Яростта на Мулгарат

Глава трета

Гората беше същата, каквато я помнеше Джерард. И полянката беше същата — в средата с дърво, обкръжено с пръстен от отровни гъби. Но този път, когато Джерард застана там, не се случи нищо. Нито клоните се извиха, за да го обгърнат като в капан, нито корени обвързаха краката му, нито се появиха елфи, за да спорят с него.

— Хей! — извика Джерард и се ослуша, но единственият отговор бяха далечни трели на неизвестна птица.

Джерард закрачи напред-назад по полянката.

— Хей! Има ли някой тук? Нямам никакво време за бавене.

Отново нищо. Времето минаваше. Като гледаше пръстена с гъбите, на Джерард му се прииска да ги запрати всичките по елфите, но не смееше, защото елфите държаха в плен чичо Артър. Тъкмо дигна крак да срита една гъба, чу тих глас от дърветата, обграждащи полянката.

— Какво правиш тук, безразсъдно дете?

Беше елфата със зелените очи. В сравнение с предишния път сега в косите й бяха заплетени повече червени и кафяви листа, а дрехата й беше с цвят на тъмен кехлибар и злато, като лято, което отстъпва мястото си на есента. Гласът й беше по-скоро тъжен, отколкото гневен.

— Моля те! — заговори Джерард. — Мулгарат е заловил мама. Трябва да я спася. А ти трябва да ми позволиш да говоря с Артър Спайдъруик.

— Защо трябва да ме интересува какво става с вас, смъртните? — сви рамене елфата. — Знаеш ли колко много от моя народ бяха погубени? А колко джуджета, стари като камъните под краката ни, вече не са между живите?

— Видях смъртта им — тихо каза Джерард. — С Мелъри и Саймън бяхме там и видяхме всичко. Моля те, помогни ни. Трябва да намерим мама! Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Ще остана тук, ако искаш.

Елфата поклати глава.

— Вече не притежавате единственото нещо, което има стойност за нас.

Джерард се ужаси. Трябваше да се срещне с Артър, но нямаше какво да предложи в замяна на тази среща.

— И предишния път „Книга за духовете“ не беше у нас. Не бихме могли да ви я дадем тогава, но може би ще я намерим сега.

Зеленооката елфа му обърна гръб и си тръгна.

— Твоите истории вече не ме интересуват.

— Чакай! Мога да го докажа. — Джерард посегна към качулката си, извади оттам Малчо и го сложи в тревата. — Казах ви, че нашият домашен дух взе книгата. Ето го, това е Малчо.

Дребното домашно духче свали шапката си и се поклони до земята. Джерард забеляза, че трепери.

— Ваше Величество! — каза Малчо. — Зная как ви изглежда това, но аз взех книгата на своя глава.

— Имаш добри маниери — каза замислено елфата.

Малчо се покатери по крака на Джерард и отново се плъзна в своето скривалище. Джерард нетърпеливо пристъпи от крак на крак. Мълчанието на елфата го ядоса, но той си наложи да го изтърпи. Това бе последният му шанс да я убеди да им помогне.

— Нашето време отмина — заговори най-после елфата. — Дойде моментът, от който се страхувахме. Мулгарат е събрал голяма армия и използва Книгата, за да направи пълчищата си още по-силни и непобедими.

Джерард кимна, макар че не разбираше как чрез книгата на чичо му Мулгарат може да направи армията си по-опасна.

— Обещай ми, дете! Обещай, че ако книгата на Артър Спайдъруик отново попадне във вас, ще ни я дадете, за да я унищожим.

Джерард отново кимна. Беше готов да обещае всичко, за да види Артър.

— Обещавам. Аз ще ви я донеса…

— Не — каза елфата. — Когато настъпи това време, ние ще дойдем при теб.

Тя посочи нагоре и каза нещо на непознат език. От най-високия клон на стар дъб се откъсна самотно листо и започна да пада надолу. Носеше се бавно, сякаш падаше не през въздух, а през вода.

— Срещата ти с Артър Спайдъруик ще продължи толкова, колкото е нужно на това листо да достигне земята.

Джерард погледна листото. Колкото и бавно да падаше, на него му се стори страшно бързо.

— А ако това време не е достатъчно?

Усмивката на елфата беше ледена.

— Времето е нещо, което никой от нас не може да има в повече, отколкото му се полага, Джерард Грейс!

Джерард не обърна внимание на вледеняващия й тон, тъй като видя, че от дърветата към тях върви мъж със сако от туид, с посивяваща коса от двете страни на голяма плешивина. Около него във вихрушка се въртяха листа и се стелеха като килим пред краката му, така че те не докосваха земята. Мъжът нервно намести очилата си, присви очи и погледна към Джерард.

Джерард се усмихна. Артър Спайдъруик изглеждаше точно като на портрета в библиотеката. Сега всичко щеше да се нареди. Техният прапрачичо щеше да му обясни какво да правят.

— Чичо Артър — започна момчето, — аз съм Джерард.

— Не мисля, че е възможно да съм твой чичо, дете — строго каза Артър Спайдъруик. — Доколкото знам, сестра ми няма синове.

— О, да… Всъщност ти си мой прапрачичо. — Джерард се смути от тона на чичо си и внезапно се почувства несигурен.

— Това са глупости.

Не, Джерард изобщо не бе очаквал срещата им да е такава.

— Тебе те няма отдавна у дома — обясни той внимателно.

— От няколко месеца — намръщи се чичо Артър.

Малчо внезапно се размърда, запълзя по рамото на Джерард и се подаде от скривалището си в качулката.

— Нямаме време вече. Слушай момчето, човече!

Артър погледна домашния дух и замига — първо озадачено, после радостно.

