Вкаменената молитва

1. Гробовна близост

Намирах се в особено настроение, когато Устад ме поведе нагоре към предназначеното за мен жилище. Не беше напрегнатост, още по-малко — любопитство. Имах чувството, че сега ще се осъществи един отдавна живеещ в мен, но не напълно осъзнат копнеж, сякаш ми предстои някакво щастие, за което отдавна, но без мое знание, съм бил подготвян. И защо бях толкова сериозен, като че на всяко от изкачваните стъпала бе застанала по една фигура от отминали дни с предупредително вдигната ръка?

Когато стигнахме пред жилището на Устад, видях второ стълбище. При извивката бе поставена запалена свещ. Той посочи нагоре и каза:

— Ти ще живееш там, над мен. И все пак толкова ниско, толкова ниско, както аз днес вече не бих желал да живея!

Погледнах го въпросително. Тогава той сложи ръка на рамото ми и продължи:

— Ефенди, страхуваш ли се от привидения?

— Не — отговорих.

— Или от гробове?

— Не.

— Качи се тогава и се огледай! За кратко време ще те оставя сам, но после ще дойда горе и аз. Може би е по-добре да кажа «долу», защото, скъпи ми приятелю, ти ще живееш при трупове. Ти си първият и определено последният, значи единственият, който ще пристъпи в онази гробница, построена от мен за покойника от изминалите дни на моя живот. Говоря с мрачни думи, ала тъкмо този мрак ще се превърне за теб в светлина! Това е моето сърдечно желание!

Той отвори жилището си, кимна ми с меланхолична усмивка и изчезна зад вратата. Аз продължих.

Докато го вършех, прехвърлих през ума си всичко, което бях чул от неговата уста. Колко дълбока, с каква значимост бе изпълнена всяка негова дума! От каква висота поглеждаше всяка мисъл на този мъж надолу към повърхността на обикновените хора! «Приятел» ме бе нарекъл. Както всичко бе толкова необичайно, така и тази дума не биваше да приемам в общоприетата форма на общуване. Той без съмнение я бе имал предвид не в празното, а в смисловото й значение. Аз можех да бъда убеден, че трябва да търся и намеря нейното съдържание също в себе си.

Второто стълбище се изкачваше във вътрешността на скалата, на която се облягаше най-горният етаж на Високата къща. Видях само една врата. Тя стоеше отворена. Навън струеше мека светлина. Влязох. Каква изненада предлагаше тази «гробница»!

Та това си бе направо кабинет на европейски учен! Създаваше се впечатление, че той току-що бе напуснал помещението, но всеки момент ще се върне.

Географ ли беше? Етнолог? Подът бе покрит с кожи на диви животни ведно с препарираните глави, лапи и копита. По стените висяха бойните оръжия на различни народи и също всякакви мирни, но интересни предмети от бита. До много удобен персийски диван стоеше индийска седефена маса, а по нея лежаха разгърнати книги, които сякаш някой само преди малко бе чел. Пристъпих да погледна. Един отворен Нов завет!

С мастило бе подчертан стихът: «Бог е Дух и които се молят на Него, трябва да се молят с дух и истина!» До него ръкопис, но не на отделни листи, а подвързан. На мястото на автора бе изписано изречението: «Моите мисли не са вашите мисли и моите пътища не са вашите пътища. Така говори Господ!»

Върху писалището гореше лампа, чиято светлина бе омекотена от зелен абажур. Той беше от коприна, извезана от женска ръка. Арабски писмена, но добре познати думи: «Любовта никога не стихва». Когато повдигнах абажура, за да прочета тази правдива сентенция, видях, че това бе една от така наречените астрални лампи. Астрален! Думата по особен начин събуди у мен спомен от момчешките години. Бях чел в някаква стара книга, че има астрални духове, които живеят в непознати за нас звезди. Моята детска фантазия доста се постара да придаде фигура и цвят на тези духове, при което естествено се стигна до най-причудливи резултати. Тогава чух, че ректорът получил за кабинета си една астрална лампа като подарък за рождения си ден. Отидох на мига при него и го помолих да ми позволи една екскурзия из тази територия на духовете. Не е трудно да си представи човек колко бях разочарован, когато при много подробно предприетата окултна инспекция не се изпълни ни едно-едничко от моите изключително напрегнати очаквания! Хер ректорът видя моята печал и попита за причината. Аз я споделих искрено с него. Тогава той се засмя и каза: «Скъпо мое момче, истинската астрална светлина се носи сияйно от звезда на звезда по цялото небесно пространство, за да освети целия свят с Божия дух. А името на тази малка земна лампа е откраднато от небето, та да може тенекеджията да превърне Божието великолепие в един добър, доходоносен гешефт за себе си и своите себеподобни.» После се сети, че моята схватливост не е на неговото ниво, и продължи: «Ако и за в бъдеще държиш очите си все така отворени, ще проумееш това, което ти казах. Този тенекеджия не е единственият човек, когото Господ Бог спокойно понася. Има и други пансионери, гощаващи се от добре отрупаната небесна трапеза, макар чисто и просто да са си узурпирали това право.

В Божествената астрална светлина се явяват само извисени духове. А на светлината на тази лампа се греят най-вече нищожни духчета, които си въобразяват при маслото на дивата и култивирана рапица, че от своята маса могат да се доберат до същината на целия всемир. А пък седне ли някога край тази маса някой по-значителен мъж, хиляди дребосъци стоят нащрек, за да му угасят дори нея!»

Аз и последното разбрах колкото предишното, ала впоследствие животът ме научи как трябва да схващам думите на стария, сведущ ректор. И както стоях сега тук, във Високата къща, пред лампата на Устад, струваше ми се, че долавям край себе си една голяма шетня на все дребни духчета и стотици гласове да ми нашепват злорадо в ушите: «Ето я на, дето му я изгасихме. Ние търпим привидения, но не дух!»

Аз я взех от масата, за да разгледам двете съседни помещения отляво и дясно на тази стая. Едното беше предназначено за спане. Леглото бе застлано с бял ленен чаршаф. На пипане създаваше впечатление за европейски. По стените нямаше никаква украса освен една картина в примитивна рамка и много скромна големина. Висеше точно срещу прозореца.

Вдигнах лампата да я разгледам и видях, че бе изпълнена с много любов скица с перо, изобразяваща малка селска църквичка, кацнала върху планински хълм. Тук явно се касаеше не за творение на фантазията. Малкият Божи дом без всяко съмнение бе възпроизведен от действителността. Под картината бяха изписани няколко реда. Прочетох:

Кой го беше написал? И за кого бе написано? Ако съчинителят беше поет, то е бил далеч от мисълта да се хвали със своя дух. Къде може да има човек, който да не се чувства дребен пред един посветен на Бога дом! Дори най-великият от поетите знае, че трябва да се откаже от парадиращата рама, ако иска да встъпи в духа на църквата. Истински великият тук трябва да бъде най-скромен.

Помещението, в което сега влязох, беше библиотеката. Нейното наличие не можеше да ме изненада, Пекала ми беше говорила за книгите на Устад, макар да не допусках, че има право тук горе да шета и се разпорежда. По четирите стени имаше високи стелажи, запълнени с книги, карти и добре вързани пакети. Последните бяха подредени по години и месеци, а надписите им подсказаха, че съдържат писма. По пода имаше няколко отворени сандъка, пълни до ръба с писма или вестници. По средата на стаята стоеше необичайно голяма маса. Беше покрита с книги, карти и документи и предлагаше голямо удобство за един умствено работещ мъж, който обича да има много място.

Прозорците на цялото жилище бяха високи и широки, за да пропускат възможно повече светлина. От средното помещение, в което първо бях влязъл, една врата водеше вън на открито. Отворих я да се огледам. Как радостно се изненадах, когато видях, че се намирам на плосък покрив, под който много вероятно бе разположено жилището на Устад. Тук горе нямаше нищо друго, освен описаните три стаи. Бяха изградени далеч назад от предния фронт на къщата, отваряйки по този начин тази красива площадка, която ми предлагаше свободен изглед на север, изток и юг, докато от западната страна минаваше пътят нагоре за звънарницата.

Една от моите особености е да работя по възможност на открито, дори вечер и през нощта. Мога да кажа, че най-щастливото, духовно преживяно и плодотворно време съм прекарал по равните покриви на Ориента. Който е съзерцавал нощем под искрящото звездно небе от покривите на Сиут възвишенията на Стабл Антар, от Йерусалим — Мар Елиас, от Тиберия — Генисарет, от прекрасната Брумана на Ливан — светлините и пристанището на Бейрут, тези часове ще му останат в паметта за цял живот. И сега и тук, от Високата къща, неописуемо красивата гледка на ориенталската нощ, която не крачи както западната само от вечерта до утрото, а странства от рай към рай! Чух някакъв шум. Обърнах се и видях влезлия Устад. Той забеляза, че съм на площадката, и излезе. Бях се облегнал на перилата. Той не каза нищо. С опрени на камъка ръце се загледа безмълвно надолу към езерото. Чувах лекото му дишане. След малко се полуизвърна към мен и посочвайки надолу, заговори:

Колко странно! Току-що се бяха появили и у мен подобни мисли! Но аз не казах нищо. Не можех да намеря дума, достойна да бъде изговорена сега. Това стихотворение беше възникнало в него в настоящия миг. А че той го беше формулирал веднага гласно, за мен бе напълно разбираемо. Всеки поет обикновено го прави. Той отново се извърна и след кратка пауза каза, изхождайки от последните си думи:

— Та нали днес бе ден на възхвала и благодарност. За мен той още не е отминал; отгласът му все още продължава в мен. Ти беше близо до физическата смърт, но възкръсна преди нея. Ето защо се отправихме към дома Господен.

— Позволи ми тогава да благодаря, че и ти сега си отново жив — казах.

— Аз? — попита той бързо.

— Да. Аз бях близо до смъртта, но ти си умирал.

— Кой ти го каза? Кой ти го каза?

— Пекала. Не биваше ли?

— Тя знае, че пред теб не искам да имам тайни. Но те е осведомила погрешно.

— Не си ли й казал, че си имал своя смъртен ден? Не говори ли преди малко и на мен за своята гробница?

— Действително. Но съм разбран погрешно от вас двамата. Моята гробница не е моят гроб. Само онова, което е отмряло в мен, лежи тук погребано. Моят смъртен ден беше, когато то умря.

— Тогава от все сърце желая да имаш право! Ако е вече толкова тъжно да почувстваш как в теб умира нещо мило, то трябва да е направо ужасно телесно да си жив, но като духовно завършена личност да се знаеш вече умрял и погребан!

Той дълго ме гледа в лицето. После прекара ръка по челото, сякаш искаше да отстрани нещо оттам, и заговори:

— Наистина не мога да си представя нещо по-страшно от това, което току-що каза. Но въпреки всичко умряло в мен, аз и до днес съм напълно жив по отношение на онова, което ти нарече моя духовна личност.

— Да дава Бог!

Тонът, който неволно придадох на тези три думи, накара Устад отново да обърне лице към мен. Изразът му бе леко учуден. Сетне попита:

— Смяташ ли изобщо възможна смъртта на една завършена, може би значителна или дори велика личност?

— Да.

— От какво би умряла?

— От внезапно, привидно добре обосновано решение. Или също от самообвиняващо, бавно залиняване. В двата случая е налице самоубийство, при положение че духът преди туй е бил здрав.

— Ефенди, знаеш ли колко твърдо говориш?

— Ние говорим за духа. Ето защо нека духът не говори на духа. А духът е твърд, може би по-твърд от всичко, което ние обикновено наричаме твърдо. Ти искаше да чуеш мнението ми за смъртта. Това не са сърдечни работи. Попиташ ли сърцето ми, то ще говори, и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие!

Той сключи ръце, вдигна очи нагоре и каза:

— Самоубиец ли да съм бил?! Ходех, моля те, опази ме от това!

— Ходех е всемогъщ, но дори на неговото всемогъщество не е възможно да предпази нещо, което вече се е случило.

— В такъв случай искам да се изпитам. Искам да знам какво съм извършил и дали пък е било възможно и е трябвало по друг начин да постъпя.

— Смяташ ли се за безпристрастен съдия над самия себе си?

— Не. Но ти ще ме съдиш.

— Аз? Това е невъзможно, защото те обичам.

— Тогава нека обединим сили. Ще се контролираме един друг, та присъдата да бъде справедлива. Аз искам в началото да бъда трети, свидетелят, който ще разкаже на теб и мен съобразно пълната истина как стана така, че ръката на смъртта посегна към моя вътрешен мир. Заявявам искрено, че те доведох тук горе, за да ти удостоверя една любов. Но може би ти си този, който ще я прояви. Мислех, че трябва да те спасявам не само от една, а и от друга смърт. Сега се питам дали задачата не е възложена обратно. Ти на мен да покажеш, че един мъртвец не може да предварди един жив от смъртта.

В този миг разговорът ни бе прекъснат. Чухме от площадката долу да се разнасят гласове и през портата да преминават камили с бавни влачещи стъпки. Двама мъже разговаряха. Единият беше Тифл, другият — непознат. После се включи и Педехр. Той явно зададе няколко въпроса, които не разбрахме. Сетне чухме ясно да казва:

— Слезте и бъдете добре дошли! Аз ще доложа желанието ви на нашия Устад.

Тогава този се наведе над перилата и викна надолу:

— С кого говориш, Педехр?

— С ага Сибил и неговия внук от Исфахан — отвърна запитаният. — Той е срещнал кръвния отмъстител и носи важна вест.

— Нека бъде наш гост. Веднага слизам.

След това ми се извини с няколко думи, че трябва за малко да се отдалечи, и поиска да тръгне.

— Позволи само миг — казах аз. — Кой е пристигналият?

— Един търговец от Исфахан, който върти оттам значителна търговия към вътрешността на страната. Той снабдява много от свободните племена с всичко, което им е необходимо, и е главният изкупчик също на нашите произведения. Хората му са почти винаги на път със стока. Но при разплащане на сметките той има навика лично да отива.

След тази информация ме напусна. Беше приел, че се осведомявам само защото бе казано, че има вест за Мултасим. Но аз имах и втора причина. Моят домакин в Багдад — според израза на Халеф «раншният бинбаши и сегашен миралай» Дозорца — ми беше назовал, както си спомняте[1], имената на някогашното си семейство. Същевременно бе казал, че неговият тъст се нарича мирза Сибил или ага Сибил и бил персийски търговец. Сега бе пристигнал един такъв от Исфахан. Аз естествено веднага помислих за «мъртъвците», които моят клет домакин толкова дълго бе жалил. Бях далеч от мисълта веднага да приема нещо определено, но този ага Сибил имаше внук със себе си, не син, а внук, и това обстоятелство породи у мен мисълта, че в тази странна Висока къща може да се случи и трети вид възкресение, а именно завръщане от Страната на мнимите мъртъвци. Ето защо ми се искаше възможно по-скоро да поговоря лично с този търговец.

Но сега времето ми бе предопределено за Устад, за чието минало очаквах разказ, който щеше да се окаже за мен толкова важен, че в този миг изобщо не можех да си имам понятие. Ние, късогледите, незнаещи хора, дето се движим по изцяло погрешни, антропософски пътища, сме напълно слепи и глухи за голямата истина, че единият трябва да се разпознава в другия. Човечеството до такава степен се изявява в отделния индивид, че не само физическите и духовни черти, но също начинът на живот на личности, които при повърхностен оглед ни се струват много различни, по абсолютна потребност притежават голяма вътрешна прилика, та дори еднаквост, чрез която човешкото познания щеше безусловно да се превърне в себепознание, ако не притежавахме фаталната особеност да се оглеждаме повече за зли отколкото за добри хора и да поставяме взаимовръзката с човечеството само в служба на собствената ни изгода. Както кръвообращението се извършва по един и същ начин в милиони тела, така и духът пулсира в тези милиони по същите артерии. И ако тези артерии бяха разположени видимо за нашите очи, то много добре щяхме да забележим, че сред хилядите лежащи на сециращата маса духове няма ни един, който както анатомично, така и по отношение своя витализъм, и това, което преди малко нарекох «начин на живот», да се отличава по такъв начин от другите, че на професора вече да не е възможно да демонстрира само по него с цялата му обстоятелственост защо всички останали имат сега еднаква съдба с него.

Кой сега има още желание да следва дръзката и може би силно заболяла езикова практика и прави разлика между духове? Докато един човек чрез мъчително и скучно събиране дори при осем-десетгодишен живот не съумява да получи сумата, друг още на двайсет години я намира с едно бързо умножение. Но всяко отделно от вярно и добросъвестно отредените събираеми на първия тежи пред очите на най-висшия и най-справедлив от всички духове повече отколкото цялото, получено по по-удобен метод и без голямо усилие произведение на последния. Най-малкият дух може да бъде голям въпреки своята незначителност, а най-големият — малък въпреки своята големина. Сред духчетата и разните там витаещи нищожества, които ми бяха досаждали преди малко при лампата на Устад, вероятно се намираха някои отдавна потънали в миналото, дето навремето, когато са почнали да му я гасят, са се причислявали към великите духове. Сега тези изчезнали от живота «велики» поддържаха печална страница в «гробницата» на Високата къща, хем някой да не вземе да запали пак лампата!

В гореизложеното и през ум не ми е минавало да намеквам, че не вярвам във велики духове. Те са си съществували, съществуват и винаги ще ги има. Но те са били и са винаги само за хората, а не за онзи, който изпитва до най-големите подробности. Той изпраща столетията, в чийто ход трябва да се прояви тяхното величие, а когато отминат, те са като вчерашния ден. За непресекващата вечност всяко, дори най-прочутото човешко, име живее само един такъв ден. Но благополучието, което един човек носи на друг, се откъсва от името и ако е съдено, се извисява от неговата земна слава, за да се превърне в този смисъл в безименно!

Откъде тези мисли? Нима тук, на откритата площадка пред «гробницата», ме обветряше онази духовна атмосфера, съставена от такива безименни елементи? Нима тук се събираха освободените от праха мисли на добри, благородни, възвишени покойници, за да се обединят там горе при Алабастровия шатър за пътуването си към небето? Не можех да се занимавам по-дълго с тях, защото Устад се върна и ме помоли да отида с него в библиотеката. Той посегна да вземе лампата. Като видя, че погледът ми се е спрял върху надписа на абажура, каза:

— Любовта никога не стихва! Да, Божията! Но тази тук за мен престана. Или изобщо никога не е съществувала? Ако тези великолепни думи са били извезани не със сърцето, а само с ръката? С малката, нежна, красива ръка, която за мен се превърна в ноктеста лапа, макар толкова често да съм я притискал към моите истински верни устни?

След това пристъпи до седефената масичка, показа Завета и продължи:

— Бог е Дух! Аз търсех този Дух. Вярвах, че той, който е поселил всичкия живот, одушевява също тялото на човека. Затова го дирех там. Наблюдавах човечеството, когато будуваше, когато спеше и когато се молеше. В будуването то беше своя собствен бог. В спането сънуваше само себе си. А в моленето коленичеше пред самото себе си! Ето че Духът на Господа се появи в Изтока и тръгна като пастир, който търси стадото си от страна в страна, от народ към народ, от сърце към сърце. Навсякъде, където отиваше, му викаха «осанна», а после го отхвърляха и разпваха. Навсякъде, по всяка Голгота се виждаше тялото на Господа да виси на кръста. Но къде оставаше Духът, който трябваше да ни води в истината? Къде в тази истина се кланяха на този Дух? Питах тук и там по земята. Намерих, наистина, някой и друг обор и ясли, където ангели бяха пели хвалебствени песни, царе и мъдреци се бяха кланяли. Намерих също още уханието от тамяна и мирото, принесени от хората в дар на Духа на любовта. Но той самият, той беше побягнал — от омразата и нейните оръжия. Накъде? Някои казват — към Египет.

Той докосна сега ръкописа с ръка, но бързо я отдръпна, сякаш бе докоснал нещо грозно или враждебно, и заговори:

— Тук лежи тялото на духа, с когото тръгнах да търся Духа. То умря и беше погребано. То престана да живее, когато от последно изписаните слова долових, че мислите на човека не са мислите на Бога. Защо трябваше с мислите на моя дух да продължавам и по-нататък да диря онази истина, която никога нямаше да мога да намеря с тях, защото те бяха съвсем различни от Божиите!

Той ме погледна, сякаш очакваше от мен някакво съгласие. Но аз поклатих леко глава и казах:

— Не е трябвало да свършиш с тези слова, а с тях да започнеш. Те щяха да ти кажат, че трябва да се търси не с проницателността на духа, а с погледа на вярата. Ако беше ходил с отворени очи «тук и там по земята», както казваш, сигурно щеше да намериш не празни ясли, от които Господ е избягал от Ирод, а някоя радушна Витиния и някоя свидна Емаус, където е пребивавал преди и след разпването при своите, за да им разчупи хляба. Смяташ ли, че понеже ти не си намерил Духа на Господа, други също не са могли да го намерят?

— Аз въпреки всичко го намерих! Отвори този труп и прочети първите думи!

Когато отгърнах първата страница на ръкописа, видях едро изписания надслов: «Вярата е тази, която побеждава!»

— Е? — попита. — Не съм ли постъпил, както ти каза? Не съм ли тръгнал с вяра да търся? Не е ли била тя алфата на тази книга? Защо не по този, а по друг път съм стигнал до омегата?

— Твоят алфа-път е бил пътят на осанната. Ти си изхождал от вярата, за да намериш Господ. Но тогава те е срещнал онзи дух, който навремето е изкушавал Месията. Той е победил; ти си претърпял поражение. Не Божия Дух, а славата на твоя собствен си тръгнал да дириш оттук насетне. Него си намерил, фарисейския, фалшивия. Хората са ти викали «осанна», макар това, което си яздел през кряскащата тълпа, да е било само едно магаре. То е стъпквало с копитата си палмовите клонки на твоята слава. Те наистина са били ценни! А зад теб някои гласове вече са започнали да викат «Разпване!»…

— Ефенди! — прекъсна ме той удивено. — Ти знаеш какво се е случило? И как би могъл да го знаеш?!

— Само аз? Та това го знае всеки! Който се стреми към истината и изкачва Голгота под ликуването на така наречените приятели, бива изоставен от тях, а от враговете — принуден да се откаже от своя дух.

— Откаже… от своя… дух! — повтори той. — Колко е вярно, колко е вярно това! Кажи ми, трябва ли човек да го стори? Длъжен ли е да го стори?

— Защо питаш мен, смъртния? Питай Този, който и днес още ни спасява с това, че е умрял за нас! «Татко, в Твоите ръце предоставям духа си!», извикал той, издъхвайки от страданията. Кажи, о, Устад, ти последва ли неговия пример? Предаде ли ти на него духа си, заради който те измъчваха, както той е предал своя на Господ? Тук лежи трупът, казваш. Но къде е отишъл духът? Принуди ли се ти да се откажеш от него? Ако го беше положил в ръцете на неговия Господар, то щеше да може да възкръсне в любовта, както някога Иса бен Мериам е възкръснал в съвсем същата любов!

Стопанинът на Високата къща остави бавно, бавно лампата на масата.

— Почакай, ефенди! — каза.

После излезе на открито, крачка по крачка, сякаш внезапно му бе сложен тежък товар. Когато беше вече вън, се обърна още веднъж.

— Вярваш ли във възкресението на такива мъртъвци? — попита.

— Да! — отговорих.

— Наистина ли?

— Не само вярвам, но дори го знам!

— Ти?

— Да, аз!

— В такъв случай ми се иска аз да бях ти!

— Ти можеш и трябва. Необходимо е само да поискаш!

— Ефенди, ефенди! За кого беше запалена пак тази лампа! За теб? За мен? За двама ни? «Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища. Така говори Господ!» Почакай! Дай ми време!

Когато изчезна сега вън, аз взех все още отворения пред мен ръкопис, за да го затворя. Тогава в очите ми се наби заглавие. «Дух и Истина» гласеше то. Седнах, държейки книгата в ръка. Из един път се почувствах уморен, много уморен. Истинска, физическа слабост ли ме овладя, или трябваше да седна под интелектуалната тежест на тези две думи? Кой е човекът, че да се осмели въпреки липсващите му за целта качества, да пристъпи към една такава задача?! Тази книга определено е била започната в онова време на младостта, когато страната на възможното е почти без граници. Когато после старостта трябва да унищожи като негодно всичко, което с най-голямо напрягане на силите не може да извърши, то почти никога не го прави, а го струпва по всички кьошета, за да послужи като доказателство на някой непогрешим песимист, че всичко, всичко на тази земя е суета.

Искаше ми се да мога да прочета ръкописа, ала едва ли щях да пристъпя с охота към тази работа, тъй като не ми бе възможно да се съглася с постановката. Така седях дълго, вглъбен в нерадостни мисли, докато Устад влезе и отново ме помоли да отида с него в библиотеката.

Станах и неволно плъзнах изпитателен поглед по неговата фигура. Друг ли беше станал? Нито по снагата, нито по видимия му образ се бе променило нещо. И все пак ми се струваше, че това вече не е онзи, който ми се бе явявал долу при постелята. У мен понечи да се промъкне нещо като срам за тази моя неблагодарност, ала срещу това чувство се възправи друго, по-могъщо, и, както вече знам, по-вярно и справедливо, което ме подкани: «Не се ласкай сам, давайки вид, че го щадиш. Сондата, която вкара в него, трябва и теб да заболи така както него!» Той видя спрения ми върху него поглед и попита:

— Ти ме гледаш. В ръката си държиш моя труд. Може би си прочел нещо в него?

— Само заглавието.

— И затова този поглед?

— Да.

— Разбирам те. «Дух и Истина»! Може би щеше да е по-добре да се каже: «Дух или Истина»!

— Също това не.

— Значи нито «и», нито «или»!

— Смяташ, че можеш да се доближиш до Духа, до Истината с граматически съюзи или случайни конюнктури? Когато си написал това заглавие, ти си написал произведението. Изобщо не е било нужно да почваш. То е трябвало да остане незавършено. Но духът, който е дръзнал да се заеме с тази задача, не е бивало да бъде изоставян от теб въпреки Кафиа и Пилат. Убеден съм, че той щеше да постигне по-добри, по-благородни и по-възвисени неща от всичко, всичко, което може да се прочете по тези изписани листа. Бих желал да не е умрял, а само заспал, за да може отново да се пробуди!

— Дали е мъртъв, или само заспал, това ми се иска да узная сега заедно с теб. Ще ти разкажа как възникна и как си тръгна от мен. Няма да е забавна история.

— История? В никой случай! Ако е мъртъв, ти ще държиш надгробното му слово. Но ако е като онзи «умрял», за когото Христос е казал «нашият приятел спи», то това няма да е разказ, а възкресяване. Тук стоим пред вратата на помещението, в което искаш да разказваш. Струва ми се, сякаш в мен прозвучава гласът на най-извисеният, който някога е живял и комуто е била дадена властта над смъртта: «Лазаре, излез!»

Той сложи лявата ръка на рамото ми и ме притисна към себе си. Аз го обгърнах топло с дясната и така пристъпихме вътре в задушевна прегръдка, сякаш представлявахме една личност.

Той постави лампата на голямата маса, отведе ме до един стол, на който се настаних, втикна ръце в шнура около кръста и тръгна мълчаливо напред-назад. След известно време се облегна с гръб към масата, така че светлината да не пада в лицето му, и каза:

— Чуй встъплението ми, ефенди!

Аз кимнах и той продължи:

— Историята на всяка култова форма разкрива период на мъченичество, на преследване заради вярата. Имам предвид преследване със смъртоносно оръжие. Ако религиозната омраза бъде лишена от това оръжие, тя се оттегля, жадна за отмъщение, под закрилата на своите тезиси, които счита за непристъпни зидове, и продължава оттам да вреди при всяка възможност на иноверните. По твърдата Божия земя сигурно има само няколко градуса географска ширина, където човекът търпи и други почитания на Бога освен своето, макар да е работа само на Бога да определя как да се обръща човекът към него. Но тоя е достатъчно дързък да предписва на Господа какво да търпи, и какво — не, а ако някой друг се усъмни в правото на това предписание, той веднага довтасва с твърдението, че, видите ли, това е откровението на самия Бог. В притежание на това откровение се държи така, като че е взел под аренда небето с всичките му блаженства и може по собствена преценка да постави при входа табела със заплашителните думи: «Достъпът позволен само за привилегировани личности, снабдени със собственоръчно подписано разрешително от Негова арендаторска милост. Който се осмели да проникне без такова удостоверение, ще бъде мигновено наказан с физическа, духовна и вечна смърт!»… Имаш ли нещо да възразиш против това изложение, ефенди?

— Трябва ли да бъда искрен? — попитах.

— Настоявам!

— Тогава знай! Ти стоиш пред мен като олицетворение на своя живот, който искаш да ми разкажеш. Това е индивидуален живот. Твоите възгледи са негов резултат. Аз трябва следователно да ги разглеждам като лично мнение, а не като меродавно послание свише. Аз съм, както се надявам, разумен човек. Като такъв трябва да уважавам не само сериозното старание, с което си се стремил към познание, но и плодовете на това старание, които ти ще бъдеш така искрен да сложиш пред мен. Знам, че няма да искаш да им се наслаждаваш, и следователно нямам ни най-малка причина за похвала или укор. Така че продължавай спокойно!

Той вероятно бе очаквал друг отговор, но не каза нищо, а веднага продължи:

— Ти може би си опознал някое такова «взето под аренда» от Бога небе? Аз не няколко, а много. Колко странно, че всички те имат такава поразителна прилика! И знаеш ли каква аренда плаща един такъв всемогъщ представител на Бога? Каквото му е останало от прикадения за него тамянов дим, това праща нагоре за Господа. Повече нищо! И след като е приел всички поклони и метани, той бива толкова добър да направи от своя страна на Бога само една лека чупка в кръста. Повече нищо! Защото този Бог е една Извечна любов, милост, търпение и благодушие и узурпаторът на неговото небе хич не мисли за Деня на разплатата, когато сигурно ще бъде първия изхвърлен! Ще ме питаш как Всевечната справедливост търпи един такъв «небесен арендатор» да се мъдри толкова дълго в Рая. Скъпи приятелю, та това, в което се е наместил, изобщо не е Небето, а онзи, някога великолепен, но сега превърнат в пустиня, мир на идеите, в който всяка следваща камила трябва да стъпва точно в отпечатъците на преднокрачещата, ако не иска водачът да я принуди да падне на предните крака, за да получи камшика.

Тук понечих да вмъкна една поправяща или поне смекчаваща забележка, ала той я отхвърли с бърз, енергичен жест, и продължи:

— Знам всичко, което искаш да кажеш, всичко! Ти каза, че стоя пред теб като олицетворение на моя живот, като индивид. Остави ме сега да бъда такъв! Аз имах намерение да говоря по друг начин. Исках да говоря с гласа на човечеството. Но ти ме накара да си послужа в качеството на отделно същество с онзи език, с който омразата и завистта ме прокудиха от улиците на живота към тази моя усамотеност тук. Благодаря ти, че ми предостави тази възможност! Няма да казвам неистини и нито ще преувеличавам, а ще назовавам всяко нещо с истинското му име. Но не изисквай да премълчавам или чак да представям в по-добра светлина там, където хората дори не са проявили снизхождение към мен. Измъчваният не може да издава други звуци, освен тези, които изтръгва от него болката. И когато се спускам сега в спомените от моите планини към онези местности, в които съм изтърпял най-големите страдания, то не се учудвай, ако не разказвам с тона на мъж, който е забравил враговете си!

— Въпреки това ще го сторя! — подметнах аз.

— Ти? Наистина ли?

— Да.

— Вярвам ти. Та нали Христос говори: «Любете враговете си!» Но той е бил богочовек, а ти ме върна при моята индивидуалност, при моята специфика, така че тя ще бъде тази, която сега ще оставя да говори. Приканвам те да се разглеждаш като целокупността на моите врагове. На тях искам да приказвам, не на теб, комуто животът сигурно е давал само слънчева светлина и човечеството само радушно признание!

Тук останах безмълвен! Не казах нито дума, нито една-единствена! Но лицето ми явно е изразило мислите ми, защото той попита:

— Що за странна усмивка имаш, ефенди? За мен ли се отнася?

— Не. Продължавай, моля те! Каза, че си опознал много от онези взети под аренда небеса?

— Да. Като ти опиша едно, с него ще опознаеш и ти всичките. Та слушай! Спуснах се с моя кон Имтиханат[2] от Джебел Дин[3] в равната страна на хората. Отбих се там в една странноприемница и научих, че оттук минавал пътят за близкия рай. Поисках да ми го покажат и го последвах. Всички хора, които срещах, ми изглеждаха много благочестиви. Те държаха ръцете си сключени и вдигаха нагоре очи съвсем иначе от обичайному. Обитавани шатри и къщи вече изобщо нямаше, но затова пък постройки, посветени все на Аллах, макар и под други имена. Редом с джамии виждах сгради с високи прозорци и кули, индийски храмове и китайски пагоди, малайски езически светилища и американски шамански вигвами, хотентотски жречески колиби и австралийски култови дупки. Много, много хора се стичаха по пътя пред мен. Всички искаха да отидат в Небето. Но почти също толкова много се връщаха печални, понеже не бяха допуснати в него. Попитах ги защо и узнах, че не притежавали позволително. Продължих да яздя.

Навалицата ставаше все по-голяма, докато най-сетне видях пред себе си портите на Небето. Там тълпата спираше, защото напреко на пътя бе опънат Хабл ел Милал[4]. Не бях дошъл, за да влизам и оставам още отсега в Небето, а само да го проуча. Ето защо това въже изобщо не ме интересуваше. Пришпорих коня и го прескочих.

Сега се намерих на открития мегдан пред портата на рая. До много, много високите стени растяха разкошни палми, дървета и великолепно нацъфтели храсти. Но понеже не долових никакво ухание, се взрях по-остро и тогава всъщност видях, че не бяха истински, а само нарисувани. Едно-единствено от всичките дървета бе истинско, ала извънредно странно. Беше много ниско, но неимоверно широко. Цветове и плодове нямаше, а хиляди необикновени листа с формата на човешки глави. Изглеждаха живи, защото постоянно движеха очи и бърбореха с незамлъкващи устни. Обърнах се и попитах един от стоящите наблизо що за чудато растение е това.

«Това е дървото Ел Джаранил — беше ми отговорено. — Не го ли знаеш? То е посадено тук, тъй като Дървото на познанието, растяло някога в Рая, изсъхнало. Оттогава човек трябва да пита листата на Ел Джаранил, ако иска да узнае дали притежава благоволението на Аллах, или не. Защото те са единствените по цялата земя, на които той поверява всички тайни на своите решения.»

Едва бях научил това и бях видян от няколко листа. Първо се вдигна неразбираем шепот. Той ставаше все по-висок, колкото повече очи се отправяха към мен, докато накрая всички устни се мърдаха и викаха моето име. Следствие този обединен крясък се разтвориха всички близки врати и към мен ливна такова множество фигури, че щях да бъда задушен, ако не седях високо на коня. Аз го смуших да направи няколко странични скока, за да си осигури пространство, и попитах какво искат. Отговорът прозвуча на всички езици, де що ги има по земята. А и заобикалящите ме бяха облечени с носиите на всички народи. Всеки от тях имаше нещо в ръката, което наричаше своя «свещена книга», и всеки уверяваше, че той единствено е авторизиран да издава показваните тук пропуски. Но аз много-много не си губих времето с тях и поисках да видя подписа на този, от когото са взели под аренда това небе. Такова искане още никой не беше предявявал и те така се слисаха, че изчезнаха отново в своите врати. И тъй, сега можех да яздя безпрепятствено през портата на рая. Но когато минавах край Дървото на любопитството и бъбривостта Ел Джаранил, всички негови глави завикаха в един и същи тон:

«Той ще влезе, наистина, но никога няма да излезе. Който стъпи в това небесно царство, е изгубен. За това ще се погрижим ние, Божиите гласове!»

Тук Устад направи пауза. Каква картина представяше пред очите ми! Странна, но не съвсем невярна. Онова, което имах да кажа като справедливо мислещ наблюдател, запазих за по-късно, защото ходът на неговите мисли беше твърде интересен, за да го смутя. А и той много скоро продължи:

— Веднага щом оставих портата зад себе си, спрях да се огледам. Колко голямо беше удивлението ми, когато не можах да открия нищо, ама съвсем нищичко, което да нарека райско! Намирах се в една неописуемо гола, пуста, безжизнена неотрадност. Никой дори не си бе дал труда да изрисува и вътрешната страна на зида като външната. Живописта имаше за цел да заблуждава и примамва късогледите и наивни вярващи. Тъй като никой, зад когото бе останал Хабл ел Милал, не можеше да се върне обратно, не бяха сметнали за нужно да продължат това разкрасяване в рая. Не видях ни дърво, ни храст. Потоци не течаха. Не се различаваше никакъв път. Нищо, освен навети следи в сухия, безплоден пясък. Ето как лежеше пред очите ми така нареченият Едем, за който «просветените от Господа» говореха с прехлас на стотици езици! При всяка стъпка те обземаше ужас, дръзнеше ли да продължиш тази безнадеждна пустош. И все пак явно се смяташе за съвсем естествено, че всеки новодошъл ще преодолее този неизбежно обхванал го страх. Бяха се погрижили никой от спрелите при входа да не може да издаде на следващите своето безпокойство. Те стояха скрити от зида от двете страни на портата. При всяко ново пристигане бързо приближаваха отлично дресирани хора на камили и магарета, та никой да не намери време нещо да се усъмни. Също и аз, когато се появих, мигновено раздвижиха крака. Но видяха коня ми. Това бе достатъчно за тях да стоят далеч от мен. Както при хората всяко неблагородно бива отблъсквано от благородното, така и при тези животни. Отделих време да ги разгледам. Всички магарета бяха с наситено тъмен цвят, дребни, но с толкова високи седла, та седналият на тях да изглежда много величествен. Вместо обичайната сбруя имаше само едно късо въже, което издърпваше толкова нависоко муцуната на магарето, че очите не виждаха нищо от земята, а можеха да гледат само нагоре към небето. Това бе толкова мъчително за животното, че поклатих глава над безразсъдството, което съумява да насили природата, да изисква винаги с «да» да се отвръща, та дори една такава дресура да постигне! Но тази прекаленост при животното трябваше да бъде уравнена с друга крайност при ездача. За него нямаше юзди, с които да управлява магарето. Той просто бе предоставен на дресировката на животното.

По време на това описание Устад бе отправил с наведена глава взор в себе си. Сега ме погледна и попита:

— Разбираш ли ме, ефенди?

— Да — кимнах.

— Искаш ли нещо да отбележиш?

— Сега не, а по-късно, когато свършиш. Та нали не бих могъл да отговаря с пълнота, ако съм те оставил да се изкажеш само наполовина. Така че продължавай, моля, нататък!

— Да, нататък: камилите! Ти познаваш великолепните благородни бишарихн-хеджин, които за пари почти никога не можеш да имаш. Тяхното благородство се удостоверява с родословното дърво. Познаваш също несравнимо полезната бухараска и тюркистанска камила, без която в онези райони на земята не би могло да има нито живот, нито движение. Но сигурно познаваш и онзи западнал вид камили, които биват отглеждани при вас в нездравословни, лишени от светлина обори, за да носят по света в компанията на мечки, бодливи свинчета и алпийски мармоти маймуни на гърба си? Когато бях още момче, ги намирах за много забавни. Но откак опознах благородната раса, видът на такива животни ми причинява болка. Казват, че ги развъждат предимно в Италия. Поне водачите на такива забележителности — те почти винаги са виртуози на гайда, под чиито звуци танцуват техните мечки и маймуни — са най-вече с италианска кръв. Представи си сега една такава родена в най-дълбока мръсотия и с камшик възпитавана камила, хранена с бодили и магарешки тръни, поена с мръсна вода, непочиствана от паразити, от глад и мизерия превърната в уродлив скелет с опадала козина, охлузена кожа и изранени стъпала, и ще имаш една точна картина на камилите, които се намираха в небесното царство и бяха принудени да дръглевеят, търпят мъки и мълчаливо се жертват за своите тлъсти арендатори! Главите им бяха вързани с ниско двойно въже за двете колена, така че пред очите си имаха сома земята, но никога небето. За коленичене тези въжета стигаха, но не и да си вдигнат главата. И също така не допускаха широка, свободна крачка. Те можеха да се тътрят предпазливо напред и да правят само онова, което повеляваше дресурата. На муцуните си имаха намордници, за да не могат да се бранят против побоя и също да не ядат от отровните треви, от които умират дори камили, но за целите на такъв рай са особено ценни. Седлата бяха като високи тронове, покрити с многобагрени килими, и украсени с пискюли и пера, така че ездачът — в случай че съумееше да се закрепи здраво на гордата височина и притежаваше онази фантазия, която страстно обича да язди гърбици — лесно можеше да си въобрази, че е любимец на Аллах… Разбра ли и тази картина, сихди?

— Да — отговорих. — Та тя е по-ясна, отколкото аз бих могъл да я дам. Сега те моля да насочиш коня!

— Направих го. Препуснах с отворени очи навътре в това възславяно небесно царство. Може би ще ме питаш колко дълго трая, додето го опозная? В продължение на една цяла, цяла човешка мизерия! Да ти опиша ли какво видях, какво открих? Кой може да опише неописуемото! Още в първия ден не останах сам. Човешката несрета дойде при мен, изплаквайки дълбоките си очни кухини. Не ме напусна до последната крачка. Земното страдание се присъедини към мен. Пропълзя върху коня и сключи здраво ръце около хълбоците ми. Немотията се улови за стремето и се повлече до страната ми. Дотърча Злочестието и се вкопчи в мундщука, за да ме обърка в посоката. Когато здрачът се спусна, сенките на Престъплението затанцуваха пред мен, а в тихата нощ зад мен започнаха да вият Вината и Наказанието. Яздих седмици наред из развалини, в които злорадо ухилената Човешка химера ме поздравяваше като призрак на унищожението. Минах по едва ли не безкрайни гробища, от чиито ями се носеше безумното кискане на Верската нетърпимост. Видях руини на храмове, където Безразсъдството клечеше в най-дълбоко тъпоумие. Около разбитите колони на някогашни светилища Глупостта се кълчеше в противно щури подскоци. Край пресъхнали извори Безразличието дремеше в дрипи, които едва съумяваха да прикрият неговата голота. Лицемерието благоговееше пред срутени капели, за чието запазване не бе помръднало пръст. Сегиз-тогиз на хоризонта се мярваше един от онези ездачи, които притежават позволително. Но неговото животно се насочваше в бяг веднага, щом видеше, че не яздя камила или магаре. И ако някъде другаде виждах същество в това вкостеняло небесно царство, то това бе или някой лукав феннек[5], който бързо изчезваше с отправен нагоре агнешки поглед, или лакома дибб[6] прокрадваща се отдалеч край мен с подвита опашка и лицемерно сведена глава.

