Вкаменената молитва

1. Опасност в маска

Колкото и къс да беше този неплануван излет, по време на него узнах извънредно важни неща. Мислите ми се занимаваха изключително с тях и само с усилие успях да ги насоча към красотите на околността, когато се озовахме по средата на езерото.

Сега за първи път видях пред себе си западната страна на долината и всичките й линии, устремили се към небето. Само подножието на планината не беше така отвесно, а под наклон в едната и другата посока. Това ми напомни структурата на стените на Вади Яхфуфе в Ливан, през която се язди от Муаллака за Дамаск. Акцентирам особено върху този вид скална тектоника, защото тя ме наведе на едно откритие, което иначе навярно трудно щях да направя.

Когато погледнах оттук, от средата на езерото, нагоре към Алабастровия шатър, направи ми впечатление нещо, което от храма с розите не бях забелязал. С други думи, шатърът имаше формата на корона, като осем криле със сияйна белота поддържаха върху обръча начупения купол. Не беше разположен, както видях, на най-високата точка на хълма. Една по-светла скална ивица, оформена почти като протегната ръка, се спускаше надолу и образуваше досами отвесно пропадащия скат подобно на отворена пестница разширение, върху което бе положен шатърът. От двете страни на тази скална ивица се точеха сипеи от халтав трошляк. Не беше необходима голяма фантазия да си представя как някакъв порой или друг катаклизъм смива или свлича в пропастта хлабавия камънак. Тогава скалната ръка щеше да се протегне свободно във въздуха, разперила над долината могъща длан с алабастровата корона. Това бе само една от онези мимолетни идеи, над които човек поклаща усмихнато глава. Но колко често привидно беглото се уплътнява до здрава форма, за да ни настави, че тази идея трябва все пак да е била нещо по-различно от един пукнал се в нищото мисловен мехур!

Колкото повече приближавахме брега, толкова повече мислите ми биваха привличани от по-долни части на хълма. Занимаваше ме косата структура на скалите. Неволно проследих с очи фрапиращо правилните линии на тази тектоника. Интересно ми беше да гледам с каква еднаквост в наклона се простираха всички без изключение. Без изключение? Не, не! Забелязах едно място, при което случаят не беше такъв. Точно там, където хълмът пристъпваше най-близо до езерото, снижаващите се линии прекъсваха, но не за да тръгнат другояче, а оттам нататък нямаше вече нито една. Мястото не беше голямо, широко, но гъсто обрасло с буйна зеленина от пълзящи растения, провиснали чак във водата от хумусната почва на брега. Там нямаше градини и нивя, а само некултивирана земя, и ето защо още на никого не бе дошла мисълта да се поинтересува от гъсталака и почвената подложка. Но на мен тя веднага привлече вниманието. Аз не съм учен, наистина, макар да са ме учили на едно-друго, но все пак си казах, че там, където естествените линии преставаха, трябваше да са заместени с нещо друго, което не е естествено, а изкуствено… следователно дело на човешка ръка.

Стотици други бяха гребали покрай мястото, без да проявят по-нататъшен интерес към това привидно маловажно обстоятелство. На мен обаче това не можеше да се случи. Насочих ладията да плава досами шубрака и взех после едното гребло от ръката на джамика. Като отместих с него настрани ластарите, видях под тях не естествени скали, а градени камъни. Бяха точно от онези колосални блокове, от които се състоеше циклопският зид отсреща по хълма! Започнах да подозирам някои неща и продължих изследването, но възможно по-неочебийно и привидно като на игра, защото не бе необходимо джамики да отгатне какви мисли и предположения ме занимаваха. И правилно! В един момент промуших, напълно промуших греблото! Тук имаше отверстие, което водеше под тесния селски път към вътрешността на хълма! Водата тук беше дълбока, много дълбока. Да не би езерото да бе свързано чрез този обрасъл отвор с вътрешността на хълма? Естеството на осеяните с процепи и оврази скали в никой случай не изключваше тази възможност. Реших друг път да проследя този въпрос и накарах джамики да гребе сега към пристана. Не личеше да е отгатнал нещо, напротив, беше му напълно безразлично моето бърникане из шубрака.

Ходи-и-джуна ме очакваше с коня. Той го превъзнесе като най-доброто животно, на което някога бил седял, и каза, че на другия ден ще дойде при мен веднага щом пратя да го повикат. Яздих бавно нагоре по хълма и после през портата в двора. При открилата се там гледка забравих да сляза. Халеф беше накарал да го изнесат заедно с постелята от неговия ъгъл в аркадата вън пред колоните. Там лежеше с удобно привдигната глава и ме видя да се връщам вкъщи от първата си езда. Помаха ми със слабата си уморена ръка. Продължих да яздя и накарах Асил да изкачи стълбите.

— Сихди, каква радост! — каза той. — Отново на кон! Сега сигурно и на мен ще дойде скоро редът!

Ханнех седеше при него. Тя го помилва нежно по страната и ми обясни:

— Изплашихме се, когато Асил побягна с теб, но Кара, моят син, ни викна, че ще те последва и ще те пази. Това ни успокои. После те видяхме да яздиш до него край езерото и вече нямаше защо да се притесняваме. По-късно Халеф се събуди и аз му разправих, че сега опитваш първата си езда. И той вече нямаше мира. Трябваше да го донесем тук, за да те види, когато се връщаш. Сега си тук. Как се радва милият!

Слязох и седнах при тях. Асил сам тръгна надолу по стълбите. Тогава дойде Тифл.

— Ефенди, аз ще го разседлая — каза. — Но когато тръгнеш отново на езда, вземи ме със себе си. Ти ми го обеща! Спомняш ли си?

— Да. А каквото съм обещал, сдържам. Но ако ти самият не искаш тогава да яздиш с мен, необходимо е само да ми кажеш.

Това бе намек, който той обаче не разбра. Онова, което ми бе разказал Кара за него, беше потвърдено от учителя. Куция оттук насетне щеше да стои под надзор, без да подозира. И странно, когато отведе врания, Халеф се загледа подире му и каза:

— Призрак! Няколко пъти го виждах… когато отварях очи… Стоеше пред мен и ме гледаше грозно… Сихди, не допускай този мъж при мен… не мога да го понасям!

— Така се чувствам аз с неговата Пекала — забеляза Ханнех. — Защо единият от тях винаги се върти тук край нас, за да гледа какво става и чува какво се говори? Трудно ми е да приема това само за празно любопитство, но пък и мястото не е за шпиони!

Премълчах. От срам ли? Защо спрямо Тифл и Пекала не бях имал веднага същото чувство като Халеф и Ханнех? Вероятно защото те бяха деца на природата, притежаващи все още инстинкти, които ние в хода на нашето "образоване" полека-лека бяхме изгубили. Винаги сияещата "весталка" и нейното "оригинално дете" ми се бяха стрували изключително естествени, докато сега все повече започвах да съзнавам, че една имитирана естественост вече не е естествена. Защото че си имах работа с актьорство, бе повече от вероятно. Лесно можех да отмина факта, че се бях заблудил. Толкова по-страшни обаче за мен бяха детински наивните, сълзливи маски, от които бях допуснал да бъда заблуден. Като какъв ли трябва да разглеждаш и третираш човек, който гледа и говори така искрено като тези двамата, но не е откровен и честен! В Персия има множество секти. Една от тях, "Шуйух", учи, че човешкото тяло било дадено само с цел духовете да се заблуждават един друг. Земният живот бил един голям, непрекъснат бал с маски, но в никой случай за удоволствие. И колкото по-красив, по-дружелюбен и по-мил ти се явявал даден маскиран образ, толкова повече трябвало да внимаваш с него. Детските маски обаче били най-лошите. Аз не съм нито персиец, нито сектант, но сега никак не ми бе трудно да приема мисълта, че Пекала и Тифл играят при джамикуните бал с маски. И аз, който така сърдечно обичам децата, се бях оплел в мрежата на "най-лошите" от тях.

За Халеф се радвах. От вчера той явно бе направил голям напредък и помоли до вечерта да остане на открито. Ето защо аз предложих на това място по-късно да вечеряме и те с удоволствие се съгласиха. Когато Ханнех ме попита къде е останал Кара, казах само, че привечер ще се върне и отидох в градината. Там, както бях чул, се намираше Педехр. Седеше на пейката, където бях нападнат от Тифл като крадец на сливи. Седнах при него.

— Познаваш ли шейх ул ислям? — попитах.

— Да — отговори той, тутакси наостряйки слух, — но не лично.

— Трябва ли човек да му има страха?

— Ти може би не, но ние.

— Погрешно! Сега аз съм джамики, така изцяло джамики, че не познавам опасност, която да не съществува за мен, а само за вас. Шейх ул ислям утре ще дойде при нас.

— Вярно ли? Кой ти го каза? — извика изплашено.

— Ходи-и-джуна.

— Значи той наистина ще дойде. Ходи винаги е добре осведомен. Никога не се е лъгал, когато ни е предупреждавал. Щом шейх ул ислям идва лично при нас, трябва да се касае за работа от изключителна важност. Той е княз сред духовническото съсловие и сигурно не би предприел едно такова пътуване, без грижливо да е претеглил тежестта на причините. Ефенди, нищо добро не ни предстои!

— Защо "нищо добро"? Защо трябва непременно да ни носи зло?

— Защото от негова страна нищо добро не може да дойде. Той, строго погледнато, не е персиец, а таки кюрд. Една известна приказка гласи: "Колчем таки вдигне благочестиво поглед към небето, някого стъпква с крак." А този добродетелен и свят властелин почти винаги гледа нагоре. Кой може да изброи тези, които вече е стъпкал под своите леки, меки, безшумни ходила! Ние ще видим неговия смирен, благочестив поглед нагоре, но ще почувстваме и фанатичните му ритници. В неговите стъпки и стрък трева не се изправя.

— Тогава нека го накараме да стъпва само по тръни! Това ще бъде полезно за нас и целебно за него. За съжаление не можах да разбера сам ли ще дойде, или не.

— Сам? Това не може да се мисли! Та нали трябва да е обкръжен с блясък и гордост, за да се открои толкова по-ясно неговото смирение! Ние ще имаме високи, много високи гости, и то немалко. Така че трябва да се подготвим!

— Не! Той в никакъв случай не бива да забележи, че знаем за неговото пристигане. Гостите ще получат само онова, което е налице. Никакви разпореждания и приготовления. В кухнята никой не бива да заподозре нищо. И специално се погрижи Пекала и Тифл да не научат нищо. Това е строгото ми изискване!

Той се загледа мълчаливо в земята и не каза нищо. Ето защо продължих:

— Значи никакви приготовления, най-вече заради тези двамата, които не бива нищо да забележат! А къде ще подслоним гостите?

— В аркадата.

— Където лежи хаджи Халеф?

— Ако разрешиш, ще махнем постелята му. Нещата се нареждат добре, понеже Ханнех преди малко ме попита кога ще може да го има горе при себе си. Така ще й бъде по-лесно да се грижи за него, а и той ще има повече спокойствие отколкото в аркадата, която е постоянно отворена за влизане и излизане.

— В такъв случай веднага след вечеря го настанете горе! Ханнех има право; желанието й е много разумно. Но не й казвай за шейх ул ислям, не казвай изобщо на никого. Който трябва да го научи, ще му кажа аз самият. Този "властелин" трябва да остане изцяло с впечатлението, че напълно ни е изненадал. И не си мисли за някакво голямо угощение! Дори е много възможно и той, и неговите придружители да не получат и залък от нас.

— Ефенди, вземи си думите обратно! Това е изключено, напълно изключено!

— Защо?

— Помисли най-напред за висшия дълг на гостоприемството!

— Аз го знам също така добре като теб и никой не може да бъде по-гостоприемен от мен. Само трябва да изчакам дали шейх ул ислям ще се държи спрямо нас така, че да му позволя да бъде наш гост.

Той ме зяпна.

— Та това звучи, сякаш нехаеш за този висш сановник!

— Ще постъпя с него точно според "материала", който притежава, ни повече, ни по-малко. Килими, възглавници, лули, тютюн, кафе, вода, всичко това бездруго си е налице. Ако трябва да дам още нещо и после ще има време да го кажа. Ще присъстваме само ти, ходи-и-джуна и аз. Той е единственият, с когото можеш да обсъждаш нещата. Дали ще имам нужда и от други джамики, сега не мога да знам, това тепърва ще си покаже. Чувал ли си някога за "Най-добрия кон на Луристан"?

— Много често. Той принадлежи на шейх ул ислям и е най-бързият и издръжлив бегач от разплода на таки. Никога не е бил побеждаван и собственикът му вече е спечелил не една и две награди с него.

— Как се е сдобил с това животно?

— Племето му го направи подарък, за да възнагради неговата безпримерна благочестивост и строго спазване на вярата. Няма друг таки, който да се е издигнал толкова високо като този мъж. Ето защо те се гордеят с него и смятат за чест да го наричат един от своите. Той казва, любовта към коня била единствената земна любов, която си позволявал. И понеже с удоволствие отваря конюшнята си за всеки бегач, никак не е изключено, като чуе за надбягването, да поиска да се включи.

— Трябва ли да приема?

— Твоя си работа, ефенди. Аз не мога да кажа нито да, нито не. Един кон, който никога не е бил побеждаван, е опасен противник. Но затова пък толкова по-славно ще е да бъде победен. Тук нещата опират преди всичко до високата цена.

— Знаеш ли дали шейх ул ислям има някаква лична връзка с Ахриман мирза?

— Не.

— Или с Гхулам ел Мултасим?

— Да, те поддържат тясно приятелство. Шейх ул ислям дори е въздигнал Гхулам до сан на един от своите каси[38] и често го вижда като гост в къщата си.

— За мен това е важно, изключително важно! А сега нещо друго. Досега оставях тази работа настрана, но сега заемам мястото на Устад и е мой дълг да се заема с нея. Бях при шейха на калхураните и се зарадвах, че неговото оздравяване напредва. Той не е член на вашата джемма, но ти каза, че жена му трябвало да бъде наказана, понеже проляла кръв.

— Така е. Веднага щом той напусне постелята, трябва да я съдим.

— Ти на нейно място другояче ли щеше да постъпиш? Щеше ли да оставиш съпруга ти да бъде напълно пребита?

— Какво щях да сторя аз, е без значение. Ние имаме закон и сме длъжни да процедираме според него.

— Значи и при вас владее буквата, не духът на закона!

— Заблуждаваш се. Ние ще изберем най-малкото наказание.

— Но все пак наказание! Нима не е възможно да бъде оправдана?

— Не.

— Кой има право да помилва?

— Устад.

— Знаеш, че в Персия всеки вели има власт над живота и смъртта и следователно притежава също правото да помилва, а Устад е вели на нашата околия.

— Кой сега е такъв, когато той замина?

— Неговият заместник, значи ти.

— В такъв случай те моля да отидеш при калхури. Кажи му, че на мястото на неговата жена аз също щях да пролея кръв. Следователно я считам невинна като мен и теб и не съм съгласен да бъде наказана. Който порицава някого заради деяние, което самият би извършил при дадените обстоятелства, заслужава същото наказание. Тръгвай веднага!

— Ефенди, това е радостна вест. Бързам да им я предам. С това ти ще спечелиш сърцата на всички джамикуни и калхурани!

Отправих се към моето жилище, за да взема ключовете за стаите на Устад. Трябваше надлежно да се подготвя за утрешната визита, да съм добре осведомен в нещата за назряващите събития. Намерих една чанта, съдържаща всички документи относно прехвърлянето на територията, управлението, правата и задълженията на джамикуните. Устад изобщо се беше погрижил лесно да мога да се ориентирам. Навсякъде имаше бележки, уведомяващи за съответното съдържание, и ето как без дълго търсене намерих и най-ценния документ. При него бе поставена бележката: "Никога не е използван и на никого още не е показван, но без двоумение да се употреби!"

Отворих го напрегнато и го прочетох. Съдържаше споразуменията, поддържани без всякакви свидетели лично между шаха и Устад и подсигуряващи на последния закрила, по-могъща от която никой вели не би могъл да желае. Като голяма рядкост присъстваше саморъчният подпис на владетеля и трикратно поставеният личен печат. Към документа бе приложена и картичка от пергамент с тежка позлата. Четирите ъгъла съдържаха ръчно изрисувания персийски герб — слънце с лежащ пред него лъв. А в средата беше изписано с перо и изящен калиграфски почерк, естествено на персийски, но аз го предавам в превод: "Който това покаже, е длъжен само на мен да се подчинява!" Отдолу също бяха поставени саморъчният подпис на владетеля и печата, чийто надпис се състоеше от думите: "Когато Наср-ед-Дин печата в ръката вземе, викът на справедливостта отеква от луната до рибите." Шахът, както е известно, прилежен калиграф, собственоръчно беше изрисувал и написал тази картичка и по тази причина тя бе легитимация, която заставяше към незабавно подчинение дори най-високопоставения служител в царството.

С нея притежавах много повече, отколкото се нуждаех за утрешния ден, и вече се канех да си вървя, когато вратата се отвори и влезе Пекала. Лицето й сияеше в обичайното, приповдигнато радушие, а тонът, с който заговори, бе извънредно повелителен:

— Видях пъхнатия ключ, ефенди, и веднага си помислих, че си в стаята. Аз нямам време, наистина, но за теб винаги. Бих искала да те попитам дали бива да ти кажа онова за моя ашик.

— Нека чуем!

— Ама няма да издадеш нищо?

— Нима е нещо тайно? — заобиколих въпроса й.

— Да, естествено! — отговори тя важно. — Имам куп тайни, за които никой нищо не бива да знае. На теб обаче може би ще кажа няколко. Най-важната ще чуеш веднага. Че моят ашик идва винаги след четири седмици, вече ти съобщих. Но че наскоро дойде извън това време, не знаеш. Можеш ли да отгатнеш защо дойде?

— Не. Кажи го и го направи възможно по-късо!

— Защо това искане? Та аз винаги приказвам късо, ефенди! Моят ашик е решил да говори с нашия Устад и да му съобщи много работи, които биха го избавили от смърт.

— Кого ще избавят? Ашика или Устад?

— Ашика, но може и двамата. Не знам точно. Трябваше да кажа на Устад, че той ще дойде следващата неделя, точно в полунощ. Но аз ще се срещна с него един час преди туй.

— И ти го съобщи на Устад?

— Не.

— Защо?

— Защото… защото… защото ме беше страх от него.

— Но от мен не?

— Напротив, от теб също! Ама времето минава и ако продължавам да се страхувам и нищо да не казвам, ще изгубя моя ашик. Защото той рече, че никога вече нямало да дойде, ако не му осигуря възможност да приказва с Устад. Затова най-сетне събрах кураж и изложих молбата на теб, понеже до другата неделя Устад може още да не се е върнал. Какво ще кажеш сега за тая работа?

Избърса влажното си чело и отдъхна облекчено. Явно й бе трудно да се обърне към мен.

— Нима на ашика му е все едно дали ще се срещне с мен, или с Устад? — попитах.

— Така мисля. Ти нали заместваш Устад и понеже работата не търпи отлагане, трябва да се съгласиш.

— Знае ли още някой, че той ще дойде в неделя?

— Не.

— Също Тифл?

— Тифл? С този бъбрица човек не бива да споделя подобни неща. Той не знае нито дума!

Това бе лъжа, но казана с най-честната и искрена физиономия на света. Малките очички ме гледаха така открито, толкова чистосърдечно, че едва не ме накараха да се замисля дали не се заблуждавам.

— Каза ли ашикът на кое място желае да говори с Устад? — продължих.

— Не. Това сега ти трябва да определиш. Ще имаш ли добрината да ми кажеш къде?

— Днес още не. Но ще ти го съобщя навреме. А сега ме изслушай! Трябва да си мълчиш пред всеки, също пред Тифл! Ако кажеш само на един-единствен човек, че ашикът ти ще дойде, няма да говоря с него, а теб ще изгоня от къщата!

— Ефенди — извика, отскачайки уплашено назад. — Какви страшни очи ми правиш! Ти из един път доби съвсем друго лице!

— Това е лицето ми, когато си наумявам непременно да свърша нещо. Ти още не си го видяла. Пази се от повторното виждане! Ако не си затваряш устата, ще наредя още неделната нощ да те откарат отвъд границата, без да питам какво ще стане после с теб! Разбра ли?

— Да, да, съвсем точно! — увери тя, свивайки се от страх. — Ефенди, ама Устад е по-любезен от теб. Кой би го помислил!

— Всяко нещо на мястото си, строгостта редом с любезността! Имаш ли още нещо да кажеш?

— Не.

— Тогава върви!

Вътрешно съкрушена, тя направи някакъв много объркан реверанс и се отдалечи със значително по-малко фамилиарност отколкото при влизането. А аз заключих грижливо жилището и тръгнах да говоря с Шакара.

Как ли стана, че изобщо не попитах къде се намира, а сякаш го знаех съвсем точно? Минах през градината. Като стигнах до извора, видях "сестрата" при конете. Сахм скубеше тук и там тревица с Гхалиб. Асил беше легнал. Шакара седеше до него, облегната на врата му, и сплиташе гривата в плитки, виейки в тях виолетки. Враният се протягаше от време на време да пощипне приятелски ръката й с устни. Поспрях се да ги наблюдавам, после отидох да седна при тях.

Не беше нещо неотложно онова, което исках да обсъдя с Шакара. Исках само да й съобщя кой ще дойде утре. Но когато го сторих, в мен сякаш се отвори всичко заключено, за да бъде видяно, проучено, потвърдено или отхвърлено от нея. Говореше малко, и то само когато я попитах. А казаното от нея звучеше безкористно, скромно, но същевременно твърдо, категорично и сигурно. Все повече съзнавах, че носи в себе си нещо безкрайно велико, красиво, бистро. Замислих се как ли да го нарека. Определено беше онова, което ние "образованите" наричаме възгледи за света и живота и все пак беше нещо много, много повече! Нейните възгледи се простираха и над съвсем други съкровища от онези, които ни предлагат така нареченият "свят" и мнимият "живот". Говорейки сега с нея, пред мен отново изплува мигът, в който я видях за втори път от болничната си постеля. Седеше недалеч от вратата сред растителната зеленина. Бяла беше дрехата й. Воалът бе отметнат назад. Тъмната коса се спускаше в дълги, тежки плитки. Изящните пръсти се плъзгаха по струните на сандурах. Можем ли да сравним едно човешко същество с поема? Та нали казват, че човекът бил най-прекрасната поема в цялата вселена. Ако не най-прекрасното, то определено едно от най-благонравните виждах сега тук!

Тогава чух от нея звуците на арфа. Свиреше, за да задържи душата ми и тази на Халеф. Сега слушах от нея думи, но всички те и начинът, по който ги казваше, имаха дълбоко, тясно родство с онези арфови звуци. Всичко бе така мелодично, така хармонично, така пълно, така чисто, без всяка следа от дисонанс. Продължавах да говоря ли, говоря, само за да слушам как отговарят тези устни, от които не можеше да се отрони нищо мъгляво, нищо светотатствено. Струваше ми се, че трябва да й предам всичките си мисли, за да си ги получа после обратно избистрени и уяснени. Знаела ли е това Марах Дуримех, когато е писала, че аз трябва да бъда духът, а тя — душата, моята сестра? Психология, научена не теоретично, а практически! Измъдрена не от научни ръководства, а извлечена директно от духовния и душевния живот, без дребнаво тълкуване!

Така седяхме много по-дълго, отколкото бях възнамерявал, додето дойде Кара бен Халеф със своя Баркх и ми доложи, че е изпълнил поръчението, без да е видян от някого. Претърсил внимателно въпросното място и бил убеден, че междувременно друг крак не е стъпвал там. Понеже бе станало време за храна, поканих го да дойде и вечеря с нас. Но той отклони поканата, защото трябваше да се погрижи за бавното охлаждане на Баркх, за да не се схване. Той беше така разсъдлив във всичко, оставено в неговите ръце — наследствена черта повече от майката отколкото от бащата, често твърде прибързания хаджи, чийто буен темперамент обичаше да излиза от пътя на спокойното размишление.

След храна се оттеглих, за да подложа на предварително проучване всичко, което исках да изгоря от работите на Устад. От тях добих един дълбок поглед в неговия живот, в неговите човеколюбиви желания и възприятия. Вестниците ме отвращаваха. Бях заявил, че не искам да ги чета, и не го сторих. Но докато отделните листа преминаваха през ръцете ми, очите ми от време на време се приковаваха на едно или друго място, а сетне смачканите страници отлитаха възможно по-далеч от мен. Човек едва ли би сметнал за възможно с какви нелепости и дрънканици се занимава онова странно същество — вестникът, залъгващо тези, които го притежават, че са духовно богати! Ако Устад действително беше прочел всичко това, то бе направо чудо, че все още вярно съхраняваше своята любов към човечеството. Велико нещо е истинската, не лицемерната, а действително бликащата от сърцето хуманност, която притежава силата да издържа от своето общочовешко гледище дори срещу онези противници, които не се свенят да нападат само с оръжията на личния интерес, но уверяват, че са радетели за човешките права, защитници на благородното човечество. И тъй, да вървят по дяволите тези драсканици! Хвърлих ги в огнището, запалих ги, а когато пламъците лумнаха, вътре полетя и "Оправданието", написано без всякаква причина.

След като се позанимавах още известно време с произведенията на Устад, отидох да спя и не се събудих, докато на вратата ми не се почука. За да ме будят, трябваше да има основателна причина.

Станах и отворих. Педехр беше.

— Прощавай, ефенди, дето сигурно ти смутих съня! — каза той. — Няма да мине много и шейх ул ислям ще бъде тук.

— Толкова рано? Откъде знаеш? — осведомих се аз.

— Снощи говорих и с ходи-и-джуна. Той сметна, че ще е добре да сме наясно с нещата. Ето защо тръгна на кон по посока Хоремабад. Стигнал до граничния дуар на джамикуните и узнал, че шейх ул ислям нощува там и се кани днес призори да потегли. Повелил мълчание и сега е тук, защото не иска да отсъства. Но иначе никой друг не знае за тая работа. Ще слезеш ли?

— Не. Изпрати ми закуската горе! Кой още идва с него?

— Господари и слуги, общо петнайсет души, с много добри коне и добре въоръжени. В дуара им казали, че никой външен човек не може без специалното разрешение на Устад да носи оръжия при нас, а трябва да ги предаде веднага щом стъпи на територията на джамикуните. Те обаче отказали да го сторят.

— Е, после какво? Принудили ли са ги?

— Не, сметнали, че не бива да процедират строго, понеже това е шейх ул ислям. Естествено, те и тук ще бъдат спрени при първата къща. Ако искаш, ще наредя при всички случаи да ги разоръжат. Не пожелаят ли, нека обръщат конете, а аз ще изпратя една дружина да ги придружава, додето минат границата.

— Ха така, Педехр! Така ми харесваш! Няма човек, от когото да имаме основание да се страхуваме, а страхът изобщо е най-голямата щуротия, която ми е известна. Но всяко нещо на своето място и с времето си! Пестник срещу пестник, ала и срещу хитрост нищо друго, освен хитрост и пак хитрост! Ще ме предупреждавате за лукавщината на този шейх ул ислям, ще се пазя да налитам с лапи като глупава мечка. А ако поискаме да разоръжим тези петнайсет души още при входа на дуара, ще трябва да разставя там толкова джамикуни, че онези веднага ще си кажат: "Те са знаели, че идваме!" А точно това трябва да остане скрито! Така че нека си идват, както си щат! Вие двамата, сиреч ти и ходи-и-джуна, ще ги посрещнете с всички признаци на изненада и ще ги отведете в аркадата, където ще разговаряте с тях, докато дойда.

