Зеленият път

1.

Освен всичко останало, което пиша, откакто се преместих да живея в „Джорджийските борове“, аз си водя дневник — нищо особено, само по няколко изречения на ден, предимно за времето — и снощи го прегледах. Просто исках да видя колко месеци са минали, откакто внуците ми Кристофър и Даниъл повече или по-малко насила ме принудиха да дойда тук. „За твое добро, дядо“ — казаха те. Разбира се. Нима хората не казват най-често тъкмо тези думи, когато най-после решат да се избавят от проблем, който ходи и приказва?

Оказаха се малко повече от две години. Ужасното е, че не зная дали чувствам този период като две години, дали като по-дълъг или като по-кратък. Усещането ми за време като че ли се топи, като снежен човек през януарско затопляне. Сякаш времето, такова, каквото винаги е било — източно стандартно време, лятно време, работно време вече не съществува. Тук властва единствено времето на „Джорджийските борове“, което означава старческо време и време за опикаване на леглото. Всичко останало… е изчезнало.

Това е ужасно опасно място. Отначало човек не го разбира, отначало си мисли, че само е скучно, също толкова опасно, колкото и забавачница по време на следобеден сън, но е опасно, наистина. Откакто дойдох тук, видях много хора да се плъзгат към старческата сенилност и понякога те не просто се плъзгат — понякога потъват със скоростта на разбита подводница. Повечето идват тук нормални — с помътнели очи и неспособни да ходят без бастун, може би и с малко по-недържелив мехур, но иначе нормални — и после нещо става с тях. Месец по-късно просто седят в стаята с телевизора, зяпат Опра Уинфри с празен поглед и отпусната челюст и забравят в наведената си ръка чашата с портокалов сок, който се излива на земята. Месец след това трябва да им казвате имената на децата им, когато им идват на свиждане. А месец след това трябва да им напомняте техните проклети имена. Нещо им става, да — става им времето на „Джорджийските борове“. Времето тук е като слаба киселина, която първо изтрива паметта ви, а после и желанието ви за живот.

Трябва да се борите с него. Точно това казах на Илейн Конъли, моята добра приятелка. Вече съм по-добре, откакто започнах да пиша за онова, което се случи с мен през 1932 — годината, през която на Зеления път дойде Джон Кофи. Някои от спомените ми са ужасни, но усещам, че изострят ума ми и съзнанието ми както нож молив, и това кара болката да си струва. Само писането и спомените обаче не са достатъчни. Освен това имам и тяло, колкото и изхабено и гротескно да е, и го упражнявам, доколкото ми позволяват силите. Отначало беше трудно — старците като мен не си падат много по движенията, когато става дума за упражнения заради самите упражнения — но сега, след като разходките ми имат цел, вече ми е по-лесно.

Излизам навън преди закуска — през повечето дни веднага щом се съмне — за първата си разходка. Тази сутрин валеше и от влагата ме болят ставите, но аз взех един дъждобран от закачалката до кухненската врата и въпреки всичко излязох. Когато човек има цел, просто трябва да го прави и лошо, ако го боли. Но някои неща компенсират всичко. Главното е, че така запазваш усещането си за действително време, обратно на времето на „Джорджийските борове“. Пък и аз обичам дъжда въпреки болките. Особено рано сутрин, когато денят започва и изглежда изпълнен с възможности дори за такова изхабено старо момче като мен.

Минах през кухнята, спрях да си изпрося две препечени филийки хляб от една от сънените готвачки и после излязох. Пресякох игрището за крокет, после буренясалото игрище за голф. Зад него има горичка с тясна, виеща се през нея пътека и две бараки, които вече не се използват и тихо се разпадат. Бавно тръгнах по пътеката, заслушан в равномерното тайно почукване на дъжда по боровете, като дъвчех парченце хляб с няколкото останали ми зъба. Краката много ме боляха. Вдишвах влажния въздух колкото можех по-надълбоко — поемах го като храна.

И когато стигнах до втората стара барака, влязох вътре и свърших каквато работа имах там.

Когато двайсет минути по-късно излязох обратно на пътеката, почувствах, че стомахът ми се бунтува от глад, и си помислих, че бих могъл да хапна нещо по-съществено от препечения хляб. Овесена каша, навярно даже бъркани яйца с наденичка отстрани. Обичам наденичките, винаги съм ги обичал, но напоследък, ако изям повече от една, ме заболява стомахът. Една обаче е съвсем безопасна. После, когато си напълня стомаха и влажният въздух все още освежава ума ми (или поне така се надявах), щях да отида в солариума и да напиша за екзекуцията на Едуар Делакроа. Щях да го направя колкото можех по-бързо, за да не загубя куража си.

Когато пресякох игрището за крокет към вратата на кухнята, си мислех за господин Джингълс — как Пърси Уетмор го размаза с крак и му строши гръбнака и как Делакроа закрещя, щом разбра какво е направил врагът му — и не забелязах, че зад контейнера за смет се е скрил Брад Долън, докато не протегна ръка й не ме хвана за китката.

— Малка разходка, а, Поли? — попита той.

Рязко се отдръпнах и се освободих от ръката му. Отчасти просто защото се бях стреснал — всеки би се отдръпнал, когато го стреснат — но това не беше единствената причина. Мислех си за Пърси Уетмор, спомнете си, а Брад винаги ми е приличал на него. Донякъде това се дължи на начина, по който постоянно ходи с книжле в джоба (при Пърси това винаги бе някакво списание, а при Брад — книжлета с вицове, които са смешни само за глупаците и подлеците), донякъде на факта, че се държи като Цар лайно от Лайняната планина, но най-вече защото е злобен и обича да причинява болка.

Току-що беше дошъл на работа, разбрах аз, дори още не се бе преоблякъл в униформените си бели дрехи. Носеше джинси и евтина каубойска риза. В едната си ръка държеше останките от сладка, отмъкната от кухнята. Беше се скрил под стрехата, за да я изяде, без да се намокри. И за да може да ме наблюдава, вече съм съвсем сигурен в това. Съвсем сигурен съм и в още нещо: ще трябва да следя господин Брад Долън. Той не ме харесва много. Не зная защо, но никога не съм разбирал и защо Пърси Уетмор не харесваше Делакроа. „Не харесвам“ всъщност е твърде слаб израз. Пърси намрази Дел до смърт още от първия миг, в който дребният французин дойде на Зеления път.

— Какъв е този дъждобран, Поли? — попита той, като леко перна с ръка яката. — Не е твой.

— Взех го от коридора пред кухнята — отвърнах. Мразя да ме нарича Поли и ми се струва, че той го знае, но проклет да съм, ако му доставя удоволствието да го покажа. — Имаше много. Не му правя нищо, нали? В края на краищата е предназначен точно за дъжд.

— Но не е предназначен за теб, Поли. — Отново леко перна яката. — Това е въпросът. Тези дъждобрани са за служителите, а не за вас.

— Все пак не разбирам кого съм ощетил с това, че съм го взел.

Той ми отправи злобна усмивка.

— Не става въпрос за щетите, а за правилата. Какъв би бил животът без правила? Поли, Поли, Поли. — Брад поклати глава, сякаш самият факт, че ме гледа, го кара да съжалява, че е жив. — Навярно си мислиш, че стар глупак като теб вече не трябва да спазва правилата, но това просто не е вярно. Поли.

Усмихваше ми се. Не ме харесваше. Може би даже ме мразеше. И защо? Не зная. Понякога няма причина. И точно това е страшното.

— Ами, съжалявам, ако съм нарушил правилата. — Думите ми прозвучаха като хленчене, малко остро, и в този момент се мразех заради това, но съм стар, а старите хора лесно се разхленчват. Старите хора лесно се плашат.

Брад кимна.

— Приемам извинението ти. Сега върви да го оставиш на мястото му. Така или иначе нямаш работа навън на дъжда. Особено в онази гора. Ами ако се подхлъзнеш, паднеш и си счупиш старите кокали? А? Кой мислиш ще трябва да те мъкне после нагоре по хълма?

— Не зная — отвърнах аз. Просто исках да се махна от него. Колкото повече го слушах, толкова повече ми напомняше на Пърси. Уилям Уортън, побърканият, който дойде на Зеления път през есента на трийсет и втора, веднъж хвана Пърси и го уплаши толкова силно, че той си подмокри гащите. „Само да кажете на някого за това — ни предупреди после, — и още следващата седмица ще сте на опашката в бюрото за безработни.“ Сега, след толкова много години, почти мога да чуя как Брад Долън казва същите думи със същия глас. Сякаш като пиша за старото време, съм отключил някаква скрита врата, свързваща миналото с настоящето — Пърси Уетмор с Брад Долън, Джанис Еджкоум с Илейн Конъли, затвора „Студената планина“ със старческия дом „Джорджийски борове“. И ако тази мисъл не ми попречи да заспя довечера, предполагам, няма да успее и каквото и да е друго.

Понечих да вляза през вратата на кухнята и Брад отново ме хвана за китката. Не зная за преди, но този път го правеше нарочно и ме стискаше така, че да ме заболи. Непрекъснато оглеждаше наоколо, за да се увери, че в ранната утринна влага няма никого, че няма кой да види как мъчи един от старците, за които се предполага, че трябва да се грижи.

— Какво правиш по онази пътека? — попита той. — Зная, че не ходиш там да си биеш чекии, тези дни отдавна са минало за теб, така че какво правиш?

— Нищо — отвърнах аз, като си повтарях да запазя спокойствие, да не му показвам каква болка ми причинява и да запазя спокойствие, да си спомня, че е споменал само за пътеката, че не знае за бараката. — Просто се разхождам. За да си проясня мозъка.

— Прекалено късно е за това, Поли, мозъкът ти никога повече няма да е ясен. — Отново стисна тънката ми старческа китка, натисна крехките ми кости и очите му постоянно шареха, за да се увери, че не го наблюдават. Брад не се страхуваше от това, че нарушава правилата — боеше се единствено да не го хванат, като ги нарушава. В това отношение също приличаше на Пърси Уетмор, който никога не оставяше човек да забрави, че е племенник на губернатора. — За старец като теб е цяло чудо, че си спомняш кой си. Адски си стар. Даже за музей като този. Май те е страх, Поли.

— Пусни ме — казах аз, като се опитвах да не хленча. Не само за да запазя гордостта си. Мислех си, че това може да го възбуди, както миризмата на пот понякога кара злото куче което иначе само би изръмжало да захапе. Това ме накара да се сетя за репортера, който отрази процеса на Кофи. Той беше ужасен човек на име Хамърсмит и най-ужасното в него бе, че самият той не го разбираше.

Вместо да ме пусне, Долън отново стисна китката ми. Простенах. Не исках да го направя, но не успях да се сдържа. Болеше ме цялото тяло, чак до глезените.

— Какво правиш там, Поли? Кажи ми.

— Нищо! — отвърнах аз. Не плачех, още не, но се страхувах, че скоро мога да се разплача, ако продължаваше да ме стиска така. — Нищо, просто се разхождам, обичам да се разхождам, пусни ме!

Той ме пусна, но само колкото да успее да хване другата ми ръка. Дланта ми беше затворена.

— Отвори я рече Брад, — дай на татко да види.

Отворих я и той изсумтя от отвращение. В дланта ми бяха само останките от втората препечена филийка. Бях свил дясната си ръка, когато той започна да стиска лявата ми, и по пръстите ми имаше масло — е, маргарин, тук няма истинско масло, разбира се.

— Влизай вътре да си измиеш проклетите ръце — каза, отстъпи назад и отново отхапа от сладката си. — Господи.

Качих се по стълбите. Краката ми трепереха, сърцето ми биеше като двигател с пропускащи клапи и с раздрънкани стари бутала. Когато хванах дръжката на вратата, която щеше да ме отведе в кухнята — и в безопасност — Долън рече:

— Ако кажеш на някого, че съм ти стискал бедната стара китка, Поли, аз ще им кажа, че си имал халюцинации. Най-вероятно начало на старческа деменция. И знаеш, че ще ми повярват. Ако имаш синини, ще си помислят, че сам си си ги направил.

Да. Всичко това бе вярно. И за пореден път можеше да го казва Пърси Уетмор, Пърси, който някак си беше останал млад и подъл, докато аз бях станал стар и уязвим.

— Няма да кажа на никого — измърморих. — Нямам какво да казвам.

— Точно така, старо сладурче. — Гласът му бе спокоен и подигравателен, глас на кретен, който си мисли, че винаги ще е млад. — И ще разбера какво правиш. Непременно. Чуваш ли ме?

Чувах го, да, но нямаше да му направя удоволствието да го кажа. Влязох вътре, минах през кухнята (сега можех да усетя миризмата на пържени яйца с наденички, но вече нямах апетит) и върнах дъждобрана на закачалката. После се качих по стълбите в стаята си, като си почивах на всяка крачка, за да дам на сърцето си възможност да се успокои, и събрах нещата си за писане.

Слязох в солариума и тъкмо сядах на малката масичка до прозорците, когато приятелката ми Илейн надникна през вратата. Изглеждаше уморена и, помислих си аз, болна. Беше сресала косата си, но все още бе по халат. Ние, старите сладури, не държим много на формалностите — обикновено просто не можем да си ги позволим.

— Не искам да ти преча — каза тя, — виждам, че се готвиш да пишеш…

— Не бъди глупава — прекъснах я аз. — Имам повече време, отколкото има Картър, за да си пие хапчетата за черния дроб. Хайде, влизай.

Тя влезе, но остана до вратата.

— Просто не можах да заспя и преди малко случайно погледнах през прозореца си… и…

— И си видяла двамата с господин Долън кротко да си бъбрим — казах аз. Надявах се само да ни е видяла, прозорецът й да е бил затворен и да не ме е чула как хленча пред Брад да ме пусне.

— Не ми изглеждаше кротък и приятелски — заяви тя. — Пол, той разпитваше за теб. Разпитваше и мен предишната седмица. Тогава не му обърнах особено внимание, помислих си, че просто обича да си пъха гадния дълъг нос в работата на другите, но сега се чудя.

— Разпитвал е за мен? — Надявах се думите ми да не са издали тревогата ми. — Какво те е питал?

— Къде се разхождаш например. И защо се разхождаш.

