Законът на Устър

2

Ако сте от моите почитатели, проследили предишните ми преживелици с участието на Гъси Финк-Нотъл, неминуемо ще си припомните, че въпросната страховита бъркотия започна с приливна вълна от телеграми. Затова няма да се учудите, като ви кажа, че изгледах накриво и твърде кръвнишки купчината на масата. След онзи случай телеграми в количества, надвишаващи две, са за мен предвестници на задаващи се главоболия.

На пръв поглед ми се стори, че проклетиите са най-малко двайсет, но когато пулсът ми се нормализира, преброих едва три. Всички бяха изпратени от Тотли-на-платото и бяха подписани от един и същи човек.

Гласяха следното:

Първата:

Втората:

И третата:

Вече споменах, че престоят ми в турската баня много допринесе за възвръщането на mens sana in corpore5 — не помня вече какво. Ала дори беглият прочит на тези тръпкопобивни послания предизвика моментално завръщане към болничното състояние. Разбрах, че опасенията ми при вида на камарата пликове са били напълно основателни. Сякаш някой ми прошепна пак се започва и ето че се започна.

Звукът на познати стъпки довя със себе си Джийвс, който изплува от задните помещения. Един поглед му беше достатъчен да проумее, че работодателят му предава Богу дух.

— Болен ли сте, сър? — загрижено попита той.

Тръшнах се в най-близкото кресло и с разтреперана ръка му посочих телеграмите.

— По-лошо, Джийвс. Прочети ги.

Той се запозна със съдържанието на колекцията, след което се взря в мен с поглед, изразяващ почтителна тревога за благоденствието на младия повелител.

— Твърде обезпокоително, сър.

Гласът му бе гробовен. Разбрах, че същността на въпроса не му е убягнала. Зловещият смисъл на телеграмите бе проникнал и в неговото съзнание.

Разбира се, никога не сме водили открити разговори на тази тема, тъй като това би означавало да споменаваме името на една дама, но Джийвс бе изцяло в течение на фактите, свързани с взаимоотношенията Басет-Устър и бе крайно наясно с произтичащата оттам прокоба. Излишно бе да му обяснявам защо трескаво запалих цигара и с видимо усилие приведох долната си челюст в относителна неподвижност.

— Какво може да е станало, Джийвс?

— Трудно е да се строят предположения, сър.

— Пише, че сватбата може да се осуети. Но защо? Не спирам да се питам. Без съмнение и ти се питаш същото.

— Да, сър.

— Мътна история, Джийвс.

— Извънредно, сър.

— Единствено можем да твърдим със сигурност, че Гъси отново е направил магария, но каква точно, ще научим своевременно.

За миг се отплеснах в мисли за Огъстъс Финк-Нотъл и си спомних как от дете блестеше с умението си да върши ненадминати дивотии. Най-добрите магистрати на кралството са регистрирали този факт нееднократно. Дори в частното начално училище, откъдето датира познанството ни, всички му викаха Пънчо, и то при жестоката конкуренция от страна на титани като Бинго Литъл, Фреди Уиджън и моя милост.

— Какво да правя, Джийвс?

— Смятам, че би било най-препоръчително да се отправите незабавно към Тотли Тауърс, сър.

— Как да попадна там? Старият Басет ще ме изрита в мига, в който ме зърне.

— Може би, ако телеграфирате на господин Финк-Нотъл, сър, и му обясните затрудненията си, той ще предложи някакво решение на проблема.

Идеята ми се стори разумна. Забързах към пощата и пуснах следния текст:

Отговорът пристигна по време на вечерята:

На утрото след неспокойна нощ получих нов куп от три телеграми. Първата:

Втората:

И третата:

Докато четях тези послания, Джийвс ми донесе сутрешния чай и аз мълчаливо му ги подадох. Той също ги чете в мълчание. Успях да погълна около половин литър от горещата живителна течност, преди да проговори.

— Мисля, че е наложително да потеглим незабавно, сър.

— Натам вървят работите.