— Здравей, Малчо! Колко ми липсваше! Добре ли е моята Луси? А жена ми? Ще им предадеш ли съобщение от мене?

— Чичо Артър, чуй ме! — прекъсна го решително Джерард. — Мулгарат е заловил мама и ти си единственият, който знае какво да правим.

— Аз ли? — учуди се Артър Спайдъруик и побутна очилата си. — Защо трябва да знам какво да правите? Това не знам, но знам какво мога да те посъветвам. На колко години си, момче?

— На девет — отвърна Джерард, страхувайки се от онова, което щеше да последва.

— Бих те посъветвал да стоиш някъде на безопасно място и да оставиш възрастните да се справят с тези опасни същества.

— Не чу ли какво ти казах? — изкрещя Джерард. — Мулгарат отвлече мама! Няма възрастни!

— Разбирам — кимна Артър. — Ти обаче трябва…

— Не, ти нищо не разбираш! — Джерард вече не можеше да спре. Изпитваше облекчение най-после да крещи, без да му пука, че е невъзпитано. — Ти дори не знаеш откога си тук. Сега дъщеря ти — леля Лусинда, е по-стара от тебе. Ти не знаеш нищо!

Артър отвори уста, за да каже нещо, после я затвори. Беше пребледнял и трепереше, но на Джерард му беше трудно да го съжалява. Сълзите пареха очите му. На другата страна на пръстена от гъби листото бавно се носеше към земята.

— Мулгарат е много опасен великан — каза тихо Артър. Докато говореше, той не поглеждаше към Джерард. — Дори елфите не знаят как да го спрат.

— Той има и дракон — прекъсна го момчето.

— Дракон? Наистина ли? — Артър го погледна с неочакван интерес, после раменете му се отпуснаха безсилно. — Не мога да ти кажа как да се справиш с всичко това. Съжалявам. Просто не знам.

На Джерард му се щеше да вика, да моли, но не можеше да каже нито дума. Артър пристъпи към него и когато заговори, гласът му беше много мил и загрижен.

— Мило дете, ако знаех какво да правя, щях ли да съм вечен пленник на елфите, обречен никога да не видя семейството си? Мислиш ли, че щях да съм тук?

— Не, мисля, че не… — Джерард затвори очи. Листото беше на височината на главата му. Времето му изтичаше.

— Не мога да ти дам решение — продължи Артър. — Единственото, което мога да ти дам, е информация. Бих искал да мога да направя повече за тебе, но… И така, гоблините живеят и скитат на малки групи, обикновено не повече от десет. Сега следват Мулгарат, защото се страхуват от него. Иначе никога няма да ги видиш толкова много на едно място. Ако той не ги водеше, отдавна щяха да са скарани. Дори и сега, те не са особено дисциплинирани. Що се отнася до Мулгарат, той е типичен великан. Може да променя външния си вид. Великаните са умни, лукави, жестоки. И много силни, за съжаление. Единственото им слабо място, от което можеш да се възползваш, е, че са суетни и обичат да се хвалят.

— Като в „Котаракът в чизми“ ли?

— Точно така. Великаните често мислят за себе си и искат и другите да мислят за тях. Много обичат да говорят, много обичат някой да ги слуша. Що се отнася до драконите… Трябва да призная, че всичко, което знам за тях, е събрано от други изследователи.

— От други изследователи? Има и други хора, които изучават духовете?

Артър кимна.

— Да, в целия свят. Духове има на всички континенти. Разбира се, има различни разновидности, така както има различни хора и различни животни. Но аз се отклоних. Драконът на Мулгарат вероятно е европейски подвид от най-често срещаните в този регион. Много отровни. Една хроника разказваше за такъв дракон. Хранел се с краве мляко. Станал огромен, а отровата му погубила всичко в околността — изгорила тревата, а водата станала невъзможна за пиене.

— Чакай, чакай! — възкликна Джерард. — Водата в къщи изобщо не може да се пие. Направо пари!

— Много лош знак! — въздъхна тежко Артър. — Драконите са бързи като светкавици, но могат да бъдат убити като всички останали същества. Трудността идва от отровата им. Колкото по-голям става драконът, толкова по-силна става отровата му. Много малко същества са достатъчно смели, за да тръгнат да преследват дракон, така както мангустата напада кобра.

Джерард погледна листото — то беше почти на Земята. Артър проследи погледа му.

— Времето, което ми бе дадено, за да говоря с теб, почти изтича. Ще предадеш ли нещо на Лусинда от мен?

— Разбира се — кимна Джерард. — Непременно!

— Предай й, че… — но каквото и да казваше Артър, Джерард не го чу. Думите му се загубиха сред листата, които закръжиха край него и го скриха от погледа му. Вихрушката се издигна нагоре и на нейно място не остана нищо. Джерард се огледа за елфата, но тя също бе изчезнала.

Когато излезе от горичката, Джерард видя Байрон да рови нетърпеливо с крака пръстта. Саймън седеше на гърба му и го галеше, за да го успокои. Зад Саймън Мелъри държеше изправена сабята на джуджетата. Острието й блестеше ослепително на светлината на слънчевите лъчи. Хогскуил беше седнал почти на врата на Байрон и изглеждаше ужасно нещастен.

— Какво правите тук? — ядоса се Джерард. — Нали казахте, че ми вярвате…

— Точно така, вярваме ти — увери го Мелъри. — Затова те чакаме тук. Иначе щяхме да влезем в гората, за да те търсим.

— Докато те чакахме, съставихме план. — Саймън показа едно въже с примка.

— Е, сега е твой ред да ни се довериш. Да тръгваме — подкани ги Мелъри.