Зидари (Драма в четири действия)

Действие второ

На другия ден пладне. Времето облачно. Селски мегдан, стръмен, обграден от къщи и плетища, по коловете на които се белеят тук-таме костници от волоки глави Между къщите и плетищата се првират стръмни вити пътища. На една страна, по на лично място, се дига висок чардак — къщата на дяда Милка Старейшина. Сред мегданя разперя клони столетник дъб, в кората му зараснал изрязан кръст; под този дъб от старо време селяните са се събирали на сборище да разправят селските работи. Зад мегданя се подйема отдолу по баиря път, а зад него се мяркат нататък върховете на няколко ридове, по-нататък се тъмнее Балкана.

Цялото село е смърлушено. Вратите навред са залостени, на повечето прозорци капаците са затворени Ни по мегданя, ни по дворища се мярва някой. След малко от една стара хижа излязва Драган и изведнъж зад него невидимо някой отвътре пак трясва силно вратата и бърже я залостя.

Драган (като огледва по мегданя, повръща се и хлопва на вратата). Отвори-отвори! Никого няма! Недей изведнъж бяга. Ти си стара: кой ще те закача теб. Сеймените отнесоха пилетата, дай барим две на мене. — Ще ида долу при черквата, ще подхванем нашите разправии, чак по тъмна вечеря ще се прибера.

Вратата се отваря Женска ръка му подава две глави лук и пак бързо притваря и залостя. — Драган отстъпва от прага на къщата си, скрива лука в пояса и отива да приседне под дъба. Оттатък през мегданя се показва майстор Брайно, Иван и Герги, идат насам.

Майстор Брайно. Ти ще дойдеш ли, уста Драгане? Какво си седнал!

Драган (спира поглед върху майстора, изглежда го, после горчиво се усмихва). Ще дойда ли! — Защо ме питаш, майстор Брайно? Как досега съм вървял — сега няма да дойда!

Майстор Брайно. Де дави зная! Мърмореше преди обед нещо пак.

Драган. Какво мърморех!

Майстор Брайно. Нашите неразбории и сам господ от небето да слезе, не може ги проумя!

Драган. Неразбории — зе ли и ти да идеш на мойта? Откога разправям аз…

Иван. А бе, уста Драгане — няма ли за нас работа! Все тази ли ще захващаме, като се оберем?

Драган (сопнато). Аз от работа се не лъча! Макар да съм най-стар тука, наред с всички ви съм карал и ще карам. Докато ръката ми държи чука, няма да стъписвам ни педя от другите. Ама да се разберем веднъж!

Майстор Брайно. Какво има за разбиране?

Драган. Не ми затъквайте с приказките си устата! — Да се разберем!

Георги. Остави то пък, майсторе! Какво сте го нарочили? Кажи, уста Драгане!

Михо. Да се чуй и твойта.

Драган. Мойта аз ви я казах. Тука виждамний сами си ядем главите и — черквата тъй няма да я бъде.

Майстор Брайно. Аз ще я дигна. Както по цяло пригоре съм заселил толкова колиби и села, тъй и черквата ще дигна!

Драган. С кого?

Майстор Брайно. С тези, които вярват в чукът си и вървят подире ми.

Драган. Де ги тях?

Майстор Брайно. Ще дойдат! Старите ако изгубиха вяра, те не са.

Георги. Ама защо, майсторе, си кривиш душата — само да дразниш уста Драгана сякаш.

Михо. Дончо и Христо разделиха селото — те подмесиха ежбите си в общите работи. Ний къде ходим, що правим — само тях тичаме да разправяме. Бива ли да си затуляме очите дотолкоз!

Драган (като че го задушава гневът му). Когато човек не иска да земе от приказка — думай му каквото щеш!

Майстор Брайно. Додяло ми е приказки да слушам. С приказки не се изказва туй, що аз искам тука да направя. Чукът! — с него ще издигна храм, в който всички да сбера и примиря.

Драган. Ама докато го издигнеш, хъ сбери ги и примири ги де! Да те видя.

Михо. Двама на един ум няма в село.

