Високи залози

1.

Празнувах рождения си ден у дома на Пета улица със скромно, само за най-близките ми, но много весело и задушевно парти. Точно както го исках.

Специална изненада за празника беше завръщането на Деймън от колежа в Масачузетс. И Нана беше тук, дейна и начело на празничната суетня, заедно с останалите хлапета, Джанин и Али. Почетоха ме и Сампсън със семейството си. И Бри, разбира се.

Поканени бяха само тези, които най-много обичах на света. С кого другиго ще искаш да отпразнуваш остаряването с още една година и помъдряването си?

Дори си бях подготвил кратка реч, повечето от която веднага забравих, но не и няколкото начални фрази:

— Аз, Алекс Крос — започнах, — тържествено обещавам — пред присъстващите на този рожден ден — да направя всичко по силите си, за да балансирам живота си у дома със служебните си задължения и никога повече да не прекрачвам отново отвъд тъмната страна.

Нана вдигна чашата си с кафе, за да ме поздрави за обещанията ми, но после само промърмори:

— Твърде късно е за това. — При което купонджиите се засмяха.

Сетне всички дадоха най-доброто от себе си, за да се уверят, че остарявам с малко смиреност, но и с усмивка на лицето.

— Помните ли как си прекарвахме на стадиона на Редскинс? — разкикоти се Деймън. — Когато татко затръшна вратата на старата ни кола, като забрави ключовете вътре?

Опитах се да го прекъсна:

— Ако трябва да сме честни…

— И ме измъкна от леглото късно след полунощ — изръмжа Сампсън.

— Само след като преди това около час се е опитвал да разбие ключалката, защото не е искал да си признае, че не може да се справи — обади се Нана.

Джени сви длан на фуния около ухото си.

— Защото е какъв?

— Американският Шерлок Холмс! — провикнаха се вкупом останалите. — Имаха предвид статията преди няколко години в едно национално списание, за която щяха да ме поднасят, докато съм жив.

Отпих от бирата си.

— Блестяща кариера — или поне така казват — с десетки тежки случаи, до един решени, но с какво ще ме запомнят? Струва ми се, че на някого тази вечер му се полага да се порадва на един щастлив рожден ден.

— Което ми напомни за нещо — заговори Нана, поглеждайки ме дяволито. — Имаме една недовършена работа. Деца!

Джени и Али подскочиха, по-развълнувани от останалите. Очевидно сега ми предстоеше голямата изненада. Никой дума не обели за какво се отнасяше, но аз вече бях отворил калъфката със слънчеви очила „Серенгети“ — подарък от Бри, и пакета с една риза и две бутилчици с текила от Сампсън. Получих и една камара книги от децата, включващи последните романи на Джордж Пелеканос и биографията на Кийт Ричардс, китариста на Ролинг Стоунс.

Още една улика, ако мога да го нарека така, беше фактът, че двамата с Бри станахме прочути с умението си да проваляме планове за почивка, защото откакто се срещнахме, един след друг пропадаха дългите ни уикенди. Можеше да се очаква, че след като работим в един и същи отдел „Убийства“, за нас щеше да е по-лесно да координираме разписанията си, обаче през повечето време се оказваше точно обратното.

Затова имах някаква бегла представа за това, което можеше да се очаква.

— Алекс, ти не мърдай — предупреди ме Али. Напоследък започна да ме нарича така и аз нямах нищо против, но караше Нана да настръхва.

Бри обеща да ме държи под око и остана при мен, докато другите се измъкнаха в кухнята.

— Заговорът се заплита — промърморих.

— С всеки изминал момент — усмихна ми се Бри и ми намигна. — Точно както го харесваш.

Беше седнала на дивана, а аз се бях настанил срещу нея на един от старите фотьойли. Бри винаги изглеждаше добре, но най-много я харесвах точно както беше сега — леко небрежна, удобно разположила се, боса и с джинси. Погледът й се плъзна по пода и после се вдигна към мен.

— Често ли идваш тук? — попита ме тя.

— Понякога, да. А ти?

Тя отпи от бирата си и леко наклони глава.

— Искаш ли да се измъкнем?

— Разбира се. — Посочих с пръст към кухненската врата. — Веднага щом се отърва от тези досадници…

— Така ли наричаш любимите членове на семейството? — усмихна се Бри.

Не можех да отрека, че рожденият ми ден се очертаваше все по-готин. Сега вече очаквах две големи изненади.

Но станаха три.

Звънна телефонът във всекидневната. Но домашният, а не мобилният — всички знаеха, че именно него използвах в работата си. Имах и пейджър в шкафа, от който можех да чуя позвъняването. Дори си помислих, че може да е добър приятел, пожелал да ми честити рождения ден, или в най-лошия случай — някой, който се опитва да ми продаде сателитна антена.

Кога ще се вразумя? Вероятно не и в този живот.

2.

— Алекс, обажда се Дейвис. Съжалявам, че те безпокоя у дома.

Търсеше ме шефът ми Рамон Дейвис, директор на детективите към полицията във Вашингтон.

— Днес е моят рожден ден. Кой е умрял? — попитах.

— Каролайн Крос — отвърна той и сърцето ми замря. В същия миг кухненската врата се отвори и семейството ми, пеейки, излезе през нея. Нана носеше върху поднос изкусно приготвена празнична торта в червено и розово, с прикрепени отгоре самолетни билети от Американ Еърлайнс.

— Честит рожден ден…

Бри вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Позата и изражението ми сигурно подсказаха красноречиво, че се е случило нещо много лошо. Всички се заковаха на място. Радостната песен секна насред припева. Семейството ми си спомни чий беше този рожден ден. На детектива Алекс Крос.

Каролайн беше моя племенница, единствената дъщеря на брат ми. От двадесет години не я бях виждал, не и след смъртта на Блейк. Сега би трябвало да е на двадесет и четири години.

Възрастта, на която е умряла.

Все едно че подът под краката ми се продъни. Част от мен искаше да изкрещи на Дейвис, че е лъжец. Но детективът в мен надделя и заговорих делово:

— Къде е сега?

— Току-що ми позвъниха от полицията на щата Вирджиния. Останките са на разположение на съдебните лекари в Ричмънд. Съжалявам, Алекс, никак не ми е приятно, че аз трябваше да ти го съобщя това.

— Останки? — промърморих. От самата дума лъхаше студ, но оцених, че Дейвис не прекали със съчувствието. Излязох от стаята. Съжалявах, че семейството ми бе станало свидетел дори на тази част от разговора.

— За убийство ли говорим, Рамон? — попитах. — Предполагам, че за това става дума.

— Боя се, че да.

— Какво се е случило? — Сърцето ми се разтуптя опасно забързано. Почти не исках да узнавам повече по случая.

— Не разполагам с много подробности — рече той по начин, който тутакси ми подсказа, че премълчаваше нещо.

— Рамон, какво става? Кажи ми. Какво знаеш за Каролайн?

— Едно по едно, Алекс. Ако тръгнеш сега, вероятно ще стигнеш до там за два часа. Ще се погрижа да те посрещне един от полицаите, натоварени със случая.

— Веднага тръгвам.

— И още нещо…

Малко ми оставаше да прекъсна връзката, толкова бях сломен.

— Какво има?

— Мисля, че не бива да отиваш сам.

3.

С пълна газ и с включена полицейска сирена почти през цялото време, успях само за час и половина да сляза на юг до Ричмънд. Бри дойде с мен.

Отделът за съдебна медицина се помещаваше в нова сграда на Маршал стрийт. Дейвис бе уредил да ни посрещне детектив Корин Фелоус от отдела по криминални разследвания към щатската полиция на Вирджиния.

— Колата е откарана на нашия паркинг в главното управление на шосе номер едно — съобщи ни Фелоус. — Иначе всичко останало е тук. Останките са на долния етаж в моргата. А целият доказателствен материал е в лабораторията на този етаж.

Пак отново тази ужасна дума. Останки.

— Какво събрахте? — попита го Бри.

— Патрулиращите пътни полицаи са открили в багажника на кола женски дрехи и малка черна чантичка, увити в одеяло. Ето. Донесох ви това за оглед.

Подаде ми шофьорска книжка, в полиетиленова калъфка, издадена в Роуд Айланд. Единственото, което отначало разпознах, беше името на Каролайн. Момичето на снимката ми се стори много красиво, приличаше на танцьорка, особено с пуснатата коса и високото чело. И големите очи — тях също си ги спомнях.

Очи, големи като небето. Това все повтаряше брат ми Блейк. Сякаш и сега го виждах да се поклаща на въртящия се стол на верандата си на Пета улица и да избухва в смях всеки път, когато тя примигне към него. Беше влюбен в това малко момиченце. Всички бяхме. Сладката Каролайн.

А сега и двамата ги нямаше. Брат ми заради наркотиците. А Каролайн? Какво се бе случило с нея?

Върнах шофьорската книжка на детектив Фелоус и го помолих да ни обясни къде се намира отделът, който води разследването. Ако трябваше да преровя всичко докрай, не биваше повече да оставам тук.

Съдебният лекар, доктор Ейми Карбъндейл, ни посрещна на долния етаж. Стиснахме си ръцете — нейната бе малка и все още студена от латексовите ръкавици, които бе носила доскоро. Изглеждаше много млада за тази работа, може би наскоро навършила тридесет, и леко неуверена какво да прави с мен, какво да ми каже.

— Доктор Крос, запозната съм с работата ви. Много, много съжалявам за вашата загуба — отрони тя с едва чут шепот, издаващ симпатия и уважение.

— Ще ви бъда благодарен, ако само ме запознаете с фактите — казах й аз.

Тя си нагласи очилата със сребърна рамка, за да й са по-удобни.

— Въз основа на пробите, които взех, очевидно се касае за раздробяване до деветдесет и шест процента. Все пак няколко пръста са оцелели и така успяхме да снемем отпечатъци, за да ги сравним с другите данни, получени с помощта на шофьорската книжка.

— Извинете ме — раздробяване ли казахте? — Никога дотогава, през целия си живот, не бях чувал тази дума.

Доктор Карбъндейл събра смелост да ме погледне право в очите.

— Разполагаме с всички основания да вярваме, че е бил използван някакъв апарат за разрязване… Нещо като дробилка за дърва.

Дъхът ми секна. Усещах думите й като заседнали в гърдите си. Дробилка за дърва? После, съвсем машинално, ми хрумна: а защо са запазили дрехите й и шофьорската книжка? Като доказателство за идентичността на Каролайн? Като сувенир за убиеца?

Доктор Карбъндейл продължи да говори:

— Ще съставя пълна токсикологична картина, както и ДНК профил, а накрая, разбира се, ще проверим за частици от куршуми или други метални обекти. Ала истинската причина за смъртта ще остане трудна за доказване, ако не и невъзможна.

— Къде е тя? — попитах, мъчейки да се съсредоточа. Къде бяха останките на Каролайн?

— Доктор Крос, сигурен ли сте, че точно сега е моментът…

— Сигурен е — намеси се Бри. Тя знаеше от какво се нуждаех и затова посочи към лабораторията. — Пуснете ни да влезем. Моля ви, докторе. Тук всички сме професионалисти.

Последвахме доктор Карбъндейл през двете въртящи се врати в залата за аутопсии, напомняща на бункер със сивия си бетонен под и стените, изпяло покрити с фаянс, с камери и прожектори по тавана. Навсякъде се забелязваха обичайните умивалници и приспособления от неръждаема стомана. Една бяла торба за телесни останки бе оставена върху намиращите се наблизо маси, бляскави като сребро.

Веднага забелязах нещо много странно. И нередно.

Торбата с тялото бе издута по средата, а в краищата беше плоска. Бях ужасен от гледката по начин, който не можех да си представя преди това.