— Отивам да ви приготвя багажа. Желаете ли да се свържете с госпожа Травърс?

— Защо?

— Тя нееднократно изрази желание по телефона да разговаря с вас.

— Тъй ли? Е, тогава най-добре да й звънна.

— Мисля, че не се налага, сър. Предполагам, че това е самата госпожа Травърс.

Откъм входната врата се понесе дълъг и настойчив звън, сякаш леля е натиснала бутон с палец и няма намерение да го пуска. Джийвс ме лиши от присъствието си и след малко стана ясно, че интуицията му не го е подвела. Из апартамента проехтя гръмовният глас, който навремето така е обявявал появата на лисица в околността, че е карал членовете на ловните дружинки да придържат шапките си и да се вкопчват в седлата.

— Оня млад лентяй още ли не е станал, Джийвс?… А, ето те и теб.

И леля Далия нахлу величествено в покоите ми.

Поради дългите години на безпричинно и безнаказано преследване на лисици по всяко и във всякакво време тази моя плът и кръв е придобила доста червендалесто лице. Ала тази сутрин оттенъкът му направо моравееше. Леля ми дишаше почти с изплезен език, а очите й светеха с безумен блясък. Дори по-непроницателен човек от Бъртрам Устър би разбрал, че пред него стои една силно разстроена леля.

Виждаше се, че информацията, с която иска да ме залее, ври и кипи и пуска мехури в нея, но тя отложи отпушването, за да ме упрекне, че още съм в леглото. Тънещ, както откровено се изрази тя, в свинска забрава.

— Не тъна в свинска забрава — поправих я аз. — От известно време съм буден. Всъщност тъкмо смятах да се посветя на закуската. Надявам се, че ще ми правиш компания. Яйцата и беконът са готови, но само кажи, и ще сервират една-две пушени херинги.

Тя изпръхтя с внезапна ярост, която само преди двайсет и четири часа би ме размазала. Дори при сегашното Устърово допустимо здравословно състояние избликът ми подейства като газова експлозия, взела шест жертви.

— Яйца! Херинги! Единствено мога да поема бренди със сода. Кажи на Джийвс да ми приготви едно. И няма да се обидя, ако забрави содата. Бърти, случи се нещо ужасяващо.

— Нека минем в трапезарията, стара моя трепетлико — рекох аз. — Там никой няма да ни смущава. Тук в спалнята Джийвс ще опакова багажа ми.

— Заминаваш ли?

— Отивам в Тотли Тауърс. Получих извънредно тревожни…

— В Тотли Тауърс? Не, направо ще падна! Тъкмо се канех да ти кажа, че трябва веднага да заминеш за там.

— Ъ?

— Въпрос на живот и смърт.

— В какъв смисъл?

— Като ти обясня, ще разбереш.

— Тогава ела в трапезарията и ми обясни час по-скоро. А сега, мила ми загадъчна лельо — продължих аз, когато Джийвс сервира храната и се оттегли, — можеш да започнеш.

За миг настъпи мълчание, нарушавано единствено от хармоничните звуци, издавани от леля ми при поглъщането на брендито и от мен при посръбването на кафето. Накрая тя остави чашата и пое дълбоко дъх.

— Бърти, ще започна с няколко думи по адрес на сър Уоткин Басет. Да му изсъхнат розите дано. Да му се напие мъртвешки готвачката, когато е поканил петдесет души на вечеря. Кокоша слепота да натръшка кокошките му.

— Че той гледа ли кокошки? — вметнах аз с интерес.

— Да му се спука водопроводът и термити, ако в Англия се въдят такива, да изгризкат Тотли Тауърс до основи. А когато тръгне към църковния олтар с дъщеря си Мадлин под ръка, за да я връчи на онова магаре Джин-Ботъл, да го налегне пристъп на кихавици и тогава да открие, че си е забравил носната кърпа.

Тя млъкна, а на мен ми се стори, че това излияние, макар и от сърце, не е по същество.

