

— На насраното на самия Качулат си заприличал, Бързак.

— И така се чувствам, Хедж. — Обърна се бавно, като грохнал старец. — Шелтата — ама що за гадно същество! Нахвърли се върху Менандори просто ей така!

— Когато разбра, че няма да минат през теб, да. Другата отива за Имасс, бас държа.

— Няма да мине през Руд Елале.

— Нищо чудно. Ти я направи на гигантска цицина.

Долу Шелтата Лор, с разпран корем, се влачеше по хълма.

Хедж изгледа навъсено измамното същество.

— Да, сапьор — каза пресипнало Бързия Бен. — Твой ред е в играта.

— Адски малко игрално време, Бързак — изсумтя Хедж.

— И после ще му дремнеш.

— Много смешно.

Хедж надигна арбалета, спря за миг да прецени ъгъла. После намести десния показалец на спусъка и се ухили:

— На ти да го осмучеш, дебела крилата краво.

Силно изщракване и стрелата с „проклетията“ полетя напред и надолу.

Улучи зейналата в корема на Шелтата Лор кухина.

Взрив и късове драконова плът се разлетяха във всички посоки. Гъстият червен лепкав дъжд се посипа върху Хедж и Бързия Бен. Някакъв прешлен удари Хедж точно между очите и той рухна по гръб и не помръдна.

Паднал на четири крака от сътресението, Бързия Бен зяпна изпадналия си в несвяст приятел и започна да се смее. По-кресливо от обичайното.

Крачеха покрай рисунките в пещерата. Онрак изпъна ръка, за да спре Улшун Прал.

— Стой тук.

— Никога не е лесно — отвърна Улшун Прал, но все пак спря.

Онрак кимна, загледан в образите по стените.

— Виждаш непрекъснато грешките.

— Грешките на ръката ми, да. Езикът на очите винаги е съвършен. Слабостта е в предаването му на камък.

— В тези няма много слабост, Улшун Прал.

— Все пак…

— Остани тук, моля те — каза Онрак и бавно извади меча си. — Портата… Ще има натрапници.

— Да.

— Теб ли търсят?

— Да, Онрак Прекършени. Мен.

— Защо?

— Защото един Джагът ми даде нещо веднъж. Преди много време.

— Джагът?

На лицето на Онрак се изписа изумление. Улшун Прал се усмихна.

— Тук, в този свят, ние отдавна сложихме край на нашата война. Тук избрахме мира.

— И все пак онова, което ти е дал джагътът, сега те застрашава, Улшун Прал. И твоите кланове.

Глух дълбок тътен разтърси стените около тях.

Онрак изръмжа:

— Трябва да тръгвам.

След миг Улшун Прал вече бе сам в пещерата с всички рисунки, които бе сътворил, и нямаше светлина, след като Онрак си бе отишъл с факлата, която носеше. Барабанният тътен на мрачна магия отекваше в скалите. Улшун Прал остана на място за десетина удара на сърцето. А след това се отправи след Онрак. Към Портата.

Всъщност нямаше избор.

Руд Елале беше отвел имассите по-навътре сред скалистите хълмове и след това по едно тясно лъкатушещо дефиле, където някакъв земетръс беше разцепил грамадата варовик и бе оформил високи ръбати скали от двете страни на разлома. При устието на това дефиле, докато Руд Елале подкарваше последните няколко Имасс навътре в тесния проход, Хостил Ратор, Тил’арас Бенок и Гри’станас Иш’Илм спряха.

— Бързо! — извика им Руд Елале.

Но клановият вожд изваждаше късия си обсидианов меч с дясната ръка — вече бе стиснал каменния чук с костена дръжка в лявата.

— Насам идва враг — каза Хостил Ратор. — Продължавай, Руд Елале. Ние тримата ще браним този проход.

Вече чуваха ужасния грохот, идещ южно от стария стан.

Руд Елале ги гледаше объркан.

— Дойдохме в този свят, без да очакваме това, което… намерихме — каза Хостил Ратор. — Сега сме от плът, както и онези Имасс, които наричаш свои. Смърт е дошла, Руд Елале. — Посочи с меча си на юг. — Един дракон е избягал от Висшия маг. За да догони теб и бентрактите. Руд Елале, макар и като дракон, тя трябва да кацне тук. След това трябва да се въплъти в другата си форма. За да може да мине през този проход. Ще я посрещнем тук, ние тримата… непознати.

— Мога да…

— Не, Руд Елале. Този дракон може да не се окаже единствената опасност за тебе и клановете. Трябва да продължиш. Трябва да се подготвиш да се изправиш като техния последен закрилник.

— Защо… защо правите това?

— Защото така искаме. — „Защото те обичаме, Руд Елале. И Улшун Прал. И Имасс…“

„А дойдохме тук с хаос в сърцата си.“

— Върви, Руд Елале.

Сукул Анкаду знаеше, че сестрите й са мъртви, и въпреки цялото стъписване, което будеше в нея това — разбиването на плана й да унищожи Силхас Руин, да заграби Финнеста на Скабандари и да подложи онази изтерзана уязвима душа на вечна жестокост, — част от нея бе изпълнена с ликуване. Менандори — която тя и Шелтата Лор бездруго се бяха канили да предадат — никога вече нямаше да може да осуети желанията и амбициите на Сукул. Шелтата — е, тя бе направила каквото трябваше, като се нахвърли на Менандори в мига на най-голяма слабост. Е, ако беше оцеляла след това, Сукул трябваше да я убие тая кучка.

Колко необичайно, един-едничък смъртен човек да развихри такава гибелна магия. Не, не беше просто смъртен човек. Други неща се криеха в онова мършаво тяло, сигурна беше. Стига никога повече да не го срещнеше, щеше да познае живот в мир, живот без страхове.

Раните й общо взето бяха сравнително малки. Едното крило беше строшено, което я принуждаваше да разчита изцяло на магията, за да се задържи във въздуха. Многобройни драскотини и порязвания, но кървенето вече бе намаляло, раните се затваряха.

Надушваше вонята на имассите, можеше с лекота да проследи дирята им сред накъсаните хълмове долу.

Руд Елале беше истинско дете на Менандори. Соултейкън. Но толкова млад, така наивен. Ако грубата сила не можеше да го надвие, то коварството щеше да може. Последният й акт на мъст — и на измяна — срещу Менандори.

Дирята продължаваше в тесен каньон с високи стени, който като че ли водеше надолу, може би към пещери. Пред входа му имаше малка равна поляна, обградена от двете страни с балвани.

Тя се спусна надолу и забави полета си.

И видя воин Имасс, застанал пред дефилето.

„Добре. Мога да убия. Да се нахраня.“

Спусна се на поляната — беше тясно, трябваше силно да присвие здравото си крило — и се преобрази, сви силата си навътре. Изправи се няма и на двадесет крачки от имасса.

Смъртен. Нищо повече от това, което изглеждаше.

Сукул Анкаду се изсмя. Щеше да отиде до него, да изтръгне каменните му оръжия и да впие зъби в гърлото му.

Закрачи към него, без смехът й да спре.

Той се приготви за бой, ниско присвит.

На десетина крачки я изненада. Чукът се завъртя отдолу и излетя от изпънатата му ръка.

Сукул се хвърли на една страна — ако оръжието я беше ударило, щеше да пръсне черепа й, — след това, когато воинът скочи напред с меча си, тя изпъна ръка и го хвана за китката. Изви и прекърши костта. С другата си ръка го сграбчи за гърлото и го повдигна от земята.

И видя усмивка на лицето му — докато прекършваше гърлото му.

Зад нея двама Гадатели на кости се въплътиха в два еднакви звяра — дългокраки мечки със закърнели опашки, покрити с гъста кафяво-черна козина, с плоски муцуни, в раменете на ръст колкото Тайст. Появиха се иззад балваните и докато Хостил Ратор издъхваше, се хвърлиха в атака.

Блъснаха се с все сила в Сукул Анкаду, единият отляво, другият — отдясно. Огромните нокти засякоха, дебелите предни крайници се стегнаха около нея, разтворените челюсти се впиха в тялото й.

Долните кучешки зъби на единия потънаха в лявата й буза под челюстта, горните захапаха през плътта и костите и когато звярът изви рязко главата си настрана, долната челюст на Сукул, костите на лявата й страна и слепоочната кост се откъртиха.

Вторият звяр захапа дясната й ръка под рамото и челюстите му се стегнаха около гръдния кош, изтръгнаха натрошени ребра и бял дроб на каша.

Ужасна болка прониза главата й и Сукул рязко се извъртя. Лявата й ръка пусна издъхващия Имасс, замахна назад и удари главата на гигантската мечка в слепоочието, а със замаха изригна прилив на сила.

Главата на звяра избухна — облак от натрошени кости, мозък и зъби.

Докато падаше, Сукул Анкаду се опита да се извие още, да се докопа до муцуната на втория звяр.

Съществото залитна назад, като откъсна ребра и дроб.

Тя се завъртя рязко, ръката й се натресе между ключиците на съществото. През дебелата козина, сред водопад от швирнала кръв и меко месо, пръстите се стегнаха около трахеята…

Една ноктеста лапа се заби отстрани в главата й — същата страна, която беше премазана от първия звяр — и от удара плисна мозъчно вещество. Ноктите изтръгнаха още кост и хрущял, завъртяха се през лоба.

Горната част и останалото от лицето на Сукул бе изтръгнато, мозък блъвна от зейналия отвор.

В този момент другата лапа удари с все сила в останалото от другата й страна. Когато завърши пътя си, остана само част от тилната кост, закрепена за парче скалп, провиснал на врата й.

Коленете на Сукул Анкаду се огънаха. Лявата й ръка се изтръгна от раната в гърлото на втория звяр.

Можеше да се задържи на колене все пак, но съществото, което най-сетне я беше убило, залитна напред и огромната му тежест я смаза, докато соултейкън, доскорошният Тил’арас Бенок, издъхваше със скъсана трахея.

След няколко мига на малката поляна се възцари мъртвешка тишина.

Трул Сенгар долавяше смътния ек на магия и се боеше за приятелите си. Нещо — някой? някои? — се опитваше да проникне тук и ако това станеше, той отново щеше да се изправи пред нищожен шанс. Дори с Онрак до него…

Но не откъсваше поглед от портите. Безшумните пламъци се извисяваха и загасваха в порталите, всеки със своя ритъм, всеки — с различен оттенък. Въздухът бе сякаш зареден с енергия. Искри пращяха сред прашинките, които започваха да се вихрят над каменния под.

Чу зад себе си стъпки и се обърна. Заля го вълна на облекчение.

— Онрак…

— Те търсят Улшун Прал — отвърна приятелят му и спря. — Много близо си до портите, приятелю. Ела…

Но не довърши.

Пламъците в една от портите изгаснаха и в помръкналия изведнъж портал се появиха фигури.

На две крачки зад Силхас Руин, Серен Педак бе следващата от групата, която трябваше да премине прага. Не знаеше какво я тласна да мине пред Феар Сенгар — и да не придаде особено значение на задържането на Клип най-отзад. Странен порив бе обзел душата й, внезапен и разкъсващ копнеж, който надви усилващия се страх. Изведнъж каменното копие стана леко като тръстика в ръцете й.

Мрак, внезапно проблясване като от далечна светлина — и вече бе стъпила на грапав камък.

Пещера. От двете страни — още порти, облели всичко със светлина.

Пред нея Силхас Руин спря и двата му меча изсъскаха, извадени от ножниците. Някой стоеше пред него, но гледката на Серен Педак бе преградена от Бялата врана.

Видя варварски воин, застанал по-назад, а зад него — самотен силует в устието на тунел.

Вляво от нея се появи Феар Сенгар.

Тя направи още една стъпка, застана до Силхас Руин и видя онзи, който бе принудил албиноса Тайст Андий да спре. И ужасът изведнъж се развихри.

Лицето на Феар Сенгар се беше смразило от страх, когато се втурна напред покрай нея. Видя нож във вдигнатата му ръка. Острието блесна надолу към гърба на Силхас Руин.

После целият устрем на Феар изведнъж секна. Изпънатата му ръка с ножа посече във въздуха, когато Силхас Руин — сякаш в пълно неведение за атаката — направи крачка напред.

Феар Сенгар нададе ужасен хъхрещ звук.

Серен Педак се извъртя и видя Клип — стоеше точно зад Феар. Видя верижката в ръцете на Клип — беше се хлъзнала почти без усилие през гърлото на Феар Сенгар. Блъвна кръв.

Зад Клип Удинаас, притиснал Кетъл в прегръдката си, се опита да скочи назад, но една сянка изригна над него, заплете се в краката му, повали го на каменния под — Уидър бе връхлетял върху Удинаас.

Клип пусна единия край на верижката и я изтръгна от гърлото на Феар Сенгар. С оцъклени очи, с изопнато в свирепа решимост лице, главата на едура се люшна назад и оголи прореза, стигащ чак до гръбнака. Щом Феар Сенгар рухна на каменния под, Клип скочи като мълния към Удинаас.

Замръзнала в потрес, Серен Педак остана на място, не можеше, да помръдне. Не можеше дори да изпищи, макар писъкът да напираше в гърлото й.

Мечовете в ръцете на Силхас Руин запяха и той се вкопчи в битка на живот и смърт с онзи, който бе застанал на пътя му. Закънтяха отривисти удари, парирани с невероятна бързина.

Уидър беше стегнал призрачните си ръце около шията на Удинаас. Душеше, изтръгваше живота от гърлото на бившия роб.

Кетъл заудря с малките си юмручета по привидението.

Изведнъж дива воля изригна в душата на Серен Педак. „Воля да убивам.“ Хвърли се като копие към Уидър.

Призракът се пръсна на късчета…

… и Клип се появи, застанал над Удинаас, пресегна се и сграбчи Кетъл за ризката между раменете.

И запокити детето на пода. Кетъл падна, хлъзна се и замря като вързоп дрипи.

Серен Педак заудря по Клип със залп от Мокра, принуди го да залитне назад. Кръв плисна от носа, устата и ушите му. После той се извъртя и едната му ръка се стрелна напред.

Нещо шибна Серен Педак високо в лявото рамо. Внезапната болка я жегна и цялата й съсредоточеност се стопи под смазващите й вълни. Погледна надолу и видя кама, забита до дръжката… зяпна невярващо.

Не беше имал време за мислене. Само осъзнаването бе останало за Трул Сенгар. Едно, после второ — идваха в потрес и го оставяха изумен.

От портата се появи привидение — а Трул Сенгар бе заставал пред него и преди, отдавна, по време на нощно бдение над свой паднал близък. Призрак на мрака. Измамника. Но вече не без оръжие като първия път. Вече не полуизгнил, макар въглените на ужасните очи да си бяха пак същите, приковани сега в него ярки и знаещи.

И тихо, почти шепнешком, Измамника промълви:

— Разбира се, че си ти. Но тази битка не е…

В този момент Трул Сенгар видя брат си. Феар, богът на неговото детство, непознатият от сетните му дни сред Тайст Едур. Феар, който среща широко отворените очи на Трул. Който вижда битката, която предстои да започне. Осъзнава… и след това в ръката му се появи нож, и той се хвърли напред, за да прониже Измамника в гърба, и Трул видя на лицето на брат си, за един-единствен миг, внезапното и пълно самоосъзнаване на Феар, горчивата ирония, истината от толкова поколения, върнала се наново, за последен път. „Силхас Руин, едурски нож търси гърба ти.“

Когато дръпнаха Феар назад, когато гърлото му зейна срязано, Трул усети как умът му, душата му бяха пометени, удавени в нажежената ярост, и скочи напред, върхът на копието му търсеше убиеца на брат му…

А Измамника беше на пътя му.

Върхът разпори кожата под гърлото на Измамника, острието се хлъзна по ключицата. Забиване и върхът прониза лявото рамо на привидението.

И изведнъж мечовете на Измамника се сляха в плетеница от кънтящо желязо, парираха всяко мълниеносно забиване и замах на копието. И атаката на Трул Сенгар внезапно спря, след което той вече отстъпваше, а мечовете биеха по дръжката на копието, къртеха бронзовия обков, започнаха да трошат дървото.

И Трул Сенгар разпозна пред себе си собствената си смърт.

Онрак Прекършения видя как се провали атаката на приятеля му. Видя как се обърна боят и разбра, че Трул Сенгар е обречен на гибел.

Но не помръдна от мястото си. Не можеше.

Усещаше как сърцето му се къса, защото мъжът зад него — Имасс, Улшун Прал — бе от неговата кръв. Осъзна го точно в този миг. Прозрение, сливане на хиляда загадъчни усета, инстинкти, отклик на жестове — самата стойка на Улшун Прал, вървежът му, дарбата на очите и ръцете му — беше, о, беше.

Копието на Трул Сенгар се пръсна в ръцете му. Един от мечовете изсвистя…

Ударът в рамото смъкна Серен Педак на колене, после тя се люшна на една страна… и видя там, пред Силхас Руин, Трул Сенгар.

Клип, с окървавено лице, се хвърляше към Удинаас, който пълзеше и драскаше с нокти към Кетъл.

И тя изведнъж се озова пред избор.

Трул.

Или Удинаас.

Но, уви, Серен Педак никога не беше добра с изборите.

Ръцете й отпратиха каменното копие към Трул Сенгар — в мига, в който неговото се пръсна на парчета. Тя изтръгна камата от рамото си, поднови атаките с Мокра по Клип и отново отпрати кучия син назад.

Когато мечът замахна, за да го порази в слепоочието, Трул се сниши, после се превъртя, за да избегне втория посичащ надолу меч. Не се оказа достатъчно бърз. Острието се вряза дълбоко в дясното му бедро и изхрущя в здравата кост.

Трул докопа ръката на Измамника, дръпна и изви — болката, докато се мъчеше да изтръгне врязалия се в бедрото му меч, го заслепи, изпълни черепа му с нажежен до бяло огън — а срещу другия меч не можеше да направи нищо…

Но Измамника, леко изваден от равновесие, пристъпи настрани — и стъпи право върху дръжката на каменното копие, което се изтъркаля под тежестта му.

И той падна.

Трул посегна към копието. Сграбчи го с две ръце, както лежеше на една страна, затиснал под себе си единия пеещ меч — ръката на Измамника се мъчеше да го измъкне — и натресе тъпия край в гърдите на противника си.

Изби всичкия въздух от дробовете му.

Измамника залитна назад и изпусна меча. Трул удари с ръка по дръжката и острието се измъкна от бедрената кост.

Белият огън си остана в ума му, докато се мъчеше да се надигне на колене, а после да се изправи. Раненият крак отказа да му се подчини и той изръмжа, обзет от внезапна ярост, изправи се все пак и повлече крак към Измамника…

Серен Педак — след като всичките й усилия да прогори мозъка на Клип се провалиха — се сви назад, щом ухиленият вече Тайст Андий, отказал се да гони Удинаас, се обърна и тръгна към нея, извадил отнякъде нож и рапира. С кървави зъби, с кървави капки от очите като сълзи…

В този момент — невероятно — Трул Сенгар успя да надделее над Силхас Руин — блъсна го, удари главата му в камъните и го зашемети.

А Клип се обърна, видя какво става и се понесе като мълния към Трул.

Замахът на копието го пресрещна. Клип парира в последния миг и на лицето му се изписа изумление — той разбра, че се бори за живота си.

Срещу един осакатен Тайст Едур.

Който го изтласка стъпка назад.

После — втора.

Рани разцъфнаха по тялото на Клип. Лявата ръка. През ребрата от дясната страна. Острието разпра дясната му буза.

С внезапно, смайващо бързо движение Трул Сенгар обърна копието, удари ръката на Клип с каменния прът и я счупи. Нов пукот, този път в дясното рамо — и ножът изхвърча от ръката му. Трети удар, този път горе в лявото бедро, толкова силен, че бедрената кост се пръсна. Последен, в слепоочието на Клип — плисна кръв, главата се завъртя настрана, тялото рухна. Рапирата издрънча от безчувствената ръка.

И Трул мигновено се обърна към Силхас Руин…

Но раненият крак му изневери и той падна… Серен чу изригналото от гърлото му проклятие…

Белокожият Тайст Андий настъпваше към Онрак. Единственият меч в дясната му ръка нададе зловещ вой.

— Отстъпи от пътя ми, Имассс. Онзи зад тебе е мой.

Онрак поклати глава. „Мой е. Мой.“

Ясно беше, че Тайст Андий видя отказа на лицето на Онрак, защото изведнъж изръмжа, обзет от яростно нетърпение, и изпъна лявата си ръка.

Магията се стовари върху Онрак, вдигна го високо във въздуха и го запокити в каменната стена.

Когато рухна на пода, само една мисъл прониза ума му: „Никога вече.“

Падналият безпомощно на пода Трул Сенгар изрева, щом видя как магията погълна Онрак и го запокити назад. Помъчи се да се вдигне, но кракът му бе натежал като олово и заоставя гъста кървава диря, щом го повлече към Силхас Руин.

После някой коленичи до него. Две меки длани на рамото му…

— Спри — шепнеше женски глас. — Спри, Трул Сенгар. Вече е твърде късно.

Удинаас с усилие си пое дъх. Призрачните ръце на Уидър бяха прекършили нещо в гърлото му. Усещаше се слаб, мрак го обгръщаше от всички страни.

Беше се провалил.

Въпреки че знаеше, се беше провалил.

„Това е истината за бившите роби, защото дори тази дума е лъжа. Робството се утаява в душата. Моят господар сега е провалът.“

Мъчеше се да остане в съзнание. Вдигна бавно глава. „Поеми дъх, проклет да си. Вдигни глава — провали се, ако трябва, но не умирай. Все още не. Вдигни глава.“

„И гледай.“

Силхас Руин прибра меча в ножницата и закрачи към Улшун Прал.

И го сграбчи за гърлото.

Вляво от него заговори тих женски глас:

— Навредиш ли на сина ми, Тайст Андий, няма да излезеш оттук.

Обърна се и видя жена, Имасс, облечена в кожа на пантера. Стоеше до тялото на воина, когото преди малко бе запокитил в стената.

— Това, че този е жив — жената посочи имасса до босите си нозе, — е единствената причина все още да не съм те разкъсала.

Гадателка на кости. Погледът в хищните й очи бе като черна закана.

Силхас Руин пусна имасса и ловко измъкна кремъчната му кама.

— Това е всичко, което ми трябваше.

И щом погледна първобитното оръжие в ръката си, разбра, че е прав.

Отстъпи назад, без да изпуска жената от поглед.

Тя остана неподвижна.

Доволен, Силхас Руин се обърна.

Коленичилата до Трул Сенгар Серен гледаше как Бялата врана се приближава до Кетъл.

Сграбчи я за ризата, вдигна я във въздуха, след това я тръшна по гръб — главата й изпращя в камъка… и заби кремъчния нож в гърдите й.

Малките крачета изритаха и се вцепениха.

Силхас Руин бавно се изправи.

Удинаас извърна глава. Очите му бяха пълни със сълзи. Детето, разбира се, беше знаело. Също както той беше знаел. В края на краищата Кетъл беше последното, отчаяното творение на един Азат.

А тук, в това жестоко място, я бяха свързали с Финнест.

Чу вика на Серен Педак. Примига, за да проясни погледа си.

Силхас Руин бе отстъпил назад, към една от портите.

Кетъл лежеше неподвижно, увитата с кожа дръжка на кремъчния нож бе щръкнала от гърдите й… а въздухът се завихряше, тъмнината се сгъстяваше. И малкото телце се разтресе, крайниците се загърчиха, от тях изпълзяха корени, потънаха в камъка. Скалата засъска и задимя.

Силхас Руин погледа още миг, след това се обърна рязко, взе си втория меч, прибра го в ножницата, пристъпи към една от портите и изчезна.

Удинаас се извърна към мястото, където бе паднал Клип, но кучия син го нямаше. Кървава диря отвеждаше към една от портите. „Естествено. Но, о, видях Трул Сенгар — видях как те премаза, Клип. Теб, който се надсмиваше над жалкото оръжие, над нищожното копие. Видях, Клип.“

Тъмният облак, обкръжил тялото на Кетъл, бе избуял, нараснал. Каменни основи, черни корени, ромон на събираща се вода.

„Азат, за да таи за вечни времена душата на Скабандари. Силхас Руин, ти получи своето отмъщение. Своята съвършена отплата.“

И тъй като не можеше вече да се сдържа, Удинаас наведе глава и заплака.

Трул Сенгар бе успял някак да се изправи. Макар че без Серен Педак до него, да го крепи — и без копието, на което да се подпре — това щеше да е невъзможно.

— Моля те — каза той. — Брат ми.

Тя кимна, потръпна, щом раната в рамото й изхвърли прясна кръв, и го поведе към прага на вече почти помръкналата порта, където лежеше Феар Сенгар.

— Какво да правя? — попита Трул разколебано и извърна очи към ниската жена, облечена в кожа на пантера. Двамата и имассът, който бе носил Финнеста, се бяха навели над вцепененото тяло на трети Имасс. Жената бе сгушила в прегръдката си главата на мъртвия или изпаднал в несвяст воин. — Онрак… приятелю…

— Първо роднините — каза Серен Педак. После извика високо на двамата Имасс: — Падналият ще живее ли?

— Да — отвърна воинът. — Баща ми ще живее.

Трул изхлипа и се отпусна на рамото й. За миг тя се олюля под тежестта му, но се изправи.

— Хайде, обич моя.

Това привлече вниманието на Трул повече, отколкото щеше да го стори всичко друго. Той се взря в лицето й, в очите.

— Трябва да се върнем в моя дом — рече тя, докато ужасът стягаше сърцето й — „още един, след всичко, което причиних на онези, които дойдоха преди него. Блудния да ми прости. Още един.“ — Нося един меч — добави тя. — И искам да го заровя пред прага. — „А след това ще коленича ли там, с пръстта по ръцете ми, и ще покрия ли очите си? Ще заплача ли от скръб за това, което предстои? За всичко, което ще ти донеса, Трул Сенгар? Всичкото мое бреме…“

— Сънувах, че ще кажеш това, Серен Педак.

Тя затвори задълго очи и кимна.

Когато стигнаха до Феар Сенгар, тя помогна на Трул да седне, сложи копието на земята, пресегна се и докосна пепелявото безжизнено лице на брат му.

Удинаас заговори отблизо — хрипливо, накъсано:

— Поздравявам те, Трул Сенгар. Трябва да ти кажа… твоят брат, Феар… умря, както щеше да умре герой.

Трул вдигна глава. Погледна ледериеца.

— Удинаас. Ти грешиш. Моят брат се опита да… извърши предателство.

— Не. Той видя тебе, Трул, и познаваше ума на Силхас Руин. Знаеше, че изобщо не можеш да устоиш срещу Бялата врана. Разбираш ли ме? Той те видя.

— Помага ли това? — сряза го Серен Педак.

Удинаас оголи зъби.

— Щом единствената алтернатива е предателство, Аквитор, значи да. Трул… съжалявам. И все пак… Феар. Гордея се от него. Гордея се, че го познавах.

И любимият й кимна и отвърна със скръбна усмивка на бившия роб.

— Благодаря ти, Удинаас. Вашето пътуване — на всички — пътуването ви трябва да е било дълго. Трудно. — Погледна я, после пак Удинаас. — Затова, че останахте редом до моя брат. Благодаря ви и на двамата.

„О, Трул, дано никога не узнаеш истината.“

Онрак Прекършения отвори очите си за един древен сън и магията се извъртя като нож в душата му. „Не забрава значи. Такъв мир ми е отказан. Връщат се старите ми грехове. За да терзаят.“

„И все пак… Улшун Прал…“

Древен сън, да, а малко по-натам се рееше друг, по-млад сън — сън, за който изобщо не беше знаел, че съществува. Ритуалът на Телланн бе отнел от толкова много мъже на Имасс този досег към бъдещето, това създаване на синове, на дъщери, това посаждане на живот в пръстта, която продължава да живее.

Да, това наистина беше сън…

Килава Онасс изведнъж се намръщи.

— Зяпнал си ме, Онрак, умно като бедерин. Да не си се побъркал?

Сънищата не хокат, нали?

— Аха — продължи тя, — ето, че вече те виждам като стария Онрак — виждам паниката, която винаги изпълва очите на мъжа, когато всичко, за което е копнял, изведнъж се окаже на ръка разстояние. Но знай едно. Аз също копнях и сега и аз изпитвам… паника. Да обичаш, когато другия го няма, е като да плуваш във вечно спокойни води. Никакви внезапни течения. Никакви измамни приливи. Никаква възможност за удавяне. Двамата с тебе, Онрак, плувахме така дълго.

Той се взря в нея. Да, лежеше на коравия камък. В пещерата на портите.

Килава се усмихна, оголи хищните си кучешки зъби.

— Но мисля, че аз живях по-добре. Защото ти ми даде дар, от онази единствена нощ. Даде ми Улшун Прал. И когато намерих тази… тази илюзия, намерих за нашия син дом, пристан.

— Този свят… умира — каза Онрак. — Всички ли сме илюзия вече?

Килава поклати глава, лъскавата й черна коса проблесна.

— Готос даде на нашия син Финнеста. Колкото до останалото, синът ти ми го обясни. Белокожият Тайст Андий, Силхас Руин, донесе семето на Азат, семе, предрешено като дете. За да приеме Финнеста, да израсте силата му с него. Онрак, скоро тези порти ще бъдат затворени, всички до една ще се влеят в Къщата, в една ниска тромава кула. И този свят — с дом на Азат в него, вече няма да странства, вече няма да изтлява. Той е вкоренен и затова ще остане.

Улшун Прал зад нея проговори:

— Готос каза, че Силхас Руин един ден ще дойде за Финнеста. Готос мислеше, че това е… смешно. Джагътите са странни.

Килава Онасс добави:

— За да спечели свободата си, Силхас Руин се спазари с един Азат. Азат, който умираше. И сега направи каквото му бе поискано. И Азатът е прероден.

— Тогава… не трябваше да се бием.

Килава се намръщи.

— Никога не се доверявай на Тайст Андий. — Блестящите й очи се извърнаха за миг. — Явно е имало и други… проблеми.

Но Онрак не бе готов да мисли за тях. Продължи да се взира в Килава Онасс.

— Ти. Тогава, в онази тъмна нощ.

— И тогава ли беше толкова глупав? Не мога да си спомня… в името на всички духове, паниката ми се усилва. Разбира се, че бях аз. Ти ме обвърза към камъка, с очите и с ръката си. Със своята любов, Онрак. Страстта ти бе забранена и това рани толкова много от нас. Но не и мен. Аз знаех само, че трябва да дам отговор. Че трябва да оставя сърцето си да заговори. — Тя положи ръка на гърдите му. — Както говори сега твоето. Ти си от плът и кръв, Онрак. Ритуалът е освободил душата ти. Кажи ми, какво търсиш?

Той се взря в очите й.

— Намерих го.

Всяка кост в тялото го заболя, докато се изправяше. И погледът му веднага се насочи натам, където за последен път бе видял Трул Сенгар. И усилващият се страх бе пометен от ума му, щом видя приятеля си.