Останките.

Доктор Карбъндейл застана срещу нас и дръпна ципа.

— Капсуловането с нагряване е наше дело — обясни тя. — Запечатах всичко, след като привърших с първоначалния оглед.

В торбата имаше втора торба, която беше от някакъв полиетилен за промишлена употреба. Беше от студена, бяла, полупрозрачна материя, но от вътре достатъчно ясно прозираше цветът на месо, кръв и натрошени кости.

Усетих как за няколко секунди мозъкът ми блокира, докато се опитвах да отрека това, което очите ми виждаха. В торбата имаше мъртва личност, но не и тяло.

Каролайн, но не беше Каролайн.

4.

Връщането във Вашингтон приличаше на кошмарен сън, който можеше никога да не свърши. Когато с Бри най-после стигнахме у дома, къщата беше съвсем притихнала и замряла. Замислих се дали да събудя Нана, но фактът, че не стана да ни посрещне, ми подсказа, че е дълбоко заспала, а тя наистина се нуждаеше от почивка. Лошите новини можеха да почакат до сутринта.

Тортата за моя рожден ден беше оставена непокътната в хладилника, но някой беше преместил билетите за Американ Еърлайнс на кухненския плот. Взирах се в тях достатъчно дълго, преди да проумея, че виждам пред себе си два билета за карибския остров Сейнт Джон, който винаги съм искал да посетя. Но вече нямаше значение, островът трябваше да почака. Всичко останало — също. Имах чувството, че се движа като в забавен кадър, където отделни подробности се отличаваха с удивителна яснота.

— Трябва да си легнеш. — Бри улови ръката ми и ме изведе от кухнята. — Най-малкото, за да можеш утре сутринта да помислиш по-ясно и трезво за всичко.

— Искаш да кажеш днес — поправих я аз.

— Не, утре — настоя тя. — След като си починеш.

Забелязах, че не каза наспиш. Качихме се заедно на горния етаж, свалихме дрехите си и се строполихме в леглото. Бри отново стисна ръката ми.

След около час по-късно все още се взирах безмълвно в тавана. Един въпрос не ми даваше мира още откакто напуснахме Ричмънд. Защо?

Защо това се случи? Защо точно на Каролайн?

Защо е била тази проклета дробилка за дърва? Защо останки вместо мъртво тяло?

Като детектив би трябвало да мисля за конкретните доказателства и за това накъде могат да ме насочат, но точно сега, докато лежах в мрака, не се чувствах професионалист. Чувствах се като чичо и като брат.

Може да се каже, че веднъж вече бяхме изгубили Каролайн. След смъртта на Блейк майка й не желаеше да има повече нищо общо със семейството. Замина, без дори да се сбогува. Смени номерата на телефоните си. Връщаше подаръците за рождените дни. По онова време това ми се струваше възможно най-тъжното, но оттогава се научих — отново и отново — какви стряскащи възможности притежава светът, за да прави хората нещастни и склонни към самонараняване.

Някъде към четири и половина уморено се измъкнах от леглото. Сърцето ми и умът ми още не се бяха успокоили.

Спря ме гласът на Бри:

— Къде отиваш? Още е нощ.

— Не зная, може би в кабинета… Ще се опитам да си измисля някаква работа. А ти по-добре заспивай.

— Не можах да мигна. — Тя се надигна зад мен и обгърна с ръце раменете ми. — Не си сам. Това, което се случва на теб, засяга и мен.

Сведох глава, заслушан в утешителния й глас. Имаше право — ние бяхме заедно в нещастието. Така беше, откакто се срещнахме, и това беше за добро.

— Ще направя всичко, за да помогна на теб и на цялото ти семейство в скръбта — обеща тя. — А утре двамата ще излезем от тук и ще се заемем с откриването на този, който е извършил това ужасно престъпление. Чуваш ли ме?

За пръв път след обаждането на Дейвис усетих топлина в гърдите — не беше щастие или дори облекчение, а благодарност. Нещо, заради което трябваше да съм радостен. Повечето от живота си преживях без Бри, а сега не можех да си представя как съм могъл да се справям.

— Как те намерих? — попитах я. — Как извадих такъв късмет?

— Не е късмет. — Тя се притисна към мен още по-силно. — Любов е, Алекс.

5.

На Гейбриъл Рийс му се струваше едновременно уместно и иронично, че тази странна, безпрецедентна среднощна среща се провеждаше в една сграда, първоначално построена за външното министерство, а след това преустроена за военното и военноморското. Рийс се отличаваше с изострено чувство за историчност във всичко, което правеше. Можеше да се каже, че Вашингтон беше в кръвта му или по-скоро в кръвта на последните три поколения от рода му.

Самият вицепрезидент беше повикал Рийс. Гласът му звучеше доста напрегнато, а Уолтър Тилман бе управлявал две компании, споменати сред стоте най-печеливши в ежегодната класация на списание „Форчън“, така че разбираше от оказване на натиск. Не го запозна с подробностите, само нареди на Рийс да се яви веднага в сградата „Айзенхауер“. Формално погледнато, именно там се намираше представителният кабинет на вицепрезидента — същият, в който навремето вицепрезидентите от Джонсън до Чейни посрещаха политически лидери от четирите края на света.

Мястото на срещата беше добре подбрано, далеч от Западното крило на Белия дом и от всички онези очи и уши, които трябваше да бъдат старателно избягвани при тайните срещи.

Когато се появи там, Рийс завари затворени вратите на вътрешния кабинет. Дан Корморан, шеф на специалните служби към Белия дом, пазеше отвън заедно с още двама агенти, отдалечени малко по-нататък в двете посоки на коридора.

Рийс влезе вътре. Корморан го последва и затвори след себе си тежката дървена врата.

— Сър? — заговори Рийс.

Вицепрезидентът Уолтър Тилман стоеше с гръб към тях в отдалечения край на кабинета. Редицата от прозорци отразяваха блясъка от запалените с половин мощност глобуси върху изкусно изработения полилей. Няколко модела на кораби в стъклени витрини напомняха за историческото значение на сградата. Този кабинет е принадлежал на генерал Пършинг през Втората световна война.

Тилман се обърна и заговори:

— Имаме ситуация, Гейб. Ела и седни тук. Нещата не са добре. Всъщност трудно мога да си представя как биха могли да са по-зле.

6.

Агент Корморан излезе напред и застана очаквателно до вицепрезидента. Беше странен ход и стомахът на Рийс се присви. Гейбриъл беше началник на кабинета — и имаше много малко неща, които Специалните служби би трябвало да узнаят преди него. Но при този случай очевидно знаеха. За бога, какво ставаше тук? И на кого се бе случило?

Вицепрезидентът кимна на Корморан да говори.

— Благодаря ви, сър. Гейб, ако запазя това, което сега смятам да кажа, за себе си, вероятно може да се окачестви като престъпление. Трябва да го узнаеш преди аз…

— Просто изплюй камъчето, Дан.

Гейб Рийс доста харесваше Корморан, но не и начина, по който превишаваше правомощията си. Тилман ги бе довел и двамата в Белия дом. Заедно бяха още от дните, когато той беше сред политическите лидери във Филаделфия, така че сега имаха по-голяма свобода на действие. Само дето винаги изглеждаше, че Корморан си позволяваше малко повече, отколкото беше редно според Рийс.

— Чувал ли си някога името Зевс да се споменава във връзка с нашата работа? — попита агентът. — Зевс, като гръцкия бог.

Рийс се замисли за кратко. Специалните служби редуваха периодично кодовите имена за всички защитени персони, но това със сигурност не му беше познато. Което пък автоматично означаваше, че не трябва да е познато и на по-високопоставените. Поклати глава.

— Не мисля, че съм го чувал. Трябва ли да ми е известно?

Корморан не отговори на въпроса, а просто продължи:

— През последните шест месеца имаше няколко случая на изчезване на хора из цялата средна част на Атлантическото крайбрежие. Предимно жени, но има и няколко изчезнали мъже, като всичките са от определена професия, ако следиш мисълта ми, за което съм сигурен. Доскоро нищо не ги свързваше.

— Доскоро — заключи Рийс гласно. — Какво става, по дяволите?

— Разузнавателният ни отдел прихвана три отделни разговора, свързани с този псевдоним Зевс, които имаха връзка с три отделни случая. Снощи отново се появи, но този път заради едно регистрирано убийство. — Последва пауза за подсилване на впечатлението от казаното. — Всичко това е секретно, разбира се.

Рийс усети как търпението му бързо започна да се изчерпва.

— Какво общо има това с вицепрезидента? Или с президента — след като ме извикахте така спешно? Не съм сигурен дори трябва ли да водим този разговор.

Тогава Тилман заговори и, както обикновено, без да се церемони.

— Този Зевс, който и да е той, има някаква връзка с Белия дом, Гейб.

— Какво? — Рийс мигом скочи от стола си. — Каква връзка? Какво говориш всъщност? Какво става тук, по дяволите?

— Не знаем — призна Корморан. — Това е първата част от шибания проблем. Втората е да се предпази администрацията от него, който и да е той.

— Твоята работа е да охраняваш президента и вицепрезидента, а не цялата администрация — скастри го Рийс, внезапно повишил тон.

Корморан не трепна. Остана си както беше, с ръце, скръстени пред гърдите.

— Моята работа е да проучвам и предотвратявам всяка потенциална заплаха…

— Млъкнете и двамата! — кресна им Тилман. — Ще разсъждаваме заедно или тази среща веднага ще бъде прекратена. Ясно ли е? И на двамата?

— Да, сър — отговориха му в един глас.

— Дан, вече зная какво мислиш. Гейб, искам честното ти мнение. Не съм съвсем сигурен дали трябва да прикрием всичко това. Много лесно би могло да се обърне срещу нас, защото сега не става дума само за мъмрене или плясване през ръцете. Не и при този Конгрес. Не и при активността на пресата. И със сигурност не, ако действително е свързано с убийство.

Убийство? Мили боже, помисли си Рийс.

Прокара ръка през косата си, която бе започнала да посребрява още откакто навърши двадесет и пет.

— Сър, не съм сигурен дали един прибързан отговор на подобен въпрос ще е във ваш интерес или в интерес на президента. Това да не е някакъв слух? Има ли неоспорими факти, които да го потвърждават? Какви са фактите? Президентът вече запознат ли е?

— Проблемът е, че знаем много малко в този критичен момент. По дяволите, Гейб, какво ти подсказва интуицията? Зная, че имаш мнение. А президентът не знае. Само ние сме наясно.

Тилман много го биваше с интуицията и беше прав: Рийс вече имаше мнение.

— В никакъв случай не можем да си позволим публичност, равносилно е да забием камбана, която после не можем да заглушим. Трябва да открием сами каквото можем, при това за много кратък срок. Да кажем — два или три дни. Освен ако вие, сър, не разпоредите нещо друго — додаде Рийс заради агент Корморан. — Но ще се нуждаем и от стратегия за измъкването ни. Нещо, което да ни дистанцира, когато и ако изскочи някаква история, преди да сме готови.

— Съгласен съм, сър — намеси се Корморан. — Сега действаме съвсем на тъмно, а това е неприемливо.

Тилман пое дълбоко дъх, което за Рийс беше знак за примирение и съгласие.

— Искам двамата да работите върху това. Обаче никакви телефонни разговори и, за бога, никакви имейли. Дан, можеш ли да ми гарантираш, че абсолютно нищо няма да бъде доведено до знанието на кризисния център?

— Мога, сър. Ще трябва да поговоря с неколцина от хората си. Но ще остане в тайна. Поне за известно време.

— Гейб, ти спомена нещо за стратегия за измъкване?

— Да, сър.

