Вълча кръв

Последна среща

Тази година първият студ сви през ноември. След това времето малко поомекна, но не след дълго полето бе сковано от лют мраз. Селяните не успяха да приберат цялата реколта от захарно цвекло. По полето остана толкова много, че зайците и сърните, ако имаха разум, щяха да отслужат хвалебствен молебен на избързалата зима. Скоро падна и първият сняг. От околните гори към побелялото поле слетяха много фазани. Те се заравяха в снега, подскачаха и дълго разтърсваха крилете си. Тук се чувствуваха в безопасност и надаваха смели крясъци.

Една нощ живакът в термометъра спадна под двадесет градуса. В утринната тишина пукането на акациите от студа се чуваше надалеко из равното поле като ехо от пушечни изстрели. Подранилата зима като че ли замахна с огромен камшик и събра разпръснатия дивеч в стада. В полето дразнеше ушите накъсаното гърлесто грачене на враните. Оттук-оттам, недоволна и угрижена, се обаждаше някоя сврака и прелиташе ниско над побелялото поле. Тихо, като уплашени, в заснежените храсти заговорничеха синиците. А омърлушените яребици се ослушваха свити до самия край на градския път.

След студената нощ по широкия блок със затрупаното от снега захарно цвекло се появиха три плахи стада сърни. Като изравяха с тънките си копитца сладките глави на цвеклото, животните постепенно се пръснаха и смесиха. Едва към края на деня всяка сърна се върна при своето стадо.

Избродираното от следите на дивеча поле граничи от едната страна със селото, а от другата края му не се вижда. На широчина е оградено с пътя за града и с широк отводнителен канал, който отвежда излишните води към реката. И при най-големите студове водата в канала не замръзва. А в ранните утрини над него се издига прозрачна бяла пара. Земята сякаш иска да стопли с диханието си заскрежените брегове. В такова време по градския път рядко се движат леки коли и камиони. Затова пък много по-често по него пъплят трактори с ремаркета, претоварени от силаж и слама за животните във фермите.

Сърните, младите миналогодишни яренца и мъжкарите бяха трийсет и осем. И трите стада бързо привикнаха с шума на тракторите. Затова, като преминаваха през полето, само завистливо повдигаха глави и ловяха с ноздрите си аромата на сено и силаж. Така изминаха две седмици, снегът не се стопи, а наваля нов. Един слънчев зимен ден преброих отново сърните — една от тях липсваше. Между коледните празници и Нова година изчезнаха още две. Това ме обезпокои. По това време сърните не се делят от стадото. Къде и как изчезнаха тези три? … Да бяха загинали от студа, щях лесно да открия труповете им. Да бяха разкъсани от зверове, щеше да има следи. При това сърните не се държаха като уплашени от хищници. Не се страхуваха и от човека. Като им развозвахме сено от детелина и смлени кестени, те лениво повдигаха глави, побягваха на около петдесетина крачки и щом отминеше шейната, бързо се връщаха към хранилките.

От фуража, който им развозвахме за подхранване, те предпочитаха брашното от кестени. То се свършваше най-напред. Заради него понякога ставаха битки. Но водачът на стадото — едър, опитен осмак, през този сезон без рога, бързо въвеждаше ред около хранилките. С удоволствие го наблюдавах отдалеч с бинокъла си. Беше почти с една педя по-висок от останалите мъжкари в трите стада. Шията му — къса и дебела — държеше здраво едрата глава. А тялото му с широки гърди, едро и високо, внушаваше респект сред останалите.

Като застанеше при коритото, напълнено с брашно от кестени, и вдигнеше голямата си глава, никой друг мъжкар не посмяваше да се доближи. Справедливият водач-старейшина допускаше към хранилките само най-малките и отслабналите сърни. А случеше ли се някои с по-гореща кръв да се сбият около коритото със сол, водачът бавно се приближаваше, навеждаше предупредително глава и, ако това не помагаше, започваше да рие ядно с предните копита. Тогава редът и спокойствието се възстановяваха. Бях доволен от него. С такъв водач сърните ще прекарат зимата без големи загуби. А пукне ли се пролетта, той ще се дръпне в гъсталаците, а сърните ще поведат малките си като грижливи и старателни майки. И сред двадесетина подобни на него пак бих го разпознал. Беше израсъл като съвършен екземпляр. Жалко, че тази година ще трябва вече да го застрелям. През лятото ще има за последен път потомство. Дано малките бъдат силни като него; ако го оставя да застарее, потомството му няма да бъде здраво.

Вече от пет години го наблюдавам. От ранна пролет до късна есен живее в низината. Там сред морето от високи треви и тръстики си има леговища. В тях прекарва по-голямата част от деня. Едва привечер, като се захлади, излиза на паша. В подбора на храната е капризен. Често сменява пасищата си. Обикновено вечер минава ту на едната, ту на другата страна на канала, който разделя люцерната от захарното цвекло и царевицата. Така — до късна есен. Едва като свият студовете, около него се събират беззащитните сърни. Хилядолетният инстинкт му подсказва, че трябва да ги пази и води през дългата зима.

Един ден след Нова година излязох да се полюбувам на зимната природа. В широкото на пръв поглед пусто поле имаше толкова много следи. Който умее да чете, би разбрал, че животът сред дивата природа пулсира, не е скован от студа. Най-много ме привличаха сърните с техния невиждан водач. Разбира се, през лятото той е по-красив. С какво достойнство само носи рогата си!… Но и сега, очукал рогата си в някой непроходим гъсталак, той пак така царствено стъпва и вдига високо глава. Каква неописуема вродена грация има в това животно! … Нищо, че липсват рогата с осем симетрични израстъка. И така ги виждам пред очите си. Два ствола, израсли високо над ушите с големи, назъбени розетки. С еднакви израстъци, наклонени под един и същ ъгъл. В долната си част тъмнокафяви, грапави, а нагоре — огладени от двубоите, лъщящи като слонова кост. Може би още никъде другаде не се е срещал такъв сръндак. Жалко, много жалко, че е към края на жизнения си път. Вече започва да остарява. През миналия сезон се колебаех дали да го застрелям. Дадох му една година отсрочка. Знам, че като вдигна пак пушката и се премеря малко зад предната плешка — там, дето бие сърцето му, ще изпитам отново жал. Сигурно дълго след това ще стоя тъжен над изстиващото тяло. Но какво да се прави?… Оставя ли го да тръгне надолу по пътеката на своя живот, вече никога няма да създаде такъв трофей, а и поколението му няма да бъде здраво и силно, както досега. Рогата всяка година ще стават по-тънки и с по-малки израстъци, докато се развият под формата на вила за сено. Такива са опасни за сърните и особено за останалите мъжкари. От едрия, пълен с достойнство сръндак постепенно ще стане злобен екземпляр. Опитът, събран в двубоите, вече няма да служи на стадото, а по-скоро ще му вреди. Такъв остарял сръндак като нищо ще намушка съперниците си с вилообразните си рога…

Януарският студ е стегнал снега. Вървя бавно и той скърца под ботушите ми. Заснеженото поле в далечината се слива с хоризонта. Над ниските места виси бяла прозрачна мъгла като булченски воал. Дърветата са обвити със скреж, а слънцето срамежливо погалва с лъчите си върховете на акациите. С помощта на бинокъла постепенно установявам и броя на сърните. Едрите животни са се пръснали из полето и търсят, ровят за храна. Денят през зимата е кратък, затова, щом се разсъмне, те се вдигат от леговищата си в подножието на дигата и тръгват към полето.

Покрай брега на канала, там, дето водата е плитка или застояла, се е образувала тънка ледена корица. Студът се опитва да окове в лед целия канал, но за топлата подземна вода не важат законите на студената зима. Над полето се реят ята гарвани. По левия бряг на канала се забелязват фазани… Сериозни и в игрите, те не обръщат внимание на нахалните грачещи птици. Тук-там в плитките бразди откривам зайци. С наведени до земята глави, с прилепнали на гърба уши, те дремят и нехаят за кожусите си. Или може би са сигурни, че в този студ из замръзналото поле никой няма да ги безпокои.

Продължавам разходката си към рядката акациева горичка. Виждам как по набръчканата кора на старо дърво пъргаво пълзи малка катеричка. На средата на дървото се спира, изправя се на рунтавата си опашка, обръща наляво и надясно глава и гледа замислена нагоре към върха. Изглежда, тя скоро се е събудила и за нищо на света не може да си спомни къде се намира най-близкото скривалище с храна. Ето че и тя ме забелязва, опулва черните си изпъкнали очички и се скрива зад ствола на акацията.

Зад завоя на дигата забелязвам голяма група сърни. Вдигам бинокъла и ги оглеждам. Обикновено с тази група вървеше старейшината. Още веднъж проверявам, но него го няма.

Покрай градското шосе пасат още осем сърни. Те се държат винаги заедно. Водачът го няма и там. От малката група вдясно до тях липсват две. Забелязах това още преди Нова година, но водачът го няма и при тях. Къде е изчезнал моят красавец? Дали не е слязъл надолу между ниските акации при втория завой на канала!…

Тръгвам бавно нататък. Често се спирам и оглеждам с бинокъла си цялото поле. Очите ме заболяват от взиране. Но сръндакът го няма и няма. Тръгвам по-бързо, като се прикривам зад акациите. Вятърът е срещу мен — това е добре — животните няма да ме усетят. Зад завоя откривам още две групи сърни, бройката излиза, обаче тези са някак неспокойни, а водачът го няма и при тях…

Тук някъде трябва да бъде моят сръндак!… Къде може да е по това време сам, изоставил стадото си? Излизам на дигата, която пази ниското поле до градския път. От водата тежко се вдига дива патица. Чувам плясък на криле, ето вдигат се още три, пет,… осем и се загубват в синия простор. Усетили са ме, трябва да бъда по-предпазлив…

Мислите ми бързо се връщат при сърните и техния водач, три от тях липсват, това ми е известно. Може би са се залутали, може да са се присъединили към друго стадо, това не е толкова важно. Но къде е моят красавец осмак?… Той не бива да се загубва! На стадото през студената зима е необходим силен и опитен пазач. А рогата, които ще израстат през пролетта, принадлежат само на мен. Такъв трофей още никой никъде не е виждал!…

Очите ми все по-силно сълзят от студ и взиране из бялото поле, а водачът го няма никъде. На стотина крачки пред мен с накъсано, метално кудкудякане от дигата изскача фазан и прелита на другия бряг на канала. Оглеждам местността внимателно. След мъжкия се вдига женска, следвана от втори мъжки. Някой тук ловува! Приклякам сред младите акации, оглеждам местността и откривам тъмно движещо се петно. Вдигам бинокъла и виждам как една дива черна котка, стиснала в зъбите си фазан, върви предпазливо и търси спокойно място, за да изяде плячката си. Приготвям пушката си. Едрата дива котка се приближава, без да предчувствува опасността, ето че е на трийсет, четирийсет крачки от мен. Прицелвам се и стрелям. Хищникът се премята в предсмъртен гърч, но не изпуска плячката от устата си. Сърните вдигат глави и насочват към мен уши като локатори. Чувствителните им ноздри улавят опасната миризма на барут и сяра. Първата подскача и веднага след нея всичките се спускат в лудо препускане из широкото поле. Но след като забелязват, че никой не ги преследва, постепенно се спират, разхождат се с вдигнати глави и не след дълго отново ги свеждат към земята.

На около четиристотин крачки успоредно с дигата в посока към градския път се мярна сянка. Вдигам далекогледа и разпознавам човешка фигура, след първата тича втора. Предупредени от изстрела, сенките като изплашени хищници бягат към града.

Лошо предчувствие ме кара да потръпна. Спускам се след бягащите из дълбокия сняг. Тук в подножието на дигата вятърът е навял сняг до пояс. Под ниските акации забелязвам сухи, чисти леговища. По тези места се изтеглят животните през студените нощи. Дигата ги предпазва от вятъра, акациите — от снега; така те по-леко прекарват дългите студени нощи.

Тичам задъхан, краката ми се подкосяват и изведнъж се заковавам на мястото си — сръндакът, водачът на стадото, моят красавец осмак е пред мен. Снегът около него е утъпкан и окървавен. Единият му крак над копитото е премазан в зъбите на желязна клопка. Счупен в пищяла, той виси само на сухожилията и на разкъсаната окървавена кожа. Ето го моят красавец, проснат безпомощно на земята. А долу по пътя за града бягат две жестоки човешки сенки.

Мъжкарят повдига с последни сили голямата си глава. Иска му се да избяга!… Но няма сили. Може би още снощи са щракнали около тънкия крак зловещо железните скоби. Може би цялата нощ е преминала в неравна борба между студеното желязо и желанието за живот. Тази борба е погълнала всички сили на животното. Няколко дълги мига ние взаимно се наблюдаваме. В помътнелите му големи очи личи страстно желание за живот! Но силите го напускат. Не след дълго вече ме поглежда безизразно. В очите му изчезва дори страхът от човешката жестокост. Сълзите му бавно изтичат. А в моите очи се събират сълзи на гняв срещу грубостта на бягащите човешки сенки.

А моят сръндак, красавецът осмак, лежи безпомощно в краката ми, вперил немигащо око към будната човешка съвест. Той усеща своя край. Такъв зрял, опитен мъжкар не може да не знае, че случилото се е непоправимо…

Утрото, в което слънцето не изгря за бялата дропла

Огромният купол на небосвода е обвил земята в мека, бавно разсейваща се тъмнина. Звездите безпомощно примигват и една след друга загубват своя блясък. А ние седим между балите слама в голямата каруца и чакаме. Незабелязано настъпва утрото. Пред нас се е ширнал люцернов блок. Люцерната все още е ниска, едва е израсла до глезените, дроплите не могат да се скрият в нея. Седим в каруцата заради тези големи степни птици. Чакаме, а по лицата ни играе зле прикривано напрежение. В каруцата са впрегнати едри, спокойни коне, а ние сме скрити зад балите слама, споглеждаме се и няма какво да си кажем. Старите вицове и ловджийски истории са разказани, всички комплименти изречени. Сега остава да се съмне. Тогава каруцарят ще подкара бавно конете покрай люцерновия блок. Птиците не се страхуват от умните четириноги помощници на човека, свикнали са да ги виждат и знаят, че няма да им сторят зло. Освен това, увлечени в своите любовни игри, те не са толкова предпазливи. Но това не значи, че ловът е напълно сигурен — трябва да има и малко късмет!…

Над каруцата почти безшумно прелита някаква птица. Може би сова се връща от успешен лов. Ето че кацна в акациевата горичка и към нас долита тъжният и мелодичен глас. Двойка диви гълъби, изплашени от хищника, шумно пляскат с криле и излитат в тъмнината.

Кръгозорът на изток избледня, показа се розовото сияние на утрото, а над полето се издигна чучулига. След първата излезе втора. Летят високо, с песен посрещат раждането на новия ден. Нагоре във висините трелите им стават по-редки й слаби. Но щом се спуснат в стремглав полет надолу, мелодията на простата им песен се разнася над цялото поле. Летят мъжкарите и пеят на своите дружки, скрити нейде из корените на люцерната.

Към края на април времето в равнината е толкова хубаво! Във всяко живо същество се е събудила съзидателната сила на кръвта. Цялата земя празнично се преоблича, а птиците, омаяни от чудните промени, изразяват радостта си с прости песни.

Изкъпал се в утринната роса, фазан разперва опашката си и гордо се оглежда. Дивият паток, едва отворил очи, не отделя поглед от своята патица и грациозно извития й врат. Плахите сърни развеждат малките си и незабелязано се преобличат в керемиденочервени кожуси, за да бъдат в тон със свежата зеленина.

В близката акациева горичка свраките нервно летят една след друга и се карат с враните за местата на своите гнезда. Високо над тях в синия простор се издигат ястребите и някак тържествено свирят своето „кюу-кюу-кюу“. А самотниците рибари, без да обръщат внимание на останалия птичи свят, дълбаят гнезда в отвесните глинести брегове на реката. Не след дълго от тях ще изведат малките си. В крайбрежните храсти оживено спорят синици и нетърпеливо пърхат с криле.

Пролетна мъзга напира и в най-тънките клонки, измити вече от мръсно сивия зимен цвят. По върховете им се поклащат нежни зелени филизи, увенчани с набъбнали пъпки. Скоро от тях ще се подадат лъскави зелени листа и храстите ще се преоблекат, както Пепеляшка от приказките.

Есенните посеви са сякаш неподготвени за промяната, бавно загубват болнавия жълтозеленикав цвят и покриват полето с буйно растяща зеленина, а по този пъстър жив килим тържествено пристъпват дроплите.

Лъч след лъч изгрява и пропъжда сенките на тъмната нощ. Короните на акациите все по-ясно се открояват върху фона на светлеещия кръгозор. Току-що събудил се фазан с крясък излита от дърветата и се загубва в гънките на полето. Яребиците, разделени вече по двойки, чуруликат и се зоват.

С далекогледа оглеждам внимателно люцерновото поле. Мъжете в каруцата си приказват тихо. Един от тях, добре облечен, държи между коленете си ловна пушка последен модел. А конете нетърпеливо пръхтят и рият с копита във влажната земя.

Дрезгавината на утрото се стопява из гънките на полето. Сиянието от изток обагря люцерната в червено. В зрителното поле на далекогледа попада голяма бяла топка. Изглежда като огромно снежно кълбо, търкулнато от децата и изоставено в широкото зелено поле. Само че така изглежда само на пръв поглед. Бялото кълбо се движи — танцува. Може би е на километър и нещо от нас, може и на повече, но с далекогледа ясно различавам как мъжкият танцува около женската.

Сърцето ми бие в гърлото. Слава богу, открих го красавеца. Давам знак и каруцарят тихо подкарва конете. Каруцата с клатушкане навлиза в люцерната и бавно се приближава към голямата бяла топка. Сънливи зайци изскачат почти изпод копитата на конете и бягат презглава на всички страни. Дано не изплашат захласнатата любовна двойка. Не, зайците я забелязват и бягат встрани. А мъжкият, разперил опашка, свел криле до земята, танцува около женската. Увлечен в брачния танц, той не вижда, не чува и все повече се захласва в нея.

Приближаваме се, като се движим в кръг около двойката. Въпреки това мъжкият ни забелязва и бавно отстъпва към разораното поле. На междата се спира, но вече не е голяма снежна топка, а висока тънкокрака птица, готова всеки момент да се понесе на големите си криле. Не отлита, с едно око наблюдава своята възлюбена, а с другото следи нас. Ако това се случеше по друго време, отдавна и двете птици щяха да отлетят далече от опасността. Обаче пролетта, която събужда всичко за нов живот, понякога така опиянява, че миговете блаженство се заплащат с живота.

Конете отново бавно потеглят и кръгът бавно се стеснява. Напрегнато очакваме дали ще успеем да се приближим на един сигурен изстрел до двойката дропли. Каруцата едва се клатушка на прясно смазаните си колела. Минутите текат бавно, но разстоянието намалява…

Поставям ръка на рамото на каруцаря — той спира тихо конете. Давам мълчаливо знак. Мъжът в каруцата се изправя, поставя новата си пушка върху балата слама и няколко дълги мига се прицелва през окуляра на пушечния далекоглед. Наблюдавам с бинокъла, дроплите не са ни усетили. Мъжкия? отново е разперил опашка, влече крило по земята и танцува около женската, а тя се е сгушила и следи всяка негова стъпка. Опитен е едрият мъжкар, с едно око все поглежда към каруцата, но тя сега стои, а от коне птицата не се бои.

Снежнобялата топка танцува около женската, перата на опашката са разперени. Женската ситни и по този начин изразява своето одобрение. Изстрелът разкъсва тишината на утрото, в което слънцето не успя да изгрее за белоснежната дропла. Но какво е това? След първото полягане дроплата се вдига, разперва големите си криле и се понася над полето, Мъжкарят продължава да лежи, женската се оглежда и каца на около двеста крачки от него. Вярната дружка очаква другаря си.

Иска ми се да извикам: „Отлично, стрелецо!“ Но думите засядат в гърлото ми и мъжкият се надига, разперва криле и се понася във въздуха. Сякаш малко се е позабавил, оглушен от изстрела, и сега бърза да догони дружката си. Само че той не лети така сигурно, както преди малко. На около петстотин крачки голямата птица се спуска и каца върху разораното поле. Няколко мига стои на място, поглежда към женската и прави опит да излети. Но вече не успява. Ако можеше да излети, никога не би се върнал по тези места, но не може. С всяка минута силите му намаляват, кръвта му изтича.

И ние пак чакаме… Този път птицата напълно да отслабне, да потрепери в предсмъртен гърч и да падне. Едва тогава ще бъде наша. Сега е излишно да я плашим. Може да събере последни сили, да излети някъде далеч и да умре на спокойствие.

Приеми ловен поздрав, чужденецо!… Окото ти е точно; Имаш модерна пушка, стреляш с нея отлично. Можеш да се хвалиш пред познатите си. Да улучиш на триста и петдесет метра дропла в движение не е шега. Иска ми се да кажа още много неща на чужденеца, но нещо ме стяга за гърлото. Какво от това, че ще се хвали с трофея пред приятелите си? Никой няма да му повярва, че е улучил от такова разстояние. А птицата вече умира. Няма да се издигне над пъстрия килим, няма да остави поколение. Може би ще се намери някой нетактичен гостенин, за да каже, че слуша разкази от остарелия ловен буквар, но какво от това? Ти ще се гордееш, а птицата няма да я има. Хубавите й пера ще събират прах в твоята гостна стая и ти всяка година ще повтаряш своя разказ. Още веднъж приеми ловен поздрав, чужденецо!… Въпреки че сега не зная за какво толкова те поздравявам.

Седим тихо в каруцата, всеки потънал в мислите си. Аз продължавам своя монолог сам със себе си. А чужденецът е неспокоен и нетърпелив. Разбирам вълнението му. Уловът не е никога твой, докато не го хванеш с ръцете си. Но аз предпочитам да изчакам още няколко дълги минути. Едва след това давам знак и каруцата отново потегля из росната люцерна. Сега вече може да се приближим към едрата птица. Редкият степен екземпляр е паднал върху черната разорана земя. Европейският щраус, останал верен на някогашните степи, губи последните капки кръв върху земята, обитавана от неговите прадеди. В какво бе виновен, нима неговото любовно увлечение трябваше да струва толкова скъпо? Предпазил се от своите естествени врагове в дивата природа, той не можа да се предпази от човека.

Вече сме на двеста и петдесет метра до птицата, намаляваме ги на двеста. Отново давам знак на каруцаря. Той спира.

— Стреляй още веднъж, ловецо! — тихо прошепвам аз, а за себе си мисля: „Нека по-скоро свършим с този театър. Нека стреля, за да не гоним дроплата из цялата околия. Казват, че така е по-хуманно. Още веднъж точен изстрел по милост. Нали ние всички сме хуманни, кой би могъл да ни оспорва това?…“

След втория изстрел дроплата се обръща на другата страна, леко потреперва и стихва върху черната угар. Оглеждам птицата с бинокъла си. Вече дори не потръпва. Сега вече е наша.

Утрото напълно навлиза в правата си. Слънцето засмяно огрява цялото поле, а ние седим в просторна селска къща и пием френски коняк. Тихо разговаряме. Вдигаме тостове.

— Да живее ловът! — пием и отново напълваме чашите. Някой произнася: — Ловците, това са мъже на място!… Наздраве!…

А едрата петгодишна дропла лежи в студеното мазе. Вече не е упоена от любовна страст. Дори не чува, че ние пируваме.

— Наздраве!… Да живее ловът!…

Да живее, но на мен сърцето пак някак ми се свива. Да не би да е от този ароматен френски коняк?… Сигурно не е. Но защо ми е така тъжно? Защо изпитвам срам пред себе си? Защо не поглеждам чужденеца в очите?… Не, все пак това е от коняка. Не съм свикнал на такива изтънчени питиета.

— Да живее ловът!… Отлично стреляш, чужденецо. Твоят просторен хол ще бъде украсен с прекрасен трофей. Изкусният препаратор ще съживи птицата, ще изправи перата й, а в очите ще сложи мъниста. Тя винаги ще ти напомня за твоя успех! Чувствувам, че моето приветствие звучи глухо и служи само като повод за ново вдигане на чашите. Дръпвам се към прозореца и поглеждам към окъпаното в слънчеви лъчи поле. Слънцето се е издигнало само на две копрали над хоризонта, но на мен ми се струва, че залязва. Може би ми се иска да залезе за всички чужденци, тръгнали да отнемат живота на редките птици за собствено удоволствие. Но това няма да стане толкова скоро. Още много пъти каруцарят ще пие френски коняк, донесен като евтина отплата за скъпия дар, който не принадлежи нито на него, нито на нас, а на природата. Нея никой не може да опие със силен коняк.

