Срещата

Една самотна фигура крачеше тихо към далечната светлина. Вървеше безшумно и стъпките й потъваха в безкрайния мрак, който се стелеше около нея. Бертрем се отдаде на един от редките полети на фантазията си, докато гледаше на пръв поглед безкрайните редици от книги и свитъци, които бяха част от „Хрониките на Астинус“, описващи историята на този свят, историята на Крин.

„Сякаш съм погълнат от вихъра на времето“, помисли си той и въздъхна, загледан в притихналите, смълчани редици от томове. За миг му се прииска потокът на времето да го запрати някъде другаде, за да не му се налага да се изправя пред такива важни задачи.

— Цялото знание на света е в тези книги — каза си той замислено. — Така и никога не намерих начин да направя идването си тук по-малко натрапчиво за неговия автор.

Бертрем спря пред вратата, за да събере смелост. Диплите на мантията му на официален естет спряха да се вълнуват и се подредиха в стройни гънки. Стомахът му обаче отказа да последва примера на одеждите му и се люшна необуздано напред. Бертрем прокара ръка над темето си, нервен жест, останал от по-младите му години, преди професията му да го лиши от коса.

„Какво ме безпокои, питаше се той мрачно. Има и нещо друго, освен това, че отивам при Господаря. Нещо, което не съм чувствал, откакто… откакто…“ Бертрем потръпна. „Да, откакто онзи млад маг едва не издъхна на прага ни по време на последната война.“

Задаваше се война… промяна, ето какво усещаше да се носи във въздуха. Подобно на гънките на мантията му светът като че ли най-сетне бе на път да се успокои, но сега той отново чувстваше, че ще има промяна, както бе доловил това преди две години. Искаше му се да може да я спре.

Бертрем въздъхна.

— Със сигурност няма да спра нищо, докато стоя тук в тъмнината — промърмори той. Беше някак неспокоен, сякаш наоколо витаеха духове. Изпод една врата грейна ярка светлина, която се разстла по коридора. Хвърляйки бърз поглед назад към книгите по тъмните лавици, напомнящи мъртвешки тела, намерили покой в своите гробници, естетът отвори вратата и влезе в кабинета на Астинус от Палантас. Макар домакинът му да беше вътре, той нито го поздрави, нито вдигна глава.

Бертрем мина с тихи, отмерени стъпки по великолепния килим от агнешки кожи върху мраморния под и спря пред голямото писалище от полирано дърво. Без да пророни нито дума, той остана загледан в ръката на историка, която вещо направляваше пачето перо върху пергамента, изписвайки с него равни и сигурни линии.

— Какво има, Бертрем? — попита Астинус, без да престава да пише.

Застанал пред него, Бертрем насочи вниманието си към буквите, които макар и обърнати наопаки, бяха добре очертани, ясни и лесни за разчитане.

На този ден, при 14-ото начало на Нощната стража, Бертрем влезе в кабинета ми.

— Кризания от рода Тариниус е тук, за да се срещне с вас, Господарю. Тя твърди, че я очаквате… — Гласът на Бертрем заглъхна до шепот. Естетът бе впрегнал цялата си смелост, за да стигне толкова далече.

Астинус продължи да пише.

— Господарю — поде плахо Бертрем, потръпвайки заради дързостта си. — Аз… ние сме в затруднение. В края на краищата тя е Преподобна дъщеря на Паладин и аз… реших, че е невъзможно да не я допусна. Какво да…

— Отведете я в личните ми покои — каза Астинус, все така пишейки, без да вдига глава.

Езикът на Бертрем залепна за небцето му и за кратко той остана безсловесен. Буквите изплуваха една след друга изпод перото върху белия пергамент.

Този ден, при 28-ото начало на Следващата стража, Кризания от рода Тариниус пристигна за срещата си с Рейстлин Маджере.

— Рейстлин Маджере! — ахна Бертрем и силната изненада и ужас отвързаха езика му. — Нима ние ще допуснем…

Този път Астинус ядосано вдигна глава, а по челото му имаше бръчки на раздразнение. И когато перото му спря неспирното си дращене по пергамента, в стаята настъпи дълбока и необикновена тишина. Бертрем пребледня. Лицето на историка беше красиво, неотразяващо времето и годините. Но нито един от онези, които го бяха виждали, не можеха да го съхранят в паметта си. Те запомняха единствено очите — тъмни, съсредоточени, знаещи, постоянно подвижни и неизпускащи нищо очи. Тези очи можеха също да внушават идеята за огромно нетърпение, напомняйки на Бертрем, че времето лети. Дори докато двамата разговаряха, часовникът на историята тиктакаше и цели минути бяха останали недокументирани.

