Вълча кръв

Вярност и преданост

Няколко дни времето бе меко, пролетно, но вчера отново всичко замръзна, а днес заваля мокър сняг. Снежинките падаха върху замръзналата земя и бързо покриваха полянките, по които снегът вече се беше стопил.

Лесничеят Хайтун крачи надолу по пътя, ледът под ботушите му хрупти и се чупи, а шумът сякаш се чува из цялата планина. Преметнал е пушката си през рамо, с дясната ръка е хванал цевта, а с лявата балансира движенията на едрото тяло върху хлъзгавия път. Недоволен от своите помощници, той мислено продължава наченатия разговор с тях. Под дебелите черни мустаци устните му шепнат нещо и се стараят да бъдат в унисон с мислите в главата на възрастния служител. Очите му под гъстите вежди гледат недоволно.

Чудно му е защо неговите хора не могат да разберат, че е време да започнат пролетната подготовка. Вече минава първата половина на април, а те още разсад не са получили. Дори смятат, че са прави. Не трябвало да се бърза, още било зима. Защо да се повреждат дръвчетата с прибързано изваждане и местене на студа. Но Хайтун знае, че щом е минала първата половина на април, няма какво да се чака.

Но за какво да се ядосва? Трябва просто да ги стегне. Те и документите за зимния дърводобив още не са си изготвили. Разчитат на дългата зима и смятат, че за няколко дни ще успеят да направят всичко. Нали са млади, не умеят да ценят времето. Може би затова в края на разговора лесничеят им подвикна:

— Стягайте се за работа, мъже! Ако сте слаби, ще кажа да ви сготвят юфка със сирене. Ако сте болни, лягайте в болница, но ако останете тук, хващайте се за работа, и то здравата!

— Ако някога работехме, както вие сега, само за хляб и сол нямаше да можем да изкараме! — троснато допълни Хайтун и затвори вратата на канцеларията. Сега вървеше из планината и продължаваше своя монолог. „Човек за нищо не може да разчита на тях… Ето и за мечката, ако не искам да се изложа, сам трябва да се грижа. При толкова млади помощници на стари години да се мъкна из планината в такова лошо време…“ Такъв си беше лесничеят Хайтун. Дългогодишният живот в суровата планина го беше направил малко грубоват, но упорит и прям. Както повечето възрастни хора, той не обичаше да оставя днешната работа за утре. Затова бе тръгнал сега из балкана. Трябваше да се провери дали мечката-стръвница продължава да ходи около подхвърлената мърша.

Постепенно той забравя за неприятния разговор, оглежда прясно побелялата гора и погледът му просветва. Кучето му, словашки копой, подскача радостно около него. Лесничеят го оставя да потича свободно из гората. Сега няма на кого да навреди. А трябва да се движи, за да не загуби формата си. Преди малко я остави да накърми четирите малки кученца, изведе я от топлия обор и тръгнаха заедно из планината. Дори да закъснеят, жена му няма да забрави да сипе на малките паница топло краве мляко. Но ще се върнат бързо — мисли си лесничеят и ускорява крачките си.

Ето че снеговалежът престава. Пък и за кой дявол е необходимо сега да вали сняг!

В гората всичко е набъбнало, събудено за нов живот. По голите клони на яворите вече са израсли дълги зелени мартеници. Елшите в края на гората са се закичили с едри ресни от кадифе. Дори буките са започнали да развиват листата си, а зимата като напук не иска да се предаде.

Но никой не може да спре пролетта. Ще настъпи изведнъж, нека само да духне белият вятър. За една нощ от снега и помен няма да остане…

Обаче тогава с мечката ще бъде по-трудно. Сега, където и да мине по снега, оставя своя автограф, а после? … Вече две седмици Хайтун я привиква да ходи на едно място. Горе на Лучива поляна за нея довлякоха трупа на цяла крава. Нека си похапне, нека заглади козината, а той да бъде сигурен, ако можеше някой да бъде сигурен в мечка!…

Тези дни ще пристигне някакъв гост чак от Швейцария, та заради него е това тичане. Човекът няма време да гони мечката из планината. Ще пристигне за няколко дни само, за да застреля мечката. Долу си мислят, че горските са магьосници и могат да му я вържат за някоя бука. След това учтиво да кажат: „Стреляйте, господине, а ако не сте сигурен, дайте ние да се прицелим!“…

Мечката е изгладняла, не бе трудно да се излъже с трупа на кравата. Но това не означава, че ще стои вързана на поляната. Застудяването няма да обърка работата. Мечката няма да легне и отново да заспи зимен сън. Само глухарите се объркаха и прекъснаха любовните игри. Лошото време ще удължи сватбения им период. А може би така е по-добре. Поне на Великден няма да го безпокоят с гости. Дотогава може би този швейцарец ще успее да застреля старата мечка и лесничеят ще може да прекара няколко дни със семейството си…

Искаха още миналата година да застрелят тази мечка. Беше започнала да прави големи пакости. Овчарите в планината се оплакваха, че всеки ден отмъквала по някоя овца. Но старата Мецана хитруваше — не нападаше едно стадо, а ги сменяше. Сякаш ходеше да си събира данъка за тревата по планинските ливади. А от хората се страхуваше и успешно избягваше срещите с тях. Ако остане жива и през този сезон, още много поразии ще направи. А колко приказки ще се наговорят, не е за мислене…

Като приближи до новата ловна хижа, лесничеят Хайтун тръгна вдясно, нагоре по склона. По тези места снегът винаги се задържаше по-дълго. Ето и сега лесничеят пропадаше до колене в снежните преспи. Кучето кръстосва насам-натам, навело нос към снега. Но какво може да подуши сега, като новият сняг е заличил всички стари следи?… Дивечът няма да тръгне насам, преди да се пукне пролетта. Сега изчаква някъде на завет в долините, вече гладува, но какво да се прави, такъв е животът в суровата, дива планина. А кучката нека си потича из снега. Та малко ли време се излежава в сеното и топлия обор…

Какви ли не мисли минават през главата на лесничея, но всичките се въртят около мечката. А и кой ли ловец не би мислил за нея, като само стъпката й е над трийсет сантиметра! Това ще да е някоя огромна мецана, издържала по чудо толкова години…

Но говеждото месо не е най-подходящото за случая. След два-три дни мускулите му ще омекнат и стръвницата ще може да откъсне с едно захапване цял бут. Върви я търси после с месото из храсталаците! … Така може да отмъкне постепенно цялата крава и въобще да не се покаже на полянката в подходящо време.

Кон, само стар кон трябваше да намерят! Но все още не е късно, ще трябва да поговори с директора на горското да закупят някоя стара кранта. Дано само дотогава не пристигне този взискателен швейцарски ловец. А трупа на коня ще вържат с верига за някое дебело дърво и ако мецаната поиска да похапне месце, ще трябва да постои хубаво на открито. Сега след такава дълга и тежка зима това няма да е трудно. Хитрецът мечок ще се лепне за трупа на крантата като муха на мед. Пък и самият той ще е отслабнал, кръвта едва ли ще му стигне, за да заглади козината си. Само преди няколко дни Хайтун го видя от чакалото. Дотича до трупа на кравата, откъсна голямо парче месо и хайде обратно в храстите!…

С Неро също ще трябва да направи нещо. На пръв поглед не личи, но вълкът си остава вълк. Скоро вече ще навърши една година. Когато го донесе, Дона също кърмеше четири малки кутрета…

През главата на лесничея премина като на кинолента целият миналогодишен случай с Неро. В неговия участък започна да пакости вълк. При това бе нахален, не се задоволяваше само с дивеч. Една нощ изнесе цяла овца от обора на Враблови и я разкъса посред двора. Според частта, която липсваше от тялото на овцата, можеше да се предполага, че носи храна на малките си.

Лесничеят упражни натиск върху горските да търсят леговището на вълка. Но така и никой нищо не откри. От хищника оставаха само следи в различни части на планината. За сърнешкия дивеч бяха настъпили тежки дни. По-късно ловците предполагаха, че вълкът ловува не само за малките, но и за вълчицата, която от предпазливост остава при малките.

Когато вълкът удуши кучето на Швантнерови и изнесе от обора агне, всички ловци в селото се надигнаха. Веднага на другата сутрин Хайтун пусна по дирите на хищника своята Дона. По снега не бе трудно да го проследи. Беше се приготвил за дълго и трудно гонене из планината. Предполагаше дори, че може да му се наложи да пренощува, но твърдо бе решен да открие бърлогата на хищника. Към раницата си бе привързал и приспособление за ходене в дълбок сняг и само след няколко часа се убеди, че не го е взел напразно.

Около обяд стигна заедно с кучето до границата със съседното горско стопанство. И тук снегът бе до колене, но нито границата, нито снегът можеха да спрат кучето и ловеца. Крачка след крачка старият лесничей се изкачваше все по-нагоре по склоновете на безлюдната планина.

Дона вървеше по стъпките на стопанина си. Така й беше по-удобно. Замръзналият сняг режеше като с нож натежалите й от мляко гърди. Хайтун смяташе, че бърлогата вече не може да бъде далече, но не очакваше, че всичко ще стане толкова лесно. Както вървеше по склона, повдигна очи и неочаквано забеляза вълчицата с едно вълче да се припича на пролетното слънце. Бързо свали пушката си. Разстоянието не бе повече от стотина метра. Прицели се хубаво и натисна спусъка. Едрата вълчица започна да се мята в снега. В първия момент Дона погледна въпросително стопанина си, но след миг улови с ноздрите си миризмата на кръв и се спусна към вълчицата.

С остро свирване Хайтун я закова на място. След това я върна в краката си и бавно тръгна напред. Кучето трепереше от възбуда, но раненият звяр понякога е по-опасен и от здрав хищник…

Докато Хайтун се приближи, вълчицата престана да се мята и когато се спря пред тялото й, то само леко потръпваше. Около голямото й тяло снегът бе опръскан с аленочервена кръв. Вълчето, не разбрало какво се е случило, обикаляше около майка си и търсеше топлите й доскоро гърди. Дона наблюдаваше с особено вълнение тази сцена. Лесничеят Хайтун за всеки случай я завърза, преди да скочи на скалната площадка. Беше доволен от успеха и не чувствуваше тежестта на своите петдесет години, преминали в тежък труд в дивата планина.

С бързо движение той сграбчи вълчето за кожата на гърба и го вдигна пред лицето си. Малкият хищник си показа зъбите и тихо изскимтя. Лесничеят огледа силните му крака, широките гърди и опашката, по-дълга, отколкото на кучетата вълча порода. След това го мушна под кожуха си. Там вълчето поръмжа, опита се дори да хапе, но бързо се успокои и заспа.

Със заредена пушка Хайтун застана в засада. Чака дълго, но от бърлогата под скалата нищо не се показа, а вълкът също не се мярна. Може би вълчицата имаше само едно вълче или пък останалите бяха измрели.

Застреляната вълчица остана да лежи просната на десния си хълбок. Гърдите й все още бяха опънати от мляко, а от раната капеше гъста червена кръв. Около тялото й се беше образувал голям червен кръг в снега, а едното й око гледаше с бялото си към слънцето.

След около един час Хайтун загуби търпение и измръзнал от студа, вдигна обсадата. Отвърза Дона и тръгна по обратния път към селото. Вълчето спокойно спеше в пазвата му, а кучето често повдигаше влажната си муцуна към него. В обора лесничеят пусна вълчето между малките на Дона.

Кучката отначало ръмжеше срещу него, блъскаше го, но постепенно майчиното чувство се оказа по-силно от вековната вражда. Скоро лесничеят продаде кученцата и при Дона остана само вълчето. Кръстиха го Неро. Едва тогава Дона обгърна доведеното вълче с майчина нежност. С голямо неудоволствие тя го оставяше само и не го прогонваше от гърдите си дори когато израсна колкото нея.

Само пуякът, властелин на двора, не искаше да приеме приятелски вълчето. Затова, когато Дона не беше в къщи, Неро не напускаше обора. Но щом кучката се завръщаше, пуякът свиваше разноцветния си байрак и се прибираше към курника. Но може би поради това враждата му към вълчето ставаше все по-голяма.

Неро бързо израсна по-голям от мащехата си, но продължи да ляга все така до нея като малко кутре. Дона продължаваше да се проявява като грижлива майка. Оставаше вълчето първо да се нахрани от общата паница и сама обираше остатъците.

Така младият вълк бързо израсна и осъзна своята сила. Неочакваната промяна респектираше дори горделивия пуяк. Неговата злоба се пренесе към по-дребната Дона.

Веднъж се случи следното: Дона се излежаваше на слънце до оградата и пощеше бълхите в кожуха си. Пуйката с ято малки пуйчета правеше своята редовна разходка из двора. Малките птици не се страхуваха от кучето, приближиха се до него и някои по-смели клъвнаха дори лапите му. Дона късо излая, пуйчетата се разбягаха, но пуйката-квачка нададе страшен крясък из целия двор. Старият сърдит пуяк сякаш само това чакаше. Спусна се към Дона, разперил криле и опашка, а червеният му нагръдник заплашително се поклащаше. Със замъглен от злоба поглед нападна кучката. В този момент Неро, без дори да излае, скочи и захапа пуяка за разпереното крило.

Едрата птица изведнъж се смали като пробито детско балонче. Но Неро не стискаше много. Може би само искаше да предупреди редовния скандалджия, че в двора трябва да има ред и спокойствие. Почувствувал се свободен, пуякът изтича на бунището и нададе още по-силен крясък, та разтревожи животинките из цялата махала.

Жената на лесничея изскочи и като видя, че пуякът влачи крилото си по земята, а устата на Неро е пълна с перушина, вдигна метлата, за да накаже кучето. Неро обаче тихо изръмжа и показа зъбите си като истински вълк. Стопанката на къщата така и не успя да го накаже. Тя предпочете да се прибере в кухнята. Но когато си дойде Хайтун, жената се оплака. Този път обаче нещата се развиха много добре за Неро. Лесничеят и без това отдавна убеждаваше жена си да заколи пуяка. Тя не се съгласяваше, понеже пуякът предпазва домашните животни от пернатите хищници.

След тази случка отношенията между Дона и Неро се промениха. Младият вълк започна да пуска кавалерски кучката да се храни преди него, а той обираше след нея остатъците в паницата. Затова пък Дона, след като се нахранеше, идваше и облизваше муцуната му от полепналата храна, за да не го безпокоят мухите. От този ден двете животни започнаха да ходят навсякъде заедно. От време на време лесничеят ги вземаше със себе си в планината. Скоро обаче се убеди, че така не може. Неро се отдалечаваше по някоя следа твърде надалече, а Дона се подлъгваше след него. Поради това Хайтун направи за него малко дворче, отделено с телена мрежа. Постави му вътре будка и рядко го пускаше извън неговия дом. Още по-рядко го вземаше със себе си в планината. А случеше ли се такъв празник за Неро, Хайтун завързваше на врата му дебела каишка с дълъг повод.

За една година Неро израсна едър и силен вълк. Зъбите му се белееха остри като тесли, опашката му беше дълга и космата, а краката — високи. Над тях играеха мускулите по широките гърди и подвижната дебела шия. На пръв поглед Неро изглеждаше като едро куче вълча порода. Който не знаеше неговата биография, завистливо си казваше: „Какъв хубав вълкодав!“…

Като пазач Неро имаше идеални качества. Лесничеят можеше спокойно да му повери пазенето на цялата къща, без да заключва. А пуякът, който стопанката все пак успя да отърве от ножа, призна напълно и явно Неро за властелин в двора. От своя страна вълкът за благодарност се отнасяше великодушно към своя васал.

Познатите на Хайтун го съветваха да се раздели с вълка, докато е време. Твърдяха, че вълкът си остава вълк и че полза от него няма да види. Предлагаха да съобщят на някоя зоологическа градина — хем ще му платят, хем едно зло по-малко в селото. Кой знае кога ще го прихванат дяволите и хищникът ще си покаже зъбите. Все едно вълчата кръв на вода не става и от вълка пазач на къщата няма да излезе. Най-лошото беше това, че жена му даваше ухо на тези приказки и настояваше да махне вълка от къщата…

Лесничеят обаче все не можеше да се раздели с Неро. Не че натурата му беше колеблива, но младият вълк някак беше влязъл под кожата му. В отговор на приказките махваше с ръка и казваше: „Някак е било, някак ще бъде. Винаги има време да стане по-лошо.“ Сам най-добре знаеше каква сила има във вълчата кръв, но все отлагаше за по-късно решаването на въпроса с Неро.

Пък и откъде да знае човек — всяко правило си има изключение…

Така, потънал в спомени, лесничеят Хайтун стигна до мястото, дето преди няколко дни беше намерил следите на едрата Мецана. Отпечатъците меко се очертаваха под нападалия нов сняг, но пресни следи не откри никъде. „Да не би мечокът отново да е заспал?“ — помисли си ловецът и се спря да почине до ствола на вековен смърч.

Само ловецът, тръгнал на далечен път из планината, знае колко кратки са ранните пролетни дни. Хайтун така постоя малко, изпуши една цигара и наблюдаваше поляната. Стъмваше се. Уморен от продължителното изкачване, той нямаше особено желание да продължи нагоре. Пък и вече не е от най-младите, не издържа, както някога. Ето ризата на гърба му е цялата мокра. Нищо, ще постои под дървото и потта му ще попие…

По-надолу потокът непрестанно нашепваше своята монотонна мелодия. Бели пръски подскачаха около огромните гладки камъни. Лесничеят мина край тях, провери своя капан под клоните на една стара бука, но той беше празен. Хищниците сякаш го познават и нарочно го избягват. Огледа за нови следи около водата, но и там нямаше нищо. Уморен, той бавно тръгна надолу.

Дона неочаквано се спря. Стои, души въздуха и не мърда от мястото си. А в гората е тихо, само лек ветрец разчесва клоните на елите и стройните смърчове. В тишината отдалече се обажда кукумявка „Уйи-уий!…“ Хайтун я открива на върха, сред голите клони на самотния явор. Дребната птица почиства няколко минути перушината на гърдите си и отново надава предупредителен вик.

Какво ли се е случило? Дона все още слухти, опъната като струна, и мърда многообещаващо с късата си опашка. Главата й е обърната все към другата страна на потока, а козината й започва да се наежва.

„Търси, Дона! Бягай!“ — Хайтун чувствува как вълнението от кучето се пренася и на него — ловеца. Кучето се спуска напред като стрела, ловко прескача потока и се загубва сред гъстите храсти. Стопанинът по-бавно и внимателно прескача потока и върви по следата на кучето. В дълбокия сняг стъпките личат и в здрача. Но за по-сигурно Хайтун изважда от джоба си фенерче, запалва го и хваща пушката в дясната си ръка. За всеки случай, пък и да не му пречи при тичането.

След около двайсетина крачки той намира кучката, спряла се пред разкъсан сръндак. Тялото на животното още потръпва в предсмъртна агония.

Лесничеят осветява с фенерчето жертвата, след това лъчът се плъзга по следите около нея. Ловецът ядосано изругава. „Вълк!… Дявол да го вземе, пак в моя участък!“

Хайтун се вслушва в тишината на настъпващата нощ и му се струва, че дочува пращене на клонки. Дона, изглежда, е доловила нещо по-определено и бързо се спуска по следата на хищника. Стопанинът я вика, свири след нея, но напразно, кучката не се спира. Лесничеят се изплаши за нея и бързо се затича по следата. Но след малко прецени, че Дона няма да преследва дълго вълка . и се върна при тялото на сръндака. Опипва рогата му, те са още в лико. Животното вече е стихнало и лежи, изпънало дългите си крака. На шията му зее голяма кървава рана от зъбите на хищника. Дали не греши? Обикновено рисът разкъсва така жертвата си… Не, не е рис. Отпечатъците от котешките лапи са съвсем други.

Хайтун се изправя и отново ругае вълка, пък и кучето. Какво ще му стори Дона?… Защо не се връща?… Няколко мига ловецът стои в колебание. Внезапно, осенен от нова идея, той тръгва по обратния път. В тъмната нощ отвързва Неро, обещава на изплашената си жена, че бързо ще се върне и го повежда по следата.

Не е необходимо дълго да обяснява на младия опитомен вълк какво се иска от него. Отвързан, той подскача от радост, опитва се да допре влажната си муцуна до лицето на ловеца и бързо се спуска по двойната следа.

Хайтун не го задържа, а, колкото му позволяват силите, тича след него. Краката му се подкосяват, но тича и вярва в успеха на своя отчаян опит. Не се страхува, че Неро ще го подведе, а кучето-вълк сякаш разбира опасенията на стопанина си и бърза да ги опровергае.

Луната изплува от облак и освети бистроструйния поток с големи камъни, нахлупили бели шапки. Но ловецът няма време да съзерцава нощния пейзаж. В мислите си той върви до кучето и го напътствува.

— Тичай на помощ, Неро! Дона е в опасност! Тичай, прогони този вълк от нашата планина!… — А кучето лети като стрела по двойната следа. По отпечатъците разбира по-добре от човека кой е минал преди него и с каква цел. Кукумявката отново нададе прокобен вик „Уйи-уйи-уйи!“… Но Хайтун не слуша вече прокобите й. По-важно бе какво става там горе. Трудно му беше да върви из дълбокия сняг. Гъстите клони на младите смърчове го шибаха през лицето. Но ето че излиза от гората и се спира да си поеме дъх…

Вслушва се в безкрайната тишина на нощта и чува само ударите на сърцето си. Долу потокът монотонно клокочи, сякаш нищо не се е случило близо до него. Огромният мастиленосин похлупак на нощното небе е обвил върховете на планината. Никакъв друг шум. Гората спи, потопена в тишината на нощта, а само кукумявката прелита от дърво на дърво.

Какво ли се е случило с Дона? Защо така яростно се спусна да преследва вълка? Той само с един удар на лапата си ще я повали. За него кучката ще бъде играчка, каквато е за едрата котка малкото мишле. „Нищо друго не ми остава освен да бързам на помощ“ — мисли си ловецът, като подтичва по тройната следа.

Неочаквано в тишината на нощта се разнесе вледеняващ вълчи вой. Хайтун не можа да разбере дали това е хищникът, или Неро. Вълчият вой се повтори, но сега от по-далечно разстояние. Тръпки побиха тялото на лесничея. Жестокият вледеняващ вой сякаш пронизва мозъка на костите му. Той бързо съблича кожуха си и го захвърля върху снега. Сърцето му се свива от лошо предчувствие.

След стотина крачки Хайтун спира пред тялото на Дона. Кучката лежи на хълбок, шията й е разкъсана, както на сръндака, а снегът наоколо — утъпкан от неравната борба. Ловецът осветява мъртвото куче с фенерчето си и някаква спазма стяга гърлото му. От шията на кучето капе кръв…

Хайтун изтрива потта от челото си, навежда се и повдига тялото на Дона. Главата й безпомощно увисва надолу, вратните прешлени са пречупени. Вече никой не може да й помогне. Лесничеят оставя тялото на снега, нахлупва шапката си и яростно тръгва напред. В този момент от билото отново се разнася тържествуващ вълчи вой. Лесничеят потръпва и поглежда нататък. Но тъмнината му пречи да види кой тържествува. А победоносният вой се повтаря…

Кой ли е победил? Неро или хищникът, който задуши сръндака, а след това отне живота и на неговата умна Дона!…

Ловецът не обръща внимание на нищо друго освен на следата и бързо се изкачва по склона. В нощната тишина той чува ударите на сърцето си, но върви все напред по вълчия вой и по следите на двете животни. Преди да стигне до гребена, няколко пъти пада в дълбокия сняг. Но горе снегът е отвят от силния вятър. Хайтун стъпва по-леко и се оглежда.

На разстояние един хвърлей той забелязва две тъмни петна. Вглежда се и различава силуета на клекнал на задните си лапи вълк и на още един, проснат върху снега. В тихата нощ отново се разнася пронизителен вой. Вълкът-победител съобщава на глутницата за своята победа…

Лесничеят стои неподвижно. Колебае се дали да стреля или не. Кой е победител и кой — победен?…

С пушка, готова за стрелба, Хайтун тръгва бавно към вълка. След малко на бледата лунна светлина забелязва върху шията на виещия вълк окован нашийник. В гърдите, по цялото му тяло се разлива приятна топлина…

„Не, не съм се излъгал, във вълчата кръв има не само сила, но и вярност!“… — мисли си и ловецът и бавно пристъпва.

— Неро!…

Вълкът само поглежда към човека и отново вдига глава. Над планината се разнася страшен вой. Всичко живо в гората тръпне и се спотайва. Силен е зовът на кръвта, по-силен от навика…

— Чуваш ли, Неро?

