Война на реалности

15

Отново беше вечер. Бартън уморено въртеше кормилото на прашния жълт пакард по улиците на Милгейт. Все още носеше смачкания сив костюм, но поне бе успял да се избръсне и изкъпе и да поотдъхне след изтощителната нощ. Като се имаше предвид през какви премеждия бе преминал, чувстваше се сравнително добре.

Зави покрай парка и подкара съвсем бавно. В душата му най-сетне бе спокойно. Чувстваше удовлетворение. Нещо като гордост от добре свършената работа. Ето го. Точно такъв, какъвто беше. Какъвто го бяха начертали. Обратно, след толкова много години. Той го бе върнал тук.

По пясъчните алеи припкаха щастливи деца. Други се радваха на фонтана. Тук-там се виждаха бебешки колички. На пейките се изтягаха пенсионери, с навити ръкави и стърчащи от джобовете вестници. Видът на всичките тези хора го радваше дори повече от историческото оръдие от Гражданската война, със стърчащия край него пилон.

Защото това бяха истинските хора. Тези, които Ариман бе прогонил със своите илюзии. Реконструираната зона продължаваше да се разширява. Само след няколко дни тя щеше да обхване цялата долина.

Бартън продължи надолу по главната улица. На единия й край все още висеше надписът: „улица Джеферсън“. Но малко по-нататък вече се срещаха първите табели с надписи „улица Сентрал“.

Ето я и банката. Старата тухлено-бетонна постройка на Милгейтската Търговска банка. Точно каквато си беше. Дамската чайна, разположена доскоро на нейно място бе изчезнала — в открития космос, завинаги, ако всичко бъде наред. Хора с важен вид влизаха и излизаха през широката врата, над която блестеше в огряната от слънцето утрин желязната щанга на Аарон Нортръп.

Бартън продължи надолу по „Сентрал“. На отделни места преходът бе довел до странни явления. Така например от бакалницата бе останала само половината, на мястото на другата половина вече се бе появил магазинът на Дойл за кожени изделия. Отпред се бяха спрели няколко минувачи, които с учудване се взираха в двете половини, разположени в два различни свята.

— Бартън! — повика го позна глас.

Бартън натисна спирачката. Уил Кристофър стоеше пред „Магнолия клъб“, ухилен до уши и с чаша бира в ръка.

— Почакай да видиш! — извика той с развълнуван глас. — Всеки момент ще се покаже моят магазин. Стискай палци!

Прав беше. Отсамната стена на пералнята беше загубила ясни очертания. Порутената сграда на „Магнолия клъб“ също бе започнала да избледнява. Зад замъглените й контури се надигаха нови очертания. Кристофър наблюдаваше задъхан от нетърпение.

— Ще ми липсва тая бърлога — рече той. — За тези осемнайсет години доста се привързах към нея.

Халбата бира в ръката му внезапно изчезна. В същия миг престана да съществува и „Магнолия клъб“. На мястото на изчезналия бар бързо придобиваше реални измерения луксозен магазин за обувки.

Кристофър изруга звучно. В ръката си стискаше дамска обувка с висок ток.

— Идва и твоят ред — каза Бартън. — Ето че изчезна и пералнята. Скоро ще се покаже твоят магазин.

Вече можеха да се видят бледите очертания на „Уил — продажба и сервиз“. Заедно с него бързо се изменяше и старецът. Напълно погълнат от своя магазин, Кристофър така и не забеляза тази промяна. Раменете му се изправиха, бръчките изчезнаха, кожата му потъмня и се опъна. Очите му светнаха. Ръцете му вече не трепереха. Омацаните в лекета дрехи се смениха със спретнат син работен комбинизон, добре изгладена риза и кожена престилка.

От пералнята не остана и следа. Магазинът на Уил най-сетне се бе върнал след дълго отсъствие. Зад просторната витрина премигваха няколко телевизора. Магазинът бе чист, с приятна външност. Отгоре грееше неонов надпис. Минувачите се спираха очаровани. Без съмнение, „Уил — продажба и сервиз“ беше най-привлекателният магазин на улица „Сентрал“.

Кристофър нетърпеливо подскачаше от крак на крак. В ръцете му, неизвестно откъде се бе озовала отверка и той я въртеше трескаво.

— Трябва да довърша една настройка — заобяснява той на Бартън. — И да сменя изгорялата лампа.

— Добре де — ухили се Бартън. — Влизай и почвай. Няма да те задържам повече.

Кристофър отвърна на усмивката, но на лицето му беше изписано съмнение.

— Е, хайде — реши се той най-накрая. — До скоро виждане, мистър.

— Мистър! — възкликна изумено Бартън.

— Струва ми се, че ви познавам отнякъде, — промърмори Кристофър замислено. — Но не мога да си спомня точно откъде.

— Проклет да съм — отвърна тъжно Бартън.

— Трябва да сте носили нещо за поправка при мен. Лицето ви ми е познато, сигурен съм в това.

— Вероятно защото съм живял тук.

— Но сте се преместили, нали?