— Простете ми, Господарю! — Бертрем се поклони с дълбоко благоговение и припряно заотстъпва назад, затваряйки тихо врата на кабинета след себе си. Веднъж озовал се навън, той попи лъсналата си от потта, бръсната глава и тръгна бързо надолу по тихите, мраморни коридори на Великата библиотека в Палантас.

Астинус спря на входа на личните си покои и задържа погледа си върху жената, която седеше вътре.

Разположена в западното крило на Великата библиотека, стаята на историка беше малка и подобно на всички други стаи в него, бе пълна с книги от всякакъв вид, с всевъзможни подвързии, наредени по лавиците на стените. Именно заради безбройните томове в това жилищно крило, тук се носеше лека миризма на плесен като в мавзолей, който е бил запечатан от векове. Обзавеждането беше оскъдно и примитивно. Дървените и красиво издялани столове бяха твърди и неудобни за седене. Ниската маса до прозореца беше без абсолютно никаква украса или предмет върху нея, а студената й черна повърхност улавяше светлината на залязващото слънце. В стаята цареше съвършен порядък. Дори цепениците за вечерния огън — в този далечен северен край през късните пролетни нощи бе доста хладно — бяха наредени толкова добре, че приличаха на погребална клада.

И въпреки това, хладната, примитивна и чиста стая на историка сега като че ли просто отразяваше студената, първична и чиста красота на жената, която седеше и чакаше, свила ръце в скута си.

Кризания от рода Тариниус чакаше търпеливо. Тя не помръдваше, не въздишаше, нито поглеждаше нетърпеливо към водния часовник в ъгъла. Не четеше, макар Астинус да беше сигурен, че Бертрем й е предложил някаква книга. Не крачеше из стаята и не разглеждаше малкото на брой украшения в тъмните ъгълчета на библиотеката. Просто седеше на неудобния дървен стол с права облегалка, спряла ясните си чисти очи върху обагрените в червено облаци над планината, сякаш наблюдаваше слънцето да залязва за първи или за последен път над Крин.

Толкова погълната бе тя от тази гледка, че Астинус влезе, без да привлече вниманието й. Той се втренчи в нея с напрегнат интерес. Това не беше необичайно за историка, който изучаваше всички живи същества на Крин с вездесъщия си неразгадаем и проницателен поглед. Необичаен беше изразът на състрадание и дълбока печал, който за кратко се появи на лицето му.

Астинус документираше историята. Документираше я от началото на времето, наблюдавайки неговия ход и записвайки го в книгите си. Той не можеше да предсказва бъдещето — това беше от компетенцията на боговете. Но чувстваше всички знаци на промяната, същите онези знаци, които безпокояха и Бертрем. Докато стоеше там, историкът чуваше капките вода на водния часовник. Ако сложеше ръка под него, можеше да улови няколко от тях, но времето щеше да продължи да тече.

Въздъхвайки, Астинус насочи вниманието си към жената, за която бе чувал, но никога не бе срещал.

Косите й бяха черни, синкавочерни, черни като среднощните води на спокойно море. Те бяха вчесани назад и хванати откъм тила й с обикновен, дървен гребен без никаква украса. Строгият стил не подхождаше на светлите й изящни черти, защото подчертаваше бледността й. На лицето й нямаше никакъв цвят или грим. Очите й бяха сиви и някак прекалено големи. Дори устните й бяха безкръвни.

Преди няколко години, когато бе още млада девойка, слугите сплитаха и навиваха гъстите й, черни коси в различни прически по последна мода, захващаха ги със златни и сребърни фиби и украсяваха тъмните им вълни с искрящи скъпоценни камъни. Багреха страните й със сок от смачкани горски плодове и я обличаха в пищни и меки като сняг рокли в най-светлите нюанси на розовото и синьото. Някога тя беше красива и имаше безброй ухажори.

Сегашната й одежда бе бяла, както подхождаше на една жрица на Паладин и съвсем проста, макар и ушита от фин плат. По нея нямаше нищо друго, освен златния колан, който опасваше тънкия й кръст. Единственото й украшение бе медальонът на Паладин, изобразяващ Платинения дракон. Косите й бяха покрити със свободна бяла качулка, която подчертаваше мраморната гладкост и студенина на лицето й.

„Тя като че ли е от мрамор, помисли си Астинус, с едно-единствено изключение — мраморът може да бъде затоплен от слънцето.“

— Здравейте, Преподобна дъще на Паладин — каза той и затвори вратата след себе си.

— Здравейте, Астинус — отвърна Кризания от рода Тариниус, ставайки на крака.

Когато жрицата тръгна към него, прекосявайки малката стая, Астинус донякъде с учудване забеляза бързината и широката крачка на почти мъжката й походка. Тя изглеждаше в странно несъответствие с изяществото на чертите й. Ръкостискането й също беше здраво и силно, нетипично за палантийските жени, които рядко се ръкуваха, а когато го правеха, подаваха само върховете на пръстите си.