„Трул Сенгар, труден си за убиване като мен.“

След миг видя сълзите на лицето на приятеля си. Явно все пак щеше да има скръб този ден.

На една малка поляна Руд Елале стоеше сред истинска кланица. Тук бе умряла една от сестрите на майка му. Тук бяха умрели трима Имасс.

А някъде по-натам, знаеше той в сърцето си, щеше да намери и тялото на майка си.

Стоеше на подгизналата от кръв земя и се чудеше какво е умряло току-що в собствената му душа.

Някъде много, много по-късно щеше да намери думата, с която да го опише.

Невинността.

Бързия Бен все така куцукаше като грохнал старец и безкрайно разсмиваше Хедж.

— Ей те на — заговори той, докато вървяха към пещерата и тунела, отвеждащ към Портите на Старвалд Демелайн, — точно така ще изглеждаш след двайсетина години. Злобно миризливо старче. Бута разклатени зъби с морав език и мрънка римувано под нос…

— Приказвай ми, сапьор, и ще научиш всичко за разклатени зъби. Всъщност изненадан съм, че не ти се откъртиха няколко, когато те удари оня кокал. Богове на бездната, това е може би най-смешното нещо, което съм виждал.

Хедж посегна и предпазливо опипа огромната цицина на челото си.

— Е, днес си изпълнихме задачата. Как са се справили другите според теб?

— Скоро ще разберем — отвърна магьосникът. — Има едно нещо обаче.

— Какво?

— В този проклет свят вече расте Дом на Азат.

— Какво означава това?

— О, много неща. Първо, това място вече е реално. И ще продължи да живее. Тези Имасс ще продължат да живеят.

Хедж изсумтя.

— Руд Елале ще е доволен. И Онрак, предполагам.

— М-да. Има и още нещо, само че не знам дали ще зарадва някого. В тази Къща Азат ще има кула, а в тази кула — всичките порти.

— Е, и?

Бързия Бен въздъхна.

— Проклет тъп идиот. Портите на Старвалд Демелайн.

— И?

— Само това. Сенкотрон и Котильон. Които обичат да използват Азатите, когато ги устройва. Сега вече имат достъп. И не просто до този свят при това.

— В Старвалд Демелайн? Богове на бездната, Бързак! — „И заради това ли току-що направихме всичко? Това ли те доведе тук?“

— Няма нужда да пищиш, сапьор. Когато се стигна до посаждането на тази Къща, ние дори не бяхме свидетели. Нали? Но да знаеш, това, което всъщност ме притеснява, е какво знаят или изглежда, че знаят тези двама потайни кучи сина. Схващаш ли?

— О, Гуглата да ти пикае на ботушите, Бен Адефон Делат.

— Остави ли си снаряжението там? Добре. Защото щом стигнем до Портите, ще минем през една от тях.

— Нима?

— Да. — И магът се ухили на сапьора. — Да ти кажа, Фид изобщо не е същият без теб.

Силхас Руин застана сред древните основи — останки от Форкрул Ассаил, смъкнали се бавно надолу по планинския склон — и вдигна лице към синьото небе над високите дървеса.

Беше изпълнил своята клетва пред Азата.

И бе донесъл за душата на Скабандари мир, какъвто Кървавото око не заслужаваше.

Знаеше много добре, че триумфът на мъстта е отровен.

Оставаше една задача. Дребна, само колкото да удовлетвори чувството му, че трябва да се възстанови едно нечувано неравновесие. Малко знаеше за Сакатия бог. Но и малкото, което знаеше, не харесваше никак.

И затова разпери ръце. И се преобрази в драконовото си тяло.

Извиси се към небето, крилете му кършеха клони от дърветата. В хладния планински въздух, далече на запад, два кондора се разлетяха на две страни с ужас. Но посоката, която избра Силхас Руин, не беше на запад.

Той летеше на юг.

Към един град, наречен Ледерас.

И този път наистина мислеше за кръв.

24.

Гробната могила на Бийк започна с няколко хвърлени в пепелта до овъгления натрошен скелет — всичко, което бе останало от младия маг — кости. Скоро още неща отидоха на купчината. Катарами, токи, фетиши, монети, счупени оръжия. Когато Юмрук Кенеб бе готов да даде заповед за марш, могилата бе висока почти колкото човешки ръст. Когато капитан Фарадан Сорт помоли Ботъл за благослов, отдельонният маг поклати глава и обясни, че цялото мъртво поле, затворено от чародейството му, вече е магически мъртво. Навярно завинаги. При тази новина капитанът извърна глава, макар че Кенеб май я чу да прошепва: „Нито свещ не е останала недогоряла значи.“

Щом поеха към град Ледерас, морските пехотинци чуха тътена на взривове от юг, където адюнктата бе дебаркирала с останалите от Ловците на кости и влизаше в бой с ледерийските армии. Този грохот не се дължеше на магия, знаеше Кенеб.

Трябваше да поведе бойците си към онази битка, да ударят ариергарда на ледериите и след това да се съединят с Тавори и главната сила. Но Кенеб се съгласи с капитана, както и с Фидлър и Геслер. Той и проклетите му морски пехотинци си бяха спечелили това, спечелили си бяха правото първи да щурмуват столичния град.

— Може да има друга армия, чакаща на стените — каза сержант Том Тиси и лицето му се изкриви от отвращение като на човек, преглътнал лайно на нахт.

— Възможно е — съгласи се Юмрукът. И точно този разговор повече не продължи.

Нагоре по имперския път, с добре наместените му камъни и с ширина достатъчна да поеме колона от десет души в редица. Крачеха в марш сред захвърлено снаряжение и боклуци, оставени от ледерийските легиони. Денят привършваше и сенките се издължаваха.

Вечерният здрач вече не бе далече, а последният сън бе преди доста време, но войниците му, виждаше Кенеб, бяха — поддържаха и снаряжението си — свежи като след седмичен отдих.

След няколкостотин разтега се натъкнаха на първите бежанци.

Мръсни изплашени лица. Торби и кошове с жалки провизии, ококорени бебета, надничащи от вързопите. Натоварени мулета и двуколки, които скърцаха и трополяха под тежкия товар. Ледериите бързо се разбягваха от пътя, издърпваха животни и коли, за да може колоната да продължи. Свели очи, прегърнали деца. Без нищо да казват.

Фарадан Сорт подкара до Кенеб.

— Странно е това.

Юмрукът кимна.

— Приличат на хора, бягащи от нещо, което вече се е случило. Намерете някой, капитане, и да получим малко отговори.

— Слушам, сър.

Загледан в бежанците, които подминаваха, Кенеб се замисли какво ли се крие зад погледите, които малцина от тях се осмеляваха да хвърлят към крачещите напред войници, тези белокоси чужденци в бляскавата им броня. „Виждат ли спасители? Няма начин. Но къде е враждебността? Те са по-уплашени от онова, което са оставили в Ледерас, отколкото от нас. Какво, в името на Гуглата, става тук?“

„И къде са Тайст Едур?“

Тълпите ставаха все по-многолюдни и с все по-голяма неохота се отдръпваха встрани. Фидлър намести пътната торба на рамото си и отпусна ръка на дръжката на късия си меч. Колоната беше забавила скорост и сержантът долавяше нарастващото нетърпение сред бойците си.

Вече можеха да видят края — дъх на Гуглата, беше зад онази бяла стена на североизток, вече на левга или по-малко. На червения блясък на залеза имперският път, изпънал се към тях от някоя главна порта, приличаше на кипящо влечуго. „Изливат се с хиляди.“

„А защо?“

Масови вълнения явно. Икономика в развалини, хората — изправени пред гладна смърт.

— Изобщо не знаех, че ще предизвикаме такава неприятност, Фид.

— Не може да сме ние, Кътъл. Не само ние имам предвид. Не си ли забелязал? Сред тълпата няма Тайст Едур. Значи или са се отдръпнали зад стените на именията си, или в дворцовата цитадела, или каквото е там, където живее императорът им, или са побягнали първи.

— Като ония зад нас значи. Тръгнали са за родните земи на север.

— Може би.

— Е, ако тази проклета империя вече е свършена, защо ще се занимаваме със столицата?

Фидлър сви рамене.

— Ботъл може да е скрил някой от плъховете си в косата на адюнктата. Защо не питаш него?

— Адюнктата няма достатъчно коса за това — измърмори Кътъл, макар че хвърли поглед назад към отдельонния маг. Ботъл не си направи труда да отговори. — Виждаш ли някой на стените, Фид? Аз съм зле на слаба светлина.

— И да има, не държат факли — отвърна Фидлър.

Толкова малко време бе имало за мислене. За каквото и да било, освен само да останеш жив. Непрекъснато, след проклетия бряг. Но сега, докато вървеше по този път, Фидлър усети, че мислите му са тръгнали по прашни пътеки. Тръгнали бяха за това нашествие в името на възмездието. И може би за да свалят един тираничен император, който гледаше на всички не като на свои поданици, а като на месо за сатъра на касапина. „Всичко това — добре. Пък и това едва ли го прави уникален император.“

„Защо тогава е нашата битка? И къде в името на Гуглата ще заминем оттук?“ Толкова му се искаше да повярва, че адюнктата знае какво прави. И че каквото и да стане и както и да свърши, ще има някакъв смисъл от това, което правеха.

„Трябвало да сме собствените си свидетели! На какво, по дяволите?“

— Войници на стената — извика Корик. — Не много, но ни виждат съвсем ясно.

Фидлър въздъхна. „Да пристигнем първи — и може би ще стигнем само до това. Армия от осемстотин войници, вдигнала лагер пред някоя порта. Да бе, ще се напикаят от страх.“ Пое си дълбоко дъх, тръсна глава.

— Чудесно. Най-после си имаме добре настроена публика.

Смайлс не харесваше много вида на тези бежанци. Жалките лица и тътренето по пътя твърде много й напомняха… за дома. О, тогава не беше имало никакво отчаяно бягство, тъй че не беше точно това. Просто тъпият животински поглед в тези очи. Нищо неразбиращите деца, придърпани с ръка или вкопчени в сивата риза на мама.

Ловците на кости настъпваха в марш към Ледерас — защо тези глупаци не пищяха и не виеха от ужас? „Те са като роби, избутани на свобода като овци в пустошта, и всичко, което очакват, е още робство. Или смърт сред пустите лесове. Осакатени са. Целият им живот.“

„Всичко това е толкова познато. Нали?“

Изплю се на пътя. „Гуглата да ги вземе всички империи. Гуглата да го вземе всичко. Ако се докопам до тебе, скъпи ми императоре на Ледер — ако те спипам първа, ще те кълцам на късчета. Бавно, много да боли. Заради всеки от тези окаяни граждани на този вонящ път.“

„Колкото по-скоро се разкарат тези глупци от пътя ни, толкова по-скоро ще мога да поизтезавам императора им.“

— Тръгваме за двореца — каза Корик на Тар. — И не позволяваме на нищо да ни се изпречи на пътя.

— Витаеш в облаците, Корик — отвърна ефрейторът. — Ще трябва да пробием през няколко хиляди упорити ледерии, за да направим това. И може би още повече едури. А на всичко отгоре какво ще кажеш за онази стена там? Да я прескочиш ли се каниш? Нямаме достатъчно муниции за…

— Глупости…

— В смисъл, няма начин Кенеб да позволи сапьорите да си използват целия запас, не и след като единственото, което трябва да направим, е да изчакаме адюнктата и след това да си вдигнем обсадата както си му е редът.

Корик изсумтя.

— Като при Ю’Гатан ли? О, търпение нямам.

— В Ледерас няма никакъв Леоман — рече Тар и дръпна ремъка под брадичката си. — Само някакъв си едур на трона. Сигурно пиян. Луд. Лигави се и пее бебешки песнички. Тъй че защо да се занимаваме с двореца? Нищо интересно няма да има там. Викам да пооплячкосаме няколко имения, Корик.

— Малазанските войници не плячкосват.

— Но вече не сме такива, нали? В смисъл, войници на Малазанската империя.

Корик се изсмя презрително.

— И това означава да затънем в някакво миризливо варварство ли, Тар? Защо ли не съм изненадан? Никога не съм вярвал на всичките ти пози на цивилизованост, които разиграваш.

— Какви пози?

— Добре де, може би просто така те виждат всички останали. Но аз сега те виждам другояче. Проклет катил си ти, Тар. Само чакаш да ни заиграеш гадно.

— Просто разсъждавах на глас — отвърна Тар. — Не че Фид ще ни позволи да правим каквото си поискаме, нали?

— Аз няма да ти позволя да правиш каквото си искаш, Тар.

— Просто да се намираме на приказка, Корик. Само това беше.

Корик изсумтя.

— Ставаш нагъл с ефрейтора си ли, Корик?

— Мисля да ти навра цялата броня — с все щита — в задника, ефрейтор. Това наглост ли е?

— Като свикна да правя разликата, ще ти кажа.

— Слушай, Коураб — заговори Ботъл, — можеш да престанеш да се правиш на квачка, става ли?

Плещестият войник до него поклати глава.

— Сержант Фидлър каза, че…

— Остави това. Ние сме в колона. Стотици морски пехотинци от всички страни, нали? И аз почти съм си отдъхнал, готов съм да създам неприятности в случай, че ни ударят от засада и така нататък. Тук съм в безопасност, Коураб. И престани да ме удряш с тази ножница — целият ми крак е отекъл.

— По-добре оток, отколкото отсечена глава — каза Коураб.

— Така е, факт.

Коураб кимна, все едно проблемът е изчерпан.

Ботъл потърка лицето си. Споменът за жертвата на Бийк го измъчваше. Не беше познавал мага много добре. Само едно лице с глупаво изражение или с широка усмивка, съвсем приятен човек, не много по-възрастен от самия Ботъл. За някои — най-редките случаи — пътищата към силата бяха гладки, подредени, и все пак опасността винаги бе налице. „Твърде лесно е да привлечеш прекалено много, да я пуснеш просто да се излее през теб.“

„Докато станеш на пепел.“

Все пак Бийк беше спасил живота им. Проблемът бе в това, че Ботъл се чудеше дали си заслужава. Че може би животът на осемстотин морски пехотинци не струваше колкото живота на един роден Висш маг. Каквото и да предстоеше в самия край на това пътуване, щеше да е неприятно. Адюнктата си имаше своята Синн, и толкова. Друг естествен талант — „но мисля, че е луда“.

„Адюнкта, твоят Висш маг е луда. Ще бъде ли проблем това?“

Изсумтя.

Коураб прие това като покана за разговор.

— Виждаш ли страха у тези хора, Ботъл? Ловците на кости превръщат сърцата си в лед. Когато стигнем портата, тя сама ще се разтвори широко за нас. Ледерийските войници ще вдигнат ръце. Хората ще ни поднесат главата на императора си на бронзов поднос и рози ще хвърлят на пътя ни…

— В името на Гуглата, Коураб, престани. Непрекъснато търсиш блясък във войната. Но няма никакъв блясък. И героите като Бийк, и те свършват мъртви. Какво печелят? Купчина смет за гробна могила, това печелят.

Но Коураб клатеше глава.

— Когато аз умра…

— Няма да е в бой — довърши Ботъл.

— Нарани ме с думите си.

— Имаш си Господарката в сянката си, Коураб. Ще се измъкваш читав винаги. Ще трошиш оръжия или ще хвърчат от ръката ти. Конят ти ще се преобръща и ще се изправя накрая с теб на седлото. Всъщност готов съм да заложа цялата си досегашна заплата, че накрая ти ще си последният, който ще стои прав.

— Вярваш ли, че ще има бой в този град?

— Естествено, че ще има, идиот такъв. Всъщност ще се изненадам, ако изобщо влезем зад тези стени, преди да дойде адюнктата. Но тогава да, чака ни кървав бой от улица на улица и единственото, в което съм сигурен, е, че много от нас ще бъдат убити.

Коураб плю на ръцете си и ги разтърка.

Ботъл го зяпна. Той идиот се усмихваше.

— Няма от какво да те е страх — увери го Коураб. — Аз ще те пазя.

— Чудесно.

Хелиан се мръщеше. Скапан претъпкан с хора път, винаги ли беше така? Трябваше да е доста оживен град и всички си ходеха по работите все едно, че през тях не минава колона от вражески нашественици. Все още усещаше топлината на срама — беше заспала на онова мъртво поле. Трябваше уж да е готова за бой, а ако не се бие, то тогава да умре сред пожар от воняща на пикня магия, а какво прави тя?

Заспива. И сънува бяла светлина и пламъци, които не изгарят, и тъй като всички бяха разбрали, че сънува, всички бяха решили да извадят скритите й запаси паста от корен аеб и да избелят косите си, а след това да лъснат цялото си снаряжение. Добре. Ха-ха. Адски близо до най-изпипаната шега, която беше измисляла. Но изобщо нямаше да го каже. Щеше да се преструва, да, че нищо не изглежда различно, а когато войниците й отидоха на мястото, където беше загинал онзи морски пехотинец — единствената жертва в целия бой, а трябваше да е имало някакъв бой, след като цялата ледерийска армия беше избягала — е, тя направи същото. Остави на могилата празно шише и ако това не беше почит към оня идиот, тогава какво?

Но вече се стъмваше и с всички тези сиви лица, зяпнали ги от двете страни на пътя, беше зловещо. Едно бебе в мършавите ръце на някаква старица й се изплези и й трябваше целият самоконтрол да се сдържи да не извади меча и да не перне кръглата главица на невъзпитаното пале, или може би само да му дръпне ушите, или дори да го гъделичка до смърт, така че си беше добре, дето никой не можеше да чуе мислите й, защото щяха да разберат колко е скапана от тази шега и от това, че беше заспала, след като уж трябваше да е сержант.

„И лъснатият ми меч отгоре на всичко. Сега с него мога да си отрежа цялата коса, ако поискам. О, направиха ми го всичко това й на мен, и на моите.“

Някой се спъна в петата й и тя се обърна.

— Стой назад, ефр… — Но не беше Тъчи Брет. Оказа се онзи страстен черноок младок, същият, за когото вече бе имала фантазии, а може би изобщо не бяха фантазии, както облизваше устни, щом погледите им се срещнеха. Скълдет.

— В моето отделение ли си вече? — попита тя.

Отвърна й с широка сладострастна усмивка.

— Тоя глупак е влюбен — каза ефрейторът й зад Скълдет. — Би могла да го осиновиш, сержант — добави с различен глас. — Или да се омъжиш за него. Или и двете.

— Няма да ме объркаш, ефрейтор, като ми говориш на два гласа. Просто да го знаеш.

Изведнъж тълпите по пътя оредяха и там, точно отпред, пътят стана чист, лазеше нагоре към двукрилите градски порти. Портите бяха залостени.

— О — рече Хелиан. — Страхотно. Сега ще плащаме такса.

Командирът на ледерийските сили загина със стрела от арбалет в сърцето, един от последните, които паднаха при последния набег на четиристотин разтега от реката. Останалите войници захвърлиха оръжията си и побягнаха. Врагът разполагаше с малко конница, така че гонитбата се проточи, хаотична и безумна в гаснещата дневна светлина, и издърпа чуждестранните войници далече навътре, докато избиваха изтощените си и обзети от паника врагове.

На два пъти Сирин Канар — беше захвърлил цялото си снаряжение — беше избегнал безмилостните вражески отделения и когато чу жалния вой на чуждите рогове в сумрака, разбра, че дават сигнал за отбой. Провря се през някакви храсти и се озова сред изравнените със земята развалини на едно от градчетата бордеи извън градската стена. Всичките тези приготовления за обсада — а тя вече идваше. Трябваше да се върне в града, трябваше да стигне до двореца.

Неверие и потрес заливаха на вълни разтуптяното му сърце. Беше плувнал в пот и в кръвта на падналите си другари и трепереше неудържимо. Никога не беше виждал такъв ужас. Мисълта, че животът му може да свърши, щом някой страхлив кучи син забие меча си в скъпоценното му тяло. Мисълта как всичките му мечти и амбиции се изливат на червен порой, за да напоят земята. Точно тези мисли го бяха изтласкали далеч назад от фронтовата линия, накарали го бяха да побегне толкова бързо, колкото краката му можеха да издържат. Никаква чест не съществуваше в това да загине редом с другарите си — той бездруго не познаваше никого от тях. Непознати, а непознатите можеха да мрат на тълпи, ако питаха него. Не, само един живот беше важен: неговият.

И, слава на Блудния, Сирин беше оживял. Избягал беше от черната гибел.

Канцлерът щеше да им го върне тъпкано на тия. Императорът — неговите Тайст Едур — Ханан Мосаг — всички те щяха да им го върнат на тия чужди псета. И след година, може би и по-малко, светът отново щеше да стане добро място за живеене, Сирин да се издигне високо в персонала на канцлера и още по-високо сред Патриотистите. По-богат отвсякога. Десетки курви с нега в очите на ръка разстояние. И да надебелее можеше, ако поискаше.

Стигна до крепостната стена и тръгна покрай нея. Имаше хлътнали в земята вратички, тунели, приканващи противника да пробие през тях, но те бяха замислени да бъдат наводнени с дръпването само на един лост. Знаеше, че дебелите дървени врати ще се пазят отвътре. Продължи да търси.

Най-сетне намери врата, наведена под ъгъл като капак на склад за въглища, обрасла с гъста трева от всички страни. Измърмори благодарности към Блудния и се смъкна в трапа. Отпусна се на дървото и дълго стоя така, затворил очи.

После извади камата си — нея си я беше запазил — и започна да чука с дръжката по дървото.

Стори му се, че чува някакъв звук от другата страна.

Притисна бузата си до вратата.

— Почукай, ако ме чуваш!

Собственият му хриплив глас прозвуча в ушите му плашещо силно. След пет-шест удара на сърцето чу леко почукване.

— Аз съм Финад Сирин Канар, агент на канцлера. Никой друг няма наоколо. Пусни ме вътре, в името на империята!

Отново дълго изчакване. После чу изстъргването на сваления лост, натиснаха срещу него и той се отдръпна, та вратата да се отвори. Отвътре надникна младо войнишко лице.

— Финад?

Съвсем млад. Сирин се провря през входа, а войничето отстъпи назад. „Колко млад! Бих могъл да го нацелувам, да го взема тук и веднага, в името на Блудния!“

— Затвори вратата, бързо!

— Какво се е случило? — попита войникът, докато припряно затваряше вратата и наместваше тежкия лост в тъмното. — Къде е армията, сър?

Щом лостът изтрака в скобите, Сирин най-сетне си позволи да се почувства в безопасност. Да се върне в старата си форма. Сграбчи младока за туниката и го придърпа към себе си.

— Проклет глупак! Някой си ти казва, че е Финад, и ти отваряш проклетата врата? Би трябвало жив да те одера, войник! Всъщност мисля, че ще го направя!

— М-моля ви се, сър, аз само…

— Млъкни! Мисля, че ще трябва да ме убедиш по друг начин.

— Сър?

Още имаше време. Чуждата армия беше на цял ден път оттук, може би и повече. А и толкова жив се чувстваше в този момент. Пресегна се и погали младежа по бузата. Чу го как вдиша рязко. А, схватлив беше младокът. Щеше да е лесно да…

Връх на нож се опря точно под дясното му око и младежкият глас на войника изведнъж се втвърди.

— Финад, ако държите да доживеете и да се изкатерите до другия край на тунела, тръгвате веднага. Сър.

— Ще науча името ти…

— Ваша работа, Финад, и Блудния дано благослови вечното ви търсене. Защото не бях зад вратата като пазач, сър. Готвех се да избягам.

— Какво?!

— Тълпата вилнее по улиците, Финад. Единственото, което държим в момента, са стените и портите. А, и Вечния домицил, където безумният ни император продължава да избива шампиони все едно е на градско празненство. Никой няма голям интерес да обсажда това място. Освен това едурите напуснаха вчера. Всички. Заминаха си. Тъй че, Финад, щом искате да се доберете до любимия си канцлер, добре сте дошъл, опитайте.

Ножът натисна, проби кожата и капка кръв изби като сълза.

— Значи така, сър. Можете да посегнете за камата на колана си — и умирате. Или можете да пуснете ризата ми.

Наглостта и страхливостта май не бяха най-добрите качества.

— Ще се подчиня с радост, войник — отвърна Сирин и го пусна. — Е, щом ще излизаш навън, по-добре да остана тук и да заключа вратата след теб, нали?

— Финад, след като изляза, можете да правите каквото намерите за добре. Така че отстъпете, сър. Не, още малко назад. Така е добре.

Сирин изчака войникът да излезе. Все още усещаше върха на ножа и раната защипа, щом потта се просмука в нея. Не беше страхливост това, че отстъпи пред кучия син, толкова бързащ да опетни униформата си. Нали? Проста целесъобразност. Трябваше да се добере до канцлера, нали? Това беше същественото.

И сега, колко нелепо, предстоеше му да мине през целия град, без ескорт, през същия град, в който се беше родил, и в страх за живота си. Светът се беше обърнал с главата надолу. „Бих могъл просто да изчакам тук, да, в този тунел, в тъмното… не, чужденците идват. Трябва да ида във Вечния домицил — там, ако се наложи да се предадем, Трайбан Гнол може да се договори, може да организира предаването на императора. И канцлерът ще иска вярната му лична охрана да е около него. Ще му трябва Финад Сирин Канар, последният оцелял от битката при реката — Сирин Канар, който е пробил през вражеските линии, за да се върне при своя канцлер — носач на лоши новини, да. Но все пак е пробил, нали?“

Да, щеше да се добере до Вечния домицил, та дори да се наложеше да плува в проклетите канали.

„Още съм жив. Мога да спечеля.“

„Тези чужденци няма да са достатъчно, за да управляват империята.“

„Ще им трябва помощ, да.“

Тръгна по тунела.

Младият войник беше на двайсет крачки от скритата врата, когато от всички страни се надигнаха тъмни фигури и той видя ужасните арбалети, прицелени в него. Замръзна и бавно вдигна ръце.

Една от фигурите заговори на непонятен език и войникът потръпна, когато някой пристъпи иззад него — жена, ухилена, с ками в ръцете. Тя го погледна, намигна му и сви устни в подражание на целувка.

— Още не решили дали живееш — заговори някой на груб ледерийски. — Шпионин?

— Не — отвърна войникът. — Дезертьор.

— Честен мъж, добре. Отговаряш на всички наши въпроси? Тези врати, тунели, защо е тази сапьорска работа за нас? Обясни.

— Да. Ще обясня всичко. Не искам да умра.

Ефрейтор Тар въздъхна и се извърна от пленника към Корик.

— Доведи Фид и капитана, Корик. Изглежда, май няма да ни се наложи да събаряме стени.

Смайлс изсумтя и си прибра ножовете.

— Никаква елегантна забивка отдолу. Никакви изтезания. Това изобщо не е забавно. — Помълча и добави: — Все пак добре, че не убихме сефтето, нали? Това е на късмет.

Сержант Балм водеше малкия си отряд навътре в сушата. Вече бе твърде тъмно, за да гонят ледерии, а освен това забавлението много скоро се вгорчи. Вярно, избиването на противника бе логично, когато си на негова територия, след като всеки избягал войник най-вероятно ще се бие отново, така че гонеха окаяните нещастници. Но си беше уморителна работа.

Когато не разполагаха с магия в боя, морантските муниции я заместваха и вършеха доста добра работа. „Поне от наша гледна точка. Богове, само да видиш онези тела — и парчета от тела — как хвърчат из въздуха — толкова объркан бях. Парчета от ледерии навсякъде и целият онзи кънтеж в ушите…“

Бързо се беше съвзел, когато видя онзи идиот сапьор на Корд, Кръмп, как затича нагоре по склона право към вражеската линия, с двата проклети от Гуглата тежки взрива във всяка ръка. Ако не бяха всички онези изгърмели ледерии, поели повечето от двойния взрив, Кръмп все още щеше да си стои там. Краката му поне. Останалото от него щеше да е червена мъгла, сливаща се със залеза. Кръмп обаче се оказа просто затиснат под лавина от късове от човешки тела и по някое време изпълзя като някой от духовете на Гуглата. Макар Балм да беше съвсем сигурен, че духовете не се усмихват.

Не и с идиотски усмивки във всеки случай.

Там, където „проклетиите“ не бяха заличили цели вражески роти, главната атака — клинове от настъпващи тежка и средна пехота с рехава линия от стрелци и сапьори в челото — бяха натиснали с порой от шрапнели и буквално пометоха първите ледерийски редици. А след това бе само убийствен удар с човешките клинове, който разкъса вражеския строй и изтласка ледерийските войници назад, докато не се струпаха плътно, без да могат да направят нищо друго, освен да умрат.

Четиринадесета армия на адюнктата, Ловците на кости, най-сетне бе показала, че знае как да воюва. Намерила бе решимост да вдигне щита си в тази проточила се битка и не беше ли това просто страхотно?

В челото яздеше Мейсан Джилани. Логично бе да използват точно нея. Първо, беше най-добрият ездач и второ — нямаше войник, било то мъж или жена, който да може да откъсне очи от прелестния й задник на седлото, което пък правеше ездата след нея много по-лека. Дори и в сгъстяващия се сумрак, да. „Не че блести всъщност. Не мисля. Но… удивително е как можем да го виждаме чудесно. Може да е нощ без никаква луна и никакви звезди, и нищо освен Бездната от всички страни, обаче ние пак ще следваме този блестящ, подрусващ се…“

Балм стисна юздите и дръпна леко встрани, понеже за малко щеше да се блъсне в коня на Джилани — който стоеше на място, а самата Мейсан изведнъж бе изчезнала.

Той изруга, спря уморения кон и вдигна ръка на останалите зад него също да спрат.

— Мейсан?

— Ето ме — стигна до ушите му сладкият й небесен глас и миг след това тя се появи в сумрака отпред. — На бойното поле сме.

— Абсурд — каза Троутслитър зад Балм. — Никакви трупове няма, Мейсан. Нищо.

Детсмел подкара още няколко крачки напред, спря и слезе от коня.

— Тук се е била морската пехота на Кенеб.

Всички бяха видели странното сияние на север — видели го бяха от корабите всъщност, когато транспортните направиха пълен завой и се понесоха към бреговата линия. А преди това бяха видели ледерийската магия, онази ужасяваща вълна, която се извиси в небето, и тогава всички бяха разбрали, че морските пехотинци са обречени. Нямаше го Бързия Бен да я шибне и да я върне назад, дори и да можеше, а Балм бе съгласен с всички останали, че колкото и да беше добър, не беше чак толкова добър. Нямаше го Бързия Бен, нито Синн — тя беше там, застанала на носа на „Пенестия вълк“ с Гръб до нея, зяпнали страховитото чародейство.

Когато то се затъркаля напред и след това рухна надолу, из въздуха се разнесоха проклятия и молитви, и това, казваха войниците, беше по-лошо и от Ю’Гатан, и нещастните проклети морски пехотинци, този път никой нямало да се измъкне. Единственото, което щяло да стърчи от земята след няколко дни, щели да са парчета изгоряла кост.