— Точно така. Подписвам се под всяка твоя дума. Но какво ти е сторил?

— Ще ти разкажа. Помниш ли онази сметаниера във формата на крава?

Забучих вилицата в пърженото яйце и потреперих.

— Дали я помня? Трудно мога да я забравя. Няма да ми повярваш, лельо Далия, но когато отидох в онзи магазин, по някакво поразително съвпадение там се намираше не друг, а самият Басет…

— Не е било съвпадение. Отишъл е да види сметаниерата и да прецени дали е толкова хубава, колкото му я описа Том. Защото, можеш ли да си представиш подобно скудоумие, Бърти, твоят смахнат чичо му сподели всичко за нея. Би трябвало да знае, че оная хиена веднага ще скрои някаква пъклена интрига, за да се докопа до кравата. И го направи. Вчера Том обядва със сър Уоткин Басет в клуба му. В менюто фигурирал студен омар и оня Макиавели го насъскал да си го поръча.

Не повярвах на ушите си.

— Да не искаш да кажеш — смаях се аз, защото бях добре запознат с крайно деликатния и нежно устроен механизъм на храносмилането му, — че чичо Том е ял омар? След всичко, което преживя по Коледа?

— Подкокоросан от оня тип, той не само изплюскал тонове омари, но и погълнал планини от краставици. Според неговата версия, която едва беше в състояние да ми разкаже сутринта, защото, като се прибра вчера, можеше само да стене, в началото не се поддавал. Бил силен и непоколебим. Но след това обстоятелствата го надвили. Оказва се, че в клуба на Басет слагат студените предястия на обща маса, поставена така, че както и да седнеш, все са ти пред очите.

Кимнах.

— И в „Търтеите“ е така. Веднъж Коко Потър-Пърбрайт шест пъти последователно улучи с хлебчета баницата с дивеч от мястото си до най-далечния прозорец.

— Това е причинило и падението на клетия Том. Би могъл да устои на приказките на Басет за омари, но гледката се оказала непосилна. Рухнал, натъпкал се като изгладнял ескимос и в шест часа портиерът на клуба се обади да ме моли да изпратя кола да прибере тленните останки, открити от един прислужник да се гърчат в ъгъла на библиотеката. След половин час Том пристигна с немощни молби на уста за сода бикарбонат. Сода бикарбонат, друг път! — заяви леля Далия с горчив, безрадостен смях. — Наложи се да прибегнем до двама лекари и промивка на стомаха.

А междувременно… — подсказах аз, защото вече ми беше ясно накъде клони работата.

А междувременно кръвопиецът Басет, то се знае, се измъкнал на пръсти от клуба и купил сметаниерата. Продавачът беше обещал да я пази за Том до три часа следобед и когато чичо ти не се явил в уречения час, а наоколо се навъртал друг клиент, естествено, я продал. Това е. Сметаниерата е в ноктите на Басет и снощи я отмъкнал в Тотли Тауърс.

Трагична история, разбира се, потвърждаваща мислите, които тъй често ме спохождат по адрес на татко Басет — че съдия, който е в състояние да ограби човека с пет лири, когато би могъл да се задоволи с обикновено мъмрене, е способен на всичко. Не виждах обаче какво може да се направи. Положението беше от онези, при които кършиш ръце, вдигаш безмълвно страдалчески поглед към небесата, след което обръщаш нова страница и се стараеш да забравиш. Изказах се в подобен смисъл, докато мажех препечена филийка със сладко от портокалови корички.

За миг тя се втренчи в мен.

— Значи така смяташ, а?

— Точно така.

— Надявам се ще признаеш, че по всички морални закони сметаниерата принадлежи на Том.

— Безспорно.

— Но си способен да се примириш с тази въпиюща несправедливост? Да допуснеш крадецът да се измъкне с плячката? Изправен пред най-крещящо подлия обир, извършван някога в цивилизована страна, ти ще стоиш настрана, ще викаш „хм, хм“ и няма да предприемеш нищо?