Наистина настроението ми е лошо и не зная дали ще се подобри, след като изпратя чужденеца. Може би затова вече искам да е вечер. А утре, когато слънцето отново изгрее и дроплите спокойно излетят, аз вече няма да пия коняк…

Лисица и сръндак

Бях решил да застрелям този стар сръндак в началото на май. Не исках да го оставя да вземе участие в оплождането на сърните през този сезон. Беше време в тази част на гората да се засели някой млад и силен мъжкар, за да опресни кръвта на местното стадо. Този, стария, се готвех да го застрелям още през миналия сезон. Тогава имаше хубав трофей, израсъл високо над ушите с три двойни симетрични разклонения и малка вълча коронка. В основата, над широките назъбени розетки, рогата му бяха дебели и обсипани от вътрешната страна с перли. Нагоре бяха чисти, лъскави и остри, опасно остри за съперниците му. А тази година рогата му израснаха още по-остри, с малки разклонения, вилообразно извити напред. Ясно личи, че вече върви към края на своя жизнен път. От него вече нищо добро не може да се очаква. Трябва колкото мога по-рано да го отстраня от участъка. Защото, откакто той владее района, не мога да срещна нито един сръндак, готов да му се противопостави. По-младите сякаш знаят границата на участъка и избягват да я нарушават. А може би застарелият сръндак беше техен баща и младите го щадяха. Кой знае? Аз обаче трябваше да се намеся.

Гората, ако можеше така да се нарече пространството, обрасло с върби, тополи и гъсти храсталаци около реката и каналите, беше идеално скривалище за този самотник. През средата й минаваше главният отводнителен канал. Преди да го изкопаят, по тези места е имало непроходими блата и мочурища, но щом спаднало нивото на подземната вода, селяните обработили пресъхналите блата. Сега е останала само тази гора в най-ниските места на полето, а наоколо са се ширнали плодородни блокове с царевица, люцерна и пшеница.

Тъмната пролетна нощ още не искаше да отстъпи на утрото, когато се изкачих в набързо скованото чакало. Бях го сковал още в началото на пролетта в гъстите клони на старата бяла топола. За направата му използувах дъска и подръчни материали от околните храсти. Дъската служеше за седалка, а клоните — за стъпала на стълбата и за опора на гърба. В тъмнината едва намерих стълбата. През април всичко бе израсло и храстите така се бяха променили, че мястото ми се стори непознато.

Когато седнах в своето чакало, луната вече избледняваше. Звездите около нея една след друга угасваха. Накрая остана само Зорницата, самичка в светлеещия небосвод. Нощта е хладна, но големите зелени щурци нехаят и повтарят до омръзване своята проста песничка. Прилепите прехвърчат около тополата, използуват последните минути от нощта за лов…

От чакалото имам възможност да наблюдавам и двата бряга на канала. Отсреща потрепват с тънките си клони нисички върби. Като се вглеждам дълго в тях, храсталаците възприемат причудливи форми на допотопни животни. По малките полянки с висока сочна трева утринният ветрец поклаща цветните камбанки и от тях се ръсят капчици роса. Около мен се издигат тънки тополи. Листата им шепнат нещо тайно на вятъра и потрепват, като разпиляват прашец. Зад тях се простира полето с люцерната. В нея вече могат да се крият зайците и сърните.

Подухва свеж утрешен ветрец. Панталоните ми над коленете са мокри от росата, потръпвам от студ. Гумените ботуши, измити в тревата, лъщят като нови. Седя и чакам. Побиват ме студени тръпки. Трия коленете си, за да се стопля. Кой знае още колко време ще проседя на неудобната дъска? А може би пак всичко ще бъде напразно!…

Небето на изток вече розовее. Нощната тъмнина отстъпва към горичката. Чуват се гласовете на ранобудните птици. Ето над полето се издига чучулига. Колкото по-високо лети, толкова по-добре я забелязвам. Люцерната пред мен припламва, обагрена в червено от първите слънчеви лъчи. Полето се събужда, за да посрещне новия ден.

На върха на бялата топола, някъде високо над мен, каца кукувица. Не ме забелязва, люшка се на тънката клонка и кука непрестанно, сякаш за това й плащат. През малките паузи върти главата си на всички страни и като че ли тихо се присмива. Изведнъж ме забелязва, трепва с криле и отлита няколко тополи по-нататък. Не след дълго отново кука из съседните дървета и прелита ту на едната, ту на другата страна на канала.

Събуден от кукувицата, от люцерната се обажда фазан. Кряска с метален глас, без да се страхува, че ще скъса гласните си струни. Чувам го как се приближава към междата с редицата тополи, но не мога да го видя от високата трева. Ето че пак разтърсва криле, пляска с тях като същински петел и кряска накъсано, гърлено, та чак събужда сънливците от най-сладкия сън.

С бинокъла внимателно оглеждам храстите и върбалака. Спирам поглед на полянката, където съм виждал да излиза старият сръндак, оглеждам я цялата, но него още го няма. В средата на полянката забелязвам цвета на дива лилия. Допреди малко изсъхналият пън ми се привиждаше като глава на животно, но сега вече ясно личи гъбата, прилепнала към кората му. Острицата издига високо над тях своите класове и всичко е окъпано в роса, която блести като дребен наниз от бисери по стъблата на тревите.

Влажната земя диша и упоява всичко живо с топлия си дъх. От старата провиснала върба, прилична на раздърпана квачка, се чува гукането на диви гълъби. Отмалели от нежност, те сплитат мънички човки и притискат телата си, кацнали в гъстите клони. След малко пляскат нервно с криле и излитат срещу слънцето.

В тихата вода на канала нещо се раздвижи. Поглеждам надолу и забелязвам как дива патица извежда своите мънички, пухкави патенца. Броя ги наум — малките са седем на брой. Плуват в стегната редица. Майката се спира, малките се събират около нея. Тя забива човка в тинята и те неумело повтарят същото. След това отново се спускат надолу по едва забележимото течение. Майката води своите малки, учи ги сами да намират храната си, а аз, без да искам, си спомням за детските години, за буквара с пъстри цветя, птици и животни.

Споменът бързо отлита при ранобудните птици. Някак постепенно ме обзема онова напрегнато усещане, че дивечът е някъде наблизо и аз трябва малко повече да се съсредоточа, за да го открия. Оглеждам внимателно храстите. Седя тихо, дори не дишам. Чувствувам как кръвта пулсира в слепоочията ми, а гърлото пресъхва. Има нещо омайващо в това усещане. Може би то ме води с пушка из горите. Изведнъж забелязвам червеникаво петно в храстите. Сърцето ми се разтуптява, чувствувам как бие в гърлото ми. Вглеждам се с бинокъла и виждам ясно едра, наистина необикновено едра сърна. Пристъпва внимателно от крак на крак, спира се, оглежда като мен храстите и убедена, че няма никаква опасност, навлиза в люцерната. Започва бързо да къса върховете на тревата. Дъвче бързо и често вдига глава с уши като листа на лопух. Ослушва се, като майка тя се страхува за малкото си. Сигурно го е оставила някъде наблизо и затова е така неспокойна … Ето че чувам и гласа на малкото. Блее като козле, вика майка си, но тя трябва да се нахрани, за да има за него мляко. Сърната е все по-неспокойна, а старият шестак го няма. Може би отдавна е влязъл в люцерната и аз го чакам тук напразно.

Оглеждам бреговете на канала и храстите около него. Не, сръндакът го няма. В тихите води патицата води обратно своите патета към дневното скривалище. Закусили леко, малките весело пляскат с пухкавите си криле и все така неотлъчно следват майка си. Дивата патица не ме забелязва, не е свикнала да се пази от гъстите клони на дърветата. Хищниците обикновено се спускат от дълбокото лазурно синьо небе. А зверовете в храстите не са опасни, докато тя плува във водата с малките си.

Но ето че утринната тишина е нарушена от предупредителния крясък на сврака. Птицата прелита над канала и се загубва във върбовите храсти, а патицата бързо събира малките си и изчезва в тръстиката. От люцерната излита фазан. С металното си кряскане той подсказва, че опасността е някъде там, в гъстата люцерна. Оглеждам мястото, откъдето преди малко излетя фазанът, и откривам виновника за тази тревога. Сиворъждива проскубана лисица се промъква из високата люцерна. Насочила е ушите си напред, главата й е наведена до земята, а опашката — опъната назад като струна. Уловила е някаква следа и безшумно върви по нея. От земята не бих могъл да я забележа, но от чакалото я виждам като на длан. Обзема ме изкушението да я застрелям. Но с из стрела ще подплаша сръндака. Освен това и за лисицата има място в гората, докато не започне да нанася прекалено много вреди. Нали някои казват, че тя е нещо като медицинска сестра за животните. Само че на болните животни не помага, а ги доизтребва. Но по този начин е полезна за здравите, нещо като предварителна санитарна охрана, за да не се разширява болестта. По всяка вероятност в някоя дупка сега я очакват малките й. Иначе едва ли ще рискува да излезе на лов през деня.

Ето че се спира, цялата се напъва като стрела и души влажния въздух. Усеща, че плячката е наблизо, и бавно, крачка по крачка се приближава към мястото, откъдето излезе преди малко сърната. Вече едва я забелязвам как, легнала на земята, тя бавно пълзи из високата трева. Неочаквано за мен само няколко метра пред лисицата се изправя на високите си крака малко сърненце. „Ме-ее“ изписква малкото с тънкото си гласче и се оглежда да види някъде наблизо майка си.

Лисицата също се оглежда, след това прикляква и се готви да скочи.

Да върви по дяволите сръндакът. Изругавам тихо и вдигам пушката. Улавям лисицата на мушка и миг, преди да натисна спусъка, окулярът на далекогледа се изпълва от чуждо тяло с керемиденочервен цвят. Поглеждам учуден — сърненцето някъде е изчезнало, а на неговото място стои едър сръндак.

Та това е той, моят, търсеният от мен застаряващ мъжкар! Свалям пушката и вдигам бинокъла. Не, сега в конфликта нямам право да се забърквам. Тихо въздишам и покорно приемам ролята на свидетел и съдия.

Старата опитна лисица ядно ръмжи. Лакомата хищница може би вече смяташе, че е необходим само един точен скок, за да се сдобие с лесна плячка. А ето, че се срещна с бащата. Той също е възрастен, опитен в двубоите и не се страхува да застане срещу жестоката лисица. Озлобена, тя не иска да отстъпи без бой и показва зъбите си. Но сръндакът не чака да го захапе за гърлото, бързо навежда глава и напада първи. Лисицата се търкаля в тревата като парцалена топка. Отскача встрани, изправя се и скача, захапва мъжкаря в слабините. Той се изправя, извива глава и с цялата тежест на едрото си тяло скача върху лисицата. Кокалите й пращят под острите копита, тя се претъркулва няколко пъти и, зашеметена, бавно се надига. Но сръндакът е до нея с острите си рога. Няколко пъти я подбира и блъска в хълбоците, докато хищницата не подвива опашка и с последни сили не побягва към храстите. Сръндакът се изправя в средата на полянката, вдига високо глава и с едно око наблюдава лисицата. Тя облизва раните си в храсталака и злобно ръмжи, поглеждайки от време на време към едрото животно. Ще трябва да опита на друго място, хитрушата. Днес не й провървя, още от сутринта съдраха кожуха й, а какво ще се случи до вечерта, никой не знае.

Сръндакът продължава да стои в средата на полянката, сякаш се е сраснал със земята. От хълбока му тече кръв, но той не отделя поглед от лисицата и едва когато тя се изгубва из храсталака с подвита опашка, той свежда глава и започва да се разхожда, като от време на време откъсва по някой стрък сочна люцерна.

Дойдох да го застрелям, мръзнах почти цяла нощ, а сега някак не мога да вдигна пушката и да се прицеля малко по-напред от окървавения хълбок — там, дето бие сърцето му. Сам не мога да си обясня, но съвестта ми подсказва, че нямам право да сторя това. Такъв грижлив баща има право съвсем да остарее и да загине от естествена смърт. Може би през зимата, като не успее да запази стадото, сам ще стане жертва на хищниците, но сърните с малките си ще се спасят. Трофеят няма да краси стената в моята ловна стая, но въпреки това аз нямам право да го убия. В собствените си очи ще изглеждам по-жесток от лисицата…

А сръндакът вече минава под ниските върби и се загубва в полето по дирите на сърнето и майка му. Вдигам поглед и едва сега забелязвам, че от изток над хоризонта се е издигнало слънцето. Оранжевите му лъчи обагрят полето с червеникаво сияние. Оглеждам удобните места за ловуване и се прощавам с тях за този сезон. Заричам се тази година да не се връщам тук. Не бива да идвам… Не искам, обхванат от ловно опиянение, да забравя това, което видях преди малко, и да убия остаряващия сръндак…

Докато изпуша една цигара

На свечеряване небосводът се покри с малки бели облачета. А към полунощ месечината си проби път между тях и освети тъмната гора. Заобиколена от хиляди примигващи звезди, луната сякаш си играеше на криеница с тях — ту се показваше, ту се скриваше зад някой облак. Всред небосвода тя сякаш се поспря, за да огледа стихналата половина на земята. Над пшеничената нива се разля призрачна, сребристобяла светлина и извая причудливи образи от храстите по синорите. При такова пълнолуние може дори да се чете. Но затова човек не бива да бъде ловец, защото в такива нощи сън не го хваща.

Двамата мъже, стаили се в края на гората, бяха ловци и търпеливо чакаха своята плячка, като с надежда поглеждаха към кръглата луна и малките бели облачета. Някъде между дърветата жално изплака сова. Веселите, безгрижни щурци само за миг стихнаха, за да подновят с нова сила своя нощен концерт. В боровата гора рой светулки мъждукаха със своите миниатюрни фенерчета като изгубени пътници в тъмната нощ. А долу по тревата около високото чакало, наричано от посветените в занаята „ловен амвон“, блестят като диаманти капчици нощна роса. Лятната нощ е влажна и топла. В диплите на своето мастилено наметало е скрила толкова хубави и неочаквани изненади, че сърцето на младия ловец тупти чак в гърлото. Чудните звуци от старата гора се чуват някак по-особено и действуват върху въображението на ловеца.

Внезапно възрастният мъж, стаил се в отсрещния амвон, потръпна и се ослуша. Стори му се, че долови някакъв особен шум от вътрешността на гората. Изпъна се като струна и цял се превърна в слух и зрение. За да се поуспокои, той стисна здраво приклада на ловната пушка и я привдигна към рамото си. Но шумът заглъхна някъде в долчинката, а мъжът облекчено въздъхна. Тихата лятна нощ е някак празнично тържествена, а може би на възрастния ловец само така му се струва. Но ето, отново се чува някакъв шум, който прилича на пращене от счупени под краката съчки…

— Това са те, глиганите!… — мисли си мъжът и напряга очите си. Шумът се чува още по-близо, а щурците в нивата пак стихнаха. В тишината совата проплака някак предупредително откъм края на гората. Пред ловния амвон прелетя прилеп, увлечен от лова си. А в края на гората, пляскайки шумно с криле, излетя подплашен гълъб.

— Какво ли го изплаши? … — запита се ловецът и облиза засъхналите си устни. Под самата будка шумът стихна, затова пък се чу тихото грухтене на водача на стадото. — Дочакахме ги — безгласно мълвят устните на ловеца. — Ще съсипят пшеницата, но и ние ще им дадем да разберат!

А дивите свине са вече в нивата. Навлязоха предпазливо, ловецът не успя да ги забележи. Вижда как се движат из нивата, класовете звънят и издават присъствието им. При това не подухва никакъв ветрец, листата на дърветата дори не потрепват.

— Тук са вече, сега са само наши!… — доволно се усмихва възрастният ловец и леко потръпва от познатото ловно вълнение.

Той предпазливо освобождава предпазителя на затвора. Гледа напрегнато в сребристите потрепващи класове и търси да открие животните. Постепенно се унася в ловна възбуда и забравя целия свят. Всичките му инстинкти са насочени към пшеничената нива и дивите животни в нея. А те грухтят, ровят, съсипват човешкия труд, но не се виждат сред високите класове. Мъжът потръпва, но си налага търпение, все пак до сутринта животните ще излязат на междата между нивата и старата гора.

— Бавете се, бавете. Аз ще почакам! — облизва засъхналите си устни ловецът и преглъща. Не отиде напразно трудът му. Заедно със сина си той работи цял следобед. Слънцето клонеше към залез, когато привършиха строежа на ловните амвони. А сега търпение му е майката, все някой глиган ще излезе от нивата. Напосоки не бива да стрелят. Тогава и чакането, и трудът ще отидат напразно. Във високата пшеница не се виждат дори гърбовете на едрите животни, но много ясно се чува грухтенето им. Майките учат малките как да прегризват класовете от повалените стебла. Ще съсипят много зърно, но животните не са виновни. За тях това е само въпрос на съществуване…

Този път дойдоха късно — едва след полунощ. Може би нещо им се е струвало съмнително и дълго са слухтели в гората, преди да влязат в нивата. Но двамата ловци издържаха, не се издадоха, и ето ги сега глиганите пред дулата на пушките им. От люлеенето на пшеничните класове личи, че са много, все още не се виждат, но са плъзнали из цялата нива. Шават и там, от другата страна, пред пушката на сина му. — Дано той има щастието да стреля първи! — мисли си бащата. — За него това ще бъде голямо преживяване, нещо като награда. А ако улучи нещо едро, ще запомни този ден за цял живот. В стадото ще има най-малко десетина едри животни. Ще дебна и аз. Гръмне ли той, разбягат ли се глиганите, да поваля някой едър, въпреки че по-трудно се улучва бягащо животно…

Синът на ловеца седи в отсрещния ловен амвон и по всяка вероятност отправя подобни молби и желания към богинята на лова. За него утрешният ден е особено тържествен. Очаква го абсолвентско празненство. От утре, или по-точно от днес, синът на стария горски работник е доктор!… Изпълни се съкровената мечта на бащата. Утре заедно с жена си ще присъствуват на тържеството. Майката ще се просълзи, а той като истински мъж ще задържи влагата в очите си и ще се чувствува горд, като при първия си успешен лов, когато беше на двадесет години. Искаше му се и неговият син тази нощ да се сдобие с голям ловен трофей. Обаче само с искане това не става, трябва и малко късмет…

А дивите свине ровят и грухтят, плъзнали из цялата нива. Старият ловец започна да губи търпение. А какво ли прави синът му? … Очите вече го болят от взиране. Ръцете му са изпотени от стискане приклада на пушката. Животните сякаш нарочно грухтят силно, вършеят из нивата, но рядко из отъпканите места ще се мерне сянка, гръб или глава на глиган. Отново го обзема ловна треска. Цялото му тяло потръпва, а по гърба му се стича студена пот. За да се поуспокои, започва да се премерва в сенките. Това помага, треската преминава, но остава нетърпеливото желание да спре кръстчето на далекогледната мушка върху плешката на някой едър глиган.

Луната все така разлива сребристата си светлина. Цялата нива се белее като голямо петно сред тъмния фон на гората. През далекогледа се виждат разлюлените от животните класове.

— Ех, да не беше така високо и гъсто житото! … — въздиша бащата.

Но какво е това горе в браздата между нивата и храстите? За ловеца светът още повече се стесни — само в браздата и сянката, движеща се в нея.

— Това е глиган! — гадае ловецът, — Сам върви, едър е като мечка. Обикаля нивата, в която пасе стадото — пази го!…

Внезапно животното се спира, вдига глава, ослушва се и души въздуха. Нещо не му е харесало… Но след малко отново тръгва. Не направило и десетина стъпки, пак се заковава на място, дълго слухти и след като пресява в чувствителните си ноздри миризмите, носени от вятъра, колебливо тръгва по своя път. Старият ловец потръпва, отдавна е забравил за желанието синът му първи да стреля. Та кой човек ще пропусне такава възможност?…

— Хайде, ела по-близо!… Така, още малко!… Браво, браво, послушен си ми ти!… — бащата вдига пушката, премерва се, а сянката сякаш нещо предчувствува, спира се и слухти, — Точно това чаках да направиш! — усмихва се ловецът, стаява дъх и стреля.

Гърмежът разсича като с огромен нож спокойствието на нощта. Сянката се търкулва в междата и остава да лежи на място. Брадата и ръцете на ловеца затреперват. Задържал дълго въздуха в дробовете си, той въздъхва облекчено.

— Така се вършат тези работи!… Още не съм остарял и на лунна светлина стрелям точно, както някога — самодоволно се усмихва опитният ловец и преживява онова познато само на ловците удоволствие, което съпровожда затихващото дълбоко вълнение.

След своя точен изстрел той вече не обръща внимание на останалите животни, побягнали из нивата. Та той не е мародер! Очудва1 се само защо няма втори изстрел, защо не стреля синът му? … На този въпрос не можеше да си отговори, пък и не бързаше. Опиянен от своя успех, той не искаше сега да се замисля над неумението на своя син. Шумът от бягащите животни заглъхна към буковата кория. Отново се възцари спокойствието на лятната нощ. Настъпи такава тишина, че старият ловец долови ударите на нетърпеливото си сърце.

Беше сигурен в изстрела си, но въпреки това в дъното на душата му се пораждаше някаква тревога. Откъде и защо той не знаеше. Но това не беше нетърпеливото любопитство и несигурност на ловеца, улучил едър дивеч. Старият ловец се овладя. Неписаният закон на ловците трябва да се спазва. На животното винаги се оставя време да угасне спокойно. Той бавно извади пакета с цигарите и запали. Вдъхна сладникаво лютивия дим дълбоко в дробовете си и изпусна малки синкави облачета. Ловецът проследи с поглед пътя им нагоре, към жълтия диск на луната и проговори сам на себе си.

— Ето че още веднъж свърших хубава работа — а над него почти безшумно прелетя совата, направи няколко кръга над стихналата сянка и някак тъжно проплака. Бащата трепна, надигна се, но совата бе изчезнала в тъмната гора. Само нещо го бодна в сърцето и той жадно смукна дим от цигарата си. Сетивата му, уморени от дългото чакане, постепенно се пробуждаха. Някакво съмнение започна да го измъчва и той с нетърпение очакваше появата на своя син.

— Защо се бави още? — въздъхна бащата. — Жалко, че глиганът не излезе пред него, но какво да се прави, така е при лова. Нали затуй се казва — на слука!… Отдавна е чул изстрела, скоро ще дойде — успокояваше се бащата. — Ще трябва да изкормим глигана, след това ще изпратя сина за количка до селото. Такъв едър глиган тежи доста, на ръце няма да можем да го пренесем. Да-а, ще поработим с господин доктора тази нощ. Нищо, че се размина с късмета си. За него има много време да ловува из нашата гора. Нека види какво умее баща му!..

След свършване на добра работа е истинско удоволствие да си запалиш цигара. Само да не беше това подтискащо чувство за беда. Но каква ти беда, глиганът лежи там, проснат в браздата, синът всеки момент ще се обади. Не е толкова неопитен господин докторът, че да очаква след изстрела глиганите отново да се върнат в нивата… Не. Ще минат дни, селяните ще приберат реколтата и в някой есенен ден стадото може да премине оттук. Тогава новият водач ще се спре сред стърнището, ще вдигне глава и, душейки въздуха, смътно ще си спомни преживяното през тази нощ… Вече светлееше утрото, бащата се раздвижи, взря се към другия амвон, дръпна силно от цигарата и зацъка с уста.

След това свирна с пръсти … Никакъв отговор.

— Да не му Се е случило нещо там? … Глупости, какво би могло да му се случи на прав, здрав, двайсет и шест годишен мъж? … Остарях вече, разкиснах се и аз като старата. Не напише ли една седмица писмо и тя веднага: „Нещо се е случило с детето!“ Какво ти дете, на тези години той отдавна беше станал баща. Често обаче се улавяше, че и той се страхува да не му се случи нещо. Колко безсънни нощи бе прекарал в размисъл, само той си знае. Може би това беше по простата причина, че синът бе първороден и единствен. Дългите години семеен живот не го дариха с второ дете. Какво да се прави, такъв е животът. Не всичко можеш да постигнеш, иначе може би щеше да е твърде скучно да се живее…

Жълтият пламък на цигарата проблясва и бавно догаря. Дробовете поемат поредната порция никотин и изпускат дима в тънка струйка нагоре към короните на дърветата. Кой ли е измислил това правило да се изпуши цяла цигара, преди да се отиде при застреляния дивеч? … Кому е необходимо това закъсняло кавалерство или просто опитът и страхът на ловеца в дългогодишната практика са го узаконили? Защото ако животното се надигне с последни сили и нападне човека, своя убиец, тогава и то няма да прояви капка милост… Но, както и да е, този глиган вече няма да се вдигне.

Колко леко откри свърталището им! Връщаше се от варда на сръндак. Спря се да почине на междата пред пшеничената нива. Някак от само себе си се досети, че пшеницата, засята толкова близо до гората, ще привлече вниманието на дивите свине. Покачи се и седна в чатала на един бор. Не се наложи дълго да чака. Преди полунощ глиганите нахлуха в пшеницата. Дълго седя и слуша сумтенето, боричкането на малките, колебаеше се дали да застреля някое или да изчака сина си. Бащиното чувство надделя над ловната страст. Но още тогава узря планът му да издигнат в двата края на нивата ловни амвони.

На другия ден синът пристигна да ги вземе за тържеството по случай дипломирането му. Бащата побърза да му разкаже за своето откритие. Един вид нещо като предварителна награда за голямата радост. Уточниха набързо подробности те и за неудоволствие на майката тръгнаха веднага след празничния обяд. Със себе си взеха секира, трион и малко пирони. Останалият материал растеше в гората.