Опитах се да се засмея.

— Ето един човек, който не вярва в упражненията, това поне е ясно.

— Смята, че имаш някаква тайна. — Тя замълча за миг. — Аз също.

Отворих уста — не зная какво щях да кажа — но Илейн вдигна възлестата си и в същото време странно красива ръка, преди да успея да изрека и дума.

— Ако е така, не искам да зная нищо, Пол. Това си е твоя работа. Възпитана съм да мисля така, но не всички са като мен. Бъди предпазлив. Това е всичко, което искам да ти кажа. А сега те оставям да си вършиш работата.

Тя се обърна да си тръгне, но преди да излезе навън, аз я повиках по име. Илейн ми отправи въпросителен поглед.

— Щом свърша онова, което пиша… — започнах, после леко поклатих глава. Не се изразявах точно. — Ако свърша онова, което пиша, ще го прочетеш ли?

Тя като че ли се замисли, после ме погледна с усмивка, която би накарала всеки мъж светкавично да се влюби, дори мъж на моята възраст.

— Това ще е чест за мен.

— По-добре почакай първо да го прочетеш, преди да приказваш за чест — отвърнах аз, като си помислих за смъртта на Делакроа.

— Въпреки всичко ще го прочета — рече Илейн. — До последната дума. Обещавам. Но първо трябва да го довършиш.

После излезе, но мина много време, преди да напиша каквото и да е. Седях зазяпан през прозорците почти цял час, почуквах с писалката отстрани по масата, гледах как сивият ден малко се прояснява, мислех си за Брад Долън, който ме наричаше „Поли“ и никога не се уморяваше от тъпите си вицове, мислех си за онова, което ми бе казала Илейн Конъли. „Смята, че имаш някаква тайна. Аз също.“

А може би и аз. Да, може би аз също. И разбира се, Брад Долън иска да се добере до нея. Не защото мисли, че е нещо важно (и това е така, освен, предполагам, за самия мен), а защото смята, че много старите хора като мен не би трябвало да имат тайни. Нито да взимат дъждобраните от закачалката пред кухнята, нито да имат тайни. И не възприема идеята, че ние все още сме хора. А защо не трябва да ни се позволява такава идея? Той не знае. В това отношение също прилича на Пърси.

Ето как мислите ми като река, която прави неочакван завой, най-сетне ме върнаха там, докъдето бях стигнал в момента, в който Брад Долън протегна ръка изпод стрехата на кухнята и ме сграбчи за китката: до Пърси, до подлия Пърси Уетмор и до това как отмъсти на човека, който му се беше присмял. Делакроа хвърли пъстрата си макара — онази, която господин Джингълс му връщаше — и тя изскочи от килията му, за да падне в коридора. Нямаше нужда от нищо повече — Пърси се възползва от шанса си.

2.

— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на господин Джингълс и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.

Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.

Пърси се обърна усмихнат към него и към нас с Бруталния:

— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на пода. Червената му кръв се разливаше по зеления линолеум.

Дийн се изправи от бюрото на дежурния, като блъсна коляното си в страничната му дъска и картите се разпиляха на земята. Но нито той, нито Хари, който тъкмо се готвеше да излиза, обърнаха и най-малко внимание на това.

— Какво направи сега? — извика Стантън на Пърси. — Какво, по дяволите, направи сега, идиот такъв?

Пърси не отвърна. Той мина покрай бюрото, без да каже нито дума, приглаждайки косата си с пръсти. После влезе в кабинета ми и отиде в склада. Вместо него отговори Уилям Уортън:

— Шефе Дийн? Според мен онова, което направи, беше урок за онзи французин, че не е много благоразумно да му се смее.

Уортън се разсмя. Това бе искрен, селски смях, енергичен и дълбок. През онзи период от живота си съм срещал хора (повечето от тях много опасни), които изглеждат нормални само когато се смеят. Дивия Бил Уортън беше един от тях.

Отново погледнах към мишката. Бях замаян. Все още дишаше, но по тънките й мустачки имаше капчици кръв и погледът на допреди малко блестящите й очи помътняваше. Бруталния взе пъстрата макара, погледна я, после погледна към мен. Изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах и аз. Зад нас Делакроа продължаваше да крещи от мъка и болка. Проблемът не бе само в мишката, разбира се — Пърси беше пробил дупка в защитната стена на французина и сега целият му ужас се изливаше навън през нея. Но господин Джингълс представляваше средоточието на тези скрити чувства и бе страшно да слушаш Делакроа.

— О, не — плачеше Дел насред виковете, нечленоразделните молби и молитвите си на луизиански френски. — О, не, о, не, клетият господин Джингълс, клетият господин Джингълс, о, не.

— Дай ми го.

Вдигнах поглед, озадачен от този дълбок глас, отначало без да разбирам на кого принадлежи. Видях Джон Кофи. Подобно на Делакроа той беше пъхнал ръце между решетките на килията си, но за разлика от Дел не ги размахваше. Просто протягаше разтворените си длани колкото можеше по-напред. Позата му бе съзнателна, почти настойчива. В гласа му се долавяше същото и предполагам именно поради тази причина отначало не разбрах, че е на Кофи. Изглеждаше съвсем различен от загубената, сълзлива душа, обитавала килията му през последните няколко седмици.

— Дай ми го, господин Еджкоум! Докато още има време!

Тогава си спомних какво бе направил с мен и разбрах. Предполагах, че нямаше да му навреди, но не мислех и че ще има някаква полза. Когато взех мишката, аз потръпнах от усещането — от козинката й стърчаха толкова много натрошени кости, че приличаше на възглавничка за карфици. Това не беше уринарна инфекция. И все пак…

— Какво правиш? — попита ме Бруталния, когато поставих господин Джингълс върху огромната дясна длан на Кофи. — Какво, по дяволите?

Негърът приближи мишката към себе си. Тя лежеше неподвижно в ръката му. Опашката й висеше между палеца и показалеца му и леко потрепваше във въздуха. После Кофи покри дясната си длан с лявата и оформи нещо като купичка, в която мишката лежеше. Вече не можехме да виждаме самия господин Джингълс, а само опашката му, увиснала и с потрепващ край като отслабващо махало. Кофи вдигна шепи към лицето си и изпъна пръстите на дясната си ръка, сякаш бяха затворнически решетки. Опашката на мишлето сега висеше от тази страна на ръцете му, която бе откъм нас.

Бруталния застана до мен, все още стиснал пъстрата макара между пръстите си.

— Какво си мисли, че прави?

— Шт — казах аз.

Делакроа беше престанал да крещи.

— Моля те, Джон — прошепна той. — О, Джони, помогни му, моля те, помогни му, о, s’il vous plait!

Дийн и Хари дойдоха при нас. Хари все още държеше в ръка старото ни тесте карти.

— Какво става? — попита Дийн, но аз само поклатих глава. Имах чувството, че отново съм хипнотизиран, и проклет да съм, ако наистина не бях.

Кофи допря уста между два от пръстите си и рязко вдиша. За миг всички движения увиснаха във въздуха. После гигантът отдръпна глава от ръцете си и видях лицето на човек, който изглежда фатално болен или страдащ от ужасни болки. Очите му гледаха пронизително и блестяха, горните му зъби хапеха пълната му долна устна, тъмното му лице беше избледняло и придобило неприятния цвят на пепел, примесена с кал. Дълбоко от гърлото му се разнесе задавен звук.

— Мили Боже! — прошепна Бруталния. Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си.

— Какво? — почти излая Хари. — Какво?

— Опашката! Не я ли виждате? Опашката!

Опашката на господин Джингълс вече не приличаше на отслабващо махало — тя енергично пляскаше насам-натам като опашката на котка, която е тръгнала на лов за птички. И тогава от затворените шепи на Кофи се разнесе познатото ни писукане.

Кофи отново издаде онзи задавен звук, после обърна глава настрани като човек, който е изкашлял храчка и се готви да я изплюе. Вместо това той издиша от устата и носа си облак от черни насекоми — мисля, че бяха насекоми и другите казваха същото, но и до днес не съм сигурен.

— Господи, какво е това? — остро и уплашено попита Дийн.

— Всичко е наред — чух се да казвам. — Не се паникьосвайте, всичко е наред, след няколко секунди ще изчезнат.

Както тогава, когато Кофи бе изцелил уринарната ми инфекция, „мушичките“ побеляха и изчезнаха.

— По дяволите — промълви Хари.

— Пол? — колебливо попита Бруталния. — Пол?

Кофи отново изглеждаше добре — като човек, който най-после е изкашлял заседналото в гърлото му парче месо. Той се наведе, допря шепи до пода, надникна през пръстите си и после ги отвори. От тях излезе жив и здрав господин Джингълс — с абсолютно прав гръбнак, без нито една подутина, която да стърчи от козината му. Той спря за миг до вратата, после прекоси Зеления път до килията на Делакроа. Докато тичаше, забелязах, че по мустачките му все още има капчици кръв.

Французинът го грабна, като се смееше и плачеше едновременно, и покри мишката с шумни целувки. Дийн, Хари и Бруталния гледаха занемели. После Бруталния пристъпи напред и подаде пъстрата макара през решетките. Отначало французинът не я забеляза — беше прекалено погълнат от господин Джингълс. Приличаше на баща, чийто син се е спасил от удавяне. Бруталния го потупа по рамото с макарата. Дел я видя, взе я и отново се върна към животинчето. Галеше го по козинката и го поглъщаше с очи, сякаш трябваше постоянно да се уверява, че мишлето му е добре, че е живо и здраво.

— Пусни я — рече Бруталния. — Искам да видя как тича.

— Той е добре, шефе Хауъл, добре е, слава Богу…

— Пусни я — повтори Бруталния. — Послушай ме, Дел.

Очевидно неохотно, очевидно без да иска отново да изпуска от ръцете си господин Джингълс, поне засега, Делакроа се наведе. После съвсем лекичко хвърли макарата. Тя се претърколи по пода на килията, мина покрай кутията от пури и стигна до стената. Мишлето я следваше, но не със същата скорост, с която бе тичало преди. Като че ли куцаше малко с лявото си задно краче и това ме порази най-силно — предполагам именно това правеше всичко реално. Онова леко накуцване.

Мишката обаче стигна до макарата, стигна без никакви проблеми, и със стария си ентусиазъм започна да я бута с муцунка обратно към Делакроа. Обърнах се към Джон Кофи, който стоеше до вратата на килията си и се усмихваше. Усмивката му беше уморена и не бих я нарекъл наистина щастлива, но напрегнатата настойчивост, която бях видял на лицето му, бе изчезнала, както и изражението на болка и страх, сякаш се задушава. Това пак си беше нашият Джон Кофи с малко отнесеното изражение и със странните си, вперени някъде надалеч очи.

— Ти му помогна — казах аз. — Нали, голямо момче?

— Точно така — отвърна Кофи. Усмивката му стана малко по-широка и за миг-два наистина бе щастлива. — Помогнах му. Помогнах на мишока на Дел. Помогнах на… — Той провлачи последната дума, неспособен да си спомни името.

— На господин Джингълс — подсети го Дийн. Той напрегнато и удивено гледаше към Джон, сякаш очакваше негърът да избухне в пламъци или може би да полети из килията си.

— Точно така — каза Кофи. — На господин Джингълс. Той е циркова мишка. Ще живее зад целофанови прозорци.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Хари, който също гледаше към него. Зад нас Делакроа лежеше на койката си със своя любимец, който бе седнал на гърдите му. Дел тихо му пееше някаква френска песен, която звучеше като приспивна.

Кофи погледна нататък по Зеления път към бюрото на дежурния и към вратата, която водеше към кабинета ми и към склада зад него.

— Шефът Пърси е лош — каза той. — Шефът Пърси е подъл. Стъпи върху мишока на Дел. Стъпи върху господин Джингълс.

И тогава, преди да успеем да му отвърнем каквото и да е — ако изобщо можехме да се сетим какво да му отвърнем — той се върна на койката си, легна и се обърна с лице към стената.

3.

Пърси стоеше с гръб към нас, когато двайсетина минути по-късно двамата с Бруталния влязохме в склада. Върху лавицата над коша, в който държахме мръсните си униформи (а понякога и цивилни дрехи — в затворническата пералня не се интересуваха какво перат), беше намерил кутия с паста за лъскане на мебели и лъскаше дъбовите облегалки и крака на електрическия стол. Навярно ви звучи странно, може би дори страшно, но за нас с Бруталния това бе най-нормалното нещо, което той беше правил цяла вечер. Утре Стария Светльо щеше да има публика и Уетмор поне привидно щеше да командва парада.

— Пърси — тихо казах аз.

Той се обърна и престана да си тананика, щом ни погледна. Не видях страха, който очаквах, поне отначало. Осъзнах, че Пърси изглежда някак си по-възрастен. И, помислих си аз, Джон Кофи бе прав. Изглеждаше подъл. Подлостта е като наркотик — никой на света няма повече право от мен да каже това — и реших, че след известно време на опити Пърси в крайна сметка се е пристрастил към него. Онова, което беше сторил с мишката на Делакроа, му харесваше. Още повече му бяха харесали ужасените крясъци на французина.

— Недей да започваш с това — почти любезно рече той. — Искам да кажа, хей, та това беше само една мишка. И както отлично знаете, мястото й никога не е било тук.

— Мишката е добре — отвърнах аз. Сърцето ми силно биеше в гърдите, но се насилвах да говоря спокойно, почти с безразличие. — Съвсем добре. Пак тича, писука и гони макарата. И една мишка не можеш да убиеш като хората, както и с всичко останало, което вършиш тук.

Той ме гледаше, удивен и невярващ на ушите си.

— И очакваш да ти повярвам? Проклетото животно изхрущя! Чух го! Така че можеш просто да…

— Млъкни.

Той ме зяпна с широко отворени очи.

— Какво? Какво ми каза?

Направих крачка към него. Усещах как вената по средата на челото ми пулсира. Не можех да си спомня кога за последен път съм бил толкова разгневен.

— Не се ли радваш, че господин Джингълс е добре? След като толкова много си приказвахме, че работата ни е да пазим спокойствието на затворниците, особено когато краят им приближава, аз си мислех, че ще се радваш. Че ще изпитваш облекчение. Тъй като Дел утре трябва да извърви Пътя и всичко останало.