Обмислих думите й.

— Е, може би няма да хъмкам. Съгласен съм, че така създалото се положение изисква по-красноречиви изрази. Но не бих предприел нищо.

— Аз пък ще предприема. Ще му задигна проклетото нещо.

Зяпнах втрещен. Не можах да произнеса членоразделен упрек, но в погледа ми определено се четеше „ц-ц-ц“. Не отричам, че предизвикателството бе сурово, но и не одобрявам подобни силови методи. Тъкмо се канех да пробудя заспалата й съвест с въпроса как би възприела ловната дружинка подобно поведение, и тя добави:

— Или по-скоро ти ще го задигнеш!

Току-що бях запалил цигара и според рекламата тя трябваше да ми достави отморна наслада, но, изглежда, бях налетял на друг сорт, защото рипнах от стола като промушен с шиш под седалката.

— Кой, аз?

— Ти. Погледни само как добре се подреждат нещата. Отиваш на гости в Тотли. Ще имаш най-малко сто сгодни възможности да докопаш проклетата вещ…

— Ама чакай!

— … а аз трябва да я имам на всяка цена, защото в противен случай не ще успея да изкрънкам от Том чек за романа на Помона Грайндъл. Няма да е в добро настроение. А вчера извозих старицата и подписах страхотен договор, но половината сума трябва да й се плати в аванс точно след една седмица. Тъй че действай, момчето ми. Не виждам защо се цупиш и вдигаш толкова пара. Просто дребна услуга за любимата ти леля.

— И най-любимата леля не заслужава подобен подвиг и дори през ум няма да ми мине да…

— О, не, ще ти мине, защото знаеш какво те чака в противен случай! — Тя замълча многозначително. — Следиш ли мисълта ми, доктор Уотсън?

Загубих ума и дума. Не беше нужно да ми обяснява какво има предвид. Не за първи път демонстрираше кадифената си ръка в желязна ръкавица… или май беше обратното.

Защото тая моя безскрупулна леля притежава едно мощно оръжие, което непрестанно виси над главата ми като не-знам-чий-си меч. Трябва да питам Джийвс за името. С негова помощ винаги успява да сломи волята ми. А това оръжие е заплахата, че ако не играя по свирката й, ще ме заличи от списъка на гостите си за обяд и вечеря и ще ме лиши от достъп до кулинарните изпълнения на Анатол. Никога няма да забравя как ми наложи едномесечно заточение, и то в разгара на сезона за фазани, когато този свръхчовек е в апогея на несравнимите си възможности.

Направих последен опит да й влея малко разум в главата.

— Но за какво му е на чичо Том онази ужасяваща сметаниера? Тя е направо отблъскваща. Животът му без нея ще е далеч по-ведър.

— Той не смята така. Това е положението. Изпълни тази според мен лека и проста задача, иначе гостите на моята трапеза скоро ще започнат да се питат: „Защо напоследък Бърти Устър никакъв не се вестява?“ Да знаеш само какъв обяд ни сервира Анатол вчера! Единствената дума, с която може да се опише, е ненадминат. Не ми е чудно, че си се привързал към манджите му. Както понякога изтъкваш, топят се в устата.

Изгледах я сурово.

— Лельо Далия, това е изнудване!

— Да, нали? — усмихна се тя сладко и се изнесе от апартамента.

Седнах обратно на масата и мрачно изядох парче изстинал бекон. Влезе Джийвс.

— Куфарите са готови, сър.

— Много добре, Джийвс. Тогава да тръгваме.

Кълна се във всичко свято, Джийвс — заговорих аз и наруших мълчанието, продължило сто и трийсет километра, — и преди съм затъвал до шия в нечистотии, но този път надминах дори себе си.

Носехме се с двуместната ми кола към Тотли Тауърс — аз карах, а Джийвс седеше чинно до мен. Куфарите бяха в багажника. Тръгнахме към единайсет и половина и сега мекият следобед клонеше към най-приятната си част. Беше прозрачен, слънчев, приветлив ден, пропит от благоухания, и при по-различни обстоятелства без съмнение щях да съм във върхова форма — да бъбря весело, да махам любезно на трудовото селячество и дори да тананикам.

