Вила „Тъга“

II

Какво правех на осемнадесет години край това езеро, в тези известни минерални бани? Нищо. Живеех в един семеен пансион, „Липите“, на булевард Карабасел. Можех да си намеря стая в града, но предпочитах да съм на високото, на две крачки от „Уиндзор“, „Ермитажа“ и „Алхамбра“, чиито лукс и пищни градини ме успокояваха.

Защото аз си умирах от страх, чувство, което и после никога не преодолях: по онова време то беше много по-натрапчиво и безразсъдно. Бях избягал от Париж с мисълта, че този град става опасен за хора като мен. В него цареше неприятна полицейска атмосфера. Имаше прекалено много хайки, а аз не мога да ги търпя. Избухваха бомби. Иска ми се да уточня хронологически нещата и понеже в такива случаи обикновено споменаваме войни — коя ли война беше тогава? Струва ми се, тъй наречената алжирска, в началото на шейсетте години, когато се возехме в открити „Флориди“ и жените се обличаха зле. Мъжете също. Аз се страхувах. Много повече, отколкото днес, и бях си избрал това убежище, защото се намираше на пет километра от Швейцария. При най-малка тревога можеше да се премине езерото. Бях наивен, въобразявах си, че колкото по-близо е човек до Швейцария, толкова по-голяма вероятност има да се измъкне. Още не знаех, че Швейцария не съществува.

„Сезонът“ беше започнал от 15 юни. Предстоеше низ от празници и увеселения. Обед на „Посланиците“ в казиното. Турне на Жорж Юлмер. Три представления на „Слушайте внимателно, господа“. Фойерверки за 14 юли на игрището за голф в Шавоар, балети на маркиз дьо Кюева и още много други забавления, които бих могъл да си спомня веднага, ако имах под ръка програмата, издадена от управителния съвет. Запазил съм я и съм сигурен, че ще я намеря между листовете на някоя книга, която съм чел онази година. Кой знае коя? Времето беше „великолепно“ и редовните посетители предвиждаха слънце чак до октомври.

Много рядко отивах да се къпя. Обикновено прекарвах дните си в хола или в градините на „Уиндзор“ и накрая почти започнах да вярвам, че там поне няма опасност за мен. Когато ме завладяваше страхът — цвете, чиито листенца се разтваряха бавно в корема ми, — гледах право пред себе си към другия бряг на езерото. От градините на „Уиндзор“ се виждаше едно селце. По права линия на не повече от пет километра. Можеше да се преплува дотам. С моторница през нощта бяха необходими най-много двайсетина минути. Ами да. Мъчех се да се успокоя. Шепнех, като разчленявах ясно сричките: „С моторница през нощта…“ Ставаше ми по-добре, продължавах да чета романа или някое безобидно списание (бях решил да не чета вестници и да не слушам новините по радиото. Всеки път, когато ходех на кино, се стараех да влизам след прегледа). Не, по-добре да не зная нищо за съдбата на света. Да не усилвам страха си, усещането за неизбежна катастрофа. Да се занимавам само с невинни неща: мода, литература, кино, мюзикъли. Да се изтегна на някой лежащ стол, да затворя очи, да се отпусна, най-вече да се отпусна. Да забравя. Моля?

Привечер слизах в града. Сядах на една пейка на Авеню д’Албини и гледах движението край брега на езерото, плъзгането на малките платноходки, на водните колела. Това ободряваше. Листата на яворите ме закриляха отгоре. Продължавах пътя си, крачех бавно и предпазливо. На Плас дю Пакие избирах винаги отдалечена маса на терасата в „Механата“ и редовно си поръчвах кампари със сода. Гледах младежта наоколо си, всъщност и аз бях част от нея. Смрачаваше се и те прииждаха все повече. Чувам още смеховете им, виждам спуснатите над очите кичури коса. Момичетата носеха тесни панталони и памучни шорти. Момчетата — блейзери с емблема и шалчета под яката на ризата. Всичките бяха с къси коси, модна прическа. Те подготвяха увеселенията си. Момичетата идваха на тях с бухнали рокли, пристегнати в талията, с обувки без токове. Разумна и романтична младеж, която щяха да изпратят в Алжир. Не и мен.

В осем часа се връщах да вечерям в „Липите“. В този семеен пансион, чиято фасада ми напомняше ловна хижа, всяко лято отсядаха десетина редовни клиенти. Всички те бяха над шестдесетте и отначало присъствието ми ги дразнеше. Но аз сдържах дори дишането си. Никакво ръкомахане, сведен поглед, неподвижно лице — само да не мигам често, — така се мъчех да не усложнявам и без това несигурното си положение. Те оцениха добрите ми намерения и мисля, че в крайна сметка спечелих донякъде благоразположението им.