Драган. Оставете селото, ний тука помежду си приказка не можем да срещнем. Нас и вяра, и чест ни върже в една работа и ей — снощи хукнахме да ги разтърваме да се не избият. Или забравихте?

Майстор Брайно. Не съм забравил.

Драган. От отзарана един тегли насам, други нататък. На този му скимнало свод, на онзи кивгир и искат по водата им да тръгнеш. Инак — хвърлят чуковете!

Михо. Всичко е само за хаджи Славовата. Рода ни и вярата на две раздели туй момиче. И Христа, и Донча тя кара зидарска чест да забравят.

Майстор Брайно. Зидар, кой има господ в душата си, няма никога да остави честта му да падне. Оставете момците, не се месете в техните разправии. Те са млади — любовта е за млади, тя ще им даде сила по-сръчно и чука да въртят!

Драган. Хъ-хъ, как не! Ще го завъртят, че един на други по главата! Пък покрай тях виж, че и ний сме се счепкали.

Герги (пресича го). Туй и аз щях да кажа!

Драган. Защо? — А че сами и ний не знаем. Защо са се отделили кърджалиите — те нали са от нас? — Да ни палят! Защо са разделили Дончо и Христо селото! Защо се ний делякаме, когато вече ножът е опрян до кокала?… (По-уверено.) В тези ежби и неразбории божи пръст се показва и ни сочи — ще ни извади очите!

Майстор Брайно. Какво ти сочи?

Драган. Господ иска да ни изпита по-напред вярата; да ни накара да си изкупим греховете, тогази на здраво място да тури темеля на името си!

Майстор Брайно. Тиза жертва пак захващаш.

Драган. Жертва иска! Тя да изкупи всичко. Човешка жертва — вярата ни да уякчи.

Иван. Малко ли жертви дадохме и на турци, и на кърджалии! Хем все човешки.

Драган. Ний сами от себе сега трябва да дадем, ако не искаме всичко да отиде на вятър.

Майстор Брайно. Когато няма сговор между зидари, трябва им жертва да ги свърже.

Драган. Тъй! То си е закон зидарски от памтивека. Жертвата е изпитание от бога: тя сбира, примирява, сплотява. Тя крепи темел и сгради.

Майстор Брайно. Не знам аз закон таквъзи. Каквото са заложили в душата ми бащи и деди, него ще откъсна от помислите си и ще го издигна! Аз виждам вече сградата издигната и натъпкана със свят.

Михо. Де я виждаш?

Майстор Брайно. Тук, пред очите си!

Драган (дига безсилно рамена). Ти никога не си ме чул.

Георги. Недей си трови кръвта, уста Драгане! Нали виждаш — майстора нас за нищо не рачи да слуша.

Майстор Брайно (нехайно). Наслушал съм се!

Михо. Аз не ми е, че ме не слуша — нека младите слуша. Ама като вика уста Драган за жертва — не го прави за своя изгода. Нали всеки от нас ще къса самичък от сърцето си.

Драган. И не откъснете ли от сърце, казах ви го и пак повтарям — камък на камък от тази черква няма да видите! Веднъж субаша, други път кърджалии, трети — нашите неразбории, най-подир сама ще земе да се руши.

Майстор Брайно. Със субаша дядо Милко да се разправя, срещу кърджалиите момците ще пратим — аз ще си гледам черквата! Със спокойни или раз-треперани ръце ще нареждам камъните, ще ги нареждам пак! Като слово на поличба нека е нейния зид — и тези, които идат след нас, да четат патилата на родът си и вярата му в себе — и да се калят в тях!

Драган. И-их, като захванеш, сякаш по книга четеш! И със субаша да се разправим, и онези кърджалиите да отбият — дето никога няма да го бъде, — греховете, що сме вързали на вратовете ей, няма да паднат. Тук ежбите ще си вървят помежду ни и господ на нашата работа благословия няма да прати.

Иван. Ще видим!

Драган. Денем ще градим, нощем сама ще се руши. Черква тъй на своя глава не се дига!

Майстор Брайно. Няма сега до утре тука да се разправяме. Аз съм рекъл: ще изправя над черква този кръст, ако ще би и мене под него пръв на носило да сложат!

