Задочни репортажи за България

Между малкото вещи, които взех със себе си, когато напуснах България, бяха и няколко стари авторски бележници. В тях със забележително непостоянство записвах всевъзможни впечатления, често пъти сами за себе си, т.е. без някакво бъдещо литературно предназначение. Това бяха по-скоро делнични упражнения по улавяне на даден обект и възпроизвеждането му върху хартия. Целта беше да се опишат нещата колкото се може по-близо до това, което те бяха, без да бъдат изкривявани от предварителна авторска идея за тях или от някакъв характерен за времето идейно-философски мироглед с търговска стойност. Прелиствайки сега тези бележници, почувствах, че върху някои страници са се оформили отделни миниатюри, които може би са доста огледално отражение на цяла действителност и нейни типични прояви. Повечето от тези миниатюри съдържат елемент на парадоксалност, защото една от най-забележителните черти на днешния живот в България е именно неговата парадоксалност. Като се надявам, че слушателите биха се интересували да чуят някои от тези записани мимоходом впечатления, аз подбрах кратка поредица за няколко последователни предавания. Да започнем с:

ДА НЕ ТИ ПАДНЕ БАЛКОН ВЪРХУ ГЛАВАТА

Човекът дойде в радиото по чисто партийна линия. С други думи, ако нямаше комунистическа партия и той не беше неин активист, никога нямаше да работи в радиото. И през ум не би му минало. Той дори съзнаваше това и от време на време казваше:

„Аз съм ПРАТЕН тук! Мен са ме ПРАТИЛИ тук!“

Очевидно той гледаше на факта, че е бил ПРАТЕН тук, не като на обяснение за липсваща квалификация, а като на специално поръчение, възложено нему от силите, които движат историята, с други думи, той беше ПРАТЕНИК на партията.

Дойде от армията, където беше майор, също по партийна линия. Никога не се разбра защо не беше останал да продължи кариерата си във военното поделение. Неговото назначаване беше мотивирано като „идейно-политическо укрепване на колектива на радиото“. А сам той веднъж обясни, че армията и радиото били еднакво важни за партията.

„Майорът“, както мнозина за удобство го наричаха, беше около 40-годишен, среден на ръст, с измършавяло кокалесто тяло, в което май нямаше нищо войнишко. Той ходеше леко изгърбен, с ръце, пъхнати в джобовете на сакото, сякаш винаги му беше студено. Но при втори поглед се виждаше, че това пъхване на ръцете в джобовете на сакото беше твърде определен израз на осъзната власт. Той можеше да разговаря цял час с някого, без да си извади ръцете от заплашително издутите джобове — горе-долу като в кадър от стар гангстерски филм, когато настъпва часът на разплатата.

Лицето на майора явно живееше в постоянен конфликт, който се водеше между природните черти на доста типичен ямболски селянин и представата на партийния активист за себе си. Твърде често то беше сковано в почти детински израз на мистериозна важност. Човек имаше чувството, че майорът беше постоянен притежател на съдбоносни тайни. Може би затова той никога не завършваше изреченията си. Те увисваха във внезапно многоточие и предоставяха на нашата интелигентност да отгатнем неказаното. Докато ние се смущавахме (поне в началото) от този начин на разговаряне, той го смяташе за естествен.

„Ние трябва да разгледаме този въпрос, защото…“ — казваше майорът. Или: „В това предаване има нещо, което…“

Гласът му напълно съответстваше на цялото му мистериозно поведение — дрезгав, често пъти неразбираем.

Обяснимо майорът влезе в състава на партийното бюро и стана шеф на редакцията. И няколко дни по-късно той изпратил до ръководството куп предложения за зачеркване от програмите почти на всичко, което нямало „идейна яснота“. Онези, които бяха видели предложенията му, твърдяха, че само фанатик можеше да третира националната радиостанция като войнишка радиоточка. Рецептата беше горе-долу 50 процента партийна просвета и 50 процента масови и народни песни. Майорът беше върл противник на естрадната музика, която била: „Опит на буржоазните сили да ни тласнат в блатото на вонящия сантиментализъм, където…“

Особено категоричен беше майорът спрямо информацията. Макар че никой никога не бе обелил и дума за обективност, той каза на едно събрание:

„Обективността е идейно престъпление, равно на предателството… нещата са или наши, или вражески… обективност, другари, значи да пробутваме вражески неща за наши…, а това е предателство, което ще ни заведе…“

Пак с непогрешимия тон на командир на батальон, който се старае да обясни на войниците сложните явления в света по възможно най-прост начин, друг път майорът заяви:

„Вярно е всичко, което ни служи. А невярно е всичко, което ни вреди… това трябва да запомните, защото… Ако някъде у нас стане наводнение, да кажем, и се издавят хиляда души… чия новина е това? Не е наша новина, защото с нищо не ни служи и колкото по-малко хора я знаят, толкова по-добре, смятам, че…“

Само след няколко месеца майорът стана пословичен със своята праволинейност. Неговото присъствие внесе студена и ясна атмосфера в работата на по-важните редакции, които бързо преосъзнаха своите идейни задачи. Бледата идея за свързване със слушателите и съобразяване с техните интереси веднага изчезна след мнението на майора: „Не е важно какво ТЕ искат да слушат. Важно е какво ние искаме ТЕ да слушат!“

Човекът от армията не се задоволи да си пъха носа само в идейните и политически редакции. Той решително се зае със спортната редакция, където постави идеологическите проблеми със същата пределна яснота.

Без съмнение той дълбоко вярваше в собствените си думи. За него наистина всичко беше просто и ясно. И понякога той се учудваше със снизхождение защо хората около него не са способни да гледат на нещата със същата простота и яснота. Затова щедро и съвсем авторитетно им предлагаше помощта си:

„Дай сега да видим какъв е този въпрос, който…“

Отношението на началници и колеги към майора беше типично двойствено. От една страна те бяха респектирани от неговата последователност и дори се страхуваха да се сблъскат с него. При всяко по-заплетено положение търсеха да си осигурят подкрепата му или най-малкото да го неутрализират. Засвидетелстваха му приятелски чувства, канеха го на пиене и ядене и се опитваха да го използват. Но в същото време те се подиграваха с него и дори измислиха песничка с приблизително следните думи:

Но изглежда, че най-висшето началство смяташе качествата на майора за най-положителни. Само след година той беше повишен и вече се говореше, че неизбежно ще оглави цялата идеологическа работа на радиото. Той постигна най-големите си успехи в серията радиокампании, които следваха безспирно една след друга. Той води с настървение кампанията по прибиране на реколтата под лозунга: „Всеки прибран домат — тухла в сградата на социализма.“ След това се хвърли в кампанията по безопасност на автомобилното движение, където лозунгът беше: „Ако не мислиш за главата си, помисли поне за страната си!“ В месеца за българо-съветската дружба той организира радиоконкурса „Какво знаете за съветската страна?“ и докато не изтече месецът, не пусна в своите програми никаква друга тема. По Първи май и Девети септември майорът поправяше текстовете на поетите, написани специално за случая, като кой знае защо даваше предимство на думи като глагола „лея“. „Лей се, щастие народно, лей се, песен кръшна, лей се, творчество свободно, лей се, мисъл дръзка…“

Не беше трудно да се предвиди, че при тези успехи на майора, който, следвайки своите прости и ясни принципи, никога не сбърка, му предстоеше още по-голямо издигане. Дори се заговори, че той цял да стане директор.

И тъкмо по това време един от шофьорите, амбициозно момче с началнически амбиции, покани майора да му стане кум. Нашият идеолог смяташе, че човек трябва да поддържа връзка с масите, и с охота прие да стане кум. Сватбата се състоя в едно от околните софийски села, родното място на шофьора. С радостно благоволение майорът изпълнил своите функции в общината, след което започнали сватбарските веселби. Имало пищна трапеза с много ракия и вино и после се извили хора. Майорът кум повел танеца на първото хоро, но скоро се уморил и отстъпил да си отдъхне край близката двуетажна къща. Точно над главата му бил балконът, а върху него се били струпали десетина зяпачи. Тъй като балконът не бил изчислен за такава тежест, той застрашително пропукал, но само неколцина от хората горе успели да избягат, а другите заедно с мазилката и железата се стоварили върху главата на майора, който изобщо не разбрал какво става. Той загубил съзнание, получил нараняване на черепа и бил откаран с „Бърза помощ“.

В радиото всички изразиха съжаление за нещастието, постигнало изтъкнатия радиослужител. После се каза, че положението му се подобрило и лекуването му щяло скоро да привърши.

Когато той отново се появи на своята работна площадка, почти всички забелязаха голяма промяна. Отначало хората мислеха, че причината за това е просто широкият белег, който минаваше над дясната му вежда, но скоро се видя, че освен белега имаше друга, много по-голяма и стъписваща промяна. Най-напред майорът вече не държеше ръцете си пъхнати в джобовете на сакото и се движеше напълно изправен. Върху лицето му не бе останало нищо от постоянния му предишен израз на мистериозна важност. Очите му бяха хлътнали, потъмнели и погледът му създаваше чувство за осезаемост. Изненадата беше още по-голяма, когато той заговори. Гласът му беше ясен и звънлив, а изреченията му бяха напълно завършени.

Но бомбата на изненадата дойде от неговата редакция. Той влязъл, седнал на бюрото си и се заел с текущата работа. Десет минути по-късно извикал своите редактори и ги запитал кой идиот е направил плана, по който работели. Те били толкова сащисани, че дори не посмели да му кажат, че това бил неговият собствен план. Майорът накъсал плана на парчета, хвърлил го в кошчето и произнесъл невероятните думи:

„Ония от вас, които смятат, че ние трябва да поднасяме на нашите слушатели празни, книжни фрази, вестникарски клишета и помпозни глупости, които са обида за всяко мислещо същество у нас, ще трябва да си намерят друга работа! Аз искам от вас да работите за истината, колкото и неприятна да е тя!“

„За коя истина?“ — попитал плахо един от предишните възпитаници на майора.

„Истината винаги е била само една!“ — бил изумителният отговор.

Хората не знаели как да приемат това невероятно зрелище. Повечето смятали, че майорът разиграва някаква странна шега. Но същия следобед, на заседание на главната редакция, майорът ясно и категорично нарекъл отчетния доклад „документ за нашата собствена мизерност, демагогски буламач, предназначен да помогне в кариерата на безогледни негодници“. Дума да няма, че цялото ръководство било изумено и дори директорът излязъл, за да звъни в Централния комитет и пита дали няма генерална промяна на линията. Все им се струвало, че майорът е предприел похода си към истината, следвайки висшестояща инициатива. Все пак някой защитил доклада, което накарало нашият гражданин да скочи и извика пронизително:

„Какво знаете вие за тая страна? Какво знаете за хората, които ни слушат? Някога питали ли сте се те какво мислят за нас?“

Ръководството било твърде объркано. Същата вечер, слушайки контролно предаванията за чужбина на български език, майорът се втурнал в студиото и се опитал да изхвърли говорителя, като при отворен микрофон изкрещял „Лъжец!“.

На другия ден майорът отправи истински ураганен огън срещу няколко редакции, обвинявайки ги в следване на същите идеологически линии, които сам той им бе наложил, преди балконът да падне върху главата му.

След всичко това той беше извикан на специално закрито заседание на партийното бюро, чийто член все още беше. Хора, които са били в коридора, разказваха, че отвътре се надигнала вълна от крясъци. Лудо възмутен от опита на бюрото да му иска обяснения, майорът ги бе нарекъл с най-обидни имена: шарлатани, радио-мошеници, интересчии, ученици на Гьобелс и други в този дух.

Първата идея на ръководството беше, че падането на балкона бе оказало фатално влияние върху мозъка на майора.

„Все пак — казваха те с разбиране — това не е тухла или парче мазилка, а цял голям балкон с железен парапет! Трябва да се чудим как е останал жив!“

Но за тяхна изненада консултацията с изтъкнат академик психиатър потвърди, че майорът е напълно в ред и може би, според израза на академика, „по-здравомислещ и от мен, и от вас“. Тази диагноза постави ръководството в много трудно положение. В последвалите дни сътрудничеството с майора беше практически невъзможно. Във всяко предложение, във всяка стъпка, едва ли не във всяко предаване той виждаше корист и лъжа. Гласът му кънтеше из коридорите още по-остър и непримирим. Напълно безуспешни бяха всички опити кротко да го придумат и върнат на старите му позиции. Повече от явно беше, че в самия му мозък бе настъпила органична промяна. След като ръководството докладва случая до най-висшите инстанции, то се събра, за да вземе решение. Директорът, който все пак имаше чувство за хумор, каза:

„Ние имаме само две възможности. Едната е за всеки от нас да се намери по един падащ балкон с железен парапет, което, другари, никак не е лесно, защото сме доста хора, и другата е майорът да се пенсионира.“

Точно така и стана. Измислиха някакъв специален параграф и преждевременно пенсионираха променения човек. За всеки случай на всички по-отговорни служители бе дадено да разберат, че за в бъдеще никой не трябва дори за секунда да застава под какъвто и да е балкон.

Но майорът не изчезна. Тъкмо напротив, почти всеки работен ден той преминаваше покрай радиото нагоре, по посока на гората. Той вървеше изправен, с вдигната глава, с извадени от джобовете ръце и с истинска войнишка стъпка.

АЗ БЯХ ТЕ

С професор Гочо Гочев се движим по „Раковска“ край градинката срещу Военния театър. Денят е слънчев, много приятен за разходка и ние имаме намерение да вървим чак до Орловия мост и говорим за това-онова. Отнякъде срещу нас се появява другарят М., когото и двамата добре познаваме. Той беше директор на важен културен институт, но преди около седмица най-неочаквано бе освободен от длъжност. Както назначаването му, така и уволняването му бяха неразбираеми за нас, простосмъртните, прищевки на съдбата. Като ни вижда, М. се спуска към нас, по-точно към мен и с драматичен жест ме повежда встрани за облекчение на Гочо, който не би бил много щастлив в негова компания.

„Брат — обръща се към мен М. с глас, в който и възмущението, и отчаянието са най-искрени, — кажи ми светът нормален ли е, или нещо става?“

Той внезапно се дръпва от мен, поглежда ме от разстояние от главата до петите, сякаш да се увери в моята самоличност, и отново ме улавя под ръка. Той е артистична натура и тези физически действия са пряк израз на силни изживявания. М. е толкова погълнат от себе си, че не забелязва хората, които се спират да ни гледат.

„Брат! Това умът ми не може да го побере! — извиква той и продължава: — Защо? От къде на къде? На какво основание? Как така?…“

При всеки въпрос той отмята силно главата си назад и въпросително се втренчва в мен.

„Знаеш ли… — гласът му започва от ниско, за да набере голяма драматична инерция — през цялото време, докато аз бях директор, не съм направил нито една крачка, без ТЕ да ми кажат, не съм отронил нито една думичка, без ТЕ да ми я кажат, не съм извършил нищичко, без ТЕ да ми го кажат… АЗ БЯХ ТЕ!“

Той произнася последните думи почти с вик, заковава се на място и остава така няколко дълги секунди, за да подчертае значението на казаното. След това разперва ръце с обърнати към небето длани и почти като в „Многострадална Геновева“ казва:

„Защо тогава ме снеха?… Защо? Защо?“

ЧЕТВЪРТИЯТ ЪГЪЛ

След премиерно представление във Военния театър има банкет, който по нова и странна традиция се плаща от автора. Театърът, който е бившето кино „Роял“ на улица „Раковска“ е получил (за кой ли път!) ново име — „Театър на въоръжените сили“. Името звучи толкова внушително, че някои шегобийци бяха предложили пред входа на театъра да се поставят и два танка.

Представлението, което сме видели, е някаква героично-романтична лимонада. Забележителното в нея е, че положителните качества на героите офицери нарастват успоредно с чиновете им. Във финала злодеите са наказани, а юнаците тържествуват.

За разлика от самите участници в представлението, публиката и такива като мен, военните собственици на театъра са щастливи. От утре те ще поведат под строй войниците от всички околни поделения, за да гледат представлението. На банкета канят и нас, неколцина автори и критици. Поднасят ни скара и вино. По някое време става да произнесе тост генерал Гетман. Той е съвсем кратък:

„Да пием — казва той — за успеха на триъгълника автор-режисьор)-актьор!“

Генералът пие и ние пием след него за успеха на триъгълника. Но едва поставили чашите обратно, пред нас бързо се изправя полковник Н., също автор — драмописец и романист, който има най-сериозно мнение за себе си.

„Другари — извисява той тържествен глас, — аз искам да вдигна чаша за четвъртия ъгъл на триъгълника — художника на театъра!“

УМЕСТНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

За известно време хумористите Петър Незнакомов и Мирон Иванов станаха съавтори. Може би повлияни от успеха на Илф и Петров, те, изглежда, решиха, че в хумора и сатирата е по-добре да разполагаш с два гърба, вместо с един. Трябва само да се съжалява, че това сътрудничество не продължи много дълго, защото резултатите бяха наистина добри. И фейлетоните, и пиесите, и сценариите, които излязоха под двете имена, бяха едни от най-смешните и актуални неща, писани в онези години. Двамата разказваха, че всъщност най-голямо удоволствие им доставяло самото колективно писане, при което те самите се смеели до припадък. По някое време Пецата и Мирон се прочуха с писмата, които започнаха да пишат до разни министри, важни държавни ръководители и институти. Тези писма, които съдържаха абсурдно смешни предложения за разрешаване на важни въпроси, биваха наистина изпращани, след което двамата ги четяха пред близки и познати. Много се смяхме на предложението им до правителството да се отвори отново публичен дом в София, с което щели да се решат сериозни обществени и лични проблеми.

Междувременно те написаха един сатиричен сценарий, който беше приет от художествения съвет на кинематографията, и на авторите беше заплатено според правилника 50 процента от договорената сума. Другите 50 процента те трябваше да получат след завършването на филма. Но по някакви висши съображения този сценарий никога не влезе в производство. След това те написаха друг сценарий, с който стана точно същото, както с първия. Те получиха 50 процента от парите и филмът никога не беше заснет. Впрочем това беше честа практика на кинематографията, защото снимането на филмите се решаваше някъде високо над Студията за игрални филми. И тогава двамата хумористи написаха известното си писмо до Павел Матев, председател на Комитета за изкуство и култура. В това писмо, което цитирам по памет, горе-долу се казваше:

ОСНОВНОТО СРЕДСТВО

При нас в предприятието пристигна финансов ревизор. Той беше много нисък и толкова пълен, че вероятно височината му беше равна на ширината му. Изглежда, че природата го беше лишила от врат и главата му сякаш бе залепена направо върху раменете. В замяна на неугледното и тромаво туловище, късите му дебели крака стъпваха така енергично, че създаваха усещане за атлетична подвижност. По-късно забелязах, че това впечатление всъщност идваше от лицето му, върху което се редуваха безспирни вълни от енергия. Никой от нас май не беше виждал толкова енергичен човек — с остри, напрегнати черти, бързи погледи и чести, резки гримаси. Той приличаше на много решителен, категоричен в убежденията си и безстрашен в действията си гражданин. В нашия твърде страхлив и благоразумен фабричен свят беше рядкост човек да види толкова енергично безстрашие.

„С този тип ще си имаме неприятности — каза един от моите колеги. — Гледай го, движи се като валяк!“

Ревизорът окупира стаята на главния счетоводител, изхвърляйки го без-церемонно в общата счетоводна стая. После нашите хора започнаха да му носят купища дебели папки. Те стъпваха страхопочитателно на пръсти и лицата им произвеждаха най-любезните сервилни усмивки, на които бяха способни. Но той не се задоволи само с прелистване на документите. Доста често ревизорът скачаше като пружина от стола си и се понасяше неудържимо към нечия стая било в администрацията, било в производството. Той не почукваше на вратата, а я отваряше почти с трясък и после с тона на върховен собственик на всичко и всички искаше разни обяснения. Докато тези обяснения биваха давани от някой заекващ началник, ревизорът вдигаше глава нагоре, тъй като беше значително по-нисък, и втренчваше в началника сивите си очи с израз на пълно съмнение. Струваше ми се, че той бе превърнал ниския си ръст в предимство, защото високият гражданин срещу него изглеждаше някак безпомощно увиснал във въздуха.