— Трябва ли да заръчам да те доведат?

— Не. За да подсилим мнението, че нищо не сме знаели, ще кажеш, че не съм си вкъщи, а съм излязъл на разходка. Аз наистина ще го сторя, но няма да се отдалечавам много. Ще имам грижата да видя пристигането им, а после ще дойда в аркадата. Сега върви! И възможно по-бързо закуската ми!

Той се отдалечи и веднага я прати. След като се нахраних, заключих жилището си и отидох в това на Устад, за да взема златната картичка на шаха. Беше напълно възможно да имам необходимост от нея. После заключих и тук и тръгнах, но не слязох по стълбите. Спуснах се по пътя за звънарницата, който водеше надолу до градината, банята и конското пасище. Никой не ме забеляза. Понеже за мен бе важно да наблюдавам пристигането на шейх ул ислям, потърсих място, от което да мога незабелязано да го сторя. Дългата периферия на градината и пасището бе обрамчена от гъст храсталак, зад който се спускаше отвесно гигантският зид. Ако се промушех до ръба на зидарията, щях да имам свободния изглед, който исках. И тъй, насочих се към едно място, където една пролука водеше навътре в храстите. Но когато навлязох, видях, че не излизаше до края. Тук беше оформено нещо като беседка с издигнати околовръст чимове за сядане. Зеленината бе така преплетена и гъста, че човек не можеше да надзърне през нея и толкова по-малко да проникне, без да скърши клони и вейки. Но в непосредствена близост растяха няколко тамариска, където при необходимост можех да се провра, без да ги повредя. Сторих го, ала не успях да стигна до края, а трябваше да свърна встрани, сиреч зад беседката. Имаше достатъчно клони да ме скрият и същевременно толкова много пролуки, че можех да огледам цялата долина и няколко завоя от водещия нагоре път. Настаних се възможно най-удобно и се приготвих за дълго чакане, но не се наложи. Едва се бях изтегнал и подпрял глава с ръка, отдясно долу се зададе отряд ездачи, който не можеше да бъде друг, освен този на шейх ул ислям. Вярно, преброих повече от петнайсет коня, но върху лишните идваха джамикуните, придадени от граничния дуар като съпровод.

Животните носеха богатата персийска сбруя, наричана решма, като едно от тях особено биеше на очи. Мъжът, който седеше на него, имаше на главата си таки чалма с огромен диаметър. Беше украсена с няколко дълги, пъстри пера и от нея се спускаше бял воал, който покриваше като наметало не само ездача, но и цялата задница на коня.

И тази набиваща се на очите фигура ли да беше благочестивият сановник? Смиреният? Мъжът с леките, меки, безшумни ходила? Докато си задавах тези въпроси, разглеждах и другите, които яздеха семпло и естествено трябваше да представляват подвластни лица. Един от тях се придържаше съвсем в края. Носеше напълно обикновен таки тоалет, но седеше на кон, който ангажира цялото ми внимание. Разстоянието беше твърде голямо, за да различа подробности, но това благородство в стойката, тази жизненост във всяко движение, тази грациозна сигурност и еластичност на вървежа, тази самоувереност въпреки бедрата на ездача и юздата бяха достатъчно да приема, че това бе най-добрият, най-ценният кон от всичките петнайсет. Светлокафяв, с бели "ботушки" на предните крака!

Отрядът зави по пътя за Високата къща. Поради непрекъснато намаляващото разстояние можех все по-ясно да различавам коня и понеже оцених продажната му цена на не по-малко от девет хиляди немски марки, си казах, че седящият върху него няма как да принадлежи към сияе[39].

И тъй, две от лицата не ми се струваха това, за което човек трябваше да ги смята по всичките външни белези. Ездачът с белия шлейф и последният с най-голяма вероятност разчитаха на външността си да ни заблудят. Първият трябваше да изглежда с по-висок ранг от действителния, а последният — с по-нисък. Санът на първия можеше да ми е безразличен, но на последния — не. Ако единият от тези двама души изобщо беше нещо повече от това, което искаше да представлява, то имах всички основания да се изкача с моето предположение не само до следващото, а веднага до най-високото стъпало: мнимият коняр беше самият шейх ул ислям!

Докато ми минаваха тези мисли през главата, видях Тифл да се появява на пътя, за да слезе по някаква причина до селото. Той не знаеше нищо за пристигането на тези хора и спря изненадано, като ги съгледа. Когато стигнаха до него, ги заговори и ми бе изключително интересно да забележа, че яздещите начело знатни сановници го препратиха към последния ездач. Това обстоятелство превърна предположението ми почти в сигурност.

Той махна на другите да продължат и спря при Тифл. Този знак издаде, че той беше действително командващ. Поговориха късо време. После чужденецът подкара отново светлокафявия кон, а Тифл закрачи обратно до него, разговаряйки оживено с него, докато изчезнаха зад последния, най-горния завой на пътя.

Колко добре, че бях дошъл тук за наблюдение! По този начин бях узнал, че на шейх ул ислям май много му се е искало да "поактьорничи" с нас и сега вече вероятно се бе заел със замислената "Комедия на заблуждението"! Понеже нямах ни най-малка причина да наведа гостите на идеята, че сме извън себе си от радост от тяхното идване, хич не се и разбързах, а останах още доста време да си седя на мястото. А колко добре бях постъпил, се установи, когато чух стъпки, бързо приближаващи към беседката, зад която се намирах. Влязоха двама души.

— Никой не ни видя, това е добре! — чух гласа на Тифл. — Той пита дали има някое място, където може незабелязано да говори с теб. Ето защо побързах да те доведа тук. Сега ще пратя и него.

След тези думи той тръгна. Кой се намираше сега в беседката? Не се наложи дълго да чакам, за да разбера. Отново приближиха стъпки, бързи, но тихи, предпазливо прокрадващи се, като от стъпващи върху меки пружини нозе.

— Ти ли си поганската туркиня Пекала? — попита новодошлият.

— Да — отговори тя, потвърждавайки лекомислено лъжливостта на своята религия. — А ти кой си?

— Как се казвам, не е нужно да споменавам, но съм приятел на този, който се нарича твой ашик.

Тя плесна ръце и извика:

— Приятел на моя ашик! Колко се радвам! Кой би помислил, че…

— Не говори толкова високо! — прекъсна я онзи заповеднически, ала тутакси прибави с нежен, ласкав тон: — Искам да ти докажа, че знам за вас двамата и вашата любов. Той ще дойде идната неделя, един час преди полунощ, а ти ще го чакаш при изправения камък от древния градеж. Съзнаваш ли сега, че съм негов довереник, негов приятел и значи също твой?

— Да, имам ти доверие — потвърди тя. — Сигурно и ти имаш такова благородно мъжко сърце като него и знаеш какво означава едно благородно женско сърце!

Чу се прокашляне, сякаш оня трябваше да се пребори с не навреме напушил го смях. Не можех да го виждам, но знаех, че веднага ще го разпозная по говора. Той изговаряше гърлените фрикативни съгласни с по-голяма от обичайната кюрдска острота и имаше такова увуларно "рррррр", сякаш страдаше от някакво злокачествено заболяване на мъжеца.

— Знам дори защо ще дойде този път — продължи. — Искаше да говори с Устад, но понеже този не е тук, ще разговаря с чуждоземния ефенди, тъй като работата е неотложна. Аз нямах представа за наличието на този заместник и тепърва ще си покаже дали това е добре, или зле за нас. Твоят ашик трябва непременно да бъде приет като гост в къщата на Устад. Планирано беше да се настани в помещенията, които вашият повелител нарича свой "гроб". За съжаление узнах от твоя Тифл, че там бил приет чужденецът. Затова пък сега са свободни личните стаи на Устад и нас ще ни задоволи твоят ашик да получи поне тях. Господарката на тази къща си ти, Пекала. Знам го много добре. И на твоята любезност никой не може да противостои. Ашикът ти непременно ще склони ефендито да го приеме, ама къде ли! Подочух, че със своята чаровност ти изцяло си спечелила този мъж. Сега кажи, смяташ ли, че можеш да го увещаеш да подслони ощастливителя на твоето благородно женско сърце в помещенията на Устад?

— Начаса, начаса ще разреши! — изликува тя толкова непредпазливо, че онзи заповяда с тон на внезапен гняв:

— Замълчи, котка непредпазлива! Твоята фалшива уста вече издаде предостатъчно, ама на мен тия не ми…

Спря посред изречението и продължи с напълно променена интонация:

— Сърцето ми съзнава величието на твоето щастие, да видиш ашика като свой гост, о, вярно, красиво цвете на неговия живот, но те моля да заключиш това щастие дълбоко и мълчаливо в себе си, докато дойде жадуваното време, когато вече няма да е необходимо да го криеш! Нали знаеш, че животът на ашика, а вероятно и твоят, зависи от дискретността ти!

— Ходех! И моят живот? Моят собствен? — попита тя шокирано.

— Да. Неговите врагове са и твои врагове и ако убият него, теб също няма да оставят жива.

— Ама кои са те всъщност? Той никога не ми ги е назовавал.

— За да не помътни погледа на твоите сияйни очи, който стои за него над всичко друго. Затова и аз ще премълча. Твоето сърце трябва да остане чисто и непринудено. Аз познавам Устад, но ефендито — не. Що за човек е той? Кой е по-умният от двамата?

— Никой мъж не е умен. Всички те трябва да бъдат възпитавани. Аз имам куп тайни, които на повечето хора не казвам, понеже мисля, че ще ги издадат. На теб обаче имам доверие. Ето защо ще ти разкрия една от тях. Устад ми е по-драг от ефендито.

— По каква причина?

— Защото ефендито иска да ме изпъди.

— Защо?

— Ако съм издадяла, че щял да говори с моя ашик.

— О, Аллах, каква въпиеща глупост! И една такава жена иска да възпитава мъже и…

Отново прекъсна по средата на изречението, за да не я обиди. Този мъж не умееше да овладява темперамента си. Или не проявяваше по-голяма предпазливост само защото знаеше, че си има работа с една "кръгла нула"? А колко приятелски и спокойно звучеше гласът му, когато продължи:

— Нима не чувстваш, че ефендито не може да бъде укоряван за това, а хвален? Зная, че ти сече пипето. Така че не може да не съзнаеш, че той изисква мълчание само с най-добро намерение. Аз също те моля да не издаваш нищо. Той може да те заплашва само с изпъждане, ала аз знам, че разбъбриш ли се, това ще е твоята сигурна смърт. Враговете на твоя ашик са безмилостни, особено към теб. Ето защо се пази и мълчи! Аз често съм чувал за тоя ефенди, но днес ще го видя за пръв път. Добродушен ли е?

— Много!

— Прозорлив ли е?

— Хич! Вярва на всичко, което му кажеш!

— Познава ли тукашните порядки?

— Не. В това отношение моят Тифл е сто пъти по-умен!

— Как стоят нещата с неговата религия?

— Той няма никаква. Тук никой не го е виждал барем веднъж да се помоли.

— Красив мъж ли е?

Тя замълча, вероятно размисляйки върху въпроса. Задалият го определено не беше лош познавач на хората, а готвачката и понятие си нямаше какво всъщност целеше с този крайно излишен наглед разпит. После отговори:

— Не е красив, но не е и грозен. Има съвсем обикновено лице. Мисля, че ако не беше чуждоземен, хората изобщо нямаше да му обръщат внимание.

— Машаллах! Това не звучи добре! Щеше да ми е по-приятно, ако го беше нарекла красив. А сега отговаряй нататък! Има ли някакви особености? В гласа, в говора, в държането, в походката или нещо друго?

— Не, изобщо. Той е мъж като всички други мъже. Няма защо да се боиш от него. Той не е и наполовина знатен колкото теб!

— Откъде знаеш?

— То ти личи. Необходимо ти е само да облечеш други дрехи и си готов паша!

— Така ли мислиш, мила ми Пекала?

Прозвуча поласкано. Мъжът значи беше суетен! Това се потвърди от следващите му думи:

— Сега трябва да тръгвам и ти казвам, че ми хареса. Бих желал да ти го докажа с някакъв подарък, който ще ти пратя по твоя ашик. Знам, че обичаш гиздилата и красивите дрехи, които временно съхраняваш в руините, докато дойдат по-добри дни. Пожелай си нещо!

— С най-голямо удоволствие! Но какво? — попита тя бързо.

— Каквото искаш!

— Добре, ти беден ли си, или богат?

— Само пожелай! Тогава ще ти кажа дали ще го получиш, или не!

Това отново прозвуча така студено, така властно, сякаш не беше я нарекъл току-що "мила ми Пекала". Мъжът ставаше все по-интересен.

— Изпрати ми едни златни наддара[40]! — помоли тя с най-сладък сопран.

— Наддара? За какво? — попита онзи учудено.

— Така човек изглежда по-знатен, по-учен. В Исфахан много често виждах една мадама от Русия. Тя винаги имаше две стъкла пред очите, когато слизаше от носилката. Това й придаваше толкова гордост. Човек можеше да я сметне за императрицата на Русия. Ето защо искам и аз едни наддара. Ама да са от злато, иначе не!

— Жено, ти си откачена! В теб живее някакъв зъл и същевременно смехотворен дух, когото ще смачкам веднага щом…

Беше прекъснат в този изблик на презрителен гняв. Тифл дойде и доложи:

— Праща ме шейх ул ислям. Моли те да отидеш при него. Аз ще те водя.

— Веднага! — отвърна другият строго. И също така строго, а може би по-строго, прозвуча по-нататък: — Ти ще имаш наддара, Пекала, и то такива силни, че зъркелите ти ще изскочат! Ефендито е имал право с мълчаливостта. Аз също го изисквам от теб, от вас. Предателят не заслужава нищо друго, освен смърт. Отбележи си го и ти, Тифл! А сега ме води при моите… при шейх ул ислям, но без някой да забележи къде съм бил!

Тръгна с Тифл. После чух, че Пекала също се отдалечи. Кой беше мъжът, сега знаех. Той самият се беше издал, и то само с наполовина изговореното изречение: "А сега ме води при моите…" "хора" щеше да каже. Той самият беше шейх ул ислям, а другият, който беше пратил за него, трябваше да играе тази роля.

Почаках малко, после напуснах скривалището си, измуших се през тамариските и като видях, че няма никого, тръгнах през градината към двора. Там стояха конете на персийците, при тях слугите. Застанал на стъпалата, Тифл се облягаше на една от колоните. На друга бе облегнат облеченият по кюрдски ездач на светлокафявия жребец с белите предни ботушки. Двамата разговаряха помежду си и не видяха откъде дойдох. Поздравих конярите радушно и спрях при конете да ги разгледам. Но не желаех да мина за познавач, така че се държах подобаващо за случая. Тифл ме видя и обърна внимание на кюрда. Този погледна към мен и зорко ме огледа.

Имаше висока, красиво сложена фигура. Дългата, вълнообразно спускаща се сива брада беше много, много рядка, сякаш природата не е проявила достатъчно добра воля да осъществи намерението си. Той видя, че се застоях повече при малоценните коне отколкото при добрите, а кафявия с ботушките отминах безразлично, все едно бе обикновена кранта. Подхвърли някаква забележка на Тифл, която сигурно не беше особено ласкателна, защото я придружи с презрително отмятане на глава. Слугите също ми се изхилиха, макар не така очебийно, че да забележа при неголямо внимание. Това ме устройваше. За колкото по-малко способни ни смятаха, толкова повече после щяха да се каят.

Когато закрачих бавно към стълбите, Кара бен Халеф се изправи на покрива на аркадата, където бе седял. Викна ми оттам утринния си поздрав.

— Слез долу, Кара! — поканих го аз. — Чух, че е дошъл шейх ул ислям. Ти също трябва да го поздравиш.

Казах го толкова високо, че да се чуе в аркадата. Намерението ми беше да дойде Педехр. Постигнах го. Той се появи веднага, слезе по всички стъпала до мен и доложи посещението по такъв начин, сякаш не знаех нищо по въпроса.

— Значи не познаваш шейх ул ислям лично? — попитах полугласно, обръщайки се така, че Тифл и кюрдът да не могат да разберат думите ми.

— Не — отговори той.

— Кой джамики вече го е виждал?

— Не знам такъв. Шейх ул ислям по-рано беше във Ферагхан и едва преди няма и година бе преместен близо до племето си. Само Устад го познава добре. Той не е така скромен, както си мислех. Едва в граничния ни дуар е научил, че Устад е отпътувал.

Докато казваше това, посочи към хълма с храма отсреща, за да ги накара да помислят, че говорим за нещо съвсем безобидно.

— Кой е кюрдът, дето стои при Тифл? — поисках още да знам.

— Кетибът[41] на шейх ул ислям. Той трябва да седи до него, но досега неговото място оставаше празно.

— Тогава ела!

Тръгнахме по стъпалата нагоре. Кетибът кръстоса ръце и ми се поклони вежливо усмихнат.

— Да бъде благословено утрото ти! — поздрави любезно.

— А на теб целият ден! — отговорих аз.

Ах, този глас! И това увуларно "р"! Той беше мъжът, говорил с Пекала, значи шейх ул ислям! Тръгна веднага след нас и се отправи към мястото си. Персийците станаха, когато се появих, поклониха се много учтиво и останаха прави, за да дочакат краткото ми обръщение. Аз спрях на предписаното разстояние, разперих ръце, поклоних се, скръстих ги на гърдите, поклоних се отново, разперих ги с трети поклон, после ги спуснах и вдигнах дясната длан за любезен жест, заговаряйки:

— Човек никога не знае щастието на следващия ден. Единствено Аллах знае какво ще проводи. Ако той е този, който ни е изненадал с вашето посещение, трябва да благодаря първо на него и после на вас. Пред шейх ул ислям няма затворени врати, защото Аллах иска неговият духовник да носи навсякъде само радост. Седнете и ни гостувайте, докато ви е угодно!

Те се поклониха като обучени статисти, а носителят на исполинската чалма заговори:

— Шейх ул ислям съм аз, ефенди. Ти ще узнаеш кои са моите придружители.

Като посочваше всеки поотделно, той споменаваше неговото име и положение. Първо назова духовните лица, след тях офицерите. Те бяха един ахалии-и-дженнет[42], деин вехлийуллах[43], един имам-и-джума[44], един сертиб-и-еввел[45], един сертиб-и-дуввум[46] и накрая дойде ред и на писаря! Виждаше се, че тук бе събран все блясък. Аз се покланях на всеки, както и той на мен. После седнахме. Височайшите господа образуваха линия. Само писарят седна малко назад, до шейх ул ислям. Той много често му нашепваше какво да каже. Вярно, опитваше да прикрие движението на устните си с брадата, но тя беше толкова рядка, че го забелязах. Аз седях точно пред него, вдясно от мен — Педехр, вляво — ходи и малко назад Кара бен Халеф. Първите двама вече се бяха представили на персийците. Кара можех да спомена между другото.

Мълчах, защото бях изпълнил своя дълг, и сега учтивостта изискваше да оставя високия гост да започне. И той не закъсня.

— Дойдох да приказвам с Устад за джамикуните — каза. — Моето благоразположение сияе над него. Но чух, че бил тръгнал на път и го замествал един ефенди от Запада. Аз не те познавам и не са ми известни твоите достойнства и титли, а не бих желал да те лиша от нещо. Ето защо ми прости, задето ще изрека първом няколко въпроса. С какъв духовен сан си облечен в твоята страна?

— С никакъв — отговорих.

— Какъв военен чин притежаваш?

— Никакъв.

— Назови тогава поста си при правителството на твоя народ!

— Нямам такъв.

— Но какъв си тогава? Какво имаш?

— Аз съм си само аз и имам само себе си, повече нищо.

Намерението, с което бе задал тези въпроси, беше лесно за презиране. Трябваше да се почувствам възможно по-нищожен пред него! Преки неучтивости образованият персиец се старае да избягва. Затова той ми хвърли един много ясен съжалителен поглед, наистина, но продължи с добродушен тон:

— Ти можеше да премълчиш, че си хич нищо. Да, можеше дори да си прикачиш високи отличия, без на ум да ни дойде да го сметнем за лъжа. Но ти беше искрен и открит и това ти спечели уважението, подобаващо на всеки, който се бои да лъже. Нашите достойнства са недосегаеми. Като седнахме при теб, ние те почетохме с тях. Ала много бихме желали все пак да знаем доколко далеч се простират пълномощията, които Устад ти е дал.

— Те притежават пълна сила. Нещата стоят така, все едно самият той седи пред вас.

— Можеш ли да решаваш всичко, както ти е угодно?

— Да.

— И той ще го потвърди?

— Безусловно.

— В такъв случай ме радва, че мога да ти съобщя какъв голям, богат дар ви нося днес. Още когато бях във Ферагхан, чух да се говори за джамикуните, а в Двора на шах-ин-шаха се запознах с техния Устад. Откак се намирам в Хоремабад, непрестанно ви наблюдавам. Вие се стремите към високи цели. Искате да видите хората щастливи не едвам в Отвъдното, а още тук. И посягате към най-доброто средство за постигане на тази цел. Възвисявате народа с добри уроци и във всяко отношение, също във вярата, поддържате мир с всички хора. Ако всички племена постъпваха като вас, земята сигурно много скоро щеше да се превърне в отдавна жадуваното Осмо небе, небето на Аллах! В другите страни един такъв стремеж като вашия бива преследван. Който опита да съдейства, попада под ударите на враждата. Духовенството анатемосва всеки друговерец и не иска да знае за религиозен мир. А който стои високо, мрази просвещението на народа, защото само глупавият позволява да бъде глупаво управляван. Но при нас в Персия положението е друго. Ние знаем, че има не само едно небе, и искаме чрез училища и джамии да убедим целия народ, че човек за човека е брат. При нас следователно няма преследване, а подкрепа. Ние не мразим, ние обичаме. Смяташ ли го за правилно? Или не?

— Напълно съм съгласен — отговорих.

— Очаквах го! Това доказва, че ти си достоен да заместваш Устад. Аз казах, че не преследвам, а подкрепям. Знам какво е изтърпял той от своите противници. Те са сторили всичко, за да го унищожат. Аз обаче идвам, за да го издигна. Искам да покажа на тези врагове кой е мъжът, когото някога са отблъснали. Той трябва да получи ново работно поле, което е по-достойно за него от малката, околовръст обградена от неприятели територия на джамикуните. Искам да му поверя хиляди подчинени, които да води по своите пътища към своите цели. Нося му сила и чест, много по-големи, отколкото някога е можел да сънува. Неговата слава, неговото щастие лежи тук в моята ръка. Трябва ли да си я дръпна, без да си посегнал към нея, ефенди?

Беше протегнал към мен ръка с безкрайно дружелюбие. Пуснах му една благодарствена усмивка и отговорих:

— Защо да отблъсквам една толкова блага ръка? Но ти все още не си ми казал какъв дар носиш на Устад.

— Значи си готов да го приемеш? Е, добре, тогава ще научиш. Знаеш ли, че съм син на благочестивите таки кюрди, които вървят непоколебимо по пътеките на Аллах?

— Да.

— А знаеш ли също, че това племе притежава най-красивите планини, най-тучните пасища на нашата страна? Че тази тяхна собственост е с неизмерима цена, понеже има изключително голямо стратегическо значение?

— И това знам.

— Е, тази богата територия с всичко живо по нея ще премине още днес в ръката на Устад.

— В каква форма?

— Той трябва да бъде устад не само на джамикуните, но и на кюрдите таки!

Каза го бавно и с особено натъртване. Неговите придружители нададоха възгласи на удивление, уверявайки, че един такъв дар е нещо направо небивало. Той им кимна важно и продължи:

— Да, и нещо повече, още повече! Племето на таки кюрдите ще се обедини с племето на джамикуните, и то под чудесното име таки-джамикун. И това обединение ще се извърши с ръцете и под надзора на Устад. Той ще бъде повелителят на това ново племе, което после сигурно ще добие мощ и влияние като никое друго. Какво ще кажеш за моето предложение, ефенди?

— Че няма нито миг да се колебая да го приема — отговорих. Едно толкова бързо "захапване на въдицата" той едва ли бе очаквал. Погледна ме въпросително.

— Готов съм да приема предложението ти, и то веднага — повторих.

— Наистина ли, наистина ли? — попита.

— Да.

Той като че пак не искаше да повярва, ала "писарят" му нашепна някаква заповед, и ето как каза:

— В такъв случай целта на моето посещение е изпълнена! Но Устад ще потвърди ли извършеното от теб?

— Несъмнено.

— И ще застане начело на обединеното племе?

— Със сигурност. Давам ви думата си. А това означава, все едно той и аз сме се заклели.

Той стана, аз също. Пристъпихме един към друг и си разтърсихме ръцете. Беше очаквал, изглежда, че сега ще се впусна в уверение на нашата благодарност. Понеже не го сторих, каза, докато сега и неговите придружители се надигнаха:

— Една такава спогодба трябва да се потвърди с хляб и сол. Досега ние не сме вкусили още нищо. Ще имаш ли добрината да гледаш на нас като на свои гости, ефенди?

— Ако ти го желаеш, незабавно. Зная какво означават хлябът и солта. Който после се отметне, е мошеник. Така че помисли добре дали трябва да наредя да донесат тези две неща!

— Ти само прати, прати! Аз много добре знам какво правя!

— В такъв случай сега ще вземем по залък хляб със сол, а после ще ми окажете честта да приемете при нас една гхеда[47]!

— На драго сърце! А междувременно ще отидем с конете отсреща до вашата джамия, откъдето би трябвало да се открива чудесна гледка. Ще можеш ли да ни придружиш?

В действителност той би предпочел да няма никакъв съпровод, но аз отговорих:

— Дотам мога да рискувам да яздя ходом, ала по-нататък — не. Този млад мъж ще ми оседлае коня. Той е Кара бен Халеф, син на шейха на хаддедихните от племето шаммар.

Кара се поклони и тръгна към конете. Викнах подире му да вземе за себе си Гхалиб и за ходи-и-джуна Баркх. Гостите бяха прекомерно радостни от неподозирано бързия изход на своето безскрупулно предложение. Не искаха да допуснат да се забележи, наистина, но ясно си им личеше. Толкова по-сериозно беше лицето на Педехр. Той не ме разбираше. Ето защо му подхвърлих незабелязано думите:

— Не се безпокой! Всичко е наред. Не те мен, а аз тях залових. Бързо хляб и сол! После ще яздиш с нас.

— На кой кон? Устад временно ме лиши от Сахм. А някой обикновен кон в качеството си на шейх не мога да взема.

— Тогава остани тук и се погрижи за яденето!

След късо време Тифл донесе на един поднос купчинка сол и нарязан на дребно персийски хляб. Пристъпихме заедно. Всеки си взе залък и го топна в солта, мъжът с голямата гъжва заговори:

— Хлябът, който ядем, е плътта. Думата, която ни дадохте, е душата. Те стават неделима част от нас!

После всеки изяде хапката си и отново си стиснахме ръцете. Споразумението беше сключено и скрепено. Скоро след това Кара и ходи доведоха конете. Възседнахме и поехме надолу по хълма. Почувствах, че днес бях по-силен отколкото при първата езда, но не си дадох и най-малкия труд да се представя за добър ездач.