Драган (приневолен). Ти знаеш…

Майстор Брайно. Който вярва на този кръст, който вярва и в чукът си — да тръгва подир мене. Който не — ей му пътя! Никого не моля и не вържа.

Драган. Не, аз ще вървя! Аз вярвам и в чукът си, и в кръста. Мене няма да ме повърнеш, каквото щеш да думаш!

Иван. Добре, чухме. Стига си приказвал тогази!

Драган. Аз няма да приказвам. Ще ида долу, ще си седна на работа. Ще карам. — Ама когато всичко тръгне наопаки, когато всички наведете врат, тогава ще доде моя ред, тогава ще чуете тук що не искахте и не искатеда знаете. Ще видим коя вяра черква прави и какво темел крепи!

Майстор Брайно. Чакай си ти! Няма какво да си губя времето да се разправям! (Като се обръща към Ивана.) Кого чакаме ний, кого още няма?

Георги. Стойка. Къщата му ей я. Къде се още бави?

Майстор Брайно. Той пък докато си изприказва с жена си!… Иди го повикай, Иване.

Михо. Трябва барим дяда Милка да видим. То какво е у тях глъхнало! Уж субаша със сеймените тука е слязъл.

Иван (доближава се до един плет, занича и после влязва през вратата на двора). Какво правиш, уста Стойко? Майстора и всички откога те чакаме!

Стойко (се показва на прага с теслата). Че защо ме чакате?

Иван. Ти какво дялаш?

Стойко. Зех да стегна наплата на едно колело, че като се разсъхнало…

Майстор Брайно (пресича го отдалеч). Кому е притрябвало твоето колело! Защо се маеш още?

Стойко (по-скоро остаятеслата, изскача из къщи ие приближава до другите)Ама, майсторе, вий не знаете ли, че субаша си отиде?

Майстор Брайно По-добре. За какво ти е тебе субаша?

Стойко. Бе слушайте! Един от сеймените се върна напред, каза, кърджалиите обрали Харлаковци и няколко бюлюци се мярнали къде Добри дял.

Драган. Не думай! И до Добри дял ли са вече стигнали!

Михо. Стигнали до Добри дял — те са вече тука!

Иван. Ти не си разбрал бествоетозаешкосърце…

Стойко. Хъ-хъ! Като чу субаша, не го сдържа и него. Оставиха си яденето, яхнаха и доде ги видим — излязоха, извърна се само субаша да каже на дяда Милка: утре до залез-слънце не изкарате ли черквата, ще я съборя!

Драган. Де го дяда Милка?

Стойко. Не зная къде отиде надолу — Аз рекох какво вече — да стягаме колата, че пак…

Герги Друго не остава.

Майстор Брайно (замислено) Сега — чакай мал ко! Да се видим.

Герги Какво ще си хабим приказките! То се видяло вече…

Драган (дига рамена, към майстор Брайна) Х ъ, спри ги сега!

Майстор Брайно Черквата аз не оставям! Дигайте чуковете! Който е зидар, с чука си в ръка да умре.

Георги. Какво ще дигаме, Майсторе! — И субаша побягна. Те царски хора и се боят от тях. Кой ще ги спре!

Иван Като не може субаша, както викаха снощи момците: сами ще ги спрем! Ще излязат момците и няма да ги пуснат.

Михо С какво?

Иван С кавали, с шишенета. Кой с каквото има!

Драган Ходили сте вие с шишенета, ама за зайци.

Иван. Дядо Дончо Арнаудов тук с четата си не е пропущал турчин да надникне!

Драган. Не е сега времето на Дончо Арнаудова. Аз го помня, тук под дъба на сборището като разправяше делбите и препирните на селото. Същи цар беше той тук! — Ама тогази всички държаха едно с него, нямаше тези ежби помежду ни.

Запъхтян, долу из пътя иде дядо Милко Старейшина. Малко след него се показва цяла чета стегнати момци, нарамили шишенета и пушки-кавали, идат към сборището Пред четата върви Дончо с кавал на рамо.