През последвалите седмици той си завря носа навсякъде с педантичност, която плашеше. Въпросите, които задаваше, съответствуваха на цялото му поведение. Бяха ясни, резки и заповедни. Повече от явно беше, че той си знаеше работата и никакви номера нямаше да минат пред него. Затова постепенно и ръководители, и работници започнаха да гледат на физическите особености на ревизора с други очи. Всичко онова, което в първия ден им се струваше уродлива прищявка на природата, по-късно се превърна в белег на превъзходство. Като че в очите на хората той престана да бъде дебело, напомпано с енергия джудже, а се превърна в строен и силен блюстител на обществената честност.

„Тоя ще ни оправи всичките, хич не си играе!“ — казваха работниците с известно чувство на възхищение и изненада.

Към края на едномесечния си престой в предприятието ревизорът влезе при мен. По-точно, чакаше ме в моята стая, седнал зад собственото ми бюро. Когато влязох, нямах друг избор, освен да остана прав, докато той седеше на моето място. Въздебелите му пръсти държаха тънка папка. Той се взря мълчаливо в мен, така както бе правил с другите, и сега долових силата на този поглед от долу на горе. Трябва да наближаваше шейсет години и ми приличаше на старо голямо куче, което се опитва да респектира с поглед досадна муха.

— Вие сте имали в предприятието един кон, записан като основно средство… — започна строго той, без да снема поглед от мен.

— Имахме — казах, но вече го нямаме!

— Значи, ще ви начета с един кон — моментално реагира той, — тъй като конят тук е записан като основно средство!

— Защо ще ме начитате! Той умря! — учтиво възразих. В погледа му блесна леко презрение:

— Ос-нов-но-то сред-ство не мо-же да ум-ре! — каза той, като разчленя-ваше думите горе-долу като учител, който диктува упражнение по френски.

— Е как да не може да умре, когато наистина умря! — повиших глас.

— Основните средства на предприятията не умират, другарю! — той пренебрежително не произнесе името ми. — Законът не предвижда смърт на основното средство!

Помислих си, че е луд и че никой досега не е открил, че този ревизор не е с всичкия си.

— Вие разбирате ли, че конят умря, както се умира. Разболя се и умря! Аз не знам на света да има безсмъртен кон!

Вероятно той чакаше именно този, своя момент, за да ми докаже, че моето мислене не е и не може да бъде равно на неговото, че моята бедна човешка логика е просто дрипа в сравнение със съвършенството и дълбокия смисъл на неговите железни разсъждения. И че тъкмо поради това законът го бе облякъл с доверие и правото да проверява такива малоумници като мен.

— Един кон — започна той поучително, с убийствено снизхождение — може да умре. Но едно основно средство на предприятие не може да умре. След като конят е записан тук като основно средство, той не може да умре. В този смисъл дотогава, докато конят се води като основно средство, той наистина е безсмъртен! Я си представете, че основните средства на предприятията започнат да мрат? Къде отиваме тогава?

— Аз ви казвам, че конят умря, пък вие пишете в акта каквото си искате!

— Невъзможно е да се пише, че конят е умрял! — отвърна той с леден глас.

— Защо да не е възможно? — почувствувах като че наистина се бях превърнал в муха и се блъсках в стъклото на прозореца, през който никога нямаше да изляза.

— Аз ще пиша, че конят не е намерен налице, т.е. основното средство е изчезнало от предприятието, и вие ще отговаряте! — каза той с явна наслада.

— Защо ще отговарям, когато конят умря съвсем естествено! Умря от болест, от собствена болест! Има си и смъртен акт!

— Можете да имате смъртен акт, но нямате протокол за бракуване. Основното средство, както предполагам, че ви е известно, може да бъде бракувано от съответната комисия, но не може да умре! — продължи наставнически той.

— Добре — казах. — Тогава ще съставим протокол за бракуване на коня. Той почти подскочи:

— Не може! Как ще бракувате нещо, което вече го няма!

— Ами ще изровим коня и ще бракуваме тленните му останки! — извиках аз и за пръв път в живота си почувствувах диво желание да хвана човека за гушата. Ама той нямаше гуша.

Ревизорът внезапно стана от моя стол и стискайки папката с дясната си ръка, прекоси стаята, отиде до прозореца и застана там с гръб към мен. Едва в този момент забелязах какви огромни, безформени и смешни панталони имаше нашият ревизор. Те бяха почти като шалвари, с широки „сорак пят“ маншети и увиснало дъно.

— Ще ви начетем и ще плащате! — каза той с погребална тържественост, като продължаваше да ме удостоява с гърба си.

— Въпреки че конят е умрял! — запитах аз.

— За мен и за закона не е умрял!

Вече нервите ме напускаха.

— Пишете каквото искате! — казах.

— Ще пиша, ама ще плащате! Много години ще плащате!

— Като трябва, ще плащам! — исках да ми се махне от главата, колкото се може по-скоро.

Но в този момент той се обърна към мен, неочаквано се усмихна широко като човек, който знае, че е време да се сложи край на играта. С напълно променен глас — на безкористен доброжелател или на стар приятел — каза:

— Е, да, ама аз не искам ВИЕ да плащате! ВИЕ сте симпатичен човек! А моята философия е, че симпатичните хора не бива да плащат! Дори когато грешат!

— Ами разбира се! Че аз не съм занесъл коня в къщи! Умря. Погребахме го! Каква ми е вината, че преди години са го записали като основно средство, вместо да го запишат като прост кон!

— Не говорете повече по този въпрос! — каза той с все същия невероятен, приятелски глас. — Вие няма да плащате не защото не сте сбъркали, а чисто и просто, защото сте ми много симпатичен!

Цялото му ухилено лице се беше разкривило от прилива на внезапни симпатии към мен. Ако в предишната му фанатична строгост и сериозност имаше нещо твърде налудничаво и самотно, прелюбезната му усмивка сякаш го превърна в досадна лепка.

— Радвам се, че съм ви симпатичен — отвърнах, като вече нямах никаква представа в каква посока вървеше нашият разговор.

— И аз се радвам, че ВИЕ ме разбирате — каза ревизорът и се изсмя Неестествено силно. — Един умрял кон за една жива нужда, нали така?

Сега той ми приличаше на стар опитен рушветчия, отвратителен от главата до петите.

„Какво ли ще ми поиска? — мислех си. — Дали да назначим някого на лентяйска работа, дали да му продадем нещо без пари, или пък нашите дърводелци да отидат да работят безплатно у дома му…“

Той тръгна към вратата, стигна до нея и когато се обърна, видях отново предишното му лице. Нищо не бе останало от прелюбезната му усмивка, сякаш тя беше злощастен плод на моето въображение. Той ме погледна с най-презрително възмущение и напиращ искрен гняв, сякаш аз бях рушветчията.

— Иска ви се, а! — извика силно той с жива омраза. — Иска ви се да ви се размине, а? И дори не ви идва наум, че в тая нещастна страна може да има поне един… един честен ревизор!

Той трясна вратата след себе си.

„Господи! — казах си. — И такива чудеса имало по света!“

Начетоха предприятието с един умрял кон.

МОТИКАТА

Селската бакалница на площада в Драгалевци. Въпреки че е доста рано, вътре заварвам опашка от пет-шест души. Те мълчаливо чакат реда си край дългия тезгях. Продавачката е тъмнокоса, симпатична драгалевска булка, чието име не помня дали е Гена или Дена. Тя е много сръчна и обикновено бързо се справя с всякакви опашки. Рядкост в социалистическата търговия. Но още по-забележително е отношението й към купувачите. Тя посреща всекиго със сърдечна усмивка и човек чувствува отдавна изчезналата топлота на старото село.

Зад мен застават още неколцина новопристигнали. Всички на опашката мълчат и по това откривам, че всички принадлежим към пришълците. „Виладжиите“ или още по-зле „навляците“, както от време на време ни наричат в кръчмата местните жители. Макар и попаднали в твърде общителната атмосфера на бакалницата, ние си разменяме по някакво сухо „здрасти“ и се затваряме в мълчанието на собствените си важности. Вероятно нямаме какво да си кажем. Единствено гласът на продавачката звънти меко, почти гальовно.

Внезапно чувам силни отсечени удари на тояжка по стълбите. След това се появява малка, леко прегърбена бабичка, която, струва ми ек живее от долната страна на площада. Както повечето селски бабички, тя е облечена в тъмен, старомоден сукман, със старо кожухче без ръкави и черна забрадка. За контраст е обута в съвсем нови кафеникави сандали. Тя влиза в бакалницата така напористо, като че отива да си разчиства сметките с някого. Тропайки силно с тояжката по пода, бабичката преминава покрай цялата опашка, без да ни обърне каквото и да е внимание, и най-безцеремонно застава отпред, срещу продавачката. После прекъсва обслужването на поредния клиент и дори го избутва малко назад.

— Дено, моме! — обръща се тя със заповеден глас. — Дай ми за два лева алва!

Продавачката се усмихва широко и ни поглежда, за да разберем, че бабичката има право на предимство. Явно тя добре я познава.

— Че за какво ти е халва толкова рано, бабо Маро? — пита Дена.

— Така! — отсича бабичката по своя категоричен, императивен начин. — Олекна ми… и сега ми се яде нещо благо!

— Че какво толкова ти е тежало, та да ти олекне? — пак пита Дена и отваря голяма петкилограмова кутия с тахан-халва.

Бабичката престава да тропа с тояжката, поставя лакти на тезгяха и едва сега виждам лицето й: възкръгло, почти без бръчки, с енергични черти и малки, сини очи. Струва ми се, че зад външната суровост, зад заповедния глас и грубите маниери стои всъщност добър и сърдечен човек. Трябва да има седемдесет години, но не бих се изненадал, ако е на осемдесет и пет. Местните жители, и особено жените, имаха дълъг живот.

— Да ти кажем, сестро, що съм работила, нема да ми поверваш! — за почва баба Мара, като втренчва поглед ту в лицето на Дена, ту в ръцете й, които режат халвата. Тя някак демонстративно не зачита нашето присъствие. Все едно в бакалницата са само двете. — Като се дигнах от кревата тая сутрин, нещо ми криво, нещо ми тежко… и на кавга ме кара… ама така ме кара, та ме тресе… Повъртех се дома нагоре-надоле, няма жива душа… Сино — на работа у градо, снаата — у текезесето, децата — на училище… нема ни куче, ни мачка, нема с кого дума да обелиш… А на мене ми иде отвътре, та че се пукнем… И знаеш ли що направих? — бабичката спира за миг, поглежда многозначително Дена, внезапно се разсмива с тънък, остър глас и продължава: — Грабнах мотиката, па я запъдих у двора на комшийката… е, тия новите, навляците… после се прекачих през плето, отидох пред вратите, па като викнах: „Момеее, оти сте ми откраднали мотиката!“ Оная жена излезна и се сбърка! А на мене като ми тръгна… виках, клех, виках, клех… да не сте ми пипнали мотиката, че ви копам с нея, айдуци и обирджии, не ви е срам, не ви е грех да крадете чужди мотики… виках, виках, докато гърлото ми пресъна… и да ти кажа, сестро, олекна ми на душата… прибрах си мотиката… и сега дай ми за два лева алва!

ШАПКИТЕ

Беше време, когато в страната на победилия социализъм възкръсна модата на мъжките шапки. Епохата на работническите каскети като неразделна част от биографията на прогресивния гражданин, изглежда, безвъзвратно бе отминала в историята още преди Сталин да умре. Горе-долу по онова време представителите на властта престанаха да приемат работническия каскет като сигурно доказателство за лоялност. И щом хората разбраха, че прогресивният каскет, под който те бяха скрили своите непрогресивни глави, вече не важеше, те го захвърлиха с искрено презрение. Бунтът срещу каскета беше толкова силен, че разтърси стройните партийни редици и дори железните редове на Държавна сигурност, където също изпопадаха много каскети (някои заедно с това под тях).

Но след като отхвърлиха символа на прогреса, гражданите на народната република проявиха драгоценно благоразумие и не се втурнаха веднага към старата мека шапка. Просто ние всички ходехме дълъг период гологлави. Дори и при силните зимни студове много мъже храбро вървяха в сняг и виелици, без да сложат нещо върху главите си. Би могло да се каже, че в продължение на две или три петилетки голата глава беше на мода. И предполагам, че тази мода продължи толкова дълго поради отвращението, което беше оставил каскетът. Дори чичо ми, който цял живот беше носил каскет, се раздели с него, защото леля му каза: „Киро, махни го тоя парцал от главата си, че те прави на плашило!“ Първите признаци за възшествието на меката шапка не дойдоха чрез „остатъците от буржоазно-капиталистическото минало“. Остатъците като всички остатъци бяха толкова притеснени, че най-малко можеха да мислят за някогашните меки шапки. Спомням си, един такъв остатък, мой приятел, ми каза:

„И чалма ще сложа, само да не ме закачат повече!“

До чалми все пак не се стигна, защото се ориентирахме към Близкия запад, вместо към Близкия изток. Първите неоапостоли на меката шапка бяха служителите във външнотърговските предприятия, дипломатите и хората от разузнаването в чужбина. Служителите от външнотърговските предприятия твърдяха, че без меки шапки от изискан филц („Борсалино“ например) западните партньори не ги приемали с респект. Дипломатите казваха, че се чувствували ужасно (като китайци), ако на прием или коктейл не подадат на съответния камериер изящна шапка. Що се отнася до разузнавачите, те казваха, че без най-модни и красиви шапки врагът лесно ги разпознава. Един от тези разузнавачи казал на шефа си, генерал Х., мой добър познат, следните забележителни думи:

„Ако не ми дадете пари за мека шапка, то по-добре във визитната ми картичка да пише направо «извънреден шпионин».“

Всички тези граждани се позоваваха твърде успешно на Хрушчов и Булганин и не стана нужда по-късно да се позовават на Брежнев и Косигин, защото меката шапка зае мястото си отпреди войната. Същите дейци със същите аргументи възстановиха модата на бялата риза и вратовръзката, които на свой ред заместиха ватенката, доченото облекло и мръсната разкопчана риза.

Но трябва да се каже, че истинският иширет за настъпващата мода на мъжките шапки дойде от хората на изкуството. До това време тук-там се мяркаше някаква френска барета върху някоя художническа глава. После изведнъж в софийския артистичен свят се появи цял букет от красиви шапки. Те бяха най-различни модели — от псевдоморяшки фуражки с платнени козирки и шнурове до спортни, ловджийски и меки филцови шапки. Една от неизбежните поръчки за всеки, който пътуваше за чужбина, беше да купи мъжки шапки.

Ала шегата настрана. Най-хубавите шапки не бяха вносните. Разбира се, те не се продаваха в държавните магазини или шапкарските кооперации, а се появяваха тайнствено като мистериозно частно производство. Тези шапки бяха толкова елегантни и красиви, че в чувствителна степен променяха външния вид на своите собственици. Между нас казано, много простеещи лица чрез шапките получиха някакви изрази на одухотвореност и дори интелектуалност. Затова от хората на изкуството тези шапки започнаха да се разпространяват нагоре по държавната и партийна йерархия, към министри и висши ръководители. Повече от явно беше, че в България се беше появил шапкарски гений.

Един ден известен софийски художник, който искаше от мен някаква услуга, ме попита конспиративно:

— Искаш ли истинска шапка?

Утвърдителният ми отговор беше причина да се намеря в колата му. Излязохме извън София, отбихме се от асфалтовото шосе и запрашихме по черен селски път. Явно собственикът на колата знаеше добре посоката.

„Ще видиш рядка скица!“ — предупреди ме той.

След половин час се намерихме всред селска махала, из която тичаха дечурлига, прасета и гъски. Изглежда се намирахме на самото дъно на шопския край. Толкова по-голяма беше изненадата ми да видя между две легнали на припек свини черен правителствен мерцедес.

„Трябва да почакаме — предупреди ме художникът. — Има някой пред нас.“

Отминахме към полето и когато се върнахме след двайсетина минути мерцедеса наистина го нямаше. Почукахме на вратата на двуетажна неизмазана къща. Отвори ни възпълна жена на средна възраст, вероятно от самото село.

— Ааа, ти ли си! — мързеливо произнесе тя, като позна художника.

— Водя нов клиент на маестрото! — каза ентусиазирано моят спътник, но тя не му обърна никакво внимание и ни поведе вътре, през тъмен и влажен коридор. После почука на затворената врата вляво.

— Господин Атанасков…, идат тука при тебе… — оповести тя и ни за ряза.

На вратата застана нисък, извънредно слаб старец, с напълно гола глава и огромни многодиоптрови очила. Той изглеждаше като брат близнак на Махатма Ганди. Може би единствената разлика беше в това, че носеше костюм и вратовръзка.

— Заповядайте — каза той с мек, много приятен глас и ни посочи с из искан маниер два много стари фотьойла.

Когато седнах, видях, че пред мен се намираше гора от шапки. Всички те бяха наложени върху дебели дървени калъпи. Но почти веднага забелязах нещо невероятно — всяка шапка придаваше на дървения калъп под нея характерен израз, сякаш с шапка дървото преставаше да бъде дърво и придобиваше човешки черти. Направи ми впечатление, че и самите шапки бяха поставени в най-различно положение — строго напред, леко килнати встрани или назад, с повече или по-малко подгъната периферия. Всяко положение внушаваше определено чувство…

По някое време забелязах, че старият шапкар беше застанал между шапките си и ме гледаше с голяма, многозначителна усмивка.

„Сър — каза тържествено той, — смисълът на една шапка е да придаде на главата онова необходимо качество, което й липсва!“

Бях смаян. Първо, от това, че в републиката на „другарите“ някой се обръщаше към хората със „сър“, и второ, че шапката може да има такъв забележителен смисъл.

Но шапкарят не ме остави в недоумение. Като обигран лектор, който произнася за хиляден път едни и същи думи, той добави:

— Ако изглеждате глупак, шапката трябва да постигне обратното. Ако сте сноб, трябва да ви представи като приятен особняк. Ако имате суров, неприятен вид, трябва да ви направи по-приветлив. Ако сте подлец, трябва да ви придаде почтеност. Ако сте беден, трябва да изглеждате богат. Ако сте слаб, трябва да ви даде сила… — той спря за миг и след това със същия мил и любезен тон добави: — Моите шапки не са парцалите, които хората слагат на главите си, за да не им е студено!

— Вие сте невероятен! — казах аз, като си мислех, че този човек правеше шапки само за да се подиграва с ония, които щяха да ги носят.

— Аз съм необходим! — отвърна той, притегли близкия стол и седна срещу нас. През дебелите стъкла на очилата му усмихнатите му очи бяха придобили жабешки форми. Механично той грабна шивашкия метър, сръчно го уви около главата ми, като в същото време каза:

— Трябва да знаете, сър, шапката е част от вас… понякога повече от вас, но никога по-малко… Нали в поговорката се казва: „Хората те приемат по шапката, а изпращат по ума!“ Но, сър, нали най-важното в живота е КАК ВИ ПРИЕМАТ, а не КАК ВИ ИЗПРАЩАТ! В края на краищата какво значение има КАК ЩЕ ВИ ИЗПРАТЯТ!

— Сега разбирам защо имате толкова много клиенти! — забелязах.

— О, да! — каза той — Не мога да се оплача! Аз съм точно на осемдесет и две години и ми се иска да спра… уморявам се… Но знаете ли… — лицето му придоби наивно-лукав израз — всеки път, когато сляза в града и се вгледам в хората… чувствувам, че има нужда от моите шапки!

— Но защо живеете тук? — попитах.