— Благодаря ви, че ми отделихте от ценното си време, за да играете роля на неутрална страна по време на тази среща — каза Кризания хладно. — Зная, че не обичате да се откъсвате от проучванията си.

— Стига да не се пилее време, аз нямам нищо против — отговори Астинус, докато държеше ръката й и я изучаваше съсредоточено. — Трябва да призная обаче, че изпитвам известно негодувание.

— Защо? — Кризания се вгледа в неостаряващото лице на мъжа с искрено недоумение. След това изведнъж разбра и се усмихна — хладна усмивка, която не придаде живот на лицето й повече, отколкото лунната светлина на снега. — Вие смятате, че той няма да дойде, нали?

Астинус изсумтя и пусна ръката на жената, сякаш напълно бе изгубил интерес към самото й съществуване. Той се извърна, тръгна към прозореца и насочи взора си към Палантас, чиито снежнобели сгради блестяха под слънчевите лъчи със смайваща красота с едно-единствено изключение. Една сграда оставаше недокосната от слънцето дори и в най-ясните дни.

Именно върху тази постройка Астинус бе спрял погледа си. Тя се издигаше в самия център на великолепния красив град. Кулите й от черен камък се виеха към небето, а наскоро възстановените с магия минарета проблясваха в кървавочервено под залязващото слънце. Цялостното впечатление от нея беше, като че изгнили, мъртвешки пръсти стърчат нагоре от земята на неосветено гробище.

— Преди две години той влезе в Кулата на върховното чародейство — каза Астинус със спокойния си, равен глас. Кризания застана до него пред прозореца. — Промъкна се там в най-тъмна доба, когато единствената луна на небето беше онази, която не хвърля никаква светлина. Премина през Шойканската гора — пояса от прокълнати дъбови дървета, до който не смее да се доближи никой смъртен, дори и представител на кендерите. Наближи голямата врата, където все още виси тялото на онзи зъл магьосник, който с предсмъртния си дъх проклел Кулата, скочил през един висок прозорец и се нанизал на острите железа на портата, превръщайки се в неин страховит страж. Но когато той се озова там, мъртвият страж му се поклони, вратите се отвориха при най-лекото му докосване и сетне се затвориха след него. И от две години стоят все така. Той не е излизал оттам, а ако някой е бил допуснат вътре, никой не го е видял. И вие очаквате точно него… тук?

— Господарят на миналото и настоящето — каза Кризания и сви рамене. — Той дойде, както беше предсказано.

Астинус я погледна с известно учудване.

— Вие сте запозната с историята му?

— Разбира се — отвърна жрицата спокойно, сетне погледна историка и отново спря ясните си очи на Кулата, която нощните сенки вече бяха започнали бавно да обгръщат. — Добрият генерал винаги изучава врага си, преди да влезе в сражение. Аз познавам Рейстлин Маджере много добре, наистина много добре. И зная, че той ще дойде тази вечер.

Кризания продължи да се взира в страховитата Кула с вдигната брадичка. Стиснатите й устни образуваха права и равна линия, а ръцете й бяха хванати зад гърба.

Лицето на Астинус изведнъж стана мрачно и замислено, в очите му се появи тревога, макар гласът му да си оставаше все така хладен:

— Изглеждате много сигурна, Преподобна дъще. Откъде можете да знаете това?

— Паладин се обърна към мен — отвърна Кризания, без да откъсва очи от Кулата. — Платиненият дракон се яви в съня ми и ми каза, че злото, което веднъж е било прогонено от света, се е върнало в лицето на магьосник с черно расо, Рейстлин Маджере. Изправени сме през ужасна опасност и аз съм призвана да я предотвратя. — Докато Кризания говореше, мраморното й лице се отпусна, очите й бяха чисти и ясни. — Това ще бъде изпитанието на вярата ми, което поисках в молитвите си! — Тя се извърна към Астинус. — Нали разбирате, още от дете аз зная, че съдбата ме е избрала да извърша нещо велико, някакво голямо дело в полза на света и на обитателите му. Това е моят шанс.

Лицето на Астинус стана още по-сериозно и дори още по-строго.

— Паладин ли ви каза това? — попита той рязко.

Почувствала скептицизма на мъжа, Кризания сви устни. Единственият признак на раздразнението й обаче беше малката бръчка между веждите и още по-преднамерената студенина на отговора й.

— Съжалявам, че отворих дума за това, Астинус, простете ми. Това е нещо между мен и моя бог, а такива неприкосновени неща не бива да се обсъждат. Споменах го просто, за да ви докажа, че този човек на злото ще дойде. Няма друг избор. Сам Паладин ще го доведе тук.

