Високи залози

1.

Хана Уилис беше студентка по право втора година във Вирджиния и бъдещето й изглеждаше бляскаво и обещаващо — разбира се, с изключение на това, че щеше да умре в тази мрачна, унила, потискаща гора.

Върви, Хана, повтаряше си тя. Просто върви. Не мисли. Хленченето и плачът няма да ти помогнат. Само бягането ще те спаси.

Момичето се препъна и политна напред. Дланите й напипаха ствола на някакво дърво, за което опита да се хване. Облегна върху него тялото си, тръпнещо от болка, и изчака да посъбере сили, за да си поеме дъх. И да направи следващите си няколко крачки.

Не спирай да вървиш, иначе ще умреш в тази гора. Толкова е просто.

Куршумът, заседнал някъде ниско в гърба й, превръщаше всяко движение, всяко вдишване в агония, по-болезнена, отколкото Хана мислеше, че е възможно. Единствено страхът от втори куршум или от нещо още по-лошо я държеше на крака и й даваше сили да продължава.

Господи, тук гората е почти непрогледна, черна като катран. Лунният сърп висеше над балдахина от клони, тъй гъсто сплетени, че лъчите му не достигаха до земята. Дърветата хвърляха плътни сенки. Сред гъсталака не се виждаха тръните и бодливите къпини; те непрекъснато разраняваха до кръв краката й, докато се опитваше да продължава напред. Оскъдното й облекло — само едно скъпо боди от черна дантела — отдавна висеше от раменете й като дрипа.

Но сега това нямаше никакво значение и бе престанало да я вълнува. Единствената ясна мисъл, способна да преодолее болката и паниката, бе: върви, момиче. Останалото бе само някакъв безмълвен, хаотичен кошмар, който продължаваше вече цял час или повече…

Накрая, съвсем внезапно, балдахинът от сплетените над главата й клони се разтвори.

— Какво, по дяволите…

Мръсната трева и пръст под краката й отстъпиха пред чакъла, който ненадейно се появи пред нея. Хана рухна на колене.

Оскъдната лунна светлина й помогна да различи едва забележимата двойна осева линия, очертаваща завоя на някакво провинциално шосе. Стори й се като истинско чудо. Но макар и смътно, тя се досещаше, че още не се е измъкнала от опасността.

Щом в далечината се чу буботене на двигател, Хана се опря на длани и опита да се надигне. Насъбра сила, за която не подозираше, че още притежава, за да се изправи отново и да пристъпи до средата на шосето. Светът около нея се замъгли заради бликналите й сълзи и потта, стичаща се по челото й.

Моля те, Господи, не позволявай да са те. Не може да са онези две копелета.

Не можеш да си чак толкова жесток, нали?

Един червен пикап изникна на завоя и бързо се устреми към нея. Прекалено бързо! Внезапно очите й се заслепиха, както преди това в гората, но този път от ярките фарове на пикапа.

— Спри! Моля те, спри! Моляяяя те! — разкрещя се момичето. — Спри, кучи сине!

В последната секунда гумите изскърцаха по лявото платно на шосето. Автомобилът поднесе и се закова намясто, на броени метри от нея. Съвсем малко оставаше да я блъсне и премаже. Хана усети как я лъхна топлината на мощния му двигател, излъчвана от широкия радиатор.

— Хей, сладурче, готина дрешка си имаш! Ала трябваше само да вдигнеш палец.

Гласът бе непознат… А това беше добър, наистина добър знак. От шофьорската кабина я блъсна силно надуто кънтри — на групата Чарли Даниълс. Момичето смътно я разпозна, миг преди да рухне в несвяст на шосето.

Шофьорът моментално изскочи от кабината и се хвърли към нея, тъкмо когато тя отново се свести.

— О, боже мой, аз не… Какво е станало? Да не си… Какво ти се е случило?

— Моля те — едва чуто промълви тя. — Ако ме намерят тук, ще убият и двама ни.