— Защото тук ме изселиха след войната… Аз имах ателие на „Неофит Рилски“, но един ден пристигнаха… вие знаете кои… и ми казаха, че ме изселват, защото съм бил разкрасявал монархията, буржоазията и капитализма… докараха ме тук… И сега, когато смятат, че разкрасявам социализма, искат да ме върнат в града… казаха ми, че мога да отида да живея там, когато си искам, и дори ми предложиха ново ателие… но аз не искам… тук ми е добре…

— Господин Атанасков е правил шапки на много видни хора и навремето, и сега… — обади се моят спътник.

— Да — потвърди старият шапкар, — аз съм правил шапки на десет министър-председатели… пет сегашни и пет някогашни… И на много други министри, генерали, важни личности… може би защото нямах голяма конкуренция… — Той отново се усмихна широко. — Може да ви се вижда странно, сър, но с тези ръце… — той разпери пръстите си — съм докосвал главите на хора, които бяха смъртни врагове… на господин Ф. и на неговия фактически убиец господин К., и на този, който уби господин К., а именно господин Ч. Може да се каже, че единственото, което обединяваше тези видни господа… бяха моите шапки… И знаете ли… — лицето на шапкаря придоби остър подигравателен израз. — Всеки следващ искаше да има шапката на онзи преди него! Фактически те бяха най-лесните ми клиенти, защото искаха една и съща шапка!

Побиха ме тръпки. Изведнъж старецът загуби своя кротък образ на близнак на Махатма Ганди и ми се стори, че зад дебелите очила святкаше нещо дяволско. Почувствувах, че никога не бих сложил негова шапка на главата си. И сякаш да потвърди моето подозрение, шапкарят тържествено добави:

— Не ви ли е интересно, сър, като си помислите, че всички те отминават! А аз оставам! Главите им отминават, а моите шапки стоят! Моите шапки са по-трайни от техните глави, което ме кара да мисля, че шапките са по-важни от главите!

Той замлъкна. Отиде до шкафа в дъното, взе два дебели каталога и ги постави пред мен.

— Изберете си модела! — каза шапкарят и излезе.

— Какво ще кажеш! Нали е скица и половина! — гордо каза моят спътник, видял силното впечатление, което старецът остави у мен.

— Не искам никаква шапка! Хайде да си вървим! — отвърнах грубо.

— Недей така, ще го обидиш… в края на краищата какво лошо има в това човекът да се позабавлява с главите ни…!

Но аз вече бях в коридора. После чух зад гърба си моят приятел да дава някакво обяснение. Щели сме да се върнем пак.

— Какво толкова ти стана? — попита ме той, когато седнахме в колата. Забеляза ли, че твоят шапкар не прави никаква разлика между дървените калъпи за неговите шапки и нашите глави!

— Може би има пълно право! — възрази моят спътник и ме побутна: — Гледай!

Край нас премина и спря пред дома на шапкаря нов черен правителствен мерцедес.

ПРОКЪЛНАТАТА ВИЛА

През трийсетте години в Княжево, до дома на дядо ми, построи нова вила известният търговец на мебели Голдщайн. За времето си това беше много красива вила. Голяма, с широки прозорци и просторни тераси, тя кацна като странна птица точно на върха на съседния до нас хълм. По тогавашната мода беше облицована до половина с катраносано дърво, а другата половина беше бяла мазилка. Това съчетание на тъмнокафяво и бяло подчертаваше още по-силно нейното присъствие в полите на Витоша. Мнозина минувачи поглеждаха завистливо към вилата, като вероятно си мислеха какъв ли прекрасен живот се живееше в нея.

Самият Голдщайн беше възпълен евреин на средна възраст и доста общителен. Беше женен, но нямаше деца, затова бяха осиновили момиче на моите години. Новият ни съсед идваше от време на време у дома на приказки и за да обсъди с дядо ми сложния проблем за дерето, което разделяше нашия двор от неговия, но имаше нечестната тенденция с годините да навлиза все повече в двора на Голдщайн. Докато той довършваше вилата и я опаса с високи каменни стени, дойде войната. Вилата на Голдщайн с цялата си красота и внушителност се превърна в неприятен провокатор срещу еврейската народност на нейния собственик. Той се намери под силен натиск и за да спаси себе си и онова, което притежаваше, на бърза ръка се покръсти. Но Христовата вяра не можа да спаси вилата му. Тя беше реквизирана. Още преди бомбардировките да започнат, там се настани Министерството на вътрешните работи начело със самия министър. Често виждах в двора енергичен и запъхтян, облечен в светъл шлифер, да се разхожда Дочо Христов. По-късно там се появи със замислено лице и бавна походка професор Станишев, заобиколен от цяла група висши сътрудници.

На самия 9-и септември вилата беше зловещо празна. И не дълго след това научихме, че почти всичките й последни обитатели са били екзекутирани.

В качеството си на пострадал от фашизма евреин Голдщайн получи обратно своята собственост. Ала един ден той се появи у нас и съобщи, че е подарил вилата си на държавата срещу три паспорта за Франция. Дядо ми беше много учуден от тази невероятна щедрост на търговеца на мебели — да подари-цяла вила, и то по време, когато уж се завръщахме към многопартийна демокрация.

„Ако сега не им я подаря, догодина те сами ще ми я вземат!“ — каза мъдро Голдщайн. И добави, че властите били най-приятно изненадани от жеста му. „Днес това е жест — каза той. — Догодина няма да е!“

След това, обяснявайки мотивите за своето заминаване, с тъжна откровеност той предрече, че до няколко години свободната инициатива в България ще бъде унищожена, че ще дойде страшна диктатура и страната ще се превърне в комунистически затвор.

„Така е в Русия, така ще бъде и тука!“ — завърши своето пророчество Голдщайн.

По онова време едва ли някой би приел на сериозно такова предупреждение. Та нали в страната имаше партии, имаше опозиция, опозиционни вестници… как така?

Веднага след като собственикът си замина, пред вилата беше поставен милиционерски пост. Няколко дни по-късно в нея се настани съветският генерал Георгий Кюришин със семейството си. За този генерал казваха, че завеждал много важна тайна служба и че разполагал с голяма власт. Указание за това може би беше фактът, че той не се задоволи с един милиционерски часови, а на четирите краища на вилата бяха поставени четирима часови, които денонощно стояха на смени. Кюришини имаха българска прислужница и готвачка. От тях редовно научавахме, че таваришч генералшата докарвала всеки ден у дома си огромни количества български стоки, предимно текстил, пакетирала ги и ги изпращала по специален куриер в Москва.

„Гладни-невидели!“ — беше преценката на прислужницата за нейните работодатели.

И от нея за пръв път чухме, че във вилата имало нещо дяволско. Нощно време тя чувала странни тихи викове и тайнствени стъпки.

„Ами помислете само, всеки, който е живял в тази вила освен собственика, я е обесен, я е убит, я голямо нещастие го е сполетяло!“ — казваше момичето със суеверен страх.

„Запомнете ми думата, това е проклета вила!“ — повтаряше тя и ние не бяхме в състояние да я разубедим. Ала след известно време същата млада жена заболя от рак и бързо умря, което за нас беше ужасно потвърждение на нейните предчувствия.

Междувременно самата съветска генералша се отби няколко пъти у дома. Тя беше сравнително млада, средна на ръст, но доста дебела, с типично руско лице, бледосиви очи и чип нос. Когато разговаряше с баба ми, генералшата въздишаше, казваше колко хубаво било в България и внезапно се разплакваше.

„Че при вас в Русия трябва да е по-хубаво!“ — питаше баба ми с типична селска хитрост.

„Вий ничево нье панимаете… ничево!“ — казваше тя, ронейки сълзи, и ние наистина чувствувахме, че „ничево нье панимаем“.

Един ден тя се втурна в къщи особено развълнувана и с погребален тон ни съобщи, че си заминават за Москва. Вестта за завръщането им я бе изненадала и тя кършеше ръце в отчаяние, че не е могла да остане по-дълго в България. За седмица Кюришини опаковаха огромния си багаж, съставен изключително от покупки и стоки, взети по други начини, и семейството замина с влак. Генералът си тръгна по-късно със самолет. След доста време един от милиционерите ни каза, че самолетът на генерала никога не пристигнал в Русия.

„Как така няма да пристигне?“ — възкликнахме ние.

„Катастрофирал… и генералът — лека му пръст!“

За известно време вилата остана без постоянен обитател. Часовите отново бяха сведени до един, който стоеше в караулка зад желязната врата. После научихме, че вилата е била взета за нуждите на правителството и за около година няколко души се опитаха да живеят в нея, но по необясними причини бързо напускаха. Междувременно бе конфискуван съседният голям и разкошен парк на Тевекелиев, който имаше неголяма вила там. Но някому, изглежда, дойде идеята да съборят стената между двете вили и да присъединят парка на Тевекелиев към вилата на Голдщайн.

Така и направиха. Затова следващият обитател на вилата беше не някой друг, а фактически първият човек в страната (след Димитров) — Трайчо Костов. Отначало той не се застояваше много в нея, но след като го свалиха от Политбюро и стана директор на Народната библиотека за кратко време, преди да го арестуват, той беше почти постоянно във вилата. От тези дни, както вече разказах, помня приятен, интелигентен човек, който любезно разговаряше със съседите си. Но както някой каза по-късно: „Смъртта беше изписана на лицето му.“

В края на 1949 година го обесиха.

Цялата зима вилата остана празна, със спуснати капаци на прозорците, и никой не се мярна около нея. Като че ония, които бяха подписали смъртната присъда на Трайчо Костов, изпитваха страх да влязат в помещенията, където той бе живял. Вълко Червенков взе по-неудобната вила на Ландау, Васил Коларов — вилата на Поборников, Цола Драгойчева — вилата на Радулов и т.н. Изглежда, че за тези „народни“ синове живеенето в разкошна буржоазна вила представляваше част от моралния кодекс на комунизма.

Някъде през пролетта внезапен живот изпълни двора на нашите съседи. Не можехме да повярваме на очите си, като видяхме стадо кокошки и пуйки да се разхожда из красивия парк, плюс две кози, агне и куче. А всред тях, ухилен до ушите, стоеше. Добри Терпешев. Той и жена му бяха новите обитатели на прокълнатата вила.

„Нещо ще му се случи на Добри Терпешев!“ — помислихме си ние и зачакахме да видим точно как ще очистят и този гражданин. Но до физическо унищожение не се стигна. Бай Добри беше изхвърлен от всички постове и в дните, в които чакаше да напусне вилата и да отиде да живее неизвестно къде, той беше лишен дори от правителствен автомобил и двамата с жена си бавно вървяха пешком по пътя.

После за доста дълго време вилата остана празна. Край нея се мяркаха само часовите и градинарите. Минаха даже години, без да видим светлина през прозорците. И пак един ден лъскави черни лимузини се понесоха по стръмния път, за да зърнем в една от тях бръснарската физиономия на Антон Югов, бившия министър на вътрешните работи, който стана министър-председател.

Един от милиционерите, които денонощно пазеха и този любим син на народа, веднъж разказа на дядо ми:

„На мене началникът ми е казал да стоя на пост под прозореца на спалнята. И какво съм виновен аз, че той си отворил прозореца, понеже лятна нощ и му било топло. А пък като стоиш на пост, не можеш да стоиш закован, я! Човек помръдне насам-натам. Добре, ама по едно време, изглежда, не е могъл да заспи, другарят Югов се показа на прозореца и като ми викна: «Ей, ти там бе, не само че шумиш, ами и миришеш! Я се махай оттук и иди ей там, в парка! Там стой!» И аз, щом ми заповядат, отидох в парка. Сврях се между розите и гледам небето, месечината… и знаеш ли, по едно време чувам пак гласа му… ей, момче, къде отиде бе, момче. Я ела тука, не се отдалечавай много от прозореца! Брей, женката! Нали искаше тишина и да не му мириша! А после се уплашил и от тишината, и от чистия въздух!“

Милиционерът изглеждаше щастлив, че проклятието на вилата беше изплашило министър-председателя и той с доста уплашен глас го повикал обратно.

Този милиционерски разказ ми изглежда напълно достоверен. И той бе потвърден от внезапното напускане на Антон Югов, който явно се беше уплашил от призраците на своите предшественици, на половината от които лично беше подписал смъртните присъди.

Но преждевременното напускане не го спаси напълно. Не много дълго след това Югов беше снет от всички постове и изключен от партията. За негово щастие членовете на Политбюро по това време бяха престанали да се бесят един друг.

След този последен обитател никой от неговите колеги не пожела да се засели във вилата на Голдщайн. Изглежда, че дълбокото суеверие на покойната прислужничка във вилата завладя най-после и висшето партийно ръководство. Веднъж виден партиен деец ме попита къде съм живял по-рано. И след като му обясних, той възкликна:

„Ааа, знам къде е. Точно до Черната вила!“

Години наред вилата остана празна, докато накрая Политбюро и правителството я прехвърлиха на дипломатическия корпус. Във вилата се настани семейството на индонезийския пълномощен министър и от момента, от който дузина весели индонезийски деца плъзнаха из парка, проклятието, изглежда, беше прогонено.

СУЛЬО И ПУЛЬО

Беше време, когато съветските гости в България бяха нежелани дори от такава казионна организация като Съюза на писателите. Особено нежелани бяха съветски граждани, свързани със сталинското минало или със сегашните сталинистки кръгове, какъвто беше кръгът на известния архисталинист Кочетов. Но по силата на някаква конвенция в България пристигна на официално гостуване един от тия партийни функционери в СССР, които се занимават с литература и които, кой знае защо, се самонаричат писатели. Човек на въпросния Кочетов. По правило Съюзът на българските писатели трябваше да предостави свой член за придружвач и компаньон на госта. Но чувайки името му (което не вярвам някой да помни) и това, че бил близък на сталинистите, буквално нито един от поканените български писатели не прие задължението да го придружава. Дори такива традиционни посрещачи на гости и банкетаджии като бай Ангел Тодоров сметнаха за унизително да придружават съветския гост. Положението на съюзното ръководство стана доста деликатно, когато и последната им надежда, Серафим Северняк, отклони поканата, която преди бе приемал с охота. В безизходицата външният отдел на съюза се обърна към Мишо Маринов, млад човек, който пишеше поезия, работеше по това време в радиото и беше известен с привързаността си към алкохола.

И така съветският гост и Мишката се намериха в Клуба на журналистите на специално запазена маса в средата. Въпреки че всички околни маси бяха заети, никой новодошъл не се присъедини към тях. Чувствувайки особеното положение, Мишката потъна в мълчание, като все по често пълнеше чашата си. Ала съветският гост, изглежда, не разбираше нищо от цялата атмосфера и се опитваше с някакъв партиен ентусиазъм да поведе разговор със своя придружвач. Двамата бяха рядка картинка.

По едно време гостът каза:

„Тавариш Маринов, я думаю, что тавариш Стоян Даскалов как писатель был замечательно явление…“

При такъв възторг от Сте-Це-то Мишката само пресегна към чашата си.

Не получил отговор, гостът учудено млъкна. Но след малко той отново се опита да подхване разговор за българските литературни постижения…

„Тавариш Маринов, я считаю конечно, тавариш Лиляна Стефанова за наша, талантливая поетеса… Стихи у нея звучные и красивые…“

Този път Мишката изгледа продължително госта, сякаш смяташе, че онзи се подиграва с него. Но пак нищо не каза.

Ала словоохотливият съветски гражданин продължи да излива възторга си точно от същия вид пишещи българи, които може би наистина допадаха на партийния му вкус, но които едва ли някой на българска територия взимаше на сериозно…

„Тавариш Маринов… — за трети път гостът се опита да сподели литературните си предпочитания, — я думаю, что тавариш Андрей Гуляшки…“

Но тук търпението на Мишката Маринов свърши. Той погледна строго съветския гост и с доста груб глас му каза на специален българо-руски език:

„Дарагой Иван Петрович… пийте, пажалусти, своего вино и не занимайте меня със сулями-пулями!“

ДА СТЕ ВИДЕЛИ ОТТУК ДА МИНЕ ЕДИН ЧОВЕК?

Трудно мога да си представя двама души с по-различен външен вид. Карата, режисьор в дублажа, възслаб, със среден ръст, с продълговато бледо лице, в което има нещо от мълчаливата сериозност на Бъстър Китън, и очи, които можеха да приемат абсолютно всеки израз според желанието на техния собственик. Неразделен партньор на Карата беше Бобчев, преводач на кинематографията от френски, доста пълен, с физиономия и маниери на френски гастроном, с внушителна походка и неочаквана любезност, зад която е поставен остроумен капан. И на двамата възрастта беше трудно определима — някъде около петдесетте.

Двамата бяха приятели. Но, изглежда, ги свързваше нещо повече от приятелството. Общата им слабост беше да провокират глупостта на хората. Много често ние ги виждахме да се движат по улиците заедно, потънали в загадъчно мълчание, от което неизбежно се раждаше някаква шега. Външно те правеха неотразимо впечатление на тежки, солидни граждани, вероятно със значително обществено положение. Вътрешно те бяха изобретателни смели юноши, които искаха да ни накарат да почувствуваме собствената си глупост. Нищо при тях не се повтаряше, нямаше никакви заучени трикове, всичко беше творческа импровизация.

Веднъж, по обед, когато входът на Борисовата градина беше задръстен с минаващи хора, Карата спря един старец, който водеше внучето си, и най-учтиво го запита:

„Извинете, да сте видели оттук да мине един човек?“

Естествено отговорът на този абсурден въпрос беше още по-абсурден. Старецът се сепна, като че властта го питаше, и отговори:

„Не, не съм видял никого!“

Няколко секунди по-късно той явно осъзна глупостта, която бе казал, видя, че около него имаше поне стотина души, и се усмихна на себе си.

Друг път под кестените на „Царя“ се движеше млад гражданин. Той щастливо държеше в лявата си ръка сладолед и от време на време още по-щастливо си близваше от него. Карата тръгна насреща му. Точно когато двамата се изравниха, той леко се наклони към ръката, която държеше сладоледа във въздуха, изплези дълъг език, близна от разтопената млечна маса и невъзмутимо отмина.

Човек трябва да плати състояние, за да види в последвалите секунди лицето на собственика на сладоледа.

Той се закова на място като парализиран. Лицето му се вцепени, неспособно да изрази никакъв живот. Изглеждаше, че езикът, който близна неговия сладолед, в същото време го бе пронизал. Едва след няколко дълги секунди в опулените му очи се появи светлина. Може би тя се бе родила от съмнението на разума към това, което очите бяха видели. Той погледна сладоледа, който капеше върху ръката му, после се извърна назад, за да види, че похитителят на неговата собственост се бе отдалечил, огледа се наоколо, сякаш да се убеди, че не сънува, и пак втренчи очи в сладоледа, като че там беше останал езикът на непознатия. Да му близнат от сладоледа! Постепенно разумът повярва на очите. Прие, че похищението срещу сладоледа беше факт… Значи трябваше да се реагира! Отново — дълъг поглед назад. Струва ли си да се тича подир онзи тип и да се искат обяснения? Сепнато озъртане… Не, никой не беше видял случилото се и никой не го наблюдаваше. Значи никой не се подиграваше с него. Трябва този, който му близна от сладоледа, да е някой луд… Как така се близва чужд сладолед?… Противно е, все едно да вземеш от някого на заем четката му за зъби…

Сладоледът вече се стичаше към ръкава на сакото му. И едва тогава дойде последният въпрос: „Какво да правя със сладоледа?“ Изглежда, не беше лош сладолед. Той се взря във вече потъващия връх на млечната купчинка, като че търсеше следите от чуждия език. Нищо не личеше. И никой нищо не бе видял! Той посегна да си близне отново, но в момента, когато приближаваше сладоледа към вече изплезения си език, ни забеляза и разбра, че ние бяхме видели всичко. Гордостта му експлодира. С израз на пълна погнуса той яростно захвърли сладоледа върху тротоара и с гневно лице продължи пътя си.