Дядо Милко (недошъл още до задарите). Майсторе, уста Драгане, чакайте! Изкарахте ли кивгиря?… Какво щях да кажа…

Драган. Тези подире ти да не са тръгнали за хаджи Славовата с чети да се бият!

Майстор Брайно. Влязла ти тебе в устата само хаджи Славовата! (Към дяда Милка ) — Къде си повел момците, дядо Милко?

Дядо Милко Искат да вървят да се бият. Чуйте ги! Аз не мога да се опомня. Селото ли да умирявам, да гледам черквата, или момците да слушам!

Иван. Хем цяла чета, вижте ги. Напред вървят!

Стойко (вперил очи в момците, които приближават носам) Къде, къде ще вървят. С тези шишенета — да ги види субаша — какво ще правят!

Цялата чета момци се спира пред зидарите и възчаква още другарите си, които в продължение на препирните по един, по двама се сбират.

Герги (опулил очи) Хем вий се забравихте Дончо! Къде си помъкнал дядова си кавал?

Дончо Знам аз къде, ама защо не почака субаша малко.

Драган На вас ли остана субаша да плашите?

Дончо. Няма да го плашим. Ние не сме плашила. Щяхме само да го попитаме: можеш ли ни ти заварди нас, като искаш черквата готова до утре вечер? — Като не можеш ти, ний сами ще се вардим.

Втори момък. Тъй по-добре, Дончо. Добре, че си е отишъл. Сега ще се разправим, както знаем. Сговорна дружина — планина повдига.

Драган. Вашия сговор — ден до пладня е той…

Майстор Брайно. Оставете да ги разберем!

Георги. Бе каквб мислят те? На турчин гръмва ли се? Гръмвал ли е някой?

Дончо. Че като е турчин, да не е господ?

Михо. Тук на земята е господ, че нанебето не знам.

Майстор Брайно. Като издигна черквата, и тук на земята ще ви накарам да познайте друг господ!

Трети момък (към момците). Ще видим дали се гръмва, или не. Нам ни е аслъ чудо невидено да направим!

След препирните на пътя изскача Христо.

Христо (обличайки салтамарка, като се приближава до събраните). И ще го направим, момчета! За помен! Ами не можах да си намеря и аз някое шишене.

Драган. Не ги оставяй да вирнат глави тези, дядо Мялко! И ти, като майстор Брайна, не им уйдисвай на ума! Лесно се огън запаля, ама не се гаси лесно.

Дончо. Е, ами какво да правим?

Драган. То не е ваша работа. Не е дошло то до вас да управятеработитенаселото!

Трети момък. Кажи пък ти!

Дончо. Да оставим черквата, че да бягаме. Туй ли?

Михо. С бягане вече не става.

Драган. Чакайте аз ще ви кажа! — Няма да бягаме. И черквата няма да оставим. Като не можем друго — ще изпроводим жените в Балкана, ний ще сберем що от що, по някое агне ще завъртим на шиш, ще ги пресрещнем и ще им паднем на молба.

Георги. Мен ме е страх, като ги чух отдалеч. Пред кърджалия излязва ли се!

Драган. На турчин лесно се зема сърцето. Като му паднем на молба, глава на кол няма да побие.

Майстор Брайно (като поклаща замислено глава). Черква, не е тя милостиня да я изпросиш! За нея трябва дастоиши да отстояваш.

Втори момък. Да се молим ли?

Христо. Ами кой? — Аз? На кого да се моля?

Втори момък. Толкози време сме се молили. Бащите ни са се молили! Какво изкараха с молба? Ний цял живот за тях работим: грешни ли сме, пак да се молим!

Дончо Няма да запърша аз ръкави, агнета на шиш да пека за турци и кърджалии и диван чапраз да им служа. Да чуй дядо ми, той в гроба ще се обърне от таквъзи срам!

Трети момък. Най-напред те не са турци. Всички нехранимайковци отсам-оттатък Балкана се събрали. На Пишман Кишиша и на Убий-булката ли ще се молим!

Иван. И те като ще ви чуят молбата — надявайте се! Миналия път и мъртвите не оставиха на мира.

Първи момък. Ами-ами. Един си вързал коня у ковчега на мъртвата — нали казваше дядо Градньо! — Дето в бързината не сколасаха да я погребат.