Така че Ловците на кости на транспортните бяха една много зла сган, когато изпразниха водата от ботушите си и награбиха оръжията. Зла, да, както можеше да го засвидетелства ледерийската армия, о, да.

След като ледерийската магия бе заглъхнала, разсипала се някъде там, в далечината, Синн беше надала вик, а Балм със собствените си очи видя как Гръб заподскача на предната палуба. А след това всички останали видяха синкавобелия купол от вихрена светлина, извисил се там, където трябваше да е стигнала ледерийската магия.

Какво означаваше това?

Корд и Шард отидоха при Синн, но тя не говореше, което бе шок за всички. Единственото, което каза Гръб, беше нещо, за което никой от тях след това не можеше да се съгласи, и тъй като Балм не го беше чул лично, заключи, че Гръб вероятно изобщо не е казал нищо освен може би: „Пишка ми се“, което пък обясняваше цялото подскачане.

— Възможно ли е ледерийската магия да ги е превърнала всичките на прах? — зачуди се Троутслитър, докато газеха през покритото с роса поле.

— И да остави тревата да расте така буйно? — възрази Мейсан Джилани.

— Тук има нещо — каза Детсмел на десетина крачки по-напред.

Балм и Троутслитър слязоха от конете и тръгнаха след Мейсан Джилани — леко зад нея и от двете й страни. Детсмел вече бързо се скриваше в сумрака.

— Забави малко, ефрейтор!

Детсмел спря пред някаква сива купчина.

— Какво е това? — попита Балм.

— Прилича на бунище с раковини — измърмори Троутслитър.

— Ха, винаги съм си мислел, че си рибарска издънка.

— Издънка, ха-ха! Много смешно, сержант.

— Нали? Защо не се смееш тогава? От друга страна, недей — ще те чуят в града и ще се уплашат. Е, ще се уплашат повече, отколкото вече са.

Стигнаха при Детсмел.

— Това е проклета гробна могила — рече Троутслитър. — И виж, всякакви малазански неща има на нея. Богове, сержант, не мислиш, че единственото, което е останало от морските, е под тази могила, нали?

Балм сви рамене.

— Ние дори не знаем колко са стигнали дотук. Може да са шестима. Всъщност цяло скапано чудо е, че някои изобщо са стигнали.

— Не, не — намеси се Детсмел. — Тук има само един, но нищо повече не мога да кажа, сержант. Тук няма и шепот от магия и вероятно никога няма да има. Всичко е било изсмукано.

— От ледериите ли?

Ефрейторът сви рамене.

— Би могло. Онзи ритуал беше гадна работа. Стара магия, по-мръсна от това, което тече от лабиринтите.

Мейсан Джилани се наведе и опипа един лошо очукан къс меч, малазанска изработка.

— Изглежда, някой доста е сякъл с това нещо, а ако са си пробили път чак дотук с бой, хм, колкото и да е очукан мечът му, войникът не го захвърля току-така.

— Освен ако мъртвият вътре не е заслужил честта да спи под него — каза Детсмел.

— Значи е малазанец — каза Мейсан. — Но само един.

— Да, само един.

Тя се изправи.

— Тогава къде са останалите?

— Почни да търсиш за дири или нещо такова — каза й Балм.

Всички се загледаха след Мейсан, докато се отдалечаваше в сумрака.

След което се подсмихнаха един на друг.

Лостара Юил спря пред адюнктата и докладва:

— Повечето отделения са се върнали. В момента поставят постовете.

— Сержант Балм върнал ли се е?

— Още не, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Юмрук Кенеб щеше да е изпратил бегач.

— Дали?

Лостара Юил примигна.

— Разбира се. Дори в пълен състав — което знаем, че е невъзможно — той няма достатъчно войници, за да завземе Ледерас. Адюнкта, след като не сме чули нищо от тях, трябва да приемем най-лошото.

По време на сраженията Лостара Юил беше останала близо до своя командир, въпреки че в нито един момент адюнктата не бе застрашена от ледериите. Десантът бе извършен бързо, професионално. Колкото до битката — беше си класическата малазанска тактика дори и без обичайния контингент морска пехота за подсилване на настъплението от бреговата линия. Съвършено и брутално.

Ледериите бяха в лоша форма, разбрала бе тя. Не от някакъв бой, а заради бързия поход далече от вътрешността — вероятно оттам, където бе изригнала магията. Безредни и изтощени и по някакъв неописуем начин — дълбоко потресени.

Или поне такава бе преценката на адюнктата, след като огледа вражеските редици.

И се беше оказала права. Ледериите бяха разбити като ледена кора на локва. А какво бе станало с маговете им? Никъде не се виждаха, което караше Лостара да заключи, че са изразходвали цялата си мощ в онзи ужасен пожар, който бяха развихрили по-рано.

Морантските муниции бяха разкъсали ледерийския строй — командирът им бе изпратил надолу по склона стрелци и Ловците на кости трябваше да понесат дъжд от съскащи стрели при настъплението си. Бяха дали около триста жертви, но можеше да са и повече. Малазанската броня, както се оказа, превъзхождаше местната. А след като леката пехота влезе в обхвата на арбалетите и „острилките“ им, вражеските стрелци понесоха тежки загуби и побягнаха нагоре по склона.

Малазанците просто ги последваха.

Острилки и няколко проклетии изхвърчаха над главите на първите ледерийски редици. Подпалвачки по склона на далечния ляв фланг, за да спрат скромна конна атака. Димки сред гъстата тълпа, за да всеят объркване. И след това удариха клиновете.

Дори тогава, ако ледериите бяха стегнали отбраната си по хребета, можеха да пуснат много кръв на малазанците. Но вместо това те се стопиха назад, защитните им линии се накъсаха, загърчиха се като ранена змия и бягството изведнъж започна. А с него — и безмилостното клане.

Адюнктата бе оставила войниците си да развихрят гнева си. Толкова много се бяха сдържали, толкова дълго — „и усилващата се вяра, че Юмрук Кенеб и всичките му морски пехотинци са мъртви. Убити от магия. На такива неща може да се отвърне само с меч, докато армията не натежи като олово, докато дъхът не започне да се гълта накъсан и отчаян.“

А сега, в лагера, последните войници се връщаха от клането на ледерии. Изопнати лица, вкочанени — сякаш всеки войник току-що се беше събудил от кошмар, в който — изненадващо — тъкмо той беше чудовището.

„Тя ги втвърдява. Защото точно това й трябва.“

Адюнктата проговори:

— Гръб не се държи като дете, което е загубило баща си.

— Момчето е полудяло, адюнкта. Видяхте го как подскачаше. Чухте го да пее за някакви свещи.

— Полудяло? Може би.

— Тъй или иначе — настоя Лостара, — за разлика от Синн, Гръб няма никакви дарби, няма как да разбере съдбата на Юмрук Кенеб. Колкото до Синн, е, както знаете, не храня голяма вяра в нея. Не защото мисля, че не притежава сила. Сила има, Дрижна е свидетел. — Сви рамене. — Адюнкта, те бяха сами — съвсем сами — толкова дълго. С недостатъчно сили за пълномащабно нахлуване. — И замълча, осъзнала колко критично прозвуча това. „А не е ли наистина точно това? Критика срещу теб, адюнкта. Не ги ли изоставихме?“

— Давам си сметка за мненията сред войниците — заяви хладно Тавори.

— Адюнкта. Не можем да направим кой знае каква обсада, освен ако не използваме това, с което разполагат сапьорите, и повечето ни тежки муниции… Чувствам, че бързате и нямате интерес това да поулегне. Кога останалите периши и хундрилите ще се присъединят към нас?

— Няма да се присъединят към нас — отвърна Тавори. — Ние ще се присъединим към тях. На изток.

„Другата половина на тази кампания. Друго нашествие значи. Проклета да си, адюнкта, жалко, че не сподели стратегиите си. С мен. Гуглата да ме вземе, с когото и да било!“

— Чудех се за тази безредна реакция на Тайст Едур и ледериите…

Адюнктата въздъхна, толкова тихо, толкова сдържано, че Лостара Юил едва го долови. След това Тавори заяви:

— Тази империя е зле. Първоначалната ни преценка, че Тайст Едур са непопулярни надзиратели, беше точна. Сбъркахме, с цялото ми уважение към десанта на Юмрук Кенеб, в недостатъчното разбиране на сложностите в тези отношения. Разцеплението стана, капитане. Просто отне повече време.

„С цената на над хиляда морски пехотинци.“

— Юмрук Кенеб не би изпратил вестоносец — каза Тавори. — Всъщност той би повел бойците си право към Ледерас. „Първи вътре, последни вън“, както би казал сержант Фидлър.

— Последни вътре, с озъртане — каза Лостара, без да мисли, и се сепна. — Извинете, адюнкта…

— Мотото на Ловците на кости ли беше това, капитане?

Тя не искаше да срещне очите на командира си.

— Несериозно, адюнкта. Измислено от някакъв войник от тежката пехота, както ми казаха…

— Кой?

Тя помисли отчаяно.

— Нефариас Бред, струва ми се.

И долови с крайчеца на окото си лека усмивка на устните на Тавори. Но тя бързо изчезна и всъщност може би изобщо не я беше имало.

— Може да се окаже, че Юмрук Кенеб ще ни спечели това иронично мото — каза адюнктата. — Тоест за тези от нас, които сме тук, в лагера.

„Шепа морски пехотинци да завладеят имперска столица?“

— Адюнкта…

— Стига. Тази нощ ще командвате вие, капитане. Като мой представител. Тръгваме призори. — Обърна се. — Аз трябва да се върна на „Пенестия вълк“.

— Адюнкта?

Тавори се намръщи.

— Имам един спор с ковач на оръжие и войнствената му жена. — Помълча за миг. — А, когато или ако сержант Балм се върне, бих искала да чуя доклада му.

— Разбира се — отвърна Лостара Юил. „Ако?“

Шурк Елале се беше облегнала на главната мачта, скръстила ръце и загледана в трите черни плешиви и крилати, маймуноподобни демона, които се боричкаха над един къс меч. С много хапане, дращене и порязвания от самото оръжие, боричкащото се кълбо се беше изтъркаляло от кърмовия край на средната палуба и сега се катереше към предната.

Тук-там бяха застанали моряци, гледаха да са настрана, и се обзалагаха кой от демоните ще спечели — доста спорно занимание, след като беше трудно човек да различи трите демона.

— … с порязаното през носа… не, чакай, солен пунгаш на Маел! Сега и друг се поряза там! Добре, онзи без…

— … дето си загуби ухото ли? Срязания нос и липсващото ухо значи!

Зад Шурк Елале се обади глас:

— Това изобщо не е истина, знаеш ли.

Тя се обърна.

— Мислех, че е наредила да те оковат долу.

— Кой, адюнктата ли? Че защо?

— Не. Жена ти, Уидал.

Той се намръщи.

— Така изглежда отстрани, нали?

— Само напоследък — отвърна Шурк. — Тя се страхува за теб, мен ако питаш.

Той не реагира на това.

— Идва лодка — каза Шурк и се изправи. — Дано да е адюнктата — готова съм да напусна благословената ви компания. Да не се обидиш, Уидал, но съм изнервена за първия си помощник и какво ли може да прави с „Немряща благодарност“.

Ковачът на оръжия се обърна и примижа в тъмното към главния канал.

— Последния път, когато го видях, не беше пуснал котва, а само плаваше нагоре-надолу.

— Да — каза Шурк. — Нормалните хора крачат напред-назад в каютите си. Скорген крачи с целия проклет кораб.

— Защо е това нетърпение?

— Предполагам, че иска да пристане в Ледерас много преди да е пристигнала тази армия. И да вземе изпаднали в паника благородници с целия им скъпоценен товар. После отпрашваме обратно преди малазанската буря, хвърляме благородниците през борда и си делим плячката.

— Както прави всеки приличен пират.

— Точно.

— Харесва ли ти професията, капитане? Не се ли вмирисва след време?

— Не, аз се вмирисвам след време. Колкото до професията, ами да, харесва ми, Уидал.

— Дори с хвърлянето на благородници през борда?

— С всичките пари, които трябва да ни платят за уроците по плуване.

— Закъснял финансов съвет.

— Не ме разсмивай.

Войниците изведнъж се развикаха. Демоните бяха успели някак да се нанижат на меча. Оръжието бе заковало и тримата на палубата. Съществата се гърчеха. Кръв капеше от устите им. Най-долното се мъчеше да удуши изотзад това по средата, а то на свой ред правеше същото с третото най-отгоре. Демонът по средата започна да блъска с тила си в лицето най-долния демон и размаза срязания му вече нос.

Шурк Елале извърна поглед и измърмори:

— Блудния да ме вземе, почти загубих.

— Какво загуби?

— По-добре да не знаеш.

Лодката пристигна, чукна се в корпуса и след няколко мига адюнктата се появи на палубата. Хвърли поглед към нанизаните демони, после кимна за поздрав на Шурк Елале и закрачи към Уидал.

— Време ли е? — попита той.

— Почти — отвърна тя. — Ела с мен.

Шурк се загледа след тях, докато слизаха.

„Ох, Уидал. Вече и аз съм уплашена за теб.“

„Проклятие, забравих да поискам разрешение да напусна. — Помисли дали да ги последва, но се отказа. — Съжалявам, Скорген, но не се притеснявай. Винаги можем да надбягаме една армия в поход. Онези благородници бездруго никъде няма да отидат, нали?“

Скоро след това, докато моряците спореха кой какво е спечелил, трите нахти — които бяха лежали неподвижни като умрели — се размърдаха и ловко се измъкнаха от късия меч. Единият изрита оръжието в реката и запуши ушите си с ръце при тихия плясък.

След това трите същества почнаха да се прегръщат и милват.

Развеселени любопитен, Банашар, последният Демидрек на Червея на Есента, продължи да гледа от мястото, където седеше с гръб на перилото. И все пак се изуми съвсем, когато нахтите изведнъж се втурнаха към борда и миг по-късно последваха три доста отчетливи плясъка.

Той стана, отиде до перилото и надникна долу. Три глави подскачаха във водата към брега.

— Почти навреме — прошепна Банашар.

Раутос Хиванар се взираше в купчината струпани на дългата маса предмети и за пореден път се опитваше да ги проумее. Беше ги преподреждал десетки пъти, чувстваше, че тук някъде наистина съществува шаблон и че стига да успее просто да постави нещата по местата им, най-после ще го разбере.

Изделията бяха почистени, бронзът — излъскан и блестящ. Беше съставил списъци на характеристики, докато търсеше типология, групирания, основани на различни детайли — ъгли на извиване, тежест, близост на местата, където бяха открити, дори различните дълбочини, на които бяха заровени.

Защото наистина бяха заровени. Не изхвърлени, нито хвърлени в яма. Не, всеки от тях беше поставен грижливо в дупка, изваяна в глините — успял беше да направи калъпи на тези кухини, което му бе помогнало да възстанови наклона и ориентацията на всеки предмет.

Подреждането пред него този път бе избрано на основата на пространственото им разположение, всеки предмет бе поставен в подходящото съотношение спрямо останалите — той поне вярваше, че е така, въз основа на картата си. Единственото изключение беше с втория и третия артефакт. Разкопаването по това време — когато откриха първите три предмета — не беше методично, така че изваждането на предметите бе унищожило всякакъв шанс точно да се определи местоположението им. Тъй че точно тези два сега непрекъснато ги местеше. Колкото до третия — първия открит, — за него знаеше много добре откъде го бяха извадили.

Междувременно отвъд високите добре охранявани стени на имението град Ледерас рухваше в анархия.

Раутос Хиванар измърмори под нос и отново вдигна първия предмет. Огледа познатата вече извивка, претегли тежестта му в ръцете си и за пореден път се зачуди на топлината на метала. По-топъл ли беше станал през последните няколко дни? Не беше сигурен, а и нямаше как да се измери такова нещо.

Във въздуха в стаята смътно се носеше миризма на пушек. Не дървесен пушек, какъвто можеше да дойде от сто хиляди огнища, а по-острата воня на изгорял плат и лакирани мебели, както и — много смътно — сладникавият мирис на опърлена човешка плът.

Беше пратил слугите си да спят, подразнен от непрекъснатите им донесения, от страха в смирените им очи. Не беше нито гладен, нито жаден, и сякаш някаква нова яснота бе завладяла погледа му, ума му. Най-интригуващият детайл от всичко бе в това, че беше открил дванайсет пълномащабни аналога из града; и всеки от тях съответстваше съвършено на подреденото пред него — с изключение на двата, разбира се. Така че това, което имаше на масата си, представляваше миниатюрна карта и той знаеше, че това е важно.

Може би най-важното от всичко.

Само да знаеше защо.

Да, предметът ставаше все по-топъл. Същото ли беше с много по-големия му аналог там, в задния двор на новия му хан?

Раутос стана. Колкото и да беше късно, трябваше да го разбере. Постави грижливо артефакта на картата на масата — там, където трябваше да е ханът, и тръгна към гардероба.

Звуците от метежа навън се бяха изместили обратно към по-бедните квартали на север. Раутос Хиванар навлече едно от тежките си наметала, взе бастуна си — при нормални обстоятелства не му трябваше много, но сега бе напълно възможно да му потрябва самозащита — и излезе от стаята. Мина през стихналата къща, излезе и зави наляво, към външната стена.

Стражите на страничната портичка го поздравиха.

— Някаква неприятност наоколо? — попита Раутос.

— Не, сър.

— Излизам.

Стражът се поколеба.

— Ще отида да събера ескорт…

— Не, не. Смятам да съм предпазлив.

— Сър…

— Отворете вратата.

Стражът се подчини.

Той излезе, спря на тясната улица и чу как стражът заключи вратата зад него. Тук миризмата на пушек беше по-силна, мъглив ореол около малкото все още запалени фенери на железните стълбове. Боклук беше задръстил уличните канавки, крайно неприятен детайл, който издаваше колко ниско е паднал редът и приличното поведение в града. Неспособността да се поддържат улиците чисти бе символ за упадъчна култура, култура, която въпреки всички шумни и публични твърдения в обратното е загубила чувството си за гордост и вярата в себе си.

Кога се беше случило това? След завоеванието на Тайст Едур? Не, онова поражение бе само симптом. Заплахата за анархия, за срив бе шепнала дълго преди това. Но толкова тих бе този шепот, че никой не го беше чул. „А, това е лъжа. Ние просто не искахме да го чуем.“

Продължи да се оглежда. Усещаше тежката умора на плещите си.

„Както с Ледерас, така и с империята.“

Раутос Хиванар закрачи тихо през умиращия град.

Петима мъже, които не крояха нищо добро, си бяха направили бивак в старото тартеналско гробище. Намръщен, Ублала Пунг изскочи от тъмното и се озова между тях. Юмруците му захвърчаха и след няколко мига той стоеше над пет неподвижни тела. Вдигна първото, отнесе го до ямата зад едно огромно паднало дърво и го хвърли в нея. После се върна за другите.

После стъпка малкия огън и започна да разчиства пространство, скубеше тревата и хвърляше камъните настрани. Смъкна се на колене и бавно запълзя на разширяваща се спирала.

Мъгливата луна все още се издигаше, а някъде на север горяха здания. Трябваше да приключи до съмване. Най-сетне теренът беше разчистен — широко кръгло пространство гола пръст. Можеше да си остане неравна, на буци. Това беше добре, и добре беше, че е добре, тъй като гробищата бяха места с неравна пръст, на буци.

Чу стон от дупката при изкорененото дърво, стана, изтупа пръстта от коленете и ръцете си и се приближи. Застана на ръба на ямата и надникна надолу да види кой от петимата се е съвзел. После се наведе и го удари още няколко пъти по главата. Стоновете престанаха. Доволен, той се върна при разчистения кръг.

До съмване, да.

Защото на разсъмване, както знаеше Ублала Пунг, императорът щеше да вдигне прокълнатия си меч. А срещу него, на арената, щеше да е Карса Орлонг.

В една тайна камера — някогашна гробница — Ормли, шампионът Ловец на плъхове, седеше срещу една неописуемо дебела жена. Седеше и се мръщеше.

— Нямаш нужда от това тук долу, Ръкет.

— Вярно — отвърна тя, — но свикнах. Няма да повярваш каква власт внушава това да си огромен. Заплахата. Знаеш ли, когато нещата най-сетне тръгнат по-добре и отново има много храна, мисля да започна да го правя наистина.

— Но аз точно това имам предвид — отвърна Ормли и се наведе към нея. — Всички тези подплънки изобщо не тежат като истинското. Ще се уморяваш, като вървиш. Коленете ще те болят. Дишането ти ще е все по-плитко, защото дробовете няма да могат да се разширяват достатъчно. Ще ти излязат стрии по корема, макар че никога не си раждала…

— Значи ако забременея, всичко ще е наред?

— Освен всичко онова другото, да, мисля, че ще е. Не че някой ще може да разбере.

— Ормли, ти си пълен идиот.

— Но добър в работата си.

Тук Ръкет кимна.

— Е, и? Как мина?

Ормли примижа към нея, почеса се по четинестата брада.

— Проблем е.

— Сериозен?

— Сериозен.

— Колко сериозен?

— Толкова сериозен, колкото може да е.

— Хм. Никаква вест от Селуш?

— Все още не. И си права, ще трябва да изчакаме.

— Но хората ни са подходящите места, нали? Никакви неприятности с тия безредици?

— В това отношение сме добри, Ръкет. Едва ли са много популярни места, нали?

— А някаква промяна във времето на екзекуцията има ли?

Ормли сви рамене.

— Ще разберем призори, ако глашатаите още действат. Определено не се надявам, Ръкет. Но и така да е, може да се провалим. Знаеш го, нали?

Тя въздъхна.

— Ще е трагично. Не, убийствено.

— Наистина ли го обичаш?

— О, не знам. Трудно е да не го обичам всъщност. Но пък си имах конкуренция.

— Онази учена? Ами… освен ако не са в една и съща килия, не мисля, че трябва да се притесняваш.

— Вече ти казах, че си идиот. Разбира се, че се притеснявам, но не за конкуренцията. Притеснявам се за него. Притеснявам се за нея. Притеснявам се, че всичко това ще се обърка и Карос Инвиктад ще си получи триумфа. Времето ни е на свършване.

Ормли кимна.

— Значи нямаш никаква добра новина? — попита тя.

— Не съм сигурен дали е добра, но е интересна.

— Какво е станало?

— Ублала Пунг е полудял.

Ръкет поклати глава.

— Невъзможно. Той няма достатъчно мозък, за да полудее.

— Пребил е петима писари, които се били скрили от вълненията в тартеналското гробище, и сега лази на четири крака и скубе трева.

— И за какво е всичко това?

— Представа нямам, Ръкет.

— Побъркал се е.

— Невъзможно.

— Знам — отвърна тя. — Нали аз го казах.

Поседяха известно време в тишина, след което Ръкет каза:

— Може би просто ще си запазя подплънките. Така ще си разполагам с тях без всичките разходи.

— Истински ли са?

— Илюзии и малко истинско, кърпена работа.

— И мислиш, че той ще се влюби в теб, като изглеждаш така? В смисъл, в сравнение с Джанат, която сигурно става все по-мършава с всеки миг, което, както знаеш, някои мъже харесват, защото прави жените им да приличат на деца или заради някаква друга гадна истина, която никой никога не признава на глас…

— Той не е от тях.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре.

— Знам — отвърна тя. — Все едно, от това, което говориш, ми призлява.

— Много истини го правят това — рече Ормли.

Седяха. И чакаха.

Урсто Хубът и жена му и бивша любовница Пиносел се изкатериха на разкаляния бряг. Урсто носеше огромна глинена стомна. Спряха и огледаха замръзналото езерце, останало от някогашното езеро Пропада. Ледът блестеше на разсеяната лунна светлина.

— Топи се, Черешчице — рече той.

— Ами ти от ден на ден ми ставаш все по-умничък, миличък. Знайхме си, че се топи. Знайхме си го от много време. Знайхме го трезви, знайхме го пияни. — Тя вдигна кошницата, която носеше. — Е, за късна вечеричка ли чакаме, или чакаме за ранна закусчица?

— Дай да го проточим и да ги направим и двете.

— Не можем и двете. И ако го проточим, няма да е нито едното, нито другото, тъй че решавай.

— Защо си толкова раздразнителна, мила?

— Топи се, по дяволите, а това значи мравки на пикника.

— Знаехме, че става…

— И какво? Мравките са си мравки.

Настаниха се на брега и замахаха с ръце да прогонят комарите. Урсто отпуши стомната, а Пиносел отви кошницата. Той посегна за мръвка, а тя го плесна по ръката. Подаде й стомната и тя се намръщи, но прие. След като и двете й ръце бяха заети, той дръпна мръвката, отпусна се доволен и я лапна.

И се задави.

— Ухо на Блудния, какво е това?

— Беше глинена топка, миличък. За писането. А сега ще трябва да си изровим друга. Или ти по-скоро, след като изяде единствената, която имахме.

— Е, не беше чак толкова лошо всъщност. Я ми подай стомната да я отмия.

Колко приятна вечер, помисли си някак вяло Урсто, да си седиш и да гледаш как се топи едно езеро.

Поне докато затвореният в него гигантски демон не се изтръгнеше на свобода. При тази тревожна мисъл той погледна притеснено жена си и някогашна любовница, спомнил си онзи ден преди толкова време, когато бяха седели тук, толкова кротко и мирно, и тя му говореше и говореше да се оженят, и той беше казал… о, добре, казал го беше и сега пак бяха тук, и това можеше да се окаже подбутването на Блудния, но не мислеше така.

Каквото и да мислеше Блудния.

— Видях този носталгичен поглед в оченцата ти, миличко. Какво ще кажеш да си направим бебче?

Урсто се задави за втори път. Този път не от нещо толкова прозаично като топка глина.

Централната палата на Патриотистите, ядрото на страх и терор, бе под обсада. Периодично тълпи напираха срещу стените, камъни и гърнета с масло, със запалени парцали за фитил, хвърчаха и се разбиваха на двора. Пламъците бяха обхванали конюшните и други четири пристройки преди три нощи и ужасните конски писъци бяха изпълнили пушливия въздух. Единственото, което заклещените вътре Патриотисти можеха да направят, бе да опазят централното каре от пожара.

На два пъти главната порта беше разбивана и десетина агенти бяха загинали, докато избутваха назад озверелите граждани. Сега проходът беше блокиран от огромна барикада от зидария, овъглени греди и натрошена мебел. Из вонята и облаците сажди в двора обикаляха фигури, облечени в броня като войници, непохватни и тромави в новото си снаряжение. Малцина говореха, малцина срещаха очите на други от страх, че ще видят в тях потреса и неверието, утаило се в собствените им души.

Светът не действаше така. Хората винаги можеха да бъдат сплашени, водачите изолирани, подкупени с кесия пари или, ако това не успее, да бъдат тихо отстранени. Но агентите не можеха да тръгнат по улиците и да завъртят тъмните сделки. Имаше наблюдатели и банди разбойници наблизо, които щяха с удоволствие да пребият горките агенти до смърт, след което да хвърлят отрязаните им глави през стената. А колкото оперативни бяха останали из града, с тях нямаше никаква връзка — или се бяха изпокрили, или бяха мъртви.

Огромната мрежа беше разкъсана.

Ако беше толкова просто, знаеше Танал Ятванар, ако беше толкова лесно да договорят освобождаването на затворниците според исканията на тълпата, то редът можеше да бъде възстановен. Но хората около двора не бяха нито приятели, нито роднини на десетките учени, интелектуалци и артисти, заключени долу в килиите. Пет пари не даваха за затворниците и щяха да са също толкова щастливи да ги видят всичките да изгорят с главния блок. Така че във всичко това нямаше никаква благородна кауза. Не беше нищо повече от кръвожадност.

„Чудно ли е тогава, че бяхме нужни? За да ги контролираме. Да контролираме низшите им инстинкти. Виж сега какво стана.“

Стоеше близо до предната врата и наблюдаваше стисналите пики агенти, които патрулираха по мръсния двор. Много пъти всъщност бяха чули виковете на тълпата, че искат Техол Бедикт. Тълпата го искаше за себе си. Искаха да го разкъсат на парчета. Голямото давене привечер или на заранта не бе достатъчно, за да задоволи дивашката им нужда.

Но Техол Бедикт нямаше да бъде освободен. Не и докато Карос Инвиктад продължаваше да командва.

„Да, ако им го предадем, всичко би могло да се успокои и да се разотидат. И ние бихме могли да започнем отново. Да. Аз ако командвах, щяха да получат Техол Бедикт.“

„Но не и Джанат. О, не, тя е моя. Вече завинаги.“

Беше се стъписал, когато откри, че тя почти няма спомени за предишното си задържане, но си беше доставил удоволствието да я образова. „Ха, да образоваш учител. Това ми харесва.“ Карос Инвиктад поне в това беше щедър, като му я даде. И сега тя беше в специална килия, окована на легло, и той я използваше денем и нощем. Дори когато тълпите връхлитаха срещу стените и умираха агенти, за да ги задържат, той лягаше върху нея и си взимаше своето. А тя бързо се беше научила да казва всички подходящи неща, как да се моли за още, да шепне за неутолимата си страст (не, нямаше да я принуди да говори за любов, защото тази дума вече бе мъртва между тях, мъртва завинаги.), докато думите за страстта не станаха истина за нея.

Вниманието. Краят на самотата. Тя дори бе извикала последния път, извика името му, докато гърбът й се извиваше на дъга и краката и ръцете й се тресяха в железните пранги.

Викаше под него — под Танал Ятванар, който още като дете беше разбрал, че е предопределен за величие. Защото не му ли го казваха това всички, многократно? Да, беше намерил своя съвършен свят, най-после. И какво стана? Целият проклет град беше рухнал и застрашаваше всичко, което той притежаваше.

И всичко това — заради Карос Инвиктад. Защото бе отказал да предаде Техол Бедикт и прекарваше будните си часове зяпнал в една дървена кутийка, в която едно двуглаво насекомо, което беше — ха! — беше го надхитрило в своята непонятна твърдоглава глупост. „Има истина скрита в това, нали? Сигурен съм. Карос и двуглавото му насекомо, което се върти и върти, и върти, и ще продължи така, докато не умре. А когато умре, великият Инвигилатор ще полудее.“

Но вече подозираше, че няма да може да дочака това. Тълпата беше прекалено жадна за кръв.

Сега отвъд стените беше тихо. Но нещо огромно и хилядоглаво кипеше от другата страна на Кривия канал, скоро щеше да се прехвърли от Далечни простори и да запълзи към Северни тераси. Вече дочуваше тежкия му тътен, прилив в тъмното, който се излива по улиците, излива се в малките улички, разпростира се кърваво и черно по широките булеварди. Надушваше глада му в горчивия дим.