Не, вълкът-куче не чува. Може би гласът на човека го подтиква да стъпи върху трупа на убития вълк и още по-силно да завие. Лесничеят се приближава и вече по-скоро моли, а не заповядва…

— Неро, ела тук! … Ела при мен, Неро! … — най-после вълкът се вглежда в човека. Няколко дълги мига са необходими, за да се завърне от опиянението на пролятата кръв към сляпото подчинение на волята на човека. Хайтун търпеливо го изчаква. От хълбока му върху снега капе кръв. Раната може би го боли, но той отново вдига глава и иска да завие. Само че до него е човекът. Стопанинът му. Присъствието на по-силно от него същество смущава вълка и в съзнанието му се възвръща навикът.

Вълкът отново е куче, вярно на своя стопанин. Пред него лежи грамаден, но отслабнал от дългата зима вълк. Може би това е брат или баща на Неро. А може би е съвсем чужд вълк. От разкървавената муцуна кръвта му бавно се изцежда върху снега.

Неро се изправя върху него и гледа своя стопанин. Иска му се да завие, но ръката на стопанина се приближава и погалва настръхналата козина. Какво означава тази ласкава ръка за вълка-куче, никой не може да каже. Но козината бавно се отпуска, вълкът се приближава до краката на човека, притиска се и леко трепери. Може би милувката на човешката ръка скъсява разстоянието от дивия вълк до вярното куче — помощник на човека…

Звездите трептят по ясния тъмносин небосвод. Месечината залива планината със сребристата си светлина, а човекът стои с кучето и се вслушва в зова на кръвта му. Не, Неро никога няма да бъде вълк. Природата не се връща по изминатия път…

Мечокът Мишо

Лесничеят Липко подаде молба да бъде преместен в някое горско стопанство долу в равнината. Доводи не изтъкваше, само така, общи приказки. Но никой не повярва, че това е без някаква основателна причина. Обаче Липко мълчеше. А повод имаше. Добрякът Липко не можеше да ходи повече из планината, в която не успя да опази своя любимец. Може би аз единствен знаех цялата история и така, както я научих, сега я разказвам на вас.

Изглежда, че тази година зимата щеше да си отиде навреме. Още през март слънцето здраво захапа снега и беше сигурно, че до края на месеца от него няма да остане и помен. Но, както често се случва, април ни изигра малка шега. Една сутрин осъмнахме с нов сняг, а от потъмнялото небе продължаваше да вали. Сякаш някой изтупваше огромен брашнен чувал.

Гората стихна под снежната покривка. Скалите и храстите като че ли заспаха под дебелия сняг, а потокът нито се чуваше, нито се виждаше. Ледът скова с дебела броня бреговете му. В необикновената тишина се чуваше като изстрел счупването на някой клон или връх на дърво, претоварено от горския сняг. След това отново се възцаряваше бялото студено спокойствие из привидно пустата гора.

Разбира се, всичко това беше илюзия, последен напън на зимата. Може би ще трае ден, може би два, най-много седмица. Щом духне южнякът, облаците ще избелеят, слънцето ще се усмихне на високата планина, потокът ще изскочи от бреговете си и новият сняг ще си отиде незабелязано за една нощ, както дойде.

Гората отдавна е будна и сега набира сили под снега. Няма да минат няколко дни и по елшите ще увиснат реси. По клоните на брезите вече се забелязват жълтозелените леторасли, а стопи ли се последният сняг, под закрилата на старата изсъхнала трева ще поникнат свежи зелени стъбла. Няма да мине много време и бреговете на потока ще се накичат с белоснежни кокичета и срамежливо разцъфнали петрови гащи. Под храстите скромно ще поклащат цветчета теменужки, а по стволовете на старите дървета все по-често ще се чува усърдното почукване на кълвача.

Из тихата гора ще се върнат пойните птички, синиците ще станат по-сговорчиви, а папуняците ще прелитат от дърво на дърво като пъстри индиански стрели.

Този сняг създаде нови грижи на горския Липко. По снега могат да открият следите му. Той е принуден да заобикаля към своето скривалище и да минава през места, където човешки крак не е стъпвал. Така пътят до сечището на южния склон трае около два часа. Ето и днес той се движи бавно из дълбокия сняг. Влиза в младата дъбова горичка, дето дърветата едва стигат до гърдите му, спира се в горния и край и оглежда всичко наоколо.

От деня, в който пристигна на лов този чужденец — граф, или кой го знае що за птица е. Липко не спи, няма време да се нахрани и е невъзможно да го намериш в къщи. Тази седмица идва в края на сечището за пети път. Скрит в гъстата дъбова гора, той вижда високото ловно чакало, но оттам не могат да го забележат.

Едва седнал, Липко забелязва отдолу по склона две човешки фигури. Те вървят бавно из дълбокия сняг покрай последната редица смърчове. „Виж ги ти дяволите, този път са тръгнали по-рано, за малко да ме изпреварят!“ — мисли си Липко и самодоволно се усмихва.

Под ловното чакало двамата мъже се спират да починат, тихо разговарят и скоро се изкачват по дървената стълба в чакалото, сковано в клоните на три смърча върху четири дебели клони. Вече престава да вали сняг и сивите облаци бавно се разделят, откривайки къс по къс дълбоко, синьо небе. Преди да залезе от запад, многообещаващо се усмихва слънцето и бързо се скрива зад високия хребет на планината.

Липко тихо извади от раницата си старо зелено одеало. Уви се с него до пояс и седна удобно върху нисък пън. Не му беше студено, но след малко, като поседи на едно място, краката му ще започнат да изстиват. Но какво да се прави, не му е за първи път. Така е прекарал в гората и много по-студени дни.

Нищо лошо не прави горският, само дето седи на около двеста метра по-надолу от чакалото. Не е дошъл да бракониерствува, въпреки че носи пушка. Седи си тихо, оглежда смълчаната гора и присвива очи от необикновената бяла светлина. Смущава го само присъствието на ония двамата в ловното чакало. Той знае, че през процепа стърчи цевта на точна пушка. Онзи вътре с нетърпение очаква жертвата. Тогава ще затаи дъх и ще натисне спусъка. От дулото на пушката ще излети парче смъртоносно олово и…

Но хората в чакалото не знаят, че Липко е тук. Не могат да го забележат. Виждат го само лешоядите, които летят високо над сечището. Те много добре различават свитата човешка фигура близо до леката плячка и се страхуват да се спуснат над трупа на животното, вързано в средата на полянката на около шейсет метра пред чакалото. Крякат ядно птиците. Не могат да разберат какво прави там този опасен човек. А другите двама в чакалото не забелязват. На висок глас се питат какво търси в заспалата гора и защо ги смущава при следобедната им гощавка?!

Та нали те първи откриха трупа на коня още на другия ден, след като го докараха. Преди да съобщят на мечката за едрата и лесна плячка, изкълваха очите на животното. Преди да се дотътри старият мечок, лисица разкъса хълбока на коня. С настъпването на деня хитрушата се прибра в леговището си, а лешоядите продължиха да дълбаят и разкъсват вътрешностите му. Мечокът, който се събуди от зимен сън само преди десетина дни, едва на третия ден забеляза, че лешоядите кръжат постоянно над голямото сечище, и тръгна нататък. По миризмата бързо откри трупа и с удоволствие заръфа намирисващото вече месо…

— Само че са сбъркали сметките господата, ако мислят, че над трупа на тази кранта ще убият стария Мишо! — мисли си горският Липко, свит сред младите дъбчета. — Може би щяха да успеят досега, ако ме нямаше тук, но така графът едва ли ще си отиде с трофея на стария мечок. Ако се наложи, тук ще спя, но няма да позволя да го убиете! — заканва се горският и притиска колена под тънкото одеало.

А старият Мишо идва при трупа на старата кранта с един по-млад мечок. Нали няма разум, не знае, че това е негов по-млад брат. Мишо вече направи четиринайсет години, а майка си не е виждал отпреди три зими. Не мисли и не се интересува къде се дяна старата мечка.

През последните години и Липко престана да говори за подвизите на старата грижовна майка. Преди три зими тя вероятно за последен път е родила мечока, дето ходи с Мишо. Научила го е да си търси храна из високопланинските пасища и може би е успяла да му внуши да се предпазва сам от опасното двуного същество, а останалите обитатели на гората да остави на мира.

Преди три години зимата беше дълга и студена. Сигурно старата мечка е заспала в хралупата си и не се е събудила повече. Нито Липко, нито жените, дето разсаждат борчета, видяха повече старата мечка.

Две години по-късно Липко отново откри големи мечи отпечатъци върху снега. Край тях се мотаеха и едни по-дребни, колкото мъжки юмрук. Но това не бяха следите на старата мечка. Случило се бе нещо колкото естествено, толкова и изключително сред дивите животни.

През късната есен след смъртта на старата мечка старият самотник Мишо бе приел при себе си малкото мече. След като бяха презимували в една бърлога, през ранната пролет старият фъфлещ мечок и младото мече бяха неразделни. Никой не можеше да обясни защо самотникът Мишо е приел малкото мече. Та то за него представлява излишна грижа. Не е възможно да е усетил своята кръв или миризмата на майка си. Мечките имат големи глави, но нямат разум. Мишо не можеше да знае, че се грижи за свой кръвен брат. Но както и да е, ето вече втора зима те прекараха в обща бърлога и отново са неразделни.

А сега е дошъл кой знае откъде един надут граф. Носи със себе си модерна пушка с прецизен далекоглед. Качва се в чакалото като господар и мисли, че е напълно естествено да застреля стария Мишо, като заплати някаква си там валута.

А животното не е сторило никакво зло. Графът никога не се е срещал с него, за да го хареса и да пламне от ловна страст. Пристига си господарят, плаща и иска да убива! … Защо? … За да вземе кожата и главата на Мишо, да я разпъне на някоя стена в замъка си и да се хвали пред гостите си: „Вижте какъв смелчага съм бил на младини! … Забележете къде съм го улучил и колко голям е бил този словашки мечок!… А сега помислете само колко е трудно да се открие и застреля такова животно, помислете за опасностите…“

Не, господин графе!… Мишовата кожа няма да краси стената на твоя замък! … Аз ще се постарая Мишо и по-малкият му брат да продължат да си живеят спокойно в гората…

А тази история започна още от миналата есен. Шефът на горскотехническия участък нареди на лесничея Липко да издигне удобно ловно чакало при южното сечище. Още оттогава бе запланувана смъртта на стария Мишо, който не нападаше нито диви, нито домашни животни.

Горският Липко някак се смали и плувна в студена пот. Но какво можеше да възрази? … А заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява.

Поведе работниците Липко, отсякоха четири дебели смърча, побиха ги в земята и на височина осем метра от земята сковаха удобно чакало. Вътре имаше пейка, отпред широки отвори за поставяне на пушката, а отзад дъските бяха обшити с черна хартия. Да не духа във врата на господин графа, че ако се простуди, как ще се оправдават после пред началствата?…

Нареждаше Липко кое как да направят работниците и непрестанно мислеше как да предпази стария Мишо от гибел. В отчаянието си се заканваше, че ако се случи нещо такова, никога няма да се съгласи да одере кожата и да отреже главата на животното. Нека си го одере сам господин графът, нека малко се поизцапа с кръв. Но това бе слаба утеха за Липковата чувствителна душа.

Чакалото отдавна бе построено. Работниците похарчиха спечелените пари и забравиха за него. Обаче Липко не можеше да забрави за кого е построено това чакало. Мислеше за този, който ще дойде и оттам ще стреля по добрия мечок. Нощем се събуждаше, плувнал в пот, след като бе сънувал, че някой стреля по Мишо. Престана да се храни, посърна и колегите го питаха да не би нещо да е болен…

Така в нерадостни мисли Липко не усети кога мина зимата. Рано през пролетта мечките се събудиха от зимния си сън и излязоха от бърлогите. По заповед на началника Липко закара пред чакалото труповете на две млади телета. Изгладнелите мечки бързо оглозгаха кокалите им, а господин графът все още го нямаше. Заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява! Но Липко нямаше да бъде Липко, ако не измислеше нещо. Най-добре от всички бе разучил откъде минават двата мечока на път към лесната плячка. От скалите, където презимуваха, водеше утъпкана пъртина към голямото сечище. След двете телета, докараха пред чакалото трупа на крава. Мишо и младият му брат загладиха козината и никак не можеха да разберат, че тази лесна плячка може да им струва живота. Най-редовно всяка вечер те бавно се приближаваха към сечището, хапваха набързо от месото и пак се връщаха по същия път към леговището си.

Бързо минаваше времето. Двата мечока свикнаха да ходят на вечеря в южното сечище. Снегът се стопи и земята жадно попи пролетната влага. В планината всичко се готвеше за нов живот. Сутрин и привечер из гората започнаха да прелитат бекаси, пойните птички изпълняваха все по-високо своите песни, а мечките спираха като по часовник между шест и седем часа пред ловните чакала на вечеря.

Пристигна и господин графът, разшета се началникът на участъка. Горските няколко пъти пийнаха безплатно в кръчмата, но Липко не отиде нито веднъж…

Четиринайсет години бяха изминали от първата им среща с Мишо. В средата на май момчето на Колник донесе в канцеларията малко живо мече. Обясни, че го е намерил самотно край трите скали, мотаело се долу около потока. Помислил си, че е изоставено, съжалил го и затова го донесъл при горския.

Какво можеше да направи Липко? … Да се скара на момчето, вече бе късно, пък и то какво е виновно, а да върнат мечето при трите скали беше опасно.

Липко погали мечето по меката козина и то го погледна с големите си черни очи. Нещо бодна в сърцето горския служител. По това време се бе завърнала жена му от родилното, имаха си дъщеря. Сега малката Еленка лежеше върху бродираните възглавнички, а майка й шеташе около нея. Мечето бе самотно и вече гладно. Липко го занесе в къщи. Дявол знае защо, но когато кърмят, жените са особено жалостиви и чувствителни. Неговата Луцка започна да се грижи за мечето, както за Еленка. Кръсти го Мишо и най-редовно му даваше мляко. На Липко му се струваше, че ако нямаха крава, жена му бе готова да дели млякото за своето дете, за да отгледа и мечето. Това чувство бе непознато и неразбираемо за Липко, но и той се привърза някак към малкото мече. Вечер сам му подаваше голямото шише с биберон и наблюдаваше как лакомо смуче топлата течност. Не си спомня точно колко дни се грижеха за мечето, но когато времето се постопли, Липко взе пушката си, сложи го в пазвата си и тръгна към трите скали.

Покрай брега на потока бе поникнала зелена, сочна трева. Елшите вече цъфтяха, а лъчите на топлото слънце трептяха по игривите вълни. Потокът отвеждаше снежните води надолу към жадната равнина.

Горският Липко знаеше много добре къде бе презимувала мечката. През последните няколко дни се бе убедил, че не е изоставила малкото си, а все още го търси около леговището. Бързо се изкачи между скалите, където вече не водеше никаква пътека, огледа се внимателно и като не откри нищо подозрително, събуди малкия Мишо.

Мечето сънливо примигна срещу слънчевите лъчи. Липко го постави на земята.

— Хайде, бягай у дома! — подвикна му той. — Що за живот ще е за тебе да си винаги затворен, хората да се грижат за теб и да не знаеш какво е свободата в дивата планина?… Хайде бягай, твоето място е тук, между тези непристъпни скали.

Но Мишко стоеше, гледаше го в очите и не искаше да разбере какво му приказва горският. Като направи няколко крачки назад, мечето се затича след него на късите си крака. Не му се искаше да остане само. Липко го тупна няколко пъти по задника, мечето изскимтя, но щом той тръгна, отново се затича след него като кученце след стопанина си. Мъчно му беше на Липко, но трябваше пак да натупа мечето. Този път то изпищя като малко дете. Горският огледа внимателно скалите. От вътрешността на пещерата дочу шум. Горският знаеше какъв е този шум и какво ще последва. Побягна надолу, но глупавото мече го последва. Липко вече не му обръщаше внимание и бягаше през глава из гората.

Когато беше на стотина метра, старата мечка изрева от скалите зад него. Липко се пообърна. Мецана стоеше над малкото и го душеше. След това вдигна едрата си глава и изрева още по-силно. Липко побягна още по-бързо. Мечката го преследваше не на шега. Бързо тътреше по склона своите триста килограма и горският забеляза, че го настига. Той също не обичаше такива шеги, свали бързо пушката си и гръмна във въздуха. Планината повтори няколко пъти ехото на изстрела. Мечката се спря. Липко бързо отвори затвора, празната гилза изтрещя в камъните. Зареди отново и стреля към скалите. Мечката се вдигна на задни лапи. Завъртя наляво и надясно глава, сякаш се колебаеше какво да направи. В този момент малкият Мишо се дотътри до нея и изскимтя. Това реши опасното положение. Мечката се спусна отново на четирите си крака, хвана мечето с предните си лапи и го вдигна към гърдите си. Оглеждайки се на всички страни, тя още веднъж изрева, но този път по-тихо, примирително.

Липко не чака повече, спусна се отново надолу, доволен, че мечката е приела своето мече. Спря да тича едва след завоя, дето свършват скалите и започва гъстата гора. Под прикритието на дърветата погледна към скалите за последен път. Мечката все още стоеше с малкото мече на гърдите си, облизваше го с грапавия си език и отдалече изглеждаше като жена, която кърми детето си.

Вечерта, като се върна в къщи, Липко седна в кухнята и дълго наблюдава жена си как кърми малката Еленка. Седя така дълго, спомняше си за мечката с глупавия Мишо и се взираше в големите влажни очи на жена си. Малката сучеше, а жена му седеше надвесена над нея някак странно унесена, сякаш духом не е в стаята. Той пак си помисли за мечката. Представи си я как лежи в тъмната бърлога и прегръща малкия Мишо до гърдите си. Сигурно вече е забравил вкуса на кравето мляко и с удоволствие суче силната топла кърма от гърдите на своята майка. Старата мечка може би също така унесено гледа в тъмнината и топли мечето със своето тяло, нежна като неговата жена.

По-късно Липко срещаше често старата мечка с малкия Мишо. Обикновено те до късно лято кръстосваха малинака. Малкият Мишо вече сръчно обираше яркочервените плодове. Друг път виждаше как старата мечка учи мечето си да се катери по дърветата и да обира плодовете им. През следващото лято Мишо бе порасъл, но все още ходеше с майка си. Едва на третата година, когато мечката роди две мечета, малко се отдръпна, но скоро тръгна с тях. Двете мечета израснаха и напуснаха майка си, но Мишо пак си остана с нея…

Горският Липко като че ли търсеше срещи със старата мечка и с нейния Мишо. Радваше се, като виждаше, че е пораснал, колкото майка си, а не успееше ли да го види, дълго наблюдаваше следите му. Там, където минаваше из малиновите храсти, все едно коне бяха вършали. От време на време Мишо намираше и горски мед. За него бе способен да се изкачи чак до върховете на гладките буки. Хранеше се с плодове, трева и гъби, но никога не нападаше животни. Овчарите често го срещаха из планината, но никой от тях през тези дълги четиринайсет години не се оплака, че е нападнал стадото му…

Но сега, успее ли да го спаси, не се знае дали Мишо ще остане вегетарианец. Хората го научиха да яде месо. Отначало телешко, после говеждо, а сега конско. Кой знае дали ще отвикне през лятото или ще почне да напада кротките овце. Но каква вина ще има животното, като ловците сами го учат да се храни с месо?… Въпреки това Липко не може да си представи, че Мишо трябва да бъде убит.

Какво от това, че пристигнал някакъв граф с мерцедеса си? Важно ли е, че е подарил на лесничеите скъпи бутилки с коняк?… Откъде накъде ще вдига с тях тост: „Да живее ловът!“ Знае ли той какво означава да се грижиш през зимата за дивеча в гората? … Не, нищо не знае. Може би и парите си точно не знае. Обаче обикновеният горски служител Липко е убеден, че не всичко може да се купи с пари…

Истина е, че Мишо е вече стар фъфлещ мечок. Истина е и това, че са открили неговите следи при нападнатите кошути. Отпечатъкът на лапата му е дълъг трийсет и четири сантиметра. Никой не може да го сбърка с друг. А сега, като го свикнаха на месо, не е чудно да тръгне и сам да си търси.

Но Мишо си е Мишо — връстник на Еленка. Тя завършва вече основното училище, става все по-красива и жизнена, а защо Мишо да бъде стар, фъфлещ мечок, който трябва да се застреля?…

Не, още никой не е отлял куршума за Мишо. Кожата му няма да виси на стената в някой замък или да топли краката на някоя болнава графиня. Той ще доживее живота си край трите скали като своята майка…

Вече трети ден излиза шефът на участъка заедно с господин графа и двамата напразно седят в чакалото. Молят се там мълчаливо, всеки по свой начин, но за едно и също. Но Липко застава винаги така, че Мишо да улови вятъра от него. Нека се молят ония в амвона. Липко умее да бъде ангел-хранител… Старият мечок няма разум, но в голямата му глава е насъбран много опит от живота. Щом улови миризмата на човека, бързо се връща обратно и търси храна на друго място. За всеки случай Липко не седи много тихо в скривалището си. Често се размърдва, с пръчка рови из сухите листа и така двата мечока не могат да не усетят, че около тяхната плячка нещо не е в ред, дори когато вятърът престане да духа.

Лешоядите все още летят високо над сечището. По едно време се приближи лисица, откъсна голямо парче месо и изчезна бързо в храстите, но Мишо го няма и това е добре. Графът ще си отиде с увиснал нос…

Казват, че вече много се ядосвал, дето ходи три дни напразно из гората. Ругаел дори, че ловът не е подготвен, както се полага, а неговите задължения го зоват да си замине. Каква била тази хитра мечка, която идвала само когато никой не седял в ловния амвон?…

Хвалил се, че ходил на лов в Африка, в Канада, дори на Аляска. Навсякъде го посрещали радушно и ловът бил организиран отлично. Само тук, в сърцето на Европа, така да се изложат горските служители!…

Шефът на участъка беснеел. Не може да понася забележките на графа, а при това трябва да бъде учтив. Сам се учудва какъв е този мечешки инстинкт. Допреди няколко дни Мишо идваше редовно, просто по него да си свериш часовника, а сега никакъв не се показва!… Как ще обясни този провал пред шефа на горското стопанство?…

Липко с удоволствие слушаше тези приказки. Това бе единствената награда за извънредния му труд. А сред колегите си се преструваше на угрижен, само тихо забелязваше, че „Мечокът си е стар и хитър, какво ли не е преживял! Така леко няма да се остави…!“ Останалите горски служители се съгласяваха с него. Пък и какво друго можеха да направят?… Нима такъв мечок може да се върже за някое дърво пред пушката на графа?…

Гледа Липко към залязващото слънце. Огненото кълбо се спуска към хоризонта, червенее и образува ореол над короните на строгите смърчове. В храстите по края на гората чирикат птички. Някъде навътре в гората почуква кълвач, след това дълго се смее, прелита на друго дърво и отново очуква старателно кората му. Ето че прелетя и първият бекас. Но клончето в ръката на Липко натежава. Очите му се затварят и той задрямва. Над гората се спуска прозрачна мъгла. Контурите на дърветата се сливат в здрача. Гората, празнична и тиха, поглъща последните гласове на птиците. Лешоядите вече не крещят над сечището, отлетели са към скалите по южните склонове на планината, а очите на Липко все по-здраво се затварят…

Неочаквано тишината е разкъсана от силен гръм. Кълвачът изписква и отлита навътре в гората, а над сечището прелита любопитна сова. Младата дъбрава пращи под стъпките на бягаща мечка. Липко е опулил очи и се вслушва в шума. Бяга само едно животно. Къде е второто?…"Дали не са убили моя Мишо? …"

С потръпващи ръце горският вдига далекогледа си. Най-напред оглежда зиналия като вълча уста процеп на ловния амвон.

По стълбата бавно слиза човек, след него се спуска втори. Липко чувствува как по гърба му тече тънка струйка студена пот. Уморен от дългото бдение, той беше задрямал, заспал и предал своя Мишо. А трябваше да издържи само още няколко дни!…

Луната бавно изгрява и безучастно осветява тихата гора. Двете човешки сенки стоят все още под ловния амвон и допушват скъпите си цигари. Ето смачкват ги във влажната земя и бавно тръгват към трупа на коня. До него се чернее още едно голямо тяло…

— За бога, нима наистина са убили Мишо?!

А шефът на горскотехническия участък, следван от господин графа, се приближава до тялото му. Като по даден знак двамата мятат пушките на рамо. Графът застава мирно. Шефът на участъка отчупва елово клонче, потапя го в раната на Мишо и го закача под ширита на графската ловна шапка. Подава му ръка. Липко едва чува:

— Да живее ловът!

— Да живее!…

Гърлото на горския служител се свива в спазма. Нещо го пробожда под сърцето. Следи с бинокъла всяко движение на ония двамата, а ръцете му все по-силно треперят.

Нощта покрива планината с тъмната си пелерина. По небето безучастно трепкат хиляди звезди. Гората бавно заспива и може би нито един страстен ловец няма да наруши нейното спокойствие до сутринта.

Под големите лапи на стария Мишо вече няма да шуми изсъхналата дъбова шума. Животът му угасна на малката полянка, пред очите на неговия закрилник.