Астинус повдигна вежди толкова високо, че те почти се скриха под побелялата му коса.

— Този „човек на злото“, както го нарекохте, Преподобна дъще, служи на богиня, почти толкова могъща, колкото и Паладин — Такхизис, Царицата на мрака! Или може би не трябва да използвам думата „служи“ — забеляза Астинус с крива усмивка. — Не и в неговия случай…

Челото на Кризания се проясни и хладната усмивка се върна на лицето й.

— Доброто се отплаща — отговори тя кротко. — Злото се връща при извършителя си. Доброто отново ще тържествува, както се случи във Войната на Копието срещу Такхизис и злите й дракони. С помощта на Паладин аз ще победя това зло, както героят Танис Полуелф победи самата Царица на мрака.

— Танис Полуелф победи с помощта на Рейстлин Маджере — каза Астинус невъзмутимо. — Или може би вие сте предпочели да игнорирате тази част от легендата?

Спокойното и ведро лице на Кризания не беше помрачено дори и от най-малкия признак на вълнение. Усмивката се задържа на лицето й. Очите й следяха улицата.

— Погледнете, Астинус — каза тя тихо. — Той идва.

Слънцето залязваше зад далечните планини. Небето пламтеше във вечерното сияние с пурпурно-бисерен оттенък. В неголямата стая на Астинус влязоха слуги, които запалиха огъня в камината. Дори пламъците в огнището тук горяха тихо, сякаш историкът ги беше научил да пазят покоя на Великата библиотека. Кризания седна отново на неудобния стол и пак сгъна ръце в скута си. Външно тя изглеждаше спокойна и хладна, както винаги. Вътрешно обаче, сърцето й биеше от вълнение, за което говореше единствено проблясването на сивите й очи.

Произхождаща от богатия и благороден палантийски род Тариниус — фамилия почти толкова древна, колкото и самия град — Кризания бе получила всички облаги и удобства, които можеха да бъдат придобити с пари и положение. Интелигентна и надарена със силна воля, тя лесно можеше да израсне като упорита и своенравна жена. Нейните мъдри и любящи родители обаче, старателно бяха подхранвали и оформяли непреклонния й дух, за да може той да разцъфти в дълбока и непоклатима вяра в самата нея. Кризания бе направила едно-единствено нещо през целия си живот, с което наскърби преданите си родители, но то ги нарани твърде дълбоко. Вместо да сключи брак с някой доблестен млад благородник, тя реши цял живот да служи на отдавна забравените богове.

За първи път Кризания чу словото на Елистан, когато той пристигна в Палантас в края на Войната на Копието. Неговата нова религия — или може би трябваше да се каже възродената от него стара религия — се разпространяваше из Крин мълниеносно, защото според една съвсем скоро родена легенда вярата в старите богове бе помогнала за разгрома на злите дракони и техните господари, Драконовите повелители.

Този първи път Кризания бе скептична. Младата двадесет и петгодишна жена бе израснала с историите за това как боговете наказали Крин с Катаклизма и хвърлили върху него огнената планина, която разцепила земята и потопила свещения град Истар в Кървавото море. След това, разказваха митовете, боговете се отрекли от хората и отвърнали очи от тях. Кризания бе готова да изслуша учтиво Елистан, но имаше и готови аргументи, с които да обори твърденията му.

Когато го видя за първи път, той й направи приятно впечатление. По онова време Елистан бе на върха на могъществото си. Красив, силен, в средата на жизненото си поприще, той приличаше на онези древни свещеници, които се бяха сражавали рамо до рамо с могъщия Хума или поне така разказваха легендите. В началото на вечерта Кризания откри кауза, на която да се възхищава. А когато проповедта свърши, тя бе паднала на колене, плачейки от смирение и радост. Душата й най-накрая бе намерила упованието, което бе търсила.

Боговете не са се отвърнали от хората, беше посланието на Елистан. Хората се бяха отвърнали от боговете, изисквайки в гордостта си онова, което Хума бе потърсил в смирение. На другия ден Кризания напусна своя дом, богатството, слугите, родителите и годеника си и се премести да живее в една малка студена къща — предшественик на бъдещия Храм, който Елистан планираше да бъде построен в Палантас.

Сега, две години по-късно, тя бе преподобна дъщеря на Паладин, един от малцината хора, които бяха счетени за достойни да изведат новата вяра напред през този тежък начален период от съществуването й. И за Църквата беше добре, че разполага с такава млада и силна кръв. Елистан й бе отдал целия си живот и енергия. Сега изглеждаше, че богът, комуто той бе служил толкова вярно, скоро щеше да призове своя свещенослужител при себе си. И когато този печален момент настъпеше, мнозина вярваха, че Кризания щеше да продължи делото му.