Пърси премести очи от мен към Бруталния и престореното му хладнокръвие се замени от неувереност.

— Каква игра, по дяволите, момчета, си мислите, че играете? — попита.

— Това не е игра, приятел — отвърна Бруталния. — Ти си мислиш, че е така… е, това е просто още една от причините, поради които не може да ти се вярва. Искаш ли да знаеш цялата истина? Струва ми се, че си много тъжен случай.

— Само почакайте — каза Пърси. Сега гласът му се връщаше към обичайното си звучене. В края на краищата страхът отново се промъкваше в него — страх от онова, което можехме да поискаме от него, страх от онова, което може би се готвехме да направим. Това ме радваше. Щеше да ни помогне да се справим по-лесно с него. — Познавам някои хора. Важни хора.

— Така твърдиш ти, но си такъв фантазьор — рече Бруталния. Като че ли бе на ръба да се разсмее.

Пърси пусна парцала за лъскане върху седалката на стола, към облегалките и краката на който бяха закачени скоби.

— Аз убих онази мишка — не съвсем уверено каза той.

— Върви да провериш сам — отвърнах му аз. — Живеем в свободна страна.

— Ще проверя. Ще проверя.

Той мина покрай нас със стисната уста. Малките му ръце (Уортън бе прав, наистина бяха прекрасни) си играеха с гребена му. Уетмор се качи по стъпалата и се наведе, за да мине през вратата към кабинета ми. Ние с Бруталния останахме до Стария Светльо и без да разговаряме, го чакахме да се върне. Не зная за Хауъл, но аз не можех да измисля какво да кажа. Не знаех дори какво да мисля за онова, което току-що бяхме видели.

Изтекоха три минути. Бруталния взе парцала на Пърси и започна да лъска дебелите дъски на облегалката на електрическия стол. Преди Уетмор да се върне, успя да свърши с една и да се захване с друга. Докато слизаше по стълбите, Пърси залитна и едва не падна, а после с препъване се приближи към нас. На лицето му се бяха изписали и изненада и недоверие.

— Вие сте го подменили — остро и обвинително рече той. — Някак си сте подменили мишките, копелета такива. Играете си с мен и адски ще съжалявате, ако не престанете! Ако не престанете, ще се наредите на проклетата опашка пред бюрото за безработни! За какви се мислите?

Той млъкна задъхан и със свити юмруци.

— Ще ти кажа какви сме — отвърнах аз. — Ние сме хората, които работим с теб, Пърси… но не за дълго. — Протегнах ръце и ги стоварих върху раменете му. Не чак толкова силно, но все пак ги стоварих, наистина. Стоварих ги.

Пърси понечи да се освободи.

— Махни си…

Бруталния хвана дясната му ръка — малка, мека и бяла, тя изчезна в загрубелия юмрук на Хауъл.

— Затваряй си плювалника, синко. Ако си знаеш интереса, ще използваш тази последна възможност да изкараш тапите от ушите си.

Обърнах го, бутнах го да се качи върху платформата, после го дръпнах назад, докато краката му не се удариха в седалката на електрическия стол и той не седна на него. Хладнокръвието му бе изчезнало, подлостта и арогантността му също. Бяха съвсем истински, но трябва да си спомните, че Пърси беше много млад. На неговата възраст те все още са тънко лустро, като грозен нюанс на емайлова боя. Все още можеш да видиш през нея. И смятах, че сега Пърси вече е готов да слуша.

— Искам думата ти — казах аз.

— За какво? — Продължаваше да се мъчи да се усмихне презрително, но очите му гледаха ужасени. Електричеството в помещението за прекъсвача беше изключено, но дървената седалка на Стария Светльо притежаваше свой собствен заряд и в този момент бях сигурен, че той го усеща.

— Думата ти, че ако ти позволим да участваш най-активно в екзекуцията утре вечер, наистина ще отидеш в „Брайър Ридж“ и ще ни оставиш на мира — отвърна Бруталния с жар, с каквато никога дотогава не го бях чувал да говори. — Че ще подадеш молба, за прехвърляне още на следващия ден.

— Ами ако не го направя? Ако просто се обадя на някои хора и им кажа, че ме нападате и ме заплашвате? Че ме тормозите?

— Ако връзките ти са толкова здрави, за колкото изглежда ги смяташ, можем да изхвърчим от тук — казах аз, — но ще се погрижим да оставим достатъчно от кръвта ти по пода, Пърси.

— Заради онази мишка? Ха! Мислите си, че на някого му пука, че съм размазал мишката на някакъв си убиец? При това извън изолатора му?

— Не. Но трима души видяха, че просто си стоеше с палец в гъза, докато Дивият Бил Уортън се опитваше да удуши Дийн Стантън с веригите си. За това на хората ще им пука, Пърси, обещавам ти. За това даже на чичо ти губернатора ще му пука.

Бузите и челото му се покриха с червени петна.

— И си мислите, че ще ви повярват? — попита той, но гласът му беше загубил голяма част от яростната си сила. Явно смяташе, че някой наистина може да ни повярва. А Пърси не обичаше да си има неприятности. Да нарушава правилата бе едно. Но да го хванат, че ги е нарушил, беше съвсем друго.

— Ами, имам няколко снимки на врата на Дийн отпреди синините му да изчезнат — рече Бруталния — нямах представа дали лъжеше, но определено звучеше като истина. — И знаеш ли какво казват те? Че Уортън е свършил доста добра работа, преди някой да му попречи, макар че ти беше точно там, при това зад гърба му. Ще ти се наложи да отговаряш на някои доста трудни въпроси, нали? А такова нещо може да те преследва адски много време. Най-вероятно дълго, след като роднините ти напуснат щатската столица и се върнат вкъщи да си пият ментовия джулеп18 на предната веранда. Работното досие на човек може да е ужасно интересно нещо, а през живота му имат възможност да му хвърлят някой и друг поглед много хора.

Пърси недоверчиво оглеждаше ту единия, ту другия. После вдигна лявата си ръка към косата си и я приглади. Не каза нищо, но си помислих, че вече почти сме го победили.

— Хайде да свършваме с това — предложих аз. — Нали не искаш да останеш тук повече, отколкото ние искаме да останеш?

— Мразя това място! — избухна той. — Не мога да търпя начина, по който се отнасяте към мен! Не ми давате никакви възможности!

Последното беше далеч от истината, но прецених, че не е време да споря.

— Но не обичам и да ме тормозят. Баща ми ме е учил, че ако веднъж тръгнеш по този път, най-вероятно в крайна сметка хората ще те тормозят през целия ти живот. — Очите му, почти толкова хубави, колкото и ръцете му, хвърляха мълнии. — Особено мразя да ме тормозят големи горили като този тип. — Той погледна към стария ми приятел и изсумтя. — Брутален — поне прякорът ти е верен.

— Трябва да разбереш нещо, Пърси — казах аз. — Според нас ти ни тормозиш. Постоянно ти обясняваме как правим нещата тук, но ти винаги си ги правиш както си искаш и когато после се окаже, че си оплел конците, винаги се криеш зад политическите си връзки. Това че настъпи мишката на Делакроа… — Бруталния ме изгледа и аз припряно се поправих: — … че се опита да настъпиш мишката на Делакроа е просто един пример. Постоянно нарушаваш правилата и в крайна сметка ние реагираме, това е всичко. Но виж, ако се държиш както трябва, ще излезеш от тази каша нормално — като всеки млад човек по пътя му нагоре. Никой никога няма да разбере за този наш малък разговор. Какво ще кажеш? Дръж се като възрастен. Обещай ни, че ще оставиш Дел на мира.

Той се замисли. И след миг-два очите му проблеснаха като на човек, на когото внезапно е хрумнала прекрасна идея. Не ми хареса много, защото всяка идея, която изглеждаше прекрасна за Пърси, нямаше да е такава за нас.

— Ако не друго — рече Бруталния, — само си помисли колко хубаво ще е да се махнеш от онзи гадняр Уортън.

Пърси кимна и аз го пуснах да стане от стола. Той изпъна униформената си риза, напъха я в панталоните си отзад и приглади косата си с гребена. После ни погледна.

— Добре, съгласен съм. Утре вечер съм главно лице в екзекуцията на Дел и още на следващия ден ще подам молба за „Брайър Ридж“. И сме квит. Става ли?

— Става — отвърнах. Очите му продължаваха да блестят по същия начин, но в момента изпитвах прекалено силно облекчение, за да му обърна внимание. Пърси протегна длан.

— Ще си стиснем ли ръцете?

Направих го. Бруталния също.

Какви глупаци само сме били.

4.

Следващият ден беше още по-задушен — последният ден на неестествената октомврийска жега. Когато пристигнах на работа, на запад тътнеха гръмотевици и започваха да се събират черни облаци. Със спускането на нощта те се приближиха и можехме да видим синьо-белите тризъбци на мълниите, които изскачаха от тях. Към десет вечерта в окръг Трапингъс се разрази торнадо — загинали четирима души и покривът на гаража в Тефтън бил отнесен — а на Студената планина се развихри ужасна гръмотевична буря. По-късно ми се струваше, че сякаш небесата са се гневили заради ужасната смърт на Едуар Делакроа.

Отначало всичко вървеше нормално. Дел спокойно бе прекарал деня в килията си, като от време на време си играеше с господин Джингълс, но предимно лежеше на койката си и го галеше. Уортън на два пъти се опита да ни създаде проблеми — веднъж извика на Дел за мишите хамбургери, които щели да получат, след като старият късметлия Пиер затанцувал ту-степ в ада — но дребният французин не му отвърна и очевидно решил, че не може да направи нищо повече, Дивия Бил се отказа.

В десет и петнайсет пристигна отец Шустър и зарадва всички ни, като съобщи, че щял да каже „Отче Наш“ заедно с Дел на луизиански френски. Това ни се стори добро предзнаменование. Оказа се, че грешим, разбира се.

Към единайсет започнаха да се събират свидетелите, повечето от които тихо разговаряха за ужасното време и гласно разсъждаваха за възможността от отлагане на екзекуцията заради прекъсване на електричеството. Изглежда, никой от тях не знаеше, че Стария Светльо се задейства с генератор и освен ако директно не го удареше мълния, представлението щеше да продължи. Тази вечер Хари беше в помещението за прекъсвача, така че тримата с Бил Додж и Пърси Уетмор играеха ролята на разпоредители, показваха на хората местата им и питаха всеки от тях, дали не иска студена вода. Присъстваха две жени: сестрата на момичето, което Дел бе изнасилил и убил, и майката на една от жертвите на пожара. Тя беше едра, бледа и решителна жена. Каза на Хари Теруилигър, че се надява мъжът, когото е дошла да види, да е ужасно уплашен, че знаела, че неговият огън в ада вече е разпален и че дяволчетата на Сатаната го очакват. После избухна в сълзи и скри лице в дантелена кърпичка, голяма почти колкото калъф за възглавница.

Разнесе се страхотна гръмотевица, която ламариненият покрив не можа да приглуши. Хората тревожно погледнаха нагоре. Неколцина мъже, на които очевидно им бе неудобно да носят вратовръзки толкова късно вечерта, избърсаха зачервените си страни. В бараката беше ужасно горещо. И, разбира се, те не откъсваха очи от Стария Светльо. Навярно по-рано през седмицата се бяха шегували с всичко това, но до единайсет и половина тази вечер настроението им за шеги се бе изпарило. Още в самото начало ви казах, че хората, които трябва да седнат на онзи дъбов стол, бързо загубват всякакво чувство за хумор, но осъдените на смърт не бяха единствените, чиито усмивки се стопяваха, щом наистина настъпеше моментът. Просто някак си изглеждаше толкова гол върху платформата си, със скоби, щръкнали от двете страни на краката му и приличащи на онези, които носеха преболедувалите детски паралич. Не се чуваха много разговори и когато отново изкънтя гръмотевица, силна и неприятна като звук от разцепващо се дърво, сестрата на жертвата на Делакроа тихо извика. Последният, който зае мястото си сред свидетелите, беше Къртис Андерсън, заместникът на директора Мурс.

В единайсет и половина аз се приближих до килията на Делакроа. На малко разстояние зад мен вървяха Бруталния и Дийн. Дел седеше на койката с господин Джингълс в скута си. Мишката бе протегнала глава към осъдения и малките и блестящи очички поглъщаха лицето на французина. Дел я галеше между ушите. По лицето му се търкаляха големи беззвучни сълзи и като че ли мишлето гледаше именно тях. При звука на стъпките ни затворникът вдигна глава. Беше много блед. Зад себе си по-скоро усещах, отколкото виждах погледа на Джон Кофи, застанал до вратата на килията си.

При дрънченето на ключовете ми по металните решетки Дел потръпна, но продължи да гали господин Джингълс по главичката, докато аз отключих вратата и я отворих.

— Здрасти, шефе Еджкоум — рече той. — Здрасти, момчета. Кажи здрасти, господин Джингълс. — Но мишката просто продължаваше унесено да поглъща лицето на плешивия дребен човек, сякаш се чудеше откъде ли извират сълзите му. Пъстрата макара лежеше на мястото си в кутията от пури — приготвена за последния път, помислих си аз и ме проряза остра болка.

— Едуар Делакроа, като съдебен служител…

— Шефе Еджкоум?

Отначало реших просто да продължа с формалните думи, после се отказах.

— Какво има, Дел?

Той ми подаде мишката.

— Ето. Не позволявай с господин Джингълс да се случи нищо лошо.

— Дел, не мисля, че ще дойде при мен. Той не е…

— Mais oui, той казва, че ще дойде. Казва, че знае всичко за теб, шефе Еджкоум, и че ти ще го заведеш на онова място във Флорида, където мишките правят триковете си. Казва, че ти вярва. — Делакроа протегна ръка и проклет да съм, ако мишката не стъпи от дланта му върху рамото ми. Бе толкова лека, че дори не я усетих през плата на униформата ми, но я почувствах като слаба топлинка. — Шефе? Не позволявай онзи лош човек пак да се доближи до него. Не позволявай онзи лош човек да направи нещо на мишката ми.