„И то идва за нас, и няма да чака. Нито дори Карос Инвиктад, Инвигилатора на Патриотистите, най-богатия човек в цялата империя.“

Позволи си да се изсмее тихо, после се обърна и влезе в главния блок. Закрачи по прашния коридор, през корите засъхнала кръв, останали от довличаните вътре ранени и издъхващи. Миризмата на застояла пот, пикня и фекалии бе гадна колкото и в килиите долу — „и да, не сме ли и ние вече затворници? С жалки обелки за храна и кладенчова вода, зацапана с пепел и кръв. Заклещени тук със смъртна присъда, окачена на вратовете ни с тежестта на десет хиляди дока, и нищо друго освен дълбока вода от всички страни.“

Нова мисъл, която да го позабавлява. Нова мисъл, която да запише в личните си книжа.

Нагоре по стълбите; ботушите му закънтяха по дялания варовик и по коридора, водещ към кабинета на Инвигилатора, светая светих на Карос Инвиктад. „Собствената му лична килия.“ Никаква охрана по коридора — Карос вече не им се доверяваше. Всъщност вече не се доверяваше на никого. „Освен на мен. И това ще се окаже най-голямата му грешка.“

Стигна до вратата, отвори, без да почука, пристъпи вътре и спря.

Стаята вонеше, а източникът на тази воня се беше проснал в стола срещу Инвигилатора и писалището му.

Техол Бедикт. Омазан с мръсотия, нарязан, надупчен и целият в отоци — забраната на Карос Инвиктад срещу такава обработка, изглежда, беше приключила.

— Имам гост — сопна се Инвигилаторът. — Не си поканен, Танал Ятванар. Освен това не чух да чукаш, което е поредният знак за нарастващото ти нахалство.

— Тълпата ще щурмува отново — каза Танал и очите му пробягаха към Техол. — Преди разсъмване. Помислих, че ще е най-добре да ви уведомя за отслабналата ни отбрана. Останали са ни само четиринадесет агенти, все още годни да ни защитават. Боя се, че този път ще пробият.

— Славата е убийствено нещо — каза Техол Бедикт със сцепените си устни. — Колебая се да я препоръчвам.

Карос Инвиктад изгледа още за миг ядосано Танал, след което каза:

— В тайната стая — да, знам, че знаеш за нея, тъй че няма нужда да ти давам повече подробности — та в тайната стая, Танал, ще намериш един голям сандък, пълен с монети. До него са струпани няколкостотин малки платнени торби. Събери ранените и ги накарай да напълнят торбите с монети. После ги раздайте на агентите по стените. Това ще са оръжията им тази нощ.

— Това може да се обърне срещу вас — отбеляза Техол, изпреварил възражението на Танал Ятванар. — Ако заключат, че вътре има още.

— Много ще са заети да се бият помежду си, за да заключават каквото и да било — каза презрително Карос. — Е, Танал, ако няма нищо друго, върни се при сладката си жертва, която не се съмнявам, че се моли отчаяно за гнусното ти внимание.

Танал облиза устни. Беше ли време? Беше ли готов?

И тогава видя в очите на Инвигилатора пълно разбиране, което го смрази до костите. „Той чете ума ми. Той знае мислите ми.“

Танал бързо отдаде чест и излезе. „Как мога да надвия такъв човек? Той винаги е с десет хода пред мен. Може би трябва да изчакам, докато неприятностите отминат, и да действам, когато е отпуснат, когато се чувства по-сигурен.“

Беше дошъл в кабинета на Инвиктад, за да се увери, че той отново е сам с главоблъсканицата си. След което се канеше да слезе до килиите и да вземе Техол Бедикт. Вързан, със запушена уста и с качулка на главата, нагоре и навън на двора. Да усмири тълпата, да види, че се разпръсва, и така да спаси живота си. А Инвигилаторът държеше Техол в собствения си кабинет.

„За какво? Разговор? Удължено злорадство? О, всеки път, когато си помисля, че познавам този човек…“

Намери един агент и бързо му предаде указанието на Инвиктад, както и посоките към доскоро тайната стая. След това продължи надолу със смътното съзнание за иронията в това, че изпълнява заповедите на Инвигилатора до последната буква.

На по-долния етаж, по друг коридор, по-задръстен от прах от другите, освен пътеката, която бяха оставили собствените му ботуши. Стига до вратата, извади ключа и отвори.

Фитилът на фенера почти беше догорял.

— Жадна ли си? Сигурен съм, че си. — Погледна я и видя страстта в очите й. — В града има още по-големи неприятности, Джанат. Но аз ще те защитя. Ще те защитавам винаги. Ти си в безопасност. Разбираш това, нали? В безопасност завинаги.

Тя кимна и разтвори още по-широко краката си, подкани го с тласък с таза нагоре.

И Танал Ятванар се усмихна. Имаше своята съвършена жена.

Карос Инвиктад изгледа Техол Бедикт над сплетените си пръсти. После каза:

— Много близо.

Техол, който гледаше замаян главоблъсканицата на бюрото, се размърда и вдигна разноцветните си очи.

— Много близо — повтори Карос. — Интелигентността ти, сравнена с моята. Мисля, че си най-близо до равен на мен от всички хора, които съм срещал.

— Нима? Благодаря.

— Обикновено не изразявам възхищението си от интелигентността на други. Най-вече защото съм обкръжен от идиоти и глупаци…

— Дори на идиотите и глупците им трябват висши водачи — прекъсна го Техол и се усмихна, и трепна, понеже устните го заболяха, но после отново се усмихна, по-широко.

— Опитите за хумор, уви — каза с въздишка Карос, — зле прикриват недостатъците в нечия интелигентност. Може би само това е, което отличава двама ни.

Усмивката на Техол угасна. Изглеждаше удивен.

— Никога ли не сте опитвали хумор, Инвигилатор?

— Умът е способен да играе безброй игри, Техол Бедикт. Някои са полезни. Други не струват нищо, просто са загуба на време. Хуморът е основен пример за второто.

— Смешно.

— Моля?

— О, извинявам се. Просто си мислех. Смешно.

— Кое?

— Няма да го схванете, уви.

— Ти всъщност си въобразяваш, че си по-умен от мен?

— Представа нямам за това. Но след като вие отхвърляте всички аспекти на хумора, то всичко, което бих могъл да сметна за и след това да отбележа с думата „смешно“, е очевидно нещо, което вие не бихте могли да разберете. — Техол леко се наведе напред. — Но чакайте, точно така е!

— Що за глупости ми…

— Точно затова аз в края на краищата съм много по-умен от вас.

Карос Инвиктад се усмихна.

— Виж ти. Моля, обяснете се.

— Ами, без чувство за хумор вие сте сляп за толкова много неща в този свят. За човешката природа. За абсурдността на толкова много неща, които казваме или вършим. Помислете си за този най-фрапантен пример: приижда тълпа и иска главата ми, защото съм откраднал всичките им пари, и какво правите вие, за да ги усмирите? Ами, хвърляте им всичките пари, които вие сте откраднали от тях! При все това е ясно, че изобщо не осъзнавате точно колко смешно е това — взехте решението си, без да си дадете сметка за… колко?… осемдесет процента от най-прелестните му нюанси. Деветдесет процента! Деветдесет и три процента! И половина, или поне ей толкова мъничко до половината, но повече от една трета, но по-малко от… о, добре, някъде близо до половината.

Карос Инвиктад размаха пръст.

— Некоректно, опасявам се. Не че не си давам сметка. Просто съм безразличен към подобни нюанси, както ги наричате. Те всъщност са напълно безсмислени.

— Е, тук може и да сте прав, след като, изглежда, сте способен да цените собствената си интелигентност въпреки невежеството си. Но нека да видим, сигурно бих могъл да приложа друг пример.

— Губите си времето, Техол Бедикт. И моето.

— Нима? Не виждам да сте особено зает. Какво толкова ви ангажира, Инвигилатор? Ако оставим настрана анархията по улиците, икономическия срив, нашественическите армии, мъртвите агенти и горящите къщи, искам да кажа.

Последвалият отговор беше неволен — очите на Карос Инвиктад пробягаха към кутията главоблъсканица. След миг той се овладя, но много късно, защото забеляза проблясъка на разбиране, появил се на отеклото лице на Техол, който се наведе още повече от стола си.

— Какво е това, впрочем? Някакво магическо вместилище? В което ще се намерят всички решения за този тревожен свят? Трябва да е, за да ангажира толкова забележителния ви гений. Почакайте, не се ли движи нещо там?

— Загадката е нищо — отвърна Карос Инвиктад и махна пренебрежително с отрупаната си със скъпоценности ръка. — Говорехме за вашите слабости.

Техол Бедикт се отпусна назад в стола с гримаса.

— О, моите слабости. Това ли беше темата на оживения ни дискурс? Боя се, че се заблудих.

— Някои загадки нямат решение — каза Карос и долови, че гласът му е изтънял. Пое си дълбоко дъх и заговори отново, този път с по-нисък тон. — Някой се опита да ме обърка. С лъжата, че има възможно решение. Но вече знам, че не е възможно никакво решение. Глупакът не игра честно, а толкова мразя такива същества, че ако можех да го намеря, щях да го арестувам незабавно и цялата тази сграда щеше да ехти от писъците и врясъците му.

Замълча, забелязал, че Техол го гледа намръщено.

— Какво има?

— Нищо. Смешно е обаче.

Инвигилаторът посегна за скиптъра си и го вдигна над бюрото, доволен както винаги от стабилната му тежест в ръката си.

— Добре, не е смешно. Съжалявам, че изобщо се обадих. Не ме удряйте пак с това нещо. Макар че — добави Техол, — предвид това, че е символ на поста ви, удрянето ми с него, макар и да е малко тежичък, все пак е донякъде… смешно.

— Мисля си да ви предам на гражданите на Ледерас — каза Карос и загледа каква ще е реакцията на мъжа срещу него на това изявление. И с изненада видя, че глупакът отново се усмихва. — Смятате, че е шега?

— В никакъв случай. Очевидно.

— В такъв случай ще ви бъде ли приятно да бъдете разкъсан от тълпата?

— Съмнявам се. Но пък няма да стане, нали? Няма да ме разкъсат, имам предвид.

— О? И защо не?

— Защото не само имам повече пари от вас, Инвигилатор. Аз — за разлика от вас — съм напълно безразличен кой ще ги притежава накрая. Предайте ме, разбира се. И гледайте как ще си откупя живота.

Карос Инвиктад се вторачи в него.

Техол размаха счупения си пръст.

— Лишените от усет към хумора, Инвигилатор, винаги приемат парите много на сериозно. Притежанието им поне. Поради това прекарват цялото си време в трупането на монети, в броенето на това и онова, да се радват на купищата им и прочие. С това компенсират жалката си нищожност навсякъде другаде в живота си. Хубави пръстени, между другото.

Карос едва успя да запази спокойствие пред такива явни оскърбления.

— Казах, че мислех да ви предам. Уви, вие току-що ми дадохте основание да не го правя. Така че осигурихте Удавянето си утре. Удовлетворен ли сте?

— Е, ако моето удовлетворение е съществено, бих предложил…

— Достатъчно, Техол Бедикт. Не ме интересувате повече.

— Добре. Мога ли вече да си ходя?

— Да. — Карос стана и потупа с жезъла по рамото си. — И, уви, налага се да ви придружа.

— Добрата помощ трудно се среща напоследък.

— Стани, Техол Бедикт.

Техол Бедикт изпита известни трудности в изпълнението на тази заповед. Но Инвигилаторът изчака, беше се научил да бъде търпелив в такива неща.

След като Техол се изправи обаче, на лицето му се изписа изумление:

— Я, та това е двуглаво насекомо! И непрекъснато се върти!

— Към вратата — каза Карос.

— Каква е задачата?

— Безсмислено е…

— О, хайде, моля ви, Инвигилатор. Твърдите, че сте по-умен от мен, а аз скоро ще умра… Обичам загадките. Всъщност аз ги измислям. Много трудни загадки.

— Лъжеш. Познавам всички майстори на главоблъсканици и ти не си между тях.

— Е, добре. Направих само една.

— Колко лошо тогава, че няма да можеш да ми я предложиш за моментно забавление, защото сега се връщаш в килията си.

— Няма нищо — отвърна Техол. — Тя бездруго беше по-скоро шега, отколкото загадка.

Карос Инвиктад направи гримаса и му махна към вратата със скиптъра.

Докато се тътреше бавно към вратата, Техол подхвърли:

— Всъщност сетих се каква е задачата. Трябва да накараш буболечката да спре да се върти.

Инвигилаторът го спря със скиптъра.

— Казах ти, няма никакво решение.

— Мисля, че има. Мисля, че го знам всъщност. Вижте, сър. Решавам загадката на писалището ви и вие отлагате Удавянето ми. Да речем, с четиридесетина години.

— Съгласен. Защото не можеш. — Техол закрачи като грохнал старец към писалището и се наведе над него. — Не можеш да докосваш насекомото!

— Разбира се — отвърна Техол. И се наведе още повече, приближи лицето си към кутията.

Карос Инвиктад забърза и застана до него.

— Не пипай!

— Няма.

— Плочките може да се пренареждат, но те уверявам…

— Няма нужда да се пренареждат.

— Губиш ми времето.

— Не. Слагам край на вашето губене на време. — Техол замълча и кривна глава. — Може да е грешка. О, добре.

И наведе лицето си над кутията. След това дъхна рязко срещу една от плочките и тя се замъгли. А насекомото — едната му глава бе обърната срещу тази изведнъж станала мътна, неотразяваща повърхност, спря. Вдигна едно краче и се почеса по корема. Докато мъглицата по плочката се прочистваше, се почеса още веднъж, после отново започна да се върти.

Техол се изправи.

— Свободен съм! Свободен!

Карос Инвиктад не можа да проговори десет, дори петнайсет мига. Гърдите му се бяха стегнали, пот изби по лицето му.

— Не бъди глупак — хрипливо каза той.

— Вие излъгахте? О, не мога да повярвам как ме излъгахте! Пикал съм и на теб, и на пикливата ти тъпа загадка!

Скиптърът на Инвигилатора помете в дъга, удари се в кутията на бюрото и я разби, парчетата се разлетяха из стаята. Буболечката се удари в едната стена, задържа се, след това се закатери към тавана.

— Бягай! — прошепна Техол Бедикт. — Бягай!

Скиптърът отново полетя към гърдите на Техол. Изпращяха ребра.

— Стегни по-здраво веригата на глезените ми — примоли се Джанат. — Разтвори краката ми по-широко.

— Обичаш да си безпомощна, нали?

— Да. Да!

Усмихнат, Танал Ятванар коленичи до леглото. Веригата минаваше през дупки в двата ъгъла на рамката. Щифтове задържаха на място дължините. За да стегне тези, които държаха глезените й, трябваше само да издърпа щифта от всяка страна при краката, да дръпне веригата надолу колкото може и докато слуша стоновете й, да постави щифтовете на място.

Направи го и седна на ръба на леглото. Загледа я. Гола. Повечето отоци бяха спаднали, защото вече не обичаше да я наранява. Красиво тяло наистина, отслабваше все повече — той предпочиташе жените слаби. Посегна, после отдръпна ръката си. Не обичаше никакво докосване, преди да е готов. Тя простена за втори път, изви гърба си в дъга.

Танал Ятванар се съблече. Изпълзя на леглото и надвисна над нея, с колене между краката й, опрял ръце на дюшека от двете страни на гърдите й.

Видя как белезниците са раздрали китките й. Трябваше да се погрижи за това, раните наистина изглеждаха зле.

Бавно се отпусна върху тялото й, усети как тя потръпна под него, докато плавно се хлъзгаше в нея. Толкова лесно, толкова отзивчиво. Тя простена и взрян в лицето й, той я попита:

— Искаш ли да те целуна?

— Да!!!

И той наведе глава, докато правеше първото си дълбоко забиване.

Джанат, някогашният бележит учен, беше открила у себе си звяр, разбуден като от дрямка от векове, може би — от хилядолетия. Звяр, който разбираше от плен, разбираше, че онова, което трябва да направи, понякога е свързано с убийствена болка.

Под белезниците китките й бяха покрити със струпеи, кръв и откъснати ивици кожа. Самите кости бяха остъргани от непрестанното дивашко дърпане. Животински ритъм, сляп за всичко друго, глух за самия писък на нервите й. Дърпане и дърпане.

Докато щифтовете под рамката не започнаха да се огъват. Много бавно, но се огъваха, дупките в дървото се разширяваха, щифтовете се охлабваха, разширяваха ги още повече.

И сега, с допълнителната дължина от веригата, получена след като Танал Ятванар бе презатегнал щифтовете откъм краката, тя разполагаше с достатъчно хлабина.

Достатъчно, за да се пресегне с лявата си ръка и да го сграбчи за косата. Да избута главата му надясно, където с бързо, глухо дрънчене беше издърпала повечето от дължината на веригата през дупката, достатъчно, за да я увие около врата му, след което да извие ръката си надолу и навън. И с внезапна, убийствена решителност, тя дръпна нагоре лявата си ръка, все по високо и по-високо — прангата и дясната й китка се притиснаха в рамката, после дръпна надолу с всичка сила.

Той се замята, опита се да бръкне под веригата, но тя дръпна още по-силно, лицето й се опря в неговото, очите й видяха посиняващата кожа, опулените му очи и изплезения език.

Можеше да я надвие. Можеше да забие палци в очите й. Можеше навярно да я убие навреме, за да оцелее. Но тя бе изчакала да изпусне дъха си, което винаги идваше в мига, в който направеше първото си дълбоко забиване в нея. Този дъх, който бе слушала сто пъти вече до ухото си, докато използваше плътта й, този негов дъх го уби.

Той имаше нужда от въздух. Нямаше го обаче. Нищо друго нямаше значение. Дращеше по гърлото си, за да провре пръстите си под веригата. Тя избута напред лявата си ръка, стегна с лакът и изпищя от болка в дясната китка.

Посинялото издуто лице, изригването от пениса му, последвано от горещия порой урина.

Опулените очи, разцъфналите червени, след това пурпурни жилки в бялото им.

Тя се взря точно в тях. Взря се навътре, за да потърси душата му, да прикове с погледа си тази жалка, зла, умираща душа.

„Аз те убивам. Аз те убивам. Аз те убивам!“

Безмълвните думи на звяра.

Дивашкото ликуване на звяра. Очите й му крещяха, крещяха в душата му.

„Танал Ятванар. Аз те убивам!“

Таралак Вийд плю на ръцете си, потърка ги, за да размаже плюнката, после ги вдигна и приглади косата си.

— Надушвам още пушек.

Старшият оценител, който седеше на малката масичка срещу него, повдигна тънките си вежди.

— Изненадвам се, че изобщо можеш да надушиш нещо, Таралак Вийд.

— Живял съм в пустошта, кабалиецо. Мога да проследя миризма на антилопа отпреди цял ден. Този град рухва. Тайст Едур са напуснали. И изведнъж императорът сменя решението си и избива всички поборници, докато не останат само двама. И никой ли изобщо не го интересува? — Стана, отиде до леглото, където бе подредил оръжията си, извади ятагана от ножницата и огледа наточения ръб.

— Би могъл вече миглите си да подрежеш с този меч.

— Защо? — попита разсеяно Таралак.

— Просто имам предвид, че е остър като бръснач, грал.

— Аз бях слуга на Безименните.

— Знам — отвърна Старшият оценител.

Таралак се обърна и изгледа с присвити очи дребничкия мъж с боядисаното лице.

— Знаеш?

— Безименните са познати в родните ми земи. Знаеш ли защо се наричат така? Ще ти кажа, защото виждам, че не знаеш. Инициираните трябва да се откажат от имената си, защото се вярва, че да познаваш някого по собственото му име означава да му дадеш твърде много сила. Премахни името и силата се връща.

— Не са искали това от мен.

— Защото не си много повече от инструмент, не по-различен от този меч в ръцете ти. Излишно е да казвам, че Безименните не дават имена на инструментите си. А много скоро ти ще си надживял своята полезност…

— И ще съм отново свободен. Да се върна у дома.

— У дома — повтори замислено Старшият оценител. — При племето си. За да поправиш всичките си грешки, да изцериш всички рани, които си нанесъл в пламенната си младост. Ще се върнеш при тях с по-мъдри очи, с успокоено сърце и грижовни ръце. И някоя нощ, докато спиш загърнат в кожите си в колибата, в която си се родил, някой ще се промъкне и ще ти резне гърлото. Защото светът в ума ти не е светът отвън. Ти си наречен Таралак Вийд и те са взели от силата ти. От името ти, от лицето ти. От името, същността, а с нея цялата ти история, и тъй, от собствената си сила — така драговолно отдадена преди много, много време — ти си убит.

Таралак Вийд зяпна, ятаганът затрепери в ръцете му.

— И затова ли всъщност ти се наричаш само Старши оценител?

Кабалиецът сви рамене.

— Безименните са глупци, поне в повечето случаи. Доказателство за горното може да се намери в присъствието ти тук, с твоя спътник джаг. И все пак ние споделяме общи разбирания, което не е прекалено изненадващо, след като и ние, и вие произлизаме от една и съща цивилизация. От Първата империя на Дессимбелакис.

— В Седемте града има една шега — подсмихна се гралът. — Някой ден слънцето ще умре и някой ден няма да има никаква гражданска война на островите Кабал.

— Мирът най-после беше спечелен — отвърна Старшият оценител. Беше сплел пръсти в скута си.

— Тогава защо всеки разговор, който водя с теб напоследък, ме кара да искам да те удуша?

Кабалиецът въздъхна.

— Може би защото съм бил много дълго далече от дома.

Таралак Вийд тикна ятагана обратно в ножницата. Физиономията му беше кисела.

В коридора се отвори врата и двамата се вцепениха, спогледаха се.

Тихи стъпки, подминаха вратата.

Таралак изруга и започна да стяга оръжията по себе си. Старшият оценител стана, оправи халата си, после отиде до вратата и я открехна само колкото да надникне навън. И веднага се дръпна.

— Тръгнал е — прошепна.

Таралак кимна и отиде при монаха, а той отвори вратата за втори път. Излязоха в коридора и в същия момент чуха шум от боричкане и пухтене — и нещо издрънча на каменния под.

Бързо тръгнаха по коридора.

На прага на вратата към двора за упражнения видяха изпадналия в безсъзнание пазач. Откъм двора се чу рязък вик, шум от боричкане, после външната порта изскърца.

Таралак Вийд забърза навън в тъмното. Устата му беше пресъхнала. Старшият оценител беше казал, че Икариум няма да чака. Че Икариум е бог и че никой не може да спре един бог, когато е тръгнал да прави, каквото е решил. „Ще разберат, че го няма. Дали ще претърсят града? Не, те дори не смеят да отключат портата на двореца.“

„Икариум? Крадецо на живот, какво си решил?“

Монахът му беше казал да е в готовност, да не заспива тази нощ. „Значи затова?“

Стигнаха до портата, прекрачиха през телата на двамата пазачи и излязоха навън.

И го видяха. Стоеше неподвижно на четиридесетина крачки от тях, точно на средата на улицата. Четирима души, стиснали дебели тояги, се приближаваха към него. На десетина крачки спряха, после заотстъпваха. А след това се обърнаха и побягнаха, един дори си хвърли тоягата.

Икариум вдигна очи към нощното небе.

Някъде на север горяха три сгради, зловещият пурпур на огъня се отразяваше в коремите на облаците дим. Далечни писъци огласяха въздуха. Таралак Вийд, тежко задъхан, извади меча си. Разбойници и убийци можеше да бягат от Икариум, но нямаше гаранция, че щяха да побегнат от него и от монаха.

Икариум тръсна глава, огледа се и сякаш чак сега осъзна къде е. Постоя неподвижно още миг, после тръгна.

Гралът и кабалиецът го последваха мълчаливо.

Сеймар Дев облиза пресъхналите си устни. Той лежеше на леглото си, явно заспал. А на разсъмване щеше да вземе кремъчния си меч, да стегне бронята си и да тръгне между ледерийските войници към Имперската арена. И щеше да закрачи, сам, по пясъка, неколкостотинте зрители по каменните скамейки щяха да извисят кресливите си подигравателни викове. Нямаше да има никакви облози, никакви наддавания. Защото тази игра винаги завършваше по един и същи начин. И дали вече някой изобщо го интересуваше?

В ума си тя го виждаше как крачи към центъра на арената. Дали щеше да потърси с очи императора? Да го огледа, когато се появи от насрещната врата? Лекотата на стъпката му, неволните фигури, които правеше мечът в ръцете му, фигури, които нашепваха за всичко, което мускулите и костите бяха научили и което бяха готови да направят?

„Не, ще бъде, какъвто е бил винаги. Ще бъде Карса Орлонг. Няма дори да погледне императора, преди Рулад да се приближи, преди да започнат.“

Не свръхсамоуверен. Не безразличен. Нито дори презрителен. Нямаше лесни обяснения за този воин тоблакай. Щеше да е затворен в себе си, изцяло в себе си, докато не дойде време… да се види.

Но нищо нямаше да свърши добре, Сеймар Дев го знаеше. Нито цялото мъжество и сила на Карса Орлонг, нито онзи вечно напиращ порой, каквато беше волята на тоблакая; нито дори тази орда от духове, пленени в ножа, който тя сега държеше, и онези другите, които вървяха в сянката на тоблакая — душите на убитите пустинни божества и древни демони на пясъците и скалата — духове, които като нищо можеха да изригнат, да обкръжат своя бог (наистина ли беше това? Бог? Не знаеше) с цялата си сила. Не, нищо това нямаше да е важно накрая.

Ще убие Рулад Сенгар. Ще го убие трижди. Ще го убие десетократно. „И накрая ще падне с окървавен меч, и тогава ще дойде Икариум, най-последният.“

„За да започне всичко отначало.“

Карса Орлонг, сведен само до някакво име в списъка на убитите. Нищо повече от това. „За този необикновен воин. И това е, каквото шепнеш ти, Паднал, като свое свято верую. Величие, потенциал, обещание — всички те свършват накрая.“

„Дори твоят велик шампион, този ужасен, изтерзан Тайст Едур — виждаш го прекършен отново и отново. Захвърляш го обратно всеки път по-нищожен от онова, което е бил, и в същото време — с още повече сила в ръцете. Той е там, да, за всички нас. Силата и нейният прекършен обладетел, прекършен от силата си.“

Карса Орлонг се сепна и каза:

— Някой си е тръгнал.

Сеймар Дев примига.

— Какво?

Той се озъби.

— Икариум. Заминал е.

— Как така заминал? Къде?

— Това е без значение — отвърна тоблакаят. Погледна я. — Той знае.

— Какво знае, Карса Орлонг?

Воинът стана, усмивката му се разшири и разкриви безумните татуировки по лицето му.

— Че няма да е нужен.

— Карса…

— Ще разбереш кога, жено. Ще разбереш.

„Какво ще разбера, проклет да си?“

— Не биха го пуснали да си тръгне просто така — каза тя. — Трябва да е избил всички стражи. Карса, това е единственият ни шанс. Да излезем в града. Да зарежем всичко това…

— Ти не разбираш. Императорът не е нищо. Императорът, Сеймар Дев, не е онзи, когото той иска.

„Кой? Икариум? Не…“

— Карса Орлонг, що за тайна криеш? Какво знаеш за Сакатия бог?

Тоблакаят се изправи.

— Вече е почти призори. Почти е време.

— Карса, моля те…

— Ще гледаш ли?

— Длъжна ли съм?

Той я изгледа за миг, а следващите му думи я потресоха до дъното на душата й.

— Не си длъжна. Но ще си ми нужна, жено.

— Защо? — попита тя настойчиво, почти готова да заплаче.

— За да видиш. За да направиш каквото трябва да се направи, когато му дойде времето. — Вдиша дълбоко, доволен, извърна глава, гърдите му се издуха така, че й се стори, че ребрата ще изпращят. — Живея заради дни като тези.

И този път тя заплака.

„Величие, обещание, потенциал. О, Повалени боже, трябва ли така да споделиш с нас своята болка?“

— Жените винаги стават слаби веднъж месечно, нали?

— Върви при Гуглата, кучи син такъв.

— И бързо се гневят също.

Беше станала. Удряше с юмрук огромното му рамо.

Пет пъти, шест… той я хвана за китката, не толкова здраво, че да я заболи, но я спря, все едно я беше стегнала пранга.

Тя го изгледа с гняв.

И слава на боговете, той не се усмихваше.

Юмрукът й се отпусна и Сеймар Дев усети, че ще потъне в очите му. Виждаше ги сякаш за първи път. Неизмеримата им дълбина, яркия пламък в тях и радостта.

Карса Орлонг кимна.

— Сега е по-добре, Сеймар Дев.

— Високомерен глупак.

Той пусна ръката й.

— Всеки ден научавам все повече за жените. Благодарение на теб.

— Все още имаш много да учиш, Карса Орлонг. — Обърна се и избърса сълзите си.

— Да. И това пътуване ще приема с радост.

— Наистина би трябвало да те мразя — каза тя. — Сигурна съм, че повечето хора, които те срещат, рано или късно те намразват.

Тоблакаят изсумтя.

— Императорът със сигурност ще ме намрази.

— Значи трябва да дойда с теб, така ли? Да гледам как умираш.

Отвън се разнесоха викове.

— Открили са бягството — каза Карса Орлонг и взе меча си. — Скоро ще дойдат за нас. Готова ли си, Сеймар Дев?

— Не.

Видя, че краката й са прогнили от водата. Бели като кожата на труп, с провиснали късчета от зейналите червени рани. И когато тя ги придърпа под себе си на олтара, Блудния изведнъж осъзна нещо. За кипящото човешко гъмжило и жестокия му устрем през историята.

Устата му пресъхна. Той огледа вадичките вода по стените на подземието и каза:

— Надига се.

— Изобщо не му беше толкова трудно, колкото си мислеше — каза Пернатата вещица и заметна разсеяно мръсните кичури на някогашната си златиста коса. — Не си ли нетърпелив, скъпи мой боже? Тази империя скоро ще падне в краката ти. И… — усмихна се, оголвайки кафяви зъби — в моите.

„Да, в твоите, Перната вещице. В тези прогнили полумъртви израстъци, с които можеше да побегнеш. Отдавна. Империята коленичи и устни се издават напред. Целувка на цвете. Толкова хладна, толкова мека, а мирисът, о, мирисът…“

— Не е ли време? — попита тя с престорено свенлив поглед.

— За кое?

— Ти беше консорт. Разбираш от любов. Научи ме.

— Да те науча?

— Аз съм девственица. Никога не съм лягала нито с мъж, нито с жена.

— Лъжа — отвърна Блудния. — Грибна, хромият роб в селото на хиротите. Ти беше много млада. Той те насилваше. Често и грубо. Тъкмо това те направи такава, каквато си, Перната вещице.

И видя как се извърнаха плашливо очите й, видя намръщеното чело и разбра ужасната истина — че тя не помни. „Твърде млада, твърде наивна. А след това всеки миг е заровен в дълбока дупка, в ямата на душата й. Кълна се в Бездната, тя не помни!“

— Перната вещице…

— Върви си — каза тя. — Нищо не ми трябва от теб. Имам си Удинаас.