Щом дойдоха, направиха щателен оглед на нивата и следите. Пшеницата в средата беше утъпкана, замърсена, на много места изровена до корен. Стана им жално за труда на селяните. Но пък и тая нова мода да се сее жито до гората кой ли я е измислил? Откриха, че глиганите навлизат в нивата от две страни. За да бъдат напълно сигурни, те вдигнаха ловните амвони близо до местата за влизане и излизане. Докато ги построиха, малко се поизпотиха. След това се изкъпаха в близкия поток и седнаха да си починат и да поприказват. Синът разказваше на баща си за института, за изпитите в за взискателността на професорите. Бащата малко разбираше от медицина, сам никога не бе боледувал тежко, но с удоволствие слушаше сина си… „Ето какъв умен човек съм възпитал!“ — радваше се той и му беше някак леко, леко, сякаш сам бе на двайсет и шест години.

Цигарата вече угасва, още едно дръпване и един проблясък в тихата нощ и фасът е смачкан в мазолестата ръка на ловеца. Вещите бързо са събрани и поставени на местата им. Далекогледът също е свален от пушката и сложен в калъфа. За всеки случай пушката отново е заредена. Всичко се случва, може да се наложи да стреля отблизо.

Тромаво слиза ловецът с вдървените си крака по стълбата. Ловният нагон, но и някаква тревога тласкат човека напред. Нещо непознато досега, нещо страшно и сурово зове бащата към неподвижната сянка в браздата. Не, това не е ловната страст, така често затъмняваща разума и чувствата на ловците. Това е нещо друго, което подкосява краката и човекът престъпна несигурно, бавно. Най-после задъхан, нетърпелив, но с пушка, готова за стрелба, наближава лобното място. Бързо прескача последните няколко крачки, навежда се над сянката и…

Нечовешки вик разкъсва лятната нощ. А докато ехото заглъхне в предутринната тъмнина, разнася се още един изстрел.

Над ловните амвони се спусна совата, направи няколко кръга над смълчаната нива, прелетя над лобното място и жално проплака. А щурците този път по-дълго и угрижено мълчаха, не подеха своя концерт. Само нощната птица повтаряше своята зловеща прокоба, неразбрана навреме от син и баща.

На другия ден към обяд намерихме и двамата — сина с простреляно сърце, а бащата със страшна рана в главата …

Една вечер в компания с кукумявката

Житата бяха вече ожънати, ечемикът пожълтяваше с всеки изминат ден, а ябълките червенееха като лицата на девойките при първата среща. Следобедните горещини ставаха непоносими. Такава задуха и най-старите хора в селото не помнеха. Да беше пръснал само лек летен дъждец, всичко щеше да се освежи! Но по небето не се мяркаше нито едно облаче. И само късно вечер и рано сутрин изгорелите лица на селяните се разхлаждаха. Тези хладни вечери използувах и аз за своите ловни излети. Прекарвах голяма част от времето си в клоните на самотната дива круша, израсла на хълма зад селото.

Избрах си я още в началото на лятото. Само че дивачката бе гъсто обрасла с клони, трябваше половин ден да се въртя из короната й с трион в ръце, докато я проредих за своите нужди. Като слязох от нея, долу бяха нападали клони за пълна каруца.

А сега вече всичко е така, както трябва да бъде за сполучлив лов. Виждах добре на всички страни. Бях си сковал ловната седалка под самия връх на крушата. Бях я направил удобна, при нужда там можех и да си подремна, без да ме е страх, че ще падна. Доволен от работата си, аз очаквах да настъпи подходящо време. Бях си поставил за цел още преди разгонването на сърните да отстраня един стар и опитен сръндак. А не можех да се справя с такава задача току-така, без предварителна подготовка.

По-точно казано, сръндакът не беше толкова стар, можеше да поживее още година-две, но в участъка вече бяха израсли млади животни и имаше опасност да се разбягат заради него. Беше време да им помогна, за да не се преселят в някой друг участък. Освен това трофеят му бе хубав и кой знае дали ще развие по-добър през следващата година.

Който поне веднъж през живота си е видял такова животно, никога няма да го забрави. В основата си дебелите му рога са украсени с едри перли. Разклоненията от стволовете са симетрични, наклонени под един и същ ъгъл, леко издигнати напред. На двата ствола има по четири израстъка, като последните при върха образуват остър вълчи чатал. С такъв трофей човек се среща само веднъж в живота си и е жалко, ако се размине с него. Все пак сръндакът не е козел, вързан за оградата, а ако става дума за предпазливост, този има разум на стар професор.

Няколко години се опитвам да го проследя, но щом настъпи пролетта, сякаш вдън земя пропада. Излиза на паша само нощем, а, какъвто е умен, не може да не знае, че през този период никой няма право дори дърво да вдигне срещу него.

Старият горски надзирател, дето живее в самотната къща до самата гора, веднъж ми каза, че този рогат разбойник му обира ранните ябълки в градината. Не му повярвах, помислих, че се шегува. Но горският ме предупреди пак, и то съвсем сериозно, че ако не го застрелям, той щял да му види сметката. През лятото му съсипал цялата градина. Не можех да повярвам на възрастния човек, но той ме заведе в зеленчуковата градина. Намерихме пресни следи от големи копита на сръндак. За да се предпазя от някоя нова шега на горския, сам го запитах дали следите не са от неговия козел. Но човекът говореше сериозно. Дори ме заведе в обора, където преживяше спокойно една едра монтафонка. Бил продал преди няколко години козите заедно с козела и си купил крава. Разбрах, че не иска да ме вземе на подбив, но все още не можех да проумея как е разбрал, че точно търсеният от мен сръндак е влизал в градината му. Оказа се много просто. Забелязал горският, че и посред бял ден червените ябълки падат от дървото, без да ги брули вятърът.

А през ветровитите нощи под дървото не намирал нито една. Почакал една нощ и открил крадеца. А той проявил нахалство, не искал да се махне с добро. Дръпнал се на няколко крачки, свел рога и започнал да бляка заплашително. Искал да прогони стопанина на градината…

Виж го ти крадеца на сладки ябълки! Къде го търся аз из труднопроходимите места на гората, а той къде се разхождал! Разделих се с горския надзирател, като му обещах, че в скоро време ще взема мярката на разбойника-ябълкар, но старецът не ми повярва. Недоверчиво се усмихна, махна с ръка и влезе в къщата си. През есента и зимата и други хора от селото срещаха сръндака, когато най-малко очакваха, но през лятото опитното животно избягваше срещи с хората. Как се е оставило да го изненада горският, не можех да си обясня. Изглежда, леговището му е в непроходимите храсталаци, между къщичката на горския и дъбовата кория. Само там може да прекарва задушните летни дни под сянката на дърветата и храстите.

От дивата круша, в която бях направил удобното чакало, се виждаше надалеко и нашироко. Дървото бе близо до пътя към дъбовата гора. От другата страна се е ширнал блокът със зрял ечемик. Вдясно от него полето вече е разорано, нататък се спуска плитка долчинка и по разораното стърнище ще открия своя красавец. От пътя тези места не се забелязват, а откъм гората човек не може безшумно да се приближи. Само от върха на крушата виждам цялата долчинка като на длан. По време на редовните си обиколки из гората по тези места открих много следи. Ако имам малко късмет и тази нощ сръндакът излезе в долчинката, трофеят е мой!… От крушата дотам няма повече от двеста метра, но да се улучи сръндак през нощта от такова разстояние не е лесно.

Ще трябва хубаво да се премеря, за пушката съм си избрал и издялал един масивен чатал, вече съм сложил шапката в него, а щом има сигурна опора, изстрелът винаги е сигурен … Само да не излезе моята работа като на онзи селянин, дето продавал теле от яловата си крава.

Часът е около пет след обяд, а слънцето все още пече, сякаш е забравило, че е време да залязва. По клоните на дивата круша не трепва нито лист. Всичко наоколо се е нагряло в огромна подница. Наведените класове на ечемика миришат приятно на хляб и търпеливо очакват жътвата. Като вдъхна по-дълбоко топлия въздух, чувствувам и сладникаво-горчивата миризма на белите цветчета на паламидата. Оглеждам цялото поле, по края на ечемичената нива едър троскот е пуснал жилави стъбла. Покрай полския път издига белите си цветове прашен равнец. По-нататък край пътя към дъбовата гора чернеят гроздовете на черния бъз, а от крайните дървета на дъбовата кория се чува спокойното гукане на гълъби.

Вдясно от ечемичената нива нещо изписука. А може от жегата и дългото чакане вече да имам халюцинации. Вдигам бинокъла и за всеки случай оглеждам нивата. Не след дълго между сведените класове откривам щръкнали уши. По всяка вероятност младо сърне. Не е по-далече от сто и петдесет метра. Останало е само, майка му е увлечена в любовни игри и то трябва да се грижи за себе си. Може би майка му скита с моя сръндак. Нищо, поне то ще свикне на самостоятелност, ако не стане жертва на хищниците.

Но към първите две се приближават още две. Не мога да повярвам на очите си! Трите млади животни вдигат главички, неумело късат класовете на ечемика. Значи старата сърна пак е дала живот на три близнета… Ще трябва наесен да я застрелям. От такива млади животни нищо не излиза. При по-сурова зима загиват, а мъжките, които оцеляват, никога не достигат своите връстници. Цял живот си остават по-слаби и служат за храна на хищниците. То не може да бъде и иначе. Нали още от малки трябва да делят млякото на три, а същото мляко единачетата изпиват сами.

Първото сърне прави няколко крачки към гората, другите две го следват. То откъсва ечемичен клас и дълго дъвче, сестрите му правят същото. От време на време вдигат глави и движат малките си ушички на всички страни — ловят шумовете на полето, учат се на предпазливост. После отново свеждат глави и пасат сочните листа на подрастващата люцерна. Догодина същото място ще бъде за сърните истински рай. Вместо ечемика ще израсне сочна люцерна и моята ловна седалка пак ще бъде необходима …

Огненото кълбо на слънцето вече се спуска зад високите корони на дъбовете. Някъде далеч от низината се чува шумът от комбайн, сърнетата трепват и бързо се насочват към храстите пред дъбовата кория. Едно от тях пак изписква, но напразно — майка им сега е заета. Може би след десетина дни тя сама ще ги намери. След малко главите на сърнетата изчезват в зелените храсти. Сигурно вече са полегнали, дремят и се ослушват. Такъв е животът в дивата гора.

Наближава седем часа след обяд. Вече е прохладно, сенките на дърветата са се издължили чак над ечемичената нива. Ниско над класовете пеперуди прелитат като пияни. От храстите на узрелия черен бъз бръмчат пчели. А в долните клони на крушата злобно бръмчи закъснял стършел…

От храстите пред корията изскочи сив заек. След него се показа втори. Двамата застават един срещу друг, известно време се наблюдават, без да мигат, и след това отскачат в различни страни, сякаш нещо ги е изплашило. Но това е началото на заешка игра. Ето че вече се спират и започват безгрижно да пасат, като от време на време крадешком поглеждат един към друг.

Неочаквано, сякаш израсна от земята, в края на гората се показа сърна. Тя стои там дълго с вдигната глава на фона на зелените храсти, души въздуха и не помръдва от мястото си, сякаш е издялана от камък. Ушите й са вдигнати и се насочват ту насам, ту нататък. Черната й муцунка е поотворена, а влажните ноздри поемат топлия въздух, филтрират го и търсят да открият опасна миризма. Но такава няма и сърната прави няколко крачки напред, бавно навежда глава и започва да пасе. Пробира листата на люцерната, но тя е още много дребна и животното минава към клоните на близката леска. Бързо очиства листата от тънките клончета, дълго дъвче и енергично разклаща глава, за да пропъди нахалните мушички. После нещо я усъмнява и тя спира да се храни, вдига отново уши и дълго слухти, обърнала глава към храстите. Но не открива нищо опасно и отново продължава да се храни. След малко тръгва бавно из разораното стърнище.

От гората нещо изшумя. Двата заека бързо изчезнаха в храстите, а сърната извърна глава. Завладява ме напрегнато очакване и аз хващам приклада на пушката, закачена на чатала пред мен. Това движение винаги ме поуспокоява и аз съсредоточено наблюдавам края на гората.

За моя изненада от храстите излиза наперен фазан и пляска с крилете си. След това рови с краката си, оглежда внимателно дали има нещо за храна и раздипля перата на опашката си. После вдига глава и подозрително оглежда цялата околност. Зрението му е отлично, улавя всяко съмнително движение и на двеста метра разстояние.

От гората се чува тревожното и предупредително крякане на сойка. Фазанът трепна, завъртя глава насам-натам, побягна към гората, но нещо го усъмни, върна се обратно и се стаи в ечемичената нива. Сойката изкряка още няколко пъти, но не излетя от сенчестата кория. Фазанът и зайците изчезнаха, сякаш въобще не са се показвали. Какъв късмет ще бъде, ако сега, докато още е светло, моят осмак се покаже от гората! В този период би могло да се случи и такова нещо, стига сърната, дето мина, да е разгонена и той да усети миризмата й…

Поглеждам сърната, вдигнала глава сред ечемика в тревожно очакване. Ушите й са насочени към долчинката, през влажните си ноздри тя филтрира миризмите. Оттам не може да очаква неприятел. В долния си край долът е обрасъл с непроходими храсти и там са зимните леговища на сърните. А животното не трепва и стои с поглед, устремен към засенчената долчинка.

Отново ме обхваща напрегнато вълнение. Понякога се случва животните да се подиграят с ловеца и предчувствията му се оказват лъжливи. Но от тях поне остават онези хубави невероятни случки, които начинаещите с такъв интерес изучават в ловния буквар. На тях не им се струват невероятни и измислени през дългите часове на напразно чакане. Няма да мине дълго и те сами ще започнат да съчиняват подобни истории.

Обикновено всичко става по съвсем друг начин, а не както ловецът си го представя. И именно това прави лова интересен и неповторим. В гората рядко се повтарят еднакви случаи, всяко преживяване е единствено. А аз лично не бих се сърдил на случая, ако ме опровергае и поне веднъж всичко се случи според моите предвиждания…

Внезапно от долчинката между храстите и гората ми се привидя едрото тяло на сръндака. Разтърсих глава, да не би желанието вече да рисува пред мен миражи. След това вдигнах бинокъла и наистина в долчинката стои той, моят красавец осмак. Ръцете ми се разтреперват, опирам далекогледа до дебелия клон и продължавам да го наблюдавам. Там, където се е спрял, е много ниско и той не може да види сърната в нивата. Оставям далекогледа и с треперещи ръце откачам пушката от чатала. Студената стомана ме поуспокоява. Внимателно я поставям в чатала върху шапката. Може би сто пъти съм повторил това движение. Сам се убеждавах, че ако излезе сръндакът, то ще бъде точно през долчинката. Струва ми се все още невероятно, че се сбъдна предвиждането ми.

Движенията ми са механични, вече улавям тялото на животното в далекогледа на пушката. Търся да опра кръста на мерника, на пет пръста от предната плешка, там някъде бие сърцето на едрия сръндак. Тихо освобождавам затвора, задържам дъха си и се премервам точно. В този момент животното се раздвижи, наведе глава и с наведена към тревата муцуна се затича в бавен тръс по следата на сърната.

Не, така не бива да стрелям. На такова разстояние рискът е много голям. Може само да раня красивото животно и после иди го търси из храсталаците на цялата гора. По-добре да изчакам, нищо че изпуснах удобния случай…

Ето че той видя вече сърната. Тя е обърнала към него глава и също го наблюдава. Веднага личи, че не се срещат за първи път в живота си. Сърната стои като статуя, извила гордо шия, поотворила муцунката си, упоена от миризмата на очаквания мъжкар. Само него е търсила из корията. Може би е избягала от по-младите и неопитните, за да намери своя другар, а може би само на мен така ми се струва…

Едрият сръндак се приближи с вдигната глава, но сърната се завъртя грациозно, подскочи и побягна към хълма. Мъжкарят не се изненада и, без да се спира, се впусна с високи скокове след нея, като я заобикаляше в широка дъга. Сърната направи няколко кръга и като забеляза, че мъжкарят я догонва, се завъртя на сто и осемдесет градуса и побягна към гората. Мъжкарят се изправи на задните си крака, също се завъртя и още по-бързо се спусна след нея. Още няколко мига и тъмната дъбова гора скрива от очите ми двете животни. Настъпва предвечерна тишина и сякаш гонитбата не се е състояла, като че ли двете животни не са били пред очите ми, а всичко това е било кратък сън в още по-кратка дрямка.

Не, не е било сън, ясно личат широките кръгове в ечемичената нива, ръцете ми още треперят от напрежение. Поглеждам часовника си, изминали са само петнайсет минути. Ако не бях загубил толкова време да наблюдавам сръндака с далекогледа, когато стоеше в края на гората, вече щеше да бъде мой! — Укорявах се сам. Но второто ми „аз“ се обади в защита: Ами ако беше някой друг, по-млад, нямаше ли да ти бъде още по-неприятно, че си сбъркал?" Оставих двамата в мен да спорят, а сам бях недоволен от себе си. Факт е, че загубих много време да му се любувам. С моето бавене почти винаги нещо развалям…

Поглеждам все още светлеещия небосвод, погледът ми потъва в неговата спокойна безкрайност. Успокоявам се и леко се усмихвам. Даже се учудвам защо се ядосвам. Какво толкова се е случило? Де да можеше всичко да се свърши с „ако“ … В такъв случай хората отдавна да са свалили рая на земята. Не, няма „ако“, просто пропуснах първия случай, а кой е казал, че той ще бъде последен?

Съмненията обаче продължават да ме измъчват. Да бях малко по-бърз и… А какво ще стане, ако вече не излезе от гората? … В този сезон може да се увлече в гонитба и да премине в друг участък. Няма ли трудът ми да отиде напразно?

Трудно може да се отговори на такъв въпрос. Ясно е, че загубих първия рунд, а дали ще има втори — засега не се знае. Но всичко не може да се предвиди, а ловът изисква спокойствие и главно здрави нерви…

А може би още тази вечер ще излезе на паша, гонитбата изисква сила. И това е възможно, но всяка минута светлината намалява, а в тъмнината, докато не изгрее луната, трудно ще го улуча.

Ще излезе, няма да излезе, е, глупости. Сега ще го срещна на куково лято, ще има да чакам и да броя звездите. Такъв опитен мъжкар не застава пред дулото на пушката всеки ден. Отново ме хващат дяволите. Пак се укорявам, че така дълго му се любувах през далекогледа и се сещам, че същото можех да направя и през пушковия далекоглед. Пак стигам до заключението, че съм некадърник, по-лош ловец и от начинаещ любител, излязъл за първи път на лов в дивата гора.

Започнах бавно да събирам нещата си и от време на време поглеждах към гората. Неочаквано двете животни изскочиха от храстите. Виждам ги с просто око и не мога да повярвам на очите си. Бързо слагам шапката в чатала, върху нея пушката и следя сръндака, но вече през пушковия далекоглед. Само за миг да се спре и е мой!… Сърната обаче все още бяга. Вече не така бързо, често обръща глава към своя другар, но, общо взето, поддържа едно темпо. Сръндакът я следва по петите, двете животни дишат тежко, сърната е поотворила уста и хълбоците й се надигат често, често. Не бяга от страх пред мъжкаря, не си играе на кокетна. Просто тичането е необходимо, за да си загрее тялото и раздвижи кръвта. За сигурно оплождане е необходимо целият организъм да бъде загрят и по-топъл, отколкото този на мъжкаря. Само в такъв случай всичко ще бъде наред, а дългото бягане е съществен елемент от сватбения обряд.

Следя двете тела с далекогледа на пушката, Моля се да спрат само за миг, изгарям от нетърпение. Тялото ми е плувнало в пот, а животните все тичат. Изведнъж сърната свива към храстите и аз едва не се изкуших да стрелям в движение по едрото тяло на сръндака.

Изтривам потта от челото си. Уморен съм, сякаш цял ден съм орал и копал. Убеден съм, че за днес всичко свърши. Бързо се смрачава. Някъде под дърветата с метален глас накъсано кряска фазан, но скоро стихва и тръгва да търси безопасно леговище за кратката лятна нощ.

Краят на гората вече тъне в дрезгавина. Контурите на полето се сливат с храстите. Високо над дивата круша летят диви патици. След малко ще кацнат за нощувка в близкия язовир. Ловът за днес, изглежда, завърши. Любопитната сойка, дето ме предизвести за излизането на сръндака, отдавна е скрила глава под крилото си и спи в гъстите клони на някой дъб. Повява тих вечерен ветрец. Той охлажда потното ми лице и едва-едва поклаща листата на крушата.

Вече е осем часът. Ще сляза, но утре отново ще дойда тук, Може би пак ще имам късмет и главно няма да го пропусна, както днес. Оглеждам се. за да не забравя нещо. Далекогледът виси на врата ми, чантата е закачена вдясно, свалям я, след това вдигам пушката, нахлупвам шапката на главата си и вече искам да отвия далекогледа от цевта. Без да искам, поглеждам за последен път към долчинката. Някакво тяло се жълтее, разпознавам сърната. Ами ако излезе за трети път и сръндакът?… Бързо слагам шапката в чатала, полагам внимателно пушката отгоре и чакам напрегнато.

Сръндакът, сякаш това и чакал, се подава след сърната, двете животни бавно крачат едно след друго към ечемичената нива. Сърната върви напред, на моменти се спира, вдига глава и слухти. Но няма нищо обезпокоително и двете животни вървят спокойно. Половият нагон е задоволен, продължаването на рода е осигурено. Сръндакът върви уморен, а сърната е вдигнала високо глава, върти уши на всички страни като радари — чувствува се задължена, отговорна за себе си, за сръндака и за тези, които ще дойдат на бял свят едва през пролетта.

Ето че се спира и дълго души въздуха. Зад нея и сръндакът, като опира муцуната си върху нейния широк гръб. Сърната, сякаш нещо доловила, пъргаво подскача, сръндакът се готви да я последва. В този момент, почти без да искам, натискам спусъка. В подвечерната тишина гърмежът се разнася из широкото поле и ехото бавно затихва. Гледам и не мога да повярвам на очите си. След изстрела сръндакът изведнъж се смали и изчезна във високата трева.

Целият треперя от ловна възбуда…

Отварям магазина на пушката, празната гилза излетя и звънна на земята, ударила се в камък. Зареждам бързо и няколко мига напрегнато чакам да не би животното да се надигне и побегне. Не мога да повярвам, че такъв едър мъжкар ще падне съвсем от първия изстрел…

Сърната също се е спряла в средата на нивата, извърнала е глава и чака. Тя гледа учудено към мястото, дето стоеше нейният другар, и не може да разбере защо така изведнъж той полегна. После бавно се обръща и колебливо се връща назад. Спира се над тялото му и движи глава нагоре-надолу, зове другаря си да я последва. Но той не се вдига, а сърната навежда глава към раната му, близва топлата кръв, без да разбира защо така изведнъж изтича животът от тялото на силния мъжкар.

Във вечерната дрезгавина все още виждам тялото на голямата сърна. Сега е свела главата си към главата на моя сръндак, облизва муцуната му, иска да му вдъхне частица от своя живот. Стои и облизва муцуната на другаря си дълго, без да внимава за себе си. След това дига глава и застива в печална безпомощна поза. Не иска да се отдели от него, а той лежи и не чувствува нищо, не може да я последва…

Не си спомням как слязох от дивата круша, но когато бях вече на земята, отнякъде долетя кукумявка и кацна над моето чакало. Погледнах нагоре срещу светлеещия небосвод и я видях добре, а тя също ме гледаше с жълтите си немигащи очи. Погледът й като че ли питаше: „Не ти ли е жал, не ти ли е съвестно?“… Но след малко разбра, че няма да отговоря на мълчаливите й въпроси, наежи се и започна гласно да ме укорява.

Уй-у-йй! … Разнесе се гласът й над цялото поле. После още веднъж по-силно, сякаш за да предупреди сърната за приближаващата се опасност. У-йй-уйй-уйй! … Махнах с ръка към малката кукумявка, какво разбираше тя от законите на природата? Тръгнах към лобното място на моя сръндак. Сърната, чула предупреждението на кукумявката, бе изчезнала, сякаш никога не бе стояла над тялото на угасналото животно. Забързах, от топлината и преживяванията бях изчерпал силите си, страхувах се да не би всичко това само да ми се е сторило.

Още няколко крачки и спирам над изстиналото тяло на моя осмак. Паднал на земята, той не изглежда толкова едър и силен. Козината му е жълтеникава, все още лятна и цялото тяло се откроява върху тъмния фон на тревата. Лежи, забил единия рог в земята. Не дава признак на живот, като че ли никога не е бил жив, силен и буен.

Опипвам със задоволство рогата му. Повдигам главата му и я оглеждам. Действително прекрасен трофей. Дълго се въртя около тялото на моя осмак. Над мен прелита безшумно кукумявката, каца на най-близкия дъб и започва пак да ме укорява.