Кризания определено знаеше, че я подготвят да поеме водачеството на църквата, но беше ли това достатъчно? Както бе казала на Астинус, младата жрица чувстваше, че съдбата я е избрала, за да направи някаква голяма услуга на света. Сега, когато войната бе свършила, ежедневните църковни дела й се струваха скучни и досадни. Всеки ден тя се молеше на Паладин да й възложи някаква голяма задача. Даде обет, че е готова да пожертва всичко, дори живота си, в служба на възлюбения бог.

И отговорът бе дошъл.

Сега Кризания чакаше с едва сдържано нетърпение. Не се страхуваше, не я плашеше дори и срещата с човека, за когото се твърдеше, че въплъщава най-голямото зло на Крин. Ако възпитанието й го позволяваше, устните й дори щяха да се изкривят в презрителен присмех. Какво зло би могло да устои на могъщия меч на вярата? Какво зло можеше да прониже бляскавата й броня?

Като рицар, яхнал коня си на път за турнира, закичен с венците на своята любима, знаейки, че не може да загуби, докато вятърът развява тези амулети, Кризания бе забила поглед във вратата, очаквайки да посрещне първия удар в този двубой. Когато вратата се отвори, ръцете й — останали до този момент спокойно свити — се притиснаха силно една в друга.

В стаята влезе Бертрем. Очите му се насочиха към Астинус, който седеше неподвижен като каменна колона на неудобния твърд стол до огъня.

— Магът Рейстлин Маджере — съобщи Бертрем и гласът му трепна. Може би си мислеше за последният път, когато бе оповестил идването на този посетител. Тогава Рейстлин умираше и повръщаше кръв на стълбите на Великата библиотека. Астинус се намръщи при тази липса на самоконтрол от негова страна и естетът изчезна веднага и полите на мантията му се изнизаха през процепа на вратата.

Кризания несъзнателно затаи дъх. В началото не видя нищо, само тъмна сянка в очертанията на вратата, сякаш самата нощ бе приела форма, за да застане там. Тъмната сянка не продължи по-нататък.

— Влезте, стари приятелю — рече Астинус с дълбокия си, безстрастен глас.

Сянката бе огряна от топло мъждукане. Пламъците на огъня проблеснаха върху мекото кадифе на черната мантия, а след това се появиха малки искрици, когато сребърните нишки на руните, бродирани около качулката, заблещукаха. Сянката се превърна във фигура, покрита до земята в черни одежди. За няколко мига единственото нещо, което говореше, че фигурата принадлежи на човек, бе тънката, почти мъртвешка ръка, която стискаше дървен жезъл, на чийто връх имаше кристална топка в златна драконова лапа.

Когато фигурата влезе в стаята, Кризания почувства да я обзема студено разочарование. Тя бе поискала от Паладин да й възложи някаква трудна задача! Къде беше голямото зло в създанието, което бе влязло? Пред нея стоеше мършав и болнав мъж, с леко прегърбени рамене, който се подпираше на жезъла си, сякаш бе толкова слаб, че не можеше да се движи без негова помощ. Тя знаеше възрастта му. Някъде около двадесет и осем години. И въпреки това, той имаше вид на деветдесетгодишен старец — ходеше бавно, предпазливо и дори леко залиташе.

Какво доказателство за вярата си щеше да даде, побеждавайки това окаяно създание — питаше Кризания Паладин с горчивина? „Дори не е нужно да се боря с него. Той е унищожен отвътре от собственото си зло!“

Заставайки с лице към Астинус и с гръб към Кризания, Рейстлин дръпна назад черната си качулка.

— Поздрави отново, Безсмъртни — каза той на Астинус с тих глас.

— Поздрави, Рейстлин Маджере — отвърна Астинус, без да става. В гласа му имаше иронична нотка, сякаш двамата си разменяха някаква известна само на тях шега. Той вдигна ръка. — Мога ли да ти представя Кризания от рода Тариниус?

Рейстлин се извърна.

Кризания ахна, ужасна болка стегна и запуши гърлото й и известно време тя не можа да си поеме въздух. Остри иглички се забиваха в изтръпналите й пръсти, тялото й потръпна от студ. Жрицата неволно се притисна към облегалката на стола, вкопчила ръцете си една в друга, забивайки нокти в безчувствената си плът.

Всичко, което виждаше пред себе си бяха двете златни очи, които сияеха от дълбините на мрака. Очи, подобни на позлатено огледало. Лишени от овал, те отразяваха всичко, което попаднеше в тях и не откриваха нищо от душата зад тях. Кризания се взираше с ужас в тъмните им зеници, които имаха форма на пясъчни часовници! И лицето му…! То беше изпито, угнетено, белязано от мъчителното съществувание, което младият маг водеше от седем години след жестокото си Изпитание в Кулата на върховното чародейство, което му остави това разнебитено тяло, златистия цвят на кожата и металическата маска на лицето, непроницаема и безчувствена като драконовата лапа на върха на жезъла му.