Карата и Бобчев често устройваха шеги от този род и за тях би могло да се напише цяла книга. Но, струва ми се, най-силните им прояви бяха, когато изваждаха наяве абсурдите на съвременното общество. По някое време Карата се сдоби с пардесю от сив габардин, което се спускаше до под колената му и имаше „реглан“ ръкави. Всеки, който е живял в Източна Европа, моментално ще разбере, че това пардесю беше точно копие на пардесюто, което носеха (не знам по каква традиция) членовете на всяко Политбюро. Като мода и като вкус това сиво габардинено пардесю беше отживяло времето си и едва ли някой човек в България би облякъл такава дреха. Но тя беше несменяемата униформа на висш партиен ръководител. Такива пардесюта носеха Хрушчов и Булганин, Валтер Улбрихт и Чаушеску, Косигин и Громико, Готвалд и Новотни и почти всички български членове на Политбюро.

Всеки може да си представи, че се искаше голяма дързост от обикновен гражданин да носи такава „високопоставена“ дреха. Но Карата реши, че точно това пардесю му отива, и започна да ходи с него. От друга страна, самото пардесю така хубаво легна на сериозното му, потънало в дълбоки държавни грижи лице, че според мен той изглеждаше по-достоверен член на Политбюро, отколкото който и да е от истинските членове. С чудесния си артистичен усет Карата имитираше безпогрешно маниерите на „народните“ синове, които партията бе издигнала на недостъпно за народа разстояние. Особено сполучлив беше погледът, защото въпросните граждани никога не гледат човека в очите, а през него, което създава впечатлението, че човекът хем е пред вас, хем го няма.

Въоръжен с такова специално пардесю и с тези характерни маниери, Карата откри, че самото му появяване всред хора, които не го познаваха, имаше силен ефект. Например дори най-строгите пропуски на министерства и комитети не смееха да спрат този човек, който се движеше горе-долу със самочувствието на собственик на страната. За да засили още повече илюзията, че сивото пардесю не е никак случайно, Карата възложи функциите на телохранител на Бобчев. Последният вървеше пред него с мрачно, сериозно лице, с ръце в джобовете, и се оглеждаше наоколо, като че всеки момент щяха да се появят престъпните ръце, за да посегнат на човека със сивото пардесю.

Видях ги веднъж пред зала „Универсиада“. Гостуваше някаква голяма западна звезда (струва ми се, Шарл Азнавур). Празното пространство пред залата бе опасано с кордон милиция, която едва удържаше тълпата почитатели на певеца, останали без билети, но с надеждата, че някой може да продаде излишен билет. Хората се блъскаха човек до човек и дори ония, които имаха билети, не можеха да си пробият път. И внезапно чух силния глас на Бобчев:

„Дайте път, другари! Дръпнете се, другари! Дайте път!“

Бобчев пробиваше устремно тълпата, но коридорът след него не се затваряше. Явно хората бяха силно респектирани от извънредно важната личност, която идваше отзад. Когато Бобчев стигна милиционерите, те автоматически отвориха кордона, за да пропуснат човека със сивото пардесю. Не можех да повярвам на очите си, когато Карата се появи с цялата си внушителност и половин дузина офицери от милицията, застанали около входа, дълго козируваха. Те се отправиха към специалната ложа, но по пътя изчезнаха и никой не ги забеляза повече. Никому и наум не дойде да провери билетите им.

Почти същата сцена се разигра на една деветосептемврийска манифестация. Пак с оглед на сигурността, която явно нямаше нищо общо с любовта на народа към неговите ръководители, три пъти в годината — на Първи май, на Девети септември и на 7-и ноември, центърът на столицата биваше блокиран от ранни зори, така че пиле не можеше да прехвръкне. Всички улици бяха завардени и се позволяваше да минават само онези граждани, които имаха специални пропуски за трибуните, за да наблюдават манифестацията. И точно на един такъв пропускателен пункт, където се бяха струпали имащите право на пропускане, отново се втурна Бобчев:

„Дръпнете се, другари! Дайте път! Дръпнете се! Веднага!“

И отново Карата премина триумфално със сивото си пардесю. Но той не би бил той, ако се задоволеше с такъв евтин успех. Точно на площада съзря милиционерски полковник, който явно даваше последни нареждания. Личеше, че е твърде важен. Карата вдигна глава към него, сякаш да му внуши присъствието си, и когато онзи го забеляза, той направи странен жест, който, струва ми се, че бях виждал веднъж, когато Фердинанд Козовски разговаряше с журналисти. Карата простря ръката си напред с два опънати пръста, показалеца и средния, и размърда тия пръсти в знак, който трябваше да означава, че много висш началник вика при себе си много нисш служител. Но съзрял този мистериозен знак, полковникът трепна, изчерви се, цялата му фигура се изпъна и той почти маршируващо тръгна към Карата. Протоколът изискваше да спре на известно разстояние от сивото пардесю, но двата пръста го поканиха да приближи. Карата го огледа критично и първият му въпрос беше:

— Всичко наред ли е?

— Тъй вярно, наред е, другарю …ов… — явно полковникът не смееше да издаде, че не знае името на човека пред него.

И сега последва странният въпрос:

— А какво ново има ГОРЕ?

— Разрешете да доложа, тази сутрин не съм бил ГОРЕ! — беше фантастичният отговор.

Явно недоволен от отговора, Карата размърда двата пръста в обратна посока. Да се маха този полковник. Онзи се обърна кръгом.

Имах чувството, че присъствувам на още една абсурдна пиеса. Та как можеше на такъв идиотски въпрос като: „Какво ново има горе?“, да се отговори с абсолютна сериозност: „Тази сутрин не съм бил горе!“ Какво означаваше това ГОРЕ? Какво съдържание влагаше в него бедната глава на полковника, който явно бе поласкан, че го питаха именно за ГОРЕ, а не за ДОЛУ? Нима системата беше отнела напълно елементарния разсъдък на полковника, та той не можеше да запита като нормален човек: „Извинете, кой сте вие? Какво право имате да ми махате с двата пръста? И какво е това ГОРЕ, за което питате?“

Не. Нищо подобно. Той си отиде щастлив, че е разговарял със сивото габардинено пардесю.

За мен тази малка случка говореше повече за българската действителност, отколкото половината от романите, написани за нея.

И може би за да не смятаме, че това е случайно явление, двамата остроумни шегобийци изиграха коронния си номер. Мой близък приятел, който е присъствувал на цялата сцена, ми разказа следното:

Те се връщали с някаква работна група на кинематографията от провинцията. Така се случило, че по пътя не могли да хапнат и когато автобусчето им спряло при Орловия мост, били много гладни. Поогледали се нагоре-надолу за ресторант, но се оказало, че или затваряли (било доста късно вечерта), или пък били в почивен ден. Накрая спрели пред отворен ресторант, мисля, че е бил „Дълбок зимник“, но входната врата била заключена и имало надпис, че тази вечер заведението е ангажирано за банкет. През спуснатите пердета те видели, че масите вътре са наредени във формата на буквата П и край тях били насядали добре облечени хора със снежнобели ризи и хубави вратовръзки. Това били служители от някаква експортна централа, които празнували нещо си. Карата и Бобчев казали на другарите си, че те възнамеряват да влязат вътре и да се нахранят. Подозирайки солени последици, моят приятел и другите се опитали да ги придумат да не си правят опасни шеги. Но нищо не могло да спре двамата. Сивото габардинено пардесю отново влязло в действие. Карата се дръпнал, а Бобчев силно почукал и когато на вратата се показала някаква глава, той извикал:

„Как може да затваряте вратата, когато другарят…ов идва да ви види и да ви поздрави!“

И в този момент държавният мъж се показал. Бобчев разтворил широко вратата и почтително пропуснал край себе си своя шеф. Когато двамата влезли вътре, отначало никой не им обърнал никакво внимание, просто хората пиели, ядели и си приказвали. Но постепенно всички глави се обърнали към вратата, откъдето нетърпеливо и недоволно ги гледал човек с господарска осанка. Възцарила се странна тишина. И сега Бобчев, както стоял зад голямото началство, обърнал дланите на ръцете си нагоре и уж скришом показал на присъствуващите, че са длъжни да станат на крака. За няколко секунди всички се изправили. След това Бобчев пак скришом отзад им показал, че трябва да ръкопляскат. Разнесли се бурни ръкопляскания, които бавно накарали държавническото лице да се отпусне в усмивка. Моментално хора се спуснали да поемат пардесюто и Карата се намерил в центъра на буквата П.

„Драги другари — започнал той речта си, без изобщо да знае на кого говори, — въпреки моята претрупаност и лошото време аз дойдох да ви поздравя от името на ръководството и от мое име и да ви пожелая да продължавате да служите на нашата страна с още по-големи успехи…“ и т.н.

Цялата реч траяла около минута и половина, но направила такова отлично впечатление, че този път не станало нужда Бобчев да ги подсеща за ръкопляскания. По лицата на хората цъфнали усмивки и телохранителят на висшия партиен и държавен мъж чул зад него хора да спорят дали другарят… ов е член, или пък е все още кандидат-член на Политбюро.

Междувременно Карата водил петминутен диалог с ръководителите на предприятието, в който имало следните изрази:

„Колкото човек е по-нагоре, толкова по-малко спи!“, „Всичко се решава от вас, бойците на първа линия!“, „Ние горе често говорим за вашето предприятие!“, „Вие имате амбиции, но ви трябва още опит!“

Докато Карата си хапвал и разговарял, някой се опитал да фотографира щастливото посещение на важния човек. Но Бобчев моментално влязъл в ролята си и със съвсем професионален глас пошушнал на човека с фотоапарата:

„Съжалявам, но не може! Нали знаете, другарят… ов се фотографира само при определени случаи!“

Когато двамата се нахранили добре, Бобчев отново дал знак на хората да станат. Карата облякъл пардесюто си и изпратен с бурни ръкопляскания, напуснал заведението.

Моят приятел бил смаян.

„Някой път — предупредил той двамата шегобийци — ще си изпатите здравата!“

„Никога! — отвърнал Бобчев. — Нали габардиненото пардесю е автентично!“

ЧАЙКАТА

Беше наскоро след унгарското народно въстание. Повече от десет хиляди души бяха „превантивно“ арестувани и препълниха лагерите. Господ знае колко народ беше интерниран. Размразяването от пролетта на 1956 година се превърна в дълбоко замразяване през зимата и пролетта на следващата година. Атмосферата в учреждения, предприятия и учебни заведения беше отново напоена с параноична подозрителност. Правеха се тайни кадрови проверки на всяка биография и се изготвяха списъци за нови изгонвания или изключвания.

Тъкмо по това време приятели доведоха у дома Ана. Тя беше студентка първа година в Художествената академия. Трябва да кажа, че човек рядко можеше да срещне такава красота. Всички, които я видяхме за първи път, бяхме смаяни от нейното лице, създадено сякаш от най-висшите сили на природата. Не ми е възможно да опиша това неотразимо съчетание на черни коси, зелени очи, чувствени устни и още по-чувствени линии на бузите. Но струва ми се, че тази красота беше пропита с почти болезнена гордост. Ана не изглеждаше човек, който леко би направил компромиси със себе си. А живеехме в епоха, където това качество често се превръщаше във фатален недостатък. Отгоре на всичко биографията й не беше розова, защото покойният й баща преди години търгувал с Германия. Момичето беше прекарало доста тежки години и след няколко неуспешни опита да влезе в академията, през лятото, в което започнаха да се изхвърлят бюстовете на Сталин, Тя успя да осъществи най-голямата си мечта — да стане студентка в академията.

Ала тук тъкмо красотата й се беше превърнала в неин главен враг. Едва ли не всеки по-важен другар от комсомола и дори от преподавателското тяло се бе опитал твърде напористо да прелъсти новата студентка. Особено настоятелен бил един от комсомолските секретари, всеизвестен по-късно обществен подлец. Той изровил неприятни факти от биографията на момичето, т.е. от някогашната дейност на баща й, и направо й казал, че ако тя не се съгласи да сподели леглото му, фактите били достатъчни, за да я изключат. Ана му казала, че тя предпочита да легне под трамвая, отколкото да се възползва от предложението.

Всички, които бяха у дома, взеха присърце болката на момичето и имаше разни идеи за справяне с положението, но се оказа, че нищо не можеше да уравновеси сътрудничеството на бащата с германските търговци. Наистина фактите, с които секретарят на комсомола и кандидат за любовник разполагаше, бяха достатъчни, поне в това мътно време, да изхвърлят Ана от академията. И тогава, когато и другите, и аз чувствахме, че най-доброто беше да убедим Ана, че животът й без академична диплома си е живот, пристигна моят приятел Димо. Той беше от онези бързо съобразяващи и бързо действащи хора, които дори ако планетата се пръсне на парчета, ще съумеят да се намерят на най-доброто от тях.

— Ако вашата красота — каза той на Ана — ви е причинила всички тия неприятности, то пак тя трябва да ви избави от тях!

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Комсомолското секретарче си е разпасало пояса, защото е сигурно, че зад Ана не стои никой. Но ако той разбере, че тя има някакъв висшестоящ Ромео, ще си обере крушите моментално и на бас, че няма да посмее да докладва никакви биографични разкрития!.

— Но аз не желая нито висш, нито нисш…! — извика Ана, която при-бърза със заключението си.

— Никой не ви предлага такова нещо! — каза Димо. — Единственото, което мисля, че ще мога да ви предложа, е в продължение на два до три месеца, два пъти седмично да се возите на хубава кола!

Ние недоумявахме.

Оказа се, че преди време Димо направил огромна услуга на един негов съгражданин, който в момента беше шофьор в гаража на Политбюро и караше представителна „Чайка“.

„Той няма да ми откаже тази услуга, пък и какво му струва в свободното си време да повози до Художествената академия такова хубаво момиче!“ — беше резолюцията на Димо.

Една седмица след тази среща, жена ми, която също следваше в Художествената академия, ми разказа, че всички били смаяни, когато видели пред вратата на академията да спира черна чайка и шофьорът почтително да отваря вратата, за да слезе… Ана. Два дни по-късно чайката отново се появила, този път, за да вземе Ана. Комсомолският и партиен актив на академията веднага реагирал с пълен респект спрямо масивната правителствена лимузина. Кандидат-любовниците подвили опашки и не посмели да се мярнат пред Ана, а комсомолското секретарче издебнало подходящ момент, разтреперано се приближило до нея и я помолило да забрави заканите му и да го пощади.

Жена ми каза, че цялата академия била убедена, че Ана е любовница на някого от самия връх. Мисля, че дори и да им кажеше някой истината, а именно, че Ана се возеше в колата не повече от неколкостотин метра, те не биха повярвали, защото свързването на красотата на Ана с огромната власт на чайката беше за тях най-логично.

С тази евтина заблуда Ана завърши безпрепятствено академията. Но когато няколко години по-късно я срещнах на улицата и я попитах как върви животът й, тя ми отговори:

„Намери ми една чайка за всеки ден, за всеки час, дори съм готова да се омъжа за шофьора!“

ТАЗИ КОЛА НЕ СЕ ПРОВЕРЯВА

За всички шофьори (или както юридически се казва, „водачи на моторни превозни средства“) в България най-неприятните хора са органите на КАТ, т.е. милицията, която се занимава специално само с контрол на автомобилния транспорт. Право или криво „катаджиите“ бяха най-големите досадници по българските пътища. Никъде по света не съм виждал толкова много хора да висят скрити зад завои или дървета на всеки извънградски път и въоръжени със стоп-палки да чакат за поредната жертва. И точно когато човек най-много бърза и има неотложна работа, тези блюстители на безопасността по шосетата изскачаха на края на уличното платно с протегната дясна ръка, в която беше флуоресциращия червен знак „стоп“. Твърде често те спираха хората просто за нищо, така, за да проверят дали имате шофьорска книжка, с идеята, че може да подушат в дъха ви ракия или мастика. (Единственото питие, което не можеха да подушат, беше водката, която много шофьори предпочитаха.) Веднъж от Лозенец до Драгалевци ме спряха за такава проверка три пъти. Друг път от Руския паметник до Княжево — четири пъти. Сякаш катаджиите си бяха поставили за задача да изкарат непременно шофьорите вън от себе си.

Но цялата тази дейност, която по принцип изглеждаше твърде полезна, чисто по-социалистически се обезсмисляше от неписаните закони на действителността. Така например, ако, от една страна, в България се провеждаха сериозни шофьорски курсове и се полагаха трудни изпити, за да се получи шофьорска книжка, от друга страна, мнозина граждани, в това число и мои познати, получиха шофьорски книжки, без изобщо да са сядали зад волан. В софийските артистични среди човек можеше да намери връзка да си купи книжка или да си смени опасно надупчения (за нарушения) талон. Познати, на които книжките бяха отнети с пълно законно основание и им беше съставен акт, се обаждаха по телефона на някой Гогов или Додов и книжката им се изпращаше обратно, а актът се потулваше. Катаджиите не можеха да контролират военни чинове, никакви служещи в Министерството на вътрешните работи, никакви партийни функционери и т.н. Фактически те бяха безсилни срещу може би 90 процента от нарушителите, защото тъкмо този род хора имаха най-много частни автомобили. От друга страна, наличността на толкова много властни хора по шосетата изработи у бедните служители по контрола на автомобилния транспорт инстинкт — да се опитат веднага да отгатнат колко сте силен и с това да решат какво да правят.

Завладян от общата парвенюшка атмосфера, аз също изпитах прима-донско раздразнение, когато катаджиите спираха колата ми за проверка. Струваше ми се, че те бяха длъжни да се съобразяват с важността на моята особа и да ми спестят тяхното дребнаво присъствие. Веднъж, много ядосан от подобно спиране, аз се обадих по телефона на един мой познат от Министерството на вътрешните работи и го помолих да ми измисли някаква привилегирована карта, та никой да не ме спира.

Човекът бе разбран и услужлив, но каза, че карта не може да ми даде, но в замяна на това лично ще ме снабди с няколко указания, които били по-ценни от всякаква карта.

Фактически указанията бяха две. Когато орган на КАТ се изпречеше пред колата ми със знака „стоп“, аз трябваше да намаля скоростта до безопасно ниво, но да продължа да карам, като, приближавайки към служителя, леко махна два-три пъти с показалеца, така че той да може да ме види. И второто указание беше, ако все пак бъда спрян и ми се поискат документи, да кажа на ухото на служителя (така че ако има други хора в колата, да не чуят) следните магически думи:

„Тази кола не се проверява!“

Речено-сторено. Още същия следобед аз се понесох за Банкя и вместо с 60, карах със 110 километра. Това беше най-очевидната провокация за КАТ. И органите по контрола на автомобилния транспорт не закъсняха да се появят. Беше някакъв слабичък лейтенант, който изскочи върху шосето и размаха червения знак. Направих точно както ми бяха казали: намалих скоростта, после със съучастнически поглед махнах с показалеца успоредно на стъклото и отминах. Когато погледнах в огледалото, лейтенантът стоеше мирно и козируваше. Този трик използвах доста пъти и трябва да кажа, че никога не бях спрян. А през една зима, слизайки от Боровец, трябваше да се наредя на опашка от коли, които по някаква неизвестна причина биваха проверявани от неколцина офицери от милицията. Макар че нямах никакви основания да се безпокоя от тази проверка, все пак дяволът ме изкуши да опитам силата на второто указание. Когато офицерът дойде при мен, аз го помолих да се надвеси повече и му казах тихо и ясно:

„Тази кола не се проверява!“

Той кимна в знак, че е чул магическата парола, почтително се отдръпна и без да каже дума, пропусна колата.

Карах и си мислех:

„Знам само два трика от този таен шифър на привилегирования свят, но какво би било, ако знаех целия арсенал от магически думи за заобикаляне на закона. Защото социалистическият закон беше, по израза на мой приятел, «наредба, издадена от тарикатите за регулиране поведението на баламите».“

А артистът Георги Калоянчев отиде по-далече от мене. Той, както седеше зад волана си, направи знак на офицера от КАТ да се приближи, хвана го яко за ухото, подкара колата и като не пускаше ухото на нещастния служител, крещеше по улицата:

„Не познаваш началника си, диване такова!“

Този инцидент предизвика бурна реакция от страна на властите, та Калоянчев трябваше да се оправдава, че се е пошегувал. Все пак и неговата кола не подлежеше на проверка.