Персийците вярваха, че са постигнали каквото са искали да постигнат. Ето защо не сметнаха за необходимо да идат дотолкова далеч в съображението си към мен, че да яздят в траурното ми темпо. Те по-скоро искаха да покажат какви коне притежават и се понесоха стремглаво през дуара и после по нанагорнището на отвъдното възвишение. Мен това ме устройваше. Махнах на Кара и ходи да побързат след тях и закретах полека подире им. Едва бях изминал половината път и чух зад себе си тропота на галопиращ кон. Поглеждайки назад, видях, че бе Тифл. Яздеше неоседланата Сахм и префуча край мен, без да спре и пита дали му е разрешено да бъде с гостите. Сигурно нямаше да се осмели да го стори, ако не е бил поканен от някого непременно да дойде с нас при Бейт-и-Ходех. Подмина ме, защото се страхуваше да не го отпратя. Всъщност беше правилно да го направя впоследствие, и то пред очите на всички, но в намерението ми нали беше залегнало да не бъда сметнат за прозорлив и енергичен, и ето защо сметнах за уместно да премълча.

Когато пристигнах горе, "писарят" стоеше с Тифл до една от предните колони на храма. Детето, изглежда, му обясняваше местността. Не ме удостоиха с внимание. Иначе не видях никого от гостите. Кара и ходи стояха при конете. Яздих до тях и попитах къде са другите перси. Ходи отговори:

— "Светецът", "блаженият" и висшият духовник се провират наскоро из розите. Двамата генерали попитаха дали от по-горе има красив, открит изглед. Упътих ги към голямата горска поляна. Тръгнаха натам.

Посочи горския път, по който бях отведен от Тифл на трапезата в празничния ден.

— Има ли и други пътища до тази поляна? — осведомих се аз.

— Да, но обиколни. Най-добрият оттук не се вижда. Трябва да прекосиш цялата площ и да завиеш край онези букове. Той води право нагоре сред червените ели и стига до поляната.

— Може ли да се язди по него?

— Достатъчно широк е. Да не би да се каниш да идеш нататък?

— Да. Но никой не бива да знае. Трябва да видя какво правят там офицерите. Не си мислете впрочем, че са генерали. Те смятаха, че трябва да се изфукат колкото може повече. Ако някой ви пита накъде съм поел, кажете му нещо правдоподобно, но само не истината.

Минах по храмовата площадка и завих край споменатите букове. Там се разкри описаният път. От храма вече не можех да бъда видян. Сега подтикнах Асил към по-голяма бързина. Минавах между високи ели. След известно време вдясно просветля. Там лежеше горската долина. Беше доста стръмна. В промеждутъците на дърветата видях офицерите. Седяха досами горния край и нещо пишеха или скицираха. Останалата част от пътя лежеше така, че нямаше защо да се опасявам, че ще ме забележат. Със стигането си горе завих надясно. Когато приближих на около седемдесет крачки, слязох. Сложих длан върху ноздрите на жребеца и казах само думичката "Ускут!" (Тихо!). Сега можех да бъда убеден, че няма да помръдне, няма да причини и най-малкия шум.

След това продължих. Меката горска почва правеше стъпките ми недоловими. Когато спрях, стоях само на пет метра зад двамата персийци. Те скицираха — виждах и чувах това. И то топографското положение на великолепно разстилащата се оттук пред погледа местност. Разговаряха. Смятаха, че са съвсем сами, и не го правеха тихо. Чувах всяка дума.

— Тоя ефенди е най-непредпазливият европеец, когото някога съм виждал — каза "дивизионният". — Държеше се направо баламски!

— В замяна нашият каси толкоз по-добре си свърши работата — отбеляза "бригадният". — Похвалата му беше като туткал; суетният човек залепна за него. Колко сляпо ни позволиха да се изкачим тук, за да скицираме проходите и пътищата и снемем цялото положение на дуара! Никога нямаше да узнаем колко е лесен за обграждане, ако не го бяхме видели със собствените с очи. Само да се махне първо оттук Устад и да иде при таки! Сетне ще са достатъчни два дни да завземем дуара и присвоим територията на джамикуните. Така с този най-опасен вид християнство ще бъде у нас веднъж завинаги свършено. Аллах да го прокълне!

— Да, така е, два дни стигат — пригласи другият. — Обединените таки и динаруни ще действат направо смазващо. Много добре, много добре, че тук ще се проведе състезание, в което шейх ул ислям непременно трябва да участва. Това ни дава отлична възможност да извършим приготовления, които иначе биха били невъзможни. Така спестяваме време и ще ударим по-рано.

— Ако всичко е наред. Но какво ще каже шахът за тая работа? Знае се, че той цени и закриля Устад.

— Предостави това на шейх ул ислям. Нали спомена вчера за някакъв довереник, който щял да отседне в къщата на Устад и да проучи всички негови книги, документи и тайни. Тоя мъж бил най-добрият джамбаз[48] в страната. Родом бил от Исфахан, където преди много време се запознал с един готвач, чиято дъщеря пък сега е готвачка на Устад. Заради тежки и много изкусни кражби бил осъден в Техеран на няколко години тъмница, но избягал и дълго време се крил тук в руините, където готвачката тайно му носела храна. Как е бил открит от наша страна, не разбрах, но шейх ул ислям се е заел с него и при известни условия възнамерява да му помогне да бъде освободен от наказанието. Какви са тези условия, не ни влиза в работата, но мога да си ги представя… Аз съм готов с моята скица.

— И аз почти.

— Побързай тогава, та отсъствието ни да не направи впечатление и да събуди подозрение.

Като чух това, аз бързо се отдалечих. Асил все още стоеше така, както го бях оставил. Възседнах го и поех надолу по същия път, по който бях дошъл. Зад буковете описах една широка дъга и когато се появих, се създаде впечатление, че не съм яздил нагоре. Ходи и Кара се намираха все още на същото място. Персийците сега се бяха събрали. Стояха във вътрешността на храма, Тифл — при тях. Когато стигнах, те се обърнаха към мен, а мнимият шейх ул ислям попита, посочвайки руините:

— Да знаеш случайно, ефенди, какъв е онзи древен причудлив градеж там отсреща?

— Тъкмо се канех теб да питам — отговорих. — Нали знаеш, че не съм нито духовник или офицер, нито служител или нещо от значение. Как мога при това положение, на всичкото отгоре и като европеец, да дам по-добра информация от теб, светлината на вярата, дето стоиш високо над всички знания и познания!

Той метна ухилено поглед на "писаря", кимна ми благосклонно и заговори:

— Имаш право, за просветлените от Аллах всичко лежи ясно и открито дори там, където острото око на науката не може нищо да различи. Този строеж е бил посветен на езичество, на идолопоклонничество. Първоначално са почитали само кумири, но накрая са се прекланяли и пред идоли, които някога са били хора. Като погледнеш насреща, си припомняш всички религии с изключение на нашия ислям. Как става така? Ами понеже ислямът е единствената религия, която спазва повелята на Аллах да не се правят икони и подобия. Или си видял някога джамия, в която да виси портрет на човек и пред него да се прекланят?

— Не — отговорих с тон на детска непринуденост. — Но това не е и нужно. Защото всички ваши "светци" и "блажени" биват отличавани още приживе, а не едвам след смъртта, по такъв начин от другите люде, че преспокойно могат да се откажат от по-нататъшното преклонение.

При тези думи направих пред "светеца" и "блажения" по един дълбок, благоговеен поклон. Те ми отвърнаха с добродушно кимване. Но мъжът с великанската гъжва ме стрелна с усъмнен, изпитателен поглед дали зад тази моя непринуденост не се крие нещо друго. Вероятно не откри в лицето ми нищо притворно, защото продължи:

— Научихме се, че Устад възнамерявал да разчисти този древен строеж. Искал да събори останките от онези идолопоклоннически времена. Защо? В каква цел иска да вложи това колосално количество материал, което не може ей така просто да изчезне? Едно такова намерение не може да ни възрадва. До днес ние си мълчахме по този въпрос. Но след като сключихме и скрепихме сега съюза с теб и него, добиваме правото да повдигнем възражение. Тези постройки да си останат така, както са си! Те са един паметник на миналото, който не бива да побутваме. Защото дори заблудата става свещена, когато е устояла толкова дълго, че със своята старост назидава благоговение. И тъй, предупреждавам те, ефенди, предупреждавам и Устад! Аз като шейх ул ислям имам свещения дълг да съхранявам даже химерата, защото само чрез нея ще стигнем до истината. Оттук насетне вие ще се числите към таки кюрдите и каквото поискам аз в качеството си на върховен глава на таки, това трябва да иска и всеки джамики!

А-ха! Досега меката лапичка, но ето че вече се яви ноктестата лапа! Малко преждевременно! Своите същински интереси за съхраняването на руините той естествено не можеше да ми съобщи! За щастие бях избавен от даването на отговор, понеже двамата "генерали" тъкмо дойдоха, и бе решено да тръгваме. Много добре забелязах доволното ухилване, с което осведомиха "писаря", че благополучно са постигнали тайното си намерение.

Връщането се осъществи по същия начин както ездата към хълма. Типовете ме оставиха назад, но на мен и през ум не ми мина да се кося. Като стигнах вкъщи, видях, че и с яденето не бяха ме изчакали. То беше вече в пълен ход. Но аз се настаних най-радушно и започнах да се пресягам. Тайно ми доставяше удоволствие да гледам как народът вече се чувстваше съвсем като у дома си. Оня с гъжвата се правеше, сякаш само той имаше право да заповядва. Педехр толкова се ядосваше от това, че почти нищо не вкусваше. Ама не че пък на ония им липсваше учтивост, о, не! Те дори ни ласкаеха по всякакъв начин. Сегиз-тогиз толкова очебийно, че направо се червяхме. Най-приветлив от всички беше "писарят". Той не говореше много, но каквото кажеше, беше комплимент, изискващ благодарност. Беше толкова естествен, толкова скромен, толкова доброжелателен. И цялата тази естественост, тази скромност, тази доброжелателност я добиваше сякаш от Небето чрез току отправяния нагоре поглед. И всичко умееше да върши мълчешката, без много шум. Другите мляскаха при яденето като ориенталци прекомерно шумно; той единствено — не. Онова, което при тях се вършеше с тракане и дрънчене, при него ставаше така тихо, така нечуто, като че цялото му тяло беше от вата. Но от време на време, когато смяташе, че никой не го наблюдава, изстрелваше от очите си поглед, който говореше по-гърлено и от "рррррр"-то по неговото небце!

По време на яденето научихме, че персийците няма да тръгнат от нас обратно за Хоремабад, а ще се отправят към кюрдите таки. Те проявиха непредпазливостта да добавят, че щели да го сторят даже и ако нашият "контракт" не се бил осъществил! По този начин се отвори дума за конския разплод на таки и стана така, че "писарят" за първи път се увлече в свързан разговор с мен. Той не подозираше, че с интереса си към конете издава или по-точно потвърждава кой е. Каза:

— Чухме, че при вас щяло да се проведе голямо състезание, ефенди. Кой може да участва в него?

— Всеки — отговорих.

— Какви са условията, наградите?

— Победителят печели победеното животно. Очите му просветнаха и той попита фрапиращо бързо:

— Също вашите хаддедихнски коне?

— Да.

— Има ли задължителни правила в избора на противника?

— Не. Всеки застава, както му е угодно. Но никой няма право да отхвърля предложение. Всичко е въпрос на чест. Никой не бива да се опасява, че ще му бъде противопоставен недостоен "материал".

— Един кон само веднъж ли може да се състезава?

— Не, а според желанието.

— Отлично! Ние решихме да участваме. Ще позволите ли?

— С най-голямо удоволствие!

— Трябва ли да кажем с колко и какви коне?

— Не. Доведете, колкото искате.

— И вие нямате право да отблъснете нито един?

— Не.

— Трябва ли предварително да съобщим кой ще ги язди?

— Също не.

— Да допуснем, че поискаме един от нашите коне да бъде язден от някой джамики. Бихте ли попречили?

— Категорично не. Който се реши да извърши такова безчестие, на него ние вече няма какво да повеляваме или запретяваме.

— Значи неговата личност при всички случаи си остава неприкосновена?

— Доколкото се държи като състезател, а не като враг, да.

— Това е, което исках да знам. Доволен съм. Ще смятаме, че сме се обадили за участие, и със сигурност ще дойдем.

Загледа се в земята, после ми хвърли приветлив, едва ли не нежен поглед и продължи:

— Всъщност имам още един въпрос. Отнася се до твоята вяра. Християнин ли си?

— Да. Но и ти също!

Дадох този странен отговор, понеже очаквах дълга, безплодна религиозна дискусия и исках максимално да съкратя работата. Времето на криеница за мен вече беше минало. Сега знаех достатъчно и нямах намерение да позволя да ме считат за човек с духовно изостанал мироглед. Оня отметна шокирано глава и извика:

— Аз? Християнин? Аллах да ме предварди! Кой ти е издрънкал тази най-голяма от всички лъжа?

— Лъжа, казваш? Корана лъжец ли е?

— Не. Всяка негова дума е свята и нашите тълковници са също така свети. Да не искаш да твърдиш, че това, което каза, си го взел…

— Да.

— Докажи го тогава! Ама какво ли може да знае един европеец, един християнин за Корана и неговите тълкувания!

Сключи съжалително ръце, вдигна очи нагоре и доби оттам поглед на небесно състрадание, който ми изпрати в несъкратен вид. Приех го спокойно и попитах:

— Кое стои за теб по-високо, Небето или земята?

— Небето естествено — отговори.

— Временното или вечното?

— Вечното.

— Един властелин и съдник на няколко милиона, или един властелин и съдник над всичко, което е живяло, живее и ще живее?

— Последният.

— Ти почиташ Мохамед. Вярваш в неговото учение и съдиш тук на земята според словата, които ви е оставил. Той следователно е законодател на всички мохамедани. Но какъв ще бъде един ден в онова небе?

— Най-величавият от всички пророци.

— Чувал ли си за Омайяд джами в Дамаск?

— Да. Тя е най-великолепната и всеизвестната, заради Съдния ден. Защото Иса бен Мериам[49] ще се спусне в този ден на едно от нейните минарета, за да съди живи и мъртви. Но за какво тези въпроси, които ми се струват съвсем безсмислени и излишни?

— Как можеш да питаш така, о, кетиб! Твоят повелител, шейх ул ислям, до когото седиш, със сигурност е по-проницателен от теб и ще ти каже, че ти току-що се призна за християнин.

— Аз? — кипна той гневно. — По-умен от мен? Еф…

Спря по средата, защото почувства, че в този момент съвсем изпадна от ролята си на подчинен. Погледът му се отправи на възбог, за да си достави потребното душевно спокойствие, и когато това стана, продължи:

— Не те разбирам. Изясни се!

— Ти каза, че Христос е небесният властелин и съдник, дарителят на блаженството, комуто трябва да се подчиняват и прокълнатите. Така че изобщо не е необходимо да питам кой стои по-високо, той или Мохамед, а само ще потвърдя казаното от теб. Христос един ден ще съди всички, също мюсюлманите. Той следователно е ваш по-висш господар, от което излиза, че вие сте християни като нас!

Той се умълча. Другите също. По лицата им се четеше дълбоко смущение.

— Кой от вас ще дръзне да ми възрази? — попитах. — Кой от вас се мисли по-сведущ в Корана и неговите тълкувания от мен, християнина, европееца? Нека ми възрази и аз ще му отвърна с думите на Корана и неговите тълковници!

Писарят опита сега да се оправдае:

— Ти веднага ни изкачи твърде високо, ефенди. Човек трябва да започва отдолу. А ти подхващаш направо Небето, Страшния съд!

— Който не знае нищо, нека започва отдолу. Но ние християните сме добре осведомени за Небето, понеже там е нашият бащин дом, където ни чака Иса бен Мериам. Няма и една-единствена религия, над която да не стои онзи, който според собствените ви възгледи раздава смърт или живот, проклятие или блаженство, и следователно всички хора са християни. Възпротивявайте се колкото си щете, нещата си остават такива! Давайте на религията си каквото име искате, високо над всички тези имена ще стои пак този, според когото ние биваме наричани християни! Искаш ли още сведения за моята вяра, о, кетиб? С удоволствие ще ти ги дам!

— Стига вече религии, стига вече вероизповедания! — вметна тук бързо мнимият шейх ул ислям, за да измъкне своя "писар" от видимото голямо затруднение. — Ние се намираме на територията на джамикуните, а не вече на Небето. На земята сме и ще те помоля, ефенди, да признаеш това, което важи тук, в страната, а именно върховното господство на Мохамед!

Мислеше, че е изиграл добър коз, но аз отговорих:

— Да, ние седим при джамикуните и трябва да се ръководим според това, което е валидно тук, в страната. Но то не е господството на Мохамед!

— Напротив! — подскочи той. — От днес вие сте таки-джамикуни и значи трябва да вярвате в Мохамед! Та нали тъкмо това искахме да постигнем. Ние го скрепихме с хляб и сол и вие вече не можете да върнете нещата назад. При нас е в сила думата. Който не сдържа това, което е обещал с хляб и сол, е мошеник! Мошеник ли искаш да бъдеш?

Станах бавно, втикнах невъзмутимо ръце в пояса и заговорих:

— Какво ни бе предложено и какво приехме и скрепихме? Цялата територия на кюрдите таки от днес преминава в ръката на Устад! Той ще бъде техен устад, друго нищо! Ти каза буквално: "Обединението на двете племена ще се извърши в ръцете и под надзора на Устад и той ще бъде повелителят на това ново племе!" Това бе скрепено с хляб и сол. Е, питам аз, кой ще бъде сега мошеникът?

Никой не отговори. Аз продължих:

— Следователно за таки кюрдите няма друг повелител освен Устад. И понеже аз стоя на негово място пред вас, то аз съм господарят, комуто хората трябва да се подчиняват, тук и отвъд при таки. Къде е онзи, който иска да ни заповядва в какво да вярваме? Нека се изправи като мен и застане отпреде ми! Много ми се ще да знам що за очи ще има един такъв мошеник!

Никой не помръдна. Всички гледаха в земята. Но очите на Педехр заискриха, а ходи-и-джуна се усмихна леко на себе си.

— Вие мълчите — продължих. — Тогава отговорете поне на един друг мой въпрос! С чие пълномощие идвате тук да ми направите този "дар"? Господарят на страната, шах-ин-шахът, ли ви праща? От племето на таки кюрдите, копнеещи по нашия Устад, ли сте пратени? Провели са джемма и са решили, че той трябва да стане техен господар и повелител? Вие сте емисари, които са изпратили да ни го съобщите? Къде е подписът на шаха? Къде са печатите на старейшините на племето? Нима наистина сте смятали за възможно, че ще ви се удаде да изпълните при нас един такъв карагьоз оюню[50]? Трябва ли да приема за истина, че сте дотолкова глупави, че да искате да ни давате заповеди относно по-нататъшното съществуване на руините? Аз го сметнах за някакъв нескопосен майтап! Що за безумие е да се мисли, че за едни празни слова ще ви хвърлим веднага послушно пред нозете всичко онова, което сме, и което имаме, за да се превърнем после в новото племе в нищо! Вие нямате никакви правомощия, наистина, но ви казвам: цялата страна, целия свят да ми дадете, пак няма да можете да спасите руините, дето са ви легнали толкова много на сърцето! Дойде ли им времето, те ще рухнат, защото това време няма да пита някакъв си там шейх ул ислям за разрешение!

"Писарят" бързо скочи като изхвърлен от пружина. Очите му сега бяха съвсем други. Те мятаха мълнии към мен с внезапно разкрила се омраза. Докато другите също наставаха, той извика:

— Това, това значи бил истинският, същинският ефенди, не болният, слабият, който така удивително умееше да се преструва! Ефендито, дето не бил нищо, хич нищо в своята страна, а тук иска да си играе на господар и паша! Сега аз знам достатъчно за теб, но ти за мен нищо. Нека ти кажа…

— Че ти си всъщност великият шейх ул ислям, дошъл при нас само за да ни измами! — вмъкнах в приказката му. — Аз знам за теб и други неща, но нека това ти е достатъчно. Който се счита за висш избраник на Аллах и тайно се разглежда като олицетворение на целия Коран, трябва да го показва открито и честно, а не да се принизява с шарлатанско смирение до нивото на един нищо и никакъв кетиб!

Той скръсти ръце на гърдите, изпъна се в цял ръст и попита:

— Свърши ли?

— С теб? Да!

— Но аз с теб, не! Помисли за състезанието! То ще протече съвсем другояче! Пазете се, ние ще дойдем. Ще ти кажа само едно-единствено име. Аз ще доведа "Най-добрия кон на Луристан" и ще прегазя всичките ви кранти! И още нещо ще ви приготвя. Какво, ще разберете с прискърбие!

Обърна се и излезе с горда стойка от аркадата. Другите го последваха, без дума за кажат. Не ни удостоиха и с поглед. Скоро яздеха надолу по хълма, а Педехр се погрижи да бъдат придружени, макар и само отдалеч, до границата на таки кюрдите. Излязохме при него на двора. Той се обърна към мен.

— Това бе удар по всички глави, ефенди! — каза. — Кой би го помислил, след като преди туй допускаше всичко толкова спокойно! Никой не можа да отговори! Сега те си тръгнаха като явни мошеници! Работата ще се разчуе навсякъде и всеки, който държи на честта, ще страни от тях! Но сега отмъщението, отмъщението! Не се ли страхуваш?

— Не — отговорих. — То ще има съвсем същия успех като днешната им хитрост… удари по главите. Само не бива, както ти се канеше, да действаме прибързано. Ще се ослушаме, докато разберем какво възнамеряват. Но после няма да чакаме, докато на тях им бъде удобно, а ще постъпим както сега. Ще се надигнем неочаквано от местата си и така ще ги цапардосаме, че веднага да си затворят зурлите. Истински умният мъж не се бои да мине за надхитрен. Той си трае, за да прозре враговете. Но когато дойде после неговото време, не щади дори високопоставени от ранга на шейх ул ислям и показва кой всъщност е бил шарлатанинът, вързанякът!

Тъкмо казах това, дойде Тифл от градината. Седеше на напълно оседланата Сахм и се канеше да излезе през портата.

— Къде? — попитах, като застанах на пътя му и посегнах към юздите.

— На езда — отговори. — Упражнявам Сахм за състезанието.

— Ти няма да я яздиш. Значи няма и да я упражняваш! Слизай!

— Нашият Устад ми го каза! — отвърна той, оставайки спокойно да си седи.

— Сега аз съм устад, а ти слизай веднага! Никога вече няма да седнеш на този кон!

— Защо?

При този въпрос лонгурът ме погледна така, сякаш бе решил да окаже съпротива. На мен естествено и през ум не ми мина лично да се захващам с него. Обърнах се към младия хаддедихн и му заповядах:

— Кара, смъкни келеша от коня!

По лицето на младежа пробяга радостна светкавица. Един бърз скок, мятане и той седеше зад Тифл върху кобилата. В следващия миг куцият полетя към земята.

— Ефенди, защо това? — попита Педехр удивено. — Та нашето "дете" има разрешение по всяко време да…

— Чакай! — прекъснах го аз. После се обърнах към Тифл, който се изправи от земята и сега гледаше много смутено. — Защо на Сахм висят седловите кобури? Защо носиш не само шапката, но и тюрбана отгоре? Защо имаш обуща и наметало върху елека Така ли се влиза в упражнителна езда?

Не отговори, но смущението по лицето му се преобрази в израз на упорство.

— Къде се канеше да отидеш? — продължих да питам. — Наистина ли си мислеше, че няма да те прозра и ще можеш да отвлечеш Сахм, неблагодарно детенце? С коварство и предателство ли се отплащаш за благодеянията? Искаше да настигнеш персите и да идеш с тях при таки кюрдте! В състезанието щеше да яздиш срещу нас и за шейх ул ислям! Няма да ти попреча, та вие така добре си пасвате. Освобождавам те от племето и те предоставям на враговете. Но още сега да те няма! Предатели в нашите граници ние не търпим!

Той не направи и най-малък опит да ме опровергае. Педехр извика:

— Възможно ли е? За такива благодеяния една толкова дяволска отплата! Ефенди, този човек трябва да бъде бит с камшик!

— Не! Аз дори ще облекча заминаването му. Той ще получи един от задържаните войнишки коне, но нека двама джамикуни го придружат, докато настигне персийците. Погрижи се за това веднага! Сега да се разкарва!

— Аз сам ще го отведа долу. Хайде!

Улови го за наметалото и го тикна пред себе си към портата. Ходи-и-джуна се сбогува с мен и тръгна след тях. А аз казах на Кара:

— Виждаш, че онова, което ми каза за Тифл, донесе бързо плодове. Довечера ще предприема нещо, което никой не бива да знае. Имай готовност, когато всички заспят, да тръгнеш с мен надолу към езерото!

Той ме погледна с искрена радост и каза:

— Едно потайно приключение! С теб, ефенди! Зная какво означава това доверие и ти благодаря!

Притегли ръката ми до сърцето си. После отидох в жилището на Устад, за да върна картичката на шаха на мястото й. Не бях я използвал.

2. Вкаменената молитва

Останалата част от деня бе посветена само на сън и събиране на нови сили. Вечерта ядохме в аркадата. Бях научил, че след състезанието ще има осветление по всички възвишения. Вече бяха изготвени множество факли. Сред тях имаше много дълги и дебели, от палмови влакна, които горят в продължение на няколко часа и много трудно угасват. Тайно си доставих от Шакара половин дузина от тях и след храна ги взех горе със себе си. Шакара бе привлечена в тайната, понеже имах нужда от някого, който да държи отворена портата за мен и Кара. Начинанието ми не беше безопасно. Ето защо споделих с нея, че имам намерение да проникна от езерото в тайния канал, и й наредих да ни чака най-много три часа. В случай че не сме се върнали, незабавно да изпрати помощ.

След десет часа, когато хората бяха отишли да почиват, се отправих към двора. Кара чакаше в готовност. Шакара беше при него. Повторих й как си представях нейната евентуална намеса. Той взе донесените факли и тръгнахме. В дуара нямаше светлина. Хората и тук вече спяха. Намерихме лодката на пристана. Беше само вързана. Двете гребла висяха в ключовете. Качихме се и заплавахме към мястото, което бях изследвал. Не беше трудно да открия зад гъсталака отвора в зида. Нагласихме лодката под прав ъгъл и дадохме отзад няколко мощни гребни удара. Проникна до половината. Прибрахме вътре греблата, наведохме се и пропълзяхме под разделената сега плетеница от ластари до върха на лодката. Звездното небе изчезна. Намирахме се в гъст мрак. Взехме греблата и заопипвахме с тях надясно и ляво от лодката. Натъкнахме се на твърди стени и се отблъснахме от тях, докато и задната част на плавателния съд премина през шубрака. След това извадих от джоба шибхата[51], за да запаля една от факлите. При нейната светлина видях точно на носа на лодката един отвор, в който я втикнах. По-късно научих, че бил пробит тъкмо за тази цел. Джамикуните обичаха да гребат вечер из езерото при нур-и-саратин[52].

В началото беше много тесен. Но след известно разстояние стените отстъпиха двойно по-далеч, а и височината се увеличи в същото отношение. Стените и таванът се състояха от често споменаваните вече исполински квадри. Сега се придвижвахме с греблата вместо с ръце. Каналът вървеше все направо. Водата беше дълбока и черна, но същевременно прозрачна като кристал. Отражението на спокойно горящата факла поглеждаше към нас като от бездънна дълбочина.

Проявих предпазливостта да следя дължината на канала, естествено само приблизително, на око. Броят на квадрите ми даваше отправна точка. Четиридесет, шестдесет, осемдесет метра! Изразходването на толкова много материал не можеше да има само целта за едно просто втичане или оттичане на езерото или планинските води. Трябваше да има и други причини този приток и отток да не става горе наяве, а тук долу на скрито. Като се върнах мислено в далечното време, когато са възникнали тези строежи, то от разкъсвания едва на няколко лодкови дължини от факлата мрак ми се натрапи въпросът дали тази вода е била третирана като животворен елемент, или като мълчалив, мрачен помощник на смъртта.