— Мисли всеобхватно, за всичките възможни сценарии. Предвиди всичко. Наистина имам предвид всичко.

— Ще го направя, сър. Вече трескаво обмислям нещата…

— Добър си в това. Някакви други въпроси?

Рийс вече бе започнал да претърсва паметта си за исторически или юридически прецеденти, повече по навик, отколкото заради нещо друго. Тук не ставаше въпрос за лоялност. Сдържаше се единствено заради странната ситуация. Господи, ами ако наистина съществува сериен убиец, свързан с Белия дом? Какъвто и да е убиец?

— Сър, ако се разчуе за това, какво ще попречи на някой друг — пази боже, репортер — да го раздуха?

Корморан, изглежда, се засегна, но остави вицепрезидентът да отговори.

— Това е секретна служба, Гейб. Тук не говорим за открити разузнавателни източници. — Корморан се отпусна, а Рийс се напрегна. — Но не разчитам и на такава застраховка — продължи вицепрезидентът. — Искам всичко да бъде свършено бързо, господа. Бързо, чисто и докрай. Нуждаем се от някакви реални факти. И от яснота. Трябва да открием кой е този Зевс и какво е направил, а после да се справим с това все едно нищо не се е случило.

7.

Ударите следваха един след друг, все по-съкрушителни. През последните шест месеца Каролайн е живяла във Вашингтон, но нито един път не се е опитала да се свърже с мен. Обитавала е приземен апартамент в английски стил край Сиуърд Скуеър — на по-малко от километър и половина от къщата ни на Пета улица. Сигурно съм минавал десетки пъти покрай нейната сграда.

— Имала е добър вкус — отбеляза Бри, като огледа малката, но стилно обзаведена всекидневна.

Мебелите и украшенията издаваха азиатско влияние заради изобилието от тъмно дърво, бамбук и добре поддържаните растения. Върху лакирана масичка край предната врата бяха оставени три речни камъка, на единия от които беше издълбана думата Спокойствие.

Не знаех дали е ирония, или по-скоро напомняне. Апартаментът на Каролайн беше последното място, където бих искал да бъда в момента. Не бях готов за това.

— Хайде да се разделим — предложих на Бри. — Така по-бързо ще претърсим апартамента.

Започнах от спалнята, като продължавах да се питам: Коя си била ти, Каролайн? Какво се е случило с теб? Как е било възможно да умреш така?

Едно от първите неща, които привлякоха вниманието ми, беше малкото кожено тефтерче върху масичката до леглото. Като го взех, на пода изпаднаха две визитни картички.

Вдигнах ги и видях, че и двете бяха на лобисти от Капитолия — макар че само фирмите им ни бяха познати, но не и имената на притежателите.

Половината от страничките в тефтерчето бяха празни; другите бяха изписани с поредици от букви, за датите от началото на годината до два месеца напред. Веднага ми направи впечатление, че всяка поредица съдържаше по десет букви. Последната записана беше от около две седмици преди смъртта на Каролайн — SODBBLZHII. С десет букви.

Първото, което ми хрумна, беше, че са шифровани телефонни номера.

И ако на този етап все още продължавах да си задавам въпроса защо, то беше само за да отложа неизбежното заключение. След като прерових големия й гардероб от палисандър, вече не се съмнявах как племенницата ми е могла да си позволи този красив апартамент и всичко в него.

Горните чекмеджета бяха препълнени с бельо от всякакъв вид, който можех да си представя, а аз имах добро въображение. Както трябваше да се очаква, имаше най-вече дантелено и сатенено бельо, но не липсваше и кожено, със или без капси, латексово, гумено — всичко това спретнато сгънато и подредено. Вероятно по начина, на който е била научена от майка си да си прибира дрехите, още докато е била малка.

В долните чекмеджета намерих солидна колекция от каиши и вериги, предмети за пъхване в отвори, секс играчки и приспособления, за някои от които можех само да гадая как се използват, докато си блъсках главата за предназначението им.

Поотделно взето, всичко, което открих, не би изглеждало много впечатляващо. Но събрано накуп, твърде бързо ме депресира.

Заради това ли Каролайн се е преместила във Вашингтон? И това ли бе причината да умре по този начин?

Влязох във всекидневната като в мъгла, не бях сигурен дали имам сили за разговор. Заварих Бри седнала на пода до една отворена кутия, с няколко снимки в ръка.

Тя вдигна една към мен, за да я огледам.

— Мога навсякъде да те позная — каза ми тя.

Беше снимка от някакъв уличен фотограф, на която бяхме аз, Нана и Блейк. Помнех дори датата — 4 юли 1976 г., през лятото, когато се навършиха двеста години от обявяването на независимостта на Съединените щати. На снимката брат ми и аз бяхме със сламени шапки с червени, бели и сини ленти. Нана изглеждаше невероятно млада и толкова красива.

Бри застана до мен, още загледана в снимката.

— Тя не те е забравила, Алекс. По един или друг начин Каролайн е знаела кой си. Заради това се чудя защо не се е опитала да се свърже с теб, след като се е преместила във Вашингтон.

Снимката не бе моя собственост, но въпреки това я прибрах в джоба си.

— Не мисля, че е искала да бъде намерена — отвърнах. — Не и от мен. Нито от някого, когото е познавала. Била е компаньонка, Бри. От висока класа. От тези, дето правят всичко, което поиска клиентът.

8.

Когато се върнах в офиса, кипящ от дейност и гъмжащ от шум, ми позвъни детектив Фелоус от Вирджиния. Съобщи ми, че отпечатъците от пръсти по откраднатата кола принадлежат на Джони Тучи от Филаделфия.

Набързо проверих за връзки между фактите — от Фелоус във Вирджиния до един мой приятел в централата ФБР във Вашингтон, в техния офис във Фили и агент Кас Мърдок, която ми предостави още едно парче от пъзела: Тучи бил познат на полицията като третостепенен член на мафиотската фамилия Мартино.

От тази информация имах двойна полза, понеже представляваше конкретна насока, открита толкова рано при разследването на случая, и освен това подсказваше, че е възможно шофьорът и убиецът да не са едно и също лице. Вероятно Тучи беше замесен в нещо по-голямо, за което може би дори не подозираше.

— Имаш ли някакви предположения какво е търсил Тучи тук? — попитах агент Мърдок. Бри и аз я слушахме през високоговорителя.

— Бих казала, че той е бил преназначен или се е издигнал в организацията. Започнал е да поема по-големи задачи, изискващи повече отговорност. Бил е арестуван, но никога не е излежавал присъда.

— Колата е била открадната във Филаделфия — напомни Бри.

— Значи излиза, че е действал от дома, като трябва да се наблегне на това, че говорим в минало време. Предполагам, че най-вероятно вече е мъртъв. Нещо напълно закономерно след подобна издънка, каквато, по дяволите, се е случила на магистрала I-95.

— Какво можеш да ни кажеш за възможни клиенти във Вашингтон? — попитах. — Има ли там фамилията Мартино някакъв законен бизнес?

— Не ми е известно — отговори Мърдок. — Но очевидно имат там свой човек. Джони Тучи е прекалено дребна риба, за да се заеме сам с това. Нищо чудно да се окаже, че си е мислел, че е извадил голям късмет с този ангажимент. Какъв задник.

Прекъснах връзката с Мърдок и веднага се заех да нахвърля няколко бележки и да осмисля това, което тя ни съобщи. За нещастие всеки нов отговор повдигаше нов въпрос.

Едно обаче ми изглеждаше съвсем ясно. Това вече не беше обикновено убийство и не беше индивидуален акт. Вероятно бе замесен някакъв садистичен сексманиак, но можеше и да се окаже само прикритие? Или и двете?

9.

Разбира се, че имаше още много и най-различни неизяснени подробности, от онези, които с месеци поддържат интереса на медиите. Сякаш за разнообразие, някои от тях започнаха още сега да излизат наяве. Доктор Карбъндейл ми позвъни, докато се прибирах у дома с колата. Бри се връщаше със своя автомобил.

— В токсикологията не откриха отрова в Каролайн — съобщи ми доктор Карбъндейл. — Нито някакви наркотици. Само нивото на алкохол е било незначително повишено, 0,7. По време на смъртта си е била леко пийнала.

— Значи Каролайн не е била упоена с наркотици, нито отровена. Това не ме изненада. А какво може да се каже за другите възможни причини? — попитах доктор Карбъндейл.

— Все повече се уверявам, че това ще остане въпрос без отговор. Всичко, което мога да направя, е да изключа някои възможности. Няма начин да се установи със сигурност например дали е била пребита до смърт или удушена, или…

Внезапно млъкна.

Думите изскочиха от устата ми като горчива жлъч.

— Или направо накълцана с дробилката за дърва.

— Да — процеди тя с усилие. — Но има още нещо, което трябва да ти кажа.

Стиснах зъби. Искаше ми се да цапардосам някого с юмрука си. Но трябваше да я изслушам докрай.

— Изолирахме фрагменти от останките. Има някакви белези от ухапвания преди настъпването на смъртта.

— Белези от ухапвания? — Огледах се къде да паркирам колата. — Ухапвания от човек?

— Мисля, че са от човек, но засега не мога да съм напълно сигурна. Ухапванията могат да изглеждат доста подобни на охлузванията, дори и при най-добри условия за изследване. Ето защо ще се консултирам със съдебен зъболекар. Сега работим само с фрагменти от кости, където са запазени малко от тъканите, затова мога само да предполагам…

— Ще позвъня отново — прекъснах я аз.

Изтеглих колата в дясното странично платно на Пенсилвания авеню и оставих шофьорите да надуват клаксоните, докато ме задминават. Дойде ми прекалено — несправедливостта, жестокостта, извращенията, всичките тези неща, с които обикновено много добре се справях.

Отметнах глава назад и се загледах в тавана на автомобила. Или в господ. Как бе възможно това да се случи? После отпуснах глава върху волана и заплаках. И докато стоях така, прошепнах една молитва за Каролайн, която не е имала никого до себе си, когато най-много се е нуждаела от помощ.

10.

Еди Тучи знаеше, че този път здраво се бе издънил. Невероятно! Страхотна грешка се оказа да повери тази работа — или каквато и да е задача — на племенника си Джони. Неслучайно го наричаха Джони Нервака. Сега бе изчезнал безследно и Еди прахоса последните три дни в очакване адът да се отприщи.

При все това, не му направи кой знае какво впечатление, когато светлините в бара му угаснаха веднага, след като затвори в сряда вечерта. Сградата се рушеше, заедно с всичко наоколо. Постоянно ставаха някакви аварии.

Заключи чекмеджето на касата и излезе иззад бара в мрака. Премина през въртящата се врата в задната стая. Там, върху стената, имаше кутия с бушони. Трябваше да ги намери.

Но Еди не стигна до тях.

За миг, в непрогледната тъмнина, една торба се нахлузи на главата му. В същото време някой силно го удари отстрани в дясното му коляно. Преди да падне, Еди чу как коленната му става изхрущя и простена от болка.

Продължи да стене. Някой го стисна през врата в мъртва хватка, докато друг му завърза глезените. Не можеше да се съпротивлява, нито веднъж не успя да удари нападателите. Просто застина, с вързани ръце и нозе.

— Мръсни шибаняци! Ще ви убия. Чувате ли ме? Чувате ли ме?

Очевидно не го чуха. Завлякоха го до голямата маса в дъното и закопчаха за дървените й крака ръцете му с белезници. Еди се опита да се освободи от белезниците, но те само още повече се впиха в китките му. Дори и да успееше да се отскубне, коляното май никога повече нямаше да му се подчинява. Вече бе сакат.

Тогава един кран беше завъртян — докрай.

За какво бе всичко това?

11.