БУЛДУРА

Това беше доста отдавна. Помня народа, застанал по двата тротоара на главната улица в Бургас. Предстоеше парад на съветски и български военни части, взели участие в едни от първите тогава съвместни военни маневри. Директорът на мина „Черно море“ и аз случайно бяхме по това време в града и решихме да се присъединим към тълпата и да погледаме що за армия ще мине пред нас. Но армията нещо се забави, а тълпата се увеличи до немай-къде. Бяха главно ученици и като всички немирници те се блъскаха и слизаха от бордюра върху уличното платно. По някое време към неколцината милиционери, които се опитваха да пазят шпалира, се присъедини и някакъв генерал. Той идваше към нас намръщен и го чух да вика силно на учениците, слезли долу:

„Ей ти там! Качи се на булдура! На булдура, ти казвам! На тебе ти се говори!“

„На бордюра ли, другарю генерал?“ — извика присмехулно едно хлапе.

„На булдура! На булдура!“ — натърти генералът и отмина нататък, за да върне и другите немирници на „булдура“.

„Кой е този генерал?“ — попитах директора на мина „Черно море“.

„Вярваш или не вярваш, човекът си е генерал, истински генерал, и се казва Иван Анев!“

Години по-късно, когато се разнесоха слуховете за опасния военен заговорник, който се опитал да свали правителството, аз си спомних, че това беше същият генерал, който викаше на учениците да се качат на „булдура“.

ИМА И С ЛОКУМ

Може би най-голямото проклятие, което тегнеше върху работата на българските кинодейци, беше известното изказване на Ленин, че „от всички изкуства за нас най-важно е киното“. Горкото кино! Мнозина кинорежисьори в България завиждаха на кукления театър, защото нито Ленин, нито Сталин, нито Димитров бяха казали нещо за важността на кукления театър и едва ли някой идеологически институт му обръщаше сериозно внимание. В резултат българският куклен театър за дълго време беше истинско огнище на истинско изкуство. Но киното беше друга работа.

„Киното е най-важно за нас — обясняваше ми назидателно един от идеологическите полковници, — защото всеки среден филм се гледа от милиони зрители, докато дори най-сполучливото театрално представление не надхвърля няколко десетки хиляди души. Освен това, ако театърът сбърка нещо една вечер, на следващата вечер може да го поправи, докато във филма не можеш да режеш безкрайно!“

Поради тази му партийна важност киното имаше две привилегии. Първо, да бъде най-строго контролираното изкуство. И второ, да бъде удостоявано с рядкото внимание на първия партиен и държавен ръководител, който пръв виждаше новите филми и пръв си казваше мнението за тях. Особено силно беше това внимание по времето на Вълко Червенков, който по онова време лично решаваше съдбата на всеки нов български филм.

Човек може само да си представи състоянието на нещастните български кинодейци в деня, когато е трябвало да показват своята току-що завършена творба на този, от когото зависеше не само съдбата на филма, но в значителна степен и собствената им съдба. В края на краищата всички творчески проблеми, всички безпокойства, тревоги, надежди, илюзии, планове за бъдещето — всичко биваше свеждано до един-единствен въпрос: „Ще хареса ли другарят Червенков филма?“ В дните, преди филмът да бъде показан на най-важния другар, хората изпадаха в нервна треска и почти загубваха ума си в отчаяни опити да отгатнат какво ги чакаше. Дори онези с най-дебели партийни връзки не знаеха какво мнение щеше да падне от небето върху главите им. За разлика от своите приемници Червенков явно не се доверяваше на никакви партийни или държавни контролиращи киното институти и вярваше единствено на собственото си мнение. Той беше върховният кино-съдия в България и думата му беше закон.

На една подобна специална прожекция през петдесетте години Червенков трябваше да приеме новия филм на известния български режисьор Антон Маринович. Хората, присъствали на тази прожекция, ми разказаха един епизод, който според мен великолепно характеризираше епохата и жизненоважния инстинкт за компромис у хората на изкуството.

Залата била охранявана в истински кремълски стил. „Само дето топове и танкове нямаше наоколо“ — ми каза един от присъствалите. Били поканени общо около двайсетина души — отговорни работници от съответните идеологически ведомства, неколцина министри и генерали плюс режисьора и сценариста на филма. Всички те седнали на задните два или три реда столове. А Червенков седнал самичък на първия ред, така че между него и другите зрители на филма имало многозначително празно пространство. По-късно много пъти се споменаваше за това респектиращо празно пространство, с което първият човек на страната може би изразяваше своята недостъпност и презрение към ония на задните столове. В залата настъпила смразяваща тишина.

Филмът, чието заглавие съм забравил (може би „Златният зъб“ или „Нощта срещу 13-и“), бил на съвременна тема и това допринасяло още повече за мрачните предчувствия на неговите създатели. Но всичко тръгнало задоволително и в процеса на гледането хората се убедили, че всъщност нямали никакви основания да се безпокоят. Никъде в целия филм нямало дори най-слаб повей на критика и героическият патос (който според партията е неразделна част от партийното кино) се разгарял все повече и повече. Червенков мълчал и стоял изпънат като статуя, което някои тълкували като добър знак. Но дошъл един епизод от филма, където за няколко секунди животът сякаш пробил пластичната торба на социалистическия реализъм. Това било сцена, в която единият от героите на филма, партиен секретар, се почерпил със свои приятели по чашка ракия. И докато героите от екрана чукнали чашките и си казали „наздраве“, седящият на първият ред първи ръководител на страната скочил, ритнал заднишком стола си и с гръмотевичен глас извикал:

„Партиен секретар, комунист, да пие ракия! Какво искате да кажете с това? Нашите партийни секретари не са пияници! Как смеете да показвате такъв партиен секретар!…“

Прожекцията била моментално спряна и под светналите лампи целият партиен пуританизъм на Вълко Червенков се превърнал в трудно удържим гняв. Хората отзад, макар и на почетно разстояние, се вцепенили и никой не знаел какво да каже. Но в момента, когато всичко изглеждало загубено, режисьорът, Антон Маринович, се престрашил и дръзнал, макар и плахо, да се обади:

„Има и с локум, другарю Червенков! Има и с локум!“

Оказало се, че предвидливият режисьор снел същия епизод два пъти. Първия път партийният секретар и приятелите му се черпели с ракия, а втория път — си поднасяли кутия с локум.

Твърде показателно локумът спасил не само образа на партийния секретар, но и филма, и създателите му.

Ако Ленин беше жив, може би щеше да прередактира своето изказване, за да добие горе-долу следния вид:

„От всички изкуства за нас най-важно е киното. Но не какво да е кино, а кино с локум!“

АМИ КАКВО ЩЕ КАЖЕ БАНКАТА?

Когато моят роман „МЪЖЕ“ беше филмиран, на мястото на Вълко Червенков вече отдавна стоеше Живков. Българската студия за игрални филми вече произвеждаше десетина пълнометражни филма годишно, но тъй като времената бяха доста неспокойни, значителна част от тези филми не видя бял свят или се появи в жестоко осакатен вид. Имаше дълъг период на остра вражда между кинодейците и партийното ръководство. Може би с оглед на твърде обърканата атмосфера първият партиен и държавен ръководител реши, че Лениновото правило за партийната важност на киното трябва да бъде отстоявано от съответния министър. А министър или, както е правилната титла, председател на комитета за изкуство и култура по негово време стана бившият дипломат д-р Петър Вутов. Когато го назначиха, слуховете в София бяха, че понеже се борел да стане външен министър, д-р Вутов нарочно бил тласнат в джунглата на изкуствата, където провалът му беше гарантиран. На няколко пъти се срещах и разговарях с него и моето впечатление беше, че д-р Вутов при всичкото си дипломатическо усърдие нямаше и най-малка представа за онова, което ставаше около него. Върху фона на това гъмжило от най-обиграни и изпечени йезуити, действащи на разни нива в българското изкуство и култура, д-р Вутов изглеждаше наивен и невинен човек, току-що паднал от небето.

И така, новият филм „Мъже“, окончателно шлайфан, полиран и дори парфюмиран, трябваше да бъде приет от председателя, който пък трябваше да утвърди разпространението му. В уречения час хора от ръководството на кинематографията, режисьорът Васил Мирчев и аз заехме местата около д-р Вутов в залата на комитета на булевард „Александър Стамболийски“. Нямаше ни помен от някогашната дистанция на Червенков. Атмосферата беше съвсем приятелска и ние чувствахме, че тази прожекция беше повече формалност. Във филма, който докосваше въпроси на гражданската честност, имаше доста подводни скали, които режисьорът се бе постарал да избегне. Там, където се появяваше грозничкото лице на действителността, филмовата камера започваше да се рее вдъхновено по небето и простора, за да внуши, че въпреки всичко патосът си е патос.

И наистина нещата вървяха добре до финала на филма. В последния епизод, като искахме да покажем неподкупността на нашите млади герои, ние избрахме за заключителен кадър сцена, при която те хвърлят върху пода парите си и танцувайки туист или нещо подобно върху тях, смачкват с пълно презрение банкнотите на Българската народна банка. Това трябваше да звучи като младежки опит за отхвърляне законите на консуматорското общество и вещоманията, които вече си пробиваха път в социалистическата държава.

Филмът завърши. Лампите светнаха. И ние зачакахме присъдата. Д-р Вутов се изкашля и започна с доста несигурен глас, че филмът му е харесал, че всичко било, както трябвало да бъде, но… Той се забърка и изведнъж каза с най-простонароден тон:

— Абе, другарю Марков, какво ще каже Българската народна банка, като види как й мачкаме парите? Да мачкаш долари, западногермански марки, франкове, лири, разбирам! Но да мачкаш български пари, да мачкаш образа на Георги Димитров върху тях, да мачкаш герба на Народната република — това не може!

— Другарю председател — отвърнах аз внимателно, — тук имаме символично противопоставяне на идеали и пари!

— Не — заяви той. — Не може да има противопоставяне на наши идеали и наши пари!

— В такъв случай, бихте ли казали, че парите са нашите идеали! — настоях аз.

— Слушайте, другарю Марков — леко повиши глас председателят. — Не може по никакъв начин върху наш български екран да мачкаме наши, български пари! Питам ви какво ще каже Българската народна банка, като види този филм, а?

И тъй като всички знаехме какво ще каже Българската народна банка, в интерес на социалистическото отношение към паричните знаци този епизод на филма беше отрязан.

ЧОРБАТА НА ДРУГАРЯ ЖИВКОВ

Пътувах с кола от София за Търново. Беше много хубав пролетен ден с чести превалявания и ослепително слънце. Спрях да обядвам в Ботевград. На самия площад в центъра на града беше построен нов ресторант с големи витрини и скъпи пердета зад тях. Мисля, че ресторантът принадлежеше на градската търговия, а не на „Балкантурист“. Вътре нямаше почти никой и може би причината за това бяха цените — изискано високи. Имах намерение да хапна набързо и да продължа пътя си. Млада сервитьорка (никога не разбрах защо не келнерка) с приятно лице и твърде вежливи обноски ми подаде листа с менюто. Имаше някаква супа и агнешко печено. За секунда забравих едно от основните правила, когато човек отива в непознат ресторант, а именно никога да не си поръчва супа или чорба. Изглежда, че със супите и чорбите огромното мнозинство от българските готвачи бяха смъртно скарани. Но поръчката си беше поръчка и момичето ми донесе голяма чиния, препълнена с жълто-зеленикава гъста течност. По външен вид не изглеждаше лоша. Но когато сръбнах първата лъжица, разбрах веднага, че колкото и да бях гладен, не бих могъл да продължа. Чорбата имаше тежък, неприятен вкус на престояло ядене и в нея имаше толкова мазнина, колкото вероятно имаше в цял полкови казан. Поставих чорбата настрана и зачаках да дойде второто. Гледах снежнобелите покривки по масите, цялата твърде претенциозна атмосфера на ресторанта и си мислех: „Какво струва всичко това, като ти поднасят такава чорба.“

Момичето пристигна след малко и опули очи, като видя, че чорбата е останала почти недокосната.

— Извинете, другарю — внимателно попита тя, — не ви ли хареса?

— Както виждате.

— Ами защо? — явно тя беше много изненадана. От тона й чувствах, че тя беше очаквала тъкмо обратното — да чуе моя възторг от чорбата.

— Това не се яде! — казах аз без никакви заобикалки.

— Ама как може! — извика тя с пълно недоумение, като че изобщо не можеше да става и дума за некачествеността на това готварско произведение.

— Питайте готвача — отвърнах.

— Но, другарю — тя се дръпна на разстояние от мен, сякаш да ми внуши важността на онова, което щеше да ми каже, и гледайки ме с явен укор, произнесе: — Това е чорбата на другаря Живков! Той идва много често тук специално за тази чорба и ние много се гордеем с нея!

Не знаех какво да й кажа. Момичето съвсем искрено беше щастливо, че тази невъзможна течност пред мен беше любимото ядене на първия човек в България. Може би наистина тази чорба беше най-голямото събитие в нейния живот, в живота на ресторанта и дори в живота на Ботевград.

„Другарю — усмихна се тя с цялото си очарование, — защо не опитате още веднъж. Може би, докато сте пътували, устата ви да е поизсъхнала и сега, като вкусите втори път, ще си промените мнението. Казах ви, това е чорбата на другаря Живков и тук грешка няма!“

Трябва да призная, че доста се поколебах дали да взема да затворя очи и изгълтам проклетата чорба, горе-долу с онова чувство, с което като дете трябваше да преглъщам отвратителното рибено масло. Чувствах, че ако направя това, момичето щеше да бъде щастливо, защото би могло да продължи да живее с легендата за тази изключителна чорба, заради която те бяха удостоявани с такава висока чест.

„Опитайте, другарю, и ще видите!“ — почти се примоли тя.

Кимнах вероятно с израза на човек, който е решил да изпие горчивата чаша докрай. Приближих лъжицата отново до устата си, но този път моите инстинкти се оказаха по-силни от мен. Проклетата ми уста се събра и сякаш се барикадира отвътре, за да не допусне чорбата на другаря Живков.

„Не мога, другарко… — казах аз. — По-добре донесете ми печеното!“

Тя дори не помръдна. Гледаше ме с ням укор, като че току-що бях извършил най-долна подлост и тя нямаше сили да изрази разочарованието си от мен.

„Вижте, другарко… — опитах се да смекча положението. — Различни хора, различни вкусове… един обича едно, друг обича друго… нали знаете, не може да се угоди на всекиго…“

Момичето поклати отрицателно глава и глухо повтори: „Но това е чорбата на другаря Живков!“ Заминах да обядвам в Ловеч.

КАСИЕРЪТ

Повикаха ме по справка в счетоводството на един от най-активните културни институти. Трябваше да подпиша продължение на просрочен договор. Но счетоводителя го нямаше и ме поканиха да го почакам в стаята, която той разделяше с касиера, който пък по същото време беше отишъл в банката за пари. Когато влизах, видях, че на столовете в коридора търпеливо чакаха неколцина души, добре познати на софийското общество писател, режисьор, актриса и двама актьори. Понеже нямах настроение за приказки, предпочетох да не се присъединя към тях, а да си остана вътре, в стаята, с надеждата, че счетоводителят скоро ще се завърне.

Но вместо него се появи касиерът. Трябва да беше нов, защото не го бях виждал преди. Петдесет-петдесет и пет годишен, с леко прошарени коси, силно измършавяло лице с почти мъртвешки вид и малки, едва загатнати мустаци. Всичките му лицеви кости изпъкваха като у гол череп. Ала в пълен контраст с всичко около тях бяха очите му — тъмни, дълбоки, пълни със сила и живот. Има хора, на които погледите сякаш се разтварят без следа в пространството и е все едно дали човекът ви гледа или не. И има хора, чиито погледи са като прожекторни лъчи и вие мигновено ги чувствате, щом са отправени към вас.

Касиерът ме погледна въпросително, изслуша моето обяснение, че чакам счетоводителя, кимна в знак на съгласие, че мога да остана, и постави тежката си голяма чанта върху своето бюро. После седна, отвори тежката зелена каса и бавно започна да подрежда пачките с банкнотите. Всичко това той вършеше някак машинално, като че действията на ръцете му нямаха нищо общо с погледа му. Накрая извади дебела папка, в която явно бяха документите за плащане на онези, които чакаха отвън. Той се порови в нея за секунда-две, стана, отвори вратата и покани първия чакащ да влезе. Беше режисьорът В., известен с репутацията си на амбициозен и нахален пробивач. Той не влезе, а нахлу в стаята със запалена цигара в устата, притегли стола срещу касиерското бюро, тръшна се на него и веднага кръстоса крака, като се изпъна назад в повелителна поза.

Видях, че очите на касиера с тънка чувствителност проследиха движенията на В.

— Помислих си, че ще дадете предимство на дамата — каза той с доста мек, но отчетлив глас.

— Няма дами! Има жени! И има равноправие! — моментално отвърна режисьорът и се изсмя, смятайки, че бе проявил остроумие. — Я да видим колко са ме оценили!

Касиерът леко въздъхна и погледна в папката.

— Три хиляди и петстотин — каза той и отново вдигна очи към режисьора, очаквайки неговия коментар.

— Хмм! Не е лошо! Не е лошо! — възкликна В. Даже доста по-добре, отколкото очаквах!

— Колко точно очаквахте? — внезапно попита касиерът.

— Очаквах да ми сложат втора категория… значи около две хиляди и нещо, но, слава богу, плащат за името, а не за работата…! — той пак се изсмя, смятайки, че отново е проявил остроумие.

Касиерът мълчаливо му посочи къде да сложи подписа си, което В. извърши с енергичен замах.

— Това са достатъчно пари — каза касиерът, взирайки се отново в своя посетител. — Нещо около две години много добра работническа заплата!

— Еее! Стига с тия сантиментални сравнения! — В. разпери ръце пред себе си. — Не можеш да сравняваш боза със симфония, колкото и добра да е бозата и колкото и лоша да е симфонията!

— Но можеш да сравняваш симфония с боза! — бавно и твърдо отвърна касиерът.

Тук за пръв път режисьорът трепна и погледна подозрително човека срещу него. До този момент той едва ли го бе забелязал, все едно касиерът беше компютър за извършване на плащания.

— Какво искаш да кажеш? — с неприязън запита той.

— Нищо особено — усмихна се касиерът. — Струва ми се, че това са доста пари!

— Много или малко, на тебе какво ти влиза в работата! — повиши глас режисьорът. — Ти си тук, за да плащаш това, което са определили!

— Това и правя! — отвърна невъзмутимо касиерът й сега с очевидна наслада взе първата пачка банкноти, махна опаковката й и започна бавно да ги брои.

Настъпи тягостна тишина, която може би подготвяше следващия удар на касиера.

— Всичките ли ще ги броите така? — попита нетърпеливо В.

— Да — отвърна онзи и добави: — След като сте положили толкова много усилия, за да изработите тези пари, ще имате още малко търпение да почакате да ги преброя! Това поне ми влиза в работата!

— Добре, локате ги преброите, аз ще отида да си свърша една работа!

— Тогава по-добре е да влезе следващият, пък когато се върнете, ще ги броим отново! — касиерът тихо тържествуваше.

— Не можеш ли да ги преброиш и да ги оставиш в един плик! — В. се дразнеше. — Аз ти вярвам!

Касиерът сиря да брои, дръпна се назад и гледайки онзи в очите, каза:

— Вярвате ли ми?

Режисьорът изпадна в пълна конфузия. Той не знаеше как изобщо да приеме тези думи. Извади кутията с цигари, опита се да запали нова цигара, но тогава разбра, че старата още гори в устата му и в объркването си постави горящата цигара обратно в кутията.