— У-йй-уйй-у-йй! — Носи се гласът над стихналото поле, а аз стоя над тялото на моя трофей, свалил съм шапката си и отдавам последна почит на падналото животно. Кукумявката ме наблюдава стихнала. Може би разбра, че по този начин успокоявам своята съвест. А дали изпитвам жал в момента, не зная. Чувствувам само, че съм отнел нещо на гората, нещо живо и красиво, и тя може би затова започва така заканително да шуми. Кой знае, може би това е само вятърът, който ще довее облаци, и над полето ще рукне дългоочакваната влага. Но из високата трева вече няма да се носи в луд бяг едрият красавец и затова кукумявката отново подема своите укори, с още по-печален глас…

У-йй-у-йй-у-йй… носи се над полето, а аз вървя, превит под тежестта на едрото животно…

Трофеят вече е мой, но не изпитвам особена радост. А да кажа, че изпитвам жал или ми е съвестно, нямам право…

Остарелият вредител

За да го издебна, налагаше се да ставам в полунощ и още преди три часа да се качвам на старата върба, където си бях сковал малко чакало. За да виждам по-добре, бях проредил клоните на върбата и сега седях скрит от погледите на животните на мястото, най-подходящо за ловни срещи из целия участък. Отдясно се е ширнала равна ливада, ограничена от тръстиките при канала, а на другата страна — от храстите на рядката гора. Зад гърба ми шуми млада тополова гора, а пред мен се простира пшеничена нива. Пшеницата ухае на хляб, но старият сръндак в нея навлиза само нощем, а сутрин се изтегля към полянките между ниските храсти. Затова съм насочил пушката си нататък и внимателно оглеждам храсталаците чак до канала, обрасъл с висока тръстика.

По посивелия небосвод все още мъждукат звезди, но бавно, незабелязано загубват своя блясък и изчезват в безкрайния гълъбовосив простор.

Първа от пойните птици се обажда чучулигата. Излетяла високо, подмамена от светлината, тя се спуска към земята, за да възвести раждането на новия ден със своята възторжена песен. След това отново набира височина, лети във висинето и изведнъж се спуска над мен, като излива водопад от весели звуци.

Поглеждам приклада на заредената пушка. Отнякъде безшумно прилетя сова и кацна в клоните на съседната върба. Ловко прочесва перата на гърдите си с яката човка, пърха с криле и вече се готви да запее, но ме забелязва, примигва няколко пъти с воднистите си очи, разперва криле и отлита да търси по-спокойно място около отводнителния канал. Там някъде каца във висока топола и тъжно, напевно се сбогува с кратката лятна нощ.

Имам още няколко минути за спокоен размисъл и наблюдения. Небосводът светлее, но тъмнината се спотайва под дърветата, обвива храстите, пълзи из ниските места в ливадата, та дори с бинокъла не мога да различа контурите на дебелите дънери, които са като спрели на едно място диви животни.

Да си призная, вече губех вяра, че ще успея да се справя с този предпазлив, хитър сръндак. Щях да бъда по-доволен, ако никога не бях го срещнал. Но как да не се срещнем, когато и двамата ходим по едни и същи пътеки из рядката гора.

Дълго време в участъка беше спокойно. Откъде дойде, не знам, но много бързо стана център на вниманието със своите пакости. Говореше се, че е минал границата. Разправяха, че миналата година оттатък неуспешно стреляли по него и го направили зъл. Но това бяха само приказки, напълно възможно беше да е израсъл и по тези места. Само така можеше да се обясни това, че успешно се скриваше и дълги дни не можех да открия и следите му. Не исках да си призная, но, изглежда, познаваше гората по-добре от мен. А колкото повече остаряваше, ставаше все по-своенравен и зъл.

Втора година вече прави из участъка каквото си иска. Преди това тук се срещаха два, а през лятото и четири сръндака. Но сега той царуваше сам. Хората го срещаха, когато най-малко очакваха среща с него. Описваха го като много едър, с дълги вилообразни рога, остри и изгладени като от кехлибар. Доколко описанието отговаряше на истината, не знам, но факт бе, че в участъка не остана нито един по-млад сръндак, а когато се разгонваха сърните, старият ставаше още по-жесток и отмъстителен.

Само през зимата ставаше друг. Около него се събираше голямо стадо. Водеше го предпазливо и опазваше почти всички животни до пролетта. Когато падаше малко сняг, завеждаше стадото в люцерновото поле, а нападаше ли повече, преминаваше канала и навлизаше в разораните блокове с цвекло. През студените нощи намираше удобни, предпазвани от вятъра леговища, а в борбата с лисиците нямаше равен на себе си.

На фона на белия сняг се виждаше отдалече, действително бе по-едър от другите, и когато стадото пасеше, той оставаше с високо вдигната глава — стоеше на пост. А когато цялото стадо почиваше, той се отделяше малко встрани, обикновено с една и съща сърна заедно с малкото сърненце.

През пролетта, когато набъбваха пъпките на върбите и свежата трева се показваше над земята, сърните се разпръскваха. Едни се връщаха по местата, където бяха прекарали миналата година, други си търсеха нови места, но всички майки еднакво грижливо подготвяха условия за живот на новото поколение.

Мъжкарите се оттегляха в най-затънтените места на гората и очукваха ликото от порасналите вече нови рога. Освободени от грижата за стадото, набираха сили за следващия сватбен период. А той идваше така бързо и неочаквано, както си отиваше пролетта. Едва се издигаха слънчогледите до човешки бой и из полето можеха да се видят млади сръндаци посред бял ден. Препускат след сърните в големи кръгове, скриват се с тях някъде из гъстата царевица и не след дълго излизат оттам успокоени, уморени, закрачили бавно из по-ниските жита.

През миналата година наблюдавах остарелия сръндак при гонитбата. Беше зъл и жесток и аз още тогава си обещах, че ако се наложи, няма да спя, но ще поваля този грубиян. Гоних го през целия сезон, но не ми се удаде втори случай да стрелям по него.

Тази година предварително бях проучил къде излиза сутрин и вечер на паша. Беше остарял и посивял, водеше със себе си неотлъчно своята сърна и малкото мъжко сърне с наболи рогца. Оставаше да изчакам до началото на сезона и да му видя сметката.

Щом започна ловният сезон, излязох с пушка към люцерновата нива. Тревата бе израсла до колене, ухаеше сладко на мед и роса. Седнах под един клонест бъзов храст, забодох пред себе си чатала, сложих шапката и върху нея пушката. Бях готов за дългоочакваната среща.

Утрото плахо пристъпваше из полето. С първите проблясъци на слънцето се обади кукувицата. Прелетя от съседната топола, кацна в клоните на стройната трепетлика и закука над пробуждащото се поле. Чучулигата побърза засрамена да се издигне във висините и оттам радостно зачурулика. Дълго летя над полето и пя, докато птичият хор не погълна нейното солово изпълнение в общата симфония на слънчевото утро. Някъде зад гърба ми тайнствено цвърчаха яребици; като суетни стопанки те предаваха една на друга нощните си преживявания.

Вече е време сърнешкото семейство да се покаже. Появяването им почти винаги е неочаквано, все едно че се намирам в театър. С разсъмването природната завеса се е вдигнала и аз дълго разглеждам сцената. Никъде следа от артистите. Неочаквано в средата на полянката се появява сърната, оглежда внимателно околността, души въздуха и, убедена, че няма никаква опасност, навежда глава към росната трева. Сигурно така ще стане и днес, но на мен ми се иска да видя как сърната предпазливо наднича от храстите. Колко е внимателна, преди да се покаже…

Някъде от акациите край пътя излетя сива врана. Понесе се над полето, като злобно грачеше. Сигурно неприятел се е приближил към гнездото й и тя иска да отдалечи опасността от малките си. Ще трябва някой ден да се огледам нататък. Но нека се справя с този сръндак, пък после ще има време да въвеждам ред в гората. Само че след първата врана излетя втора и също започна злостно да грачи. Това беше лошо. Сърните също разбират тревожното грачене на птиците и стават много по-бдителни. Едната от враните прелетя над бъзовия храст, може би искаше да кацне, но ме забеляза, из грачи и размаха големите си криле над люцерновото поле. Втората се присъедини към нея, двете направиха няколко кръга и се загубиха зад акациите. Огледах полето с далекогледа, но не открих нищо. Едва като го свалих от очите си, видях на около петдесетина крачки пред мен две пъстри кучета. Такива едни, малки и космати, на педя от земята, а са обезпокоили враните… Значи вече са измътили малките си и се страхуват за тях.

Кучетата стояха нерешително и ме гледаха, едното се завъртя и бързо се пъхна в храстите. Другото продължаваше да ме гледа. Няма какво повече да чакам, казах си аз, и вдигнах пушката. Изстрелът проехтя над полето, но кучето отскочи, излая и побягна след другаря си. Не го улучих. Тези дребосъци ще направят сума пакости в гората.

Бързо събрах нещата си и потеглих към селото. За мое нещастие след обяд комбайните окосиха люцерната и добре обмисленият ми план се провали.

Наложи се отново да тръгна наслуки из гората и да търся неочаквана среща със сръндака. Бях твърдо решил да не му позволя този сезон да остави потомство. И в гората, и по полянките имаше достатъчно паша. Младата сочна трева едва цъфтеше. Тук-там се виждаше детелина, а и листата на храстите не бяха още жилави. За какво му е на стария хитрец да излиза от гората и да рискува кожата си? Така си мислех аз и дни наред търсих следите му.

В едно утро, когато слънцето се бе вдигнало на две копрали над гората, го зърнах. За съжаление само го зърнах. Хрускаше за закуска върбови клонки на около десетина крачки от мен. Докато сваля пушката си, животното ме усети и със злостно блякане побягна. Огледах хубаво мястото и реших в клоните на върбата да си направя чакало. Щом идва тук, ще го чакам, поне веднъж и той ще сбърка.

Работата ми отне два дни, човек си мисли, че раз-два и чакалото ще бъде готово, но не излезе така. Най-напред донесох подходящи дъсчици, след това проредих върбата, сковах стълба от клоните и едва тогава пристъпих към направата на самото чакало. В клоните на тази върба прекарах най-малко петнайсет вечери. Но всичко беше напразно. Старият сръндак сякаш потъна вдън земя. Реших, че хитрецът се е преместил в слънчогледовия блок и изоставих чакалото.

В горния край на блока бе останала от миналата година купа слама, Мястото бе удобно и подходящо, освен това бе дошло времето на сърнешките сватби. Започнах всяка вечер да се качвам на върха на купена. Този път имах по-голям успех. Видях три пъти стария сръндак.

Веднъж призори той излезе от слънчогледа, огледа се и сведе глава да пасе. Сигурно му бе омръзнала еднообразната храна. За жалост беше на около половин километър и докато се колебаех дали да стрелям, или да се приближа, нещо го изплаши и хитрецът му с хитрец, бързо се скри в слънчогледовия блок.

А един след обяд го видях да гони млада сърна. Гонеше я упорито, с дълги скокове и наведена глава. Сърната беше една такава мъничка, нежна, едва двегодишна, бягаше с отворена муцунка. Догони я и злобно я захапа за шията. Сърната отново побягна, докато той пак я върна в слънчогледовия блок…

И още веднъж станах свидетел на неговата жестокост. От слънчогледа излезе едва надвечер. За стрелба и дума не можеше да става, беше твърде далече от купата слама. Мислех да сляза и да обиколя блока от другата страна. Но бе твърде късно, докато стигна, щеше да се стъмни, а и сръндакът едва ли щеше да ме чака. Примирих се с мисълта, че ще бъда само наблюдател и вдигнах бинокъла вместо пушката.

От слънчогледа след него излезе стара едра сърна. Няколко мига тя души въздуха и въртя големите си уши на всички страни и след това смирено наведе глава. Сръндакът не й обръщаше внимание, преструваше се, че пасе. Сърната тръгна с наведена глава към него, сякаш искаше за нещо да го помоли. Той я остави да се приближи, неочаквано наведе глава, скочи и я удари с рогата в левия хълбок. Сърната се търколи и докато се изправяше на колене, жестокият мъжкар още веднъж я блъсна силно с рогата си в ребрата. След това вдигна гордо глава, сякаш кой знае какъв звяр е победил, и се върна на своето място, огледа се и все едно, че нищо не се беше случило, сведе глава да пасе.

Сърната едва се надигна, постоя разкрачена нашироко, като гледаше към него тъжно и неразбиращо. Старият сръндак продължаваше да се преструва, че не я забелязва. Сърната отново се окуражи и бавно тръгна към него. Сръндакът злостно почна да рови с предните си крака, сведе глава и докато тя го гледаше учудено, отново я удари с рога в хълбока. Този път сърната се задържа на крака, това може би раздразни злобния старец, затова се засили и бухна с пълна сила животното в ребрата. Сърната отново падна, но жестокият сръндак не я остави, скочи върху тялото й с предните крака и започна да я тъпче…

Горката стара сърна с последни сили се надигна и побягна. Сръндакът се спусна да я преследва, но скоро се отказа. Старата сърна, прогонена от своя дългогодишен партньор, се скри в слънчогледовата нива, а злобният мъжкар стоя дълго с вдигната глава, взирайки се след нея в спускащата се тъмнина.

Така неусетно настъпи есента. Кратките топли дни на циганското лято се изнизаха като кехлибарени зърна от скъсана броеница и зимата някак бързо влезе в правата си. Аз се предадох, сезонът бе приключил, а на стадото беше нужен опитен водач. Ходех често да наблюдавам стадото. И отдалече откривах посивялото чело на водача. Той също гледаше към мен, но в очите му нямаше злоба.

Зимата беше студена, но сърнешкото стадо издържа без големи загуби. От глад не страдаше, а заради студа се събираха и топлеха в общи леговища. Старият мъжкар пак се отделяше и лягаше само с една сърна, която водеше малко.

Остаряваше, но бе все така предпазлив.

Напролет сърните една след друга напуснаха стадото, а старият мъжкар бързо разгони младите сръндаци. През май в участъка вече нямаше нито един освен него. Продължаваше да ходи с избраната сърна, а подрастващото сърне вече свеждаше към него малките си рогца.

Из селата се пръснаха приказки за злия омагьосан сръндак. Говореше се, че нападал старите баби, които събират сухи клони в гората. Някакъв мъж в кръчмата разправял, че го прогонил от гората, където отишъл да коси трева за зайците си. Не обръщах голямо внимание на приказките, но тези истории започнаха да ме дразнят.

Поради дългата зима ловният сезон бе открит едва през юли. На сърните, особено на младите, им бе необходимо време да заякнат, а малките трябваше да свикнат сами да се оправят в живота. Тогава често виждах стария сръндак. Пасеше между храстите или заставаше сред върбите край канала. Стоеше така дълго, не знаех дали чувствуваше, че е остарял, или просто беше сит, но рядко се случваше да изляза в гората, без да го открия.

Щом приключи дългият охранен период, срещнахме се още първия ден при чакалото. Слънцето беше още високо над хоризонта, а аз седях в своето чакало. Всичко бях подредил така, че да ми бъде под ръка. Далекогледа отдавна бях поставил на пушката, бинокълът висеше закачен на сухия клон отдясно на седалката. Позицията ми бе идеална, можех да стрелям еднакво добре и на двете страни, откъдето очаквах да се появи. Само дето от миналата година двете тополи пред мен бяха поизрасли и разпънали клони, та закриваха малко полянките, но какво да се прави, нямаше да изсека заради един сръндак цялата гора!

Сръндакът със своята сърна излизаше на паша като по часовник — от пет и половина до шест часа. Само че днес, сякаш знаеха за откриването на лова, не се показваха. Часовникът ми показваше вече шест и половина, стана седем часа, а старият сръндак никъде го нямаше. Поседях още половин час и, разстроен, събрах нещата си. Мислех си: докога ще се подиграва това животно с мене? Ще стана за смях сред ловците! … Недоволен от играта на случая, аз тромаво се спуснах по паянтовата стълба. Като стъпих на последното стъпало над земята, то изпращя и се счупи. Как да е запазих равновесие, но като погледнах напред, не можех да повярвам на очите си. Старият сръндак със сърната спокойно си пасяха под двете тополи. Кръв нахлу в главата ми и зашумя в слепоочията. С усилие на волята се овладях. Сръндакът все още не ме забелязваше.

Предпазливо, без шум, свалих пушката от рамото си. Задържах дъх и се премерих, но в този момент Сръндакът направи крачка и застана зад младата топола. Докато се изместя, той мина зад храста и едва го забелязвах…

Да бях слязъл с минута по-рано, щеше да бъде мой. Ядосвах се сам на себе си. Но все още играта не бе загубена. Важното беше, че не ме усети. Успокоявам се и предпазливо вървя след мъжкаря. Вятърът духа откъм него, все още имам шанс да го издебна…

Минавам до дигата на канала, спускам се от другата страна и вървя из тръстиката. Краката ми са мокри, но не обръщам внимание на нищо друго освен на стария сръндак. Вървя приведен и вдигам често-често глава. Най-после се приближавам към удобно място. Оглеждам се и виждам на около осемдесет метра тялото на животното. За сигурност поглеждам през бинокъла да не би да е сърната. Не, той е! Но вместо да се успокоя, топла вълна залива тялото ми. Свалям пушката и се премервам. Той стои, обърнал задницата си към мен, сякаш ми се присмива. Чакам да се обърне, а той спокойно отгризва листа ту отляво, ту отдясно и не се помръдва.

Опирам пушката до бялата кора на младата топола и чакам. Той все още стои на място. Постепенно се успокоявам. Вече е мой! Следя всяко негово движение през далекогледа на пушката. Ето — бавно прави крачка напред и се обръща. Само че сега храстите ми пречат. На куршума много не му трябва, и най-слабото препятствие го отклонява. А сръндакът става нещо неспокоен, постоянно се движи и скоро се загубва в храсталака.

Нищо, пак ще те намеря! Мълчаливо се заканвам и тръгвам след него. Докато напълно се стъмни, има още време, няма да ми избягаш. Стискам зъби и се старая да пристъпвам леко като котка. Правя няколко крачки, спирам се и оглеждам храстите. Този път не искам да пропусна шанса си. Вятърът духа все още срещу мен. Приближавам се до мястото, където за втори път ми се загуби из храстите. Отдясно растат тръстика и водни лилии, във водата не е влязъл. Вляво са върбите, а зад тях черен бъз. Вижда се краят на горичката, но сръндакът го няма никъде. Къде ли се скри дяволът? Неочаквано зад бъзовия храст нещо изпращя. Ето го! Но с два-три скока и ядно блякане животното изчезва във високата трева. По гласа му разбирам, че се е спрял наблизо и слухти. Пак ме измами дяволът! Прехапвам устни и по-скоро от инат, отколкото от някаква реална надежда, тръгвам след него. Бавно се приближавам зад бъзовия храст. Бавно пристъпвам към мястото, откъдето чух гласа му. Ако не е избягал, трябва да бъде някъде наблизо. Пристъпвам, цял съм слух и зрение…

Това, което последва, трая може би само един миг. За колебание нямаше време. На не повече от пет-шест крачки видях червеникавия гръб на животното. Главата му е наведена ниско в тревата, сръндакът спокойно пасе. Не може да бъде сърната, тялото е по-едро. Без да мисля повече, вдигам пушката и се премервам. Все пак, за да не направя грешка, чакам да вдигне глава. Ето, той вдига глава. Привечерната тишина е накъсана от изстрели и ехото. Гледам и не мога да повярвам на очите си. Сръндакът стои като вкаменен. Сякаш позира пред обектива на любител-фотограф. Но ето, че се вдига на задните крака и с високи скокове се загубва зад младите тополи.

Това е невъзможно. Вече го виждах паднал! Тичам към мястото, дето стоеше, търся следи от кръв. Не може да не съм улучил от такова близко разстояние!… Но кръв няма, само следи от задните копита дълбоко са се забили във влажната земя. Сред високата трева тялото му е оставило дълга тясна просека. Но напразно се оглеждам по тревата за капки кръв. Излизам от горичката и отново забелязвам силуета на сръндака в люцерновата нива. Поглеждам с бинокъла, той е! Жив и здрав, а аз не мога да проумея как е възможно това. Остава да повярвам на хорските приказки, че е омагьосан и че куршум не го лови!… Та нали аз най-добре го познавам! Но въпреки това стоя нерешително, загубил вяра, че ще успея да застрелям този стар мъжкар.

Не, отказвам се да го преследвам повече тази вечер. Страхувам се, че ако стрелям още веднъж и не улуча, напълно ще го прогоня от участъка. Дори нещо по-лошо, напълно ще загубя вяра в себе си и в пушката, а това е все едно да повярвам, че е омагьосан.

Утрото бавно се пробужда от сладката дрямка. Ранобудната кукувица кука от високата топола и се вслушва в гласа си. От храстите се чува накъсаното кряскане на фазани — мъжките се надпяват. Близо до върбата с чакалото изскача едър заек. Спира се, няколко мига оглежда полянката и след това започва да си мие грижливо с предни лапи лицето. По кората на старата върба почуква кълвач. Поглеждам в тази посока и застивам от изненада. Под клоните на върбата сред млечнобелите изпарения на утринната мъгла прозира силуетът на моя сръндак. Чувствувам как ме обзема треска. Но преди да затракат и зъбите ми, хващам пушката и се премервам. Сръндакът е склонил глава и спокойно си пасе. Насочвам кръста на мерника пет-шест сантиметра зад предната плешка. Сега ще видим дали си омагьосан! Леко натискам спусъка.

Из малката горичка стихва ехото на неочаквания изстрел. Старият мъжкар пада като подкосен във високата трева. Няколко мига чакам със заредена пушка, да не би да ме изненада. но около трупа му нищо не се помръдва. Обзет от нервна възбуда, бързо слизам от дървото и приближавам към мястото, дето остана да лежи.

Намирам го полегнал на хълбок, с изпънати крака, с изцъклено грамадно око. Опипвам тънките вилообразни рога и си мисля, колко ли хълбоци е надупчил!…

Все още не мога да повярвам, че всичко стана толкова лесно. След това свалям пушката от рамото си, откъсвам върбово клонче и го слагам в поотворената муцунка на животното. Измъчи ме ти, но може би затова трябва да ти отдам последна почит според всички ловни правила.

Стоя дълго със свалена шапка пред тялото на сръндака, който воюва с мен за живота си почти две години. Сега лежи достойно по мъжки, опънал се сред високата трева, а над него се накланят дългите стъбла на острицата, увенчани с нанизи от трептящи на слънцето капчици роса. Утрото е тихо, ведро и спокойно. В небосвода се издига чучулига и пее ода на слънчевия ден. А аз стоя и гледам тялото на едрия сръндак. Мисля си — дали бе необходима моята намеса. Изпитвам жал за красивото животно, но едновременно с това чувствувам някакво облекчение, не, не може да се нарече задоволство…

На варда

Утрото бавно повдига виолетовия воал на нощта и събужда полето с гласовете на птиците. Някъде далече с мелодичен и тъжен глас една сова оплаква отминалата нощ. Хаа-ха-аа-ха-аа-аа… Печалната песен се разнася високо над дървото, в което съм се скрил, свистят крилете на диви патици, ето че се спускат по-ниско, мога да сваля някоя от тях, само че аз съм дошъл на варда за сръндак, а не на лов за патици.

Небосводът постепенно се отделя от земята. Равнината изпъква, набръчкана като човешка длан. Морето от жита е набраздено тук-там от изорани стърнища. Като допотопни могили в полето се белеят купени златиста слама. Пред мен се простира царевичен блок. Надигам се и го оглеждам, но краят му не се вижда. Зад мен се простира също такъв грамаден блок, а в стърнището наоколо вече е набола втора култура ЗА силажиране. Лежа в края на ечемичената нива, скрит зад три бетонни тръби. Вече четвърто утро идвам тук и както винаги вярвам, че не съм дошъл напразно. Но въпреки че периодът на сърнешките сватби е в пълен разгар, в тази равнина ловуването е много по-трудно. Сърните и мъжкарите рядко излизат от царевичните блокове. Храна имат достатъчно, а вместо вода близват утринната роса от листата на растенията. Сега, когато част от полето е ожъната, има някаква надежда, че при разгонването ще уловя своя сръндак…

Както обикновено, първа поздрави утрото в полето чучулигата. Песента й е радостна и нежна, изпълнена с благодарност за ясния ден. Пее мъжката птица, лети високо и знае, че долу в стърнището женската го слуша като строга учителка по солфеж. Събуден от чучулигата, фазан бърза да узакони утрото с металния си накъсан крясък. Що за гласни струни възпроизвеждат този глас и как не му се спуква гръклянът, не мога да си обясня. А той кряска продължително и след това разперва криле, изплясква и сякаш сам доволен от изпълнението, тихо гърлено се смее. През полския път, дето обикаля царевичните блокове, прескочи заек. Втори тича след него, сякаш участвува в състезание. Този е по-едър и вече задминава първия…

Утрото е тихо и спокойно. Всичко е така, както трябва да бъде, та вардата да излезе сполучлива. Сръндакът, който очаквам, е едър шестак. Отдалече може да се сметне за застарял с вилообразни рога. Но като се разгледа трофеят му по-подробно, всеки ще забележи, че двата основни ствола са насадени високо над ушите, дебели като ръка на мъж в лакътя, а само израстъците са малко по-къси от обикновено и показват, че мъжкарят застарява. Като беше в разцвета на силите си, той нямаше равен в ловния участък, но сега вече има силни млади сръндаци и този трябва да отстъпи.