Когато смъкнаха торбата от главата му, светлините отново бяха включени. Това беше добре…

Е, всъщност не съвсем. Еди видя две физиономии, надвесени над неговата — на бял мъж и на друг с по-тъмна кожа, може би пуерториканец. Бяха облечени точно като за това предградие, но късо подстриганите им коси и начинът, по който действаха, ги издаваха, че са от военните или от агенциите за проследяване, или са служили и на двете места.

Сега Еди наистина се изплаши. Издънката на племенника му очевидно бе довела до последици, които бяха извън контрола му.

— Търсим Джони — заговори белият. — Имаш ли представа къде може да е?

— Не ми се е обаждал! — За бога, това беше самата истина. Те не бяха хора, с които можеше да се будалка. Беше напълно сигурен в това.

— Ед, попитах дали знаеш къде е той. — Гласът прозвуча студено. Двамата го наблюдаваха като опитна мишка в лаборатория.

— Кълна се в бога, не зная къде сега е Джони. Трябва да ми повярвате.

— Добре, чух те — кимна вторият, с по-тъмната кожа. — Вярвам ти, Ед. Но нека се подсигурим.

Сърцето на Еди подскочи чак до гърлото му още преди да пристъпят към него. Белият отново го стисна в мъртва хватка и с усилие натика дръжката на една отвертка в устата му. После с двата си пръста стисна носа му.

Другият тип се появи, дърпайки зелен гумен маркуч, от който бликаше вода. Надвеси маркуча над лицето на Еди и остави струята да се излива в устата му.

Еди се задъха. Това наистина беше ужасно! Водата нахлуваше прекалено бързо, за да може да преглъща. Повече не можеше да диша. Захапа дръжката на отвертката в опит да я изплюе.

Много скоро гърдите му започнаха да изгарят. Белите му дробове жадуваха за глътка въздух. Опита се да се надигне от масата, но белезниците го държаха прикован към нея. Почувства мъчителен натиск зад очите и носа и внезапно осъзна, че ще умре.

Тогава го обля паника. Забрави за болката, за хриповете, които издаваше, докато се давеше. Остана само всепоглъщащият страх. Това беше по-лошо от всякакъв кошмар, който можеше да си представи, защото беше истински. Случваше се в задната стая на собствената му кръчма във Фили.

Отначало Еди не разбра, че спряха водата. Белият мъж наклони главата му на една страна, извади отвертката от устата му и го остави една минута да кашля. Имаше усещането, че още малко, и ще повърне вътрешностите си.

— Повечето издържат до две-три минути, преди да рухнат. Разбира се, говоря за войници. — Един от двамата го потупа по корема. — Това май не се отнася за теб, Ед. Затова да те попитам отново. Знаеш ли къде е Джони?

Еди едва можеше да говори, но избъбри задавено:

— Ще го намеря. Кълна се в бога, че ще го намеря!

— Ето заради това мразя мафията. — Гласът прозвуча малко по-близо до лявото му ухо. — Вие, хора, сте готови да кажете всичко, когато ви изнася. Никаква откровеност. На вас не може да се разчита.

— Дайте ми шанс. Моля ви!

— Няма да го получиш, Ед. Това е твоят шанс. Или знаеш къде е Джони, или не. А сега кое от двете е вярно?

— Не зная! — изхленчи той, полудял от страх. — Моля ви… Не зная.

Избиха му два зъба, за да натикат дръжката на отвертката обратно в устата му. Еди стисна челюсти и се замята, молейки ги да го пощадят, но продължи така, докато потокът вода не го задави отново. Не след дълго се озова в критичното състояние, в което беше само преди минута, абсолютно убеден, че умира.

И този път не се излъга.

12.

Случаят със странното убийство ме обгръщаше като лепкава паяжина, но един въпрос се открояваше сред останалите: Имало ли е други, умрели като Каролайн? Възможност ли беше? Или вероятност?

Да се получат достоверни сведения за лица, изчезнали във Вашингтон, е по-трудно, отколкото може да изглежда на пръв поглед. След като поговорих с един познат от бюрото за проучвания на младежта, където имаха централизирана база данни, трябваше да прегледам информацията квартал по квартал и лично да разговарям с детективите от целия град. Докладите за инцидентите бяха обществено достояние, но това, от което се нуждаех, бяха допълнителните сведения, които не се оповестяваха публично.

После се заех с филтриране на данните само за студенти и студентки и преди всичко за такива, за които се знае или се подозира, че се занимават с проституция.

Отнесох у дома купища папки с насъбраните в офиса материали, струпах ги в кабинета си на таванския етаж и разчистих цяла стена. Подредих всичко на нея — фотографиите на изчезналите лица, както и картончетата с описанията на най-важните случаи. Добавих и картата на града, като с флагчета маркирах местата, където жертвите са били забелязани за последен път.

Когато приключих, се отдръпнах назад и се загледах в стената, за да търся някакъв общ модел.

Ето снимката на Джасмин Аренас, деветнадесет годишна, на два пъти предупреждавана за проституция. Работела във „Форт енд Кей“, където за последно била видяна да влиза в синьо беемве в два следобед на 12 октомври миналата година.

Бека Йорк била едва на шестнадесет, много красива, отлична ученичка. В следобеда на 21 декември излязла от гимназията „Дънбар“ и вече никой не я видял, нито чул нещо за нея. Осиновителите й подозираха, че е избягала в Ню Йорк или на Западното крайбрежие.

Тимоти О’Нийл бил момче на повикване, двадесет и три годишен, който по времето на изчезването си живеел с родителите си в Спринг Вали. Потеглил от къщи към десет вечерта на 29 май и никога не се завърнал.

Всъщност не очаквах изведнъж пред очите ми да се очертае цялата схема. Повече ми напомняше на струпването на копа от сено. Утре щяхме да започнем да търсим иглата в него.

Това означаваше да се свърши много работа намясто, за да се проследят нишките на случаите, описани във всяка от тези сиви канцеларски папки. Дори само един от тях да има връзка с убийство на Каролайн, пак щеше да е голям пробив. Това бе едно от убийствата, които ме караха да се питам защо продължавам да се занимавам с тези неща, година след година… Знаех, че на някакво ниво съм пристрастен към преследването, но често си мислех, че ако разбера защо, тогава няма да се нуждая от него толкова силно и дори може да върна полицейската си значка. Това обаче не се случваше, а по-скоро точно обратното.

Дори и ако Каролайн не беше моя племенница, аз пак щях да вися на тавана си до два през нощта, приковал втренчен поглед в това ужасно табло. Решен да открия кой е убил нея, а може би и тези млади хора — и защо.

Останки.

Проста дума или може би концепция, която не можех да си избия от главата, нямаше как да забравя, дори и да исках.

13.

Тази нощ заспах трудно и също така трудно се събудих. Опитвах се да се измъкна от примката на съня, докато закусвах с Нана, Бри и децата, но когато излязох от къщата, още не бях напълно разсънен. А това не вещаеше нищо добро, ако човек вярва в подобни неща.

За днес имах един ангажимент, който трябваше да изпълня — срещата ми с Марсела Уийвър. Преди три години разбиването на бизнеса й с високоплатени компаньонки беше най-крещящото заглавие по първите страници на всичките най-четени вестници, с което тя си спечели прякора „Мадам Белтуей“1. Списъкът с предполагаемите й клиенти никога не бе публикуван, но все още има влиятелни мъже, които не спят спокойно.

Оттогава тя се съвзе бързо и подобно на бившата съдържателка на публични домове Хайди Флайс, която стана телевизионен журналист, Марсела Уийвър участваше в популярно радиошоу и имаше два бутика за скъпо бельо. Говореше се, че хонорарът й в шоуто е пет хиляди долара. На час.

Но аз не се интересувах от това. Исках само мнението й за евентуалните убийства на компаньонки. След като се съгласих да присъства адвокатът й, тя склони да се срещнем в нейния апартамент.

Мястото беше разкошен мезонет, недалеч от булеварда „Дюпон Съркъл“ в Северозападен Вашингтон. Самата тя ми отвори вратата, облечена в наглед обикновени, но елегантни скъпи джинси и черен пуловер от кашмир. Носеше още диамантени обици и кръст, обсипан с диаманти.

— Как да ви наричам? Детектив или доктор Крос? — попита ме тя.

— Детектив, но съм впечатлен, че попитахте.

— Предполагам, че старите навици умират трудно. Винаги съм била много внимателна и съм проучвала всички, с които ще се срещам. — Усмихна се леко, приятелски, по-непринудено, отколкото очаквах от нея. — Влезте, детектив.

Във всекидневната ме представи на адвоката си Дейвид Шупике. Познавах го от няколко съдебни процеса, нашумели в града. Строг, намусен, оплешивял, олицетворение на стар ерген. Лесно бе да си представиш защо се е срещнал с Марсела.

Тя ми наля „Пелегрино“ във висока чаша и се настанихме на кожения диван, откъдето се откриваше гледка към целия град.

— Нека първо изясним това. — Плъзнах по масичката за кафе една от снимките на Каролайн. — Виждали ли сте я преди?

— Не отговаряй, Марсела. — Адвокатът понечи да ми върне фотографията, но госпожа Уийвър го спря. Вгледа се в снимката, след което му прошепна нещо на ухото и той кимна.

— Не я познавам — заяви тя. — Но трябва да ви кажа, че каквото и да ми струва, ако я познавах, нямаше да се вслушам в съвета на Дейвид. Наистина искам да помогна, ако мога.

Стори ми се искрена и реших да й повярвам.

— Опитвам се да разбера за кого е работила Каролайн, когато е била убита. Питам се дали можете да ме насочите нанякъде — добавих аз.

Докато обмисляше какво да каже, тя подви малките си боси ходила на дивана.

— Колко наем е плащала?

— Около три хиляди долара на месец.

— Е, това със сигурност не може да се изкара на улицата. Ако вече не сте го направили, проверете дали има профил в някоя от агенциите. Сега почти всички може да се открият в интернет. Макар че ако действително е била от висока класа, търсенето й може да се окаже доста трудно.

— Защо?

Тя се усмихна любезно.

— Защото не всяка девойка желае да обслужва клиентела, която използва Гугъл, за да си търси момичета.

— Имате право, макар че вече си отбелязах агенциите. — Харесвах тази жена, въпреки професионалната й кариера. — Какво друго?

— Ще помогне, ако се знае дали е работила на повикване, без повикване или и двете. Също така няма да е зле да се установи дали е имала някаква специалност. Като тиранична господарка, покорна робиня, лесбийски сеанси, масажи, групови изпълнения, такива неща…

Кимнах, но не ми беше никак лесно, дори напротив, ставаше все по-зле. Всеки обрат в този случай ми напомняше за нещо, което не исках да узная за Каролайн. Отпих глътка от минералната вода.

— А какво можете да ми кажете за самите момичета? Откъде идват?

— Пред вас ще го призная — колежанските вестници са моята златна мина. Тези хлапачки си въобразяват, че с всичко могат да се справят. Доста от тях вече презират мъжете. Някои искат просто авантюра. Пускам свои реклами на много места, но ще останете изненадан. — Тя посочи към джоба ми, където прибрах снимката на Каролайн. — С тази работа може да е плащала таксата си в юридическия факултет. Или дори медицинския, ако щете вярвайте. Едно от най-добрите ми момичета е бъдещ хирург. — Замълча, наведе се към мен и се взря в очите ми. — Съжалявам, но… Това момиче означава ли нещо за вас? Простете за въпроса ми. Ала изглеждате тъжен…

— Каролайн беше моя племенница — признах.

Тя отново се облегна на дивана и закри уста с пръстите си с безупречен маникюр.

— Никога не съм виждала следи дори от най-леко насилие, по което и да е от момичетата ми. Що се отнася до мен, този, който е направил това, заслужава да умре от мъчителна смърт.