Тук Устад отново остави продължителна пауза. Бях го следил с голям интерес. Сега почувствах празнота в неговото изложение. Ето защо попитах:

— Но всички онези неизброими, които са получили достъп? Те все пак не може да са ти се явявали така поотделно и веднага пак да са изчезвали!

— Не — отговори той. — За съжаление не мога да ти ги спестя. Може би си мислиш, че този рай е обитаван от ангелски миролюбиво, взаимно обичащо и подкрепящо се население? Вярваш, че там можеш да намериш пастир и стадо? И аз познавам така добре като теб предвещаните слова: «Каквото никое око не е видяло и никое ухо не е чуло, и в никое човешко сърце не е влязло, това ще подготви Бог за тези, които обичате.» Но какви неизразими блаженства видях и чух? Слушай и се диви! Сигурно си чувал, че сред дивите животни има такива, които се отдръпват пред себеподобните си и така люто ги мразят, че веднага разкъсват или по друг начин унищожават всяко, навлязло в тяхната територия?

— Да. Такъв е случаят особено при слоновете, носорозите, лъвовете, тигрите и други хищници. Хората обикновено наричат такива екземпляри «отшелници».

— Е, тогава знай, че в това небе няма други обитатели, освен все такива «екземпляри»! Те не живеят заедно, а като отшелници, защото никой не вярва на другия. Всеки е слязъл от магарето или камилата си пред някой процеп или пещера. Заживял е там и брани мястото си до кръв срещу всеки, който по негово мнение не е за небето. Но тъй като има толкова много и различни мнения, колкото са индивидите, то между всички тях цари враждебност, пред която дори ние в земния живот бихме потреперили. Всяка цепнатина и всяка пещера представлява езически храм, в който обитателят въздига до фетиш самия себе си. Вярно, той твърди, че се моли на Бога, но натрапва на този бог собствените си мисли и следователно се поставя над него. Последицата от това самоизвисяване е, че никой от тези богове не смее да иде при друг, защото оня като нищо ще го изкърти. Ето какво, ефенди, ето какво е това небе! Над него сипе вечен зной палещото слънце на всичко изгарящата Самомнителност, която излиза на лов като онзи лукав феннек и онази коварна хиена, които дори тук в рая намират за ядене само дребни жаби или землисто оцветени насекоми. Колко радостен бях, когато завърших моето странстване! Чувствах се истински блажен, че можех да напусна тази фалшива блаженост. Когато стигнах отново при портата, стоящите там магарета и камили ни хвърлиха погледи на безкрайна завист, дето можем да си позволим да се махнем от тази ужасна мизерия. Арендаторите обаче се стекоха да ми възхваляват своя рай. Но аз им известих, че ще кажа на хората пълната истина. Те надигнаха яростен крясък, В дървото Ел Джаранил започна да се шуми. Всички негови очи се бяха отправили заплашително към мен. Главите се разтърсиха, а от устните прозвуча такъв вой, че въжето Ел Милал се скъса пред мен. Магаретата и камилите зад портата включиха своя рев. Но аз препуснах, без дума да кажа. Все ми беше едно дали ще ме сметнат за страхлив, или не. Който съумява да се измъкне от едно такова небе, сигурно трябва да притежава кураж!

При тези думи той плесна ръце, сякаш все още се радваше на този щастлив изход. След това премина няколко пъти с бавни крачки през стаята, спря пред мен и попита:

— Подозирал ли си някога, че има такъв рай, ефенди?

— Такива има много — отговорих, вдигайки очи към него. — Защо навремето не си потърсил друг?

— Какъв въпрос! Не те разбирам!

— Та нали ми разказа, че от Джебел ед Дин си се спуснал в равната страна на хората. Защо изобщо си напуснал твоята Планина на вярата? Трябвало ли е? И ако е трябвало или си искал, какво те накара да потърсиш духовната низина, равнината, пустинята, където никаква мисъл не се устремява към висота, а само по плоскост?

— Машаллах! — възкликна той удивено. — Така, значи така разглеждаш това, което ти разказах?

— Естествено! Че как другояче?

— Аз говорех за хората!

— Разбира се! Но човекът само от тяло ли се състои? Нека не говорим за душата, а да кажем, че човекът се състои от тяло и дух. Тялото ще умре, а духът — не. Доколкото ние вземаме под съображение както тялото, така и духа, живеем добре познатия земен живот, който ще квалифицирам като «първия». Но който е бил дотолкова силен, че да превъзмогне и отхвърли зад себе си всяко съображение към тялото и неговата взаимовръзка с това на човечеството и се разглежда вече само като дух — тялото за него е умряло — той живее още тук, преди разложението на това тяло, един друг, нов, висш живот, който временно, само засега, ще нарека «втория». Защото има хора, чийто дух не се формира до индивидуалност. Ако приема това стъпало също за живот, то трябва него да нарека «първия живот», а споменатите преди малко две стъпала да охарактеризирам като «втория» и «третия живот». Сега ми кажи, о, Устад, на кое от тези стъпала се намираше, когато ми описа най-недостойното небе, което мога да си представя? Аз бих искал да ти опиша едно друго небе, може би моето!

— Видял ли си го?

— Да. Точно така, както ти описаното от теб! Пред моето небе няма нито въже Ел Милал, нито дърво Ел Джаранил, нито стенописи. И никакъв арендатор не си го е присвоил, нито пък край пътя, водещ към него, се издигат езически светилища. Също така няма зидове и порта. Към него водят толкова пътища, колкото хора има. То стои открито за всички, стига само да пожелаят да отидат. В този мой мисловен рай нищо не потъва, не бива унищожавано и забравяно. Там Божиите идеи на изминалите столетия се извисяват все така високо, както някога в утринната зора. А във вечерния зрак сияят новите, идни столетия, за да се превърнат в действителност, когато човечество утре или вдругиден каже: «Какво говориш ти за руини и гробищни полета? На духа те са непознати! Онова, което той някога е построил с ръката на тялото, е било за тялото, а не за него. Та то е било само копие на това, което е строил за себе си в духовното царство.» А този високо разположен строеж е вечен. Копието може да рухне, но в оригинала не се впиват зъбите на земното време. Ако ти си видял с телесните си очи твоя рай да лежи в разруха и смърт, то в небесните висини над него се простира моят, и всичко, което при теб се е срутило в куп отломки, в мен остава съхранено в оригинала на майстора. И както всяко дело в моето небе е по-благородно отколкото в твоето, така и всички хора там са по-добри от твоите. Ти го съдиш. Аз няма за какво да съдя. Ти може би ми прощаваш. Но аз няма какво да прощавам. Защо? При мен хората не са извършили нищо! Пред моя рай замира всяка вражда. Тя не смее да влезе. И тъй като не може да ме сполети, то няма нищо, което да опрощавам, та даже и да го желаех.

— Излиза, че за теб дървото Ел Джаранил изобщо никога не е съществувало!

— Аз го познавам! Ти го постави при рая на самомнителността, което означава — на правилното място. И аз съм го виждал да стои там, това дърво на зрящи и говорещи листа, на вестниците, на обществения печат. Но аз гледах към него по-различно от теб. Царството на духа има голяма прилика с царството на земната природа. И тук, както там, няма развитие, което да не върви отдолу нагоре. Тяхната задача е отделянето от низшата материя и формирането на самостоятелен, свободно движещ се индивид. Не се усмихвай, като ти кажа, че всяка, ама наистина всяка духовна територия притежава своя минерален, растителен, животински и човешки свят!… Това веднага и навсякъде ще различиш, стига само да отвориш верните очи.

— Значи също и територията на обществения печат? — попита бързо той, като лицето му прие израз на напрегнато очакване.

— Да, също и тя! Земята, сиреч материята, е даденост. Не съществува скална формация или земно устройство, което да не е налице и в това духовно царство. Или не си чувал така нареченият обществен глас да прозвучава от върховете на високи планини, от дълбоки долини, от мрачни клисури, от пясъчна пустош, от слънчеви ливади, а и от грозни тресавища? Няма ли безброй листа, в които говори само материята и само материалът взема думата? Но скоро животът се раздвижва, първо низшият, който трябва да се изкачи през всички разреди, за да се освободи от материята. Виждаш да се появяват духовни лишеи и мъхове, после папрат; чиято форма създава предпоставки за сетнешни палми, приветливи треви и билки, ухано цъфтящи храсти и плодни дръвчета. Но всички те, колкото мили, колкото добри, колкото полезни да искат да бъдат, все пак не са в състояние да напуснат земята, върху, която е израсъл листът, вестникът. Те вклещват здраво корени в нея, а и трябва да го правят, защото намерението на издателя е тъкмо тази земя да култивира.

— Ами зоологията на пресата? — попита Устад.

— Тя не може и не бива да липсва, понеже само в нейните зидове освобождаването на материята се извършва по стремителен начин. И тук развитието започва с низшите организми. Виждам дребното златно бръмбарче да извлича своята духовна храна от цветни чашки и светещи огненокрилки да бръмчат около първобитни мисли. Дружелюбни пеперуди пърхат от читателка към читателка. Незнаещо почивка мравешко трудолюбие събира дума подир дума и изречение след изречение. А навсякъде жужат пчели, за да носят мед у дома. В изворите и потоците на дневните събития бързи преконоски се стрелкат насам-натам. А когато в утринния светлик или вечерен здрач през листата повее диханието на пролетта, хиляди сладки, радостни гласове разказват, че тъкмо най-любимите и добри певци принадлежат към често недооценявания «свят на перото»! Аз познавам някои благородни духове, които подобно албатроса никога не докосват праха на земята. Нали ти е известен конят за полска работа, който за малко овес, но много плява, протегля всеки ден своите бразди и в края на всеки ред поема пак назад, за да не би да го споходи чужда мисъл?

— Виждал съм го, колко често, колко често! — отговори той. — Но ти взе своите примери само от едната, от добрата страна. Полският кон ме отвежда до другата отсреща. Ти беше достатъчно искрен да говориш също за тресавища. Защо не спомена отровните растения, тръните, троскота и другите там бурени? Вредните насекоми? Хищните риби? Дневните жаби по листата на блатните растения, квакащи само за собствената си мъдрост? Отровните змии? Досадните врабчета? Совите и кукумявките, чийто боящ се от светлината неимоверен глад излиза само нощем за плячка? Лакомите за мърша лешояди? Живодерчетата, които мъчат жертвите си по бодли, преди да ги погълнат? Соколите и ястребите, които дори посред бял ден не се свенят да излязат за плюсканица? Мишките, плъховете, хамстерите и другите гризачи по духовната територия? Джафкащите и хапещи кучета, които скачат към прасеца на всеки, осмелил се макар и само да мине край някоя от техните мисли? Цялото неизброимо множество месояди, вкопчващи ноктести лапи във всеки, който не прилича изцяло на тях? Голямото стадо кряскащи четириръки, от свадливия и жаден за мъст лемур до опасната за хората горила? Защо не говори за тях? Трябва ли да приема, че искаш да представиш нещата в по-добра светлина?

— Далеч съм от тази мисъл. Ние говорим за твоя и моя мислен рай. Твоят е печален, моят — идеален. Настоящата истина лежи помежду двата, но според вечно валидните закони се приближават все повече не към твоята пустош, а към моя Едем. За жалост, ние правим сбора по съвсем различен начин. Твоят песимизъм събира сумата по стария навик, като пресмята надолу. Моят оптимизъм обаче намира, че е по-добре да се върви нагоре. Стигнал долу, ти свършваш с живота. Теглиш голямата черта и вписваш като получена сума твоята гола духовна пустиня. При мен обаче отгоре няма черта, защото моят рай непрекъснато ми праща нови събираеми. Те израстват във вечността. И ако тялото ми вече не може да следва този начин на пресмятане, то моят дух един ден със сигурност ще намери там сумата.

Той пристъпи до отворения прозорец и погледна навън.

— … един ден със сигурност ще намери там сумата! — повтори думите ми.

За известно време помежду ни настана тишина. Не го смущавах. После той се обърна и попита:

— Приключи ли с твоите духовни природни царства на пресата, ефенди?

— Не — казах.

— Ти и тук вървеше отдолу нагоре. Това при теб, изглежда, е случаят за всички неща! Сега човекът ли идва наред?

— Да. В животното освобождаването от духовната почва излиза вече на все по-преден план. Но това ще бъде постигнато само от човека.

— От всички хора?

— Не. Би трябвало, но за съжаление не се прави. Има толкова много, които от хиляди съображения от всякакво естество все още остават във връзка с почвата, или пък други им влияят до такава степен със същите и подобни съмнения, че те не достигат до интелектуална самостоятелност, до духовна свобода, до пълно самоопределение и независимо движение. Иди в редакциите и питай какви съображения имат там решаващите, но в действителност толкова ограничени духове! Ала аз съм намирал и завършени личности, сегиз-тогиз, там, където изобщо не съм очаквал. Колко беше голяма тогава моята радост! И с какво удоволствие и искреност съм им отдавал своето признание! Един такъв дух не познава материални връзки. Той е разкъсал всички окови и ги е захвърлил пред нозете на човешкото себелюбие и духовно късогледство. Той не знае нито партийни интереси, нито светското лицеприятничене. За него вече няма тела, а само духове. Затова никога не дава преценка, която да изхожда от низостни съображения, и с която да прави мили очи на отправения към него поглед на материалния свят. На него през ум не му минава да охули макар и само един човек, защото знае, че духовно разглеждан, този човек е съвсем различен от онзи, гледан през злостните очи на мълвата, която въди своите присъди единствено в земната мръсотия. Той е схванал взаимовръзката на отделното с общото и знае, че отделното не може да се откъсва от цялото, за да бъде отритнато и ликвидирано от духовната враждебност. Той познава теченията и насрещните течения на свръхсетивната атмосфера, свободни от еманациите на болните от него човешки тела, и издига всеки блажен, преди още да го е огледал, до тези прозрачно бистри, чисти, незнаещи зложелателство висини.

— Но какво ще стане, ако се случи самият да стане обект на нападки, враждебност, клевета и присъди? — попита Устад.

— Тогава той прави именно това, което сега казах. Издига нападателите от тяхната дълбочина горе при себе си, за да ги опознае. Тогава от тях се отделя мръсотията и всичко друго, което ги е правило важни. Те стават леки, дотолкова свръх, или по-точно под всяка маса леки, че полека-лека се превръщат пред очите му в нищо. Та нали са били направени само от мръсотия и без всяка следа от дух. Ето как се разбира изцяло от само себе си, че щом е паднала мръсотията им, за него от цялата им екзистенция не може да има налице вече нищо.

— Но той сигурно отговаря? Брани се?

— Що за въпрос! Та нали току-що ти казах, че за него те са се разтекли в Нищото. На кого да отговаря? На това Нищо? Би било пълен абсурд! Или на мръсотията? Тя изобщо не го засяга. Тя си е тяхна! На духа, дето изобщо го нямат? Не те проумявам! Ти да не би да им отговориш?

Той направи няколко бързи крачки към мен и извика:

— Ефенди, аз го сторих. Аз отговорих… за жалост, за жалост, за жалост!

— На мръсотията?

— Да.

— На Нищото?

— Не. Та нали съм стоял, както сега, едва сега, съзнавам, не толкова високо над моите врагове, че да се разтекат в мен в едно нищо. И сега разбирам, че аз също не съм могъл да бъда освободен от мръсотията. Защото ако не беше полепнала и по мен, държането ми щеше да бъде точно като на онзи възвисен, свободен дух, за когото ти говори. Имам чувството, че признавам грешки, които до настоящия час в никой случай не съм смятал за грешки. Днес при Бейт-и-Ходех ти се изповяда на Педехр. Аз бях покъртен от дълбините на сърцето от това. Твоята мъжествена откровеност ме впечатли. Сега ти си чист и свободен от всичко, което се е било захванало за теб. Не смятах, че аз също ще трябва да се очиствам. Но сега знам, че е така. Аз ще проявя същата смелост, която прояви ти. Аз също ще се изповядам на теб, както ти на Педехр. И ако чуя сетне от твоята уста, че може да ми бъде простено, ще приема, че това опрощение е било изговорено, че се е случило. Аз се бях измъкнал от това, което ти нарече «първия живот». Намирах се във «втория живот», защото чувствах, че в мен понечва да се формира моята духовна индивидуалност. Но не ми се удаде да достигна «третия». Защо? Заедно ще потърсим причините, ти и аз. И предчувствам, че в тези причини ще открия мен, неизвестни ми досега грешки.

Беше стигнал дотук, когато чухме долу на площадката някой да изплясква три пъти с ръце.

— Това се отнася за мен — каза той. — Педехр знае къде съм и че никой не бива да дойде при нас. Уговорих с него този знак, в случай че имат нужда от мен.

Излезе пред средната стая на покрива. Чух го да говори надолу. После се върна при мен и каза:

— Трябва да сляза при Педехр и да те взема със себе си. Касае се, изглежда, за нещо важно.

— Не ти ли казаха за какво?

— Не. Питах, наистина, но Педехр отговори, че не бивало да се провиква. Ела!

Слязохме. Педехр се намираше в аркадата, в която бях лежал. При него бяха Тифл и един друг джамики. В последния разпознах пазача, който в днешния следобед бе яздил презглава, за да ни доложи за идването на персийците. Халеф спеше здраво. Ханнех също бе отишла да спи. При него седеше синът му. Заради болния шейх на джамикуните ни посрещна с полугласно изговорената, но много важна вест:

— Кръвният отмъстител е отново тук!

— Къде? — попита Устад с тон на изненада.

— Не знаем.

— Кой го е видял?

— Моят син — отговори пазачът.

— Да не би да се е заблудил?

— Не. Та нали го познава. В следобеда го преведе през целия дуар до нашия Божи дом и следователно е могъл да го разгледа добре.

— Къде е синът ти?

— Забрах го със себе си. Чака вън.

— Иди го доведи!

Аз естествено веднага заподозрях, че се планира някаква дяволщина, и бях крайно напрегнат дали ще ни се удаде да узнаем от какво естество е. Разбира се, не биваше да си позволя да изпреваря въпросите на двамата предводители на племето. Синът на пазача имаше интелигентно лице. Дори изглеждаше малко хитроват. Той застана с баща си пред Устад.

— Бил си видял кръвния отмъстител?

— Да.

— Сам ли беше?

— Не. Още двама имаше с него.

— Откъде дойдоха?

— Отвън.

— Накъде отидоха?

— Не знам.

— Но може би насам?

— Вероятно.

— С коне?

— Не. Слязоха от тях.

Устад погледна Педехр, а той мен. Шейхът каза:

— Една както неочаквана, така и мистериозна и опасна вест. Какво ще речеш за тая работа, ефенди?

— Ще позволите ли да задам няколко въпроса? — отвърнах му аз.

— Естествено!

— Чух, че пристигнал един търговец от Исфахан и предал известие от кръвния отмъстител. Къде е този мъж?

— Сега сигурно вече спи — отговори Педехр. — Да накарам ли да го събудят?

— Ще се наложи само ако не можете да ми кажете онова, което искам да знам за него. Откъде идва?

— От северните джамикун. Срещнал персийците на превала на прохода.

— Как са се държали те с него?

— Нито приятелски, нито враждебно. Те го познават. Попитали го откъде идва и накъде иска да отиде. Той отговорил, че възнамерява да отиде на юг при калхураните. Тогава те му казали, че трябва да язди насам, за да направи хубава далавера. Било планирано голямо състезание, за което щели да пристигнат много хора. Ако разпънел тук търговската си шатра, щял да намери много купувачи. Той им благодарил много за сведението и казал, че ще последва съвета им и ще язди насам. Тогава получил от Мултасим посланието, което ни предаде.

— То какво гласеше?

— Беше извънредно странно и неразбираемо за всички нас. А именно два реда от изпятата днес от нас песен. «Разцъфни, сърце, на розата подобно, в която всички ухания са събрани!» И кръвният отмъстител добавил: «Кажи в дуара, че розата още днес ще разцъфне!» Не е ли странно, ефенди?

— Действително, но само в смисъл, че изобщо всяка непредпазливост трябва да бъде наречена странна.

— Непредпазливост? — попита той учудено.

— Да.

— Нещо не схващам. Ние изтълкувахме тези думи като допълнителна подигравка и се успокоихме.

— Иска ми се да ми го бяхте съобщили по-рано! Вероятно се касае за покушение.

— Ходех! — подскочи Педехр, а и другите проявиха уплаха при това мое тълкуване. — Срещу кого?

— Срещу мен.

— Невъзможно!

— Аз казах «вероятно». А обикновено знам какво говоря. Въпросната песен сравнява розата и сърцето. Но с това сърце се има предвид моето. Буквално моето сърце! То трябва да разцъфне! С остра, заточена стомана!

— Кое те навежда на тази идея?

— За това по-късно! Сега трябва да задавам въпроси и да действам. Кръвният отмъстител не ни счита за достатъчно умни да го прозрем. В него живее омразата, а тя, както е известно, е сестра на непредпазливостта и самонадценяването. Той иска по-късно да се хвали, че неговото кърваво деяние е успяло, макар преди туй да ни е предупредил.

След това се обърнах към младия джамики и го попитах:

— Къде беше, когато видя Мултасим?

— Пред дуара — отговори той. — Бях вкарал овцете в кошарата и се бях излегнал зад един камък, за да погледам нагоре към Алабастровия шатър. От пътя не можех да бъда видян. По едно време от изток се зададоха четирима ездачи. Спряха наблизо и слязоха от конете.

— Нали бяха трима!

— Тримата, които споменах, се запромъкваха към дуара. Четвъртият остана при конете.

— Разпознал си Мултасим?

— Съвсем ясно. Беше един от тримата.

— Какви оръжия имаха?

— Преди да се отдалечат дадоха дългите си пушки на четвъртия. Всичко друго си остана по тях.

— Допусна ли да те видят?

— Не.

— Какво направи?

— Прокраднах се подир тримата. Те напуснаха пътя. Бързо и безшумно свиха напреко, за да се озоват зад дуара. Аз не можех да ги следвам така бързо, защото ако се изправех, щяха да ме видят. Затова ги изгубих от очи.

— И не ги последва нататък?

— Не. Отидох при татко и му разправих работата. Сетне веднага дойдохме до Високата къща, за да докладваме.

— Колко време мина, откак ги видя да слизат от конете?

— До момента едва ли половин час.

Аз го потупах по рамото и казах:

— Добре си си свършил работата. Не мога да не те похваля!

И обръщайки се към другите, продължих:

— Имаме време. Мултасим ще чака зад дуара, докато тук горе при нас угасне всяка светлина. Аз съм твърдо убеден, че по-рано няма да посмее да приближи. Това, което е наумил, е дръзко, толкова безогледно дръзко, че го съжалявам. Нима този мъж е толкова опитен и ловък в живота сред пущинака, че очаква да влезе неоткрит във Високата къща и безнаказано да намери с камата си моето сърце?

— Твоето сърце! — каза Устад. — Аз все още смятам, че това е невероятно! Сигурно се заблуждаваш!

— Не. Аз исках да оставя нещата в тайна, но след като кръвният отмъстител не изчака докато не напусна, а иска да превърне къщата ти в арена на убийство, още днес, същия ден, то считам за свой дълг да ти съобщя какво се случи между него и мен и какво говорихме.

Разправих събитието накратко, представих им всяко «За» и «Против» по отношение моето гледище и ги убедих до такава степен, че когато свърших, Педехр извика възмутен:

— Имаш право, ефенди! Касае се за убийство, и то само твоето, само твоето! Аз веднага ще накарам да ударят камбаните за тревога и да се съберат всички жители на дуара…

— Стой! — прекъснах го. — Няма да го направиш!

— Не, ще го направя!

— Няма!

— Защо?

— Трябва ли кръвният отмъстител да отърве наказанието?

— Не! Това наистина не!

— Но ще го отърве. Веднага щом чуе данданията, ще приеме, че се отнася за него, и ще офейка. После ще ни се присмива отдалеко за нашето лекомислие, тъй като ние дори в намерение за убийство не можем да го уличим.

— Това е вярно, така е, ефенди! Но как другояче бихме могли да постъпим?

— Ще го заловим!

— Машаллах!

— С оръжието в ръка!

— Значи мислиш, че трябва да го оставим да дойде?

— Да.

— Това е твърде опасно!

— Не допусна ли и ти войниците да приближат и после ги плени? Те бяха толкова много, а тези са само трима!

— Това също е вярно!

— И той сигурно ще влезе сам. Другите двама ще бъдат неговите стражи.

— Влезе? Тук, имаш предвид?

— Да.

— Как стигна до тази мисъл?

— По най-лесния и същевременно най-сигурния начин. Той иска да ме убие. Кога? През нощта. Какво ще правя аз през нощта? Ще спя. Къде? Разбира се, горе, в новото си жилище. Но той не го знае. Днешната промяна му е неизвестна. Той мисли, че още спя тук, в откритата аркада, в която човек може нощем толкова лесно да се промъкне.

— Какво знае за досегашната ти постеля в аркадата?

— Сигурно достатъчно. В днешния следобед той говори с няколко джамикуни отсреща на хълма, но вероятно не за това, защото намерението му към мен може да се е породило едва след като си разменихме последните думи. Тифл придружи персийците. Мисля, че той може да ми съобщи нещо по този въпрос.

— Така е, мога, мога! — отговори Тифл.

— Е? — попитах.

— Аз яздех начело. Бях се зарекъл изобщо да не говоря с тези персийци. И удържах решението си. Моите хора яздеха отзад. Ахриман се приобщил към тях и подел приказка. Първо за дуара, сетне за Високата къща и накрая за сегашните гости. Когато по-късно узнах това, здравата се ядосах, защото са му дали сведения.

— Какво е научил?

— Къде лежи хаджи Халеф, къде спиш ти, кога си лягаш и кой още се намира през нощта в аркадата. Които са му го казали, не са знаели, че от тази вечер ти ще живееш при нашия Устад. По тая причина Ахриман знае, че спиш в десния ъгъл на аркадата.

— Какво още е питал?

— Когато спиш, дали има оръжия близо до теб.

— Аха! Така значи! И какво му е било отговорено?

— Че са окачени при постелята ти откъм краката.

— Те къде са сега? Не ги видях в новото си жилище.

— Позволи да ти съобщя по-късно! — намеси се тук Устад. Кимнах му и продължих, обръщайки се към Тифл:

— Имало ли е и други въпроси?

— Не — заяви той.

— Значи целият материал, необходим да ме убеди, че не съм се излъгал, е събран. Кой ще решава сега какво ще се прави?

— Ти — отговори Устад.

— Да, ти — пригласи Педехр.

— В такъв случай мнението ми е следното: кръвният отмъстител да бъде заловен, и то по възможно най-безопасен за нас начин. Пазени ли са пленените войници?

— Да — отвърна Педехр.

— От колко души?

— Двама, които стоят пред заключената врата. Това е напълно достатъчно.

— За днес не е достатъчно.

— Защо?

— Защото много вероятно Мултасим има намерение да освободи пленниците. С двамата си придружители той лесно може да изненада и надвие неочакващите подобно нещо стражи. Сега ние ще поставим повече хора, та изобщо да не се осмели да отиде на онази страна. Затова пък толкова по-сигурно ще се насочи към аркадата. На мястото, където спях, ще стъкмим постеля. Но на нея няма да ляга никой. Даже и някой да е дотолкова куражлив да се нагърби с тази роля, то една кама или нож си остава опасна вещ и за най-силния мъж.

Кара бен Халеф беше приближил до постелята на баща си да слуша. При тези думи каза:

— Ако не беше толкова съсипан от болестта, знам какво щеше да се случи, ефенди!

— Е, какво?

— Щеше спокойно да лежиш, за да сграбиш вдигнатата ръка на убиеца, когато поиска да те намушка, и напълно да го изобличиш.

— Хм-м! Може би щях да го сторя! Но сега за това не може и дума да става. Кръвният отмъстител не бива да заподозре, че се е издал. Трябва грижливо да избягваме всичко, което би събудило у него мисълта, че знаем и сме подготвени за неговото присъствие. Ето защо ще се доверим само на толкова хора, колкото са неизбежно необходими. Повече никой друг не бива да научи нещо. Колко пътища водят насам?

— Само онзи през портата — отговори Педехр.

— Някоя потайна пътека?

— Не. Никой не може да се прехвърли през исполинските зидове.

— Значи и никой не може да се измъкне от другаде, освен през портата?

— Никой. А пък тя ще бъде заключена.

— Днес ще я оставим отворена, та да не се налага на Мултасим да драпа по нея. Ние ще облекчим максимално идването на него и спътниците му, за да бъде толкова по-трудно после тръгването им без наша воля. Аз съм на мнение, че и тримата ще се промъкнат през портата. Двамата ще се скрият на подходящо място, та в случай на нужда да могат да се притекат на помощ на Мултасим. Той ще продължи пътя си сам. При портата трябва да се притаят хора със здрави ръце, които ще имат задача да пуснат персийците да влязат, но не и да излязат. Ала трябва да вършат всичко тихомълком, за да не ни провалят залавянето на Мултасим. При нас тук ще бъдат достатъчни пет-шест човека, които ще се оттеглят в тъмния заден план на аркадата, за да пипнат убиеца веднага щом се промъкне вътре и стигне до постелята. Заради хаджи Халеф трябва да избягваме всякакъв шум. Иска ми се Мултасим да бъде надвит в безмълвна тишина. Аз естествено също ще бъда тук, макар че няма да се намесвам активно. Ако и вие искате да присъствате, ще бъде добре, защото тогава хората ви ще се стараят двойно повече да свършат всичко както трябва. Зад вратата там в коридора ще поставим няколко души със запалени свещи, та в дадения миг веднага да осветят аркадата. Това е всичко, което имам да кажа. Някой има ли друго желание?

— Не — отговори Педехр. — Смяташ ли, че кръвният отмъстител ще ни накара дълго да го чакаме?

— Определено не. Днешните му придружители сигурно са в течение на всички негови замисли. Те ще чакат завръщането му с най-голямо любопитство. Също и мъжът с четирите коня не бива да остане дълго сам, защото всеки миг може да възникне ново обстоятелство и да го открият. Както вече казах, смятам, че когато тук угасне и последната светлина, Мултасим ще предположи, че спим, и незабавно ще пристъпи към дело.

— Е, добре, тогава нека побързаме. До десет минути всичко ще бъде готово за неговото посрещане. Ти ще идеш ли междувременно до твоето жилище, ефенди?

— Не. Ще остана тук.

— В такъв случай позволи да ви напусна, за да направя подготовката!

Той се отдалечи. Устад накара да донесат две възглавници, на които седнахме при задната стена, но така, че да държим под око трите арки и да можем да видим Мултасим при идването му. Кара беше отишъл при леглото на баща си. Пазачът и синът му клекнаха близо до нас, та в дадения миг да се включат в ловитбата. После дойде Педехр с още четирима здрави мъже, които се прикриха в задния ъгъл. От другата страна на вратата няколко души държаха запалени свещи. След това нашите бяха угасени. Тогава се сетих за моята лампа горе. Тя гореше и нейната светлина със сигурност се виждаше долу от дуара. Казах го на Устад, който стана и лично отиде да я изгаси. Когато се върна, всичко вече беше готово, защото Педехр се бе погрижил дори в кухнята да е тъмно. Създаваше се впечатление, че всеки във Високата къща си бе легнал. Кръвният отмъстител можеше да се появи!

Не беше ли странно, че сърдечно желаех да дойдеше? Човек все пак не бива да таи желанието някой да се впусне в престъпление! Но не само мисловната способност, а и чувството си има своите съображения, макар и да не сме в състояние да формулираме тяхната логическа последователност. И ако аз се улавях, че желая Мултасим да дойде, то това сигурно си имаше своите основателни причини. Кръвният отмъстител съществуваше. Неговите намерения бяха насочени срещу мен. Те можеха да бъдат опасни, само ако не бях готов за неговото нападение. Аз трябваше да се опасявам не от самия него, а от ненадейното посегателство. Днес, сега, бях подготвен за него. Ако не проведеше настоящия си план, щеше да избегне възможността да бъде заловен и цялата ми предпазливост щеше да увисне в неизвестността. Ето защо желаех да не настъпи нещо, което да го отклони от намерението.

В аркадата беше тихо и толкова тъмно, че никой не можеше да види другия, макар да бяхме така близо. Мъждивият зрак на нощта се простираше до стълбите. Не можеше да достигне до колоните, понеже козирката над тях го улавяше. Ето защо трите арки на входа се открояваха забележимо на звездната светлина, но подът оставаше в мрак. Казах си, че персиецът със сигурност щеше да се вмъкне незабелязано, ако не бяхме научили за замисляното покушение. Трябва, разбира се, да отбележа, че нямах причини да го считам способен на онази сръчност в промъкването, която и опитният бедуин действително притежава, но в която истински майстори са само индианците и ловците от Далечния запад на Северна Америка. Скоро щях да узная, че се лъжех. Омразата винаги е майстор по потайните пътеки. Тя може да се хвали по отношение своето лукавство и упоритост, че е ненадмината. Седящият до мен Устад посегна и взе ръката ми в своята.

— Колко те обичам, ефенди! — прошепна. — Изобщо не го знаех. Но когато чух, че се касае за посегателство срещу живота ти, у мен се породи чувство, сякаш телесно и духовно сме толкова плътно споени, че имаме еднакви мисли и възприятия, че образуваме неделимо единство.

— Чувство ли беше наистина? Или може би нещо друго? — попитах аз. — Когато сродни духове се целуват, пулсът на физическите им сърца се слива. Думата «духовна любов» звучи призрачно, но е най-висшата и най-могъщата, която свързва този свят с отвъдния. Издигайки единия към другия, тя носи райско блаженство.

Може би щях да добавя още нещо, тъй като с тези мисли засягах любимата си тема, но се отказах, защото ми се стори, че току-що чух и видях нещо. Всъщност нищо определено, нищо осезаемо за очите и ушите, а само едно леко шумолене или полъх, произлязъл от ефирното одеяние на бързо преминало, безтелесно, несъществуващо в действителност същество.

— Видя ли нещо? Чу ли нещо? — попитах Устад.

— Не… Ти? — отговори той.

— Сякаш някаква полувидима мисъл прекоси бързо и безшумно аркадата.

— Накъде?

— Към ъгъла, към който трябва да отиде Мултасим.

— Ние го очакваме да дойде отвън. Той не е скрит тук в помещението. Сигурно е била, както каза, само някаква мисъл.

Това ми се стори правдоподобно и аз приех, че действително съм се заблудил. Онзи, когото очаквахме, все пак не можеше да дойде от ъгъла, в който спеше моят хаджи Халеф. Вниманието ни бе насочено само към входа, и то по такъв начин, че се очакваше веднага да видим кръвния отмъстител и при най-предпазливото му промъкване.

Но времето минаваше, четвърт час след четвърт час, без да забележим нещо. Но ето че — трябва да бе някъде след час — отнейде се донесе тихо драскане или стържене, а след това доста шумно, трескаво дишане, почти като хъхрене. Не можеше да се определи мястото, откъдето идваше. Сметнах, че някой от скритите джамикуни проявява непредпазливостта да диша така шумно, че можеше да ни издаде. В този миг прозвуча ясният глас на Кара бен Халеф:

— Сихди, нека влязат осветителите!

Аз естествено бях крайно изненадан, толкова повече че викът отекна не откъм леглото на неговия баща, където той се бе намирал.

— Къде си? — попитах го също така високо.

— Тук, при твоята мнима постеля.

— Каква непредпазливост!

— По-добре кажи — каква хитрост! Защото ако не бях по-предпазлив от всички вас, той щеше да се измъкне. Аз го пипнах!

— Машаллах! Вярно ли?

— Щях ли да го кажа, ако беше другояче? Донесете свещи!

Всички наскачахме. Вратата към коридора за къщата бе отворена и стоящите там хора дойдоха със запалени свещи и маслени лампи. Онова, което видяхме, беше действително удивително. Досами леглото, което трябваше да бъде сметнато за моето, лежеше по очи и напълно неподвижно един мъж. Беше само по шалвари, а горната част на тялото и ръцете бяха натрити с мазнина. Това се практикува от промъкващи се към враг бедуини. Маслото или маста придава на телата им плъзгавост, която, в случай че ги открият, прави напразна всяка здрава, честна хватка. При него коленичеше Кара и стискаше така силно гърлото му с ръце, че спипаният престъпник бе напълно лишен от възможност за отбрана.

— Бързо го вържете! — казах аз, отлагайки всички въпроси за по-късно. — Излезте с него и светлините, които ще издадат на неговите придружители, че начинанието му е протекло зле!

Но още преди хората да са изпълнили разпореждането, последиците от внезапното осветяване на аркадата настъпиха. По площадката се чуха шумни стъпки, няколко приглушени вика. След това отново настана тишина. Един от поставените там джамикуни изкачи стъпалата и доложи:

— Заловени са. Като видяха светлините, поискаха да офейкат. Тогава ги хванахме!

— Доведете ги! — казах. — Ще ни намерите в коридора зад вратата.

— След като вече ги имаме, не можем ли да останем тук? — попита Педехр.

— Не — отговорих. — Ненадейното осветяване на помещението, на което бяха хвърлили око, ще направи впечатление на персиеца при конете и ще го предупреди. Изпрати бързо хората си долу да го заловят! Нека младият джамики, който знае мястото, ги води!

Докато Педехр изпълняваше това указание, вързаният бе изнесен и вратата се затвори зад всички нас, така че в аркадата сега отново стана тъмно. Едва сега намерих време да разгледам лицето на пленника. Бяхме хванали точно когото трябваше — Гхулам ел Мултасим. Той лежеше със затворени очи. В безсъзнание ли беше, или само се преструваше? Има хора, които притежават смелост за злобно нападение, защото са твърде глупави да помислят за последиците, но когато те настъпят, затварят очи, сякаш това е достатъчно, за да избегнат добре заслуженото и неизбежно наказание. Онова, което външно е приличало на смелост, може после да се различи в неговата истинска форма на страхливост.

Сега доведоха двамата му другари. Те също бяха вързани. При тях кръвният отмъстител бе оставил свалените дрехи на пищовите си. Бил е въоръжен само с нож, който му изпаднал от ръката, когато Кара го пипнал за гърлото. Педехр го беше взел сега и ми го показа.

— Това е острието, с което трябваше да «разцъфне розата» — каза той. — Какво ще правим с тези трима мъже, ефенди?

— Кой трябва да отреди?

— Ти, естествено. Нали нападението беше планирано срещу теб.

— Ще бъде ли изпълнено наистина това, което реша?

— Разбира се!

Когато хвърлих въпросителен поглед и към Устад, той заяви, изразявайки съгласие със своя шейх:

— В наша власт преминава всеки, който бъде срещнат тук с оръжие, без да притежава нашето позволение. Но ние нямаме навика да убиваме. Между нас и Мултасим бе уговорено, че въпросът за отмъщението, което го доведе тук, ще се реши на състезанието. Ако ти си сключил с него тайна спогодба, то това не ни засяга. Той ще си получи последиците от твоята ръка. Аз бих могъл да го накажа, наистина, за това, че въпреки споразумението ни се е промъкнал с нож в моята къща, но ти отстъпвам правото си, ефенди. Прави с него и помагачите му каквото ти е угодно. Даваме го изцяло в твоята ръка!

— Тогава отведи тези трима души засега така, както са, при другите пленници в сводестото помещение и нареди да ги пазят там! Утре, през деня, ще научат какво съм решил за тях. Те дойдоха през нощта, но аз ще дочакам деня, защото на тайното покушение искам да дам небоящи се от светлината отговори!

Разпореждането бе изпълнено незабавно. Когато персийците бяха изведени, дрехите на Мултасим още лежаха на земята. Педехр накара Тифл да провери какво има в джобовете. Те съдържаха, както се оказа, само обичайните необходими предмети. Едва накрая Детето откри на едно скрито място още едно малко джобче, от което измъкна кожена подвързия с няколко изписани листа. Той предаде книжката на Педехр, който я разгледа внимателно и поклащайки глава, я подаде на Устад с думите:

— Странно! Това, изглежда, са само отделни букви. Думи не са. Виж и ти какво е!

Устад я взе в ръка, прегледа я и каза:

— Това е азбуката на «Телик» с разместено повторение. Бих помислил, че е така нареченото помагало за начинаещи в писането, но на първата страница е записано със същия окръглен, силно наклонен наляво почерк: «За Гхулам, Джеллада[7]». Значи тефтерчето е предназначено специално за Гхулам. Той е наречен «палач». Защо? На шега ли е било? В такъв случай нямаше да го съхранява толкова грижливо. Дали сам го е писал? Какво ще кажеш, ефенди?

— Не мога да кажа нищо, преди да съм го видял — отговорих. — Само азбуката ли е написана?

— Тя и надсловът, който прочетох. Защото двойката букви, които стоят под него, едва ли може да означават нещо. Те са едно Са и едно Лам.

— Повече нищо? — попитах бързо.

— И помежду знакът за удвояване — отговори той. — Ето, виж сам!

Даде ми тефтерчето. Да, това беше толкова добре известният ми разпознавателен знак за силлан! Веднага схванах, че тази наглед съвсем маловажна двойна азбука определено е от голяма важност. Но по какъв начин важна, това беше въпросът! Тя съдържаше два пъти всичките персийски букви от «аелиф» до «йей» и дори «лам-елиф». Но еднаквите букви не стояха една до друга, а вторият ред беше изместен, така че последните седем букви стояха не отзад, а в началото. Ако опитам да го поясня с немската азбука, ще придобие следния вид:

«Abcdefghijklmnopqrstuvwxyz

tuvwxyzabcdefghijklmnopqrs».