От пет години се познаваме с него. Отдавна можех да го застрелям, но винаги нещо се случваше и аз великодушно му подарявах още година живот. След себе си вече е оставил голямо потомство и съм решил този сезон да бъде последен за него. Да го оставя още сред стадото не е добре. Поколението, което ще създаде, няма да е кой знае какво, трофеят му съвсем ще се загуби, а младите сръндаци ще се разбягат.

През пролетта имах възможност да го разгледам отблизо: главата му е напълно посивяла, най-много още година и ще заслабне като мъжкар, ще се озлоби и ще почне да нанася вреди. Такъв едър и стар сръндак не гледа къде ще намушка съперника си. Вече няма да бъде движен от силата на половия нагон, а само от желанието за власт над другите и от вечния стремеж да подчинява околните на своята воля. Затова идвам тук, не спя нощем, чакам го, а той нехае и продължава да царува в царевицата. Не остава много време до края на брачния период. След това по-трудно ще го уловя, ще стане по-предпазлив.

Напълно се разсъмва. В утринната мараня на хоризонта от изток слънцето се изтърколи като огромна меденочервена пита. А високо над полето изпищя остро и радостно сокол. Пойните птици се бяха изпокрили от хищника и той властвуваше в небесата.

От царевицата се чу тревожен крясък на фазан. След първия се обадиха още няколко, и те все така разтревожени. Сигурно лисица ги дебне. Нека, нали и тя трябва да живее, а по това време рядко ще улови здрава птица. Не е кой знае каква вреда, че унищожава слабите и болните. Все едно, те няма да издържат през зимата. А фазаните продължават още по-тревожно да се предупреждават. Виж ти, какви телеграфисти били!…

Утринен ветрец разклати царевичните коронки и класовете, пуснали нежна свила. Той се опитва да влезе под дрехата ми, но слънцето вече се вдига и сгрява земята. Пак над мене прелетяха диви патици. Сигурно е същото ято, връща се от утринна паша и лети по-високо над царевичното поле…

В този момент на около триста метра от царевицата изскочи сърне. Сигурно майка му го е прогонила, за да не й пречи при годявките. Сърнето постоя сред стърнището, безпомощно се огледа и сведе глава да пасе в люцерната. Само че така самотно пашата не му вървеше. Подскочи встрани, завъртя се насам-натам и залегна в топлата бразда. Вече с просто око не се забелязва, лежи ниско в стърнището, мъничко, прогонено, в търпеливо очакване на майка си.

Тръбите, зад които лежа, са на около двайсет крачки от края на царевицата. Зайците все по-често пробягват пред мен, дори ако се опитам, мога да уловя някой дългоух калпазанин за ушите. Ето че от царевицата излязоха двамата, дето се надбягваха. Спряха се като на самодейна сцена, огледаха се и започнаха да си удрят шамари. Изглежда, че умеят да броят, спазват строго реда на ударите като боксьори в спортна школа. Чудно и смешно изглеждат миролюбивите зайци, като се удрят така, на шега, с малките си лапички. Но докато се разсмея, изглежда им омръзна да си разменят удари и те неочаквано престават. Няколко мига се наблюдават, после си обръщат гръб и хукват в различни посоки.

С далекогледа оглеждам царевичния блок. Иска ми се да надникна зад завесата от зелени стебла и да открия едрия мъжкар, но едно нещо е желанието, а друго са възможностите.

Кой знае откъде долетя ято яребици. С шумно и безразборно чирикане те се спуснаха из стърнището да търсят изронени класове и зърна. Сега вече пролича, че родителите предвождат по-младите птици и щом открият нещо повече, веднага събират децата си. Възрастните само чирикат, напътствуват малките да кълват, а сами са вдигнали глави, стоят на стража и оглеждат подозрително царевицата. По гърдите на мъжкарите ясно личат тъмнокафявите подкови. Но изведнъж ятото побягна към другия край на нивата, а от царевицата за трети път се чуха тревожните гласове на фазаните. Що за хищник дебне там?

След снощната буря облаците са прозрачни и изтънели като накъсани от вятъра дълги бели платна. Земята мирише на плодове и влага. Две лястовички във висинето показват акробатични фокуси, а аз лежа ли, лежа зад бетонните тръби и цялото тяло ми се вдървява. Два гълъба, плахи гривяци, кацнаха близо пред мен, но не ме забелязват. Изглежда, че се интересуват само от себе си и затова така мило си гукат. Кацнали са върху голяма слънчогледова пита. Стъблото се огъва под тях и те често, често пърхат с криле, но не отлитат. По шийките им блестят снежнобели перца и, увлечени в любовна игра, те често преплитат тънките си шии.

Изведнъж изтръпвам — на разстояние един изстрел от царевичния блок изскача сърна, а след нея с големи скокове се носи сръндак. Ето, той я догонва и я захапва за гърба. Сърната отново се спуска в бяг. Те тичат с плавни скокове, в движенията им има толкова красота. Утринният ветрец охлажда телата им и те се надбягват с него. Правят вече втори кръг, виждам, че сърната се уморява, очаквам да спре и тогава,… Но сърната не спира, а завива обратно към царевицата. Още миг — и красивите тела се загубват зад зелената завеса. В полето пак е тихо и спокойно, сякаш двете животни въобще не са се показвали. А това беше моят сръндак, през далекогледа на пушката успях добре да го огледам. Дебелите му рога стърчаха високо над ушите. Нека някой друг се опита да стреля по него, когато се носи из равното поле. Или пък да пробва да го излъже, като имитира сърнешко блякане. Не, той не е толкова глупав, за да остави питомното и се спусне да гони дивото. А освен сърната, която гонеше от царевичното поле, завистливо са го следели още няколко чифта големи сърнешки очи.

Слънцето като огромно жълто кълбо се издига бавно към зенита си. Топлите му лъчи изсушават бисерните капки роса по стъблата на тревите. Размислям, дали вече не е време да прибера нещата си? … Но ето че фазанът от царевицата отново тревожно крясна. Да не би някоя неопитна котка да преследва птиците? … Една лисица не би се издала толкова лесно пред подозрителните фазани …

Дали да си отида в къщи, или да остана още известно време? Дори сърната и сръндакът да излязат още веднъж в стърнището, при скачането му върху сърната няма да стрелям. Но какво е това?…

На около четиристотин метра от мен сръндакът излиза от царевицата сам. Ето че застава като мишена с високо вдигната глава. Не, не бива да рискувам, може само да го нараня и къде ще го търся после из гъстата царевица? Но какво прави той, защо оглежда така подозрително царевицата и бавно бяга към мен?

Е, хайде на слука, само ръцете ми да бъдат спокойни, а какво е намислил той, все едно. После ще разбера какво го е изгонило от царевицата…

Но не съм така спокоен, както ми се иска да бъда. С потрепващ пръст махам затвора на пушката. Оглеждам сръндака през далекогледа. Ах, тези дебели рога и това високо посивяло чело!… Бавно обирам мекия спусък, но в този момент зад сръндака виждам нещо рунтаво и бяло.

Куче! Огромно бяло куче. Ето за какво така често се предупреждаваха фазаните в царевицата. Кучето подскача по следите на сръндака като голяма бяла топка и размахва войнствено бялата си опашка. Не, само не може да настигне бързия дългокрак мъжкар. По-друго щеше да е, ако бяха две кучета или пък ако изненадаше животното в леговището му.

Сръндакът бързо се приближава към моето скривалище. Аз вече не лежа, положил съм пушката върху тръбата, готов за решителната среща… Само че каква победа ще бъде тази?… Отзад го преследва огромно бяло куче от породата чувачи, а ето че след него се показва от царевицата още едно, по-дребно и черно …

Всичко това трае няколко мига, и сръндакът е вече пред мен. От тръбите отскочи вляво, между царевицата и дулото на пушката ми. На такова разстояние и с камък бих могъл да го улуча…

Забеляза ме, но не бяга и гледа към мен с големите си опулени очи. Муцунката му е поотворена, езикът — леко изплезен встрани, а хълбоците му се вдигат и спадат като ковашки мехове.

Кучето също се спря, Може би му се стори подозрително, че сръндакът стои и не бяга по-нататък. Прикляквам зад тръбата, не искам чувача да ме забележи. Ритам с крак към сръндака да бяга по-далеч от мен, но той продължава да стои, гледа ме и не се помръдва, като че ли разбра, че при мен ще намери закрила. Още веднъж ритам с ботуша, към сръндака отлита буца пръст, това вече помага, животното отново побягва. Аз обаче вече не му обръщам внимание. Сега за мен е по-важно да си разчистя сметките с този опасен бракониер. Не мога да разбера откъде се е домъкнал. В селото никой няма такова куче… Черният дребосък настига чувача и двете кучета се спускат към мен. Но едрото куче нещо се усъмнява и малко се отклонява от тръбите. Виждам, че всеки момент е готово да се скрие в царевицата. Улавям го в далекогледа си. По-сигурен щях да бъда в стрелбата, ако кучето за момент само се спреше, но на това не може да се разчита. Почвам да го следя на върха на мушката, правя малко изпреварване пред главата му и стрелям. Бялото едро куче се преобръща през глава и пада на гръб. От главата му шурти кръв. За малко куршумът да мине над него. Черният бастард излая уплашено и изчезна в царевицата…

Едва сега поглеждам в посоката, накъдето избяга сръндакът. Виждам, че стои на петдесетина крачки и гледа към простреляното куче. Вятърът духа откъм мен, не може да не усеща миризмата на барут и да не ме вижда посред бял ден. Гледа към мен без страх, сякаш иска да ми поблагодари. Ето че поклаща глава наляво и надясно, вдига я нагоре, покланя ми се ниско. Гледам го като оглупял. Нима наистина ми благодари?…

Надигам се, опрян на пушката. Сръндакът спира да клати глава, няколко секунди ме наблюдава с едно око, след това грациозно подскача и с дълги скокове се понася към царевицата. Аз следя красивите му скокове с далекогледа си и слушам тържествуващото блякане. Преди да се скрие зад зелената завеса на царевичните стъбла, той още веднъж извръща към мен глава и окончателно се загубва в зелената джунгла.

А на няколко метра пред мен бавно изтича кръвта на едрото бяло куче. Откъде е дошло, за мен ще остане загадка. Не само в селото, но и в цялата околия не зная някой стопанин да притежава такова едро куче.

А утре отново ще трябва да дойда тук. Нали сватбеният период на сърните скоро ще приключи и къде ще търся среща с моя сръндак, след като паднат първите слани?…

Дявол да го вземе, защо не го застрелях днес? … Не когато бягаше от едрото куче, а след това, когато дълго ме гледаше. Трудно ми е да си отговоря сам, но чувствувам, че постъпих достойно. Нима е възможно с едната ръка да закриляме, а с другата да убиваме? Не, с моя сръндак ще се срещнем сами. Той със своя опит и бързина, а аз със своето ловджийско умение…

На лов за диви патици

Беше лятно утро. От леката утринна мъгла в равнината не се виждаше надалече. Слънчевите лъчи едва проникваха през розовата пелена на мъглата. Спокойно можеше да се гледа към слънцето. То сякаш бе завито с оранжева хартия и изглеждаше като голям светещ портокал. Под влажната пелена на мъглата птиците бавно се пробуждаха…

Около полунощ излязох към края на гората и дълго чаках избрания още през пролетта сръндак. Но той не излезе от гората. Показаха се само две сърни с малките си и дълго огризваха върбовите клони близо до мене. След сватбения период сръндакът изглежда се е усамотил и няма да излезе от храсталаците, докато сърните не започнат да се събират около него.

Продължителното чакане ми омръзна, но не исках да се връщам в селото с празни ръце. Тръгнах напосоки из царевичното поле. Може пък нещо случайно да излезе!… От другата страна преди няколко дни ожънаха част от царевицата за зелено подхранване на кравите. Тук ще се преместят комбайните днес по обяд. От утре полето напълно ще оголее в очакване на зимата.

Вървя бавно, утринният ветрец гали лицето ми. От ъгъла на блока поглеждам предпазливо към пожънатото стърнище и не мога да повярвам на очите си. Не, там нямаше никакъв сръндак, а може би хиляда диви патици. Подранилите ята вече пасяха в стърнището и през мъгливата завеса прелитаха нови. Ех, защо не си взех цевите за сачмени патрони! Може би бих успял да се приближа на един изстрел до дивите патици.

Въпреки че нямах подходящо оръжие, опитах да се приближа. Веднага ме забелязаха. Най-близките ята се вдигнаха и след стотина метра отново се спуснаха в стърнището. Не им се искаше да изоставят богатата паша. Комбайнът е хубава машина, но не е човешка ръка. От коша му се беше разпиляло много зърно, че даже и цели кочани необелена царевица. Такава паша по това време патиците никъде не можеха да намерят. По-голяма част от стърнищата са разорани, а есенниците още не са засети. За дългата зима птиците трябва да натрупат мас и тази разпиляна царевица е отлична храна за тях. Миналата неделя при ловния излет ние ги търсихме на няколко километра по на юг, около езерата. Що ходене му ударихме напразно, а те били под носа ни!

Вече цял месец ги търсим на различни места, дори решихме, че е още рано и не са прелетели. Върнах се в селото, зарадван от откритието си, и разказах на ловците какво съм видял.

Следващата вечер ги очаквахме, скрити в царевицата. Патиците прелетяха пак така, както предполагах, не ме изложиха пред ловците. Но ние станахме за срам пред селото — не можахме да свалим поне една за оправдание, а тръгнахме с приказки на едро…

Дивите патици летяха високо над царевицата, сачмите не достигаха до тях. След това спокойно се спускаха в средата на стърнището и, когато се опитвахме да се приближим, отлитаха в другия край.

Предложих на ловците за другата вечер да си изкопаем окопи в стърнището. Но ударих на камък. Всички в един глас гракнаха, че достатъчно копаят през деня по блоковете, а още да тръгнат да копаят окопи, хич да не ги търся…

Повече не настоявах, но на другия ден сам си направих дълбоко укритие в средата на стърнището там, дето кацаха най-много патици. В дъното на окопа поставих за Арфа седалка, а сам седнах на сгъваемото столче. Кучето бе по-нетърпеливо от мен. Още през деня почувствува, че се готвя за лов и все вървеше по петите ми.

Първата вечер свалих от своето укритие три патици. Такъв богат лов отдавна не бях случвал. На другата сутрин закачих на ловните си ремъчета пет парчета, а още същата вечер прибавих четири. На другия ден патиците се изхитриха. Започнаха да кацат от другата страна на блока, където през деня работеха комбайните. Хубаво, рекох си тогава, щом като патиците проявяват разум, то време е да направя това и аз. Изкопах още един окоп, но каквото и да правех, повече от една патица не можех да сваля. Като се криех в новия окоп, патиците кацаха на старото място, a щом отидех там, те се преместваха в другия край на блока.

Комбайните си заминаха, като оставиха в средата на полето малка част неожъната царевица за зърно. Патиците продължиха да си играят с мен на криеница.

Тогава при първото укритие поставих плашило. Два кола, сковани на кръст, една стара шапка и няколко стари дрипи. А аз се скрих във втория окоп заедно с кучето. И ето че щастието се върна при мен. След няколко дни, когато започна да намалява броят на убитите птици, пренесох плашилото, а сам се скрих във втория окоп. Дивите патици се объркаха. Двуцевката се загряваше от изстрелите, а сутрин едва отнасях богатия лов в селото. Кучето ми се уморяваше да събира телата им из стърнището, но беше доволно и весело.

Още не беше започнала сеитбата на есенниците и патиците все идваха въпреки опасността да не се върнат в безопасните заливи на езерата. Телата им вече бяха покрити с гъста зимна перушина и по гърбовете при опипване се чувствуваше, че са натрупали достатъчно мазнина за през зимата. Мислех си, че вече не могат нищо да измислят, за да се отърват от мен и моето плашило…

Но ето какво ми се случи една сутрин. Още преди разсъмване скочих с Арфа в удобния окоп и тихо очаквах прелитането на патиците. Месечината като начупена от гладно циганче пътешествуваше по своя път из небето и заливаше ожънатото поле в млечнобяла светлина. Самотните акации край селския път хвърлят призрачни сенки над стърнището. Бавно се разсъмва. Луната все още свети, но на хоризонта от изток се надига огромен жълт резен лимон и с всяка измината минута расте. Дърветата и храстите придобиват своите действителни контури. След малко ще прелетят първите ята патици. Посрещам ги както обикновено, с изпитания номер на чучелото. Арфа потреперва до коляното ми, предчувствува какво ще последва и е нетърпелива.

Само че от царевичното поле в средата на блока излиза една сърна с малкото си. Двете животни се приближават към мен. Поглеждам с далекогледа — между ушите на малкото се подават малки рогца. Те бавно приближават към укритието, от което едва стърчи шапката ми. Все още не ме усещат и вървят с вродена грация. Изпитвам удоволствие да ги наблюдавам в тяхната по детски наивна непринуденост. Но за жалост трябва да наруша спокойната им разходка: всеки момент дивите патици могат да прелетят. Животните се спират на около двадесет крачки от мен и с наведени глави търсят нападали класове. Не мога да разбера какво им харесват — нали преди малко излязоха от царевицата, където можеха да гризат сочни мамули, колкото поискат.

В светлеещия небосвод се появи първото ято патици. Те бавно описват кръг над полето и вече се спускат към земята. Само че не при мен, а по-близо до плашилото. За стрелба е далече. Ядосвам се на сърната, само тя е виновна, че птиците не кацнаха по-близо. Прелетя второ ято и също кацна далече от мен. Подавам глава над бруствера и се опитвам тихо да прогоня сърната с малкото сърне. Сърната вдига високо глава, насочва към мен големите си уши и няколко мига ме наблюдава. Малкото също престава да пасе, вдига глава и учудено гледа към мен. Над главата си чувам свистенето на много криле, прелита трето ято. А сърната стои, протяга глава към мен, сякаш учтиво ми се покланя. Наблюдавам я и поклащам заплашително глава, а сърната повтаря движението на главата си. Подтикната от плахо любопитство, сърната прави няколко крачки към мен. Продължава да се кланя като в черква, опънала напред широки уши. Сръндачето подскача около нея.

Боже господи, тази сърна или е много любопитна и глупава, или само се преструва. Да не си е наумила да предпази дивите патици от моята пушка? Сякаш за да ме опровергае, сърната подскача и се отдалечава на около трийсет метра. Спира се, поглежда към моя окоп и тръгва в кръг. Изглежда иска да улови вятъра, не се доверява на слабото си зрение. Най-после, уловила миризмата ми, тя разтърсва глава, пръхти и с високи скокове се спуска към най-гъсто накацалите птици. Сръндачето я следва по петите. На около сто метра то се спира, обръща се и блее: Бе-бе-бе! Патиците се вдигат и кръжат над полето. Едва тогава старата сърна с малкото се върнаха обратно в царевицата и повече не се показаха.

Птиците огледаха внимателно спокойното поле и отново се спуснаха в стърнището. По първото ято не стрелях, за да не подплаша тези, които тепърва се готвеха да кацнат. Изчаках няколко ята, кучето започна да скимти в краката ми от нетърпение. Свистенето на големите криле не преставаше, а аз седя и наблюдавам как нарастват телата на птиците, докато кацнат сред високото стърнище.

Достатъчно е без много мерене да стрелям в гъстите ята и ще падат по две, по три птици, особено ако използувам и двете цеви. Само че аз си седя тихо и не стрелям. Правите редици на прелитащите патици ми се струват толкова хубави, че ми е жал да ги нарушавам. Седя си мирно и може би си мисля за сърната, а може би просто не искам да убивам в хубавото утро …

Дивите гъски прелитат нощем

Артур ни изпрати до самата река, която се бе разляла от есенните дъждове. Заедно с Арфа скочихме в плоскодънната лодка на колегата ми и потеглихме по течението на Морава. Артур, едро куче вълча порода, искаше да скочи в студената вода и да ни последва, но като му викнах „Назад! Бягай в къщи! …“, седна върху задните си лапи и ни загледа с тъжен поглед. На Арфа, изглежда, също й стана мъчно за новия приятел, но разбираше къде отиваме и бързо го забрави. Ловът за нея беше над всичко.

Бяхме се отдалечили на около двеста метра и аз чух тъжния вой на Артур. Обърнах се и видях, че все още седи до пристана и, вдигнал глава нагоре, вие като вълк. След завоя при наклонената върба кучето изчезна от погледа ми, закрито зад гъстата крайбрежна тръстика.

Артур е ловното куче на моя колега. Роден при кръстосване между германски палаш и едро овчарско куче, но въпреки това е истински талант! През пролетните изпити се очерта между първите, а есенните издържа без ни най-малко затруднение. Приятелят ми твърдеше, че въобще не се занимава с обучението му. Всичко, което знаел, наследил в кръвта си от различните прадеди. Не ми се искаше да вярвам, но наистина кучето бе извънредно умно.

Откакто дойдохме с Арфа на гости, между нея и Артур възникна една особена привързаност. Може би приятелството между мен и моя колега се пренасяше и върху животните, но по-вероятното е, че за Арфа наближаваше времето за годяване. Това не винаги означава привързаност и приятелство между кучетата, но в конкретния случай беше така.

Познавах Арфа като горда самотница. Никога не търсеше компанията на себеподобните. По характер бе спокойна и не се страхуваше от по-едрите кучета. Със своите трийсет и пет килограма и висока стойка тя внушаваше респект дори сред мъжкарите, големи като нея. Известно е, че четириногите приятели на човека притежават особен усет за силата на противника си и може би поради това съседските вълкодави избягваха да търсят компанията на моята Арфа. А когато някое се опиташе да се приближи до нея с добри или лоши намерения, тя само изръмжаваше предупредително и това обикновено бе достатъчно. В по-тежки случаи тя не лаеше, не вдигаше много шум, а веднага след изръмжаването здраво захапваше. Докато другото куче скимтеше от болка, тя сядаше спокойна и невъзмутима на предишното си място и се преструваше, че се прозява. Обаче в това отношение Артур се оказа особено изключение.

Понеже пристигнахме за по-дълго — на лов за диви патици и гъски, още отначало затворихме двете кучета заедно. До будката на Артур сложихме още една за Арфа, а в нея оставих един свой стар пантоф, за да се чувствува като у дома си. В чинийката пред нея насипах малко пръжки — тях ги обича повече от всякаква друга храна. Нека свикнат едно с друго двете кучета, казвам на приятеля си.

Навън валеше дъжд като из ведро, вече цяла седмица времето било такова. От една страна, това беше добре — щом се разлее Морава, по заливите прелитат диви гъски и патици. А нали най-много заради тях бяхме дошли тук с Арфа…

Половин час след като оставихме двете кучета сами, излязохме да видим какво правят. Останах като гръмнат, не можех да повярвам на очите си: двете кучета си играеха като малки кутрета. Ту Артур поваляше с лапата си Арфа, ту тя стъпваше с два крака върху него и тихо, приятелски скимтеше. Не мина много време и Арфа пусна Артур в своята будка да си поиграе с моя стар пантоф. Това вече означаваше нещо. Най-голямо впечатление ми направи, като го остави да опита от пръжките. След това двете кучета легнаха едно до друго в будката на Арфа. Затова Артур изрови от потока един камък, голям и плосък като чиния, и го донесе пред нея. Но не го постави веднага в краката й. Вдигна го в голямата си муцуна, въпреки че тежеше най-малко три килограма, няколко пъти обиколи с него около Арфа и едва след това го пусна в краката й. Арфа седеше спокойно. Артур я погледна, отстъпи няколко крачки, поклони й се и също седна на задните си лапи…

„Брей, дявол да го вземе!“ — усмихнах се аз и направих няколко крачки към вратата. Кучетата, освободени от нашето потискащо присъствие, започнаха отново да си играят. Иди след това и не вярвай, че кучетата имат чувства. Нека някой се опита да ми докаже, че това са само вродени инстинкти …

А днес, първият ден след продължителните есенни дъждове, тръгнахме с Арфа да опитаме късмета си. Никой не знае какво ни очаква, а това е най-хубавото на лова. В напрегнатото очакване на дългата подготовка има нещо мистично и поглъщащо. Ловецът не знае с какво ще се срещне и дали богинята на лова ще бъде благосклонна към него …

Приятелят ми поръча освен патици да гледам да застрелям и някоя ялова сърна. А аз бих предпочел да бия само диви гъски. Ловът на патици е интересен, докато ловецът успее да притъпи тяхната бдителност и се приближи на разстояние един изстрел. След това не е проблем да свали няколко от бавно излитащите птици. Обаче ловът на гъски е не само увлекателен, но и напрегнат от началото до края. Обикновено ловната среща е кратка, може да продължи в изключителни случаи най-много четвърт час. Но за тези броени минути съм готов да вървя пеш до края на света.

Слънцето се вдигна на две копрали. Утринната мъгла откри широката с многобройни заливи река. Арфа нещо настръхна, като минавахме край гъстите тръстики. Без да я подканям, тя скочи във водата и след малко вдигна ято диви патици. Но аз не стрелях, исках най-напред да убия сърната, след това ще гърмя на воля по патиците.