Струва ми се, че вече бях казал достатъчно, но ако този адвокат не беше при нас, вероятно щях да споделя с Марсела Уийвър, че се чувствах точно по същия начин.

14.

Усещах някакво положително раздвижване по случая, но остатъка от този ден посветих единствено на проследяване на изчезнали лица. Следобед Сампсън се присъедини към мен, за да разпитваме едно след друго обърканите семейства.

Когато пристигнахме при родителите на Тимоти О’Нийл, единственото, което със сигурност бяхме постигнали, бе да събудим лоши чувства.

Семейство О’Нийл обитаваше старомодна къща в колониален стил в Спринг Вали. Беше скромна, ако се сравни със съседските, но бях напълно сигурен, че струваше седемцифрена сума. Както повечето от хората тук, семейство О’Нийл беше част от вашингтонския елит. Направиха ми впечатление на „стабилна“ ирландска фамилия и се зачудих как да подхвана разпита за изчезналия им син.

— Ние много обичахме Тимоти — заяви госпожа О’Нийл в отговор на първия ми въпрос. — Зная какво пише в досието му и съм уверена, че според вас ние сме много наивни, но любовта ни към Тимоти е непоклатима.

Седяхме във всекидневната им, до малък роял, отрупан със семейни снимки. Госпожа О’Нийл взе една фотография на Тимоти, по-голяма от тази, която бях закрепил на моя работен плот в кабинета си у дома. Надявах се, за тяхно успокоение, да се окаже накрая, че той просто е избягал от Вашингтон.

— Споменахте, че е работил като барман? — попита Сампсън.

— Да. Или поне доколкото ни е известно… — рече господин О’Нийл. — Тим спестяваше пари за свое жилище.

— И къде е работил?

Двамата му родители се спогледаха. Госпожа О’Нийл вече се бе просълзила.

— Точно заради това ни бе толкова трудно — заговори тя. — Ние дори не знаем къде. Наясно бяхме само, че е някакъв частен клуб. Задължили го да подпише документ, че ще го пази в тайна. И ни каза, че нищо не можел да ни разкрива за клуба — заради собствената му безопасност.

Господин О’Нийл продължи след съпругата си:

— Мислехме, че по онова време синът ни просто си е придавал важност. Но сега просто не зная в какво да вярвам…

Мисля, че той знаеше в какво да вярва, но не беше моя работа да споря с господин О’Нийл. Тези хора отчаяно искаха синът им да се върне при тях. Не им завиждах, защото ми бе ясно колко много им струва да изтърпят един мъчителен полицейски разпит с двама детективи.

Накрая ги помолих да ми позволят да огледам стаята на Тимоти.

Последвахме ги през кухнята и съседното перално помещение до това, което според мен някога е било използвано като стаи за прислугата. Имаше отделен вход от задния салон и спалня с баня към нея — малка, но позволяваща напълно да се усамотиш.

— Нищо не сме пипали — каза господин О’Нийл и додаде с обич: — Сам можете да видите какъв мърльо беше.

Първата ми реакция бе, че тази бъркотия е много удобна да се скрие нещо тук. Всичко в стаята беше безобразно разхвърлено, както по пода, така и наоколо. Тимоти май така и не бе успял да порасне…

Навсякъде бяха пръснати дрехи — по леглото, на фотьойла, както и върху бюрото. Повечето бяха само джинси и тениски, но имаше и други, които ми се сториха доста скъпи. Поне един вид дрехи бяха оставени на закачалки — колекцията му от костюми и блузи, както и трите му кожени якета, две от „Поло“ и едно от „Хермес“.

Ето къде открих иглата в копата сено. Двамата със Сампсън вече петнадесет минути претърсвахме, когато от един от джобовете на поредния блейзър на Тимоти измъкнах листче хартия.

На него бяха изписани само десет букви — подобни на онези, които бях преписал от тефтерчето на Каролайн. Само че тези тук бяха други — AFIOZMBHCP.

Показах листчето на Сампсън.

— Трябва да проверим това, Джон.

Госпожа О’Нийл се върна при нас в стаята. Досега ни бе изчаквала отвън пред вратата.

— Какво е това? Моля, кажете ни.

— Възможно е да е телефонен номер, но не съм сигурен — отговорих й. — Не допускам Тимоти да е оставил тук мобилния си телефон.

— Не. Непрекъснато го носеше в себе си. Но кой не прави така днес?

Насили се да се усмихне и аз се постарах да й отвърна, но ми беше трудно. Мислех единствено за това, че навярно тя никога повече нямаше да види Тимоти.

15.

Откакто пътните полицаи го спряха на магистралата I-95, Джони Тучи се придържаше към строга система за оцеляване. Никога не пътуваше в една и съща посока през два последователни дни. Никога не се задържаше на едно място за повече от двадесет и четири часа. Всъщност ако мършавото момиче, работещо като касиерка в хранителния магазин на „7-Илевън“ в Кътингсвил, не беше толкова лесно и жадно за лудории или ако той не помнеше кога за последно бе лягал в легло, вероятно отдавна да се бе махнал от тук.

Щеше, можеше, трябваше, мислеше си той.

Беше някъде по средата на втория път с момичето от касата, когато паянтовата врата на стая номер 5 в Парк мотел се разтвори със замах. Двама мъже в сиви костюми влязоха най-спокойно вътре, все едно че имаха ключ или нещо подобно. Как, по дяволите, се справиха с вратата? Вече нямаше значение. Защото бяха вътре.

Джони подскочи цял метър над леглото и сграбчи завивката, за да се прикрие. Същото направи и момичето. Лиз ли й беше името? Или Лизъл?

— Джони Тучи? Самият Джони Тучи?

Единият от нахлулите — този, който го заговори — беше от бялата раса, а другият — латиноамериканец. Може би бразилец? Джони нямаше и понятие кои бяха тези, но не се съмняваше защо са дошли в мотела. Все пак се опита да се представи колкото можа по-добре.

— Сбъркал си стаята, човече. Никога не съм чувал за Джони Еди-кой си. А сега, моля, напуснете!

Латиноамериканецът откри огън преди още Джони да забележи, че държи пистолет в ръката си. Джони се вцепени и едва не получи удар. Като се осмели да отвори очи, видя момичето, Лиз или Лизъл, килната назад към таблата на леглото. С дупка в челото. Кръвта се стичаше от върха на носа й и капеше върху гърдите й.

— Мили боже! — Джони по-скоро падна от леглото, вместо да стане от него. Веднага запълзя на четири крака към ъгъла. В действителност никога досега не бе присъствал на стрелба от упор.

— Нека да опитаме пак — заговори отново белият. — Джони Тучи? Самият Джони Тучи?

— Да, да, добре! — Вдигна ръце, но приближи едната до лицето си, за да не вижда мъртвото момиче и стичащата се кръв. — Как ме открихте? Какво искате? Защо я застреляхте?

Онези двамата се спогледаха и се засмяха на глупавите му въпроси.

Тези типове очевидно не бяха от Фамилията. Бяха прекалено „бели“ за това, дори и вторият, по-мургавият.

— Кои, по дяволите, сте вие? Да не сте от ЦРУ или нещо от този сорт?

— По-зле е за теб, Джони. Ние сме бивши агенти от Дирекцията за борба с наркотиците, ако проумяваш какво имам предвид.

Джони бе съвсем сигурен, че го разбра. Те нямаше да си губят времето с писане на доклади за това, което бе сполетяло горката Лиз или Лизъл. Какво да измислят — че се е опитала да измъкне пистолет от котенцето си?

Белият прекоси пода с няколко забързани стъпки и веднага го изрита в слабините.

— Това не означава, че ще си губим времето с отчаян боклук като теб. Хайде да тръгваме. Обуй си панталоните.

— Аз… Не мога. Къде ще ходим? — Джони се бе превил надве, свил ръце в чатала си. Искаше му се само да може да избяга. Имаше чувството, че коремът му се е обърнал с вътрешността навън. — Само… Просто ме застреляйте… И с това да се свърши.

— Да, иска ти се, нали? Да се присъединиш към малката си приятелка в отвъдното. Но се опасявам, приятелче, че няма да е толкова лесно.

Двамата се наведоха над него и започнаха да го омотават с чаршафа на мотела. Издърпаха краищата и здраво ги завързаха. Джони нищо не можеше да стори, защото бе невъзможно да отдалечи ръце от тялото си. После го повлякоха към вратата, сякаш бе торба с мръсни чаршафи за пералнята.

Тогава би трябвало да започне да крещи, ако имаше въздух за това, защото Джони Тучи току-що осъзна къде отиваха и какво го очакваше.

16.

Когато майката на Каролайн спря черния си шевролет събърбан на паркинга на гробището Рок Крийк, я видях за пръв път от повече от двадесет години. Бяхме говорили по телефона за организирането на погребението, но сега, когато беше тук, не знаех какво да очаквам от нея, нито какво да й кажа.

Побързах да отворя вратата на колата й.

— Здравей, Мишел.

Стори ми се същата както някога. Все още хубава, със същата буйна коса, само дето сега беше прошарена, прибрана в дълга, хлабава плитка, която се спускаше по гърба й.

Единствено очите й бяха различни. Винаги са били тъй живи. Бях я виждал да плаче, но днес бяха пресъхнали, зачервени и толкова уморени.

— Забравила съм колко си приличате — рече тя.

Имаше предвид Блейк; никога не ни бъркаха, че сме братя, толкова си приличахме, поне физически, особено в лицата. Блейк също бе погребан тук, в Рок Крийк.

Протегнах й ръка и останах леко изненадан, че тя я пое. Закрачихме към църквата „Сейнт Пол“, като останалите от семейството ми ни следваха на няколко крачки.

— Мишел, искам да знаеш, че аз лично водя случая на Каролайн. Ако се нуждаеш от мен за нещо…

— Нищо не искам от теб, Алекс.

Изрече го тъй бързо, като проста констатация на един факт. Но като заговори отново, гласът й потрепери.

— Дошла съм само да положа детето си в убежището му за вечен покой… — Спря насред думите си, за да успокои дишането си. — И после ще се прибера у дома в Провидънс. Сега само толкова мога да направя.

— Не бива да се справяш с това съвсем сама. Можеш да останеш при нас в къщата. Ще е добре и за Нана, и за мен. Зная, че мина доста време…

— Доста време, откакто обърна гръб на брат си.

Значи това беше. Двадесет години неразбирателство си казаха думата, просто така.

Към края пристрастеността на Блейк беше основната тема на разговорите ни. Той отказа да се вижда с мен, когато станах прекалено агресивен и настоях да постъпи в клиника за лечение на наркомани, но очевидно ме го бе споделил с Мишел, която по онова време също прибягваше до хероина, дори и когато бе бременна с Каролайн.

— Всъщност беше точно обратното — казах й, колкото може по-деликатно.

Тя за пръв път повиши тон.

— Не мога, Алекс! Не мога да се върна в онази къща, затова не ме моли повече.

— Разбира се, че можеш.

И двамата се извърнахме. Думите бяха изречени от Нана. Бри, Джени и Али също бяха там, застанали от двете й страни като нейна стража.

Тогава тя се приближи до Мишел и я прегърна.

— От дълго време не сме виждали теб и Каролайн, а ето че сега я загубихме завинаги. Но ти още си част от нашето семейство. Винаги си била.

Нана отстъпи назад и отпусна ръка върху рамото на Джени.

— Джанеле, Али, това е вашата леля Мишел.

— Съжалявам за загубата ти — промълви Джени.