— Няма, Дел. Няма да му позволя. — Въпросът беше какво щях да правя с животинчето в момента. Не ми изглеждаше много редно да съпровождам Делакроа покрай свидетелите с мишка, настанила се на рамото ми.

— Аз ще го взема, шефе — изтътна някой иззад мен. Бе Джон Кофи — сякаш по някакъв свръхестествен начин беше прочел мислите ми. — Само за сега. Ако Дел няма нищо против.

Французинът с облекчение кимна.

— Да, вземи го, Джон, докато тази глупост не свърши — bien! А после… — Погледът му се върна към нас с Бруталния. — Ще го занесете във Флорида. В онова Градче на мишките.

— Да, най-вероятно ще отидем заедно с Пол — потвърди Хауъл, като неспокойно гледаше как господин Джингълс слиза от рамото ми в огромната отворена длан на Кофи. Мишлето го направи, без да се съпротивлява или да се опитва да избяга — всъщност се намести в ръката на негъра със същата готовност, с каквато се бе качило на рамото ми. — Ще си вземем от отпуската. Нали, Пол?

Кимнах. Дел също кимна с блеснали очи и със съвсем лека усмивка на уста.

— Хората ще плащат по десет цента, за да го видят. И по два цента за децата. Нали така, шефе Хауъл?

— Точно така, Дел.

— Ти си добър човек, шефе Хауъл. Ти също, шефе Еджкоум. Понякога сте ми викали, oui, но не повече, отколкото трябва. Всички вие сте добри хора, освен онзи Пърси. Иска ми се да можех да ви видя на някое друго място. Mauvais temps, mauvais chance.

— Трябва да ти кажа нещо, Дел — продължих аз. — Преди да тръгнем, просто трябва да ти кажа думите, които казвам на всички. Нищо особено, но е част от задълженията ми. Става ли?

— Oui, monsieur — отвърна той и за последен път погледна към седналия върху широкото рамо на Джон Кофи господин Джингълс. — Au revoir, mon ami — каза французинът и се разплака по-силно. — Je t’aime, mon petit. — И прати на мишлето въздушна целувка. Би трябвало да е смешна онази целувка или може би просто гротескна, но не беше. За миг погледите ни с Дийн се срещнаха, после трябваше да се извърна. Дийн зяпаше нататък по коридора към карцера и странно се усмихваше. Струва ми се, че още малко и щеше да се разплаче. Що се отнася до мен, аз казах каквото трябваше, като започнах с това, че съм съдебен служител, и щом свърших, Делакроа за последен път излезе от килията си.

— Почакай още малко, приятел — рече Бруталния и погледна темето на Дел, върху което трябваше да нагласим шапката. Той ми кимна, после потупа французина по рамото. — Точно както трябва. Да вървим.

И така, Едуар Делакроа за последен път пое по Зеления път. По страните му се стичаха малки ручейчета пот и сълзи. В небето изтрещя страшна гръмотевица. Бруталния вървеше отляво на осъдения, аз отдясно, а Дийн отзад.

В кабинета ми чакаше Шустър. В двата ъгъла стояха надзирателите Ринголд и Батъл. Свещеникът погледна към Дел, усмихна се и се обърна към него на френски. Звучеше ми надуто, но направи истинско чудо. Дел се усмихна в отговор, после се приближи до Шустър и го прегърна. Ринголд и Батъл се напрегнаха, но аз ги спрях с вдигнати ръце и поклатих глава.

Шустър слушаше задавената от сълзи френска реч на Дел, кимаше, сякаш отлично го разбираше, и го потупваше по гърба. После ме погледна над рамото на дребния мъж и каза:

— Не разбирам почти нищо от онова, което говори.

— Мисля, че няма значение — изтътна Бруталния.

— Аз също, синко — с усмивка се съгласи Шустър. Той бе най-добрият от всички свещеници, които идваха в затвора, и сега съзнавам, че нямам представа какво е станало с него. Надявам се, че е запазил вярата си, каквото и да е станало.

Той помогна на Делакроа да падне на колене, после допря ръцете си в молитвен жест. Французинът го последва.

— Not’ Pere, qui etes aux cieux — започна Шустър и Делакроа повтаряше след него. Двамата заедно казаха Отче Наш на някакъв странен луизиански френски, чак до „mais deliverez-nous du mal, ainsi soit-il“. Сълзите на Дел вече почти бяха пресъхнали и изглеждаше спокоен. Последваха цитати от Библията (на английски), включително добрите стари думи за неподвижните води. Когато свърши с това, Шустър понечи да се изправи, но Дел го хвана за ръкава и каза нещо на френски. Свещеникът внимателно го изслуша и се намръщи. После му отговори. Дел прибави още нещо, след това просто го погледна с надежда.

Шустър се обърна към мен.

— Иска да каже още една молитва, господин Еджкоум. Аз не мога да му помогна с нея заради баптисткото си вероизповедание. Има ли някакъв проблем?

Погледнах към часовника на стената и видях, че до полунощ остават седемнайсет минути.

— Няма — отвърнах аз, — но трябва да побърза. Трябва да спазваме определеното време, нали знаете?

— Да, зная. — Той се обърна към Делакроа и му кимна.

Дел затвори очи, сякаш за молитва, но за миг не каза нищо. Челото му се смръщи и ми се стори, че рови някъде дълбоко из паметта си, като човек, който търси в малка таванска стая предмет, неизползван (или ненужен) от много, много дълго време. Отново хвърлих поглед към часовника и едва не казах нещо — щях да кажа, ако Бруталния не ме дръпна за ръкава и не поклати глава.

После Дел започна — тихо, но бързо на онзи диалектен френски, заоблен, мек и чувствен като гърдите на млада жена.

— Marie! Je vous salue, Marie, oui, pleine de grace; le Seigneur est avec vous; vous etes benie entre toutes les femmes, et mon cher Iesus, le fruit de vos entrailles, est beni. — Той отново плачеше, но ми се струва, че не го осъзнаваше. — Sainte Marie, O ma mere, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauv’ pecheurs, maint’ant et a l’heure… l’heure de notre mort. L’heure de mon mort. — Осъденият дълбоко и пресекливо си пое дъх. — Ainsi soit-il.

Когато Делакроа се изправи на крака, през единствения прозорец на кабинета проблесна кратка синьо-бяла светкавица. Всички подскочиха и се свиха, освен самия Дел, който все още изглеждаше погълнат от старата молитва. Без да гледа, той протегна ръка. Бруталния я пое и за миг я стисна. Французинът го погледна и леко се усмихна.

— Nous voyons… — започна той, после замълча и с усилие на волята си премина на английски. — Вече можем да вървим, шефе Хауъл, шефе Еджкоум. Вече съм чист пред Господ.

— Това е добре — отвърнах аз и се зачудих колко чист пред Господ ще се чувства двайсет минути по-късно, когато се окажеше в единия край на електрическия проводник. Надявах се последната му молитва да е била чута и Богородица да се моли заедно с него с цялото си сърце и душа, защото в този момент Едуар Делакроа, изнасилвач и убиец, се нуждаеше от всички възможни молитви. Навън светкавица отново разцепи небето. — Хайде, Дел. Не е далече.

— Чудесно, шефе, чудесно. Защото не се страхувам, вече не. — Поне така каза, но видях в очите му — въпреки молитвите — че лъже. Когато изминеха останалата част от Зеления път и се наведяха, за да се проврат през ниската врата, почти всички от тях се страхуваха.

— Спри долу, Дел — тихо му казах аз, когато стигна до вратата, но съветът бе излишен. Той спря в основата на стълбите, да, и причината беше застаналият на платформата Пърси Уетмор. До краката му бе кофата с гъбата, а точно зад десния му хълбок се виждаше телефонът за връзка с губернатора.

— Non — тихо и ужасено рече Дел. — Non, не той!

— Продължавай — подкани го Бруталния. — Просто гледай към нас с Пол. Напълно забрави за него.

— Но…

Хората обърнаха глави към нас, но аз леко се извъртях, така че да мога да държа Делакроа за левия лакът, без да ме виждат.

— Спокойно — казах с глас, който можеше да чуе само Дел и навярно Бруталния. — Единственото, с което повечето от тези хора ще те запомнят, е начинът, по който излизаш, така че нека те запомнят с добро.

В този момент в небето изтрещя най-силната досега гръмотевица, толкова мощна, че ламариненият покрив на бараката се разтърси. Пърси подскочи, сякаш някой го е сръгал, и Дел презрително се изсмя.

— Ако удари още по-силен гръм, той пак ще подмокри гащите — рече и после изправи плещите си — не че имаше какво толкова да изправя. — Хайде. Да свършваме с това.

Тръгнахме към платформата. Мимоходом Делакроа хвърли нервен поглед към свидетелите — този път около двайсет и петима — но тримата с Бруталния и Дийн не откъсвахме очи от стола. Всичко ми се струваше наред. Вдигнах палец и въпросително погледнах към Пърси, който сбърчи лице, сякаш ме питаше: „Какво искаш да кажеш, дали всичко е както трябва ли? Естествено, че е.“

Надявах се да е прав.

Двамата с Бруталния автоматично протегнахме ръце към лактите на Делакроа, когато понечи да се качи на платформата. Тя се издига само на двайсетина сантиметра над пода, но бихте се изненадали колко много от тях, дори най-яките, се нуждаят от помощ, за да направят тази последна стъпка нагоре в живота си.

Дел обаче нямаше проблеми. Той се изправи пред стола за миг (решително, без да гледа към Пърси), после наистина му заговори, сякаш му се представяше:

— C’est moi.

Пърси протегна ръка към него, но Делакроа сам се обърна и седна. Коленичих от лявата му страна, Бруталния — от дясната. Предпазих си слабините и гърлото по начина, който вече описах, после обърнах скобата така, че да обхване слабата бяла плът точно над глезена на осъдения. Разнесе се гръмотевица и ме накара да подскоча. В очите ми капеше пот. Кой знае защо постоянно си мислех за Градчето на мишките. За Градчето на мишките и за това, че входът струвал десет цента. Два цента за децата, които щяха да гледат господин Джингълс през целофановите прозорци.

Скобата заяждаше и не искаше да се затвори. Чувах, че Дел си поема дълбоко въздух — дробовете, които след по-малко от четири минути щяха да се превърнат в овъглени торби, сега се мъчеха да следват препускащото му от страх сърце. Фактът, че бе убил шестима души, в този момент ми се струваше най-маловажният. Изобщо не говоря за добро и зло, просто ви описвам как стояха нещата.

Дийн коленичи до мен и прошепна:

— Какво става, Пол?

— Не мога… — започнах аз и в този миг скобата с ясно доловимо изщракване се затвори. Трябва да е прищипала кожата на Делакроа, защото той потръпна и издаде тих, съскащ звук. — Съжалявам — казах.

— Няма нищо, шефе — отвърна той. — Ще ме боли само за минута.

Бруталния трябваше да затвори скобата с електрода, което винаги отнема малко повече време, така че и тримата се изправихме почти едновременно. Дийн отиде да затвори скобата на дясната ръка на французина, а Пърси — на лявата. Бях готов да се приближа, ако Уетмор имаше нужда от помощ, но той се справи по-добре със задачата си, отколкото аз. Виждах, че сега Дел трепери целият, сякаш през тялото му вече минаваше слаб ток. Можех да усетя и мириса на потта му. Беше кисел и силен и ми напомняше за саламура от туршия.

Дийн кимна на Пърси. Уетмор се обърна през рамо — виждах мястото точно под извивката на челюстта му, където се беше порязал по време на бръснене същия ден — и тихо, но твърдо каза:

— Включи на едно!

Разнесе се бръмчене като шум на стар хладилник и висящите крушки в склада замъждукаха. От публиката се разнесоха няколко тихи ахвания и промърморвания. Дел подскочи на стола, стиснал краищата на дъбовите облегалки толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Погледът му шареше насам-натам и дишането му още повече се ускори. Вече почти се задъхваше.

— Спокойно — измърмори Бруталния. — Спокойно, Дел, отлично се справяш. Потърпи, отлично се справяш.

„Хей, момчета! — помислих си аз. — Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“ И в небето отново изтътна гръмотевица.

Пърси величествено заобиколи електрическия стол и застана пред него. Това беше големият му миг, сега бе по средата на сцената и всички погледи бяха насочени към него. Всички, с изключение на един. Делакроа видя кой е и наведе очи към скута си. Допреди това бих се обзаложил на каквото и да е, че Пърси ще си оплете езика, когато наистина трябва да каже речта си пред публика, но той не засече нито веднъж. Гласът му беше злокобно спокоен:

— Едуар Делакроа, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?

Дел се опита да каже нещо и отначало успя да издаде само ужасен шепот, изпълнен с придихания и гласни звуци. На лицето на Пърси се появи сянката на презрителна усмивка и в този момент с удоволствие бих го застрелял. После французинът облиза устни и отново опита:

— Съжалявам за онова, което извърших. Бих дал каквото и да е, за да върна часовника назад, но никой не е в състояние да го стори. Затова сега… — В небето над нас избухна гръм като от минохвъргачка. Дел подскочи, доколкото му позволяваха скобите с безумно изцъклени от мокрото му лице очи. — Затова сега си плащам. Бог да ми прости. — Отново облиза устни и погледна към Бруталния. — Не забравяйте обещанието си за господин Джингълс — рече с тих глас, предназначен само за нас.

— Няма, не се тревожи — отвърнах аз и потупах студената като пръст ръка на Делакроа. — Той ще отиде в Градчето на мишките…

— Хайде бе, ще отиде — с ъгълчето на устата си каза Пърси като затворник на двора, докато прекарваше ремъка през гърдите на Дел. — Такова място няма. Измислиха го тези момчета тук, за да кротуваш. Просто си помислих, че би трябвало да го знаеш, педераст такъв.

Болезненият блясък в очите на Дел ми подсказа, че подсъзнателно вече го е знаел… но че е нямало да го допусне до съзнанието си, ако му бяха позволили. Смаян и вбесен, погледнах към Пърси и той спокойно отвърна на погледа ми, сякаш ме питаше какво ще направя сега. И, разбира се, знаеше, че ме е надхитрил. Не можех да направя нищо, не и пред свидетелите, не и след като Делакроа вече седеше на самия край на живота си. Вече нямаше какво да направя, освен да продължа и да свърша с всичко това.