— Ти си загубила Удинаас. Никога не си го имала. Чуй, моля те…

— Той е жив! Жив е! Всички, които го искаха, са мъртви — сестрите, всички са мъртви! Можеш ли да си представиш?

— Глупачка. Силхас Руин идва насам. Ще превърне този град в сметище. Ще го срине до основи…

— Той не може да победи Рулад Сенгар — отвърна тя. — Дори Силхас Руин не може да направи това!

Блудния не отвърна нищо на дръзкото й твърдение. Обърна се.

— Видях гангрена по краката ти, Перната вещице. Вонят на изгнила плът.

— Тогава ме изцери.

— Водата се вдига — каза той и този път думите сякаш избуяха в него, изпълниха цялото му същество. „Водата се вдига. Защо?“ — Ханан Мосаг търси демона бог, пленения в леда. Този лед, Перната вещице, се топи. Вода… навсякъде. — „Вода…“

В името на Крепостите, възможно ли беше? Дори това? „Но не, нали го плених кучия му син. Нали го затворих!“

— Той взе пръста — каза Пернатата вещица зад него. — Взе го и смяташе, че това е достатъчно. Но как можех да отида, където бе отишъл той? Не можех. Така че имах нужда от него, да. Имах нужда от него, а на него изобщо не му беше толкова трудно, колкото си мислеше.

— А другият? — попита Блудния, все още с гръб към нея.

— Така и не откри…

Древният бог се завъртя рязко.

— Къде е другият пръст?

Видя как очите й се разшириха.

„Възможно ли е? Въз…“

Озова се в коридора, с водата до бедрата му, макар да газеше през нея без усилие. „Стигнахме до този момент — Икариум върви — накъде? Чужда армия и ужасяващ маг се приближават. Силхас Руин лети насам от север, с очи като пламък. Ханан Мосаг — глупакът — пълзи към Пропада, демонът бог се раздвижва — й тя казва, че на него изобщо не му било толкова трудно, колкото си мислел!“

Отвъд тези хлътващи, плачещи стени, почти се съмваше.

Една империя на колене.

Целувката на цветето — само на няколко мига.

До Варат Таун, наскоро назначения Финад в Дворцовата гвардия, стигна вестта, че Икариум, Таралак Вийд и Старшият оценител са избягали. При това съобщение коленете му омекнаха и в душата му потече порой, но беше мътен, объркан порой. Облекчение, да, заради онова, което бе избегнато — поне за момента, защото можеше ли Икариум да не се върне? — облекчение, погълнато набързо от усилващия му се страх от нашественическата армия, вдигнала лагер само на две левги оттук.

Щеше да има обсада, и след като не бе останал буквално никой, който да брани стените, щеше да е кратка. А след това щеше да бъде щурмуван самият Вечен домицил и когато всичко свършеше, император Рулад най-вероятно щеше да стои сам, обкръжен от врага.

Император без империя.

Петте ледерийски армии на границите с Болкандо далече на изток като че ли просто се бяха изпарили. Нито вест от някой маг сред тези сили. Бяха поели натам под командването на един компетентен, макар и не особено умен командир, за да съкрушат Болкандо и съюзниците. Това трябваше да е напълно във възможностите им. Последното донесение беше пристигнало половин ден преди армиите да се сблъскат.

Какво друго можеше да заключи човек? „Петте армии са разбити. Врагът идва насам, към самото сърце на империята. А какво е станало на изток от Дрийн? И оттам мълчание, а Атри-Преда Биват я смятаха за следващия Преда на Имперските армии.“

Въстание в Блуроуз, бунтове във всеки град. Мащабни дезертирания на цели части и гарнизони. Тайст Едур изчезваха като призраци, връщаха се в родината си, несъмнено. „В името на Блудния, защо просто не тръгнах с Ян Товис? Да се върна при жена си — аз съм глупак, който ще умре тук, в този проклет дворец. Ще умре за нищо.“

Стоеше до входа на тронната зала и наблюдаваше изпод ръба на шлема си как Императорът на хилядата смърти крачи пред трона. Зацапан с кръв, мозък и мръсни течности от десетина мъртви противници, посечени в яростен вихър. Рулад крещи и мечът кръжи във вихрушка и сече и реже, и се опива сякаш от болката и кръвта на жертвите си…

И сега идваше утрото на този ден, а императорът крачеше ли, крачеше. Почернелите от патината монети се мърдаха по изтерзаното му лице, докато чувствата въртяха чертите му в безкрайни кръгове на неверие, на отчаяние и страх.

Пред Рулад Сенгар стоеше вцепенен канцлерът.

На три пъти императорът се беше спрял, за да погледне с гняв Трайбан Гнол. На три пъти понечи да заговори, но продължи да крачи, а върхът на меча се влачеше и стържеше по плочите.

Собственият му народ го беше изоставил. Самият той неволно беше удавил майка си и баща си. Избил беше всичките си братя. Тласнал беше жената, която бе откраднал, към самоубийство. Предаден беше от Първата — и единствена — конкубинка, която бе притежавал, Нисал.

Икономика в руини, всякакъв ред — рухнал. И нашественически армии.

И единственият му отговор бе да принуди нещастни чужденци да излязат на пясъците на арената, за да ги изколи.

Патос или грандиозна комедия?

„Няма да стане, императоре. Всичката тази кръв и черва, които те покриват, няма да свършат работа. Когато си само ръцете, държащи меча, властва мечът, а мечът не знае нищо освен онова, за което е направен. Той не може да стигне до решения, не може да уреди дискретна дипломация, не може да реши проблеми, засягащи десетки хиляди, стотици хиляди хора.“

„Остави един меч да управлява империя, и империята пада. Във война, в анархия, в потоп от кръв и море от злочестина.“

Облеченият в монети император спря и отново се обърна към канцлера.

— Какво стана?

Въпрос на дете. Глас на дете. Варат Таун усети как сърцето му трепна, усети как твърдостта му изведнъж омекна. „Дете.“

Отговорът на канцлера беше премерен, толкова утешителен, че Варат Таун едва не се разсмя от нелепостта на тона му.

— Никога не сме били завладявани истински, императоре. Вие ще останете, защото никой не може да ви премахне. Нашествениците ще се уверят в това, ще го разберат. Ще са приключили със своето възмездие. Дали ще окупират? Неизвестно. Ако не, то ще го направи коалицията, идеща от източните кралства — а такива коалиции неизбежно се разпадат, самопоглъщат се. Те също няма да могат да ви направят нищо, императоре.

Рулад Сенгар зяпна Трайбан Гнол, устата му се раздвижи, но от нея не излезе и звук.

— Започнах да подготвям условната ни капитулация — продължи канцлерът. — Пред малазанците. Най-малкото те ще наложат мир в града и ще сложат край на метежите. Вероятно ще действат в съюз с Патриотистите. Щом редът бъде възстановен, можем да се заемем със задачата по възстановяване на икономиката, сеченето на монети…

— Къде е моят народ? — попита Рулад Сенгар.

— Ще се върнат, императоре. Сигурен съм в това.

Рулад се обърна към трона. И изведнъж се вцепени.

— Той е празен! Виж! — Посочи с върха на меча. — Виждаш ли? Празен е!!!

— Ваше величество…

— Като стола на баща ми в нашата къща! Нашата къща в селото! Празен!

— Селото вече го няма, императоре…

— Но столът си е там! Виждам го! Със собствените си очи — столът на моя баща! Боята избледнява на слънцето. Сглобките се разхлабват под дъжда. Врани кацат на смъкналите се облегалки! Виждам го!!!

Викът отекна в мълчание. Нито един страж, който да се размърда. Канцлерът беше навел глава и кой знае какви мисли пробягваха зад змийските му очи?

„Капитулация. Безусловна. Рулад Сенгар остава. Рулад Сенгар и, о, да, канцлерът Трайбан Гнол. И Патриотистите. Не може да бъдем завладени. Ние сме вечни. Влезеш ли в нашия свят, той те поглъща.“

Широките рамене на Рулад бавно се смъкнаха. Той пристъпи към трона, обърна се и седна. Вдигна глава, огледа залата и вялият му поглед се спря на канцлера.

— Кой остава?

Канцлерът се поклони.

— Само един, императоре.

— Един ли? Трябваше да са двама.

— Претендентът, известен като Икариум, е избягал, императоре. В града. Издирваме го.

„Лъжец.“

Но Рулад Сенгар изглеждаше безразличен. Извърна глава настрани и наведе очи към зацапания с кръв меч.

— Тоблакаят.

— Да, императоре.

— Който уби Бинадас. Моя брат.

— Да, ваше величество.

Главата бавно се вдигна.

— Утро ли е?

— Да.

Заповедта на Рулад бе тиха като дъх:

— Доведете го.

Пуснаха нещастния глупак да си тръгне, след като им показа вратата в градската стена. Беше заключена, разбира се, и докато останалите от отделението изчакваха в бавно разсейващия се сумрак — всеки потърсил някакво укритие, а те не бяха много — Фидлър и Кътъл слязоха да огледат вратата.

— Направена е, за да бъде разбита лесно — измърмори Кътъл. — Сигурно е както каза момчето. Влизаме, отварят шлюза и се давим. Фид, не виждам начин да го направим толкова тихо, че никой да не чуе и да не разбере, че сме влезли в капана.

Фидлър се почеса по бялата брада.

— Бихме могли да откачим цялата врата, с касата.

— Нямаме време.

— Вярно. Тогава се изтегляме, крием се цял ден и го правим през нощта.

— Дотогава адюнктата ще е дошла. Кенеб иска да влезем първи и е прав, заслужихме си го.

В този момент чуха тропане зад вратата, след това — тихо изстъргване на вдигащия се лост.

Отдръпнаха се от двете страни и вдигнаха арбалетите.

Вратата изскърца и се отвори навън.

Фигурата, която излезе от тунела, не беше ледерийски войник. Носеше проста кожена броня, която издаваше безспорно, че е жена, а на лицето си имаше лъскава маска с изрисувани по нея магически символи. На гърба й бяха затегнати два меча. Една крачка, после втора. Погледна бегло Фидлър отдясно, след това — Кътъл отляво. Спря, изтупа прахта от бронята си и продължи напред. През мъртвата зона и по-натам, докато се отдалечи.

Плувнал в пот, Фидлър се отпусна и седна на земята. Арбалетът се тресеше в ръцете му.

Кътъл направи жест „зло да пази“ и също седна.

— Дъхът на Гуглата беше на врата ми, Фид. А тя дори не посегна за мечовете си, не трепна дори.

— М-да — прошепна Фид. „Проклета от Гуглата Сегюле. С висок ранг при това. Изобщо нямаше да можем да стреляме. Главите ни щяха да се изтъркалят като дини.“

— Не посмях да я погледна, Фид. Наведох очи към земята, когато се обърна към мен.

— И аз.

— И затова сме още живи.

— М-да.

Кътъл се обърна и надникна в тъмния тунел.

— Не се налага обаче да чакаме до утре през нощта.

— Върни се при другите, Кътъл. Кажи на Кенеб да ги събере. Влизам да проверя другия край. Ако е без охрана и е тихо, добре. Ако не…

— Ясно, Фид.

Сержантът се вмъкна в тунела.

Тръгна през тъмницата колкото можеше по-бързо, без да вдига прекалено много шум. Стената отгоре беше адски дебела и той измина цели тридесет крачки, преди да види сивото петно на изхода в края на стръмен склон. С арбалета в ръце се запромъква предпазливо натам.

Оказа се, че не е трябвало да се тревожи.

Тунелът свършваше в прилепено до стената четвъртито укрепление без таван, с дървена пейка до стената отдясно. На прашния каменен под лежаха проснати три тела, плувнали в кръв от ужасни рани. „Трябвало е да извърнете очи, войничета.“ Стига изобщо да им беше оставила време да решат едното или другото — искала беше да излезе навън в края на краищата.

Вратата срещу него беше открехната и Фидлър се промъкна до нея и надникна навън през процепа. Широка улица, затрупана със смет.

Бяха слушали ревовете на тълпата през половината нощ и беше ясно, че е вилняла и тук, ако не тази нощ, то в предишните. Гарнизонните блокове отсреща бяха изтърбушени, прозорците — зацапани със сажди. „Все по-добре и по-добре.“

Обърна се и забърза през тунела.

В другия край завари Кътъл, Фарадан Сорт и Юмрук Кенеб.

Обясни им какво е намерил и каза:

— Мисля, че трябва да минем веднага. Осемстотин морски пехотинци през един тунел ще отнеме доста време.

Кенеб кимна и каза:

— Капитан Фарадан Сорт.

— Сър?

— Преведете четири отделения и заемете позиции по фланговете. Пратете едно отделение напред до най-близките казарми, за да видят дали наистина са изоставени. Ако е така, това ще е изходната ни база. Оттам аз повеждам ядрото до портата, завземаме я и я подсигуряваме. Вие с четирите отделения ще ударите през града, колкото, може по-навътре, като нанасяте щети по пътя — вземете допълнително муниции за това.

— Крайната ни цел?

— Дворецът.

— Слушам, сър. Фидлър, вземи Геслер, Хелиан и Ърб — вие сте първите четири — и преведете отделенията си. И на скапан бегом, моля.

В сивата светлина на ранното утро от петното мъглива светлина от кулата на мъртвия Азат зад Стария дворец се появиха четири фигури. Порталът се завихри и затвори и те се заозъртаха наоколо.

Хедж сръга Бързия Бен в ребрата — нещо средно между приятелска обич и раздразнение.

— Казах ти, време е за сбор, маг.

— Къде сме, в името на Гуглата? — попита намръщено Бързия Бен.

— В Ледерас — каза Серен Педак. — Зад Стария дворец. Нещо тук не е наред обаче.

Лицето на Трул Сенгар бе изпито от болка — и от току-що изцерените рани, и от още по-голяма тъга.

Хедж го погледна и посърна като гаснещ светилник. „Горкият кучи син. Брат, убит пред очите му. После неловкото сбогуване с Онрак — радост и тъга в изобилие, да види стария си приятел и любимата му жена до него — жена, която Онрак е обичал толкова дълго… Толкова дълго ли? Почти невъобразимо дълго.“

Но сега…

— Трул Сенгар.

Тайст Едур бавно извърна очи към него.

Хедж хвърли поглед към Бързия Бен и рече:

— Решили сме да ви придружим със Серен. До къщата й.

— Този град е нападнат — каза Трул Сенгар. — Най-малкият ми брат… императорът…

— Всичко това може да изчака — прекъсна го Хедж. Замълча, мъчеше се да измисли как да каже онова, което имаше предвид. — Твоят приятел Онрак отне сърцето на една жена, и всичко това се виждаше. В очите й, имам предвид. Тоест, отговорът. И ако ти погледнеш, просто погледнеш, Трул Сенгар, в очите на Серен Педак, ами…

— Гуглата да те вземе — въздъхна Бързия Бен. — Иска да каже, че ти и Серен трябва да останете насаме преди всичко друго, и че ние ще се погрижим това да стане. Ясно?

Изненадата на лицето на Серен Педак бе почти комична.

Но Трул Сенгар кимна мълчаливо.

Хедж отново се обърна към Бързия Бен.

— Съвзе ли се достатъчно, в случай че се натъкнем на неприятност?

— Нещо, с което твоите острилки да не могат да се справят ли? Да, може би. Сигурно. Вземи си по една във всяка ръка, Хедж.

— Добре… след като си такъв проклет идиот — отвърна Хедж. — Серен Педак, трябва да знаеш, че адски завиждам на този Тайст Едур тука… но все едно. Къщата ти далече ли е?

— Не, наблизо е, Хедж, Подпалвачо на мостове.

— Да се махаме от това злокобно място тогава.

Около глезените му се вихреше тиня, погълна пищялите му, отнасяше се като дим по течението. Странни гънки от смътна светлина се извиваха и разпръсваха, подложени сякаш на невидим натиск в този тъмен коравосърдечен свят.

Брутен Трана, изпратен да подири своя спасител, вървеше по безкрайна равнина от гъсти и грапави наноси. Прехвърляше огладени от течението хълмове спечена глина, от която стърчаха излъскани кости на отдавна измрели морски чудовища. Заобикаляше отломки от потънали кораби, ребрата на корпусите им бяха разтворени, а товарът — разпръснат наоколо. И докато вървеше, мислеше за своя живот, за неизброимия низ от избори, които бе правил, и други, които бе отказал да направи.

Без жена, без нито едно лице, което да изплува пред вътрешния му взор. Беше живял като воин сякаш през целия си живот. Сражавал се беше рамо до рамо с родни братя и с другари, по-близки и от кръвен брат. Виждал беше как умират или как ги отнасят теченията. Видял беше как целият му народ бе разкъсан. От завоеванието, с хладнокръвния безименен кошмар на Ледер. Колкото до самите ледерии — не, тях той не мразеше. По-скоро жалост и… да, състрадание, защото те бяха също толкова затънали в този кошмар, колкото и всеки друг. Алчното безразсъдство, гризящата душите заплаха от провал, от удавяне под все по издигащия се, все по-неумолим потоп от „култура“, която никога не се обръщаше назад, никога дори не забавяше стремглавия си бяг към някакво сияйно бъдеще, което — ако дойдеше изобщо — щеше да съществува едва за малцина привилегировани.

Това вековечно морско дъно предлагаше своя коментар и този коментар заплашваше да го повлече надолу в тинята, изнурен и лишен от всякаква надежда да продължи, да се движи дори. Студено, съкрушително, това място бе като бремето на самата история — история не на народ или цивилизация, а на цял един свят.

Защо все още вървеше? Що за спасител можеше да го освободи от всичко това? Трябваше да си остане в Ледерас. С цялата свобода да поведе атака срещу Карос Инвиктад и неговите Патриотисти, с цялата свобода да унищожи и него, и главорезите му. А след това можеше да се върне при канцлера. Представата как стиска Трайбан Гнол за гърлото го изпълваше със задоволство — толкова дълго, колкото образът устояваше, а това никога не бе достатъчно дълго. Нова разцъфнала купчина тиня пред очите му, нов скрит предмет, запънал се в стъпалото му.

И ето, че пред него се извисиха каменни колони. Повърхностите им играеха бесен танц, нашарени с тайнствени, непонятни символи, толкова заплетени и сложни, че се въртяха пред очите му.

Когато се приближи, пластовете тиня се размиха и Брутен Трана видя пред себе си фигура. С броня, покрита със зелена патина и слуз. Затворен шлем покриваше лицето й. В едната си облечена в метална ръкавица ръка държеше ледерийски меч.

И в главата на Тайст Едур заговори глас:

— Достатъчно вървя, призрако.

Брутен Трана се спря.

— Но аз не съм призрак…

— Призрак си, страннико. Душата ти бе откъсната от студеното ти, гниещо вече тяло. Не си нищо повече от онова, което стои тук пред мен. Призрак.

Осъзнаването, кой знае защо, не го изненада. Присъщото на Ханан Мосаг коварство правеше всякакви съглашения подозрителни. А той — сега осъзна — наистина се чувстваше… откъснат. От дълго време, да. Магьосникът-крал изобщо не се беше поколебал да пререже гърлото на безпомощното тяло на Брутен Трана.

— Какво е останало от мен тогава? — попита той.

— Само едно, призрак. Ти си тук, за да го призовеш. Да го върнеш.

— Но неговата душа не е ли също откъсната?

— Плътта и костите му са тук, призрако. И тук има сила. Защото тук ще намериш забравените богове, последното обиталище на техните имена. Знай едно: ако искахме да ти се опълчим, да откажем призива ти, можехме. Дори с това, което носиш.

— Ще ми откажете ли тогава? — попита Брутен Трана. И ако отговорът се окажеше „да“, щеше да се изсмее. Да дойде чак дотук. Да пожертва живота си…

— Не. Ние разбираме нуждата. Може би по-добре и от теб. — Воинът в тежката броня вдигна свободната си ръка. Всички пръсти в металната ръкавица се свиха, освен палеца. — Иди там. — Той посочи един от стълбовете. — Страната само с едно име. Извлечи каквото имаш от неговата плът и кост. Изречи името, изписано на камъка.

Брутен Трана бавно пристъпи към стърчащия камък, заобиколи откъм страната с единствения надпис. И прочете написаното име:

— „Брис Бедикт, Спасителят на Празната крепост.“ Призовавам те.

Камъкът, чист и сякаш почти прозрачен, изведнъж се развълнува, започна да се издува на места, линии и гънки започнаха да се сливат в човекоподобна фигура, да се изтръгват навън. Освободи се ръка, после рамо, главата, лице — затворени очи, чертите изкривени като от болка — горната част на торса. Крак. Другата ръка — Брутен видя, че два пръста липсват.

Намръщи се. Два?

Сред въртопа на теченията Брис Бедикт се изтръгна от колоната. Падна на ръце и колене, вълните тиня едва не го погълнаха.

Воинът в бронята се доближи, понесъл меч в ножница, заби я в морското дъно до ледериеца.

— Вземи го, Спасителю. Усети теченията — те са неудържими. Върви, нямаш много време.

Все още на ръце и колене, отпуснал глава, Брис Бедикт се пресегна за оръжието. Щом ръката му се затвори около ножницата, внезапният порив на течението го повдигна от дъното, завъртя го сред вихър от тиня и той изчезна.

Брутен Трана остана да стои неподвижен. Течението бе преминало през него безпрепятствено. „Като през призрак.“

Изведнъж се почувства ограбен. Не бе получил възможност една дума да каже на Брис Бедикт, да му каже какво трябва да се направи. Един император — да бъде посечен отново. Една империя — да бъде възкресена.

— Ти приключи тук, призрако.

Брутен Трана кимна.

— Къде ще отидеш?

— Има една къща. Изгубих я. Искам да я намеря.

— Ще я намериш.

— Падерънт, виж! Мърда!

Старецът изгледа примижал Селуш през облака дим. Много го правеше това напоследък. Кила и кила изпушен ръждивец, откакто арестуваха Техол Бедикт.

— Достатъчно покойници сте подготвяли за погребение, за да знаете как изглеждат дробовете на тези, които прекаляват с това, господарке.

— Да. Не по-различно, отколкото на всеки друг.

— Освен ако не ги хване гнилочът, ракът.

— Всички дробове с гнилоч изглеждат едни и същи, и това е самата истина. Е, чу ли какво казах?

— Мърда — отвърна Падерънт. Извъртя се на стола и погледна издутата стъкленица на рафта: отрязаният пръст бе натопен в розова слуз.

— А и е време вече. Иди при Ръкет. — Селуш дръпна енергично от лулата. — И й кажи.

— Че мърда.

— Да!

— Добре. — Той остави чашата си на масата. — Чай от ръждивец, господарке.

— Ще се отровя.

— Но не от пушек. А цивилизовано.

— Още си тук, скъпи ми слуга, и това изобщо не ми харесва.

Той стана.

— Тръгвам, о, одимена.

Беше успяла да избута трупа на Танал Ятванар встрани и сега той лежеше до нея свит като заспал, лепнал подутото си зацапано лице до нейното.

Никой нямаше да дойде да я спаси. Тази килия беше забранена за всички освен за Танал Ятванар и освен ако някое бедствие не поразеше палата през следващите един-два дни и да принуди Карос Инвиктад да поиска Танал Ятванар да се яви при него на всяка цена, за нея щеше да е много късно.

Окована за леглото, с широко разтворени крака, цялата в нечистотии. Беше забила очи в тавана, странно спокойна въпреки лежащия до нея труп. Усещаше застиналостта му, хладината на кожата, меката липса на съпротива от плътта. Усещаше сбръчкания му пенис, притиснат в дясното й бедро. И звярът в нея беше доволен.

Жадна беше. Ужасно жадна. Глътка само щеше да й стигне, да й даде силата отново да започне да дърпа веригата, да търка халките в дървото, с мечтата как цялата рамка ще се разпадне под нея — но знаеше, че за това трябва силен човек, здрав. Мечтата й беше само мечта, но тя се беше вкопчила в нея като в единственото си забавление, което, надяваше се, щеше да я следва до смъртта. Да, чак до сетния миг.

Щеше да й стигне.

Танал Ятванар, мъчителят й, беше мъртъв. Но това нямаше да го спаси от нея. Решена беше да продължи гонитбата си, душата й — изтръгнала се от плътта, демонска в своя глад, в жестокостта, която бе готова да нанесе на жалко хленчещото наплашено нещо, което бе останало от Танал Ятванар.

Глътка вода. Колко сладка щеше да е.

Можеше да я изплюе в зяпналото срещу нея лице.

Монетите, хвърляни на войнственото множество, привличаха още по-голямо, по-войнствено множество. И накрая тревога обзе Карос Инвиктад, Инвигилатора на Патриотистите. Той прати слуги в най-тайните крипти да извличат сандък след сандък. На двора агентите му бяха изтощени, вече само хвърляха шепи монети през стените, след като малките торби отдавна бяха свършили. А срещу стените набъбваше напрежение, което, както вече изглеждаше, никакво сребро или злато не можеше да облекчи.

Той седеше в кабинета си и се мъчеше да осмисли жестоката истина. Разбира се, тълпата просто беше голяма. Проблемът беше в недостатъчното монети. Бяха се били като чакали над торбите, нали?

Беше направил и правеше онова, което трябваше да е направил императорът. Да опразни съкровищницата и да затрупа народа с богатство. Това трябваше да купи мир, да. И край на бунтовете. Всички се връщат по домовете си, дюкяните се отварят отново, храна по сергиите и курви, канещи от прозорците, много ейл и вино текат в гърлата — всички удоволствия, които купуват апатия и подчинение. Да, празненства и игри, и Удавяния, и това щеше да реши всичко. Наред с няколко ареста и убийства тихомълком.

Но парите му свършваха. Неговите пари. Спечелени с труд, имане, струпано единствено от собствения му гений. А те му отнемаха всичко.

Какво пък, можеше да започне отново. Да си ги открадне обратно от тия проклетници. Съвсем лесно за човек като Карос Инвиктад.

Танал Ятванар беше изчезнал, сигурно се криеше при затворничката си. Можеше да изгние в прегръдките й, ако иска, все му беше едно на Инвигилатора за него. О, той кроеше да го свали, Карос знаеше това много добре. Жалки, елементарни схеми. Но нямаше да стигнат до нищо, защото следващия път, когато го видеше, Карос щеше да го убие. Нож в окото. Бързо, точно, крайно удовлетворително.

Чуваше виковете за Техол Бедикт, но вече някак не толкова яростни — а това, странно защо, му се струваше смътно обезпокоително. Нима вече не искаха да го разкъсат? Наистина ли чуваше викове за освобождаването му?

Някой почука припряно на вратата.

— Влез.

Появи се пребледнял агент.

— Сър, главният блок…

— Пробив ли има?

— Не…

— Тогава се махай… чакай, провери за Техол Бедикт. Погрижи се да е в съзнание. Искам да може да върви, когато тръгнем за Удавянията.

Мъжът го зяпна. После каза:

— Да, сър.

— Това ли е всичко?

— Не. Главният блок… — И посочи към коридора.

— Какво има, проклет глупак?

— Пълни се с плъхове, сър!

„Плъхове?“

— Прииждат от стените. Ние хвърляме монети, а се връщат плъхове. Хиляди!

— Онази гилдия вече не съществува!

Викът отекна като женски писък.

Мъжът срещу него примига, след което заговори отново, вече с променен, твърд тон:

— Тълпата, сър. Викат за освобождаването на Техол Бедикт — не чувате ли? Наричат го герой, революционер…

Карос Инвиктад удари със скиптъра си по бюрото и стана.

— За това ли плати златото ми?!

Пернатата вещица усети прераждането на Брис Бедикт. Спря да бели ивиците кожа, провиснали от пръстите на краката й, и си пое дълбоко дъх, почувствала стремглавото му приближаване. Толкова бързо!

Затананика тихичко, затвори очи и си представи откъснатия пръст. Онзи глупак, Блудния, имаше все още много да учи. За страховитата си Върховна жрица. Пръстът все още беше неин, попил капки от нейната кръв, откогато го беше вкарала в себе си. Месец след месец, просмукан от нея като натопен в поток стрък.

Брис Бедикт беше неин и тя щеше да го използва добре.

Смъртта, която не беше смърт за Рулад Сенгар, безумния император. Убиеца на Ханан Мосаг. И канцлера. И всички други, които не обичаше.

А след това… красивият младеж, коленичил пред нея, седнала на високия си храмов трон — в новия храм, който щеше да се построи, посветен на Блудния — коленичил, да, докато тя разтваря краката си и го подканя. Да целуне мястото, където е бил неговият пръст. Да вкара езика си дълбоко.

Бъдещето бе толкова светло, толкова…

Очите на Пернатата вещица рязко се отвориха. С неверие.

И усети, че Брис Бедикт го изтръгват, изтръгват го от хватката й. Някоя друга сила.

Изтръгват го!

Изпищя, скочи от подиума, бръкна в насъбралата се вода — да се вкопчи сякаш в течението и да го задържи — но беше по-дълбоко, отколкото помнеше. Изгубила равновесие, тя пльосна във водата, неволно вдиша и напълни дробовете си със студената горчива течност.

Мяташе се, дробовете й се свиваха и издуваха, поемаше нови глътки вода, една след друга. Дълбоко… къде беше горе?

Едното й коляно остърга каменния под и тя се помъчи да се оттласне с крака, но те бяха изтръпнали, тежки като греди — не се подчиняваха. С ръка тогава, опряна в пода, избутва нагоре — но недостатъчно високо, за да излезе над повърхността. Другата тогава. Опита да сгъне колене — но едното се отнасяше настрани всеки път щом усетеше, че е докоснало другото.

Тъмнината пред очите й нахлу вътре. В ума й.

И с благословено облекчение тя престана да се бори.

Сега щеше да сънува. Усети сладката съблазън на този сън — почти на ръка разстояние — и цялата болка в гърдите й изчезна — можеше да диша това, можеше. Навътре и навън, навътре и навън, а после не беше повече нужно да прави и това. Можеше да остане неподвижна, да потъне и да легне на хлъзгавия под. Тъмнина, вътре и отвън, сънят се рее, все по-близък, почти на ръка разстояние.

Почти…

Блудният стоеше до кръста във водата, с ръка на гърба й. Изчакваше, макар борбата й да бе секнала.

Истина беше — понякога едно подбутване не бе достатъчно.

Сгърченият Ханан Мосаг допълзя до тясната крива уличка, отвеждаща към Пропада. Побеснели тълпи се бяха натъквали на окаяния Тайст Едур в тъмното и се бяха отдръпвали в паника, подгонени от смеха му.

Скоро всичко щеше да се върне в него. Цялата му мощ, най-чистият Куралд Емурлан, и той щеше да изцери сакатото си тяло, да изцери раните в ума си. Щом демонът-бог от леда бъдеше освободен и обвързан към неговата воля, кой можеше да му се опълчи?

Рулад Сенгар можеше да си остане император — това не беше важно, нали? Магьосникът-крал нямаше да се бои от него, вече не. А за да го съкруши още повече, разполагаше с едно определено послание — признание — и, о, каква лудост щеше да се развихри тогава!