Иван. Ковчега го оставили насред двора. Той го завързал о него. Конят се дръпнал, открил ковчега и той като видял окичената булка, извикал: кой ще се наемеда я целуне? Дръпнал се целия бюлюк. Да не му падне честта — той се навел… и там му излязла душата!

Дядо Милко (като въздъхва издълбоко). Туй турчин не го направя — кърджалия! Защо ти е избалакано тъй дълбоко окото? — Брат ми го избалака!

Христо (небрежно). А бе я! На Пишман Кишиша и на Убий-булката ли ще се молим!

Трети момък (като показва пушката си). Докато държа в ръка туй — никому не се моля!

Няколко момци. Няма да се молим!

Герги. Ами подире? — Подире вий не мислите!

Трети момък. Подире каквото ще да става!

Георги. Тъй, толкоз знайте само. Една овца, едно легло!

Стойко. Една овца, едно легло! Право. Пък ний…

Иван. По-напред, като не им се опря никой — от четири страни запалиха селото. Да не бяхме овреме слезли от Балкана — щеше да остане нещо!

Трети момък. Какво ни е останало в този свят! Днес майка ти заклали, утре сестра ти повели гивендия с кърджалийски бюлюк; ти от залъка си отделяш да срещнеш две керемиди над главата си — ей, задали се кърджалии и ги подпалят!

Втори момък. Палят и повтарят. Не те оставят да си сградиш една черква — в земята макар.

Михо. Една дупка, се казва. Барим да има де да се прекръстиш.

Дончо. Едни души — едни души са ни останали само!

Георги. И душата си пък да не си я намерил на пътя!

Дончо. Мен ми се не свиди!

Георги. Като не ти се свиди, иди се обеси ей там на върбата! Няма да си оставим зарад вас черквата — от години петимясваме за нея. Дядо Милко, майсторе, какво сте се стъписали. Докато вие се нашушукате, видите ли — на тези ума отиде!… Тям им се струва, като си водят четите един против други по седенките, тъй и против Балталата ще ги поведат.

Христо. Тебе никой не те кара да оставяш черквата! Стига си чел!

Първи момък (пресича препирнята). Чакайте, чакайте!

Всички се обръщат към дъното на мегданя, няколко момци вече се надвесят над пътя надолу, отдето се показват двама бежанци — старец, изморен, едва пристъпва и с него плачуща жена, дъщеря му.

Няколко момци. Бежанци!

Дядо Милко (сепнат). Бежанци ли?

Майстор Брайно. Отде бежанци?

Бежанката (едва подкрепя баща си да се изкачи и го оставя. Спряна за миг сред пътя). Ами мама? — Детето! Де ми е детето? — Те го оставиха в колата! (Разплакана, пак хуква назад.)

Бежанецът (без да се избръща, изнемощял, едва пристъпва до пътя). Върви го търси. Мене вече нищо не ми тряба.

Дядо Милко (като се втурва към бежанеца). Дядо Благое, ти ли си! Какво има?

Бежанецът (без да се отбива от пътя). Ще го видите подир малко и вий.

Майстор Брайно. И до Добри дял стигнаха ли кърджалиите?

Бежанецът. Ний смятахме, че ще ни отминат този път, ама на… Връхлетяха изведнъж: аз рекох, стар съм, да ме оставят! Ама дъщеря ми се разплака. Само да се моря нагоре по рътлината.

Георги. То като са запалили вече Добри дял…

Стойко. Ний защо стоим още? Сами ли да ги чакаме тука?

Христо. Е, бягай де! Ей ти Балкана.

Втори момък. Ний докато се намъдруваме, ще ни връхлетят зер!

Бежанецът (като поема пак пътя си, уморен, нагоре). Ще ви връхлетят. Балталията, като обрал Харлаковци, поел с бюлюците през Балкана, ама Убий-булката и вашия Коняр се отделили насам — да си видели сметките с нас и с вас. — Наши чада, наши братя, тръгнали бащините си огнища да палят…

Христо (пресича го и се зовърта весело). Ама Конярът, нашия — и той с тия кърджалии ли е тръгнал?