Бяхме навлезли вече над осемдесет метра. Трябваше да се намираме приблизително под мястото, където отвън върху здравата скална основа започваше циклопският зид. Квадрите свършиха. Каналът стана още по-широк и висок, така че можехме удобно да простираме и въртим греблата. Стените вече се състояха от мъчително пробитата скала на хълма. Таванът беше засводен.

След това стигнахме до един страничен канал, който водеше надясно, и завихме в него. Беше широк и висок точно колкото основния, но къс. При създаването му хората си бяха дали по-малко труд. Дясната страна беше естествена скала, а лявата — зид, издигнат от исполински блокове, но не гладко издялани. И от двете страни имаше стърчащи ъгли, ръбове и върхове, които не бяха сметнали за нужно да отстранят. Там, където страничният канал свършваше, таванът из един път се губеше. Видяхме едно тъмно отверстие, чиято височина не можеше да се прецени, понеже светлината не бе достатъчна.

— Какво може да има горе, ефенди? — попита Кара. — Аз размишлявах къде ли се намираме. При всички случаи под руините, но на кое място?

— И аз тъкмо пресмятах наум — отговорих. — Утре в руините ще направя някои замервания и ще знам точно. По обратния път ще преброя по-точно камъните, които са с еднаква дължина и височина. Сега преценявам приблизително, че точно над нас лежи най-долният древен строеж, в чийто преден зид има малки отверстия, представляващи вероятно прозорци. Заключавам това и от обстоятелството, че тази постройка се издига върху същата порода скала, от която се състои дясната страна на канала. Камъните от лявата преброих. Ще си го отбележа.

Извадих бележника от джоба, за да запиша данните. Тогава Кара каза, посочвайки нагоре:

— На един скален издатък нещо виси. Сякаш някой се е сгромолил оттам горе, където нищо не можем да видим, а от дрехата му се е откъснал парцал и е останал там.

Погледнах нагоре. Така беше. Висящият парцал се бе пропил с варовик и не беше изгнил.

— Дострашава ме, ефенди! — продължи Кара. — Ако онази черна дупка в тавана можеше да разкаже колко народ е изгнил в тъмната, леденостудена вода… Да се връщаме! Побиват ме мразовити тръпки!

Заловихме се за греблата и се върнахме в главния канал, който отвеждаше на късо разстояние по-нататък и излизаше после на голям подземен воден басейн. Намирахме се при южния му край. Потонът беше толкова висок, че при слабата светлина не можехме да го видим. Вляво естествената скална стена на басейна чезнеше в дълбоката тъма. Вдясно неподвижната и вероятно непрекъсната повърхност на водата лежеше в заплашителен мрак. Въздухът беше по-влажен, почти мокрещ, и с мирис на плесен. Тук сякаш се бяха извършвали гнилостни процеси, отдавна отминали, наистина, но без неприятния лъх от разлагането да се е уталожил напълно. Не се дишаше добре, но се издържаше. А факлата гореше доста ярко. Трябваше да има някакво място, което свързваше злокобното помещение с външната атмосфера.

— Тук се носи смрад на стари, влажни гробове — каза Кара, като се потърси. — Сега ми е по-мразовито отколкото одеве. Имам чувството, сякаш във водата под нас лежат само трупове! Какво ще правим сега, ефенди?

— Ще изследваме този воден басейн.

— Мислиш ли, че ще успеем да намерим пътя за връщане?

— Да.

— Но все пак беше кахърен! Показа го с нареждането, което даде на Шакара.

— Имах предвид нещастие от лош, задушаващ въздух. Но ние можем да дишаме, а тази естествена пещера навярно не е толкова голяма, че човек въпреки цялото си внимание да се заблуди. Ако действаме предпазливо, нищо няма да може да ни се случи. Да се придържаме на първо време към периферията на езерото! Тук вляво то свършва. Ако го следваме надясно по края, докато се върнем на сегашното място, ще сме се запознали с измерението му и ще знаем какво още ни предлага. Хайде!

Отклонихме се от канала надясно и заплавахме покрай свръхздравия наглед зид, от другата страна на който се намираше съседният канал. Броях квадрите му. Тук той беше малко по-дълъг отколкото отвъд и ограждаше втори страничен канал, чиято друга страна представляваше не компактна стена, а естествени подпорни стълбове. Височината беше толкова голяма, че дори когато запалих втора факла, видяхме тавана твърде неясно. Той и тук не достигаше до края на канала. Тук също зееше горе един отвор с кой знае какво предназначение. Докато гледах изучаващо нагоре, Кара изрази мнение:

— Вероятно и тук са бутали надолу към смъртта онези хора, които е трябвало да изчезнат! Вярно, няма категорични белези, но… Аллах в’ Аллах! Погледни натам! Какво лежи върху камъка?

Посочи към последния от споменатите стълбове. Той излизаше от водата с диаметър най-малко шест метра, но веднага изтъняваше по такъв начин, че диаметърът му възлизаше нагоре на едва ли и два метра. Ето как възникваше една равна площадка с четири метра ширина и върху нея лежеше онова, което накара Кара да придаде такъв уплашен край на своето изречение. Приближихме лодката и видяхме, че въпросният предмет беше човешки скелет — превит, коленете придърпали към тялото, едната ръка отворена, сякаш молеше помощ, другата свита в юмрук, протегната в проклинаща закана.

— Това е един от нещастниците, за които говорих! — извика Кара. — Той е можел да плува и се е държал над водата, докато се натъкнал в мрака случайно на стълба. Напипал равното място и изпълзял горе. Там после окаяно чезнел, умирал от глад, гаснел. Как ли се е молел, проклинал, кряскал, хленчел в този ужасен, мокър, безмилостен подземен свят! Хълцал, стенал, ревял, крещял в най-ужасни мъки и смъртен страх, докато одрезгавял по такъв начин, че можел вече само вътрешно да проклина, и с последното проклятие отишъл при Аллах, който така и не се вслушал в неговите молби!

Не казах нищо. Изследването на скелета за мен бе по-важно от всякакви други разсъждения. Беше влажен, но твърд като камък, пропит и изцяло покрит с варовик. На зрял мъж, в най-силните години. Високо, широко чело. В живота навярно красив, умен мислител. Първата мисъл в неговия живот — благословия за майката, последната — проклятие за своето рождение! Колко ли дълго лежеше на това място вкамененият скелет? Столетия? Хилядолетия? Към кой народ, кое съсловие, към коя религия са принадлежали чудовищните злодеи, запокитили го в подобна смърт? Предполагах, че точно над нас се намира строежът с двата изпъкнали релефа. Значи езичници!

— Да се махаме оттук! — казах. — Преднамерено се облякох топло, защото си казах, че тук ще бъде студено. Но мисля, че и на мен започна да ми става мразовито!

Басейнът завиваше оттук наляво, за да образува трети и после четвърти страничен канал. И странно! Тези канали лежаха, първо, по мое предположение, точно под третия и четвъртия етаж на руините. И, второ, всеки свършваше с подобно отверстие в потона, както бе случаят при първите два. Каква цел преследваше тази зловеща връзка на слънчевия горен свят с тъмния подземен басейн? Та вода горе е имало винаги и за всякакви нужди! Или причините са били също така мрачни и неумолими като леденостудените води, по които се носеше сега нашата лодка?

Когато поискахме сега да обърнем и потопихме по-дълбоко греблата, водата се раздвижи по-силно отколкото преди това. Вълнението умножи в дълбочина отраженията от факелните пламъци. Пречупването на светлината породи едно привидно приближаване на всичко, намиращо се там долу, и ето как пред очите ни се надигна множество човешки фигури, които сякаш се движеха и застрашително плуваха към нас. Кара нададе пронизителен вик на ужас, а и на мен гледката въздейства така, че за малко да изтърва греблото.

— Трупове, намираме се само над трупове! — произнесе с труд младият хаддедихн. — Ефенди, живи ли сме още, или сме умрели и трябва самите да се намираме там долу?

— Овладей се. Кара! — окуражих го аз. — Ние сме живи, а и под нас не се намира смъртта, а нещо съвсем друго. Онова, което престъплението на по-раншните времена е опитвало да скрие и унищожи, тежката варовита вода е превръщала в камък, за да узнаят идните поколения какво е можел да очаква истинският човек от онзи, който само изтъква на показ своята човечност. Това, което видя сега, беше варовик, гипс, разтворен бял рухам. Представи си, че това са само мраморни статуи, скрити тук дълбоко, за да не попаднат в погрешни ръце! Да гребем спокойно нататък!

— Да. Но запали още една факла, за да стане по-светло около нас! Имам усещането, сякаш смъртта ни зяпа отвред с хиляди празни очни кухини, и това ме потиска!

Установи се, че си имаме работа не с един, а с два водни басейна — преден, в който се намирахме, и заден, който сега оставихме без внимание, за да опознаем напълно първия. Предполагахме, че над нас има висок, сводест таван, но не можехме да го видим. Носеха го естествени подпорни стълбове — останки от скални стени, чийто междинен землист пълнеж водата бе размила и отнесла в езерото. Самите стени също бяха разтворени и разядени и това, което окачествих като "колони", изглеждаше толкова разединено, нацепено и надупчено, сякаш всеки миг можеше да се срути. Всички тези трегери без изключение бяха направени сякаш от бели курабии, изтървани във водата и изсушени как да е, за да създадат поне малко от малко впечатление за здравина. В тези промити формации имаше места, при чийто вид имах чувството, че ги чувам шумно да пращят и пукат, готови аха-аха да се сринат. Като си представих чудовищната тежест на зидовете, издигащи се върху този крайно ненадежден свод, кожата ми настръхна, а във върховете на пръстите ми сякаш се забиха хиляди иглички. Кара, изглежда, имаше същото усещане, защото каза:

— Ако на някого му скимне да изстреля един пищов тук, ще е неспасяемо изгубен, защото целият хълм ще се сгромоли от това малко сътресение и ще го погребе под себе си! Да се махаме час по-скоро, ефенди! Кажи-речи ме хваща страх!

— Нека погледнем и задния басейн! — казах аз. — Предполагам че е по-малък от този, и следователно ще свършим бързо.

— Но само тихо, в името на Аллах, моля те! Виждам всичко около и над нас да се клати!

Че това чувство не го мамеше, по-късно щеше да си покаже от ясно по-ясно! Сега загребахме към задната част и отново се натъкнахме на човешка дейност. Имаше широк зид от могъщи недялани блокове, изграден върху компактна маса. Човек добиваше впечатлението, че задният басейн е трябвало да бъде напълно затворен и скрит. Защо? Само че скалата беше от варовик. Водата и тук бе проявила своето разтварящо и рушащо действие, така че бяха останали само най-твърдите части. И върху тези нищожни, леки останки лежеше цялата тежест на исполинския зид! Как ли не се бе срутило всичко досега! Тук не можеше да се търси и намери никаква опора. Тя трябва да беше някъде другаде, встрани или горе, и оказваше някакво нищожно съпротивление. Изгубеше ли се и то, катастрофата следваше да се очаква! Една гръмотевична буря, малко земно свличане или нещо подобно можеше да стане последната, макар и незначителна причина за отдавна подготвеното могъщо срутване. Изкоренено веднъж, и най-яркото и високо дърво рухва при най-малък натиск. Плъзнахме се под едно от местата, където зидът висеше във въздуха, и се озовахме в задния басейн. Той, както бях предположил, не беше голям колкото предния. Колони, изглежда, нямаше. Обиколихме го за кратко време. Представляваше полукръг, в чийто диаметър бе построен зидът. Дъгата се вдълбаваше в скала без процепи и високо горе като че се събираше под формата на ниша. Установявайки това, се сетих за преданието за "взидания Ходех", което ми бе разказала Шакара. По някакъв непонятен начин скалата беше почти блестящо черна, като много добре полиран тъмен серпентин[53].

Как се обясняваше това?

След като се бяхме запознали с периферията на този вътрешен басейн, решихме да го пресечем. Само след няколко удара на веслата се натъкнахме на издигащ се от водата исполински блок с точна правоъгълна форма. Беше влажен, хлъзгав, долу покрит с бял варовиков слой, но нагоре ставаше все по-сух и тъмен. Ръбовете му бяха праволинейни и остри, което говореше за човешка дейност. Горните линии се намираха в обсега на светлината. Те също бяха оформени като по конец или нивелир. Цялото творение имаше вида на могъщ цокъл или постамент. Изправих се и осветих нагоре, за да видя дали върху него не се намира нещо, отговарящо на тези толкова необикновени дименсии. И правилно! Изненадата ми бе сравнима с радостен уплах. Светлината падна върху нещо с удивително чиста, искряща белота, нещо с такава снежнобяла нежност и неопетненост, че не исках да повярвам на очите си. След всичко, което бяхме видели досега, това целомъдрие, невинно бяло, по чиято зърниста повърхнина припламваха милиони светлинки, се явяваше толкова свято, толкова непонятно, сякаш погледът ми се бе спрял върху нещо неземно, нещо съвършено, душевно!

— Виждаш ли нещо, ефенди? — попита Кара под мен.

— Да — отговорих, все още прехласнат.

— Какво?

— Нещо като от Дженнет[54]! Зад себе си имаме Джехенната[55], мястото на превърнатото в камък земно проклятие. Но тук проклятието сякаш е преобразено в молитва, а онова, което е било там, обгърнато във варовик в мъртвата вода, тук коленичи освободено в алабастрова молитва!

— Чувам те, но не те разбирам!

— Вярвам! Аз също не мога да разбера как се е озовало тук това, което сега виждам. Тук коленичи някой, за когото мога само да храня догадки. Един молещ се гигант! Осветявам само крака, които е превил пред Бога, пред Всемогъщия. Другото се губи нагоре в тъмата и ужаса. Ръцете призоваващо ли са издигнати към небето? Или ги е сключил в нямо смирение? Дръзко ли е вдигнал чело? Или е сведено то към земята? Погледът с упование ли е отправен към далнината? Или е свел покорно клепки? Но какво ли питам! Достатъчно е, че виждам тук молитва!

Свалих факлата, затъкнах я на мястото й и седнах. Имах усещането, че трябва да остана тук, докато настъпи някакво събитие, което ще отговори на тази "молитва на скришно" според Матей, глава 6, строфа 6[56]. Но взех решение много скоро да се върна и да осветя достатъчно мястото, за да се яви пред мен напълно и ясно цялата фигура. Надявах се, че не беше само торс. За днес делото ни бе изпълнено.

Напуснахме втория басейн, след като си бях взел някои бележки. С предния се заех още по-грижливо. А когато навлязохме отново в главния канал, измерих с едно въже, което намерихме в лодката, един от камъните с точност до сантиметър. И понеже всички квадри имаха еднаква дължина и височина, по-късно щеше да бъде лесно да изготвя една скица, с чиято помощ да установя точното разположение на подземните линии. Минахме през затварящия гъсталак по същия начин както на идване, а когато се озовахме отново под звездното небе и определихме времето, разбрахме, че престоят ни в долния свят е продължил повече от два часа. Естествено бяхме угасили факлите още преди да излезем на открито. Стигнахме на пристана и вързахме лодката. Кара взе факлите, аз въжето-мярка и поехме по пътя за къщи.

— Ефенди, ще повярваш ли, че съм радостен, дето имам отново твърда земя под нозете и небето над себе си? — попита той. — Тази страховита, потайна вода! Тези измамни колони! И този безмерен натиск отгоре, който уж държат, а пък е невъзможно да удържат! Почти треперех и имам чувството, че съм избегнал неизбежна и страшно коварна смърт!

Беше изразил собствените ми чувства. При мен се добавяше и обстоятелството, че бях изкарал тежко боледуване и следователно бях по-податлив от него за подобни въздействия. Всъщност бе крайно непредпазливо от моя страна да предприема още сега това изследване на земните недра, но времето и събитията напираха, и за щастие не бях се простудил или пострадал по някакъв начин физически. Напротив, това начинание сякаш беше повишило енергията на тялото и душата. Чувствах се по-скоро укрепнал отколкото уморен или напрегнат.

Шакара се зарадва като ни видя. Каза, че вече била започнала да се тревожи. Кара ме попита дали бива да й разкаже всичко. Отговорих, че това се разбира от само себе си, но пред всеки друг да си мълчи. После се качих в жилището си, запалих лампата и седнах при масата, за да изготвя веднага скицата на двата басейна. Впечатленията сега бяха още толкова свежи, че виждах всяка подробност с най-голяма яснота. А когато свърших, можех да бъда убеден, че не съм се заблудил и с един метър. На другия ден трябваше само да съгласувам проекцията с наклона на вътрешния терен.

Напълно разбираемо беше, че неизлечимо дълбоките впечатления, които бях донесъл вкъщи, ме занимаваха най-живо и когато си легнах да почивам. Сънят не искаше да дойде, а когато най-сетне се яви, ги понесе към вътрешността на онази душевна територия, която за нас лежи още в тайна и бива окачествявана със завоалираното име свят на сънищата.

Сънувах, и то с такава живост и яснота, сякаш не спях, а будувах. И по странен начин ми се присъни, че аз не бях аз, а Устад. Бях напълно идентичен с него и познавах всяка изтекла минута от неговия живот и всяка дума, която беше написал. И това не се заличи, а остана и след съня. Съдържанието му бе следното: Дойдох като Устад в страната на джамикуните и видях издигнатите по хълма строежи. Разгледах ги външно и видяното породи у мен желание да се запозная подробно и с вътрешността. Попитах някой си там къде е входът. Той ме погледна със студени очи и заговори:

"Аз не съм джамики. Аз съм духът, който трябва да предвардва всеки приближаващ от изкушението да насочи дръзки крачки в този строеж. Който пристъпи в него, трябва навеки да се откаже от себе си, от тяло, дух и душа. Който не го стори, никога няма да го напусне — нито жив, нито мъртъв. Сенките няма да допуснат някой да ги издаде."

"Сенките? — ухилих се аз. — Къде е химерният, импотентен силл, който би съумял да сплаши една реална личност?"

"Питай другояче! Питай така: "Къде е могъщата личност, която превръща в сянка, омагьосва или умъртвява всеки, пристъпил нейното тъмно царство?" Тя живее и владее в този исполински строеж. Ако искаш да влезеш, няма да те задържа. Моята задача е само да предупреждавам, не да принуждавам. Безбройни са тези, които не ме послушаха. Силните никога не видях да се връщат, а другите по друг начин станаха жертва на него, Магьосника. Те се връщаха, наистина, но само като негови Сенки, които се прокрадваха покрай мен, лишени от тяло и душа, за да пият подобно вампири човешка кръв."

"И не се е намерил някой, който да му се противопостави?"

"Нито един!"

"Това не ме плаши. Тези приказки за магии са лъжа. Само който вярва в лъжата, попада в нейна власт. Аз ще постъпя като всички онези, които не са те послушали. Искам да вляза, да, сега толкова повече искам да вляза! Уреди ми да видя този могъщ заповедник, в чиято власт или тази на смъртта съм щял да попадна според твоите думи! Аз не вярвам нито в неговата мощ, нито в смъртта!"

"Не вярваш в смъртта? — попита, като ме погледна много особено. — Умееш ли да се молиш?"

"Да."

"Правилно?"

"Надявам се."

"Тогава влизай! Щом друго не искаш! Ти си първият, единствен, на когото ще дам едно указание. То гласи: Търси сам обратния път, не допускай някой да ти го показва!"

След тези думи махна зад себе си. Земята се отвори и аз видях едно стълбище.

"Благодаря ти! Мен няма да видиш като сянка!" — рекох и започнах да слизам по стъпалата.

Ето как се озовах всъщност в онази прастара постройка, която бе издигната върху здравата скална основа. Денят се процеждаше през отворите като сипкава здрачевина. Пребродих вътрешността нагоре-надолу, но не видях нищо. Помещението беше съвършено празно. Явно е било ограбено напълно, както се прави тук и там примерно с теософските и философски доктрини. Там мислите биват отмъквани като мебелировка, изтупвани надлежно и наново полирани, наместени в ново жилище и преименувани! Южната част на постройката беше затрупана. Добре знаех защо. Оттук са били блъскани хората във водата.

По вътрешните стъпала се изкачих до втората постройка, която ми напомни за древен Иран, за Заратустра. Тя също беше празна, съвършено празна. Не се виждаше нито човек, нито някакво друго същество. Също и тук бе ограбено и отнесено всичко! Хората би трябвало все пак да почитат миналото като нещо свято! Не да го правят подвластно за собствени цели и да проклинат после времето, което го е създало! Южният край беше зазидан.

Отново поех по стъпала нагоре към двойния етаж с пропуканите плочи. Тук и там лежеше някой древен предмет, който хората не бяха сметнали ценен за грабеж. Имаше също и следи, навяващи заключението, че от време на време все още се отбиват хора, но сега бях сам. Наистина ли? Съвсем сам? Никой ли не ме наблюдаваше? Последното помещение на юг беше затрупано, но не до тавана. Там горе спокойно можеше да се скрие човек, а в рехавия куп отломъци видях следи, подсказващи, че тук наскоро са се качвали хора. Това бе съвсем безопасно за свикналия, но не и за незапознати с обстановката, търсещи тук евентуален изход. От другата страна спусъкът пропадаше стръмно към басейна. Докато стоях отдалеч и гледах тавана, горе се подаде леко една глава и се взря зорко в мен. Косата беше бяла като сняг, погледът остър като лезвието на кама. Човек с такива очи знае какво иска и не познава пощада. Той би имал даже куража да се скрие дебнещо досами провалата, стига да има надеждата, че после някой друг ще се срине в нея. Аз естествено си дадох вид, че не съм го видял, и се отправих към следващото стълбище, за да се кача на най-горния, многолик етаж.

Стълбите не водеха директно нагоре към него. Стигаха до една отворена врата, при която някаква тъмна нереалност ми се поклони дълбоко и заговори с приглушен кух глас:

"Ние знаем твоето желание и те очаквахме. Ти мислеше да отидеш веднага на горния строеж, но трябва първо да минеш през тези сводести помещения, върху които той е възникнал от камъни и тухли. Тук са отрупани всички съкровища, изнамерени от човека от самото Изначалие досега. Ние сме ги събрали, откъде, с каква цел, защо, ще чуеш едва когато бъдеш озарен от милостта на нашия господар. Той е готов да говори с теб. Дори е склонен да те приеме на своя служба. За да видиш колко богато умее да възнаграждава, преобилно да дарява, трябва да те преведа през тези помещения. Но се задължаваш да ми дадеш дума, че никога няма да издадеш това, което ще ти покажа. От други изисквам най-свята клетва, но за теб знам, че думата ти е достатъчна. Ще я дадеш ли?"

"Да" — отговорих, макар нещо в мен да казваше: "Не му я давай и не го докосвай, в противен случай ще изпаднеш в негова власт!"

"Дай си тогава десницата!"

Сторих го. На пипане ръката му беше някак си безсмислена, студена като на мъртвец, пихтиесто сладка и по змийски хлъзгава! С моето докосване той сякаш започна да получава живот и енергия.

"Хайде, следвай ме! — подкани ме с внезапно променен, заповеден тон. — И не говори с никого освен само с мен! Защото чрез ръката, която ми даде като клетва, ти стана в името на Бога моя собственост. Нямаш право да се обръщаш към други освен към мен, грижещия се за теб!"

Хвана ме по-здраво за ръката и от това още по-ясно почувствах, че ми отнемаше силата — тя преминаваше в него. Изправи дотолкова високо ниско приведената пред мен фигура, че два пъти ме надвиши, и продължи с крайно категоричен, властен маниер:

"Твоят дух е мой, моя е и душата ти и само тялото ти остава засега, докато реша как и къде ще ни служи. От моята ръка струи в теб най-върховното щастие, което може да има за хората — ти си напълно безволев и следователно освободен от всякаква вина и грях! Прави каквото ти казвам, добро или зло, занапред ти ще бъдеш свободен от отговорност, защото аз я поемам. Аз също се подчинявам само за да бъда свободен. Така прави всеки по йерархията нагоре до Върховния! По нареждане на моя господар аз ще възнаграждавам всяко твое дело, с което ще ни бъдеш полезен. И със същото пълномощие ти опрощавам всичко, което навреждаш на другите! Ето защо бъди спокоен каквото и да става! При нашата мощ загива всеки враг!"

След това тази явно съвсем произволно разтеглива фигура се сви до прежната си скромност и започна с мен обиколката из сводестите помещения, неизпускайки нито за миг ръката ми. Имах чувството, сякаш някаква невидима тръбичка ме свързваше през нея с тази сянка и й осигуряваше преливането на моята жизнена енергия. Нямаше да мине много и моят кураж щеше да премине отвъд, а заедно с него и съпротивителната ми сила. Един вампир от духовно естество! Един гъбест призрак с ненаситима порьозност! Можех ли да му оставя ръката си, докато видех всичко онова, което исках да видя? Нямаше ли тогава вече да бъда толкова безволев, че да не мога да я изтегля? Рискувах, понеже мислех, че добре се познавам! Който иска да разобличи вампири, трябва да поеме риска да ги остави да смучат, докато така се издуят, че да не могат да му избягат!

Помещенията, през които минахме, бяха далеч повече, отколкото бях считал за възможно. Дълги, ниски пространства със сводести тавани и тесни ниши в стените, в които тук и там горяха факли с тъмночервен пламък. Всичко ценно, намирало се някога в долните етажи, беше отрупано тук. При това най-прекрасни контрабандни стоки от всякакви страни, географски ширини и области на мисълта. Сетих се за нашата находка във вътрешността на Бирс Нимруд. Но онова, което бяхме видели там, беше просешка беднота в сравнение с това богатство! И там нямаше никакъв живот. А тук дейни демони се стрелкаха бързо и безшумно насам-натам сред тези съкровища. Стъпките им бяха недоловими, а и всичко, което вършеха, не предизвикваше ни най-малък шум. Лешоядовите погледи, които ми мятаха, издаваха колко горещо жадуват да се докопат до мен. Но когато някой приближеше да протегне ръка към мен, моят водач се издуваше до ръст на гигант и запокитваше слабака настрана. Това бе силата, която извличаше от мен. И понеже той имаше мен, а те нямаше от кого да черпят мощ, за тях бе героят на деня, комуто трябваше да се подчиняват.

Исках да знам какво вършеха всички те и от време на време спирах да погледам. Моят водач мислеше, че завинаги ме държи в ръката си, и съвсем открито ми казваше с какво се занимават. А тук се фалшифицираше, фалшифицираше и само се фалшифицираше! От външния свят бяха отмъкнали неподправеното, истинското, чистото, благородното и го бяха скрили тук. А тук биваше изработвана измама, привидност, фалшивост, преиначаване и всичко биваше отнасяно горе като порядъчна, добра стока! И тази работа се вършеше много непринудено. Както виждах, това бе един блестящ гешефт! Едно-единствено предателство да успееше да се измъкне на бял свят и цялата тази фалшификация щеше да е обречена на незабавен фалит! По тази причина и единственият избор: участие или смърт! За кое ли от двете щях да се реша, когато бъдех принуден?

При тази мисъл изтръгнах ръката си от сянката с толкова неочаквано, мощно дръпване, че тя из един път се смали. Но веднага след това се източи до исполинска големина и ми прогърмя:

"Какво ти скимна! Тази ръка ми принадлежи, защото ти си моя собственост! Давай я незабавно пак тук!"