Пърси свали маската от куката и я нахлузи върху лицето на осъдения Дел, като здраво я напъха под изпъкналата брадичка на дребния мъж, за да опъне дупката отгоре й. След това трябваше да вземе гъбата от кофата и да я намести в шапката. И тъкмо тук той за пръв път се отклони от обичайния ред: вместо просто да се наведе и да извади гъбата, взе стоманената шапка от облегалката на стола и се наведе с нея в ръце. С други думи, вместо да доближи гъбата до шапката — което беше естествено — той направи обратното. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, но бях прекалено разстроен. Това бе първата екзекуция, в която участвах и в която чувствах, че напълно съм загубил контрол. Що се отнася до Бруталния, той изобщо не гледаше към Уетмор, поне когато Пърси се наведе над кофата (като се движеше така, че отчасти да скрие от погледа ни какво прави), изправи се и се обърна към Дел с шапката в ръце и с вече поставената вътре кафява кръгла гъба. Хауъл гледаше към плата, заменил лицето на французина — наблюдаваше как черната копринена маска потъва навътре и очертава кръга на отворената уста на Делакроа, а после се издува навън от дъха му. По челото и слепоочията на Бруталния, точно под косата му, бяха избили едри капки пот. Никога дотогава не го бях виждал да се поти по време на екзекуция. Лицето на застаналия зад него Дийн изглеждаше отнесено и болнаво, сякаш Стантън се мъчеше да не избълва вечерята си. Всички разбирахме, че нещо не е наред, сега вече съм сигурен. Просто не можехме да определим какво. Никой не знаеше — поне тогава — за въпросите, които Пърси бе задавал на Джак Ван Хей. Бяха много, но подозирам, че повечето са били просто за маскировка. Онова, от което Пърси се е интересувал — единственото, от което се е интересувал, уверен съм — е била гъбата. Предназначението на гъбата. Защо се потапя в солен разтвор… и какво ще стане, ако не се потопи в него.

Какво ще стане, ако гъбата е суха.

Пърси нахлупи шапката върху главата на Дел. Дребният мъж отново подскочи и простена, този път по-високо. Някои от свидетелите неспокойно се размърдаха на сгъваемите си столове. Дийн направи половин крачка напред, като се готвеше да помогне с ремъка за брадичката, и Пърси рязко му махна да се отстрани. Стантън го направи и леко се присви и потръпна, когато нова мълния разтърси бараката. Този път я последваха първите пръски дъжд по покрива. Те прозвучаха силно, все едно че някой хвърля шепи фъстъци по метална повърхност.

Чували сте израза „кръвта ми замръзна“, нали? Естествено. Всички сме го чували, но единственият път през целия ми живот, през който наистина се почувствах така, беше онази гръмотевична нощ през октомври 1932, десетина секунди след полунощ. Не беше заради отровния триумф, изписал се на лицето на Пърси Уетмор, когато отстъпи от скритата под шапката и качулката и пристегната със скоби фигура, седнала в скута на Стария Светльо — а заради онова, което трябваше да видя, но не видях. По бузите на Дел не се стичаше вода от шапката. Но го забелязах прекалено късно.

— Едуард Делакроа — казваше Пърси, — в съответствие със закона на щата, сега през тялото ти ще бъде пропуснато електричество, докато не умреш.

Хвърлих поглед към Бруталния. Разкъсваше ме болка, в сравнение с която уринарната ми инфекция беше като ударен пръст. „Гъбата е суха!“ — беззвучно му казах с устни аз, но той само поклати глава, без да ме разбира, и отново впи очи в маската върху лицето на французина, върху черната коприна на която се отпечатваха последните му няколко вдишвания и издишвания.

Протегнах ръка към лакътя на Пърси, но той се отдръпна и безизразно ме погледна. Погледът му беше мигновен, но ми каза всичко. По-късно щеше да ни залива с лъжи и хората, от които зависеха последствията, щяха да му повярват, но аз знаех истината. Той бе добър ученик за нещата, които го интересуваха, бяхме открили това по време на репетициите, и внимателно беше слушал обясненията на Джак Ван Хей за това как напоената със солен разтвор гъба провежда електричеството, насочва го и превръща заряда в своего рода електрически куршум за мозъка. О, да, Пърси отлично знаеше какво прави. Може и да съм му повярвал, когато по-късно каза, че не знаел докъде ще стигне всичко, но това няма никакво значение даже в графата за добри намерения, нали? Според мен е така. И все пак освен да изкрещя пред заместник-директора и пред всички свидетели на Джак Ван Хей да не включва електричеството, нямаше какво друго да сторя. Ако разполагах с още пет секунди, струва ми се бих могъл да извикам, но Пърси не ми даде това време.

— Нека Бог се смили над душата ти — каза той на задъханата, ужасена фигура на електрическия стол, после погледна покрай нея към замрежения правоъгълник, зад който стояха Хари и Джак, последният с ръка на прекъсвача, означен като „СЕШОАРЪТ НА МЕЙБЪЛ“. Лекарят се бе изправил отдясно на прозореца, впил очи в черната чанта между краката си, мълчалив и потънал в себе си, както винаги. — Превключи на две!

Отначало беше както обикновено — бръмченето, което бе малко по-високо от нормалното, но не много, и безсмисленият тласък напред на тялото на Дел в резултат от сгърчването на мускулите му.

После всичко се обърна наопаки.

Бръмченето престана да е равномерно. Към него се присъедини пропукване като от мачкане на целофан. Замириса ми на нещо ужасно, което не успях да определя като смесица от горяща коса и сюнгер, докато не видях изпод краищата на шапката да се вият сини езичета дим. От дупката в горната й част, през която влизаше проводникът, също пушеше — като дим, издигащ се от отвора на индианска палатка.

Делакроа започна да се разтърсва и гърчи на стола. Покритата му с маска глава се мяташе насам-натам, сякаш в някакъв яростен знак за отказ. Краката му биеха по пода с кратки удари, спъвани от скобите на глезените му. В небето изтрещя гръмотевица и дъждът заваля по-силно.

Погледнах към Дийн Стантън — той безумно ме зяпна в отговор. Изпод шапката се разнасяше приглушено пропукване, като от чамов чвор, избухващ в буен огън, и сега вече виждах, че през маската също е започнал да се процежда дим.

Хвърлих се към прозорчето на помещението за прекъсвача, но преди да успея да отворя уста, Брутъс Хауъл ме хвана за лакътя. Стисна ме толкова силно, че ръката ми изтръпна. Беше блед като платно, но не бе изпаднал в паника.

— Не казвай на Джак да го изключи — тихо рече той. — Каквото и да правиш, не му казвай това. Вече е прекалено късно да спираме.

Отначало, когато Дел закрещя, свидетелите не го чуха. Дъждът по ламаринения покрив се беше превърнал в рев, а гръмотевиците тътнеха почти без да спират. Но тези от нас, които бяхме на платформата, го чухме, да — задавен вой от болка изпод димящата маска, като животно, попаднало под ножовете на сенокосачка.

Сега бръмченето от шапката бе непостоянно и бясно, накъсано от пропуквания, напомнящи на радиосмущения. Делакроа започна да се тръшка на стола като непослушно дете. Платформата се тресеше и той опъваше кожения ремък толкова силно, че всеки момент можеше да се скъса. Електричеството го извиваше ту на едната, ту на другата страна и аз чух, че дясното му рамо изхрущя, или счупено, или изкълчено. Заедно с него се разнесе звук, като че ли някой разбиваше дървена щайга с тежък чук. Панталонът на чатала му, който в момента се виждаше съвсем неясно заради кратките разтърсвания на краката му, потъмня. Тогава Дел запищя, ужасен звук, висок и сякаш издаван от плъх, който се чуваше въпреки леещия се като из ведро дъжд.

— Какво става с него, по дяволите? — извика някой.

— Ще издържат ли скобите?

— За Бога, каква смрад! Пфу!

После се обади една от жените:

— Нормално ли е това?

Делакроа се метна напред, отпусна се назад, после пак напред и назад. Пърси ужасено го зяпаше с отворена уста. Беше очаквал нещо естествено, но не и това.

Маската върху лицето на Делакроа избухна в пламъци. Към миризмата на горящи коса и сюнгер се присъедини смрадта на изпечена плът. Бруталния грабна кофата за гъбата — вече празна, разбира се — и се хвърли към дълбоката мивка в ъгъла.

— Не трябва ли да спра тока, Пол? — извика през мрежата Ван Хей. Гласът му звучеше съвсем объркано. — Не трябва ли…

— Не! — изкрещях в отговор аз. Бруталния пръв го беше разбрал, но и аз не закъснях: трябваше да свършим с това. Каквото и друго да направехме през целия остатък от живота си, то бе подчинено на едно: трябваше да свършим с Делакроа. — Превключи, за Бога! Превключи, превключи, превключи!

Обърнах се към Бруталния, вече без да съзнавам, че хората зад нас говорят, някои изправили се на крака. Двама от тях крещяха:

— Спрете това!

— Никаква вода! — извиках аз на Хауъл. — Никаква вода! Полудя ли?

Бруталния ме погледна с някакво замаяно разбиране на лицето. Да залееш с вода човек, през който тече електрически ток. О, да. Щеше да е много умно. Той се озърна, видя закачения на стената химически пожарогасител и го взе. Добро момче.

Маската върху лицето на Делакроа беше изтляла достатъчно, за да разкрие кожа, по-черна от тази на Джон Кофи. Очите му, вече само уродливи бели, пихтиести топки, бяха изтекли от орбитите си и висяха върху бузите му. Миглите му бяха изчезнали и докато го гледах, започнаха да горят самите му клепачи. От отвореното деколте на ризата му се издигаха кълба дим. А бръмченето на електричеството продължаваше ли продължаваше, изпълваше главата ми и отекваше в черепа ми. Предполагам, че лудите трябва да чуват именно този звук или нещо подобно на него.

Дийн се хвърли напред като в замаяността си смяташе, че може да угаси ризата на Дел с голи ръце. Извиках му да се маха оттам почти достатъчно силно, че да го спра. Ако в този момент докоснеше Делакроа, щеше да заприлича на Заека Брер, който удря Катранения човек. В този случай един електрически Катранен човек.

Все още не се обръщах, за да видя какво става зад нас, но шумът показваше, че е настъпил истински хаос — преобръщаха се столове, хората викаха, една от жените високо крещеше: „Спрете това, спрете това, о, не виждате ли, че му е достатъчно?“ Къртис Андерсън ме стисна за рамото и ме попита какво става, за Бога, какво става и защо не заповядам на Джак да изключи електричеството?

— Защото не мога — отвърнах аз. — Вече е прекалено късно, не разбираш ли? Така или иначе след още няколко секунди всичко ще свърши.

Но преди да свърши, изминаха поне още две минути, най-дългите две минути през целия ми живот и през повечето време, струва ми се, Делакроа бе в съзнание. Той крещеше, гърчеше се и се мяташе насам-натам. От ноздрите и устата му, които бяха станали мораво-черни като зрели сливи, излизаше дим. Дим се виеше от езика му, както пуши нагорещен тиган. Всички копчета на ризата му или бяха изхвръкнали, или се бяха стопили. Потникът му още не се беше запалил съвсем, но се бе овъглил, димеше и можехме да усетим миризмата на горящите косми по гърдите му. Хората зад нас се блъскаха към вратата като бягащи говеда. Не можеха да се измъкнат през нея, разбира се — в края на краищата бяхме в проклетия затвор — и просто се трупаха около нея, докато Делакроа се пържеше („Сега се пържа — беше казал старият Ту-Ту, когато репетирахме за екзекуцията на Арлен Битърбък. — Станах направо на печена пуйка“), гръмотевиците тътнеха и дъждът яростно се изливаше от небето.

В един момент се сетих за лекаря и се огледах за него. Все още бе там, но строполил се на пода до черната си чанта. Беше припаднал.

Бруталния се приближи и застана до мен с пожарогасителя в ръце.

— Не още — казах аз.

— Зная.

Огледахме се за Пърси и го видяхме застанал почти зад Стария Светльо, замръзнал на място с разширени очи и захапал кокалчето на ръката си.

Тогава най-после Делакроа се отпусна назад на стола. Подутото му, обезобразено лице лежеше върху рамото му. Продължаваше да потръпва, но бяхме виждали това и преди — дължеше се на протичащото през тялото му електричество. Шапката се бе изкривила върху главата му, но когато малко по-късно я свалихме, по-голямата част от скалпа му и останалата му коса се смъкнаха заедно с нея, сякаш залепени за метала със силно лепило.

— Спри тока! — извиках на Джак. Бяха изтекли трийсет секунди, през които димящата, овъглена човекообразна маса на стола се беше разтърсвала само от електричеството. Бръмченето незабавно престана и аз кимнах на Бруталния.

Той се обърна и толкова силно тръшна пожарогасителя в ръцете на Пърси, че Уетмор залитна назад и едва не падна от платформата.

— Ти го направи — рече Хауъл. — В края на краищата ти командваш парада, нали?

Пърси му прати едновременно болезнен и убийствен поглед. После хвана пожарогасителя, напомпи го, насочи го и покри човека на стола с огромен облак бяла пяна. Видях, че краката на Дел потрепват веднъж, когато струята попадна върху лицето му, и си помислих „О, не, може да ни се наложи отново да го направим“, но движението не се повтори.

Андерсън се беше обърнал и викаше на изпадналите в паника свидетели, че всичко е наред, че всичко е под контрол, че просто е имало електрически удар заради бурята и че няма защо да се тревожат. Оставаше само да им каже, че миризмата, която са усетили — дяволска смес от горяща коса, пържено месо и печени лайна — е „Шанел № 5“.

— Вземи стетоскопа от доктора — казах на Дийн, когато струята на пожарогасителя пресекна. Делакроа бе покрит с бяло и острата, горчива химическа миризма донякъде сподавяше смрадта.

— Докторът… редно ли е аз…

— Остави доктора, просто донеси стетоскопа му — прекъснах го аз. — Да свършваме с това… да го махаме от тук.