Но за съжаление обстоятелствата бяха всичко друго освен благоприятни и на устните ми нямаше и помен от песен. Колкото повече си представях какво чие чака в проклетото имение, към което се носех неумолимо, толкова повече ми идеше да спра времето и да изчакам в небитието всичко да се размине.

— Да, надминах себе си — повторих аз.

— Моля, сър?

Аз се намръщих. Отново проявяваше професионалната си дискретност, само че сега не му беше времето за подобна префърцуненост.

— Не се прави, че не знаеш за какво става дума, Джийвс — хладно реагирах аз. — По време на разговора с леля Далия ти беше в съседната стая, а премъдростите й са кънтели чак до Пикадили.

Той свали маската.

— Е, да, сър, длъжен съм да призная, че схванах същността на въпроса.

— Много добре. Съгласен ли си, че положението смърди?

— Положително може да се твърди, че над делата ви е надвиснала тежка криза, сър.

Продължих да карам замислено.

— Джийвс, ако трябваше да изживея живота си отново, бих избрал да го започна като кръгло сираче по отношение на лелите. В Турция ли връзваха лелите в чували и ги изхвърляха в Босфора?

— Доколкото ми е известно, така са постъпвали с одалиските, сър, не с лелите.

— А защо не и с тях? Виж само какви неприятности носят на човека. Казвам ти, Джийвс, и ти разрешавам да ме цитираш: зад всеки клет, невинен и безобиден нещастник, накиснат в някоя воняща каша, стои по една леля и при внимателно проучване ще се окаже, че тя го е бутнала вътре.

— В твърдението ви има известна доза истина, сър.

— И няма защо да ме убеждаваш, че съществуват добри и лоши лели. Дълбоко в сърцето си всички са еднакви. Погледни само тази Далия, Джийвс. Винаги съм я смятал за най-железния човек, ругал някога лисиците, задето преследват зайците. И изведнъж се стоварва на главата ми изневиделица и ми хързулва подобна задача. Ако трябва да се задигне полицейски шлем — Устър е насреща. Познаваме и Устър, набедения крадец на куфари. Но точно тази ли леля трябваше да представи пред света един Устър, който гостува по домовете на пенсионирани съдии и докато нагъва от хляба и солта им, задига любимите им сметаниери. Пфу! — възкликнах аз, защото нервите ми бяха крайно опънати.

— Крайно обезпокоително, сър.

— Чудя се как ли ще ме посрещне старият Басет, а, Джийвс? Ще бъде интересно да се наблюдават реакциите му. Все пак не може да ме изрита, след като госпожица Басет ме е поканила.

— Така е, сър.

— От друга страна, може да ме гледа над пенснето си и да издава неприятни подсмърчащи звуци. Струва ми се много вероятно да постъпи именно така. Перспективата не е от най-отрадните.

— Не е, сър.

— Искам да кажа, че дори сметаниерата да не мержелееше на дневния ред, атмосферата пак щеше да е крайно лепкава.

— Да, сър. Смея ли да се заинтересувам дали възнамерявате да изпълните желанието на госпожа Травърс?

Човек не може да вдига ръце в красноречиви жестове, когато кара кола със седемдесет километра в час. Иначе щях да го направя.

— Точно този проблем ме разкъсва, Джийвс. Не мога да реша. Помниш ли оня, за който ми спомена веднъж, че не давал на не знам кое да надделее над нещо друго? Оня с котката.

— Макбет, сър, герой от едноименната трагедия на покойния Уилям Шекспир. В пиесата той е описан като допускащ „не смея да надделее над ще го сторя“.

— Точно така се чувствам и аз. Колебая се, двоумя се, ако използвам точните думи…

— Съвсем точни са, сър.