Знаех, че сега ще започне битката между мен и него. Присъстващите силлан също се досетиха. Те се занатискаха към нас. Разблъсках ги, за да стигна до най-близката ниша. Грабнах горящата факла и се обърнах към тях. Какво се случи? Те изчезнаха. Спотаиха се зад отрупаните стоки. Те си бяха именно сенки, чието място при наличието на светлина бе зад съответните предмети. Само една остана. Само тя имаше кураж, по-точно моя кураж, попила го от мен със своята иреална хигроскопичност. Двамата стояхме един срещу друг високо изправени. Той ме гледаше с унищожителен поглед в очите, аз него също! Сега бе решаващият миг на истина срещу лъжа, личност срещу сянка, индивидуалност срещу нереалност, светлина срещу мрак!

Аз не казвах нито дума, той също. Аз не желаех, а той не можеше. Гледах го твърдо и неотклонно и не трепвах с мигла. Той се мъчеше да издържи погледа, но скоро бе принуден да сведе очи. Аз стоях безмълвен, твърд, неподвижен. Той започна да се олюлява, да трепери и накрая да трепка като пламъка на моята факла. После взе да става все по-малък и по-малък, да се снижава, докато легна на земята и пропълзя бавно край мен, за да мине отзад. И докато се тресеше и гърчеше страхливо, чувствах как се връща към мен откраднатата ми сила и енергия. Когато не притежаваше вече и следа от нея, лежеше зад мен в пълната си безпомощност. Тогава се обърнах към него с факела в десницата. Той избяга на лявата страна и опита да се изправи по нея. Като погледнах нататък, и той обърна лице. На никой истински честен човек не се е случвало подобен лъжец и измамник да дръзне да го гледа открито в очите. Такава смелост той притежава само когато е успял с кражба на чужд характер да си придаде вид, че и той е своего рода личност, а не нищо и никаква сянка!

Това бе победа в пълна тишина, без проява на гняв и без каквито и да било думи! И когато тази сянка бе надвита, започнах отново да обикалям сводестите помещения, за да се огледам по-добре и по-задълбочено. Бях сам. Нищо вече не се осмеляваше да приближи към мен. Където се появях със светлината, мигом се скриваше всяка сянка. Моята се мъкнеше постоянно, наистина, подире ми, но не смееше вече да се изправи.

При тази втора обиколка забелязах, ако не за свой ужас, то поне за своя изненада, че вратата за стълбището вече не беше налице. Знаех съвсем точно въпросното място. Предметите, които бях видял на влизане, си стояха все още там. Само на мястото на вратата сега имаше зид, здрав, дебел, непробиваем зид! Ето защо потърсих старателно втори изход, но не намерих друг, освен този в южната част на постройката. Той също водеше до внезапно пропадане в басейна. Не беше зазидан, нито затрупан, а представляваше дървена, незаключена и незарезена врата, която можеше да се отвори с лек натиск. Изглеждаше толкова безобидна, сякаш водеше към друга зала или помещение със засводен таван. Но горко на онзи, който повярваше на тази измама! Аз я отворих и осветих навън. Подът преставаше веднага след прага. Дълбока бездна зейваше към водата, а студеният, влажен въздух миришеше на гнилостен газ.

Затворих и се обърнах. Какво каза Предупредителя вън пред постройката? "Силните никога не видях да се връщат!" Да, те са се съпротивлявали, наистина, но не са стигнали до мисълта да посегнат към някоя факла, за да пропъдят сенките. Търсейки изход, са били насочвани към тази врата и без нищо да подозират са се сгромолясвали долу.

Сетих се за калцинираните трупове, лежащи по дъното на басейна точно под тази врата. В този миг чух стъпки, идващи от другия край на засводеното помещение. Когато въпросният пристъпи в кръга на моята вече догаряща светлина, веднага го познах. Беше подслушвачът с бялата коса и острите като кама очи, който ме бе наблюдавал в предишния етаж от купището отломъци. Зад него се буташе толкова голяма и гъста тълпа от сенки, че поотделно изобщо не можеха да се различават, а образуваха всеобща компактна тъма. Стигнал в моя близост, той спря и ми викна:

"Какво търси Устад в моето царство? Най-големият враг, когото имам на тази земя! Дириш врата, през която да ми се измъкнеш! За теб, който искаш да ме унищожиш, такава няма!"

Пристъпи още няколко крачки към мен. Докато го правеше, ставаше все по-висок и по-висок. Сега ме надвишаваше с цяла глава и двойно в плещите. Гласът му звучеше твърд, силен, неочакващ съпротива. Гледах го спокойно в пронизващите очи, понеже се касаеше за втора, но по-различна битка, а който иска да победи, трябва да умее да остава спокоен.

"Беше ти казано, че искам да говоря с теб — продължи той. — Разрешение за аудиенция получаваш тук. Кажи сега за какво благоволение ме молиш!"

"Чух, че се намирам в Царството на Сенките — отговорих. — И два пъти по-ясна да е истината, сянката пак ще я обърне на лъжа! На мен и в най-дълбокия сън не ми е хрумвало дори една думица да разменя с теб. Чрез едно от своите нищожества обаче ти ми предаде, че си желаел да разговаряш с мен. Кой при това положение дава аудиенцията? Кой е просителят и кой позволителят? И благоволение? От теб? За мен? Ти си откачен! Но за мен ще бъде забавно да чуя какво иска глупостта. Така че говори!"

Заблуждавах ли се, или действително бе така? Неговата височина намаля, а също и ширината му. И гласът му не звучеше така плътно и повелително, когато отговори:

"Ама ти приказваш страшно гордо, Устад! Но аз бързо ще те накарам да се смириш. Не си първият и сигурно няма да бъдеш последният! Знам какво се е случило, когато си стъпил на хълма, царството на ненавиждащия слабостта Магьосник. Бил си предупреден. Казали са ти, че можеш да избираш само между сянка и смърт. Въпреки всичко ти дойде. Сега премина в моя власт. Избирай!"

"Да избирам? — попитах. — Кой ще посмее да ми постави избор, който не ми предлага нищо изгодно! Ако тук има някакъв избор, той гласи: Ти или аз! Нищо повече, естествено аз избирам себе си!"

Оня пристъпи отново крачка по-близо и попита с шипящ по змийски тон:

"Не искаш да бъдеш сянка? Сянка на мен, господарят и майсторът, на когото никой не се противопоставя?"

"Ами пробвай дали аз няма да се противопоставя!"

"В такъв случай ти остава само смъртта!"

"Това е една от най-големите ти лъжи! — ухилих се аз. — Със смърт си можел да плашиш само онези слабоумници, които не са разбирали, че тя е само една химера за тяхното поробване. Като са пожелавали да спасят тялото си, те са ставали жертва на духовно и душевно убийство. Я ми я покажи тази смърт, смехотворната сянка, която хвърля само животът на измамените, понеже е осветяван от фалшивата светлина на лъжата!"

"Ти вече я видя! — извика той. — Аз стоях отдалеч, когато отвори и зърна нейния студен лик. Ще посмееш ли още веднъж да го сториш?"

Разтворих рязко и широко вратата, посочих навън и казах:

"Върви напред да показваш къде се намира! Имаш ли смелостта? Няма да те оставя да ме чакаш!"

При тези думи у мен се породи едно решение. Откъде дойде? Не зная. Накъде водеше? През тази врата тук. Почувствах, че неговата дързост накара страните ми да се зачервят и очите да заблестят. И по същото време ме споходи в съня съзнанието, че аз съм си "аз", а не Устад. Странно! В чертите на моя противник настъпи видима промяна. Гледаше ме с вторачен поглед — първо изненадано, после учудено, удивено и накрая дори слисано. Вопъл или ликуване бе това, което чух от неговите устни:

"Устад, Устад… какво става с теб?!… Твоето лице стана съвсем друго!… Ти вече не си Устад, не, не… не!… Но кой си тогава? Да не би чуждоземният ефенди, който живее сега във Високата къща, а преди време слезе в Бирс Нимруд, за да извади на показ неговата тайна?"

"Да, този — отговорих. — Но досега сънувах, че съм Устад."

Той скочи тогава към мен, сграбчи ръката ми, разтърси ме и изкряска:

"Ти сънуваш, сънуваш и си друг! Какво ще се случи, какво да правя? Не зная, наистина не зная! Събуди се, събуди се! Веднага ще ти отворя портите на хълма! Ти няма да бъдеш сянка, няма и да умреш! Само побързай да се махнеш оттук! Аз самият искам да те пусна вън на открито, за да приеме сънят ти радостен край и тялото ти се събуди при твоето завръщане!"

Аз го избутах от мен, погледнах го спокойно във възбуденото лице и отвърнах:

"Това тяло почива в мир. Нека продължи да спи! Защо да не довърша това, което съм започнал? Оставам тук! Точно твоят страх ми показа, че аз съм този, който дава аудиенции тук! Сега искам от теб да изпълниш заканата си. Превърни ме в сянка или ме умъртви! Направи това, на което си способен!"

Фигурата му още повече се смали. Но той опита да придаде на гласа си прежната сила, като увери:

"Ако настояваш да го сторя, си изгубен, защото в моята власт е да направя и едното, и другото! Когато те последвах, наредих зад теб да угасят и скрият всички факли. В ръката си държиш единствената, а и тя е вече угарка с няколко минути живот. После няма да можеш да плашиш моите сенки. Те ще се стълпят около теб и ще ти отнемат волята и силата, превръщайки те в това, което не искаш да станеш — мой силл!"

"Кой може да ме принуди! Угасне ли светлината, вратата нали е отворена!"

"Но вън е и смъртта!"

"Твоето плашило! Само че мен тя не може да уплаши!"

Но какво стана? По лицето му сега премина радостно, озарено с духовна светлина удивление. И все пак се прокрадна и нотка на страх, когато ме подкани:

"Значи си решил да умреш, ефенди? В такъв случай те приканвам да се подготвиш. Ти стоиш пред своя последен миг и трябва да се отдадеш на молитвата. Сключи ръце и изричай каквото ти кажа!"

Прилепи своите и ме погледна, очаквайки да последвам примера му. Аз обаче заговорих:

"Смяташ, че ако искам да се помоля, ще имам нужда от теб? За мен молитвата има божествена натура и поради това истинското, неподправено молене е ако не най-великото, то поне най-трудното и свято от изкуствата. Тук обаче не видях нищо друго освен измама и фалш и по тази причина мисля, че ти мамиш дори и когато се молиш!"

Той сви юмруци като за битка и кресна:

"Умри тогава в греховете си и отпътувай за Пъкъла!"

Напрегна се и се изстреля с всичка сила към мен да ме събори долу, понеже стоях в непосредствена близост до вратата. Отскочих светкавично встрани. Мощта на скока го запрати вместо в мен, в отверстието на вратата. Изрева от ужас и посегна към двете страни да се задържи.

"Ти напред, за да мога да си сдържа думата! — викнах аз. — Няма да те карам да ме чакаш!"

Един удар с пестник и той излетя навън в бездънността. Факелът в другата ми ръка трепкаше в последни издихания. Запратих го подире му. Отдолу прозвуча крясък и после глух удар. Пред мен най-дълбокият мрак, зад мен сборището на всички сенки! Стъпих на прага. Една-единствена, едничка дума прозвуча молитвено в мен. Сетне се изстрелях, за да не се ударя в зида, с един дълъг скок в това, което ми бе окачествено като "смърт".

С притиснати един към друг крака, събрани към тялото ръце и затворени очи се резнах в леденостудената вода, която поиска веднага да ме вкочани. Но тя имаше и друг ефект. Имах чувството, че съм се потопил в някаква вода на силата и живота, която стряскаше само в първия миг, но после въздействаше укрепващо. Скокът бе от такава височина, че стигнах почти дъното с калцираните трупове. После разперих ръце за познатия мах нагоре и излизайки на повърхността, се задържах с леки движения. Ослушах се.

Около мен всичко беше тихо, но на известно разстояние във водата се долавяше шум. Като че някой плуваше там и си поемаше страхливо дъх. Познавах добре мястото, на което се намирах, но посоката — засега още не. Бях скочил с лице на юг. Ако бях запазил това положение, зидът трябваше да бъде зад мен. Заплувах нататък и само след няколко удара се натъкнах на камък. Можеше да е и някой подпорен стълб. Опипах го. Зидът беше. Намираше се от дясната ми страна, следователно лежах върху водата към вътрешността на басейна.

Шумът се носеше оттам. Някой плискаше и пъшкаше. Магьосника ли беше? Спасил ли се беше? Познаваше ли обстановката? Знаеше ли нещо за канала? Ако ли не, беше изгубен, ако го зарежех. Заплувах нататък — тихо, тихо, за да не го подплаша преждевременно с подвикване. Ако ме чуеше, щеше да помисли, че го преследвам, а това можеше да го обърка, докато се намираше във водата. Същевременно отчитах всяко свое отблъсване и удар, за да знам винаги къде съм.

Когато по моя преценка бях минал под висящия във въздуха зид, чух тежко, шумно дишане, сякаш някой се напрягаше да се покачи на нещо. Беше при исполинския постамент. Сега вече не чувах нищо. После прозвуча полугласно, но много добре доловимо в това акустично помещение:

"Мъртъв ли е? Нищо не чувам! Господи, Боже мой, остави го жив! Съхрани го, първия, единствения, който се присмя на нашето "бостанско плашило"!"

Та това беше молитва! И то за мен! Не научена, а внушена! При това положение можех, бях длъжен да отговоря.

"Аз съм жив, защото смърт няма!" — казах с обикновен тон, но думите така изтътнаха, все едно бях извикал с цялата сила на гласа си.

Звуковите вълни преминаха под висящия зид в предния басейн и от колона на колона започна да се предава в мрака:

"Няма смърт… няма смърт… няма смърт… няма смърт… смърт… смърт… смърт!"

"Ти ли си това, ефенди, ти?" — попита той.

"Да."

"Ела, спаси ме!"

"Веднага! Къде се намираш?"

"Там, където ти ме… ме… ме… не бива да ти казвам. Всичко трябва да стане от само себе си!"

"Кое?"

"Ела горе!" — повтори той, без да обърне внимание на моето "Кое?"

Достигнах цокъла. Наяве ми се бе сторил съвсем неизкатерим, но сега, насън, успях доста лесно да се изхвърля горе. Той беше клекнал от едната страна на фигурата; аз седнах от другата.

"Не говори!" — помоли.

"Защо?" — попитах все пак.

"Почакай! Нещата ще дойдат от себе си. Ще ги видим!"

Замълчах.

Как ли стана, че не мръзнех, макар да се бях намирал в леденостудената вода и сега седях неподвижен върху също така студения камък? Може би само защото сънувах! Около нас владееше дълбока тишина и само отдалеч, в предния басейн, се чуваше тих, тих шепот, сякаш някакви мисли се въздигаха от водата и започваха да оживяват. И тази вода! И тегнещият върху нея гъст мрак! Как ли стояха при тях нещата? Говори се за топлина и студ. Колкото по-голям става студът, толкова по-ясно го чувства човек като топлина. Казва се "ушите ми горят". Вероятно е подобно и със светлината и мрака? Може ли мракът да се сгъсти дотолкова, че да се получи ефект на светлина? Такъв изглеждаше случаят от мястото, където седяхме.

Това тук бе само в съвсем, съвсем малък мащаб. А как ли е било в Началото — разбира се, в безмерни величини — когато светлина е започнала да се отделя от мрака. Тя се спасила от своя плен, освободила от своята латентност, избавила от оковите на магията и заплавала най-напред като фосфоресценция върху тъмата — нещо като проблясъците върху водата. После се проточили фини нишки, станали по-ясни и образували бримки, в които засияли сякаш шлифовани перли. А на определена височина над тях разбухнали приказно нежни оранжеви облачета и в тях микроелектрически източници продължили да разпространяват светлина, докато въздухът се очистил от всякакъв мрак и възникнал слой, в който най-сетне, най-сетне можело да се види какво се движи в него.

И тъкмо този слой ни позволи след известно време да забележим, че в предния басейн се бяха породили кръгови вълни, които преминаха под висящия зид и се накъдриха леко при нашия постамент.

"Започва се!" — прошепна Магьосника.

Прозвуча много тревожно аз го усетих как вътрешно потръпна. Последица от сгромолясването ли беше? Или имаше и други причини?

Споменатите вълни ставаха все по-чести и по-големи. Нещо плуваше насам. Кой или какво? Човек в никой случай! Животни ли имаше тук, големи животни? Защото според радиуса на кръговете не можеше да се касае за нещо малко! И ето го че дойде… под зида… череп… две ключици… две чезнещи във водата лопатки… костите на две ръце, размахани за плуване… Познах го. Беше скелетът от каменната колона при втория страничен канал. Той доплува до постамента, спря, погледна нагоре и каза:

"Не един… а двама?! Клети, клети хора! Спасихте тялото, както аз някога моето… върху камък, който не знае милосърдие…! Но само за кратко, докато изнемогнете и се стопите с проклятия, превръщайки се в скелет както аз!"

"Ти кой си?" — попитах.

"Аз съм първото проклятие, което прокънтя тук. А ти?"

"Аз съм, може би, може би първата благословия."

Скелетът удари по водата с костеливите ръце, изплувайки чак до прешлените на кръста, и извика:

"Правилно ли те разбрах? Ти не искаш да проклинаш, а да благославяш, благославяш?"

Гласът му прокънтя към предния басейн.

"Благославяш… благославяш… благославяш… благославяш!" — отекна от колона на колона като заповед към мъртвите да се събудят.

"Това ще ги разбуди — каза той, — всички, всички, всички. Защото такава дума тук никога не е прозвучавала!"

И те заприиждаха, много, много, много! Нечуто, напълно нечуто! Глава до глава се събираха зад него! Глава до глава се измъкваше множеството под надвисналия зид навън в невидимостта. Как ме покърти това! Така вероятно ще се почувства последният човек, когато се издигне чукът, за да оповести часа на Съда. Благословия или проклятие? Беше тихо, тихо. Никой не помръдваше вече глава, никой не раздвижваше водата. Само Магьосника трепереше тук горе при мен, понеже всички, всички празни очни кухини се бяха вперили в нас. А Скелета заговори:

"Днес е първият ден на новия месец, денят, в който сме се събудили от нашия сън, за да изпълним някогашното си решение. Денят по делото на нашето отмъщение!"

Той придаде на последната дума такъв акцент, че екотът в предния басейн доби въздействието на прибой. "Отмъщение… отмъщение… отмъщение… отмъщение!", повтори там ревящо ехото. Последва шумно скърцане, пукане, хрущене, сякаш скалата се разпукваше, а сетне се разнесе онзи проточен, съскащ звук, който предупреждава за образуването на пукнатина в леда.

"Чухте ли колко мощно разтърсва само думата колоните? — попита ни той. — А как ли ще се раздрусат при нашата сила! Хилядолетия наред ние ги подкопавахме, прогризвахме тяхната здравина, и рушахме равновесието им, докато го намалихме дотолкова, че може да изчезне веднага щом поискаме! Това е половината от нашето дело — разрушение!"

"Разрушение… разрушение… разрушение… разрушение!" — прогърмя вън отгласът и отново се разнесе опасното скрибуцане по ронещата се скала на потона. А че действително се ронеше, разбрахме от цопванията на отломките във водата. Скелетът се заслуша в тези шумове, докато престанаха да се чуват, и продължи:

"Но ние рушим, за да създаваме. Унищожим ли цялата измама там вън, ще докараме на показ в тези помещения истината. Потъне ли разтрошена там в смъртта скалата, тук ще й дадем форма и живот. И в същия ден, когато там отвъд всичко се сгромоляса, чудото отново ще се роди, камъните ще закрещят, че хората не искат да се вслушат в Бога! Вие не знаете при кого сте потърсили своето спасение. Проклятието е това, при чиито нозе сте клекнали! Проклятието, проклятието! То толкова често е прозвучавало тук, че трябва да се е превърнало в душа на камъка! А ние подривахме със сълзите си този камък. Взехме го с ноктите си. От кръвта на разбитите получавахме тъмната окраска на фона. Скоро делото ще бъде довършено. Само още две лунни денонощия, днешното и още едно, и фалшивата благословия ще потъне в нощта, а на бял свят ще излезе нашето проклятие, истината! Липсват ни само още словата за неговия цокъл, редовете, които трябва да бъдат казани там горе. Ние самите няма да можем да ги кажем, защото заедно с другото ще бъдем одобрени. И тези редове изисквам от вас."

"От нас? Защо?"

"Така беше решено. Последният, който дойде преди завършването, трябва да даде последното за делото. Това е текстът. Кой от двама ви е този?"

"Моят спътник тръгна напред, аз го последвах."

"Тъй, значи ти! Каквото наумиш, това ще бъде изписано на цокъла. Но най-много четири реда, не повече!"

"А ако не ви хареса решението ми?"

"Трябва да ни хареса и ще бъде прието."

"Трябва?"

"Да, трябва! Но имай предвид едно. Думата на тази скулптура е проклятието, надписът ще й придаде духа. Дадеш ли му дух, който смущава душата, творението ще се превърне в скулптура на безумието и ние ще бъдем принудени да започнем отново. Чу ли? И разбра ли?"

"Да."

"В такъв случай говори сега ти!"

Охотно се отзовах на поканата. Станах, облегнах се на статуята на Молителя, за да не се плъзна долу, и заговорих:

"Днес е първият ден на новата луна, денят, в който тя излиза от сянката на земята, за да й свети отново. И този ден, както се надявам, ще върне и на вас онова, което сянката на земята ви е отнемала — златната светлина на слънцето!"

Говорех също като него високо и затова последната ми дума също се понесе навън към прогнилите колони, предизвиквайки съвсем същия ефект, само че камъните цопваха някак си щастливо и падането продължи много, много по-дълго. А след това вместо свистящото скрибуцане по свода премина глухо громолене, както далечният гръмотевичен тътен на хоризонта осведомява за приближаването на силна буря.

"Чухте ли? — попитах надолу. — Щом само словото ми въздейства по-силно, колко ли повече пък ще ви превъзхожда силата! Вие самите признахте, че вашите думи ще ви одобрят заедно с другото. Повярвате ли на моите, те ще ви изведат вън при слънцето и златната дневна светлина!"

"При слънцето? На дневна светлина? — попита Скелета. — Ние никога, никога вече няма да ги видим! Също и ти! Навеки!"

Изговори го придихателно и усъмнено на себе си.

"Навеки… навеки!" — премина като въздишка от глава на глава.

"Какво чувам? Та вие вече ми давате светлина! — продължих. — Сега аз толкова повече мога да ви донеса! Само съмнението ви е тласкало към отмъщение. Този факт лежи в слънчева светлина пред очите ми! Безнадеждността ви е накарала да се обърнете към проклятието! Ти ни нарече "клети, клети хора", а аз ви казвам: "Клети, клети духове!" Вие сте дошли на тази планина да спорите със сенки. Наричали сте заблуда онова, което сте искали да унищожите. Много по-голяма заблуда обаче е, дето сте смятали за възможно на земята да може да има лъчение без сенки и истина без измама! Вие би трябвало да умъртвите всички същества и да угасите всяка светлина във Всемира, а с това само бихте постигнали този всемир да потъне в мрак. Тогава действително няма да има вече сенки, на тяхно място ще е настъпила една-единствена — вечната! И не само заблуда, не, безумие е било и си остава и до този миг, че проклинате привиденията вместо собствената си глупост! Кой всъщност ви принуди да прекрачите към гърловината на провалата, където всеки човешки дух губи твърдата опора?"

"Нима имаше друг път на открито? — попита той. — Входът беше изчезнал!"

"Аз също не го видях. Но знаех, че ще ми бъде показан при молитва, към която ме насочи Предупредителя. Не говори ли той и с вас за тези неща?"

"Каза ни, но ние не се помолихме."

"Защо?"

"Молитвата за такива извисени духове ли е, каквито бяхме ние?"

"За такива извисени духове! Аха, ето каква била работата! Извинете ме! Простете, че аз, жалкият дребен човечец се одързостявам да говоря с вас, дето сте толкова извисени, че дори с Бога, Всевишния, вече не говорите! Колко велики и достолепни ви виждам да лежите тук в талазите на своята дивотия! Дошли сте възголемени при планината, минали сте с гордо издигнати глави през сенките и със самовлюбено дръзновение сте вдигнали крак да прекрачите и през последната врата. И какво сторихте след сгромолясването в тази духовна тъма? Били сте насочени от Предупредителя към молитвата. Тя веднага е щяла да ви донесе светлина. Помолихте ли се? Не, проклинали сте, проклинали! И кого сте проклинали? Да не би собственото безумие, което ви сгромоли? Не, а тези, които е трябвало да се бранят, понеже не сте им позволили да останат това, което са били — клети сенки! Има ли един сред вас, който да мисли, че би могъл да се защити пред мен?"

Известно време остана тихо, после Скелета каза:

"Ти ни упрекваш, че не сме се молили, за да се отвори отново входът за нас. Кажи, ти помоли ли се всъщност?"

"Не."

"Щом и ти не си го извършил, нямаш право да ни обвиняваш!"

"Не че не съм го извършил, а само не стигнах дотам. Мен изобщо ме доведоха съвсем различни причини от вашите при тези застрашителни зидове. Аз дойдох не да погубвам, а да спасявам! Добре помислих и за края и не бях дотолкова побъркан да сметна бездънността за здрава основа. Добре и спокойно обмислих всичко онова, което бях видял, проучил и хладнокръвно премерил. И тъкмо бях приключил, се появи Магьосника и…"

"Ти се изплаши и скочи долу при нас!" — вметна бързо Скелета.

"Не. Останах на мястото си, оставих го съвсем да приближи и говорих с него."

"Останал си… на мястото? Говорил… говорил си с него? Това не посмя нито един от нас! Нима не знаеше, че този Магьосник е безумието? Върху когото падне неговият страшен поглед, се побърква… начаса се побърква! Всички, всички ние кълняхме, когато той се появи отдалеч, и ужасът ни тласна тук надолу. А ти си останал! Даже си говорил с него! Човече, такава дързост още никой не е виждал!"

"В такъв случай повтарям, клети, клети духове! Къде ви остава възвисеността, щом всяка глупост я срива в безумието!"

"Но ти също пристигна тук!"

"Така е, дойдох. Но не от страх! Скочих по свободна воля, без всякаква принуда, за да види, че не се страхувам нито от него, нито от смъртта."

"Сам… сам… сам скочил!" — възкликна Скелета и водата се накъдри от потръпването му.

"Сам… сам… сам скочил!" — зазвуча от глава на глава към предното сводесто помещение.

"Той не се страхува от смъртта!" — каза Скелета.

"Не се страхува от смъртта… не се страхува от смъртта… не се страхува от смъртта!" — разнесе се по-нататък и по-нататък зад него.

"Чакай, чакай, чакай! Ние скоро ще се върнем!"

Тези думи се отнасяха за мен. После целият "пасаж" се раздвижи с неочаквана бързина, изчезвайки от задния басейн. А в предния се започна някакво шепнене, шушнене, мотолевене и жужене като от хиляди разговарящи, но не на повърхността на водата, а някъде там на дълбокото дъно. След известно време се върнаха точно както първоначално бяха дошли. Скелета зае старото си положение срещу цокъла и заговори:

"Днес е първият ден на новата луна, денят, в който тя излиза от тъмната сянка на земята, за да й свети отново. И този ден, както се надявам, ще върне и на нас онова, което земята ни е отнемала — златната светлина на слънцето! Чуваш, че вече говоря с твоите думи. Може да стане така, че и според тях да действаме. Знаеш ли преданието на омагьосаната молитва?"

"Не" — отговорих.