Горският Липко тъжно довърши историята за стария мечок Мишо, стана и занесе заявлението си за преместване долу в равнината. Не го придумвах да остане. Достатъчно тежко му беше на човека. Разбирах го — вече щеше да му е трудно да живее сред тази гора със своите спомени…

По кървавата следа

Един зимен следобед крачех към дома си в сняг до колене. Алино подскачаше след мен в изровената пъртина и отваряше очите си все по-широко в спускащия се ранен предвечерен здрач. През зимата в гората бързо се стъмва. Алино е бастард, точно като своя брат Азор, когото оставих днес да пази къщата, и предчувствува, че след малко ще може да разчита най-много на влажните си ноздри и добрия си слух. Разликата между двете кучета е в това, че Алино е успял да издърпа повече мляко от гърдите на майка си — баварска следотърсачка, и е израсъл по-едър. Като наследство от баща си е развил силни крака и широки гърди — така типични за словашките копои със сурова натура…

Жена ми се ядосва:

— Защо са ни три кучета? С това, което изяждат, мога да отгледам още едно прасе!…

Само че аз не мога да се разделя с нито едно от тях. То почти винаги така се случва, ако ловецът не раздаде навреме малките кутрета.

Неочаквано Алино зад мен ядно изръмжа и се закова на мястото си. Побързах да се огледам — щом Алино така ръмжи, то не ще да е само заради някакъв заек. В гората става нещо нередно. От пръв поглед не успях да открия нищо, погледнах кучето, а то стои, гледа към младата гора, тихо ръмжи и поклаща заканително опашката си.

— Хайде, върви! — разреших му да се спусне в преследване и тръгнах бързо след него. Кучето за момент се спря, вдигна глава и подуши високия вятър. Така си и мислех, не се касае за дребно животно. Алино като че ли долови мислите ми, изскимтя и отново се спусна напред по уловената миризма.

Не бях направил стотина крачки и открих кучето си да души следите около разкъсана едра кошута. Животното е било младо и силно — няколко метра около тялото снегът е изпръскан с кръв и утъпкан от неравната борба с кръвожадния рис. Навеждам се над следите и виждам, че рисът не е бил сам. Два са нападнали едрото животно. Едните следи са по-едри, а другите — по-дребни. Заличих своите следи и бавно се отдалечих от трупа на кошутата.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — казах си аз и побързах да се прибера у дома.

На другия ден още преди разсъмване вече стоях на варда при трупа на кошутата. Но напразно… Хищниците не дойдоха. Не се показаха нито на втория, нито на третия ден.

— Кой знае накъде ги е отвлякъл случаят! … — промърморих под носа си и едва на четвъртия ден изоставих трупа на кошутата.

Минах след няколко дни и не можех да повярвам на очите си. Рисовете отново бяха идвали, от тялото бе оглозган още един бут. Започнах редовно да вардя при тялото, но хищниците сякаш ме усещаха и повече не се завъртяха по тези места.

Бях убеден, че някъде горе в скалите женската по това време ще се окоти. През пролетта, за да хранят малките си, рисовете ще съсипят много дивеч, а ние има да ги гоним из цялата планина.

Сякаш за доказателство, не измина и седмица и при хранилките открихме трупа на сърна. Гърлото й бе прегризано нашироко. Около тялото нямаше много кръв, а отпечатъците бяха същите. Едните по-едри, като мъжка длан, а другите по-дребни, като юмрук на десетгодишно дете.

То не е кой знае каква беда, когато рисът поизбере от стадото слабите и немощни животни. Но това, което последва, не отговаряше на нито един параграф от строгия закон на дивата планина. Не минаваше ден, без да открием нова жертва на рисовете. Понякога се случваше да открием и две, а никой не можеше да каже колко бяха онези, които не успявахме да намерим. Изглежда, женската и мъжкият нападаха поотделно, а след това ходеха ту при тялото на едно убито животно, ту при тялото на друго. Когато броят на откритите жертви надмина десетицата, решихме да предприемем нещо. Слагането на капани не помагаше. А снегът продължаваше да вали. Рисовете ловуваха в три долини, но най-често следите им се намираха около скалите. Затова решихме там да ги търсим.

Хайката беше организирана добре. Две групи по осем мъже тръгнаха из двете долини, докато не се срещнаха горе на гребена със седемте стрелци. Всичко вървеше като по часовник. Три късовълнови предавателя помагаха за координацията на лова. Всичко бе пресметнато до най-малките детайли, успяхме да затворим рисовете в кръга, но накрая…

Изглежда, че хищниците разбраха тактиката ни, не побягнаха към стрелците, а обратно — към гоначите. Цялата акция пропадна, толкова труд отиде напразно. Рисовете излязоха от обкръжението и се загубиха между скалите.

Няколко дни по-късно в една от долините намерих разкъсан сръндак и следите на хищниците водеха пак към скалите. И тогава с мен бе Алино. Спуснахме се да ги проследим. Снегът бе мокър и дълбок. След едночасово преследване капнах от умора и се предадох. Отложих преследването за другия ден. Още повече че скоро щеше да се спусне нощта и тогава къде щяхме да ги търсим?…

Рано на другия ден нахраних хубаво своите бастарди и след един час вече бяхме на мястото, където прекъснах преследването. Не се върнахме при разкъсания сръндак. Вече знаех, че тези предпазливи хищници рядко се връщат при жертвата си.

Беше прекрасно зимно утро. Слънцето светеше, въздухът бе чист, свеж и силен. Гората лежеше стихнала под снежната пелена.

Само тук-там се обаждаше настръхнала от студа сойка. Синиците тихо се увещаваха в храсталака, а замръзналите клони на дърветата час по час изпращяваха като пушечни изстрели.

С трите кучета на един ремък бързо се изкачвах край новото сечище. Вървях, леко теглен от яките животни. Пушката си носех на рамо, в раницата имах парче сланина и самун хляб, а пред мен три подивели от ловна страст едри кучета. У дома в топлия обор бяха съвсем други. Никой не би предположил, че имат такава гореща кръв. Досега не са ухапали човек или животно. Децата си играят с тях, хранят ги, теглят ги за опашките, боричкат се с тях. А само като навлязат в дивата планина, изглежда, че в тях се събужда нещо останало от дедите им.

Когато кучето е само в планината, държи се близо до стопанина си. Но щом са повече, както сега три, това е вече глутница. А те също осъзнават своята сила и си вдъхват кураж.

Не си взех приспособленията за ходене из дълбок сняг и на места пропадам в снежните преспи до пояс. Държа ремъка с кучетата здраво, те ме изтеглят от преспите. Вървим по вчерашната следа, останала незавеяна след хищниците.

Дия върви първа, забола нос в дирята. Тя вече има опит. Веднъж успя да спре рис, само че той бе с ранен преден крак и на нея й беше лесно да обикаля около него.

Вече се приближавам с трите кучета към гребена на планината. Тук-там ми се налага да прескачам повалени от бурите дървета, които едва се виждат, засипани от дебелия сняг. Рисовете като че ли нарочно са минавали по най-трудния път. Ризата ми е мокра от пот. Тичам, доколкото може да се говори за тичане из такъв дълбок- сняг. С едната ръка стискам повода, а с другата надигам пушката, за да не се напълни със сняг.

Добре че сутринта не облякох кожух — сега щеше да стане нужда да се връщам за него кой знае от какво разстояние. Изключено е да издържа топло облечен такова тичане.

А по кучетата не забелязвам следи от умора. Те са по-леки, не пропадат в дълбокия сняг и бързо напредват по следата. Дия все още влече нос по дирята на едрия рис, а Алино и Азор вървят след нея, потръпващи от напрежение.

Вече наближаваме първите скали, но аз не очаквах кой знае какво. Следата е от вчера. През нощта рисовете може да са слезли в другата долина. Но щом като съм вече тук, нищо не ми струва да се поогледам хубаво. А на връщане няма да мина по същия път. Все някак ще намеря начин да се спусна с кучетата в Черната долина. Там край потока има горски път. По него сега извозват трупи. По утъпканото шосе лесно ще се приберем…

Изплашихме сойка. Тя се разкрещя над цялата планина, „Реч-реч-реч-реч!“ Предупреждава всичко живо в гората. При това се ядосва, че никой не обръща внимание на предупреждението и все около нас лети старата шпионка.

Високо над кресливата сойка плавно лети мишелов. Той не крещи, не се смущава, но не му харесват трите кучета и двуногото същество след тях. Неочаквано пред нас нещо изпращя. Ето звукът се повтори по-далече напред. Шумът беше ясен, не приличаше на скърцането на снега под краката на кучетата. Не можеше да бъде нищо друго освен рис! … Какво ще търси друго животно из непристъпните голи скали?…

Поводите на кучетата се опънаха като тетива. Първа освободих Дия — тя вече има опит в борбата с рисове. След нея се спусна като стрела Азор. Последен отвързах темпераментния Алино. Тичат трите кучета едно след друго, догонват се. Алино лае и поощрява другите две напред — дава им кураж, че не са сами.

Тичам и аз след тях. Не съм изминал двадесет метра и спирам пред един скален заслон. А-ха, ето къде била бърлогата на звяра. Тук е отпочивал след нощните набези из гората. Но сега бързо напред. Не може да избяга далече. Трите кучета са по петите му. Но след малко отново се спирам пред втора бърлога. Тя не е толкова удобна, но затова пък е по-голяма. Тук навярно е отпочивала женската. Леговището е под плоска скала, обърнато с отвора си на юг. Навътре не може да се натрупа сняг, а при слънчево време женската се е излежавала пред входа. Как тези нетърпеливи животни намират такива подходящи места?

Чувам как кучетата тежко дишат и тичат из дълбокия сняг. Ето че лае и Дия. Съобщава къде е хищникът, на мен съобщава. Може би вече е зад гърба му. Трите кучета ще успеят да го спрат.

Ако рисовете си помагат и се защищават, трите кучета няма да бъдат опасни за тях. Но котката си остава котка — разчита само на себе си и като се спасява, не мисли за друг.

Като доказателство откривам, че дирята на хищниците се разделя. Женската е побягнала надолу, а трите кучета преследват само мъжкия. Следите им водят право нагоре към скалистия връх.

Мъжкият бяга пред кучетата с последни сили. Котешката душа не е така издръжлива на бягане. Най-много петстотин-шестстотин метра и ще спре. Кучетата ще го обградят и може би ще го принудят да се изкачи на някое дърво. Тогава вече е мой! Такава развръзка ще бъде най-лека и приятна. Но в гората не всичко става така, както желае ловецът.

До този момент пушката ми не е заредена. Страхувам се в цевта да не влезе сняг. Но вече няма за кога да чакам. Вдигам я и бързо зареждам, като не спирам да тичам. В този момент чувам отчаян лай и продължително ръмжене. Познавам гласовете на Дия и Алино. Азор не лае, напада само с ръмжене. Трудно им е на кучетата в този момент. Представям си какво става сега при скалите и бързам нагоре към скалите, колкото силите ми позволяват…

Големият жълторъждив рис се е спрял озъбен срещу трите кучета. Чувам го как фучи като раздразнен котарак. Дия се е изправила срещу него. Азор обикаля отстрани и се готви за скок, без да издава звук. Алино скача из дълбокия сняг и се старае да мине откъм опашката на звяра…

Неочаквано чувам болезнено скимтене. Усещам го, сякаш някой ме прободе в сърцето. Щом куче изскимти така отчаяно, зле е засегнато. Борбата на живот и смърт е започнала. Сега вече няма място за споразумение или компромис. Пристъпвам крачка след крачка. Между скалите вятърът е навял на места сняг до гърдите. Внимавам само за пушката и се мъча да подтичвам. Но не мога, дълбокият сняг ми пречи. А кучешкото скимтене отдавна замря. Това е лошо, много лошо! Предчувствувам, че се е случило нещо непоправимо…

След няколко крачки забелязвам върху утъпкания сняг тъмно петно. Дия! … Приближавам се до тялото. Дия е вече мъртва. Следите в снега показват, че борбата е била жестока. Снегът наоколо е опръскан с кръв, а гърлото на Дия е разкъсано. От артерията все още капе кръв и бавно попива в снега. Вярното куче никога вече няма да излае радостно…

Обхваща ме животинско желание за мъст. Този звяр унищожи толкова дивеч, а сега уби и кучето ми. Моята вярна, умна Дия!

Вече не чувствувам умора в краката си. Желанието да отмъстя ми придава някаква непозната сила и ловкост в движенията. Вече не пропадам толкова в преспите. Скачам от скала на скала, а краката ми сами намират най-подходящото място за стъпване. Забелязвам, че следата на риса е кървава. Значи Дия не се е дала толкова лесно!…

Мъжкият рис губи сили и се опитва да хитрува. Между скалите е направил голяма осморка. Все още скоковете му са дълги, но кръвта му тече по-силно.

Някъде близо пред мен се чува котешко съскане и кучешки лай. Отново са настигнали хищника. Само още малко да издържа! Не е нужно да нападат, достатъчно е да го държат в шах! … Но можеш ли да заповядаш на разгорещената кучешка кръв? Могат ли да бъдат синовете разумни, когато звярът разкъса гърлото на майка им? Хищникът е ранен, това им дава смелост. Техните крака са по-дълги, няма да пропадат много в снега, но само да се държат по-далече от острите котешки зъби!…

И отново се разнася страшно, късащо нервите скимтене. Сърцето ми се свива до болка. Кой ли е попаднал под лапите на риса?…

След петдесетина крачки намирам проснат в снега Алино. Кръв тече от шията му. Рисът го е захапал по същия начин, както и Дия. Каква сила има в тези котешки челюсти! Преглъщам болката и правя равносметка на силите. Не, не е радостна. Разбирам, че в лапите на едрия звяр ще загине и последното ми куче. Въпреки че е ранен, рисът е по-силен от едно куче…

„Не, не бива да допуснеш това! — крещи нещо в мен. — Не бива да оставиш тази дива котка да тържествува от победата над трите кучета! …“ И аз започвам да крещя:

— Азор, върни се, Азор! — стрелям във въздуха, зареждам втори път и пак стрелям. Ехото повтаря изстрелите и ги разнася из цялата планина, но кучето не се връща.

Но все пак вярвам, че е още живо. Щях да чуя, ако се захапят в смъртоносна хватка. Азор обаче е мълчалив. Дали ще го чуя да скимти, когато умира, захапан за гърлото? Изглежда, че е наследил от дедите си упоритост и злобно мълчание. Борбата е борба, излишно е да се хабят сили за вдигане на шум. Започвам да се ядосвам на себе си, че напразно изгубих време за излишна стрелба. Защо искам да унижа кучето. Нима ще бъде истинско куче, ако се предаде без борба? Кое куче няма да се опита да отмъсти, когато пред очите му са загинали майка и брат?… Кучето няма разум, но затова пък силно развит инстинкт за дълг и вярност! Дори да умира, пак няма да се върне назад. До последни сили ще хапе и драска врага си.

Отново тичам по кървавата следа на риса. Скоковете на хищника вече са по-къси. От голямата му лапа в снега остава все по-голямо петно кръв. Ето тук се е опитал да скочи от скала на скала, но е паднал и повлякъл тялото си в снега. От корема му също тече кръв. Оглеждам следите и на Азор. Не, той е здрав. А рисът кърви силно от предната дясна лапа и от гърдите над корема. Тук отново е паднал, но едрият звяр сега е най-опасен…

Както вървя, като че ли някой ме удари с чук по главата. На пет крачки пред мен до сивата обрасла с мъх скала лежи и третото куче.

— Азор, за бога, Азор!…

Кучето иска да се надигне. Кожата зад ушите му е разкъсана. Гледа ме с жален поглед и тихо скимти.

Изпадам в тиха ярост. Бързо тръгвам напред по кървавата следа, за да отмъстя на хищника. Вървя и губя представа за времето. Едва късно след обяд забелязвам, че небето се покрива със сиви облаци. Скоро започва да вали сняг. Оглеждам следата, кървавите отпечатъци са все по-големи, а скоковете се смаляват. Рисът вече пристъпва с дребни крачки като котка. Следата, която оставя след себе си, вече е като пъртина на едър глиган. В мен се разпалва животинска страст. Вече виждам като в мираж как достигам ранения звяр и с последни сили вървя между скалите. Изкачвам се по следата на самия връх. Тук може да премине само рис, нищо друго. От другата страна има пропаст, отвесна стена. Дали ще се реши раненият звяр да скочи тези десет метра до скалистата площадка от другата страна? … Ако не се реши, ще трябва да се върне или в засада да ме изчака. Скочи ли, всичко е загубено. Докато обиколя върха и хвана следата му, ще се спусне нощта, а до сутринта снегът ще покрие дирята…

Не, не е скочил!… Вече го виждам, но и той ме вижда! Грамадният ръждивожълт звяр с черни петна по тялото не е по-далеч от тридесет метра. Муцуната му е окървавена и грозно озъбена. Кое ли от кучетата го е захапало за тъпия нос?…

— Вече се страхуваш, нали? … А да скочиш не смееш, ранен си. Трите кучета все пак ще ти струват живота.

Вдигам пушката, но, докато се премеря, рисът пропълзява зад скалата. Тръгвам предпазливо в обход. Пазя се да не пропадна в някоя дупка и държа пушката винаги готова за стрелба. Знам, че втори път няма да мога да заредя. Трябва да стрелям точно или въобще да не натискам спусъка. Раненият рис би могъл с един-два скока да се хвърли върху мен.

Тясната пъртина, опръскана с кръвта на хищника, ни приближава един към друг. Няма път за бягане, нито за разминаване. Поглеждам за миг встрани. Целият свят изглежда като потопен в бяла мъгла. Над мъглата е Скалистия връх и аз с риса. До върха стигнахме двама, но оттук ще се върне само един…

Зад ствола на прекършен от бурите бор ми се мярва опашката на звяра. Нея не е успял да скрие. Вече забелязвам и малка част от десния бут. Рисът се е притиснал зад обла скала. По-нататък няма къде да се скрие. Делят ни само петнайсетина крачки.

За него това са само два или три скока, а за мен — възможност за един единствен изстрел. Не го ли улуча смъртоносно, този опитен хищник няма да ме остави да се премеря втори път. А сега рисът не мърда, изчаква какво ще направя аз. Приближавам се бавно, защото позицията ми не е удобна за стрелба. Хващам се за корените на нисичък смърч и внимателно се подавам от другата страна. Сега вече виждам по-голямата част от тялото на хищника. Бавно промушвам пушката между корените, като я придържам само с едната ръка, с другата се държа здраво за провисналата скала и лицето ми опира до ронливата пръст в корените на хилавия смърч. Надигам се и виждам цялото тяло на звяра. Рисът се е приготвил за скок. Диша тежко, по-тежко от мен, а от гърлото му излиза котешко злобно съскане. Очите му са кръвясали. Муцуната му е разцепена, но това не му пречи да показва всичките си зъби. Не бива да чакам — и той ме вижда, всеки момент може да скочи. Бързо се премервам…

Гърмът се разнесе над планината и преди да се върне ехото от другите върхове, рисът престана да потръпва в предсмъртен гърч. Въздъхвам облекчено. Едва сега чувствувам колко много съм уморен от целодневното преследване. С последни сили се приближавам до убития звяр. Той вече не проявява никакви признаци за живот. Забелязвам как между шията и главата изтича тънка струйка яркочервена кръв и почти без сили се отпускам върху трупа на хищника.

Не зная колко време съм лежал върху простреляното животно. Събуди ме лек шум от нечии животински леки стъпки. Инстинктивно грабнах пушката си, обърнах се в посока на шума и видях как мъчително бавно, с муцуна ниско в снега, към мен пълзи куче.

— Азор! — някаква топла вълна заля тялото ми. Само, без сили, вярното куче се влачеше на помощ в борбата със силния звяр. Пропълзявам към него. Азор пада в снега, лежи, едва диша, а в очите му свети топлият пламък на кучешката преданост…

Изваждам от чантата си плоско шише със силна малинова ракия. Първо обливам раната на главата му. Кучето скимти от болка, но не повдига глава. После сам надигам шишето и пия. Ракията бавно се разлива по тялото ми. Силна е и бързо загрява.

— Азор! — кучето ме чува, върти опашка, но не може да повдигне главата си.

— Азор, виж, хищникът е убит!.. Хайде, стани да си ходим у дома — кучето се надига, но главата му тежи, виждам го как се мъчи да изпълни заповедта ми.

Мятам пушката на рамо, повдигам кучето на ръце и тръгвам бавно по обратния път. По небето вече светват първите звезди. Гората е тиха и спокойна. Животните ще си отдъхнат. Страшният хищник е мъртъв. Бързам през Черната долина към пътя, по който се извозват трупи. Нося вярното куче на ръце, тъй както майките носят своите пеленачета.

— Азор, Азор! — разговарям мило с него, а то само скимти от радост и се притиска към тялото ми. Раната зад ушите му е голяма, но не е толкова страшна, както ми изглеждаше в първия момент. ще трябва да се зашие от лекар. След това Азор ще се оправи за няколко седмици. Какво приказвам, само след няколко дни ще тича след мен. Раната ще зарасне бързо, като на куче…

На лов за глухари

Излязох от горската къща след полунощ. Над гората се бе спуснал мастиленосин мрак, но за мен бе време да вървя. До мястото, където исках да стигна, преди да се сипне зората, имаше около два часа път. Колкото по-рано заема позиция, толкова по-голям шанс имам да случа глухарите, преди да са се разлетели по полянките.

Снощи времето застудя, земята леко замръзна, но аз въпреки това обух гумени ботуши. Такова пролетно замръзване е като нощна птица — щом се покаже слънцето, всичко омеква и набъбналата от раждане земя ще пие пролетната влага като странник, ожаднял от дълъг път.

Замръзналите коловози хруптят под краката ми. Стоманената цев на пушката вече е успяла да поеме студа и лепне в дланта ми. Не може да се каже, че е кой знае колко студено. Като върви човек въобще не усеща студ, но щом постои по-дълго на открито, студът прониква под яката му.

Вървя и слаб утринен ветрец обвява лицето ми. Въпреки студа в гората вече се усеща присъствието на пролетта. Въздухът е влажен и мек. Водата в потока весело бълбука по каменистото дъно и се вие като змия около шосето.

Крача бързо в тъмната нощ. Ветрецът разчесва гъстите смърчови клонки и тихият шум сякаш ме зове навътре в тайнствената гора. Вървя по средата между двете пътеки, утъпкани от колелетата на камионите, и ми се струва, че минавам по безкраен мост с огънати дълги перила. От снега тук и помен не е останало. По небосвода блещукат хиляди звезди. Гората наоколо като че ли сгъстява тъмнината и тихо, монотонно шуми.

Никога досега не съм бил на лов за глухари. Някаква несигурност ме потиска. Не зная дали птиците ще ме допуснат да се приближа до тях по време на любовната им игра. Няма ли внимателната женска да ме забележи, или пък мъжкият да ме чуе, още преди да се е разсъмнало?…

Вчера следобед минахме по този път с моя млад любезен домакин. Горският Мартинец ми показа на светло пътя, запозна ме със забележителностите на околността и сега си спи спокойно и може би сънува моите глухари. Горският ме сметна за ловец с опит, видял и патил сред дивата гора. Аз го оставих да мисли, каквото си иска. Беше ми някак неудобно да му кажа, че за първи път излизам на такъв лов. А той бе по-откровен. Призна, че е виждал глухарите да прелитат от поляна на поляна, но никога не е стрелял по тях.

Преди три години завършил горското училище и така се случило, че нито веднъж не намерил време да излезе на лов за тези предпазливи птици. Може би поради това, че има възможността, за която много ловци само мечтаят. А може би просто така, не го е хванала ловната страст. Това не е чудно при толкова грижи за участъка. През зимния период — изпълнение на плана по дърводобива и охрана на дивеча. А пукне ли се пролетта — залесяване на сечищата, та чак до късно лято все по гората с различни мероприятия по отглеждането. А освен това трябва да изготвя цялата документация сам. Това не са само нарядите за плащане на работниците. Днешната бюрокрация затрупва горските с различни формуляри и въпросници, които рядко някой чете, но все пак трябва да се попълват… При това положение как да тръгне и нощем из планината за свое удоволствие?…

През вчерашния следобед слънцето грееше топло. Всичко наоколо ухаеше на живот и младост. Беше приятно да се върви из гъстата гора. Когато стигнахме до високия хребет, ние завихме вдясно. Старите смърчове шумяха загадъчно над главите ни и разказваха незнайни истории, но горският Мартинец нямаше време да ги слуша. Бързо стигнахме до големия разсадник и оттам влязохме в подмладеното сечище. Поседяхме с горския на едно старо повалено дърво, изпушихме няколко цигари и поприказвахме за какво ли не.