Дядо Милко. Кой Коняр? Биляркина син ли?

Христо. Стари аркадаши сме ни и с него!

Майстор Брайно. Онзи от ръта!

Дядо Милко. Дето искаше лани да снеме подолката от коня, силом да се венчей с нея.

Стойко. Изметна се този пъси син.

Първи момък. Подир подолската сватба Христо не го припусна на седянка и той забягна.

Христо. Коняра вий ще оставите на мен!

Дядо Милко. Когато господ иска от корен да погуби един род, той го настървява един на друг, един другиго да не познават.

Иван. От кои неразбории турчина си вади силата! На кърджалии и еничери не се ли крепи цялото му царство.

Драган. То е божие изпитание! Аз ви казвам — божи пръст сам се показва в тези ежби и неразбории. Сега не можем да си срещнем приказката помежду си, скоро няма и да…

Христо. Аз съм докарвал Коняра веднъж на вяра и пак ще го докарам! Вий си гледайте работата. Само пред мене неговите не минават.

Драган (като маха с ръка, малко настрана). Думай каквото щеш! Те пак свойта знаят… Като че само с Коняра ще се разправят, като че тези ежби току-тъй… Когато едни забравят този, дето стои отгоре им — тъй е то. Вярата няма темел в сърцата им, те искат темел на земята да и закрепят.

Докато Драган свърши, няколко от момците се струпват пак нататък, към дъното на мегданя. Далеко зад една рътлина задимява, скоро димът се подига, тук-там блясват из него искри, пламъци и пожарът затъмнява Балкана.

Дядо Милко (не може да дочака да довърши Драган, обръща се към майстор Брайна, който току-що се повръща откъм дъното на мегданя) Какво, майсторе? Чакай! Какво е пък туй?

Майстор Брайно Добри дял гори! И ний още не можем да се наприказваме!

Първи момък (отдалеч вика). Дядо Милко, майсторе — елате! Вижте, дъжд от искри вали. Дим до небето!

Дядо Милко (зашеметен, застава безмълвно).

Христо. Тръгвайте! Нали с таквизи Балталията обръща царството на султана! — И ний ще го обърнем. Дръжте се, момчета! Докато е този Балкан — нашето село е закътано тука като орлово гнездо. — Коняр ли? Като орли ей сега ще кацнем над Глогинова могила и Голо бърдо — птичка няма да прехвръкне насам!

Дончо. Хайде — ще им кажем как се пали!…

Момците (нарамят пушките). Хайдете!

Христо. За бога ще се бием! И с бога напред!

Първи момък. Тъй. Не за грабеж като тях. Добре я рече.

Дядо Милко. За бога, момчета! И аз съм с вас! Видях, няма други път!

Михо Ножът вече опря до кокала!

Майстор Брайно Христо е зидар и юнак — той има сърце за всички! Вървете! Както е въртял чука досега, тъй и пушка ще дига. Вървете с него!

Първи момък. Христо главатар да бъде!

Трети момък. Христо! Той най-добре знае да се разправя с Коняра.

Момците. Той, той ще ни води!

Михо. Нека бъде Христо. Само вървете подир едного всички.

Дончо сепнато вперя очи ту в момците, ту в старейшината, но не говите погледи долавя само Христо и самодоволно се усмихва.

Христо. Като кацна аз отгоре над скалите — да ми запее кавала: кърджалийски писък и врява ще му отпява!

Дядо Милко (като слога ръка Христу на рамото). Юнак ви е главатаря, момчета, ще ви нареди. За права бога като се бийте и бог ще бъде с вас!

Георги. За права бога ще си отидем и ний — туй за туй.

Майстор Брайно. Такъв зидар искам! — С него черква на цял род издигам! Слушайте го всички. Сега го проумях вече: не само черкви да гради — за по-светла черква е роден той!

Христо. С пораснало от боя сърце като се върнем, пак ще градим, майсторе!

Дядо Милко (към задарите). Хайде и вий! Те ще идат да спрат кърджалиите — вие ще довършвате, — Да я покрием веднъж! Изправете кръста отгоре, той вече ще ни закриля! Ела, майстор Брайно, го земи. Аз съм го прибрал у дома.