— Вие можете да ми вярвате — продължи безпощадно касиерът, — но аз не ви вярвам!

— Защо да не ми вярваш? — глухо попита В.

Касиерът продължи да брои парите, като поставяше всеки 20 банкноти на отделни купчинки. Внезапно той каза:

— Видях вашата постановка!

За режисьора тези думи бяха спасителен пояс.

— Аааа, така кажи, де! — извика с известно облекчение той. — Сега знам защо ме мразиш.

— Аз не ви мразя! — каза касиерът, като продължи да брои. — Не ми влиза в работата да мразя тия, на които плащам!

Но В. не обърна никакво внимание на последните думи, защото явно мисълта му се бе отправила в нова посока.

— Знам — каза силно той, — че искаш да ми кажеш, че филмът беше една фъшкия! Е! Представи си, че преди ти да ми кажеш това, аз сам ти кажа, че филмът беше две фъшкии! Аз сам ти го казвам! Ти няма да намериш втори човек, който да каже такова нещо за собственото си произведение! — В. продължи разпалено, явно опиянен от съзнаването на своята собствена искреност. — А това, че ти го казвам, означава, че знам много добре какво правя, означава, че все пак съм честен човек и ти трябва да ми повярваш!

Докато произнасяше цялата тази реч, той скочи на крака и се надвеси над касиера, като опря и двете си ръце върху бюрото му. Когато спря след декларацията, че е „честен човек“, касиерът с присъщата си бавност повдигна глава и многозначително се усмихна. Между лицата на двамата имаше не повече от 20 сантиметра. И тази близост се оказа твърде болезнена за режисьора. Той отскочи назад и тръгвайки през стаята, без изобщо да обръща внимание на моето присъствие, продължи с мелодраматичен тон:

— Знам защо се смееш! Знам какво ще кажеш — честен човек, пък продава две фъшкии за три хиляди и петстотин лева! Е, добре, ама аз ще ти кажа, че такава стока се търси, това се иска и това се плаща! Тия парични знаци със свети Георги, дето ги броиш, са предназначени за такава стока. И ще ти кажа още нещо…, че понякога е много по-трудно да произведеш фъшкия, отколкото нещо по-свястно! Така че тука се плаща унижението, мъката да гледаш какво си произвел, да живееш с вида му и с миризмата му… Това се плаща. И затова така добре се плаща!… И касиер като тебе трябва да дава парите бързо, тихо, без да пита, с дискретност, както се плаща на почтена проститутка…! — В. беше силно развълнуван. Може би той преиграваше някои моменти, но аз имах чувството, че искреността надделяваше играта…

— Но вие сам казахте, че не се плаща за работата, а за името ви! — каза кротко касиерът.

И това беше последният, фаталният изстрел.

— Името ми?… Какво име? — очите на режисьора светнаха, пронизани от най-болезнено чувство. Той втренчи поглед в касиера, който мълчаливо се усмихваше. После В. изкрещя с почти истеричен глас:

— Какво ме гледаш, бе? Защо се смееш, бе? Кой ти дава право да ми се смееш! Докога ще броиш тия проклети пари!?

— Парите ви са преброени! Ето — касиерът започна с две ръце да тласка купчината пари върху бюрото си по посока на режисьора. Като ги прекара до края на бюрото, той отново се дръпна назад, в предишната си поза на някакъв върховен съдия и очите му, още по-изразителни и силни, се спряха върху тръпнещото лице на разстроения режисьор.

В последвалата огромна тишина старият касиер остана неподвижен почти като статуя с отлети веднъж завинаги черти. В същото време лицето на В. постепенно се измени до неузнаваемост. От самонадеяния нахален пробивач не остана нищо. Той приличаше на човек, поразен от крайно неприятно откритие.

Сетне, без да каже дума, той се обърна и излезе, оставяйки парите върху масата.

В този момент счетоводителят, когото чаках, дойде и ме отведе в стаята за договорите. Бях толкова слисан от сцената, на която присъствах, че дори не се сетих да запитам откъде се беше появил този странен касиер. Но вечерта в клуба чух още два разказа за него, които потвърдиха, че нищо от онова, което бях видял, не беше случайно. Единият разказ беше на колегата писател, когото бях видял пред вратата и който също е трябвало да получи някаква голяма сума за сценарий. Касиерът бе изтръгнал от него признанието, че всъщност сценарият не бил работа на писателя, а представлявал крайният продукт от действията на две дузини институти и хора.

— Сценарият е всичко друго, но не е мой сценарий! — извикал писателят, силно провокиран.

— Поне парите са ваши! — казал касиерът с убийствена смиреност. Все пак писателят грабнал парите и затръшнал вратата зад себе си.

Но може би най-интересен беше разказът на актрисата. Там срещата с касиера се беше развила в съвсем друга посока. Сумата, която тя трябвало да получи, била съвсем мъничка, нещо от порядъка на двайсет или трийсет лева за изпълнението на някакво кратко стихотворение. Касиерът казал, че чул стихотворението и попитал актрисата колко щастлива е била да може да изрази така вярно великолепните стихове. Той я помолил тя да ги каже отново пред него и когато тя ги казала, той дълго мълчал, докато накрая се сепнал и извинително рекъл:

„Двайсет лева, нали?“

Тя почувствала, че не бива да взима парите, че ако ги вземе, всичко някак отивало по дяволите. Между няколкото стиха и няколкото банкноти имало цяла пропаст.

„Той ме накара да почувствам, че нямам право да продавам това изпълнение за никакви пари! Ако щете вярвайте… аз се извиних и си отидох…!“

Видях, че мнозина от присъстващите в клуба не й повярваха. Че как така ще остави пари, които й се полагат. Ами тя е работила за тях! Хм! Прави се на интересна!

Няколко дни по-късно ми казаха, че режисьорът В. и колегата писател се оплакали на въпросния институт от работата на касиера. И понеже вече имало много подобни оплаквания, този най-странен касиер бе сменен. И никой човек на изкуството повече не го видя.

АРМИЯ СРЕЩУ АРМИЯ

Срещнах стар познат в кръчмата в Драгалевци. Учудих се, че го виждам там, защото той нито живееше наблизо, нито обичаше кръчмите. Отгоре на всичко заемаше твърде важен пост. Още докато си разменяхме баналните въпроси „как си“, „какво правиш“ „как са жена ти и децата“ и прочие, забелязах, че е ядосан и че вероятно имаше нужда да се изприказва. Затова го поканих да се отбие у дома. Един от неписаните закони за правилно поведение в България е, че никога не бива да питате хората за техните тайни. Всяко често задаване на въпроси веднага ви поставя в категорията на съмнителните хора, защото, както казват някои, „само куките питат“. Най-доброто е да оставите човека сам да реши какво да ви каже и как да ви го каже, ако изобщо му се говори.

„Никога не съм очаквал — каза по някое време моят познат, — че наши другари, комунисти, генерали, висши военни командири, ще се държат като махленски перачки от едно време!“

И той ми разказа причината за посещението си в нашия район. През последните години държавата раздала на мнозина заслужили хора безплатни места за вили. Размерът и качеството на тези вилни места били според съответния ранг. По-висшите хора — по-хубавите и по-големи места, по-нисшите — по-забутаните и по-малките парцели. И тъкмо поради тази справедлива система командирите на две от българските армии (забравил съм дали бяха първа и втора или първа и трета) получили по един голям първокласен парцел. Двата командирски парцела обаче се допирали в един ъгъл. По-точно казано, имали една-единствена допирна точка, която обаче била достатъчна, за да изиграе важна военна роля. Наскоро след получаването на безплатните парцели, командирът на едната армия изпратил войници (разбира се, безплатно) да му оградят собствеността. Комунистът си е комунист, но собствеността си е собственост и колкото по-бързо и по-добре се огради, толкова по-ясно става „за какво сме се борили“. Войниците домъкнали бетонни колове и бодлива тел и бързо направили оградата на твърде просторния парцел. Но когато дошли до ъгълчето, където била допирната точка с парцела на командира на другата армия, природата им изиграла подла шега. Оказало се, че точката, в която колът е трябвало да бъде побит, лежала върху яка сиенитна скала. Войниците се повъртели насам-натам и като видели, че да дълбаеш дупка в сиенит не е лесна работа, побили кола с около два метра и половина в територията на втория генерал, увеличавайки по този начин завоюваната безкръвно територия на своя генерал. В края на краищата, решили войничетата с техния войнишки ум, никой няма да спори за собствеността на една мъртва скала.

Ала точно това им била грешката. Командирът на другата армия веднага забелязал, че колът е с около два метра и половина в негова територия и изтълкувал това почти като империалистическо нашествие. И тъй като и бездруго ненавиждал командира на първата армия, още на другия ден той изпратил свои войници, които преместили кола обратно с около три метра в чужда територия (там, където скалата свършвала). Виждайки тази контраатака, първият генерал много се ядосал и изпратил войници със силно подкрепление да преместят обратно кола. И в разстояние на няколко дни враждата между двамата армейски командири, борци против империализма и дребнобуржоазната идеология, взела такива размери, че в двата парцела били настанени цели военни поделения, готови на бой едно срещу друго. Шегата настрана, но единият от генералите се обадил по телефона на другия и му казал, че ако колът бъде отново преместен, той ще докара и артилерийска подкрепа. Разбира се, до формен бой не се стигнало, защото разумни хора се разтичали и двамата генерали били повикани за обяснения на най-високо място. Там те обяснили, че всъщност не ставал въпрос за дребнособственически „залитания“, а за пренебрегване на справедливостта, т.е. поставянето на кола в правилната дупка. Опитът за помиряването им излязъл несполучлив.

„Можеш ли да си представиш! — каза моят познат. — Те се мразеха като истински врагове. И аз поне не се съмнявам, че ако наистина можеха да разполагат с армиите си, ние щяхме да имаме истинска война в подножието на Витоша! И за какво? За две педи камък! При това — всичко безплатно!“

Висшето ръководство решило да премахне това опасно съседство и затова, за да няма поводи за нови разправии, им дали две други, силно раздалечени вилни места. Моят познат бил изпратен да действа в качеството си на мироопазваща сила.

— ДАНЧО, МАРКУЧА!

В нашето предприятие имаше много семейни двойки — работници. Едната работна заплата беше крайно недостатъчна за издръжката на семейство с деца и жените трябваше да се присъединят към мъжете си в изкарването на прехраната. По силата на равноправието и съпрузи, и съпруги работеха еднакво тежка физическа работа. Благодарение на това доста от жените в предприятието развиха здрави мускули и физическа сила, не по-малка от тази на мъжете им. С течение на времето тежкият физически труд и липсата на време за внимание към себе си сякаш понамалиха тяхната женственост.

Обикновено двамата членове на всяка семейна двойка работеха в различни смени, така че през по-голямата част от деня у дома оставаше някой, за да надзирава децата. Разводите в петдесетте години все още не бяха такова често явление, каквото са днес, и всред работниците владееше здравият селски морал.

Един ден при нас дойде на работа нова пресьорка. Тя беше от някогашната Коньовица, 25-годишна, разведена, с дете. Имаше твърде интересно, изразително лице и може би още по-изразителна фигура. Когато я видях за пръв път, си помислих, че това беше някакво безразсъдно смело и страстно същество, което човек едва ли би могъл да уплаши. Веднага се хвърли на очи, че тя подбираше собствените си дрехи и работното си облекло по такъв начин, че даваше добра гласност на своите физически прелести. Тя беше вероятно и първата, която се опитваше да следва доста мъглявите представи за модата. Нейните намерения спрямо мъжката част на фабричното население бяха ясно подчертани от предизвикателната й походка. Тя пристъпваше, полюлявайки тялото си като при бавен, чувствен танц. Имаше странния навик бавно да обръща главата си по посока на този, който я интересуваше, и сякаш цялото й внимание се съсредоточаваше върху него, сякаш упоритостта на погледа й го покоряваше. Усмивката й беше млада и като че идеше от цялото й същество с неподправена сила и чар. Тя не беше красива, но можеше да изглежда много привлекателна.

Казваше се Любка и твърдеше, че името й отразявало точно това, което тя била.

„Името ми е Любов, братко!“ — казваше тя с плътен, гърлен глас и се усмихваше многозначително.

Също от нея чух една фраза, която записах в бележника си. Веднъж тя каза:

„Като съпруга много пъти съм била пренебрегвана. Като любовница — никога!“

Дума да няма, че между нейната стройна, красива фигура, нейните най-женствени маниери и цялото й поведение на жена, която знае силата на своя чар, и възпълните мускулести работнички с мъжки движения, груби маниери и загрубели лица имаше нещо доста несъвместимо. Появяването й веднага предизвика известно вълнение, което доведе до строго разграничаване на мненията. Работничките, предчувствувайки заплахата, промъкнала се всред тях, писнаха срещу Любка и се оплакаха в администрацията:

„Откъде я взехте тази кокона, само да се фръцка пред нашите мъже! Че отгоре на всичко и парясница!“

Но за обща изненада Любка се оказа изключително добра работничка. По-късно си мислех, че у нея имаше някакъв излишък от енергия и че може би цялото й поведение се командваше от напора на тази енергия. Бърза и съобразителна, тя в кратко време се наложи като главна сила в своя отдел и когато работеше, сякаш изпитваше истинско удоволствие от движенията си, от бързината си. Нашите работнички в по-голямата си част бяха тромави и сравнително неуки. Всичко това беше достатъчно основание да я намразят още повече.

Още от самото начало тя се постара да се разграничи от тях. Отнасяше се към другите работнички с мълчаливо, но нескривано презрение и никога не се приобщи към техните компании. Пък може би и нямаше време да се занимава с тях, защото главното й внимание бяха мъжете.

Наблюдавах я, когато понякога отиваше в цеховете, където работеха предимно мъже. Тя заставаше до вратата в позата на самотна граблива птица и внимателно оглеждаше всички един по един, сякаш да направи своя избор. Чух по-късно, че тя беше казала на един от нейните почитатели:

„Мен не ме избират! Аз избирам! Аз казвам — ей тоя там е мой! И това си е!“

Колкото пренебрежително и студено беше отношението й към другите представителки на нейния пол, толкова по-различно беше всичко, когато разговаряше с някой мъж. И лице, и фигура се оживяваха, тя беше бърза в отговорите си, остроумна в забележките си, мистериозна в подмятанията си. Грапавият гърлен глас внезапно придобиваше най-богати нюанси, които говореха сами за себе си. Тя хващаше с две ръце косите си, опъваше ги назад, при което се откриваше силно, настъпателно чело и синьо-зелените й очи потъмняваха.

Отдолу, под сградите на предприятието, имахме просторни подземни складове. Те бяха свързани с цял лабиринт от подземни тунели и няколко входа. Когато човек влезеше в този тъмен лабиринт, беше наистина трудно някой да го намери. Не много време след пристигането на Любка се заговори, че по време на обедната почивка или когато имала технически престой на машината, тя се отправяла към лабиринта и малко след нея някой от мъжете я следвал.

Отначало ние, техническото ръководство и администрацията, не отдавахме особено внимание на внезапните Любкини разходки под земята. Но когато един от цеховите инженери донесе, че всред омъжените работнички в неговия цех се надигало истинско брожение против Любка, трябваше да се позамислим. Постепенно разбрахме, че нашата великолепна пресьорка беше увлякла след себе си някои от женените работници. Имахме заседание, на което с известна завист към щастливците ние решихме, че трябва да предупредим всички заинтересовани страни да внимават в своите отношения. Извикахме Любка и доста внимателно й казахме, че тя няма работа да скитори под земята и че трябва да престане с необичайните си обедни разходки из лабиринта. Към това нареждане добавихме няколко от най-помпозните фрази за социалистическия морал, за уважаване на семейството и т.н. Любка ни изслуша, без да каже нищо, усмихна се и си отиде. В същото време по профсъюзна линия на работничките беше разяснено, че отношенията между мъжете и жените в новото общество се градят по друг начин и че те трябва да се опитат да разберат както съпрузите си, така и Любка. Работничките изслушаха много мрачно тези лекции и накрая една от тях скочи и каза:

„Нема да ми говорите за морал! Или ще я махнете тая змия, или ще става, каквото ще става!“

Въпреки твърде ясната заплаха ние не направихме нищо друго, освен да продължим да увещаваме работничките да бъдат по-толерантни спрямо своеобразията на Любка. В края на краищата никой не беше видял нищо.

Междувременно Любка не само не престана да отива по обяд под земята, но и зачести разходките си. Колкото повече се надигаше възмущението срещу нея, толкова по-нагла ставаше тя. Когато нейният цехов началник се беше опитал да я принуди да внимава и престане да дразни другите жени, тя беше отговорила:

„Да пукнат! Ако мъжете им са си загубили чивиите по мене, то не е, защото съм много красива, а защото те са грозни!“

„Добре де — попитал я началникът й, — за какво правиш всичко това?“

„Защото ми харесва!“ — отвърнала тя.

„Но на другите не им харесва“ — напомнил той.

„То си е тяхна работа!“ — казала Любка. — „Те си мислят, че като са подписали някаква книжка там, в гражданското, и това си е! Не, братко. Не можеш ти да държиш цял живот един човек с един кирлив подпис! Борба трябва! Зор трябва. И ако аз бях на тяхно място, нямаше да се зъбя срещу такава като мене, а щях да си помисля как да обърна играта, та да го накарам моя хубостник да ме гледа в очите!“

След тази нейна декларация цеховият началник докладва, че нещата не отивали на добре. Директорът нареди отново да повикаме съпрузи и съпруги и да разговаряме с тях, и някак да смекчим атмосферата. Но тъкмо когато смятахме, че сме уталожили надигащите се страсти, един от нашите дърводелци, красиво момче, младоженец, се появи целият насинен. Оказа се, че предишния ден и той посетил лабиринта, след което жена му, която беше едра и силна, го наложила здравата, скъсала му дрехите и го изгонила от дома им. Няколко дни по-късно друг работник ме помоли да му разреша да спи в предприятието. Излезе, че и той беше изгонен от дома си заради Любка.

„Както върви работата — каза директорът, — ние май ще трябва да отворим общежитие за изгонени и бити съпрузи.“

И въпреки всичко не знаехме какво да правим. Някак не искахме да отстраним Любка, не искахме да се лишим от нея.

„В края на краищата — казвахме си ние — тя е добра работничка, а с кого ходи и какво прави, не е наша работа!“

Беше към края на лятото. Както седях в стаята си, чух някой изплашено да ме вика. Показах се на прозореца и видях началника на цеха, където се намираха повечето от работничките, да тича стремглаво към администрацията и да крещи:

— Бързо! Бунт! В цеха стана бунт! Бързо викай охраната!

— Какъв бунт? — недоумявах аз, защото изглеждаше доста тихо.

— Бързо, че ще я убият! — извика ми той и хукна да събира охраната. Изтичах към неговия цех. Когато влязох вътре, видях следната странна картина:

Всички машини в огромното помещение бяха спрени. В отсамния ъгъл, близо до вратата, през която влязох, стояха безпомощни и жалки десетина мъже. На всички до един коланите на панталоните им липсваха и те трябваше да ги държат с ръце, за да не паднат. Пред тях, въоръжена с един голям прът бетонно желязо, стоеше исполинската фигура на кака Гина, на която казваха Слона. А на около двайсет крачки от тях, по-навътре в залата, беше построена цяла стена от яки работнички от всички възрасти, запретнали ръкави и хванали иззетите от мъжете им колани. Други държаха разни инструменти — френски ключове, чукове, клещи и прочие. Те гледаха гневно към своите съпрузи в ъгъла. Зад тази стена от силни женски фигури три жени, истински бабанки, бяха повалили на пода омразната им Любка, бяха смъкнали всичките й дрехи и докато две я държаха, третата налагаше със силни плесници задните й части.

— Това — викаше тази, която нанасяше ударите — за Пешовица и Пешо! Това — за Гошовица и Гошо! Това — за бай Младен и Младеновица!

