Вила „Тъга“

I

Унищожиха хотел „Вердюн“. Беше странна сграда с разядена от времето дървена веранда, точно срещу гарата. В него отсядаха да отдъхнат между два рейса търговски пътници. Известен беше като туристически хотел. Съседното кафене имаше форма на ротонда, то също изчезна. Как точно се казваше — кафене „Циферблати“ или кафене „Бъдеще“? Сега между гарата и зеленината на площад „Албер I“ зее пустота.

Улица Роаял не се е променила, но поради зимата и късния час, като върви по нея, човек има чувството, че прекосява мъртъв град. Витрините на книжарницата „Клеман Маро“, на бижутера Хоровиц, „Довил“, „Жьонев“, „Льо Тук е“, английската сладкарница „Фидел-Берже“… По-надолу — фризьорският салон на Рьоне Пиго. Витрините на „Анри а ла Пансе“. Повечето от тези луксозни магазини се затварят в края на сезона. В дъното, откъдето започват аркадите, вляво, блести червенозеленият неон на „Сентра“. На отсрещния тротоар, ъгъла на улица Роаял и Плас дю Пакие, се намира „Механата“, която младежта посещава през лятото. Дали и сега клиентите са същите?

Нищо не е останало от голямото кафене, от неговите полилеи, огледала, от пръснатите чак по улицата маси с чадъри. В осем часа вечерта там вече оживено сновяха от маса на маса, събираха се на групи. Смехове. Руси коси. Звън на чаши. Сламени шапки. От време на време някоя плажна хавлия внасяше пъстра нотка. Подготвяха се за нощните празненства.

Вдясно е казиното, бяла масивна постройка, отворено е само от юни до септември. През зимата местната буржоазия два пъти в седмицата заема игралната зала, за да играе бридж, а в пушалнята се събират членовете на тукашния Ротари клъб. Отзад паркът Албини се спуска под лек наклон към езерото с плачещите върби, с музикалния кът и кея, откъдето потегля вехтото корабче, което обикаля малките крайбрежни селища: Вейрие, Шавоар, Сен-Жориоз, Еден-Рок, Пор-Люсац … Изброявам, изброявам… — Но има такива думи, които си тананикаме безспир, като приспивна песен.

Тръгваме по Авеню д’Албини с явори от двете страни. То върви край езерото и точно там, където извива надясно, се вижда бял дървен портал — входът на Спортинг клуба. Многобройни тенис кортове покрай алеята, настлана с камъчета. После, ако затворим очи, ще си спомним дългата редица кабини и пясъчния плаж, който се простира на около триста метра. По в дъното е английската градина, където в сградата на стара оранжерия се намират барът и ресторантът на Спортинга. Всичко това е като полуостров; около хиляда и деветстотната година той е принадлежал на автомобилния конструктор Гордон-Грам. Срещу Спортинга от другата страна на Авеню д’Албини започва булевард Карабасел. Той лъкатуши до хотелите „Ермитаж“, „Уиндзор“ и „Алхамбра“, но до тях може да се стигне и с въздушната железница. През лятото тя работи до полунощ и спира на малка гара, която отвън прилича на хижа. Тук има разнообразна растителност и човек се чуди къде ли е попаднал: в Алпите, край Средиземно море или из Тропиците. Пинии. Мимози. Борове. Палми. А от булеварда, виещ се по склоновете на хълма, се открива панорамата: цялото езеро, веригата на Аравите и в другия край онази неуловима страна, наречена Швейцария.

В „Ермитажа“ и в „Уиндзор“ вече дават под наем само апартаменти. Добре, че не са се сетили да унищожат въртящата се врата на „Уиндзор“ и остъклената зала, с която продължаваше холът на „Ермитажа“. Спомнете си: тя беше отрупана с пълзящи растения. „Уиндзор“ беше построен в самото начало на века и бялата му фасада изглеждаше също тъй сладникава, както фасадите на Рул и на Негреско в Ница. „Ермитажът“ беше боядисан в охра, беше по-прост и по-величествен. Приличаше на хотел „Роаял“ в Довил. Направо като брат близнак. Наистина ли са ги разделили на апартаменти? По прозорците никаква светлинка. Да имахме смелостта да прекосим мрачните холове и да се изкачим по стълбите. Тогава може би щяхме да установим, че тук не живее никой.

Събориха „Алхамбра“. Нито следа от градините, които го заобикаляха. На негово място навярно ще построят някой модерен хотел. Да напрегнем малко паметта си: през лятото градините на „Ермитажа“, на „Уиндзор“ и на „Алхамбра“ почти се сливаха с представата ни за изгубения рай или за обетованата земя. Но в кой ли от трите хотела беше онази огромна леха с гергини и онзи парапет, на който се облакътявахме, за да съзерцаваме ширналото се долу езеро? Все едно. Ние бяхме последните свидетели за съществуването на един свят.