Хранехме се в трапезария, обзаведена в савойски стил. Можех да поведа разговор с най-близките си съседи, спретнато облечени възрастни съпрузи от Париж, но от някои намеци бях подразбрал, че мъжът е бивш полицейски инспектор. Останалите също вечеряха на двойки с изключение на един господин с тънки мустачки и покорно кучешко лице, самотен, сякаш изоставен тук. Сред шума от разговорите чувах как понякога хлъцва, също като че ли лае. След ядене наемателите минаваха в салона и въздишайки, сядаха в креслата с кретонени калъфи. Собственичката на „Липите“ госпожа Бюфаз им поднасяше билков чай или нещо за храносмилане. Жените разговаряха помежду си. Мъжете започваха да играят канаста. Господинът с кучешкото лице запалваше тъжно хаванска пура и гледаше играта, седнал встрани.

Аз с удоволствие бих останал сред тях в меката и успокояваща светлина на лампите с абажури от розова коприна, но тогава може би щеше да ми се наложи да приказвам или да играя канаста. Дали пък щеше да им е неприятно, ако остана там да ги погледам, без да говоря? Слизах отново в града. Точно в девет и четвърт — веднага след прегледа — влизах в кино „Регент“ или в киното на казиното, което беше по-елегантно и по-удобно. Намерих програма на „Регент“ от онова лято.

С удоволствие бих погледал пак някой и друг кадър от тези стари филми.

След киното отново отивах в „Механата“ да изпия чаша кампари. Младите хора ги нямаше. Полунощ. Навярно танцуваха някъде. Гледах всичките тези столове, празните маси, келнерите, които прибираха големите чадъри. Взирах се в големия осветен фонтан пред входа на казиното, от другата страна на площада. Той безспир променяше цвета си. Забавлявах се, като броях колко пъти ще стане зелен. Ей така, да мине време, нали? Един път, два пъти, три пъти. На петдесет и третия път ставах, но обикновено не си правех труда да играя дори и тази игра. Бленувах и машинално пиех на малки глътки питието си. Спомняте ли си Лисабон през войната? Всичките онези хора, заседнали из баровете и във фоайето на хотел „Авис“ с техните куфари и сандъците-гардероби, хора, очакващи кораб, който нямаше да пристигне? Е, добре, двадесет години по-късно и аз изпитвах чувството, че съм един от тях.

В редките случаи, когато слагах фланеления си костюм и единствената си вратовръзка (тъмносиня, обсипана с малки лилии, подарък от един американец, на обратната й страна бяха избродирани думите: „Интернашънъл Бар Флай“. По-късно разбрах, че това било името на някакво тайно дружество на алкохолици. По тази вратовръзка се разпознавали едни други и си правели дребни услуги), влизах в казиното и оставах няколко минути на прага на „Брюмел“ да погледам как танцуват хората. Бяха на възраст от тридесет до шестдесет години, тук-таме се мяркаха по-млади момичета в компанията на елегантни пет-десетгодишни мъже. Международна клиентела, твърде „изискана“, която се кършеше под звуците на разни италиански шлагери или на мелодичния ямайски танц калипсо. После се качвах в игралната зала. Често наблюдавахме големи залози. От съседна Швейцария идваха играчи от висока класа. Спомням си един страшно хладнокръвен египтянин с мазна рижа коса и очи на газела, който замислено поглаждаше с показалец тънките си мустаци. Залагаше по пет милиона наведнъж; разправяха, че е братовчед на крал Фарук.

С облекчение излизах отново на чист въздух.

Тръгвах бавно по Авеню д’Албини към Карабасел. Никога не съм виждал такива прелестни, ясни нощи, както по това време. Огънчетата на вилите край брега на езерото искряха силно, ослепително и в блясъка им аз откривах музика, сякаш слушах соло саксофон или тромпет. Долавях и лекото, безплътно шумолене на яворите. Изчаквах последния рейс на въздушната железница, седнал на желязната пейка в заслона. Помещението се осветяваше само с една лампа и аз се отпусках, потъвах, изпълнен с безкрайна доверчивост, в моравия здрач. От какво да се страхувам? Шумът на войните, грохотът на света трябваше да преминат през истинска стена от памук, за да достигнат до този оазис на почивката. А и кой ли ще се сети да ме търси сред такива видни посетители?

Слизах на първата спирка Сен-Шарл-Карабасел, а железницата продължаваше да се изкачва празна. Приличаше на тлъста светулка.

Прекосявах на пръсти коридора на „Липите“, събувах мокасините си, защото старците спят леко.