Дийн кимна. Последните ми думи го бяха убедили. Той отиде до чантата на лекаря и започна да рови в нея. Докторът се раздвижи — поне не беше получил удар или инфаркт. Това бе добре. Но не и начинът, по който Бруталния гледаше Пърси.

— Слез в тунела и чакай при количката — казах аз.

Пърси преглътна.

— Пол, виж. Не знаех…

— Млъквай. Слез в тунела и чакай при количката. Веднага.

Той преглътна, сбърчи лице сякаш от болка и после тръгна към вратата, която водеше към стълбите и тунела. Носеше празния пожарогасител в ръце като бебе. Когато се връщаше при мен със стетоскопа, Дийн мина покрай него. Аз го отворих и си сложих слушалките. Бях го правил и преди, в армията, а това е нещо, което човек не забравя, като карането на велосипед.

Избърсах пяната от гърдите на Делакроа, после едва се сдържах да не повърна, когато голямо, горещо парче от кожата му просто се плъзна от плътта под него, така както се плъзга кожата от… е, знаете. От печена пуйка.

— О, Господи — почти изхлипа зад мен някакъв глас, който не познавах. — Винаги ли е така? Защо никой не ми каза? Изобщо нямаше да дойда!

„Вече е прекалено късно, приятел“ — помислих си аз.

— Махнете онзи човек от тук — казах на Дийн, Бруталния или на изобщо на онзи, който ме слушаше — казах го тогава, когато бях сигурен, че няма да повърна в димящия скут на Делакроа. — Изведете всички.

Овладях се доколкото можех и допрях стетоскопа до червено-черното парче гола плът, в което бях превърнал гърдите на Дел. Заслушах се, като се молех да не чуя нищо, и молитвата ми подейства.

— Мъртъв е — казах на Бруталния.

— Слава Богу.

— Да. Слава Богу. Двамата с Дийн вземете носилката. Давай да му сваляме скобите и да го махаме от тук, бързо.

5.

Свалихме тялото му по дванайсетте стъпала и го качихме върху количката. Представях си кошмарната картина как изпечената плът се отделя от костите му, докато го носим — от главата не ми излизаха думите на стария Ту-Ту за печената пуйка — но, разбира се, това не стана.

Горе Къртис Андерсън успокояваше свидетелите — поне се опитваше — и за Бруталния това беше добре, защото заместник-директорът не видя, когато Хауъл пристъпи към края на количката и вдигна ръка, за да удари замаяния Пърси. Хванах ръката му и това бе добре за двама им. Беше добре за Уетмор, защото Бруталния се готвеше да му нанесе ужасяващ удар, бе добре и за Бруталния, защото щеше да си загуби работата, а може би щеше самият той да попадне в затвора.

— Не — казах аз.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — яростно ме попита той. — Как можеш да кажеш „не“? Нали видя какво направи! Да не би да искаш да ми кажеш, че пак ще го оставиш да се скрие зад връзките си? След онова, което направи?

— Да.

Загледа ме с отворена уста и с толкова разгневени очи, че от тях започнаха да капят сълзи.

— Чуй ме, Брутъс — ако го удариш, най-вероятно всички ще си отидем. Ти, аз, Дийн, Хари, може би даже Джак Ван Хей. Всички останали ще се изкачат едно-две стъпала нагоре по стълбата, като започнеш с Бил Додж, а Комисията по затворите ще назначи трима-четирима от бюрото за безработни, за да попълни празнотата на дъното. Ти може и да го преживееш, но… — Посочих с палец към Дийн, който зяпаше нататък по влажния тухлен тунел. Държеше очилата си в една ръка и изглеждаше почти толкова замаян, колкото и Пърси. — Но какво ще стане с Дийн? Той има две деца, едното в гимназията, а на другото тъкмо му предстои да я започне.

— И какво да правим? Да го оставим просто така ли?

— Не знаех, че гъбата трябва да е мокра — със слаб, механичен глас рече Пърси. Това беше предварително отрепетираната му версия, разбира се, приготвена в очакване на гаден майтап, а не на катастрофата, на която току-що бяхме присъствали. — На репетициите изобщо не сме я мокрили.

— Ах, лъжец такъв… — започна Хауъл и се хвърли към него. Отново го хванах и го дръпнах назад. По стъпалата отекнаха стъпки. Вдигнах поглед — страхувах се, че ще видя Къртис Андерсън, но беше Хари Теруилигър. Страните му бяха бели като платно и устните му бяха морави, сякаш бе ял къпинов сладкиш.

Отново насочих вниманието си към Бруталния.

— За Бога, Брутален, Делакроа е мъртъв, нищо не може да го върне, а Пърси просто не си струва. — Дали планът не се беше оформил в главата ми още тогава? Честно казано, чудя се и досега. Чудя се вече много години и никога не съм бил в състояние да дам задоволителен отговор. Предполагам, че няма голямо значение. Забелязал съм, че много неща нямат значение, но че това не пречи на хората да се чудят за тях.

— Говорите за мен, като че ли съм пън, момчета — рече Пърси. Все още изглеждаше замаян и задъхан — сякаш някой силно го бе ударил в корема — но малко по малко идваше на себе си.

— Наистина си пън, Пърси — казах аз.

— Хей, не можеш…

С огромно усилие на волята овладях желанието си да го ударя. От тухлите в тунела кухо капеше вода. Огромните ни и уродливи сенки танцуваха по стените като сенките в онази повест на По за голямата маймуна на улица „Морг“. Отново се чу гръмотевица, но тук долу силата й бе приглушена.

— Искам да чуя от теб само едно нещо, Пърси, и това е да повториш обещанието си утре да подадеш молба за преместване в „Брайър Ридж“.

— Не се тревожи за това — нацупено рече Уетмор. Погледна към покритата с чаршаф фигура върху количката, извърна очи, за миг ги насочи към лицето ми, после отново ги извърна.

— Така ще е най-добре — каза Хари. — Иначе може да ти се наложи да опознаеш Дивия Бил Уортън много по-добре, отколкото би ти се искало… Можем да се погрижим за това.

Пърси се страхуваше от нас, а навярно се страхуваше и от онова, което можехме да направим, ако още е тук, щом разберяхме, че е разпитвал Джак Ван Хей за предназначението на гъбата и защо винаги я напояваме със солен разтвор, но забележката на Хари събуди в очите му истински ужас. Ясно виждах, че си спомня как затворникът го бе хванал, беше рошил косата му и му бе гукал.

— Няма да посмееш — прошепна.

— Ще посмея — спокойно отвърна той. — И знаеш ли какво? Няма да ми направят нищо. Защото вече показа, че си адски невнимателен, когато минаваш покрай затворниците. И некадърен.

Пърси стисна юмруци и бузите му порозовяха.

— Аз не съм…

— Естествено, че си — присъедини се към нас Дийн. Застанали до стълбите, ние оформихме полукръг около Уетмор и дори пътят му за отстъпление нататък по тунела беше препречен — зад него бе количката, натоварена с димяща плът, скрита под стар чаршаф. — Току-що изгори Делакроа жив. Ако това не е некадърност, какво друго?

Той примигна. Беше възнамерявал да се прикрие, като симулира невежество, и сега разбираше, че е попаднал в собствения си капан. Не зная какво би могъл да каже после, защото в този момент по стълбите заслиза Къртис Андерсън. Ние го чухме и малко отстъпихме от Пърси, така че да не изглеждаме толкова заплашително.

— Какво, мамка му, беше всичко това? — изрева Андерсън. — Господи, целият под там горе е в повръщано! Само как смърди! Накарах Магнъсън и стария Ту-Ту да отворят и двете врати, но онази смрад няма да се измирише и за пет години, обзалагам се. А онзи задник Уортън си пее за това! Мога да го чуя!

— Не пее ли фалшиво, Кърт? — попита Бруталния. Нали знаете как можете да възпламените газ с една-единствена искра и да не се изгорите — като го направите, преди концентрацията да стане прекалено висока. Случаят беше аналогичен. За миг зяпнахме към Брутъс и после всички завихме в един глас. Високият ни, истеричен смях отекна из мрачния тунел. Сенките ни заподскачаха по стените. Накрая към нас се присъедини дори Пърси. Най-после смехът утихна и от него се почувствахме малко по-добре. Почувствахме се отново нормални.

— Добре, момчета — рече заместник-директорът, като бършеше насълзените си очи с кърпичка и от време на време продължаваше да изхлипва от смях, — какво, по дяволите, беше това?

— Екзекуция — отвърна Бруталния. Струва ми се, че тонът му изненада даже Андерсън, но не изненада мен, поне не много — той винаги се бе отличавал с бърза реакция. — Успешна екзекуция.

— Как, за Бога, можеш да наричаш такъв провал успех? Свидетелите няма да спят цял месец! По дяволите, оная дебела стара женска навярно няма да спи цяла година!

Бруталния посочи към количката и към фигурата под чаршафа.

— Той е мъртъв, нали? Що се отнася до твоите свидетели, повечето от тях утре вечер ще разказват на приятелите си колко справедливо е правосъдието — Дел изгорил живи цяла сюрия хора и ето че ние изгаряме жив самия него. Само че няма да кажат, че сме били ние. Ще кажат, че такава е била волята Божия, на която ние сме били проводници. В това може би дори има известна истина. И искаш ли да знаеш кое е най-хубавото? На повечето от приятелите им ще им се иска да са били тук, за да го видят. — Докато изричаше последните си думи, той отправи към Пърси отвратен и в същото време сардоничен поглед.

— И какво от това, ако перушината им е малко поразрошена? — попита Хари. — Те сами са поискали да дойдат, никой не ги е карал насила.

— Не знаех, че гъбата трябва да е мокра — с роботския си глас каза Пърси. — На репетициите изобщо не сме я мокрили.

Дийн го погледна с крайно отвращение и изръмжа:

— Колко години си пикал върху тоалетната дъска, преди някой да ти каже да я вдигаш?

Уетмор отвори уста да отговори, но аз му казах да млъкне. Колкото и да беше чудно, той се подчини. Обърнах се към Андерсън.

— Пърси прецака нещата, Къртис — ето какво стана. — Погледнах към Уетмор, като го предизвиквах да възрази. Той не каза нищо, може би защото прочете посланието в очите ми: по-добре Андерсън да чуе думите „глупава грешка“, отколкото „нарочно“. Освен това каквото и да кажеше тук долу в тунела, нямаше да има значение. Значение имаше онова, което винаги е интересувало хората като Пърси Уетмор — записаното или чутото от големите риби, от хората, които важеха. Онова, което има значение за такива като него, беше как ги представят във вестниците.

Шефът колебливо погледна петима ни. Погледна дори към Дел, но французинът си мълчеше.

— Предполагам, че можеше и да е по-зле — рече накрая.

— Точно така — съгласих се. — Можеше още да е жив.

Той примигна — тази възможност като че ли не му бе идвала наум.

— Утре искам на бюрото ми пълен доклад за всичко това — нареди Андерсън. — И никой от вас да не разговаря с директора Мурс за случилото се, докато не го направя аз. Ясно ли е?

Решително занимахме с глави. Щом искаше сам да съобщи на директора, ние нямахме нищо против.

— Ако никой от онези проклети драскачи не напише нещо във вестника си…

— Няма — прекъснах го аз. — Ако се опитат, редакторите им ще го изрежат. Прекалено ужасно е. Но те даже няма да се опитат — тази вечер всички бяха стари пушки. Знаят го толкова добре, колкото и самите ние.

Андерсън се замисли за миг, после кимна. Насочи вниманието си към Пърси и на обикновено любезното му лице се изписа отвращение.

— Ти си един малък задник — рече — и аз изобщо не те харесвам. — Кимна в отговор на изненаданото изражение на Уетмор. — Ако изпортиш на когото и да е от твоите приятелчета какво съм казал, аз ще го отричам, докато старата сива гъска на леля Роди не оживее, а тези хора тук ще ме подкрепят. Ще си имаш проблеми, синко.

Той се обърна и започна да се изкачва нагоре. Дадох му четири стъпала, после извиках:

— Къртис? — Спря и ме погледна. — Не трябва да се тревожиш за Пърси. Скоро се мести в „Брайър Ридж“. Нали така, Пърси?

— Веднага щом одобрят молбата му — прибави Бруталния.

— А дотогава всяка вечер ще телефонира, че е болен — намеси се Дийн.

Това стресна Уетмор, който не беше работил в затвора достатъчно дълго, за да има право на платени болнични. Погледна към Дийн с омраза и изрече:

— Иска ти се.

6.

Към един и петнайсет се върнахме в блока (освен Пърси, на когото наредих да почисти склада и който нацупено се беше подчинил). Предстоеше ми да пиша доклад. Реших да го направя на бюрото на дежурния, защото ако седнех на по-удобния стол в кабинета си, най-вероятно щях да задремя. Това навярно ви се струва странно, като се има предвид какво се бе случило само преди час, но аз се чувствах така, сякаш от единайсет часа вечерта бях изживял цели три живота и всичките без капчица сън.

Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и от особените му, далечни очи се стичаха сълзи — все едно, че гледаш как от някаква неизлечима, но странно безболезнена рана тече кръв. По-близо до бюрото, Уортън седеше на койката си, люлееше се насам-натам и пееше песен, която очевидно беше измислил сам и която не бе съвсем безсмислена. Доколкото си спомням, беше нещо подобно:

— Млъквай, идиот такъв — казах аз.

Уортън се ухили, като оголи потъмнелите си зъби. Той не умираше, поне засега — беше здрав, щастлив, направо танцуваше.

— Ела вътре да ме принудиш, а? — весело рече и после започна да пее друг вариант на „Песничката за скарата“, като променяше думите напосоки. Имаше нещо в главата на това момче, да. Някакъв зелен и смрадлив разум, по свой начин едва ли не блестящ.

Отидох при Джон Кофи. Той избърса сълзите си с длан. Очите му бяха зачервени и ми дойде наум, че изглежда изтощен. От какво ли, след като се тътреше по два часа дневно във вътрешния двор, а през останалото време или седеше, или лежеше в килията си? Не знаех, но не се съмнявах в очите си. Беше прекалено очевидно.

— Клетият Дел — тихо и дрезгаво изрече. — Клетият стар Дел.

— Да — отвърнах. — Клетият стар Дел. А ти добре ли си, Джон?