Можеше със сигурност да се приеме, че тази систематика е важна за всички силлан, но особено за Мултасим. Много ми се искаше да добия яснота в това отношение. Но от кого? Това можеше да стане само чрез собствени разсъждения. Но сега нямах време за тази цел. Ето защо прибрах тефтерчето в джоба си и казах:

— Буквите вероятно са това, за което ги считаш, а именно помагало за мързеливи ученици. Мързеливият ученик без съмнение е самият Гхулам. Сега ме интересува единствено обстоятелството, че е наречен «палач». Вие го познавате по-добре от мен. Чували ли сте това, или подобно прозвище относно неговата особа?

— Не, никога — отговори Педехр. — Но като представлява добрия владетел в качеството си на мултасим, със своята ненаситна алчност той сигурно на безчет хора действително е станал палач.

— Тук се сещам за една прилика — прибави Устад. — Данък-арендаторът на шах-ин-шаха и рай-арендаторът! Тук физическо, а там душевно и духовно палачество! Как може да има такива духовни и душевни палачи, които изпълняват своята служба, като на мястото на простата и честна азбука, дадена ни от Небесния властелин, поставят фалшива! Какво ще правим с дрехите на пленника?

— Нека останат тук, докато утре си ги получи. Това няма да стане, преди да съм сложил отново в джоба му тази азбука. Искам да си мисли, че е останала неоткрита. Когато вашите хора доведат четвъртия персиец с конете, тикнете го в отделен кауш. Мултасим засега още не трябва да знае, че сме заловили и него. И още едно. Имам нещо да ви кажа и покажа. То е пъхнато в кобура на седлото ми. Къде се намират вещите и оръжията ми?

— В моето жилище — отговори Устад.

— Значи при теб? Благодаря ти! Това показва колко ценно считаш имуществото на своя гост.

По неговото лице премина особена усмивка. Махна с ръка и каза:

— Причината е друга. Ако позволиш, ще ти я кажа горе. Да дойде ли и Педехр?

— Да.

Споменатият даде няколко указания на Тифл по отношение четвъртия персиец, след което се отправихме нагоре към жилището на Устад. То ни отведе не в стаята с балкона, а, след като бе запалил свещ, в една малка камера без прозорци, предназначена вероятно за прибиране на неупотребяеми предмети. Тук висяха всичките ми вещи. Освен тях можеше да се види само един стар сандък, произхождащ някъде от памтивека. Като го посочи, Устад каза следните думи, които за момента не разбрах, но после добре схванах:

— Да знае само човек колко много му вредят такива стари вещи, дето ги мъкне с фалшив пиетет в живота! За подобна «наследствена обремененост» килерът за вехтории е прекалено добър! В такива вехти предмети се крие цяло гъмжило духовно наследени молци, дървояди и хоботници. Отвори ли човек сандъка, те веднага изпълзяват и излитат, за да превърнат всичко, което притежава стойност в живота, в проядени вехтории и прогризани дрипи. За такива духове-молци няма нищо свято, нищо неприкосновено. Те повреждат кралската пурпурна мантия със същата сигурност, с която превръщат хермелина на науката в оплешивяла кожа. Навестяват духовната одежда на Емир ел Муминин[8] също така, както се загнездват в плъстената гугла на танцуващите и виещи дервиши. Наместват се в кафтана на неби[9], в чалмата на сахиб-и-шериат[10] и в чехлите на всички онези, които живеят в сянката на подобни предписания. Но изключителна сила на привличане има за тях хартията, особено произведената от отпадъци. Някои твърдят, наистина, че мирисът на печатарското мастило ги прогонва, но аз често съм разтварял и печатана хартия, от която веднага ме е обгръщал до затъмненост цял облак!

— Говориш със загадки — каза Педехр.

— Блазе ти, че за теб това са загадки, а не патила! Ти за щастие сигурно си си имал работа само с материални, но не с такива духовни вредители, които въпреки своята молешка нищета дръзват да се смятат за полезни, а всеки свободен, благороден дух причисляват към паразитите! И в това преиначаване на истинското състояние на нещата вярва целият, целият кожух, в който са се наместили молците!

Обръщайки се след това към мен, продължи:

— От този сандък бяха приборите, от които се храни горе в гората. Ти може би си го сметнал за особена почит, ала то беше нещо друго. Това е моят саван. Аз го поставих за собствената ти погребална гощавка. Така мислех! Но благодарение на теб той може би се превърна в мой възкресителен пир, на който съм те поканил без да подозирам. И погледни насам! Тук висят пушките и всичките ти вещи. Защо? Аз те смятах за еднакъв с мен, за мой духовен двойник. Вярвах, че си извървял същия път, който съм изминал и аз, и сега живееш във времето на своята «осанна». Виждах да идва за теб времето, в което ще се повлечеш нагоре към Голгота, където ратниците ще си поделят дрехите и оръжията ти. Затова ги донесох в моя килер за вехтории, та да те помоля драговолно да се откажеш от тях. Пред такива врагове ясно оръжие вреди! Пристъпи напълно невъоръжен пред тях! Бронята на духа е невидима, наистина, но никой молец и хоботник не се осмелява да се наеме с нея! Тези паразити си търсят храна само по такива вехтории, които и без молешкото преяждане нямат голяма дълготрайност… Така мислех! Но когато дойдох при теб горе в моята «гробница», за да можеш да се разпознаеш в мен, чух от устата ти да прозвучават слова от онзи свят, в който така ми се искаше да пристъпя заедно с теб. Ти може би си вече отвъд? И без мен си видял и опознал неописуемо трудния път? Нищо ли не си узнал за човешкия страх и боязлив свян, които някога ме принуждаваха да отстъпвам разтреперан? Ти говореше толкова твърдо, толкова сигурно, толкова уверено, сякаш отдавна си постигнал онова, което аз исках да постигна, но все изпусках. Кажи ми и сега една твърда, сигурна дума! Ти едва ли ще разбереш моя въпрос, ала неговият пестник ще се вкопчи толкова силно във вътрешността ти, че ще се заизвиваш от болки, ако действително си мой двойник.

Той стоеше високо изправен пред мен със свещ в ръка и ме гледаше в очите с много сериозен, изпитателен поглед. Така, приблизително така трябва да погледне Съдът в очите на човека, когато един ден му поиска сметка за по-раншния живот.

— Изречи си въпроса! — казах аз.

— Ще се изплашиш! — извика той.

— Опитай!

Стояхме мъж срещу мъж. Или може би душа срещу душа, дух срещу дух?

— Ти Олд Шетърхенд ли си? — попита. — Чух това име от моя приятел Джафар.

— Бях този — отговорих спокойно, но категорично. Като чу, че превърнах неговото сегашно време в минало, той направи движение на изненада. После продължи:

— Ти Кара бен Немзи ефенди ли си?

— Бях този — отвърнах отново.

— Вече не си? Никой от двамата?

При тези думи очите му буквално заблестяха от изпълнена с очакване възбуда.

— Никой от двамата! — кимнах аз.

— Откога? Кажи ми!

— Откак тези две имена постигнаха онова, което трябваше и бяха длъжни да постигнат! В тези две имена бях задал една загадка на желаещите да я разрешат. От нейните двери трябваше да пристъпи освободеното от своите психични основи «Аз» като засиял в радостни зари младеж. Това толкова презирано и злостно нападение «Аз» в моите книги трябваше да разказва на всички, които имат уши, за един нов, неподозиран свят, в който тяло, дух и душа не са набутани едни в други като в сандъци, а се държат ръка за ръка и заедно действат. Това толкова често охулвано и обсипвано с гаври «Аз» в моите произведения не беше славолюбивото изобретение на един скодоумен его-разказвач, който пише «невероятни индиански и бедуински истории», за да му кадят тамян малолетни и безразсъдни. А невероятна, извън всяка мяра невероятна беше само слепотата на онези, които смятаха за възможно едно такова скудоумие. Те се задълбаваха в много желаната от тях заблуда, че тези мои книги служат само за някакво мъгляво развлечение на подрастващата младеж, а не че са писани, напротив, за духовните очи на ясно и спокойно разсъждаващия читател. На това толкова силно и знаещо собствената си цена «Аз» и през ум не е минавало да броди из сокаците на духовното безсилие и да хлопа, просейки, по вратите, защото точно в тази духовна нищета живеят онези «аз», които се страхуват от решението на моята задача. Това мое «Аз», тъкмо напротив, отбягваше всички улици и редици къщи на бъкащите от хора градове и излизаше по целия свят…

Тук Устад ме прекъсна, като улови ръката ми и с тон на най-голяма изненада възкликна:

— По целия свят, за да каже на целия свят, че целият свят е изгубил своето «Аз»? Ефенди, ефенди, какво чувам от устата ти! Аз също бях един «Аз»-разказвач. Аз също пращах моите мисли по целия свят, за да… но не, за това по-късно! Аз не те познавах. Само подозирах за теб. Сякаш трябваше да следвам някаква вътрешна заповед. И ето че ние си приличаме, толкова много, толкова поразително си приличаме! Наистина ли? Ако във всичко, то все пак в едно — не! Аз впрочем не съм свършил с питането! Приготви се сега да чуеш главния въпрос! Той е кажи-речи немислим! Да го изрека ли?

— Да!

— Тук виси имуществото на Кара бен Немзи. Искаш ли да ми го подариш? Да ми го подариш и аз да мога да го задържа? После вече няма да е твое. Никога в живота си няма да го получиш обратно в твоите ръце. То ще остане за вечни времена в този килер за вехтории и на никого няма да бъде някога показано!

Какъв беше погледът, който буквално задълба в лицето ми? Сетих се за сатанинския Ахриман мирза! Да не би този изкусител да ме поглеждаше сега от мятащите искри очи на Устад? С такова пъклено очакване! Да, стоях пред един голям, много важен въпрос. Разбирах Устад. Целият пъкъл, срещу който някога се бе борил, сега ме гледаше през неговия поглед. Но аз можех да бъда спокоен. На мен този пъкъл нямаше да попречи да тръгна по пътя, който отдавна си бях начертал. Не ми беше трудно да реша. Подадох десница на Устад, погледнах го спокойно усмихнат в лицето и казах:

— Дай ми ръката си!

— Е? — попита той бързо, докато ми я подаваше. — Какво реши?

— Изпълнявам желанието ти с най-голямо удоволствие! Вземи всичко! Нека бъде твоя собственост!

— Всичко… всичко? — извика с неописуемо удивление.

— Всичко!

— Но знаеш ли какво правиш? Преставаш да бъдеш това, което си бил, и което си! Никога няма да можеш да пишеш такива книги, каквито си писал! Ще умреш! Трябва да станеш съвършено друг! Държиш ли въпреки това на думата си?

— Държа!

— Невероятно! Ще ти припомня още веднъж последиците, ефенди!… Прочут ли си?

— Ами! Хората говорят за мен. Но щом не ме разбират, може да ми е безразлично какво говорят. Когато говорят погрешно за мен, значи говорят за погрешен човек, не за мен!

— Това звучи вярно, но и дръзко! Почти съм склонен да река «презрително»! Но помисли, ефенди! Ако не можеш да пишеш по познатия начин, хората изобщо няма да говорят вече за теб! Тогава ти ще си мъртъв, мъртъв, мъртъв!

— Клети, клети Устад! Що за погрешни понятия имаш за този начин на живот и този вид смърт! Аз се подарих на теб — така, както вися по тези пирони. Тези емблеми на моята досегашна дейност са… аз! Това «Аз» бях аз! Сега мъртъв ли съм?

— Да!

— Лъжеш се! В този миг аз преминавам в един друг живот, а той е по-висш, по-красив, безкрайно по-ценен. Аз написах множество книги. В тях оставих да говори моето «Аз». Не бях разбран. Дадох най-прекрасното, което може да има по земята, в глинени съсъди. Изпълних ги с една загадка и предложих на човечеството да пие. Стотици хиляди пиха, но за всички напитката не бе нищо друго освен вода. Съдът заблуждаваше всички! Бях го направил твърде удобен за хората. Те пиеха лекомислено и после ме осмиваха. Това е голямата грешка, за която се упреквам, за друго не! Смъртният предпочита да пие блатна вода от златни съдове, отколкото божествен нектар от глинени. У мен се надигна гореща вълна. Свещен, макар и стаен, гняв обхвана душата ми. Не че разбих тези съсъди, о, не! Реших да дам златни, но със същата напитка, която хората бяха сметнали за вода. Златото за тази цел взех от ездата, която ме доведе до духовния глава на джамикуните. Ти навярно не подозираш къде го търсих и намерих. От днес ще пиша във Високата къща… съвсем различно отколкото досега. И ако хората схванат колко глупави са били някога, ще посегнат после и към онези съдове, които са оставили настрана. Тогава старите ми произведения ще се съживят. Хората ще ги четат с други очи. Душата, която живее дълбоко в тях, ще излезе на преден план. И когато тепърва различат духа, който ми е дал перото, той ще ги отнесе във всичките къщи, в които още не са поглеждали… Кажи ми сега, о, Устад, дали трябва да ме считаш за умрял!

Той ми протегна двете си ръце. Видях, че очите му овлажняха, когато заговори:

— Сихди, не тук ще ти кажа какво осъзнах! Ще отидем горе при теб. Но кажи преди това какво писмо искаше да ни покажеш!

— То сега е твое — отговорих.

— Мое? — попита той учудено.

— Да. Та нали е пъхнато в седловия ти кобур.

— В… седловия… ми… кобур! — повтори усмихнато думите ми. — Значи ти наистина сериозно си ми направил този подарък?

— Да, сериозно. Аз нищо не ти подарих. Ти само ме освободи. Да потърся ли писмото?

— Стори го!… После ще отидем в моята стая.

Намерих писмото, което читателят навярно още си спомня. Дадох го на Устад и излязох, без дори да погледна досегашното си имущество. Двамата ме последваха, при което Устад каза:

— Ефенди, ти остави тук своята известност. Искаш да си тръгнеш, без макар и един-единствен поглед да й хвърлиш?

— Да — отвърнах. — Известност! Познаваш ли този вид известност? Ако тя ти е приятелка, трябва да се откажеш от себе си и да й предадеш своя дух и цялата си душа!

— Колко вярно, колко вярно говориш! — изрази съгласие той с мен. — Аз я познавам. Тя ми беше не само приятелка; тя беше за мен нещо повече, нещо много повече. И какво ли само не поиска от мен! Какви жертви й принесох! Трябваше да се хвърлям пред краката на всеки самохвален фанфарен и да се покланям пред всяка куха глава! С всеки глупец трябваше да бъда любезен, та да не ми навреди. Трябваше да понасям всяка надменност, за да не би пък да стане опасна за мен. Джобовете ми трябваше да бъдат отворени за всяка глупост и дори безразсъдството да ме съсипваше с хиляди идиотщини, заради тях трябваше да си трая. Завистта ден и нощ стоеше пред мен със своите аргусови очи. Недоброжелателството се промъкваше към мен по всички пътища и където и да поисках да седна за почивка, злобата вече беше там и ме погваше. Не можех да говоря, както исках, а онова, което пишех, биваше погрешно тълкувано от враждата. Много нещо изгубих, за което сега горчиво съжалявам, но че наред с всичко това изгубих и други работи, към които съм се стремил с ламтеж, равносилен почти на грях, е печалба, благодарение на която понасям с удоволствие загубата. Но стига по този въпрос! Влезте сега при мен!…

2. Князът на Сенките

Когато влязохме в неговата стая, чухме през отворената балконска врата конски тропот. Залавянето на четвъртия персиец беше приключило успешно. Устад остави свещта на масата и огледа писмото.

— Никакъв адрес! — каза. — Само знаците, които преди малко видяхме върху заглавната страница на азбуката. До кого е отправено писмото?

— До Гхулам ел Мултасим — отговорих аз.

— Откъде знаеш?

— Ще ти разкажа.

Седнахме и аз ги осведомих възможно най-кратко за нашето същинско познанство със силлан, от срещата ни при Тигър до кафеджията в Басра. След това казах още кого съм открил тук при джамикуните като принадлежащ към тази тайна лига. Двамата слушатели следяха разказа ми с голямо внимание. Когато свърших, Устад се загледа замислено в пода. След известно време вдигна глава и каза:

— Ефенди, знаеш ли какво ни разправи?

— Е, какво?

— Събитията от Царството на приказките.

— Мислиш, че си фантазирам?

— О, не! Та нали писмото е доказателство. То лежи в ръката ми като предмет, принадлежащ към материалния свят. Ти ни разказа истински факти, нищо не добави, а точно обратното, много нещо изпусна, както предполагам. И въпреки това аз говоря за страна на приказките. Защо?

Той отново се замисли за известно време. После продължи:

— Басни и приказки! Не питам какво си представят другите хора при тези думи. Казвам каква представа събуждат у мен самия тези понятия. Което Бог премълчава пред умните и мъдрите, защото няма да му повярват, това разказва той на децата и непълнолетните, за да може съпротивяващият се разум да се учи от пресветлата вяра. Между небето и земята витаят истини, на които съмнението на шумния ден забранява да се спуснат при човечеството. Но в смълчаната нощ, когато съмнението спи, те се изплъзват по дружелюбните лъчи на звездите, за да приемат, както всичко небесно, докоснало земята, видими фигури, когато достигнат забранената за тях страна. Те се надяват в тази телесна форма да бъдат подсигурени срещу враговете. Едната истина върви в тигров образ като създание от приказките през гори и поля и влиза дори в двора и къщата на човека, за да му съобщи образно онова, което е рисковано да му каже по друг начин. Другата е по-дръзка. Тя приема формата на известното тяло, станало прочуто като Божие подобие, и навестява градове и села, представяйки се за скромна приказка, която хората приемат за правдоподобна. Привидно казва малко и те с удоволствие й позволяват тук и там да вземе думата. Когато говори, те на първо време не мислят нищо. Но когато си тръгне, неволно започват да се замислят. После излиза наяве, че тази така наречена «приказка» е била небесно дете, което хората, ако им бе известно, щяха да напъдят. Но сега то вече е говорило, а каквото изговорило, е хванало място!… Ти се усмихваш, ефенди! Защо?

— Защото ти, изглежда, си приятел на тези по небесно чисти и, от друга страна, по земно хитровати истини — отговорих. — Аз също много ги обичам. Говори нататък!

— Знаеш ли приказката — продължи той — за слънчевия лъч, който станал цар тук на земята и управлявал с такава благост и доброта, че всички негови поданици се преобразявали след смъртта си в ярки слънчеви лъчи и се въздигали към небето?

— Знам я.

— Също другата, за сянката на лъча?

— Не.

— Сянката искала да прилича на светлината. Паднала в една дълбоко разположена страна и приела съвсем точно образа на другия владетел. Също станала цар и наподобявала всичко, което добрият властелин там горе вършел и говорел. Но за жалост била само сянката на този господар. Знаеш ли, ефенди, какво е сянка?

— Тя е тъмният, обратен образ на онези земни същества, намиращи се в светлината на небето — отговорих.

Това, разбира се, не беше точна физическа дефиниция, но не беше и необходимо да е такава. Аз подозирах какво иска да каже Устад и му дадох обяснението, от което се нуждаеше.

— Правилно, много правилно! — одобри той. — Сянката предполага светлина. Тя наподобява фигурата, застанала в тази светлина. Ала подобието е тъмно, колкото и вярно и точно да се стреми да постигне останалото. Спектърът на небесната светлина изцяло убягва на сянката. Тя е брачният, безсърдечен и безсъвестен двойник на всичко живо по земята. Дали в духовния или душевния свят има такива сенки както в света на материята? Какво ще речеш по въпроса, ефенди?

— Има естествено.

— Как си ги представяш?

— Постави нещо духовно или душевно на светлина и веднага ще видиш как се появява въпросната сянка. Зад всяка добродетел застава съответният порок, който е съвсем точна, но опака имитация на всички нейни достойнства. Зад мъдрата пестовност се появява скъперничеството, зад щедростта — прахосничеството, зад любовта към истината — грубата безогледност, зад благородния стремеж към честен труд — просташката измама и кражба, зад смелостта — необмислеността, зад красноречието — плещенето, зад дискретността — твърдоглавието. Но аз виждам да стоят и други сенки. Безцеремонната тирания — зад благоденстващата власт, ласкателството — зад послушанието, размирицата — зад свободата, убийството — зад неизбежната самоотбрана, лицемерието — зад благочестието, угодничеството — зад смирението, самохвалството — зад себепознанието, чревоугодникът — зад умерения, пияницата — зад дегустатора, скитникът — зад друмника, клеветникът — зад съдията. Да продължавам ли, Устад?

— Не, това е достатъчно — отговори той. — Твоят регистър беше много интересен, макар вероятно да не знаеш защо го казвам. Ти приведе добродетели и пороци, порядки и подбуди. Как стана, че след това включи лица? Преднамерено ли се случи? Да не би от територията на «духа» да искаше да посочиш царството на «духовете»? Представи и невидимата за нас страна, при чиито порти умрялото невежество извиква последната си дума: «Оттук връщане няма!»? Пред очите ти стоеше онова царство, което суеверният населява с призраци, макар той, той, той да е единственият съществуващ призрак?

— Аз дадох примери — отвърнах. — Далеч бях от мисълта да правя разграничения.

— Хубаво! В такъв случай да не поглеждаме нататък, а да си останем при хората! Всеки, застанал на слънце, може да се обърне и да види своята сянка. Това е физическо явление. Има обаче и други сенки. Аз няма да изброявам техните видове. Но бих желал да ти покажа все пак една от онези, които аз наричам логични. Те са били открити в древна Гърция и наименовани като Еринии или фурии. На теб известни ли са ти тези привидения, ефенди, дето са по-пъклени и от самия Пъкъл?

— Само от митологията — казах аз.

— Лъжеш се. Ти си ги виждал и в реалния живот. Те обикалят навсякъде! Ти само не си ги прозрял, не си ги дефинирал. Когато слънцето стои точно в твоя зенит, нямаш сянка. Онази, която я има, лежи под краката ти; хората не я виждат. Но веднага щом то напусне връхната си точка, тя изпълзява изпод теб и става толкова по-голяма, колкото повече светилото се отдалечава от теб. В мига, в който твоят ден е отмрял и то сякаш завинаги си е отишло от теб, сянката ти е «надхвърлила всичко човешко» и така е покрила и напълно затъмнила цялата площ зад теб, като че в твоя живот никога не е имало светлина. Това можеш да наблюдаваш при всеки слънчев заник. Но има и други слънчеви залези. Да ти опиша ли един? Моят? И огромната сянка, която възникна там зад мен?

Той се загледа в малкото, повявано напред-назад пламъче на горещата свещ, после затвори очи, сякаш сега сам не можеше да понася дори матовото сияние, и продължи:

— Моето утро беше минало. Имах обяд. Слънцето стоеше точно над мен. Наоколо всичко бе ярко светло. Стана ми твърде горещо да стоя ей така без сянка на такава светлина. Целият ми свят сякаш излъчваше щастие и мир. Само приятелски очи гледаха към мен. Само приятелски ръце посягаха към моята десница. Ала в душевността ми беше невъзможно да бъда радостен при такава съвсем непомрачена слънчева светлина. Знаех легендата за онзи «земен бог», дето не можел да понася човекът да се чувства щастлив. Погледнах угрижено нагоре към дарителя на цялата тази мярка светлина. Той ми се усмихваше с грейнало блаженство. Но видях, че е изоставил позицията спрямо мен. Линията от него до мен беше станала коса. И тогава «земният бог» започна да се раздвижва под мен. А беше се обявил за напълно съгласен с пладнето на моята личност, сякаш изцяло се бе отказал от своята тъмнина. Тогава забелязах, че приятелските погледи ме напуснаха и се плъзнаха надолу. Гледаха зад мен. Погледнах се и аз, в краката. Какво видях там?! Една глава, която беше изпълзяла изпод мен! Наподобяваше моите движения. Да ми се присмее ли искаше? Или главите на сенките дотолкова нямат и следа от мозък, че за да могат да съществуват, разчитат на подражаването на «светло» мислещия човек? Онзи «земен бог» ли ги принуждаваше, тях, лишените от собствени мисли и преценка, да приемат всяка духовна форма и всяко интелектуално движение на тези хора и да ги изопачават в земната мръсотия, за да бъдат сметнати и те веднъж за «нещо»? Главата продължаваше да се измъква все по-ясна и по-ясна изпод мен. Стараеше се максимално да прилича на моята. Можеше да се различи дори стремеж да възпроизведе чертите ми. Но колкото и пъти да обърнех лице към нея, виждах, че не й се удава. Тези привидения нали веднъж завинаги са се отказали от притежаването на човешки облик! Колкото повече слънцето се отдалечаваше от мен, толкова по-арогантен се показваше фантомът. Появиха се рамене, тяло, ръце, та дори крака, но не като истинска, осезаема, жива фигура, а като нереален, измамен образ, който може да стои неподвижно само доколкото самият човек не се движи. Веднага щом някой пристъпи към него или протегне ръка да го проучи, той бързо се отдръпва назад. Същевременно се забелязваше, че първоначално съществуващата прилика в очертанията намалява прогресивно в същата степен, с която се уголемяваше карикатурата. Много скоро изчезнаха не само онези контури, които можеха някак си да се свържат с мен, а уродливостта постепенно стана толкова безформена и полека-лека премина по такъв начин в чудовищност, че ми се струваше безумие да е възникнала от мястото, на което стоях. Вярно, нозете й можеха да се видят точно там, където бяха стъпили моите, но освен това единствено обстоятелство нямаше втора причина да приема, че тази свръхуродлива рожба има някакво отношение към мен. Аз стоях на това място като изправена, самоуверена, силна и независимо движеща се личност! Но как стояха нещата със сянката? Тя се беше развила от мръсотията, която тъпчех с крака! Беше изпълзяла от нея, изпод моите нозе! От нея опитваше да се издигне, та дори да се извиси над мен в слънчевата светлина! Само че няма сянка, която да не пада! Също и моята ултрауродлива сянка падаше! Тя не можеше да прави нищо друго, освен да пада… пада… пада! Такава е ужасната съдба на всяка сянка… на всяка тъмнина… на всеки мрак!… А само съзнанието? Можеше ли главата на моята сянка изобщо да съдържа нещо? Да? Е, но със сигурност не собствено самосъзнание, а само гротескното изкривяване на моето! Следствие това изкривяване вероятно си мислеше, че ме притежава, но аз, аз я имах! Тя беше сянка, тя е сянка и ще си остане сянка! Тя се нуждае от плътна човешка личност, за да може да съществува. Не се ли появи такава да я хвърли, тя не може да се доведе дори до просто привидение, тя е… нищо!… А силната и независимо движеща се личност? Всяка сянка означава липсваща светлина. Човек, който се превръща в сянка на друг, се отрича от своя дух и свободния си личен живот. Той е станал несамостоятелна тъмна екзистенция, която се стреми навсякъде, където има светлина, към мрака, тъмнилото. Тази фотофобия действа досущ както хидрофобията. Тя се посвещава изцяло на безумието и се мъкне стъпка след стъпка само за да… хапе!

След тази дълга последователност от мисли Устад спря. Виждаше се, че не очаква някаква забележка от наша страна. Аз имах едно-друго да възразя, но не виждах наложителна причина да го направя веднага. Срещу подобни възгледи и схващания човек трябва да процедира предпазливо. Има различия в мненията, които са отстраними не на мига, а с времето, но в случая ми се струваше, че тъкмо това време е затвърдило у него тези горчиви мисли. След тази пауза той продължи:

— Ти си познавал, ефенди, един мъж, хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните ат племето шаммар, който е бил готов заедно със своя немски сихди да изтърпи всички мъки на земята и хиляди, хиляди пъти за него да умре?

Аз само кимнах.

— Щастливец! Аз нямах такъв, такъв Халеф! Не притежавах и един приятел, който макар донейде да прилича на твоя хаджия! А пък имаше толкова много, толкова много, които се наричаха мои приятели, когато стоях в средата на моя слънчев ден! Те не желаеха нищо от мен, не искаха нищо от мен, не изискваха нищо от мен, а всички, всички, всички ме обичаха толкова истински, толкова предано, толкова искрено! Само едно трябваше да им принасям, повече нищо, повече нищичко, а именно жертви, пак жертви и само жертви! И аз им ги принасях! С какво удоволствие! Та нали обичах всички хора, всички! Вярвах, че са достойни за моята любов. Не знаех, че разумното е да обичаш не индивида сам по себе си, а човечеството в него. А моите приятели обсипвах с двойно повече любов! Но дойде мигът, когато забелязах, че моето слънце е застанало косо към мен. Какво неочаквано въздействие настъпи! Също и по моите приятели и познати толкова много неща започнаха сега да стават коси, криви! Те мислеха изкривено за мен, говореха криво за мен, поглеждаха ме накриво! Слънцето все повече и повече се отдръпваше от мен; сянката ми растеше; приятелите ставаха все по-криви! Привечер нещата се ускориха. Сянката ми вече изпълваше зад мен цялото протежение до хоризонта. Приятелите сега бяха станали толкова коси, че неизбежното трябваше да се случи. Те загубиха равновесие, започнаха и те да падат — един след друг, точно както падаше моята голяма безплътна сянка! Къде падаха? Естествено зад мен, като мои сенки, сенки, сенки! Аз ги хвърлях назад към нея, която се държеше като «земния бог» — поглъщаше ги с лакомия на истински Оркус[11] нейното нищо се раздуваше след поглъщането на хилядите други нищо до едно такова невъобразимо нищо, че то ставаше все по-рядко и по-рядко, и трябваше да се превърне накрая в невъзможност! Вече ми костваше усилие да различа неговото ултраизмерение. Тогава отклоних очи от безмълвно, но непредотвратимо приближаващата «сянкова» катастрофа. Погледнах нагоре. Слънцето тъкмо изчезна. И тогава се случи онова, което се случва всеки ден, и което все пак и до ден-днешен не сме схванали. Западът запламтя в златно зарево. Трепкащи светкавици се стрелнаха на възбог. Потопих поглед в огнената феерия, обсипваща планините с рой искри. И тогава, когато тя ми разкри езотеричното, земните фантоми изчезнаха, превърнаха се в нищо. Моят също се разнесе и аз тръгнах, за да намеря «светлината без сянка»!

При последните, поетични изречения той бе станал и говорил прав. Сега излезе на балкона, за да успокои може би образите, които се бяха пробудили в него. Когато влезе после, спря пред мен и попита:

— Разбра ли кого и какво имах предвид с тези мои сенки?

— Да — отговорих.

— В такъв случай може би чрез мен ще се научиш да виждаш твоите!

Седях спокойно. Не отговорих. Но му се усмихнах.

— Защо оставаш безмълвен? — запита той.

— Заслужават ли сенките да се говори за тях? — отвърнах. Той ме погледна удивено, да, почти слисано. Аз продължих:

— Ако те са нищо, както твърдиш, защо тогава толкова много думи за тях? За нищото именно само нищо. Следователно за теб те все пак за били повече от нищо!

— Това беше в миналото. То отмина! — заяви той.

— Отминало?… Наистина ли?

— Да!

— И въпреки това мисълта за тях те вълнува и до днес по такъв начин, че току-що беше на въздух, за да се успокоиш! Устад, Устад! Ти каза: «И аз тръгнах, за да намеря „светлината без сянка“!» Намери ли я?

Той отстъпи няколко крачки, поклати глава, отметна я поривисто и попита:

— Да не би ти, ефенди?

— Сега не става дума за мен, а за теб!

— Думата беше за теб, за твоите сенки! Никога ли не си знаел, че имаш такива?

Сега се изправих и аз.

— Приятелю — казах, — клети приятелю! Струва ми се, че си възприел живота съвсем наопаки. Онези нищо са били предназначени за теб, не за съдържателната действителност. Ти си искал да овладееш тази действителност, но за съжаление сам си бил управляван само от празни сенки. Затова си стоял безпомощно пред живота, когато е започнал турнирът му с теб, и си бил проснат на пясъка! Ти може би дори си го предизвикал. Възразявал си си, че си силен дух, и си искал да се биеш с други духове. Знаеш ли какво е сторил тогава животът, исполински силният, състрадателен, умен живот?

Той ме погледна въпросително, но не отговори.

— Той те е познавал. Какво ли би станало, ако беше приел твоята покана за дуел! На него не му е и хрумнало да застане пред теб в доспехи. Той ти е пробутал една от своите сенки, които ти сега самият наричаш само фантоми. Какво си направил ти? Захвърлил си своя живот, своя дух и цялото си снаряжение, ударил си на бяг и си дошъл в тези планини, за да скриеш тук, в «гробницата», в този гроб, своята младост, а себе си зад чуждо име! От кого? Да не би от живота, който изобщо не те е нападнал? Не, а от онова нищо, което за теб е ту «земен бог» и ту нищо и никаква фантасмагория!

Говорех с много сериозен тон. Той посегна с ръце към главата си, заби поглед в пода, спусна пак ръце, пое дълбоко, дълбоко въздух и каза:

— Ефенди, ти наистина не ме щадиш! Виждам и чувам, че си мой приятел, истински! Никога не съм имал такава яснота, каквато ти ми даваш! Искаш да ме унищожиш, за да ме изправиш като друг човек? Е, добре, стори го! Но ми позволи да привикна с твоята яснота! Тя ми дойде твърде ненадейно! Едно нищо, а пък «земен бог»! Да, аз казах и двете, а имах предвид една и съща личност. Можела ли е тя да бъде и двете?

— Да, могла е. Но никога не мисли, моля те, за конкретна личност, никога! Селянинът изскубва отровните растения от земята и ги хвърля върху купището. Химикът обаче извлича от тях благотворни екстракти. Аз също познавам така наречените «земни богове». Тук естествено нямам предвид истински великите хора, а тъкмо «боговете» на мудното мислене и без собствено мислене. За мен те са само като онези растения. Аз си варя душите им, за да подсилвам моята с получената отвара. Други причини за тяхното съществуване не познавам. Те никога не виреят в духовната слънчева светлина, а винаги само там, където царството на сенките е устроило някоя от своите провинции. Там те са господари и майстори! Там няма личност, няма воля и желание. Та нали всички малки сенчици трябва да падат в голямата, за да се шмугват и промъкват, както се шмугва и промъква тя. А когато си отвори понякога устата, защото там в слънчевата светлина една истинска екзистенция си е отворила своята, гледай само какво ще се появи! Онова, което там е било дихание на духа, тук е само омарата на безотрадно тъмната земя, по която лежи и пълзи сянката… Аз говоря всеобщо, понеже тук духовни личности няма. Както аз поставям най-спокойно нозе върху сенките на други, така и те могат съвсем несмущавано да стъпват по моята. С това те не нараняват истински човек. Но който иска да я накаже с ритници, той е глупак, защото по тези фантоми стъпка не се отпечатва! Додето съществува земя, тези разкривени образи ще се скитат под нозете на човешкия разсъдък и мислещ разум, но аз още не съм чул някоя сянка да се е превърнала от ритници в човек. Затова не проумявам, о, Устад, как твоите са имали над теб такава голяма власт и я имат, изглежда, и до днес!

— Ефенди, това бяха митологичните сенки, фуриите! — извика той.

— Ако ще десет и ако ще хиляда пъти! Кои са фуриите? Има ли такива, или те живеят само в нашето въображение? В последния случай те са творения на моята фантазия и аз мога да ги унищожа, когато, където и както ми е угодно. В първия случай обаче питам, кой стои по-високо, те или аз? Те, които живеят от моите грешки и грехове, или аз, който ги захвърлям, за да стана чист и добър? Коя фурия ще дръзне да ми посегне заради грешка, която вече нямам, защото сега тя я държи в ноктите си, за да се гои с нея! Тя живее от това, което е станало противно за мен. Тя стои толкова ниско, безкрайно ниско под мен, че изобщо не мога да чуя или видя, когато костите на моите грехове пращят под хищническата й захапка!

— Но други го чуват! — вметна той.

— Кои? — попитах бързо и късо. — Само такива, каквито живеят също така дълбоко там долу. Те действително надигат озъбено ликуване, че подобните им отново могат да се подкрепят с духовна мърша. Но всеки почтен човек, ако това му стане известно, ще признае, че ти вече не искаш да знаеш за твоите грешки. Но ти ще трябва да му го докажеш, като не ги оправдаваш, а мълчаливо предоставяш на ноктите на фуриите. Сега кажи, как се държа ти?!

Той седна, оброни глава, събра ръце и отговори:

— Ефенди, аз се отбранявах, отбранявах се срещу тези фурии почти до последния остатък на силите си!

— Тогава не се учудвай, че те дори и днес притежават власт над теб! Ти не си им позволил да си свършат добросъвестно работата. Казвам ти, тези евмениди[12] не почиват. Те не без причина биват изобразявани с кукести нокти по пръстите, капеща отрова от устата и изплезен език. Тяхната отрова ще капе толкова дълго и езиците им ще бъдат изплезени толкова дълго, докато от тялото и душата ти бъде изтръгнат и последният, ама наистина последният остатък от онова, на което не му е мястото там!

Той се изправи рязко, улови ме за ръката и каза:

— Колко правилно, ефенди! Ох, ти май действително ги познаваш! Знаеш ли какво прави една такава фурия? Не, не може да го знаеш, нито даже да го подозираш! Сигурно ще го сметнеш за невъзможно, но то е пълната истина, можеш да ми вярваш! Като погълна публично моите така наречени обществени грешки, тази евменида не се засити. Тя започна да търси сега и тайни прегрешения. Прояви непредпазливостта да пише писма, в които питаше дали хората не знаят нещо срещу мен. Бяха ми донесени такива писма. Ако не ги бях видял и прочел, днес вероятно щях да вярвам, че изобщо няма фурии. Та виждаш значи, че те не са само митологични фигури, а и до днес — живи същества! Сенки, които се промъкваха нечуто тихо зад гърба ми, за да улавят и най-скритите движения, вълнения в моя живот, та хората да считат самите тях, въпреки тяхната тъмнота, за чисти, светли същества!… Вярваш ли, ефенди, на това, което тук ти разказвам?

Той не дочака отговора ми, а продължи:

— Ти се усмихваше, а сега дори се смееш! И то толкова особено! Защо? Изостряш вниманието ми! Дали може би и ти… ти… ти…? Но не! В твоята благочестива християнска страна нали никога не може да има такива фурии! Защото ако бъде открита някоя, ще трябва да се надигне цялото християнство начело с духовенството, за да удостовери възмутено, че неговата религия на любов, милосърдие и прошка не може да търпи евмениди! Прости ми! Прости ми в името на твоето християнство, задето изобщо ми дойде подобна мисъл! Виждам за свое удивление, че все още хвърлям сянка, дори върху свидния ти Запад!

— Успокой се! — помолих го аз. — Кралят на Страната на сенките, за когото разказва твоята приказка, има поданици навсякъде. Също и при нас! Но поиска ли някоя такава сянка да се превърне във фурия, ние се отнасяме с нея по друг начин отколкото ти с твоите евмениди. Ние я оставяме да си свърши своето окаяно деяние. Не я смущаваме. Та нали за нея е предостатъчно наказание, че го върши! Дори й изказваме благодарност, но само публично, даже когато действа потайно. Виждаш, че ние и за фурните имаме само любов и разбирателство! Ние, християните, знаем много добре — ще дойде време, когато сенките ще изчезнат. Какво ще стане с тях, не знаем, наистина, но Светото писание казва: «Вашите дела ви следват!» А аз, аз не бих желал един ден да си имам работа с такива дела. Трябва да бъда снизходителен към хората, дори към такива фурии, защото искам, когато дойде времето за моята равносметка, Бог също да бъде милостив към мен!

Внезапно той каза със съвсем друг тон:

— Ти говориш с «ние». Да не би с убеждение, ефенди? Комедия ли разиграваме помежду си? Наистина ли всички християни мислят и постъпват така, както искаш да ме накараш да повярвам с това «ние»?

— Комедии? — попитах. — Кой започна, аз или ти?

— Как така аз?

Сега той беше, който се усмихна при тези думи. Тази усмивка издаде, че му е много приятно, дето е бил разбран от мен. Но аз продължих да го притискам:

— Как беше замислена твоята молба за прошка, Устад?

— Точно така, както искаш; точно както натърти. Човек може с едни и същи думи да изрази вяра или съмнение, доверие или недоверие, похвала или укор. Зависи от интонацията и от волята на този, на когото се говори. Ти не си дете. Знам, че не е необходимо да ти пояснявам и с акцентиране онова, за което вече съм подбрал думи. Бих могъл да ти поднеса голяма изненада, ако ти кажа кои и какви бяха моите сенки, моите фурии. Сега-засега не си представяй някоя конкретна страна! Направи сам това, което ме посъветва, абстрахирай се! По-късно ще говоря по този въпрос. Само едно нещо, едно-единствено ще споделя още днес с теб. То се отнася до… но, не! И в това отношение ти още не си подготвен! Нали всичко трябва да си дойде като от само себе си. Всяко развитие, което прави скокове, е фалшиво… Моля, нека по-добре и най-после се върнем отново към писмото на Мултасим!

Той го беше оставил настрана. Сега го взе отново в ръка, за да разгледа и обратната страна.

— Няма специален печат! — каза. — Запечатали са го със златен туман. Това може да стори всеки, който притежава златна монета, значи е безразлично за нас.

— Не — казах аз. — При такива неща и най-дребното обстоятелство е от значение. Ето защо аз имам навика да вземам под внимание всичко, дори и наглед незначителното.

— Смяташ, че този отпечатък от туман може да ни наведе на някаква мисъл?

— Той не само може, а вече го стори.

— При теб?

— Да. Спомни си пръстените! Сребърни и златни. По-добрият метал означава по-голям ранг. Не е ли близко до ума предположението, че нещата стоят така и по отношение запечатването?

— Не е невъзможно, наистина. Не помислих за това!

— Колкото по-висок е рангът на подателя, толкова по-ценна златна монета трябва да вземе. И по-нататък! Защо не ползват печат, а монети?

— Чрез печата евентуално биха се издали. Монетите обаче не могат да дадат отправна точка.

— Много правилно! А от това може да се заключи, че съдържанието на този вид писма, в случай че попаднат в погрешни ръце, става опасно за самия подател. Туманът е най-стойностната монета. Значи авторът на това писмо притежава висок ранг. Но нататък, той е персийска монета. Писмото обаче е подадено долу в Ирак Араби, където се намира в обръщение турското злато. Какво следва от това?

— Че подателят е персиец и че носи тази златна монета със себе си като печат. Или не?