— Гледайте сега — изкрещя в същото време кака Гина на своите мъжки пленници, които мигаха в доста объркано състояние.

Любка понасяше ударите, без дори да охне, като че и тук искаше да покаже превъзходството си. И това вбесяваше още повече работничката, която я налагаше.

Видял тази картина, аз викнах силно, за да ги сплаша:

— Как не ви е срам! Как си позволявате в предприятието такива работи! Веднага по местата! — и разни други изрази от този род, които си въобразявах, че трябваше да ги респектират.

Ала в отговор кака Гина се обърна към мене, размаха заплашително железния прът и ми викна:

— Я си гледай работата, инженерска перушинко, че сега ще сваля и твоя колан!

И тя тръгна към мене горе-долу както борецът Кольо Маринов тръгваше да тушира своя противник. Отстъпих няколко крачки назад и хвърляйки отчаян поглед, забелязах зад мене групата пожарникари заедно с отговорника им Данчо. Спомних си за секунда, че подобни демонстрации се разгонват със струи вода, и извиках гръмогласно думи, които дълги години след това хората казваха, че били най-подходящите:

— Данчо, маркуча!

Съобразителните пожарникари бяха вече съединили маркучите с крановете и водната струя се оказа единственото средство за охлаждане на страстите. Ние разпръснахме разярените жени, като ги измокрихме до костите. Струите бяха толкова силни, че те не можеха да вървят срещу тях и се разбягаха. Когато опразнихме помещението, което се превърна на огромен гьол, видях как Любка се надигна, сложи работната си престилка, приглади косите си, изплю се презрително по посока на нейните мъчителки и отмина навън, кършейки снага още по-демонстративно.

Специална комисия анкетира цялата афера и около дузина работнички заедно с Любка бяха уволнени. Когато й казахме, че я уволняваме, тя беше единствената, която не възрази, не се развика, не заплака. Само се усмихна и каза:

— Какво да се прави, такъв е животът!

Няколко месеца по-късно имах заседание с бригадирите и апелирах да положат всички усилия за изпълнението на плана. Когато завърших, последва дълго мълчание. Стори ми се, че хората се бяха надумали да ми кажат нещо, но никой не се решаваше. По едно време един от старите работници (чиято жена също бяхме уволнили) се надигна, изкашля се за кураж и каза:

„Абе тука сме само мъже и можем да си кажем приказката. Върнете я Любка и ви казвам, че плана ще го изпълним и преизпълним!“

Така и не изпълнихме плана.

ОЛГА

Мрачен зимен следобед. Отвъд прозорците мъглата едва пропуска някакви остатъци от светлина. Изглежда, като че стъклата са плътно матирани, тъй като през тях не се вижда нищо. В замяна на отсъствуващата видимост мъглата предлага нестихващи звуци. Ръмжат автомобилни мотори, звънят трамваи, чуват се сподавени човешки гласове и някой свири на грамофона си за кой ли път отвратителния валс, който се нарича „Върховете на Манджурия“ и чрез който в цирка оповестяват излизането на слоновете.

В просторната стая на Олга е още по-мрачно и още по-студено. Стените са голи, подът е гол и е почти празно. Имам чувството, че и студът, и мракът произтичат от празнотата, че между тях се е установила тъжна хармония, че всичко това съответствува на живота на Олга и по тази причина тя не пали лампите. Може би неприветливата обстановка я успокоява. Някак.

Недалеч от прозореца е леглото. Персон и половина. Странно, всички самотни хора, които познавам, спят в широки легла. Олга е седнала напреки на леглото, опряла е гръб в стената и се е завила с груб родопски козяк. Навред са разхвърляни купища книги. Някои от тях са разтворени, сякаш тя ги е чела едновременно. Повечето от книгите са пиеси и нашият разговор е също за пиеса, която Олга страстно иска да постави. Темата е предателството и в продължение на повече от час ние сме говорили върху известната фраза на Джоузеф Конрад: „Единственото, спрямо което човек може да извърши предателство, е неговата съвест.“

И двамата знаем, че съвременна българска пиеса с такава идея няма да бъде написана, нито пък някой ще разреши на Олга да я постави. Вече години как на нея, режисьора, е забранен достъпът до която и да е театрална сцена. Официална забрана няма. Нищо черно на бяло, само на директорите на театрите е внушено по партийна линия да не работят с нея. Така както и на мен ми е внушено да не си правя илюзии, че ще позволят на Олга да постави моя или чия да е пиеса. Но докато моето съзнание ясно отчита категоричното отсъствие на бъдещо глаголно време за нейната режисьорска дейност, тя ентусиазирано ми говори как ЩЕ постави такава пиеса, какъв ЩЕ бъде декорът и кой ЩЕ играе в нея…

Тя е болна. От десетина дни вече не е излизала. И май никой не е дошъл да я види. За нея се грижи роднинска жена, която ми отвори вратата.

Мисля си, че само преди няколко години тя беше в самия център на театралния живот. Беше виден художествен ръководител на цял театър, а преди това името й се свърза с едни от най-интересните и силни постановки в България. Автори и актьори се бореха, за да работят с нея. Тя беше популярна фигура…

И сега от празния полумрак на нейната стая всичко това изглежда недействително. Все едно никога не е било. Все едно тя не е живяла, макар че още не е умряла. За нейната собствена партия Олга няма минало и няма бъдеще. Останало е само неподвижното настояще на все още дишащ човек.

Вглеждам се в широкото й лице и ми се струва, че годините не са променили нищо. Тъмните й очи са останали все така открити, с може би същите проблясъци на фанатизъм, със същото бавно зреене на въпроси, със старомодната, малко мъжествена сърдечност на някогашните идеалисти. Косите й са отрязани почти като в първия филмов преглед след Девети септември, където тя вървеше в първата колона партизани и политзатворници, за да прокламира „Ден Първи“ на… нейната „Нова ера“! Олга излизаше от затвора със смъртна присъда, която времето бе анулирало. Беше арестувана като опасна конспираторка, която заради своята партия трябваше да премине през най-тежки изтезания, беше загубила близки хора.

После, докато другарите й от затвора направиха забележителни държавни или партийни кариери, Олга се отдаде на театъра. Даже казваше, че била изпратена по партийна линия, за да внесе новия дух в театралното изкуство. И съвсем логично дойдоха първите й сблъсквания с ония, които ръководеха партията. Тя беше бунтар по природа и поради това между нея и партията й имаше пълна хармония, докато те воюваха срещу господствуващото. Но след като партията се прехвърли от другата страна на оградата, т.е. стана господствуващото, Олга трябваше да се справи с непосилна задача — да примири бунтарство с покорство и дори с раболепие. В името на дисциплината, в името на бъдещето. В течение на няколко години изглежда всичко беше наред. Както мнозина други като нея, тя си затваряше очите, за да не види, че партийната дисциплина всъщност означаваше вярност не към партийните идеали, а към мегаломанските амбиции на текущия диктатор, че бъдещето беше призрачна територия с единственото предназначение — да извинява престъпленията на настоящето.

И един ден бунтарят се пробуди. Може би кошмарните нощи от следствието в РО се бяха завърнали, за да зададат единствения истински въпрос — ЗА КАКВО БЕШЕ ВСИЧКО? Може би претръпването в безкрайното чакане на екзекуцията се бе появило отново, за да я освободи от страха, а може би просто талантът й се беше разбунтувал срещу бездарието…

Олга се зае с постановки, които бяха обречени. Тя стана една от причините за затварянето на първия й театър. Последваха бурни обяснения между нея и ония, които водеха партията й. Когато тя се опитваше да припомни реалността на миналото, те й посочваха нуждите на бъдещето. Тя знаеше, че лъжат, знаеше, че това, от което почти всички се интересуваха, беше да преживеят някак по-приятно, по-добре, по-дълго. Средствата нямаха значение. За нейната партия средствата никога не бяха имали значение. Диалектиката оправдаваше всичко.

Спомням си деня, когато тя извика пред мен:

— Ако някой у нас се държи свински, това не е основание за никого да стане свиня!

Така фактически тя загуби партията си. А за партията беше добре дошло да категоризира Олга като „интелигент с дребнобуржоазен уклон“. И, разбира се, веднага хора на властта започнаха да подмятат, че, видите ли, Олга не се държала блестящо по време на следствието в РО и че в резултат на това имало пострадали другари… Когато партията рече да каля своите рожби, тя ги топи в най-черния катран… Нямаше никакви доказателства, нямаше нищо официално… Важното беше да се окаля ореолът на принципност и честност…

Направо закриха и втория й театър. Дори не се посвениха да свършат това по твърде непохватен начин. Закриха театъра по „санитарни съображения“. Всеки от този театър беше преназначен на друго място с изключение на Олга. Няколко години по-късно, без да им мигне окото, отвориха същия театър.

В последните години празното пространство около нея започна бързо да се разширява. Тя се намираше в центъра на София, а все едно беше в центъра на Сибир.

Нейната партия успя да култивира лицемерието и подлостта като главни човешки добродетели. От стотиците приятели останаха шепа хора, от хилядите почитатели — почти никой. Защо хората ще си развалят обществения кредит заради сантиментални отношения с човек, изпаднал в немилост?

„В социалистическото общество, другари, ние нямаме алиенация. Алиенацията или отчуждаването е явление, присъщо на гниещото капиталистическо общество“ — полуфъфлеше един полулитератор-полупелтек, изнасяйки своя официален доклад за недъзите на буржоазното общество.

Олга беше видяла бивши приятели и познати да преминават на другия тротоар, за да не я срещнат, да си обръщат главите, да се крият.

Тя имаше един изход, чрез който можеше да обърне нещата. Изход, който се предоставя на всички като нея. Да коленичи, да се покае, да помоли за прошка и за доказателство, че е искрена, да се самооплюе. Защо не? В края на краищата толкова много хора направиха това и бяха богато възнаградени, получиха всичко, което им се полагаше. И дори изкаляният от самата партия ореол на честност и доблест беше моментално лъснат със собствените им храчки.

Нищо. Олга не прие този изход. И затова, вместо всред прожекторите на театралната сцена, трябваше да прекара останалата част от живота си в полумрака на собствената си стая.

Тя не е добре със здравето. С възрастта стари болки се обаждат отново и настойчиво и като че енергията й е малко укротена. Все пак тя не се оплаква, не казва нито дума срещу някого и изглежда упорит оптимист.

Нашият разговор е на привършване и аз се готвя да си вървя с чувството, че съм бил при неизлечимо болен човек. Някой, комуто човек не може да помогне. Докато казвам, че наскоро ще мина пак, за да поговорим за „пиесата“, на вратата се почуква и миг след това роднинската жена въвежда възрастен човек. Чертите му се губят в полумрака, но той ми напомня на артиста Жан Габен. Снежнобяла коса, забележителен нос, тънки устни, отпуснат подбрадник. Трябва да минава седемдесетте години и явно принадлежи към друго време, защото е снел шапката си.

— Добър ден — казва той с твърде несигурен глас, твърде далеч от Жан Габен. — Не ме ли познахте?

Олга любопитно се взира в него. Лицето й се напряга, но явно паметта няма отговор.

— Не зная… — казва бавно тя. — Познавам ли ви?

— Аз съм съдията, който ви осъди на смърт! — произнася с чудна отчетливост непознатият. — Полковник Петров!

— Ооо! — възкликва тя.

— Аз мислех, че поне вие няма да ме забравите! — с плах хумор продължава непознатият.

— Да, да… — повтаря замислено Олга. — Сега си спомням… Аз мислех, че са ви разстреляли веднага след Девети…

— Не! — отвръща той — Размина ми се с доживотен затвор… призна се, че не съм бил толкова лош съдия…

— И какво ви води сега при мен? — пита Олга.

— Видите ли… — започва бившият съдия, — аз съм стар и дето се казва, негоден за никаква работа… и нямам никакви приходи… и никакви близки… Докато бях по-млад, можех да поработвам, но сега вече за нищо не, ме бива… А според присъдата ми съм лишен от правото на пенсия… дори за времето, което съм работил след излизането от затвора… Мои колеги юристи ми казаха, че ако представя едно свидетелство, подписано от хора като вас, които съм съдил, че същите смятат, че като съдия съм се държал справедливо и че са доволни от мен и от присъдите, които съм издал, тогава може да се направи нещо, за да ми се възвърне частично право на пенсия…

Докато слушам това обяснение, за миг ми се струва, че съм попаднал в света на Франц Кафка. От една страна, ми се струва, че нищо по-абсурдно няма на света от присъствието на този съдия в тази стая. А от друга страна, това ми се вижда квинтесенцията на житейската логика.

Завършил обяснението си, той подава на Олга лист хартия. Но, изглежда, и тя е смаяна от неговото появяване и просто не може да събере мислите си.

— Какво всъщност искате от мен? — пита тя, за да проясни картината.

— Моля ви да напишете, че съм водил делото справедливо и че съм ви осъдил справедливо…, т.е. не съм проявил злонамереност или пристрастие…!

— Но вие ме осъдихте на смърт! — забелязва тя и внезапно се усмихва.

— Да! — казва той с възвърнато самочувствие. — Но това беше справедлива присъда! За онова, което вие бяхте направили, за онова, което бяхте — това беше справедлива присъда! Всеки съд в света би ви отредил най-тежкото наказание!…

— Наистина ли бяхте убеден, че трябваше да ме разстрелят? — пак пита Олга, като продължава да се взира във възрастния човек.

— Да — отвръща незабавно той. — Бях убеден, че за такива като вас няма място на земята! И аз ви осъдих с чиста съвест!

Сега ми се струва, че от него лъхва чувство за старомодно достойнство. Това е старият тип съдия, който държи на съвестта си, комуто не казват каква присъда да издаде.

— Но присъдата не беше приведена в изпълнение! — казва някак развеселена Олга.

— Това не беше по моя вина!

В последвалата пауза аз виждам очите му, отправени към лицето на Олга. Очи, които блестят от внезапно бликнала самоирония, сякаш той иска да каже: „И вие, и аз знаем, че сме част от един маскарад, в който нито вие, нито аз сме пощадени.“

Това, изглежда, е единственият миг на спонтанна близост между тях.

— Щом сте ме осъдили с чиста съвест… — Олга грабва химикалка, поставя дадения й лист върху книга и пише, че познава бившия съдия полковник Петров, че същият я е осъдил напълно справедливо и че това трябва да му послужи при пенсионната му молба.

— Много ви благодаря! — казва човекът, който прилича на Жан Габен. — Довиждане!

Той си отива с маниера на гражданин, който е получил онова, което заслужено му се е полагало.

— Виж ти — казва след малко Олга, — когато човек не може да срещне бившите си приятели, среща бившите си съдии!

ОБИЧАМ ДА ЧЕТА ЗА КРАСИВИ И БОГАТИ ХОРА

Едва ли някъде на друго място по света се издаваха такъв подбран вид оригинални и преводни книги, каквито се издаваха в България и другите комунистически страни. С малки изключения издателствата бълваха в огромни тиражи книги, които разказваха за жестоки обществено-политически борби, за убийства, смърт, мизерия, глад в света, който стоеше вън от времето и територията на комунистическата държава. В течение на години оригиналната българска литература рисуваше българското минало като създадено единствено от най-страшен кошмар на полицейски инквизиции, разстрели, бесилки, чудовищни предателства, отвратителни лични отношения, нестихващи подозрения, доноси, подлости, разврат, глад, мизерия и безизходица. Дори днес автори като Богомил Райнов, Павел Вежинов, Драгомир Асенов и други продължават да представят стара България като страна на стражари, бакали, проститутки и слугини. И ако в оригиналната литература течеше тази черна река на човешки низости и страдания, то преводната литература, която рисуваше некомунистическия свят, представляваше деветият кръг на ада. Издателствата успяваха да намират жестоки натуралистични писатели, като например Жоржи Амаду или Яшар Кемал, купища от посредствени западни автори, които с някакво мазохистично удоволствие се ровеха в боклукчийската кофа на своите общества, за да ни поднесат букети от мръсотия, дегенератщина, мизерия, пълна безизходица. На нас ни разказваха за гладуващи сифилитици в Италия, за безнадежден алкохолизъм във Франция, за лудост в Америка и т.н. Като че единственото условие за отпечатването на даден автор или книга беше човекът да е залял страниците си с кръв и сълзи.

Един ден в издателство „Народна младеж“ се получи писмо. Струва ми се, че беше от някаква медицинска сестра. С най-наивно учудване тя ни питаше защо издаваме такива черни и страшни книги, които отравяли желанието на човек да живее. Тя заявяваше, че повече не можела да чете книги за политически борби, мизерия, човешки страдания, експлоатация, нито пък искала да чете за трудови подвизи, за стругари, тъкачки, звеноводки и трактористи. И момичето завършваше писмото със следните забележителни думи:

„Каквото щете си мислете, но животът и бездруго е толкова тъжен, че обичам да чета книги, в които се разказва за красиви и богати хора.“

ЛУДНИЦАТА ИДВА НА ПОСЕЩЕНИЕ

Сестрата на мой приятел получи силно нервно разстройство и трябваше до постъпи в една от софийските болници. Моят приятел отиваше редовно в часовете за посетители, за да види сестра си, като смяташе, че по този начин изпълнява братския си дълг. Но след време той ми каза, че, изненадващо за него, сестра му започнала да го посреща с все по-голяма неприязън, като че не й било никак приятно да го вижда. Той забелязал, че и другите посетители също били посрещани от техните болни близки и роднини с подобна неприязън. Разбира се, всичко това те отдавали на „болестта“. Малко по-късно сестра му го помолила да не идва повече, защото не можела да понася никакви посещения. А някои от другите пациенти изобщо отказвали да излязат от стаите си. Моят приятел бил много огорчен и продължил все пак да отива в приемните часове. Но една неделна вечер пристигна у дома много развълнуван и ми разказа следната история:

Той отишъл на обичайното свиждане от 2 до 4 часа следобед. Ала когато пристигнал в болницата, заварил пълна паника. И близките на болните, и болничният персонал били смаяни да открият, че цялото отделение от пациенти изчезнало безследно. Никой нито от персонала, нито от пазачите забелязал бягството. По-късно се разбрало, че един от пациентите, който бил автобусен шофьор, излязъл тайно и докарал автобуса си. Другите се измъкнали през кухненския вход, качили се на автобуса и заминали нанякъде, като оставили бележка:

„Ще се върнем, след като посетителите си отидат.“

Всички били силно разтревожени от цялата афера, толкова повече че някои от избягалите пациенти били съвсем зле с нервите. Моят приятел и другите посетители се замислили къде болните биха могли да отидат. В това време дошла някаква жена и му казала, че съвсем наблизо, до Панчарево, те имали голяма вила и може би братовчедка й, която била една от пациентките, е отвела групата там. Двамата веднага се качили на колата на моя приятел и отишли във вилата. Още отдалеч съгледали автобуса, който бил паркиран зад вилата. Когато влезли вътре, заварили странна картина. Всички болни, както били с халатите и пижамите си, били насядали в хола на вилата, а всред тях се разигравало истинско театрално представление. Неколцина от самите болни изнасяли нещо като импровизирана пиеса, в която имитирали своите роднини посетители. Застанал незабелязан отзад, моят приятел с голямо неудобство видял толкова добре познатите му сцени на посещението в психиатрията, които болните с жестока ирония осмивали. Отначало „актьорите“, имитирайки походки и жестове, произнасяли думите, които вероятно са били чули от техните посетители. Но постепенно всички в хола, около трийсет души, се присъединили към представлението, възпроизвеждайки фразите, с които външният свят идвал да ги посещава. Получила се някаква какофония от дълги, безсмислени, отегчителни поредици от думи.