— Преподобна дъще на Паладин — каза той с тих глас, в който имаше почит и дори благоговение.

Кризания трепна учудено, без да откъсва очи от него. Определено не беше очаквала това.

Все още не можеше да помръдне. Той я държеше с погледа си и в паниката си тя се запита дали не я е омагьосал по някакъв начин. Доловил страха й, магът прекоси стаята и се спря пред нея в поза, в която имаше едновременно нещо покровителствено и успокояващо. Кризания вдигна очи и видя пламъците от огнището да потрепват в неговите златни очи.

— Преподобна дъще на Паладин — каза Рейстлин отново и гласът му сякаш я обгърна в кадифената чернота на мантията му, — надявам се, че ви намирам в добро здраве? — Този път думите му прозвучаха цинично и язвително. Именно това бе очаквала тя от черния маг и бе подготвена за него. Проявата му на уважение наистина я беше изненадала, призна тя с негодувание, но първоначалната й слабост бе преминала. Жрицата се изправи на крака, заставайки очи в очи с него и несъзнателно стисна медальона на Паладин в ръката си. Докосването на хладния метал й вдъхна смелост.

— Не смятам, че е нужно да си разменяме безсмислени любезности — заяви Кризания отсечено, лицето й отново бе станало гладко и студено. — Ние откъсваме Астинус от проучванията му. Той ще ни бъде признателен, ако свършим работата, за която сме се събрали бързо.

— Трудно ми е да не се съглася с вас — отвърна черният маг, свивайки леко тънките си устни, което можеше да мине и за усмивка. — Тук съм в отговор на вашата молба.

Кризания почувства, че той й се присмива. Беше свикнала да получава само почит и това още повече усили гнева й. Тя го погледна със студените си сиви очи.

— Дойдох да ви предупредя, Рейстлин Маджере, че вашите тъмни кроежи са известни на Паладин. Внимавайте, защото иначе той ще ви унищожи…

— Как? — попита неочаквано Рейстлин и в необикновените му очи припламна странна, силна светлина. — Как ще ме унищожи той? — повтори магът въпроса си. — С мълния? С потоп или с огън? Или може би с нова огнена планина?

Той направи още една стъпка към нея. Кризания се отдръпна хладно, но срещна стола си. Сетне хвана здраво дървена облегалка, заобиколи го и отново се извърна с лице към мага.

— Надсмивате се над собствената си гибел — каза тя равнодушно.

Усмивката на Рейстлин стана още по-сардонична, но той продължи да говори, все едно че не беше чул думите й:

— Елистан? — гласът на мага се превърна в съскащ шепот. — Може би ще изпрати Елистан да ме унищожи? — Рейстлин сви рамене. — Не, определено няма да стане така. Мълвата говори, че великият свят служител на Паладин е изморен, немощен и на смъртен одър…

— Не! — извика Кризания и прехапа устни, ядосана на себе си, че този мъж е успял да я предизвика да покаже чувствата си. Сетне си пое дълбоко въздух. — Божията промисъл на Паладин не може да бъде поставяна под съмнение или осмивана — каза жрицата с ледено спокойствие, но при следващите й думи гласът й неволно, макар и едва доловимо, омекна: — А здравето на Елистан не е ваша работа.

— А може би проявявам по-жив интерес към здравето му, отколкото вие допускате — отвърна Рейстлин с тон, в който Кризания отново долови присмех.

Жрицата почувства как кръвта пулсира в слепоочията й. След последната й забележка магът бе заобиколил стола, заставайки отново близо до младата жена. На практика той беше толкова близо до нея, че Кризания почувства тялото под чертата му мантия да излъчва някаква странна и неестествена топлина. Усети от него да се носи едно леко натрапчиво, но приятно ухание — букет от различни аромати. И изведнъж осъзна, че миризмата идваше от магическите съставки, с които той работеше. Мисълта я отврати и отблъсна. Тя стисна медальона на Паладин, чувствайки как гладко изсечените му ръбове се впиват в плътта й, и отново се отдръпна от него.

— Паладин ми се яви насън… — поде Кризания надменно.

Рейстлин се разсмя.

Малцина бяха чували магът да се смее, а онези, които имаха този лош късмет, запомняха смеха му завинаги и той отекваше в най-тъмните им сънища. Това беше тънък и остър звук, който се забиваше като кама. Той отричаше добротата, присмиваше се на всичко истинско и справедливо и сега прониза душата на Кризания.

— Много добре — каза жрицата, взирайки се в него с презрение, което усили блясъка в светлите й сиви очи и ги направи стоманено сини. — Сторих, каквото можах, за да ви отклоня от пътя ви. Предупредих ви. Сега вашето унищожение е в ръцете на боговете.