"Не! Значи толкова повече можем да ти се доверим! Един от последните, дошли тук, и сгромолили се също като нас по собствена вина, бил преди туй в страната, където от неизброими години живеел в дълбока пещера един необикновен дух. По тази причина го наричали Рух-и-кулян. Като слизал понякога при хората, той се явявал в женски образ с бели, дълги до земята коси и носел името Марах Дуримех. Нашият съневолник я срещнал в малка бедняшка колиба и говорил с нея за голямата човешка мъка. Но нейната реч му била непонятна. Казаното от нея му звучало толкова объркано, толкова фалшиво, че много скоро се отдалечил ядосано, напълно убеден, че е разговарял с една стара, побъркана жена. Но когато на следващия ден узнал, че му било отредено рядкото щастие да види Рух-и-кулян, всяка дума му се явила в друга светлина. Започнал да размишлява и колкото повече мислел и повтарял казаното от нея, толкова повече се утвърждавало у него разбирането, че заблуденият е той, не тя. Тя му била разказала за из път преданието за омагьосаната молитва. Но той, който се смятал за умен и мъдър, го отхвърлил като смехотворна приказка. Едва тук, в най-дълбоката земна мъка, това предание се възкресило отново в него. И когато се заехме навремето тук със статуята, той ни разправи за онази друга скулптура и за старицата Марах Дуримех. Това бе за нас първият лунен ден, след което отидохме да спим с тайни надежди. Онова, което бяхме считали за съвсем немислимо, беше според това предание възможно! Но трудно, безкрайно трудно, защото бе свързано не с едно, а с толкова много условия, че един човек, кажи-речи, не можеше ги изпълни. Защото, отбележи си добре, за един човек бе предписано, един-единствен, който да свърши всичко! И той трябваше да действа, без да си има и най-малка представа за цялата работа. Точно като теб!"

Колко странно! Та това звучеше като приказка!

"Нима аз вече съм сторил нещо, предписано в преданието?" — попитах.

"Ти не си дошъл да унищожиш Сенките. Твърдо си устоял на Магьосника. Имаш пълна вяра на молитвата. Нямаш страх от смъртта. Скочил си със свободна преднамереност в дълбината. Останалото трябва да остане премълчано, защото нали трябва да действаш без знание. А сега ни кажи още нещо, нещо, от което всички треперим тревожно, независимо дали е "да" или "не"! Кой събори другия, дето още дума не е изрекъл?"

"Аз. Искаше да ме изблъска навън в мрака. Избегнах го и му нанесох един удар, от който полетя надолу към вас."

"И после?"

"После метнах подире му остатъка от факлата и го последвах."

"Защо, защо, защо го последва?" — попита онзи бързо и настойчиво.

"Евентуално да го спася."

"Да го спасиш! Него… него… него!"

Изхвърли кокалестата си ръка нагоре в знак на удивление и попита, почти изкрясквайки:

"Но кой всъщност е той? Кажи, кой, кой, кой!"

"Кой, кой, кой!" — извика всяка глава.

"Кой… кой… кой… кой!" — отекна навън с такава сила, че всички колони прокънтяха.

"Магьосника!" — отговорих.

"Магьосника! — повтори Скелета и със снижен глас прибави: — Значи наистина той, той, той!"

"Той… той… той… той…" — прозвуча тук в басейна. Отвън обаче беше тихо, зловещо тихо.

Сега Скелета се извъртя към главите. Зашепна си нещо неразбираемо с тях. После се обърна отново към мен и каза:

"Знам, че трябваше още много да ни приказваш, за да ни убедиш какво сме били и как хилядолетия сме служили само на нашите заблуди и химери. И вероятно никога нямаше да успееш. Но преданието на Марах Дуримех вече ни бе показало онова, което преди туй не виждахме. Сега ще ти призная, ти победи, победи още преди да си стигнал до края! Да ти го докажа ли?"

"Не. Доказателството ми е известно."

"Човеко! Ти си злокобен!"

"Вярвам! На "възвисените духове" винаги се свива сърцето, когато някой човек макар и само веднъж се осмели да мисли, и когато не могат да стигнат до никаква идея, добродушно го питат за съвет! Вашето доказателство е Магьосника. Ако беше попаднал по друг начин при вас, щяхте вместо духове да сте дяволи. А така той стои под човешка закрила и затова сам бива приет тук при скулптурата на раншното проклятие!"

"Говориш така остро, както гледат неговите очи. Улучваш толкова дълбоко, както искахме ние него да улучим. Заслужаваме си го. Прости ни вината!"

"Прости ни вината… прости ни вината!" — прозвуча от глава на глава навън в предния басейн.

Обладан от голяма, голяма радост, аз се наведох максимално напред и заговорих:

"Какво чух? Та това беше моята молитва! Душата приближава, душата на вашата статуя. Проклятието никога, никога не може да бъде душа. А ако камъкът трябва да говори вместо Бога, който може само да благославя, то му дайте ръце, които благославят!"

"А ти, ти му дай думите за цокъла!"

"Кога?"

"Сега, веднага!"

"Слушайте тогава!"

Те се сгъстиха и приближиха. По този начин възникна място за много от онези, които бяха отвън. Те влязоха. Изрекох, не гръмко, а бавно и доловимо:

"Благословен е онзи, който търсеше истината и при нозете нейни също заблудата намери. Затова го слагам, милостиви Господи, в ръката Твоя, макар досега да го обсипвах с клетви люти!"

След тези думи долу във водата се породи такава дълбока тишина, че чух свободната, блажена въздишка, която се донесе откъм мястото на Магьосника, а после и тихо, тихо повтаряните слова:

"Милостиви Господи… в ръката твоя…! Заблудата… значи мен… мен… мен! Сега само още едно, още едно!"

Тогава Скелета се раздвижи и прохлипа:

"Той не проклина заблудата и измамата! Но не ги и благославя, а ги слага в Божията ръка! Така, точно така иска и преданието! Тези думи трябва непременно да бъдат издълбани, непременно! Имаме време, още два лунни дни, да придадем на пестника, на статуята, издигнат за отмъщение, форма на опрощаваща десница. Така тя ще има душата, която искаш да й дадеш!"

Магьосника стана от мястото си, хвана се здраво за алабастъра и понечи да заговори. Но аз го изпреварих и попитах надолу:

"Значи се отказвате да мислите за отмъщение и проклятие?"

"Да" — отговори Скелета и "да, да… да!", прозвуча в хор.

"При това положение трябва да кажа последната си дума."

Извих се настрани, посегнах към ръката на Магьосника и заговорих:

"Тук държа този, когото необмислено сте проклинали. За онова, което е сторил на други, не мога да го съдя. А заплахите му срещу мен прощавам на драго сърце, защото искам да го изведа от неговата тъма навън при светлината! Нека бъде освободен от вината и също от… вас!"

"Това, това беше, това! — чух го тихо да промълвява. — Но как ли ще постъпят сега тези, тези там долу?!"

Скелета се придвижи отново напред и отправи думите си не към нас, а към своите другари по заблуда:

"Ние също му прощаваме онова, което ни стори. Нека бъде освободен от своята вина и също от нас!"

"Нека бъде освободен от своята вина и също от… нас!" — извикаха всички, всички глави. Нито един-единствен не премълча.

"Освободен… освободен… освободен… освободен!" — отекна ехото от стена на стена, от колона на колона.

И сега също Магьосника извиси глас. Но той не звучеше угнетено, потиснато или раболепно, а светло, чисто, ясно, сякаш той беше този, който прощаваше:

"Вие ме освобождавате, казвате? Нека това бъде последната глупост, извършена от вас тук! Кой ви събори? Не аз! А страхът от мен, страхът от призрака! И още гордостта, която се срамува от молитвата! Вие се мислехте велики и извисени, но не дръзнахте да се възправите срещу мен, не поискахте да узнаете кой съм! И ако сега ви го кажа, няма да можете да го схванете, понеже духовната заблуда не се лекува бързо, из един път. Но си отбележете истински избавителните слова: "Който не хвърля собствена сянка, не може да бъде същество и да бъде възприет като човешко тяло." Ако върху мен тегне някаква вина, престъпление, вие ще бъдете последните, към които бих се обърнал за милост. Защото трябва да знаете, че който прощава на мен, прощава единствено на самия себе си. И понеже вие го сторихте, няма повече да порицавам вашата илюзия и самозаблуда. Вие изкупихте своите грешки и ето как аз отново ви връщам вашите сенки. Да бъде светлина!"

"Светлина!" — извиках аз.

"Светлина!" — провикна се Скелета.

"Светлина, светлина, светлина!" — повториха всички духове.

И "светлина… светлина… светлина… светлина!" се разнесе навън до най-затънтения ъгъл и всички клони затрепериха и се затресоха.

Внезапно светлият слой, полегнал върху тъмните води, изчезна и отново възцари мрак около нас. Но прозвуча някакъв тон, толкова лек и все пак ясен, толкова нежен, мек и същевременно победно звънък. Откъде дойде и къде се спусна? От един друг свят… в скулптурата до мен. Първо само се бе чул, но скоро след това можеше и да се види — един прекрасен, свещен, багрен тон! Като слънчево злато, съчетано с небесен лазур! Къде се намираше неговият източник? В алабастъра! Скулптурата не беше осветена отвън. Тя носеше светлината в себе си и поради това не хвърляше и следа от сянка. Започвайки първо излеко, като утринен лъх, чистата, непорочна бистрота полека-лека се разви до ярък дневен блясък, сякаш ни огряваше слънцето. В тази светлост Скелета и всички, лежащи по водата в дълбоко удивление, ми се видяха толкова гротескни, толкова ужасни и противни, че отклоних поглед от тях и го насочих нагоре към статуята.

Онова, което видях, никога не е било виждано, защото никое изкуство не е създавало някога такава красота! Но за жалост стоях толкова плътно до статуята, че засега върху мен въздействаше само нейната големина. Колко дребен, колко дребен се чувствах до нея аз, човекът!

Тогава Магьосника заговори:

"Стана светлина! Нима трябва да расте тя сега, додето ви погълне? Бягайте бързо навън, сянката ще ни спаси!"

"Но нали няма път — обади се Скелета, — ние сме затворени навеки, навеки. Превърне ли се тази светлина в безсенчестност, всички, всички ние тук сме изгубени! Преданието разказва за един, който притежавал ключа Хепхата. До този миг всичко, казано от него, се е сбъднало, но тези скали и гигантски зидове сигурно са прекалено здрави дори за Хепхата!"

Аз извиках:

"Аз го имам този ключ и никоя твърдина не може да му противостои! Веднъж вече бях тук и го изпробвах. Отворете пространство за нас там долу! Сега ще слезем и ще ви поведем навън!"

"Навън, навън!" — викна от радост Скелета.

"Навън, навън, навън!" — заликуваха другите.

"Навън… навън… навън… навън!", отекна тържествено в предния басейн, от което всички колони заскърцаха и от свода се заотделяха камък след камък.

Скочих във водата, Магьосника след мен. Докато главите се стараеха да ни оформят нещо като проход, погледнах назад, вече от по-голямо разстояние нагоре към статуята. Сега сияеше толкова силно, че веднага ме заболяха очите. Извърнах се бързо и загребах с две ръце, за да избягам по водата от светлинния поток. Магьосника се придържаше до мен. Другите ни последваха. Не остана нито един!

Блясъкът проникваше в под надвисналия зид и в предния басейн и разпространяваше там нещо като здрачевина, която достатъчно ясно ми показваше пътя. Плувах не покрай страничните канали, а напряко към главния, където се изгуби и последното сияние и се намерихме в дълбок мрак. Но това не можеше да ни попречи, защото пътят ни бе предначертан от страничните зидове. Не можехме да се отклоним нито надясно, нито наляво, а да се придвижваме само напред, напред, напред. Другите ни следваха. Чувахме го по шума на плуването им, който звучеше в тази каменна тръба като приглушен морски прибой.

Преминах през гъсталака на открито навън в езерото много по-лесно отколкото по-рано с лодката. За да направя място, плувах първо на известно разстояние направо и после се обърнах. Магьосника беше при мен. Отпред спря Скелета. Зад него видях дружината му — толкова многобройна, сякаш каналът не можеше да се изпразни. От него прииждаха още и още. Виждах ги ясно, тъй като звездите блестяха, а тесният сърп на луната в първата четвърт бе надвиснал в небето точно над нас. Възможно ли беше всички тези, които съзирах, и които още напираха, да са се намирали там вътре в планината? Можеше ли наистина да има такова множество духове, които са се сгромолили от своята мисловна висота, понеже внезапно са изгубили там почва?

Накрая, когато и последните се появиха, Скелета надигна глас и заговори:

"Днес е първия ден от новия живот, денят, в който светлината се върна при нас. Ние сме изпълнени с благодарност и казваме хвала и слава. Погледнете там нагоре, към средата на хълма! Лунните лъчи ни показват колони, обвити с рози. Извисява се храм, посветен на онзи, когото нашето високомерие някога не признаваше. Ние се разкаяхме, но не докрай. Делото на проклятието не е довършено; ние трябва да го превърнем в благословия. Длъжни сме да го направим — заради нашето покаяние. Сега имаме ключа Хепхата. А собствената светлина на статуята, която бе смъртоносна за нас, бързо ще се изгуби в тъмнината на хълма. Тогава ще се върнем и ще превърнем юмрука, свит за гневно проклятие, в отворената ръка на застъпника. А сега тръгвайте с мен нагоре към храма! Адан, звездата на земната полунощ, блести на небосвода точно над нас. Значи имаме свят духовен час и трябва да отидем там горе, да кажем на Единствения, че отново ще се молим!"

Той заплува към онова място на брега, откъдето се тръгваше към пътя за Бейт-и-Ходех. Другите го последваха. Но аз останах. Когато духове се молят, човек трябва да прояви скромност. Той и бездруго не може да разбере тяхното кирие[57]! Магьосника също остана. Гледахме малко време след тях, а после аз попитах:

"Ще дойдеш ли с мен на брега?"

"Не само на брега — отговори той. — Ще дойда с теб до къщата, до твоя скит за размишления. Ще седнем там на звездна светлина и аз ще ти обясня защо има при хората сенки и недостатъци. Хайде!"

Заплувахме към пристана и… странно! Когато излязох от водата, не бях мокър. Дрехите ми също бяха сухи. Така бе и при него. Той ме хвана за ръката. Минахме бавно през дуара и поехме нагоре към къщата. Портата беше затворена. Отвори се от само себе си веднага щом я докоснахме. Другите врати се отваряха по същия начин, докато се озовавахме в средната от стаите им. Отдясно чух шум, като че някой спящ се обърна на другата страна. Понечих да се запътя бързо натам, ала той ме задържа здраво и прошепна:

"Още не бива да се събуждаш! Имам да ти разправям толкова много, толкова важни неща, че ще се дивиш както никога през живота си."

Излязохме на равния покрив и погледнахме насреща към Божия дом. Блясъкът на звездите струеше върху цялата долина, но храмът бе обвит в онази светлина, разнесла се от алабастъра — слънчево злато, съчетано с небесен лазур. Повяваше сладостно ухание на рози. Отсреща ли идваше? То ли бе, което носеше изтихо, изтихо строфата: "Сияят днес слънцата във всички небеса, по всички земи се превръща в ден нощта. Каквото заблудата започне в сляпа омраза, благодатно е довършвано от истината!"

"Чуваш ли? — попита Магьосника. — Няма да го схванеш, но аз ще ти кажа какво имат предвид. Ала трябва не само да слушаш, ами и да гледаш. Погледни ме!"

Сторих го. Какво стана с него? Фигурата му започна да изчезва, да се превръща в мъгла. Но тази мъгла много бързо придоби отново форма. И кой, кой стоеше пред мен? Не вече Магьосника, а Предупредителя, с когото бях говорил, преди да изкача планинския хълм. Вече виждах не беловласата глава с острите, студени, враждебни очи, не, а онези дружелюбни, сериозни черти и онзи мек, бащински поглед, който при въпроса дали мога да се моля, бе отправен угрижено, но и изпълнен с надежда към мен.

"Ти ме учудваш — каза. — И все пак не се е случило нищо, заслужаващо учудване! Който е духовно непълнолетен, него настойникът трябва да предупреди. Но израслия, зрелия мислител бива предупреждаван от собствения глас на заблудата, който винаги говори пълната, чиста истина. А него не превъзхожда никой настойник! Ти сдържа своята дума. Не премина във властта нито на моето друго Аз, нито на моята заблуда, която иска да заграби целия свят на сенките, понеже сама се счита без сянка. Ти не ме победи и все пак победи. Аз се чувствам виновен и ще се реванширам с теб, като те въведа в тайната, че двете неща, светлината и мракът, биха означавали смърт, ако не си подаваха помирително ръка, превръщайки я тъкмо по този начин във вечен живот. Ето защо изборът "Смърт или сянка!" не беше лъжа, макар да няма смърт, нито пък жива сянка!"

Той седна, аз сторих същото. И сега започна да разказва — живота на един човек, живота на един дух, но всъщност и живота на цялото човечество. Звездите продължаваха да странстват бавно по небето, ала аз не го виждах. Времето за мен все едно не съществуваше. Звездите изчезнаха; това също не видях. Вниманието ми бе насочено изцяло към неговите думи. На изток започна да се издига бледното утро, но аз не поглеждах нататък. За мен се бе породило друго утро. Но ето че се появи първият слънчев лъч и озари неговото лице. Тогава той скочи, притегли ме нагоре към себе си, докосна с устни устата ми и произнесе:

"Тази целувка е за онзи, който спи вътре! Да влезем, та отново да те има! Необходим си. А аз…? Навярно много повече!"

Хвана ме за ръката. При вратата спря още веднъж и каза тихо:

"Той лежи кротко и спи. Чувам дишането му. Щом приближиш до него, ще просънува това, което ти преживя при мен. Върви бавно-бавно нататък и му предай моята целувка! Нека връщането ти не бъде прибързано, защото след като се събуди, трябва всичко точно да си спомня. Не бива и дума да му се губи!"

Последвах указанието и преминах крачка по крачка средната стая, после през отворената врата в спалното помещение, в което заедно с мен пристъпи и слънчевата светлина. Лицето му започна духовно да се оживява и този живот ставаше все по-виден, колкото по-близо отивах към него. Стигнах, наведох се да му предам прощалния поздрав на Магьосника, който стоеше още при вратата, и… се събудих. Отворих рязко очи, но вече не бях прав. Скочих от леглото и минах бързо през вратата в средната стая. Магьосника беше изчезнал, стаята беше пуста, равният покрив — също!

— Сънувал съм, сънувал! — извиках. — Но как! Никога един сън не е бил толкова ясен! Или може би това бе някой от така наречените реални сънища? Всичко е точно така, сякаш съм го преживял, сякаш действително съм го преживял. И все още го виждам. Чувам всяка сричка. Ще го рекапитулирам. После ще седна да го нанеса на хартия. Човек не знае дали…

3. Ашикът

В следствие тази работа взех закуската си доста късно. После слязох долу, за да говоря най-напред с Шакара. Тя седеше съвсем сама в аркадата, поръбвайки един воал.

— Разказвала ли ти е някога Марах Дуримех преданието за "Омагьосаната молитва"?

Тя се замисли и отговори:

— Не на мен, а на един другоземец. Това бе в село Охтиан на племето буланух.

— Кой беше другоземецът?

— Вече не си спомням, а може би и изобщо не съм го знаела. Той не ми хареса. Една стара жена бе починала в колибата си далеч извън делото. Никой не се погрижи за трупа, понеже беше тумаза[58]. Марах Дуримех ме взе със себе си; поддържахме бдение край трупа. Бях още малка и едва отскоро нейна ученичка. Странникът бе минал през селото и спря пред колибата, понеже Марах Дуримех стоеше пред вратата и му се наби на очи. След като получи отговор на няколко въпроса, слезе от коня, за да поговори с нея. Влезе за малко и вътре, но се изплю пред трупа. Защо, не зная. Онова, което каза, беше толкова учено, че не можах да го разбера, и толкова високомерно, че помолих тихо мъртвата да не го слуша, тъй като смущаваше необходимото й в момента вглъбяване. Той бе мъжът, на когото Марах Дуримех даде за из път преданието.

— Значи не е било толкова отдавна, когато онзи "последен" се е сринал в глъбината!

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Ще ти разкажа по-късно. Можеш ли да ми разправиш това предание?

— За съжаление не. Не го запомних. Бях малка, а то беше дълбоко и съвсем неразбираемо за мен.

— Колко жалко, много жалко!

— Защо?

— Остави работата си и ела с мен до конското пасище! Там никой няма да ни безпокои. Днес сънувах, а когато духът сънува по такъв начин, не може да го премълчи пред своята душа.

Минахме през градината и отидохме до камъка, при който веднъж вече бяхме седели. Настанихме се там. Започнах да разказвам. Тя ме слушаше безмълвно, съвсем безмълвно, но от време на време в тъмните й очи се появяваше един чуден, тайнствен блясък, който ми напомняше за онази собствена светлина на алабастъра — слънчево злато, съчетано с небесен лазур. И когато свърших, остана все още притихнала. Беше облегнала глава на камъка и държеше клепките си здраво затворени. Не смутих мислите й, а търпеливо зачаках да заговори. Тя го стори, без да отваря очи:

— Виждам една линия да се претегля отдясно наляво. В десния край пламти слънчев зной, който би изгорил всичко живо, приближило безразсъдно твърде много до него. Левият край е потопен в пълен мрак, заплашващ с мигновено унищожение всяко живо същество. Тази линия е нашият човешки живот. Прекаленото отиване надясно или наляво носи сигурна гибел. Точно по средата се намира неприкосновеността и също средната дължина на хвърляните сенки. Който ненавижда средните величини, се насочва към една от страните. Сега размисли, ефенди, размисли! Ти може би стоиш точно на средата?

— Не ми се вярва — отговорих.

— Значи си дързък, може би дори безразсъдно дързък! Разгледай сянката си! Твърде малка ли става? Или прекалено голяма? И в двата случая си изгубен! Сега знаеш ли за какво са сенките? Аз го казвам само като човек, като неука жена. Но Всемогъществото сигурно има и съвсем други причини, защото е съчетало мрак и светлина и е дало разрешение на двете да създават в здрача безплътни сенки, а на слънце — онези подражателни творения, които в качеството на сенки се правят на самите нас.

Сега отвори очи, отправи ги мило и сърдечно към моите, подаде ми малката си, но здрава ръчица и каза:

— Дай ми ръката си!

Направих го. Тогава тя продължи:

— Позволи да помоля за тези сенки! Не постъпвай така строго, както вероятно си възнамерявал. Та нали знаеш, че сенките нямат воля!

Бях принуден да се усмихна.

— Значи е вярно, че душата винаги се смилява, дори когато духът не намира и най-малка причина за снизходителност! Който няма воля, може да бъде пощаден, но онзи, който му е отнел волята, трябва да бъде отъпкан на земята!

— Въпреки твоя сън днес…? И въпреки Магьосника…? — попита.

— Въпреки! Мисля, че разбирам съня. Вярно, той дойде при мен от Царството на сенките, но сам в никой случай не беше сянка. Присъни ми се при първия слънчев лъч и го чувствам слят със самия мен, с еднаква същина на собствената ми душевност. Поучи ме и продължава да действа в мен. Сянката, която ме предупреди за самата себе си, е приятел на човека, честна, без фалш. Спаси ме от чуждите шмекерии и също от собствените ми измамливи видения. Безумие би било да искам да я мразя. Ти ме помоли за нея, Шакара. Виждаш, че не е било нужно! Но не се помоли за други, за които бих желал да ти изостря очите. Имам предвид онези лукави бродници, които се представят за сенки, но не са. Винаги подвеждащите… изкусители! Разтапящите се в смирение… тирани! Добродетелните… грешници! Жертвоготовните… врагове! Искрените… лицемери! Незлобливо-чистосърдечните… змии! И още хиляди, хиляди подобни, които се превръщат веднага в сянка на най-близкия предмет, щом посегнеш към факела да ги осветиш. Побягват напълно обезоръжени, безпомощни и безволеви на сигурност при силната закрила и заслон на някого. Той потъва, потъва и потъва, но те се изкачват. А когато застане пред бездната, напуснат от целия свят, с изключение на онзи, който благодарствено му подлага крак, за да го събори в нея, най-сетне осъзнава, но твърде късно, че те не са били нищо повече от жалки сенки. Безволевостта е била най-висшата енергия, слабостта само маска на силата, а всяка молба, която е удовлетворявал, в действителност заповед, на която е бил длъжен да се подчини. Но най-лошото, о, Шакара, е, че такова коварство никога не хвърля собствена сянка, понеже винаги охолства в сянката на другите. Ето защо тези неопетнени представители на свещената простота се явяват трикратно, десетократно свети. И ако имат щастието до смъртта си да не бъдат разобличени, милата, скъпа неразумност вярва, че много е загубила в тяхно лице, но затова пък толкова повече, толкова повече е спечелило небето! Ако можеха руните да разказват! В съня видях как онези се завираха по миши дупки! И продължих спокойно да си вървя. Но ако трябва сънуването да се сбъдне, тогава няма да се осветява с една факла, а с много! Знаеш колко добре сме снабдени в това отношение — факли не липсват!

Тук разговорът ни бе прекъснат. В горната част на руините се появи Кара бен Халеф. Видя ни седнали и даде знак, че ще дойде при нас. Не тръгна по пътеката за звънарницата, а се спусна напряко през камънака и се изкатери при нас по едно разрушено място на зида.

— Ефенди, имам един пленник! — каза.

— Как? Пленник? — попитах. — Кой залавя посред най-дълбок мир пленници?

— Мир ли е, ако някой се отнесе немиролюбиво към мен?

— Кой е той?

— Не е джамики, а чужд човек. Не го познавам, а той отказва да даде информация.

— Къде се намира?

— Там отсреща, в един от древните храмове. Днес много рано минах пак през руините. В дуара се говори, че там все още има потайни, скрити места. Аз съм на същото мнение. Прогонените масабани, хазяйствали там, вероятно ги познават по-добре от нас, понеже са били техни свърталища. И който принадлежи към този сой люде, знае отговора по-добре от всеки джамики. Затова всеки непознат, пристъпил в руините без наше знание, трябва да ни се струва подозрителен. Ето как аз тутакси проявих мнителност, когато чух в ранното утро крачки, приближаващи мястото, на което се намирах. Бях в кръглата кула от квадри, дето вече почти се е срутила въпреки якия си зид. Само една врата води навътре, за навън друга няма. Застанах близо до нея и се прилепих плътно към дувара, за да не бъда видян веднага. Влезе някакъв мъж. Беше мършав, не висок, но силен — после го разбрах. Чувстваше се толкова сигурен, че изобщо не се огледа, а отиде да седне на един голям отломък от падналия зид. При това се извъртя и сега нямаше как да не ме види. Пристъпих бързо към входа да му препреча пътя за евентуалното бягство. Той се изплаши, но бързо се съвзе и попита кой съм и какво диря тук. Тонът му звучеше толкова повелително, сякаш той бе господарят на това място. А когато му поисках сведения, стана груб и се хвърли внезапно към мен, за да офейка. Същевременно бе измъкнал един дълъг нож и ми кресна, че веднага ще ме намушка, ако опитам да го спра. И действително замахна. Виж тук разреза на ръкава! Беше се примерил в сърцето! Но аз избегнах опасността с бързо извъртане, изтръгнах му оръжието, захвърлих го, а него съборих на земята. Ама не беше лесно. Човекът притежаваше много сила и ловкост. Бореше се майсторски, спокойно, тихо, пестеше си дъха и обмисляше точно всяка хватка, без при това дума да обелва. Имах чувството, че вече неведнъж и дваж е бранил по този начин свободата, а може би и живота си. Имаше опит! Но въпреки всички усилия не можеше да се изправи. Държах го здраво под себе си, додето силите му се изчерпаха, и така освободих едната си ръка да му притисна вратната артерия. Притокът на кръв към главата спря и той изгуби съзнание. Вярно, само за кратко, но това бе достатъчно да го вържа.