— Да. Виждаш ли как сега и теб те навестяват някои мисли! Туманът първо ти се струваше безразличен, а сега вече ти каза толкова много!

— Но все пак без резултат! Туманът си е туман. Всеки, който притежава такава златна монета, може да е подателят на това писмо!

— Действително. Но при когото човек намери тази, точно тази, може да го сметне с много голяма вероятност за висшия силл, който го е пратил, нали?

— Разбира се! Но от кого би могъл да разбере, че това е точно същият, а не някой друг туман?

— От самия туман.

— Как тъй?

— Разгледай внимателно печата и ще откриеш!

Той го стори, но, както изглежда, напразно.

— Не виждам нищо особено по отпечатъка — каза после.

— Излез извън ръба на златната монета — наредих аз. — Какво виждаш там?

— Восъкът е дебел, отпечатъкът е дълбок. По ръбовете също има отпечатъци, малки, навярно случайни.

— Не, не са случайни. Разгледай ги внимателно, и то не поотделно, а си ги представяй заедно! Туманът е висял на тънка верижка, чиито брънки се състоят от буквите Са и Лем. Понеже при запечатването е взет повечко восък, са се отпечатали и няколко от тези брънки. Като ти казах това, сега сигурно ясно ще различиш споменатите брънки.

— Действително, действително — потвърди той. — Като го знам, сега и аз го виждам. Туманът е висял на синджирче. Той следователно е носен, за да бъде винаги подръка. Но къде?

— Потърси! Отговорът е налице.

— На кое място?

— Там на писмото.

— Не виждам нищо!

— Тогава нека ти го кажа аз, та и ти после да го видиш. Туманът виси на верижка. Другият край на тази верижка е захванат за халкичката на кесия. Златната монета е пъхната в кесията. Когато притежателят дръпне халката да я отвори, изтегля същевременно и тумана. По този начин не се налага тепърва да го вади измежду другите монети и не може да го изхарчи по погрешка или изгуби, в случай че не изгуби, разбира се, самата кесия.

— Всезнаещ ли си, ефенди? Аз не виждам нищо от това, което казваш!

— Но то се вижда веднага! Колко печата има писмото?

— Пет.

— То е подпечатано отдясно долу наляво горе. Восъкът е много добър и мек. Не се е втвърдил веднага. Синджирчето не е толкова дълго, колкото е широко писмото. Когато подателят е сложил последния печат вляво горе, кесията е легнала напреко първите три печата. Като е притиснал с пръсти тумана във восъка, той е притиснал — естествено, без да иска — с възглавничката на ръката кесията. Трите печата още не са били съвсем изстинали и втвърдени и ето как е станало, че от бримките на кесията и от долната част на халката са възникнали следи, които никак не е трудно да бъдат забелязани. Ти трябваше да огледаш не само дълбоките отпечатъци на тумана, а и високите, широки ръбове на восъка. Тогава щеше да забележиш същото като мен.

Той ме погледна по-внимателно, подаде писмото на Педехр и каза:

— Погледни го и ти! Щеше ли да намериш нещо, ако не беше чул какво каза ефендито? А бримките се виждат съвсем ясно и също мястото, където се е впечатила халката. И аз си мислех, че мога да виждам!

— Ти също можеше да го видиш, но не разсъждаваше и комбинираше — поясних аз. — Не е така лесно, както може би сега си мислите, да се видят с телесните очи тези отпечатъци, а с духовните веднага след това верижката, кесията и пръстена. След като аз направих изводите и открих нещата, за вас не беше трудно да тръгнете назад по този път и да потвърдите, че не съм се заблудил. Твоето желание, Устад, следователно е изпълнено. Ти знаеш къде се носи туманът.

— Да — усмихна се той. — Ако видя някой човек, от чиято халка на кесията виси, когато я извади от джоба и отвори, на синджирче с брънки Са и Лам един персийски златен туман, то ще съм открил автора на това писмо! Скъпи ми ефенди, имай добрината да ми го доведеш толкова бързо и сигурно, както ни поучи да разбираме този печат! Можеш ли да правиш вълшебства?

— Не. Вълшебства изобщо няма. Но който умее да използва случая в правилното време и на подходящото място, на него се удават много неща, на които другите после шумно се удивляват. Авторът на това писмо е персиец. Ние сме в Персия. Невъзможно ли е някъде и някога да го срещнем? Но тогава действително ще го разпознаем и… бързо ще се възползваме от случая! Ето какво ще трябва да сторим! Ще го сторим ли?

— Надявам се! — отговори Устад, като взе писмото от Педехр. — Но писмото още не е отворено! Защо?

— Защото аз не съм получателят. Затворените писма за мен са свещени.

— Ама че човек си! Може ли и нещо на Сенките да бъде свещено за теб? Те даже са щели да ви убиват! А сега не смееш да погледнеш тази жалка хартия, макар да знаеш, че я е писала Сянка, и че с най-голяма вероятност съдържа неща, които могат да нанесат вреда на добри, честни хора! Веднага ще я отворя!

Той взе писмото по такъв начин, че предположих — иска да счупи печатите.

— Стой! — викнах му. — Не така! Не повреждай печатите!

— Имаш предвид да го разрежа?

— Също не!

— Но какво друго? Защо тези протести?

— Защото имаме основание да бъдем предпазливи! Възможно е това писмо да ни бъде от полза срещу автора или Гхулам, до когото е отправено, а може би и срещу двамата.

— За да го знаем, трябва именно да го отворим и прочетем!

— Но внимателно! Какво ако след отварянето намерим основателна причина да накараме Сенките да повярват, че е невредимо?

— Машаллах! Считаш ли го за възможно?

— Разбира се! Ние трябва така да го отворим, че да можем после да го затворим, както си е сега.

— Кой може да го стори! Аз нямам опитност в такива неща!

При тези думи той ми подаде писмото. Сега аз го погледнах по-внимателно отколкото преди. Бях на мнение, че се състои от един сгънат лист. Когато го задържах сега срещу светлината, забелязах, че се състои от две части: обвивката и същинското писмо вътре. Обвивката не беше плик в нашия смисъл, с четири сгънати на обратната страна и залепени там ъгли, а просто един прегънат лист с подпъхнати краища. Следователно на обратната страна нямаше четири събиращи се ръба, а само един, който минаваше през средата. Той беше затворен със средния печат. Другите четири бяха значи излишни, макар да можеше да се приеме, че и те не са поставени без причина.

Така че се искаше да се отвори само средният печат, без това по-късно да бъде открито. Когато съобщих това на другите двама, Педехр ме помоли за писмото. Като го получи, той също го задържа срещу светлината, пъхна показалеца първо отдясно, после отляво в обвивката и каза усмихнато:

— Където учените напусто си трошат главите, там вроденият разум веднага намира правилното решение. Аз го отворих, без един печат да докосна!

Той измъкна от едната страна сгънатата навътре част от плика, мушна вътре два пръста и извади писмото. Устад се засмя и аз се присъединих. А Педехр каза сериозно:

— Тук за кой ли път се показва колко малко може да разчита злият на злото. И дори петкратно да запечата неправедният своите намерения, злината въпреки това излиза на бял свят, и то поради собственото му лекомислие и непредпазливост!

Разгънахме изписания лист. Бяхме кажи-речи любопитни да го прочетем. Сторихме го едновременно, аз глава до глава с Устад. Но само след късо време той дигна своята, аз моята. Спогледахме се удивено.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита ме той.

— Не — отговорих.

— Аз също! Познат ли ти е този език?

— Не.

— На мен също! Така могат да говорят напълно диви създания. Но пък те не пишат!

— Това е телик-писменост!

— Съвсем правилно! Същата писменост, за която ние преди малко…

Той спря посред приказката, направи жест на изненада и продължи:

— Ефенди, каква мисъл! Ако е вярна!

— Ами изкажи я!

— Това писмо е писано от силл. Ти твърдиш, че Мултасим също е силл, и го смяташ за получателя. Дали пък азбуката не се отнася за тази кореспонденция?

Мисълта беше фрапираща, наистина, но напълно естествена. Заловихме се с тефтерчето, като го отворихме и започнахме да сравняваме. Как се зарадвахме, виждайки още при първите редове, че с предположението си Устад е нацелил вярното решение! В тефтерчето съвсем ясно се посочваше как трябва да четем писмото. Просто трябваше да разменяме буквите така, както бе показано там.

Устад донесе два листа — единия за себе си и другия за мен. После седнахме, за да преобразуваме изместените букви в правилните. Когато свършихме, установи се, че между двата текста няма ни най-малка разлика.

Сега заедно със смисъла на думите се бяхме запознали същевременно със съдържанието на писмото. За непосветените то дори и сега, след разшифроването, щеше да си остане загадка. Но колкото и малко да знаехме за сричките, то все пак бе достатъчно да разберем съдържанието. Писмото гласеше следното:

— Какво важно откритие направихме! — извика Устад, когато тези редове бяха прочетени на глас. — Само да знаехме кой е тоя Емир-и-Силлан!

— Не посягай веднага толкова високо! — призовах го аз.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Нека, преди да зачекнем въпросите, да погледнем духовно на писмото! Съдържанието за нас е разбираемо, но онова, за което се отнася, не ни е известно. Трябва да го търсим по пътя на разсъжденията. Само по този път можем да се натъкнем на «Върховния глава на Сенките». А ти искаш, за да го намериш веднага, да прескочиш целия път и следователно да направиш едно салтомортале в неизвестното. Младежки луда глава!

Той се разсмя доволно, което при неговата дълбока старост бе безкрайно трогателно, и изказа веселата молба:

— Тогава ме разходи за ръка по този път, стъпка по стъпка, както подобава за немощен старчок като мен!

— Да, ела и ме хвани под ръка! Да тръгнем да търсим могъщия, за когото убийството и уханието на розата са равнозначни, защото в него, вонящия още отдалеч на интелектуална тор, се въплъщава метежът срещу свещения ред на живота.

— Но дали ще го намерим?

— Ако не днес, то вероятно утре. Не е необходимо да бързаме, времето не ни притиска! И тъй, да започнем отпред, най-отпред, от нашето запознанство със Сенките!

— Значи от онзи залив на Тигър, когато при вас са дошли първите Сенки?

— Да. От каква националност бяха те?

— Персийци.

— Добре! Отбележи си го! Каква титла имаше техният предводител?

— Педер-и-Бахарат, Баща на подправките. Но той се оплакваше, че го третирали само като Силл-и-Сафаран, като Сянка на шафрана. Значи това също е било титла.

— Отбележи си, моля, и това, докато се върна после на него! Какъв пръстен имаше той?

— Златен. Следователно е заемал висок пост.

— Какъв силл срещнахме после?

— Просяка, който дошъл с жена си на вашия сал.

— Персиец?

— Не. Той е имал сребърен пръстен, значи е бил съвсем обикновен силл.

— Нататък! После?

— Сефира. Той е бил персиец и е имал златен пръстен.

— Продължавай, моля!

— Гхулам ел Мултасим със златен пръстен и Ахриман мирза с още по-висок отличителен знак, двамата персийци.

— Забрави контрабандистите, които заловихме при Бирс Нимруд. Считаш ли ги за персийци?

— Не. Защото са били помилвани, станали са турски митничари, което сигурно нямало да се случи, ако бяха персийски поданици. Защо питаш за националността на всички тези хора?

— Защото това е пътят, по който сега ще се разходим заедно. Висшите силли бяха персийци, но нисшите — не. Ти търсиш Емир-и-Силлан. Щом всички са идвали от Персия, къде тогава трябва да се намира с почти непогрешима сигурност най-висшият?

— Естествено също Персия! Това щеше да е за мен дори една неопровержима сигурност, ако не съществуваше едно обстоятелство, което говори против това допускане.

— Отгатвам какво имаш предвид.

— Е, какво?

— Че писмото е «подадено» в Корна, толкова далеч оттук, на турска територия.

— Да, така е, ефенди. От това следва, че авторът или живее там долу в османския Ирак Араби, или е пребивавал там по времето, когато е било писано писмото. Виждаш, че и аз умея да се разхождам с моите мисли!

— Действително! Но това все пак не се прави със затворени очи!

— Слушай, аз мисля, моите са си съвсем отворени! Или не?

— Не. Ако ти бяха отворени, сигурно щеше да видиш сефира!

— Сефира? Че нали го виждам, даже много ясно. Той се намира в руините на Вавилон и няма нищо общо с Езара ел А’вар, комуто е било предадено писмото.

— Затова пък е толкова по-важен за въпроса, на който искаме да отговорим. Кажи ми, Устад, какво разбираш под сефир?

— Пратеник. Доверено лице, което бива изпращано, за да уреди някоя важна работа.

— Напълно вярно! Кой е пратил тоя сефир?

— Естествено Емир-и-Силлан.

— Накъде?

— Надолу към Вавилон.

— Значи към Ирак, където се намира и Корна, и където е било подадено писмото. Аз го получих в Басра. Но то кой знае колко е стояло при кафеджията, а и от Корна сигурно не е потеглило веднага. Сега те моля да пресметнеш! Ти знаеш нашите преживелици. Питам те кога се появява сефира във Вавилон? Сравни с това времето, в което трябва да е било предадено писмото в Корна. Какво намираш тогава?

— Че тези времена съвпадат, че са същите! Ефенди, твоите очи са май по-отворени от моите!

— Само почакай, аз още не съм свършил. Аз виждам и повече! Кога беше споменат сефира за първи път?

— При пленяването на стария полски бинбаши в руините. Тогава той е бил вече там.

— Много правилно! Значи той вече от години и нееднократно е бил в Ирак. Той познава тамошните силлан. Трябва следователно също да познава и Езара ел А’вар, на когото е било предадено писмото. А сега идва най-важното. Ще изпрати ли някой куриер там, където сам се намира?

— Не, определено не!

— Може ли тогава да се приеме, че Емир-и-Силлан е бил по същото време в Ирак, когато се е намирал там неговият представител?

— Едва ли?

— От това следва, че се касае за извънредно важни неща. Унищожаването кервана на камерхера, подкупването на санджаки от Хиле и разни други работи ми се явяват сега в съвсем друга светлина оттогава. По-късно ще се спра на тях. Но всичко това е било толкова важно, че Емир-и-Силлан със сигурност би отишъл лично, ако се е намирал по същото време в този район. От тази и други причини аз съм напълно убеден, че не той самият е връчил това писмо в Корна. По-скоро приемам, че за тая работа се е погрижил сефира.

— Като представяш нещата по този начин, няма как да не ти дам право. Но Гхулам, Палача, който трябваше да получи писмото, нали е бил в Персия. Защо не му е било пратено директно? Защо е трябвало да направи един толкова далечен път през чужбина. Не го схващам. А ти?

— Да. Мисля, че знам причината.

— Любопитен съм да я науча и аз.

— Тя се нарича: предпазливост! Емир-и-Силлан трябва да се прикрива. Той се обгръща с най-дълбока тайна. Неговата лична сигурност го изисква. Нали чу, че Педер-и-Бахарат таеше бунтовнически помисли срещу него. Той спомена и други, които имали съвсем същите убеждения. Значи главатарят на Сенките трябва много да внимава не само пред обществените закони, но дори и пред собствените си хора. Никой не бива да узнае кой всъщност е той. Нали знаем, че винаги носи плетена ризница, когато се явява в «понеделника на заплатата» на събранието на своите така наречени педерахн. Колкото по-голяма власт поверява на някого от своите подчинени, толкова повече трябва сам да се страхува от него. Пред кого трябва най-много да внимава?

— Това не знам!

— Нима? Но то е толкова лесно да се помисли! Силата се крие не в притежанието, а в изпълнението на властта. А властта над живота и смъртта е най-висшата. Не познаваш ли онзи, който изпълнява заповеди в това отношение?

— Машаллах! Сега го знам! Гхулам ел Мултасим. Той нали е палачът! Ти за него ли помисли, ефенди?

— Разбира се! Емир-и-Силлан не трябва да се пази от никого така, както от своя палач, защото този е кървавата сянка на собствените му престъпления. Той трябва непрекъснато и грижливо да се крие от него, та у онзи да не може да възникне и най-малка представа кой е «князът» и къде се намира. И същевременно трябва непрекъснато и грижливо да го държи под око, за да бъде винаги точно осведомен за възгледите на Палача. Затова му пише в писмото: «Ти знаеш, че аз съм невидим, но всемогъщ и всеприсъстващ!» Той следователно се намира почти винаги в близост до Палача — отчасти от предпазливост и отчасти за да му е постоянно под ръка за изпълнението на неговите заповеди и едновременно с това да може да го надзирава. Който иска да намери Княза на Сенките, трябва да отиде да го търси при Гхулам ел Мултасим!

Тук Педехр плесна шумно ръце и извика:

— Ефенди, аз си мълчах, наистина, досега, но също се разхождах заедно с вас. Направо е удивително как виждаш и окачваш всички неща, когато човек върви така с теб! Но като ги вземе човек в ръка и ги разгледа внимателно, кажи-речи е склонен да се упрекне, дето е бил толкова сляп. Сега и мен ме споходиха някои мисли, които бих желал да споделя с теб. Позволяваш ли?

— За позволение не може и дума да става. Аз те моля да го сториш — отговорих.

— Вие преди малко забравихте още няколко силлан. А именно двамата мъже в кхан Искендерийех, където сте напоили конете си и сте чули от тях, че идва керванът на камерхера. Те не са били персийци и са имали само сребърни пръстени. Това също подсказва, че висшите силлан се намират само тук в Персия. Но аз имам и едно много по-добро доказателство в тази насока. Педехр-и-Бахарат е споменал една синагога, в която тези висши се събират в «понеделника на заплатата». Ако тази синагога се намира там, където се говори арабски или турски, той съвсем определено щеше да я нарече синавон, хавра или йехуди хаврази. Но тъй като я е наименовал меджме-и-йехуди, то може да се приеме, че тя се намира тук в Персия. Също така предполагам, че педерахн не могат да имат своите седалища на голяма отдалеченост от нея, защото иначе нямаше да им е възможно да се явяват редовно в деня на събирането. Даваш ли ми тук право?

— Да. Точно на това исках по-късно да ви обърна внимание по особени причини.

— А сега подправките — продължи Педехр. — Те ми направиха впечатление. Говорило се е за Баща на подправките, за Сянка на шафрана. Бил е споменат и сафлорът. Педер-и-Бахарат казал: «Защо бях определен за всички бахарат, а получавам все пак само сеферан? Трябва ли да търпя това?» Изглежда, задълженията и функциите на всеки педер се обозначават с миризмата на определената подправка, и че Педер-и-Бахарат е трябвало да надзирава изпълнението на тези задължения и затова да бъде заплащан по-добре от другите. Бих искал да ми разрешиш да се изкача по тези «благовония» до «уханието на розата», ефенди!

— Стори го! — отговорих бързо. — Чувам, че си на верния път.

Той продължи:

— Онова, което вършат силлан, е грях, престъпление. Те започват с контрабандата, която някои едва ли считат за прегрешение, и се изкачват нагоре до убийството, най-тежкото от всички углавни деяния.

— Така е — кимнах аз. — Сигурно няма силл, за когото да може да се каже «той се ползва с „добра миризма"»[13]. Говори нататък!

— Уханието на розата означава смърт. Знаем го, откак днес трябваше да разцъфне твоята. Това на шафрана, види се, е контрабандата. Имам ли право, като приемам, че писмото до Мултасим съдържа заповед за убийство на някой човек?

— Да.

— Но тук е странно, че не става дума за розата въобще, а за великолепната Гюл-и-Шираз!

— За мен никак не е странно. Това е просто степенуване.

— Степенуване на убийството? Мога ли, ако пречукам някого, още и да степенувам злодеянието?

— Имах предвид нещо друго. Мирисът на обикновената роза означава убийство на обикновена личност. Каква личност ще се има тогава предвид, ако се посяга на най-прекрасната от всички рози?

— Аха, това ли е решението? Значи се касае не за обикновен, а вероятно за много високопоставен човек!

— Така е. Поне аз мисля така. Ти прекъсна хода на нашите мисли със споменаването за подправките. Бяхме стигнали до убеждението, че Емир-и-Силлан трябва да се търси в близост на Мултасим. Той не му вярва. Не иска да допусне да разбере, че е необходимо само да протегне ръка, за да го унищожи. Тъкмо обратното, иска да породи у него мнението, че персонално се намира много далеч от него, ако е възможно дори отвъд персийската граница. Затова е накарал Сефира да отнесе това писмо долу до Ирак Араби, откъдето сетне да се върне в Персия до Мултасим.

Тук се намеси Устад:

— Това звучи много правилно, наистина, но поражда у мен едно съмнение!

— Какво? — попитах.

— Не отгатваш ли?

— Напротив! Ако мнението ми е правилно, то Мултасим при всички случаи би трябвало да научи от кое селище идва писмото, нали?

— Да! Така мисля. Но нищо такова няма в писмото!

— Нека го огледаме по-внимателно. Може би ще намерим нещо. И дори то да не е нищо повече от някакъв знак. Име не е посочено действително, защото това би могло да доведе до издайничество.

Проучихме двете страни на писмото, но не можахме да открием нищо дори когато го задържахме срещу светлината. Ето защо взехме плика. Досега бяхме отделили внимание само на неговата външна страна. Като огледахме сега и вътрешната, действително видяхме няколко надраскани с тънко перо думи, до самия външен ръб, които непременно биха се изплъзнали на всеки друг освен на посветения. Те гласяха: „През Дърчин в Корна от Емира.“ „Дърчин“ е персийската дума за „канела“.

— Е? — попитах, зарадван от откритието.

— Да, май всичките ти заключения ще се потвърдят — отговори Устад. — Не съм подозирал, че човек може при разходката по един такъв път, по който наглед няма нищо, да събере толкова красиви и важни цветя. Явно при силлан има предписание къде и как да се добавят такива сведения. Но сега идва най-главното. Кой трябва да бъде убит?

— Надявам се, че ще открием и това.

— На мен ми се струва невъзможно!

— На мен не. При всички случаи се касае за знатна особа. Ти си запознат с Двора. Сигурно знаеш имената на всички лични мъже в Персия.

— Знам ги действително. Но такъв Рафадж Азрим не познавам. Името звучи и по арабски, и по персийски, ала не ми е известен мъж, който да го носи.

— Може би той изобщо не се казва така, а другояче — подхвърли Педехр. — На плика нали също бе казано Дърчин вместо Езара ел А’вар!

— Но Рафадж Азрим не е подправка! — отвърна Устад.

— Дали тук няма да помогне азбуката?

Опитахме, ала напразно. Но ето че Устад бе осенен от някаква мисъл. Той взе писмото в ръце, прочете го и извика:

— Имам го! Колко лесно, но и колко чудовищно!

— Е, кой е? — попитах напрегнато.

— Прочети го сам! Прочети името отзад напред! Толкова лесно! Как не можахме да се сетим!

Поиска да ми даде писмото, ала аз не го взех, защото не бе необходимо да видя написаните думи, за да знам, че прочетено обратно, името Рафадж Азрим гласеше Джафар мирза.

Тримата се спогледахме не само удивено, а крайно слисано.

— Но това нали не е мирза Джафар, моят познат? — попитах аз.

— Напротив! — увери Устад.

— Но той не беше принц!

— Бил си е. Но по време на своето голямо, неколкогодишно изследователско пътешествие е поставял „мирза“ не зад, а пред името си. Смятал е, че има основание да избягва всякаква шумотевица около себе си. Пътувал е в името на шах-ин-шаха, а това никой не е бивало да знае.

— Какъв е той сега?

— Няма специална служба. Той се отказа от всички почести и титли. Не иска да се нарежда в редицата на онези, които се представят за слуги на владетеля, а в действителност са само негови противници. Но той му е посветил целия си живот и всичките си сили. А когато се касае народът да се убеди в добротата и справедливостта на своя господар, той е винаги налице.

— В такъв случай Ахриман мирза трябва да го мрази, ако, разбира се, го познава!

— Дали го познава! Та те стоят един срещу друг както огънят и ледът, както светлината и мракът, както любовта и омразата, както добродетелта и престъпността.

— Къде е Джафар мирза сега?

— Не знам. Наскоро беше в Техеран при шаха, който сега се намира в Исфахан. Мога само да ти кажа, той е мой приятел! Това е достатъчно! Аз трябва да го предупредя! Веднага да го предупредя!

Аз сложих ръка върху неговата и казах:

— Не! Няма да го предупредиш!

— Право ли чух? Искай от мен всичко, само това не!

— Аз го искам!

Тогава той се отдръпна от мен, погледна ме с несигурни, почти гневни очи в лицето и попита:

— Трябва ли да започна да се разочаровам от теб, ефенди?

— Разочаровай се! Но не бъди непредпазлив!

— Непредпазлив? Тук може да има само една-единствена предпазливост, една-единствена мисъл, едно-единствено решение и един-единствен дълг — да спася моя приятел!

— Ти ще го сториш!

— Без да го предупредя?

— Да. Защото ако го предупредиш, той ще бъде засега спасен, но по-късно вероятно изгубен!

— Докажи го!

Аз поклатих съжалително глава и казах:

— От собствената ти уста чух, че ме обичаш, че се чувстваш едно цяло с мен. Това беше, когато се намирах в смъртна опасност. Аз ти казах, че когато духовете се целуват, те имат оттук насетне един общ пулс. А сега? Сега? Наистина ли е било любов това? Целувка на духове? Само час по-късно помежду ни застава друга фигура! Единството изчезва и животът прокарва пукнатина между нас! Ти искаш доказателства! Не можеш ли да ми се довериш? Само току-що „се разхождаше“ под ръка с мен. Но ето че от отминалите дни се появява един образ. Той се въздига към нас от твоята „гробница“. Това е сянката, която някога те е владеела. Можеш ли да я закълнеш? Да? Опитай!

Той стоеше със сведена глава пред мен и не казваше нищо. Тогава Педехр се обади с успокоителен глас:

— Не се гневи, ефенди! Ние ти вярваме! Щом искаш Джафар мирза да не бъде предупреден, той няма да бъде предупреден. Ти си имаш своите причини!

— Да, имам ги и ще ви ги кажа. Кога е денят на състезанието, Педехр?

— На пети шабан[14] — отговори той.

— Кога трябва да бъде убит Джафар мирза?

— На пети от месец ша…

Стигна само до тази сричка, когато Устад вметна бързо и удивено:

— Машаллах! На… на съвсем същия ден!

— Забелязваш ли нещо, Устад? — попитах го.

— Не — призна той.

— Още не? Неговата кръв трябва да бъде пролята тук, при вас!

— Ефенди! — подскочи той.

— Моля ви да не се стряскате! — продължих аз. — Тая работа сигурно е била решена другояче. Когато Емир-и-Силлан е заповядал Джафар мирза да умре, не е знаел, че ще прекара този ден при вас.

— При нас… тук, при нас? — попитаха двамата като с един глас.

— Да, тук, в дуара на джамикуните!

— Емир-и-Силлан? — извика Устад.

— Той самият? — пригласи Педехр.

— Той самият! — потвърдих аз. — Ще дойде със своя палач.

— Но този е тук! Нали го хванахме! — подметна Устад. — Забрави ли, че Мултасим е палачът? Нашият пленник, или по-точно твоят пленник, на когото ще убиеш желанието да се явява някога пак тук!

— Да му убия желанието? Това ще бъде най-голямата грешка, която бих могъл да извърша в качеството си на ваш приятел! Ако днес или утре река да му посегна, то може би още вдругиден ще ви се изсипе цял рояк Сенки, които ще съм ви докарал с моето деяние! Ние искаме да унищожим враговете, но не да призоваваме нови!

— Да не би да се каниш да го пуснеш да си върви? — попита Педехр.

— Да — признах.

— Да освободиш Палача, който трябва да убие Джафар мирза? Размисли, ефенди! — извика той предупредително.

— Размислил съм!

Тогава Устад каза с успокоителен тон на Педехр:

— Забравяш едно. Мултасим не е получил писмото. Той следователно не знае какво иска Емир-и-Силлан и значи няма как да го извърши.

— Лъжеш се? — намесих се аз. — Той ще получи писмото.

— От кого?

— От нас. Макар и не директно.

Двамата утихнаха. Ето защо вдигнах приятелски предупредителен пръст и казах:

— Педехр, Педехр! Ти само преди малко ме смяташе за разсъдлив, а сега ме гледаш, сякаш съвсем си забравил, че „си имам своите причини“! Вие минахте заедно с мен през цялото писмо, а очите ви все още не са отворени. Виждам как буквално се ужасявате при мисълта, че Емир-и-Силлан може да дойде тук. И защо? Та той нали вече е бил тук.

— Кога? — запита Устад с тон на неверие.

— Тайно може би често. А съвсем открито — днес.

— Днес…? Кога? Къде? Как?

— С персийците. Той нали е персиец.

— Ефенди, не знам какво да кажа!

— Не казвай нищо, а търси!

— Къде?

— В това писмо и в речите, които бяха държани при нас. Човек трябва да се научи да вижда и чува не само телесно, а и духовно!

— Аз не виждам нищо и не чувам нищо!

— Имам предвид тона, с който е написано това писмо и бе държана онази реч. Сега ще го чуеш още веднъж. Убеден съм, че после веднага ще ми кажеш името на Емир-и-Силлан.

Вдигнах високо листа с лявата ръка и го прочетох по възнамерявания начин, имитирайки с десницата наблюдаваните днес безкрайно самоуверени жестове. Едва бе излязла последната дума от устните ми, Педехр се провикна:

— Мирзата, мирзата, цял-целеничък!

А Устад пое дълбоко дъх. Очите му сякаш бяха станали по-големи. Гледаха през отворената врата навън в нощта, точно с онзи поглед, който бе отправил в незримата далечина, когато бе стоял днес пред Джемма под дървото.

— Ах… ри… ман… мир… за…! — въздъхна после. — Кой от двама ни е ясновидецът, ефенди? Когато стоях днес пред вас и слушах този глас, чиято имитация сега толкова измамливо ти се удаде, в мен се породиха стари, далечни, далечни картини. Една сянка излезе от мен и тръгна далеч през тези мои любими планини. В Запада пристигнала, тя се изправи, за да приеме фигура, цветове и жест. Разпознах тази фигура. Това бях аз, лицето беше моето! Но ето че то започна да се преобразява. Възприемаше други контури и други черти, а когато метаморфозата бе завършена, като кой стоях аз тогава там? Като Ахриман, като Ахриман мирза, който в този миг говореше в моята джемма. Дали тази изплувала от моето минало сянка не беше приела тук в настоящето човешки облик, та най-сетне, най-сетне да стигна до озарението на кого дължах стремглавия срив на моя жизнен път? Кой ме тръшна тогава? Кой ми внуши мисълта да побягна? Ти каза, ефенди, че това не бил животът, а моята собствена сянка. Аз толкова често, толкова често я бях виждал, но така и никога не я разпознах. Днес най-сетне тя ми показа своя лик. Днес тя беше Ахриман, духовният „светоразрушител“, който се поменува от низките стремежи на сляпата маса, за да унищожава всичко, що му е омразно.

— Много добре — рекох. — Видял си когото трябва!

— И ти ли мислиш така? Мирзата с фалшиво бляскащите накити? Духът на имитираните скъпоценни камъни, с чието искрене прави впечатление на тълпата? Благонамереният лъстив демократ, а в действителност противен демагог? Верният радетел за обществен просперитет, който обаче се стреми само към своя собствен? Винаги готовият за помощ родолюбец, но който стъпква душата на своя народ с егоистични кроежи? Общопризнатият враг и съдник на всяка лъжа, но който веднага щом му отърва, я развъжда тъкмо в своите обори? Аз отдавна вече трябваше да съм го видял и те моля, ефенди, отбележи си го!

Направих, без да отговоря, неволно движение с ръка, което го подтикна към въпроса:

— Какво имаш предвид? Какво искаш да кажеш с този жест? Аз мислех, наистина, че си го видял за първи път при мене, но ти толкова често си бил в източните страни, та е възможно да си го срещал и по-рано.

— В източните страни? — засмях се аз. — Не, не! Аз също го познавам; повече не мога да кажа. Ти го обрисува добре. Като те слуша човек как говориш, изобщо не може да се заблуди. А сега и аз трябва да те питам нещо. Днес ти му прости. По каква причина?

— Простил? Аз? Как тъй?

— Разправи му онази приказка от „Хиляда и един ден“, в която Дявола става блажен. Откъде взе тази поетична творба, че и Преизподнята се въздига пред човечността до Небето?

— Опрощението е по-благородно от отмъщението. Не го ли знаеш, ефенди?

— Зная го. Но пред опрощението трябва да върви разкаянието. Това е Божи порядък! Аз също съм съгрешавал, много съгрешавал. Когато осъзнах това, се разкаях и покаях. Бях само един човек, значи можех да бъда извинен. Аз прощавам с удоволствие, с най-голямо удоволствие, защото и на мен е било простено. Но аз не съм Бог, който може да променя своя порядък. Трябва ли аз самият да се разкайвам, а моята сянка — не? Казвам ти, аз щях да му разправя една съвсем друга приказка, не от „Хиляда и една нощ“ и не от „Хиляда и един ден“, а онзи великолепен край от „Хиляда и един глупака“, в който султанът отрежда всички те да бъдат запрени при виещите и танцуващи дервиши!

Той дълго гледа замислено в земята. После каза, някак си извинително:

— А любовта, ефенди, твоята християнска любов?!

— Стига, Устад? Не се обръщай към моята, нали си имаш своята! Истинската християнска любов не знае нищо за безхарактерността и за безполезния разнежен унес! Тя не се хвърля като продажна жена в обятията на всяко недостойно лекомислие. Тя не се смее и усмихва през целия ден. Тя е сериозно небесно чадо. Трябва да изпълнява Божията воля. Знае много добре какво има да върши. В едната си ръка носи Книгата на милостта, в другата Книгата на наказанието. Човекът може да избира. Разкаянието ликува; Дяволът трепери. Но за глупците няма нито възнаграждение, нито наказание. Без да ги удостои с отговор, тя ги оставя да брътвят и дава права на султана, който ги кара да вият и танцуват пред целия свят в нейните „Хиляда и една приказки“!

— Така, така ли изглежда твоята любов? — попита той. — Според мен Бог оставя своето слънце да грее над праведни и неправедни!

— Слънцето там горе, небесното тяло, да. Той дори дава на неправедния всичко, от което се нуждае за земния живот. Но като върши това в своята доброта, той избягва да го прилага в справедливостта си по отношение другия живот. Знае, че тогава всички неправедни биха изпълнили Небето, за да не пуснат праведните да влязат! Според твоята любима теория Небето бързо ще се превърне в пъкъл, но не Пъкълът в небе. Логичната последица е, че всичко добро ще изчезне и Бог би трябвало да се превърне в дявол. Нашата Библия не без причина говори за червея, който никога не умира, за огъня, който никога не угасва, и за мястото, където се вие и се трака със зъби. Като допускаш в своята приказка Пъкълът да стане блажен, ти отменяш горните страдания за онези окаяни създания, които той е подвел… Да не би това да е съдържанието на книгите, които си писал? Усвоил си онази „Божия“ и „християнска“ любов, която опрощава наказанието на всеки виновен само за да не стои празно небето на Бога? Бил си огласител на онова неразсъждаващо милосърдие, което щади злите, та да могат те толкова по-немилостиво да се отнасят с добрите? Проповядвал си онова псевдобожие търпение, което позволява на бурена да избуи, додето задуши пшеницата? Ако ми отговориш с „да“ на тези въпроси, значи си отглеждал греха и порока, самомнителността и лицемерието и не бива да се учудваш, че в крайна сметка и сам си бил овладян от тези твои сенки! Ти си се застъпвал за християнската слабост, но не за християнската любов! Ти си пренесъл тази слабост от собствения си живот в практиката и си се превърнал в тръстика, която се скършва, когато вече не може да се приведе по-ниско! Вярвал си, че си призван да…

— Престани, ефенди, престани! — извика той, като замаха отбранително ръце към мен. — Прав си, прав, о, колко прав! Преди малко ти спомена за унес. Това беше вярно! Аз още се унасям, и до днес, и досега! Когато изяви намерение да пуснеш Мултасим, може би за да получиш в ръцете си всичките му съмишленици, бях против. Исках незабавно наказание, но меко, снизходително. Привидно го дадох изцяло в ръцете ти, но ако намерението ти беше напълно да го обезвредиш, да го унищожиш, щях да се възпротивя с всички средства, които стоят на мое разположение!

— Наистина ли? Нямах представа!

— Така е, съвсем определено! Виждаш, че си признавам честно. В последните пет минути ти ме изцери. Унес! Колко вярно, колко вярно, колко вярно! В този унес аз изсмуках мозъка от тялото и духа си. Но това ще се промени, промени, промени! Вярно, аз съм стар, ала все още имам кости, имам мускули — не само в тялото, а и в духа. Позволи да ги закаля при теб! Аз ще се изправя. Да, така е. Знам, че ще го сторя! До теб искам да се въздигна. Бъди ръката, от която ще добия сила! Бъди това сега, от този час! Аз утре заминавам, за една седмица. Моля те да застъпиш на мое място! Ти ще бъдеш господарят на Високата къща. В твоята ръка моето малко царство ще бъде най-добре съхранено. Моят Педехр слуша какво казвам. Той ще съумее да изпълни заповяданото от теб така, сякаш самият аз съм му наредил.

— Ще пътуваш? — попитах удивено.

— Да — отговори той.

— Мога ли да науча закъде?

— Естествено! Нали сега ти си господарят, от този час! Отивам в Исфахан, при шах-ин-шаха. Причината е това, което чух днес от моите врагове.

— Отлична идея! — одобрих аз.

— Много ме радва, че си на същото мнение. Аз честно им съобщих, че ще отида да потърся помощ от съответното място. Те ми се присмяха. Който разчита на своя шах и го казва открито и без страх, хората му се подиграват, наистина, и го правят за смях, но когато дойде времето на шаха, амджашпанд[15] разперват крила и дух след дух потеглят с мечове да доведат синовната вяра до небесна победа!

Той беше уловил ръката ми и гледаше нагоре с поглед, озарен от упование, на което действително никаква подигравка не можеше да направи впечатление.

— Искаш да говориш лично с владетеля? — попитах.

— Само с него! Между него и мен няма посредник. Аз му казвам всичко, всичко — така, както едно дете говори с баща си. То е като молитва, при която трети само би смущавал.

— За какво ще го молиш?

— За нищо. Ще му кажа каквото имам да му кажа. После нека самият постъпи, както сметне за правилно. Пред него аз стоя изправен като пред Бога. Въздържам се да се прибутвам пъзливо, на свити колене към трона, за да постигна там лична изгода, а сетне да не го зачитам. Така че ми е напълно неизвестно какво ще отреди за мен и за нас. Но съм убеден, че то ще надмине всички пожелания, които таиш за мен в сърцето си.

— Но дългият път! Не се ли страхуваш от него?

— Да се страхувам? От пътя до моя шах? Колко е далеч небето от земята! А всеки ден аз се изкачвам, за да говоря с Ходех! За вярата, за упованието никога един път не е дълъг и никога един владетел не е далеч! А и аз няма да направя пътуването сам. До страната си ще имам джамикуни, които ще ме придружават. Търговецът, дето спи днес при нас, също ще тръгне с мен.

— Ага Сибил?

— Да.

— „Сибил“ означава „мустак“. Това истинското му име ли е, или го наричат така, може би, само заради неговите мустаци?

— Вероятно е последното, защото той има мустак, какъвто друг не съм виждал. Аз стоя настрана от търговските сделки. С най-голямо удоволствие ги предоставям на Педехр. Той може да ти даде сведения, ако искаш.

Изцяло от само себе си се разбира, че бе желателно да узная нещо възможно по-определено за търговеца. Ето защо попитах шейха:

— Знаеш ли как стоят нещата при този ага Сибил?

— Нямам навика да правя пазарлъци с хора, които не познавам. Той е богат, много богат, но честен и скромен.

— Има ли деца?

— Една дъщеря и двама внуци.

— Внуците деца на тази дъщеря ли са?

— Да.

— Само ако им знаеше имената!

— Знам ги, защото, когато отивам в Исфахан, обикновено съм техен гост. Дъщерята се казва Елмаз. Мъжът й е бил турски офицер, разстрелян в Дамаск. Нейният син, който днес е при нас със своя дядо, се казва Икбал, а дъщеря й — Сефа.

— Дъщерята задомена ли е?

— Не. Иска да си остане в къщата на ага Сибил.

— Как е станало, че дъщерята на един персийски търговец в Исфахан е била жена на турски офицер в Дамаск? Последният вероятно е бил сунит, докато тя е шиитка!

— В кръга на семейството, мисля, чух, че преди туй той бил даже християнин. Ако не се лъжа, бил родом от страната, наричана Лехистан[16]. Запознал се е с търговеца в Палестина, където този живеел по онова време. Като се оженил после за дъщеря му, отишъл в Дамаск. Ага Сибил се изселил заедно с тях. При голямото гонение на християните там семейството било сполетяло от голямо нещастие. Офицерът бил разстрелян за неподчинение. Ага Сибил бил напълно ограбен и като шиит трябвало да бяга. Успял да се измъкне с дъщерята и децата й в Персия, където захванал нова търговия и с трудолюбие и честност стигнал до сегашното си състояние. Твоите очи блестят, ефенди. Защо? Може би вече ти е известно нещо от това, което разказах?

— Да — отговорих, като тръгнах напред-назад из стаята с радостна възбуда.

— Какво? Или за кого?

— За кого? За офицера.

— Познавал си го, преди да бъде разстрелян?

— Не, а след разстрела.

— Значи си видял неговия труп?

— Труп? Хм-м! Да! Защото той действително беше труп. Но аз говорих с разстреляния.

— Машаллах! Та мъртвите вече не говорят.

— От време на време все пак! Особено разстреляни, които не са получили куршум!

— Не са получили… куршум…? Ефенди, сигурно се шегуваш!

— Говоря с най-голяма сериозност. Приказвах с мъртвия и вие двамата също го знаете.

— Ние…? Нещо не съм наясно!

— Нали ви разказах за онзи стар бинбаши от Багдад, дето стана после миралай!

— Действително. При когото си живял и който е бил пленен от сефира?

— Същият! Той сега ви е двоен познайник, защото го знаете, първо, от мен и, второ, от търговеца ага Сибил. Сега дори съм убеден, че ще го опознаете и лично. Той е именно офицерът, разстрелян навремето в Дамаск.