И изведнъж смехът на Рейстлин секна. Може би магът бе осъзнал безстрашието на жената, която му се беше опълчила. Той се вгледа в нея съсредоточено, присвивайки златните си очи. Сетне се усмихна, но това беше потайна и скрита усмивка, издаваща толкова необичайна радост, че Астинус, който следеше диалога на двамата, стана на крака. Тялото на историка препречи светлината от камината и сянката му падна върху гостите. Почти стреснат, Рейстлин трепна. Той се извърна наполовина към Астинус и в горящите му очи се прочете заплаха.

— Внимавай, стари приятелю — предупреди го магът — или може би смяташ да се намесиш в историята.

— Няма да го направя — отвърна Астинус, — както много добре знаеш. Аз съм наблюдател и хроникьор. Оставам неутрален във всичко. Зная за плановете и кроежите ти, както зная за плановете и кроежите на всички, които дишат в този ден. Затова ме чуй, Рейстлин Маджере и запомни предупреждението ми. Тази жена е любимка на боговете… за което загатва и името й.

— Любимка на боговете? Както и всички ние, нали така, Преподобна дъще? — попита Рейстлин и се обърна отново към Кризания. Гласът му беше мек като кадифето на мантията му. — Не пише ли така в Дисковете на Мишакал? Не проповядва ли точно това набожният Елистан?

— Да — отговори жрицата след известно забавяне, наблюдавайки го подозрително, защото очакваше присмехът му да продължи. Металното му лице беше сериозно и неочаквано магът бе придобил осанката на учен — мъдър и умен. — Така пише — добави тя и се усмихна хладно. — Радвам се да видя, че сте запознат със свещените Дискове, макар очевидно да не сте се поучил от тях. Не си ли спомняте какво се казва в…

Думите й бяха прекъснати от изсумтяването на Астинус.

— Достатъчно дълго бях откъснат от проучванията си. — Историкът прекоси мраморния под на път към преддверието. — Звъннете на Бертрем, когато приключите. Сбогом, Преподобна дъще. Сбогом… стари приятелю.

Астинус отвори вратата. Тишината и покоят на библиотеката сякаш нахлуха в стаята и заляха Кризания с освежителната си прохлада. Тя отново беше спокойна и овладяна. Ръката й пусна медальона. Както изискваше етикетът, жрицата се поклони елегантно на Астинус. Примерът й беше последван и от Рейстлин. И след това вратата се затвори зад историка. Двамата останаха сами.

В продължение на няколко дълги секунди никой не проговори. Сетне, почувствала силата на Паладин в себе си, Кризания се обърна с лице към Рейстлин.

— Бях забравила, че именно вие и приятелите ви възвърнахте на хората свещените Дискове. Няма съмнение, че сте ги чел. Бих искала да поговоря с вас за тях, но настоявам отсега нататък при евентуални наши бъдещи срещи, Рейстлин Маджере — тук гласът й стана хладен, — да говорите с повече уважение за Елистан. Той…

Кризания изведнъж онемя от учудване, виждайки как тънкото тяло на мага сякаш се разпада пред очите й.

Разкъсан от пристъп на кашлица, Рейстлин се опитваше да си поеме дъх, притискайки гърдите си с ръка. Сетне залитна. Ако нямаше под ръка жезъла си, вероятно щеше да се строполи на пода. Забравяйки ненавистта и отвращението си и реагирайки инстинктивно, Кризания протегна ръце, сложи ги на раменете му и зашепна лечебна молитва. Черното кадифе под дланите й беше меко и топло. Тя усещаше как мускулите на младия мъж се свиват конвулсивно, долавяше болката и страданието му. Сърцето й се изпълни с жал.

Рейстлин трепна при докосването и я отблъсна настрани. Кашлицата му постепенно утихна. Когато дойде на себе си, той я изгледа с презрение.

— Не си пилейте молитвите за мен, Преподобна дъще — каза той злобно. Сетне извади една мека кърпа от дрехата си, попи устните си и Кризания забеляза, че по нея останаха кървави следи. — Няма лек за това страдание. Това е жертвата, цената, която заплатих за моето магическо изкуство.

— Не разбирам — прошепна тя и отдръпна ръцете си, сякаш все още усещаше гладката кадифена мекота на черната мантия. Сетне несъзнателно сключи пръсти зад гърба си.

— Наистина ли? — попита Рейстлин, надниквайки дълбоко в душата й със странните си златисти очи. — А каква жертва направихте вие, за да се сдобиете с вашата власт?