Да откриеш сърна по тези места и да се приближиш на един сигурен изстрел не е толкова трудно. Гостувам на приятеля си всяка година, околните храсталаци са ми познати, никога не ми се е случвало да изляза на лов и да не срещна сърна. Сега листата на храстите са опадали и изглеждат като дрипави роднини до стройните дървета, а сърните няма къде да се скрият. Пък и няма от какво толкоз да се крият по тези места. Пасат си спокойно есенната трева и не е толкова трудно да се приближи човек до тях.

Ниско над главата ми прелитат патици и кацат на малкия остров в средата на реката. Познавам го от миналата година, не е променил кой знае колко формата си, само дето изглежда по-дълъг и по-гъсто обрасъл с тръстика.

Отклоних лодката към брега и слязох близо до острова. Като се върна тук, ще ловя патици. Тръгнах из мократа ливада, а в следите ми веднага се събира вода. Земята е подгизнала като гъба. Щом стигнах до крайбрежните храсталаци, дадох знак на Арфа да се приближи, вдигнах бинокъла и огледах ливадите. На около километър забелязах първата група сърни. Наведох се и тръгнах към плитката долчинка. Слязох в нея и вече можех да се изправя. Нагазих до глезените във вода и бавно се приближавах към сърните.

Близостта на водата ме потиска, от малък се страхувам от вода, а тя сега шурти в краката ми и може би се чува на стотина метра. Надигам се и поглеждам през гъстите храсти. Сърните са шест на брой и все още спокойно пасат. Пак тръгвам и си спомням, че миналата година по тези места нямаше вода. А Морава и тогава беше излязла от бреговете си. Не, с водата шега не бива. Започне ли да се надига по тези краища, понякога е необходимо да се обикаля с километри. Като се напълнят плитките долчинки, водата се разлива из околните ливади и дърветата изглеждат като израсли в огромно езеро. Тогава и за хората, и за животните става трудно.

След около четвърт час бавно ходене отново погледнах към сърните. Все още бяха там. Излязох от храстите, свалих шапката си, поставих я до най-гъстия храст и заповядах на Арфа да я пази. Кучето с неудоволствие седна на задните си лапи и завъртя опашка. Подмилква се, не му се седи само, но аз вече не му обръщам внимание и се отдалечавам. Познавам маниерите на Арфа — ако уловеше погледа ми, тя щеше да се опита да ме омилостиви. Вървя с котешки стъпки. Държа пушката в дясната ръка, раницата съм заметнал през лявото рамо и се провирам между храстите. Внимателно наблюдавам животните, все още не са ме усетили. Бавно пропълзявам до малко възвишение. Вятърът духа срещу мен, това е много добре.

Слагам раницата пред себе си и залягам. Бавно поставям пушката върху раницата, обръщам се леко встрани и свалям бинокъла от шията си. Движенията са ми бавни, съсредоточени. По този начин се успокоявам, преди да стрелям. Освен това при такъв вид лов човек има достатъчно време. Всяка прибързаност може да доведе до грешка и неуспех.

Вече съм напълно готов. Оглеждам шестте животни с бинокъла. Между тях има един сръндак с вече очукани рога. Но и така личи, че е истински мъжкар, гърдите му са широки, главата — голяма, а шията — къса и дебела.

Една от сърните пасе сама, малко встрани. Държи се като обидена стара дама. Поглеждам през рамо назад да не би Арфа да е тръгнала след мен. Не, излишно се страхувам, кучето е послушно. Старата сърна е изключително едра, може би колкото сръндака. Притискам пушката към рамото си и през далекогледа сравнявам двете животни. Опрял съм пушката върху раницата и здраво я стискам с лявата си ръка. Кръстът на далекогледа дори не потрепва. Леко обирам мекия спусък и очаквам сърната да ми покаже хубаво хълбока си. Ето и това стана, натискам спусъка, но в същия момент виждам, че сърната почва да движи нагоре и надолу глава, сякаш иска да пропъди мухи. Но вече е късно, ехото на изстрела се връща към мен, сърната за момент пада, останалите плахо се оглеждат. В следващия миг улучената сърна се надига и побягва. Останалите също се впускат в бяг, но в обратна посока.

Чула гърмежа, Арфа вече е дотичала до мен и се притиска до левия ми крак. Чувствувам, че цяла трепери, и чувам как тихо скимти. И наум не ми идва да се скарам за допуснатото своеволие. Напротив, потупвам я по гърба и показвам бягащото животно.

Тя се спусна като стрела след ранената сърна. Не бе необходимо да повтарям „Бягай и донеси!“ Наблюдавам с бинокъла как разстоянието между двете животни се скъсява. Сърната бяга към островчето от храсти и водни растения, Арфа бързо я догонва, но преди да успее да скочи върху нея, сърната се изгубва в храсталака.

Бързо хвърлям на гърба си раницата, вдигам бинокъла и пушката и се затичвам след кучето. Като се приближих до храсталаците, всичко вече бе свършено. Но кучето не умее само да се обажда и затова свирнах с уста. Арфа изскача от храсталака, а устата й пълна със сърнешка козина.

— Браво, мойто момиче, спаси ме от излагане пред приятеля! — кучето нетърпеливо скимти и върти опашка. — Я покажи сега къде е сърната!… Арфа скача в тръстиката, а аз я следвам. След няколко крачки спирам пред тялото на старата сърна. Куршумът е счупил само бедрената кост. Ако Арфа не бе дошла навреме, щях да я изпусна. Сигурно точно в момента на изстрела сърната е навела глава и изместила тялото си назад и вместо да попадне в сърцето, куршумът е разбил бедрената кост.

— Браво, Арфа, умна си ми ти! … — галя я аз по гърба, а тя радостно скимти. — А виж какъв сукин син съм аз — и да стрелям точно вече не умея — кучето подскача, иска да ме близне по носа, но на мен тази милувка не ми е особено приятна и се захващам за сърната. Извличам я от храстите, а Арфа, радостно възбудена, подскача около мен.

На малко възвишение недалеч от храстите виждам подходящо дърво. Орязвам с ножа летните издънки и закачвам изкормената сърна надолу с главата. Разтягам ребрата й с пръчки, а вътрешностите набождам на шиш. До довечера кръвта й напълно ще изтече и месото ще изстине. Като тръгна да се прибирам, ще я взема на рамо и хайде към лодката.

Така-а-а, първата задача може да се смята за изпълнена. Доволен от кучето, пък и от себе си, свалям далекогледа от пушката и поставям нова гилза с тройки сачми в цевта за сачмени патрони.

— Да тръгваме, Арфа! Сега пък можеш да покажеш на какво си способна. Търси хубаво! — кучето подскача от радост и се спуска в бяг към храстите, а аз продължавам да го напътствувам.

— Не така, какво тичаш като луда! За тази работа трябва ум! — сещам се за ятото патици, кацнало на острова, и пращам кучето нататък. Дали ще бъдат още там, не зная, но нищо не ни струва да проверим.

Каквото преживях през следващите минути, рядко се случва да преживее ловецът. Щом кучето навлезе в тръстиката на островчето, излетяха наведнъж може би около двеста патици. А като се впусна по-навътре във водата, забучаха, заудряха хиляди криле. Небето над островчето се закри с телата и крилете на птиците. А във водата сякаш беше затънал трактор и ревеше на пълен газ. Дори не трябваше да се премервам. Само вдигах пушката и стрелях. От първия изстрел паднаха наведнъж три. Докато заредя втори път, птиците се вдигнаха високо.

Арфа донесе първата патица веднага. За втората се позабави по-дълго из гъстата тръстика. А за третата трябваше да я връщам няколко пъти. Затова пък като награда за труда донесе прекрасно Оцветен патаран. Беше още жив, със счупено крило. Ето че за втори път бях доволен от кучето си. От радост бях готов да прегърна и разцелувам Арфа по влажната муцуна, само че тя сега не се интересуваше от моите чувства, беше в плен на ловната страст и нетърпеливо очакваше моите заповеди.

— Не така, Арфа, та ние не сме някакви лакоми бракониери! … Имаме три патици, това ни е достатъчно — гладех кучето по гърба и го успокоявах, но то не искаше да ме разбере и цялото трепереше от напрежение. Успешният лов бе разпалил кръвта му. Отскочи от мен и започна да търси из храстите. Не оставаше нищо друго освен да използувам стария трик — шапката на земята и пази, докато ти дойде акълът в главата…

Слънцето се бе изкачило вече високо. Стомахът ми взе да се обажда. Сложих вещите си накуп, начупих от близката върба изсъхнали клони и запалих огън. Скоро веселите пламъчета заиграха в очите на Арфа, а аз само по риза започнах да скубя патиците. Патарана оставих в сянката на храстите да изстине. Докато подготвих птиците за печене, огънят се разгоря буйно. Нахвърлях още съчки и като оставих кучето да пази шапката ми, започнах да бера шипки от близкия храст.

Шипките бяха огненочервени, хванати вече от първия мраз, точно такива, каквито трябва да бъдат за хубаво вино. Не носех торбичка или чанта, затова разпрострях на земята платнището, което носех винаги със себе си, и хвърлях шипките в него. Докато набрах няколко килограма, огънят поугасна, беше се натрупала достатъчно жарава. Взех двете патици, увих ги в хартия, а после ги овалях в рядката глинеста кал. Двете тела заприличаха на два кални хляба. Разрових жаравата и поставих патиците сред жарта. Покрих ги отвсякъде с пепел и светещи още въглени, погледнах часовника си и ги оставих да се пекат.

След един час обедът беше готов — такъв специалитет не се сервира и в най-луксозните ресторанти! Патиците се излюпиха от втвърдената глина хубаво опечени. Дребните перца, които не можах да изскубна без топла вода, останаха прилепени към глинестата обвивка. А Арфа, въпреки че бе наказана, получи половин порция пръжки и продължаваше да проявява интерес към апетитно ухаещите патици. Разбира се, тя получи своя дял — нали без нея нямаше да ги имам сега.

Докато свършим с празничния обяд, небосводът се покри с тъмни облаци. Възникна въпросът, какво да правим сега … След малко колебание махнах с ръка. Да вали, колкото ще, все някак ще издържим с Арфа, а дивите гъски поне ще летят по-ниско. На такъв лов излизам веднъж в годината и някак не вървеше да се върна от страх да не се намокря.

До свечеряване обаче имаше още много време. „Какво да правим, Арфа?… На теб ти се иска отново да се пуснеш из тръстиките. Не, по-добре да обиколим и разгледаме удобните места за кацане на дивите гъски“…

Кучето весело размаха опашка. Дали разбира за какво му говоря? … Не зная, но изглежда схвана за какво става дума.

Оставихме огнището да угасне бавно под дъждовните капки и тръгнахме с Арфа на разузнаване. Обширни, но пусти са по това време ливадите край Морава. Вървя цял ден и не мога да срещна жива душа. Пък и какво да правят селяните в нагизналите от дъждовете ливади, сеното е прибрано в сеновалите или стои балирано по временните складове. А из полята сега кипи усилена работа. Събира се реколтата от захарно цвекло и картофи. След тях ще остане царевицата за зърно и накрая — дълбоката оран и сеитбата. По околните дървета рядко се срещат и птиците също се угояват из полята за дългата и студена зима. Летят на ята след комбайните и също събират зърно или пък подскачат в браздите след лъскавите плугове и събират вкусни червеи.

Но нека не прекалявам, нали аз съм тук и ми е добре, като никой не ми плаши дивеча. А и с птиците не е толкова зле, край реката се виждат тук-таме водни дърдавци, патици и водни биволи. Те, както и дивите гъски, обичат спокойствието и тихия шепот на течащата вода.

Дъждът се усили. Отначало започна като на шега да ръми, а сега капките наедряха и падаха в гъсти пунктирани линии към земята. Нищо, коженото ми палто ще издържи, а Арфа не се трогва от дъжда. Нейният кожух е още по-добър, само не бива да стои дълго на едно място.

Вече се приближавам към един залив, където може да са накацали диви гъски. Само че за да се приближа, трябва да заобиколя плитка долчинка, пълна с вода. Морава покачва нивото си. Дано само не продължи така бързо, иначе няма да успеем да се приберем в къщи.

Със спускането на тъмнината дъждът поотслабна, но не престана. Отново стана дребен и бодлив, като че ли от потъмнялото небе падат игли. Коженото ми палто натежа, сякаш джобовете ми бяха пълни с пирони. За да си съкратя пътя към избраното място, нагазих в студената вода. На някои места беше толкова дълбока, че преливаше през ботушите ми. А Арфа хитруваше, винаги намираше брод. Как кучето отгатва къде водата е плитка, а умният човек всеки момент може да пропадне до раменете в някоя дупка, пълна с вода?

Най-после се приближавам към залива. По брега са израсли три лески, на около трийсет крачки една от друга. Между тях като венец около залива са бухнали гъсти храсти, но вече са залети до половината от придошлата вода. Никога не съм газил в такава мътна вода. Винаги изпитвам панически страх, че ще потъна в рядката кал под водата.

Дребният дъждец вече се смесва със замръзнали снежинки. Така е по-добре. Няма по-добро време за лов на диви гъски. При снеговалеж птиците са принудени да летят ниско, за да виждат водата, и тогава може лесно да уцелиш.

Стоя под средната леска. Арфа трепери в краката ми. Е, хайде, потичай, вдигни нещо, че така ще настинеш. Не е нужно да подканям кучето. То веднага вдига глава и филтрира миризмите, които се носят от храстите. После бързо се спуска нататък. Скоро се спира, изпъва опашка и почти се влече по корем към близкия храст. Близо до него се спира, обръща муцуна към мен и размахва опашка. Вика ме. Приближавам се, а тя навлиза във водата и спира на метър от мокро гнездо. Нещо се движи в гнездото. Докато разбера какво е, вече я донася в краката ми. Навеждам се и разпознавам едър фазан.

В този момент нямам време да изнасям лекция на кучето по прилично държане в гората. При това фазанът е така обработен от зъбите й, че не може да издържи до следващата пролет. Доубивам го и отново го пускам на земята.

Изведнъж чувам свистене на много криле, поглеждам към светлеещото небе и виждам голямо ято патици. Но докато сваля пушката от рамо, ятото се загуби в тъмнината далече напред. Ругая се на ум, само че това не помага. С пушка, готова за стрелба, и с треперещото куче в краката очаквам следващото ято. За моя радост скоро над мен се чува силно свистене — прелита второ ято. Бързо вдигам пушката и стрелям в средата на ятото. Една птица се отделя от ятото и с отчаян пирует пада към земята. Не е необходимо да подканям Арфа. Тя скача радостно и се хвърля във водата. Не след дълго донася стар паток с подгънати пера към опашката…

Поглаждам мокрото треперещо куче по главата. „Издръж още малко, Арфа, след патиците ще полетят и гъски, а ако не минат точно над нас ще си вървим у дома!“ … Кой може да каже предварително какъв ще бъде късметът на ловеца? … Щастието също може да се умори. В такива случаи някои казват, че кацало върху главата на глупака, но аз не се смятам за такъв…

Но ето че някъде отдалече се чува „га-га-га …“ Потръпвам — действително летят диви гъски. А според граченето ми се струва, че не летят високо. Арфа се изправя до мен и стои изпъната като тетива. Гъските приближават. Стискам пушката в ръце и съжалявам, че не нося двете сачмени цеви. Но какво да се прави, човек винаги намира за какво да съжалява, никога не е напълно доволен . и това е добре, иначе нямаше да е човек.

По тъмносивия небосвод се очертава стройна стреловидна единица. Телата са подредени едно след друго като за парад. Летят малко встрани от мен, точно над водата. Машинално вдигнах пушката. Пред очите ми тъмнеят дългите тела с размахани огромни криле. Премервам се в първата птица. Стрелям! … От стройната редица се отделя третата птица. Земята я привлича със своята сила, дивата птица се съпротивлява, но след малко чувам, че пльосва във водата някъде към отсрещния бряг. Птицата пляска отчаяно още няколко мига с големите криле и бавно затихва. Поглеждам Арфа и прошепвам: „Бягай, донеси!“… Умното куче скача във водата и плува към отсрещния бряг. В тихата вода пред нея се образува вълна от напиращите гърди. Арфа е бърза плувкиня. Напредва равномерно, както стотици, не, хиляди пъти досега.

Ето, вече излиза на другия бряг, чувам как отърсва мокрото си тяло и бързо приближава до падналата птица. Няколко мига се мъчи да захапе едрото тяло и скоро заплува с птицата в уста към мен. Само че сега и тялото, и опашката й са под водата. Пред мен тъмнее голямата птица и едва се забелязва главата на кучето. Сега то плува сравнително по-бавно в студената ноемврийска вода. Най-после излиза на брега и пуска гъската в краката ми. От гърлото й излиза радостно скимтене, а цялото й тяло трепери. Сяда на задните си лапи и ме гледа в очите. Горката Арфа, мокра, измръзнала до кости, търси да види в моите очи радост и благодарност.

Сега вече страстите са задоволени, както на Арфа — потомствения хищник, така и моите — на хищника с разум. Опитвам се да премеря в ръка теглото на птицата и потръпвам от ловна възбуда…

Вече е тъмна нощ и сивеещият допреди малко небосвод стана мастиленовиолетов. Пак се чува далечно грачене на диви гъски, но в тъмнината нищо не се вижда. Някъде в горния край на залива чувам плясъка на телата в студената вода. Арфа отново потръпва и ме побутва с муцуна над коляното. Не, стига вече. Прибирам птиците в раницата. Най-отгоре слагам задушения от кучето фазан, мятам раницата на рамо и тръгвам по обратния път към дивата слива, дето виси тялото на сърната.

Излизам само стотина метра и разбирам, че не мога да продължа в избраната посока. Арфа не се колебае и навлиза в дълбоката мътна вода. Но аз не мога да премина, ботушите ми пак се пълнят със студена вода и страх сковава тялото ми. Опитвам малко по-вляво, но и там водата е дълбока. Вървя в тъмнината и се опитвам да запазя самообладание. За кураж сам убеждавам себе си.

„Запази самообладание! Нали добре познаваш местата наоколо, все някак ще се оправиш.“ Тръгвам да заобиколя реката. Знам едно място, където винаги минавахме, когато водата се надигнеше. Скоро с Арфа приближаваме познатото място. За моя изненада и тук всичко е залято с вода. Повече от петнайсет метра ме делят от отсрещното възвишение. Постепенно разбирам в какво положение съм изпаднал заради своето ловно увлечение. Морава, набъбнала от дъждовете, е запълнила долчинки и ливади навсякъде наоколо. Цялата низина чак до делтата с Дунава е едно море от мътна вода. Спрял съм се в колебание близо до водата. Поглеждам кучето, то скача във водата и плува към отсрещния бряг. Скоро излиза и се отърсва от водата. Недоволно, че не съм го последвал, скимти и ме кани да премина и аз.

— Ех, ти, моя верна приятелко! Де да можех да плувам както теб! А Арфа, сякаш разбрала думите ми, отново влиза във водата и плува обратно към мен. Излиза, пак се отърсва и тихо скимти.

— Ех ти, ако можеше да говориш, какво би ми казала, а?

Вече няколко минути наблюдавам върха на храста. Водата бързо се покачва. Не изминава четвърт час и нови двайсет сантиметра от дървото остават под водата. По гърба ми полазват студени тръпки. Стоя безпомощен пред тихата вода, а кучето продължава да скимти в краката ми.

Тръгвам да заобиколя още по-нагоре. Но скоро навлизам в гъста мъгла. Не се вижда почти на една крачка, всичко е обвито в дебела млечна пелена. Упорито продължавам по края на водата. Вярвам, че с помощта на кучето ще намеря обратния път и няма да се загубя сред блатата.

Отдалече се чува свирката на локомотив. А-ха, линията, там е спасението! Тръгвам по звука и виждам, че пред насипа се е разляла широка река. Водата не говори, дълбочината е неизвестна, тя може само тихо да поглъща всякакви тела. Започвам да треперя от студ, а може би и от страх. Боя се с познатия човешки страх за живота. Всичко в тъмната нощ става опасно и враждебно, а най-вече тихата спокойна вода, ширнала се във всички посоки.

Арфа и тук преплува на другата страна под железопътния насип, но аз се страхувам. Разумът едва ме предпазва да не изпадна в паника. А кучето отново се връща при мен, сякаш иска да ми покаже колко е лесно. Само че и то не може да ми каже дали на дъното няма рядка, лепкава кал, от която да не мога да извадя премръзналите си крака.

Пак се чува локомотивна сирена. А аз завиждам на машиниста. Седи си на топличко в кабината, натиска ръчката на парата и тя работи вместо него. Завиждам и на огняря, застанал пред отворената пещ. С какво удоволствие бих разменил мястото си с неговото. Виждам го пред очите си като мираж. Наситил тази жълта ламя, той затваря вратичката на пещта, изправя се и изтрива потното си чело. А за удобствата на пътниците не искам и да мисля. На тях им е още по-добре. Седят отпуснати от топлината, играят карти, четат вестници, дремят и никой не се интересува, че някой може да стои безпомощно на стотина метра от тях…

Както и да е, трябва да издържа до сутринта. Мисля за това и студени тръпки отново обхващат тялото ми. Разсъмне ли се, все ще успея да намеря брод. Сега съм объркан, изплашен и уморен, но утре сутринта ще се оправя, пък и Арфа е с мен. Но за да издържа, не бива да се спирам, трябва постоянно да се движа. Раницата се впива в раменете ми. След около час натежава като напълнена с олово. Спирам се, изваждам платнището с шипките и ги изсипвам на земята. След това изрязвам с ножа в средата на платнището отвор за главата и го изхлузвам под дрехите. Е, така поне няма да ми тече зад врата, защо само не се сетих по-рано да сторя това, докато не бяха се измокрили дрехите ми!…

Умората обхваща цялото ми тяло. Краката ме болят от ходене. Иска ми се да поседна поне за минутка, но се страхувам, че ще задремя. Не, трябва да се движа, трябва да дочакам това далечно утро, за да мога да срещна още хиляди като него, но при по-други обстоятелства.

Отново спирам пред широк воден разлив. И тук мястото ми е познато. Около тези тополи вляво съм минавал много пъти. Днес обаче не мога да се приближа до тях. Пътеката е залята от тиха, а може би и дълбока вода. Арфа скимти, подканя ме да се впусна след нея към отсрещния бряг. Аз обаче не й разрешавам да навлезе във водата. Дори й се заканвам, сякаш тя е виновна за моята безпомощност. Мислех само да сложа шапката на земята и да заповядам на Арфа да я пази, но съм уморен и се отпускам на земята.

След малко забелязах, че хапливите снежинки вече не падат от тъмното небе. Завит в платнището, притискам треперещото куче към тялото си. Унасям се в дрямка. Задухва хладен ветрец, но аз се увивам и притискам кучето към себе си.

Не зная колко време съм дрямал, но се събудих вкочанясал. Погледнах небето, по него трептяха хиляди измръзнали като мен звезди. Няколко мига ги наблюдавах, струваха ми се така далечни и загадъчни. Стана ми още по-студено, зъбите ми затракаха, а Арфа тихо изскимтя. Не, така няма да дочакам здрав утрото. Есенната нощ е дълга и студена. Отново чувам някъде далече ударите на колелетата на влака по релсите. Този път машинистът не свири. Сигурно нощем не е необходимо. На кого да свири в безлюдното поле?…

Ставам, вдигам пушката на рамо и подканям кучето. „Хайде, Арфа, нали искаш да живееш, да ходиш отново на лов с мен? Трябва да издържим цялата нощ. Нищо, че сме мокри, ще ходим, докато изсъхнем!“…

Над нас прелетя сова, направи няколко кръга над главите ни, огледа ни добре и, преди да изчезне, изплака с тъжния си глас. Пак тръгваме с кучето в посоката, откъдето се чува шумът на влаковите композиции. Но скоро пак стигаме до вода. Арфа скимти, иска да ме поведе, измъчва я моето недоверие и едва в този момент се сетих, че кучето умее да избира плитките места. Нали днес се учудвах какъв е този животински радар, дето липсва на нас, хората?! Умни животни са кучетата. Като плувци са ненадминати. Арфа би могла спокойно да преплува и Дунава в този студ, но и тя предпочита да мине там, където водата е плитка. И това ли ще направи за своя стопанин?…

Ако ходя мокър до сутринта, в най-добрия случай ще легна болен от пневмония. Няма смисъл от това безцелно лутане. Решавам и заповядвам на кучето. „Хайде, Арфа, води ме, но внимателно!“ Няма от какво повече да се страхувам, и без туй съм мокър до кости. Кучето ме поглежда недоверчиво, изпитателно. Какво ли си мисли?… Но ето че радостно заскимтява и, без да ме изпуска от погледа си, нагазва в студената вода.

Тръгвам след кучето. Отначало ме води по края на водата, след малко завива направо към средата, после отново към края и така на зигзаг, чак до другия бряг. Водата пълни ботушите и вледенява краката ми. Пръстите ми изтръпват, но не обръщам внимание. Вървя смело след кучето. То нагазва в нов разлив, аз го следвам и пропадам до кръста в мътната вода. Арфа обръща към мен глава, сякаш иска да ме обнадежди. Най-сетне и този разлив е преминат. Бавно излизам на брега, изцеждам ботушите си, отново ги обувам и викам на кучето:

— Хайде да се постоплим, Арфа! — Тя се пуска в бяг по петите ми. Тичам и си мисля колко е умно моето куче. В този момент за нищо на света не бих го сменил.