— Мисля си за опасността да не бъда допуснат до трапезата, около която свещенодейства Анатол, и решавам, че ще си премеря силите в кражбата. След това се сещам как името ми в Тотли Тауърс вече се въргаля в калта и старият Басет е твърдо убеден, че съм смес от банков обирджия и кокошкар и задигам всичко, което не е заковано…

— Не ви разбрах, сър.

— Не ти ли казах? Вчера отново се срещнах с него и срещата ни завърши по-катастрофално от първата. Сега ме има за утайката на престъпния свят, ако не и Обществен враг номер едно, две и три, взети заедно.

Разказах му накратко станалото предния ден и представете си чувствата ми, когато забелязах, че той открива нещо забавно в монолога ми. Джийвс рядко се усмихва, но сега устните му определено взеха да се кривят.

— Извънредно смешно недоразумение, сър.

— Смешно ли, Джийвс?

Усети, че веселостта му е неуместна, и възвърна невъзмутимото си изражение.

— Извинете, сър. Би трябвало да кажа досадно.

— Точно така.

— Вероятно е било неприятно изпитание за вас да се срещнете със сър Уоткин при подобни обстоятелства.

— Да, и изпитанието ще стане далече по-неприятно, ако ме спипа, докато крада сметаниерата му. Непрекъснато ме преследват видения в тази насока.

— Разбирам, сър. Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на мъжеството посърва под отровното белило на многото мъдруване. И ето мечти високи, почини с размах отбиват се встрани и губят право да се зоват дела6.

— Точно така. Взе ми думите от устата.

Продължих да карам още по-умислен.

— Появява се и нов момент, Джийвс. Дори да горях от желание да задигам кравешки сметаниери, как бих намерил време за това? Не е нещо, което можеш да извършиш между другото. Трябва да се кроят планове, да се плетат интриги и чертаят схеми. А аз ще посветя цялото си внимание на проблемите на Гъси.

— Точно така, сър. Затрудненията ви са разбираеми.

— А на всичкото отгоре и оная телеграма от Стифи. Помниш ли третата телеграма? Беше от госпожица Стефани Бинг, братовчедка на госпожица Басет, също обитаваща Тотли Тауърс. Познаваш я. Обядва вкъщи преди две седмици. Едно такова ситно, дребно момиче.

— О, да, сър. Помня госпожица Бинг. Очарователна млада дама.

— Точно така. Но какво ли иска от мен? Това е въпросът. Вероятно нещо напълно негодно за човешка консумация. Тъй че и за нея трябва да се притеснявам. Живот ли е това!

— Не е, сър.

— И все пак горе главата, а, Джийвс?

— Точно така, сър.

По време на този диалог се носехме с прилична скорост и не пропуснах да забележа табелата с думите Тотли-на-платото, 12 км, която подминахме. Скоро пред очите ни иззад дърветата занаднича достолепното имение на съдията. Натиснах спирачката.

— Ето го и края на пътя, а, Джийвс?

— Същото бих си позволил да допусна и аз, сър.

Така се и оказа. След като минахме през портала и стигнахме до парадния вход, икономът ни увери, че това наистина е леговището на сър Уоткин Басет.

— И рицарят Роланд стигна до кулата мрачна, сър — обади се Джийвс, докато слизахме от колата, но изобщо не можах да схвана мисълта му. Отговорих му с набързо с „О!“ и се посветих на иконома, който се опитваше да ми съобщи нещо.

Оказа се, че иска да ми внуши следното — ако желая незабавно да установя контакт с обитателите на дома, не съм избрал подходящ момент за приземяване. Сър Уоткин, обясни той, бил излязъл да се поразтъпче.

— Мисля, че е някъде из парка с господин Родерик Споуд.

Зяпнах. След случката в антикварния магазин името Родерик, както вероятно се досещате, бе издълбано с огнени букви в сърцето ми.

— Родерик Споуд? Едър здравеняк с мустачки и поглед, отварящ стрида от шейсет крачки?