По страните на Кризания изби лека руменина, почти невидима под отблясъците на угасващия огън, твърде подобна на кървавите петна по устните на мага. Обезпокоена от това посегателство над личния й живот, тя се извърна и отново се загледа през прозореца. Над Палантас се беше спуснала нощ. Сребърната луна Солинари изглеждаше като светла отломка върху тъмното небе. Нейният червен близнак все още не беше изгрял. Изведнъж Кризания се улови, че се пита къде ли е черната луна и дали той я вижда.

— Трябва да тръгвам — каза Рейстлин дрезгаво.

— Разбира се. — Жрицата отново се чувстваше спокойна. Държейки здраво под контрол всичките си емоции, тя отново застана лице в лице с мага. — Благодаря ви, че се отзовахте…

— Но не всичко между нас е приключило — каза Рейстлин тихо. — Бих искал да получа шанс да ви докажа, че тези страхове от вашия бог са неоснователни. И мога да ви предложа нещо. Посетете ме в Кулата на върховното чародейство. Там ще ме видите сред книгите ми и ще разберете целта на моите проучвания. А когато това стане, умът ви ще намери покой. Както пише в Дисковете, ние се боим само от неизвестното. — Той пристъпи към нея.

Смаяна от предложението му, Кризания отвори широко очи. Тя се опита да се отдръпне от него, но без да иска прозорецът се оказа точно зад гърба й.

— Не мога да дойда… в Кулата — запъна се жрицата, защото близостта му я задушаваше и спря дъха й. Опита се да го заобиколи, но той премести леко жезъла си и препречи пътя й. После продължи хладно: — Направените над нея заклинания не допускат никого…

— Освен онези, които аз реша да бъдат допуснати — прошепна Рейстлин. Той сгъна окървавената кърпа и я пъхна в тайния джоб на мантията си. Сетне се протегна и улови ръката на Кризания.

— Колко сте смела, Преподобна дъще — забеляза магът. — Не трепвате, когато злото ви докосне.

Рейстлин се усмихна и това беше топла, загадъчна и потайна усмивка, за която щяха да знаят само те двамата. Усмивка, която омая Кризания. Той я притегли към себе си, но миг по-късно пусна ръката й. Сетне подпря жезъла си на стола и вдигна длани към главата й, поставяйки пръстите си върху бялата й качулка. Този път младата жена потрепери при досега му, но не можа да помръдне, не можа да проговори, не можа да направи нищо друго, освен да се вторачи в него с див ужас, който не бе по силите й нито да потисне, нито да проумее.

Държейки я здраво, Рейстлин се наведе към нея и докосна челото й с кървавите си устни. В същия момент прошепна някакви странни думи и после я пусна.

Кризания залитна и едва не падна. Почувства се отпаднала и замаяна. Ръката й посегна към челото, където докосването на устните му изгаряше кожата й с изпепеляваща болка.

— Какво направихте? — извика тя задавено. — Не можете да изричате заклинание над мен! Моята вяра ме пази…

— Разбира се — въздъхна Рейстлин уморено. Гласът и лицето му издаваха тъга на човек, който е свикнал да бъде подозиран и винаги неразбран. — Просто направих една малка магия, която ще ви позволи да преминете през Шойканската гора. Пътят няма да бъде лесен — сарказмът се върна в тона му, — но несъмнено вярата ви ще устои на това изпитание!

Магът дръпна качулката ниско над очите си, поклони се безмълвно на вторачената в него Кризания и след това тръгна към вратата с бавни, несигурни крачки. Когато стигна там, мъртвешката ръка се протегна и дръпна въженцето на звънеца. Вратата се отвори и Бертрем влезе толкова бързо и неочаквано, че за Кризания нямаше съмнение, че е стоял отвън на пост. Устните й се свиха презрително и тя удостои естета с толкова яростен и надменен поглед, че човекът видимо пребледня — макар да нямаше никаква представа какво точно е провинението му — и попи лъсналото си чело с ръкава на мантията си.

Рейстлин понечи да тръгне, но Кризания го спря.

— Простете, че не ви се доверих, Рейстлин Маджере — каза тя тихо. — И още веднъж ви благодаря, че дойдохте.

Рейстлин се обърна да я погледне.

— И аз се извинявам за острия си език — каза той. — Сбогом, Преподобна дъще. И ако наистина не се боите от знанието, елате в Кулата след две нощи, без да броите тази, когато Лунитари се появи за първи път на небето през този цикъл.

— Ще дойда — отвърна Кризания решително, забелязвайки с удоволствие потресения поглед на Бертрем. Кимвайки за сбогом, тя сложи леко ръка на облегалката на украсения с дърворезби стол.

Магът излезе от стаята и Бертрем го последва, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама в топлата тиха стая, Кризания падна на колене пред стола.

— О, благодаря ти, Паладин! — промълви тя. — Приемам изпитанието ти. Няма да те подведа! Няма да те подведа!

Загрузка...