„Данчо — имитирала някаква болна своя вуйчо — си направи оградата. Ама една такава висока ограда, та всички му завиждат… А пък Кольо, братовчед ти ма, си купи нов москвич в бежово. И като гледаш, костюмът му бежов, обувките му бежови, връзката му бежова, че и автомобилът му бежов… А пък Пешо си изкара паспорт за Югославия и другата седмица тръгват…, та ме питаха какво да ти донесат… и всички те поздравяват, всички…“

Друга пациентка имитирала:

„Виж как ти понася тука, как си се разхубавила… Виж какво нещо е спокойствието… Докторът ми каза, че още някой и друг ден и ще си дойдеш… и тогава ще те заведем на село… Нали знаеш, тука на комшиите устата им с нищо не можеш да я напълниш, а пък при баба ти е по-спокойно, никой не те знае къде си била и какво си правила… простотия, какво да правиш!“

Трети пациент повтарял:

„На Радка й се родиха близначета и всички, всички питат за тебе!“

„Чичо ти много се разтревожи, като му казахме… и човекът искаше да дойде да те види, добре ама онази усойница, стринка ти, нали ще му извади очите… човекът ми даде пет лева да ти купя нещо…!“

Моят приятел почувствувал, че го втриса. За пръв път му станало ясно, че всъщност не нормални хора отивали на посещение в лудницата, а фактически лудницата идвала на посещение при нормални хора. Той разбрал на какво изпитание били подлагани тези пациенти, когато два пъти седмично е трябвало за по два часа да изтърпяват този дъжд от чужди безсмислени думи, които просто отразявали пълното неразбиране на едни хора от други хора. Сторило му се, че не само нервно болни пациенти, но и волове с железни нерви не биха могли да издържат на тази вълна от помпозно, лицемерно съжаление, от натрапваща се псевдосърдечност и най-вече от едва прикритата тревога, че човекът отсреща е луд.

Той бил още по-сащисан, когато видял собствената си сестра да става и на свой ред да възпроизвежда пред всички обидно съжалителните, полупокровителствени, пълни с неразбиране думи, които сам той й казвал:

„Разбрах — каза ми той, — че на хората им няма нищо. Просто нервите им не са издържали такива като мене. Разбрах, че лудите сме ние, защото отгоре на всичко имаме нахалството да смятаме, че сме нормални!“

Той и жената, която го завела до вилата, погледали този невероятен театър, после тихомълком си отишли.

Малко след четири часа, когато часът за посещение свършил, автобусът бавно се завърнал в болницата. Пациентите кротко си отишли по стаите, защото лудницата на посетителите си била отишла.

НЕ СЕ ЖИВЕЕ С КВАДРАТНИ ХОРА

Пътувам с влака от Виена за Мюнхен. Вагоните са почти празни. В купето срещу мен е седнала млада, доста хубава жена с кръгло лице и румени селски бузи. Не ми прилича на австрийка и изобщо на западнячка. А облеклото й ме обърква в опитите ми да отгатна какво представлява тя. Всичко върху нея е доста скъпо, но е поставено с небрежността на жена, която не е стояла дълго пред огледалото. Струва ми се, че има не повече от 25 години и носи плътен венчален пръстен.

Времето е много лошо. Вали безспир и картината отвън е съвсем неприветлива. Но моята спътница е отправила големите си тъмни очи в пространството зад прозореца, като че там някъде се намира всичко важно за нея. Познавам този поглед на човек, който дири някаква опора в пространството, който се опитва да проумее посоката, в която върви, и който е толкова объркан, че няма реална представа за нищо. Явно моята спътница преживява някаква драма. И явно тя пътува именно поради тази драма. Мисля си, че това вероятно ще е някаква любовна история, измяна, разкрита от съпруга, и тя сега отива да търси човека, който всъщност не се интересува от нея.

На няколко пъти тя се обръща към мене, поглежда ме, прави опит да се усмихне, но нещо не върви с усмивките. Струва ми се, че й се говори, но няма куража да излее онова, което е в нея, пред един съвсем непознат човек. Една книга на български премахва неудобството и става добър повод за разговор. Дори имам чувството, че това, че съм българин, някак я кара да се отпусне. С тих, много приятен глас тя ми казва, че е от Белград, че е чиста сръбкиня. Ние говорим няколко минути за белградската чаршия, когато аз съвсем естествено я питам:

— А къде отивате сега?

Тя трепва, отново забива поглед през прозореца и след пауза ми казва:

— Па не знам, господине!

И после ми разказва цялата си история. Преди пет години тя срещнала заможен австрийски инженер и се омъжила за него. Франци бил много богат, идвал в Белград с мерцедес, носел хубави подаръци и тя се влюбила в него. След сватбата се преместили да живеят във Виена, където той имал апартамент с прислужница и освен това имали вила край града. Но оттук започнали нещастията на младата сръбкиня. Франци бил много възпитан и почтен човек, но същевременно мрачен и необщителен. При него всичко било подредено като при компютър. Той ставал в определена минута и секунда, закусвал в точно определено време, отивал на работа абсолютно точно, връщал се пак със същата точност и всичко при него било запланувано и изчислено отнапред. Даже и съпружеските си задължения изпълнявал по разписание.

— Всеки петък ще дойде, ще донесе една и съща бутилка вино и това значи, че ще сме заедно! — продължава моята спътница.

Той не разрешава на жена си да има никакви приятели и приятелки, кани само определени гости по строго определени поводи, мрази музиката и извън работата му нищо не го интересува.

— Като ме види, че се смея — казва тя, — пита ме — защо се смееш? Като му кажа, че искам да танцувам, пита ме — защо искаш да танцуваш? Седи там, сериозен като камък, и като му казвам, че не съм щастлива, ме гледа със студени очи и не може да разбере какво му говоря. Нали всичко си имаме, всичко ни е наред… Дума не можеш да продумаш с него. Някой път сядам да му обяснявам, че нито вилата, нито колите, нито редът в живота правят човек щастлив…, а той те гледа и го виждаш, че нищо не разбира… Иначе умен, интелигентен, а нищо не разбира… и седя като у затвор… Ако речеш да се разпееш, веднага идва и те пита: „Защо пееш?“… Ако речеш да се разплачеш — „защо плачеш?“…

Родило им се дете, момче, и тя се надявала, че детето някак ще разчупи рамките на железния инженерски ред в живота, че ще настъпи поне за малко някакъв човешки хаос. Нищо. Всичко било математически предвидено. И бавачката, и детското образование, и цялото бъдеще на детето.

— Знаеш ли, господине, кой е най-лошият човек на света? — пита ме внезапно тя и си отговаря: — Човек, с който не можеш да се скараш! Ти можеш да викнеш, да крещиш, да удариш вратите, а той стои като айсберг и ти иде главата да си откъснеш!

И тази сутрин чашата преляла. Тя се опитала да прегърне четиригодишното си момченце, а то я погледнало със студените сериозни очи на баща си и казало:

— Защо ме прегръщаш?

— Исти отец, господине! — казва с мъка моята спътница.

И това било краят. Тя разбрала, че не може да продължи тоя живот, който й отнел цялата жизненост. Грабнала някакви вещи и побягнала с намерение никога да не се върне и да не види нито мъжа си, нито сина си. Момчето било единствената й надежда, но явно то се превръщало в копие на баща си.

Жената срещу мен завършва тъжния си разказ с думи, които веднага записвам:

— Господине, не може да се живи с човеком, кой е као квадрат!

И си помислям, че все пак от двама ни тя е по-щастливата, защото може би е по-леко да се живее с човек, който е като квадрат, отколкото с режим, който е като квадрат.

КОМАРДЖИЙСКО ИНТЕРМЕЦО

Петък. Почти всеки петък. Но и всеки друг ден би могъл да бъде петък. Служебните телефони звънят по частни причини:

„Какво ще правиш утре вечер? А в неделя? Зает ли си? Абе остави ги тия гости на жена ти!… Ще си помислиш? Обади ми се до един час да ми кажеш точно. Иначе ще трябва да търсим друг…!“

Струва ми се, че ако половината от тези петъчни телефони бяха за ядене, пиене и ходене по гости, другата половина бяха за игра на комар. Разбира се, никой никога не споменаваше думата „комар“ и дори думата „хазарт“. За всички участници в този спонтанен картаджийски фестивал въпросът беше „абе да поиграем малко карти, да убием времето“. А че това „убиване на времето“ убиваше понякога заплата или две — никой не казваше. Единствено сериозните професионалисти не говореха такива глупости. Един от моите приятели, от миньорите, между които имаше легендарни комарджии, напомнящи героите от Дивия запад, казваше точно обратното:

„Не съм дошъл да се забавлявам! Това е работа, братче! Сега дай да заработим нещо!“

Така или иначе, в събота и неделя в България освен редовния недостиг от хляб във фурните и месо в месарските магазини имаше редовен недостиг от т.нар. „четвърти“ играч, за да се оформи карето. Нямаше нищо по-приятно от момента, когато трима души, седнали в безнадеждно положение, че не са намерили четвърти, чуят по телефона:

„Трябва ли ви четвърти?“

Комарджийската страст в страната, изглежда, разцъфтя след 1956-а година. Може би сигналът беше въвеждането отново на Държавната лотария и впоследствие тотото. В годините на култа се смяташе за некомунистическо хората да придобиват пари по т.нар. „нетрудов начин“, т.е. на лотария или тото. Ала финансовата диалектика внезапно реши, че държавата има нужда от тези „нетрудови доходи“. Така Държавната лотария отново започна ежемесечните си тиражи, след това дойдоха седмичните тиражи на 14-те футболни отбора за тото-1, а след него цъфна и тото-2. Цялото това държавно комарджийско начинание се оказа кокошка, която снасяше златни яйца. Финансовият успех беше повече от фантастичен, защото огромен брой хора имаха нужда да играят и играеха.

В моя бележник е записано следното изказване на един встрастен до полуда играч на тото, който редовно губеше почти цялата си заплата.

„Играта за мене е единственият източник на надежда. Не мога да си представя как бих живял без тази надежда. Всеки път, когато попълвам фишовете, ме обзема такава надежда, която ми обещава много повече от най-голямата печалба, като че светът ще стане мой. А в неделя вечер, когато проверявам резултатите, можеш да си представиш какво ми е. Никаква литература, никакво изкуство, нищо не може да ми даде тоя час на лудост, защото знаеш, че и този път всичко е било напразно, но илюзията си остава непокътната.“

Много пъти съм се убеждавал, че това масово комарджийство за много хора беше не толкова убиване на времето, колкото „източник на надежда“. Безброй пъти от различни уста излизаше една и съща фраза, придружена от най-дълбока въздишка:

„Ако спечеля от тотото!“

Повечето хора бяха достатъчно интелигентни, за да знаят, че печалбата не ще промени нищо, но и те имаха нуждата да вярват, че 15 хиляди лева можеха да променят живота им в щастлива насока. В един свят, където всички обществени илюзии бяха отдавна разбити на пух и прах, имаше най-жизнена нужда от този вид мазохистични илюзии.

Особено характерен беше примерът с един мой колега инженер.

Той беше съвсем нормален и свестен гражданин, женен, с две деца. И като всички други си попълваше редовно купона за тотото. Но за разлика от другите един ден улучи шестте цифри и взе първата печалба. В разстояние на една година той напусна семейството си, заживя със серия любовници, пропи се до пълен алкохолизъм, напусна работа, защото „не съответствувала на възможностите му“, реши, че ще пише пиеси и сценарии за филми, след това премина на писане на опери, след това заряза писането (което никога и не бе започнато), купи някаква скъпа кола и катастрофира така, че само по чудо остана жив, и с остатъка от парите продължи да играе като луд на тотото, убеден, че късметът му отново ще проработи. Когато го видях след време, той се движеше по „Раковска“ като замаян и казваше на хората, че написал роман и го изпратил на Нобеловия комитет в Стокхолм. След това го лекуваха в психиатрията.

„Пусна ли тотото?“ — почти всяка съпруга пита мъжа си в петък или събота, сякаш произнасянето на тази фраза е парола за щастие.

Но ако човек може да разбере тази страст в онези години, когато всички бяхме ужасно бедни и заплатата обикновено стигаше само за първата седмица от месеца, в последвалите години, когато настъпи известно подобрение, комарджийството не само не спря, но още повече се увеличи.

И щом като комунистическата държава ползуваше магиите на съдбата, за да превръща лудите илюзии на хората в твърде реално парично богатство, то нравствената задръжка на отделния гражданин пада и той се чувствува свободен да мами и себе си, и другите чрез илюзиите на комара. В много от комарджийските карета, в които съм участвал, играеха доста издигнати партийни членове. Разбира се, тяхната игра беше наистина по-скоро за развлечение, почти като ходене на лов, отколкото опит да се спечелят пари.

Тъкмо по отношение на парите човек би могъл да раздели комара на познатите две категории — любителски и професионален. Понякога при любителските игри се разиграваха по-големи суми, отколкото при професионалните. Но най-често явление бяха любителски карета, в които се вмъкваха един или двама професионалисти, които, както беше изразът, търсеха своите „дойни крави“.

Играеше се на почти всичко. От невинната популярна игра белот във всичките й варианти до всички видове покер и барбут. Всред писателските кръгове и интелигентските среди най-популярен беше бриджът. Но ако само няколко карета играеха бридж за удоволствие, всички други играеха варианта „плафон“, където се разиграваха доста сериозни суми. Известни български писатели бяха така встрастени в съботната игра на бридж, че нищо на света, дори изневерите на собствените им съпруги, не можеше да ги откъсне от играта. Но когато говорим за страсти, много интересна беше историята на Гого, който играеше барбут. Те били пет-шест души, които, затворени в малка стаичка на тавана на триетажна стара сграда, играели барбут. Всички били толкова погълнати от играта, че не обърнали никакво внимание на пушека, който започнал да прониква в тавана. По някое време един от тях забелязал, че първият етаж на сградата гори, и казал на другите да бягат, докато е време. Двама напуснали, но другите останали напълно под властта на заровете и продължили да играят, докато огънят отрязал изхода. Едва тогава те се опитали да се спасят, един от тях скочил направо и си счупил крака, а другите се покатерили по покрива, докато последният се срутил и за щастие пожарната команда успяла да ги извади полуживи-полуобгорени. На Гого трябвало да ампутират и двете ръце. Но във връзка с друга голяма игра той попаднал в съда и бил осъден на затвор. Един полковник от криминалната милиция ми разказа, че веднъж, като отишъл по проверка в затвора, видял през шпионката на килията на Гого, че същият продължавал вътре да играе барбут. Без ръце той се навеждал, хващал заровете с устните си и със същата страст ги хвърлял. Много пъти си мислех за този комарджия, който продължаваше да хвърля заровете с устните си.

Пак по това време същият полковник ми каза, че те знаят много добре за комарджийските игри в София, и то на всяко ниво. Знаели кой какво губи, кой какво печели и изобщо наблюдавали картинката, но се намесвали само в определени случаи. По закон комарът беше абсолютно забранен. Български граждани нямаха право да влизат в казината с рулетки на „Златни пясъци“ или на „Слънчев бряг“.

И тъкмо поради закона ние се опитвахме да бъдем по-бдителни. Тази бдителност се изразяваше в две мерки. Първо, когато ставаха големи игри, винаги се избираше удобно усамотена квартира, и второ, в карето се поканваше да участвува човек със силни връзки или влияние пред властите, така че да има кой да оправи нещата. Присъствувал съм на страхотни игри, където се разиграваха суми, равни на годишни заплати. Наблюдавал съм върху комарджийската маса камара от пари плюс разписки и ключове от коли. Цялата тази атмосфера описах подробно в новелата си „ПОРТРЕТЪТ НА МОЯ ДВОЙНИК“, където всички образи и игри почиват върху истински факти. Мой познат, страстен комарджия, ми довери, че той използвал покера като тренировка за неговите житейски игри.

„Покерът е единствената игра, която по възможности е равна на живота. Опиянява ме фактът, че в покера всичко може. И в живота всичко може!“

И наистина в покера имаше правила, но всички подлости, мошеничества, измами си бяха нещо в реда на нещата, стига човек да умее да ги прави. Трябва да кажа, че този мой познат си изработи удивителна техника в покера, с която след това, когато я приложи в своята кариера, много бързо достигна завидно положение.

Друг от моите познати комарджии веднъж каза:

„Знаеш ли, че в играта чувствувам, че живея. Животът е толкова сив, че нашите игри са единственото интересно нещо!“

По някое време бях записал цяла тетрадка с всевъзможни обяснения и оригинални, интересни изрази. Записвах и отделни реакции, като наблюдавах поведението на определени хора при голяма загуба или при голямо напрежение.

Понякога ми се струваше, че комарджийската атмосфера съдържаше далеч по-голяма суровост и реалност, отколкото живота отвън, че беше по-действителна.

„В играта си само ти, твоят ум, твоите нерви, твоето сърце и нищо друго. Тука, братче, няма вуйчо владика да ти помогне, никакви членски карти, партийни билети и звания не важат. Важиш само ти! И тука разбираш много добре какво си!“ — това изречение принадлежи на един от много големите играчи, известен български спортист.

И в това отношение трябва да кажа, че всички сериозни играчи, които срещнах или познавах, бяха твърде реални хора, от чиито уста човек никога не можеше да чуе празните и безсмислени клишета на деня. Сигурен съм, че нито един от тях, мъж или жена, не вярваше в романтичните идеологически приказки, нито един от тях не изповядваше каквито и да е партийни или нравствени предразсъдъци. Човек добиваше неотразимо впечатление, че за мнозина от тях партийното положение, кариерата, службата, всичко това беше част от реална игра на покер. И затова си мисля, че във всички тези среднощни карета имаше повече истинност, отколкото в обществената атмосфера през деня. Говоря за сериозните игри, където играчите се дебнеха един друг като вълци и никакви сантиментални жестове нямаха място. Може би някои от тях виждаха в игрите поле, където можеха да разгърнат истински силите си, нещо, което по разни причини не можеха да правят отвън.

Така или иначе, докато партията и режимът водеха страната към комунистическото бъдеще и новия вид човек, комарджийството в България разцъфтяваше, сякаш за да покаже, че мистериозното същество, наречено човек, не може да живее според книжни формули и абстрактни идеологически постулати, а има свой собствен живот.

Трябва да отбележа, че някои от шампионите на петте карти са ме възхищавали със смелост, находчивост, самообладание и психологическа проникновеност. Най-интересното е, че играчите, идващи от работническите среди, от самия народ, не особено образованите и не особено начетените — бяха и най-силните. С малки изключения интелигенцията не можеше да се мери с тях. Силни комарджии имаше между миньорите, между футболистите, волейболистите и повечето спортисти, между строителните работници и техниците и т.н. Виждал съм хора да губят състояние, без да им мигне окото, да си тръгват с празни джобове, но с усмивка. Нещо, което човек не можеше да види при загубите в живота, където хленчещите граждани бяха абсолютно мнозинство.

От съвсем друг характер бяха игрите всред софийския „бон монд“, където наистина се лансираше идеята, че парите нямат значение, а важното е удоволствието. Множество очарователни дами, известни актриси, певици, авторки или пък просто съпруги на видни граждани, организираха най-редовни покерджийски сеанси, където играта се превръщаше повече на представление и всеки се опитваше да бъде това, което не беше. Каква огромна разлика от игрите на миньорите!

Спомням си от най-комарджийските времена, че понякога се играеше по две до три денонощия без спиране. Една малка стаичка на последния етаж в сграда на улица „Евлоги Георгиев“ беше свидетел на страхотни игри. От гъстия тютюнев дим и от умората човек постепенно губеше чувствителността на сетивата си и картите сякаш се отдалечаваха на голямо разстояние пред изтощените очи. Всички големи игри завършваха някъде призори. Колко пъти, загубили всичко, някои от играчите си тръгваха с първите трамваи, за да видят с неприятно удивление работнички, прегърнали все още спящите си деца, да пътуват към някой детски дом.

„Господи, каква мизерия!“ — възкликна веднъж един от моите партньори. Аз не знаех дали той говореше за собствените си загуби, или пък за тази тъжна картина на майки, помъкнали спящите си деца в шест часа сутринта. И тогава Чух последното обяснение за комара:

„Ако играя, играя не защото ми се играе, а за да избягам от това, да забравя този проклет живот!“