Докато старейшина и майстор Брайно влизат у дядови Милкови, зидарите, сбрани накуп, възкачват на една страна под дъба момците и започват шумна, не силна разправия — Дончо снема кавал от рамо и отстъпва от четата на момците. Шумът постепенно се усилва.

Четвърти момък. Дончо, къде?

Дончо. Аз няма да дода!

Драган. Дотук ли ви беше сговора!

Христо. Тамам, като няма да дойдеш, дай ми кавала, че за мене няма пушка.

Дончо (като го смерва с очи). Де ти е пушката, юнак?

Михо (улавя му пушката от ръката и я подава на Христа). Дай я! Видях ви аз колко ви е вам присърце и род, и вяра — до свади! (Към Христа.) На…

Дончо. Като няма! — Да я земе…

Христо. Аз ще славя дядова Дончова слава този път!

Иван (който го гледа слисан). Ама, Дончо, защо си даваш кавала? Какво е туй?

Драган Оставете го!

Дончо Аз ще стоя тук.

Първи момък Туй-то! И таз добра.

Втори момък Че защо?

Дончо Тъй! Ще ида със зидарите.

Драган (към момците). То е негова работа, вървете си вие по своята!

Първи момък. Чувайте го. Какво приказваше напред!…

Дончо. Аз не мога самичък да си плюя на лицето!

Трети момък. Ама ще ти даде ли сърце тука да останеш? Ний горе на скалите, пък ти — на твое място…

Дончо. Аз под Христова команда не ходя!

Христо. Хе, каза я най-подир. Тъй, всички да те чуят!

Дончо. Да чуят!

Христо. Ама изкарай я докрай! — Не иска да тръгне. Да не би да ти падне честта пред Рада!

Дончо. Затуй! То моя работа. Зе кавала ми, хайде върви си по пътя!

Иван. Бе вий и двама като че се забравихте. На седенки ли ще вървите?

Драган. Майстор Брайно с тези иска черква да дига.

Христо (тръгва и оттатък се провиква). Хайде, момчета! Оставете го! Там на скалите, там с душманин насреща! Той не сумти и не си гълта приказките. На куршум с куршум отвръща!

Четвърти момък (към Донна). За тебе главата си слагах, ама да се отделиш в таквъзи час от дружината, язък ти за името!

Дончо. Да се знай, тъй напук! Поврага всички!

Цялата дружина нарамя пушки и бързо завива нагоре край един плет. Отсам-оттатьк наизскачват моми и деца — момите с китки в ръце изпращат момците, децата пък се трупат над пътя и гледат надолу запаленото нататък село. Издалеч се чува хлопот, шум, мукания на крави — добридялчани бягат в Балкана.

Стойко (като се ослушва, сепнат). Ами туй. Туй какво е? Да не са вече?…

Иван. Какво и ти се озърташ като изтърван заек! Иди виж — добридялчани с добитъка си бягат.

Михо. Оставили мило и драго, бягат в Балкана.

Георги. Във всяко време и на всекиго този Балкан подслон дава.

Драган. Давал е и пак ще дава.

От дядови Милкови излязват майстор Брайно, дигнал железен кръст в ръка, след него дядо Милко.

Майстор Брайно. Тръгвайте! Да издигнем този кръст горе на кивгиря, да разпери ръце и той да ни закриля срещу всяка напаст! Туй е мойта вяра!

Зидарите тръгват след майстора надолу и изведнъж оттатък из един тесен път изскача Рада, запъхтяна, с китка цвете в ръка.

Драган (като я пресреща сред мегданя). Ти пак ли тръгна! Какво си помъкнала туй цвете?

Рада Преча ли на някого, като съм тръгнала? — Какво се залавяш все с мене?

Драган. Аз ще се хвана веднъж, че няма да се пусна! Хубаво да помниш!

Георги. Тръгвай, уста Драгане — няма време за разправии сега.

Герги и Драган отминават.

Рада (като съглежда Донча). Ами този… Ти тука ли си?

Дончо. Очите ли ти вадя, като съм тука?

