Земя

XIX част

Иваница ходеше всяка седмица в града и се връщаше все по-тъжна. Раните на Ивана заздравявали, почнал да вижда, но не може да говори и нищо не помни. Тия вести съкрушаваха наново Еньо. Той почна да пие, както преди, и почти не изтрезняваше. Той не се грижеше вече нито за земята си, нито за кръчмата си. Тая година той не докара и вино, както правеше по-преди. Пиенето му се привърши и той ден през ден затваряше кръчмата, докато съвсем я затвори.

И тръгна да пие по чуждите кръчми. Той черпеше всички и харчеше без милост. Станка седеше в къщи като сянка. Тя се помъчи да поеме що-годе от работата, но нямаше сили. Много от нивите им останаха неорани и непосеяни.

Еньо привърши, колкото имаше готови пари, и понеже не работеше вече нищо, почна да продава от имота си. Той даваше евтино, пазареше се бързо и някои от по-заможните селяни купуваха. Еньо взимаше парите и за неделя-две ги изпиваше. Мисълта, която го гореше по-рано — да види брата си здрав и да иска прошка от него, полека-лека го остани, защото казваха за Иван, че няма вече да стане човек.

Еньо отбягваше да му говорят за брата му и ако Станка искаше да му съобщи нещо, той я пресичаше сурово:

— Знам, знам — стига.

През една седмица Иваница, както правеше всякога, впрегна каруцата и отиде в града да навиди мъжа си. Беше вече пред Коледа, сняг нямаше, но тежка мъгла лежеше над земята. От болницата казаха, че Иван вече трябва да си отиде. Раните са му оздравели, но повече не може да му се помогне. Ще си остане глух, ням и безпаметен. След време, ако се гледа добре, може да има подобрение.

Нямаше какво да се прави. Иваница прибра мъжа си и го заведе в село. По пътя до дома той седеше в каруцата безжизнен като дърво, спокоен, кротък, с поглед, лишен от светлината на разума, с втренчени очи, които рядко мигаха. Той седеше неподвижен, сякаш крепеше с внимание в душата си някаква огромна чуплива тайна, до която никой не можеше да проникне.

На другия ден сутринта Еньо излезе да иде на кръчмата. Беше решил да продаде някаква ливада. Имаше сняг. Беше студено и влажно. Тъкмо когато искаше да отвори пътната врата, той чу някакво странно пъшкане, прилично на кравешки рев и на кучешко скимтене. Той се обърна изтръпнал. На ниския плет, който делеше двора му от Ивановия, стоеше облакътен някакъв едър човек и го гледаше втренчено с широко отворени очи, които не мигаха. Еньо се спря, погледна и изтръпна от ужас. Това беше брат му. Еньо изпърво не го позна. Лицето му беше съвсем, съвсем друго. Устата му беше променена, някак провиснала, едната вежда вдигната високо, едната страна подпухнала.

За миг Еньо остана закован на мястото си, сякаш някой свърза краката му. Ужас напълни душата му. Той отвори бързо портата, излезе на пътя, въздъхна и се запъти къмто кръчмата. Той влезе бързо там, но не можа да се спре. Излезе пак, тръгна като замаян, спря се, повърна се, пак спря, като човек, който е забравил нещо. След това скриви в една тясна улица, бързо излезе под селото и се упъти право към гората.

Еньо бързаше и не смееше да се обърне назад. Струваше му се, че по стъпките му върви брат му и пронизва със страшния вторачен поглед. Еньо ускоряваше стъпките си и бягаше. И в мъглата той сам беше една мъгла, черна, задушна. Насреща се тъмнееха безформени гористите върхове и той тичаше нататък. Наоколо му се стелеха мъртвите ниви, между които имаше и негови. Но те го вече не мамеха. Дъхът на влажната земя, който някога го опояваше, сега го душеше и тегосваше. Той бягаше от тях в паника. Бягаше да се скрие от себе си, от страшното видение, което не му даваше мира. И като навлезе в голямата дъбова гора, забулена в мъгла, той се хвърли в първата срещната хралупа, като в долап, и се сви като червей. Така сврян, той се заозърта насам-натам и капнал от умора, едвам произнесе, като се задушаваше:

— Защо, защо беше всичко това? Братко мой!

И заплака горчиво. И свит в кожуха си, хълцаше и ронеше обилни сълзи, които течаха безспирно, свободно. Той изпърво хлипаше, но после даде воля, на стихията, която го изпълваше, и зави като ранен звяр, паднал в безизходна пропаст.