— Каквото и да се е случило до днес или каквото и да се случи утре, точно сега това няма значение — продължи Нана. Гласът й преливаше от емоции и аз долових лек акцент, наследство от южняшките баптисти. — Тук сме, за да си спомним за Каролайн с цялата си любов, която сме съхранили в сърцата си. И когато сбогуването приключи, ще се тревожим за това, което ще последва. — Мишел изглеждаше разколебана. Огледа ни, без дума да отрони. — Тогава всичко е наред — заяви Нана. Потупа се няколко пъти по гърдите. — Господи, цялата тази скръб ме кара да се чувствам ужасно. Мишел, би ли ме хванала за ръка?

Знаех, че сърцето на Нана също се късаше от мъка. Каролайн бе нейна внучка, макар че в действителност не я познаваше и така продължаваше до днес. Междувременно имаше още някой, който се нуждаеше от помощта й. Може би това е моята роля, помислих си аз. Понякога най-добрият или единственият начин да се погрижим за мъртвите е като се погрижим за живите.

17.

Същата вечер Мишел се завърна в дома си в Роуд Айланд. Изпратих я до самолета за Провидънс, но преди това се уверих, че е записала номерата на телефоните ми. На раздяла й казах, че се надявам да се обади — когато бъде готова.

На следващата сутрин отново се залових с разследването на ужасното убийство на дъщеря й и вероятно с убийствата и на други изчезнали.

Първото, с което се заех, бяха телефонните номера, които намерих в апартамента на Каролайн и в спалнята на Тимоти О’Нийл.

Резервният ми план включваше да се обадя за помощ в Бюрото, но за тези номера ме глождеше предчувствието, че сам ще успея да ги разшифровам. Ако имаше шифър, би трябвало да е нещо просто, което Каролайн или Тимоти О’Нийл биха могли да използват редовно. Готов бях да се обзаложа, че с тази задача ще мога и сам да се справя.

Започнах с изписването на всичките буквени поредици, до които се бях добрал, върху лист хартия — просто за да са ми пред очите, за да не преставам да мисля за тях.

Не ми се струваше, че ще е полезно да подменям цифрите с букви според азбуката, от A до Z, защото за всичките останали букви след десетата — J — нямаше клавиши в клавиатурите на мобилните телефони.

Но какво ще се получи, ако забравим за тези клавиатури?

Отворих моя мобилен телефон върху бюрото си и записах това, което виждах като кодове за набиране на есемеси:

ABC — 2

DEF — 3

GHI — 4 (тук дали I = 1?)

JKL — 5

MNO — 6 (тук дали О = 0?)

PQRS — 7

TUV — 8

WXYZ — 9

Разбира се, след като клавишите за единицата и нулата нямаха съответстващи букви, буквите I и O интуитивно ми изглеждаха като подходящи за заместването на цифрите с букви.

Така за четворката оставаха G и H, а за шестицата — M и N.

Като приложих тази логика за разгадаването на първата буквена поредица BGEOGZAPMO, получих цифрите 2430492760. После взех първите три цифри и потърсих в Гугъл дали не са код на някоя област, район, щат или държава. Оказа се, че числото 243 е невалидно.

Все пак ми се струваше, че още е твърде рано да изоставям идеята си, затова продължих с преобразуването на останалите буквени поредици в моя списък. Накрая ги подредих всичките в спретнат вид, като колона върху страницата, за да се опитам да налучкам дали някакво ново прозрение няма да ме осени.

И май наистина се получи: почти половината от буквените поредици, за които подозирах, че са шифровани телефонни номера, започваха с двойки.

Много добре знаех, например че телефонният код за набиране на номерата във Вашингтон е 202.

Върнах се към първата поредица и подчертах цифрите 202.

2430492760

Най-после пъзелът започна да се подрежда. Като се вгледах по-внимателно в същите позиции на буквените поредици, които не започваха с 202, ми направи впечатление, че започват или със 703, или с 301, а това бяха кодовете на щатите Вирджиния и Мериленд, най-близките до Вашингтон.

Последните три кода се оказаха за набиране на щатите Флорида, Южна Каролина и Илинойс — вероятно клиенти от по-далечни места спрямо Вашингтон.

Отново се върнах на първата поредица от букви. Ако позициите номер 1, 4 и 7 представляват код за набиране на област, щат или държава, има ли смисъл да се вглеждам в позиции две, пет и осем като телефонни номера? Отново започнах да пиша:

2430492760 = 202

2430492760 = 447

2430492760 = 3960

И така получих: 202-447-3960.

Следващият въпрос бе: дали 447 наистина е номер в указателя на Вашингтон? Грабнах телефонния указател и установих, че действително беше валиден.

Чак сега започна да ме обзема усещането за първия успешен ден от началото на моето разследване. Дори много успешен…

Веднага щом дешифрирах всичко, с което разполагах, позвъних на една моя отдавнашна приятелка в телефонната компания — Есперанса Крус. Знаех, че телефонните указатели, които ежедневно използваме за търсене на абонат по номера на телефона му, са подходящи само за номерата, изброени в тях. На Есперанса отне само около петнадесет секунди, за да намери първия от абонатите.

— Добре, сега наистина успя да ме заинтригуваш — призна ми тя. — Този номер е на Райън Уилъби, който не фигурира в указателя. Какво е направил? Надали е водил само безобидни разговори.

Бях изненадан, но не и шокиран. Райън Уилъби беше водещ на новините в шест в една телевизионна мрежа, излъчваща за района на Вашингтон.

— Есперанса, ако двамата с теб наистина водехме този разговор, щях да ти кажа, но тъй като днес въобще не сме разговаряли…

— Да, да, Алекс, скъпи. Кой е следващият номер?

Така за няколко минути аз се сдобих със списък с петнадесет имена. Шест от тях ми бяха познати, включително един конгресмен, един професионален бейзболист, както и главният изпълнителен директор на една прочута консултантска фирма в града по енергийни въпроси. Работата започваше да става сериозна, и то не на добро. Прилоша ми, като се замислих как тези мъже са познавали Каролайн.

Следващото ми обаждане беше до Бри. Тя разпозна още две от имената. Едното на някакъв партньор в Брейнард енд Тръс, агенция за политически пиар в Капитолия. А следващото име — Ранди Варик — принадлежеше на жена, прессекретарка на кмета.

— Нещата доста ще загрубеят и ще се усложнят — заключи Бри. — Това са хора с големи възможности и се опасявам, че ще дадат солиден отпор.

— Нека го дадат — отвърнах й. — Ще сме готови за тях. Дори още сега ще направя първото си посещение. Ще се срещна лично с него.

18.

Хора с големи възможности. Очевидно доста от тях бяха замесени. За какво беше всичко това и как бе свързано със смъртта на Каролайн? И къде още щеше да ни заведе?

Отне ми по-малко от четвърт час да стигна от Дейли Билдинг на Индиана авеню до офисите на Канал 9 на Уисконсин авеню. Като отидох там, гневът ми въобще не се бе охладил. Полицейската значка ми послужи като пропуск пред пазача на входа, а после и пред рецепционистката на третия етаж. На стената зад нея се извисяваше огромна цифра 9, заобиколена от големи постери с физиономиите на личностите от техния новинарски екип.

Показах значката си и посочих към стената.

— Търся ето този там.

Тя натисна един бутон, без да отделя очи от мен.

— Джуди? При мен има един полицай, който е дошъл при Райън.

Закри слушалката с длан и ме попита:

— За какво го търсите?

— Предайте му, че ще бъда щастлив да споделя тази информация с всеки, който пожелае да ме изслуша, ако двамата с него не се срещнем очи в очи през следващите две минути.

Само след секунди бях пропуснат по спешност през рецепцията до входа на новинарското им студио. Минах през коридор с остъклени кабинети от двете страни до някакво помещение в дъното. Там ме очакваше Райън Уилъби, който ми се стори прекалено стегнат, като вратовръзката си. Десетки пъти го бях виждал на екрана да съобщава новините, но сега нищо не бе останало от външността му на приятен блондин.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — запита ме той, след като затвори вратата. — Нахълтвате тук като Елиот Нес2 или Рудолф Джулиани, когато още беше прокурор.

Показах му снимката на Каролайн.

— Заради нея — обясних с най-тихия глас, на който бях способен.

Той я задържа само за секунда, но улових издайническо потръпване по лицето му. Позна я, но бързо се окопити. Беше по-умен, отколкото изглеждаше.

— Хубаво момиче. Коя е тя?

— Искате да кажете, че никога не сте я виждали?

Той се засмя предпазливо и сега в тона му се прокрадна малко повече от школуваната интонация на телевизионен водещ.

— Трябва ли да повикам адвоката си?

— Намерихме вашия телефонен номер в нейния апартамент. Тя беше убита.

— Съжалявам за това. Говоря за убийството на момичето. Но много хора имат телефонния ми номер. Или могат да се сдобият с него.

— Много момичета на повикване ли? — попитах.

— Слушайте, не зная какво искате от мен, но това очевидно е някакво недоразумение.

Каквато и репутация да имаше този тип в обществото, сега за мен беше пълна отрепка. Явно никак не го бе грижа за Каролайн и за това, което бе станало с нея.

— Тя беше на двадесет и четири — додадох.

Отново вдигнах снимката пред него.

— Някой я е хапал. Вероятно я е изнасилил, преди да я убият. После накълцали тялото й с дробилка за дърва. Намерихме това, което бе останало от нея, в една найлонова торба, пренасяна от едно момче, работещо за мафията.

— Ама вие какво… Защо ми разказвате всичко това? Не познавам това момиче.

Погледнах часовника си.

— Дошъл съм да ви предложа сделка, Райън. Условията ще са добри през следващите тридесет секунди. Ще ми кажете как сте се запознали с нея, още сега, и аз ще зачеркна името ви от досието на моето разследване. Освен, разбира се, ако не сте виновен за нещо много по-лошо от сводничество.

— Това заплаха ли е?

— Вече имате двадесет секунди.

— Дори и да имах някаква представа за какво говорите, как мога да съм сигурен, че сте този, за когото се представяте?

— Няма как. Петнадесет секунди.

— Извинете ме, детектив, но вървете по дяволите. — Ръката ми се надигна, но успях да се сдържа. Уилъби потрепна и отстъпи крачка назад. — Махайте се от кабинета ми, за да не ме принуждавате да ви изхвърля.

Изчаках до края на тридесетте секунди.

— Ще ви видя по новините — казах му. — Повярвайте ми, този път няма да сте водещият.

19.

Тридесетина километра непроходима стара вирджинска гора отделяха бараката на Реми Уилямс от всичко останало на този свят. Късче от първичната дива пустош с цялата уединеност, която човек можеше да си представи. Тук и цяла нощ да крещиш, никой нямаше да те чуе…

Не че по тези места се случваше някога някой да се разкрещи или да се държи истерично. Реми винаги бе ценял ефективността и беше много добър в това, което вършеше.

Прочистване.

Работата обаче беше в това, че не обичаше изненадите — като ярките фарове, които зашариха напред и назад по прозореца на бараката му точно след като падна мракът.

След броени секунди той изскочи през задната си врата с една от трите си пушки Ремингтън 870, които пазеше именно за подобни случаи — за неканени посетители. Притича отстрани на бараката и зае позиция, осигуряваща му чудесен поглед към тъмния седан, който току-що спря пред постройката.

Видя, че колата беше понтиак, черна или тъмносиня.

Двама мъже излязоха от нея.

— Има ли някой? — провикна се единият. Гласът беше познат, но Реми за всеки случай нагласи пушката — помпа на кръста си.

— Какво търсите тук? — извика им той. — Никой не се е обадил да предупреди, че ще дойдете.

Сенките им се извърнаха в мрака към него.

— Успокой се, Реми. Намерихме го.

— Жив ли е?

— Засега.

Реми бавно пристъпи към верандата и опря пушката си до фенера с батерия, преди да го включи.