Ободрен от успешното преминаване на водата, аз се колебая дали да взема тялото на убитата сърна. Но умората взема връх и аз отлагам това за утрешния ден. Сега само по-скоро да стигнем. Пък и на сърната нищо не може да й се случи, месото няма да се развали. А дори и да се случи нещо, сега се касае за моя живот, а не за двадесет килограма месо…

Още на четири места трябваше да газим дълбока вода, докато стигнем до лодката. Ето я върбата, в клоните на която миналата година напразно чаках да излезе сръндак. Отминавам я, бързам към лодката. Но като стигнах до мястото, дето бе вързана, виждам, че вече е пет метра навътре в реката. Ето с колко се е надигнала водата на Морава! За да стигна до лодката, трябваше да оставя раницата и пушката на брега. След това влязох в студената вода почти до шия. С премръзнали ръце и тракащи зъби успях да прережа въжето и да довлека лодката до брега. Взех раницата и пушката, скочих в лодката, Арфа ме последва, а аз хванах здраво веслата. Като наближихме селото Арфа изскочи и доплува до брега. Когато стигнах до пристана, видях двете кучета нетърпеливо да въртят опашки на малкото кейче; чакаха ме. А каква радост е да се завърнеш там, където някой те очаква! Казват, че това най-добре знаели моряците…

От този ден обаче го зная и аз…

Такова чудно куче

Не мога да си обясня точно защо, но факт е, че ловът на диви гъски за мен стана един от най-привлекателните. Поради това, щом ме поканиха на ловен излет около Малък Дунав, приех поканата без ни най-малко колебание. При това имаше една голяма пречка — Арфа точно кърмеше своите малки, а да отида без добро ловно куче, някак не вървеше. Ще изглеждам смешен, ако улучената птица падне във водата или се загуби из тръстиките!…

За пръв път в живота си взех на лов чуждо куче. Казваше се Белина. По порода чист германски сетер, а по характер — спокойна и интелигентна. Белина вече не беше млада, но се отличаваше с упоритост. Освен това тя беше най-подходящото куче за воден лов. Това непременно трябва да се отбележи в биографията й!…

Присъствувах веднъж на лов, в който стопанинът й улучи патица и тя падна на отсрещния бряг на полузамръзналата река. Белина без колебание разчупи с тялото си ледената корица, навлезе в реката и образува проход в тънкия лед чак до другия бряг. Там взе птицата и през същия проход я донесе на стопанина си.

Зная, че, който не е видял такова нещо, трудно ще повярва, но затова ние ловците сме си виновни. Почти винаги украсяваме случките с небивали измислици и преувеличаваме размерите на срещнатия дивеч. Обаче това, което разказвам за Белина, е чиста истина.

Излетът бе насрочен за втората половина на декември. Времето беше студено, земята замръзваше. Само водата и блатото все още се държеше. Стичаща се под земята от околните поля, тя е по-топла от водата в реката и в студените дни над блатото се образува тънка прозрачна мъглица от изпаренията.

По време на есенните наводнения реката беше излязла от коритото си и беше заляла голяма част от гората. По ниските места все още се задържаше вода, върху която блестеше тънка ледена кора. За да преминаваме по-леко през тези места, бяхме обули високи рибарски ботуши. С тяхна помощ успяхме да се приближим сухи до местата, дето патиците кацаха за нощувка.

Водеше ни един непознат за мен лесничей. По стъпките му тромаво вървеше също непознат гостенин — ловец, а след него шефът на горското, от когото бях поканен и аз. Крачехме тихо, доколкото позволяваше дълбоката вода, и всеки водеше куче. Аз вървях предпоследен. С високите ботуши преминавах леко през водата и прескачах падналите клони. Белина обаче бе затруднена. Там, където минавах през дълбока вода, тя трябваше да плува. Съжалявах я, защото даже през ботушите и двата чифта дебели чорапи усещах студенината на водата.

Но като излязохме при малките поляни около блатото, кучето се поотърси и побягна около мен, като радостно размахваше рунтавата си опашка. Едва сега у нея се събуди истинската прехвалена Бела от преди години. Като я лъхна студеният вятър, цялата побеля от скреж. Въпреки това тя тичаше възбудена насам-натам, без да обръща внимание на ледените висулки по козината й.

Пред гъстия върбалак кучето изведнъж спря и се изпъна като тетива. Стоеше като заковано, не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Така ме дочака да се приближа и размаха предупредително опашка. Но аз не обърнах внимание на предупреждението и като навлязох във върбалака, изпод краката ми излетя фазан. Белина ме погледна с явно пренебрежение в очите. Какво ли си мислеше в този момент за моите ловни качества? … Защо не стреля? — питаше погледът й, а когато вдигна втори фазан и аз пак не стрелях, сама се отлъчи за малко и ми донесе в зъбите си един женски фазан.

Огледах се дали другите ловци не са я забелязали. За мое щастие всеки бе зает със себе си и своето куче. Не се скарах на Белина, но когато тя предприе ново издирване из храстите, аз незабелязано пуснах фазана.

Може би беше по-педагогично да я накажа. Какво ми носи дивеч, за който не съм я изпратил? Но сърце не ми даваше да и развалям настроението. А самата тя бе толкова доволна и щастлива, че ми е донесла нещо, след като сам не мога да се сдобия с дивеч, че едва ли някой би могъл да я укори за прегрешението й. А за самата нея птицата е само птица. Само човек умее да ги различава и да определя по кои птици кога да стреля. Колкото и да е умно едно куче, то не може да разбере в подробности човешките правила и закони.

Имах предвид и това; че стопанинът й никога не бе я удрял по време на лов. Белина е интелигентно куче, обидчиво. Такива, като застареят, стават прекалено чувствителни. Стопанинът й ме предупреди. „Достатъчно е да вдигнеш пръст и тя ще разбере какво искаш да й кажеш!“ … Как тогава да я ударя заради своеволието? … Белина е умна, малко разглезена и както всеки ловец има своя натура, която с едно наказание няма да се промени. Главното е — работи умело във водата. Това нейно качество ми е необходимо днес и не бива да си развалям отношенията с нея за дреболии.

Крачим бавно по замръзналата, сякаш посипана със захар трева. Тук-там по усойните места са се запазили петна от първия сняг. Около блатото тъмнеят върбите. От короните им са виснали клони като обхванати от тиха печал многоръки чудовища. В студената привечер подухва леден ветрец и прехвърля ситен сняг. Снежинките са мънички, пухкави, бавно падат към земята, като че ли се колебаят дали да се върнат обратно нагоре към сивото небе. Времето е подходящо за лов на гъски и шефът на горското стопанство е доволен, че е случил такъв ден.

Над главите ни засвистяха крилете на ято патици. Птиците отлетяха към горния край на блатото. Скоро над нас прелетя второ, по-малко ято, но ние стоим, спотайваме се и изчакваме. Покрай брега на блатото прелетя огромен рибар и кацна нейде в тръстиките.

Гледам, Бела отново зае ловна стойка. Опънала глава напред, тя души с влажните си чувствителни ноздри и филтрира миризмите от въздуха. В храстите нещо се раздвижи, след миг оттам изскочи сърна с малкото си. Ако малкото беше изскочило само, всеки би го сметнал за двегодишно сръндаче — изглежда майка му се грижеше добре за него. Бела подскочи, готова да се спусне след тях, но моето тихо подсвиркване я закова на място. Стои, извила глава към мен, гледа ме в очите умолително и цялата трепери от напрежение. Накрая разбира, че няма да чуе очакваната заповед, обръща жално глава след отдалечаващите се животни и тихо скимти…

— Ела, Бела, ела тук! — кучето колебливо пристъпва към мен. Гладя я нежно по гърба. По козината й все още се държи скреж, а мускулите под кожата постоянно потръпват. — Сега е забранен ловът на сърни, нали разбираш? … Дошли сме на лов за гъски и този път трябва да оставим другия дивеч на мира.

Кучето ме поглежда с големите си очи, а аз продължавам да му говоря:

— Представи си, Белина, че след малко застреляме гъска. У дома стопанката ще я опече и ще я постави с тепсията под елхата. След това ще запалим свещите, знам, че ти много не ги обичаш, но моята Зденка ще изпече за тебе специален сладкиш и ти ще го схрускаш още топъл, нали? … Разбира се, и от гъската ще получиш своя дял, но сега имай търпение!…

Белина продължава да ме гледа сериозно в очите, а на мен на моменти ми се струва, че схваща за какво й говоря. А може би наистина разбира. Затова не бива много да я лъжа. Още не се знае дали ще уловим някаква птица. Засега те си летят високо в небето…

Стигнахме до определеното място и на мен ми определиха позиция. Наредиха ми да не мърдам от мястото си, както аз нареждам на кучето, и отминаха към следващия ловец.

Останах сам с Белина под клонеста стара върба. Стоим и не мърдаме — така ни е наредено. Даже и кучето разбра строгата заповед. Чудно ми е как ни разбират тези животни. Та нали се твърди, че нямат разум! Какви са тези силно развити инстинкти, не мога да си обясня. А фактически тези инстинкти на кучето представляват неговият разум. Не може да се каже, че всичко се дължи на дресировката. Тя може да научи кучето на послушание, но това, което е в главата му, няма да промени.

Едва допушвам първата цигара и вече започва да се смрачава. Бела потръпва от студ, а може би и от незадоволена ловна страст. Ето, че като чух далечното грачене на птиците, и аз започнах да потръпвам като нея. А кучето се изправи, изпъна тялото си и вдигна влажната муцуна към светлеещия небосвод.

— Ш-ш-т! — тихо я предупредих и тя седна на задните си лапи. — Сега е важно да стоим неподвижно. Бела ме разбра и се закова на мястото си.

Ето — лети първата гъска над блатото. Спуска се ниско над водата и грачи толкова силно, че сигурно и мъртвите я чуват. Това е правило при дивите гъски. Една от тях трябва да се жертвува. Но ако сега някой стреля, край на лова! Най-много да си отидем с една единствена гъска. Ятото ще се издигне високо и ще отлети към друго, по-спокойно място за нощувка. Това е типично гъше разузнаване. Тази първа птица лети и много не се оглежда. Очаква неприятеля да се издаде сам. Но ние издържахме и птицата отлита обратно към ятото, кацнало в някоя ечемичена нива. По някакъв свой начин тя съобщава на стражните птици за резултата от своето разузнаване. Те остават на мястото си, за да пазят ятото, но дават някак знак и от ятото се вдигат други три гъски. Никой не знае защо точно три, но винаги е така, прелитат само три — ни повече, ни по-малко. Те летят към първото място, избрано от гъската-разузнавач, за нощуване на ятото. Летят високо, по тях е излишно да се стреля. От земята ги делят най-малко двеста метра. На тази височина не може да ги засегнат сачмите от нито една ловна пушка. Тези три птици оглеждат подробно избраното място. Зрението им е добро, като на ястреби. Всичко виждат и само ако се помръдне нещо подозрително, няма смисъл повече да се очаква ятото…

Но ние издържахме и този изпит…

Не се изминаха и десетина минути, когато от сивеещото небе се чу граченето на гъските. И то какво грачене!… Грачеха стотици гъши гърла. Върху светлия фон на небосвода ясно се забелязват едрите тела и широките разперени криле. След първото ято се задава второ, още по-голямо. Птиците летят още високо, правят един кръг над блатото и се спускат към водата. Сега още мъничко да издържим, никой да не избърза!

Първото ято вече каца във водата. Второто го следва. В този момент чувам един след друг три изстрела. Приятелите ми са по-щастливи, над тях прелетя второто ято и те първи стреляха. Нетърпеливо чакам, страхувам се, че над мен няма да прелетят. Обхваща ме тягостно безпокойство, иска ми се бързо да сменя позицията си. Бела също цялата трепери и нетърпеливо скимти.

— Тихо, Белке, тихо! Не бива да се издадем, гъските виждат надалече, забележат ли ни, няма да полетят над нас!

Отново отекват изстрели и объркан гъши грак. Само че ние, изглежда, стоим на лошо място. Ето там, малко по-вляво, прелитат няколко, но те са далече. А минутите летят, още малко и всичко ще бъде свършено. В тъмнината няма да можем да стреляме. Май ще си отидем с празна торба, както дойдохме.

— Хайде, Белке! — потупвам аз кучето по гърба и се затичвам вдясно. Не зная защо, но си мисля, че на новата позиция ще имам по-голям шанс. А точно там никой не стои. Над главата ми се чува гъше гаготене. Скривам се под близката върба. Чувам шума на крилете. На фона на все още светлото небе забелязвам няколко птици.

Излезе ми късметът. Премервам се и стрелям. Чувам как сачмите удрят в крилете. Но не пада нито една птица. Първото мое ято се загубва в тъмнината. Но след него лети второ. Отново се премервам и стрелям. От правата редица се отделя една птица и пада във водата.

Приближава още едно ято, но, да го вземат мътните, сега е по-важно да извадим застреляното. Хайде, Белина, тръгваме. Виждам, че птицата е паднала върху големите листа на водните лилии само на пет-шест метра от брега.

— Бела, влез и донеси! — От съседната върба се обади изплашена кукумявка: — „Уйй-й-уйй-й“. Бела скача във водата, но нещо я смущава. Върти се на едно място, плува и вдига нагоре голямата си глава. Отново я подканям.

— Хайде, Белина, плувай и донеси! — кучето обаче стои на едно място и по-скоро се дърпа назад.

— Плувай, Белина! Хайде, покажи какво умееш! … — Не, кучето стои, вдига безпомощно глава, сякаш никога не е влизало във вода.

— Е, какво ти стана? … — ядно избухвам аз. — Няма ли да тръгнеш най-после? … — На няколко метра от нас, между венец от водни растения, тъмнее тялото на застреляната птица. Вече не потръпва, не се движи, но кучето сякаш се е побъркало, отказва да го донесе. При това съм чувал толкова приказки за Белина — най-добрата плувкиня. Отново избухвам.

— Белина, веднага донеси гъската! — Но не, кучето не мърда от мястото си. Само извръща към мен големите си очи.

Излишно е да си хабя нервите. Да върви по дяволите със своите умни погледи и добри качества. Сам ще си взема трофея! … Водата не е така дълбока, а ботушите ми стигат до пояса.

— Махай се от очите ми, некадърница! … — Но Белина не ми прави място, стои срещу мен, не мърда, а предупредително ръмжи.

— Полудя ли ти, стара кучко некадърна? … Махай се по дяволите! Ти не си никакъв сетер, а обикновено безстопанствено куче. Гръм да те удари, че да не изложиш и стопанина си като мене!…

Влизам в края на водата, но Белина не се помръдва от мястото си. Скимти, ръмжи като побъркана и колкото повече се приближавам, ръмженето й става по-заплашително. Ето че показва и зъбите си. Нищо не мога да разбера и още по-злостно се заканвам.

— Ако беше моя, на място бих те застрелял, ще се зъбиш на всичко отгоре! … Бяс ли те хвана или какво?!

— Хей, какво правиш там?… — чух в тъмнината гласа на шефа на горското стопанство. — Да не си полудял? — продължи той.

— А защо да съм полудял? … Не виждаш ли, че само на няколко метра от брега е паднала моята гъска, а кучето се побърка и не ще да влезе във водата.

— Веднага излизай, дявол да те вземе! Не ставай по-глупав от кучето си!

— Е, какво толкова е станало! — дразни ме със своите заповеди шефът на горското и аз изваждам верижката за връзване на кучето. В яда си удрям Белина по гърба.

— Махай се от пътя ми, дърта кучко! — Бела се озъбва, готова да ме захапе, но не ме пуска да мина. Аз пристъпвам на място и зеленея от яд. Какъв малшанс! Кучето, прехвалената Белина, дето я взех да се покаже пред другите, отказва да ми донесе трофея. Дори се зъби срещу мен и не ме пуска сам да си го взема!

— Спри се бе, човек, спри, не бъди такова упорито магаре! — крещи шефът на горското и спира запъхтян на брега, близо до мен.

След няколко часа бяхме вече в топлата селска кръчма. Пием третия чай с ром, а Бела лежи в краката ми, опряла глава в моя ботуш. Диша спокойно, дреме, все едно нищо не се е случило. Изглежда, въобще не ми се сърди за белезите, останали по гърба й от тежката верижка.

Шефът на горското продължава да ми чете конско евангелие. С няколко думи — все се върти около моята недисциплинираност. Не ме смятал за толкова луд, че сам да си сменя позицията по време на лов. Тоест, виновен съм бил, че съм се преместил, за да убия единствената дива гъска! А дума не споменава за това, че ме бе поставил на място, където гъските въобще не летяха. Но стоплен от чая или от рома, той се поуспокоява и разказва следния случай.

Миналата година в края на лятото баща и син излезли на лов за патици. Какво са уловили, не е известно, но едва на другия ден точно на мястото, където самоволно бях застанал, селяните намерили само пушката. Освен това към островчето от водни лилии едва се забелязвали две тесни пътечки. Върху листата на водните растения продължавал да си лежи спокойно млад, все още не сменил перушината си патаран. Но било трудно да се възстанови случката.

По всяка вероятност бащата застрелял птицата, а четиринайсетгодишният му син влязъл в блатото, за да я донесе. Влязъл точно там, където исках да вляза и аз, но Бела не ме пусна. Тресавището го повлякло към дъното. Бащата захвърлил пушката и се притичал да помогне на сина си. И двамата останали там. Само застреляният патаран се задържал с разперените си криле над водните лилии. Някъде дълбоко под него тресавището погълнало двете тела.

Поръчвам четвърти ром с чай и чувствувам, че се изпотявам. Не зная обаче дали е от силното питие, или от представата за това, какво можеше да се случи, ако Белина не бе застанала така упорито на пътя ми. А кучето си лежи спокойно в краката ми, от време на време поглежда с големите си умни очи, сякаш пита не е ли време да си вървим?…

Срамувам се за белезите по гърба на животното. Учудвам се на това велико търпение, с което умното куче понесе боя, но не отстъпи и не захапа водача си!

Какво умно, какво вярно куче е Белина!.

Заспаха помирени

Най-възрастните хора от селото не си спомнят да се е събирал толкова народ на погребение като днешното. Ковчезите с двамата мъртви се носеха от осем мъже. След тях вървяха най-близките роднини, между които се виждаха много невръстни деца. И само по това един външен човек би разбрал, че покойниците не са били възрастни хора.

Зимата е суха и студена. Снегът скърца под краката на изпращачите, облечени в топли зимни палта и кожуси. Жените са наметнали през глава дебели шалове с дълги ресни, изплетени от домашна вълна. Духовата музика свири „Излети, соколе, бяла птицо!“ Тази песен беше любима на покойния Феро Майерник, дето го носят от лявата страна. Свирят му я за последен път. Сам той вече никога няма да я запее в кръчмата с приятели ловци. Тъжната мелодия някак сама подсеща за думите.

„ … Поздрави го сто пъти, поздрави го сто пъти и кажи му тихо на ухото…“ Носи се над селото любимата му песен, но той не я чува. Също нищо не чува и Ондро Павлик, дето го носят в ковчега от дясната страна. Сега няма опасност да прекъсне музикантите по средата на песента, както правеше много пъти приживе. Щом успееше да развали настроението на съселянина си, заплащаше на музикантите за солово изпълнение и пръв започваше:

„Там в дълбоката долина, вода пие сама сърна …“ Траурното шествие вече завива от пътя за града към селските гробища. Студът е такъв, че дървените покриви на къщите пропукват. Хората също поизмръзнаха от бавното ходене. Малко по-добре са тези, които се сменяват при носенето на ковчезите.

Първите редици вече приближават към двата гроба, изкопани един до друг. Вятърът отвява думите на песента още от устата на певците, а топлият им дъх се превръща в бяла пара.

Мъжете поставят ковчезите близо до прясно изкопаните ями и над смълчаното гробище се носи рефренът на песента: „Вече ме спускат в гроба студен, там ще лежа до съдния ден …“

Множеството образува голям кръг около двата гроба, а краят на шествието още не е влязъл в двора на гробището. Бавно пристъпват хората и може би мислят за тъжния текст на песента. А певците въпреки студа продължават да пеят: „… Този свят напускам, с вас се разделям …“ Вятърът се усилва и тези, които стоят по-назад, едва долавят мелодията, а за думите се досещат. Но жените както отпред, така и назад еднакво подсмърчат и изтриват сълзите от очите си.

Попът се е изправил в средата, облечен в бяло расо, а върху него е облякъл траурна черна мантия. Нахлупил е почти до ушите си мъничката шапка и бавно разтваря евангелието. Множеството стихва, а той започва да чете…

Всички се молят — кой наистина като вярващ, кой само така, от приличие, но всички се кръстят еднакво усърдно. Молят се хората, а аз си мисля…

Най-после Феро и Ондрей се помириха. Вече никога няма да си кажат остри и обидни думи. За нищо вече няма да се скарат. Такъв е този човешки живот.

Докато бяха живи, двамата не можеха да се понасят. Щом се срещнеха в кръчмата, беше ясно, че за всички ще има безплатна забавна програма. Отначало си подхвърляха остроумни, шеговити и на пръв поглед безобидни упреци. Постепенно репликите ставаха по-остри и накрая винаги следваше кавга. А след една такава разправия двамата за пръв път намериха сили да се сдобрят. Сами се учудваха на своята глупост и ето какво трябваше да се случи…

Тази година зимата настъпи още в началото на декември според всички метеорологични изисквания за сезона. Падналият първи сняг изтри междите и оградите около селските къщи, но не успя да заличи междите в душите на хората. След няколко дни нощите се изясниха. Луната и звездите светеха студено, а в полето сви лют мраз. Всичко бе сковано в лед. По полето не се мяркаше жива душа. Само ловците, верни на своята слабост, всяка неделя излизаха на лов.

Но ако трябва да бъдем откровени, нямаше и събота, през която да не се чуваше стрелба из равното поле и близката горичка. Пък дори се случваше страстни ловци с бракониерска кръв и през работни дни да излизат с пушки в гората. А в неделя всички — и добросъвестни, и бракониери — излизаха заедно, като спазваха ловните правила.

В отдалеченото от града село ловният излет създаваше силни преживявания, за които се говореше чак до другата неделя. И последният ловен излет не направи изключение. Или поточно направи. Самият той е изключение, защото за него дълги години ще се говори.

Както винаги, на неделния ловен излет не отсъствуваше нито Феро, нито Ондрей. Но въпреки че живееха в една махала, само през няколко къщи, разстоянието от пет километра те извървяваха поотделно. На мястото за ловна среща единият дойде откъм селото, а другият — откъм махалата.

В тази съдбоносна неделя Ондрей съжали кучето си и го остави в къщи. Когато останалите ловци го запитаха защо е направил това, той отговори, че се е страхувал да не измръзнат краката на животното. Още не бил му поръчал зимни обувки за такъв студ. А самото куче толкова искало да го придружи, че бил принуден да го върже в будката. Въпреки това, като го видяло да излиза с пушка, то се хвърляло като побесняло напред-назад из тясната будка и по чудо не скъсало ремъка. По цялата махала се чували жалният му вой и недоволното скимтене. Сам едва издържал да не се върне и да не отвърже кучето. А ако беше направил това, днес нямаше толкова хора да се съберат на гробищата, защото понякога кучето излиза по-умно от двуногия си господар.

Този ден членовете на ловната дружинка имаха запланувано мероприятие в гората. Беше необходимо да се намали броят на зайците и фазаните. Очакваше се, че ако останат много, през студената зима ще почнат да нанасят щети по овощните дървета. Ловната дружинка не разполагаше с толкова храна, че да може да ги подхранва през цялата зима. Може да се каже, че ловното мероприятие бе организирано като хубаво развлечение, а не се касаеше за някакви едри трофеи. Очакваха, че всички ще имат по един заек и един фазан, а на ловците това им беше достатъчно.

При първото затягане на обръча лесничеят изпрати Ондрей на крилото — там, откъдето обикновено се измъкват лисиците. Позицията му се оказа неочаквано добра. Вървеше малко по-напред от веригата на стрелците. Като навлезе в горичката, спря се зад ствола на една дебела топола, готов за стрелба. Спотайваше се и очакваше нещо да излезе на широката полянка.

Денят беше студен, но и зимата си има своя красота. Слънцето се силеше да стопи скрежа по клонките на дърветата, но напразно. Сенките на дърветата бяха дълги и прозрачни. Всичко наоколо блестеше в девствена белота и светлината просто бодеше в очите. Животните бяха оставили в сложна плетеница по дълбокия сняг със своите следи. Който умееше да ги чете, не би скучал в гората. Точно пред тополата бе минал заек. Малко встрани личаха копитцата на сърна.

По-нататък се виждаха отпечатъците от копитата на много сърни. А цялата полянка бе избродирана от следите на фазани. В гората бе тихо, само рядко някое дърво изпращяваше от силния студ.

Вече гръмнаха първите пушки, но пред Ондрей все още нищо не излизаше. Нямаше смисъл да чака зайци, те първи се вдигаха пред стрелците и бягаха напред, далеч сред студеното поле. А щом не се показа нито една лисица досега, значи няма и да излязат, отдавна са се прибрали в леговищата си. Ето че се приближават стрелците, но между тях Ондрей вижда само Ферко. Той се прокрадва малко встрани и не забелязва своя съсед. Неочаквано пред него се вдига фазан.