— Той вече е свободен — каза Кофи. — Дел вече е свободен. Нали, шефе?

— Да. Отговори на въпроса ми, Джон. Добре ли си?

— Дел е свободен, какъв късметлия. Няма значение как, вече е свободен.

Помислих си, че Делакроа би могъл да му възрази, но си премълчах. Вместо това огледах килията на Кофи.

— Къде е господин Джингълс?

— Изтича нататък — посочи през решетките той надолу по коридора към карцера.

Кимнах.

— Е, ще се върне.

Но не се — дните на господин Джингълс на Зеления път бяха свършили. Единствената следа от него, на която се натъкнахме, бе онова, което Бруталния откри същата зима: няколко пъстроцветни тресчици и ароматът на ментови бонбони, който се носеше от дупката в една от гредите.

Понечих да се отдалеча, но не го направих. Погледнах към Джон Кофи и той отвърна на погледа ми, сякаш знаеше всичко онова, което си мислех. Казах си, че трябва да се размърдам, да се върна на бюрото и да напиша доклада си. Вместо това изрекох името му:

— Джон Кофи.

— Да, шефе — веднага отвърна той.

Понякога човек ужасно иска да научи нещо и в онзи момент това се отнасяше за мен. Приклекнах и започнах да свалям едната си обувка.

7.

Когато се прибрах вкъщи, дъждът беше спрял и над хребетите на север се бе показала закъснялата усмивка на луната. Изглежда, желанието ми за сън беше изчезнало заедно с облаците. Изобщо не ми се спеше и можех да помириша по себе си Делакроа. Помислих си, че навярно ще усещам миризмата му по кожата си — хайде, скара, аз и ти, леле-мале хопай-ди — още много време.

Джанис ме чакаше, както винаги в нощите на екзекуции. Не исках да й разказвам за случилото се, не виждах смисъл да я измъчвам с него, но когато влязох в кухнята, тя ме погледна и аз бях готов да излея пред нея цялата си душа. Така че седнах, поех топлите й длани в студените си ръце (радиаторът на стария ми форд едва работеше, а след бурята времето рязко се беше развалило) и й разказах онова, което тя си мислеше, че иска да чуе. По средата се разплаках, нещо, което не бях очаквал. Малко се срамувах, но само малко — това бе тя, нали разбирате, а тя никога не ме е обвинявала, дори да съм се отклонявал от начина, по който смятах, че би трябвало да се държи един мъж… от начина, по който на всяка цена би трябвало да се държа аз.

Мъжът с добра съпруга е най-щастливото от Божиите създания. Мъжете с лоши съпруги трябва да са сред най-нещастните и струва ми се, единствената истинска благодат в живота им е това, че не знаят колко са нещастни. Аз плачех и тя притискаше главата ми към гърдите си, а когато собствената ми буря премина, се почувствах по-добре… поне малко. И мисля, че именно тогава за пръв път осъзнах нещо. Не за обувката, нямам предвид това. Хрумна ми една странна мисъл: че Джон Кофи и Мелинда Мурс, колкото и различни по ръст, пол и цвят на кожата да бяха, имаха абсолютно еднакви очи — печални, тъжни и далечни. Умиращи очи.

— Ела да си лягаш — каза накрая жена ми. — Ела да си лягаме, Пол.

Така и направих и двамата се любихме, а когато свършихме, тя заспа. Аз просто лежах, гледах усмивката на луната, слушах пукането на стените — най-после се свиваха и се готвеха да посрещнат есента — и си мислех за това как Джон Кофи каза, че му е помогнал. „Помогнах на мишока на Дел. Помогнах на господин Джингълс. Той е циркова мишка.“ Естествено. А може би, помислих си аз, всички ние бяхме циркови мишки и тичахме наоколо, съвсем смътно съзнавайки, че Господ и цялото му небесно войнство ни наблюдават през целофановите прозорци на бакелитовите ни къщички.

Заспах за малко, когато започна да се развиделява — два часа, струва ми се, може би три. Спах така, както напоследък винаги спя тук, в „Джорджийските борове“, и почти никога навремето — неспокойно, като често се будех. Докато заспивах, си мислех за черквите от моето детство. Имената бяха различни в зависимост от прищевките на майка ми и сестрите й, но всъщност си бяха все същите дълбоко провинциални баптистки черкви, слава на Иисус, Бог е всемогъщ. В сянката на плосковърхите им, квадратни кулички въпросът за изкуплението се явяваше толкова често, колкото камбанният звън, призоваващ вярващите на молитва. Единствено Господ можеше да опрощава греховете, можеше и го бе сторил, измивайки ги с кръвта на Своя разпнат Син, но това не променяше задължението на децата Му да изкупват тези грехове (и дори обикновените си грешки) винаги, когато е възможно. Изкуплението беше всемогъщо — то бе ключалката на вратата, която затваряте към миналото.

Заспах, като си мислех за изкуплението, за яхналия мълнията, горящ Едуар Делакроа, за Мелинда Мурс и за моето голямо момче с непрекъснато разплакани очи. Тези мисли преляха в сън. В него Джон Кофи седеше на речен бряг и виеше с нечленоразделната си малоумна мъка към небето на ранното лято, докато на другия бряг товарният влак безспирно пухтеше към ръждивия мост над Трапингъс. В ръцете си чернокожият мъж държеше труповете на голи, русокоси момиченца. Юмруците му, огромни кафяви скали, бяха свити. Навсякъде около него свиреха щурци и се рояха комари. Въздухът трептеше от жега. В съня си аз се приближих, коленичих пред него и взех дланите му в своите. Юмруците му се отпуснаха и разкриха своите тайни. В единия имаше макара, оцветена в зелено, червено и жълто, а в другия — обувка на затворнически надзирател.

— Не успях — каза ми Джон Кофи. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.

И този път в съня си аз го разбрах.

8.

В девет часа на следващата сутрин, докато пиех третата си чаша кафе в кухнята (жена ми не каза нищо, но видях изписаното на лицето й силно неодобрение, когато ми я донесе), телефонът иззвъня. Отидох в дневната да се обадя и телефонистката каза на някого, че се е свързала. После ми пожела лек ден и се изключи… поне така се предполагаше. С телефонистките човек никога не може да е сигурен.

Гласът на Хал Мурс ме потресе. Треперлив и дрезгав, той звучеше като глас на осемдесетгодишен старец. Добре, че снощи в тунела с Къртис Андерсън всичко беше минало нормално, помислих си аз, добре, че отношението му към Пърси се оказа същото като нашето, защото човекът, с когото разговарях сега, най-вероятно никога повече нямаше да работи в „Студената планина“.

— Пол, разбрах, че снощи сте имали неприятности. Разбрах също, че са били свързани с нашия приятел Уетмор.

— Да — признах аз, като силно притисках слушалката към ухото си и се бях навел към фунията, — но свършихме работата. Това е най-важното.

— Разбира се.

— Мога ли да попитам кой ти е казал? — „За да му завържа консервена кутия на опашката“ — прибавих наум.

— Можеш да ме попиташ, но тъй като всъщност не е някой от твоите хора, струва ми се, ще запазя тази информация за себе си. Но когато телефонирах в кабинета си, за да видя дали има някаква кореспонденция или спешна работа, ми казаха нещо интересно.

— О?

— Да. Като че ли съм получил молба за прехвърляне. Пърси Уетмор иска да се премести в „Брайър Ридж“ колкото може по-скоро. Трябва да е написал молбата още преди да свърши снощната смяна, не мислиш ли?

— Така изглежда — съгласих се аз.

— Обикновено оставям Къртис да се занимава с тези неща, но като се има предвид… атмосферата в блок Е в последно време, помолих Хана да ми я донесе в обедната си почивка. Тя любезно се съгласи. Ще я одобря и ще се погрижа да бъде пратена в щатската столица още днес следобед. Предполагам, че ще видиш гърба на Пърси след не повече от месец. А може и по-малко.

Той предполагаше, че новината ще ме зарадва, при това съвсем основателно. Беше отделил от скъпоценното време за жена си, за да придвижи въпрос, решаването на който иначе би отнело половин година въпреки прословутите връзки на Пърси. И все пак сърцето ми се сви. Един месец! Но може би нямаше голямо значение, така или иначе. Това ме избавяше от естествения стремеж да изчаквам и да отлагам рискованото начинание, а начинанието, което замислях, наистина щеше да е много рисковано. Понякога в такъв случай е по-добре да скочиш, преди да си загубил куража си. Щом на всяка цена трябваше да се оправим с Пърси (не се съмнявах, че мога да накарам другите да последват собственото ми безумие), може би щеше да е най-добре това да стане още същата вечер.

— Пол? Там ли си? — Говореше малко по-тихо, сякаш си мислеше, че приказва на себе си. — По дяволите, реших, че връзката е прекъснала.

— Не, тук съм, Хал. Това е страхотна новина.

— Да съгласи се той и отново ме порази колко старчески звучеше гласът му. Някак си крехък. — О, зная какво си мислиш.

„Не, не знаеш, директоре — казах си аз. — И за милион години не можеш разбра какво си мисля.“

— Мислиш си, че нашият млад приятел ще е там за екзекуцията на Кофи. Навярно си прав — тя ще е доста преди Деня на благодарността, струва ми се — но можеш да го сложиш в помещението за прекъсвача. Никой няма да възрази. Включително и самият той, предполагам.

— Ще го направя — отвърнах аз. — Как е Мелинда, Хал?

Последва продължително мълчание — толкова продължително, та можех да си помисля, че връзката наистина е прекъснала, ако не чувах дишането му. Когато този път заговори, гласът му бе съвсем тих:

— Тя потъва.

Потъва. Хората от старото поколение използваха тази вледеняваща дума не за човек, който умира, а за човек, който постепенно губи желание за живот.

— Главоболието й като че ли отслабна… поне за момента… но не може да ходи без чужда помощ, не може да вдига предмети, изпуска се докато спи… — Последва нова пауза и после Мурс още по-тихо каза нещо, което не успях да разбера.

— Какво казваш, Хал? — намръщено попитах аз. В дневната влезе жена ми. Тя застана на вратата, като бършеше ръцете си в кухненска кърпа и ме гледаше.

— Псува — повтори с глас, като че ли колебаещ се между гняв и сълзи.

— О! Все още не разбирах какво има предвид, но нямах намерение да разпитвам. Не се и налагаше — той сам ми го обясни.

— В един момент е добре, съвсем нормална, приказва за цветната си градина, за роклята, която видяла в журнала, или за това как чула Рузвелт по радиото и колко чудесно говорел, и после, съвсем ненадейно започва да бълва най-ужасни неща, най-ужасни… думи. Не повишава глас. Може би щеше да е по-добре, ако го правеше, струва ми се, защото тогава… нали разбираш, тогава…

— Ще е все едно, че не е на себе си.

— Точно така — признателно потвърди той. — Но да я слушаш да говори онези ужасни мръсотии със сладкия си глас… извини ме, Пол. — Думите му се провлачиха и чух, че шумно си прочиства гърлото. После продължи по-спокойно, но също толкова измъчено: — Иска да повикам пастор Доналдсън. Зная каква утеха е за нея той, но как да го помоля? Представи си, че си седи и й чете Светото писание, а тя започне да му говори мръсотии? Може да го направи, снощи стана точно така. Каза ми: „Моля те, подай ми онова списание, куролизец такъв.“ Пол, откъде може да е чула такъв език? Откъде може да е научила тези думи?

— Не зная. Хал, вкъщи ли ще си бъдеш довечера?

Когато беше добре и се владееше, а не бе потънал в тревоги и скръб, Хал Мурс можеше да се държи хапливо и саркастично. Струва ми се, че подчинените му се страхуваха от това му качество повече, отколкото от гнева или презрението му. Сарказмът му, обикновено нетърпелив и често груб, можеше да разяжда като киселина. И сега малка доза от нея обля и мен. Беше неочаквано, но като цяло това ме зарадва. В края на краищата, изглежда, не беше се отпуснал напълно.

— Не отвърна той. — Ще водя Мелинда на бал. Ще танцуваме и после ще кажем на цигуларя, че е шибано копеле.

Притиснах устата си с длан, за да не се разсмея. За щастие бързо ми мина.

— Извинявай — продължи той. — Напоследък не ми се събира много сън и съм станал малко дръпнат. Разбира се, че ще съм си вкъщи. Защо питаш?

— Предполагам, че няма значение — отвърнах аз.

— Да не искаш да наминеш насам, а? Защото щом снощи си бил на работа, тази вечер също ще си дежурен. Освен ако не си се разменил с някого?

— Не, не съм се разменил. Дежурен съм.

— Така или иначе нямаше да е разумно. Не и в състоянието, в което е Мелинда сега.

— Може и да си прав. Благодаря за новината.

— Няма нищо. Моли се за моята Мелинда, Пол.

Отвърнах му, че ще се моля, като си мислех, че мога да сторя нещо повече от това. Господ помага на онези, които си помагат сами, както казваха в черквите от детството ми. Затворих и погледнах към Джанис.

— Как е Мели? — попита тя.

— Не е добре. — Повторих й онова, което ми беше разказал Хал, включително и за псувните, макар да не споменах за „куролизеца“ и за „шибаното копеле“. Завърших с думата на Хал — „потъва“ — и Джан тъжно кимна. После ме погледна по-внимателно.

— Какво замисляш? Замисляш нещо, и то навярно не е хубаво. Изписано е на лицето ти.

Не можеше да става и дума да я лъжа — това не бе присъщо на отношенията ни. Просто й казах, че е най-добре да не знае, поне за момента.

— Мислиш ли, че… че може да ти навлече неприятности? — Не изглеждаше особено разтревожена — по-скоро заинтригувана — и това е едно от нещата, които винаги съм харесвал в нея.

— Може би.

— Мислиш ли, че е нещо добро? — Може би. — Продължавах разсеяно да въртя с пръст шайбата, като в същото време с другата си ръка натисках вилката.

— Искаш да те оставя да разговаряш по телефона сам? — попита тя. — Да се проявя като добра женичка и да си изляза? Да сготвя нещо? Да ти оплета топли чорапи?

Кимнах.

— Не бих се изразил точно така, но…

— Ще имаме ли гости за обяд, Пол?

— Надявам се.