— С какво?

— Извих му ръцете на гърба и ги вързах с краищата на персийската му дреха. Краката пристегнах пък с каиша му. Не може да се освободи.

— Претърси ли джобовете му?

— Да. Бяха празни. Нямаше нищо в себе си освен ножа. После бързо тръгнах да ти обадя случката. Когато излязох на открито, видях, че седиш тук. Сега решавай какво ще правим, сихди!

— На първо време едно. Никой не бива да узнае за тази работа, най-малко от всички Пекала. Подозирам кой е този чужденец — някой избягал престъпник, дошъл да ни шпионира по заръка на шейх ул ислям. Трябва лично да го видя. Ето защо ще ме отведеш при него, но преди туй иди вземи тайно от къщата няколко здрави ремъка и въжета. За такъв човек сегашното връзване не е достатъчно.

Кара тръгна към къщата. Много лесно обяснимо бе, че Шакара помоли да ни придружи до кулата, което на драго сърце й позволих. Планът ми беше вече готов. Този шпионин доброволно сигурно нямаше да издаде нищо. Той трябваше да бъде принуден. И тук имаше едно средство, което би отворило устата дори на Дявола! Но то можеше да бъде употребено само тайно и поради това ми бе приятно, че Шакара щеше да дойде с нас. Нейното присъствие придаваше на нещата вида на разходка, която нямаше да привлече никакво внимание.

Когато Кара се върна, се повлякохме бавно по пътя за камбаните и после по тясната, но удобна пътека право към въпросната кула от квадри. Същинската й каменна порта много отдавна е била зазидана. Можехме да стигнем до вратата, за която спомена Кара, само от съседната постройка. Когато минахме през нея, видяхме лежащия на земята пленник. Погледът, който ни отправи, не беше смутен, а инатлив. И гласът му прозвуча направо безсрамно, когато викна насреща ни:

— Освободете ме веднага! Аз съм високопоставен мъж, а не някой дрипльо, към когото можете да се отнасяте по този начин! Освободи ме, ефенди!

Аха, та той вече ме познаваше! Значи остри очи и прецизни уши! Но в никой случай не беше хитро да ми издава това! Спрях пред него и запитах спокойно:

— Кой си?

— Мога да ти го кажа само на четири очи!

— Откъде идваш?

— Това също насаме!

— Каква работа имаш тук?

— И това не бива да знае никой друг освен теб!

— Тъй ли? Тогава изобщо не желая да го зная! Кара, вържи го по-здраво, но така, че дебелата му кожа да изпращи! Който идва с такова нахалство при нас, ще разбере какво следва от това!

Хаддедихнът коленичи при него, извади такъмите от джоба и започна здраво да го омотава. Непознатият извика:

— Аз съм пратеник на шах-ин-шаха!

— До кого?

— До Устад, значи до теб!

— И не идваш открито и директно при мен, а се криеш тук като престъпник?

— Имам си своите причини!

— Вярвам. Но аз също си имам такива и важат те, не твоите!

— Идвам при вас за ваше благо!

— И посягаш с нож по хората ми? Благодарим за такова благо!

— Ти си християнин. Ето защо ти казвам, идвам като мисионер!

— Сигурно искаш да проповядваш мир? Да възвестяваш избавление?

— Да!

— Знаем ги ние тези! Грижи се за собственото си избавление, нашето се намира в най-добрите ръце!

Това го накара да замълчи. Види се, размисляше. Кара си свърши така добре работата, че "мисионера" започнаха да го болят всички крайници.

— Той е извадил нож да те намушка — рекох. — Ще го накажа със смърт. Хвърли го зад камъните! Нека лежи там, докато бъде свален в дуара за бесилото.

И се обърнах към вратата привидно да си вървя. Подейства.

— Остани, ефенди! — примоли се онзи. — Ще отговарям!

Продължих да вървя. Той изкрещя:

— Ефенди, ефенди, не си тръгвай! Ще ти дам сведения, които ще те зарадват!

Обърнах се бавно, сякаш неохотно, и заповядах:

— Отговаряй тогава кратко на това, което те питам! Друго не ме интересува. Откога си тук?

— От снощи. Дойдох, когато в дуара всички хора вече спяха.

— Често ли си бил тук?

— Преди една година за пръв път. Оттогава всеки месец по веднъж.

— Иначе не?

— Не.

— Значи последния път си бил тук преди месец?

— Да.

— Дошъл си тази нощ, а вече знаеш точно кой съм? Който иска да мами, трябва да умее по-добре да скалъпва лъжите!

— Не знаех кой си, само предположих. Ефенди, повярвай ми!

— Има ли при нас някой, на когото можеш да разчиташ?

— Пекала и Тифл.

— Кой още?

— Никой.

— Значи зле ти стои работата. Тифл е изменник, а Пекала — бъбрица, която ще издаде всичко, де що й е известно за теб.

— Да си издава! Тя знае за мен само добри неща. Аз имам мисия от шаха и съм негов слуга, негов избраник. Като пратеник на неговата любов и същевременно на истинската човешка любов съм дошъл…

— Да прикриеш истинското си намерение — подметнах аз, — години наред да преживяваш тук от нашата гламава Пекала и да ни предписваш после с ножа мира на твоя фалшив шах!

— Моя фалшив шах? — запита. — Не те разбирам!

— Ако не ме разбираш, щеше да си по-загубен и от Пекала, която определено истински вярва, че нейният ашик е в състояние да й предостави при шаха блаженствата на целия Рай. Но мен с тези твои блаженства не можеш да измамиш! Ние наистина познаваме шаха, докато в бордеите на Техеран, където се завираш със себеподобните си, човек не може да се запознае с него. Теб те праща шейх ул ислям, а не шах-ин-шахът!

Цялата наглост не му стигна да прикрие ужаса, който пробяга по лицето му.

— Шейх… ул… ислям…! — повтори. — Как стигна до тази мисъл?

— Знам го от собствената му уста и щом ти го казвам, значи е вярно! Ще признаеш ли?

— Не, защото това е лъжа! — кресна гневно.

— Вярно е! И ти казвам, не след дълго на колене ще ме молиш да изслушам признанието, което сега отказваш да направиш. Засега приключих с теб!

Кара го беше вързал по такъв начин, че за бягство изобщо не можеше да се мисли. Изкусителят на нашата сияйна "весталка" все още опитваше, наистина, да ни уговори на друго поведение към него, но напразно. Беше сложен между високите камари камъни и ние си тръгнахме. Когато излязохме на открито, Шакара каза, поглеждайки ме уплашено:

— Колко строг си можел да бъдеш, ефенди, неумолимо студен и строг! Не го знаех.

— Мила приятелко, тук не се касае за мен, а за щастието и нещастието на много, много хора — отговорих. — Тук трябва да се говори по съвсем различен начин от онова, което наричаме "сърдечно отношение". А пък съдбата на този мъж още не е твърдо решена. Тя стои в неговата ръка. Той може да се спаси, ако покаже разкаяние. И точно това, което съм наумил с него, е в състояние да го доведе най-бързо до разкаяние.

— Какво ще е то?

— Ще го снабдя с тъмница, където трябва да реши: безумие или разкаяние. Друго там няма да има.

— Къде е това?

— Долу в басейна, в тъмната утроба на планината, една студена, мокра скамейка върху онзи камък, на който намерихме скелета. В подобен род компания човек омеква!

— Ужасно, ужасно! Ефенди, ти човек ли си?

— Шакара, Шакара! Аз искам да го спася. А който може да намери изход от вътрешната преизподня само през външната преизподня, хората трябва да му я разтворят. Да искаш с баклава[59] да опитомиш хищно животно, е безумие и носи двойна опасност. До спускането на нощта ще го оставим да лежи в кулата, след което ще го откараме на самото място. Обзалагам се, че няма да мине много, и той ще стори това, което предсказах. Ще ме моли за разрешение да си признае цялата вина… Какво виждам там долу в дуара? Да не би конски пазар?

— Пазар не, но преглед, и то за нашето състезание. Ходи-и-джуна го препоръча. Всеки джамики, който иска да участва, трябва да му се представи с коня си. По-късно ще бъде очертана с колчета състезателната писта и всеки ще може да се упражнява, както му е угодно.

— Да слезем тогава долу! Иска ми се да видя какви сили ще се представят.

— Това няма ли да те напрегне твърде много? — попита Шакара.

— В никакъв случай. Усещам в себе си нова кръв, а новата кръв носи нови сили в тялото и в духа. Никога не съм виждал при друг болен оздравяването да върви с такива бързи темпове както при мен. Онова, което преди три дни считах за напълно невъзможно, сега, когато обзирам долината с тези многобройни коне и вдясно там отсреща моя Асил, настроението ми го намира за съвсем възможно… Аз лично ще го яздя срещу нашите врагове.

— Ефенди, каква мисъл! — извика Кара, при което очите му просветнаха. — Ако татко те чуе, това ще го накара да оздравее по-бързо!

— Само не пламвай веднага! Твърде слаб съм още и мога най-много да си го представя, но не и твърдо да реша. Но въпреки това, въпреки това, въпреки това! Остави въодушевлението и приеми другото. Ние сме бити, побеждавани от противниците при всяка езда. И ако ти се явиш на последния тур, който може да върне загубеното, то аз ще се метна на най-калпавата кранта и ще препусна с теб, та чак кокалите й ще се разхвърчат, докато рухнем мъртви, но при целта… като победители!

Не се върнахме при Високата къща, а тръгнахме в срещуположна посока към каменните кариери и по тамошния широк път надолу към дуара. Какво ликуване, когато хората ни забелязаха! Въодушевлението, за което говорих, май се появи още днес. Имаше много, далеч живеещи джамикуни, които още не бяха ме виждали. Всички те, всички се занатискаха към нас и всеки си бе поставил за цел специално да ни увери, че непременно ще спечелим състезанието.

Тръгнахме от кон на кон. Всеки се стараеше да ни убеди в достойнствата на своя. Ето защо се зарадвах, че ходи се оказа отличен познавач. Той не се поддаваше на ентусиазираните думи. Оставаше хладен, сдържан, разсъдлив и отпращаше всички, които не вещаеха успех. Но точно с това спомогна за увеличаване на нашето доверие. А когато попита накрая за преценката ни, за негова и моя радост можах да отвърна:

— Материалът е добър. Не само в обичайния смисъл, а и по отношение необичайната цел. Не знаех, че джамикуните притежават толкова много коне с благородна кръв, и не мога да проумея как противниците дръзват да се заловят с нас.

— Причината е лесно разбираема — отвърна той. — Те се хвалят със своите коне, дават им високопарни имена, като например "Най-добрия кон на Луристан", вадят на показ родословното им дърво и разпространяват за неоценимата им стойност безчет устати истории, така че в крайна сметка никой да не посмява да се усъмни в тях. Всеки, който прояви някакъв кураж да приеме облог, го прави все пак под въздействието на страха, че със сигурност ще бъде победен. И понеже страхът никога не води към добро, поражението не закъснява. Човекът губи, но конят не е виновен, а страхът, който парализира енергията и присъствието на духа на ездача. Докато при нас е различно. Ние не говорим за нашия разплод. Напротив, преднамерено го държим в тайна. И специално родословно дърво? За какво, ако всичко е благородно? И това е, което искаме и ще постигнем! Също така твърде добре знаем колко често едно такова родословно дърво може да заблуди, толкова повече при продължителен вътрешен разплод. Ето защо усърдно "посягаме" навън, за да подобряваме, облагородяваме расата. Освен това се пазим от гръмки имена. Та те са само пясък, който хората сами си сипват в очите. Никой разумен човек вече не вярва на имена. Затова тъкмо за нашите най-добри коне избираме за прозвища само думи, които звучат възможно най-боязливо, да, често дори омаловажително. Същевременно обаче имат по-добро, по-дълбоко значение, което е разбираемо само за нас, но не и за външни хора. Това тепърва ще видиш. Нашите основни бегачи днес все още не присъстват, понеже проверката при тях изобщо не е необходима. По всички тези причини хората кажи-речи не са ориентирани относно това, което притежаваме. Питай по цялата страна дали сме в състояние да спечелим едно голямо състезание срещу коне от други краища. Всеки ще се усмихне, дори над Сахм, чието име впрочем е единственото, което не звучи скромно, и ще ти кажат, че биха ни побеждавали при всяка езда. Но нека само дойдат. Ние знаем какво имаме и умеем да яздим. А що се отнася до страха, е, нас няма какво да ни парализира. Знаеш ли кой е най-добрият ни ездач?

— Сигурно ти?

— О, не, о, не, а самият Устад. В мига, в който докосне седлото, той вече не е устад на джамикуните, а нещо съвсем, съвсем различно. Тогава той сякаш из един път се превръща в някакъв млад джинни[60], комуто се подчинява всяка фибра на коня. И който пожелае да се мери с него, рискува повече, отколкото може да си представи! Тук се сещам да ти кажа, че шейх ул ислям е пратил бърз вестител до Хоремабад — естествено не оттук, а след като си е тръгнал от нас, защото иначе вероятно нищо нямаше да узнаем. Но този пратеник срещнал един от нашите коняри, започнал от отмъщение за нашето поведение словесен двубой с него и проявил непредпазливостта да се издаде. Подвикнал на коняря, че сме изгубени, защото Гхулам ел Мултасим щял да бъде въздигнат за устад на таки кюрдите. Смяташ ли го за възможно, или това е лъжа, целяща да ни ядоса, ефенди?

— Гхулам ел Мултасим, кръвният отмъстител, заловеният на местопрестъплението и изобличен злодей, напълно безсъвестният и безчестен мошеник… устад на религиозните, строго водещи се по Корана таки кюрди? Защо да не е възможно? Аз дори го считам за много вероятно, след като опознах шейх ул ислям. Такива хора са способни на всичко. Нека изчакаме спокойно събитията! Ако това наистина се случи, то може да ни бъде само от полза.

— От полза? На нас? Този човек начело на нашите най-завистливи врагове?

— Да. Защото ако бъдем принудени да се бием, то ще бъде най-добре да имаме цялата пасмина събрана на едно място, та да може ударът да се стовари на толкова по-гъсто място. Бих се зарадвал, ако нещата се развият по този начин!

Бухлатите вежди на ходи-и-джуна започнаха да играят, очите му просветнаха и той каза с радостен тон:

— Слава на Ходех! Все повече съзнавам, че изобщо няма защо да се безпокоим. Вече ти казах, че тук заемам различни длъжности. В определен смисъл съм и нещо като сипасалар[61] и много добре знам какво би означавало, ако извикате: "Джамикун, на оръжие!" Подушвам война. Може би ти се иска да направиш един военен преглед?

— Действително, но се отказвам от реализирането му. Това би предизвикало шумотевица, а аз желая враговете да ни смятат за неподготвени. Те трябва непременно да са на мнение, че в пълна степен ще ни изненадат. Засега все още си трай! Ще се уговорим, когато сметна, че е настъпило подходящото време.

В този момент дойде Педехр за огледа — твърде късно за жалост, но увери, че толкова по-присърце ще се заеме с работата. Беше ходил в ловната си колиба горе в гората и обеща много радушно да нареди да построят една и за мен непосредствено до неговата и да ми я подари.

След това се разделихме и аз тръгнах с Шакара и Кара бен Халеф към къщи. Хаддедихнът трябваше да направи дневната си упражнителна езда, а Шакара помолих да държи под око Пекала и да й попречи да отиде до руините. Със стигането си горе, посетих Халеф и неговата Ханнех. Те се бяха устроили отлично на равния покрив над аркадата и сърдечно се зарадваха на първата ми визита в техния "дуар", както го нарекоха. Говоря в множествено число, понеже Халеф не спеше, а беше буден. Когато седнах при него и помилвах изпосталелите му ръце, той каза:

— Скъпи ми, скъпи сихди! Чух, че сега ти си господаря на Високата къща. Как можеш да се нагърбваш с всичко това, без аз да съм в състояние да ти помагам!

Гласът му звучеше относително силно, в дишането вече не се долавяха пресекулки, а очите му отново имаха живот.

— Не се кахъри! — отговорих. — Не ми е нужна помощ.

— Но нали самият ти си болен и слаб!

— Болен — вече не, а здрав, напълно здрав. Пък що се отнася до слабостта, чувствам, че намалява с всеки изминат час. Възстановявам се с удивителна бързина и се надявам и при теб да е такъв случая.

Когато разказах после за прегледа на конете, сякаш му предложих целебно средство и силна храна. И реакцията бе мигновена. Страните му придобиха цвят, а чертите живост. Състезанието бе пунктът, при който неговата дееспособност се възроди. Ето защо останахме него на тази тема, докато се умори и накрая затвори очи, заспивайки посред разговора. Междувременно бе станало обяд и аз ядох с Ханнех и Шахара в аркадата.

А когато се качих после в моето жилище и обхванах с поглед долината, видях множество ездачи да разхождат конете си по състезателната писта, което от този ден нататък щеше да става от сутрин до вечер. Останах целия следобед горе, а когато стана време за вечеря, накарах да ми я донесат там. Кара знаеше какво бях решил.

Слязохме първо до пристана да оставим факлите в лодката. Беше вторият ден от новата луна, сърпът на небето вече беше по-широк и по-ярък от вчера. Сега се възползвахме от споменатия по-рано широк кариерен път, водещ от равната тук площ до кулата от квадри. Понеже беше порутена и отгоре открита, луната ярко осветяваше вътрешността й. За съседната постройка, през която трябваше да минем. Кара бе взел една лоена свещ.

Ашикът лежеше точно така, както го бяхме оставили. Беше му невъзможно да се движи. Човек би помислил, че това мъчение, удесеторено от болката на стегнатите върви, го е накарало да прояви покорност. Но случаят не беше такъв. Заранта той бе прибягнал към молба, ала сега явно бе разсъдил другояче. Посрещна ни с упреци, заговори за своята "мисия на мира", неколкократно се нарече "избраник", "мисионер", без чиято помощ сме били изгубени, и накрая дори се осмели да каже, че ще ни прости и ще ни ходатайства пред шах-ин-шаха, ако осъзнаем и веднага поправим грешката си. Сложих черта на този отегчителен, самохвален брътвеж, като го запитах безцеремонно:

— Познаваш ли лично шейх ул ислям?

— Не, не, не! — заяви оня гневно.

— Нищо, ама нищо ли нямаш с него?

— Нищо, нищо и за трети път нищо!

— Не си по негова заръка тук при нас?

— Не, не и за хиляден път не!

— Добре! Сега съм убеден. Но в какво, ще видиш. Засега ще ти освободим краката, повече нищо. Ако искаш да отървеш смъртта, трябва да вървиш послушно, тихо. Ние знаем как да се отнасяме с избягали престъпници, без да се впечатляваме, че стоят под закрилата на шейх ул ислям! Отбележи си го!

Той не каза нищо повече. Кара сне ремъците от краката му и го накара да се изправи. Той се олюля следствие нарушеното кръвообращение, така че трябваше да бъде подкрепен. Но когато го изведохме на открито, походката му полека-лека се стабилизира. Спуснахме се по хълма и отидохме до пристана. Подканихме го да влезе в ладията, ала той се възпротиви и отново започна да става шумен. Тогава Кара просто го бутна на земята, натика в устата му един парцал, върза му пак краката и го тикна в лодката, за да му върже там и очите. После се качихме и загребахме към канала.

След като оставихме гъсталака при входа зад себе си, запалихме факлата и я втикнахме в споменатия отвор. Първо се избутвахме, а после продължихме с гребане, докато стигнахме предния басейн. Ашикът не трябваше да знае къде да търси пътя към свободата. Намерението ми беше да го освободя от вървите, а той можеше да е добър плувец, макар това да не можеше да се очаква от един персиец от вътрешността на страната, към когото майката земя се е отнасяла толкова "сухо". Ето защо вкарахме лодката в басейна, докато каналът престана да се вижда, и му свалихме превръзката от очите. Запушалката на устата му пречеше да говори, а лицето му лежеше в сянка, така че не можехме да наблюдаваме нито очите му, нито играта на лицето, но аз приех, че видът на това страховито място му оказа немалко въздействие. За да го подсиля, предприехме една много объркана обиколка. Тъй като лежеше на дъното на плавателния съд, гледаше само нагоре и би трябвало да надцени големината на басейна. Това исках!

Когато сметнах, че достатъчно сме обикаляли, спряхме при камъка със скелета — същия скелет, който в моя сън така добре умееше да плува и говори. Но сега беше безмълвен. Със събрани и присвити почти до ребрата крака, той ни се хилеше озъбено, сякаш въпреки мълчаливостта си се радваше на придобивката на събеседник, който да подели с него тази ужасна самота. Ала онзи не го виждаше и не подозираше нищо.

Прибутахме лодката от другата страна на камъка, за да не забележи веднага скелета. Кара свали горната част на облеклото си да не я изцапа и се покатери. Аз хванах пленника за тила и го изправих. Беше вкочанен почти като мумия и държеше очите си затворени. Безсъзнание, страх или преструвка бе това? Кара го улови отгоре, аз го избутах отдолу и ето как ашикът бе качен с по-голяма лекота, отколкото бих могъл да предположа. Бях си мислил, че ще се съпротивлява. Сега му бяха снети вървите и парцала от устава. После Кара слезе отново при мен и разви един пакет, който бе вързан заедно с факлите. Съдържаше хляб за няколко дни. Хвърли го горе.

До момента пленникът бе лежал спокойно, но сега се раздвижи. Най-напред заопипва като слепец наоколо. После изправи, подпирайки се на ръце, горната част на тялото си, втренчи се първо в зеещия наоколо мрак и нададе крясък, чието ехо отзвуча обратно от всички колони като от безумни дълбини.

— Какво е това тук, какво, какво, какво, какво? — изрева. — Пъкълът, в който хвърляхме нашите жертви! Мракът, на който се смеехме, когато слушахме отгоре как падат във водата телата! А тук лежи хляб, хляб, хляб! Нима тук все още има добри духове, смиляващи се даже над Дявола, когато дойде в собственото си проклятие?

Загледа ни. Лицето му трепереше от страх, но постепенно възприе друг израз. Въздействието на ужаса започна да отслабва. Опомни се.

— Това си ти, ефенди, ти! — извика с почти радостен тон. — Значи все пак е по-различно, по-различно, отколкото си помислих! Какво ще правя тук? Защо ме докарахте на това място?

— Ти си част от него — отговорих. — Убиецът — при убитите!

— Аз, аз… не съм убивал! Други бяха. Моите ръце са чисти. Аз никога не съм бутал някого с тях! Те не са омърсени, омърсени, омърсени с убийство!

Вдигна ръка като за клетва.

— Но си доставял жертвите и злорадо си се заслушвал в тяхното падане. Какво по-дяволско от това! Сега имаш време за по-нататъшно безмълвно вслушване! Тези жертви ще дойдат, ще дойдат, можеш да бъдеш сигурен в това! Ти ще ги чуеш, о, мирен пратенико на нашия шах-ин-шах! Цялото пространство и време ти е на разположение да разговаряш с тях. Оставяме те сам; няма да те безпокоим!

Посегнах към греблата. Кара също.

— Стой, стой! Остани! — изкряска оня. Лодката се раздвижи.

— Не си тръгвай, не си тръгвай… не си тръгвай без мен!

Както завивахме ние долу покрай колоната, така пълзеше горе той в същото направление. Ето как видя скелета и буквално изрева:

— Смъртта, Смъртта… самата тя, като скелет! Надалеч, надалеч, надалеч оттук! Не издържам!

Надигна се на колене, протегна ръце към нас и се замоли:

— Милост, ефенди, милост! Тук ще загина!

Тогава аз спрях и отговорих:

— Какво ти предрекох заранта? Ще стоиш на колене и ще ме молиш за разрешение! За какво?

— Да направя пред теб признание! — проплака.

— Е, добре! Аз изпълних думата си. Как ще постъпиш ти сега, за да се спасиш?

— Като кажа истината. Повече не мога да сторя нищо!

— Говори тогава!

Направих един удар с веслото, за да приближа отново към него. Веднага щом видя този знак на благосклонност, възвърна изгубената си смелост. Извърнат и все още тръпнещ от страх, отново започна да лъже и отрича:

— Знам, че само ме изпитваш, ефенди. Искаш да видиш дали съм човек, измисляш неистини, за да ме оцениш толкова по-високо, ако не го сторя. Аз действително нямам нищо общо с шейх ул ислям. Ако ме вземеш със себе си и ме отведеш в своя дом, ще ти дам доказателство, че съм дошъл при вас само за ваше благо. Ще ти съобщя всички тайни на тези руини и всички намерения на вашите врагове. Вие се движите право към гибелта. Аз обаче ще ви покажа избавителния път! Юмрукът, който трябва да се стовари върху вас, е високо издигнат. Ако не ви тресне днес, то със сигурност утре. Но аз, комуто всичко е известно, ще живея при вас като ваш закрилник и…

— После със своята Пекала ще се появиш при новия шах в Исфахан! — вметнах тук аз. — Глупак такъв! Това беше последната ти фалшива карта. Да мислиш, че ще повярваме на този коз, след като сме разпознали всички други като фалшиви, вече не е тъпоумие, а самонадеяност! Да се махаме, Кара, веднага да се махаме!

Извръщайки се от него, потопихме греблата. Няколко крепки удара и камъкът се изгуби в дълбокия мрак.

— Стой, стой! Ще призная, призная… призная! — се понесоха крясъци подире ни и всички колони ги заповтаряха.

Не им обърнахме внимание и го предоставихме на тъмата, която зееше не само около него, не, а и вътре в него…

4. Следи в мрака

На утрото направих с помощта на Кара възможно по-незабележими замервания в руините. Вниманието на джамикуните беше погълнато от състезателната площадка по такъв начин, че изобщо не поглеждаха към нас. Констатирах, че предположенията ми не бяха ме измамили. Страничните канали бяха разположени точно под амфитеатрално издигащите се етажи. А Алабастровия шатър се намираше, разбира се, на много по-голяма височина, точно над нишата на задния басейн.

След като установих това, направих една ездова разходка — доброволно, без да съм принуден от коня. Всичко протичаше отлично, с приятно бавен темп около езерото, докато на Асил му хрумна да пробва и тръс с мен. Това ми дойде малко прекалено и аз на няколко пъти се понаклоних настрана, но бе невъзможно да се изложа пред собствения си кон и волю-неволю издържах. В този миг насреща ми се зададе орляк младежи, които опитваха тук, както и навсякъде, да преварят идните събития. По-младите седяха на стари козли, по-големите на магарета. Бандата идваше право към мен с крясъци, смехове, ликуване, размахала крака и ръце. Изпълваше целия път и на никого не хрумваше да ми стори място. Асил го виждаше също така добре като мен. Не искаше да мине през тях, поради което отскочи посред тръс настрани и застана стабилно. От това възникнаха два съвсем неочаквани тласъка, които ни най-малко нямаше да ме обезпокоят, ако разполагах с пълните си сили. Но така не съумях да се задържа на стремената. Изгубих баланс и със сигурност щях да се изтърся, ако не се бях възползвал бързо от втория тласък да напусна по възможно най-смехотворния начин седлото. Скочих, подпирайки се на върха му, премятайки крак над гръбнака на коня, за да придам на работата вида на преднамерено плъзгане. Но вложих в този мах въпреки изтощението си или може би тъкмо поради него премного сила и слязох от коня не особено елегантно, сядайки на земята.