Чу се тъп изстрел и докато ехото се сливаше с останалите изстрели по веригата на ловците, фазанът скърши своя полет и падна на снега. Ондрей стои зад тополата, не се издава. Ферко се приближава към фазана, сваля раницата си и го натъпква вътре. След това мята раницата на гърба, оглежда се и сякаш нищо не се е случило, продължава напред.

Ондрей изчаква малко и тръгва внимателно след него. Не че се страхува от Ферко, но все пак и пред него може да излети фазан, а и да не излети, ще види поне какво прави този разбойник в гората. Но така и не открива нищо, а вече е на края на гората, там, където трябваше да се съберат след първото разгъване. Приближава се ядосан и скрито наблюдава кой какво донася.

Ловците идват един след друг и всеки слага на снега своята плячка. Редицата от простреляни фазани и зайци растеше. Но Феро стоеше, както Ондрей, в другия край на поляната и също наблюдаваше кой какво носи. След това заговори с двама ловци, спокойно си запали цигара и явно нямаше никакво намерение да отвори своята раница.

Ондрей избухна, въпреки че не се касаеше за кой знае какво. Някакъв жалък фазан не си струваше толкова приказки. Обаче Ондрей държеше за самия принцип — всички предават застреляното, а само Ферко хитрува. Така започна всичко. В първия момент Ондрей може би само искаше да засрами съседа си. Но Феро почервеня като рак, най-напред посегна за пушката, после бавно отвори раницата и смутолеви нещо като извинение. Ловците почувствуваха, че разпрата може да прерасне в нещо по-сериозно, и бързо отклониха вниманието на двамата съседи, които вече стискаха в ръцете пушките си…

През останалата част от деня лесничеят така подреждаше ловците, че Ферко и Ондрей да не могат да се срещнат на четири очи. Ловците сякаш нещо предчувствуваха и се страхуваха.

Преди свечеряване небето се покри с тъмни облаци и скоро започна да вали дребен зърнест сняг. Лесничеят обяви края на излета. Ловът бе успешен, участниците едва носеха застреляния дивеч…

Вечерта в кръчмата, след като всеки ловец бе натъпкал раницата си с дивеч и се вдигаше тост след тост за здраве и бъдещи ловни успехи, някой забеляза, че Ферко и Ондрей не се чукнаха. В приятелска ловна среда такова нещо се смята за открита вражда. Ловците започнаха да убеждават двамата съседи да се сдобрят, да се чукнат за здраве и веднъж за винаги да си подадат приятелски ръце…

Нямаше как, Ферко и Ондрей изпълниха желанието на ловците и неочаквано почувствуваха, че и на двамата им олекна. След това повториха още няколко пъти наздравиците за здраве и успехи в живота, за вечно приятелство и напълно се помириха.

Това се случи преди три дни, а днес вече са напълно сдобрени и неразделни. Клисарят подава кадилницата, двамата му помощника с бели пелерини я поемат. Трети помощник носи на попа котлето със светена вода и китка босилек. Високият свещеник сръчно поръсва гробовете и двата ковчега. След това взема кадилницата, размахва я, вятърът разнася острата миризма на тамян. Синкавият дим се издига бавно над гробовете, направо към небето…

Присъствуващите са премръзнали, пристъпват от крак на крак и с нетърпение очакват попа да свърши молитвите си. На попа също му е студено, но в този момент той трябва да се възвиси над физическата болка .

А в онази съдбоносна вечер ловците дълго се веселили в селската кръчма, доволни от успешния лов и радостни, че дългогодишните врагове Ферко и Ондрей най-после са сдобрени и пият за вечно приятелство. Свикнали да забавляват съселяните си, двамата се изправили и прегърнати най-напред изпели: „Полети, соколе, бяла птицо…“, а след това — „В дълбоката долина вода пие сама сърна …“ Дълго проточили припева как лесничеят се премерва, иска да я застреля, а сърната му открива, че е прокълната от майка си мома и така нататък … До късна нощ се носело по пустия мегдан: „… Не стреляй по мен, стопанино! Не съм аз сърна, но съм аз, но съм аз — прокълната от майка си мома …“

Приятно било в топлата кръчма, но в полунощ кръчмарят изпроводил ловците и затворил след тях тежката порта. Пийналите развеселени мъже с песни се пръснали по домовете си. Почти цялото село разбрало, че кръчмата вече е затворена, кучетата посрещали и препращали ловците от врата на врата. Този път Ферко и Ондрей поели пътя за махалата заедно. Пет километра не е кой знае какво разстояние, но двамата ловци, пийнали здравата, стъпвали несигурно, раниците им тежали, пушките пречели. Въпреки това излезли с песен от селото. Пътят им минавал по баира над селото, след това слизал в полето и свършвал в новата махала. В тихата зимна нощ тихо валял дребен снежец и бързо заличавал следите на нощните пътници.

Уморили се да пеят двамата ловци, пък и вече нямало на кого, отдавна излезли от селото, а по стръмния път се вървяло трудно. Изкачвали се те нагоре, без да приказват, само от време на време ту единият, ту другият ругаел тихо лошото време и студа. Били здрави мъже и след толкова изпита ракия вървели, без да се клатушкат и залитат. От студа постепенно изтрезнявали и близо до селото почти едновременно видели заек. Свалили пушките, гръмнали му и двамата по два пъти, но все пак нещо от алкохола останало в главите им, та не видели, че след няколко скока заекът се преобърнал и преритал с крака. Така си и останал. Ловците отминали по-нататък към махалата, като оправдавали неуспешната стрелба с тъмнината на нощта.

През това денонощие свил още по-голям студ. Температурата на въздуха спаднала под двайсет градуса. Ондрей и Ферко вървели и от алкохола и движението не усещали студа. Но едночасовото ходене, алкохолът и тежките раници изчерпали силите им. Задъхани, те правели с усилие крачка след крачка из дълбокия сняг. Като се приближили до голямата купа слама, само на половин километър от махалата, те свалили раниците си и скрити на завет, спрели да си починат.

Ондрей се сетил, че в раницата си има още нещо за пийване, затършувал в нея и извадил шише с ракия. Полели отново своето приятелство. Обещали си тържествено вече никога да не се дразнят, никога да не се нападат, а да се шегуват заедно за сметка на съселяните си. Пийнали пак по малко от бутилката за здраве, дори се целунали, за да запечатат и запомнят своите обещания. И пак отпили по малко ракия … Вятърът започнал да духа по-силно, зад купата слама бързо започнала да се образува дълбока пряспа. Упоени от силната ракия, мъжете не обърнали внимание, че снегът ги засипва почти до пояс…

Наздраве, Ондрейко! … Наздраве, Ферко! … Наздраве за нашето вечно и истинско приятелство…

Рано сутринта Ферковата съпруга отишла при жената на Ондрей и запитала дали не знае къде са останали мъжете им да спят. Двете жени предполагали, че след лова мъжете са се напили и са останали да спят у приятели. Въобще не им минавало през ума, че са могли да тръгнат в такова лошо време и не им се сърдели. Отишла си Ферковата жена и се заела с ежедневната си работа.

Но някакво странно безпокойство се породило в душата на Ондрейовата жена. Още повече, че като потърсила кучето, намерила го в будката вкочанясало от студ. Изплашила се жената. Нали никога не пускали кучето в къщата, все спяло навън. Но тя не съобразила, че мъжът й го вързал изкъсо и то не могло да се движи. Смъртта винаги събужда непонятен страх в съзнанието на човека. Жената вдигнала тревога… Намерили мъжете едва привечер. Открило ги служебното куче на милицията. Изровили ги от дълбоката преспа, вкочанясали като кучето на Ондрей. Раниците им — пълни с дивеч. Ондрей все още държал в ръка празната бутилка, а устните му били замръзнали в усмивка. Ето така двамата врагове се сдобрили во веки веков.

Вече спускат ковчезите в дълбоките гробове. Хората пеят: „Тънък зимен пласт тук ще те завие…“ Всеки хвърля по грудка замръзнала земя и бавно излиза от гробището…

Старият гробар заравя единия ковчег, след това и втория. Замръзналите буци пръст удрят по капаците на ковчезите и бързо запълват ямите. Глухият шум се смесва с хълцането на вдовиците и безутешния плач на децата. Духовата музика, наета от ловната дружинка, свири за последен път любимите песни на починалите. Най-напред за сокола, бялата птица, дето трябвало да предаде на любимата колко много я обича войникът и все в сърцето си нейния образ носи…

Гробовете са напълно засипани. Гробарят изравнява малките глинести възвишения и поставя отгоре венците. Толкова много венци. Едни са червени, други — бели, превързани-с черни панделки и изписани със златни букви. Последен слагат венеца от ловната дружинка. Венците са от елови клонки, големи, могат сами да покрият гробовете, а на техните панделки със златни букви е написано: „Последно сбогом от верните приятели ловци“…

Последно сбогом … Какво повече? … Нима някой е виновен, че двамата не са стигнали до домовете си? … Какво повече може да се направи, ето две села са дошли на погребението. В края на краищата важно е уважението. А духовата музика подхваща любимата песен на Ферко, свири му я за последен път.

„… Проклела ме е моята майка, кога за вода отидох, че не исках, че не исках да се омъжа за ловеца от горската къща…“

Наистина хубаво погребение бе устроено за Ферко Майерник и Ондро Павлик! Такова погребение не е имало досега в новата махала. Дълго време ще се говори за него из цялата околия…

Новогодишен лов

Какво представлява новогодишното празненство за ловеца без традиционния ловен излет? Нали трябва някъде сам в гората да се раздели с целогодишния ловен сезон. Там на спокойствие да си спомни всички по-големи преживявания и накрая да улови нещо за новогодишната трапеза.

Вечерта, като седне сред приятели от ловната дружина, да има с какво да се похвали. А като засвири музиката стари мелодии, да си попеят дружно, докато младите танцуват.

Точно такава забава ще се състои тази вечер в нашето село. Ще ни гостува военната музика от близкото поделение. Две готвачки от сутринта готвят зелева супа, пекат фазани, пържат картофи и режат ловджийска наденица за мезе. Разбира се, те с нетърпение очакват да им донесем обещаната сърна. Остава само ние да я уловим в гората. Каква ще е тази новогодишна вечеря без лютивия сърнешки гулаш? Освен това нали писахме в обявата с големи букви: „Ще има сърнешки гулаш!“…

През нощта беше ясно, но сутринта, сякаш напук, над полето легна гъста бяла мъгла. В такава млечна обвивка на двадесет крачки едва се различава човешка фигура. Ако не се вдигне до обяд, не знам какво ще правим. Сърната не е заек, много по-рано усеща човека и бяга далече от него. При това не бяга през глава, накъдето й видят очите, а умно, там, където не могат да я изненадат.

Добре ще е да я уловим още сутринта, защото, докато я занесем до селото, докато я одерем и изчистим, ще стане обяд. А кога ще я разпределят на порции готвачките, кога ще я готвят…

В такава мъгла ловът е затруднен. Човек не може да използува едно от главните сетива при лова — зрението. Обикновено ловците тръгват напосоки, докато забележат отдалече дивеч. Едва след това се приспособяват към вятъра, приближават се бавно и като стигнат на разстояние един сигурен изстрел, залягат. Не винаги е нужно да се заляга, може пушката да се опре на дърво или в чатала на храст, но не бива да се стреля от ръка по тези красиви животни. Колко пъти се случва самонадеяни ловци само да наранят дивеча и той да загине някъде без никаква полза…

Вървя, мисля си за своите ловни преживявания и търся пресни следи. Върху снега личат много отпечатъци от копитата на сърни и лапите на други животни. Избирам най-пресните. Тук е минало цяло стадо. Разучавам следите, а меката мазна кал изпод снега се лепи по ботушите ми като обущарско лепило. Изтривам ботушите и се старая да прочета в следите повече, отколкото е записано. Само че мъглата си е мъгла, може стадото да е само на сто крачки пред мен, като не го виждам, съм напълно безпомощен.

Ето тук следите се кръстосват. Нататък към полето е минало стадо от десетина глави. Сред тях може нещо да се подбере. Тръгвам по новата следа почти слепешката. Пристъпвам бавно, внимателно, иска ми се да изненадвам стадото, колкото може по-рано. Но стрелките на часовника не стоят, времето лети. След малко ще стане обяд, а аз все вървя след стадото в мъглата. Изглежда, то ме е усетило и бяга пред мен.

Бялата мъгла се носи на вълни, на вълни. Навлизам отново в гората. Между дърветата мъглата е по-рядка, носи се на огромни къдели и бавно се издига към короните им. Без да забележа, отчупвам с тялото си сух клон. Уж тихо изпращя, но на мен ми се струва, че някой е стрелял до ухото ми. Мотая се насам-натам из рядката гора. Тук поне няма толкова кал. Не зная колко километра съм изминал от сутринта, все по следите вървя, а те отново ме извеждат в полето… Дали да ходя още след тези плахи животни? Те едва ли изведнъж ще оглупеят и ще спрат, за да ме дочакат. Друго щеше да е, ако сърните се приближеха към мен.

Със своето чувствително обоняние те веднага биха ме открили. Разбира се, на мен може да ми помогне бинокълът. И при мъгла с него се вижда по-добре, отколкото с просто око. Но това не е достатъчно. Нали трябва да различа силуета? Няма да стрелям така, съвсем напосоки! Ами ако убия някой млад сръндак или млада майка? Ще стана за смях пред цялото село! А от сутринта не съм видял даже сянка на сърна, хубаво изпращам годината, няма що…

Вече е обяд. Навсякъде е пълно със следи, но сърните ги няма. Мъглата все още не се е вдигнала и аз се чувствувам като без ръце или по-точно като слепец. Изглежда, довечера ще трябва да минем без сърнешки гулаш. Поне да не бяхме го писали в обявата! Но кой можеше да предполага, че точно срещу Нова година ще се спусне такава мъгла! … Все още не се предавам. И друг път е било лошо, но накрая все нещо е излизало. При това не съм сам, още трима бродят като мен из гората. Може пък някой от тях да има по-голям късмет.

Още сутринта се уговорихме, че щом някой улови сърна, ще гръмне още два пъти, за да отидем и му помогнем при почистването и пренасянето на тялото. Само че този късмет трябва да е много уморен, за да спре на техните мушки. От четиримата само аз имам на пушката си далекоглед. А да се стреля в тази мъгла без оптически мерник, това е загубена работа.

Снегът е добър приятел на ловеца, по него може да се чете като на карта: тук е минал изплашен заек, а там по следите на фазан е вървяла лисица. Хитрушата отлично умее да разчита отпечатъците — какво е животното и на какво разстояние пред нея се намира…

Но от днешния лов няма да излезе нищо. В мъглата дивечът е много по-предпазлив, отколкото през ясните зимни дни. Всяка промяна в климатичните условия предизвиква у животните отначало недоверие, докато постепенно свикнат и се приспособят. Едва тогава може да се тръгне след тях и да се разчита на успех.

При ствола на един стар дъб завършва следата на невестулка. Оглеждам дървото от всички страни дали няма някъде хралупа. Не, нищо не забелязвам. За всеки случай почуквам с пръчка по кората и наблюдавам дали отнякъде няма да се покаже малката хищница. Но тя не излиза, спотайва се или пък кой знае накъде е отишла да търси своята плячка. Неочаквано в тихия монотонен шум на гората се намесва нещо чуждо. Ослушвам се и разпознавам далечно гъше грачене. Постепенно звукът се усилва. Вече виждам гъските. Летят ниско над гората, и те са затруднени от мъглата. Мога да сваля поне една от тях, но това означава да свърша лова и да си вървя в къщи. А какво ще ми кажат после другарите? … Не, не мога да направя такова нещо. Сърната днес ни е крайно необходима. Иначе гостите на вечеринката цяла вечер ще се шегуват за наша сметка.

От дългото ходене огладнях. Изваждам от раницата малко салам, парче хляб и термоса с чай. Сядам на повалено от бурите дърво и похапвам. След това удължавам почивката си с една цигара. Струва ми се, че с дима на цигарата от гората се вдига и мъглата. Между клоните на дърветата плахо проникват първите слънчеви лъчи. В рядката мъгла те изглеждат като недействителни — изтъкани от тънки бели нишки във фини прозрачни платна.

Колко необикновени са чудесата в природата! Не минават и десетина минути, а от мъглата не остава и помен. Като че ли дивите патици я отнесоха на крилете си някъде над реката. Високо над дърветата се издига величественият купол на небосвода, синкаво дълбок, осветен от слънчевите лъчи.

Ставам от дървото, до смрачаване не остава много време. Проверявам пушката, далекогледа, патроните — всичко е на мястото си. Отново тръгвам по следата на сърните. През рядката гора се вижда надалече в полето. Сега при малко щастие ще ги открия и новогодишната вечеря няма да остане без сърнешки гулаш.

Обичам тези самотни преследвания. В такива моменти човек е може би много близко до своите прадеди. Нали от тях ни е останала тази животинска страст да преследваме докрай плячката си. Стотици поколения не са могли да преодолеят това тежко наследство. Не са могли ли?… Не, по-точно е да се каже, че не са искали да го преодолеят. Нарочно са го развивали и предавали от поколение на поколение…

От края на гората оглеждам цялото поле. На пръв поглед не откривам нищо, но не се предавам. Вдигам далекогледа и още веднъж проверявам всяка долчинка. Изведнъж сърцето ми радостно затуптява. На около триста метра в малка долчинка откривам стадото. Сигурен съм, че е същото, по което ходя от сутринта. Сърните лежат в снега и от време на време се ослушват. Само сръндакът е вдигнал високо глава, върти уши насам-натам, оглежда полето — пази старателно стадото. Вятърът духа отстрани, но нямам време да заобиколя.

С котешки стъпки, превит до земята, аз започвам да се приближавам към стадото. След малко вятърът се обръща, сега вече няма опасност да ме издаде. Едва бях направил петдесетина крачки и сръндакът се надигна. След него се изправи и една сърна. Той гледа направо към мен. Аз се премервам в сърната, но тя сякаш ми се подиграва и се обръща с гръб към пушката. Бързо търся мишена сред останалите сърни, но докато избера, стадото се впуска в бяг. Не ми остава нищо друго освен да ги преброя. Със сръндака са двайсет и три глави.

Не обичам да стрелям по бягащ дивеч. Това е особено рисковано на такова разстояние. Предпочитам още дълго да крача из калта, но да бъда сигурен в изстрела си. В този момент чувам далечен изстрел. Спирам се и очаквам уговорения сигнал. За мое съжаление не чувам нищо. Значи другарят ми не е улучил. И това се случва, но точно днес ли трябваше да стане? Все по-настойчиво си мисля, че довечера хората с право ще ни се смеят…

От утрешния ден сърните вече са охранявани от закона. Може да се каже, че тяхното спокойствие ще бъде гарантирано. Разбира се, с малки бракониерски изключения. Ще мине тяхната тежка зима и ще настъпи дългоочакваната пролет. В полето ще се раззеленеят есенниците и люцерната. По горските полянки ще поникне млада сочна трева, а птичките от сутрин до вечер ще огласят с песни спокойната гора.

Както съм се спрял и се наслаждавам на зимния пейзаж, виждам, че от гората излиза сърничка, а след нея се задава втора. От тази страна вятърът е издухал снега и младите животни се навеждат да пасат поникналите есенници. Бавно вдигам пушката, а от гората излиза още едно сърне. Сигурно там някъде се е скрило цялото стадо, мисля си аз, докато се прицелвам. Избирам най-слабото от трите животни и докато търся плешката му, окулярът се запълва от тялото на по-едро животно. Поглеждам — сръндакът застанал пред тях. Главата му голяма, шута, с едва наболи розетки, но това не му пречи да бъде внимателен баща.

Все още не ме е забелязал, но нещо е неспокоен. След него от гората предпазливо излиза стара сърна. Двете едри животни оглеждат подозрително пустото поле. Аз стоя, без да мърдам от мястото си, животните не ме забелязват и също се навеждат към хилавите, едва наболи върхове на есенната пшеница.

Сръндакът отново повдига глава, пак е неспокоен, а аз стоя и си мисля. Рядко се случва една сърна да отгледа три малки. Може би третото се е присъединило към тях, след като са убили майка му. Както и да е, тези слаби сърнета трябва да се застрелят. Също така и старата сърна, щом ражда по две малки. Може би някой ще си помисли, че това е жестоко? … Не, не е. Учените го наричат подпомагане на естествения подбор. До известна степен е така. В гората оцеляват онези животни, които са по-силни. Близначетата си остават винаги по-слаби, а като пораснат, обикновено близнят още по-малки сърнета.

Но защо все още не стрелям?…

Опрял съм пушката здраво до дървото, зад което се крия. Кръстчето на далекогледа се е заковало върху плешката на едно от сърнетата и не потрепва. Само да натисна спусъка, и сърнето ще падне на място. След това ще стрелям още два пъти във въздуха, а докато дойдат другарите ми, ще изкормя животното. Между зъбите на сърнето ще поставя зелена вейка — последна почит на ловеца към дивеча. А щом дойде лесничеят, ще отчупи къс от клончето, ще го натопи в кръвта на животното и ще го забоде зад ширита на ловната ми шапка.

Това е едновременно тържествен и тъжен момент от лова. Другарите поред ще ми стиснат ръка. Уважението ще се смеси с лека завист, а аз ще гледам трупа на животното, и вече ще ми бъде все едно какво си мислят приятелите-ловци. Само-ще изпитвам жал към безпомощното животно, допреди малко толкова жизнено, а сега — купчина кърваво месо за новогодишната трапеза…

Само че аз още не стрелям. Някак не ми се иска. Не зная защо, но в момента не мога, не желая да убивам. Сърнетата пред мен спокойно си пасат, от време на време игриво подскачат, навеждат глави като за борба и пак се разбягват встрани. Горките, с нищо не предчувствуват колко близо до тях е смъртта. Достатъчно е само да натисна спусъка и едно от тях ще падне, а другите изненадано ще надигнат глави и миг след това ще се понесат в див бяг към другия край на…

гората…

Сърнешкото семейство все така спокойно си пасе и незабелязано приближава към мен. Застрелвал съм сърна и на десет пъти по-голямо разстояние, а тези се приближават, разпалват ловната ми страст. Ето пак навлизат в гората. Сръндакът върви последен и оглежда някак разтревожен полето. Самият той е едър и строен хубавец, през пролетта от него ще стане отличен шестак с нагъсто перлирани рога. А сърната може би пак ще близни две или три малки сърнета. Те няма да са ценни за отглеждане, защото майка им не може да им даде всичко необходимо, за да бъдат едри и здрави, както останалите.

Кръвта в главата ми шуми. Един странно жалостив глас шепти: „Не стреляй!“ … А разумът се противопоставя със своята логика. „Защо не?! От тези малки нищо няма да излезе. Някой ден ще станат жертва на хищниците.“ А гласът продължава: „Нима ти не си хищник в този момент?“… Нещо ме бодна в сърцето, студена пот изби по челото ми. Не мога да стрелям. За по-сигурно свалям пушката и я прехвърлям през рамо.

Разумът и сърцето ми все още спорят. В този момент не желая да им бъда арбитър, защото ще трябва да изпълня сам произнесената присъда. А сърнешкото семейство е само на петнадесет крачки от мен. Бих могъл да улуча някое от тях. Но ето, сръндакът се спира и стои като вкаменен. Гледа към мен и силно поема с ноздрите си въздух. Улавя познатата опасна миризма на всесилния човек. Вдига се на задните си крака и с красив скок се понася между дърветата. Останалите членове на семейството го следват.

Сърнето, в което се прицелвах, бяга последно. За момент то се спира и гледа учудено назад. Иска само да разбере откъде идва опасността. Горкото, още не знае, че трябва колкото може по-бързо да бяга от човека.

Едновременно съжалявам животното и се ядосвам на себе си. Подтикнат от някакъв неосъзнат импулс, бързо свалям пушката, улавям малкото сърне на мушка, а то продължава да стои и да ме гледа с неразбиращите си големи очи. Не, не мога да стрелям в тези наивни по детски очи. Сърнето плахо се обръща и се спуска да догони останалите членове от семейството.

Тръгвам бавно към градското шосе. Там трябва да се съберем всички в случай на неуспех. Ботушите ми са облепени с рядка кал. Пристъпвам тежко, вече чувствувам умора след целодневното ходене из полето и гората…

— Нищо ли нямаше? — попитаха приятелите, които вече ме очакваха.

— Нищо! — излъгах аз и продължих заедно с тях към селото. Не изпитвах угризение, че излъгах. Пред очите ми бяха все тези малки игриви сърнета. Те все още са живи и здрави в рядката гора и може би се учудват какво искаше от тях всесилният човек.

Умората постепенно пада от раменете ми. Пред другарите си имах своя тайна — малка, на тях би им се сторила смешна, но на мен тя ми върна доброто настроение…

Бързахме към селото, за да се преоблечем и повеселим без убийства на връх Нова година. Ех, няма да има сърнешки гулаш, но какво от това, нима останалата храна ще ни бъде малко?…