Не очаквах да видя или да чуя тока на глухари. Рядко вечер на варда се случва да прилети тази предпазлива птица. Въпреки това ние поседяхме с Мартинец дълго и не излезе напразно. Чухме глухар да пее горе, някъде над потока, на около двестатина крачки от нас. Уточнихме се с горския през нощта аз да дойда сам до това място и да продължа нагоре към потока. Мартинец скромно добави, че щом стигна дотук, аз зная какво трябва да правя и той няма какво да ме учи. С това приключихме разговора, допушихме цигарите си и тръгнахме по обратния път.

Естествено знаех някои неща за лова на глухари. Бях прочел много увлекателни разкази и сухи напътствия, но едно е да четеш по книга, друго е да ги търсиш в гората. Мислех си за тези неща, а Мартинец дълго се извиняваше, че не може да дойде през нощта с мен. Страхуваше се дали ще намеря мястото. Няколко пъти ме попита за това и аз самонадеяно му отговорих да не се тревожи. Постарах се да запечатам в паметта си ориентирите по пътя. Долу при отклонението по пътечката до шосето стоеше булдозер. До него ще стигна и със затворени очи. После вдясно под старите дървета, докато стигна до разсадника, и така нататък…

И ето сега наистина без затруднения стигнах до булдозера. Машината изплува пред мен в мрака като допотопно чудовище. Опрях се, разкопчах кожуха си и запалих цигара. Като я допуших, тръгнах нагоре по пътечката. Тук е сравнително по-студено. По усойните места се белеят петна сняг. Стори ми се, че вървя доста дълго време. Вече трябваше да стигна до телената ограда на разсадника. Вървя, повдигам високо крака, но често се спъвам в паднали клони. Вдигам такъв шум, че не може да не ме е усетило всичко живо в гората. В джоба си нося фенерче, но се страхувам да го използувам. Щом забележат подозрителната светлина, глухарите ще отлетят другаде и после — иди ги гони из планината! Целият лов ще пропадне. Затова предпочитам да се спъвам в клоните, но да не пропъдя плашливите птици.

Отдавна вече трябваше да стигна до разсадника и оградата му. Почвам да се тревожа, че съм сбъркал посоката. Вчера следобед всичко изглеждаше много просто, но сега не зная дали не съм се отклонил много надясно. Не мога и не мога да намеря разсадника! Дявол да го вземе, ако продължа да се лутам така, ще изпусна утрото. Не виждам колко е часът, но до разсъмване не може да остава много време. Нямам друг избор освен да се върна и отново да тръгна по потока. Ще обиколя, но няма да се заблудя…

Добре, че обух гумените ботуши. Щом стигнах до булдозера, спуснах се към потока и тръгнах по водата. Бреговете на планинския ручей са обрасли с малинови храсти. По средата високите води са изтъркаляли едри обли камъни. Да се върви по тях срещу течението е невъзможно. Но какво да правя, бавно опипвам с крак терена и внимателно стъпвам в плитката вода.

Вляво сред храстите нещо скочи и побягна. Сигурно вдигнах сърна. Чувам я как подскача из снега. Сега обаче сърните не ме интересуват, долу в равнината съм ги наблюдавал достатъчно. Вече се приближавам до буковата гора. Там сред голите клони на високо дърво от снощи спи един красавец глухар и той ме привлича с някаква магическа сила…

Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече храстите около мен са обсипани със сняг. От ледената вода краката ми измръзват и през гумените ботуши и топлите чорапи. Нищо, там горе ме очаква наградата за всички трудности и несгоди. Спирам се и зареждам пушката, за да не забравя после.

Небосводът между голите клони на дърветата бавно светлее. След малко ще започне да се разсъмва. Вляво би трябвало да бъде обновеното сечище с падналото дърво, на което седяхме вчера с горския. А глухарят се обади по-нагоре, вдясно от потока. От шума на водата може да не чуя, ако птицата се обади. Затова, щом забелязвам светлите стволове на високите буки, излизам от водата и продължавам нагоре по брега. Колкото повече се отдалечавам от брега на потока, шумът на водата отслабва и вече долавям тайнствения шепот на вятъра в голите клони на дърветата. Какво ли им обещава този нехранимайко?…

Озовавам се в средата на горска полянка и сядам върху плосък камък. Оглеждам се наоколо, мястото ми е непознато. Може би от напрегнатото очакване изведнъж ми се струва, че чувам глухаря, за който дойдох чак дотук. През тялото ми сякаш премина електрически ток. В гърдите ми сякаш нещо се запали и светът се стесни само в размерите на сечището и голите буки наоколо. Небето светлее, но в гората все още е тъмно, мога да разчитам само на слуха си…

Неочаквано дочувам как някой сякаш почуква по сухо дърво с две малки чукчета. Концертът започна. Затаил дъх, аз слушам как чукането се ускорява. Тоновете ту се снишават, ту покачват като по музикална стълбица. Изведнъж невидимият диригент дава знак и токането се прелива в страстни трели. Накрая се чува сладострастна въздушна целувка, изпратена в тишината към невидимата любима.

Опитвам се да пресметна разстоянието, което ме дели от птицата. Тя може би е само на сто крачки от мен, а може и на триста. Бавно тръгвам нататък по гласа. Целият се превръщам в слух и зрение. Не ме интересува нищо друго, освен тихо да се приближа до птицата. Сърцето ми бие нетърпеливо чак в гърлото. Кръвта напира и бумти в слепоочията ми. Движа се съвсем безшумно, както някогашните мои прадеди при преследване на плячката. Само че от техния успех е зависела прехраната на семейството, а аз съм тръгнал за свое собствено удоволствие. Ловната страст се е предавала през десетки, стотици поколения и аз се чувствувам частица от буките, земята и вятъра в гората. Събличам тихо кожуха си и го оставям на земята. Като се разсъмне, лесно ще го намеря. Стискам пушката, хладната стомана ме успокоява и аз пристъпвам леко, като рис. Нищо не е в състояние да ме спре в този момент. Преживяването е толкова дълбоко, че разумът, всички сетива, мисли и чувства му се подчиняват. Небосводът все повече избелява. Под дърветата все още се стеле смолисточерна тъмнина. Движен от познатото само на ловеца силно чувство, аз почти пълзя към мястото, откъдето се чува омайващият звук, който издава тайнствената черна птица.

Трябва да се приближа на разстояние един сигурен изстрел. Но птицата нещо се умълча. И аз се спирам, стоя и се ослушвам… Не след дълго невидимият диригент даде знак. Чукчетата отново ме удариха в ушите. Отначало техните удари бяха бавни, но постепенно се ускоряват, сплитат се в сложна игра, накрая стихват, после отново се чува звук, сякаш вълна в потока неочаквано се е ударила в твърдо препятствие. Слушам неподвижен, омаян от изкуството на майстора-свирец. Стоя дълго и ето че търпението ми е възнаградено.

Чувам нов звук, сякаш уморен косач се е спрял и плъзга бруса по острието на косата — ту от едната, ту от другата страна. В този момент аз правя една крачка, втора, трета и отново се спирам, чакам отново да зазвучат вълшебните струни и чукчетата в гърлото на черната птица. Но отново се чува брусът, който наточва острието на косата. Пак правя няколко крачки и се заковавам на място. Когато издава този звук, глухарят чува само себе си. Тогава е най-безопасно ловецът да се придвижи напред. Като голям музикант глухарят внимава да не изсвири фалшива нота, нищо друго не вижда, нищо не чува. Възползувам се от това и правя още няколко скока…

Ето — вече го виждам, или само така ми се струва?… На най-долния клон на старата бука се вижда някаква тъмна топка… Дали е това птицата, която ме привлича като магнит?… Стоя скрит зад висок пън и мисля за силата на ловната страст. Глухарят отново плъзга бруса по острието на косата. Скачам и се приближавам с няколко крачки. Дърпам леко предпазителя на пушката. Още два-три скока и ще мога да стрелям…

Неочаквано голямата черна птица се отлепя от клона и полита към потока!…

Грешка ли направих, забеляза ли ме глухарят? Не знам! Постъпвах така, както съм чел в книгите и слушал от опитни ловци. Няма как, спускам се предпазливо към потока. По-добре да бях останал там, само че откъде да зная, че птицата ще се спусне точно към мястото, откъдето преди малко минах?…

Стъпвам внимателно в мекия сняг и все си мисля дали все пак глухарят не ме забеляза? Нали толкова внимавах. Потъвам до колене в снега, шумът от потока се засилва и стъпките ми не се чуват. Кой знае откога е навят този сняг около потока, но скоро слънчевите лъчи ще го превърнат в чиста снежна вода. Ромонът на потока се усилва. При този бълбукащ шум птицата не може да ме чуе, само че тя вижда надалеч, затова трябва да бъда двойно предпазлив.

След няколко внимателни крачки забелязвам на малка полянка, на около петдесет крачки от мен, нещо, за което съм чел само в книгите.

Черната голяма птица е кацнала върху дебел пън и важно-важно се разхожда, после спира. Дали пък не ме усети… Не, диригентът отново дава знак: вълшебните чукчета отново заработват, отначало бавно, неуверено, а после все по-бързо и по-бързо, докато преминат в чудесен ритъм, незаписан досега в нотна тетрадка. След това глухарят изпъва шия, спуска крила и отваря широко човката си. Брусът се плъзга по косата. Глухарят цял се тресе, крилете му потрепват, опашката е разперена. Гледам занемял от удивление, а в дясната си ръка държа пушката, от която ще излезе смъртоносният блясък и ще погуби тази красота…

Трябва да се приближа още малко. Щом успея да стигна до отсрещната бука. Скоро успявам да се добера до ниския пън. Поглеждам напред и поставям пушката върху дървото. Неочаквано забелязвам, че около трона на моя глухар нещо се движи.

Аха, това са женските. Я виж как скромно са застанали в редица и наблюдават изпълнението на глухаря като членове на безпристрастно жури…

Неочаквано от близкото дърво на полянката се спусна втори глухар. Обхваща ме ловна треска. Старая се да удържа зъбите си да не тракат. Постепенно се успокоявам. Вдигам пушката към рамото си, но не мога да стрелям.

В момента и двата глухаря токат един срещу друг. Женските се разхождат наоколо, без да обръщат особено внимание на мъжките. Първият глухар се вдига от ниския пън и полита над полянката. Вторият го следва. Двете птици правят няколко кръга и пак кацат един срещу друг.

Те стоят известно време така и надуват гушите си като пуяци, после разперват опашки като ветрила. Ето че спускат и крилата си до земята. Започва техният войнствен танц. Двата глухаря тръгват в кръг. Като средновековни рицари, омаяни от любовна страст, те са забравили останалия свят. Овладени от силно любовно чувство, пробудило се, както винаги, в ранна пролет, те могат да бъдат даже жестоки един към друг.

Вече се приближават. Стига! Вдигам пушката и се премервам в единия от тях…

Но какво е това?… От най-близката бука се спусна дълга тънка сянка. Тя бързо пропълзява по мекия сняг и приближава към птиците. Глухарите не забелязват сянката. Любовното опиянение е размътило мозъка им. Чувството за предпазливост е притъпено и сред женските. Сянката се приближава из високата суха трева. Ето че заляга, готви се за скок…

Невестулка!… Това ще да е само кръвожадна невестулка. А мъжките са заети само със себе си, женските изчакват края на двубоя и след това ще тръгнат след по-силния. Няма да изпитват жалост, няма да бъдат измъчвани от скрупули. Такъв е простият закон на природата. Право да създава поколение има само по-силният.

Не зная точно как стана, но сякаш пушката ми сама се залепи за рамото ми, когато невестулката се приготви за скок. Деляха я само две крачки от първия глухар. Гърмежът наруши необикновената тишина в гората и докато ехото се връщаше, птиците отлетяха в различни посоки. Дългото космато тяло на невестулката се преметна във въздуха, падна върху снега, потрепери и замря на място. Постепенно се възцари всепоглъщащата горска тишина. Само водата в потока монотонно бълбука, а слънцето вече озарява върховете на дърветата с приказна оранжева светлина.

В гората незабелязано настъпва светъл пролетен ден…

При Змеевите скали

Синът ми се прибра в събота след обяд от училище, а в неделя сутринта излезе с малокалибрената пушка към Змеевите скали на лов за сойки. Той умееше отлично да наподобява гласовете им, без да ползува продаваните за тази цел свирки. Неговото свирукане бе по-просто, но затова пък беше много по-точно и главно — без пари. Той някак особено притискаше длан към устните си, няколко пъти натискаше бузата си и ако човек не го виждаше, непременно щеше да си помисли, че наблизо е кацнала сойка. Никога не се връщаше с празни ръце. Когато имаше хубав ден, на колана му увисваха четири-пет кресливи сойки…

Но тази неделя той се върна без нито една. Беше някак едновременно радостно възбуден и разтревожен. Неочаквано за мен той извади от пазвата си необикновен улов. Постави на масата млад, едва прогледнал рис. Малкият хищник приличаше на безобидно коте. Нямаше нужда да разпитвам сина си. Той започна да разказва сам…

Приготвил се да имитира крясъците на сойките, огледал се наоколо и видял две малки котета да си играят между скалите. Скочил и хванал едното, опитал се да улови и другото, но то успяло да избяга между скалите.

Досетих се, че това са малките на онези два хищника, дето през миналата зима съсипаха толкова дивеч в гората. Оцелялата женска бе дала живот на млади хищници. Намерила е удобно леговище в Змеевите скали, а аз къде ли не я търсих…

След обяд синът ми си замина за града. Бързаше, за да се похвали на съучениците си с необикновеното преживяване. А аз взех пушката и на свой ред тръгнах да дебна край скалите. Само дано не е вече късно…

Рисът е от рода на котките. А дори при опитомена домашна котка, щом някой опипа малките й, докато ги кърми, тя веднага ги пренася в друго скривалище. Този навик е в кръвта на всички котки — домашни и диви. Рисът няма да бъде изключение…

Докато стигна до Змеевите скали, слънцето се наклони на запад. Бързо намерих входа на бърлогата на звяра. Знаех, че малките са си играели навън само защото майка им е била някъде на лов. Сега е необходима много кърма за лакомите зверчета. А млякото на майката почти никога не им достига.

Рисът обикновено ловува чрез дебнене. Дълго чака жертвата си на пътеката за водопой или на любимото място за паша. В най-удобния момент се хвърля и разкъсва шията на животното. Случи ли се да скочи встрани или животното само да избегне нападението, той обикновено не го преследва. При този вид ловуване понякога се налага дълго да чака на едно място.

Скрих се на петнайсет-двайсет метра от бърлогата, настаних се удобно зад малиновите храсти и приготвих пушката си. Не ми оставаше нищо друго освен търпеливо и тихо да чакам. Ако майката не се завърне до довечера, значи ме е изпреварила и сега вече е заедно с малкото си в някое друго убежище. А ако тепърва се завърне, ще я науча на прилично държане в дивата гора.

Следобедното лятно слънце препича здраво. По небето не плува нито едно облаче. Високо в безкрайната синева кръжи орел. А долу по земята не трепва ни лист, ни тревичка. Дори пойните птички мълчат. Спотайват се някъде из дебелите сенки на листата и изчакват да мине горещината. Аз също се отдавам на сънната тишина и за момент съм задрямал. Трепнах и се събудих. С усилие на волята пропъдих дрямката от очите си и започнах да оглеждам подробно околността. Този път не искам да пропусна хищника…

Така ми се пуши, но няма как, трябва да се сдържам. Въпреки че рисът няма кой знае колко силно обоняние, моят тютюн е серт и ще го усети даже неопитното малко, скрито някъде в дъното на леговището… Нищо, ще издържа. Една цигара по-малко — толкова по-добре.

Бавно настава привечер. По околните дървета първи се разпяха дроздовете. В близката лескова горичка започнаха оживен спор синиците. Неочаквано вляво от мен малиновите храсти се размърдаха и скоро се показа жълтата глава на майката. Ушите на котката стърчаха тревожно нагоре, а жълтеникавите й очи разглеждаха подробно скалите. Тя бавно се измъкна от малиновия храст. В устата си носи остатъци от плячката за своите малки, но нещо я тревожи.

Не смеех да се протегна за пушката. И най-малкото движение в този момент не би убегнало от погледа на рисицата. Едва ли би ми дала възможност да се прицеля, с един-два скока ще бъде върху мен…

За щастие звярът бавно отминава с безшумни котешки стъпки. Вече е пред бърлогата. Ето че се спира, души наоколо скалите и бързо изчезва в малкия отвор. Да не бях видял с очите си, трудно бих повярвал, че такова голямо животно може да се промъкне през толкова малко отверстие. Но нямах много време за наблюдения. Бързо взех пушката, тихо махнах предпазителя и зачаках…

Щом се покаже, ще ми плати и за едрия елен, и за кошутите, и за сърните, разкъсани през дългата зима. Не вярвам дълго да стои вътре…

Наистина не остана дълго. Едва умълчалият се при появяването й птичи хор поднови своя вечерен концерт, в отвора на скалите се подаде жълтата глава. Женската бе уловила в зъбите си малкото и враждебно оглеждаше околността. Нека се покаже още малко, да не би в предсмъртна агония да се дръпне назад в пещерата. Трудно бих я извадил оттам. Вече изважда дясната си лапа, гъвкаво превива гръб и промъква предната част на тялото си, ето я цялата пред скалата и тясното отверстие. Малкото, уловено за врата, виси с опънати крака и не издава глас.

Ще застрелям старата, а рисчето ще занеса в къщи. По-леко ще им бъде на двете, докато отраснат и ги продам на някоя зоологическа градина. Чувствувам в показалеца студенината на спусъка. Сега ще се чуе оглушителен гръм. Докато ехото се разнесе между скалите, рисицата ще лежи мъртва пред бърлогата си. а малкото ще обикаля безпомощно около нея…

Само че някак не мога да откъсна погледа си от очите на кръвожадния звяр. Но вече не мисля за извършените престъпления през дългата зима. Очите на звяра-майка са някак по-други. Тя ме гледа, без да мига, право в лицето и сякаш пита: „Нима за нас няма място в тази гора?…“ При това продължава да стои като вкаменена. Може би разбира, че няма никаква надежда…

Не зная колко дълго е траяла тази сцена. Може би само миг, а може би цели минути се гледахме така със звяра-майка. Какво е минало през главата на хищника, не зная. Но факт е, че не бях способен да стрелям срещу майката, понесла своето малко към по-сигурно скривалище. Рисът е кръвожаден хищник, но женската има право да изисква от човека, не от жестокото двуного, да се съобразява с нея, поне докато отглежда малките си. Сам не забелязах точно кога майката с малкото в зъби изчезна от сцената като дух. Аз продължавах да седя зад храста и изпитвах най-разнообразни чувства. Може би най-много се срамувах от проявената слабост. Колко малко Трябваше, и щях да одера кожата на голямата жълта котка с черни петна. Малкото щеше да радва децата в някоя зоологическа градина, а моят участък оставаше спокоен през целия сезон.

Повече нищо не помня от този случай. Дори не зная как се прибрах у дома. Само гласът на кукумявката от старата къща се е врязал в паметта ми. Като отварях вратата, тя отпъждаше злите духове от дома…

В кухнята жена ми даваше с биберон краве мляко на малкото рисче. Сигурно забеляза, че нещо не съм в ред и предпочете нищо да не пита. Само въздъхна тъй, както умеят жените. След това сложи рисчето в постланата с парцали кошница, зави го и го отнесе в ъгъла на стаята.

За вечеря тя ми сервира няколко пъти подгрявана зелева чорба и дебело парче хляб… После седна срещу мен. Дълго ме наблюдава мълчаливо как се храня. В очите й светеше някакво жълтеникаво пламъче, може би подобно на пламъка в очите на рисицата-майка, но по-меко и нежно — пламъчето на човешкия живот… Мина ми през ума, дали бих могъл така спокойно да гледам жена си в очите, ако бях убил майката на малкото рисче?…

Усмихнах се и намигнах свойски на жена си. Тя отговори на усмивката ми и разбра, че с мен отново всичко е наред.

След смъртта на стария бракониер

Двамата мъже спряха до оградата и оставиха лопатите до зацапаната с глина кирка. Постояха няколко мига в колебание, след това чернокосият посочи грубо скованата маса под цъфналата череша и двамата седнаха, като продължаваха да мълчат.

Едри скорци прелитаха от дърво на дърво в градината и свирукаха призивно. Врабчетата, накацали по оградата, оживено спореха. Само пчелите, без да им обръщат внимание, кацаха от цвят на цвят и вършеха тихо своята работа.

Слънцето вече се бе издигнало над Голяма пещ и лъчите му образуваха ореол над върха. Утрото беше свежо, наоколо ухаеше на цвят — настъпваше хубав слънчев ден. Друг път по това време двамата мъже обикновено закусваха, но днес бяха нещо развълнувани.

И кучето Рексо забеляза странното настроение на мъжете. Не че бе особено надарено и умно. То си беше обикновен дребен мелез с къси крака и дълги косми като на сетер. Щом мъжете седнаха на дървените пейки, заковани близо до масата, кучето се завъртя в краката на стопанина си. Той обаче не му обърна никакво внимание. Рексо се обиди, подви опашка и се излегна на припек близо до зида на къщата. Сложило глава на предните си лапи, то поглеждаше ту към вратата на кухнята, ту към двамата мълчаливи ловци. Гледката не беше кой знае колко интересна, а от кухнята все още никой не се показваше и кучето задряма. Двамата мъже, седнали един срещу друг, продължаваха да мълчат, всеки дълбоко замислен за нещо свое…

Най-после вратата на кухнята се отвори. Рексо трепна и се събуди. Той опули големите си очи към дъщерята на стопанина. Девойката беше облякла лека лятна рокля на цветчета, а върху нея бе вързала бяла престилка с нежни дантели по края. Двамата мъже я забелязаха, но не вдигнаха глави. Ева се приближи, поздрави гостенина и каза:

— Добре че си дойдохте вече, татко. Мама тази нощ не можа да спи от тревоги по вас…

Бащата не я остави да се доизкаже, прекъсна я и строго й нареди:

— Я застани тук и слушай, Ева!

Девойката застана близо до масата и се вгледа в лицето на баща си. Паяжината от дребни бръчици около сините му очи особено ясно личеше на дневната светлина. Но едрото лице на бащата с ореол от посивели къдрави коси й харесваше, откакто тя се помнеше. През ранната пролет то вече беше придобило бакърен цвят. Бащата продължи:

— Поздрави гостенина, както трябва, какво е това глезено „Добро утро!“, сякаш заедно сте пасли козите?…

Девойката се изчерви, но с усмивка се поклони и каза:

— Добре сте дошли у нас!…

Мъжът я погледна в очите. „Наистина Ева е хубаво момиче! — помисли си той. — В талията тънка като фиданка, косата й е гъста, с цвят на зрял лен и вчесана по градски. Очите й са чисти и дълбоки като две светлосиви кладенчета, а облите гърди потрепват при всяко движение.“

Високият чернокос мъж потръпна вътрешно, усмихна се още по-любезно на девойката и си спомни за горското кладенче, при което прекараха нощта с бащата на Ева…

— Какво уловихте? — запита девойката и огледа закачените пушки на бялата череша.

— Я донеси бутилка ракия! — нареди й строго бащата, без да отговори на въпроса й.

— От коя? … — запита Ева, завъртя се и като тръгна към стълбището, се чудеше на отговора на баща си. Оттам погледна въпросително към гостенина, сякаш от него очакваше обяснение за лошото настроение на баща си, но нищо не разбра и влезе в кухнята. След малко отново се показа и извика:

— Чичо, синът ви Любо също е тук. Да го изпратя ли при вас?…

Никой не й отговори. Девойката още повече се зачуди на странното държане на двамата мъже и влезе обратно в кухнята, където седеше Любо, синът на ловеца с тънки мустачки и бъдещ… но по-добре да не избързваме. Любовта между Ева и Любо не беше тайна за родителите, пък и за цялото село. Наесен двамата смятаха да се оженят. Работят във фабриката, ръководството им е обещало квартира, какво могат да искат и да решават сега тези старци? … Девойката погледна през прозореца. Чернокосият мъж я видя и запита:

— Какво каза, кой е дошъл толкова рано?…

— Любо, синът ви, дойде малко преди вас!…

— А защо?…

— А аз откъде да знам? — усмихна се весело девойката и погледна дяволито бъдещия си свекър. Любо я дръпна към себе си и нещо и прошепна. Младите постояха дълго сами в стаята. Любо бе обхванал момичето през кръста и го притискаше към себе си, за да му даде да разбере защо е дошъл толкова рано. Ева нежно разтвори ръцете му и се измъкна. Цялата червена и потръпваща, тя взе шишето с две чаши, прибави за всеки случай още една и заслиза отново по стълбището.

Като стигна до масата, тя постави със сериозно лице между двамата мъже половинка ракия и пред всеки по една празна чаша, а третата дръпна малко встрани. Докато подреждаше на верандата, излезе младежът. И неопитен наблюдател би открил прилика между възрастния ловец с черни мустачки и високия чернокос млад мъж на верандата.

— Добро утро! — подвикна престорено свободно младежът и се облегна на перилата.