За миг бях напълно вцепенен, че такова нещо е могло да се случи на мен, на мен, на мен! Асил също обърна глава, надигна много учудено опашка и заигра с уши, сякаш не приемаше на сериозно цялата тази фатална история, а като нещо измислено. Аз станах и се постарах да си придам възможно по-непринудена физиономия — горе-долу като пудел, спипан при тайно лочене на мляко, който напразно се опитва да оближе мустак. Не хвана дикиш. Свидетелите на моя "публичен сеанс" бяха спрели и всички козли, магарета и момчурляци впериха очи в мен. За първите създания няма да говоря. Хлапетата също си дадоха труда да не се изхилят с глас пред "ефендито", ала физиономиите им ясно го показваха. Няколко се изкискаха. Това вече беше по-искрено. Но най-искрен беше един дангалак, вероятно "на всяко гърне мерудия", който от блаженство скочи от магарето си и размахал ръце като ветрена мелница, избухна в гръмък кикот. Към него се присъединиха първо кискащите се, а после и всички останали.

— Как се хързулна, как се хързулна! — закрещя калпазанинът, като извърши радостен скок и плесна с ръце.

Явно той бе предводителят и "директорът на забавите" на тези весели меринии.

— Как се хързулна, как се хързулна! — проехтя сега от всички гърла, при което всички крака скочиха и всички ръце изпляскаха.

— Как се изтърси, как се изтърси! — провикна се жизнерадостно оня.

— Как се изтърси, как се изтърси! — затриумфира целият хор след него.

— И даже седна, седна, както аз тук!

При тези думи се пльосна на задните си части. В следващия миг цялата разбойническа банда седеше на земята като се тресеше от удоволствие и крещеше:

— И даже седна, седна, както аз тук!

Аз естествено се разсмях заедно с тях. Но сега дойде и по-лошо:

— После стана гордо с ей такава физиономия!

При тези думи всезнайкото се изправи заднишком и имитира колко непринудено бях искал да изглеждам, но го направи толкова пресилено, че дори и за мен бе удоволствие да го гледам.

— После стана гордо с ей такава физиономия! — заликува се във всички тоналности, на каквито е способно едно младежко гърло.

Всеки се надигна най-напред на четири крака, балансира се полека, изправи се изцяло и опита възможно по-сполучливо да наподоби демонстрираната физиономия. Въздействието на никоя икомеди, простонароден фарс не би могло да бъде забавно колкото въздействието на тази извънредно сполучлива бурелеска. Как щеше да постъпи някой друг на мое място, не ме интересува. Момчето беше надарено, оригинално. Попитах го:

— Сигурно и в язденето си така бърз както с устата!

— Още по-бърз! — увери той.

— Тъй ли? Тогава чуй какво ще ти кажа, моето момче! Виждам, че си устройвате състезание. Започнете тук отново и яздете до последното заливче. Който стигне пръв, ще получи от мен една голяма пул-и-сефид[62]. И тъй, възсядайте пак и препускайте!

В миг всички бяха по козлите и магаретата си. Вдигнах ръка и радостното надпрепускане започна. Естествено много скоро магаретата изпревариха рогатите бегачи. Носеха се лудешки крясъци, размахваха се ръце и крака, А аз възседнах доволен Асил и бавно ги последвах. По-нататък езерният бряг правеше една извивка, която затули състезателите. Когато стигнах на мястото и завих, видях недалеч от себе си цялата група отново събрана. Всички бяха слезли и като че повтаряха бурелеската, както забелязах по движенията и по достигащия до мен смях.

Приближавайки, видях лонгура да седи на земята. Разтриваше си кръста и кривеше жална физиономия. Около него тъкмо нападаха всичките му другари и завикаха ухилено един през друг:

— Искаше да стане, ама пак седна!

А един от тях, наел се със службата на говорител, продължи:

— Сега си разтърка ей тази област!

Докато го казваше, прокара ръце по кръста и започна да се масажира. Другите тутакси се заеха да го имитират и заповтаряха през смях:

— Сега си разтърка ей тази област!

— И криви такива физиономии! — прибави онзи, подражавайки мимиките на изтърсилия се от магарето хлапак.

— И криви такива физиономии! — изрецитира веселата компания, като по лицата можеха да се видят всички възможни преходни стъпала от обикновената тъга до крайното отчаяние.

В този трагикомичен миг аз стигнах при ликуващите почитатели на ездаческото ми изкуство.

— Какво е станало? — попитах.

Те станаха учтиво. Моят критикар също се надигна полека и с въздишка.

— Магарето ме хвърли, ефенди — отговори, почти разплакан от извършената от животното низост.

— Без да ти е бил препречен пътят, както го сторихте вие при мен?

— Да — призна, като сега наистина започна високо да реве.

— Успокой се, момчето ми. Няма нищо! Не си нито първият, нито ще бъдеш последният, който критикарства другите и бива хвърлен сетне от собственото си магаре. С това състезанието свърши. Но независимо от всичко ще си имате вашата пул-и-сефид. Ето, поделете си я, момчета!

Бръкнах в джоба и хвърлих помежду им сребърната монета.

Всички се впуснаха към нея, като най-чевръст бе току-що циврилият обесник. При вида на монетата болките му в кръста мигом се излекуваха. А аз се отдалечих доволен, отправяйки се обратно към къщи при моя хаджи Халеф. Той беше буден и още по-бодър от вчера. Кара му беше казал какво бях подметнал за евентуалното си участие в състезанието. Въодушевен от това, той ме посрещна с думите:

— Хамдулиллах, ние ще спечелим състезанието, сихди!

— Кой го твърди? — попитах.

— Аз, хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар! Та нали и ти ще яздиш, а при това положение ние при всички случаи ще победим!

— Не толкова високо, драги Халеф, иначе ще бъдеш осмян!

— Защо? От кого?

— Защото току-що паднах от коня.

— Ти? Кара бен Немзи ефенди, който сгромолява всеки кон, но не и той него?

— Да, аз!

Сега седнах и заразправях. Бях в добро настроение и ето как ми се удаде да представя разказа си в такава форма, че доблестният хаджи се заля в смях, от който не можеше да се отърве. Да си представи, че неговият сихди се е "хързулнал" от коня, бе най-забавното, което можеше да му дойде на ума.

— Отново един цяр! — каза, когато най-сетне се поуспокои. — Това лекува! Всеки ден да се смея така по два пъти, веднъж предиобед и веднъж следобед, скоро-скоро ще оздравея и ще участвам заедно с теб в състезанието! Знаеш, сихди, веселото настроение е най-добрият лекар. Него не може надмина никой хеким[63] и никой хекимбаши[64]. Можеш да бъдеш сигурен в това!

След обедната дрямка, която си позволих, дойде един калхурски ездач с вест от Устад. Беше добра. Шахът се намираше понастоящем не в Исфахан, а в много по-близко разположения дворец Михрибани, и то с почти целия Двор — обстоятелство, което значително можеше да съкрати отсъствието на Устад. Пратеникът посети после своя повелител, шейха на калхураните, на когото имаше да предаде някакво важно съобщение. Както узнах по-късно, то касаеше братската помощ на всички калхурани, в случай че джамикуните бъдеха нападнати. Устад явно бе научил по път нещо по този въпрос.

Бях се наместил на равния покрив, четейки едно от неговите произведения, когато видях Шакара. Беше отсреща в руините, в буренясалото преддверие на двуетажната част, над чиято тясна врата се намираха двете строшени плочи. Понеже тъкмо бях стигнал края на една глава, оставих книгата настрани, за да я изненадам. Държеше в ръката съсъд и, изглежда, береше къпини или малини, каквито там имаше в големи количества. Че това преддверие бе напълно обрасло с трънливи храсти и бодливи ластари, вече съм казал.

Изкачих стъпалата до пътя за камбаните и от него излязох на тясното поле от руини към кулата, в която бяхме заловили ашика. Тук някога е имало стълбище, водещо надолу към преддверието, където исках да отида. Сега едва можеше да се различи — изветряло, разтрошено и запълнено със ситен камънак, но все пак проходимо за предпазливия крак. Повече се сурках, отколкото слизах, по този наклон и навлязох сред трънливите стебла, за да отида при Шакара. Тя ме видя, посочи срещуположната страна и каза:

— Можеше да дойдеш оттам, много по-удобно е. Там човек и нощем се оправя!

Тогава видях, че от широкия кариерен път достъпът до това преддверие действително беше много по-къс и по-лек. В това нямаше нищо необикновено. Но аз се улових за последните й думи и попитах, когато стигнах при нея:

— Нощем? Знаеш ли го със сигурност?

— Колко си внимателен и веднага помисляш за всичко! — отговори тя, като остави съда на земята. В него наистина имаше хубуб[65]. — Аз действително съм била тук през нощта.

— Сама?

— Сама и все пак не сама. Хората не бяха от нашите, а други.

— Кои?

— Ех, де да знаех! Възнамерявах да ти кажа по-късно, защото трябваше да бъдеш щаден. Но след като веднъж вече си тук, а и питаш, няма повече да го крия от теб. Знаеш, че се намирам при джамикуните с наблюдателна цел. Каква, тепърва предстои да ти кажа. Не съм от жените, които се боят нощем от тъмното. Който мисли само добро, няма защо да изпитва страх. А аз обичам звездния небосвод и добрата месечина, която уж е мълчалива, а пък така охотно разказва, когато не я пренебрегваш.

— Аз също.

— Ти също? Отново сходство! И тъй, седях в градината, когато луната, моята стара, мила приятелка, ме посети и ми показа магическата фигура на древните зидове. Надали някой би могъл да им противостои, когато затрептят в нейното сияние. Надигнах се и дойдох заедно с нея тук. Как ли стана, че ме отведе точно там до ъгъла и ми внуши да седна в дълбоката сянка? Вечерта беше красива. Очакваше своята полунощ. И когато тя дойде, заструи сребристото й одеяние, а главата й увенчаваха в диадема всички звезди. Но зад нея нещо пълзеше насам — тихо, крадливо, потайно, избягвайки всякакъв шум. Кажи-речи така си представям аз съвестта да броди в живота с прокрадващи стъпки. Бяха хора. Не идваха заедно, а поотделно, като се совваха към една тясна врата и изчезваха. Последният дойде след по-дълга пауза. Лицето му беше черно. От какво, не можах да видя, понеже седях доста далеч от неговия път. А после беше първият, както ми се стори, който напусна строежа след половин час и се отправи към каменоломните. Отново след пауза съгледах следващия. Всички се връщаха, но също така поотделно както преди. Преброих ги и се запромъквах след последния. Той не слезе чак до долу, насочи се настрани, като че искаше да избегне дуара и да отиде до езерото. Това отклони погледа ми към водата. Аз имам остри очи, а и светлината на моята приятелка ми благоприятстваше. Видях да се отдалечават ездачи — поотделно, както непознатите тук.

— Направи ли и по-късно подобно наблюдение? — попитах.

— Не. Видях ги само веднъж.

— Колко души бяха?

— Шестима, с последния.

— Дали ще можеш да си спомниш деня?

— Много точно. Такива неща се запаметяват. Следващия понеделник ще станат четири седмици.

— Сподели ли го с някого?

— Не.

— Защо?

— Мълча си, понеже е свързано с моята цел, но много често размишлявах. Канех се следващия лунен ден отново да седна там при ъгъла, за да разбера дали ще дойдат.

— Шакара! — извиках.

— Какво, ефенди? От какво си толкова изненадан?

— Че толкова ясно се догаждаш! Че за теб лежат като в бял ден неща, които аз измъквам от неизвестността с всевъзможни усилия! Ти трябваше да си душата и действително си това! Джаннех, Джаннех, която има по-сигурни възприятия и поглежда по-убедително в далечината, отколкото това е възможно на гордия дух!

— Джаннех? — попита. — От Марах Дуримех ли си чул тази дума? Това е моето галено име. Тя винаги ме наричаше така, когато ме привличаше похвално към себе си и с майчини устни целуваше косите ми.

— Наистина ли? Наистина? Галено име? Дете мое, когато Марах Дуримех ти дава в подобен миг име, то в тази гальовна дума се крие най-дълбока истина. Хората ти викат "Шакара", за да бъдеш "благодарна". За какво? Не само да се казваш Джаннех, но и действително да си това!

— Не те разбирам, ефенди, но чувствам, че не приказваш фалшиво. Говорех за моето връщане при онзи ъгъл там. Много ми се искаше да узная дали в тази меджме-и-йехуди…

— Меджме-и-йехуди? — прекъснах я бързо. — Странно, извънредно странно! Как ти хрумна това име точно за този етаж?

— Не зная. За такъв го смятам. Името от само себе си ми дойде на езика!

— Мда-а, разбирам! Така трябва да е! Ти предчувстваш! Джаннех, Джаннех, неосъзнатото знание! Ние веднага ще отидем до този твой ъгъл и ще седнем там. Имам да ти разказвам. Ще ги видиш да идват, на ярката дневна светлина, всичките сенки и накрая мъжете, които си видяла тогава в нощта.

Тръгнахме нататък. Сега там имаше не лунна, а слънчева сянка. Един голям нисък камък ни послужи за пейка. Започнах разказа си оттам, когато край Тигър подслушах силлан и за пръв път чух за меджме-и-йехуди. Осведомих я за всичко, което после се бе случило и сякаш бе предопределено точно мен, чужденеца, действително най-непричастния, да привлече като най-опасен враг на Сенките. Тя слушаше, без да ме прекъсва, както бе нейният мил, разсъдлив начин. Когато свърших, пое дълбоко дъх и каза:

— Ефенди, не е ли залегнала във всичко това една твърда, целеустремена и сигурно крачеща напред воля? Не съдба, късмет, а водителство, проводник свише, който те е избрал, наистина, за да осъществи намеренията си, но ти предоставя възможно най-голяма свобода на действия, чувства, мисли и решения? Кой е предопределил това и кои са всички тези добри, могъщи духове, които те закрилят във всяка беда и непрекъснато се грижат очите ти да виждат все по-напред и с все по-голяма яснота? Ти вървиш по пътя, който наричаш свой. И той е твой, наистина, но същевременно и техен. Хем не се отклонявай от него! Не се подмамвай по пътеките на други! Ще изгубиш силната си закрила и ще се превърнеш от повелител в роб! Това е същото водителство, което веднага с твоето идване доведе и мен във Високата къща. Сега го осъзнаваме. Ние си подаваме ръце за благото на джамикуните. И като знам това сега, мога откровено да говоря. Имаш ли време, ефенди?

— За моята душа — винаги. Ти нали си това… Джаннех?

— Колко ме радва, че това мило име звучи и от твоята братска уста! Знаеш, че съм натоварена от Марах Дуримех да направя тук някои проучвания. Устад не биваше, наистина, да знае нищо за това, но да научи после резултата. Нямаш си представа колко надалеч гледа тя, златната жена в бедняшка одежда! И нейната привидно слаба, малка ръка, която обаче е толкова могъща, когато се касае да предпази доброто! Тя познава Сенките, знае също и поведението им и не ги изпуска от своите остри очи. За този район аз трябва да съм нейните очи. Ето защо моето тихо сноване навсякъде и изследване на руините.

— Дори нощем! Нима наистина нямаш страх? — попитах.

— Страх? Ти страхуваш ли се, ефенди?

— Не.

— Кажи ми тогава защо душата трябва да изпитва страх, щом като духът не се страхува? Толкова малко ли ги познаваш, че смяташ духа за исполински силен, а душата за нуждаеща се от помощ? Моля те, вярвай в противното! Помисли за душата на собствения ти народ! Всичките, всички духове на световната история да се въоръжат против нея, какво ще стори тя? Само ще се усмихне! Но страх няма да има! А и от кого ли?! Нали знаеш, че исках да дойда пак тук, за да подслушам онези шестима потайници, което в никой случай нямаше да бъде безопасно, ала нито за миг не ме споходи мисълта за страх. В деня след споменатата нощ дойдох отново тук да разгледам следите. Те водеха в светилището, където онези бяха седели, но вероятно със съвещателна цел.

— Видя ли още нещо?

— Не.

— Къде се намира въпросното "светилище"?

— Второто помещение през онази тясна врата.

— Ще те помоля да ми го покажеш.

— Сега?

— Да.

— Тогава почакай! Вътре е тъмно. Ще отида да взема свещ.

— От къщата?

— Не. Тук съм скрила свещи, понеже често се нуждая от тях.

Тя се отдалечи, но само след късо време се върна. Скривалището й значи беше наблизо. Отправихме се към споменатата тясна врата. Отдалеч изглеждаше, че гъсталакът отпред е непроходим, но покрай зида беше утъпкан, така че добре се минаваше. И това явно не се случваше рядко!

Влязохме и се озовахме в едно високо помещение от квадри, което притежаваше три отвора за врати, но естествено без самите врати. През единия бяхме дошли. Вторият водеше вляво към дълга тясна зала, а третият, точно пред нас, в Светилището. Вдясно някога също е имало врата, но отдавна зазидана. Нарекох тази част от строежа двуетажна. Отвън изглеждаше така. Долният етаж беше без прозорци, горният с тесни хоризонтални осветителни отверстия, каквито могат да се видят тук и там в Германия по старите плевници. За вътрешно осветяване от слънцето не можеше и дума да става. Потонът се носеше от една-единствена, много ярка средна колона, която се извисяваше от нещо като каменен чебър за вода, сега естествено празен. Ако хората са се пречиствали в този "шадраван", как са го пълнили? Подът се състоеше от големи плочи, но те от мръсотия не можеха да се видят.

Запалихме една свещ и отидохме най-напред до отсрещната врата, за да влезем в Светилището. Как бе стигнала Шакара до тази дума? Познаваше ли Библията? Това отделение беше по-малко и по-ниско от предното и напълно лишено от прозорци. Имаше тежък, лош въздух. Трите стени бяха голи, задната — не. Там се намираше нещо, което сметнах за олтар. Някой израилтянин вероятно щеше да го приеме за подобие или дори за древния оригинал на скинията. А над него се претегляше своего рода галерия — като в романска или готическа църква, до която по-рано е водило несъществуващо вече стълбище. Местата, където отделните стъпала са се подпирали на страничната стена, още се виждаха. По средата на помещението видяхме три редици с по три каменни седалки, предназначени някога за жреците. Подът и тук се състоеше от плочи. Лежащата върху тях мръсотия беше по-голяма от онази вън.

Шакара ми доказа, че шестимата непознати мъже са седели на тези камъни. Видяхме местата, където лоените им свещи са били закрепени с капане и после откъснати. Лойта беше още толкова чиста, че мазните петна не можеха да бъдат на повече от четири седмици. А когато потърсихме по-внимателно, намерихме множество такива, но много по-стари. Нещата много точно се съгласуваха с това, което знаехме и си мислехме.

Сега взех свещта от ръката на Шакара, за да потърся по-нататъшни следи. Тя, разбира се, не можеше да притежава опита, който аз имах. Не открих нищо освен човешки стъпки. Но накрая, когато вече се канех да престана и осветих последния, заден ъгъл, видях друг отпечатък в дълбокия, фин като брашно прах. Не беше от крак, а от здрав прът или нещо подобно, който е бил забит тук и облегнат горе на галерията. А недалеч оттук лежаха два отчупени къса, основни клони от дърво, които вдигнах и внимателно огледах.

— Защо си толкова замислен, ефенди? — попита Шакара. — Две късчета дърво, нищо повече! Кой знае как са попаднали тук!

— Кой? Аз го знам… И… нищо повече, казваш? Те означават много, твърде много! Когато видях това помещение, в което педерахн провеждат своите тайни събрания, веднага си помислих по какъв начин би могъл човек да ги подслуша, когато отново дойдат в понеделник. Той би трябвало предварително да се качи горе на галерията. Такава бе моята мисъл. Сега виждам, че не съм първият, стигнал до тази идея. Те вече са били подслушвани.

— От кого?

— Това, за съжаление, тези два остатъка от клони не ми казват. Човекът се е нуждаел от стълба или поне върлина, за да достигне галерията, но не е имал нито едно от двете. Ето защо е отишъл в гората да си донесе подходящо дърво. Отрязал е клоните, но няколко сухи чепа са останали. Опрял го е тук на земята, а горе го е облегнал. При катеренето два чепа са се отчупили. Те и дупката ми издават нещата. Ако човек се изкатери по този начин, изтегли върлината и я сложи легнала, може да бъде почти сигурен, че няма да бъде открит.

— Сега ми е ясно, ефенди. Кой ли може да е бил въпросният?

— Джамики в никой случай, понеже един такъв не би сметнал за необходимо да прибегне към подобно помощно средство.

— Не джамики…! — каза тя замислено. — Ефенди, в тази връзка се сещам нещо. Аз видях една такава сурово отрязана върлина.

— Къде?

— Горе в кулата от квадри, където спипахте ашика.

— Кога?

— На утрото, когато потърсих тук следи. После отидох на горния етаж и също в кулата. Там видях да лежи едно смърчово стебло, досущ такова, каквото го описа ти. Дължината също съвпада. Помислих, че някой джамики е бил тук и затова не ми направи впечатление. Когато следобеда дойдох отново, то беше изчезнало.

— Аха, ашикът! Той! Той е подслушвал педерахн! Значи не се числи към тях! В случай че е силл, ще е само някой обикновен! Шейх ул ислям ли е трябвало да осведоми? Или го е сторил само защото принадлежи към силлан, които искат да се разбунтуват срещу своя емир? Но не бива да вадим прибързани заключения. И бездруго имаме достатъчно време да помислим. Ела!

Тръгнахме. Вън се насочихме към третата врата, която водеше до дългата тясна зала. Не намерихме нищо необичайно. Но когато стигнахме края, там нямаше стена, а куп отломки, който не стигаше чак до тавана.

— Шакара! — извиках високо и удивено. — Моят сън, моят сън! Това е трошлякът, съвсем същият трошляк, от който ме наблюдаваше Магьосника! Имам чувството, че ще видя там горе да се появява главата му. Много странно!

— Странно? — попита тя. — Ефенди, ефенди, ти наистина не знаеш много за душата си! А пък сте толкова горди с вашата мюджевведет[66]! Няма ли да потърсиш и стълбището, по което в съня си си се качил до Сянката при отворената врата?

— То се намира на отсрещната, зазидана страна.

— Тогава нареди да я отворят и съм убедена, че ще е налице!

— Навярно ще го сторя, но всяко нещо с времето си. Сега бих желал да изляза отново на слънце! Но чакай, тук ми хрумва нещо. Та нали зад този куп се стига дълбоко долу до водата, където е ашикът. Трябва да доловя някакъв признак за живот от него!

Започнах да се катеря. Тя ме последва веднага и сграбчи дрехата ми.

— В името на Ходех, да не се сгромолиш! — предупреди.

— Нямай грижа! Аз съм предпазлив!

— Въпреки това ще те държа и няма да те пусна! Паднеш ли, отивам и аз с теб долу!

— Това е Джаннех, Джаннех, душата, която се изкачва ведно с духа и ведно с него пада!

Купчината горе беше широка и твърда, но аз внимавах. Независимо от това Шакара ме държеше здраво. Дишах влажен въздух. Таванът над мен беше покрит с плесен. Провикнах се високо, отново и отново. След третия път дойде отговор, ама какъв! Сякаш стотици гласове се деряха и ревяха долу — последица от многократното ехо. Нищо не можах да разбера. Но бе достатъчно да знам, че е жив и не се е плъзнал от камъка да се удави. И тъй, изпълзях обратно и слязох долу на твърда земя. Шакара избърса потта от челото си и помоли:

— Ефенди, никога, никога вече не предприемай такова ужасно нещо! Трябва да ми обещаеш!

— Ти, струва ми се, нямаше нито боязън, нито страх?

— Само за мен самата! Но за други мога и трябва да треперя! Да излезем бързо! Трябва да те видя отново вън!

Повлече ме и ме освободи едва когато стигнахме преддверието. Не можеше да постъпи другояче, това бе залегнало в характера й. Сега отдъхна дълбоко и радостно и заговори:

— Там вътре не видях нищо друго освен разруха и гибел! Времето настъпи; вече навсякъде се гърми и трещи! Но тук стоя на ярката слънчева светлина и виждам в далечината вече да се задава помощта. На изток калхураните са готови, а там, където се откриват най-високите планини, ще се появи помощта на Марах Дуримех. Необходимо е само да дам знака и тя ще прати привикналите на битка отряди, които държи в готовност срещу нашите врагове.

— Държи в готовност помощ? — попитах бързо. — Та това е чудесно за нас! Значи толкова е била убедена, че ще се стигне до битка?

— Да. И се подготви. Вие би трябвало да разчитате на шах-ин-шаха, вярно. Той ви обича и е владетелят на това царство. Но онези, които се наричат негови "велможи", превръщат пътем любовта му в омраза и пред целия свят разиграват голямата лъжа, че им е дал властта, притежавана всъщност единствено от него. Неподчинението се присъединява към тях и ги прави привидно достатъчно силни да се противопоставят на господаря. Който ходи кротко по добрите пътища на владетеля, изпада пред тях в немилост и бива потискан. Но който се прекланя пред тези "големци" — от глупост или заради облага, бива подкрепян по всякакъв начин. Шахът е добър, ала също справедлив. Той не наказва веднага. Но когато дойде неговото време, думата му се стоварва като смазващ чук. Умният поданик не изпреварва решенията му. Само леността се нуждае от непрестанна помощ. Но за всеки, който притежава характер, е върховно щастие да знае, че може сам подобаващо да си помогне. Ефенди, ела, характерът е налице! Ние с удоволствие ще действаме със собствените си ръце. И когато шахът види това, ще се зарадва. Защото точно във факта, че го вършим сами, се крие неговата най-голяма мощ: непосредствената любов на народа!

Говореше много сериозно. Сега вдигна съда и прибави със сърдечна усмивка:

— Набрах тези малини за теб и болния хаджи. Натурален сок! По-добър от всичко, което кулинарното изкуство неразумно смесва!

— Дай му ги всичките, Шакара! Аз имам характер и ще си набера сам!

Усмивката й се превърна в онзи къс, благозвучен смях, който така обичах да слушам от нея.

— Тогава аз тръгвам — каза. — Ханнех знае, че ще отида. Останах още доста време, наслаждавайки се на големите бели малини. В един момент чух името си. Обърнах се и видях Кара бен Халеф, който се смъкна от споменатото вече веднъж място в зида и побърза към мен.

— Сихди, доведох ти гост, много висок гост — каза.

— Кой?

— Не бива да ти казвам.

— Откъде?

— И това трябва да премълча. Ти сам трябва да дойдеш и видиш.

— Нещо добро?

— Много, много!

Понеже не ми се катереше, тръгнахме нагоре към пътя за звънарницата. Пътем младият хаддедихн ми разказа:

— Правех упражнителната си езда — този път към Заешкия проход. Оттам се зададе насреща ми отряд ездачи, при които се намираше един от джамикуните, заминали с Устад. Предводителят беше много знатен персиец. Знаеше, че Устад е отпътувал, и ме попита за теб. Трябвало да те посети. Аз естествено обърнах коня и току-що пристигнах с тях. Той говори с Шакара и също с Педехр. Двамата веднага се разбързаха да отключат горния етаж на стражевата кула, където има няколко стаи за специални гости. Там ще живее. Сега е в аркадата.

— Колко прислуга има?

— Само трима коняри.

— Значи знатен господар? В този несигурен район!

— За сигурността си той се е погрижил. До прохода го е придружавала цяла дружина калхурани, където ги е освободил. Конете са общо осем — четири за ездачите, три за багажа и един свободен. Той трябва да е много ценен, защото е изцяло притегнат с покривала, които позволяват да се видят само копитата, ноздрите и очите. Дори опашката е грижливо повита в лека воалова материя, каквато знатните дами носят пред лицето си. Не е ли странно?

— От това излиза, че конят действително притежава голяма ценност. Но така или иначе ще видим!