Яките мъжки ръце се обвиха около нея, но докато я повдигаше, шофьорът видя кървящата рана на гърба й, колкото монета от десет цента. Хана само простена, прекалено омаломощена дори да изкрещи…

След няколко мига, сякаш обвита в сива мъгла, тя вече беше в кабината на пикапа. Летяха с бясна скорост напред въпреки тясното шосе.

— Дръж се, скъпа. — Гласът на шофьора трепереше. — Кажи ми кой ти причини това.

Момичето усети как отново изпада в несвяст.

— Мъжете…

— Мъжете ли? Какви мъже, скъпа? За какви мъже говориш?

Отговорът изплува в замъгления й мозък. Дори не бе сигурна дали го изрече на глас, или само си го помисли, преди всичко да изчезне.

Мъжете от Белия дом.

2.

Казваше се Джони Тучи, но момчетата от квартата му в южната част на Филаделфия го наричаха Джони Нервака заради начина, по който очите му шареха, когато го хващаха нервите. А това пък му се случваше през повечето от времето.

Разбира се, след тази вечер момчетата от Фили можеха само да го духат. Това бе вечерта, когато Джони наистина влезе в играта. В мъжката игра. Защото беше взел „пакета“…

Работата беше проста, но наистина готина, защото той действаше сам и трябваше да поеме пълната отговорност. Вече бе взел пакета. Беше малко уплашен, но се справи.

Никъде нищо не се казваше за това, но щом веднъж започнеш да се занимаваш с такива доставки, това означава, че малко или много държиш с нещо фамилията, както и те също те държат. С други думи, имаше връзка. След тази вечер на Джони повече нямаше да му възлагат само второстепенни задачи, нито щеше единствено да обира трохите из южните предградия. Все едно бяха лепнали стикер върху бронята на колата му, който гласеше: Днес е първият ден от остатъка от живота ти.

Така че, съвсем естествено, беше изпълнен с въодушевление — и само малко нервен.

В мозъка му продължаваше да звучи, като запис от касета, предупреждението на чичо му Еди. Не прецаквай тази възможност, Нервак, каза му Еди. Много ми струваше да те уредя. Сякаш му правеше някаква голяма услуга с тази поръчка. А това навярно си беше точно така, ама все пак собственият му чичо не биваше да му го натяква чак толкова…

Джони се пресегна и включи радиото. Дори и кънтри музиката, която свиреха тук, на юг, беше по-добра от досадното мрънкане на Еди, което не спираше да го тормози през цялата нощ. Оказа се едно старо кънтри парче на групата Чарли Даниълс: „Дяволът отишъл в Джорджия“. Знаеше дори някои от думите на песента. Но познатите стихове не успяха да заглушат гласа на чичото, отекващ в главата на Джони.

Не прецаквай тази възможност, Нервак.

Много ми струваше да те уредя.

О, мамка му!

Сините светлини на полицейски лампи затанцуваха в огледалото за обратно виждане — изскочиха ей така, от нищото. Можеше да се закълне, че само преди две-три секунди цялата магистрала I-95 бе запазена само за него.

Очевидно не беше така.

Джони усети как крайчеца на дясното му око започна да потрепва.

Доста беше настъпил педала на газта. Може би щеше да се измъкне само с някоя глоба. Но тогава си спомни, че бе задигнал раздрънкания додж, който шофираше, от паркинга на мотел 6 там, в Есингтън. Дяволите да го вземат! Трябваше да отиде до Мариот. Да наеме японска кола.

Все пак не бе изключено никой да не е съобщил за задигнатия додж. Който и да е собственикът му, сигурно още спеше в онзи мотел. С малко повече късмет, Джони просто ще сдъвче талона за глобата и никой нищо нямаше да узнае.

Но това беше късмет, какъвто имаха другите, само не и той.

На ченгетата сякаш им беше нужна цяла вечност да се измъкнат от патрулката си, което беше лош знак — най-лошият. Провериха колата, номерата й, всичко, както си му е редът… Като застанаха до прозорците, от двете страни на автомобила, очите на Джони вече се бяха разиграли като две зърна от мексиканския боб, дето му викаха „скачащия“, защото подскачаше, като го печеш на тиган.