Ловците само го погледнаха, но нито единият, нито другият не отговори на поздрава му. Домакинът напълни чашите до половината, опря лакти на масата и погледна госта си в очите. Двамата мъже се чукнаха, домакинът надигна своята чаша и я изпи до дъно, постави я на масата и погледна как гостът му пие на малки глътки. Като я изпи, домакинът запита:

— Е, как ти се струва?…

— Бива си я! — отговори гостът.

— Дядото я пече — въздъхна домакинът.

— Къде?…

— А защо се интересуваш къде? … Пий и не питай, нали знаеш, че е забранено!… — повиши тон стопанинът на къщата и отново напълни чашите. Но не пиха веднага. Подпрели лакти на грубо скованата маса от нерендосани дъски, те се гледаха и мислеха за случилото се… Не обърнаха внимание на Ева, която им донесе прясно изпечени бухти, пълни с извара и посипани с мак…

— Е — подхвана отново стопанинът, — щом ти харесва, да пийнем пак!…

— Да пийнем, щом казваш. И без това тя се е забъркала една!… — двамата мъже отново надигнаха големите чаши, но не пиха до дъно. Поставиха чашите на масата и запалиха по цигара. Всеки пушеше от своя пакет. Така се чувствуваха по-самостоятелни.

На младежа, който стоеше на верандата, пестеливият диалог между двамата ловци се стори много странен, но не се реши втори път да се намеси в работите им. Махна с ръка и влезе в кухнята, без дори да помисли, че затруднението на двамата мъже беше свързано с неговото отношение към дъщерята на стопанина.

Лястовиците разсичаха въздуха с крилата си и подновяваха под стряхата на обора миналогодишните гнезда. Една от тях прелетя ниско, пред носа на кучето. Рексо се стресна, скочи и излая няколко пъти. Но дори врабчетата по оградата не обърнаха внимание на сънливеца. Спокойно продължиха подетия от сутринта спор за местата си по дългата ограда. Едно от тях, вероятно за да се покаже пред другите, подхвръкна и кацна на масата. Мъжете не го прогониха, дребният врабец любопитно ги огледа. Но вниманието му привличаха най-много бухтите. Бавно се приближи към подноса и вече бе готов да клъвне, но домакинът го прогони с ръка…

Все така загледани в миналото, двамата мъже седяха един срещу друг, пийваха от ракията и пушеха своите лютиви цигари. Този път наруши мълчанието високият гостенин.

— Та казваш, Янко, че старият дядо много се мъчил, преди да умре…

— Измъчи се, Самко — въздъхна домакинът, — много трудно умря!…

— Хм! — произнесе гостенинът и пийна от ракията, а стопанинът на къщата продължи.

— Имаше голяма мъка в сърцето си. Страхуваше се да довери тайната си на друг, а още повече се боеше да я отнесе в гроба.

— Бог да му прости! — рече чернокосият висок мъж, когото домакинът наричаше приятелски Самко.

— Вземи си, опитай, Ева ги е пекла — побутна той подноса с бухтите към госта и сам си взе една.

От дъното на двора се приближи старец, когото домашните наричаха „младия дядо“. Но отсега могат да го наричат само „дядо“, защото неговият баща — старият дядо, вчера го погребаха.

— Добро утро, дядо! — поздрави пръв високият чернокос гостенин.

— Да помага Бог все така да е добро! — напевно отговори Старецът и запита. — Е, уловихте ли нещо!…

Двамата мъже се спогледаха някак гузно и почти едновременно, въздъхнаха. Самко предложи на дядото цигара, а след това поднесе кутията и на приятеля си, но той си взе от своите. Старецът разбра, че между двамата не всичко е наред, постоя, погледа ги с проницателните си очи и запита:

— Ама вие да не сте онемели, а?

Синът му го погледна и предложи:

— Пийни с нас по една, татко!…

— Пийнете си сами! — троснато отсече старецът и тръгна към обора, като мърмореше нещо под носа си.

Двамата мъже дочуха как ругае яловицата.

Кучето изскимтя в краката на стопанина си, като усети миризмата на пресните бухти. Но той беше на по-друго мнение и му се закани:

— Марш оттук!… Остава да почнем с бухти да те храним!

Кучето подви опашка и се върна смирено до стената на обора. Слънцето вече препичаше. Под разцъфналата череша беше прохладно, но заради ракията и топлия ден двамата ловци съблякоха палтата си. Прехвърлиха ги небрежно през пейките, останаха по ризи и домакинът отново наля. В шишето имаше само един пръст от ракията.

— Хайде наздраве, Самко!…

— Да сме живи и здрави, Янко! — отговори гостенинът и двамата мъже изпиха чашите си до дъно.

Домакинът изцеди шишето в чашата на своя гост и подвикна на Ева да донесе още една бутилка. Девойката взе празното шише и забеляза, че двамата мъже са все така странно мълчаливи. Тя си помисли: „Седят като ударени от гръм. Като че ли и те не са били като нас, голяма работа, седнали да решават световен въпрос!…“ Слезе в мазето, напълни бутилката и като я постави отново на масата, не се сдържа.

— Вас какво, да не би мечка да ви е прогонила от планината?…

— Я марш в кухнята!… С такъв тон ли ще разговаряш с възрастните? — скара се бащата.

Девойката обаче остана на мястото си. Бавно развърза престилката, изчерви се и тихо добави:

— Извинявай, татко, но мисля, че е време да си поговорите за нашата сватба!…

Двамата мъже я погледнаха, учудени от смелостта й. Девойката още повече се изчерви и побягна по стълбите към верандата. Мъжете я проследиха с поглед, докато не се скри в кухнята, спогледаха се и отново запалиха цигара.

— Да пийнем още по една, Самко! — предложи домакинът.

— Да пийнем — миролюбиво кимна с глава гостенинът и се усмихна.

Те отново изпразниха чашите си и домакинът пак ги напълни догоре. Силната ракия вече оказваше своето въздействие.

— Само така, Самко. Знаех си аз, че на теб мога да се доверя. Ти си ми истински приятел! … Хайде наздраве!

Чернокосият надигна чашата си и като отпиваше на малки глътки, наблюдаваше учуден как домакинът опразва своята чаша наведнъж…

В атмосферата около самотната къща все още се чувствуваше нещо от вчерашното погребение. Вече пийнал, Самко не можеше точно да определи какво.

Ако беше жив или беше видял по някакъв начин траурното шествие, старият дядо сам би се разплакал. Попът говори дълго и прочувствено, както никога досега. А народът! Толкова много хора не бяха се събирали на погребение в селото. Само близките роднини — синове, дъщери, снахи, внуци, правнуци и други близки — бяха над четирийсет. И цялото село бе излязло да изпрати своя най-възрастен съселянин. Само свои набори нямаше на погребението си старият дядо. Всички го бяха изпреварили. Като го понесоха от къщата до черквата, при ковчега се изредиха всички роднини. Самотната къща е отдалечена на два километра от селото. Янковото семейство нямаше никакви съседи. А от черквата изпратиха стареца с музика.

Над гроба му попът още веднъж говори дълго за чистия и плодоносен живот на скромния божи човек. Накрая все пак, както е редно, помоли от името на мъртвия за прошка всички, на които приживе е сторил с умисъл или по неволя някакво зло. Но такива нямаше…

А това, дето старецът упорито се противопоставяше на годежа между Ева и Любо, не беше никакъв грях. Роднините го възприемаха като желание на стареца да се наложи. При това никой от участниците в погребението не мислеше по този въпрос. Днешната младеж рядко пита родителите си за кого да се жени и омъжва…

На връщане от гробищата двамата мъже, дето сега така се бяха умълчали един срещу друг, седнаха във файтона заедно. Янко въобще не пи, двамата съселяни тихо си говореха . Смъртта на деветдесет и деветгодишния старец не бе ги опечалила. На тази възраст тя е толкова естествена, че предизвиква по-скоро завист, отколкото жал. Само че някак дълго се мъчи старецът. Сякаш се страхуваше от живота „на оня свят“ или от „божия съд“!

Пътуваха заедно двамата съселяни и може би нищо нямаше да се случи, но Самко запита между другото:

— Янко, кажи ми, защо така упорито се противопоставяше старецът на годежа между младите?

Стопанинът на къщата помисли, помисли, въздъхна тежко и започна отдалече:

— Нали чу вече, че старият дълго се мъчи, преди да умре?

— Много се говореше из селото за това.

— А никой ли не ти каза какво го е измъчвало?

— Не, не ми е казал.

— Слушай тогава, Самко — въздъхна внукът на вече погребания дядо. — Два дни преди да умре, старият ме извика в стаята си.

— Е, и какво? — прекъсна го Самко.

— Извика ме старецът и се изповяда като пред поп.

Тук Янко отново въздъхна, направи дълга пауза, а Самко не издържа:

— Че какво толкова е имало да се изповядва?…

— Сериозни неща, Самко. Много сериозни неща, заради които се противопоставяше на годежа.

— Какви са тези неща? — запита заинтригуван Самко.

— Утре е неделя, какво си решил да правиш? — запита го Янко.

— Аз ли? … Нищо не съм решил.

— Ела тогава преди разсъмване тук…

— Защо? — учудено запита Самко.

— Вземи си и пушката — продължи все така загадъчно Янко и гледаше някъде напред над главите на конете.

— Нея пък за какво?…

— Не питай сега. Утре сутринта всичко ще разбереш — отговори тихо Янко и повече не се върна към този въпрос.

Сутринта Самко пристигна по тъмно с мотоциклета си пред самотната къща. Преди да успее да почука, Янко излезе от кухнята с пушка в ръка. Взе приготвените от вечерта лопати и кирка, вдигна ги на рамо и тръгна мълчаливо напред. Самко тръгна след него и забеляза иронично:

— Е, заради една лисича бърлога не беше необходимо да говориш толкова тайнствено.

— Вземи! — подаде му Янко кирката, вместо да губи време в дълги обяснения. С двете лопати през лявото рамо и пушка, преметната през дясното, Янко вървеше мълчаливо напред. Самко също се умълча и продължи да го следва.

Обиколиха край оградата на самотната къща, пресякоха пътя и през ливадата, в която някога пасяха селските овце, стигнаха до младата дъбова гора. На малка полянка сред гората Янко се спря, обърна се към приятеля си, запали цигара и се усети, че не предложи на Самко. Бързо бръкна в джоба, извади повторно кутията и му поднесе. Припалиха и няколко мига пушиха спокойно.

Неочаквано Янко проговори:

— Самко, трябва да ми дадеш честната си дума!…

— За какво да ти давам дума?… Какво си направил?

— Не, криво ме разбра, дай ми дума, че никому няма да кажеш…

— Янко, престани с тези детински тайни и ми разкажи подробно какво се е случило — прекъсна го Самко, а сам си мислеше:

„Застрелял е нещо едро Янко, нали родът му е бракониерски, и сега иска да го приберем, а костите да заровим дълбоко в земята. Друго не може да бъде. Но защо бяха тези тайни и защо не ми каза да взема раница?… А той също не носи чувал за месото!…“

— Е, даваш ли дума, че ще мълчиш до гроб? — запита Янко.

— Давам!

— Дай си ръката!

Двамата мъже си стиснаха десници като стари конспиратори, а Янко, вместо да обясни нещо, отново нарами лопатите и тръгна напред. След малко двамата излязоха от младата дъбова гора, прекосиха малко картофено поле и бавно навлязоха в храсталаците, около Мокри дол. Сега в дола течеше поточе, което през летните месеци пресъхваше. Малко хора от селото знаеха за малкото изворче, закътано в гъстите храсти. Нататък водеше приятеля си Янко и сръчно се провираше между храстите.

Разсъмваше се. На хоризонта още не се забелязваха слънчевите лъчи, но всичко живо в гората беше на крак за среща на новия ден. От разни страни кукаха кукувици. Ранобуден кълвач се смееше на бавните гъсеници и на усилията им да му избягат. Свраки, разтревожени от присъствието на двамата мъже, прелитаха от храст на храст и вдигаха тревога. В корените на дърветата веселите дроздове пееха, без да обръщат внимание на кресливите свраки, а над тях небето постепенно синееше.

Янко се спря чак при изворчето и свали лопатите от рамото си.

— Вече стигнахме — тихо проговори той, а на отсрещната полянка нещо се раздвижи. Три изплашени сърни надигнаха глави и продължиха спокойно да пасат…

— Е, какво ще правим сега тук?… — запита нетърпеливо Самко. Янко отново извади цигарите и двамата запушиха.

— Ох, как да ти обясня, Самко?

— Е, не сме деца, казвай по-скоро какво си направил, че току-виж, станало обяд, докато се решиш!

— Касае се за нашите деца.

— Заради тях ли трябва да ходим нощем из планината?…

— Да, за децата ни става дума, Самко! — повтори Янко и хвърли угарката във водата.

— Кажи какво се е случило и не бъркай тука децата! — ядоса се вече Самко.

— Знаеш ли, Самко, какво се е случило с твоя дядо?…

Самко погледна в очите приятеля си и недоумяваше защо Янко изведнъж заговори за дядо му.

— Какво ти е направил дядо ми, Янко, откъде-накъде го споменаваш ни в клин, ни в ръкав? — запита Самко и още преди да чуе отговора, си спомни за загадъчното изчезване на дядо си. За него много рядко си спомня и баща му. Хората от селото разказват чудни истории, каквито обикновено се пишат само по книгите, но защо Янко му говори сега за стареца?…

— Какво общо има моят дядо с нашите деца?

— Моят дядо, когото вчера погребахме, преди два дни ми се изповяда.

— Това вече го чух, но ти ми отговори на въпроса!…

— Моят дядо, тоест твоят и моят дядо, когато нашите бащи били още деца … — Янко се обърка в многословие, но Самко вече не го прекъсваше. В душата му се породи някаква потискаща тревога и неразбираемо безпокойство. Понякога такова безпокойство обхваща човека при среща с неразбираемото. Но пред Самко като на избеляла филмова лента започна да преминава това, което хората говореха за неговия дядо. Много неща му ставаха ясни. Дори това, че неговата баба до края на живота си остана сама и не успя да разбере защо така изведнъж я е напуснал нейният мъж. Останала сама с две невръстни деца, тя цял живот очакваше да се завърне нейният съпруг, бащата на децата. Всеки нов ден тя се надяваше, че той ще се обади с писмо или вест. Дъщеря й порасна и замина за Америка, остана й само синът и бедната жена все вярваше, че нейният мъж ще се завърне…

Всичко това се случило много отдавна през един зимен ден, няколко месеца след Първата световна война. Дядото на Самко бил горски надзирател на служба при граф Палфи. А в ония тежки времена и неговата служба не била лека. Бракониери шарели из графските гори и съсипвали дивеча. Всяка неделя се чували тъпите изстрели на късите им пушки и дразнели ушите на негово сиятелство господин графа.

Един зимен ден граф Палфи извикал горския надзирател в замъка си и му казал приблизително следното:

— Или ще заловиш бракониерите, или ще те уволня!…

Следващата неделя Самковият дядо не отишъл на черква. Изпратил само жена си с децата, а той още от тъмно се запилял из планината. Оттогава никой не го беше видял, нито чул. Самият факт, че изчезнал без вест, сякаш пропаднал вдън земя, предизвикал много приказки.

Някои говорели, че горският е избягал от глада и немотията в Америка. Други пуснали слух, че си имал любовница и че двамата заедно избягали по широкия свят. Само полицията не повярвала на такива приказки. На другия ден арестували всички бракониери, дори и онези, за които само се говорело, че понякога бракониерствуват. Дълго и строго ги разпитвали. Между арестуваните бил и дядото на Янко, когото изпратиха вчера на оня свят с такова тържествено погребение.

Дните се занизали бързо, като зърна от разкъсана броеница. Минали гладните години и някак се позабравило за Самковия дядо. Останала само мъглявата история за неговото бягство от немотията в богатата Америка…

Едва сега Янко говореше така сериозно за него. Наистина ли е научил нещо повече от своя дядо?…

Под безоблачното небе се раждаше слънчевото утро, окъпано от свежа роса. Глоговите и шипковите храсти, всичко наоколо ухаеше на цвят и пролетна силна мъзга. Високо в небосвода летеше ястреб и яростно се заканваше на всичко живо по земята с прегракнал писклив глас. А Янко допуши петата цигара, смачка фаса във влажната земя и решително стана. После започна да отмерва десет крачки от изворчето надолу. — Тук би трябвало да е! — тихо каза той. Двамата мъже започнаха да копаят. Най-напред очистиха една площадка, пет крачки широка и още толкова дълга. След това изкопаха корените на храстите и когато бяха стигнали на около един метър дълбочина, удариха на нещо твърдо.

Най-напред изкопаха глава на сръндак, а след това — и останалите кости на животното.

Изтръпнали и онемели, двамата мъже трескаво съблякоха палтата си и продължиха да копаят. Лопатата, с която копаеше Самко, удари на желязо и изскърца. Янко му помогна, окопа мястото около желязото и скоро те извадиха ръждясала старовремска ловна пушка — лефошка. Цялата прогнила, тя едва не се разпадна в ръцете им. Под нея изровиха скелета на човек. Уморените мъже почувствуваха, че студена пот облива гърбовете им и дълго не смееха да се погледнат.

— Самко, ето това е твоят дядо. Нека бог му даде вечно спокойствие в рая небесен! — прекръсти се Янко и с шапката си изтри потта от лицето.

Над отворения гроб внукът научи подробностите, които едва пред смъртта си дядото на Янко беше изповядал.

Нещастието станало същата неделя, в която дядото на Самко — горският на граф Палфи — не отишъл на черква. Дали не е било божие наказание? … Не, най-обикновена бракониерска история.

Дядото на Самко напълнил пушката си с едри сачми и отишъл в гората, за да залови някой бракониер. На жена си казал, че трябва да хване поне един, за да не го уволни графът от служба. Оставил я разтревожена да замеси хляба и след това да отиде с децата на черква. От вратата поръчал да сготви неделен обяд, че най-късно до един часа ще се върне… По същото време още един мъж от селото излязъл в планината. Той също много бързал и никак не се интересувал от попските проповеди. Този човек бил дядото на Янко.

След полунощ опитният бракониер извадил от хралупата на старата върба модерна военна пушка. Бил я купил само преди няколко месеца от пътуващи войници за трийсет крони. Сръчно я размотал от маслените парцали, изчистил я и я заредил с пет патрона. След това хванал тесните пътеки из графската гора, по които ходел всяка неделя.

Тихо се приближил на варда край Мокри дол. Познавал добре планината и знаел, че по това време сърните ходят там на завет от студения вятър. Долу в по-ниските места, из непроходимите храсти се навъртали глигани, а по южния склон често минавало стадо кошути с един едър елен.

Дядото на Янко пийнал водица от чистото изворче, отдалечил се на около петдесетина метра и зачакал. Не минало много време и между глоговите храсти забелязал движещо се червеникаво петно. Бракониерът нямал време да избира. Вдигнал пушката Янковият дядо, премерил се точно и стрелял. Дълбокият дол погълнал ехото от оглушителния изстрел. Бракониерът бързо заредил отново пушката си и притичал към мястото, където преди малко видял дивеча. Намерил едър сръндак, прострелян точно зад предната плешка.

Янковият дядо сложил пушката до животното, извадил остър нож и започнал да го изкормя. В този момент вляво от него нещо прошумяло в храстите. Той погледнал натам и срещнал погледа на горския. Дядото на Самко направил привично движение за сваляне на пушката от рамо. Бракониерът грабнал бързо своята и имал късмет, че пушката на горския се заплела в глоговите храсти. Чул се втори оглушителен изстрел и сякаш коса подкосила краката на горския надзирател. Пушката му увиснала в храстите, а той се търколил близо до тялото на сръндака.

Дядото на Янко стоял дълго намръщен и нещастен над двете простреляни тела. Съзнавал какво е извършил. Но нещастията не ходят по гората, а по хората. А трябвало да се живее. Мъртвия вече никой не можел да свести, сега трябвало да мисли за себе си. Като всеки бракониер, и дядото на Янко не разполагал с много време.

Без много да му мисли, той оставил двата трупа на мястото, бързо се върнал при старата върба, скрил своята пушка и още преди разсъмване седнал с шише ракия в ръка пред селската кръчма.

Когато кръчмарската прислужница подгонила гъските към потока, видяла го на дървената пейка да се клатушка с бутилка в ръка. Била убедена, че е преседял цялата нощ пред затворената кръчма. А дядото на Янко, за да приспи съвестта си, бързо допил ракията от шишето и паднал пиян на земята пред пейката. Проснат на земята, с бутилка в ръка го видели подранилите за неделна молитва съселяни. Когато се връщали от черква, пияният мъж още лежал на същото място…

От всички задържани за подозрение в убийство след изчезването на горския надзирател най-сигурно алиби имал дядото на Янко. Прислужничката твърдяла, че той цяла нощ лежал и хъркал на пейката пред кръчмата. Жената на горския потвърдила, че го е видяла да лежи мъртвопиян на земята, когато отивала на черква. Същото потвърдили и други съселяни. Алибито било толкова стабилно, че едва не предизвикало съмнения. Но тялото на горския надзирател не се намерило и цялата история постепенно заглъхнала…

А днес след толкова години, внуците седят под цъфналата череша, врабците нахално подскачат около бухтите на масата, където стои вече трета опразнена бутилка. Двамата мъже дъвчат топли бухти, мислят за своите дядовци, а в замаяните им от алкохола глави спомените се преплитат с настоящето.

От ранно утро те не могат да решат дали пролятата кръв не е пречка за живота на младите…

Ева отново се приближава и с присъствието си смущава мислите на двамата мъже. Девойката, без да подозира нещо, с лукава усмивка оглежда бъдещия си свекър и пияния си баща. Тя взема празната бутилка и след малко се връща с пълна. Поставя я пред тях и окуражена от мълчанието им, сяда на масата. След малко опира лакти на масата и с усмивка ги оглежда.

„Колко са смешни и двамата!… Пияни са като казаци, а се стремят да запазят достойнство, държат се сериозно. Може би в момента си мислят, че светът се крепи на техните рамене. Или пък, че само от тях зависи дали утре слънцето да изгрее!…“ Мисли си девойката още много подобни неща и едва се сдържа да не се разсмее на глас.

Любо идва при нея и също сяда на масата. В този момент неговият баща удря с юмрук по масата, та чашките чак отскачат от дебелите дъски.

— Какво има?… — пита го бащата на Ева.

— Нищо, жаден съм!

— Хайде тогава, наздраве!…

— Какво?…

— Казвам наздраве!…

— Да сме живи и здрави сто години! — вдига чашата си Любовият баща.

— Тейко… — започна Ева, поглеждайки с кокетство към бащата на Любо.

— Какво каза?… — прекъсна я той, а девойката се изчервява и обяснява по-нататък.

— Мама ви кани да останете у нас на обяд.

Бъдещият свекър оглежда девойката и мислите му витаят кой знае къде. Девойката се осмелява да добави:

— И без това в такова състояние с мотора далеч няма да стигнете…

— Я се махайте и двамата от масата!

Ева и Любо се споглеждат. Но бащите са категорични. Младите се надигат обидени и след малко влизат в кухнята.

В този момент бащата на Любо отново удря с юмрук по масата. Този път чашата му отскача и се разлива. Бащата на Ева, все едно че нищо не се е случило, напълва отново чашата на приятеля си, след това поглежда сериозно и пита:

— Е, какво ще правим?…

— Как какво? … Не разбираш ли, че ние с теб сме стари магарета, дето мислехме да забъркаме младите в тази отминала история!

— Хайде тогава, за тяхно здраве! — вдигна чашата си бащата на Ева и я изпи до дъно. Самко малко закъсня, искаше да каже още нещо важно, но успя само да вдигне тост.

— Дявол да го вземе, нека поне те бъдат щастливи!

Докато пиеше още, на верандата се показа Ева.

— Тейко, и аз много ви моля, останете у нас за обяд!

— Какво? Не, не, по-добре друг път. Сега извикай Любо да ме закара в къщи!…

Девойката тръсна рамене и влезе в стаята, но бъдещият й свекър силно извика след нея:

— Ева, ела тук!

Докато девойката слизаше по стъпалата, бащата на Любо се изправи несигурно на краката си и за всеки случай опря големите си ръце на масата. Ева се приближи към него.

— Подай ми пушката!

— Тейко, така не можете да пътувате — възрази девойката, но му подаде пушката.

— Изпрати Любо веднага при мен!

Девойката тръгна към стълбището, но силният глас на ловеца отново я спря:

— Почакай малко!…

След това пристъпи към нея, сложи ръка на рамото й, заклати се несигурно напред-назад и проговори с надебелял език:

— Я слушай, Ева!…

— Какво, тейко? .

— Искаш ли да станеш моя снаха?…

— А вие искате ли ме за снаха, тейко?…

Самко се замисли, после огледа девойката от главата до краката, спря погледа си в сините й очи и каза повече на себе си, отколкото на нея и баща й:

— Бог ми е свидетел, че не лъжа, но изборът на моя син ме радва.