— Семейството ми се премести в Ричмънд преди доста години. Още когато бях дете. Но съм роден тук.

— Разбира се. Сигурно съм ви виждал като малък. Как ви беше името? — Кристофър сбърчи вежди. — Не се ли казвате Тед…? Пораснал сте. Помня ви, такова сладко малко хлапе. Тед…

— Тед Бартън.

— Разбира се — Кристофър пъхна ръка през прозореца и двамата се здрависаха. — Радвам се да ви видя отново, Бартън. За дълго ли сте тук?

— Не — отвърна Бартън. — Време е вече да се връщам.

— В отпуска?

— Точно така.

— Доста хора минават оттук — Кристофър посочи с ръка улицата, която бе станала доста оживена. — Градчето ни е китно и привлекателно.

— Като самия живот — отвърна многозначително Бартън.

— Пред магазина ми се спират дори хора от други градове. А улицата ще става все по-натоварена.

— Май си заложил на добро място — съгласи се Бартън. Той си спомни за разнебитения път, запречен от изгнилия камион и разпиляните дървени трупи. Да, улиците ще са все по-натоварени. Милгейт има да наваксва цели осемнайсет години.

— Интересно — продължи да мърмори Кристофър. — Знаете ли, имам странното чувство, че нещо се е случило. И то съвсем скоро. Нещо, на което сме присъствали и двамата.

— Така ли? — Бартън го погледна с надежда.

— Е, май не бяхме само двамата. Някакъв доктор. Доктор Морис. Или Мейди. Но в Милгейт няма нито Морис, нито Мейди. Само добрият стар доктор Долан. Имаше и някакви животни!

— Не се безпокойте, с всеки се случва — успокои го усмихнато Бартън. Той завъртя ключа. — Сбогом, Кристофър.

— Обадете ми се, когато наминете към града.

— Ще се обадя — отвърна Бартън и даде газ. Зад него Кристофър размаха ръка за сбогом. След това се обърна и влезе със забързана крачка в магазина. Обратно при любимата си работа. Призрачният огън бе докоснал и него и той вече беше предишният, истинският Кристофър.

Бартън се огледа. Тук някъде трябваше да е универсалният магазин, ала бе изчезнал заедно с досадния старец, който вчера го бе посрещнал така неприветливо. Бартън се усмихна доволно. Милгейт само бе спечелил от това.

Пакардът премина покрай пансиона на мисис Трилинг. Или, по-скоро това което доскоро бе пансионът. Сега тук имаше магазин за продажба на коли. Зад огромните витрини привлекателно блестяха няколко чисто нови форда. Бартън почувства, че му става ведро и радостно. Милгейт изглеждаше така, сякаш над него никога не е надвисвала зловещата ръка на Ариман. Битката сигурно продължаваше нейде из вселената, но тук, на това място, Богът на Светлината вече бе извоювал победа. Може би не абсолютна. Но почти.

Пакардът напусна града и набра скорост нагоре по склона към прохода и магистралата зад него. Пътят беше все така напукан и обрасъл с трева. Споменът за бариерата го прониза като нож. Дали е още там?

Не беше. Изчезнали бяха изгнилият камион и разпилените трупи. Само изпомачканата трева сочеше мястото, където доскоро бе спусната зловещата бариера. Бартън се огледа с любопитство. Какви ли, неведоми божествени закони бяха действали на това място? Едва ли някога ще узнае, но ако не друго то поне ги бе почувствал на гърба си.

Докато се носеше по виещия се на отвъдната страна на прохода път, Бартън внезапно си спомни, че двайсет и четири часовия срок, който му бе дала Пег отдавна е изтекъл. Сигурно в този момент вече пътуваше към Ричмънд. Познаваше я добре, тя държеше на думата си. Следващата им среща най-вероятно щеше да е в някой нюйоркски съд.

Бартън се отпусна назад и се нагласи удобно в меката, топла седалка. Не вярваше, че ще може да заживее отново предишния си живот. Пег вече бе вън от него. Каквото било, било, всяка история има край.

Пък и, така или иначе, те никога не са си подхождали.

Пред очите му беше друго, стройно и блестящо тяло. Гъвкава женска фигура, която бавно се разтваря в гъстата утринна мъгла. Черни коси и очи, които го пронизват сякаш от дълбините на Земята. Земята, която е нейният дом. Алени устни, снежнобели зъби. Снажни, изваяни като от мрамор крака, миг преди да изчезнат от погледа му.

Да изчезне ли? Армаити не е изчезнала. Тя е навсякъде. В дръвчетата, зелените поля, в езерата и горите. В плодородните долини и покритите със сняг планини наоколо. Тя е под него, тя е около него. Тя изпълва света със смисъл. Тя живее в този свят. Тук е нейният дом.

Пътят се виеше между две високи планини. Колата навлезе в дефилето. Някъде горе мереха красотата си два заснежени върха, огрени от следобедното слънце.

Бартън въздъхна. Където и да погледнеше, навсякъде щеше да вижда само нея.