Опита се да го дава непукист.

— Добър вечер, полицаи. Какво се е случило…

Онзи, откъм неговата страна, висок мъжага с акцент като бедните бели южняци, отвори вратата откъм шофьорската седалка.

— Само си дръж устата затворена. Слизай от колата.

Не им отне много време да намерят пакета. След като претърсиха вътре и предните, и задните седалки, вдигнаха капака на багажника, измъкнаха резервната гума, служеща за прикритие, и това беше краят.

— Света Дево! — Единият от пътните полицаи светна надолу с фенерчето си. Другият ахна при гледката. — Какво, по дяволите, си сторил?

Джони не си направи труда да отговаря на въпроса. Вече бягаше с все сили, за да отърве кожата.

3.

Никой никога не е бил по-мъртъв или по-свършен от него, както той сега. Джони Тучи го знаеше, дори и след като се шмугна между дърветата и се затъркаля по стръмния склон на дефилето край шосето.

Може би щеше да успее да се скрие от ченгетата, но не и от фамилията. Нито в затвора, нито никъде. Това си беше житейска истина. Не можеш да изгубиш „пакет“ като този, без ти сам да се превърнеш в такъв.

Отгоре на склона проехтяха гласовете на ченгетата, сетне затанцуваха лъчите на фенерчетата им. Джони залегна и се сниши сред гъстите храсти. Целият трепереше, сърцето му биеше до пръсване, гърдите му бяха натежали от прекалено многото изпушени цигари. Почти невъзможно бе да остане неподвижен и да запази пълна тишина.

О, мамка му, вече съм мъртъв, съвсем мъртъв.

— Виждаш ли нещо? Видя ли малкото копеле? Онзи бъзльо?

— Още не. Но ще го пипнем. Спотайва се някъде долу. Не може да е далеч.

Полицаите го притиснаха от двете му страни, докато си проправяха път надолу. Много старателно и ефективно.

Макар да бе затаил дъх, Джони още повече се разтрепери, и то не само заради ченгетата. А защото започна да осъзнава какво трябва да направи сега. Казано съвсем точно, оставаха му само две възможности. Едната бе свързана с пистолета тридесет и осми калибър, закрепен с дебел ластик за глезена му. Другата беше пакетът — и собственикът му. Беше само въпрос на избор как точно предпочита да умре.

А на тази студена лунна светлина въпросът сякаш нямаше никакво значение.

Посегна надолу, колкото можа по-бавно, за да измъкне пистолета. Навря дулото в устата си. Проклетото желязо затрака силно в зъбите му. Езикът му усети нещо кисело на вкус. Засрами се от сълзите, рукнали по лицето му, но не можа да се сдържи, пък и кой, освен него щеше да узнае?

Господи, наистина ли щеше да свърши по този начин? Хленчещ като някакъв смотаняк, съвсем сам в гората? Що за кофти свят бе това.

Сякаш чуваше момчетата как си говорят. Определено не бих искал да си ида като Джони. Джони Нервака. Точно така ще го изпишат на надгробната плоча — нарочно, за да му направят напук. Тъпи копелета!

През цялото време пламналият мозък на Джони повтаряше дръпни, но показалецът отказваше да се подчини и да натисне спусъка. Пак се опита, дори го сграбчи с двете си ръце, но не стана. Дори с това не можеше да се справи като хората.

Накрая свали пистолета, още хлипайки като малко дете. Някак си това, че щеше да живее още един ден, не бе достатъчно, за да спре сълзите. Лежеше там, хапеше устни, изпълнен със самосъжаление, докато ченгетата се отдалечиха надолу към потока в дъното на дефилето.

Едва тогава Джони Тучи запълзя обратно към шосето, от което беше побягнал. Притича през него и потъна в гората от другата страна. Питаше се как, за бога, да изчезне от лицето на земята, макар да знаеше, че няма как да стане.

Защото беше погледнал. Беше видял какво има в „пакета“.