Всичко, което зная за времето

Пет

Моята жена получи своя „лонжин“ от баща си по средата на следването, точно след избухването на Ирано-иракската война. Бъдещият ми тъст прекара тогава само няколко твърде горещи месеци, работейки в подземните военни обекти в околностите на Мосул, когато конфликтите започнаха и строежът беше закрит по силата на обстоятелствата. Цялата югославска група била прехвърлена с влак в столицата; моят тъст прекарал последния ден от престоя си доста необикновено, за разлика от останалите. Дъщеря му следваше археология и той не искал да си тръгне от Ирак, без на другия ден да може да й разкаже как изглеждат останките от древния Вавилон. Рискувайки да закъснее за самолета, наел такси; заради военното положение до близката забележителност пъплели пет часа, там останал само един, а се връщал обратно почти седем, минавайки по два пъти през деветнадесет контролни пункта, като някъде успявал да обясни причините за пътуването си, а другаде подкупвал военната полиция. Извънредно красивия дамски часовник купил на самото Багдадско летище, десет минути преди последния граждански полет от магазин за богати клиенти, отделяйки за него доста голяма сума. Това беше един от онези фини часовници, един от онези часовници, които със своя вечен вид и с уговорката, че се правят в малки серии, оправдават високата си цена. Освен всичко друго, оказа се, че „лонжинът“ хармонично прилепва на нежната китка на жена ми.

Часовникът работи безупречно десетина години. А после, може би защото жена ми го носеше и по експедиции, вероятно археологическият прах все пак беше проникнал в префинената вътрешност, стрелките спряха. Не си спомням точно защо решихме да го поправим през 1993 година, през пролетта на всеобщото безпаричие. Може би защото нищо друго не можеше да се поправи. Общо взето и тъстът, и баща ми дружно подкрепиха нашите намерения, настоявайки като хора техничари в никакъв случай да не оставяме „лонжина“ в ръцете на някой „обикновен“ часовникар, а непременно да го дадем на специалист. А в страната имаше само един такъв, струва ми се Аврамович или нещо такова накрая на улица „Кнез Михайлова“.

Занесох часовника на поправка през април или май. Личеше си, че собственикът на ателието, възрастен господин с грижливо оформена брадичка, изпитва удоволствие от това, че му е поверен такъв екземпляр. С тържествено движение нагласи часовникарския окуляр, наведе се, дълго избира сечивото, или по-точно инструмента, с който да отвори задното капаче, за да разглежда сред общата тишина нежния механизъм цели десет минути.

— Вашата съпруга, казахте, че часовникът е нейно притежание, има рядко прекрасен, изключителен… — зареди низ от похвали, като подбираше изразите и правеше многозначителни паузи, сякаш рецитираше някаква поема; не бях сигурен дали говори така театрално, защото „лонжинът“ наистина го е развълнувал, или защото желае да акцентира колко скъпа би била услугата му.

И въпреки това, тъй като не спомена накрая за парите, реших, че не е прилично да попитам колко ще струва поправката. Просто се подразбираше, че в такива случаи човек не се цигани, което се потвърди, когато жена ми отиде да си вземе часовника. Единственият представител на „лонжин“ в страната любезно съобщил умопомрачителна сума, разбира се, във валута, с която по онова време човек можеше да живее три месеца, като на всичко отгоре я убедил да смени и леко захабената каишка.

— Защото такъв часовник изисква… — извадил кутия, тапицирана с виненочервено кадифе — …нещо съвсем екзотично, твърде необикновено, може би от тази кожа от полинезийски гущер варан…

Жена ми се почувства зле заради този напълно излишен разход. Аз обаче не съжалявах. Наистина, като не можехме да си позволим друго, поне успяхме да поправим този скъпоценен часовник. Само дето продължавах да се страхувам от хронопийките, като я предупреждавах, когато почувства дори най-незначителен сърбеж или бодеж на ръката си, да свали часовника от китката.

Поправката на „лонжина“ през тази година дълго време остана светла тема на разговор в нашата къща. Тъстът не каза нищо, но определено се усещаше, че му е приятно, затова че оправихме неговия подарък, но използва случая отново да ни разкаже военното си пътешествие до Вавилон, без да пропусне нито един от двата пъти минаване през деветнадесетте контролни пунктове. Баща ми от време на време питаше дали часовникът работи както трябва, говорейки:

— Правилно си постъпил. Точно така трябва. Хубаво й стои…

Осем години по-късно, толкова много, че се случи всичко, освен това, което един ден може да се превърне в разказ, „лонжинът“ пак спря. Не го занесохме на поправка. Жена ми предложи да го направим, когато дъщеря ни стане пълнолетна, реши, че часовникът ще бъде подарък по този повод. Съгласих се, сякаш нещо можеше да се промени, ако имах нещо против. Един следобед отидохме у „Савич“, където жена ми избра не толкова скъп, продълговат „ситизен“. Стоеше много хубаво на ръката й.