Късно е и е зима. От другата страна на езерото блещукат едва доловимите влажни светлини на Швейцария. От пищната растителност на Карабасел са останали само няколко изсъхнали дървета и хилави храсталаци. Фасадите на „Уиндзор“ и на „Ермитажа“ са черни, сякаш обгорени. Градът е загубил своето международно курортно лустро. Сега той е изпаднал до обикновен окръжен център. Малък град, свит в дебрите на френската провинция. Нотариусът и помощник-префектът играят бридж в пустеещото казино. Също и госпожа Пиго, четиридесетгодишната управителка на фризьорския салон, руса, лъхаща на парфюм „Шокинг“. До нея е Фурние младши, чието семейство притежава три текстилни фабрики във Фаверж; Сервоз от фармацевтичните лаборатории на Шамбери, превъзходен играч на голф. Разправят, че чернокосата госпожа Сервоз, пълна противоположност на русокосата госпожа Пиго, все още се разхождала с беемве между Женева и своята вила в Шавоар и много обичала младите хора. Често я виждали с Пемпен Лаворел. Бихме могли да дадем и хиляди други подробности, също тъй блудкави и изненадващи, за ежедневието на това градче, защото за дванадесет години нещата и хората сигурно не са се кой знае колко променили.

Кафенетата са затворени. През вратата на „Сеитра“ се процежда розова светлина. Искате ли да влезем, за да проверим дали ламперията от акажу е същата, дали лампата с шотландски абажур е на мястото си — от лявата страна на бара? Не са махнали снимките на Емил Але, направени в Енгелберг, когато той спечели световния шампионат. Нито фотографиите на Джеймз Кътит. Нито пък снимката на Даниел Хендрикс. Те са все така наредени над рафтовете с бутилки. Разбира се, пожълтели са. А в полумрака единственият клиент, червенолик мъж с карирано сако, разсеяно опипва барманката. В началото на шейсетте години красотата й имаше пикантен аромат, но вече е понатежала.

Чуваме собствените си стъпки в пустата улица Сомейе. Вляво кино „Регент“ си е все същото:

вечната оранжева мазилка и надписът „Регент“ с аленочервен английски курсив. Все пак сигурно са обновили залата, сменили са дървените столове и старите снимки на звездите, които украсяваха входа. Площадът пред гарата е единственото място в града, където още проблясват светлини и има известно оживление. Експресът за Париж минава шест минути след полунощ. Отпускарите от казармата Бертоле пристигат на малки шумни групи, носят метални или картонени куфари в ръка. Някои пеят „Елхови лес“: сигурно защото наближава Коледа. На втори перон те се скупчват, тупат се по гърбовете. Все едно, че заминават за фронта. Сред всички тези шинели има и един бежов цивилен костюм. Човекът, който го носи, сякаш не изпитва студ; той е увил около врата си зелен копринен шал и го пристяга нервно. Обикаля от група на група, оглежда се на всички страни с объркано изражение, като че ли търси някого сред блъсканицата. Дори запитва нещо един военен, но той и двамата му другари подигравателно го измерват от глава до пети, Други отпускари се обръщат и подсвиркват след него. Той се преструва, че не забелязва, дъвче цигарето си. Сега е малко встрани заедно с един русичък алпийски стрелец. Младежът явно се чувствува неудобно и от време на време хвърля притеснени погледи към другарите си. Мъжът се опира на рамото му, шепне му нещо на ухото. Алпийският стрелец се мъчи да се отскубне. Тогава човекът пъхва един плик в джоба му, поглежда го безмълвно и вдига яката на сакото си, защото е почнало да вали сняг.

Този човек се нарича Рьоне Мейнт. Внезапно той вдига лявата си ръка, заслонява челото си, също както преди дванадесет години, когато този жест беше характерен за него. Колко е остарял.

Влакът вече е пристигнал на гарата. Започва истински пристъп, те се блъскат в коридорите, свалят прозорците, подават си куфарите. Някои пеят: „Отново ще се срещнем с теб…“, но повечето реват: „Елхови лес…“ Снегът завалява по-силно. Мейнт стои неподвижно, заслонил с ръка челото си. Русолявият младеж го гледа през стъклото, а по устните му играе не много приятна усмивка. Той мачка кепето си на алпийски стрелец-Мейнт го поздравява. Вагоните се изнизват и отнасят увиснали по вратите гроздове военни, които пеят и махат за сбогом.

Пъхнал ръце в джобовете на сакото си, той се отправя към бюфета на гарата. Двамата келнери подреждат масите, метат лениво пода. Зад бара човек в мушама подрежда последните чаши. Мейнт си поръчва коняк. Мъжът сухо му отговаря, че вече не сервират. Мейнт отново иска коняк.

— Тука — казва мъжът, изговаряйки провлечено сричките, — тука не обслужваме пудри.

И другите двама зад него избухват в смях. Мейнт не се помръдва, той е уморен, гледа в една точка пред себе си. Единият келнер е угасил лампите на лявата стена. Само барът е облян в жълта светлина. Те чакат скръстили ръце. Дали няма да му хвърлят някой хубав бой? Кой знае? Може пък Мейнт да удари с длан по мръсния тезгях и заел старата си поза, да извика с някогашния си безочлив смях: „Аз съм кралица Астрид, БЕЛГИЙСКАТА КРАЛИЦА!“