— Да, сър. Пристигна вчера от Лондон със сър Уоткин. Излязоха малко след обяд. Струва ми се, че госпожица Мадлин е в къщата, но може би няма да успея да я открия веднага.

— А господин Финк-Нотъл?

— Мисля, че излезе на разходка, сър.

— Нима? Е, добре тогава. Ще се поогледам наоколо, докато дойдат.

Зарадвах се на възможността да остана сам, защото имах над какво да си поблъскам главата. Заразхождах се по терасата, потънал в нерадостни мисли.

Новината, че Родерик Споуд се навърта наоколо, ме разтърси из основи. Бях решил, че е някакъв случаен познат от клуба на стария Басет, който ограничава дейността си в рамките на метрополията, та присъствието му в Тауърс силно помрачи перспективата да изпълня поръчението на леля Далия, което бе в състояние да разтрепери и най-безскрупулния мъж, дори да се намираше само под кръвожадния поглед на сър Уоткин.

Сами разбирате какво искам да кажа. Искам да кажа, представяте ли си как би се почувствал някой клет Злодей, дошъл в старото имение да извърши убийство, и изведнъж открива, че не само Шерлок Холмс се е приютил там за събота и неделя, ами и Еркюл Поаро си кара там ваканцията?

Колкото повече размишлявах върху идеята да задигна кравешката сметаниера, толкова по-малко ми допадаше тя. Струваше ми се, че трябва да съществува някакъв среден път и трябва просто да изследвам всички подстъпи с надеждата да открия приемлива формула. Именно с тази цел се разхождах по терасата с оклюмала глава.

Направи ми впечатление, че старият Басет добре бе похарчил парите си. Аз съм врял и кипял из провинциални имения и за мен беше въпрос на минути да установя, че това отговаря на всички изисквания. Прекрасна фасада, просторни градини, равно подстригани ливади и обща атмосфера на тъй наречения едновремешен покой. В далечината мучаха крави, овце и птички съответно блееха и чуруликаха, а от съвсем близко разстояние проехтя гърмеж на пушка, подсказващ, че някой си пробва силите върху местните зайци. Тотли Тауърс може и да беше свърталище на неапетитни типове, но поне радваше окото.

Та докато се разтъпквах напред-назад и се мъчех да пресметна колко ли време е отнело на стария разбойник да събере достатъчно сухо за всичко това, в случай че е глобявал по двайсет души на ден с по пет лири, вниманието ми бе привлечено от вътрешността на една стая на партера, видима през отворен френски прозорец.

Беше нещо като малка гостна, ако разбирате какво искам да кажа, и оставяше впечатлението за мебелна пренатруфеност. Това се дължеше на натъпканост до отказ със стъклени витрини, които на свой ред бяха фрашкани до пръсване със сребърни предмети. Очевидно съзерцавах колекцията на Басет.

Спрях. Нещо сякаш ме притегли към френския прозорец. И след секунда се озовах очи в очи с моята стара приятелка — сребърната крава. Стоеше в малка витринка до вратата и аз се втренчих в нея, дишащ тежко върху стъклото.

В същия миг, разтърсен от силни чувства, открих, че витрината не е заключена.

Натиснах дръжката. Бръкнах вътре и я измъкнах.

И до ден-днешен не мога да твърдя със сигурност дали не съм искал само да я разгледам отблизо, или съм бил готов да я свия на момента. Единственото, което смътно си спомням, беше, че нямах никакъв план. Умственото ми състояние беше горе-долу като на патето в кълчищата.

Нямах достатъчно време да анализирам чувствата си и да извърша онова, което Джийвс би нарекъл обобщаващ анализ, защото в същия момент зад гърба ми екна мощен глас: „Горе ръцете!“ и когато се обърнах, забелязах Родерик Споуд, застанал в рамката на френския прозорец. В ръката му имаше пушка, небрежно насочена към третото копче на сакото ми. От позата му разбрах, че е от онези мъже, които обичат да стрелят странично, а не надлежно прицелени.