Загадката на Марголия

30

„Дух“ беше два пъти по-голям от „Бел-Мари“ и можеше да поеме единайсет пътници. Животоподдържащата, секция се състоеше от мостик, дванайсет каюти (една за пилота), две бани, складово помещение, оперативен център, фитнес център с размерите на голям дрешник и обща зала. Последната се оказа доста по-просторна от тази, с която ние с Алекс бяхме свикнали. Но като се изключи това, „Бел-Мари“ определено беше по-приятна за обитаване. „Дух“ беше просто превозно средство за транспортиране на хора. Нямаше удобства.

Останалата част от кораба, отсекът за совалката, главното хранилище и машинното отделение — всички в долната част — обикновено оставаха във вакуум, за да се пестят ресурси. Имаше и зона за достъп до системите под мостика.

— Контролните съоръжения са там — обясних на Шара. — Както и черните кутии на изкуствения интелект.

Проверих системите и ги настроих за скок девет часа след тръгването. После се върнах в оперативния център, където Шара седеше пред един от екраните.

— Хубаво, че идваш — каза тя. — Тъкмо щях да те търся.

— Искаш да поговорим за целта ни?

— Да.

Показа ми една звезда и друг, по-малък източник на светлина.

— Тинициум две хиляди сто и шестнайсет — посочи. — И Марголия.

— Така.

— Да върнем Тинициум девет хиляди години назад.

Координатите пробягаха през долния десен ъгъл, забавиха се и спряха. Звездата се премести през залата.

— След събитието тя е изминала малко повече от половин светлинна година. Била е тук при сблъсъка. От силата на нахлуването знаем, че нашественикът се е спуснал под малък ъгъл спрямо равнината на планетите. Освен това знаем, че досега ще е изминал приблизително същото разстояние като Тинициум. Около половин светлинна година.

— Ясно.

— Имай предвид, че това е оценка. Но би трябвало да е сравнително точна. Не знаем обаче в коя посока е потеглил.

— Добре, значи можем да очертаем окръжност с радиус от половин светлинна година около точката на сблъсъка…

— И нашественикът ще е някъде по обиколката.

Тя очерта окръжността.

— Това е зоната ни на търсене. Целта може да е от другата страна или отсам, може би малко под или над разглежданата равнина. Но е там.

— Изглежда доста обширно — каза Алекс. Не го бях видяла да влиза.

— Така е — призна Шара. — Но търсенето все пак е възможно.

— Колко бързо се движи джуджето?

— Със същата скорост като Тинициум. Приблизително двайсет километра в секунда.

— А възможно ли е да е все още близо до системата, да пътува с нея?

— „Близо“ е относително понятие. Минало е през системата, така че сигурно има известно отклонение.

— Добре, откъде започваме?

— Ще се отправим към точката на сблъсъка. След това ще разположим телескопите си от двете й страни. На разстояние от… — Тя се поколеба, пресмяташе. — Да кажем, пет астрономически единици. Нека са на десет астрономически единици разстояние.

Следващите няколко часа четох за кафявите джуджета. Шара беше права — имаше много такива. Според Службата за проучвания бяха стотици в непосредствена близост до слънцето на Римуей. Това не ме караше да се чувствам комфортно. Но пък ставаше въпрос за близост, която включваше огромно пространство. Модерните технологии правят пътуването почти мигновено и ни карат да забравим колко огромни са разстоянията в действителност. Май вече споменах това някъде.

Кафявите джуджета не са достатъчно големи, за да горят водород, затова и не се запалват като пълноценните звезди. Но все пак излъчват доста топлина, повече или по-малко заради приливния ефект. През инфрачервен телескоп се виждат като бледо сияние.

Ако се приближите достатъчно до обикновено кафяво джудже, то ще ви заприлича на мътна звезда. Има само 0,0004 от яркостта на слънцето — и нашето, и това на Земята. И все пак температурата на повърхността беше от порядъка на 3 200 градуса по Целзий. При такава топлина желязото и скалите се превръщат в газове.

При процеса на охлаждане те пораждат метан. Газовете се кондензират и образуват облаци, които запазват част от топлината. Но продължителното охлаждане води до бури, които пък прочистват облаците. Когато това се случи, от нагорещената атмосфера се излъчва инфрачервена светлина и джуджето става по-ярко.

Шара беше права — наистина имаше странни климатични прояви. На някои джуджета, по-горещите, валеше железен дъжд. А охладилите се достатъчно, се радваха на дъжд от обикновена вода.

Съществуваха различни разновидности, базирани на спектралните им характеристики.

— Но нали всички са видими за телескопите ни? — попитах Шара.

Тя кимна и рече:

— Всъщност цялото това упражнение би трябвало да е доста лесно. Поне се надявам да е така.

— Защо? Да не пропускаш някаква среща?

— Чейс, аз съм астрофизик. Но това не значи, че желая да прекарвам уикендите си в нищото.

Направихме скока по план, но се появихме на няколко дни път от целта. Шара не остана особено щастлива.

— Изглежда технологиите имат нужда от подобрение — рече тя.