— А какво стана с другата работа? С момичето, което избяга?

— Още работим по случая — отвърна онзи, по-самонадеяният, от бялата раса. Реми не им знаеше имената и не искаше да ги знае. Наясно беше обаче, че латиноамериканецът беше по-умният и затова по-опасният. Мълчалив, но смъртно опасен във всяко отношение.

Отиде отзад до колата и блъсна по багажника с фенера си.

— Отвори го.

20.

Младият хлапак вътре беше чисто гол, както го е майка родила, наполовина увит в изпоцапани чаршафи и с уста, залепена с две ленти скоч. Щом трескавият му поглед се прикова върху Реми, започна да лази из багажника, сякаш можеше да се скрие някъде.

— Защо е без дрехи, по дяволите? Какъв е смисълът?

— Когато го намерихме, чукаше едно момиче.

— И тя…?

— Погрижихме се за нея.

— Ааа, и нея трябваше да ми я донесете за съхранение.

Реми се обърна пак към хлапето, което отново застина — с изключение на очите му. Тези очи явно никога не преставаха да мърдат.

— Той е забавен малък плъх, нали?

Бръкна надолу и измъкна момчето, после го завъртя така, че да види двадесетгодишната дробилка за дърва на светлините на фаровете.

— А сега вече знаеш защо си тук, затова няма да шикалкавя с подробностите — предупреди го той. — Искам само да узная едно нещо от теб. Но помисли добре, преди да ми отговориш. Казвал ли си на някого за това място? На когото и да е?

Хлапето заклати глава повече пъти, отколкото бе необходимо — не, не, не, не, не.

— Наистина ли си сигурен в това, синко? Не би ме излъгал, нали? Особено сега?

Главата на хлапака промени посоката на клатенето: да, да, да.

Реми се засмя.

— Видяхте ли го? Прилича на една от онези глупави кукли, дето си клатят главите. Направо да го окачиш на таблото! — Наведе се, за да застане точно срещу лицето на хлапето, и го погали по черепа. После започна да върти главата му нагоре и надолу, наляво и надясно, като през цялото време се смееше.

— Да, да, да… не, не, не… да, да, да…

Сетне с рязък замах усука главата му и прекърши врата му. Остави момчето да падне на земята като счупена играчка.

— Това ли беше? Да му счупиш врата? — попита единият от двамата. — За това ли го доведохме жив?

— О, всичко е наред — рече Реми, като леко засили акцента си. — За тези работи имам интуиция. — Онези двамата поклатиха глави, сякаш беше беден селяндур от Юга, което Реми възприе като комплимент за способностите си.

— Хей, приятели, не искате ли да пийнем по едно? Имам отзад нещо наистина добро.

— Ние трябва да тръгваме — каза мургавият. — Благодаря за предложението. Може би някой друг път, Реми.

— Както желаете. Няма проблеми.

Всъщност никъде в неговия имот нямаше дори капка алкохол. Единственото, което Реми пиеше, освен бутилираната вода, която понякога купуваше, беше чай с лед, сварен на слънце. Алкохолът беше отрова за човешкото тяло. Просто му харесваше да остави тези лицемерни шибани задници да си мислят за него това, което и без това си го мислеха.

Те много напомняха на държавни служители, тези двамата. Точно като тях те уж всичко виждаха и в същото време нищо… Ако се замислеха малко повече, щяха да се досетят, че той ги изпробваше да осъзнаят срещу какво се изправят.

— Още нещо да ви кажа — добави той. — Повече без случайни загубеняци. — Подритна мъртвото момче. — Този тук не свърши работа, нали? Ще започна прочистването, като се заема с него.

— Съгласни сме. Целият е твой.

Потеглиха, дори без да му махнат за сбогуване. Ала Реми им помаха и изчака, докато шумът от колата окончателно заглъхна, преди да се заеме за работата.

Хлапето беше само кожа и кости, така че, да го нареже, не му струваше повече усилия, отколкото за някое момиче. Две разрязвания за коленете, две за бедрата, две за раменете и едно за врата. После един надлъжен срез по средата на мършавия му торс. Щеше повече да изпоцапа, ако използваше нож вместо дробилката или някоя брадва, пък и Реми, ех, харесваше си работата… Винаги я бе харесвал.

След като свърши и това, отне му само десетина минути да го накълца на кайма, да обере всичките останки от машината и да ги натъпче в една найлонова торба. Удивително бе колко леки бяха всички торби — все едно че вътре имаше само пяна или стърготини, които оставаха обикновено в една дробилка за дърва.

Взе лопата и едно фенерче от бараката и метна торбата в ръчната количка. Пое през гората. Нямаше значение посоката. Където да хвърлеше това хлапе, щеше да изчезне завинаги.

— Никога няма вече да те видят или чуят — мърмореше си Реми под носа. Вдигаше и спускаше глава и я клатеше настрани, докато крачеше, като по едно време започна да се смее. — Не. Не. Не. Не. Никога. Не. Не. Не. Не.

21.

Силен шум ме събуди посред нощ. Нещо беше паднало на долния етаж. Бях почти сигурен.

Погледнах часовника. Видях, че беше малко след четири и половина.

— Чу ли това?

Бри надигна глава от възглавницата.

— Какво да чуя? Току-що се събудих. Ако наистина съм будна. — Аз вече се бях измъкнал от леглото и си навличах анцуга. — Алекс, какво става?

— Още не зная. Ще видя. Веднага ще се върна.

Всичко ми се стори притихнало, когато се спрях и се ослушах по средата на стълбата. Видях само, че небето навън бе започнало съвсем леко да просветлява в синьо, но къщата още тънеше в мрак.

— Нана? — изрекох тихо, почти шепнешком.

Никакъв отговор.

Бри също бе станала и се показа на площадката над стълбището, само на няколко метра от мен.

— Тук съм.

Когато слязох долу в предния коридор, успях да надзърна в кухнята. Вратата на хладилника зееше отворена и затова бе достатъчно светло, за да видя Нана, паднала на пода. Лежеше там, без да помръдва.

— Бри! Обади се на 911!

22.

Нана лежеше настрани, само по чехли и с любимата си овехтяла домашна роба. Около нея по пода бяха пръснати парчета от счупена купа. Лицето й бе сгърчено, сякаш е била пронизана от ужасна болка, когато е паднала.

— Нана! Чуваш ли ме? — извиках и се втурнах в кухнята.

Коленичих пред нея и й премерих пулса.

Беше слаб, но все пак го имаше. Моят прескачаше лудешки.

Моля те, не. Не сега. И не така.

— Алекс, ето! — Бри притича и ми подаде телефона.

— Тук е 911. Какъв е вашият спешен случай?

— Баба ми е припаднала. Намерих я в безсъзнание на пода. — Очите ми трескаво обходиха лицето й, ръцете й, краката й. — Няма признаци да се е ударила, но не зная какво се е случило преди падането. Пулсът й е много слаб.

Бри започна да брои пулса на Нана с помощта на кухненския часовник, докато дежурният диспечер записваше името и адреса ми.

— Господине, веднага изпращам линейка на адреса ви. Първото, което трябва да направите, е да проверите дали още диша, но не се опитвайте да я местите. Възможно е да е наранила гръбнака си при падането.

— Разбирам. Няма да я вдигам. А сега да проверя дишането.

Лицето на Нана бе извито към пода. Наведох се и поднесох опакото на дланта си към устата й. Отначало — стори ми се цяла вечност — нямаше нищо, но после почувствах леко помръдване на въздуха.

— Диша, но едва се усеща — изговорих забързано по телефона.

Откъм гърдите на Нана се чу слаб хрип.

— Моля ви, побързайте. Мисля, че умира!

23.

Диспечерът се зае да ми обяснява нещо, което се наричало „процедура по променяне натиска на челюстта“, за да се подпомогне дишането на Нана. Беше толкова кошмарно и сюрреалистично, най-лошото, което можех да си представя. Трябваше да я хвана за извитата част на челюстта й и да я помествам напред и нагоре, докато държа палеца си напъхан между устните й, за да останат отворени.

Дишането й се ускори, но само донякъде, без да възстанови нормалния си ритъм.

Тогава зад гърба ми прозвуча гласчето на Али, притихнал и изплашен.

— Защо Нана лежи на пода? Татко, какво й се е случило?

Беше се изправил до вратата на кухнята, хванал се за рамката, сякаш не искаше да прекрачи вътре.

Бри притисна ръка върху моята, поставена върху бузата на Нана.

— Ще я поема — рече ми тя, а аз станах, за да кажа нещо на Али.

— На Нана й е прилошало и е припаднала. Това е всичко — обясних му. — Сега ще дойде линейката и ще я отведе в болницата.

— Тя ще умре ли? — попита Али и сълзи рукнаха от красивите му очи.

Не му отговорих, а само го прегърнах. Така останахме на прага на кухнята. Единственото, на което сега нямах право, бе да изоставя Нана.

— Ще чакаме тук и ще мислим за това колко много я обичаме. Нали?

Али кимна бавно, без да откъсва очи от нея.

— Татко?

Обърнах се и видях Джени в коридора. Изглеждаше още по-шокирана дори и от брат си, с по-разширени очи. Отидох и при нея и така тримата зачакахме пристигането на линейката.

Накрая чухме отвън приглушен вой на сирена. Кой знае защо от това на мен не ми стана по-добре.

След като санитарите влязоха, първата им задача бе да проверят най-важните показатели на Нана и да й поставят кислородна маска.

— Как й е името? — попита единият от тях.

— Реджайна. — Думата едва не заседна на гърлото ми. Името на Нана означаваше кралица, разбира се, точно такава беше тя за нас.

— Реджайна! Чуваш ли ме? — Санитарят натисна с пръст гръдната й кост, но тя не помръдна. — Не реагира на болка. Нека да проверим сърдечния ритъм.

Зададоха ми още няколко въпроса, докато продължаваха прегледа. Взимала ли е лекарства? Променило ли се е състоянието й, след като сме позвънили на 911? Има ли сърдечноболни, тя или някой друг от семейството?

През цялото време стисках ръката на Али за кураж. Джени също стоеше до мен.

След няколко минути санитарите я свързаха с тръбичката за физиологичен разтвор. После поставиха шина около врата й и я пренесоха на носещата дъска, която бяха донесли с влизането си. Джени накрая не издържа, зарови лице в рамото ми и тихо заплака.

Тогава и Али заплака. Както и Бри.

— Толкова сме объркани — успях да се насиля да го изрека накрая. — Ето защо тя не може да ни изостави.

Санитарите вдигнаха лекото дребно тяло на Нана върху сгъваемата носилка на колела и ние ги последвахме през трапезарията и всекидневната, а после и навън през предната врата. Познатата обстановка сега ни се стори тъжна и плашеща.

Бри изчезна за минута, но се появи зад мен, като ми подаде мобилния ми телефон, една риза и чифт обувки. После прегърна Али, а с другата си ръка — Джени. Лицата им отразяваха всичкото, което в този миг изпитвах.

— Върви с Нана, Алекс. Ние ще те следваме в колата.

24.

Гейб Рийс крачеше енергично с нервно сплетени пръсти зад вратите на фоайето на Западното крило. Не бе привикнал към подобна несигурност, към пълна липса на информация, към цялата тази шибана мистерия. Имаше на разположение изобилие от ресурси — ала в случая просто нямаше как да използва повечето от тях. Не и докато не разбере с какво си имаше работа.

Чакаше вицепрезидента. Темата на разговора им отново щеше да бъде Зевс, разбира се, и откритото досега по случая, както и безпрецедентният скандал, който се задаваше. Според програмата си от 12:30 до 13:00 в Конгресния център Тилман трябваше да поднесе приветствие към представителите на Националната асоциация на дребния бизнес. Дотам имаше по-малко от два километра и половина, което с кола се взимаше за не повече от пет минути. Рийс нямаше нито секунда за губене.