После, тези проклети нашественици… е, те скоро щяха да се окажат без флота.

„А реката ще се надигне, порой, потоп, който да прочисти този прокълнат град. От чужденци. От самите ледерии. Ще ги издавя всичките.“

Вонята на езерото го лъхна. Гнило, разпад, смъртта на леда. Най-сетне всичките му амбиции щяха да се сбъднат.

Запълзя по хлъзгавите кални камъни. Чуваше хилядите по улиците, някъде близо. Подвикваха някакво име, като на песен. Изпълни го отвращение. Никога не бе искал да има нищо общо с тези ледерии. Не, той щеше да вдигне непроницаема стена между тях и своя народ. Щеше да властва над племената, да остане на север, където дъждът падаше като мъгла и лесовете на свещените дървета обкръжаваха всяко село.

Щеше да има мир, за всички Тайст Едур.

Е, той ги беше върнал на север, нали? Започнал беше своите приготовления. И скоро щеше да се присъедини към тях, като магьосник-крал. И щеше да превърне мечтата си в реалност.

„А Рулад Сенгар? Е, оставям му удавена империя, пустиня от тиня и мъртви дървета, и гниещи трупове. Управлявай добре, Рулад.“

Усети се, че дращи през усилващ се поток от ледена вода, който си пробиваше път през уличката; водата смразяваше ръцете му, коленете, стъпалата. Ханан Мосаг изруга, спря и зяпна течащата около него вода.

Някъде нагоре се разнесе силен пукот и магьосникът-крал се усмихна. „Чедото ми се пробужда.“

Насъбра сила от сенките в уличката и продължи напред.

— А, безмилостните стражи — рече Ормли. Стоеше на калния бряг на Пропада. Шампионът Ловец на плъхове бе дошъл тук от северната страна, където бе зает в Кривия квартал да наема тълпи, които да реват името на великия революционер на империята, героя на героите и така нататък — „Техол Бедикт! Той отне всичките пари — от всички богати мърлячи в именията им! Той ще раздаде всичко на всеки от вас — той ще премахне всичките ви дългове! И слушате ли ме — имам още глупости за вас — чакай, върни се!“ Вярно, последното го беше добавил току-що.

Каква енергична нощ! А след това бегач от Селуш му донесе проклетата наденица, дето някой си беше чистил носа с нея или нещо такова.

Добре, в това имаше известно неуважение и не беше подходящо, не и за Брис Бедикт — брата на самия герой! — нито за него самия, Ормли от Плъховете. Тъй че стига с това.

— О, виж, сладкишче, това е той.

— Кой, гугутчице?

— Ами, все му забравям името. Той.

Ормли ги погледна намръщено: въргаляха се на брега като зяпнали риби.

— А аз ви нарекох стражи? И двамата сте пияни.

— И ти щеше да си, ако беше слушал тая лигава вещица тука — изфъфли Урсто Хубът. Заклати глава в подражание на жена си и продължи; — Оо, искам бебче! Голямо бебче, само с една горна устничка, но и една долна, да те стисне за знаеш къде и да стане още по-голямко! Оо, сиропченцето ми, о, моля те! Хайде! Хайде! Хайде де!!!

— Горкият — съжали го Ормли и отиде при тях. Спря като видя напуканите плочи лед, струпани в средата на езерото. — Напира, а?

— Ама и ти не бързаш — измърмори Пиносел, като хвърли трети сърдит поглед на мъжа си, откакто бе дошъл Ормли. Разклати стомната в лявата си ръка и я вдигна, за да отпие от каквото там имаше в нея. После отри уста, наведе се напред и изгледа Ормли изпод вежди. — И няма да е само с една горна устна, ще е здраво…

— О, Пиносел. Вероятността за това…

— Ти нищо не знаеш!

— Добре де, може и да не знам. Не и за такива като вас двамата поне. Но ето какво знам. В стария дворец има една картина в баните, рисувана преди около шестстотин години. Езерото Пропада или дето много прилича на него, със сгради на фона. И кои седят там в тревата на брега и си подават пиячка? Една грозница и един още по-грозен мъж — и и двамата много приличат на вас!

— Я внимавай кого наричаш грозен — рече Пиносел, вдигна глава с усилие, пое си дълбоко дъх да се успокои и потупа с ръка косата си „вранско гнездо“. — Е, да. Имала съм и по-добри дни.

— И още как — изломоти Урсто.

— Чувала съм го това! И чия е вината, зурло?

— Само на тез, дет вече ги няма да ни се възхищават, чия.

— Точно!

Ормли погледна намръщено към езерото. Една огромна плоча се надигна със силен пукот и той неволно заотстъпва назад, стъпка, две.

— Излиза ли вече?

— Не — отвърна Урсто и примижа с едно око към пращящия лед. — Това ще да е оня, дето трябва да му върнеш пръста.

Обрамчилата езерото разтопена вода вече бълбукаше, вдигаше облаци тиня, някакво течение закръжи около твърдата ледена маса в средата. На кръг и на кръг, гигантски въртоп.

И изведнъж се разнесоха плясъци, облак водни пръски и сред него — човек: излезе с усилие на брега, кашляше, от него се стичаше кална вода. В едната си ръка стискаше прибран в ножница меч.

Пиносел, със светнали като диаманти очи, вдигна стомната и я размаха за тост.

— Слава на Спасителя! Слава на полуудавеното псе, дето храчи кал! — Викът премина в грак, тя се изкиска и отново отпи.

Ормли извади отсечения пръст от кесията си, пристъпи към коленичилия Брус Бедикт и попита:

— Това ли търсиш?

Имало беше време за сън, а след това — за болка. Нито едното, нито другото като че ли не бе продължило много дълго и сега Брис Бедикт, умрял от отрова в тронната зала на Вечния домицил, стоеше на четири крака до езеро с ледена вода. Трепереше и храчеше вода и тиня.

А някакъв мъж се беше навел над него и се опитваше да му даде отсечен пръст, подут и боядисан в розово.

Усещаше, че лявата му ръка стиска ножница, и знаеше, че е негова. Примига, огледа се и се увери, че мечът все още си е вътре. После отблъсна ръката на онзи с дара, седна в калта и пак се огледа.

Познато, да.

Мъжът до него отпусна топла длан на рамото му, сякаш искаше да спре треперенето му, и заговори тихо:

— Брис Бедикт. Техол скоро ще загине. Брис, брат ти се нуждае от теб.

И като се остави на мъжа да му помогне да стане, Брис извади меча си. Почти очакваше да види, че е ръждясал, безполезен — но не, оръжието лъщеше, току-що смазано.

— Почакай! — извика друг глас.

Мъжът, който крепеше Брис, се извърна.

— Какво има, Урсто?

— Демонът бог скоро ще се освободи! Попитай го!

— Какво да го попитам?

— Името! Питай го какво е името, проклет да си! Не можем да го прогоним без името му!

Брис изплю пясък от устата си. Помъчи се да помисли. Демон бог в леда, в леда, който се стапя. На мигове, преди да се освободи, на мигове от…

— Ай едеман на Извора — рече той. — Ай едеман тек велут’енан.

Мъжът до него изсумтя.

— Опитай се да го кажеш това пет пъти бързо! Блудния да ме вземе, само веднъж опитай!

Някой се кикотеше.

— Брис…

Той кимна. „Да. Техол.“

— Заведи ме. Заведи ме при него.

— Ще те заведа — обеща непознатият. — И пътьом ще ти обясня. Става ли?

Брис Бедикт, Спасителят на Празния трон, кимна.

— Представи си! — рече с шумна въздишка Пиносел. — Име на старата реч. О, и това ако не идва отдалеч!

— Престана ли вече да си пияна, дъвчице?

Тя се размърда, изправи се, пресегна се и дръпна мъжа си.

— Хайде.

— Но трябва да чакаме — да го прогоним с името!

— Имаме време. Дай да се качим горе на уличка „Лицето на червея“, да си вземем още една стомничка и да погледаме как едурът лази към нас като Костенурката на Бездната.

— Странно как този мит не оцеля — изсумтя Урсто.

По-плътна и студена сянка се плъзна над Ханан Мосаг и той спря да пълзи. Почти беше стигнал, да — там, където уличката се отваряше, видя две фигури, седнали небрежно на калдъръма, подпрени един на друг. Подаваха си стомна.

Жалки пияници, но може би подходящи за свидетели — на смъртта на тази велика империя. Първите, които щяха да умрат, при това. Съвсем на място.

Опита се да допълзи още по-близо, но една огромна ръка го сграбчи за наметалото малко под яката и го надигна от земята.

Той засъска, затърси силата си…

После бавно се обърна и видя нечовешко лице. Сивкавозелена сбръчкана кожа. Лъскави бивни, щръкнали от ъглите на устата. Очи с вертикални зеници, които го гледаха безизразно.

Зад него двамата пияници се смееха.

Магьосникът-крал, увиснал във въздуха пред гигантската жена демон, посегна за магията на Куралд Емурлан, за да взриви съществото, да го прати в забвение. Усети порива й в себе си…

Но другата ръка го стисна за гърлото.

И изви.

Хрущялът изпращя като черупка на яйце. Прешлени изпукаха, огънаха се, натрошиха се с хрущене един в друг. Болката изригна нагоре, изпълни черепа на Ханан Мосаг с нажежен до бяло огън.

И ярката безмилостна слънчева светлина изведнъж окъпа лицето му.

„Сестро Зора… ти ме поздравяваш…“

Но се взря в очите на женския демон и отново не видя нищо. Гущерски очи, змийски.

Нищичко ли нямаше да му издаде?

Огънят в черепа му изригна навън, заслепи го, след това с тих глъхнещ рев отново се сви и след него се спусна мрак.

Но очите на Ханан Мосаг не видяха нищо от това.

Слънцето грееше в упор в мъртвото му лице, очертаваше всяка гънка, всяка уродлива извивка на костта, а невиждащите очи, зяпнали в тази светлина, бяха празни.

Празни като на самия Джагът.

Урсто и Пиносел видяха как Джагът запокити настрана жалкото осакатено тяло.

А след това се обърна към тях.

— Моят ритуал е разкъсан.

Пиносел се изсмя през нос, при което изригна мръсна слуз и й трябваха няколко дълги мига, докато я изчисти.

Урсто я погледна отвратено, след което кимна на джагската магьосница.

— О, доста се потрудиха да го направят това. Мосаг, Менандори, Сукул Анкаду, кой ли не. — Махна с ръка. — Но ние сме тук, миличко. Взехме името му, знаеш ли.

Джагът кривна глава.

— Значи аз не съм нужна.

— Ами, така си е. Освен ако не искаш да му удариш едно? — Дръпна стомната от ръката на Пиносел и я надигна.

Джагът ги изгледа още за миг, после каза:

— Много мил дар, благодаря ви.

Проклетото слънце се беше издигнало, но от тази страна на градската стена всичко беше в сянка. Освен широко отворената врата.

Отпред Мейсан Джилани отново правеше онова неописуемо нещо и препускаше, надигната в стремената и наведена напред, пришпорила коня си в галоп.

Малко зад Балм Троутслитър изквича като кутре под тухла. Балм поклати глава. Поредната болнава мисъл изпука в главата му като смачкан кърлеж. Накъде ги водеше впрочем? И защо онази порта зееше отворена, и защо всички препускаха с все сила право към нея?

И онова, което зърна вътре току-що, не бяха ли трупове? Някакви фигури се движеха там, сред пушека. Оръжия?

Какъв беше онзи звук от другата страна на портата?

— Острилки! — изрева Детсмел зад него. — Кенеб е вътре! Той държи портата!

Кенеб? Кой в името на Гуглата беше Кенеб?

— Препускай! — извика Балм. — Те са след нас! Препускай към Ейрън!

Мейсан Джилани, с подрусващия й се над седлото задник, се понесе през сенките на портата.

Троутслитър извика и, да, това беше звукът, когато котката скочи под колелото на талигата и всичко наоколо стана врясък, и не беше негова вината, изобщо не я беше ритнал.

— Тя сама скочи, мамо! О, колко мразя градове! Хайде да си ходим вкъщи — препускай! През оная дупка! Как й викаха? Голямата дупка с конзолите и фалшивата арка!

Гмурна се в сумрака, конските копита изведнъж се хлъзнаха, цялото проклето животно се огъна настрани под него. Сблъсък. И Балм излетя от седлото, ръцете му се протегнаха напред, стегнаха се около мека, податлива, съвършена плът… и тя изскимтя и се свлече с него… Мейсан Джилани.

Главата на Балм се трясва в уличната настилка, шлемът се огъва и измества. Тежестта й сладко се сляга върху него в един изключителен миг, преди тя да се изтъркаля встрани.

Връхлитат коне, копита чаткат по камъните опасно близо. Втурват се войници, издърпват ги настрани.

Балм зяпа едно познато лице.

— Том Тиси? Не си ли мъртъв?

Грозното лице се разтапя в жабешка усмивка — „жаба под тухла, о, широко се смеят, нали“ — и след това една мазолеста длан го перва силно.

— Жив ли си, Балм? Радвам се, че дойдохте. Тук ни притиснаха. Май целият проклет градски гарнизон е тук, опитват се да си върнат портата.

— Гарнизон? Какво си мисли Блистиг? Ние сме на неговата страна! Покажи ми прочутите танцьорки на Ейрън, Тиси, затова съм тук, да видя и може би не само да видя, нали така.

Том Тиси го дръпна да стане, намести очукания шлем на главата му, после го хвана за раменете и го завъртя.

И той видя Кенеб и зад него барикади от развалини и войници, снишени да заредят арбалетите си, докато други сечаха ледерийски войници, мъчещи се да пробият. Някъде вдясно избухна шрапнел. Крещяха хора.

Юмрук Кенеб пристъпи пред Балм.

— Къде са останалите, сержант?

— Сър?

— Адюнктата и армията!

— В транспортните, сър, къде другаде? Най-ужасната буря, която съм виждал, и всички кораби се обръщат…

Детсмел се обади:

— Трябва да са в марш, сър.

— Качи Мейсан Джилани на коня й — нареди Кенеб и на Балм му се дощя да го разцелува — и не ме интересува дали ще убие животното, но искам да стигне до адюнктата — трябва да ускорят марша. Да прати конницата си напред в галоп.

— Слушам, сър.

— Изчерпват ни се мунициите и стрелите, а с всеки проклет дъх ледериите се трупат все повече и ако си намерят свестен командир, няма да можем да задържим.

На него ли говореше Юмрукът? Балм не беше сигурен, но ужасно му се искаше да се обърне и да види как Мейсан Джилани скача разперила крака на конския гръб, ох, как му се искаше, само че тези ръце на раменете му не го пускаха и някой скимтеше в ухото му…

— Спрете да скимтите, сержант — каза Кенеб.

Някой препусна обратно през портата и къде си мислеха, че отиват? Тук имаше бой!

— Приятелчета на танцьорките… — прошепна той, докато вадеше меча си.

— Ефрейтор — каза Кенеб. — Заведи сержанта си на барикадата, отляво. Ти също, Троутслитър.

— Ей сега ще се оправи, сър — каза Детсмел.

— Знам. Вървете.

— Слушам, Юмрук.

Приятелчета. Балм искаше да ги убие до един.

— Тоя град… все едно ураган е минал през него — измърмори Кътъл.

Прав беше. Плячкосването и всичко останало обаче беше отпреди дни, а сега като че ли вестта за малазанския пробив фучеше през града като поредната буря — посрещана вече с умора. Отделението стоеше присвито в сенките близо до края на една задна уличка и наблюдаваше пробягващите крадешком по улицата хора.

Бяха ударили от засада една част, строяваща се, за да тръгне към западната порта. Стрели, острилки и запалка под оръжейния фургон — още гореше там отзад до стълба черен дим, издигащ се във все по-изсветляващото небе. Помете ги всички, двайсет и пет мъртви и ранени, и преди двамата с Геслер да се измъкнат, местните вече щъкаха навън да оберат плячката.

Капитанът беше изпратил Ърб и отделението му да намерят Хелиан с войниците й — проклетата пияндела беше взела грешен завой някъде, при което само Фидлър и Геслер бяха останали да пробиват към двореца.

На четиридесет крачки нататък по улицата и вдясно имаше висока стена с укрепена врата. Градско гарнизонно каре и двор, а сега портата беше отворена широко и от нея излизаха бойци и се строяваха на улицата.

— Ето там ще намерим командира им — рече Кътъл. — Този, който организира цялата работа.

Фидлър погледна напред от мястото, където се криеше с морските си пехотинци, и видя Геслер с войниците му в сходна позиция на ъгъла на другата пресечка. „Щеше да е хубаво, ако бяхме на покривите.“ Но никой не беше склонен да проникне в тези явно служебни сгради и може би накрая да се оплете в ръкопашен бой с ожесточени чиновници и нощни стражи. Такъв шум щеше да привлече истински бойци откъм тила.

„Може би по-близо до двореца — там ще са жилищни карета, и по-нагъсто. Би ни спестило много от този боклук със залягането и пълзенето.“

„И засади, които може да се окажат кървави.“

— Дъх на Гуглата, Фид, там са поне сто и излизат още — каза Кътъл. — Ей онзи е, той ги командва.

— Кой ни е най-добрият стрелец с арбалет? — попита Фидлър.

— Ти.

„Мамка му.“

— Но и Корик е добър. Макар че ако трябваше аз да избирам, щеше да е Коураб.

Фидлър се усмихна замислено.

— Кътъл, понякога си гениален. Не че това изобщо ще ти спечели ефрейторско звание или нещо такова.

— Е, значи ще спя леко тази нощ. — Кътъл помълча, после отсъди на глас: — Четиридесет крачки и точен изстрел, само че гърмим всякакъв шанс за засада.

Фидлър поклати глава.

— Не, това даже е още по-добро. Пуска си стрелата, онзи пада. Скачаме, хвърляме пет-шест острилки, после свиваме обратно в уличката — колкото може по-бързо. Оцелелите хукват след нас, струпват се в началото на уличката и Геслер ги шибва отзад с още пет-шест шрапнела.

— Красота, Фид. Само че Геслер как ще загрее…

— Ще загрее.

Фидлър се обърна и махна на Коураб да излезе напред.

Новоназначеният Финад на Главния гарнизон, застанал на пет крачки от Атри-Преда Бешур, се обърна, както преглеждаше отделенията си, и видя как главата на един от адютантите се изметна назад, от шлема му изхвърчаха искри, а след това Финад Гарт, който стоеше до Атри-Преда, изкрещя. Беше вдигнал ръка като че ли пред лицето на Бешур и от тази ръка стърчеше стрела, и кръв плисна по лицето на Бешур — и Атри-Преда залитна назад и движението издърпа ръката на Гарт с него. Защото стрелата се беше забила в челото на Бешур.

Новият Финад, деветнадесетгодишен и вече старши офицер на тази част, зяпна невярващо.

Внезапни викове и той видя няколко души, появиха се от една пресечка по-надолу по улицата. Петима-шестима всичко. Затичаха към тях с камъни в ръце…

Финадът ги посочи, изрева на редицата за контраатака и вече тичаше най-отпред, размахал меча си.

Трийсет крачки.

Двайсет.

Камъните полетяха срещу тях. Той се сниши под един, който профуча над дясното му рамо, и след това, изведнъж оглушал и с пълни с пясък очи, се озова проснат по очи върху камъните, и навсякъде имаше кръв. Някой залитна в полезрението му, един от войниците му. Жена. Дясната й ръка висеше на една-единствена ивица месо и се залюля дивашки, когато тя направи странен пирует, преди да се смъкне по задник.

Гледаше го и пищеше.

Финадът се опита да се изправи, но нещо не беше наред. Крайниците му отказваха, а вече имаше и огън по гърба — някой беше запалил проклет огън там — защо ще го правят? Разкъсващата горещина проникна навътре, през странна изтръпналост, а и тилът му беше мокър.

Напрегна цялата си воля и успя да извие ръка, за да пипне тила си.

И откри, че черепа го няма.

Разтреперани, пръстите му проникнаха в някаква гъста каша и болката в гърба изведнъж изчезна.

Разбра, че може да накара нещата да тръгнат отново, и затова натисна още, по-надълбоко.

И онова, което докосна, го уби.

Щом Фидлър поведе отделението си в привидно бягство, със затичаните след тях петдесет-шестдесет ледерии, Геслер вдигна ръката си, в която държеше „запалка“. Мръсно щеше да е, да, но бяха много, нали?

Фидлър и морските му пехотинци стигнаха уличката, нахлуха в нея.

Тълпа ледерии се струпаха там, други започнаха да се бутат след тях. И мунициите полетяха, и изведнъж улицата пламна. Без да изчака жестоката знойна вълна да стигне до тях, Геслер се обърна и бутна Сторми да поведе отстъплението.

Тичаха, тичаха с все сила.

Намериха следващата улица и завиха надясно, от другата страна на заградения казармен двор. Надяваха се Фидлър и войниците му да ги чакат там. А после пак по задни улички и все по-близо до двореца.

— Имаме злато, проклет да си!

— Всички имаме — отвърна кръчмарят лаконично.

Хелиан го изгледа ядосано.

— Що за акцент е това?

— Подходящият за търговската реч, с което един от двама ни говори изискано, а предполагам, че това все означава нещо.

— О, ще ти покажа нещо аз!

Дръпна меча на ефрейтора си, като го бутна силно в гърдите, за да го извади, след което тресна с дръжката по тезгяха. Оръжието подскочи от ръката й и острието я перна през дясното ухо. Тя изруга, опипа и видя, че дланта й е почервеняла от кръв.

— Виж сега какво ме накара да направя!

— Предполагам, че аз съм ви накарал и да завземете империята ни и този град, и…

— Не ставай идиот. Ти не си толкова важен. Ония крилати маймуни го направиха това.

Слабото лице на кръчмаря леко се изкриви и единствената му вежда подскочи.

Хелиан се обърна към ефрейтора си.

— Какъв е тоя меч дето го използваш бе, тъпак? Такъв дето не действа както трябва, според мен.

— Да, сержант.

— Съжалявам, сержант.

— „Да“ и „съжалявам“ не ме режат, ефрейтор. Хайде, разкарай го тоя меч от очите ми.

— Чухте ли я? — каза друг от войниците й.

— Какво? Какво имаш предвид, тъпчо?

— Ъъ, аз съм…

— Току-що ти казах кой си!

— Нищо, сержант. Нищо нямах предвид.

Кръчмарят се покашля.

— Е, ако сте свършили с дърдоренето, можете вежливо да напуснете. Както вече казах, в кръчмата ми няма пиене.

— Щом е кръчма, трябва да има — рече Хелиан.

— Сигурен съм, че не ме разбрахте съвсем правилно…

— Ефрейтор, чуваш ли всичко това?

— Да.

— Тъй вярно.

— Добре. Обеси го този глупак. За ноздрите. На онази греда там.

— За ноздрите ли, сержант?

Хелиан се усмихна, щом ефрейторът награби кръчмаря с четири ръце и го издърпа през тезгяха. Мъжът изведнъж престана да е толкова изискан, колкото допреди миг. Разпени се, задраска ръцете, които го стискаха, и завика:

— Чакайте! Чакайте!!!

Всички спряха.

— В мазето — изпъшка кръчмарят.

— Дай упътвания на ефрейтора ми, и точни — каза Хелиан вече съвсем доволна, ако се изключеше кървящото ухо, но, о, само да излезеше от строя някой от войниците й, можеше да стисне раната и да ги накапе и да видим дали нямаше да се чувстват ужасно от това и няма ли да са готови после да направят всичко, което поиска — в смисъл да пазят вратата.

— Сержант?

— Чухте ме пазете вратата да не ни безпокоят.

— От кого пазим? — попита Тъпанарчо. — Няма никой…

— От капитана, от кого! Сигурно е тръгнала да ни търси, проклетницата.

Спомените, както разбираше вече Икариум, не бяха изолирани неща. Не съществуваха в някакви оградени с високи стени едни от други кътове на ума. По-скоро бяха като клони на дърво или може би като непрекъсната мозайка на под, по която човек може да си играе със светлината, да осветява петна тук и там. И все пак, знаеше вече той, за другите това петно светлина беше голямо и ярко, обхващаше почти цял живот и макар подробностите да биваха понякога замъглени, макар отделни сцени да ставаха колебливи и размътени с времето, то все пак представляваше цялост. А от тази цялост се пораждаше и чувството за самоличност.

Чувство, каквото той не притежаваше и навярно никога не бе притежавал. А в хватката на това невежество бе податлив като дете. Да го използват. Всъщност да злоупотребяват с него. И мнозина го бяха правили, защото в Икариум имаше сила, твърде много сила.

На тази злоупотреба вече бе сложен край. Всички призиви на Таралак Вийд бяха като вятър в далечината и не можаха да го склонят. Гралът щеше да е последният спътник на Икариум.

Той стоеше насред улицата и всичките му сетива се бяха пробудили за усещането, че познава това място, това скромно късче от мозайката, сиво в своето обещание. И най-сетне имаше истинско просветление. Измерването на времето, от този момент и все напред. Един отново започнал живот, без риск, че ще изгуби чувството си за самоличност.

„Ръцете ми са се трудили тук. В този град, под този град.“

„И сега тя ме очаква, за да бъде пробудена.“

„А когато приключа с това, ще започна наново. Живот, хиляди тесери, които да редя една след друга.“

И се запъти. Към вратата.

Вратата към неговата машина.

Крачеше, без да обръща внимание на притичващите фигури, граждани и войници, които бързо се отдръпваха от пътя му. Чуваше, но не проявяваше никакво любопитство към шумовете от битката, насилието, изригващо по улиците от двете му страни, взривовете като от мълнии, въпреки че това утро изгряваше ясно и ведро. Минаваше под размитите сенки, хвърляни от валмата пушеци от горящи сгради, фургони и барикади. Чуваше писъци и викове, но не се озърташе да разбере откъде идват, дори за да предложи помощ, както щеше да направи обикновено. Стъпваше през трупове по улицата.

Повървя известно време покрай някакъв мръсен сив канал, после стигна до един мост, мина по него и навлезе в явно по-стара част на града. Тръгна надолу по друга улица до пресечка, където свърна наляво и продължи.

Тук, в този квартал, се срещаха повече хора. Всички звуци от боевете се носеха като далечен тътен от запад, но и тук хората изглеждаха замаяни. Липсваха обичайните разговори, виковете на уличните продавачи, хвалещи стоката си, мученето на волове, теглещи натоварените коли. Подетият от вятъра пушек лъхаше като зла поличба и хората обикаляха през него объркани.

Приближаваше се към вратата. Разбира се, всъщност изобщо не приличаше на врата. По-скоро на рана, на разлом. Почувства как се разбуди силата й, защото както той я усещаше, така и тя усещаше него.

Икариум забави крачките си. Рана, да. Машината му беше ранена. Частите й бяха изкривени, разместени. Векове бяха изминали, откакто я бе построил, тъй че не биваше да се изненадва. Щеше ли все още да действа? Вече не беше толкова сигурен.

„Това е мое. Трябва да го поправя, на каквато и да било цена.“

„Ще го получа този дар. Ще го имам.“

Тръгна отново напред.

Къщата, която някога беше прикривала това звено от машината, се беше сринала в развалини и никакви усилия не бяха направени да се разчистят отломките. Пред нея стоеше някакъв мъж.

След дълго взиране Икариум осъзна, че познава този човек. Беше го виждал на корабите и името, с което го знаеха, беше Таксилиан.

Когато Икариум се приближи към него, Таксилиан, със странно грейнали очи, се поклони и отстъпи назад.

— Това е твоят ден, Икариум.

„Моят ден? Да, моят първи ден.“

Крадеца на живот се обърна към руините.

Някъде отвътре засия зарево, лъчи пронизаха нагоре между натрошените греди и дъски, полетяха като копия изпод камък и тухли. Заревото се усили и светът под нозете му сякаш затрепери. Но не, това не беше илюзия — сградите наоколо заскърцаха и запотръпваха. Звук от цепещо се дърво, затворени кепенци задрънчаха като от порив на бурен вятър.

Икариум направи още стъпка напред, извади кама.

Под него отекна гръм и паветата заподскачаха сред валма от прах. Някъде из града започнаха да се рушат постройки, части и сектори в тях заиграха разбудени, задвижиха се неумолимо в стремежа си да възвърнат най-древната си форма.

Нов гръмотевичен тътен и започнаха да избухват сгради.

Колони от прах се завъртяха на спирали към небесата.

А бялото зарево се усилваше все повече, разливаше се като втечнен пламък, подскачаше, лъчите и копията се извиваха във въздуха. Поглъщаше развалината, потичаше по улицата, загръщаше краката на Икариум, а той заби косо върха на камата, дълбоко, в едната си ръка под лакътя; после направи същото с другата, стиснал здраво оръжието в окървавената си длан.

И след това вдигна ръцете си високо.

За да отмериш времето, трябва да започнеш. За да израстеш към бъдеще, трябва да пуснеш корен. Дълбоко в земята, с кръв.

„Аз построих тази машина. Това място, което ще изкове моето начало. Никога повече извън света. Никога повече извън самото време. Дай ми това, ранена или не, дай ми го. Щом К’рул може, защо не и аз?“

Всичко, което се изля от китките му, лумна, нажежено до бяло. И Икариум закрачи в бялото.

Когато втечненият огън изригна, Таксилиан отхвърча назад. Миг на изненада, преди да пламне. Взривът разкъса околните сгради и ги помете. Улицата пред някогашната Къща с люспите се превърна в ураган от натрошени павета, парчетата камък изригваха навън, биеха по стени и разбиваха кепенци. Отсрещната сграда се килна, всяка подпора изпращя, после рухна навътре.

Таралак Вийд и Старшият оценител хукнаха пред внезапната буря колкото краката им държат… няколко крачки, преди и двамата да бъдат пометени.

Кабалийският монах, паднал по гръб, за миг видя срутващата се с грохот сграда — и в този миг избухна в смях… смях, който секна бързо, понеже тоновете зид го премазаха.

При падането си Таралак Вийд се беше претърколил и едва избегна срутващата се стена. Оглушал, заслепен, той задраска напред с ръце, чупеше нокти и жулеше лакти и пръсти в натрошените камъни.

И там, през прахта, сред изригващия бял огън, видя своето село, колибите, конете, а по-натам, на хълма — козите, скупчени под едно дърво, на хладина под ужасното слънце. Псета, налягали в сянката, деца, играещи си с малки глинени фигурки, които според някакъв странстващ малазански схолар имаха велико и свято значение, ала всъщност не бяха нищо повече от играчки, защото всички деца обичат играчките.

Какво пък, и той си беше имал своите играчки, и това бе много преди да убие жена си и любовника й, преди и брат му да убие, понеже бе обявил кръвна вражда и беше извадил ножа.

Но ето, че изведнъж козите заврещяха, заврещяха от страх, болка и ужас — умираха! Огромното дърво лумна в пламъци, клоните се кършеха и падаха.