Трофеят на моя най-голям елен

Моят най-голям трофей от елен, който виси сред такива нищо и никакви трофеи на благородни елени в хола, представлява извънредно интересна история…

На изложбата през миналата година моят трофей бе оценен със златен медал. Посетителите едва отделяха очите си от рогата му. Пък то има и за какво: основните колони още от розетките са дебели като мъжка ръка в лакътя. И резбар не би могъл да изреже по-правилно розетките по тях. А рогата са съразмерни. От двете страни на основата се отклоняват под един и същ ъгъл по осем симетрични израстъка, еднакво дълги и дебели, сякаш в един калъп са отливани. А самите корони — господи, каква красота! … Оцениха ги с двеста трийсет и две точки. Никой в нашата област няма такъв трофей!…

Полилеят, който виси в хола, също е направен от по-стари рога на шестнайсетака. Всяка година, щом долитаха бекасите, аз тръгвах по познатите места и дълго търсех. Не винаги успявах да намеря и двете колони, но за толкова години събрах достатъчно материал за един богато украсен полилей. Често се срещахме с елена, докато беше жив. Разбира се, аз търсех тези срещи. А за първи път го видях с още неразвити, но насадени високо над ушите рога, които даваха надежда за правилно развитие. Тогава работех в терена. Наредих на горските надзиратели да издигнат петнайсетметрово чакало. За да бъде скрито, пък и стабилно, майсторите го прилепиха за як, клонест бряст. Стана толкова удобно, че човек можеше вътре да се наспи, приятно полюшван от вятъра. През есента, когато яворовите листа пожълтяха и полетяха към земята като хартиени ластовици, елените започнаха да реват.

Не беше бог знае какъв концерт, те ревяха не много силно и кратко време, колкото да се каже, че са отбили задълженията си. Какво им се бе случило тази година, не можех да си обясня. Докато се сбиеха, нещо ги подплашваше и бързо се пръскаха. Помислих си, че в участъка се е заселила мечка-стръвница. Започнах да търся следи от пиршествата й, но никъде не можах да открия нищо.

Често се изкачвах в новото ловно чакало. От него виждах нашироко и далеко по поляните и с клоновете на планината. Но навсякъде бе еднакво пусто и тихо. Не помагаше и надуването на стария голям рог — нито един елен не се обаждаше. А осите бръмчаха около чакалото, сякаш се готвеха за роене.

Разкъсани, парцаливи облаци плуваха по небето от изток на запад, като че ли ги притегляше невидим магнит. В сечището под чакалото гниеха стари пънове. Около тях пълзяха ниски малинови храсти, а над тях се извисяваха в прави редици седем-осемгодишните смърчове. И те като хората — едни по-едри, други по-слаби и нисички.

Една вечер вятърът затихна рано. Залязващото слънце озари с червеникав ореол короните на дърветата. Долу под чакалото попарените от сланата пожълтели листа на малините дори не потреперваха. По клончетата тук-там се червенееха плодове, но те нямаха нито приятен цвят, нито вкуса на летните малини. А през кратките дни слънцето свети, но нещо не грее — загубило е силата си.

Тази вечер, след като слънцето залезе и на хоризонта остана само кървавочервеният отблясък на залеза, в края на сечището се показа кошута. Колко време е стояла в края на гората не зная, но и сега тя беше неспокойна. Спря се на едно място и започна да върти големите си уши във всички посоки. По едно време ги насочи към пътечката, водеща към подножието на чакалото. Вдигнах бинокъла и видях до кошутата младо еленче. Малко зад тях се подаде двегодишен елен. Младото еленче отхапваше тук-там плодовете на малините и трите животни бавно тръгнаха през сечището. Интересно как стъпваха, а под копитата им не изпращя нито клонче, не зашумя нито едно сухо листо. Пресякоха цялото сечище и се загубиха някъде под чакалото. Скоро от същото място излязоха още две кошути. След тях от долчинката с високо вдигната глава излезе едър строен осмак. Чух шум и под клоните на стария бряст, но, зает с наблюдение на елена, аз не му обърнах внимание.

Още не бях срещал този хубавец в участъка. Сигурно е преминал хребета откъм южната част на планината. Може би беше на пет или шест години. Тялото му беше едро и стройно, но рогата не струваха нищо. Две немного дебели основни колони с малки израстъци, без коронки, развити под формата на вила за сено. Такъв екземпляр без особени усилия ще повали и дванайсетак със силни рога и мощни корони. Стадото се пръсна в сечището и започна да пасе. Само осмакът вдигаше тревожно глава и душеше въздуха.

Нещо го правеше подозрителен и той постоянно беше в движение. Обикаляше стадото си и въртеше глава към гъстата борова гора. В този миг се чу рев на елен. Осмакът се спря, вдигна глава и отговори на рева със злобен гърлен глас. След това се ослуша, но никой не му отговори. Убеден в своята сила, той изрева предизвикателно още два-три пъти и тръгна да обикаля стадото си. Нямаше какво повече да чакам, този елен явно не биваше да остава сред стадото.

Премерих се в шията му и като се спря за момент, натиснах спусъка. Гърмежът проехтя над сечището и, преди ехото да се завърне, еленът подви предните си крака и падна сред малиновите храсти. Старата кошута рязко скочи към гората. С дълги красиви скокове тя се понесе над смърчовете и отведе стадото натам, откъдето се чу гласът на другия елен. След малко над сечището настъпи прежната тишина и спокойствие. Само осите невъзмутимо продължаваха своя монотонен концерт. Да, зимата ще бъде студена, помислих си аз, допушвайки нетърпеливо своята цигара. Някъде в края на гората се разкряка радостно орешарка. Сигурно е намерила здрави лешници, все още не опадали на земята.

От този ден измина цяла година. Но сега елените започнаха да реват още през втората седмица на септември. И ревяха така, както писателите ги описват в книгите си. Гърлените им гласове се чуваха по всички поляни. А аз седях и тръпнех във високото чакало, прилепено към ствола на стария бряст. Дървото не прие съжителството. Откакто вдигнахме чакалото, то вече не разцъфна. Може би ще издържи така още няколко години, докато някоя зимна буря го повали на земята заедно с чакалото.

Един късен следобед старата кошута отново се показа в сечището. След нея скачаше пак малко еленче, а по-назад вървеше силна яловица. Няколко крачки по-назад бавно пристъпваха още три кошути и последен гордо стъпваше едър дванайсетак. Стадото спря в средата на сечището и след малко от долчинката се показа млад и силен шестак. Огледах го добре — рогата му посадени високо, развити правилно — има надежда да развие хубав трофей. Познах, че това е миналогодишното еленче, което не се отделяше от старата кошута. Втора година му растат рогата и вече са толкова дебели!

Дванайсетакът се спря в средата на сечището, вдигна глава и мощно изрева няколко пъти. Проточил глава напред, рогата му се опират в гърба, а дълбоко от гърдите му звучи призивен рев. Кошутите се вслушват в рева на своя водач и стоят настръхнали. Еленът чувствува своите сили, но иска да покаже и на останалите, че е най-силният в гората.

Стадото се приближава до пътечката към чакалото и се спира под изсъхналите клони на стария бряст. Старата кошута души неспокойно въздуха, както преди година, но сега до нея проверява околността и една по-млада, стройна неспокойна кошута.

Вдигнах пушката, премерих се в тялото на старата и стрелях. Нека по-младата поеме грижите за стадото. След изстрела всички се спуснаха след нея, доверяваха й се, а това беше добре…

Всяка пролет, щом долитаха горските бекаси, аз продължавах да търся отхвърлените рога. Следях с интерес развитието на моя осмак, а после вече коронуван десетак. Годините минаваха и моят елен растеше, ставаше по-силен, а рогата му все повече се разклоняваха и надебеляваха.

Всяка година чаках с нетърпение времето на еленовите Сватби и двубои. Оглеждах го със задоволство и потръпвах от ловна страст във високото чакало. Той вървеше винаги няколко крачки след стадото и вдигаше високо глава. Две години беше общопризнат и единствен водач, а след това по него тръгна млад строен осмак, но моят елен не го допускаше близо до кошутите. Не искаше да дели с никого властта си…

Само веднъж през тези дълги години се случи така, че моят елен едва не изгуби не само властта, но и живота си. Тогава вече се страхувах да се качвам във високото чакало. Старият бряст се бе наклонил на една страна, а стълбата от смърчови клони застрашително скърцаше. Стоях зад пътеката, прикрит зад гъстите храсти, и наблюдавах.

Очаквах пристигането на един уважаван гостенин ловец и исках да зная какво е състоянието на стадото. Беше началото на септември, звездите вече бледнееха, но в гората все още беше тъмно. Кръглата луна отдавна отплува на изток и се изгуби в безкрайния тъмносин океан на нощта.

На пътечката близо до мен кацна яребица, огледа се и бързо изчезна в храстите. Неочаквано нещо в лещака изпращя. Превърнах се целият в слух и зрение, затаих дъх и зачаках. Шумът се повтори, тъмнината бавно се разреждаше и може би в момента на угасването на зорницата от лещака мощно изрева елен. Вятърът духаше срещу мен и животното не можеше да ме усети. Освен това изглежда, че вървеше по дирята на разгонена кошута и ревеше силно, викаше я да се спре. Най-силният закон за запазване на рода му заповядваше и той търсеше кошутите една по една.

Вече се разсъмна напълно. Аз все още стоях на пътечката, чувах все по-близо рева на елена, но не го виждах. Настъпи необикновена тишина. В този момент еленът може би слухтеше като мен и оглеждаше сечището. Но ето че зашумяха сухите листа и мощният му рев огласи сечището. Виждам го на около трийсет крачки. Реве, изпънал шия, а аз наблюдавам рогата му. На левия рог има само три израстъка и насочен напред вълчи рог, а на десния — четири по-малки израстъка и опасно закривен дълъг рог. Неправилно развит десетак, опасен за съперниците си и за кошутите. „Този ще оставя да застреля моят гостенин“ — помислих си аз.

Но неочаквано от долчинката изрева още по-мощно друг елен. Потреперах. Силен е моят шестнайсетак, мощни са рогата му, увенчани със съразмерни корони. Но този белязан побойник няма да отстъпи без проливане на кръв. Не, тази среща няма да завърши само с двубой и бягство на единия елен. Моят няма да отстъпи, а този ще се бие жестоко, докато не падне или не повали съперника си сред локва кръв в средата на сечището. Десетакът има едро, тежко тяло. Шията му е къса и дебела като на младо биче. А рогата му са опасни, дебели и главно без корони. Аз обаче тази година нямам право да стрелям по елен. И без това се приказва, че получавам разрешение всяка година. Никой не се интересува от това, че ми се разрешава да убивам само излишните екземпляри в стадото и че трофеите им не са кой знае какви — тук-там някой застаряващ елен или пък побойник с вилообразни рога. Едва догодина ще поискам разрешение за застрелването на моя шестнайсетак с необикновените рога. А сега се страхувам за него. Не вярвам, че ще бъде победен, но все пак се боя да не падне и да не загуби властта си в стадото.

Опасният десетак пресече пътечката и се загуби между стройните смърчове. Откъм старата гора повя тих ветрец, върховете на младите дървета се наведоха вляво, след това се изправиха и пак сведоха корони като пред палката на невидим диригент. Разсъмва се. Околните поляни и склонове на планината са забулени под воала на тънък слой бяла мъгла. По небосвода бавно плуват разкъсани облаци.

Може би очакват само слънцето да изгрее и да се съединят ниско над гората…

Внимателно минах край стария бряст и се приближих към долния край на сечището. Стигнах до самотната скала, омотана от дългите клони на малините, там се скрих в клоните на млад смърч и зачаках. Но оттук нищо не се вижда, дори средата на сечището е скрита зад възвишението. Бавно се изкачих на скалата и веднага видях двата елена, изправени един срещу друг. Около тях три еленчета безгрижно подскачаха сред малиновите храсти. Млад елен с рога като дълги игли наблюдава с интерес двамата съперници, а те вече гърлено и злостно реват един срещу друг. Бавно, като опитни борци те минават в разузнаване, движат се в малък кръг и търсят слабото място на противника си. Ето че вече се спират, свеждат рога и едновременно реват.

Миг след това те се понасят един срещу друг и аз чувам трясъка на рога. Шестнайсетакът отхвърля десетака назад толкова силно, че еленът подвива крака и пада на колене, но не се предава. Бързо се надига, ръмжи като бясно куче, от ноздрите му изскачат кълбета бяла пара, обикаля моя шестнайсетак малко отстрани и напада светкавично. Благородният елен остава изненадан от подлия удар, но десетакът, сякаш е очаквал това, отново скача и удря отстрани. Моят елен не успя да отскочи, десетакът го прободе с кривия си рог и хълбокът му се оцвети от бликналата кръв, а от полуотворената му муцуна се чу болезнен стон. Следва яростна контраатака. С цялата тежест на тялото си шестнайсетакът опря рогата си в хълбока на противника, той отново пада встрани, но пак бързо се надига. Няколко мига двата елена се наблюдават с кръвясали очи…

Над сечището долетя отнякъде лешояд. Той размаха криле, направи два кръга над биещите се животни и спокойно заграчи. „Крок… крок“ — последва малка пауза и отново: „крок … крок“.

Мен още не ме е забелязал, а аз чувам дори шума от крилете му. Старата птица знае какво ще последва. Може би е на десет, може би на петнайсет и повече години и от опит умее да прецени къде ще има богата плячка.

Тук съперниците са възрастни, едри елени. Никой от тях няма да се предаде. В края на двубоя един от тях ще остане да лежи сред сечището. Тогава ще дойде ред на лешоядите. Техният пир ще продължи до появата на някоя мечка. Гарваните-лешояди не могат да знаят, че със своето грачене и упорито кръжене над падналия дивеч сами подсказват на мечката къде да дойде. А след нея в звездната нощ около трупа на елена ще се завърти някоя лисица и след седмица от едрото животно ще останат само костите и рогата. Положението става сериозно, иска ми се моят елен да победи. Страстно желая опасният десетак да се изплаши и да избяга, но постепенно разбирам, че трябва да се намеся.

Двата елена отново са вплели рога, но хитрият десетак ловко се освобождава от натиска на по-силния и отскача встрани, готов отново за нападение. Кошутите са се спрели наблизо и стоят като вкаменени. Те наблюдават равнодушно двубоя, сякаш нямат предпочитания. Може би знаят, че не могат да променят нищо в крайния резултат. Просто ще тръгнат след победителя, без да изпитват жал към падналия. Такъв е прастарият природен закон.

Все още не ми се иска да се бъркам в еленовия двубой, но вече съм убеден, че нямам друг изход. Червеното петно върху хълбока на моя елен застрашително се увеличава. От ноздрите му изскачат на по-къси интервали кълбета пара, а другият диша по-спокойно. Неправилно развитите му рога го поставят в изгодно положение, той умело използува недостатъка във външния си вид. Само не знае, че съдия на срещата съм аз и мога да го накажа за всички непочтени удари. Не, няма да те оставя да вярваш, че няма нищо по-силно от твоите изкривени рога, недъгът не бива да се превърне в предимство.

Десетакът отново търси възможност да нанесе удар в хълбока на моя елен. Той се стъписва и едва отскача пред удара. Предчувствувам какво ще последва — моят красавец, почтен в двубоя, постепенно губи сили…

Побойникът се готви да нанесе решителния си удар, но аз бързо се премервам и десетакът се вдига на задните си крака в последен красив скок. В следващия миг той пада с пречупен гръбнак сред малиновите храсти. Чувам как шумят сухите листа под тялото му, обзето от предсмъртна треска.

Кошутите с младите еленчета останаха да стоят няколко мига като заковани. Моят шестнайсетак, вътрешно вече подготвен да падне, но да не напусне двубоя, бавно се изправя. Краката му треперят, а левият му хълбок е целият в кръв. По всяка вероятност е разкъсан подкожният мускул. От тази рана няма да загине. Младата кошута с високи грациозни скокове повежда стадото към старата гора, а той продължава да стои над трупа на своя жесток съперник.

Догодина още веднъж ще остави здраво потомство и като почнат да капят яворовите листа, пак ще е признат водач на стадото. По всяка вероятност тогава ще излезе срещу него младият осмак и аз ще му направя път, но нека и тази година поживее — дар от човека, от ловеца.

След изстрела лешоядите отлетяха веднага. В сечището е тихо, сякаш по средата не лежи едрото тяло на убития. Аз слизам от скалата и се приближавам към изстиващото тяло на животното…

Тази есен стадото с моя шестнайсетак не се появи повече пред моето чакало в короната на стария бряст. Едва напролет, като излязох на лов за бекаси, намерих левия рог от моя шестнайсетак. Разбрах, че е преживял зимата, раната му е зараснала и сега ще развие още по-мощни рога. Горските бекаси прелитаха над мен и разговаряха помежду си. „Квор … квор … Квор-квор“. А аз стоях и си представях моя красавец през есента. Ако не успее да запази властта си над стадото, ще го застрелям. Трофеят му ще бъде мой и заслужен…

През пролетта и лятото на тази година големи неприятности ни създадоха дървоядите. Борбата с тях ни отне много време. По цели дни обикаляхме капаните с разпръснати прясно нарязани стърготини и аз нямах време да проследя своя елен…

Едва в началото на есента излязох само така към Драчите скали. Пътечките в гората вече бяха заметени, наближаваше времето на еленовите сватби, сърните неспокойно пробягваха из гъсталаците, а кошутите все още изчакваха. Оглеждам гората — яворовите листа едва започват да жълтеят. Може би след седмица или две елените ще започнат да реват…

Неочаквано под надвисналата скала се мярна нещо ръждиво-жълто. Приближавам се внимателно и поглеждам през бинокъла. Мигам и не мога да повярвам на очите си! На десетина крачки пред мен виждам два ри са. Тъпите им муцуни са захапали тялото на едър елен. Пред очите ми притъмнява. Бързо вдигам пушката, премервам се в по-едрия от тях и натискам спусъка… Но вместо изстрел чувам само глухо изщракване. Дявол да го вземе! В бързината съм забравил да махна предпазителя. Ругая на ум и бързо зареждам. Само че рисовете не чакат и с няколко скока изскачат между скалите, а пред мен остава само тялото на елена. Оглеждам мястото и разбирам какво се е случило. Двата хищника са гонили моя красавец чак до скалите. Тук вече не е могъл да прескочи пропастта и те са го обградили. А аз, глупакът, вървя из гората с незаредена пушка!

Така завърши живота си моят най-голям елен, чийто трофей получи златен медал на международното изложение. По изложбите ловците не могат да откъснат очите си от мощните му рога и никой не предполага, че те не са го спасили от хищниците. А аз си мълча, защото ме е срам. Не можах да отмъстя на жестоките зверове за живота на моя шестнайсетак, чиито рога са най-хубавото украшение в гостната ми…

Сам под Дяволския връх

Не знам защо, но началникът на горскотехническия участък отказа да дойде с мен на варда под Дяволския връх. Усукваше, че имал да изготвя много документи, ведомости, отчети, пък и времето за плащане на работниците наближавало. Как ли не се преструвах, че самичък ми е неприятно да изляза, но хитрият Зрубец много добре ме разбираше. То хубаво е да прекараме седмицата заедно, но той изглежда знаеше, че не понасям горският да ме заведе в чакалото и да кимне с глава: „Хайде, ето го там, стреляй! …“

В такива случаи се чувствувам като в цирк. Все едно клоунът с дежурна усмивка предлага: „Заповядайте, гръмнете още веднъж, няма нищо страшно, животното е вързано, отдавна сме го приготвили за вас!“… А така, както ми предлага шефът на участъка, ще се чувствувам като бълха в топъл кожух. Или още по-точно — като плъх в пълно със зимнина мазе!…

Събрах всичко необходимо в раницата си. Прибавих парче шпеков салам, парче сланина и един хляб. За останалото — чай, кафе, захар, сол и други подправки — Зрубец казва, че ще намеря в хижата. Дърва за горене имало достатъчно, така че нищо нямало да ми липсва. Вдигнах раницата на гръб, пушката на рамо, далекогледа на гърдите и хайде покрай потока към върха…

Очаква ме една седмица отпуск в планината. Цяла година предварително се радвам на тези броени дни. Мечтая как по-добре да ги оползотворя сред красивата природа, насаме с дивите животни … Денят се познава от сутринта! Ако тази поговорка е вярна, то и аз ще имам късмет. Първият ден от отпуската ми е слънчев и ведър. В тази част на планината есента е красива и спокойна.

Вървя бавно, дишам чистия въздух, а слънцето позлатява върховете на дърветата и спуска снопове лъчи в пролуките чак до земята. Вятърът подухва тихо, нежно, като че ли само иска да поправи прическите на дърветата и храстите. Въздухът мирише на загниваща ланска шума, но полянките около потока са все още зелени и свежи. Само яворовите листа бързо жълтеят и тъкат около потока златисточервен килим. Красива е гората, обагрена с цветовете на есента. Листата падат по земята, а ловците тръгват по пътеките на дивите животни. Времето на еленовите сватби и двубои е в разгара си.

Ориентирам се по малкото поточе, което се влива в пълноводния поток. Повече от пет години не съм минавал по тези места, гората се е променила, дърветата са израснали. А в коритото на поточето сякаш не тече вода, а нещо лъскаво и гъвкаво ласкае скалите и безшумно се плъзга надолу.

Млада пъстърва изскача от водата, за да улови дребна мушица. Опашката й разсича повърхността като с остър нож и миг след това рибата се гмурка обратно във вирчето. Между лесковите дървета около потока расте буйна папрат. На по-влажните места са израсли подбел и лопух с големи листа. Пътечката едва се забелязва сред буйната растителност. Високо над гората ехти гласът на сокол, а в храстите около мен писукат дроздове. Ето един излита пред мен и каца в короната на старата бреза. Но и там не се чувствува сигурен и бързо полита над гъстата гора…

По тази пътечка отдавна никой не е минавал и на места тя е обрасла с мека трева. През лятото хората нямат работа насам. За екскурзии е далече, теренът е силно пресечен, а сеч в тази част на гората не се разрешава. Това е добре, иначе цялата красота наоколо ще загине. Каква сила има във вековните дървета! От двете страни на поточето се издига гъста сенчеста гора. На някого би му се сторило, че е мъртва, без жива душа, но не е така. Гората е жива, тиха и скромна — познавам магията на вечния й живот. Само онзи, който живее в гората, усеща нейния пулс в шума на вятъра, в мириса на загниващите листа, в рева на елена и в полета на бекаса. Плахата птица прелита бързо между дърветата, отдолу крилете и тялото й сребреят, а отгоре се сливат с окраската на околните дървета и храсти.

Очаква ме поне четиричасово изкачване към върха. Но не бързам да стигна. До свечеряване има много време. Достатъчно е преди мръкване да стигна до хижата под Дяволския връх. Ще си приготвя скромна вечеря, а след това ще поседна на прага и ще слушам рева на елените. През прохладните нощи едрите животни не спят, кръстосват нашир и надлъж планината и водят сурови битки заради кошутите.

Пред мен са седем дни и нощи. Само ако дяволът се забърка, може да ми попречи да застрелям елен. Към Дяволския връх е спокойно, рядко идват ловци. За мое щастие тук не е възможно да се изкачат с колите си, а днешните модерни авджии много не обичат да ходят пеша. Кладенчето е далеко от хижата. С две кофи човек отива и се връща за половин час. Но колко ли вода му трябва на ловеца? Не съм дошъл тук да се къпя, а бръсненето също не е задължително. За да си измия очите сутрин, са достатъчни две шепи вода. Но за какво утро говоря? Нали още по тъмно ще излизам на среща с елените. За всеки случай ще оставям ключа на гредата в дърварника, така ми нареди Зрубец. А после, без много да гледам часовника — хайде в гората! Денят вече е къс, по слънцето лесно се познава кога е обяд, а за вечеря елените сами ще ме събуждат с гърлен мощен рев.

Вървя вече час, а може би два, но не чувствувам умора. Краката ме носят леко, само дето гърбът ми е мокър. Отдавна не съм ходил толкова време пеша, отвикнал съм. Е, какво пък, няма да премина планината на един дъх. Свалям раницата и посядам на повалено от бурите дърво. Запалвам си цигара и гледам нагоре, право пред себе си. Човек в гората трябва да умее да гледа. Сега е трудно да се чете по следите. Разбира се, могат да се различат отпечатъците от елен и кошута, но по-трудно е да се определи кога са минали, спокойно ли са вървели или са бягали…

На тази височина поточето вече бълбука игриво по скалите, бърза надолу да се успокои от лудия си бяг. Какво го гони? Не са ли това вечната сила на дивата гора и безкрайният кръговрат на живота? … Не зная, за гората може много да се говори. Нейната сила и ползата от нея познава само онзи, на когото дълго е липсвала…

По стръмното сечище от другата страна на потока нещо се червенее. Поглеждам с далекогледа си — млад сръндак със слабо развити рога се мотае из храстите и спира на около трийсет крачки от мен. Встрани от него игриво подскача сърне, а майка му върти ушите си на всички страни като радари. Сръндакът нещо се тревожи. Вятърът духа откъм мен, затова животното е вдигнало високо глава, души въздуха и стои като вкаменено. Ето че ме забелязва. Няколко пъти избляка разсърдено и последван от сърната с малкото, се загуби надолу в гъстата гора. Отново настъпва тишина и на мен ми се струва, че всъщност не съм видял сърнешко семейство, а просто ми се е присънило в кратката дрямка.