Педехр подскочи от мястото си, сякаш беше запратен нагоре от мощна невидима пружина.

— Християнинът, за когото толкова много са плакали? — извика. — Сунитът, на когото шиитите са останали верни, макар да е умрял? Мъжът, който е бил оплакван от своята жена? Бащата, когото неговите дъщери и до днес обичат, макар и да не си го спомнят? Той не е мъртъв? Той е още жив? Той също е останал верен на всички, всички тях верен, макар да е отишъл в друга страна? Ефенди, това едва ли е за вярване! Знам, че не лъжеш, но те моля да разкажеш как е станало!

— Да. Искам и трябва да ви разкажа. Няма да ви карам да чакате, докато сам той се появи, за да ви докаже, че когато Бог пожелае, смъртта е само едно празно сказание. Седнете си пак на местата и слушайте какво ще ви разкажа!

Тъй като бях научил вече всичко останало за стария митничарски бинбаши, сега бе необходимо да разправя само онова, което той бе споделил с мен за своите семейни отношения. След това описах неговата скръб по изгубените и накрая споменах усилията си да събудя у него надежда, че те може би все пак са още живи. Устад стана от мястото си, бавно събра ръце. Дълбоко вдишване повдигна гърдите му. После каза:

— Ти си говорил на този твой приятел за възкресение на покойници и ние сме призвани да приведем на дело това възкресение. На мен също е известен един такъв покойник. Той от мнозина беше смятан за мъртъв. Те мислят сега, че е отишъл в друга страна. Какво мислиш ти за него, ефенди? Нали знаеш кого имам предвид!

Почувствах, че в очите ми се появи необикновена светлина. Гореща вълна се придвижи от сърцето към главата. Отидох при него, обгърнах с ръка раменете му, опрях буза до неговата и попитах:

— Желаеш той да възкръсне от тази наложена смърт?

Той само кимна, не каза нищо. Но сложи ръка на главата ми, за да я притисне здраво към своята.

— Е, добре! — продължих аз. — След като възнамеряваме да приведем на дело „възкресението на покойници“, нека използваме възможността да възкресим и него! Устройва ли те това?

Очите му, намиращи се сега толкова близо до мен, се вгледаха с безкрайна любов в моите.

— Можеш ли? Искаш ли? — попита.

— За теб на драга воля! — отговорих.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Понеже се обичаме, това е лесно, толкова лесно!

— Но как може да се направи?

— Моля те да предоставиш това на мен! Сложи спокойно ръката си в моята! Ако чувстваш в себе си смелостта, героизма да ми дариш своята душа, своя дух, то ще отпразнуваме възкресението, като се потопим тук един в друг!

Той обви ръце около мен, притисна ме здраво, толкова здраво към себе си, сякаш телата ни трябваше да образуват едно-единствено тяло, и отговори:

— Имам смелост, аз съм твой, вземи ме!

Внезапно свещта угасна. Беше напълно догоряла. Педехр тръгна да оправи нещата. Когато се върна, ние стояхме вън на терасата. Устад тъкмо посочи с ръка озарения от небето малък свят пред нас и каза:

— Това е, което сякаш съм подготвил за теб, та на моите джамикун сега да бъде даден и истинският дух. Онзи дух на любящата неутолимост, който ми отвори очите и ни е толкова нужен в тази „Сенчеста страна“! Днес ти ме удвои, а чрез това и надеждата за успех. Двама Устадат[17], но същевременно само един-единствен! Постави две свещи една до друга. Дават ли две светлини? Не. Просто един двоен пламък!

В този момент Педехр пристъпи до вратата и ни подкани:

— Можете да влезете. Сега е по-светло отпреди.

Отзовахме се на думите. Той посочи масата. Там сега стояха две свещи вместо една. Странно! Устад се усмихна.

— Виждаш ли? — пошегува се той. — Дали сме автори, или само автор, ние доставяме мислите, а той като практичен Педехр на джамикуните е тутакси готов да ги вмести във форма. Така трябва да бъде винаги. И скоро това ще предизвика в дуара динамичен, радостен живот!

Обичаше да говори картинно. Който искаше да го разбере, трябваше да се замисля. Така и тук. Кого ли, какво имаше предвид с джамикуните, на които принадлежеше цялото му сърце? Къде се намираше или се намира дуарът, над който „камбаните на молитвата“ бият при всяко пожелание? В Персия? Не искам да издам. Бъдещето ще покаже!

Още не бяхме приключили с обсъждането, шейхът предупреди:

— Сигурно вече е полунощ. Няма ли да поспиш преди пътуването, Устад? А ефендито все още се намира в оздравителен процес. Бдението нощем му е забранено.

Устад отговори:

— Нямам нито време, нито желание за отдих. Онова, което живее в мен, не знае полунощ.

А аз прибавих:

— Моето тяло е свикнало да се подчинява на волята. Засега все още не чувствам умора. Душата има власт да придава своята сила на отслабналата обвивка. Ще издържа докато свършим.

Устад посегна към ръката ми, попила пулса и произнесе удивено:

— Колко спокоен и силен! Също като моя! Да, мисля, че можем да продължим. Къде спряхме? Май при Ахриман. Възкръсналият офицер ни отведе при него. Искаш ли да продължиш, ефенди?

— Да — отговорих. — Аз ще напиша едно писмо до стария миралай в Багдад. Той ще го получи от неколцина джамикуни, които ще яздят дотам, за да го доведат заедно с дебелия Кепек. Той ще може да пристигне още преди деня на състезанието. Ти ще разрешиш на неговия тъст да разпъне тук в този ден своята търговска шатра. Аз ще говоря с него, преди да е отпътувал с теб. Той ще доведе своята дъщеря и децата й. Това ще даде среща, на която безкрайно ще се радвам. Съгласен ли си с този порядък?

— Винаги съм съгласен с твоите решения! Ага Сибил в деня на състезанието ли ще бъде изненадан, или още сега искаш да му кажеш всичко?

— Още сега, всичко! Жестокост е да лишиш човек от радост, която можеш да му доставиш веднага. А за такива душевни вълнения, каквито тук се очакват, трябва много добре да бъде подготвен.

— Давам ти право. Този въпрос уреден ли е?

— Да. И нека се заемем сега отново с Ахриман мирза! Ще опитам да приведа доказателство, че той е Емир-и-Силлан.

— Ти вече го приведе. Поне за мен това е повече от добре доказано.

— Чрез какво?

— Чрез тона, с който ни прочете неговото писмо. Този тон е само неговият. Никой друг не говори и пише така. А и той притежава най-високия силлански отличителен знак.

— Нима знаем, че е най-високият?

— Не, наистина. Възможно е да има и по-висок.

— Не само е възможно, а съвсем сигурно!

— Ефенди! Ама ти сам си противоречиш! Ако има по-висок знак, то ще има и по-висш силл. Който го носи, стои следователно над миризмата!

— Това е логически правилен, но практически погрешен извод. Той носи и двата!

— Двата? Казваш го с такава сигурност! Откъде го знаеш?

— Моля те да разсъдиш. Като върховен глава той притежава всички знаци. Има и тумана на верижката. Убеден съм, че сметне ли за необходимо, надява и сребърния пръстен, за да се представи за обикновен силл. Напротив, когато се появява като емир в събранието на своите педерахн, носи най-високото отличие. Но ти чу, че трябва да се страхува за себе си. На това събрание той със сигурност си маскира лицето. Освен това в обикновения живот не може да се крие. Ще се издаде ли тогава с носенето на най-висшето отличие?

— Определено не. Но някакъв знак все пак трябва да носи. Защо да не вземе обикновен пръстен?

— Стара психология! — пошегувах се аз. — Нима все още не знаеш, че пророкът е по-самомнителен от добродетелта, грозотата — по-суетна от красотата? А точно този мъж има мания да се харесва, която едва ли има равна на себе си. Нали видя неговия тоалет и сбруята на коня му. Всичко по него е разкош, лъскавина, перчене и самохвалство! Един обикновен пръстен може да сложи само от лукавство. Когато такива хора „се принизяват“, винаги имат зло на ума си. Неговото високомерие, неговата самомнителност не допуска да бъде сметнат за някой от неговите педерахн. Тази надменност пренебрегва дори предпазливостта. Той се изкачва до последната граница на опасността. Ако не бива да бъде разпознат като княз на Сенките, то хората поне трябва да смятат, че притежава изтъкнат ранг. Още ли не си чул, че сред себеподобни престъплението се стреми да се прави на по-голямо, отколкото е в действителност? Грижата за неговия живот и неговата сигурност му повелява да се прави на по-малък, но да слезе много крачки надолу, това и през ум не му минава. Той прави само една-единствена. Измисля знак, който привидно сочи по-нисък ранг, но само привидно, защото съм убеден, че само той единствено притежава такава катарама, никой друг. Който я види, ще го сметне за висш силл, макар и не най-висшия. По този начин той се справя с две неща — предпазливостта и суетността. А сега имам един въпрос. Той каза днес пред джемма: „Вие ме виждате днес за първи път. Също и името ми ви беше досега неизвестно. Значи не знаете кой и какъв съм.“ Как можеше да говори по този начин? Наистина ли неговата личност и името му ви бяха толкова неизвестни, както той си мислеше?

— Не — отговори Устад. — Той също не го вярваше. По-скоро знае добре, че специално аз го познавам, защото често съм го срещал и разговарял с него.

— Това е, което исках да знам! Неговото високомерие го подведе да каже повече, отколкото възнамеряваше. Неговата личност и името му са ви известни. Той го знае. Въпреки това заяви, че не знаете кой е и какъв е. Той следователно трябва да е някой и нещо извън името Ахриман мирза. И какво е то? Нещо обикновено или нещо значително? Аз мисля — последното, защото той каза в това отношение: „Моето приятелство носи блаженство, а враждата ми — проклятие.“ Който може да каже това, трябва да се счита за най-знатният в цялото царство! Но в какво отношение? В добрия или в лошия смисъл? В добрия, законния смисъл това е шахът. Значи остава само опаката страна на доброто, сиреч злото. Който казва „враждата ми носи проклятие“, е невъзможно да бъде добър човек. Тук се добавя и аргументът, че той трябва да държи в тайна това, което му придава власт. То следователно е нещо забранено, нещо незаконно. Това са отделните пера. Сега да установим резултата!

— Нека го сторя аз! — помоли Педехр. — Аз също искам да участвам в разговора!

— Добре! Стори го! — отговорих, защото ме радваше неговото старание да ме следи внимателно.

— Резултатът е изненадващ — каза той. — В царството има две сили — една добра и една зла. Добрата почива в ръцете на шах-ин-шаха, злата е упражнявана от Ахриман мирза. Но понеже, както знаем, Емир-и-Силлан държи тази в ръцете, то Ахриман мирза трябва да е Князът на Сенките. Правилно ли е, ефенди?

— Приблизително. Кажи, Устад, съгласен ли си и ти с това сборуване?

— Напълно! То е вярно! — заяви той.

— В такъв случай се отказвам да ви привеждам по-нататъшни доводи, макар да имам още няколко. За мен Ахриман мирза и Емир-и-Силлан са едно и също лице! Съвпада също така и обстоятелството, че той и палачът му се намират близо един до друг. Той не го изпуска от очи. След като сме наясно в това отношение, идва нещо друго. А именно въпросът, какво търси мирзата тук при джамикуните? Какви тайни причини и намерения са го довели насам? Този въпрос ме кара да се замисля, да, той дори може да ми причини, както усещам, главоболия!

— Защо? — попита Устад. — Ти гледаш твърде черно!

— По-добре кажи, че виждам в черното! Не може да се отрече, че той е искал да дойде директно тук. А дето е навестил калхураните по път, е станало само заради неговия палач. Какво го е довело насам?

— Кръвното отмъщение! — подметна Педехр.

— То не засягаше него, а само Мултасим. Също така той вече е бил на път за насам, когато се е явил поводът за кръвното отмъщение.

— Тогава е дошъл, за да държи речта, която чухме от него!

— Не стреляш нахалост, наистина, но не в центъра! Той искаше да ви даде друг шейх. Знаете ли какво означава това? Той е дошъл да унищожи благодатното, духовно влияние на вашия Устад. И как е възнамерявал най-добре да подхване работата? Като преди всичко отстрани Педехр, чието призвание е да предава на джамикуните по материален път духовните продукти на техния Устад. Той трябваше да бъде заместен от някой си Тифл, който може да се похвали, наистина, само с едно възпитание „а ла кервизена супа“ и да предизвика смут в целия свят с крясъците си заради няколко сливи, но пък притежава желателната способност да обяздва всеки опак жребец или преуморена кобила, които му водят! Мирзата беше убеден, че е необходимо да се демонстрира пред джамикуните ездата само на такива стари и болни кранти, за да направи от тях послушни масабани!

— Знаеш как беше отпратен с това предложение — отвърна Педехр. — Така че главоболията са излишни!

— Така ли мислиш? Той обаче не се остави да бъде отпратен, а иска в деня на състезанието да го повтори и навярно ще опита да придаде по някакъв начин тежест на думите си.

— Но ще има същия неуспех. В това отношение няма защо да се опасяваш!

— Сигурно! Когато казах, че не си улучил центъра, в главата ми се въртеше нещо друго. Веднъж вече го споменах, като изразих предположение, че Емир-и-Силлан вече е бил тук, макар и само тайно.

— Дали този път не се лъжеш?

— Възможно! Защото нямам доказателство! Това е само предположение. Но има предположения, които се потвърждават само от обстоятелството, че изобщо са могли да се породят! Трябва ли да обърна внимание на факта, че вашият дуар не е чак толкова непознат на силлан, както, изглежда, си мислите.

— Това действително ще е ново за нас!

— За мен не! Как е постъпил днес Мултасим? Не е оставил конете далеч вън пред дуара, както го прави човек, незапознат с терена, а е слязъл съвсем наблизо.

— Той познава мястото, защото днес на два пъти е минал оттам!

— Това ме прави толкова по-подозрителен! Точно там той е срещнал пазача, който после бързо дойде да ни предупреди. Защо не е предположил, че вечерта толкова повече ще има пазач? Ако синът на онзи случайно не се бе сетил за овцете, то Мултасим нямаше да бъде открит! После той се е промъкнал напряко към задната страна на дуара. Значи е знаел точно местоположението. Къщите и шатрите са разположени в две редици към пътя за нагоре към Високата къща. Лунна светлина нямаше. Може ли един напълно незапознат с терена човек да се промъкне незабелязано? После пътят с многобройните извивки нагоре до къщата! Аз познавам. Като прибавя към него и дължината на дуара, то един школуван в промъкването индианец ще се нуждае най-малко от два пълни часа, за да стигне горе до портата. Но от угасването на нашите свещи до появата на Мултасим мина само половината от това време. Значи пътят не му е непознат.

— Но той доказа, че в промъкването е изключително опитен!

— Това не променя нищо, защото аз изходих от един поне също толкова опитен индианец, а пък Палача не беше и сам. Той имаше двама придружители, чието бързо пленяване доказа, че те не умеят дори да се прикрият достатъчно добре! Не, не! Не е възможно това нощно посещение да е първото! Ще се заема с Мултасим, преди да го освободя заранта. Може би ще ми се удаде да изкопча нещо от него.

Горните възражения бяха направени от Педехр. Сега Устад се сети нещо. Той му отправи въпроса:

— Как стояха нещата с онзи непознат персиец, за когото се грижихме тук, докато оздравее навехнатият му крак? По какви причини се беше покачил на зидовете?

— За да търси антики — отговори запитаният. — Беше от Техеран. Там имал дюкян, в който продавал такива неща. Беше вторник, когато го намерихме.

— Тук се сещам и за онзи лекар от Хамадан, който в един понеделник толкова дълго отказваше да остане при нас.

— Беше се заблудил. Наши хора го срещнали, когато вече се било стъмнило, и го доведоха горе при нас. Той изобщо не искаше да се задържа, макар да не можеше да изтъкне истински уважителна причина. Но тези двама души въобще не влизат в сметката. Те бяха почтени люде, а не силлан. В замяна на това ми идва нещо друго на ум. Спомняш ли си камшика, който Тифл намери, когато се изкачвал по зидовете, за да търси див кекит оту[18] за кухнята?

— Знам го естествено. Не беше много отдавна, а камшикът лежи там зад книгите ми. Аз записах деня, в който бе намерен, на една бележка, та евентуално да издиря собственика. Той не принадлежеше на никого от джамикуните. Това тогава не ми направи впечатление. Но сега ме обхващат съмнения. Ти иначе сещаш ли се нещо друго?

— Не.

— Аз също не.

Тогава аз извиках:

— Това е достатъчно, напълно доста тъмно! Ама и вие какви сте мили, непринудени, добри хорица!

— И тук ли виждаш причина да таиш подозрения? — попита Устад.

— Само една ли? Десет, двадесет причини имам! Моля те да ми покажеш най-напред камшика!

Той отиде да го донесе. Беше камшик за езда. На дръжката висеше бележка. На нея пишеше: „Вторник, 9 сафар[19]“.

Дръжката беше лакирана в черно. На едно място лакът се бе олющил и видях светла ламарина. Значи беше куха. Топчето беше масивно и тежко, очевидно излято от олово. Опитах се да го развъртя. Ставаше. Когато го махнах, кухината се разкри. Вътре бе пъхнато нещо тъмно. Извадих го. Беше черна коприна, навита на плътно руло. Разгънах го. Три дупки! За устата и очите! Четири шнура, за да се връзва зад ушите и на тила.

— Какво е това? — попитах, като сложих коприната на лицето.

— Маска! — извика Педехр.

— Да, маска! — потвърди Устад.

— А за кого предполагах, че със сигурност се явява маскиран пред своите педерахи?

— За Емир-и-Силлан — отговори последният.

— Намерена във вторник! А кога е „денят на заплатата“, за който спомена Педер-и-Бахарат?

— Понеделник.

— В какъв ден лекарят от Хамадан не е искал да остане при вас?

— Един понеделник вечерта.

— В какъв ден са се натъкнали хората ви на търговеца на антики с навехнатия крак?

— Един вторник заранта.

— Устад! Педехр! И сега ли все още сте слепи?

Те не отговориха. Погледнаха ме в лицето, вцепенени от изумление.

— Все още ли не вярвате, че никакъв силл не е идвал при вас? — Продължих. — О, нещата даже са още по-лоши, отколкото предполагах!

— Още по-лоши? — повтори думите ми Устад.

— Да! За съжаление! Три понеделника, три понеделника! Помислете върху това!

— Говори по-ясно! — прикани ме той.

— По-ясно? Та нали понеделникът е определен за събранието на педерахн!

— Ходех! Ходех! — почти изкряска той. — На каква мисъл искаш да ме наведеш! Невъзможно е да я възприема и би било безумие да я изрека!

— И въпреки това трябва, трябва и трябва да бъде изречена! Ако вие не смеете, ще го сторя аз. Силлан не само са били при вас, а те най-редовно си идват тук. Да, главатарите на силлан, наричани педерахн, си провеждат своите сбирки в „понеделника на заплатата“ тук на ваша територия — вероятно в руините, където е бил намерен този камшик!

Изобщо не може да се опише въздействието от тези думи! Двамата сякаш бяха напълно онемели.

— И на тези събрания Княза на Сенките има навика да се явява лично! — продължих аз. — Той е бил тук. Той никога не показва своето лице. Носел е тази маска. Камшикът е негов. Дали го е изгубил, или забравил, все едно. Поради тъмнината не го е намерил, а посред бял ден не е можел да се размотава, защото сте щели да го видите. Лекарят от Хамадан на кон ли дойде при вас?

— Не. Когато са го срещнали, е бил пеша — отговори Педехр смутено.

— Но той не може да е извървял дългия път от Хамадан дотук!

— Наистина. Той имаше кон.

— Къде?

— Беше го вързал за колче далеч пред дуара на езерния бряг.

— Предполагам, че търговецът на антики също е имал такъв?

— Да.

— Къде?

— На същото място.

— Помислих си го! И това не ви се стори странно?

— Не можеше ли да бъде сметнато за случайност?

— Случайност! Та случайност изобщо няма. Всичко, което се случва, става по определени причини или по определена воля. Но воля и причини изключват всяка случайност. Това хората най-сетне би трябвало да осъзнаят! И дори да вярваш в съществуването на случайност, то в тези два случая за такава изобщо не може да става дума. Никой не си крие случайно коня, а преднамерено, та да не го видят. Когато педерахн идват, първата им работа след една такава езда е да напоят конете си. Ето защо слизат при езерото, вероятно все на едно и също място. Ще трябва да го видя.

— Мога ли да те придружа? — попита той.

— Да. Но не казвай на никого!

— На никого?… Защо?

— Живеещите в дуара силлан биха могли да научат.

— Ефенди, ти си… за малко да кажа „луд“! Ти вярваш направо в невъзможното!

Каза го с голяма възбуда. Но толкова по-спокойно продължих аз:

— Убеден съм, че това, което предполагам, не би могло да се случи, ако враговете нямат тук помагачи.

— Ако това беше вярно, то те щяха да се заемат с навехнатия крака си силл и другия, който се беше заблудил в нощта!

— Дали наистина се е бил заблудил? Когато са го изненадали, той го е изтъкнал като претекст. Който слиза от коня толкова близо до дуара и го води при езерото на водопой, той иска, първо, да избегне дуара, и, второ, в никой случай не би могъл да се заблуди, защото шатрите и къщите се издигат точно пред носа му. А който иска да броди из руините за антики, няма да го стори през нощта, я, и след като е скрил толкова грижливо коня си. Той ще иде през деня, за да събере сведения, да поиска разрешение и да помоли за водач! Вие сте проявили направо детинска доверчивост. Казваш, че тукашните силлан щели да приемат търговеца на антики. Но аз мисля, че те изобщо не са знаели за неговата злополука.

— Въпреки всичко не мога да възприема подозрението ти. При нас няма човек, който да носи пръстена на силлан.

— Толкова точно ли го знаеш?

— Да се закълна, наистина, не мога. Знам само, че никога не съм виждал пръстен с този знак.

— Аз и не го считам за необходимо. Със сигурност не всеки силл носи пръстен. Който има такъв, определено е силл. Но също така не можеш да кажеш за един войник, който няма медал за храброст, че не е войник.

— Това е нова идея! Значи ти считаш пръстена не като отличителен знак, а като знак за заслуги?

— Да. Княза на Сенките ще се пази да дава на всеки свой силл, значи и на онези, които още не са се проявили, такъв пръстен! Ако у някого видиш този каинов знак, можеш със сигурност да приемеш, че не е начинаещ в злото! А ако при вас никой не е достигнал все още до това отличие, не означава, че сред вас няма силлан! При коварството, с което емирът действа, възможно е дори някой да е силл, без изобщо да го съзнава. Да, ти дори за себе си можеш да твърдиш, че никога и по никакъв начин не си му извършвал услуга! Ясно ти е, че аз не подозирам конкретно никого от твоите джамикун. Но те питам дали можеш да твърдиш, че във вашето малко царство има само светлина!

— За съжаление случаят не е такъв. Цялата тази местност по-рано беше населена с масабани — онези „нещастници“, които са били подведени под всички възможни грешни пътища да се грижат за своята „издръжка“. Те се нахвърляха най-безскрупулно върху всичко, което им пристигаше тук в ръцете. И дори благородният вехтошар, извървял босоног пътя си, им беше добре дошъл и можеше да си продължи сетне с празни ръце.

Когато Педехр стигна дотук, мълчащият напоследък Устад взе с новосъбудена живост думата:

— Това беше най-лошото грабителство, което човек може да си представи, и никой не беше сигурен тук в своето имущество. Сганта не знае скрупули и разлика не прави. Днес се нахвърля върху някой богат, а утре по същия начин ограбва до шушка заклет сиромах. Мисля, че не би зачела дори духовната собственост и като едното нищо би задигнала „Юнгфрау“, „Фауст“ от маните[20] на Шилер, Гьоте! Масабаните се въртяха най-вече из древните зидарии, в които някога е живяло благочестието на изчезналите народи. В тяхна закрила те се чувстваха сигурни. А как са хазяйствали там можеш да видиш, ако речеш да идеш да потърсиш нещо свято. Няма да намериш нищо, освен останки от разрушението, унищожило всичко онова, което някога е било извисено!

Той ми хвърли изучаващ поглед и попита:

— Разбираш ли какво говоря, ефенди?

— Да — отвърнах. — Точно аз няма защо да търся далеч тези масабани! Та нали и мен съблякоха до ботушите, макар да не съм нито Шилер, нито Гьоте. Аз повярвах на техните „честни динарунски“ обноски. Но после, разбира се, съзнах, че моя милост и оръжията ми трябваше да им служат срещу почтени хора. И тогава ги придружих до собствената им клопка, не се побоях от смъртния скок, който ме пренесе през тяхната бездна. Сега навярно схващаш, че съм разбрал кого имаш предвид! Те дори имаха глупостта да ме предупредят за този скок, ала аз въпреки това го сторих и ги оставих натикани в Долината на чувала.

— И се спаси тъкмо в онази местност, където някога се бе подвизавало тяхното боящо се от светлината рицарство! — прибави Устад. — Да би могъл да измериш омразата, с която се нахвърлиха върху мен, когато се видяха изтласкани от тази територия! Те, които никога не си пожелаваха нещо добро, постоянно се хапеха помежду си и се зъбеха един на друг, веднага се почувстваха сърдечни приятели, когато се обърнаха срещу мен. Нали ти е известен последният им поход, който предприеха, за да ме погубят! Тогава всички бяха незабавно на линия, никой не искаше да отсъства! Дори жените се присъединиха към тях! И всичко друго там, дето му казват „багаж“, бе помъкнато подире им с волове и магарета, та да участва в очакваната лесна победа! Това си е напълно в стила на тези хора, които аз именувам само като масабани, „нещастници“, наистина, защото и във врага виждам човека, ала на тях биха им подхождали и съвсем други прозвища, с много по-малка мекота и снизходителност в звученето!… Не беше лесно да очистим територията от тях. Те не се отказаха доброволно. Трябваше да устоим на тежки битки. А когато вече със сила нищо не можеха да постигнат, прибегнаха към хитрост. Така и не можах да се отърва от мисълта, че в руините се крие нещо, което ги привлича. Може би е нещо подобно на онова, намерено от вас в Бирс Нимруд. Ние още дълго след това виждахме следи от чужди нозе в древния градеж, а и доскоро се случваше да искат да се поселят тук хора, които след тайно проучване аз отпращах. Сред тях имаше и сродници на няколко джамикуни, които, както изглежда, не могат да забравят, че не съм позволил чуждото натрапничество. И това е, което Педехр имаше предвид със забележката, че и при нас не всичко е само светлина.

Аз побързах да се позова на това признание:

— Това, което сега каза, ме връща към въпроса. Какво възнамерява всъщност мирзата тук? Защо точно тази местност е толкова важна за него, че пренебрегва всяка предпазливост само и само да си възвърне по-раншното влияние?

— Не зная. Ти сигурно се досещаш? Аз също мога да предположа, но да видя ясно, още не ми е възможно.

— Припомни си неговата реч! Та нали той арогантно ни разви своята досега държана в тайна програма, фактът, че той, умният, днес буквално бе увлечен до тази глупост, трябва да ни подскаже колко е голям за него залогът тук! Него го отблъсква духовната и нравствена култура. Където тя разцъфтява, той губи властта си. Той трябва да култивира тъпоумието, което нито вижда, нито чува, а заедно с него и онова недоволство, което непрестанно крещи за помощ, защото е твърде лениво и безпомощно да си помогне само. Той трябва да умъртви истинската, неподправена вяра в Бога, която придава сила и смелост за борба в живота, като в замяна закриля онази слабоумна набожност, дето смята за ангел на своето небе всеки, погалил я по бузата. Тук на земята не бива да има пролет, която прочиства от полята всичко отживяло. По градове и села трябва да има метър прах, а където тече вода, тя трябва да е мътна и едвам-едвам да се мъкне! После идват онези нощни привидения, които са всичко друго само не и духове. Те прелитат навсякъде с лекия мах на вампирски крила. А където се установят при народа, скоро му изсмукват пъпните артерии. Сетне вече не се виждат радостни хора, огрени от чистата Божия светлина. Погледът пада само върху духовна немощ и всичко наоколо се превръща в… Страна на Сенки!

— Така беше тук, така беше, както казваш! — изрази съгласие Устад. — Това беше духовна пустиня, досущ като онзи рай, за който ти разказах, равна, гола, пустинна страна на безплътни сенки! Тъпоумието пълзеше в дълбок прах. Злобата се промъкваше нощем, скърцайки зъби, отвред. Боящата се от работа леност се тупаше благочестиво в гърдите и зяпаше лакомо за трохите на глупостта. В сухия пясък лежеше изчерпаното трудолюбие. А над тези и хиляди други сенки прелитаха нечуто с тъмни ципести крила онези, на които ти даде правилното име вампири… От такова, от такова естество бяха жителите на тази безотрадна територия и следователно също моите сегашни джамикуни, когато дойдох при тях. Често бях чувал, наистина, да се говори за човешка мизерия и бях опознал и по други, и по себе си някои „земни мъки“, но че тази несрета не се предопределя от съдбата, а по-скоро трябва да се приписва на смукателната жажда на тези ципокрили, ми беше напълно неизвестно. Запитах се дали помощта бе все още възможна. Докато гледах неизброимите им орляци, чух до нозете си да стене унинието Отблъснах го и се замислих. Един човек, само един, не можеше да помогне, нито дори хиляди. Тези нощни твари стояха под закрила, по-могъща от човешката слабост — закрилата на мрака. Но пък къде-къде по-могъща от нея е тази на светлината. Успеех ли да я отнеса там в строежа, който от дълго време беше почти изцяло затворен, то тези изсмуквачи щяха да побегнат навън в яркия ден, където всеки щеше да може да ги разпознае и сетне избягва.

Когато Устад направи тук пауза, Педехр взе думата.

— И каквото сега каза, го изпълни. Ние още не те познавахме. Ти нямаше подкрепа и рискува сам да отидеш в руините. Но тъкмо тази дързост те спечели за нас!

— Беше много по-лесно, отколкото можеше да си го представи човек! — усмихна се Устад. — Аз не се промъкнах крадешком. Отидох в пълната, ярка светлина на деня и честно казах кой съм и какъв съм. Тогава ме сметнаха за сянка, изхвърлена тук в тяхната тъмнина от света на светлината. Но и това не бе в състояние да ме склони към измама. Извадих свещта си и я запалих. Онези нямаха нищо против. Малкото пламъче, изглежда, им достави дори радост. То нали можеше да направи тази голяма тъмнина само още по-дълбока. А и хората вън трябваше да имат доказателство, че в руините умеят да ценят светлината.

Тук Педехр се намеси:

— Ние я видяхме тази светлина. Тя ни привлече. Запътихме се към строежа. Първо поединично, но скоро на по-големи групи. Навлязохме в градежа. Вътре стана светло, защото и ние бяхме дошли със свещи. По всичките му ходници се разнесе пронизително кряскане. Навсякъде започнаха да прелитат и се носят същества с ципести крила. Ние осветявахме всички ъгли и ги подплашвахме. Стоящите вън ги виждаха как излитат от всяка дупка на зидарията като плахи, блудни мисли и бързо изчезват зад ъглите. Дали някои от тях останаха дълбоко скрити в строежа, не ни интересуваше, защото нямахме намерение да го използваме. Започнахме да строим на слънчева светлина и до ден днешен нямаме причина да се разкайваме за това.

— И по-нататък няма да намерите такава причина — рекох аз. — За мен заслужава внимание изказването ти, че не знаеш дали навремето някои от масабаните са останали неоткрити. Нима не претърсихте внимателно руините?

— Напротив! Но доколкото бяха проходими. Имаше и древни, изцяло или полузатрупани галерии, в които не проникнахме, защото нямахме наложителни причини. Строежът на дуара така ни ангажираше, че нямахме време да разравяме стари дупки.

— Хубаво! Нека оставим това засега на мира! Имаме още работа с Емир-и-Силлан. Той безсрамно се перчеше, че масабаните били под негова закрила, че било в негова власт да ви отнеме с помощта на войниците бившата територия на тези хора. Но нямало да го стори, ако склоните да му предоставите едно решаващо влияние над вас. Защо? Той трябва да си има някакви причини! Дали те не са свързани с обстоятелството, че все още не познавате някои части от руините? Ние ще проследим този въпрос, веднага щом намерим време. За него има и една друга, по-обхватна и по-важна причина да ви безпокои. Аз вече я изтъкнах. Той мрази културата, защото тя му отнема властта. В негов интерес е да я унищожи и никога да не й позволи да се съвземе. Това е съвсем същият дух, който е отнемал етаж след етаж от първоначалната цел на вашата каменна пирамида, за да я насели накрая с хора, събрани от кол и въже. И точно когато го е постигнал и е можел да пристъпи към дело с това, което предполагам, дошъл Устад, за да прогони отново с помощта на джамикуните тази сган…

— Какво предполагаш? — попита ме Устад.

— За това по-късно! — отговорих. — За сегашния ми ход на мислите е достатъчна само забележката, че Емир-и-Силлан е гледал и гледа и до днес на вашата територия като отправна точка на своите планове. Възможно е дори вашите руини да имат за него по-голямо значение от тези на Бирс Нимруд. Неговите планове, изглежда, са тръгнали към своето осъществяване. Ако не беше такъв случаят, той нямаше да дойде собственоръчно и открито и още по-малко щеше да се разкрие със своите речи и пратеници.

— Може би придаваш на всичко това по-голямо значение, отколкото заслужава — подхвърли Устад.

— Не вярвам. Аз разсъждавам хладно и обективно. Мирзата каза днес неща, за каквито човек говори ясно само тогава, когато иска да ги изиграе като последен и най-голям коз. Защо например тази странна проява на интерес към състезанието? Какъв смисъл има за него това надбягване? Да не би за да ви спечели няколко коня или камили? Вярваш ли го? Може би за да има възможност небиещо на очи да пребивава тук известно време и се скита наоколо? Ние ще бъдем нащрек и аз се надявам, че ще ни се удаде да влезем в дирите на неговите намерения! Ти смяташ, Устад, че отивам твърде далеч. Но помисли за какъв човек става дума! Има голяма разлика дали обикновен войник, или висш генерал крои тайни планове. Когато един принц с тежестта на Ахриман мирза ви заплашва с унищожение зад гърба на шах-ин-шаха, хвали се с тайната си сила и ви прави откачено звучащи предложения, които един разумен човек не може да проумее, то не може да се касае за незначително възбунтуване на някой войник срещу своето сержантче, а работата трябва да е изключително важна, и то не само за теб и твоите джамикуни!

— Страх ли искаш да ми вдъхнеш, ефенди? — попита той угрижено.

— Не! Искам само да докажа, че трябва да бъдем предпазливи. Ако мирзата и занапред бъде така бъбрив като днес, поне аз не мисля да се безпокоя. Само не бива да заподозре, че сме започнали да го прозираме. Ето защо няма да го безпокоим в покушението срещу Джафар мирза, преди да му е дошло времето. И тъй, нека затворим отново неговото писмо до Палача. Мултасим при всички случаи трябва да го получи.

— Но как?

— По начин, който да не му навее подозрения кой е бил куриерът.

— За тази работа аз много лесно ще се погрижа в Исфахан. Той нали живее там!

— Да, стори го! А аз веднага ще си препиша писмото и азбуката. Притежаването на копие по-късно може да ни бъде от голяма полза.

Направих двата преписа в бележника си. Когато свърших, Устад се осведоми:

— Възможно е да срещна в Исфахан Джафар мирза. Значи нищо да не му казвам?

— Не. Искам той да бъде напълно естествен, та Ахриман мирза да не забележи нищо. Той ще го накара по някакъв начин да язди насам. Това е отлична възможност да припише после убийството на нас, която Ахриман мирза определено няма да изтърве. Ти само кажи на Джафар, че съм тук. Като чуе това, той сигурно ще дойде. Тогава вероятно ще бъдем по-точно осведомени и ще можем да му съобщим нещо по-конкретно. А сега той би чул от нас кажи-речи само предположения.

— Като спомена, че ще се опитат да примамят Джафар за състезанието, ме подсещаш, че той притежава най-добрия и благороден кон в цяла Персия.

— Доста силно казано! — отбелязах аз.

— Но е вярно!

— Сигурно не го е отгледал сам?

— Не. Подарък му е от шах-ин-шаха.

— В такъв случай ще бъде погубен при Джафар. Той не е ездач и никога няма да стане. Разбрах го, когато се запознах с него.

— Ти си познавач и все пак не си прав. Досега той не е погубен нито от Джафар, нито от някой друг. Никой още не го е яздил.

— Защо?

— Причината е както проста, така и невероятна. С други думи този най-великолепен от всички чистокръвни коне не позволява да бъде язден, абсолютно!

— Хайде бе! — възкликнах невярващо. — Персия има ездачи!

— Действително! Но най-добрите, най-дръзките и също най-търпеливите напразно опитваха.

— Не допуска никой да го възседне или хвърля всекиго?

— Нито едно от двете. Позволява на всеки да го яхне и не хвърля никого. Стои кротко като агне, точно така, стои. Не прави нито крачка, ни една-единствена! С никаква примамка или камшик не може да бъде склонен да се помръдне от мястото.

— Но ако го водят, докато някой седи отгоре му?

— Тогава прави точно толкова крачки, колкото бива воден, нито една-едничка повече. Все съм се питал дали това е природа, или дресура.

— Природа… дресура? Никаква дресура не може да наложи онова, което природата изрично забранява. Така наречената дресура може да поизмести малко границите на искането и моженето, повече нищо. Когато животното извърши от любов към своя господар нещо, което се сблъсква с неговата тъй наречена природа, или дори постепенно намери радост в някоя необичайна за инстинкта му постъпва, тогава вече не може да се говори за дресура. Има разлика дали дресьорът стои там с камшика, или животното от съвсем свободна воля върши нещо, заучено от по-рано. При коня на Джафар не стои никой, който с тайни знаци или явни заплахи да го принуждава да извърши нещо, което всъщност му е противно. Той мисли, проявява воля, следва някакво собствено решение и дори го провежда с такава издръжлива енергия, че някои хора биха могли да вземат пример от него. Не позволява да бъде разколебан нито с приятелски съблазни, нито със заплахи или грубости. Това е най-висшата „конска аристокрация“! Една обикновена кранта ще се подчини само при вида на камшика. Онова, което е вложил шах-ин-шахът в този кон, не е вкостенял навик, тъпоумно, наложено послушание. Благородното животно е получило тази „сирр“ от много обичлива и добра ръка и само същият подход може да го освободи от нея.

— Сирр ли каза?… Странно! — възкликна той.

— Защо? — попитах.

— Това е името на коня. Той се казва Сирр. Ти може би вече си чувал за него или по случайност употреби тази дума?

— Случайност? Нали знаеш, че за мен случайност няма! Аз не знаех нищо за този кон.

— Но няма да седнеш да твърдиш, че името ти е внушено от съдбата или провидението! Би било смешно! Да ме прощаваш за думата!

— Аз не твърдя нищо, не предполагам нищо и не правя никакви изводи. Само повтарям, че за мен тази приятелка на лекомислието, случайност, вече не съществува. Хората я наричат още „сляпа случайност“. Тя само привидно е „случайна“ и в никой случай не е сляпа. Който чака спокойно и си държи очите отворени, той със сигурност ще се научи да разпознава скритите пътеводни нишки.

— Скрити нишки между теб и Сирр? — засмя се той. — Ефенди, ефенди, каква вяра в чудеса!

— Кой ги свърза? Ти самият! — отговорих аз също така развеселен. — Ти натърти една дума, при която аз не си представих нищо. Дали интонацията произхождаше само от теб и следователно е без значение, ще си покаже. Никога ли не е говорил всъщност Джафар с шах-ин-шаха за тази тайна?

— Напротив! Той ми разказа. Владетелят го попитал веднъж как се чувства конят. Тогава той му изплакал неволята си и му разправил за многобройните напразни опити, които били предприети. Шахът се усмихнал като от някаква тайна радост и казал: „Когато се яви подходящият мъж, той веднага ще се подчини и винаги ще се подчинява, но само на него. Това е моята сирр. Никой няма да се добере до нея!“ Джафар не разбрал тези думи. Те и за мен са неясни. Ти какво мислиш по въпроса, ефенди?

— Нищо! Сирр означава „тайна“, даже „мистерия“. Нека я зачетем, като не опипваме около нея. Такава е волята на владетеля!

— В такъв случай да приключим засега. Моля за разрешение да те отведа горе в твоето жилище.

И обръщайки се към Педехр, прибави:

— Подготви нещата, та веднага след като е готово писмото до офицера, няколко пратеника да потеглят за Багдад, за да доведат него и слугата му. Без този той няма да се реши да пътува. За тежкия Кепек трябва да вземат една камилска носилка, защото друго транспортно средство за него ще бъде само изтезание.

Разделихме се с шейха. Той слезе в приземния етаж. А Устад взе една от двете свещи и тръгнахме нагоре.

3. Към утрото

Когато излязохме от неговата стая и се озовахме пред вратата на килера за вехтории, той я отвори за мое учудване и влезе вътре.

— Ела, ефенди! — каза. — Пристъпи по-близо!

— Защо? — попитах аз.

— Ти ми подари тези неща, но много добре трябва да знаеш: което е мое, то е и твое! Може би нямах право, но се подчиних на порива да те изпитам. Ти издържа! По-добре, много по-добре, отколкото можех да очаквам! Като ми подари всички тези вещи, ти сне нещо от себе си. Какво е то, размисли! А като ги поставям всичките отново на твое разположение, когато и колкото често поискаш, аз правя нещо, което би трябвало безкрайно да те радва. Какво е то, размисли и върху това! Ти дойде при мен от една страна, по която няма здрави пътища. В полет ли искаш да достигнеш оттук целта си? Зная, че страхът ти е напълно непознат. Ти се чувстваш сигурен до ръката, която никога не изоставя онзи, който й се е поверил. Но не вдигай крак от крепката земя! Още не си си вкъщи! Не можеш да се лишиш от оръжията си! Приеми това предупреждене! След като те изпитах, придобих правото и също дълга да ти говоря с този сериозен тон!