Рада Ти стой на завет! Да не се изгуби някак корена ти.

Дончо. Моя корен не ти е мезе в устата. Какво искаш от мене?

Рада Аз съм ги в душата. Зная те!

Дончо. И кавала си дадох на твоя изгорник. — Да върви там име и чест да печели.

Рада Защо мугодаде. Ти да си ги повел. Знам какво си останал да чакаш. Ама аз по него цял живот вдовица невенчана ще ходя, пак тебе няма да зема!

Дончо Между мене и тебе то се свърши! Не го приказвай вече.

Рада Ще приказвам; аз от никого нэ искам да знам!

Докато Дончо и Рада се разправят, дядо Милко изпраща зидарите, отива, разправя се нещо със струпаните над пътя моми и деца и когато се повръща към къщи, забелязва и двамата.

Дядо Милко (като се приближава до Рада). Тебе, момиче, какво ти казах аз снощи на чучура? Забрави ли? Де си дигнала тази китка? Какво викаш тука?

Рада Исках да я дам на Христа, докато дода, той заминал.

Дядо Милко. Ами какво си се спряла да се караш с Донча.

Рада Мене уста Драган ме спря. — Всички Дончова страна навред държите.

Дядо Милко. Я гледай, я! Гледа ме в очите и не мигва! Че твоя работа ли е то?

Рада Защо ще мигам?

Дядо Милко. Момиче, ни годено, ни венчано тръгнало току-тъй подир един момък из село да тича и да се кара за него.

Рада Тъй, да бях си дала китката на Донча, нямаше — ама нали подир сирака тичам…

Дядо Милко (строго я пресича). Ти не бива подир никого да тичащ! Няма все за тебе свади да разправям.

Рада Едни, защото са сираци, проваждате ги там да ги изтребят; други, нали са богати, закриляте ги! Че ви се зловиди и китка кога тичам да му дам.

Дядо Милко. Ти да си дигаш китката и да си вървиш! Я гледай, дебела глава. Отворила уста, ще ме удави в приказки.

Рада навежда глава просълзена и си отминава.

Дядо Милко (към Донча). Ти пък, Дончо, защо остана от другите? Да дигате пък крамоли. Не стигаше ли снощната?

Дончо. Никому нищо не викам, дядо Милко. Да ме оставят на мира! Аз си познах мойта!

Дядо Милко. Хъм! Хем и ти си уж зидар!

Дончо. Зидар съм. И ти дип добре ме знаеш! Аз с чука не съм тръгнал като други да си изкарвам хляба.

Дядо Милко. Ама за една мома забравихте и род, и господ!

Дончо. Аз не мога да превия врат под негова команда! Той ми почерни света. Нямам аз мира от него и в бащината си къща. Знаеш ли ти? — А карате ме и подир него да вървя!

Дядо Милко. За негова изгода ли? За него ли ще се биеш? — Няма мое-твое тук. Всички сме за род и вяра. Кой с каквото може!

Дончо (цял треперещ от вълнение). Дядо Милко! — Не се отлъчвам от вярата си! Тук с всички наред два пъти от земя издигам черквата и ако ще би на, ще легна жив да ме вградят в нея, душата ми темел да стане! Само не радее тук един Христо за род и вяра! Майстора му дава преднина, дружината ме остави — главатар него зе! Отхвърлиха ме и тези, с които съм другарувал, отхвърлят ме и тези, с които работя, идещ и ти върху мене — няма никъде място за мене в този свят!

Дядо Милко (гневно гледа Донча). Излез тогава отвън света. Сбери дружина, че ела и ти като Коняра тука да ни трепеш! Аз барим вече навикнах на тази — онзи за подолката, ти за хаджи Славовата — вървете, на едно огнище тука пепел да не остане!

Дончо (дръпва се, силно обиден). Равниш ме с Коняра?

Дядо Милко (още по-гневно). Които самичък не може да си намери място, подритва го всеки, докато го изритат отвън света! Върви с момците, върви със зидарите, под черквата иди легни — поврага върви, стига все тебе съм гледал да се пречиш юва из село! (Завива бързо в къщи.)

Дончо остава самичък втрещен на сборището.