9.

Веднага се свързах с Бруталния и Дийн, защото и двамата имаха телефон. Хари нямаше, поне засега, но най-близкият му съсед имаше и аз знаех номера му. Хари ми позвъни двайсетина минути по-късно, много засрамен от факта, че се обажда за моя сметка и пелтечещ обещания „да си плати своето“, когато пристигнела следващата ни сметка. Казах му, че няма проблем, и го попитах дали може да дойде вкъщи на обяд. Прибавих, че тук ще са Бруталния и Дийн и че Джанис е обещала да приготви прочутото си зеле с майонеза… да не споменавам за още по-прочутия си ябълков пай.

— Обяд просто така, без повод? — скептично попита Теруилигър.

Признах, че искам да поговоря с тях за нещо, но казах, че по телефона не е удобно да му обяснявам по-подробно. Хари се съгласи да дойде. Затворих, отидох до прозореца и замислено погледнах навън. Макар че бяхме нощна смяна, не бях събудил нито Бруталния, нито Дийн, а и гласът на Хари не звучеше така, като че току-що съм го измъкнал от леглото. Изглежда, не бях единственият, който имаше проблеми със случилото се предишната нощ и като се имаше предвид безумието, което замислях, това навярно беше добре.

Бруталния живееше най-близо до мен и пристигна в единайсет и четвърт. Дийн се появи петнайсет минути по-късно, а Хари — вече облечен за работа — петнайсетина минути след Стантън. Джанис ни поднесе в кухнята студени телешки сандвичи, салата и леден чай. Само допреди един ден щяхме да обядваме на страничната веранда и да се радваме на ветреца, но след гръмотевичната буря температурата рязко бе спаднала и откъм хребетите духаше леден вятър.

— Заповядай на масата с нас — казах на жена си.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не искам да знам какво сте намислили — така ще се тревожа по-малко. Ще хапна в дневната. Тази седмица имам среща с госпожица Джейн Остиън19, а тя е много приятна събеседничка.

— Коя е Джейн Оустън? — попита Хари, когато Джанис излезе. Твоя роднина ли е, или на жена ти, Пол? Братовчедка? Хубава ли е?

— Тя е писателка, глупако — каза му Бруталния. — Умряла е още преди Бетси Рос да избродира звездите на първото знаме.

— А — засрами се Хари. — Не си падам много по книгите. Предпочитам радиото.

— Защо ни извика, Пол? — попита Дийн.

— Първо заради Джон Кофи и господин Джингълс. — Тримата изглеждаха изненадани, което бях очаквал — мислеха си, че искам да разговаряме или за Делакроа, или за Пърси. Може би и за двамата. Погледнах към Дийн и Хари. — Онова нещо с господин Джингълс — онова, което направи Кофи — стана много бързо. Не зная дали сте стигнали там навреме, за да видите до каква степен беше смазана мишката.

Дийн поклати глава.

— Но видях кръвта по пода.

Обърнах се към Бруталния.

— Онзи кучи син Пърси я размаза — просто отвърна той. — Би трябвало да умре, но не умря. Кофи й направи нещо. Някак си я излекува. Зная, че звучи безумно, но го видях със собствените си очи.

— Той изцели и мен — казах аз, — и тогава не само го видях, но го и почувствах. — Описах им историята с уринарната ми инфекция как отново се бе влошила, колко бях зле (посочих през прозореца към купчината дърва, за която ми се беше наложило да се хвана онази сутрин, когато от болка паднах на колене) и как след докосването на Кофи напълно бе изчезнала. И че от тогава не бях имал проблеми.

Разказът ми беше кратък. Когато свърших, те останаха известно време замислени, като дъвчеха сандвичите си. После Дийн рече:

— От устата му излязоха черни неща. Като мушици.

— Точно така — съгласи се Хари. — Поне отначало бяха черни. После побеляха и изчезнаха. — Замислено се огледа. — Почти бях забравил за всичко това, докато не ми го припомни, Пол. Не е ли странно?

— Няма нищо странно — отвърна Бруталния. — Струва ми се, че хората почти винаги правят така с нещата, които не разбират — просто ги забравят. Безполезно е да помниш неща, които нямат никакъв смисъл за теб. Ти какво ще кажеш, Пол? Имаше ли мушици, когато те излекува?

— Да. Мисля, че те бяха болестта… болката… страданието. Той го поема в себе си, после отново го изпуска навън.

— Където то загива — каза Хари.

Свих рамене.

— Не разбрах дали загива, изобщо не бях сигурен дали има някакво значение.

— Той изсмука ли го от теб? — попита Бруталния. — Защото изглеждаше така, сякаш направо го изсмуква от мишката. Болката… ти знаеш. Смъртта.

— Не — отвърнах аз. — Просто ме докосна. И аз го почувствах. Някакво разтърсване, като електрически удар, но безболезнен. Само че аз не умирах, само ме болеше.

Бруталния кимна.

— Докосването и вдишването. Все едно, че чуваш онези провинциални проповедници.

— Слава на Иисус, Бог е всемогъщ — казах аз.

— Не зная дали Иисус има нещо общо с това — отвърна Бруталния, но ми се струва, че Джон Кофи притежава огромна сила.

— Добре — рече Дийн. — Щом казвате, че е било така, предполагам, че ви вярвам. Чудесата Господни стават по тайнствени начини. Но какво общо има това с нас?

Е, точно това беше основният въпрос, нали? Дълбоко си поех дъх и им разказах онова, което исках да направя. Те смаяни ме слушаха. Смаян бе даже Бруталния, който обичаше да чете онези списания с истории за малки зелени човечета от космоса. Когато този път свърших, последва продължително мълчание и никой не дъвчеше сандвича си.

Най-после Брутъс Хауъл тихо и замислено се обади:

— Ако ни хванат, ще си загубим работата, Пол, и ще имаме страхотен късмет, ако няма други последствия. Най-вероятно ще свършим в блок А като гости на щата, ще правим портфейли и ще се къпем по двойки.

— Да — съгласих се аз. — Възможно е.

— Разбирам как се чувстваш — продължи той. — Ти познаваш Мурс по-добре от нас — освен че ти е шеф, той ти е и приятел — и зная, че мислиш много за съпругата му…

— Тя е най-милата жена, която изобщо можете да се надявате да срещнете — прекъснах го, — и означава всичко за него.

— Но ние не я познаваме като вас двамата с Джанис — каза Бруталния. — Нали, Пол?

— Ако я познавахте, щяхте да я обичате — отвърнах. — Поне ако я познавахте преди това нещо да я стисне в ноктите си. Занимава се с благотворителна дейност, добър приятел е и е набожна. Нещо повече, тя е забавна. Поне беше. Разказваше неща, които те карат да се смееш до сълзи. Но това не е причината, поради която искам да ми помогнете да я спасим, ако изобщо може да бъде спасена. Онова, което стана с нея, е ужасно, по дяволите, ужасно!

— Много благородно, но адски се съмнявам, че то те е подтикнало — отбеляза Бруталния. — Струва ми се, че те е подтикнало онова, което стана с Дел. Искаш някак си да го компенсираш.

И беше прав. Разбира се, че беше. Познавах Мелинда Мурс по-добре от другите, но в края на краищата може би не я познавах достатъчно, за да ги моля да рискуват работата си заради нея… а навярно и свободата си. Или собствената си работа и свобода. Имах две деца и последното нещо на света, което ми се искаше, бе на жена ми да й се наложи да им пише, че баща им ще бъде съден за… е, за какво? Не знаех със сигурност. Най-вероятно за съучастие и подстрекателство на опит за бягство.

Но смъртта на Едуар Делакроа беше най-грозното, най-гадното нещо, което съм виждал през живота си — не само в професионалния, а изобщо през целия си живот — и аз бях участвал в нея. Всички ние бяхме участвали в нея, защото бяхме позволили на Пърси Уетмор да остане, макар да знаехме, че е ужасно неподходящ за работа в място като блок Е. Бяхме играли играта. Дори директорът Мурс бе участвал. „Вътрешностите му ще се изпържат независимо от участието на Уетмор“ — беше казал той и може би това щеше да е справедливо, като се имаше предвид какво е извършил дребничкият французин, но накрая Пърси направи нещо много повече от това да изпържи вътрешностите на Дел — беше накарал очите му да изтекат от орбитите им и лицето му да избухне в пламъци. И защо? Защото Дел е убил шестима души? Не. Защото Уетмор бе подмокрил гащите си и той беше имал безразсъдството да му се присмее. Бяхме участвали в чудовищна постъпка и на Пърси нямаше да му се наложи да плаща за нея. Щеше щастлив и спокоен да отиде в „Брайър Ридж“ и там щеше да разполага с цяла лудница, пълна с побъркани, върху които да упражнява жестокостта си. Не можехме да направим нищо, но навярно все още не беше прекалено късно да измием от ръцете си част от калта.

— В моята църква наричат това изкупление, а не компенсиране — казах аз, — но предполагам, че става дума за едно и също.

— Наистина ли смяташ, че Кофи може да я спаси? — тихо и благоговейно попита Дийн. — Просто… какво?… да изсмуче тумора от мозъка й? Все едно, че е… костилка на праскова?

— Мисля, че може. Не е сигурно, разбира се, но след онова, което направи с мен… и с господин Джингълс…

— Онази мишка беше направо размазана, да — съгласи се Бруталния.

— Но дали ще го направи? — замислено рече Хари. — Дали?

— Ако може, ще го направи — отвърнах.

— Защо? Та Кофи даже не я познава!

— Защото го прави. Защото затова го е създал Господ.

Бруталния се огледа и напомни на всички ни, че някой липсва.

— Ами Пърси? Мислиш ли, че ще остави нещата просто така? — попита той и тогава им казах какво съм намислил за него. Когато свърших, Хари и Дийн ме гледаха с изумление, а на лицето на Бруталния грееше неохотна усмивка на възхищение.

— Много дръзко, брат Пол! — рече той. — Направо ме шашна!

— Ще го сложим на мястото му! — прошепна Дийн, после високо се засмя и плесна с ръце като дете. Искам да кажа — леле-мале! — Спомнете си, че Дийн бе особено заинтересуван от тази част от плана ми, която се отнасяше за Пърси — в края на краищата заради бездействието на Уетмор той едва не беше убит.

— Да, но какво ще правим после? — попита Хари. Гласът му звучеше мрачно, но очите му го издаваха. Те блестяха — очи на човек, който иска да бъде убеден. — Какво ще правим тогава?

— Казват, че мъртвите не говорят — изтътна Бруталния и аз му хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че се шегува.

— Мисля, че ще си държи устата затворена — казах аз.

— Наистина ли? — скептично ме погледна Дийн. После свали очилата си и започна да ги лъска. — Опитай се да ме убедиш.

— Първо няма да разбере какво всъщност се е случило — ще съди за нас по себе си и ще си помисли, че просто е било шега. Второ и това е по-важно — ще се страхува да каже каквото и да е. Точно на това разчитам. Ще му кажем, че ако започне да пише писма и да звъни по телефона, и ние ще пишем писма, и ще звъним по телефона.

— За екзекуцията — рече Хари.

— И за това как се вцепени, когато Уортън нападна Дийн — допълни Бруталния. — Според мен хората разбират от какво всъщност се страхува Пърси Уетмор. — Той бавно и замислено кимна. — Може да стане. Но, Пол… няма ли да е по-разумно да отведем госпожа Мурс при Кофи, вместо обратното? Можем да се погрижим за Пърси по начина, който предложи ти, и после да я доведем в блока през тунела, а не да извеждаме Кофи през него?

Поклатих глава.

— Няма да стане. В никакъв случай.

— Заради директора Мурс ли?

— Точно така. Толкова е упорит, че в сравнение с него Тома Неверни е като Жана д’Арк. Ако отведем Кофи у тях, струва ми се, ще можем да изненадаме Мурс дотолкова, че поне да го остави да опита. Иначе…

— А с какво предлагаш да стигнем до тях? — попита Бруталния.

— Първо си мислех за дилижанса, но не можем да го изкараме от двора, без да ни забележат, пък и всички в радиус от петдесет километра го знаят. Предполагам, че навярно можем да използваме моя форд.

— Я пак си помисли — рече Дийн и постави очилата обратно на носа си. — Не можеш да напъхаш Джон Кофи в колата си даже да го съблечеш гол, да го намажеш с мас и да използваш обувалка. Толкова си свикнал с него, че си забравил колко е едър.

Нямах какво да му отговоря. Сутринта се бях съсредоточил предимно върху проблема с Пърси — и с по-малкия, но не и маловажен проблем с Дивия Бил Уортън. Сега разбирах, че въпросът е транспорта нямаше да е толкова прост, колкото се бях надявал.

Хари Теруилигър взе в ръка остатъците от втория си сандвич, погледна ги за миг и отново ги остави на масата.

— Ако наистина решим да извършим тази лудост — каза той, — можем да използваме моя пикап. Да го сложим в каросерията. По това време по пътищата няма да има движение. Става дума за доста след полунощ, нали?

— Да — потвърдих аз.

— Забравяте нещо, момчета — отново взе думата Дийн. — Зная, че откакто дойде в блока, Кофи е съвсем кротък, че само си лежи на койката и циври, но той все пак е убиец. Освен това е огромен. Ако реши да бяга, единственият начин да го спрем е да го застреляме. А за грамада като него ще отидат много куршуми. Ами ако не успеем да го улучим? Ами ако убие още някого? Не искам да си загубя работата, нито пък да отида в затвора — имам жена и деца, чиято прехрана лежи единствено върху моя гръб — но не мисля, че искам на съвестта ми да тежи и още някое убито момиченце.

— Това няма да се случи — казах.

— Откъде, за Бога, можеш да си толкова сигурен?

Не му отговорих. Просто нямах представа как да започна. Още отначало знаех, че ще се стигне до това, но въпреки всичко нямах представа как да им го обясня. Бруталния ми помогна.

— Смяташ, че не го е извършил той, нали, Пол? — недоверчиво ме погледна той. — Смяташ, че е невинен.

— Сигурен съм, че е невинен.

— Откъде, за Бога, можеш да си сигурен?

— От две неща. Едното от тях е обувката ми. — Наведох се напред и започнах да им разказвам.