Той вдигна ръка и ми се закани добродушно с пръст. Внезапно ме обхвана щастие, но не някакво смътно, а бистро и ясно, добре осъзнато. Прихванах го за вдигнатата ръка, потеглих го навън, затворих вратата и казах:

— Излез от нашия килер и ела бързо горе при мен! Трябва да ти кажа нещо!

— Какво? — попита.

— Едно признание. Хайде ела, ела! Толкова много се радвам!

— Признание? И от друга страна радост?

— Да! Ти току-що удържа една победа, една вътрешна победа над мен, следователно над нас двамата!

Той ме последва със същата бързина, с която аз изкачвах стълбището. Като стигнахме горе, аз взех свещта и запалих пак лампата, която той бе угасил заради персите. След това го помолих да застане пред мен. Погледнах го радостно в очите и казах:

— При мен и теб нещата потръгнаха така, както при някой с неговия дух. Той не го познава, додето врагът не му го покаже. Аз не знаех нищо за теб, докато масабаните не ме отведоха до онези следи, при които за пръв път чух името Устад. За теб те говореха като за някаква мистериозна личност, за която „нищо лошо не бива да се каже“. Те имаха респект и се страхуваха от теб, но въпреки това таяха само вражда, защото в качеството си на „нещастни“ можеха единствено да те мразят. После срещнах Педехр, който ми се довери. Побягна, но аз бързо настигнах с моя кон твоя. Беше почти като при онази утринна езда в приказката „Данизех“, при която най-бързият кон на човешкия дух бил задминат от сребристобелият жребец на човешката душа. Когато говорих после с него, чух за втори път за теб и започнах да си изграждам във фантазията твоя образ. После ме тръшна онази тежка болест, от която се възродих тук при теб. Лежах в безсъзнание, без духовна дейност. Но ето че започнах да се пробуждам. Една ръка полегна върху челото ми и добих усещането, сякаш по цялото ми същество премина добра, чиста, нематериална сила. И един дълбок глас изрече думите: „Господ ще пази изхождението ти и вхождението ти. От сега и до века. Амин!“

— Това бях аз — каза Устад.

— Да, това беше ти. Ти идваше често, когато не бях буден. После имах един сън. Или това бе едно лице? Намирах се сред дъбравите на долината Мамре, при дъба на Авраам. Високата фигура на патриарха пристъпи към мен и ме поздрави със сияйни очи: „Мир на теб!“ А когато отворих моите, ти стоеше пред мен, протегна благославящо ръка и изрече съвсем същите думи. Затова ти израстваше в моите сънища на треска и оздравяване до пълното подобие на онзи халдейски преселник, на когото Господ дал някога обещанието: „Ще те направя народ голям!"[21] Когато се възстанових дотолкова, че можех да се надигна от постелята и да седна вън пред аркадата, ти дойде при мен. И онова, което каза, и начинът по който го изрече, беше в духа на първия завет, донесъл във втория преображението. Днес дойде Денят на благодарността. Ако можеше да израснеш още по-високо в мен, това определено щеше да стане отсреща при вашия Божи дом. Там ти се показа не само дорасъл за Ахриман мирза, а израсъл над него. Аз гледах нагоре към теб, бих казал, с удивление! В сърцето ми се породи желанието да стана толкова велик и чист като теб. Това навярно бе и неясно осъзнатата причина да изрека после онази изповед. Исках да бъда достоен за теб, тихомълком в моя душевен мир!

— Приятелю мой, скъпи, скъпи приятелю! — извика той покъртен.

— Почакай — помолих аз — и чуй по-нататък! Стана вечер. Тогава се появиха тъмните сенки. Ти ги призова от раншни времена и хвърли за жалост в своето настояще. Светлината изчезна. Ти стана за мен почти тъмен. Позволи на тези твои сенки да растат. Те възприеха онази исполинска големина, за която говори в своя „слънчев ден“! А пък ти се смаляваше в моите очи, ставаше все по-малък и по-малък! Аз се възпротивявах, ала напразно. Исках да ти запазя величавата фигура. Но въпреки това ти вършеше и говореше всичко онова, което трябваше да те направи дребен и нищожен. За мен ти вече не беше онзи „Авраам от бронз“, когото никоя сянка не можеше да прегризе, никое привидение да поклати. Беше се превърнал в бързоног заек, който при всяка сянка на дърво, паднала върху дупката му, удря на бяг и слепешката се стрелва към храста, за да спаси там своята бъзливост.

— Машаллах! — удиви се той сега. — Такова впечатление ли ти направих, само такова?

— Да! — отговорих.

— Как е било възможно?

— Възможно? Кажи неизбежно! Преди малко ти спомена, че не познавам страха. Аз почти го презирам. Не мога да го проумея. Но ето че виждам фигурата, която по-рано ми се е струвала като излята и поставена от ръката на самата съдба върху най-твърд гранит, да скача от тази сигурна скала и да удря на безумен бяг! Пред кого? Пред никого, освен пред собствената си сянка! Нима не разбираше какво трябваше да почувствам? Нима си нямаше представа какво трябваше да се разруши в мен? Колко печална бе ездата ти през твоя мисловен рай! Не заради глупците, попаднали в негова власт, не, а заради твоята свещена простота, с която ти се спусна от извисеността на планините, за да прогладуваш в пустошта и зачетеш сетне дори Дървото на бъбривостта! Ти се беше превърнал за мен почти в такъв идеал като образа на Акхал, Прозрителя, когото никой човек не може да подведе. Но какво стана с този дух на непогрешимостта, когато го видях да удря слепешката на бяг, преследван от фантомите, които и до днес не са го напуснали!

Той сведе глава и за кратко време притихна. После я вдигна с енергично движение и каза:

— Това беше една зла, зла сонда, ефенди! Но ти не знаеш колко ти благодаря! Чувствам, че в мен се кани да просветлее. Виждаш ли сенките, които се отдръпват от мен и побягват през вратата? Не? Аз също. Но чувствам, че го правят, че са подплашени от теб и трябва да ме напуснат. Ти ми каза самата истина. Сега ми кажи още нещо. Вярваш ли, че притежавам вътрешната сила да стана отново това, което бях за теб преди днешната вечер?

— Да! Ти вече си почти това! Преди да се качим тук, аз споменах за моето признание и същевременно за радостта си. Първото вече го направих. Последното ти сега ще споделиш с мен.

— Радост? За какво?

— За теб! Спомни си строгостта, с която ми говори долу в килера! Това беше мъжът от бронз! Вече не беглецът от сенки! Ти из един път отново израсна нависоко. Постави крак обратно върху гранита. Моля те, качи се пак на старото, добро място! Давам ти думата си, никоя сянка не е достойна, та дори и най-голямата, човек да обърне макар и един-единствен път глава назад заради нея!

— Да обърне назад! — повтори той. — Назад! Към миналото! И тъкмо на теб, на теб, който не считаш за достойно усилието макар и само глава да обърнеш, пожелах да доведа всички, всички свои сенки! Излез! Искам да ти покажа къде се таят! Виждам, че се догаждаш какво желая. Ти си щастлив от това. Очите ти светят! Ти спомена за победа, която съм удържал над теб и мен. Но сега ти извоюва една много, много по-голяма — победата над онези, от които някога претърпях поражение, над всички, всички, всички тях! Още веднъж те моля, да излезем!

Той взе лампата и ме изведе в библиотеката. Там я остави на масата.

— Тук смятах да ти разказвам, вероятно часове, часове наред — каза. — Може би и до утрото нямаше да съм свършил. Но сега ще го направя накратко, толкова накратко, колкото заслужават тези сенки!

Той посочи една редица книги, подвързани съвсем еднакво, и продължи:

— Тук стои моят дух, добре разчленен на томове и правилно номериран, както му е обичаят при хората. Надникни вътре и ми кажи после дали тези книги имат също една душа!

Посегнах да взема една от стелажа. Той помоли:

— Не сега! Ще имаш време, когато съм заминал и никой няма да те безпокои. Аз трябва да ти покажа и нещо друго. Възнамерявах да ти разкажа и обясня с каква цел съм писал тези произведения. Сега се отказвам, защото мисля по-различно отколкото само преди час. Ти ще ги прочетеш. Това означава, все едно съм казал: ще разбереш и тях, и мен. Това са само скици, предварителни работи, бегли етюди за упражнение на мен и читателя. За какво трябваше да подготвят почвата, ще премълча. Това се изразява чрез дела! Мислиш ли, че има хора, които са толкова неопитни, че да сметнат беглите упражнителни скици на един художник за напълно завършени произведения? Не? Нали? Невъзможно? Тогава аз, изглежда, съм майстор първи ранг, защото не се намери и един критик, който да разпознае моите лекокрили лястовици като предвестници на „моята приятелка Пролетта“, както е казал един известен поет.

— Майстор първи ранг! — усмихнах се аз. — И защо тази ирония, която е съвсем излишна тук? Хората не са разбрали чуруликането на твоите лястовици, защото са били още оковани в зимен лед, и защото те не пеят по онези ноти, дето стоят на петолинието! Трябваше ли да те огорчи това?

Той ме погледна — първо учудено, после замислено. Накрая се усмихна и той.

— Де и аз да притежавах ведрото злато, излъчващо сега светлината на очите ти! — възкликна. После прибави, посочвайки към стените: — Погледни писмата тук! Големи пълни сандъци! Така ми пишеха хората! Само обич имаше в тях! А тук са сандъците с листове от вестници. Те са изпълнени от омразата, която трябваше да ме унищожи. Аз се отдръпнах пред тази омраза. Хвана ме гнус! Но я охарактеризирах! Изтъкнах нейните причини! Отбранявах се, отбранявах се, отбранявах се!

— С какъв успех? — попитах.

— Трябваше да си тръгна! Моята последна дума към тези, от които трябваше да се махна, бе следната.

Той пристъпи до един от сандъците, взе лежащия най-отгоре вестник и зачете:

— „Аз съм човек. Вие не искате да го разберете, защото свръхчовеци сте навярно вече вие. Щом ме мъкнат на лобното място такива богове, нося мълком екзекуционното одеяние. Изкачвам се аз спокойно върху моята клада, която за мен собственоръчно вие издигнахте, и нека от духа на пламъка кръстен да бъда, за когото толкова тела вече изгорихте. Но ако не ме последвате, където отивам, нямам никаква работа с вашата божественост, защото, докато аз в очистващия огън заставам, вас виждам върху моите лаври да почивате с гордост. Пламъците да ме обгърнат с удоволствие оставям, защото ще се очисти в огъня само моят метал, ала на моите палачи твърдо аз заявявам: На ваше място да бъда никога не бих желал!“

Той сгъна вестника и го върна на мястото му. После попита:

— Знаеш ли за кого се сетих неволно при последните редове? За Гхулам ел Мултасим, Палача на мирзата! Така разголени като него лежат и моите палачи пред духовните ми очи. Те също бяха натрити с масло, което придава на всяко тяло хлъзгавостта на змиорка, на змия. Ти ще ги познаеш, всичките, всичките! Ей там лежат. Бездруго ще имаш време за четене!

— Аз? За четене? Какво трябва да чета? — попитах.

— Тези вестникарски статии за мен!

Тук бях принуден да се разсмея толкова високо и сърдечно, че той видимо изпадна в смущение.

— Откъде из един път тази веселост? — поиска да знае.

— Откъде? И още питаш? Като си представя необикновената картина, която се появи преди малко пред духовния ти поглед, несъзнателно се сещам за някои „Забавни страници“, осмиващи духовните недъзи! А ще бъде присмех за самия мен, ако поискам да се върна в онова блато, което вече отдавна-отдавна съм прекосил. Навремето един от тези развлекателни журнали помести весела илюстрация на това блато. Един човек крачеше с пръски през него. Отдолу се четеше: „През блатото на живота трябва да шляпаме, а когато при това кални води пръскаме, над нашите прегрешения тогава квакат жабите всички, които там в тинята клечат.“ Сега ми кажи честно, приятелю мой! Сериозно ли искаш още веднъж да изслушам тази музика, която много добре съм опознал? Когато излязох навремето от блатото, аз се обърнах и сърдечно се разсмях на земноводните, които до пръсване се мъчеха да ми покажат кои и какви са. Тази комична картина ми се мярна, когато заговори за четене на тези макулатури[22]. Сега разбираш ли ме?

— Да — отговори той. — Разбирам те дори много по-добре, отколкото подозираш!

— Нека видим дали е вярно. Имам една молба. Подари ми тези вестници!

— Какво се каниш да правиш с тях?

— Да ги изгоря! Никога не съм имал навика да съхранявам такива неща, още по-малко да ги чета. Веднага щом ги получа, те отлитат в огъня. Така при мен не се появяват никакви сенки. Искам да те освободя от твоите. Ще изпълниш ли желанието ми?

Той тръгна от сандък към сандък, подритвайки ги с крак, и каза:

— Това са фуриите, Ериниите, които ти описах. Те лъжат, без да им мигне окото!… Ето злорадите и лекомислени папагали и подражатели, дето се кълнат в Бога, че са невинни, понеже само препечатват и нищо не влагат от себе си! И ето така наречените приятели, които винаги твърдят, че искат да помогнат, а пък го правят толкова нескопосно, че вредят повече от всички други… Подарявам ти ги. Вземи ги! Изгори ги! Имаш право, тук трябва да се разчисти!

— Но аз наистина ще ги изгоря! — уверих.

— Знам, че говориш сериозно! Но аз също! Сега искам най-сетне, най-сетне да стана свободен дух.

— Благодаря ти! Ти искаш „най-сетне да станеш свободен дух“. Знаеш ли какво каза с тези думи? Несвободен дух няма. Който лежи в окови, може да е интелектуалец, но никога дух! Ти значи вече не искаш да си само едно мислещо същество според предписаните правила, а дух, за когото тези правила съществуват само доколкото съвпадат със собствените му пътища. Ти искаш да си една от онези самоопределящи се личности, които принадлежат, както изложих преди, към „третия живот“. Това е едно голямо решение, което си в състояние да изпълниш само ако съумееш да превърнеш тялото — твоя досегашен повелител, в най-послушния от слугите ти и да въздигнеш твоята досегашна робиня — болната душа, в своя единствена приятелка. Защото, знай, духът без душа никога не може да намери пътя за нагоре към Духа на всички духове! И тъй, бъди оттук насетне само дух и… търси своята душа!

Стояхме един срещу друг. Аз го гледах с очакване в лицето дали ще ме разбере, а той гледаше замислено към своите книги, сякаш само там можеше да се намери това, което търсех сега при него.

— Моята душа! — проговори. — Аз те помолих да надникнеш в моите произведения и да видиш дали я има там. Там има душа, знам го съвсем точно!

— Душа? Само душа? Това е все едно нищо! Или по-скоро означава само „дух“. Ти трябва не да имаш дух и душа, а сам да бъдеш дух и душа! Трябва да си личността Дух и личността Душа! Една стойностна личност в царството на духовете и една стойностна личност в царството на душите, двете единени в теб както светлината и топлината в горящия пламък, ето какво трябва да бъдеш. Тялото да бъде… фитилът!

— Фитилът! — повтори той замислено. — Светлина и топлина, както в пламъка! Това е душа и дух! Тялото на човека е нищо, нищо, нищо, освен фитил! А маслото, ефенди? Може би ще науча и това! Какво ли вече не ми каза ти! Има толкова много неща, които не схващам добре, а други дори никак. Може би тъкмо защото звучат така просто. Защо? Кой е издрънкал лъжата на човешкия дух, че за неговите стремежи и трудолюбие има стойност само онова, което заплетеният начин на изразяване на псевдоерудицията прави неразбрано за него? В мен също живее все още остатък от онази гордост, която се възхвалява със собствената си каста и собствения си език. Но редом с това държа свещената книга на книгите, в която изследователският дух странства през светове и небеса и същевременно говори на език, разбираем за всяко дете. Нима тази детинска простота, тази яснота сега из един път излезе от мен, за да приеме твоята фигура? Аз те виждам като онази част от себе си, която не може да бъде подведена от изкуствени диалектни скокове, понеже говори на чистия, непорочно истинен език, избягващ всякакъв диалект. Като те слушам да говориш по този начин, все едно ти си аз, само по-млад, по-мек, по-задълбочен, само привидно твърд, и все пак с воля, която дори другото Аз не може да разколебае. Имам чувството, като че ти все млад е трябвало да останеш, като че от двама ни само аз съм можел да остарея. Готов съм да се закълна, че виждам през теб, сякаш си кристал. И въпреки това аз още далеч, далеч не те познавам. За мен ти си една тайна и може би ще си останеш такава. Можеш ли да ми го обясниш?

— Когато станеш наясно със себе си, ще мога да ти го обясня, по-рано не! — отговорих аз. — Ти сега ме хвалиш, но тази похвала е укор както за теб, така и за мен!

— Не звучи ли и това отново така тайнствено?!

Аз улових ръцете му и го приканих:

— Погледни ме право в лицето!

Той го стори.

— Кой съм аз? — попитах.

— Моят приятел — отговори той.

— Не, аз съм нещо повече, нещо много повече! Ще ти задам другояче въпроса. Какъв съм аз? Какъв съм за теб?

Той се замисли, но напразно. После каза:

— Не знам. Спохождат ме, наистина, някои думи, ала нито една не отразява вярно, не казва достатъчно!

— И все пак има една! Една малка, малка думичка. И тя е правилната! И тя казва достатъчно, повече от достатъчно!

— Коя?

— Няма да я чуеш от мен. Ти самият трябва да я намериш. Защото ако аз ти я кажа, няма да я схванеш. Но като я откриеш ти, ще си я разбрал.

— Мислиш ли, че ще я открия?

— Да, определено. Аз ще те наведа на нея.

— Кога?

— Скоро. Може би още днес, още сега, още преди да се разделим. Аз говорих за светлина и топлина в пламъка. Подхвърлих ти също сравнението с фитила. Ти после дори ме попита за маслото. Говорихме за духа и душата. Ако си духът, за когото те смятам, със сигурност ще намериш малката думичка!

Сега бях по-ясен отпреди, но той явно не можеше да се освободи от веднъж уловената мисъл. Отиде до рафта отсреща, на който стояха неговите произведения, извади една книга, донесе ми я и каза:

— Ако моят дух и моята душа някъде са се намерили, както казваш, то това е станало в тези листа тук. Те са пламъци, истински пламъци! Погледни ги!

Отворих томчето. Не беше печатано, а ръкопис. Върху титулната страничка прочетох: „Моят път към Голгота“. Бях разочарован, да, дори много разочарован.

— Твоята биография? — попитах.

— Да — отговори той.

— Може би даже твоето оправдание?

— Разбира се! Все пак го дължах на себе си!

— Горко ти, Устад, ако все още си дължиш нещо!

— Колко строго звучи изявлението ти! И колко сериозно ме гледаш, ефенди! Тогава нека се изразя другояче. Дължах го на враговете си, на света, който ме отблъсна!

Аз вдигнах предупредително ръка и изрекох:

— Когато от своите двери те е изхвърлил светът, продължи спокойно, жалбите остави!

С тази прокуда те е вече той освободил и с вината ти цяла трябва да се нагърби!

Ако си дух, действително дух, ще разбереш тези думи и така ще видиш тяхната истинност, че тя до възкресение ще те доведе! Лазаре, казвам ти, излез!

Очите му започнаха да се уголемяват. Вдигна ръце към челото, сякаш искаше да улови и задържи някаква мисъл, и каза:

— Какво пристъпва сега към мен? Кой е това? Кого ми даваш? Не виждам нищо. Не чувам нищо. И все пак виждам, чувам и чувствам нещо прекрасно, нещо безкрайно ощастливяващо! Ясно усещам, че ставам свободен! Нещо духовно ли е то? Нещо душевно?

Аз отговорих:

— Нагоре дай да ти отнеса сърцето.

От Бога благословено ще го върна и ще бие само с пулса на небето

за твоята и моята благочестина!

Запомни добре тези думи, Устад! Не допускай да отлетят от съзнанието ти!

Той затвори очи, сякаш това, което ставаше в него, не биваше да бъде смутено отвън, пристъпи бавно към прозореца, без да каже нещо, и се облегна навън.

Аз все още държах в ръка книгата „Моят път към Голгота“ и започнах да я прелиствам, но без същински да се зачитам. Отделни подчертани изречения привличаха вниманието ми. При тях се задържах. Да, това бяха „пламъци“. От тях бликаше и искреше пърлещ гняв. На предпоследната страница книгата завършваше със стихотворение. То гласеше:

Прочетох го още веднъж и после за трети път. Каква поезия! Нямам предвид художествената стойност. Тя никак, ама никак не ме интересуваше. Не формата, а духът стоеше пред мен. Ясно го виждах — с всичко, което можех да похваля, и с всичко, което можех да укоря. Мъжът, писал тези редове, несъмнено беше присъствал и телом в Йерусалим. Видях го да минава през Яфската порта и да се спуска по стъпаловидния път надолу към Светилището. Но той не искаше там да отиде, а зави наляво към тесните базари, стигащи до Дамаската порта. Там се насочи надясно, към Пътя на страданията, нагоре към Голгота, мястото, станало предмет на фантазии, защото отдавна вече не се знае истинското. В дъното се намира Стената на плача. Там някога са се чували викове на истински копнеж по избавлението. Но сега само просяци си кървавят пръстите по камъка, за да получат някой мизерен бакшиш. Така става навсякъде, не само в свещения Йерусалим. Човешката душа ходи да проси, когато изгуби духа, нейния водач тук, за да го поведе после нагоре! Но той, този дух, се промъква през сукх[24] на простолюдието, покрай амбулантни калайджии, бакали и сарафи с ястребови носове, в търсене на душата, която е изгубил, защото сърцето му е било привързано към суетни неща! И когато не я намира, излиза пред древните стени на Салем, спуска се тук и там в пустите долини, където градът изхвърля умрелите си животни, изкачва се сетне по Елеонския хълм, където се колят овните край пътя за Йерихон. А когато стига горе и вижда от най-високото място на някогашния Йебус своята Мория, в него нещо дълбоко възнегодува. Тръсва строго празни ръце над Салем и изплаква с тон на болезнено разочарование: „Дойдох при теб… какво намерих?!“

Сега стоеше там до прозореца, обърнат с гръб към мен. Не ми обръщаше внимание, беше се вглъбил единствено в себе си. Последната страница на неговия „път на страданията“ беше още празна. На масата имаше мастило и перо. Кой говореше в мен? Той ли ми заповяда да напиша това, което чувах? Сторих го! Вмъкнах се в неговия начин на писане. Същата стихотворна стъпка и същия брой стихове. Три строфи започваха точно както неговите „Дойдох…“, „Дойдох…“ и после „Сега идвам…“ Той не видя, че пишех. Свърших, затворих книгата и се махнах от масата. Тогава се обърна, дръпна се от прозореца и се упъти към мястото, където бях писал. Спря там и заговори бавно, с дълбок тон:

— Къде го прочетох? А може би не съм го чел. Някой разказал ли ми го е? Насън ли съм го видял? Не зная, но то е в мен. Искам сега да ти го кажа.

Вдигна поглед към мен. По лицето му пробяга сякаш светлина и той възкликна:

— Имаше твоите очи! Съвсем същите очи, които сега лежат в сянка и все пак изглеждат толкова светли! Странно!

Замисли се за кратко. После продължи:

— Беше ден, в който Небето стоеше отворено. И заговори Господ: „Тръгнете да избавяте!“ Те се подчиниха на заповедта, всички, всички, хиляди. Сред тях и предопределената за мен. Беше Джаннех, Божият слънчев лъч!

Каква дума! Джаннех! Неговият дух започваше да мисли ясно, определено, чисто. Чувах и виждах, че е намерил правилния път. Продължи:

— Потърси ме. Колко трудно можех да бъда намерен! Лежах в най-затънтения, най-мрачния земен кът, при моите бледи предци, изцяло покрит от дрипавото наметало на лишенията. Гладувах. Беше толкова спарено, толкова тъмно под моята жалка завивка. Но ето че една малка, малка ръчичка се мушна и леко я повдигна. Слънчев лъч пропълзя към мен и там, където вътрешно свършват нервите на слуха, прозвучаха тихите, ласкави думи: „Сега си мой! Аз съм поздрав от небесното Божие царство и трябва да остана завинаги при теб като душа. Но ме дръж здраво! И излез от този ъгъл при нас навън в светлината! Ако не искаш да ме изгубиш, отправяй своя дух нагоре, не надолу! Аз се нуждая от Божието дихание, а болния лъх на дълбината трябва да избягвам!“ Тогава аз отметнах дрипите и отидох в светлината на деня, в топлината. Едва сега видях с какво обилие дарява човека Господното благоволение и посегнах с твърда ръка към него, мислещ за дедите, на които то бе нужно. Тогава те, разсипниците на живота, се стекоха, те, които толкова малко ги е еня за бледната сиромашия, че дори за дрипите й зловидят. Тлъстите, накичени със злато пестници сграбчиха мършавата ръка, за да й изтръгнат онова, което си бе извоювала с тежък труд. Стигна се до битка! В нейните къси паузи виждах две бистри, ласкави очи, но които ставаха все по-тъжни и по-тъжни, а онзи душевен глас ми нашепна: „Обръщам внимание на твоя дух! Онези дрипи бяха криле, той не можеше да ги види!“ Ала този дух се възправи гневно пред мен и предяви своите „свещени права“. Аз се подчиних и в дните на битката, които не искаха да свършат, душевната молба отзвучаваше все повече и повече в далнината, докато накрая престанах да я чувам. Също онези очи не видях никога вече. Техният тъжен поглед беше угаснал за мен!

Тук той спря. Лицето му бе приело израз на тиха меланхолия, който сигурно често го бе спохождал в тихи часове. Но то се разведри отново, когато продължи:

— Ето, че дойде ти! В безсъзнание… болен… слаб… оздравяващ! Видях през всички тези стадии. Твоите очи ги преминаваха заедно с теб. Колкото повече се възстановяваше, толкова по-познат ми ставаше твоят поглед. Мислих, мислих… и накрая намерих отговора: „Джаннех, моят слънчев лъч!“ Може ли някой човек да има очи на душа? Не питам! Защото вече питах, преди малко, когато поисках да знам кого или какво ми даде ти! Като стоях там до прозореца, в мен ставаше по-светло и по-светло. Още не съвсем светло, но продължава, продължава, продължава! Ефенди, аз и днес лежа в мрачния, затънтен земен кът. Толкова е студено, толкова е спарено под моето наметало. Отново чувствам близостта на моите деди. Ще дойде ли някой както тогава да повдигне духовните дрипи и да ми върне моята Божия светлина, моята Джаннех, която изгубих в битката на живота, понеже престанах да й обръщам внимание?

— Да — отговорих. — Ще дойде. Той е вече тук!

— Кой? — попита.

— Аз! Аз съм този! Наистина ли желаеш да повдигна твоето наметало?

— Да! — кимна той, при което очите му просветнаха.

— И ти ще го отметнеш както някога и ще отидеш в светлината на деня?

— Несъмнено, несъмнено!… С какво удоволствие!

Тогава аз го отместих от масата, посегнах към ръкописа и казах:

— То лежи тук! Това е то! Твоят „път към Голгота“, твоята биография, твоето оправдание — ето кои са твоите вехти дрипи, които трябва да отидат в огъня също както онези сандъци там с макулатурите! Аз те моля да ми подариш и тях!

— Ръкописа, целия, целия ръкопис? — попита учудено.

— Да, целия!

— Но ти не го познаваш! Та ти още не си го чел! Прочети поне стихотворението отзад!

— Устад, Устад! Ти мислиш, че с това стихотворение можеш да спасиш ръкописа! Да, вярно е, твоите деди седят при теб, духовната нищета, изтощената мисловна способност, безсилието се спотайват под дрипите, с които хората се обгръщат с гореща любов, защото продължават, продължават и продължават да ги смятат за безмерно ценни, макар да не искат да го признаят! Мислиш, стихотворението ми е познато. Аз го познавам по-добре от теб. Слушай! Трябва да видиш дрипите да летят!

Отворих предпоследната страница и зачетох. Вярно, в никой случай не с тона, с който той вероятно щеше да го стори. Моят беше иронично-лицемерен, умолително-патетичен, при последните четири реда дори саркастичен. Като свърших, аз го погледнах.

— Ефенди, ти ме унищожаваш! — извика той.

— Не! Не теб, а твоите предци! Мислиш, че можеш да се гордееш с такива духовни предсенки? Аз зная какво правя, но не зная милосърдие за онези пъзливи духове, които изтръгват от римските наемници парцалите от наметалото на Спасителя и се увиват в тях, понеже не притежават нито силата, нито куража да сторят онова, което той иска от тях: „Всеки да поеме своя кръст и да ме следва!“ Ти си носил тези парцали през твоето „осанна време“, това е било смешно! Носил си ги в твоя „Или лама ден“, това е било самонадеяно! А сега искаш да ги носиш дори в твоя „ден на възкресението“! И как би станала тая работа?! Това мнимо възкресение ще се превърне в едно трупоосквернение! В ръкописа видях отбелязани места. Ти говориш там за Небесното царство, за блаженството! Нима знаеш дали точно твоето небесно царство ще се хареса и на всеки друг? Неизвестно ли ти е било кои са блажените от проповедта на Христос в планината? А ти искаш да направиш блажени глупците, които вършат тъкмо обратното на онова, което изисква Учителя! Колко извисено велик е бил онзи дух около когото и след две хиляди години все още се събират всички възвисени, благородни духове, за да поглеждат нагоре към него. Къде се крие твоят? При нозете на Христа ли? Аз го търся там, но не го намирам. Може би се таи в сянката на Спасителя? Предупреждавам те! Той трябва да излезе на светлината! А сега чуй последното! Колко възвисен, колко възвисен си представяш ти този свой дух! Той, който пред голи привидения е ударил на бяг, изпълнен със страх, той щял сега да възкръсне, да напусне своето убежище, да дръзне да излезе от своята „Гробница“, и то за страх и ужас на онези, пред които така безумно е избягал? Ти говориш за твоята „духовна ръка“. Трябва да научиш какво можеш да очакваш от тази ръка! Ето, гледай!

Отгърнах последния лист на книгата и му я подадох. Той видя новите редове.

— Някакво стихотворение! — каза.

— Моят отговор на твоето — обясних аз.

— Кога го написа?

— Докато стоеше при прозореца. Нека го чуя, високо!

Той зачете:

Беше започнал четенето с онзи висок тон, какъвто смяташе, че се изисква от стихотворния размер. Но само след първите редове той започна да се снижава. Изреченията се следваха по-бавно, защото мисълта се възпротивяваше да върви с тях толкова бързо. Настъпваха дори кратки паузи. Лицето на Устад ставаше все по-сериозно и по-сериозно. Когато стигна до края, препречете още веднъж тихо стихотворението.

Сега бях крайно напрегнат за онова, което щеше да направи. Той не каза нищо, нито дума. Обърна се бавно и отиде отново до прозореца. Аз стоях безмълвно, изпълнен с очакване. Безмълвна бе и моята вътрешност. Никаква мисъл не се явяваше, никакво чувство не се пораждаше. Сърцето ми тупкаше. Чувах го. Някой, който мълком се молеше, ли имаше в мен?

Устад напусна прозореца. Възможно ли е едно лице за толкова кратко време толкова много да се промени? Неговото беше като озарено от духовно сияние. Очите му грееха. Спря пред мен и откъсна бавно и грижливо от ръкописа последния лист, за да не го повреди. После захвърли томчето към старите вестници и извика с радостен тон:

— Тук имаш, ефенди, всичко, всичко! „Пътят към страданията“, „Биографията“ и преди всичко „Оправданието“, което не дължа на ни един-едничък човек тук на земята! Изгори го, когато можеш, заедно с вестниците-макулатури! Сега най-сетне, най-сетне те разбрах: „Ако човечеството ме от дверите изхвърли, за да мен, човека, на кръста прикове, то ще мен от моята вина освободи, но от своята така няма да се отърве!“

Сега изпъна високо фигура. Челото му внезапно се помрачи от свещена, неумолима сериозност. От очите му запламтяха гневни лъчи, а гласът му звучеше от най-голямата си дълбочина, когато продължи:

— Трябваше ли да тръгна по "моя път към Голгота“, или трябваше да приканя враговете да се грижат за гредата в своето око, а не за съчицата в моето? От кой монарх или бог бяха натоварени да проведат съд над мен? Да не би да стояха като извисени духове на неизмерима дал над мен? Не! Защото тогава изобщо нямаше да ме зачетат! Те бяха фитил, точно както аз, повече нищо! Да, те нямаха дори собствено масло, а живееха от моето! И тъкмо това е, което ги отличава! Ако не се намери някой, от чиито грешки могат да живеят, в техните фенери ще настъпи тъмна нощ. Но намерят ли веднъж такъв, те не го изпускат с години, докато не го погълнат напълно, както някога в съня на фараона седемте мършави крави изяли седемте тлъсти! А когато сетне духът стане дефицит в страната, поне те ще са спасени от гладна смърт… за вечното благо на цялата нация! Трябваше ли да се оставя да бъда подет от техните рога? Длъжен ли бях да се оставя заради грешките си да ме прогонят греховете на други от един свят, върху който притежавам поне също толкова големи права като техните? Кой вътрешен или външен закон може да ме осъди да бъда единственият сред милиони, който драговолно поема грешките си, докато останалите, затънали до шия в своите, със злорада наслада зяпат към мен? А като ме сочат сега за умрял и погребан, не е ли един почти непонятен позор да хленча тук в моя "гроб“, вместо мощно да се раздвижа и да разпилея камъните?

Той премина няколко пъти през стаята, после спря пред мен и продължи:

— Казват, че гробовете много често са месторождения на блуждаещи огньове. Значи дори няма и фитил, а само газ от разложението! Върху моя също блуждаят такива. Ефенди, аз ставам, аз трябва да изляза! Ти ме попита дали наистина съм решил да тръгна отново в светлината на деня. Аз ти дадох думата си и ще я сдържа. Там лежи парцаливото наметало, което ми отмахна, моето оправдание, което не дължах на никого. Още преди да го хвърлиш в огъня, аз отново имам в ръцете си моя дял от живота. Чувствам, че старата сила е отново налице. Само съм пропуснал време и трябва да започна оттам, където съм престанал.

— Само време! — отговорих аз. — Устад, Устад, ти не можеш да изгубиш нищо по-скъпоценно от времето! То никога не се връща!

— Бъди уверен, че ще наваксам пропуснатото!

— Но за тази цел отново ще се нуждаеш от време, което пак ще трябва да наваксваш! И откъде се каниш да започнеш? От мястото на своята работа, където си я прекъснал, или от мястото, където по-рано си живял?

— И от двете. Трябва да го направя, трябва! Помисли за стихотворението, с което отговори на моето. Всичко друго аз захвърлих, но листа с твоето стихотворение скътах. Ще го нося върху сърцето си. Колко си прав с упрека "блаженост за глупците"! Наистина ли Бог е само любов, нищо друго, освен любов? Не е ли той и справедлив? Докато вярвах, че мога само да бъда обичан, в небето, за което учех, нямаше наистина нищо друго освен любов. Но когато се превих под плесника на омразата и към мен запълзя отровната завист, тогава осъзнах, че трябва да съм се заблуждавал. Нима е толкова бедно Небето, че за любовта и омразата да има една и съща монета? И само Бог ли единствено да има право да наказва злото, не също човекът, не аз? Ако хиляди ме тъпчат с нозе, твърдейки, че те само вървят по пътя към блаженството, трябва ли да признавам тяхната заблуда като истина и да се оставя напълно да ме смажат? Тези въпроси често се пораждаха у мен, без да посмея да им отговоря. "Любете враговете си!", звучеше дълбоко в мен. Но ето че ти дойде преди малко с твоето "блаженство за глупците" и очите ми сякаш се отвориха. Да, повеля на Христа е "Любете враговете си!" и аз ще я следвам, докато съм жив, но сега знам, че съм схващал истинската любов към врага също така малко както любовта изобщо. Ако врагът си постави за цел да ме унищожи, тогава и аз трябва да постъпя строго с него, но само за да го спася! Това е истинската любов към врага, а не болната сантименталност! Отворена ръка за всяка отворена ръка, но юмрук за всеки, който свие своя срещу мен! За да пощадя враговете, аз напуснах страната и се превърнах за тях в мъртвец. Какво постигнах за себе си, и какво за тях? Нищо! Ето защо реших да се върна и да наваксам пропуска. Ще пристъпя към тях същият, какъвто бях, но същевременно и съвършено друг. Ще им…

— … покажа пестник! — прекъснах го аз. — Нали, Устад?

— Да — кимна твой.

— А твоите джамикуни…? Какво ще стане с тях?

Погледнах го сериозно, въпросително в очите. Той ги сведе към земята. Възникна пауза, но много къса. Той вдигна отново поглед, подаде ми ръка и отговори, весело усмихнат:

— Каква младежка припряност на тези стари години! Прости ми от името на тези мои верни приятели! Как бих могъл да ги напусна, след като те никога, никога няма да ме изоставят! Виждаш колко лесно може гневът да поведе по погрешни пътища, та дори и мен, дето толкова обичам разсъдливостта!

— Това не беше ти, а старата сянка. Тя все иска да се прави на голяма, но в действителност не е! Ти искаше да се върнеш в онази вече чужда за теб страна и също на онова място, където си престанал да пишеш. От едното се отказа. А другото?

— Вече чужда, казваш, и това е вярно! Страната… май и работата!

— Да, така е! Перото е почивало, но не твоят дух, а истинският дух не знае връщане назад. Искам да ти покажа какво трябва да впишеш. Ела с мен вън и чуй какво ще ти кажа!

Хванах го под ръка и го изведох през средната стая на плоския покрив. Описвайки с ръка дъга над перилото, продължих:

— Тук лежи твоето царство, царството на "невръстните", към които си бил тласнат от "зрелите". Но техните очи са виждали по-добре и по-остро от тези, които са се считали за мъдри. При последните лежи твоето минало, с което си скъсал. Остави ги да правят с него каквото си щат! Та нали не са нищо повече от тъмни, чезнещи сенки на едно време, което лежи зад всеки от нас, отправил взор към слънцето. А това слънце идва. Погледни на изток! Руините все още тънат в дълбок мрак, ала над езерото вече се кълби мъгла. Тя ни казва, че сега започва да се издига онова, което не иска да остане в ниското. Следователно копнежът на земята е налице. Само липсва горе още светлата сила, която да спусне любещи лъчи, за да утоли този копнеж. Един лек повей вече осведомява за утрото. Мислиш ли, че то ще ни измами, че няма да дойде?

— Определено ще дойде, с Божия сигурност! — отговори той.

— Тогава кажи тази сигурност само във времето ли съществува, което ден след ден носи същите часове? Няма ли и други утрини, които идват също така сигурно след другите нощи? И други мъгли, които точно сега се кълбят, както тези тук при езерото на джамикуните? Ти си донесъл в тази страна стремеж към висини. Та нали го видях колко силно се проявява. Тук е било нощ, но аз усетих полъха, който винаги със сигурност оповестява новия ден. Мислиш ли, че има самонадеяни люде, които ще противопоставят своята нощ на светлината, за да бъде унищожен денят? И дори някое безумие действително да можеше да добие такава мощ, че да изгаси със своя дъх слънцето, със своето дихание всички звезди и да притури към така възникналия мрак ужасната тъма на своя мозък, то това ще е и ще си остане именно само едно безумие! Хиляди такива тъмни безумци да подгонят един-единствен светъл, ясен човешки дух, то ще се случи онова, което е неизбежно. Не тези заблудени ще го затъмнят, не, а той ще осветли тяхната заблуда и всичко, що лежи зад тях. Закрачи ли към тяхната мъгла, ще я превърне в ден, пред който сенките се губят. Това е другата Божия светлина, която неумолимо приближава, посяга към всяка маска, всяка завеса повдига и извежда на слънчева светлина всичко онова, което се е спотаявало от страх пред тази светлина.

— Колко правилно! — кимна той. — Та нали знаем, че ще дойдат онези сенки, които днес осведомиха тук за съществуването си. Касае се за голяма, решителна битка между светлината и мрака. Кой ще излезе победител, природният закон го казва. Подозирам, че те няма да дойдат само открито. Сестрата на мрака е потайността. И ако са на мнение, че ще ни надвият, то съвсем определено възнамеряват също незабавно да се възползват от победата. Ето защо се опасявам, че няма да дойдат само до езерото, а ще заемат и отвъд страната ни. Следователно аз трябва да се погрижа да сме подготвени и за това. Виждаш, че вече не мисля за по-раншния си свят, към който исках час по-скоро да се върна. Оставам при моите джамикуни, за да довърша онова, което някога съм започнал. Единствено за тях построих Алабастровия шатър и съм длъжен да ги въздигам, додето се озоват горе. А каквото съм сътворил за моята "духовна ръка", ще си остане завинаги поезия. В крайна сметка не съм бил покойник и не съм надзъртал през онази граница, която никой не може да прекрачи, докато е жив.

— В такъв случай ти явно все още не си схванал! — рекох аз.

— Какво? — попита.

— Мястото от последната ми строфа: "Не схванеш ли и сега чудото велико, а то е толкоз просто…!" Ти се считаш за поет, защото стихоплетстваш. И все пак не знаеш какво е стихотворение и как то възниква. И два пъти по-задълбочено и красиво да мислиш и се изразяваш в рими, написаното въпреки всичко не е поезия. Вярно, истинският поет също мисли и пише, но онова, което пише е действителност, живот, никога само измислица. На единия липсва личното преживяване на другия. Единият може би "има" дух, но другият "е" дух. А този дух не познава онази граница, за която ти спомена. За него дверите на другите светове са отворени. Там той си влиза и излиза. Когато се върне, за да сподели видяното, може да го стори само с езика, който хората тук в материалния свят разбират. А преводът никак не е лесен; учи се само с труд и лишения. Аз не познавам нито един, който да е станал в това отношение майстор; всички се застояват при чирачеството. И този превод е също неблагодарен. Имам предвид неблагодарен в земен смисъл. Който иска да превежда духовен живот, той не намира при нас и една-единствена форма и нито едно понятие за онова, което ни дава. Той трябва да се задоволява със земни образи и човешки думи, които обаче са крайно недостатъчни за неговата цел. Той не може да каже ясно онова, което има да ни каже, и не може открито да ни покаже онова, което трябва да видим. А ние, ние стоим целите обърнати на телесни сетива, но сме кажи-речи слепи и глухи за всичките му усилия. Разбира се, сериозният, който мисли логически и има усет за великото и чистото, много скоро добива представа, че се касае за нещо неописуемо, за нещо свято, и се старае да изостри своите очи и уши. И за този прилежен тогава израства собственият му дух, той лека-полека се научава да разбира другия.

