61

Явно името ми е Джон Берън. Явно имам същата рождена дата, 2 октомври 1983 г. Явно съм архитект.

Завърших магистратурата си по архитектура в Масачузетския технологичен институт преди пет години, направих докторат за една година в Кралската датска академия за изящни изкуства в Копенхаген и получих работа във водеща фирма в Амстердам. Допринесох за реализирането на многобройни проекти по света, включително къщата на онзи режисьор в Малибу, офис сграда в Куала Лумпур, друга офис сграда в Бостън, ски курорт в Швейцария, банкова кула в Сингапур и конгресен център в Дубай.

Преди девет месеца фирмата получи поръчка да направи жилищна кула в Торонто, родния ми град. След сблъсък с шефовете ми заради проекта взех едно на пръв поглед прибързано решение да напусна и да продължа сам. По причини, които не разбирам, но които, изглежда, включиха една прочувствена реч пред борда на директорите на проучвателната компания за това как тази кула не само ще предефинира силуета на града, но и начина, по който светът разбира какво би могло да представлява едно здание, създавайки нов авангард на съвременната архитектура — идея нямам какво означава всичко това — ми беше даден пълен контрол над жилищния проект и се върнах в Торонто преди шест месеца, за да отворя своя фирма. Бързо регистрирах няколко авторитетни поръчки, наех тайфа младши колеги с елегантно черно облекло и ексцентрични очила и вече съм субект на няколко ласкателни очерка в медиите за визионерската ми дизайнерска философия.

Това е лудост, защото не знам и едно проклето нещо за архитектурата.

Само че, колкото и да е невъзможно, знам. Из мозъка ми се премятат години на учене и премисляне и експериментиране и проваляне и проваляне и проваляне, и измисляне на нещо не напълно ужасно и проваляне и проваляне и проваляне, и хрумване на някоя не напълно недодялана идея и провали и провали и провали, а след това постигане на дребен успех, а след това постигане на някой не чак толкова дребен успех, а след това явно изпадане в нарцистична самозаблуда, като държа упорито на своето с някакви мътни, но уверено артикулирани изявления за бъдещето на архитектурата.

Все пак трябва да съм пълен мошеник, защото как бих могъл аз — който никога не съм имал оригинална мисъл, нито съм създавал каквото и да е стойностно нещо, който винаги само разочароваше и отегчаваше — да постигна нещо друго освен непредсказуеми нови начини да прецаквам не само собствения си живот и живота на тези, които обичам, но фундаменталната цялост на време-пространствения континуум.

И тогава виждам няколко снимки на сградите, над които работих. И разбирам.

След като ме пускат от болницата, настоявам мама, тате и сестра ми да ме заведат до строителния обект, където колабирах. Представлява голяма квадратна дупка в земята с излята основа и първите няколко етажа, обрамчени със стомана. В караваната на обекта има подробен модел на бъдещото здание и се взирам в него продължително. Защото точно така би трябвало да са нещата. Прилича на дома ми.

Каквито и противоречиви спомени да бушуват в ума ми, знам, че съм Том Берън, от реалната 2016 г… но Джон Берън също е в мен, спомените и мислите му и предпочитания и мнения са залепнали към собствените ми спомени и мисли и предпочитания и мнения като лепкавата утайка на кожата ти, след като си махнал превръзка.

Между другото, знам това само защото махнах превръзката, която беше на гънката на лакътя ми, покривайки мястото, от което ми взеха кръв — там, откъдето идвам, опитът да се защити рана с парче залепваща тъкан би изглеждал неразбираемо старомодно.

Но започвам да разбирам. До този следобед, когато моето съзнание успя някак да надделее, съзнанието на Джон беше доминиращо. Аз — аз, Том — също бях вътре, скътан като касова бележка в джоба на чифт дънки, които са минали през пералнята, нова аналогия, която нямаше да разбера, преди да се озова на място, където дрехите се правят от обработена растителност или животинска кожа вместо от рекомбинантни молекули.

Имаше бариера между нас, мен и Джон, но беше пропусклива. От най-ранните си спомени на съзнателност Джон извлече най-ранните ми спомени на съзнателност. Видя каквото аз видях, но го възприе като своето въображение. Детските му рисунки на огромни, странни небостъргачи — изрових ги от една кутия в мазето на родителите ми — представляваха мистериозно точни описания на градовете от моя свят. Върховите идеи, които въведе в проектите си в Датската фирма, дръзките възгледи, които го отличиха като личност, която работодателите му трябва да наблюдават и на която колегите трябва да завиждат, мразят, уронват престижа и подражават — те са типични дори за най-основните и функционални сгради там, откъдето идвам.

Всички негови уж новаторски дизайнерски концепции, дръзките структурни ефекти, лъскавите, но органични интериори и модерните, но величествени екстериорни щрихи, съчетаването на материал и околна среда, сложността, поднесена под маската на простота, и разбира се, спиралите, навсякъде със спиралите — всичко това изцяло е откраднато от архитектурата на моята реалност. Проектите, които в момента разработва, включително жилищната кула в Торонто, която пълзи нагоре към небето на скелетните си стоманени пръсти, са сгради, откраднати от моя свят, света, който трябваше да имаме. Проектът Торонто изглежда почти точно като зданието, което се издига на същия парцел в другия свят. Той пресъздаде онова, което трябваше да е било там, и го нарече свое.

Аз не съм визионер. Аз съм плагиат. Само че плагиатствам сгради, които никога не са съществували, планирани от архитекти, които никога не са били родени, в свят, който никога не се е случил.

Загрузка...