Колибите горяха и тела се просваха в прахта, с лица, почервенели от огъня. И това беше смърт, смърт в разбиването на всичко, което винаги е бил, цял и предсказуем, чист и надежден. Разбиването… опустошението, което да отнеме всичко.

Таралак Вийд изкрещя, протегна окървавените си ръце към онези играчки — онези красиви, толкова святи играчки…

Огромният каменен къс падна върху главата му и смаза кост и мозък, а когато се изтъркаля настрани, остави след себе си мръсно петно рижа, прошарена със сиво коса.

Из целия град сред облаци дим избухваха сгради. Камък, плочи, тухли и дърво излитаха и след тях се изливаше бял огън, лъчи сребриста светлина изригваха в дъга през стените и сякаш нищо съществуващо не можеше да ги възпре. Сияйна, безумна плетеница от светлина, свързала всяка част на машината. А силата разцъфваше, беснееше в ослепителни пулсове, и всички лъчи се стичаха навътре, към едно място, към едно сърце.

Икариум.

Северната и западната външни стени се взривиха, секции от основите им се задвижиха на четири, пет крачки, заогъваха се като огромни късове от гигантска главоблъсканица, задвижени на място. Откъртени, разкъсани, части от тези стени започнаха да се сриват и звукът от сблъсъка тътнеше под всяка улица.

В двора на един хан, станал с помощта на престъпни схеми собственост на Раутос Хиванар, огромен метален къс, огънат под прави ъгли, се издигна право нагоре до два пъти ръста на стоящия пред него мъж. И откри в основата си ядро от бял огън.

А след това съоръжението се наклони, падна напред като ковашки чук.

Раутос Хиванар скочи настрани, за да се измъкне, но не достатъчно бързо — огромният предмет се стовари отзад върху краката му.

Затиснат, докато белият огън пълзеше към него, Раутос усети как кръвта изтича от краката му и превръща пръстта на двора в кал.

„Да — помисли си, — започна с кал и свършва…“

Белият огън го обгърна.

И изсмука от ума му всякакъв спомен.

Онова, което умря малко след това, не беше Раутос Хиванар.

Огромната пулсираща паяжина трептя само няколко мига. Разместването на частите на машината и цялото унищожение, което предизвика, бе още по-краткотрайно. Но през това време всички, които бяха погълнати от белия огън, изпразниха живота си в него. Всеки спомен, от болката на раждането до сетния миг на смъртта.

Машината, уви, наистина беше счупена.

Когато ехото на стенещия камък и метал бавно заглъхна, паяжината примига и загасна. И само прахта се бореше с пушека във въздуха над Ледерас.

Рухнаха още няколко останали каменни и тухлени стени, но това бяха само скромни намествания след вече станалото.

А когато всичко се утаи, първите гласове на болка, първите викове за помощ се занадигаха вяло изпод купищата отломки.

Развалините на Къщата с люспите бяха само бяла прах и от нея не се надигна нищо.

Коритото на един канал се бе пропукало по време на земетръса и се бе отворила широка цепнатина, през която водата нахлу устремно и разрови жили през здравия зид от тухли и баласт. И сред грохота на падащи сгради заровените дълбоко основи се заразместваха.

Едва забележима сред всичко това, експлозията, прорязала канала с гейзери от кал и вода, беше сравнително малка, но се оказа съществена в един детайл. Защото докато калният порой канална вода се лееше над огъващите се все още улици, от канала изпълзя една фигура.

Старец.

Който се изправи, с подгизнала от кафява вода разкъсана риза, и не помръдна, докато белият хаос и копията ослепителна светлина раздираха Ледерас. Който всъщност остана неподвижен и след като тези ужасяващи събития спряха.

Старец.

Разкъсан между нажежена до бяло ярост и убийствен страх.

Заради това, което беше, страхът надви. Страх не за него самия, разбира се, а за един смъртен, който скоро щеше да умре.

А той нямаше да стигне до него навреме.

Е, щеше да е яростта тогава. Мъстта срещу Блудния трябваше да дочака реда си. Първо, мъст срещу един мъж. Карос Инвиктад.

Маел, Древния бог на моретата, го чакаше работа.

Лостара Юил и адюнктата яздеха една до друга в челото на колоната към западната стена на града. През прахта се виждаха огромни пукнатини, портата зееше.

Конете бяха изтощени, с бяла пяна по ноздрите.

„Почти стигнахме.“

— Адюнкта, взривове ли бяха това?

Тавори я погледна косо и поклати глава.

— Няма начин — заговори зад тях Мейсан Джилани. — Цялата пасмина има само шепа трошилки. Нещо друго е.

Лостара се извърна в седлото.

До Мейсан Джилани яздеше Синн. И не яздеше добре при това. Джилани караше плътно до нея, готова да я подхване. Детето изглеждаше замаяно, като пияно. Лостара се извъртя отново и попита адюнктата:

— Какво й е?

— Не знам.

Пътят започна да се изкачва към портата и видяха вляво от себе си реката. Гъста от наносите тиня. Малазанската флота и два Трона на войната бяха пристигнали. Ядрото на армията беше едва на две или три камбани зад колоната на адюнктата и Юмрук Блистиг ги беше подкарал здраво.

Приближиха се.

— Тази порта никога вече няма да се затвори — отбеляза Лостара. — Всъщност удивена съм, че още стои.

Дяланите блокове в арката се бяха изхлузили и паднали, бяха разбили тежките дървени крила.

Когато се приближиха, от сенките излязоха двама морски пехотинци. Приличаха на тежки. И двамата бяха ранени. Единият, далхониец, им махна с ръка.

Адюнктата дръпна юздите пред тях и първа слезе от коня си и се приближи.

— Още държим — каза далхониецът. После вдигна окървавената си ръка. — Някакъв кучи син ми сряза сухожилието — всичко се е намотало под кожата. Боли по-лошо от чеп в задника.

Адюнктата подмина двамата пехотинци и навлезе в сянката на портата. Лостара даде знак на колоната да спре, след което тръгна след Тавори. Докато минаваше покрай пехотинците, попита:

— Коя рота сте?

— Трета, капитане. Пето отделение. Отделението на сержант Бадан Грук. Аз съм Релико, а този тъпак е Вастли Бланк. Хубав бой беше, да ви кажа.

Напред, през прашния сумрак, след това навън под прашната, изпълнена с пушеци светлина. И там тя спря, като видя безбройните трупове и реките кръв.

Адюнктата стоеше на десет крачки навътре, а Кенеб куцукаше към нея и на лицето му се бе изписала отчаяна радост.

„Хубав бой, да ви кажа.“

Стария Арбат Гърбицата излезе на разчистеното и спря до дремещия гигант в центъра. Изрита го.

Лек стон.

Изрита го пак.

Очите на Ублала Пунг се отвориха и зяпнаха неразбиращо. После тартеналът се надигна.

— Време ли е?

— Половината от този проклет град се срина, по-лошо е дори от това, което предсказа Старата гърбица. О, да. По-лошо и повече от по-лошо. Проклети богове. Но що ни е на нас, вика Старата гърбица. — Огледа критично резултата от усилията на младока и кимна намусено. — Трябва да свърши работа. Какъв късмет имам само, последният жив тартенал в Ледерас и носи чувал печени на слънце кокошки.

Намръщен, Ублала изпружи крак и побутна чувала. Той му отвърна с клопане и гигантът се усмихна.

— Помогнаха ми да разчистя.

Стария Арбат Гърбицата го зяпна за миг, после вдигна очи и огледа гробищата.

— Надушваш ли ги? Старата гърбица ги надушва. Излез от този кръг, Ублала Пунг, освен ако не искаш да се включиш.

Ублала се почеса по брадичката.

— Казаха ми да не се включвам в неща, за които не знам нищо.

— О? И кой ти каза това?

— Една дебелана, Ръкет се казва, когато ме накара да се закълна във вярност към Гилдията на ловците на плъхове.

— Гилдията на ловците на плъхове ли?

Ублала Пунг сви рамене.

— Хващат плъхове, предполагам, но не съм сигурен.

— Излез от кръга, момче.

Три крачки на претендента по пясъците на арената, и земетресението удари. Запращяха мраморни скамейки, завикаха хора, западаха, затъркаляха се, самият пясък заблестя, а след това сякаш се преобрази, когато сред него изникнаха буци песъчлива засъхнала кръв, като гранати в калаената тава на търсач.

Сеймар Дев се задържа за ръба на подскачащата пейка, приковала поглед в Карса Орлонг, който стоеше широко разкрачен, за да запази равновесие, но иначе изглеждаше невъзмутим — а там, в другия край на арената, от тунела се появи поклащаща се изгърбена фигура. Мечът в едната й ръка заора бразда през пясъка.

Бял огън изведнъж освети небето, изви се на дъга през утринната синева. Бляскав, пулсиращ, след това изчезна, а трусовете се разнесоха на вълни през града и заглъхнаха. Облаци прах закръжиха нагоре някъде отблизо — откъм Стария дворец.

На имперския подиум канцлерът — с пребледняло лице и опулил очи — отпращаше насам-натам забързани бегачи.

Сеймар Дев зърна Финад Варат Таун — стоеше до Трайбан Гнол. Погледите им се преплетоха и тя разбра: Икариум.

„О, Таксилиан, дали го предположи вярно? Успя ли да видиш онова, за което копнееше?“

— Какво става?

Ревът я накара да се обърне към императора. Рулад Сенгар беше зяпнал канцлера.

— Кажи ми! Какво стана?

Трайбан Гнол поклати глава и вдигна ръце.

— Земетресение, императоре. Да се молим на Блудния да е отминало.

— Прогонихме ли нашествениците от улиците ни?

— Правим го в момента — отвърна канцлерът.

— Ще убия командира им. Със собствените си ръце ще убия командира им.

Карса Орлонг вдигна кремъчния си меч.

Това привлече вниманието на императора и Сеймар Дев видя как Рулад Сенгар оголи зъби в грозна усмивка.

— Още един гигант — изръмжа той. — Колко пъти ще ме убиеш? Ти, с кръвта на мой брат на ръцете ти. Дваж? Триж? Все едно е. Все едно е!

Карса Орлонг, дързък в словата си, рязък в наглостта си, изрече в отговор само четири думи:

— Ще те убия… веднъж.

И се обърна към Сеймар Дев — само за миг, само миг му даде Рулад Сенгар.

Императорът на хилядата смърти изкрещя и се понесе напред, вдигнал ужасния си меч.

Десет крачки между двамата.

Пет.

Три.

Блестящата дъга на прокълнатото оръжие посече в обезглавяващ замах… който изкънтя оглушително от каменния меч на Карса. Още един удар отново блокиран.

Рулад Сенгар залитна назад, все още с онази ужасна усмивка на лицето, и изхриптя:

— Убий ме тогава.

Карса Орлонг не помръдна.

Императорът атакува отново.

Кънтящите удари заотскачаха сякаш от оръжията, всяка дивашка атака биваше блокирана, изтласквана настрана. Рулад се завъртя, наклони се на една страна, посече към дясното бедро на Карса. Париране. Заден замах на черното острие към рамото на тоблакая. Отбит. Изгубил равновесие от този блок, императорът изведнъж се оказа уязвим. Едно посичане надолу щеше да го довърши, едно забиване щеше да го прониже — някой проклет глупак щеше да насече на късове Рулад в този момент.

Но Карса не направи нищо. Само се извъртя, та да е с лице към императора.

Рулад намести меча в ръцете си. Под петната вгнездени в плътта монети очите му бяха подивели като на глиган.

— Убий ме тогава!

Карса остана на място. Без да предизвиква. Без да се усмихва дори.

Сеймар Дев зяпаше стъписана. „Не го познавам. Изобщо не съм го познавала.“

„Богове, трябваше да се любя с него — тогава щях да знам!“

Нова вихрена атака, нов пронизителен ек на желязо и кремък, облак пръскащи се искри. И Рулад отново залитна назад.

Беше плувнал в пот.

Карса Орлонг дори не изглеждаше задъхан.

В подкана за фаталния отговор Рулад Сенгар се смъкна на коляно, за да си поеме дъх.

„Покана неприета.“

След време, през което зрителите гледаха зяпнали; през което канцлер Трайбан Гнол стоеше вцепенен, стиснал пред себе си длани като врана, закована на клон, императорът се изправи, вдигна отново меча си и поднови безполезното си вършеене — о, имаше дарба, да, необикновена дарба, но все пак Карса Орлонг стоеше на място и нито веднъж мечът не го докосна.

Слънцето се издигаше все по-високо.

Карос Инвиктад, в искрящите си пурпурни коприни, зацапани и покрити с вар и прах, извлече Техол Бедикт през прага. Обратно в кабинета. Откъм коридора някой крещеше за армия из града, за кораби, навлезли в пристанището, но всичко това вече изобщо не беше важно.

Нищо вече не беше важно освен този изпаднал в безсъзнание мъж в краката му. Пребит толкова, че едва се държеше все още жив. От скиптъра на Инвигилатора, от неговия символ на власт, и не беше ли точно така редно? О, беше, разбира се.

Онази тълпа още ли беше навън? Влизаха ли вече? Цяла стена на палатата бе рухнала в края на краищата, нищо и никой не бе останал, за да ги спре. Някакво движение привлече погледа му и той рязко извърна глава — поредният плъх лазеше по коридора. Гилдията. Що за игра играеха тези глупци? Избил беше десетки от проклетите твари, толкова лесно бе да ги смажеш под петата си или с един дивашки замах със скиптъра.

Плъхове. Не бяха нищо. Не по-различни от тълпата навън, всички онези драгоценни граждани, които нищичко не разбираха от каквото и да било, които се нуждаеха от лидери като Карос Инвиктад, за да ги водят през света.

Къде беше проклетата тълпа? Искаше да видят — този последен, трошащ черепа удар — да видят своя велик герой, своя революционер.

С мъчениците човек можеше да се справи. Кампания на дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара — о, всичко това бе съвсем просто.

„Издържах сам, нали? Срещу безумието на този ден. Те ще запомнят това. Повече от всичко друго. Ще запомнят това и всичко останало, което аз реша да им дам.“

„Убийството на най-големия предател на императора — със собствената ми ръка, да.“

Взря се в Техол Бедикт. В пребитото подуто лице. Можеше да стъпи на гърдите му, да приложи малко сила, та счупените ребра да пронижат дробовете, да ги разкъсат, и тогава червената пяна щеше да се излее през размазания нос на Техол Бедикт, през разкъсаните му устни. И — изненада. Щеше да се удави в края на краищата.

Друг плъх в коридора? Той се обърна.

Върхът на меча разпра корема му. Червата му се изсипаха. Карос Инвиктад изскимтя, падна на колене и зяпна застаналия пред него мъж, зяпна пурпурното острие на меча в ръката му.

— Не — изломоти. — Ти си мъртъв.

Кротките кафяви очи на Брис Бедикт се изместиха от лицето на Инвигилатора към скиптъра, стиснат в дясната му ръка. Мечът сякаш се изви в гърч.

Изгаряща болка го опари в китката и той погледна надолу. Скиптъра го нямаше. Ръката му я нямаше. Кръв швиртеше от китката му.

Ритник в гърдите го отпрати назад и той се претърколи, червата изшляпаха като мръсен уродлив пенис между краката му.

Посегна надолу с една ръка да набута всичко обратно, но не му беше останала никаква сила.

„Убих ли Техол? Да, трябва да съм го убил. Инвигилаторът е верен слуга на империята и винаги ще бъде, и статуи ще има по парадните плацове и градски площади. Карос Инвиктад, героят, който унищожи бунта.“

И Карос Инвиктад умря с усмивка на лицето.

Брис Бедикт прибра меча в ножницата, коленичи до брат си, вдигна главата му в скута си.

Зад него Ормли промълви:

— Идва лечител.

— Не е нужно — каза Брис. — Идва Древен бог.

Ормли облиза устни.

— Спасителю…

Техол се закашля.

Брис погледна надолу и видя как примигаха и се отвориха очите на брат му. Едното кафяво, другото синьо. Тези странни очи се взряха в него, след това Техол прошепна нещо.

Брис се наведе.

— Какво?

— Казах, значи ли това, че съм мъртъв?

— Не, Техол. Нито аз. Вече не, както изглежда.

— А. Тогава…

— Тогава какво?

— Смъртта… как изглежда тя, Брис?

А Брис се усмихна.

— Мокра.

— Винаги съм твърдял, че градовете са опасно място — рече Бързия Бен, докато изтупваше вар и прах от дрехите си. Рухващата сграда едва не ги беше премазала и магьосникът още трепереше — не че им се размина за една бройка, а от страховитата магия, която бе огряла утринното небе — всепоглъщаща, изключително зла магия. Ако тази енергия бе достигнала до него, не беше сигурен дали щеше да й устои.

— Какво в името на Гуглата беше това? — попита навъсено Хедж.

— Знам само, че беше старо. И яростно.

— Мислиш ли, че ще има още?

Бързия Бен сви рамене.

— Надявам се, че не.

Продължиха по пълни с отломки улици. От всички страни се носеха викове на ранени, залитаха замаяни фигури, прах и пушек се вдигаха на слънчевата светлина.

Хедж спря и вдигна ръка.

— Слушай.

Бързия Бен се подчини.

И някъде там напред, откъм Вечния домицил, отекнаха…

— Острилки!

— Да, Бързак, да. Хайде, да ги намерим!

— Чакай, задръж малко, сапьор… какво сме…

— Това е Четиринадесета, задръстен тъпако!

Забързаха.

— Следващия път, като видя Котильон, ще го удуша със собственото му въже — изсъска Бързия Бен.

На шест левги на север бял като кост дракон със зловещо червени очи се носеше в утринното небе. Скърцаха криле, изпъваха се мускули, вятърът свистеше в люспи и оголени зъби, големи колкото мечове.

Връщаше се, след толкова време, в град Ледерас.

Ханан Мосаг беше предупреден. Сакатия бог беше предупреден. И все пак нито един от двамата не се беше домогнал до Силхас Руин. Не, вместо това бяха заговорничили със Сукул Анкаду и Шелтата Лор, а вероятно и със самата Менандори. За да се изпречат на пътя му, да се противопоставят на него и на онова, което трябваше да направи.

Нещо повече, Ледерийската империя ги беше гонила прекомерно дълго, а от снизхождение Силхас Руин беше пренебрегнал обидата. Заради Аквитора и другите.

Вече не пренебрегваше нищо.

Империя, град, народ, Цеда на Тайст Едур и един луд император.

Братът на Аномандър Рейк и Андарист, обречен завинаги да бъде най-хладнокръвният от тримата, най-жестокият, Силхас Руин летеше — бял левиатан с убийство в сърцето.

Бял като кост, с очи, червени като смърт.

Рулад Сенгар залитна назад, повлякъл меча си. Пот се лееше от него, косата му висеше чорлава и мокра. Удрял беше непрестанно — и нито веднъж не успя да разкъса защитната мрежа на каменния меч на своя противник.

Смълчана като всички, Сеймар Дев продължаваше да гледа, зачудена как ще свърши всичко това, зачудена как изобщо би могло да свърши. Докато Карса отказваше контраатака…

И тогава тоблакаят вдигна меча си и пристъпи напред.

Право към императора.

„Толкова лесно значи.“

Кремъчният меч посече, бавно и тромаво, но с такава сила, че едната ръка на Рулад изпусна дръжката и желязното острие се люшна навън… а след това, изведнъж, прокълнатият меч сякаш придоби своя собствена воля, върхът му се стрелна напред със сила, която повлече императора след себе си.

И острието затъна в лявото бедро на Карса, през кожата, мускула, за малко пропусна костта, след това се показа навън. Тоблакаят се извъртя и с изумителна плавност замахна надолу — и отсече дясната ръка на Рулад от рамото.

И докато ръката, все още стиснала оръжието, вече спряно — заклещено в крака на Карса се отделяше от тялото на Рулад, тоблакаят замахна с плоското на оръжието, удари Рулад по главата и го просна на пясъка.

И Сеймар Дев се усети, че държи ножа, с оголено острие, и когато Карса се обърна към нея, тя вече врязваше дълбоко в китката си и съскаше древните слова на освобождаване… пускаше на воля пленените духове, пустинните божества и всички онези, които бяха обвързани към стария нож…

Духовете и призраците на убитите се изсипаха, освободени от силата на кръвта й, понесоха се надолу над редовете пейки, надолу към пясъчната арена.

Втурнаха се право към Карса, изсипаха се около него и го погълнаха — вихрен хаос… заслепяващ миг на изригнали пламъци…

… и Карса Орлонг, с меча на императора и ръката, която все още го държеше, изчезна.

Проснат върху пясъците на арената, Рулад Сенгар лееше пурпур от посеченото си рамо.

И никой не помръдна.

Да обитава в желязно оръжие се беше оказало за призрака на Цеда Куру Кан изключително интересен опит. След неизмеримо количество време на проучване — усещаше всички останали затворени вътре същности — той бе измислил начин да се измъква когато пожелае. Но любопитството го бе задържало, както и усилващото се подозрение, че всички обитават в това мрачно място заради някаква скрита цел. И изчакват.

Предчувствие, дори нетърпение. И всъщност много повече кръвожадност, отколкото Куру Кан можеше да понесе.

Обмислял бе да поведе кампания за налагане на господство, да надвие всички останали духове и да ги обвърже към своята воля. Но много добре разбираше, че един водач не може да е в неведение, а да ги принуждаваш да ти разкрият тайна винаги е рискована работа.

Вместо това беше чакал, търпелив, какъвто му беше нравът, жив или мъртъв.

Внезапен шок от бликналия вкус на кръвта в устата му, безумен екстаз от този вкус. Горчиво осъзнаване — почти изтръпващо, — щом откри в себе си тази зверска слабост — и когато дойде призоваването на речта на Първата империя, Куру Кан се усети, че се извисява като демон, за да изреве своята власт над всички други, и след това се понесе напред от желязното острие, отново в живия свят, повел гибелната си орда.

Към онзи, който стоеше прав. Към Теломен Тартено Тоблакай.

И към меча, пронизал крака му.

И Куру Кан разбра какво трябва да се направи. Разбра, че трябва да се изкове път, и разбра, уви, жертвата, която трябваше да се направи.

Обкръжиха воина тоблакай. Пресегнаха се към прокълнатия меч и се вкопчиха в него. Запиха с яростна жажда кръвта, стичаща се по крака на тоблакая, и го принудиха да се олюлее, и с Куру Кан най-отпред, духовете разтвориха порта.

Портал.

Хаос зарева във всички посоки, устремен да ги унищожи, и духовете започнаха да отдават своя призрачен живот, да се принасят в жертва на хищния глад, който връхлиташе срещу тях. И докато правеха това, изтласкваха тоблакая напред, изковаваха пътя му, тласкаха го да тръгне по него.

Други духове се пробудиха, навсякъде около воина — убитите от самия тоблакай, а те бяха легион.

Смъртта ревеше. Натискът на хаоса напираше, разкъсваше духове на късчета — въпреки цялата своя чет, въпреки цялата своя мощ те забавяха, не можеха да преминат — да извлекат повече сила от тоблакая означаваше да го убият. Бяха се провалили.

В един разчистен кръг сред едно старо гробище на Тартенал един грохнал шаман, седнал кръстато в центъра, се пробуди, очите му примигаха и се отвориха. Озърна се и видя Ублала Пунг, застанал точно извън ръба.

— Сега, момко — промълви той.

Разплакан, младият тартенал затича напред, с нож в ръка — беше ножът на самия Арбат, желязото бе почерняло от старост, глифовете по острието бяха така изтъркани, че бяха станали почти невидими.

Арбат кимна, щом Ублала Пунг стигна до него и заби оръжието дълбоко в гърдите му. Не откъм страната на сърцето, на Старата гърбица му трябваше време, докато умре, да изкърви силата си, да захрани множеството призраци, които вече се надигаха от гробовете.

— Бягай оттук! — извика Арбат, докато падаше на една страна: от устата му се заизлива кръв. — Бягай навън!

Ублала Пунг изрева като малко дете и побягна.

Призраците се сбираха, чистокръвни и със смесена кръв, погребани през столетия и столетия, разбудени след толкова дълго.

И Арбат Старата Гърбица им показа новия им бог. А след това им показа, със силата на своята кръв, пътя напред.

Куру Кан се усети, че го надига прилив, изхвърлен беше напред като от огромна вълна и изведнъж навсякъде около него имаше духове, цяла армия.

Теломен Тартено Тоблакай.

Тартенал…

Понесоха се напред, хаосът бе изтласкан, присви се, после атакува отново.

Стотици изчезнаха.

Хиляди заридаха в смъртна агония.

Куру Кан се озова близо до воина тоблакай, точно пред залитащата фигура, и се пресегна назад, сякаш за да сграбчи тоблакая за гърлото. Стегна с ръка и задърпа.

Вода, разбиващ се в скали прибой, коралов пясък, местещ се подивял под нозете. Ослепителен зной от бушуващо слънце.

Залитане към брега… и да, дотук можеше да стигне Куру Кан.

До брега.

Пусна воина, видя го как залитна на островния плаж, как повлече пронизания си с меча крак…

Морето се пресегна и с рязко, грохотно всмукване сграбчи Куру Кан.

Вода навсякъде, кипнала, дърпаща го към все по-дълбоко и по-тъмно.

Бяха свършили.

Бяха свършени.

А морето, приятели, не сънува за вас.

Император Рулад Сенгар лежеше мъртъв на арената. Кръвта му бе изтекла и плътта му беше бяла като речна глина и също толкова студена. Пясък запрашваше потните монети и всичката кръв, която се бе изляла от него, ставаше черна.

Зрителите чакаха.

Чакаха Императорът на хилядата смърти да се вдигне отново.

Слънцето се вдигаше все по-високо, звуците от битката из града се приближаваха.

И ако някой бе погледнал, щеше да види една точка над хоризонта на север. Която ставаше все по-голяма.

На една улица недалече от Вечния домицил Фидлър поведе отделението си на покрива на някаква изтърбушена обществена сграда. Прашинки пепел се вихреха в сгорещения утринен въздух и целият град, докъдето можеха да видят, беше забулен от прах и пушеци.

Бяха изгубили Геслер и отделението му още от засадата при гарнизона, но Фидлър не беше особено притеснен. Цялата съпротива беше объркана. Прибяга снишен до ръба на покрива към Вечния домицил, огледа напред и долу по улицата.

Виждаше се порта, затворена, но без стражи. „Адски странно. Къде ли са всички?“

Върна се при чакащите го в центъра на плоския покрив войници.

— Добре — заговори им, като остави арбалета и заотваря мешката си. — Има една порта, която мога да гръмна с проклетия оттук. После слизаме долу, право през нея и вътре, бързо и зло. Избиваме всички по пътя, ясно? — Внимателно зареди арбалета, след това продължи указанията си: — Тар поема ариергарда при прекосяването на улицата. Ботъл, дръж всичко, което имаш подръка…

— Сержант…

— Не сега, Коураб. Слушай! Тръгваме към тронната зала. Искам Кътъл отпред…

— Сержант…

— … с острилки в ръката. Корик, ти след него…

— Сержант…

— Какво, в името на Гуглата, Коураб?

Коураб сочеше. На север.

Всички се обърнаха.

И видяха огромен бял дракон, понесъл се право надолу към тях.

Разпръснатите тук-там тела на ледерийски войници и малките пожари, останали след взривовете, бяха достатъчна следа за Бързия Бен и Хедж и сега те се бяха присвили пред един вход на изгоряла сграда.

— Слушай — настояваше Хедж, — покривът тук е точно срещу портата. Познавам Фид и ти казвам, той е на онзи проклет от Гуглата покрив!

— Добре, добре. Води, сапьор. — Бързия Бен поклати глава. „Нещо тук… не знам…“

Скочиха вътре. Вонята на дим беше люта, хапеща. Овъглени останки навсякъде, сметта на рухнала империя.

— Там — посочи Хедж и поеха по някакъв коридор, после по стълбище нагоре.

„Нещо… о, богове!“

— Давай! — изръмжа Бързия Бен и тласна сапьора напред.

— Какво…

— Бързо!

Огромният дракон летеше право към тях.

Фидлър видя как звярът отвори уста, разбра какво предстои, вдигна арбалета и стреля.

Стрелата се понесе напред.

Един заден крайник изплющя да я отбие настрани.

И проклетията се взриви.

Експлозията прикова морските пехотинци на покрива, Фидлър се претърколи назад.

Покривът хлътна под тях с тежко стържене и скърцане.

Драконът се хлъзна настрани и надолу, прекършените криле заплющяха като платна в буря.

Излетя втора стрела, за да го прихване.

Нов взрив отпрати дракона назад и надолу, в една сграда, и тя се срина с оглушителен рев.

Фидлър се завъртя рязко…

… и видя Хедж…

… и Бързия Бен, който тичаше към ръба на покрива, вдигнал ръце. Магия кипеше около него, все едно беше нос на кораб, заорал през водата.

Фидлър скочи и последва магьосника.

Драконът вече се измъкваше от развалините на сградата до Вечния домицил. Надупчен и разкъсан, с щръкнали кости, кръв швиртеше от ужасните рани. А след това — невероятно — отново се извиси към небето и разкъсаните криле заплющяха — но Фидлър знаеше, че всъщност го издига магия.

И щом драконът се отдели от рухналата сграда, Бързия Бен издигна магията си, вълна от пращящ огън, която го отпрати назад.

Още.

И още една — драконът беше вече на две улици разстояние, гърчеше се под изригващите атаки.

После, с пронизителен писък, драконът се издигна още по-нависоко и отлетя. Бягаше.

Бързия Бен отпусна ръце, падна на колене.

Зяпнал след бързо смаляващия се дракон, Фидлър подпря арбалета на рамото си. И каза на далечното същество:

— Това не е твоята битка. Шибан дракон!

После се обърна и зяпна Хедж.

Той също го зяпаше и се хилеше.

— Не си призрак?

— Не съм призрак. Да, Фид, върнах се.

Фидлър се намръщи и поклати глава.

— Гуглата да ни е на помощ на всички. — Обърна се към Бързия Бен. — А ти, в името на Бездната, къде беше?

Надигнал се на полусрутения покрив, Ботъл ги зяпаше. Не познаваше единия, но явно беше сапьор. И проклет Подпалвач на мостове.

До него Корик простена и се изплю.

— Виж ги — рече.

Ботъл кимна.

И странно, за всички войници в отделението нищо повече нямаше нужда да се каже.

Ботъл примижа след бързо стапящия се в небесата дракон. „Приятно ми беше да се запознаем.“

Трул Сенгар нежно вдигна ръцете на Серен и се отдръпна от прегръдката й. Тя се беше отпуснала на гърдите му, не искаше този миг да свърши. Нещо студено обаче се сви на юмрук в стомаха й, тя потръпна и извърна очи.

— Серен…

Тя го погледна.

— Брат ми… Родителите ми.

— Знам — промълви тя.

— Не мога да се престоря, че ги няма тук. Че не значат нищо за мен.