Слънцето клони към залез, ставам и продължавам пътя си към хижата. Пътеката едва се забелязва, постепенно губя представа за времето и бавно ме обзема подтискаща несигурност дали вървя в правилна посока.

Не съм ли отминал вече разклонението, откъдето трябваше да тръгна вляво… Не, не съм забелязал нищо. Би трябвало да съм на прав път. Само че преди пет години тук растеше млада смърчова гора, през която не можеше изобщо да се мине, а сега дърветата са високи, проредени и между тях се вижда сечището, през което се минава за хижата. Не, не съм сбъркал пътя. Не съм пиян, че да отмина разклонението. Ако на самотен човек му се случеше тук да падне и да си счупи крак, може да бъде отписан от живота. Кой знае след колко време ще открият оглозганите му кости…

Един ястреб чертае високо над гората правилни кръгове, сякаш преподава на малките си геометрия. Носи се из редкия въздух като негова съставна част и за него сякаш не важат законите на земното притегляне. Лети и ме оглежда подозрително отгоре — не е свикнал да вижда хора по тези места.

Сенките на дърветата се удължават и пътечката вече съвсем не личи. За всеки случай вървя все успоредно с поточето. Ако не намеря хижата, по водата ще мога да се върна през нощта в селото. Много високо над планината забръмча самолет. След малко го забелязах — лети бавно, дребен е като ястреба, но не кръжи, а напредва бавно на изток към някой голям град. Едва там ще направи кръг и ще се спусне по бетонната писта на летището … Пак от другата страна на поточето в лещака нещо подскочи. Дали не е мечка? Едва ли!… По-скоро ще е пак някой самотен сръндак. Но в тази част на гората се срещат и мечки. При това не само по една-две. Бащата на Зрубец, дето е работил четирийсет години в горското стопанство, разказва снощи за тях до късно след полунощ.

Веднъж се приближил до бърлогата на мечка. Покачил се на скалата, надникнал предпазливо вътре и гледа — старата мечка спи в топлата хралупа. Горският направил снежна топка и прас! — улучил мечката. Но тя само замъркала, разтърсила глава и продължила да спи. Хвърлил още две топки горският и изглежда с последната улучил мечката на по-чувствително място, та огромното животно скочило и изревало така, че чак скалата потреперала. После се понесло надолу по склона и изпочупило дърветата наоколо като кибритени клечки.

Друг път ловували с кучета. Мечката изскочила от скалите, свила по страничната пътечка и срещнала самотен овчар. Тя го уловила с предните си лапи, здравата го раздрусала и блъснала встрани от пътя си. Повече от час свестявали изплашения до смърт човек. Бащата на Зрубец разказваше надълго и нашироко такива истории и винаги завършваше с думите: „Какво пък, мечката понякога има повече разум в главата си от човека!“ …

След това си спомняше за друг случай и пак започваше да разказва с увлечение.

Веднъж получили разрешение да застрелят мечка-стръвница. Тя правела много поразии сред стадата в планината. Разкъсвала животните, без да прави разлика между диви и питомни. Приготвили й плячка и много нощи чакали в засада, но мечката все не идвала. Отчаяли се и на много места поставили капани. В един от тях стръвницата се хванала. Като разбрала, че няма да се отърве от прегръдката на желязото, сама прегризала лапата си и заедно с капана я захвърлила на пътеката.

Минало дълго време. Веднъж горският служител вървял из гората и неочаквано видял, че мечката подскача около пътеката, дето захвърлила капана с лапата си, и души по земята — търсела своята лапа. Вкаменил се горският на мястото си, но стръвницата не го забелязала, заета с издирването на лапата. Разбира се, не намерила нищо. Ловците отнесли лапата заедно със скобата в селото. Тогава мечката се приближила до дървото, където бил поставен капанът, и яростно изтръгнала из корен младия смърч. Захвърлила дървото встрани, изревала страшно и тръгнала през гората на три крака… „Наистина в главата на мечката има разум!“, потрети горският и се зае да разказва друга история, преди да ни пожелае лека нощ…

Вървял веднъж през гъста млада гора. Неочаквано съвсем близо пред него се изправила на задните си лапи грамадна мечка. Пушката била на рамото му, а в лицето си чувствувал горещия дъх на животното. От страх ли, от отчаяние ли, той вдигнал ръка и зашлевил два шамара на мечката. От изненада животното стояло като вкаменено и изведнъж се обърнало и хукнало през младите смърчове, като направило след себе си просека, широка един метър…

Този случай, макар уж последен, извика в паметта на горския още един, вече наистина последен…

Излязъл веднъж от гората в края на сечището и гледа — на крайното дърво се покатерила мечка. Стъпила на най-долния клон, хитрата Мецана обирала отгоре узрелите малини, без да се драска в малинака. С едната лапа се придържала, а с другата обирала сочните плодове. Бащата на Зрубец опрял пушката си в чатала на млад смърч, премерил се хубаво и ба-ам!… Улучил клона, на който стояла хитрата Мецана. Животното паднало в средата на малинака. Веднага обаче се изправило на крака и хукнало да бяга надолу из сечището като пияно, а горският се превивал от смях, доволен от сполучливата шега.

Кой знае дали историите на стария горски служител бяха правдиви или измислени. В тази част на планината мечки се срещат често дори днес, след толкова години. Мечката наистина избягва срещи с човека, но не бива да се забравя, че фантазията на хората, прекарали живота си в гората, е богата и че те понякога сами забравят кое са преживели наистина и кое са си измислили през дългите скучни часове…

И на мен ми се иска да срещна мечка, която да ме нападне като на шега, и аз да я застрелям, но дали ще ми повярват, че съм действувал в самоотбрана — това е друг въпрос…

До настъпването на тъмнината не остава много време. А аз все още не съм открил отклонението на пътечката.

Слънцето е виснало като огромен портокал над върховете на смърчовете. Гората е тиха и под короните вече тъмнее. Склоновете вляво все още са осветени от слънчевите лъчи, а тези отдясно потъват в здрач. В загретия въздух бръмчат сърдито оси — зимата ще бъде дълга и студена. Лек ветрец разклаща клоните на дърветата. Вървя из гората и се чувствувам едновременно чужд на дивата гора и частица от нея, която се движи насам-натам, търси своето място и само сред планината се чувствува най-добре.

Някъде нагоре в сечището изрева самотен елен. Спирам се под клонест явор, опирам раницата си на дънера и слушам. От дървото тихо пада лист след лист. Те летят бавно, полюшвани от вятъра, спираловидно се спускат и застилат земята с цветен килим. До настъпването на нощта може би има най-много час, но аз съм спокоен. Вече открих, че не съм сбъркал пътя. Пред мен е скалата, на която обядвахме с горския преди пет години. Дърветата около нея са израсли, камъкът е покрит с мъх, но формата си не е променил…

Тръгвам по отклонението от главната пътечка към върха. Последните слънчеви лъчи светят вече в гърба ми. След малко пресичам най-високото сечище. То е обрасло цялото с малинови храсти. Оттук през долчинката — право нагоре, и ще стигна при кладенчето. Там ще почина, ще пийна водица и след малко ще отворя вратата на хижата. Няма да нощувам под открито небе в гората. А ще изляза с пушката чак утре вечер…

Неочаквано в края на сечището пак изрева самотен елен. Ревът беше мощен, предизвикателен, кръвта в тялото ми закипя. Останах на място като закован. Всички сетива в мен се наостриха. Умората от дългия път изчезна, бързо свалих пушката си от рамото, приклекнах зад едно повалено дърво и зачаках. Еленът отново изрева силно със самочувствие и готовност за бой.

От долния край на сечището се чу отговор. Вторият бързаше да каже: „И аз съм тук, също съм силен, вече навлизам в твоя район, не се страхувам от теб!“…

Плодовете на малините кърваво блестят, осветени от лъчите на залязващото слънце. Бодливите храсти изглеждат като мек, къдрав килим, преплетен със златната сърма на слънчевите лъчи. Въздухът над сечището трепти, а аз очаквам с нетърпение срещата на двата елена.

Три кошути и две малки еленчета се появяват в средата на сечището, сякаш невидим магьосник замахна с магическа пръчка. Едва след тях с бавна достолепна крачка пристъпва „Той“… А от долната част на сечището отново се чува рев. Няколко мига по-късно се показва и вторият елен. Двете животни са едри и мощни, със силни рога и кипяща кръв…

Вече се изправят един срещу друг. Кошутите и еленчетата се преструват, че безучастно пасат, само от време на време повдигат глави и гледат с умните си очи двата елена. Двамата съперници навеждат глави. От очите им сякаш проблясват светкавици, които разпалват и моята кръв.

Рогата удариха в рога. Животът за двете животни се стесни в средата на сечището. Мускулите им са опънати до скъсване, във вените им бушува гореща кръв. Шиите отново се изпъват, телата се напрягат като струни и следва нов удар. Удар отпред, удар отстрани, удар отгоре, удар отдолу. От гърдите им се чуват гърлени стонове, но жестокият бой продължава. Все още не може да се каже кой ще победи…

Слънцето вече се скрива зад гребена на планината. Светлината в широкото сечище бързо намалява. Премервам се в тялото на елена, който ми се струва по-стар и по-слаб. Търся сърцето на този, който е осъден от природата да загине. Не, законът на дивата гора не е несправедлив и жесток. Така трябва да бъде, за да се запази родът и новото поколение да израсне толкова силно, колкото най-силният от днешното. Рогата се удрят и сплитат за последен път. Кошутата и еленчетата вече не пасат, а наблюдават жестоката борба. Кръстчето на далекогледната мушка се заковава на една длан зад предната плешка. Почти без желание, механично натискам спусъка. Последният рев на уцеленото животно е заглушен от силния гърмеж. По-старият елен подгъва колене и пада напред. По-младият гледа учудено. Той не може да разбере как така изведнъж противникът му падна пред него. Заслепен от борбата, вече вдига глава и иска победоносно да изреве, но едрата кошута скача и повежда стадото към дола — усетила е миризма на барут. В средата на сечището остават само двата елена. Единият лежи, кръвта му изтича, а по-младият стои в недоумение над него.

Чувствувам как ме облива задушаваща топлина. Гърлото ми е пресъхнало от вълнение, а не изпитвам никаква радост от успеха. Младият дванайсетак се впуска в лек тръс след стадото. След малко сечището стихва. Около мен отново се чува неприятното бръмчене на осите. В средата на сечището лежи едър елен и животът му угасва, както угасва хубавият есенен ден. Над ниските храсти стърчат внушителните рога на стария дванайсетак. Но новият трофей не ме радва, не мога да си обясня защо.

Запалвам втора цигара с тръпнещи ръце. След малко от задния си джоб изваждам остър нож и отрязвам главата на животното. Поставям върху тялото празната гилза. Мирисът на барут ще държи на разстояние поне за една нощ хищниците…

Вдигам тежката глава на елена и чувствувам как умората ляга върху плещите ми. Вървя бавно към хижата. Отдалече виждам червената стряха на сградата, но не изпитвам особена радост. Приближавам се и откривам, че тук всичко си е така, както го оставих преди пет години. От другата страна на гората отново се чува рев на елен, но този път това не предизвиква в мен никакви емоции. Поставям главата с широките разклонени рога пред входа до дърварника. Поглеждам някак гузно в двете големи очи, от които допреди малко искряха пламъците на живота.

Нима дойдох само за това? … Ловната страст ми се струва жестока, за момент съжалявам, но от дола отново се чува рев на елен. Може би двама нови съперници вече стоят един срещу друг. Ето, сега ще чуя тъпия удар на рогата… Животът в гората продължава…

Вземам ключа и отварям хижата. Но не се задържам дълго вътре. Излизам и спирам, при главата на елена чувам рева на неговите събратя и си мисля: „Имаме ли право да се месим в живота на дивите животни?“ …

Вълча кръв

Прибирам вещите в раницата си и Арфа става все по-нетърпелива. Прави си сметка, че пак ще излезем на лов, само че този път се лъже, стягам багажа си за в къщи. Трябва да се прибирам, а старият муфлон, когото имах разрешение да застрелям, остава да си тича кой знае в кой край на гората.

Прекарах цели осем дни в безуспешно преследване. Хижата бе удобна, дърва и газ за отопление и осветление имаше достатъчно, но не можех да се възползувам от оскъдния планински уют. В ранно утро излизах с Арфа из гората и вечер се връщах, капнал от умора. Ако бях дошъл на лов за елени, за толкова време щях да се сдобия поне с пет представителни трофея. Не беше нужно много да ги търся, те сами се завираха пред пушката ми, сякаш знаеха, че този път нищо няма да им сторя. А муфлоните ги нямаше никъде. При това казват, че в началото на октомври ловът на муфлони е най-сигурен. Дивият овен, опиянен от любовна страст, не е толкова предпазлив и по цял ден скита из гората. Но за мое нещастие през тази седмица не можах да ги открия никъде.

Три пъти срещнах малки стада женски муфлони, но сред тях нямаше нито един подходящ мъжкар. Все млади муфлони, добри за разплод. По-старите мъжкари сякаш нарочно се криеха от мен. Тази нощ наваля пухкав снежец, по него бих могъл да проследя животните, само че отпуската ми свърши. Какво да се прави — животът не е само развлечение, утре трябва да се явя на работа.

Оставям тук продуктите, които донесох и не можах да употребя. Това е неписано правило.

Арфа ме чака до вратата, очите й нетърпеливо искрят. Ех, ти моя малка помощнице, напразно се радваш! … Вече два пъти я вземам на такива дълги излети в планината. Ако я оставех толкова дълго време сама. тя сигурно щеше да се разболее от мъка. Особено ако ме забележеше да излизам с пушка на рамо. В гората тя се чувствува по-свободна и щастлива, може би като мен. От сутрин до вечер тя неуморно тичаше, следеше, гонеше, обаче щом я повиквах, заковаваше се в краката ми. Местните ловци се чудеха защо идвам с такова куче в планината. Но щом видяха как седи търпеливо до мен на варда, как безшумно стъпва и вдига внимателно крак след крак, а като иска нещо да ми обади, потрива муцуна в коляното ми, разбраха и ми завидяха.

Изглежда, че не избрах подходящото време за лов на муфлони. Есента бе прекалено суха, трудно можеше да се ходи без шум. Дори да тръгнех бос, сухите листа шумяха и се чуваше на цял километър разстояние. В такива случаи е най-добре да се стои на варда. Опитвах много пъти, с часове стоях на удобни места при скали, покрай пътеките на муфлоните, но без успех. Едва сега наваля сняг — по него мога да чета като в книга, но трябва да се връщам.

Заключвам хижата и поставям ключа на уговореното място. Арфа скача, играе около мен като малко немирно кутре. Нека си поиграе, от целия излет това ще й остане. Тръгвам по заснежената пътечка към горския път, а кучката тича като опиянена. За първи път тази година вижда сняг и хиляди отпечатъци по него. Върти се около мен, спира се и разхвърля с лапи снега. Млада е, кръвта кипи в жилите и. Но после се спира и започва да души, ето че се пуска по прясна следа на кошути. Свирвам и тя се връща в краката ми, но не се радва много, че трябва да върви след мен. След малко отново се впуска по нова следа, пак я повиквам и заплашвам с пръчка. Едва сега тя подвива опашка и, клюмнала, тръгва смирено.

„Защо ли измъчвам кучето“ — мисля си аз. И без това осем дни не успяхме да уловим нищо, а сега го мъча да върви в краката ми. Нека си потича на воля. Но Арфа не вярва, че така бързо съм отменил строгата заповед, и аз й подвиквам: „Хайде, търси! …“

Кучката радостно се впуска напред и забива муцуна в пухкавия снежец, върти опашка многообещаващо и преглежда храст след храст. Работата я успокоява, за нея също, изглежда, е важно нещо да прави. А как я радва успехът в лова, как гордо стъпва, след като ми донесе застреляния дивеч … Особено чувствителна е към похвалите. Ако не я погаля след лова, гледа ме дълго с големите си очи, върти се около мен и скимти, а щом я потупам по врата и й кажа няколко ласкави думи, веднага се успокоява и всичко е наред…

Не изминахме и един километър от хижата, когато забелязах, че Арфа се спря опъната като струна. Стои, души въздуха и ме кани да се приближа. Поглеждам пред нея и откривам пресни отпечатъци на едър муфлон. Това са първите отпечатъци, които виждам след осем дни скитане из планината. Ами сега…

Пресякъл е пътеката преди малко, а след него са минали още една женска и младо муфлонче. Според следите изглежда стар и опитен водач, отпечатъците му са големи като юмрук!…

Е, какво да правим, Арфа? … До мръкване има поне шест часа. Да тръгнем ли по дирята?… Кучето върти радостно опашка и ме гледа в очите. Разбира се, то винаги е готово, но аз с тежката раница на гърба се колебая…

Следата води надолу. Ами как иначе?… Всичко живо се изтегля към долините. Муфлоните трябва да избързат, краката им са къси, дълбокият сняг е опасен за тях, по-опасен от дълго гладуване. Още се колебая, но сам чувствувам, че никакви разумни доводи не са в състояние да ме откъснат от следата.

— Хайде, Арфа, да тръгваме, пък да става каквото ще!…

Кучето души следата и скимти от радост.

— Не, Арфа, сега ти трябва да вървиш след мен, нали разбираш!…

Разбира Арфа, как да не разбира, ето че смирено застава зад мен и чака аз да тръгна. По прясната следа мога да се оправя и без нейния нос, затова нека върви отзад, че муфлоните имат остър слух и могат да я усетят отдалече.

Минавам покрай грапави, обрасли с мъх и лишеи стари дъбови дървета, между които се провират към слънцето тънички, нежни бели брези. Тук-там по редките буки с гладки стволове потреперват пожълтели листа. Вятърът духа отстрани, влиза под палтото ми и напява някаква тъжна монотонна мелодия. Жълтото слънце не топли, само е пръснало светложълти петна между дърветата. Някъде далече бръмчи моторна резачка. Високата трева стърчи тук-там из снега, ние я тъпчем безмилостно и тичаме по следата.

Дразнят ме сойките — една се е залепила за нас, лети напред и крещи — съобщава на цялата гора за опасността. За наше щастие скоро се загубва из гората — сигурно е намерила нов обект за наблюдение.

Следите на трите животни водят към скалите, при които преди два дни видях две женски с един млад муфлон. Рогата му бяха силни и вече леко закривени напред. Вятърът все още духа отдясно и носи миризмата на гниещи листа. В долчинката зеленеят назъбени листа на папрат. Тънка струйка вода блести на слънцето в почти пресъхналия ручей. По ниските места се виждат навеяни от вятъра пожълтели ясенови листа. Муфлоните търсят такива места. Падне ли сняг, не им остава нищо друго за храна, освен окапалите листа и сухите треви.

Но какво е това?… Така ли само ми се струва или е истина? Тихо се приближавам и все по-ясно чувам тъпите удари на рога в рога. Подтичвам предпазливо, овладян от онова особено чувство на ловеца, или по-точно на човека-звяр, което трудно се спира пред каквото и да е препятствие.

Вече ги виждам — бият се два муфлона. Бият се упорито и твърдо отстояват позициите си. Силните удари отекват в гърдите ми и предизвикват сърцебиене. Чувствувам, че и кучето изживява онова особено ловно напрежение и все по-силно се притиска в коляното ми…

Меката снежна пелена ми позволява да се приближа почти безшумно. Трябва само да се скрия зад дърветата. Време имам достатъчно — щом започнат бой, муфлоните не го прекъсват скоро. Обикновено не се намушкват, но от силните удари в челото стават като пияни и с още по-голямо упорство се отдават на жестоката игра.

Вятърът все още духа отстрани и внимателните женски не могат да ме усетят. Сега трябва още повече да се пазя от тях. Мъжкарите са пияни от злоба и слепи за околния свят, но женските наблюдават двубоя като строги съдии и едновременно с това стоят на стража. Достатъчно е някоя тънко да изблее и всичко е свършено. Враговете на живот и смърт побягват почти едновременно в различни посоки.

Аз вече държа пушката си, готова за стрелба. Кучето пристъпва леко след мен и все по-силно притиска глава в коляното ми. То не е виждало никога през живота си муфлони, но ловният инстинкт му подсказва, че наблюдава решителен момент.

Вече съм на стотина крачки от биещите се животни. Едра млада женска стои на скалата, следи двубоя и от време на време хвърля проницателен поглед на всички страни. Муфлоните отстъпват няколко крачки, засилват се и удрят силно челата си. Ударът е тъп, но се разнася из цялата гора като биене на чук по наковалня. Рогата на двете животни са дебели, едро назъбени и красиво огънати напред. Ето че пак отстъпват, засилват се и отново се чува силен тъп удар…

Но къде е Арфа, защо не чувствувам допира на муцуната й до коляното си? … Поглеждам назад и виждам кучката да стои изпъната като струна, но не гледа към муфлоните, а малко встрани, към младата дъбова гора. Поглеждам с бинокъла в същата посока и откривам някакъв особен пън. Само че защо е обрасъл като със свинска четина, а не е завит с бяла снежна пелена, както всичко наоколо? … Защо стърчи в такава особена поза над снежната покривка?…

Неочаквано въображаемият пън се раздвижва и пораства. Глиган!… Дългите криви бивници блясват злокобно на следобедното слънце. Още миг и ще се хвърли върху биещите се муфлони. Реагирам почти автоматично. За част от секундата се премервам и стрелям. От тялото на глигана отскочи ръждиво вълмо четина и той падна на снега. След миг подскочи, втурна се, но отново зарови острата си муцуна в земята. Арфа изскимтя в краката ми. Иска й се да се впусне след едрото животно, обзето от предсмъртна агония.

— Стой тук, Арфа, не мърдай! — предупредих я строго. Боя се за нея. Тя не е малко кутре, което ще почне да обикаля около глигана. Ще се хвърли върху него, а той може да има още сили, за да й разпори корема. — Тук остани! — заканвам й се с пръст. Кучката трепери от ловна възбуда. За да не се изкуши и наруши заповедта ми, ляга по корем в снега. Едва сега поглеждам към мястото, където се биеха муфлоните…

Женската с младия муфлон са се изпарили като дим. Но двата муфлона са още там. Вече не се бият, лежат по гръб един срещу друг. Рогата им са се заклещили и едрите животни ритат смешно с крака във въздуха.

— Стой тук, Арфа! — заповядвам още веднъж на кучката и тичам към муфлоните. Гледай ти какъв късмет! Сега мога да убия и двата. Животните отчаяно се дърпат и все още не могат да се откачат. Обикалям около тях, объркан от неочаквания случай. Какво да правя?… Разбира се, единия поне ще застрелям. Трябва само да избера по-стария, на него и рогата му са по-големи и загънати. Колко хубаво стана — няма да се срамувам, че осем дни не съм могъл да ги открия и да използувам разрешението. Но защо мисля глупости, от какво да се срамувам? … Сега ще мога да се гордея с два трофея! … А животните лежат безпомощни по гръб, рогата им здраво заклещени, не могат да се освободят. Виждат ме и те, не може да не ме виждат, нали съм само на няколко крачки от тях. Неочаквано, като вдигам пушката, някак се размеквам. Обхваща ме срам от самия себе си. Чувствувам, че се изчервявам пред двете безпомощни животни.

— За бога, не полудявам ли!?… Какво става с мен?.. Иска ми се да притежавам трофея на муфлон, но не мога да стрелям така по животното. Та това е чиста касапница! Все едно, че в кланицата вдигам ръка над вързано животно. Касапин ли съм аз?

За мое щастие, всичко това не трае дълго. Кой знае дали не бих се изкушил, ако двете животни неочаквано не бяха се освободили. Скочиха пъргаво на краката си и побягнаха в различни посоки. Така е по-добре, няма да се срамувам цял живот заради трофей, с който съм се сдобил като подарък от някоя касапница…

Поглеждам назад — Арфа лежи на мястото, където я оставих. Не се е помръднала дори, издържала е. Поглеждам глигана с бинокъла. Той не трепва дори, вече е затихнал. Викам на Арфа: „Дръж!“ Кучката не може да повярва на ушите си. Повтарям още веднъж.