Точно в дванадесет и двадесет вицепрезидентът излезе във фоайето, съпровождан от едната си страна от шефа на специалните служби Дан Корморан, а от другата — от заместник-директора по комуникациите.

Отзад го следваха двете асистентки, уреждащи програмата му, както и още един агент от специалните служби. Обичайният антураж, предназначен да вдъхва усещане за власт и надменност.

Тилман се изненада, като видя Рийс застанал там, стиснал в ръка меката си шапка, неговата запазена марка.

— Гейб, и ти ли ще идваш?

— Да, сър. Не бих пропуснал. Нито една дума. Нито едно повдигане на вежди.

— Добре. Добре. Тогава да вървим.

Те продължиха навън, където ги очакваше лимузината „Кадилак“ на вицепрезидента, двата черни шевролета „Събърбан“ и тримата полицаи на мотори с боботещи двигатели. След като вицепрезидентът влезе в колата си, Рийс отпусна ръка върху рамото на Корморан.

— Нужно ни е известно уединение, Дан.

Шефът на специалните служби го изгледа сърдито, след което се извърна към агент номер две.

— Бендър, вземи служебната кола. За тук аз ще се погрижа.

— Да, сър.

— Знаеш, че това трябва да се отрази в дневника — предупреди го Корморан веднага щом другият агент се отдалечи достатъчно, за да не го чуе.

— Не, не трябва — опроверга го Рийс. За подобни искания съществуваха предостатъчно прецеденти, дори и от самия Рийс. След като Рийс и вицепрезидентът се настаниха в колата, Дан Корморан влезе при тях. Едва тогава продиктува по радиотелефона командата за потегляне и автоколоната пое към Петнадесета улица.

25.

Заради крайно претоварения график на вицепрезидента вдигнатата прозрачна преграда в лимузината и звукоизолираните прозорци от всички страни осигуряваха единствената възможност да се усамотят някъде.

Рийс пое дъх и започна направо с това, което беше открил. Първото бе, че както ФБР, така и вашингтонската полиция се занимаваха със случая — или поне се бяха заели с разследване за убийство. Очевидно бяха замесени проститутки, както жени, така и мъже. Зевс обаче още не бе идентифициран. Ако действително съществуваше…

— Току-що узнах, че сме изправени пред още един проблем. — Обърна се към шефа на специалните служби на страничната седалка за персонала от охраната. — Дан, знаеш ли кой е Алекс Крос?

— Детектив от вашингтонската полиция, специализиран по тежките престъпления — убийства, серийни убийци. Той ли работи по конкретния случай? — Корморан замълча за кратко. — Знаем, че Крос е замесен. И го наблюдаваме.

— А аз трябваше сам да открия това. Защо?

Корморан вдигна два пръста, за да изброи желанията на вицепрезидента.

— Първо, никакви телефонни разговори, второ, никакви имейли, забрави ли? Съобщавам ти сведенията, Гейб, единствено когато успея да те видя. Сега говорим за един детектив, специализиран по убийствата.

— Почакайте — прекъсна ги вицепрезидентът. — Докъде сте стигнали със Зевс?

— По-бързо, моля — подкани го Рийс. Вече излизаха на Кей стрийт, която за нещастие се оказа по-малко претоварена от обичайното.

— Положението е доста сложно. Трябва да се проверят много възможности. Засякохме подозрителни разговори в един частен клуб във Вирджиния. Много дискретно място за срещи. Това е сексклуб, сър. Възможно е Зевс да е бил там. Почти е сигурно, че го е посещавал. Много е вероятно да се е появявал там. Белият дом, всъщност кабинетът, постоянно се появява в процеса на разследването, но това може да е само заради кодовото име Зевс. Надявам се да не се окаже нещо повече.

Лицето на Тилман потъмня и той се наведе към агента от специалните служби.

— И това ли е всичко, с което разполагаш?

— Това е разследване на убийство. Обикновено такива случаи не се разрешават от само себе си. Клубът се нарича „Блаксмит Фармс“. Вече знаем имената на няколко клиенти. Собственост е на мафията.

— Защо тогава не можем да разкрием кой е Зевс? — ядоса се Тилман.

— Съжалявам, сър, но не мога да преобърна твърде много камъни, без да привлека повече внимание, отколкото желаем. Дори не сме сигурни дали този Зевс действително посещава въпросния клуб. Носят се най-различни слухове, но няма солидно доказателство.

На Рийс не се хареса тонът, който Корморан си позволи пред вицепрезидента, както и пред самия него.

— Носят се слухове. Кой още знае за това? — попита той.

— Двама старши агенти от Обединения център за контрол на операциите и един офицер от разузнаването, но това са всички запознати със случая. Няма връзки с кабинета на вицепрезидента.

Корморан изгледа Рийс с присвити очи.

— Трябва да се успокоиш. Излишните нерви няма да помогнат. Напредваме колкото можем по-бързо, но има още много да се проверява. Обстоятелствата не биха могли да са по-зле за нас.

На Рийс му се поиска да изкрещи: Майната ти!, но бе прекалено възпитан, за да си го позволи пред Тилман. Все пак ситуацията се очертаваше да прерасне в една от най-големите бомби, удряли Вашингтон от много години. Сериен убиец, свързан с кабинета — или с Белия дом?

— Сър, склонен съм да ви препоръчам да засекретите в максимална степен всички документи на специалните служби, свързани с вашата дейност — до второ нареждане.

— Сър, всяка заповед за засекретяване на подобна информация ще ви застави да се подписвате там, където не бихте желали — намеси се Корморан.

— Но в същото време ще превърне тази информация в недостъпна за нежелани от нас лица — настоя Рийс. Тилман имаше не само правото да заобикаля разпоредбите на службите за сигурност към Белия дом, но дори и закона за свободата на словото.

— Добре — кимна Тилман на шефа на специалните служби. После попита: — Какво ще кажеш за онзи детектив, Крос? Трябва ли да се безпокоим от него?

Корморан се замисли.

— Трудно е да се каже, докато не изрови нещо. Ако въобще успее да го направи. Ще го държа под око и ако нещо се промени, ще ви уведомя…

— Не мен — заяви Тилман твърдо. — Само през Гейб. Всичко отсега нататък ще минава през Гейб.

— Разбира се.

Рийс се улови, че прокарва пръсти през косата си, дори без да се усети. Току-що бяха стигнали до Конгресния център и сега му оставаше само някак си да приключи дискусията.

— Има ли още нещо, което трябва да зная? — заговори забързано. — Нещо, което си премълчал? Като например кой, по дяволите, е Зевс?

Лицето на Корморан почервеня, но всичкото, което изрече, бе само:

— Пристигнахме, сър.

26.

Нана беше жива. Само това имаше значение; само това ме интересуваше в момента. Но се питах защо, когато изгубиш някого или те грози опасност да изгубиш човек, който е много важен за теб, точно тогава той ти става по-скъп от всякога.

Дяволски мъчително беше да я чакам в болницата, докато я върнат от изследванията. Трябваше да вися с часове в един стерилен, осветен само с луминесцентни лампи, коридор, докато мозъкът ми трескаво обмисляше всичките възможно най-лоши сценарии — лош мой навик от работата. Опитах се да не мисля за нищо друго, освен за хубавите спомени с Нана. Върнах се назад в миналото си, чак до началото — бях десетгодишен, когато тя замени родителите ми в моя живот.

Когато най-после я изнесоха на носилката, за мен беше като божи дар само да я погледна в очите. Беше в безсъзнание, когато я доведохме тук, и нямахме никаква гаранция, че някога отново ще мога да я видя жива.

Но ето че беше жива и дори говореше.

— Малко ви поизплаших, нали? — Гласът й беше слаб, хрипкав, а тя ми се стори дори още по-смалена от обичайното, макар да я бяха надигнали върху възглавницата в носилката. Но поне беше будна.

— Слабо е да се каже, че ме поизплаши — признах си. Това бе всичко, което можех да сторя, за да не я притесня. Наведох се над нея и я целунах нежно по бузата. — Добре дошла обратно у дома, стара жено — прошепнах в ухото й, само колкото да я накарам да се усмихне. И тя наистина го направи.

— Хубаво е да се завърнеш. А сега, хайде, да се махаме от тук!

27.

След като настанихме Нана в болнично легло, ни посети дежурният кардиолог. Името й беше доктор Енгълфийлд, изглеждаше някъде около петдесетте. Имаше състрадателна физиономия, на която обаче не липсваше онази професионална безпристрастност, каквато бях виждал при толкова много специалисти.

Докато разговаряше с нас, тя прегледа кардиограмата на Нана.

— Госпожо Крос, основната ви диагноза е сърдечна недостатъчност. По-конкретно казано, сърцето ви не изпомпва достатъчно кръв за вашата кръвоносна система. Това означава, че не получавате достатъчно кислород или хранителни вещества и най-вероятно на това се е дължал припадъкът от тази сутрин.

Нана кимна, без да показва някакви емоции. Първото, което попита, бе:

— Кога най-рано ще мога да си тръгна от болницата?

— Средният престой при подобна диагноза е от четири до пет дни. Бих искала да проверя и евентуално да променя медикаментите, които взимате за кръвното си налягане. Точно това ще изследваме през следващите няколко дни.

— О, тогава ще си бъда у дома, докторе. Вие къде ще бъдете?

Доктор Енгълфийлд се засмя любезно, като си мислеше, че старата жена се шегува. Но още щом си тръгна, Нана се обърна към мен.

— Трябва да разговаряме с някой друг, Алекс. Готова съм да се върна у дома.

— Така ли? — попитах я, като се стараех да поддържам по-спокоен тона на разговора.

— Да, така. — Махна с ръка, като опит да ме прогони от стаята. — Хайде, върви. Погрижи се по-скоро да ме изпишат.

Това вече започна да ме притеснява. Никога не си бях позволявал да нареждам на Нана какво да прави, но сега внезапно трябваше да направя тъкмо това.

— Мисля, че този път се налага да последваме съвета на лекарката — заявих. — Ако няколко нощи в болницата ще ни гарантират, че случилото се тази сутрин няма да се повтори, тогава съм изцяло за това да останеш.

— Май не чуваш какво ти казвам, Алекс. — Гласът й се промени за секунда и тя ме сграбчи за китката. — Няма да прекарам нито един ден в това болнично легло, чуваш ли ме? Отказвам. Имам право на това.

— Нана…

— Не! — Пусна ръката ми и насочи срещу мен треперещия си пръст. — Нито пък ще търпя този тон. А сега ще уважиш ли желанията ми или не? Ще стана и сама ще го направя, ако се налага. Знаеш, че ще го сторя, Алекс.

Беше ужасно да слушам всичко това, изправен срещу назидателния й пръст. Нана настояваше, но в същото време ме умоляваше да се вслушам в желанията й. Приседнах на ръба на леглото и се наведох така, че главата ми се доближи до нейната. Затворих очи, преди да заговоря:

— Нана, искам да се отнасяш сериозно към тези процедури за възстановяване. Намали темпото и ги остави да те излекуват. Длъжна си. Затова бъди разумна. — Последното Нана ми го бе повтаряла още откакто бях десетгодишен. Бъди разумен.

В стаята надвисна пълна тишина, освен изшумоляването, когато тя отново се отпусна на възглавницата си. Когато отворих очи, видях сълзите, стичащи се по бузите й.

— Така ли ще бъде? Тук ли ще умра?

Грабнах стола и го преместих близо до леглото й. По-късно заспах в същия този стол.

— Никой няма да умира тази вечер — уверих я аз.