Тя само кимна. Не посмя да се довери на себе си и да проговори.

Трул мина през прашната стая. Беше оголена буквално от всичко, колкото и оскъдно да е било. Бяха си легнали върху наметалата, гледани от паяци по ъглите под тавана и от прилепите, увиснали на редица под перваза на прозореца. Той взе имасското копие, което бе подпрял на стената, обърна се към нея и се помълчи да се усмихне.

— Мога да се оправя сам. А и сам ще се движа по-бързо.

— Тръгвай тогава — отвърна тя и изпита болка от внезапната твърдост в гласа си.

Опитът за усмивка се задържа още за миг, после той кимна и излезе в коридора.

Серен Педак го догони.

— Трул…

Той спря на прага.

— Разбирам, Серен. Всичко е наред.

„Не, не е наред!“

— Моля те. Върни се.

— Ще се върна. Нищо друго не мога да направя. Имаш всичко от мен, всичко, което е останало.

— Значи имам всичко, което ми трябва — отвърна тя.

Той я погали по бузата.

И тръгна.

Тръгна по пътеката през двора. Към улицата.

Към Вечния домицил.

От сенките на отсрещната улица го наблюдаваше Блудния.

— Чувствам се много по-добре.

Брис Бедикт се усмихна на брат си.

— И изглеждаш по-добре. Е, Техол, значи слугата ти е Древен бог.

— Взимам всеки, когото намеря.

— Защо очите ти са различни?

— Не съм сигурен, но мисля, че Бъг може да е сляп за цветовете. Синьо и зелено, зелено и синьо, а колкото до кафявото — забрави.

Въпросният слуга, който случайно беше и Древен бог, влезе в стаята.

— Намерих я.

Техол скочи.

— Къде? Жива ли е?

— Да, но имаме да свършим работа… пак.

— Трябва да го намерим онзи… онзи Танал…

— Не се налага — отвърна Бъг и очите му се спряха на трупа на Карос Инвиктад.

Брис направи същото. Едно двуглаво насекомо бавно пълзеше към изсипаните вътрешности.

— Какво, в името на Блудния, е това?

А Бъг изсъска през зъби:

— Да, той е следващият.

Отвън на двора и в улицата по-натам се трупаха граждани, като приливна вълна. Имало бе някакви оглушителни взривове, а след това — грохот на магия, който не можеше да се сбърка с нищо друго, но всичко това бе краткотрайно.

Техол се обърна към Бъг.

— Чуй тази тълпа. Ще можем ли да излезем оттук живи? Наистина не съм в настроение за Удавяне. Особено за собственото си.

— Не внимаваш, братко — изсумтя Брис. — Ти си герой. Искат да те видят.

— Нима? Хм, изобщо не си представях, че го имат това у себе си.

— Нямат го — отвърна кисело Бъг. — Ормли и Ръкет похарчиха цяло имане за клакьори.

Брис се усмихна.

— Унизен ли си, Техол?

— В никакъв случай. Бъг, отведи ме при Джанат. Моля те.

Брис Бедикт повдигна вежди. „А, така било, значи.“

„Добре.“

„Хубаво.“

Един оцелял офицер от градския гарнизон капитулира формално пред адюнктата на западната порта и Тавори вкара окупационната си армия в Ледерас.

Остави командването на главните сили на Юмрук Блистиг, а тя събра петстотинте оцелели морски пехотинци с Юмрук Кенеб и своя конен отряд и се отправи към имперския дворец, така наречения Вечен домицил.

Синн — яздеше зад Лостара Юил — извика, когато драконът се появи над града. След това се разсмя и запляска с ръце, когато поне две проклетии и след тях вълна след вълна яростна магия прогониха съществото.

Предните отделения на капитан Фарадан Сорт още действаха — за това имаше обилни доказателства. И вече бяха в двореца, или поне много близо. „И са в настроение.“

Повечето командири щяха да се разгневят на това — неконтролирани войници, които сеят хаос някъде напред, шепа мърляви морски пехотинци, живели твърде дълго сред дивата пустош, сега да избиват дворцовата врата, побеснели от жажда за кръв и възмездие. Така ли трябваше да бъде прогласено завоеванието й? Щяха ли проклетите глупци да оставят нещо живо и дишащо в двореца?

А какво да кажем за този неубиваем император? Лостара Юил не вярваше, че такова нещо изобщо е възможно. „Една проклетия в скута на кучия му син там, на трона му, и готово.“ При това не можеше да го изключи за Фидлър. Една стъпка в тронната зала, пльок с онзи грамаден арбалет, а след това сержантът скача назад и заляга, а цялата зала избухва. Вероятно щеше с радост да се самоубие заради такова удоволствие.

И все пак, макар несъмнено да споделяше тези виждания, Тавори не каза нищо. Нито прикани бойците си да забързат — не че бяха във форма за това, особено пехотинците. Вървяха с отмерена крачка, а гражданите започнаха да се появяват от страничните улици и улички да погледат марша им. Някои дори започнаха да викат за добре дошли с изпълнени с облекчение гласове.

Градът беше пълна бъркотия. Вълнения, земетресения и морантски муниции. Лостара Юил започваше да съзнава, че ако пристигането на Ловците на кости означава нещо, то е обещание за връщане към ред, законност и по ирония на съдбата — мир.

„Но, адюнкта, ако се задържим тук прекалено дълго, това ще се обърне. Винаги се обръща. Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лице на чужденец, а след това да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.“

Колоната забавяше, все повече тълпи се трупаха пред тях. Тук-там се надигаха и затихваха възгласи. Ледерийски думи, тонът — някъде между надежда и настойчивост.

— Адюнкта, какво повтарят те?

— Име — отвърна Тавори. — Е, по-скоро две имена. Едното е „Спасителя“. Другото…

— Другото… какво?

Тавори й хвърли бърз поглед и сви устни.

— Император.

Император?

— Но аз мислех, че…

— Нов император, капитане.

„О, и ние нямаме какво да кажем за това?“

Пред тях имаше стена от граждани, блокирала всякаква надежда за преминаване. И през тази стена се движеше малка група, пробиваше си път към най-предните редици.

Адюнктата вдигна ръка и колоната спря.

Групата се появи: неимоверно дебела жена най-отпред, следвана от съсухрен дребен мъж, който като че ли носеше плъхове в джобовете на наметалото си, а след тях двама мъже, май братя. И двамата слаби, единият в униформа на офицер, другият — загърнат в дрипаво, оцапано с кръв одеяло.

Тавори слезе от коня и махна с ръка на Лостара да направи същото.

Тръгнаха към групата. Дебелата жена пристъпи встрани и с изненадващо елегантно махване с пълната си ръка каза:

— Командир, представям ви Брис Бедикт, бивш поборник на крал Езгара Дисканар — преди завоеванието на Едур, — а сега провъзгласен за Спасителя. И неговия брат Техол Бедикт, финансов гений, освободител на потиснатите, при това не чак толкова лош в леглото, който в този момент бива провъзгласен за новия император на Ледер от своите възлюбени поданици.

Адюнктата, изглежда, се затрудни с отговора.

Лостара зяпна този Техол Бедикт — въпреки че, честно казано, очите й по-скоро искаха да се позадържат на Брис — и се намръщи на отвратителното одеяло, увито около него. Финансов гений?

Този път Брис Бедикт пристъпи напред и също като грамадната жена заговори на търговската реч:

— Бихме желали да ви придружим до Вечния домицил, командир, където, вярвам, ще намерим един император без империя, който ще трябва да бъде свален. — Поколеба се и добави: — Приемам, че идвате като освободители. И съответно нямате никакво желание да се задържите дълго и да прекалите с гостоприемството ни.

— С това искате да намекнете, че не разполагам с достатъчно сили, за да наложа трайна окупация — каза адюнктата. — В течение ли сте, Брис Бедикт, че източните ви граници са нападнати? И че армия от съюзници в момента нахлува в империята ви?

— Като завоеватели ли идвате тогава? — попита Брис Бедикт.

Адюнктата въздъхна, после развърза и смъкна шлема си. Измъкна ръката си от ръкавицата, прокара я през късата си, мокра от пот коса и каза:

— Гуглата да не дава. Отворете ни тогава път през тези хора, Брис Бедикт. — Замълча, хвърли поглед на Техол Бедикт и се намръщи. — Доста свенлив сте за император.

Техол отхвърли твърдението й със сияйна усмивка и тя го преобрази, и изведнъж Лостара забрави всичко за войнствения му на вид брат.

„Духове на пясъците, тези очи…“

— Искрено се извинявам, командир. Признавам, че бях донякъде стъписан.

Адюнктата кимна замислено.

— От това публично провъзгласяване, предполагам…

— Не, не това. Тя каза, че не съм бил чак толкова лош в леглото. Което според мен си е жива похвала в сравнение с „не чак толкова добър“…

— О, Техол — каза дебелата жена, — просто реших да те похваля.

— Похвала ли, Ръкет? Ти не знаеш значението на тази дума! Обаче само като те погледна и ми е трудно да не… Знаеш какво имам предвид.

— Не знам.

— Все едно! — Техол плесна с ръце. — Получихме си фойерверките, хайде сега да започваме парада!

Сирин Канар тичаше по коридора, далече от боевете. Проклетите чужденци бяха във Вечния домицил и избиваха наред — никакви призиви за капитулация, никакви заповеди да хвърлят оръжия. Само онези смъртоносни метални стрели, сечащите къси мечове и опустошителните взривове. Съгвардейците му загиваха на купища, кръвта им се плискаше по девствено чистите доскоро стени.

Сирин се беше заклел да не го сполети тази съдба.

Нямаше да убият канцлера. Той щеше да им потрябва, а освен това беше старец. Явно невъоръжен, мирен човек. Цивилизован. А гвардеецът, когото щяха да заварят да стои до него, какво пък, той не носеше нищо освен нож на колана си. Никакъв меч, никакъв щит, никакъв шлем или броня дори.

„Мога да остана жив там, точно до канцлера.“

„Но къде е той?“

Тронната зала беше празна.

„Императорът е на арената. Лудият глупак все още си играе на своите безсмислени жалки двубои.“ И канцлерът щеше да е там, последен ироничен свидетел на глупостта на Тайст Едур. „Последният Тайст Едур в града. Да.“

Забърза напред.

Ден на лудост — щеше ли изобщо да свърши?

Канцлер Трайбан Гнол отстъпи назад. Осъзнаването изведнъж го порази със силата на удар с ковашки чук. „Рулад Сенгар няма да се върне. Императорът на хилядата смърти… е умрял в последната си смърт.“

„Тоблакай. Карса Орлонг, не знам какво си направил, не знам как — но ти разчисти пътя.“

„Разчисти го и заради това те благославям.“

Огледа се и видя, че жалката публика се е разбягала — да, Вечният домицил беше превзет, врагът беше вътре. Обърна се към стоящия до него Финад.

— Варат Таун.

— Сър?

— Тук приключихме. Събери войниците си и ме придружете до тронната зала, където ще изчакаме завоевателите.

— Слушам, сър.

— И доведете онази вещица. Искам да разбера какво се случи тук. И защо тя поряза ръката си с онзи нож. Искам да знам всичко.

— Да, канцлер.

Капитанът се отнесе изненадващо внимателно с пребледнялата жена, всъщност като че ли й прошепна нещо, а тя кимна уморено. Очите на Трайбан Гнол се присвиха. Не, не вярваше на този нов Финад. Де да беше Сирин сега с него.

Докато излизаха от арената, канцлерът се спря за един поглед назад, един последен поглед към жалката фигура, просната върху кървавия пясък. „Мъртъв. Той наистина е мъртъв.“

„Всъщност през цялото време знаех, че ще е Карса Орлонг. Да, знаех го.“

Беше почти изкушен да тръгне назад, да слезе на арената и да застане над тялото на Рулад Сенгар. И да се изплюе в лицето му.

„Няма време. Това удоволствие ще трябва да почака.“

„Но се заклевам, че ще го направя.“

Кътъл им махна с ръка и Фидлър поведе отделението към него.

— Това е главният подстъп — рече Кътъл. — Това трябва да е.

Фидлър кимна. Коридорът беше пищно украсен, впечатляващо широк, със сводест таван, блеснал от златен варак. Нямаше обаче никого.

— Къде са стражите и в коя посока е тронната зала?

— Представа нямам — отвърна Кътъл. — Но бих предложил да тръгнем наляво.

— Защо?

— Без причина, освен че всички, които се опитваха да избягат от нас, общо взето завиваха натам.

— Разумно, освен ако всички не са се запътили към задния изход. — Фидлър изтри потта от очите си. О, това кръвопролитие беше гадно, но бе оставил войниците си да действат въпреки неодобрителните погледи от страна на Бързия Бен. Проклетият Висш маг и вирнатият му нос — и откъде в името на Гуглата идваше цялата тази магия? Бързака изобщо не беше показвал такова нещо преди. Изобщо.

Погледна Хедж.

Същият си беше. Не по-стар от последния път, когато го беше видял. „Богове, това не може да е истина. Върнал се е. Жив, диша, пърди…“ Вдигна ръка и го тупна по главата.

— Ей, що се биеш бе?

— Извинявай. Но съм сигурен, че бях длъжен да го направя поне веднъж.

— Кой ти спаси кожата в пустинята? И там, под града?

— Някой призрак, и само за лошо — отвърна Фидлър.

— Качулатия да те вземе, с тая бяла брада приличаш на старец, Фид, знаеш ли го?

„О, я млъкни.“

— Арбалети заредени, всички. Готови? Добре. Води, Кътъл, но бавно и внимателно, нали?

Бяха на пет крачки навътре в коридора, когато един страничен вход вдясно от тях изведнъж се изпълни с хора. И касапницата започна отново.

Тар пръв видя стареца, онзи най-отпред, а и да не го беше видял първи, стреля преди всеки друг. И стрелата се заби отстрани в главата му, точно в лявото слепоочие. И всичко изплиска от другата страна.

Улучиха го и други стрели, поне още две, завъртяха на място мършавото, но иначе облечено в хубав халат тяло, преди да рухне на пода.

Неколцината стражи, които придружаваха стареца, залитнаха назад, поне двама шибнати много точно, и Тар вече тичаше напред, вадеше късия си меч и нахлузваше щита на лявата ръка. Тресна се силно в Коураб, който правеше същото, и изруга, когато онзи се озова пред него.

Тар вдигна меча, обзет от внезапно, непреодолимо желание да удари кучия син по главата… но не, това да го оставим за враговете…

Които хвърляха оръжията си и отстъпваха назад в коридора.

— В името на Гуглата! — изрева Бързия Бен, дръпна Тар, подмина го и избута Коураб на другата страна. — Те се предават, проклети да сте! Престанете да избивате всички!

А откъм ледерийската група женски глас извика на малазански:

— Предаваме се! Не ни убивайте!

Този глас бе достатъчен, за да спре всички.

Тар се обърна рязко, както и останалите, и всички погледнаха Фидлър.

Сержантът кимна.

— Вземете ги в плен тогава. Могат поне да ни отведат до проклетата тронна зала.

Смайлс притича до тялото на стареца и взе да смъква всичките дебели пръстени по ръцете му.

Един ледерийски офицер пристъпи напред, вдигна ръце и заяви:

— Тронната зала е празна. Императорът е мъртъв — тялото му е на арената…

— Отведете ни там тогава — заповяда Бързия Бен и хвърли гневен поглед на Фидлър. — Искам да го видя лично.

Офицерът кимна.

— Тъкмо идваме оттам, но добре.

Фидлър махна на отделението си, после се намръщи на Смайлс.

— Това го направи по-късно, войник.

Тя се озъби като псе над плячка, после извади единия си широк нож и с две дивашки посичания прибра хубавите ръце на стареца.

Трул Сенгар пристъпи на пясъка на арената, приковал очи в тялото, лежащо в другия край. Блясък на монети, главата кривната назад. Бавно закрачи натам.

В коридорите и залите на Вечния домицил цареше хаос. Можеше да потърси родителите си по-късно, но подозираше, че няма да ги намери. Сигурно си бяха отишли с останалите Тайст Едур. На север. В отечеството. Тъй че в края на краищата и те бяха изоставили Рулад, най-малкия си син.

„Защо лежи така застинал? Защо не се е върнал?“

Стигна до Рулад и падна на колене. Остави копието си. Липсваща ръка. Липсващ меч.

Вдигна главата на брат си. Тежка, лицето толкова нашарено от белези, така изкривено от болка, че бе почти неузнаваемо. Отпусна я в скута си.

„Вече два пъти съм принуден да правя това. С брат, чието лице, тук под мен, лежи така мирно. Така изпразнено от живот. Изглежда толкова… грешно.“

Искал бе да опита, за сетен път, да опита да предложи благоразумие на своя млад брат, да го призове в името на всичко, което беше някога. Преди всичко това. Преди в проява на глупав, но разбираем устрем да сграбчи дръжката на един меч сред ледено поле.

Рулад след това, в друг момент на слабост, щеше да обяви Трул за Остриган. За мъртъв в очите на всички Тайст Едур. И да го прикове към камък, за да зачака бавна изтощителна смърт. Или надигането на вода.

Трул бе дошъл, за да му прости, да. Това беше викът в сърцето му, вик, с който бе живял сякаш цяла вечност. „Ти беше ранен, братко. Ужасно ранен. Той те посече, свали те, но без да си мъртъв. Направи каквото е трябвало да направи, за да сложи край на твоя кошмар. Но ти не го видя така. Не можеше.“

„Вместо това видя, че братята ти те изоставят.“

„Тъй че сега, братко, докато аз ти прощавам, няма ли и ти вече да ми простиш?“

Отговор нямаше да има, разбира се. Не и от това вечно замръзнало, вечно празно лице. Трул беше закъснял. Твърде закъснял, за да прости, и твърде закъснял, за да му бъде простено.

Зачуди се дали Серен беше знаела, дали бе предположила какво ще завари тук.

При мисълта за нея гърлото му се стегна. О, не беше знаел, че може да съществува такава любов. И сега, дори сред пепелищата, които го заобикаляха тук, бъдещето се разлистваше като цвят, ароматът му бе невероятно сладък.

„Това означава любовта. Най-после разбирам…“

Ножът мина под лявата му плешка и прониза сърцето.

Широко отворени очи във внезапна болка, в изумление. Трул усети как главата на Рулад се килна настрани в скута му, после се хлъзна от ръцете му — те бяха изгубили всякаква сила.

„О, Серен, моя любов.“

„О, прости ми.“

Озъбен, Сирин Канар отстъпи назад и изтръгна оръжието. Един последен Тайст Едур. Вече мъртъв, от собствената му ръка. Все още справедливост имаше на този свят. Беше очистил Ледерийската империя с този нож и с капещата от него гъста кръв.

Забиване в сърцето, краят на неговото безшумно промъкване по пясъка. Пое си дъх, толкова дълго го беше задържал през последните три стъпки. И благословената му сянка, точно под краката му — без риск да тръгне напред и да предупреди кучия син. Точно в този момент една сянка прелетя над пясъка — проклета сова, посред бял ден, представи си! — но глупакът не я забеляза.

Слънцето се беше издигнало до най-високата си точка.

И всяка сянка се беше присвила, разтреперана под огнения владетел в небето.

Усещаше желязото в устата си, толкова горчив дар, че ликуваше в хладната му захапка. Отстъпи назад, докато тялото падаше на една страна, падаше точно върху жалкото варварско копие.

„Варваринът умира. Както трябва. Защото моя е ръката на цивилизацията.“

Чу шумотевица в другия край и се обърна.

Стрелата го удари в лявото рамо, отхвърли го назад и той се спъна в двата трупа, завъртя се и падна.

Болката лумна и го зашемети.

— Не! — проплака Хедж и хукна напред покрай Корик, а той го изгледа притеснено.

— Проклет да си, Корик! — викна Фидлър.

— Не — спря го Бързия Бен. — Не разбираш, Фид.

Корик сви рамене.

— Съжалявам, сержант. Навик.

Фидлър се загледа след мага, който вече крачеше след Хедж към трите тела на пясъка. Но сапьорът не обърна никакво внимание на простреляния ледериец, а се смъкна тежко на колене до единия Тайст Едур.

— Виждате ли монетите по онзи? — обади се Кътъл. — Прогорени са направо в…

— Това беше императорът — заговори капитанът, който ги бе довел. — Рулад Сенгар. Другият едур… не знам. — И добави: — Но приятелите ви го познават.

Да. Фидлър го виждаше ясно и изведнъж като че ли нищо друго нямаше тук освен болка. Пленена в последния си дъх, получила глас в тревожно неприсъщите за Хедж, почти животински викове на скръб. Потресен, Фидлър се обърна към войниците си:

— Заемете отбранителни позиции, всички. Капитане, вие и останалите пленници — там, до стената, и никой да не мърда, ако искате да останете живи. Корик, кротни най-после с тоя проклет арбалет.

Тръгна към приятелите си.

И за малко да се върне, когато видя лицето на Хедж, толкова пронизано от болка, толкова… разголено.

Бързия Бен се обърна, погледна Фидлър — с нещо като предупреждение в очите — и се доближи до падналия ледериец.

Разтреперан, объркан, Фидлър го последва.

— Ще живее.

— Не, няма — изхриптя зад тях Хедж.

Гласът му дори не прозвуча човешки. Фидлър се обърна с тревога и видя, че Хедж се е взрял в Бързия Бен все едно, че си казваха нещо без думи.

После Хедж попита:

— Можеш ли, Бързак? Някое място със… с вечни мъки. Можеш ли да го направиш, маг? Попитах можеш ли?

Бързия Бен погледна Фидлър, с въпрос в очите.

„О, не, Бързак, не мога аз да кажа това…“

— Фидлър, помогни ми да реша. Моля те.

„Богове, дори Бързия Бен скърби. Кой е бил този воин?“

— Ти си Върховен маг, Бен. Направи каквото трябва.

Магьосникът се обърна отново към Хедж.

— Гуглата ми дължи, Хедж.

— Що за отговор е това?

Но Бързия Бен се обърна, махна с ръка и около ледериеца се вдигна тъмен облак, обкръжи отвсякъде тялото и започна сякаш да се свива надолу в пясъка, докато не остана нищо. Последва смътен писък, когато онова, което очакваше нещастния ледериец, се пресегна, за да го поеме в прегръдката си.

След това магът изпъна ръка и придърпа към себе си Фидлър. Лицето му беше пребледняло от гняв.

— Не го съжалявай, Фид. Разбираш ли ме? Не го съжалявай!

Фидлър поклати глава.

— Н-н… няма, Бързак. Нито за миг. Нека да пищи цяла вечност. Нека да пищи.

Мрачно кимване и Бързия Бен го избута от себе си.

Хедж плачеше над мъртвия Тайст Едур, плачеше като човек, за когото цялата светлина на света е изгубена и никога повече няма да се върне.

А Фидлър не знаеше какво да направи.

Загледан към тях от едно невидимо място, Блудния отстъпи назад, отдръпна се, сякаш бе готов да се хвърли от ръба на пропаст.

Беше това, което беше.

Нарушител на равновесия.

А сега, в този ден — Бездната дано да го погълнеше цял — създател на вдовици.

Карса Орлонг изкачи полегатия бряг и спря. Посегна към меча, пронизал крака му, и ръката му се стегна около него, малко под дръжката. Без да обръща внимание на назъбените ръбове, врязващи се в плътта му, той изтръгна оръжието.

Кръв разцъфтя около зейналите рани, но само за миг. Кракът му изтръпваше, значи щеше още да му служи.

Без да изпуска прокълнатия меч, той се огледа. И видя недалече напред и вдясно малка колиба, от която се вдигаше дим.

Воинът тоблакай се запъти натам.

Щом стигна до колибата, пусна железния меч, направи още една крачка, наведе се и натика едната си ръка под долния й ръб. С един замах нагоре я вдигна цялата над земята, запокити я и тя се преобърна като паднала на гръб костенурка.

Изригна дим, вятърът го поде и помете.

Пред него седеше древно изгърбено и прекършено същество.

Мъж.

Бог.

Вдигна нагоре присвитите си очи, бяха пълни с болка. После очите се изместиха покрай и зад Карса и воинът се обърна.

Видя, че духът на императора е дошъл. Млад — по-млад, отколкото си представяше Карса, че може да е Рулад Сенгар — и със своята чиста, неопетнена плът — красив. Лежеше на земята, потънал сякаш в лек сън.

След това очите му рязко се отвориха и той изкрещя.

Само за миг.

А после се надигна на ръце и колене… и видя меча в тревата до себе си.

— Вземи го! — извика Сакатия бог. — Мой скъпи Рулад Сенгар от Тайст Едур. Вземи своя меч!

— Недей — рече Карса. — Твоят дух е тук — това е всичко, което имаш, всичко, което си. Когато го убия, забравата ще те вземе.

— Виж крака му! Той е почти толкова сакат, колкото мен! Вземи меча, Рулад, и го посечи!

Но Рулад все още се колебаеше, на ръце и колене, дъхът му излизаше бърз и накъсан.

Сакатия бог изхъхри, закашля се, след това заговори тихо, монотонно:

— Ти можеш да се върнеш, Рулад. В своя свят. Можеш да го направиш. Този път можеш да направиш всичко добре. Чуй ме, Рулад. Трул е жив! Твоят брате жив и крачи към Вечния домицил! Отива, за да те намери! Убий този тоблакай и можеш да се върнеш при него, можеш да му кажеш всичко, което трябва да се каже! Рулад Сенгар, можеш да го помолиш за прошка.

При тези думи главата на Тайст Едур се вдигна. С озарени изведнъж очи, които го правеха толкова… толкова млад.

А Карса Орлонг изпита в сърцето си миг на жалост.

Рулад Сенгар посегна за меча.

И кремъчният меч замахна надолу и го посече.

Главата се изтъркаля, спря се върху меча. Тялото залитна настрани, краката заритаха в спазъм, после застинаха, докато кръвта се изливаше през отсечения врат. След миг и кръвта спря.

Зад Карса Сакатия бог се изсмя хрипливо и рече:

— Чаках те от дълго време, Карса Орлонг. Толкова усилно се трудих… за да те доведа при този меч. Защото той е твой, Тоблакай. Никой друг не може да го владее така, както можеш ти. Никой друг не може да понесе проклятието му, не може да остане разумен, не може да остане негов господар. Това оръжие, Избранико мой, е за теб.

Карса Орлонг се обърна към Сакатия бог.

— Никой не ме избира. На никого не давам това право. Аз съм Карса Орлонг от Теблор. Всички избори са само мои.

— Тогава избери, приятелю. Захвърли това жалко каменно нещо, което носиш. Избери оръжието, изковано за теб и само за теб.

Карса оголи зъби.

Очите на Сакатия бог се разшириха за миг, после той се наведе напред, над своя мангал с димящите въглени.

— С меча, Карса Орлонг, ти ще си безсмъртен. — Махна с разкривената си ръка и на няколко крачки встрани се изду портал. — Ето. Върни се в своята родина, Карса. Провъзгласи се за император на теблорите. Поведи отново своя народ. О, те са жестоко обкръжени. Само ти можеш да ги спасиш, Карса Орлонг. И с меча никой не може да застане срещу теб. Ти ще ги спасиш, ще ги поведеш към господство — кампания на избити „деца“, каквато светът не е виждал никога. Дай отговор, Тоблакай! Дай отговор на всички злини, които ти и твоят народ претърпяхте! Нека видят децата!

Карса Орлонг се взря отгоре в Сакатия бог.

Озъби се още по-широко за миг, после се обърна.

— Не го оставяй тук! Той е за тебе! Карса Орлонг, той е за теб!!!

Някой идеше насам откъм пясъка на брега. Широкоплещест мускулест мъж. С три чернокожи бок’арала.

Карса закуцука да ги посрещне.

Уидал усети как сърцето му заби лудо в гърдите. Не беше очаквал… добре, не беше знаел какво да очаква, само какво се очаква от него.

— Не си добре дошъл — изръмжа великанът с татуираното лице и ранения крак.

— Не съм изненадан. Но все пак съм тук. — Погледът на Уидал пробяга към меча в тревата. Главата на едура лежеше на него като дар. Ковачът се намръщи. — Горкото момче, то така и не разбра…

— Аз разбирам — изръмжа великанът.

Уидал вдигна очи към воина. После погледна натам, където седеше присвит Сакатия бог, а после отново великана.

— Отказа ли?

— Да.

— Добре.

— Сега ще го вземеш ли?

— Да — за да го строша в ковачницата, където бе направен. — И посочи разнебитената постройка в далечината.

Сакатия бог изсъска:

— Ти каза, че никога не може да бъде строшен, Уидал!

Ковачът сви рамене.

— Винаги казваме такива неща. Вдига цената.

От Сакатия бог се изтръгна смразяващ вой, последван от задавена кашлица.

Великанът гледаше Уидал. После попита:

— Ти ли направи този прокълнат меч?

— Аз.

Шамарът с опакото на ръката изненада Уидал и той отхвърча назад. Падна тежко на гръб и зяпна кръжащото небе, което изведнъж се изпълни с воина, който го гледаше отгоре.

— Друг път не го прави.

И след като каза това, великанът се обърна и си тръгна.

Уидал примига под бялата слънчева светлина, успя някак да се обърне и видя как великанът прекрачи в портал от огън и се стопи в него, а Сакатия бог изкрещя отново. Порталът изчезна мигновено, с ръмженето на пламъците.

Един от нахтите поднесе отвратителното си личице над лицето му като котка, канеща се да му отнеме дъха. И замърка.

— Да, да — каза с досада Уидал и го избута настрана. — Да взема меча. Да. Да строша това проклето нещо.

Светът кръжеше около него и той си помисли, че ще му призлее.

„Сандалат, скъпа, ти опразни ли онова ведро? Вярно, че беше пикня, но миришеше общо взето на бира, нали? Можех да го изпия отново, видиш ли.“

Изправи се с мъка, залитна, но успя да се наведе и взе меча.

Сега към ковачницата. Нямаше много начини да се строши прокълнат меч. Още по-гадно оръжие можеше да го направи, но в този случай такова нямаше. Тъй че — отново към тайната на стария ковач. „За да строшиш омагьосано оръжие, върни го в ковачницата, където е било родено.“

Е, щеше да направи точно това. И то веднага.

Забеляза, че трите нахти са го зяпнали, и се намръщи.

— Идете да закърпите проклетата лодка — нямам настроение да се давя на петдесет гребла от брега.

Съществата заподскачаха надолу към пясъка.

Уидал тръгна към старата ковачница, за да свърши каквото трябваше да се свърши.

Зад него Сакатия бог изпищя към небето.

Ужасен, ужасен звук, божи рев. Звук, какъвто Уидал никога повече не искаше да чуе.

В ковачницата намери един стар чук и се приготви да развали всичко, което бе направил. Въпреки че, осъзна той, докато нагласяваше меча върху ръждясалата наковалня и оглеждаше зацапаното с кръв острие, това всъщност беше невъзможно.

След миг ковачът на оръжия надигна чука.

И го стовари с все сила.