Свързах се с „Гонзалес“, командния кораб на мисията, за да ги уведомя, че сме в района. Алекс се възползва от обаждането, за да поговори с Емил Бранков за последните открития при разкопките. Имаше много артефакти. И тленни останки.

Прекарвахме времето в разговори, гледахме симулации, тренирахме. Шара обичаше ролеви игри, при които все се взривява нещо. Не знаех дали се опитва да ми намекне нещо, или това просто отразяваше войнствения й дух. Много се беше променила от времето, когато бяхме заедно в училище. Когато й споменах, че на моменти имам усещането, че изобщо не я познавам, тя ме попита давам ли си сметка колко съм се променила аз самата.

— По какъв начин? — попитах.

— Беше стеснителна, неуверена в себе си. И доколкото си спомням, гледаше на авторитетите с голямо уважение.

— Все още съм стеснителна — рекох.

Тя се засмя.

— Не се и съмнявам.

Забавлявахме се и с „Разговори с Цезар“. За тези, които не са опитвали, симулацията ви дава шанс да поговорите с аватарите на исторически личности. Шара имаше слабост към древните, така че прекарахме по-голямата част от двата дни в религиозни спорове с Клеопатра, в диспут за правата на жените с Тома Аквински и за връзките с обществеността с Хенри VIII. Маринда Харбах обясни защо имаме толкова кървава история.

— Истинските хищници — каза тя — не се убиват помежду си. Никога не са го правили. Тигърът например разбира, че е опасно да напада друг тигър. Изобщо не е сигурно кой ще загине.

Но хората никога не били истински хищници. Напротив, те били безвредни същества, ядяли, каквото им попадне, и така и не развили инстинкт да избягват раздорите.

В крайна сметка, продължи тя, когато две маймуни се сбият, най-много някоя да получи цицина. Всъщност дори им харесва. Мозъчните сканирания са го потвърдили. Но когато маймуните изобретили мощните оръжия, вече е било твърде късно.

— Говорихме си за войната и мира с Уинстън Чърчил и за сблъскващи се вселени с Тайо Мишко… Никой не знаеше, разбира се, как наистина е звучал Чърчил, но Калу, изкуственият интелект, беше докарал Мишко съвършено.

Той направи имперсонации и на нас. Изглежда се забавляваше да обяснява с целенасочения и ерудиран маниер на Алекс предимствата на антиките като инвестиция. После представи как Шара изнася лекция за сблъскващи се звезди. И непрекъснато поръчваше закуски с моя глас.

— Не ям толкова много — казах на Алекс. Но той просто се засмя.

Когато се приближихме до точката на сблъсъка, Шара реши, че е време да огледаме опакованите телескопи. За да не създаваме атмосфера в товарното отделение, облякохме скафандрите.

Товарното беше разделено на три части — средната, зоната на изстрелване, беше най-голяма. Телескопите бяха там. Совалката — зеленикавожълта с надпис: „Департамент за планетарни проучвания и астрономически изследвания“ — беше в отделен отсек.

Телескопите бяха в кубове със заоблени ръбове. Не бяха много по-високи от мен. Предпазваше ги найлонова обвивка. Преместихме ги на пистата за изстрелване, като използвахме нулевата гравитация.

Махнахме найлоновата обвивка, за да ги огледаме. Съоръжението представляваше висока до рамото ми Черна метална чиния, към която бяха прикачени няколко малки тласкача.

— Двуметров е — каза Шара. — Оборудван е с трийсет и две хиляди по трийсет и две хиляди чувствителни към инфрачервени излъчвания плочки. Може да покрие участък от три на три градуса.

Тя заобиколи нещото и натисна дистанционното. Някакви лампички светнаха.

— Наред ли е всичко? — попитах.

— Да, няма проблеми. — Разкъсахме обвивката на втория пакет и повторихме процедурата. Когато приключихме, огледахме изстрелващите устройства.

— Май сме готови — каза Шара накрая.

Върнахме се през тръбата за изкачване, минахме през шлюза към мостика и се измъкнахме от костюмите. Шара каза, че гравитацията е хубаво нещо. Калу обяви, че сме на час от точката на сблъсъка.

Седнахме и някак се заприказвахме за миналото. Открихме, че и двете сме се срещали с един и същи мъж и че и двете сме имали една и съща реакция. Говорихме за инструктори, за които не се бяхме сещали от петнайсет години. И за амбиции — някои осъществени, други изоставени.

— Ти стана пилот — каза Шара. — Когато се срещнахме за първи път, ми каза, че искаш да се занимаваш точно с това.

Вярно беше. По едно време мечтаех да стана скулптор, но това не продължи дълго.

— Да, винаги ми е допадала идеята да изляза в открития космос. Струваше ми се романтично.

— А не е ли?

— Романтиката се износва.

Тя се засмя.

— Спомням си, когато онзи тип Джери щеше да става баща на децата ти.

— Това беше много отдавна.

— Какво стана с него?

— Стана банкер — отвърнах. — Или финансов съветник. Нещо такова.