— Приблизително така, както трябва да израствам аз — вметна тук Устад.

— Но който не притежава такова чисто сърце — продължих аз — и има основателни причини да мрази неопетнения дух, се нахвърля яростно върху клетата дума и нежелания образ и всячески се старае да ги унищожи. Удаде ли му се, той шумно се хвали, че е победил духа, и бива провъзгласен от себеподобните си за вожд. Не успее ли, тогава замята върху бламирането си наметалото на наглата подигравка и вместо духа сега напада и човека, за да не му остави нищо от онова, което го прави човек. И какво ликуване сега за всички онези, споделящи неговото низостно мислене! Те се нахвърлят със същата страст към ненавистния. Той бива охулван, прокуждан, обявяван извън законите, и тежко му и горко, ако се прояви в друга светлина, а не като човек, изправен на позорния стълб! Сега знаеш ли, Устад, колко неблагодарно, да, колко рисковано е дори да пожелаеш да пишеш с "духовна ръка"? Гаврата веднага ще те обсеби. Рафинираната, безогледна лъжа ще пристъпи към теб, за да подправи и превърне в "призрак" извисеното понятие, което се явява пред духовния ти поглед при думата "дух". Хората ще твърдят, че ти нямаш предвид царството на духа, на великия, благороден човек, а царството на духовете, които се плодят само в суеверието. И дори да говориш не с човешки, а с ангелски език, безразсъдството няма да "може" да те разбере и враждата няма да "иска" да те схване, а ще ти приписва всички възможни качества и намерения, но само не и някои добри!

— Ами разумните, ефенди?

— Те не могат да ти дадат помощ, защото са безсилни срещу армията на другите. Ти можеш да разчиташ единствено на себе си. Трябва да стоиш сам, съвсем, съвсем сам, в най-дълбока душевна самота, твърд, силен, непоклатим… напълно безразличен към всяка мръсотия, с която те замерят, към всяка низост, всяко коварство, което секне ноздри срещу теб. Дори тези, които са привързани към теб, най-често те разбират погрешно, защото им трябва мисловна вечност, докато се научат да улавят от думата и образа смисъла, духа, душата. Значи и те не стоят при теб, до страната ти. Но точно тази самота, това уединение ти предлага най-добрата, единствената закрила. Ако си достатъчно силен да й се отдадеш, ти ще я обикнеш, неимоверно обикнеш. Ухото ти вече няма да чува нито похвали, нито нападки, и всичко, което се възправя срещу теб, ще рухва безсилно.

— Разбирам те и същевременно не те разбирам — призна той. — Аз също се отдадох на уединение, но после намерих своите джамикуни. Самотата, за която говориш, за мен е почти немислима.

— Тогава пиши, както искаше, с твоята духовна ръка и веднага ще я опознаеш! Опитай да предадеш на читателите си с материален език що е дух, що е душа, и толкова бързо ще усетиш последиците, че ужас ще те обхване! Покажи им веднъж един цялостен Човек-Аз, за чието същество те въпреки цялата психология още понятие си нямат. Разчлени го пред очите им в ясни форми, за които мислиш, че веднага ще бъдат разбрани… каква ще бъде последицата? Хората не виждат това, което описваш, и ето защо си мислят, че говориш само за материални неща. Това изтръгва у слепеца онази усмивка, при която на зрящия му иде направо да зареве. Хората те наричат лъжец, фукльо. Говорят за самохвалство, за противна самореклама. И все пак нийде арогантността не може да бъде толкова чудовищна както точно при тези глупци, които запращат своите слепи желания в лика на Създателя и хората, та дори на цялата природа, като върховен закон. Какво ще сториш сетне, когато тези…

Не можах да продължа, защото под нас отекна изстрел и после още един. Веднага след това чух Кара бен Халеф, чиято постеля беше, както е известно, върху равния покрив над аркадата, да извиква:

— Какво беше това? Защо се стреля?

— Пленниците избягаха! — извика женски глас.

— Валлахи! Не ги пускайте в къщата! Аз ще ги зачеша отсреща!

Едва го бе казал и го стори. Започна да стреля от покрива към двора.

— Това беше гласът на моята бдителна Шакара! — викна Устад. — Побързай долу при нея, ефенди! Аз ще дам на моите джамикуни сигнал с камбаните и после ще дойда. Вземи си оръжията, но не са заредени!

За да остане лампата да свети, запалих една лоена свещ и се спуснах бързо в "килера за вехтории". Щом някой не спазва мира, то и миролюбивият не бива да се отказва от отбрана. Това сега бе доказано на нас двамата. Грабнах карабината с шепа патрони и се понесох тичешком по долното стълбище. Шакара стоеше пред вратата, водеща към аркадата. Беше тикнала желязното резе и имаше пищов в ръката. На пода стоеше запалена лампа, а до нея се подмятаха дрехите на кръвния отмъстител. От двора ревяха заплашително един през друг множество гласове. Изстрелите на Кара трещяха. Той бранеше отгоре стъпалата към аркадата. Захвърлих свещта, понеже ми пречеше, заех се с мълниеносна бързина да зареждам пушката и по време на това занимание се осведомих от кюрдката:

— Как стана, че си въоръжена и си открила бягството на пленниците?

— Питай по-късно! — отговори тя. — Слушай! Камбаните бият! Сега ще се събудят всички наши воини. Тогава опасността за Високата къща ще е отминала. Враговете сега не могат да сторят нищо повече, освен незабавно да побегнат. Запознай ги с гласа на твоята пушка!

Тя избута резето и отвори вратата. Точно когато излязох в тъмната аркада, от горе дойде Ханнех.

— Моят Халеф, моят Халеф! — извика. — Ако чуе изстрелите, ще се събуди и дълбоко ще се развълнува.

Побърза към него. За свое успокоение аз установих, че външен човек тук не беше проникнал. Почти всички вече се бяха изнизали през портата. Пратих подире им няколко заряда, но само с намерението да ги сплаша, а не да улуча някого.

— Разделете се бързо, бързо! — чух да реве кръвният отмъстител. — Само не допускайте отново да ви заловят! Само да се измъкнем веднъж от селото! Та нали пак ще дойдем. Но тогава отмъщение, отмъщение!

Камбаните продължаваха да бият с отделни, предупредителни удари. В зеленчуковата градина и сега отекваха изстрели. Тифл, както узнах по-късно, беше застанал там зад храстите. Появиха се останалите мъжки обитатели на къщата, а долу в селото пушките шумно заговориха. Но къде беше Педехр? И къде бяха стражите, стоели при портите на затвора? Не ги виждах.

В този момент камбаните престанаха да бият и Устад слезе при нас. Срещна се с търговеца от Исфахан и внука му, които сега също се появиха. Аз помолих да запалят факли и преди всичко да заключат отново портата. Когато това стана, наредих да свикат хората. Беше сторено с припряност, сякаш тепърва предстоеше да се предварди това, което вече беше станало. Възбудата беше обхванала всички, дори и Устад. Но аз бях свикнал при всяко положение да запазвам вътрешно спокойствие и можех най-много да се учудвам, че Педехр все още никакъв не се мяркаше. Когато попитах за него, Шакара беше тази, която отговори.

— Видях го да отива към пленниците, но не и да се връща — каза тя.

— Ти къде беше, когато го забеляза? — попитах.

— Тук, в аркадата. Искаше ми се Ханнех и Кара да поспят и затова помолих да бдя при хаджи Халеф. Те удовлетвориха желанието ми.

— Винаги добрата и жертвоготовната! — прекъснах я аз. — Какво всъщност се е канел да прави Педехр ей така посред нощ при тези чужденци?

— Не зная. Той изобщо не говори с мен, може би защото не ме е видял. Понеже не се върна, аз се угрижих за него и излязох на стълбите. Тогава видях портата на затвора отворена и войниците тихо да излизат. Така се изплаших, че дума не можех да отроня, а помощ бе нужна. Ето защо побързах към вътрешността на къщата и взех пистолета на Педехр, който е винаги зареден. Изстрелях и двете цеви, а после зарезих вратата, та никой враг да не успее да дойде горе при вас. Какво се случи сетне, знаеш, ефенди.

Как ли стана, че ръката ми се протегна да стигне нейната? След това заговорих:

— Ако духът на къщата сънува безполезни неща или пък в пълно будуване прояви непредпазливост, то тогава наистина душата трябва да си държи очите отворени. А тази душа беше ти за нас, о, Шакара! Предполагам, че Педехр е тикнат в сводестото помещение и е затворник на мястото на тези, които имаше задача да държи здраво. Да идем да видим!

— Дали е мъртъв? — попита крайно угрижено Тифл. — Ония може да са го у били!

— О, не! Който иска да се върне за състезанието като тоя Мултасим, би извършил тайно, но не и явно убийство. Педехр сигурно е попаднал в ръцете му като някакъв Да’ва ’л Ихана[25] и не е намерил правилното сравнение между себе си и него. При това положение не ни остава нищо друго, освен сега да запазим спокойствие, а по-късно да процедираме по-различно от него. Хайде елате!

Минахме през двора с две факли. Поради изстрелите, вдигнали тревога, бегълците не бяха намерили време да затворят вратата. Тя беше само притворена. Във вътрешността цареше дълбок мрак, но от нашите факли стана светло. Видяхме на земята да лежат Педехр и пазачите — вързани и със запушени уста. Всички, влезли с мен, подеха викове на смайване, удивление, та дори на ужас. Устад плесна ръце и явно се накани да се впусне в резки въпроси, ала аз бързо го пресякох с движение на ръката и казах:

— Никой да не говори! Тук се касае за нещо съвсем различно от това, което си мислите! Педехр е сторил онова, което не е можел да допусне. Така че нека не намаляваме славата му! Развържете другите, те могат да си вървят!

Докато другите правеха това, аз се наведох да освободя шейха от същите въжета, които бяха предназначени за неговите и наши врагове. Махнах му и парцала от устата. Той се изправи полека. Погледна ни и се усмихна. Странно! Поиска да заговори, но не излезе нищо. Тогава аз казах:

— Не си давай труда, о, Педехр! Който е позволил на противниците да му отнемат гласа, няма защо да се напряга и пред приятелите!

После се обърнах и излязох. Другите ме последваха. Когато се озовахме отново в двора, при голямата порта бе поискан достъп. Бяха джамикуни. Бяха заловили неколцина от избягалите войници и ги водеха обратно, но офицер, да не говорим за кръвния отмъстител, сред тях нямаше. Ето защо разпоредих просто да изведат тези съвсем обикновени хора от двора и да ги пуснат да си вървят, но толкова повече да внимават за конете и другите животни, защото не бе изключено неприятелите да са им хвърлили око. С настъпване на утрото околността трябваше да бъде претърсена и всеки намерен беглец да бъде вразумен с камшик, че повече няма какво да търси тук при джамикуните. След това те се отдалечиха и портата беше отново зарезена. Сега Устад ме попита какво най-напред и преди всичко трябва още да се свърши.

— Най-напред и преди всичко? — отговорих усмихнато. — Преди всичко ще спим.

— Аз също?

— Да! Външен човек няма да ни обезпокои вече.

— Възможно, но ние имаме още толкова много неща да обсъждаме и решаваме!

— Драги приятелю, ние вече обсъждахме твърде много, далеч повече, отколкото беше необходимо. И да решаваме? За тая цел ще имаме време, когато сме се наспали, преди да отпътуваш. Нека ти кажа открито. Думата има стойност само когато се въплъти в дело. Така че нека оттук насетне да говорим повече с дела отколкото с думи! Понятно е, че вечерта и част от нощта бяха толкова богати на слова. Изминалият ден ни даде материал, а и нощта бе налице, мъгли се кълбеха. Ела още веднъж с мен горе! Нека видим дали са още там, дали ги има.

Качихме се в моето жилище, където лампата още гореше. Угасих я. Долу в аркадата й под дърветата в двора бе още съвсем тъмно. Но отворената тук врата водеше на открито и там сенки нямаше.

Когато излязохме, планинските купени на изток вече бяха потопени в опаловосинкави зари. Високо над нас прозираха дупчиците на нощния воал, бавно гаснейки от приближаващия дневен светлик. В ниското и сега езерото лежеше като в сън, ала този сън беше ясен, изчистен от мътни сенки. А мъглите, които гледахме само преди малко? Бяха изчезнали! Къде? Кой може да каже!

— Е? — попитах, посочвайки надолу към водата.

— Махнали са се! — отговори Устад.

— А тук?

Показах навътре към библиотеката. Той си пое дълбоко дъх и рече:

— Да, това също бяха мъгли, омари, но и нещо съвсем друго! Как ли да го назова?

— Ти вече го нарече и нацели правилното име, като заяви, че по твоя гроб блуждаят огньове. Изпаренията дават трепкащото сияние, вземайки своето последно причастие. Сега разбираш ли какво имах предвид, като изрекох толкова много думи? Трепкат призрачни светлини. Къде? Над старите блата! Това не вреди, въздухът ще се изчисти. После рояците жилещи инсекти ще се изпокрият по земята и приветливи мисли ще дойдат подобно пъстроцветни дневни пеперуди, за да сменят грозното и ожесточеното. Ти говореше за своя гроб, за своята гробница, намираща се в тези помещения. Мислиш ли, че е било правилно?

Той се загледа замислено към земята и след известно време отговори:

— Знаеш, че не е лесно на човек да се раздели със стари имена и образи, към които е навикнал.

— Така е. Но какво е било тогава Алабастровия шатър? Да не би мавзолей над обичната гробница?

Той се сепна, погледна ме като в радостен уплах и извика:

— Ефенди, ефенди! Що за дума ми каза! Онова, което не постигна с речи през вчерашния ден и цялата нощ, ми каза и доказа с една-единствена дума! Който построи шатъра си толкова нависоко, той бива считан може би от глупостта за умрял. Но за тази глупост всеки умен е мъртъв. И понеже тя ме смята за мъртъв, то аз съм жив! Ефенди, ти имаш право. Ние дълги, дълги часове трепкахме и играехме като блуждаещи огньове. Това може да е било и целебно, заради жилещите насекоми и нощните буболечки. Но сега, едва сега, когато денят започна да се заражда, ти най-сетне ми даде ясната дума и вярната светлина, в която съзнах, че само от мен зависи дали ще сторя на глупостта услугата да бъда мъртъв!

— Погледни тогава на изток! Там се образува първата пурпурна ивица и нежни лъчи я целуват отдалеч. С богати познания приближава утрото и, ако ти пожелаеш, то ще ги сподели с теб.

— Да, аз му казвам "добре дошло" и то ще бъде моят учител — извика той. — Но ти трябва да си отдъхнеш и отспиш през целия днешен дан. Аз поисках твърде много от твоето още неукрепнало тяло. Мога ли да те събудя за кратко, преди да потегля, ефенди?

— Да, непременно! Преди туй имам да говоря с ага Сибил и после да напиша писмото до Багдад.

— Приеми сега моята благодарност и приспи до сърцето си любовта, която бди над теб и мен, свързвайки ни в една-единствена душа!

Той ме притегли задушевно към себе си и ме целуна по челото и устата. После слезе. Едва се бе отдалечил и настъпи дълго сдържаната слабост. Връхлетя ме толкова голяма умора, че бързо потърсих постелята и веднага легнах, както си бях. Прозорецът стоеше отворен. Отправих последен поглед навън. По небето лъчите заблестяха в златни пръски. После сякаш ме заля море от светлина. Затворих очи и заспах, но без да стане тъмно около мен. Колко странно!…

4. Шакара

Ако някой художник би могъл да нанесе върху ленено платно всичко онова, което вчера си говорихме с Устад, може би щеше да го озаглави "Утринни зари в човешката душевност". Предшестващото, опасно за живота заболяване, радостта от оздравяването, религиозният празник в деня на храма, появата на дружината на кръвния отмъстител, осуетеното убийство в аркадата, всичко това бе повдигнало въпреки вътрешното ми спокойствие и непоколебимост у мен мъгли, които едва позволиха да издържа до края на прекомерно дълго водения разговор. И още по-тежки се бяха раздвижили в Устад. Неговите житейски възгледи водеха корените си от обраслата с дъбрави долина Мамре, където някога ангелите навестили Авраам, а тяхната връхна точка се намираше в думите на Христа: "Любете враговете си; благославяйте тези, които ви проклинат!" Тези повеля бе била през цялото време, през всяко житейско положение неговото ръководно начало. Но ето че другите, които също така се наричали християни, се нахвърлили с омраза върху него, за да унищожат и него, и любовта му към ближния. Той направил само няколко кратки опита да се защити, но като съзнал с какви оръжия се борят срещу него, оттеглил се в тихата, спокойна страна на мълчанието, размишлявайки върху назиданието на Христос: "Ако някой поиска да ти вземе ризата, остави му и връхната си дреха!" Ала в душевния му мир се надигали трудните, важни въпроси. Кой има право? На чия страна стои Божията истина. Божията воля? При Христос, който говори: "Който от вас е безгрешен, той пръв да хвърли камък върху нея." Или при отправящите поглед нагоре християнски свещеници и миряни, които в най-тесен оперативен съюз с безбожниците се стремят да изхвърлят въодушевения изповедник на учението за любовта от "лоното на вярващите"? Та нали може само едно от двете да е вярно и правилно! Или Спасителя се е заблуждавал, като е изисквал нещо напълно невъзможно, или тези господа се отдръпват с противене пред най-християнската от неговите повели, защото им липсва самоовладяването да я изпълняват!

Ако такива въпроси са се стремели в Устад към ясен отговор и разрешение, то трябва всичко, което е било твърдо формирано в него, да се е разклатило и разтърсило. Оттук и желанието му да ме въвлече и задържи в разговор, докато види ясно къде всъщност се намира истинското християнство, при него или при другите. Къде да го търси аз знаех точно, но не биваше да му го казвам с ясни думи, защото яснотата трябваше да възникне в собствената му душевност. Това бе причината за моето дилаторично поведение, за разтягане на материята, но пък после и всеобщата ни радост, когато най-сетне, най-сетне отговорът се спусна от Алабастровия шатър.

Сега бе станало ярко и светло, дори в моя сън. Знаех, че не сънувам, и въпреки това имах усещането, все едно сънувам. Кой ли бях и къде ли се намирах? Не дишах и все пак всичко беше дихание! Не се движех, но в мен се носеха хиляди и хиляди вълни на безкрайно щастие. Очите ми бяха затворени и въпреки това виждах около мен непонятни великолепия. И внезапно се сдобих с крила. Полетях. Накъде? През вечността! Докато се уморих и потърсих място, където да отдъхна. И го намерих, намерих отново мястото на земен покой в царството на вечността. И къде се намираше то? В съня, в дълбокия, дълбокия сън. Спуснах се към него и… отворих очи.

Слънцето стоеше вече в средата на предобеда и около мен всичко бе светло и топло. Шумът на деня се донесе горе до мен. Чувствах се укрепнал и свеж, както не се бях чувствал от дълго време насам. Станах и излязох на открито на покрива. В двора долу бяха оседлани камилите на Устад. Него самия не видях. Вляво отсреща нашите коне пасяха по планинското пасище, което граничеше с комплекса на руините. Езерото проблясваше в лазурносиньо. Жителите на дуара щъкаха оживено — заради пътуването на Устад. От моята тераса ред стъпала водеха към пътя за камбаните, който се спускаше до нивото на градината. Там бликаше извор, край който господарят на Високата къща бе заградил кръгъл басейн за къпане. Една такава баня ми се стори много полезна. Слязох бавно по баира и намерих вратата към водата отворена. Как само освежаваше тя, сякаш придаваше на тялото двойна сила!

Когато свърших, се поразходих по меката трева до нашите коне. Каква радост, когато ме разпознаха! А като си тръгнах после, поискаха непременно да ме придружат и трябваше много настойчиво да им втълпя, че сега не го желая. Вървейки през градината към двора, минах край кухнята. Вратата беше отворена. "Весталката" ме видя, излезе, плесна удивено ръце, че направо излющя, и извика:

— Машаллах, ти вече не спиш, ефенди! Цялата къща трябваше да се движи безшумно, та да не те събуди. Как само те обича нашият Устад!

— Къде се намира той сега? — осведомих се аз.

— В стаята си.

— А ага Сибил?

— Седи с внука си в аркадата. Аз половината нощ пекох хлябове и месо, за да приготвя провизии за пътуването за Исфахан. Но въпреки това намерих време и за теб. Знаеш ли, ефенди, какво помолих Устад да ми донесе от големия град?

— Е?

— Една казавайка[26]!

При тези думи лицето й засия в явно, но по моему болнаво блаженство.

— Казавайка? — попитах. — Откъде ти е известна? Такива неща тук изобщо не се носят!

— Видях я, когато още готвех с татко при шах-ин-шаха. Руските мадами ги имаха. И аз трябва да имам една такава! В червено и синьо, жълто и зелено. Така красиво ще изглежда на факелна светлина.

— Факелна светлина? Хм-м! Мислех, че винаги ходиш в бяло?

Тя слезе напълно по стълбите, приближи до мен, сложи тлъстата си ръчица върху ръката ми и каза с благоговейна доверчивост:

— Да, винаги бяло! Ама сегиз-тогиз и шарено, много шарено! То ми отива по-добре, много, много по-добре! Ашикът[27] също ми го казва!

— Ти имаш възлюбен, Пекала?

Тя се изчерви до цвета на персийски мак, възприе тайнствен тон и ми нашепна:

— Доверявам го само на теб, ефенди, единствено и само на теб! Това е дълбока тайна. На мнозина вече ми се е искало да я кажа, ама все съм се страхувала, че ще я издадат. Но твоето сърце е изпълнено с толкова радушие и доброта, че сигурно няма да я избъбриш на други. Едно благородно женско сърце непременно трябва да си има някое благородно мъжко сърце, което напълно да го разбира. Тифл е едно мило, послушно дете, наистина, ама да схване благородното женско сърце не умее!

Тя ме гледаше така разтопено и "благородно", че цялата работа щеше да ми се стори много забавна, ако нямах неясното чувство, че стоя пред може би много важно откритие. С психически неустановените особи винаги трябва да се процедира с предпазливост. Ето защо отговорих по обичайния си дружелюбно-сериозен маниер:

— Кажи ми, Пекала, какво трябва да разбира у теб едно благородно мъжко сърце!

— Три неща. Първо, че може да ми се има доверие. Второ, че може да се разчита на моята мълчаливост. Трето, че не желая вечно да си остана готвачка! Стана ли ти ясно, ефенди?

— Напълно!

— Знаех си. Ти си по-разумен от хилядите други мъже, дето не разбират благородното женско сърце. Затова си знаех, че мога да споделя с теб всичко, всичко, което пред повечето хора премълчавам.

— Пред повечето значи! Това е много предпазливо от твоя страна! Сега ми кажи преди всичко от кого всъщност научи това за "благородното женско сърце"?

— От моя ашик. Аз изобщо не знаех, че също притежавам нещо толкова благородно, ала той веднага го различи и ми го каза.

— Ами той пък откъде се е научил?

— От една англичанка, която срещнал с нейния англичанин в Бушир. Всичките дни тя искала ново книжно ветрило, като казвала, че имала благородно женско сърце и не бивало да похабява тена на лицето си. Ей затова и моят ашик винаги ми носи, колчем дойде, две или три книжни ветрила.

— Откъде ги купува? Той джамики ли е?

— Какво си въобразяваш, ефенди! Още на никой джамики не е дошло на акъла да нарече сърцето ми благородно! О, не, моят ашик не е тукашен и нито е обикновен мъж, а знатен шахзадех[28] от Исфахан.

— Щастливка! Отдавна ли го познаваш?

— Вече няколко години.

— Често ли те навестява?

— Почти винаги след като са минали четири седмици.

— Има ли си определен ден?

— Да, защото един такъв височайш шахзадех е винаги точен. Идва винаги, когато е пазар гюню[29]. Тогава аз свалям вечер белите си неща и обличам красивите шарени, дето все той ми ги подарява. После отивам при него там край руините и се разхождам в компанията му на лунната светлина като царска дъщеря. А когато е тъмно, слизаме във вътрешността и палим факли.

— Защо се виждате там, а не тук?

— Защото той може да идва само тайно. За благородните сърца именно е неимоверно трудно да се свързват открито. Ние можем да идем заедно в Исфахан едвам когато сегашният шах се е споминал. Ето защо аз се заклех да пазя всичко в най-дълбока тайна. Но понеже тя и при теб ще бъде също така мъком съхранена, то сдържам двойно клетвата си, като ти я разправям.

— И каква пък причина имаш тъкмо с мен да я споделиш?

— Една много голяма, важна причина. Когато нашият Устад замине, ти ще бъдеш господарят на Високата къща, нали?

— Да.

— Знаех го. Устад ни каза, че във всичко трябва веднага и драговолно да ти се подчиняваме. И понеже ще повеляваш над всичко, трябва да те помоля нещо, с което ще мога да спася живота на моя ашик. Аз значи бях принудена да ти издам тайната си. Ако не беше така, нямаше да ти се доверя, макар да чувствам, че и ти си толкова благороден като мен! Но ето че идва Педехр. Не ме издавай, ефенди! Никой не бива да знае за тая работа, ни един-единствен! Само аз и ти! Може би още днес ще ти кажа повече. А сега трябва да вървя в кухнята!

Тя направи най-дълбокия реверанс, който талията й позволяваше, и изчезна после в своето царство. Педехр действително бе възнамерявал да отиде в кухнята, но веднага се бе върнал, за да не ни обезпокои. Това ми бе приятно. Бях говорил само с тази готвачка, Пекала, ала трябва да призная, че въпреки това не се намирах в настроение да разговарям с други хора за други неща.

Какви мисли ме бяха вълнували досега! Почти до този миг! И сега внезапно това духовно нищожество, десетократно, стократно нищожество тъкмо поради своята сияйно-дружелюбна фигура! Тази нула беше празна, в това отношение нямаше никакво съмнение. Но зад нея стоеше мрак, готов изцяло да я изпълни с гибел за нас! И толкова много беше това, което така неочаквано бях узнал! Оттеглих се под дърветата на градината да размисля.

Сметнах, че сега-засега трябва да премълча тази новост пред Устад. Не биваше да усложнявам пътуването му с грижи, които много лесно можеха да помътят бистрия му поглед. Освен това тази Пекала бе навлязла сега за мен в съвършено нов, трети стадий. Омаломощен от болестта, аз я бях считал за едно мило, макар и доста незначително същество. После се бе породило определено недоверие към нея, което не скрих от Устад. Но сега работата беше станала сериозна, много сериозна! Човек, който притежава характер и съдържание, може да преценява, но една Пекала — не. Въпреки цялата си доброта тя можеше да бъде по-опасна от някои злодеи. Такива хора приличат на приятните за окото пеперуди, които обаче трябва да бъдат обезвреждани заради гъсениците им.

Кой беше този ашик, чиято шпионка бе станала по толкова смехотворен начин? Много вероятно някой силл, подчинен на Ахриман мирза. Той идваше веднъж месечно при нея, и то в неделя. Понеделникът обаче беше "денят на заплатата", сиреч ден за събрание. Той сигурно я подпитваше за всичко, което се бе случило междувременно при джамикуните, и после го предаваше по-нататък. Така силлан бяха винаги отлично осведомени. Следователно цялото жизнено дело на Устад зависеше от бъбривостта на една личност, която не бе нищо повече от една будала, една откачалка! Кой знае колко бе навредила вече досега! Но дали бе сама в своето предателство, или имаше и довереници? Бях много склонен да приема, че поне Тифл, нейното "дете", е повлиян покрай нея. Можеше ли човек изобщо да сметне за вероятно, че тайните сбирки на Сенките ще се провеждат тук, в руините, ей така, без всяка подкрепа и предателство от страна на джамикуните? На мен това ми се струваше кажи-речи немислимо. Можеше да е както си ще, аз още вчера бях взел решение да проуча тукашните тайни на силлан, а след сегашния разговор с готвачката изцяло от само себе си се разбираше, че щях да започна от нея, и то възможно най-скоро.

Тръгнах към двора. Там ага Сибил стоеше с внука си при готовите за тръгване камили. Веднага го познах по безподобно дебелите, грамадни мустаци, каквито още не бях виждал. Аз също трябва да му бях вече описан, защото щом ме видя, тръгна към мен. Назова своето и моето име, представи ми внука си и ме помоли да седна при тях под сянката на дърветата, за да могат с подробности да узнаят от мен онова, което от други им бе само загатнато. Самопонятно е, че аз с най-голямо удоволствие изпълних тази молба.

Още докато разказвах, от аркадата дойде Устад с и Педехр. Те се присъединиха към нас. Педехр се държеше към мен така, сякаш изобщо нищо не се бе случило, и ето защо аз показах същата непринуденост. Но Устад, изглежда, бе говорил много сериозно с него и дори сега все още избягваше неговия поглед. Търговецът, достопочтен, честен мъж, беше безкрайно щастлив и благодарен за това, което му разказвах. Той на драго сърце щеше да ме слуша още часове наред, но се налагаше да се сбогува. Трябваше вече да потеглят, понеже намерението на Устад беше още днес да стигне до сродените калхурани, за да им предаде новината за удовлетворителното състояние на техния шейх. Но остана време да обсъдим най-важното.

Устад ми предаде жилището си с всички ключове, а аз още веднъж му обърнах специално внимание на писмото от Басра, за което трябваше да се погрижи в Исфахан да стигне до Палача. Когато направих забележка за опасността, застрашаваща го от страна на избягалите войници, той сподели, че в селото го чака дружина въоръжени джамикуни, които ще го съпровождат през всички опасности. След това бяха свикани всички обитатели на Високата къща, за да може да си вземе сбогом с тях. Точно в този момент се върна Кара бен Халеф от един тур, който беше предприел за поддържане гъвкавостта на своя кон за състезанието. Той веднага го обърна, защото смяташе за свой почетен дълг да придружи Устад до границата на неговата територия.

На мен, за съжаление, не ми бе възможно да проявя същата учтивост. Трябваше да си остана тук и най-много можех да се кача горе на моята платформа, за да следя първо с очи, а после и със сърцето този, от когото, въпреки всичкото външно разстояние, то вътрешно щях да се чувствам неразделен. Сега бях господар на неговата къща и се зарекох да бъда такъв в най-добрия смисъл на човешките възможности!

Всъщност сега бях възнамерявал и трябваше да си легна, но странно защо не усещах и следа от умора. Ето защо слязох отново, за да видя най-напред моя Халеф, за когото днес още нищо не бях чул. Той току-що бе отворил очи и отправи поглед към мен, когато седнах при него. Една мила, блага усмивка премина по хлътналото му лице.

— Сихди, дай ми ръката си! — прошепна. — Трябва да я целуна!

Познавах го и знаех, че не бива да му откажа тази проява на любов. Той поднесе ръката ми до устните си и я задържа там възможно по-здраво. Същевременно бе затворил отново очи.

— Сихди, къде… къде си бил? — попита тихо. — От твоята ръка струи… живот… сила… и здраве! Да не си бил… в съня си там, където… където… където…

Не продължи, а заспа.

После минах през градината към пасището. Нещо сякаш ме подтикваше да добия по-голяма яснота отколкото досега към лежащите толкова наблизо руини. Подозирах, че от тях тръгва началото на нишките, които се намираха сега в моята за съжаление още толкова слаба ръка. Днес вървенето ми бе по-леко от вчера. Крепката ми натура започваше да се проявява. Оставяйки конете странично, аз се насочих към онова място на древните зидове, където растяха последните храсти. Там един от циклопските камъни беше повдигнат с някаква цел от фугите и изправен върху високия кант. Хвърляше сянка на север. Там смятах да седна, та зидарията да ми е пред очите. Но там вече седеше някой… Шакара. Стъпките ми бяха недоловими по тревата. Тя забеляза моето идване едва когато видя сянката ми да се появява до нея на камъка. Обърна глава да види кой може да е. Когато ме съгледа, поиска да стане, но аз я помолих да остане спокойно да си седи, и се настаних до нея.

Тя не показа и най-малка следа от смущение, докато едно европейско момиче, изненадано в същото занимание, сигурно щеше да скочи и да побегне. С други думи, тя беше разпуснала дългите си, тежки, черни плитки и сега решеше с гребен обилието от коси.

— Не се безпокой, Шакара! — казах. — Тук аз не съм кюрд и нито европеец.

— Европеец…? — Погледна ме въпросително. После я осени разбиране. — При вас позор ли е за жените да оправят пред очите ви своите коси?

— Позор не, наистина, но не и чест. Нашите жени показват косите си само в изкусно подредено състояние.

— Изкусно подредено? — усмихна се тя. — Значи при вас този порядък не е естество, а изкуство? Може така да е правилно, не разбирам.

Колко просто и непринудено прозвуча това изказване! Колко ведро и безгрижно ме гледаше! И как несмутимо продължи своето занимание! Отправих очи към руините, без да продължа на първо време разговора. Не се долавяше никакъв полъх. Владееше дълбока тишина и само… какво всъщност беше това? Докато Шакара редеше косата ми, се чуваше онзи високо пращящ своеобразен шум, който възниква при прескачане на електрически искри. Тя забеляза бързото движение на главата ми и попита:

— Искаш нещо да кажеш ли, ефенди?

— Всъщност не, но винаги ли така пука косата ти, когато я решиш?

— Да. Често и много по-високо.

— Откога?

— Откакто се помня.

— Познаваш ли и други хора, при които възниква същият шум?

— Само един човек, а именно Марах Дуримех. Колкото често съм сплитала дългите й бели коси, винаги са се чували тези приятни звуци, а към ръцете ми сякаш прескачаха хиляди искри. Тя казва, че така трябвало да бъде, когато между тяло и душа не стои нищо чуждо. Това явление не ти ли беше известно, ефенди?

— Напротив!

— При мнозина?

— Не, само при един, при мен. Ето защо не съм можел да сравнявам и да потърся причните.

— Причината е животът, душата. Когато не е изнемощяла, тя има сила да покаже, че притежава жизнени способности.

— Как само говориш, Шакара!

— Как другояче да говоря? Чух го от Марах Дуримех, която е моя учителка, откакто съм родена. Тя много обича това пукане, дори го поддържа, грижи се за него, когато някой път намалее. Говори за него в приказките си за стари времена, когато хората не са знаели болести. Не ти ли е казвала за онзи неизвестен поет, който изгубил своята поезия и веднага разбрал за връщането й по това припукване? Това бил конят на небесната фантазия, верният жребец с искрометната грива, който не носел никого, освен своя търсещ далечната родина господар. Веднага щом този се метнел на седлото, за двамата имало само една обединена воля. Копитата отхвърляли време и пространство, черната опашка замитала миналото. Бързината на хода издигала нагоре пътеката. На твърда земя се обръщали веднага облаци, изпарения, мъгли, а препускането гърмяло и тътнело през етера нагоре, нагоре към ясната звездна страна. Летяла там гривата през кометни орбити, а всеки косъм пращял от силата, която произхождала от най-високото от всички слънца и затова служи само на най-извисените дарования. И когато се отворели отново дверите, водещи надолу към земния час, кон и ездач утолявали жажда от извора, бликащ от дълбината на тамошния живот, и се връщали пак в звездния зрак. Ездачът се загръщал леко в сребристото наметало, което месецът замятал върху неговите плещи, а гъстите му къдри се стелели на вълни от главата. Вятърът развявал тъмната грива, отнасяйки сякаш черни късчета строфи върху заристия фон на наметалото. А онази вълшебна сила, произхождаща от най-високото от всички слънца, прескачала в мисловно богатство като рой ярки искри от вълнистата грива на приказния кон към къдриците на поета и с искрист пукот се понасяла из всемира.

Говореше бавно и естествено, без всяка изкуствена приповдигнатост, като че този начин на изразяване си бе обичаен за нея. Бях учуден, да, повече от учуден. По-малко от картинния начин на изразяване, който е свойствен за Ориента, но повече от дълбочината и поетичната стойност на изразените от нея мисли. Какво мислене, виждане и усещане! Какъв богат, странен свят в нейната душевност! Какви съкровища носеше в себе си тя, която седеше така непретенциозно тук, на земята! Сега започна отново да събира в плитки разпуснатата си коса. Не гледаше към мен, ала въпреки това почувства спрения ми върху нея поглед, защото каза:

— Ефенди, ти ме изучаваш. Но по-добре ме питай, ако искаш нещо да знаеш! С удоволствие ще ти го кажа.

И аз побързах да се осведомя:

— Ти нарече Марах Дуримех своя учителка. Какво те е учила и по какъв начин го е вършила?

— Като истинска муаллима[30], която не върши нищо фалшиво или излишно. Най-напред ме научи на четмо и писмо. После полека-лека ме запозна с всички книги, съдържащи онова, което трябваше да науча.

— Печатани книги?

— Не, изпървом още не. Тях получих едва след години, когато тя мислеше, че вече не мога да бъда объркана от чужди или погрешни мисли. Онова, което трябваше на първо време да чета и уча, го пишеше самата тя и единствено за мен. Казваше, че така следвало да бъде, за да стана това, което трябвало да стана. От тези книги се искало да съдържат точните модели, според които да се формира духовната фигура, нито щрих по-малко, но и нито един в повече. И понеже никога двама души не притежават еднаква надареност, то формата за единия не можела да бъде форма и за другия. Ето защо освен училището на живота всяко друго било твърде тясно, за да накара малките по такъв начин да пораснат, че всеки да се развие в своята особитост… Ти ме поглеждаш учудено, ефенди? Нещо глупаво ли казах?

— Учудвам се, да, но по съвсем други причини, а не както си мислиш. Шакара, казвам ти, Марах Дуримех е истинска учителка! Има ли и други ученички освен теб?

— Кой може да каже! Тя най-често е потайна, наистина, но навсякъде, където се появи, е обичана, и всеки, при когото отиде, се учи от нея. Но мен навремето взе при себе си. Аз останах при нея и заедно деляхме всичко, което понасяше и вършеше. Може би за никого не е хвърляла толкова усилия както за мен и това, което съм, го дължа единствено на нея.

— В такъв случай тя трябва да знае, че си сега тук при Устад?

— Да. Аз дойдох по нейна заръка, за която той всъщност и досега не е научил. Трябваше на първо време да проучвам.

— Какво или кого? Мога ли да узная?

Тя ме погледна с големите си бистри очи и отговори:

— Имам чувството, че пред теб не бива да имам тайна, че трябва да ти кажа всичко, което ме вълнува. Ето защо няма да премълча, че проучвам Устад. Защо, за каква цел, това знае само Марах Дуримех. За мен е важна и местността, в която живее. Тук наблизо са погребани много неща, които искат да възкръснат. И той самият говори за своята гробница, но това не е много правилно. Погледни тези високи и дебели зидове пред нас, криещи сякаш тайни, които никое човешко око не бива да види! Кой ги е строил? Защо по този начин? По каква причина не е придадено на строежа пълно откъсване от земята? Та така хората струпват крепости, от които искат кърваво да владеят! С каква цел тиранично седалище за Отца, който любящо се спуска при чадата си, когато го повикат с молитва? Като се питам така, няма как да не си спомня старото предание за "взидания Ходех". Знаеш ли го, ефенди?

— Не.

— Нека ти го разкажа!

Тя се загледа към руините, кимна си като при някаква тайна мисъл и започна:

— Било по времето, когато Дявола бил споходен от мисълта да стане майстор строител. Нахвърлял хиляди планове, но ни един не му се виждал достатъчно благочестив. Тогава съзнал, че всяка професия, следователно и тази, трябва постепенно да се изучи. Ето защо решил да отиде при хората да се школува. Тъй като трябвало да започне отдолу, той се отправил най-напред към един народ, който строял само върху скала. Когато отминало времето му там, потърсил друг, който ломял огромни камъни от скалите и ги редял един върху друг в зидове. При трети народ се научил да сече тухли и да ги съединява с асфалт в постройки, които привидно имали вечна издръжливост. При четвърти се подготвил да гради върху исполински пиластри и колони, които не се срутвали и под най-тежки товари. При пети за пръв път чул да се говори за красота. Колоните получавали по-приветлива форма, а равните досега покриви се извисявали. При шести към това се добавила украсата и потребността от светлина в помещенията. Седми гледал на външния облик и за всеки строеж изисквал нови форми. Така че той наблегнал върху "стила" и сетне върху всичко друго необходимо. А когато дошло ред за майсторския изпит, на какво се бил обучил да строи Дявола? Какво мислиш, ефенди?

— Позволи да чуя, не да гадая! — отговорих.

— На чисто благочестиви творения, които бивали издигани единствено за честта на този, към когото Дявола таял само омраза. Вярно, той също искал благочестивост, защото дори Дявола желае да изглежда благочестив, ала истинската благочестивост за него означавала гибел. Ето как неговата омраза сега се превърнала в гняв, в тиха ярост, защото всичките тези строежи служели на истината, не на привидността. И той решил при своя майсторски изпит да сътвори произведение, при което всичко е илюзия, без всяка истина. Върнал се в онази скалиста страна, където някога започнал обучението, понеже там Бог бил любим небесен гост и често се спускал при своите чада. С удоволствие седял при тях на откритата алабастрова планина, сияен и величав, радващ се на своето слънце. И идвали всички те, които бил създал, големи и малки, да получат благословия от собствената му ръка. Обичали го; не зловидели на други за него; ревността към Бога и блаженството им била непозната. В този човешки мир и покой се появил другият, дето искал да направи своята пробна работа. Довел четите, които му служели, и разпространил наоколо завистта на Пъкъла. А когато Господ се явил в утринната зора, за да прекара отново тук един земен ден, всички, всички настояли да идва само при тях и нийде другаде да не ходи, защото другите хора не били достойни за това. Навел той глава и си тръгнал нажален. Не изрекъл благословия, думица не отронил. А другият се разприказвал: "Нима не знаете, че Бог не допуска да го принуждават? С какво е ценна молбата, ако не показва, че тя също има воля и желание! Докажете ли му своята сериозност, той трябва и ще направи това, което желаете. Аз искам да ви предоставя вашия истински Бог, останалият свят нека да си има други богове!" И разпратил завистта на дружини да домъкне онова, което бил подготвил. А когато се появила следващата утринна зора, възприел божествената фигура на Всевишния и дошъл да подхване на дело привидната благочестивост. Седнал сияен и величав на планината и се усмихнал благоразположено на хората. А когато те повторили своята молба, влагайки сериозно натъртване на думите си, заговорил с тон на отческа доброта: "Аз ви изпитвах. Затова останах вчера безмълвен. Но днес ви казвам, вие издържахте изпита. Силата на благочестието е по-голяма от моята. Затова ме приемете като ваша собственост. Сега ще слушам само вас и никои други!" И тогава полетели насам квадрите, колоните, камъните, тухлите. Скалата дала фундамента; зидовете се вкопчили здраво; започнали да израстват. Дявола седял като Бог в светилището. Дружините му се трудели неуморно час по-скоро да го вградят тук за народа. Строежът се издигал все по-високо край него — до тялото… гърдите… до шията! А той коленичел в молитвена съсредоточеност! Сега изчезнала и главата. Планината била почти затворена. Тогава от последния отвор се въззела една тъмна птица и с шумно биене на крила се изгубила в небитието. И в същия миг архитектът се появил с доволство пред своето дело и започнал гръмко да го възхвалява… Що за строеж бил това? Никой не е в състояние да каже. Къде се намира планината? Аз не знам, но бих желала да я открия. И ако не се лъжа, ти си готов да я търсиш заедно с мен, ефенди.