— Дръж, Арфа! — тя се спуска като стрела към глигана, който откри сама, и го захапва за гърлото. Когато се приближавам до нея, върти радостно опашка и ме поглежда с големите си умни очи. Какво ли си мисли такова едно куче? Дали разбира, че понякога и в човека бушува вълчата кръв и той трябва сам да се укротява?…

Един обикновен зимен ден

Тази година още от септември започнаха да прелитат ята диви гъски. Остриетата на стройните редици сочеха на юг. „Очаква ни студена зима“ — рекох си тогава и наистина още през октомври заваля първият сняг. Мислехме, че ще се стопи, но се излъгахме. Оттогава дебелината на снежната покривка няколко пъти се увеличи. Нима зимата иска да продължи цяла година? Снегът ни омръзна, още преди да настъпи Коледа, а как ще го понасяме след Нова година, не можех да си представя.

От сеното, което бяхме приготвили в Буковина за сърните, остана половината. Ако зимата продължи така до пролетта, няма да имаме с какво да подхранваме животните. Ще трябва и тази година да купуваме от ТКЗС-то. Уж все вземаме по малко, но сноп след сноп събраното бързо намалява. Ето и днес возя един голям сноп върху шейната на сина ми. Добре че я тегля надолу по склона — ако беше обратно, шейната щеше да затъва в дълбокия сняг.

Снощи отново заваля и не престана до сутринта. Бавно стъпвам в дълбокия сняг, а той пълни ботушите ми. Не му обръщам внимание, а само пазя пушката да не влезе сняг в дулото.

Наоколо всичко е бяло и сякаш мъртво. Клоните на борчетата са огънати надолу от снега, а храстите изглеждат като обли скали. Навсякъде цари необикновена тишина, дори шумът от потока, закрит с дебела снежна пелена, не се чува. Само тук-там се обаждат измръзнали синици. Над главата ми без грачене прелита угрижена врана. Тя каца на близкия бор, размахва криле и ме гледа измръзнала, настръхнала, учудена. Какво ли си мисли голямата птица? Сигурно се пита къде съм тръгнал с този малък сноп изсъхнала трева…

От дълги години в този край не е падал такъв сняг. Животните са се изпокрили на завет по долините. Рядко се виждат следи из дълбокия сняг — бялата пустиня е опасна за всички.

Само зайците не са толкова затруднени. На тях им стига да пообелят тук-там някое дърво и, като залъжат глада си, да се заровят в снега. После ако ще да вали, ако ще да трещи, ако ще зимните хали да беснеят из гората — на Зайо му е все едно. Но за сърните това време е много лошо. Дългите им крака пропадат в дълбокия сняг, те влачат коремите си по замръзналата снежна кора, а тя ги реже в слабините като нож.

Небето пак е покрито с тъмни облаци, но времето не е студено или само така ми се струва от дългото ходене из дълбокия сняг…

Буковина е долина, дълга около три километра и широка най-много половин километър. От двете страни се издигат високи ридове, по които едно време са расли стройни буки, но сега от тях няма и помен. Левият бряг е залесен с дъбови фиданки, а по десния са израсли млади лески, сред които нарядко се издигат високи клонести борове.

По-надолу, където долината се разширява, в гората са се врязали дълги пояси обработвана земя. Някога разрешили на сиромасите да очистят от храстите по няколко ара, но сега отдавна вече не се знае кое как е било. В средата на долината тече неголям, но дълбок поток. На места той е широк повече от метър. Бреговете му са обрасли с храсти. През лятото сърните се въртят по тези места. По влажната земя расте висока сочна трева — благодарение на това животните имат на едно място и храна, и укритие. През лятото човек трудно би се промъкнал из храстите. Сега те изглеждат като заспали под дебелата снежна покривка. Животните са се махнали оттук. По-добре се чувствуват сред гъстата дъбова горичка. Там снегът не е толкова дълбок, пък и по-бързо се усеща, ако се приближава неприятел.

Между храсталаците снегът е избродиран от заешки следи. Тук-там те се преплитат със звездичките на фазановите стъпки, а след тях личат дълбоките отпечатъци на лисица. Както обикновено, старата хитруша се е опитала да ги поразмете с дългата си опашка, но това още повече я издава. За нея сега времето е подходящо за богат лов. Дебне не само фазани и зайци около потока, но излиза и по склоновете.

Няколко пъти вече я причаквам, скрит сред храстите, но да се улови лисица не е така лесно. Чакаш, чакаш, а снегът се вмъкне под кожуха, ръцете и краката се вкочанят и вдигнеш обсадата. Намирах следи от рунтавата й опашка навсякъде из гората и даже около селските стобори. Кръстосва си тя навсякъде, а знам, че винаги се появява там, където най-малко я очаквах. Какъв е този инстинкт, един господ знае! … Но нейното присъствие все повече ме дразни. Като гледам следите й, пресмятам наум колко яребици, фазани и зайци няма да дочакат пролетта…

Някъде високо над гората лети сокол и пищи „кию-кию-кию! …“ Две свраки прелитат край мен и грачат. Мисля си от какво ли живеят те сега? Няма скакалци, няма бръмбари, пеперуди не летят, а и яйца няма откъде да крадат… По-рядко из гората се обаждат врани, подвикват си нещо старите клюкарки. А аз вървя из дълбокия сняг и трудно си пробивам пъртина. От час на час потръпвам като при изстрел от пушка. Но никой не стреля сега в гората, това са акациите — пукат се от студа.

Най-после стигнах до хранилника. Сеното, което бях довлякъл вчера, е изядено до стръкче. По следите личи, че животните са били доскоро тук. Все пак навреме докарах нещо за похапване. Оглеждам следите. В едни отпечатъци от тънките копитца на сърна забелязвам червени петна — кръв! А наоколо — никаква следа от борба. Това е лошо, много лошо. Сърната се е ранила на най-слабото място, между двете рогчета на копитцето. Да беше лято, бързо ще зарасне, но сега … Отначало разкъсаната кожа замръзва и се възпалява. От ходенето по снега раната се разкъсва и кърви. Сърната сега трябва да бъде в топъл обор и със силна храна.

Прехвърлям сеното от шейната в яслите, разпределям го равномерно и се връщам към кървавата следа. Животното е дошло по-късно от останалите. В хранилките не е намерило нищо и се е спуснало надолу да бели кората на леските. След около трийсет метра забелязвам между отпечатъците на тънките копитца широката диря от лисичата опашка…

— Ха сега да видим кой кого ще улови! … — заканвам се аз и тръгвам по-бързо по дирята. За сигурност проверявам дали пушката ми е заредена с подходящ патрон и вървя по двойната следа. Скоро забелязвам, че сърната с болния крак се е отклонила от следите на стадото. Знае си работата хитрушата, принудила е слабото изоставащо животно да тръгне само. Следите кривуличат между глоговите и шипковите храсти по края на обработваната земя.

Вдясно от мен забелязвам нещо като голяма снежна топка, но като се приближавам, топката изведнъж се пръсва и от нея изскача заек. Още сънен, той се спуска да бяга към гъстата гора…

Пак започва да вали сняг. Прехвърчат едни такива дребни, нищо и никакви снежинки, но след час те могат да заличат двойната следа. Бързам, на места дори подтичвам. Сърната тук е бягала ту наляво, ту надясно. Правила е опит да се откъсне от лисицата и да се върне при стадото, но хитрият хищник не я е пуснал да мине надолу. Гонил я е все нагоре по стръмния рид. Следите приближават в еднакви интервали и всеки опит на сърната да се отклони от посоката е париран от лисицата. Тя определя пътя, по който да бяга сърната, и търпеливо върви след нея. Времето работи в нейна полза. Сигурно не за първи път преследва сърна. Знае, че такъв лов може да продължи няколко дни, но е сигурна, че ще завърши успешно.

От копитцето на сърната тече все повече кръв, животното отслабва. Отначало е капело капка по капка, но сега ясно личи, че кръвта е рукнала по-силно. Сигурно някое заледено парче сняг е разкъсало раната и по този начин преследването се съкращава. Събличам кожуха си и го закачам на един чепат бор. Сега мога да вървя по-бързо.

Двойната следа води към скалите, които стърчат на рида като малък остров. Наоколо растат само ниски храсти, дирите обикалят отдолу, но аз предпочитам да мина отгоре. Така може би ще им пресека пътя или поне ще мога да ги видя.

Не се излъгах. Щом се изкачих на невисоката скала, видях и двете животни. Сърната се влече тежко из дълбокия сняг, пропада в него, опитва се да завие към младата дъбрава, но лисицата й пресича пътя. Сърната се спира и пропада с цялото си тяло в снежната преспа, само главата й с големите подвижни уши стърчи отгоре.

Лисицата се приближава към нея с бавни дебнещи стъпки и замита с опашката следите си. Всичко това става на около двеста крачки от мен. Разбирам, че няма да мога повече да се приближа. Не си струва и да се опитвам, ако искам да се намеся навреме. Усети ли ме сърната, с последни сили ще избяга към дъбовата горичка, а лисицата временно ще се скрие из храсталаците и щом премине опасността, отново ще намери кървавата следа. Имам една единствена, макар и несигурна, възможност — да стрелям от мястото, където съм сега.

Слагам пушката в тънкия чатал на дива слива. Дървото се поклаща от вятъра, опората не е сигурна, но нямам друг избор. През далекогледа на пушката като на широк кръгъл екран виждам развитието на драмата. Лисицата се приближава до отпадналата сърна, разстоянието между тях бавно се скъсява. Сърната е спряла и няма сили да изскочи от снежната пряспа. Лисицата също се спира за момент. Тя може дълго да чака. Вече е напълно сигурна в лова си.

Да, лисицата има много време, но, изглежда, е гладна, не й се иска да чака. Козината й настръхва и тя се приближава бавно към жертвата си. Може би от сутринта не е успяла да улови нищо и гладът я принуждава да рискува. Ето, вече е на три крачки от сърната. Двете животни се гледат.

И сърната, и лисицата знаят какъв е законът на дивата гора.

Сърната се вдига с последни сили на задните си крака и иска да удари с острите си копитца лисицата, но тя отскача встрани и избягва удара. Сърната отново се вдига и този път успява да засегне лисицата в гърдите, но без особен резултат. Хищникът се преобръща няколко пъти в дълбокия сняг и бързо се изправя настръхнал срещу отчаяното животно.

Тялото на лисицата се изпъва като струна. Червеният й кожух ясно се откроява върху белия сняг. Дебелата дълга опашка се мята ту наляво, ту надясно. Лисицата е готова за скок и изчаква само подходящ момент. На шията на сърната се червенее кърваво петно, животното диша тежко, на пресекулки, а петното се увеличава. За миг вятърът престава да духа, аз се възползувам от това и стрелям. Студената тишина е разкъсана от гърмежа. Лисицата скача назад, пада върху снега и повече не помръдва. Само дългата й опашка се мята в снега и изпънатите крака леко потръпват.

Сърната стои няколко мига неподвижно. През далекогледа на пушката виждам как цялото й тяло трепери. Тя не може да разбере какво се е случило. Смъртният й враг неочаквано лежи неподвижно върху снега и въздухът се изпълва с опасната миризма на барут и кръв. Опасността е преминала — животното разбира това много добре. Съзнава, че трябва да бяга надалече. Виждам как се напряга да скочи, насила се изправя на задните си крака, но те вече не издържат тежестта на тялото и бедното животно пада в снега. Отново виждам само главата му и част от шията.

Скачам от скалата и се приближавам. Лисицата лежи неподвижно, а сърната прави отчаяни опити да се измъкне от дълбокия сняг. Тя вече ме забелязва и с неимоверни усилия успява да се изправи, скача, но отново пада в снега и остава да лежи. С усилие повдига главата си и върти ушите си към мен.

Спирам се на около трийсет крачки. С просто око виждам как тежко диша умореното животно. От цялото му тяло се вдига пара. Колко много й се иска да избяга, но няма сили да се изправи на крака. Ако я оставя, може би след час ще замръзне, снегът ще я затрупа и напролет хищниците ще разкъсат тялото й. Не ми се иска, но трябва да стрелям, за да съкратя мъките на животното.

След изстрела главата му падна върху белия сняг и повече не се помръдна. Кръвта му се смеси с кръвта на жестокия хищник. Снегът се оцветява в червено.

Слабият снеговалеж изведнъж се променя в снежна виелица. Едри снежинки падат от потъмнялото небе, сякаш бързат да скрият всичко, станало през този обикновен зимен ден.

Правото е винаги на страната на по-силния в света на дивите животни

Нощната тъмнина се разрежда и утрото бавно разкъсва теменужния воал на нощта. Планината се събужда тиха и величествена. По стъклата на прозорците нощният студ е изрисувал фантастични цветя. В хижата под Дяволския връх е топло и приятно. Въглените от снощния огън все още блещукат в огнището на камината. Вчера едва ли щях да успея да се прибера по светло в селото и затова предпочетох да се изкача малко по-нагоре, в рядко посещаваната ловна хижа. Намерих веднага ключа над гредата в дърварника, отворих си и запалих камината. Скоро в малката хижа стана уютно.

През деня под лъчите на мартенското слънце е приятно да се ходи из гората, но през нощта студът отново се връща и сковава в лед планината. Едва набрали мъзга, дърветата пукат от студа, а тежко и горко на онзи, който замръкне по долините.

Време е да ставам, очаква ме дълъг път към равнината. Правя си кафе и ми се струва, че ухае по-хубаво, отколкото у дома, изпивам го топло и усещам силата му. А при това кафето е останало тук от миналата есен.

Обувките ми са изсъхнали, трябва да ги намажа с еленова лой, за да не пропускат вода. Опипвам дебелия зимен панталон — и той е изсъхнал от топлината. Прикрепям към раницата приспособленията за ходене из дълбок сняг, слагам в джобовете си шепа пирони, вземам малката секира и тръгвам към Криви дол. Там ще трябва да скова някаква шейна, за да сваля до селото убития дивеч.

Ако някой се опиташе да ми предскаже вчера сутринта какво ме очаква в планината, не бих му повярвал. Та аз тръгнах да занеса само вързоп сено за хранилката на Червена поляна.

През този сезон животните излизат нагоре към Криви дол, но храната и тук е оскъдна. Всяка сламка означава за тях живот. Снегът е дълбок, почти до пояс, затова още от плевнята привързах към краката си приспособленията и поех нагоре из тихата планина.

Едва след обяд разпределих сеното в яслите на хранилката, свалих приспособленията от краката си и тръгнах надолу. Разходката из заснежената планина е приятна, когато не е свързана с ежедневните отегчителни задължения. Далече от дома, аз предвкусвах удоволствието от завръщането. Представях си как сядам край бумтящата печка и почти усещах топлината й. А от дългото ходене в мокрия сняг обувките ми прогизнаха и през дебелите чорапи аз чувствувах студа на мартенския сняг.

Само че когато преминах сечището и се спуснах към потока, изтръпнах от изненада… Успоредно на стихналото под леда поточе бе издълбана прясна пъртина и в нея личаха следи, изцапани с кръв.

Глиган!… Едър глиган, минал е оттук скоро. Преди час, като се изкачвах нагоре, пъртината я нямаше. По следите прецених, че глиганът е над сто килограма. Кой е могъл да рани такъв млад глиган? … Не ми се иска да вярвам, че някой от нашите ловци е сторил това. Но следата води право към нашата гора — това означава, че глиганът не е избягал от съседен участък…

Тръгвам по кървавата диря. След около километър забелязвам, че към нея се е присъединила друга следа. Оглеждам я внимателно. Здрав едър рис! И той е решил да похапне.

Майка му сигурно кара някъде в скалите медения си месец и го е прогонила, за да не й пречи в любовните игри. Време е да се научи сам да се грижи за себе си. Дивите животни-родители не възпитават вечни готованковци.

Но след малко следата на риса се загуби сред високите смърчове. Хищникът се е отклонил вдясно към младата борова гора…

Чудна работа, рисът обикновено напада от засада. Скочи веднъж, най-много два пъти и ако не успее да улови жертвата си, повече не я преследва. Обонянието му не е особено силно развито.

През март дните са по-дълги. Имам достатъчно време до смрачаване, мисля си аз, и вървя бързо по кървавата следа … Гората е притихнала под снега, но вече не спи, а само се преструва. Измамна е тази тишина, пълна е със сила и скрити трепети на раждащия се живот. Тук-там се обажда врана — шпионката съобщава напред за приближаването ми. В храстите около замръзналия поток тихо и тайнствено заговорничат дребни, пъстри катунарчета. Гледам далече напред по следата, а очите ми се уморяват от ослепителната белота.

Раненият глиган се изтегля през местата, където има най-малко сняг. Как умее да прецени това, за нас, умните хора, е още загадка. Кръвта аленее от дясната страна на дирята. Изглежда, че животното е улучено в бута. В снега е изорана дълбока бразда, която на места лъкатуши. Сигурно стъпва само на три крака, а четвъртия си го влече, не може да се отпусне на него. Отново забелязвам, че отгоре през младата борова гора се спускат следите на риса. Той се е опитал да му пресече пътя. На едно място личи, че младият хищник е близал кръвта от снега. Сигурно е много гладен… След малко следите му отново се отклоняват. Проследявам ги с поглед и изведнъж се заковавам на мястото си. На един хвърлей под ниски скали лежи тялото на разкъсана сърна. Около нея снегът е утъпкан. Приближавам се и разбирам какво се е случило. При преследването на глигана рисът е открил по-лека плячка, скрил се е зад скалите и оттам е скочил върху животното. Но не е успял да завърши своя обяд. Моето присъствие го е прогонило. Сърната лежи само с прехапано гърло. Горката… колко е отслабнала. Цялата е кожа и кости… Оглеждам премръзналите й крака и откривам, че са разкъсани между копитцата. И без риса тя трудно би дочакала пролетта…

Оставям я така, както лежи, и отново се спускам по кървавата диря на глигана. Рискувам, че рисът може да се върне безнаказано при тялото на сърната. Нека!… Така поне ще остави на мира глигана и другите отслабнали животни. В края на краищата, това е негово право — правото на по-силния в света на дивите животни. Всяко животно в природата има някакво свое преимущество, което му дава възможност да съществува. Но наред с него то притежава и някакъв недостатък, благодарение на който пък могат да съществуват останалите видове…

Забелязвам, че глиганът все по-често е спирал да си почине. Ясно личат окървавените места, където е лежал. Стъпва на три крака и върви все нагоре към билото на планината, но разстоянието между крачките намалява. Снегът е разровен все по-дълбоко.

Малко по-нагоре следата неочаквано завива към потока и се загубва в рядката букова гора. Вдигам бинокъла и забелязвам глигана. Рови на място като куче, което си прави удобно леговище. След малко се отпуска в издълбаната яма и едва се забелязват ушите му, щръкнали право нагоре. Животното е уморено до смърт, но все още внимава, ослушва се.

Свалям пушката от рамото си, тихо отварям затвора и зареждам. С готова за стрелба пушка изкачвам внимателно баира. Като се приближих малко повече, глиганът ме усети, седна на задните си крака и изфуча срещу мен. Притискам се до ствола на една бука. Животното върти главата си насам-натам и малките му злобни очички святкат срещу слънцето.

След малко той се успокоява и продължава да дълбае леговището си, като с дългата зурла разхвърля снега на всички страни. Прицелвам се бавно и внимателно. Обирам мекия спусък и натискам.

Ехото на изстрела бавно заглъхва, а животното само потръпва в издълбаното леговище. За всеки случай бързо зареждам отново пушката си и се приближавам.

Излъгал съм се — младият глиган няма повече от осемдесет килограма. На десния му бут зее дълбока рана. От нея все още капе кръв. Но раната не е от куршум. Върху глигана е скочил от засада рис. Може би е бил онзи младият, който вървеше по кървавата следа, а може би нападението да е извършила майка му. Заедно с парчето откъснато месо сигурно е прекъснат и някой по-голям кръвоносен съд. При това кракът му под свивката е пречупен и кръвта му почти е изтекла от дълбоката рана.

Заех се с прозаичните ловни задължения: бързо изкормих животното, но докато свърша всичко, над планината изгряха звезди. До селото е много далече, а до хижата под Дяволския връх няма и половин час път. Затова реших да преспя в нея. Оставих животното на мястото му. Рисът има долу разкъсана сърна, няма да тръгне да гони дивото — не е толкова глупав…

От комина на хижата се издига тънка лентичка дим. Поставям ключа на мястото му в дърварника и тръгвам надолу. Утринният планински въздух е свеж и студен. В слънчевото утро все по-осезателно се чувствува настъпването на пролетта. Вече е светло, слънцето се подава над Дяволския връх, но ще освети склона едва към девет часа. Тогава вече ще съм изминал половината път до селото.

През нощта покрай хижата са минали две кошути и млад елен. Те също усещат приближаването на пролетта и кръстосват планината все по-нагоре към върховете.

Над пътеката прелетя едър кълвач, лепна се на ствола на дебелия явор, но не зачука, а само се огледа на всички страни, забеляза ме и отлетя към друго дърво.

Под висок смърч са нападали люспи от шишарка. Поглеждам нагоре — точно над мен е седнала черна катеричка с къси остри ушенца. Тя е вдигнала предни лапички пред белите си гърди, сякаш се моли. Забелязва ме и веднага, щом улавя погледа ми, побягва нагоре по ствола на дървото. Тя прескача бързо от клон на клон, развява рунтавата си опашка и като стига до върха, прескача в короната на съседното дърво.

Въпреки че вървя надолу по вчерашната пъртина, аз пристъпвам бавно. Размекнатият от вчерашното слънце сняг е замръзнал пак.

Човек може лесно да си изкълчи крак, а после има да чака, докато го намерят…

Вече се приближавам към буковата гора, където оставих глигана. Правя още няколко крачки и се заковавам на мястото си. Над тялото на глигана се е разкрачил грамаден мечок и лакомо яде замръзналото месо. Не успях да се скрия, той ме забеляза, изправи се на задните си лапи и гърлено изръмжа. Стоях като вкаменен, страхувах се да помръдна, за да не го предизвикам. Сигурно това е същият стар разбойник, който миналата година издави толкова овце в планината. Би трябвало той да се изплаши от мен. Досега винаги е бягал от хората…

Мечокът обаче отново се спуска на четири крака, злостно върти глава и ме поглежда. Не съм на повече от двайсет крачки от него. Може би и той очаква аз да избягам, затова ме поглежда така заплашително…

Ето че пак се изправя на два крака и реве срещу мен. Не, никак не му харесва моето присъствие. Ядосано фучи, а от ноздрите му изскачат кълбета бяла пара. Мечокът май не е настроен за шеги. Бавно свалям пушката си. Като напук ремъкът се закача за копчето на пагона. Бавно вдигам ръка и освобождавам оръжието. Като държа студената стомана в ръцете си, чувствувам се по-сигурен. Само да се помръдне към мен, и ще стрелям! … Вдигам бавно пушката, а мечокът следи внимателно всяко мое движение. Не бива повече да чакам. Няма смисъл да рискувам. Всеки ще ме оправдае, че съм стрелял при това безизходно положение…

Но животното сякаш разбра какво мисля да направя, недоволно разтърси глава и ревна срещу мен. Протестира дяволът и същевременно ме предупреждава да не си играя. Здравата се ядоса, фучи, а от устата му изскача пяна. Тихо отмествам предпазителя. Хващам на мушка лявата част на косматите му гърди.

Мечката трепва и аз машинално натискам спусъка. Очаквам да чуя изстрела и предсмъртния й рев, но става нещо необикновено. Ударникът щраква и из стихналата гора се чува удар на желязо в желязо. Мечката бързо се отпуска на четири крака…

Как съм могъл да забравя да заредя пушката?! Да заредя втори път нямам време. Обхваща ме треска, брадата ми затреперва, чувам как зъбите ми тракат и нямам сили да се овладея…

Желязната логика на живота в природата ми нашепва, че сега е ред на мечката да изпадне в самоотбрана. Тя е най-силното животно в нашата гора, какво мога да сторя срещу нея с празна пушка? Но мечокът излиза от конфликта като по-голям кавалер. Навежда се към глигана, обръща тялото му и ме поглежда под вежди. Аз стоя и продължавам да треперя. Може би моят явен страх раздразни отново животното и то изрева някак особено. Стори ми се, че иска да ме сгълчи за нахалството и за страха. После поклати още веднъж презрително глава, захапа остатъка от глигана и с олюляваща се походка тръгна нагоре към боровата гора. От време на време той обръщаше към мен глава, пооглеждаше ме с проницателните си очи и продължаваше спокойно своя път.

Дали се страхуваше, че ще стрелям в гърба му? … Не, аз не съм способен на такава подлост. То ми подари живота, след като го предизвиках и смутих при утринната закуска. От страх исках да го застрелям и вече бях измислил лъжливо оправдание за смъртта му. Обаче животното ми даде урок по толерантност и кавалерство.

Върви си спокойно, Мечо. Ще запомня добре твоя урок. Нищо, че отнасяш моята плячка. Ти спазваш единствения основен закон в гората — правото на по-силния, но не злоупотребяваш със силата си, както са готови да злоупотребят други, по-умни от теб…