— Виждала ли си го?

— Преди повече от десет години. — После добавих: — Женен е. Има две деца.

— Не мога да си те представя омъжена за банкер.

— Аз също.

И все пак от време на време се сещах за него. Нямах нищо против да го срещна някоя вечер. Случайно, разбира се.

Калу обяви, че имаме седем минути до целта, и ние се върнахме в оперативния център, където ни чакаше Алекс. Шара седна в командното кресло.

— Калу?

— Да, Шара.

— Подготви се за изстрелване на Алфа.

— При твоя команда.

Имаше няколко монитора. Единият показваше вратите на изстрелващата площадка отвън. Видяхме как се отварят.

— Кой, по дяволите, е Калу? — попита Алекс.

— Изкуственият интелект — отвърнах.

— Знам. Кой е бил?

— Когато преди два века правителството поискало да прекрати междузвездните изследвания, той ги разубедил — обясни Шара. — Това се е отразило на политическата му кариера, защото много хора не искали да плащат за космически проучвания. Един от противниците му попитал кога ще спре с това.

— И той какво отговорил? — попита Алекс.

— „Ако спреш, значи си мъртъв.“ Бил е главен секретар на Департамента за планетарни прочувания и астрономически изследвания.

— Главен секретар?

— Е, тогава не са имали директори.

— Аха.

Звезден облак се появи на един от екраните.

— Вижте — посочи Шара. — Това е Виргиниум. Много гореща млада звезда. Ако се върнем след няколко милиарда години, може да се окаже люлка на нова цивилизация. — Тя се усмихна на Алекс. Имах усещането, че е очарован от нея. — Време е за изстрелване. Искаш ли ти да го направиш?

— Давай ти — каза той. И тази щедрост на духа ме убеди. Алекс обичаше драматизма и церемониалността.

— Калу — нареди тя, — изстреляй Алфа.

Телескопът излетя през люка, ускорителите му пробляснаха.

— Алфа е изстрелян — докладва Калу.

Телескопът се заклатушка и изчезна в нощта.

Беше мой ред,

— Закопчайте, коланите. Калу, приготви се за изтегляне.

Калу потвърди. Шара говореше с бордовия изкуствен интелект на Алфа и му даваше последни инструкции.

Миг по-късно образът на Бранков се появи в оперативната зала. Изглеждаше уморен.

— Открихме надписи върху камъка — съобщи той. Появи се голям мраморен блок с английски символи. Емил ги преведе: „Здравни лаборатории „Маккорби“. Отдолу имаше дата. Месецът беше март. Четиринайсети. А годината беше единайсета.

— Открихме кметство надолу по улицата. И останки от ботаническите градини на Чалкоски на половин километър оттам — продължи Бранков. Виждах напрежението в очите му. Това беше мисията на живота му.

Няколко часа по-късно скочихме на милиард и половина километра от другата страна на сблъсъка и пуснахме Бета.

— Сега — каза Шара — ще направим пълно проучване на небето, триста и шейсет градуса на ширина и двайсет градуса под и над орбиталната равнина.

Изкуших се да попитам за каква орбитална равнина говори, тъй като бяхме по средата на нищото. Но, разбира се, работехме с равнината на планетарната система, каквато е била преди девет хиляди години.

— Съоръженията ще работят паралелно — продължи тя. — Трябва да огледаме общо четиринайсет хиляди и четиристотин квадратни градуса. Това означава, че ни трябват хиляда и шестстотин чифта снимки. Всеки образ ще изисква пет минути експозиция плюс времето за трептенията.

Алекс отново се беше оцъклил.

— Това означава — обясни Шара, — че ще успеем да направим пълно проучване за шест дни.

— Чудесно — отвърна той. — И по някое време ще забележим кафявото джудже?

— Би трябвало. Ще насложим образите от телескопите на екрана. — Тя докосна централния монитор. — Всичко е нагласено в рамката на звездите. Те няма да се придвижат съществено, защото са твърде далече. Но всичко наблизо ще изглежда все едно подскача. А то, господин Бенедикт, ще е нашето джудже.

— На колко големи скокове? — попитах.

— Около трийсет аркосекунди.

Алекс се озъби. Колко пък беше това?

— Всичко е наред — каза Шара. — Просто гледайте за отделяне. Освен това, когато се случи, ще измерим радиалната скорост. Това ще ни помогне да изчислим къде е било по време на сблъсъка.

— Но нали вече знаем това.

— Информация за проверка. И колкото по-точна е информацията ни, толкова по-лесно ще открием Балфур.

— Добре — кимна Алекс. — Добре.

— Проблемът е, че не знаем каква е температурата на джуджето, така че ще проведем тестове с дължини на вълните между два и десет микрона. Това би трябвало да обхване много горещи и сравнително студени джуджета и всички между тях.

Тя вдигна дистанционното.

— Готови ли сме?

— Разбира се — потвърди Алекс.

Размениха си погледи.

— Благодаря — каза той. — Аз ще го направя.

Без да каже нищо повече, той взе дистанционното и даде начало на операцията.