— Вероятно си заслужава да се занимаем с това — отговорих аз. — Във всяка приказка, във всяко предание се крие зрънце истина, от което е възникнала поетичната творба. Сигурно и този разказ за "взидания Ходех" съдържа правдивост, предадена в тази форма, за да бъде достъпна за всекиго. Само си мисля, че тази Божия планина със зазиданата алабастрова ниша трябва да се търси не на някакво географско място, а на чисто духовна територия.

— А аз не.

— Как? — попитах изненадано. — Ти си представяш истинска планина, по която бих могъл да се изкача ей с тези мои нозе?

По нейното красиво лице прелетя дяволита усмивка и отговорът й прозвуча едва ли не снизходително:

— Ефенди, ефенди! Да не искаш да ме накараш да повярвам, че едно курманджийско момиче може да бъде по-умно от един западен учен? Какво имаш предвид, когато говориш за "истинска"? Само онова, което виждам, чувам и чувствам ли е истинско? И задължително ли е това, което ти окачестви като "духовна територия", никога да не бъде доловено от нашите сетива? Не сме ли ние, хората, неизмеримо различно надарени? Един вижда, чува, помирисва, чувства или вкусва нещо, за което друг не притежава и един-едничък нерв на възприятие. Но в замяна на този друг са очевидни много по-дълбоки и скрити неща, които предишният смята за непонятни. Аз не съм като теб и ти не си като мен, но ако взаимно си вярваме и се допълваме, можем да се съединим в една личност и да постигнем онова, което поотделно не бихме били в състояние. Това е толкова лесно за разбиране. Ама я се огледай и кажи дали хората го вземат под внимание! Пустата гордост, ефенди, пустата гордост! И два пъти по-високо да смяташ, че стоиш, трябва да слезеш, за да се учиш и развиваш. Но ако не искаш да дължиш нещо на някой "простолюден", значи стоиш под него, значи си по-низш от него! Бих искала да можех да ти покажа планините, които за мен съществуват, макар ти да не ги виждаш!

— И аз също моите! — вметнах тук бързо.

— Къде се намират? — попита тя също така бързо.

— Там горе до границата, в тиха самота. Много рядко отива някой, за да се изкачи там и се завърне вкъщи, в Обетованата земя.

— До границата? Вкъщи? Обетованата земя? Ефенди, виждаш, че съм изненадана! Да не би да имаш предвид същото, което и аз? Същите скалисти зъбери, които толкова често ви припламват във вечерната заря? Същите пътеки през свещена тишина, в която се моли всяко цвете и всеки ветрец? Същия ромол на води, от които пие моето езеро, по-жадно и от устните, които охлаждам? Може би си бил в онази долина с астри, където душите странстват невидимо, ала нозете им оставят дири в зеления мъх? Навремето аз бях там с Марах Дуримех! Чухме нежен шепот около нас и лек повей като от небесни одежди. Една теменужка се виждаше до извора, единствената в цялата ширна долина, едва-що посадена, корените грижливо вложени в земята и навлажнени, за да може да пие. Марах Дуримех коленичи, обгърна я с милите си длани и заговори: "Значи той е бил тук! Познавам неговия маниер и също неназованата приятелка, която поздравява със своето любимо цвете!" Не се осмелих да попитам кого имаше предвид. Сега обаче си мисля за постелята, която украсявах с твоите любими цветя, за да може тяхното ухание да ти съхрани душата… Кажи сега, ефенди, познаваш ли моите планини? Бил ли си вече там? Ти ли си душата, която поздравява с виолетки?

Станах и отидох до близкия елшак. Там цъфтяха няколко теменужки. Откъснах ги и ги подадох на питащата. Тя също се изправи, забоде цветята в косата си, която сега отново се спускаше в дебели плитки, и каза:

— "Познавам неговия маниер", каза Марах Дуримех. Ефенди, ако отидеш в Долината на астрите и видиш там втора виолетка, полей я, както аз напоих твоята! Занапред нека бъде тя и мое любимо цвете. А сега кажи, защо дойде до този камък? Двама души, които вървят по едни и същи пътеки, взаимно усещат присъствието си. Руините ли те привлякоха при мен?

— Да, Шакара. Откровено ще ти кажа, че ще ги изследвам, тайно, до най-затънтените им кътчета. Никой не бива засега да го знае освен теб.

— Значи и тук се срещаме по еднакъв път! Аз често вече съм била там незабелязано, нощем.

— Защо?

— Защо? Нали знаеш какво търся! Планината, алабастровата пещера, пробната работа на архитекта, строил привидност върху привидност вместо с истина. Той излязъл накрая като прилеп. Какво може да съдържа при това положение сега пещерата? Разбира се, нищо! Трябва да е празна! Нито Бога, нито Дявола е бил зазидан. И все пак, и все пак още не съм си извлякла заключение. По-скоро трябва да продължа да размислям. Където Бог е бил изместен от Дявола, резултатът най-вероятно не може да се състои само в нищо. Аз съм жена и ти сигурно ще се усмихнеш на моята мантик[31]. Но тук не се касае за две тела, които се срещат и се разделят, без да оставят нещо, а за въпроса какво възниква, когато Доброто бива изместено от Злото и…

Тя спря по средата. Не е лесно да се вникне в божественото и дяволското с човешко мислене.

— Шакара, остави, моля те, мантик да си бъде мантик — рекох. — Ти усещаш правилното. В думи аз самият не бих посмял да го изразя. Щом Дявола е струпвал привидност върху привидност, то зад тези привидности трябва да е скрито нещо истинско. Какво е то, ние не можем да знаем. Но успеем ли да открием планината и отворим пещерата, ще си покаже от само себе си. Ти може би подозираш някаква определена взаимовръзка между тази планина и древната зидария тук на територията на джамикуните?

— Не само подозирам, а го чувствам съвсем ясно.

— Не се ли страхуваш да бродиш нощем сама из руините?

— От хора, да, но иначе от нищо.

— Намирала ли си следи от посещения на хора?

— Да. Такива следи не могат да учудят, защото любопитството вероятно тласка някои джамики, а и други, долу в древните постройки. Но аз съм виждала и неща, които не навяваха заключения за добри намерения.

— Какви бяха те, Шакара?

— Смятам, че е по-добре да ти ги покажа, вместо да бъбря, без да има някаква полза. Ти сега си още твърде слаб за такова напрежение, но състоянието ти скоро ще се подобри. Тогава ще слезем и ще видиш всичко, което съм открила. Казаха ми, че днес трябвало да спиш целия ден. Стори го, ефенди! Идват тежки дни и трябва да бъдеш силен. Силата, която днес пропилееш, утре може вече да ти липсва. Повярвай ми, аз ти мисля доброто!

Изявлението прозвуча така загрижено, така по майчински, че отговорих:

— Ще се вслушам в съвета ти, но не веднага, а след обяда, когато Пекала…

— Пекала! — вметна тя бързо. — Сигурно искаше да кажеш, че тя ще ти донесе яденето. Ти се лъжеш. Отсега аз ще бъда тази, която ще се грижи за теб. Няма да те оставя в ръцете на други.

Не исках да акцентирам и приведох доводите си. Тогава тя отвори малката чантичка джазал, която висеше на колана й, извади една пергаментова картичка, подаде ми я и каза:

— Когато те докараха онази нощ с Халеф тук при нас, аз изпратих през деня вестител до Марах Дуримех, защото сметнах за необходимо, че трябва да знае как стоят нещата с вашия живот. Оттогава често я осведомявам и получавам отговори от нея. Последният, който написа, са тези думи.

Прочетох:

Върнах й пергамента, сложих ръка върху главата й и заговорих:

— Онова, което казва моята приятелка, е винаги правилно. Аз искам да бъда твой брат, така че се грижи за мен! Сега трябва да се кача в жилището си, за да напиша писмо до Багдад. След половин час то ще бъде готово. После ще обядвам с теб и Ханнех в аркадата, а сетне ще опитам, както искаш, да си отспя.

Тази програма беше изпълнена. Пратениците до Багдад вече чакаха в готовност долу в селото. Заминаха веднага щом получиха писмото и взеха една камилска носилка за дебелия Кепек. Халеф все още спеше здраво, когато седнахме да се храним. Аз съм умерен консуматор, но днес ядох двойно повече от обичайното. Бях притискан от две страни — трябваше да се подчиня. Когато тръгнах нагоре, взех все още лежащите в коридора дрехи на кръвния отмъстител, за да ги прибера в "килера за вехтории". Със стигането си горе в моето жилище излязох на платформата, за да видя положението на слънцето. Беше един час след пладне. И си легнах.

Всъщност изобщо не бях уморен. Някои мисли пожелаха аудиенция и аз им я дадох. После задрямах за малко, но много скоро се събудих. Сега прибягнах към изкуствени средства. Казах напред и назад таблицата за умножението, рецитирах наум шилеровата "Камбана" и някои други поеми, ала всичко бе напусто. Тогава станах, облякох се и погледнах пак слънцето. От яденето бе минал едва един час. Какво да правя сега? Да се зачета в произведенията на Устад? Да изгоря вестниците му? Да. Но тогава се сетих, че е мой дълг да навестя болния шейх на калхураните. Та слязох.

Ханнех и Шакара все още седяха в аркадата. Серирът[32] обаче беше отнесен.

— Днес ми е невъзможно да заспя — казах. — Ето защо, за жалост, не мога да сдържа обещанието си. Надявам се, до довечера да се поуморя.

Те се спогледаха. Шакара остана сериозна. Ханнех обаче се засмя с цялото си лице и каза:

— Не можеш да заспиш, сихди? С какво се занимава през цялото това дълго време?

— Кое време? — попитах наставнически. — Та нали е минало най-много един час!

— Един час? Значи ти наистина не знаеш, че си спал цяло денонощие?

Гледай ти картинка, както казваме ние при нас в Запада! Но при шейха на калхураните сега отидох с толкова по-голямо основание, ала естествено, след като отново ядох за двама души. Новият господар на Високата къща встъпваше в задълженията си, както изглежда, с цялото му достойнство! Шейхът на калхураните се намираше под най-добри грижи. Надяваше се в най-скоро време да се изправи. Спомена кръвния отмъстител само един-единствен път, но по начин, който говореше повече от всякакви думи.

След това тръгнах да видя конете. Не се наложи да вървя много. Баркх и Асил бен Рих стояха в двора. Кара ги оседлаваше, за да излезе на езда. Със своя Гхалиб беше направил един упражнителен тур още в предобеда.

— Сихди, само да можеше да седнеш пак на седлото — каза той. — Погледни как те моли твоя Асил!

Враният действително го правеше много ясно. Танцуваше и с четирите крака и както и да заставах, се буташе така към мен, че стремето попадаше в ръката ми. Поведението му беше и забавно, и покъртително. За да доставя на коня една макар и кратка радост, вдигнах крак, стъпих на стремето и се метнах на седлото. Исках да направя само една бавна обиколка из двора, повече нищо. Но едва се намерих горе, бях вече извън портата, а докато се наведа да хвана висящата юзда, кажи-речи бях стигнал дуара. При това не чувствах нито болки, нито нещо друго, което да ме накара да сляза. Успях да постигна дори и нещо като притискане на бедрата. Седях доста стабилно и не се клатушках. Кара бързо ме бе последвал. Радваше се като крал на номера, който конят ми беше изиграл.

— Той много-много не ти се церемони, сихди! — ухили се той. — Колко далеч ще се осмелиш да яздиш?

— Нека видим — отговорих. — Но само ходом. Чувствам се съвсем добре. Да, дори сякаш седлото ми е съхранявало старата сила и тя сега се влива в мен. Странно!

Яздихме бавно през селото. Хората излизаха от шатрите, колибите и къщите, поздравяваха ни радостно и бяха много удивени да видят пациента си така внезапно на коня. После поехме по езерния бряг на изток. Издържах четвърт час. Уморих се и казах на Кара, че трябва да сляза и да си почина.

— Тогава да слизаме още тук — отговори той, посочвайки брега. Това е мястото, което Педехр трябваше да ти покаже.

— Откъде го знаеш?

— Той ми го каза вчера, когато минах край него тук с коня.

Беше ми интересно. Това значи бе мястото, където силлан имаха навика да поят конете си! Пуснахме нашите да отидат до водата и аз се излегнах в тревата. Кара подхвана:

— Сихди, много ли си изморен? Или мога да ти разправя една работа, която ми се струва много важна? Толкова важна, че мога да я споделя само с теб и никого другиго!

— Говори!

— Тифл лъже!

Каза само тези две думи и се умълча.

— Тъй!

Аз казах само тази дума и също се умълчах. След известно време продължи:

— Да, той лъже! А ти знаеш, че мразя лъжата и презирам лъжците! А пък съм длъжен да говоря с този човек, защото съм гост!

— Може би се заблуждаваш — подметнах. — Има голяма разлика между преднамерената лъжа, целяща да заблуди с лош умисъл, и една неистина, която някой разпространява, понеже я смята за истина.

— Зная го много добре, сихди, но аз проверих. Тифл много добре знае, че лъже. И това не е някаква лекомислена бъбривост за безразлични неща, а за такива, които са от голяма важност за нас. Имам предвид Ахриман мирза.

— Него ли е излъгал?

— Не, а теб… нас!

— Как тъй?

— Завчера ти го попита преди опита за убийство откъде Палача знае мястото ти в аркадата. Той отговори, че яздел пред персийците и въобще не бил говорил с тях. Ахриман мирза подпитвал придружаващите го джамикуни и измъкнал от тях всичко, което искал да знае. Тифл дори твърдеше, че много им се разгневил за тази непредпазлива бъбривост. Спомняш ли си, ефенди?

— Да. Спомням си всяка дума. Твоето твърдение за това негово изявление ли се отнася?

— Да. Той те излъга в лицето с пълното си съзнание! По време на ездата към границата Ахриман мирза не е разменил с друг джамики и една-единствена дума. Помисли за неговата гордост! Той е яздил напред с Тифл и Палача и тримата са беседвали помежду си много оживено, почти като добри приятели. На раздяла мирзата и Гхулам дори му подали ръка за сбогом. Така че онова, което са узнали, може да е произлязло само от неговата уста и от никоя друга.

— Откъде научи всичко това, Кара?

— От един, който най-добре трябва да го знае, а именно от самия Тифл. Това беше снощи, когато дадох за последен път вода на конете. Още не ми се спеше и отидох отзад, където пасището свършва и започват руините. Там един голям камък от зид е щръкнал нагоре, а само на няколко крачки от него расте гъсталак от кисил[33]. Седнах край него. Ти сигурно още не си бил там и следователно не познаваш мястото.

— Познавам го. Вчерашния предобед стоях при камъка и брах виолетки край кисила.

— Значи ти е известно колко близо са разположени и че човек може да чува от кисила всичко, което се говори при камъка. Не бях от кой знае колко дълго там и ето че дойдоха Пекала и Тифл. Седнаха, без да подозират, че се намирам толкова близо до тях. Не си дадох труда да се крия, но нямах и никаква причина да им обръщам специално внимание върху себе си. Достатъчно бе да проявят поне малко от малко бдителност, за да ме видят. Но има хора, за които непредпазливостта до такава степен се е превърнала във втора природа, че вече дори не знаят какво се разбира под предпазливост. Тази чудата майка говори на първо време със своето още по-чудато дете какви ли не неща, които ми бяха напълно безразлични. Тъкмо се канех тихомълком да се отдалеча, когато бе споменато твоето име, и аз останах. Онова, което казаха, в никой случай не можеше да бъде наречено умно. Те явно не знаеха какво да мислят за теб. Пекала увери, че те била сключила в сърцето, а Тифл рече, трябвало да бъдат много дружелюбни и вежливи с теб, защото не се знаело какво може да възникне от твоето приятелство с Устад. За него бе важно преди всичко какъв ездач си и в това отношение той храни твърдото упование, че с кобилата на Устад ще задмине теб и твоя Асил. Какво ще кажеш за тая работа, ефенди?

— Детинщини!

— Този човек е коняр, но не ездач! Грубо вкопчване, лудешка бързина и препускане, но нито следа от истинско ездаческо изкуство! За такива хора конят не е нищо повече от кон! После заговориха за Устад. Трябва да ти кажа, ефенди, болно ми стана от това, което чух. Те даваха вид, че го обичат. А може и да го обичат, но по свой начин. За двамата кухнята и кобилата стоят по-високо от Устад. Неговият дух и неговите мисли ги впечатляват, ала за личността му говореха по начин, който не можеше да ми хареса. Това си беше направо одумване! След това приказката дойде до някаква особа, която бе наречена "ашик". Кого имаха предвид, не зная. Тоя ашик идвал редовно на всеки четири седмици, за да забере Пекала от камъка. Следващата неделя пак щял да дойде, един час преди полунощ. Сетне споменаха някакъв голям бунт. Някой трябвало да бъде свален, ама кой, не можах да разбера. Тогава Пекала щяла да влезе тържествено на най-великолепната камила в някакъв голям град, а Тифл щял да стане много прочут мъж. От Устад също щяло да стане нещо значително, но какво точно, остана тайна за мен. Двамата мразят мирзата и кръвния отмъстител, само че трябва да се преструват пред тях, защото така желаел ашикът. И ето че стигам до най-главното. Когато Тифл повел персийците към границата, Ахриман и Гхулам го взели по средата и започнали да го разпитват. Той се страхувал да ги отреже заедно с въпросите и им казал всичко, което искали да знаят. Когато ти си го подложил сетне на разпит, не посмял да го премълчи, и те излъгал, прехвърляйки вината върху своите придружители.

— Пекала изрази ли съгласие с това?

— Да. Значи и двамата лъжат! Онова за бунта и за издигането на общественото им положение сигурно е било само детинско брътвене. Но другото ме накара много да се замисля. Пекала ми разправя за Исфахан, за баща си, за Тифл — как се бил напил, за Устад, който го приел при себе си, за неговата смърт и гроба му тук в къщата. Плачеше от разчувстваност. Разказът й бе изпъстрен с красиви места, стихове. Аз самият се покъртих и я приех като благочестиво, обично, добродушно същество. Но ето че тя го разказа с почти същите думи и със същите сълзи на моята майка. И изобщо го разказва на всеки, който се задържи при нея, даже на хаддедихните, дето дойдоха с нас. Ама така осквернява най-святото! А като прибавя по всеки повод, че мъжете трябвало да бъдат възпитавани, става просто смешна. Но най-вече ме възмути следното. Едва-що говорили за високите качества на Устад, Пекала и Тифл започнаха да му приписват куп съвсем обикновени, та дори низостни недостатъци, каквито той въобще не притежава. Те самите обаче се поставяха високо над него, обявявайки за недостатък всичко онова, което не разбираха. И го правеха по такъв мерзки доверителен начин, сякаш той трябва да ги счита за ангели, от които да му е драго да взема пример! Беше дяволско, дважди дяволско, защото го изричаха с усмихнати уста и с топла препоръка. Аз го чух и всеки, който иска, може да го чуе. Само той единствено, незлоблвият, доверчивият, си няма понятие за гмежта от такива отровни мисли-змии, дето вият пръстени при нозете му, без да забележи, понеже никога не обръща внимание на низкото, на подлото! Сихди, колко ли може вече да му е навредило това! Колко добър си и ти към тая Пекала и тоя Тифл! Аз обаче ги смятам за изчадия, към които човек не бива да проявява никаква снизходителност. Кой е тоя ашик? Едва ли някой джамики. Те общуват с него, и то тайно, както изглежда. Също на него описват съвсем погрешно Устад. Той отнася тези сведения. И ето как хората из цялата страна се надсмиват над така наречените недостатъци и слабости на Устад, които в действителност съществуват единствено в болните глави на една дебела готвачка и един хилав коняр! Враговете са достатъчно умни да го знаят. Те тайно се смеят над туркинята и нейното "дете". Открито обаче се правят, че вярват на глупостите и ги разпространяват с всички сили. По тази причина и наглият поглед на Ахриман мирза към Устад. По тази причина и безсрамното чело на Мултасим! Щяха ли тези хора да дръзнат да се държат така в дуара и храма, ако репутацията на Устад не бе вече почти унищожена? Сихди, казвам ти, двама души от тоя сой в собствената ти къща са по-опасни, далеч по-опасни отколкото стотици явни противници, които не лицемерят любов! Аз никога, никога не съм ти говорил по този начин. Но сега трябваше да го сторя. И защо? Прости, че ще ти го кажа! Заради една дебелана, която само наглед ви развеселява с кервизената си супа, но в действителност ви управлява!

Той седна. Очакваше какво ще кажа сега? Ако бе така, то не допусна това да се забележи. Гледаше към езерото, където лодката току-що бе отблъсната от брега. В нея седяха двама мъже. Единият гребеше, другият като че ли четеше.

— Това е джамики, който учи другите да пеят — каза Кара, сякаш смяташе разговора за приключен.

— А ти си хаддедихнът, който ме научи на нещо — отговорих. — Аз вярвах, че мога да разчитам само на собствените си очи. Мога ли отсега нататък да се допитвам за съвет и до твоите?

Той скочи поривисто, дойде при мен, сграбчи ръката ми и извика с тон на щастие, на най-искрена радост:

— Сихди, благодаря ти! Знаеш ли какво ми подари с тези думи?

— Зная, Кара, теб самия! Досега ти беше частица от едно множество, но сега си личност, формирана личност. Досега за теб решаваха други, сега ти самият ще решаваш за себе си. Кажи, има ли други хора тук, които ти вдъхват недоверие?

— Да.

— Кои?

— Искаш да чуеш предположения?

— Не.

— Тогава нека проверя, преди да назова имена. Аз мога да храня подозрения, но да ги разпространявам, без да имам доказателства, би означавало да действам безразсъдно. А това Кара бен Халеф няма да стори! Така че засега за хора няма да говоря, но за вещи мога. Трябва да ти покажа нещо, което намерих. Не знам дали това са скъпоценни камъни или стъкло, но искрят като истински диаманти.

Той извади от вътрешния джоб на елека си една тясна ламаринена кутия, отвори я и ми я подаде. Съдържаше аграф за чалма със снопче червени конски косми, обгърнато от кух златарски тел, който преди поставяне се отваряше. Големи фасети обграждаха двете букви Са и Лам, над които бе поставен знакът за удвояване. Фасетите бяха от стъкло, но добре шлифовани и с бляскаво покритие от долната страна, така че при изкуствена светлина би следвало да искрят като диаманти. Тези аграфи по-рано са били носени на тюрбаните само от много високопоставени личности. Шахът и до ден днешен украсява по този начин при тържествени случаи своя агнешки калпак, но естествено с истински камъни. Имитацията, която държах сега в ръцете си, нямаше истинска стойност, беше един "театрален аграф", както биха казали у нас, но за мен от такова значение, че ме накара да надам вик на радост.

— Значи скъпоценни камъни? — попита по тази причина Кара.

— Не. Само стъкло, безстойностно стъкло, но въпреки това ти си направил находка, която едва ли би могла да се плати с пари. Как се добра до тази аграф, скъпи Кара?

— Работата стана на Джебел Адава[34]…

— Но тя не се намира тук, а на територията на кюрдите таки! — прекъснах го аз.

"Таки" означава "благочестив". Въпросните кюрди носят това име, защото по отношение вярата са много строги и с голяма категоричност твърдят, че единствено те ще достигнат Небето. Всеки човек с друго мислене бива разглеждан като достоен за проклятие еретик и е преследван безмилостно, с безсърдечна неумолимост.

— Да, но въпреки това аз бях горе — отвърна той.

— Кога?

— Днес.

— Знае ли вече някой за тази твоя находка?

— Не, само ти.

— Разкажи ми тогава и засега си мълчи пред другите!

— Вчера яздих на север, съвсем сам. В началото винаги вземах Тифл, но сега не го правя. Не мога да имам край себе си хора, които не ми харесват. Срещнах един малък керван на смъртта, все персийски шиити, натоварили камилите и мулетата си с ковчези.

— Керван на смъртта? Тук? Странно! Та тук няма кервански път, който да води надолу към Кербела или Мешхед Али!

— Това си казах и аз и ето защо хората ми се сториха съмнителни. Но когато приближих до тях, те ме нарекоха сунитско куче и заплашиха да стрелят по мен. Така че спрях и ги оставих да минат отдалеч край мен. Но конят ми стана нетърпелив и пое напред още докато минаваше последната камила. По тази причина приближих дотолкова, че можех всичко ясно да видя. Тя носеше четири ковчега, по два на страна. Единият се бе разцепил и бе вързан с въже, но така небрежно, че можех да видя съдържанието.

— Навярно не труп?

— Не. Вече ми беше направило впечатление, че керванът не разпространява ни най-малка миризма. Сега работата се изясни. Пушките все пак не вонят.

— Аха! Пушки! Хубаво ли ги видя?

— Да. Заблуда не беше възможна. Продължих да яздя, изпървом без да поглеждам назад, защото хората не биваше да забележат, че вниманието ми е събудено. Но когато се бях отдалечил достатъчно, свърнах зад една скала, за да мога да наблюдавам оттам това мнимо погребално шествие. След като бе изчезнало в далечината, яздих след него в продължение на може би два часа, докато прекосихме границата. Там то се отклони от досегашната посока и се насочи към Джебел Адава. Аз, естествено, го последвах, но така, че да не бъда забелязан. В подножието на планината има вода. Но животните минаха край нея и продължиха без забавяне нагоре по стръмния пущинак. Защо? С каква цел? Това бе загадка за мен и аз реших да проуча нещата. Но трябваше за момента да се откажа, защото денят бе почти отминал, а и не исках да предприемам нещо, без преди туй да съм говорил с теб. Прибрах се късно. Ти спеше. Заранта станах рано. Ти все още спеше. Тогава реших да действам самостоятелно и потеглих отново с Гхалиб.

— Срещна ли някого?

— Не, никакъв човек. Също така не вярвам някой да ме е видял. Когато се натъкнах на вчерашната диря на кервана на смъртта, видях за свое удивление, че беше двойна. По-точно казано водеше отново назад. Персийците бяха прекарали нощта в планината и после бяха яздили обратно към дома си.

— Ех, да можех да видя следите!

— Нямай кахър, ефенди! Аз от теб съм се научил как да чета такива дири. Видях, че хората бяха яздили в тръс. Пясъкът беше изхвърлен далеч назад, а стъпките отпред бяха много резки, но равни и леки. Ако животните бяха тежко натоварени като вчера, отпечатъците щяха да са по-дълбоки. Значи пушките бяха разтоварени на Джебел Адава. Реших да яздя нататък, но много предпазливо, защото не беше изключено хората, получили оръжията, все още да се намират горе. Но това опасение отпадна. С приближаването си забелязах един отряд ездачи, който току-що се бе спуснал и се отдалечаваше на запад, където се намират пасищата на таки кюрдите.

— При тях ли бяха пушките?

— Не. Аз останах прикрит, докато вече не можех да ги виждам, после поех нагоре. Нямаше как да се заблудя, следите ми показваха пътя. Но горе всичко беше така объркано и заплетено и толкова много отпечатъци се кръстосваха, че ми беше невъзможно да добия представа какво се е случило.

— Имаше ли дървета, храсти?

— Предостатъчно! В добавка открих големи руини, навярно от прастаро време. Във вътрешността им е бил запален лагерният огън. Старателно и навред търсих къде може да е скрит товарът, но всичките ми усилия бяха напразни. От дългото провиране наоколо се уморих и се огледах за някое сенчесто място, където да отдъхна за кратко. Много скоро го намерих. Изтегнах се и свирнах на коня да дойде. Докато пасеше, се загледах в стария мюрвер[35], който растеше до мен край четириъгълните колони. Беше кух. Дупката се намираше на приблизително две стъпки над земята. А после стана нещо, което ти толкова често си твърдял, сихди, а именно че няма случайност. И аз, наистина, не случайно, а под давлението на съвсем ясен подтик в мен бръкнах в дупката с чувството, че вътре е пъхнато нещо, което непременно трябва да видя. Схващаш ли го, ефенди?

— Да. Ти си бръкнал и си намерил кутията!

— Така е! Кой ми каза да го сторя?

— Не питай, а се задоволи с находката, която за нас е много, много по-важна, отколкото си мислиш! После още дълго ли остана в планината?

— Не. Веднага щом отворих кутията и видях съдържанието, поех обратно към къщи. Дойдох твърде късно за ядене и се нахраних след другите. Като попитах за теб, чух, че все още спиш. Ето защо оседлах конете. Може би вечерта щях да мога да говоря с теб. Но тогава ти дойде. Не исках веднага да започна, а да те помоля да дойдеш с мен някъде настрани. Защото никой не биваше да види какво имах да ти покажа. Ама ето че ти възседна Асил и той незабавно отпраши. Бързо те последвах. Така стана, че сега се намираме тук.

— Сякаш всичко е било предвидено точно така! Трябва веднага да потеглиш.

— Накъде?

— Към Джебел Адава. Ако е възможно, не допускай да те видят по път. Вземи си кутията с аграфа. Пъхни я пак в кухото дърво и веднага препусни обратно.

— Защо всичко това, сихди?

— Сега няма време да ти обяснявам. Ще ти кажа по-късно. Мъжът, комуто принадлежи аграфът, не бива да заподозре, че е бил в наши ръце. Аз не вярвам, наистина, днес да отиде в планината, но искам да бъда сигурен. Сега тръгваш незабавно и след връщането си идваш веднага при мен, за да разбера дали си успял да изпълниш незабелязано заръката.

— Ама бива ли да те оставя, сихди? Ще можеш ли сам да яздиш до къщи?

— Ладията нали идва. Ходи-и-джуна иска, както виждам, да пристане при нас. Така че няма да бъда сам.

Той прибра кутията, метна се на Баркх и препусна тъкмо когато лодката удари в брега.

— Ще позволиш ли, ефенди, да те обезпокоя за няколко мига? — попита учителят по пеене, докато слизаше; другият остана да седи с греблата.

— Ти не ме безпокоиш — отговорих. — За мен е по-скоро радост, че ще седнеш отново при мен. Настани се!

Той седна с думите:

— Идвам по една много важна работа. Имах причина да говоря с теб, без някой да забележи, че те посещавам във Високата къща. Тъкмо размишлявах как да подхвана нещата и те видях да минаваш покрай мен с коня. Веднага отидох до лодката, за да дочакам тук връщането ти. Но стана много добре, че слезе тук и не продължи нататък.

— Значи имаш да ми кажеш нещо тайно?

— Да.

— Но ние все пак не сме сами!

— Имаш предвид придружителя ми? Той е един от най-верните джамики и може всичко да чуе. Дори вече го знае…

— Верен джамики? Та това звучи кажи-речи така, сякаш има и неверни!

— Там, където живее Доброто, Злото винаги си строи къща. Но сега по моята работа! Имам един приятел в Хоремабад, главния град на нашата провинция. В сърцето си той е един добър джамики и вече ми е пращал тайни вести относно някои мерки на управата спрямо нас, които аз съм съобщавал на Устад. Днес, само преди малко, отново дойде един негов пратеник и ми предаде едно съобщение, от което първом се изплаших. При по-внимателно вглеждане обаче разсадих, че щеше да е много, много по-лошо, ако шейх ул ислям ни изненадаше напълно, както е залегнало в намеренията му.

— Шейх ул ислям? — попитах. — Иска да ни изненада? Значи да дойде насам?

— Да.

— Кога?

— Ще пристигне още утре.

— Та в това няма нищо ужасно, а точно обратното, крайно интересно!

Той вдигна предупредително пръст и заговори:

— Ефенди, не съди прибързано! Ти не си тукашен, дори си болен и не познаваш порядките! Шейх ул ислям е един много високопоставен, важен мъж, за чиято власт навярно си нямаш понятие. Той и за Устад щеше да е противник, с когото трябва много да се внимава. Ето защо никак не стана добре, дето нашият господар замина. Аз те моля да не ми се сърдиш, че те предупреждавам! Зад утрешното посещение се крие някаква хитрост, която може да е само гибелна за нас. Ето затова ми се щеше Устад да си беше тук!

— Аз също го желая. Но след като отсъства, ще трябва да приемем случая такъв, какъвто си е. А той трябва, както всяко нещо, да бъде многостранно огледан. Ти се оплакваш, че шейх ул ислям ще бъде посрещнат от чужденец, но тъкмо това обстоятелство предлага предимство, което никак не е за подценяване, а именно че пред мен ще бъде принуден да се въздържа, независимо какво му е намерението. Докато на Устад можеше да даде бързи разпореждания, чието значение да се установи едва по-късно, сега ще трябва да се примири с факта, че аз ще го подпитвам предпазливо, без да бъда задължен после да се съглася с нещо. Следователно съзнаваш, че ако се касае за вражески намерения, от двамата противници аз съм този, който носи защитна екипировка, но другият — не!

Той кимна леко, ала плъзна изпитателно очи по мен, и каза:

— Той да бъде предпазливо попитан! Ефенди, за тая цел се иска мъж, какъвто още не познавам!

— Изчакай тогава спокойно и може да го видиш!

— Заради своя висок духовен сан шейх ул ислям е неприкосновен, а по отношение личната му хитрост никой не го превъзхожда. Към това се добавя още, че той е изключителен познавач на всички наши закони и порядки, докато ти се намираш при нас едва отскоро!

— Ако не искам или не мога, не е необходимо да се занимавам нито с неговите познания, нито с хитростта му. Преди всичко ще те помоля да не се безпокоиш и да се освободиш от всякакви предразсъдъци, независимо дали се отнасят до мен или до него. Пратеникът на твоя приятел още ли е тук?

— Не, замина си. Предпазливостта му повелява да се появява колкото може по за кратко. Отправи се обратно по обиколен път, за да не вземе пък да срещне шейх ул ислям.

— Тоя с голяма свита ли ще дойде, което при такива високи сановници е почти неизбежно?

— Това не знам. Не можах да узная също колко дълго възнамерява да остане при нас. Но това са си странични неща. Най-главното е, че съм осведомен защо идва. Моят приятел е успял да научи.

— Аха! Значи вече има някой, който стои над него по хитрост! А ти казваше, че нямало такъв! Това само по себе си доста щеше да ме успокои, ако хранех някакъв страх. И толкова ли са лоши причините за това посещение?

— Не зная. И точно тази неизвестност смятам за опасна.

— Я кажи, този могъщ властник само в качеството си на шейх ул ислям ли идва, или и като хеким-и-шера[36]?

Той ме погледна изненадано и попита:

— На теб ти е известно разпределението на този сан? Откъде пък може да го знаеш?

— При нас в Запада има хора, които вероятно познават вашите закони и порядки по-добре от вас самите. Или не знаеш, че когато искате да разберете нещо за самите себе си, молите да дойдат наши учени или други там образовани мъже?

— Не мога да го оспоря, наистина, ефенди. Дали твоят гост възнамерява да се яви само като духовник, или и като съдия, не ми е известно. Той иска да направи на Устад едно предложение, което звучи крайно съблазнително. Но когато някой идва при мен без всякакъв видим повод с такива големи подаръци, тайно ме обзема страх, защото тутакси си представям един още по-голям насрещен иск. С други думи, Устад трябвало да бъде въздигнат до устад и на таки кюрдите.

— Тъй! Повече нищо? — попитах усмихнато.

— Повече нищо! — отговори той удивено. — Моля те да вникнеш какво означава това! Какво увеличаване на могъществото ни!

— Какво намаляване на могъществото ви, искаш да кажеш! Ако си имал някакви кахъри, спокойно ги отхвърли! Този шейх ул ислям е ясен още отсега. На Устад и през ум не би му минало да продаде душите на своите джамикуни за някаква си празна чест! Един-единствен доблестен джамики за него е хиляди пъти по-желан от всичките таки кюрди, чиито метани имат само целта да го опиянят и превърнат в безволев, презрян инструмент! Той никога няма да премине на чужда служба. Той си е собствен господар и ще си остане такъв, без да пита кухите орехи, дето му ги носят с толкова многообещаваща вежливост.

Той се поизправи и попита, изпълнен с очакване:

— Но те ще си отмъстят! Немилостиво и по всякакъв възможен начин ще си отмъстят! Помисли ли за това?

— Естествено! Отмъщението е неизбежно. То е залегнало в природата на този род хора. Но нека си дойдат! Още не съм видял отмъщение, което накрая да не се самоунищожи!

— Значи си решил да не позволиш на шейх ул ислям да те съблазни?

— Разбира се! Твърдо съм решил! Ще се отнеса с него също така учтиво както той с мен. И нека си посяга към което средство иска, ще постигне само онова, което на мен е угодно!

Сега той скочи напълно, изправи се в цял ръст и извика с израз на облекчение и убеждение:

— В такъв случай мога да бъда спокоен! Ефенди, ефенди, дойдох с големи грижи, но ти разтовари сърцето ми! Аз познавам силата, която утре ще приближи до теб. Тя се гизди с името на Аллах и това на шах-ин-шаха. Постави се на страната на реда и поддържането му и следователно законът е с нея. Идва с бляскави одежди или просешка власеница и гали по тоя начин сетивата и чувствеността. Вещае всичко добро и прощава всяко зло. Търпелива е, внимателна, смирена — въплъщение на всички добродетели в човешки облик! Ти познаваш ли я, ефенди?

— Да.

— Тогава това е достатъчно! Утре тя ще се появи при теб от Хоремабад. Ще те ласкае насаме, ще те…

— Не, няма — вметнах аз. — Няма да може, защото на мен такива не ми минават. Аз няма да посрещна сам шейх ул ислям.

— Сигурно Педехр ще бъде при теб, защото той е шейх на племето?

— Да, той и ти.

— И аз? — попита в бликнала радост. — Защо и аз?

— Така искам. Това стига.

Той пристъпи крачка към мен и заговори:

— Ефенди, с това ти почиташ не само мен, а мнозина! Не знам дали вече са ти казали, аз уча не само на пеене, но и на всичко, което е необходимо като умение на духа и тялото, също физическа подготовка, яздене, стрелба, обучение в строй. Когато Устад ме избра, аз основах този вид занятия, а след увеличаване броя на учениците си назначих помощници. Ние действаме тихо, без шумотевица. Добрият учител насочва вниманието върху своя предмет, а не към себе си. Затова вероятно си чул малко за нас, пък може и нищо. Който се хвали с това, на което е учил, той не е научил на нищо. Но отдаде ли се възможност джамикуните да покажат какво могат, те ще го покажат и аз се надявам да останеш доволен! Виждам да се задава буря и искам и съм длъжен да ти кажа преди всичко, че ние не се страхуваме от никакъв враг! Също по отношение състезанието с персийците можеш да бъдеш спокоен. Ние имаме добър ездачески и конски материал. Аз съм в центъра на приготовленията и когато ти е удобно, ще те осведомя. Шейх ул ислям е голям любител на еср-девани[37]. Има добре поддържана конюшня и се слави с притежанието на "Най-добрия кон на Луристан". Убеден съм, че веднага щом чуе за състезанието, ще се обади за участие. Хем пък не го отблъсквай! С това би накърнил нашата чест! Ето какво исках да ти кажа. Може би имаш още някой въпрос?

— Сега всичко ли знам, което пратеникът ти е съобщил?

— Да.

— Тогава за всичко останало, включително състезанието, по-късно. Само относно кобилата на Устад още не съм наясно. Струва ми се, че тоя Тифл изцяло я е изкарал от школата.

— Това е вярно, но само когато Тифл седи на седлото, иначе не.

— Но кой ще я язди?

— Че кой друг освен Устад? — попита учудено. — Сега той язди много рядко, но ще победи всеки кон, застанал срещу неговата Сахм, с изключение най-много на твоя Асил! А Тифл ще бъде изключен от състезанието.

— Защо?

— Ще ти кажа веднага щом нещата назреят. Предполагам, че този бърборко няма да принадлежи дълго към джамикуните. Устад го прие само от съчувствие, но снизхождението, което проявява към него и Пекала, е непонятно за мнозина.

— Бърборко? — попитах.

— Да. Достатъчен е един пример. Когато кръвният отмъстител беше тук, Тифл преведе персийците през границата. През целия този дълъг път той е яздил между мирзата и Мултасим и драговолно им е дал сведения за всичко, което са искали да знаят.

— От кого го научи?

— От моя гребец тук, който е бил с тях. Никой джамики не е разменил дума с тези хора. Само Тифл не си е затварял нито за миг устата. Но стига по този въпрос. Виждам, че искаш да потеглиш, ефенди.

Бях станал.

— Да, трябва да се връщам — рекох. — Но бих желал твоят човек да ме прекара през езерото. Искаш ли да седнеш на моя Асил и да ми го докараш на пристана?

— С какво удоволствие! — извика той. — Отдавна ми е мерак да имам веднъж твоя арап под себе си! Ще позволи ли да се кача?

— Ако аз нямам нищо против, да.

— В такъв случай няма да се бавя и миг.

Метна се на седлото. Асил изпръхтя учудено, но не се възпротиви. А когато ходи-и-джуна го подкара с елегантна танцуваща стъпка, видях, че двамата никак не си пасват лошо. След това се качих в лодката и джамики се залови за греблата.