Змии в стените

Лори

Лори отново плаче. Беше се успокоила за около час, гушнала любимото си одеялце, пъхнала пръстче в беззъбата си устица и гукайки с такава любов, че успя да накара попресъхналите ми сълзи да рукнат отново. Дори по едно време заспа в прегръдките ми, здраво стиснала одеялцето в една ръка и възела на вратовръзката ми в другата. Преди броени минути обаче се разбуди и заплака с нови сили. Знам, че няма смисъл да я успокоявам, но въпреки всичко продължавам да ѝ говоря – как татко ще я заведе в зоологическата градина, как ще видим кончето, лъвчето, тигърчето, слончето… как след това ще се разходим в парка, как птиците ще запеят само щом я видят, а всички ще се спират покрай нас, за да се възхитят, не вярвайки как е възможно на този свят да съществува толкова послушно, красиво и чаровно бебе. След което щяха да плюнат няколко пъти през рамо против ?роки и да продължат по пътя си… без изобщо да се замислят какво преживява баща ѝ в момента. Или пък къде, по дяволите, е майка ѝ, баба ѝ или която и да е друга роднина от женски пол.

Но пак се отплеснах. Често го правя, а не трябва. Ето и сега – отнесох се в собствените си нерадостни мисли, а през това време Лори плаче, та чак сърцето ми се къса.

Все още стиска в малката си ръчица одеялцето, което винаги ѝ помагаше да заспи. Бяхме го купували заедно с майка ѝ, Господ да се смили над душата ѝ. И до ден днешен си спомням как отидохме до магазина, изпълнени с такава гордост, че ще ставаме родители: тя, гордо носеща наедряващия си корем, аз, грижовно отварящ врати пред нея, опитвайки се да я предпазя от всичко, дори от случайните повеи на вятъра, които, не дай си боже, можеха да нарушат деликатното спокойствие на все още неродената ми дъщеря… Да му се не види, колко щастливи бяхме!

Тогава, благодарение на доктора, препоръчан ни от моята любима тъща, дано всички дяволи ѝ се изредяха в преизподнята, вече знаехме какъв пол ще е детенцето ни. Дори ѝ бяхме избрали име: Лориана… Това обаче не ни попречи единодушно да се съгласим, че именно онова, небесносиньото одеялце, обсипано с усмихнатите образи на Мечо Пух и Ийори, е най-подходящото за Лори. Дори тогава можех да затворя очи и да си представя как дребосъчето протяга ръчичка, сграбчва невероятно пухкавата тъкан и заравя бузка в нея… Спомням си как се просълзих при това видение. Благоверната ми ме сръчка и прошепна да не се излагам. Мъжете не плачат. Не им се полага да бъдат чувствителни. Освен ако не са обратни.

Бас ловя, че ако ме видеше как седя и подсмърчам като пъпчива тийнейджърка, сигурно щеше да се откаже от мен дори без скъпоценната помощ на майка си и скудоумните си приятелки.

Нямаше как да знам това със сигурност. Жена ми беше мъртва. Ненаситните ѝ слабини, с които толкова се гордееше навремето и около които бе изградила целия си живот и представите си за щастие и благополучие, отдавна се бяха трансформирали в храна за червеите в задния двор на майчината ѝ къща.

Същата съдба, както изглеждаше, щеше да сполети и одеялцето след малко. Пред очите ми лазурната материя посивяваше и се превръщаше в нездрав сивокафеникав парцал, с който човек би се погнусил да избърше дори калта от обувките си в късноесенен ден. Любимите на поколения деца мече и магаре вече бяха просто оглозгани скелети, от чиито кости висяха прогнили парцали месо, а от местата, където някога бяха очите им, изпълзяваха гъгрици и стоножки.

Лошо.

Одеялцето беше едно от последните неща, които можеха да успокоят Лори.

Когато дъщеря ми се роди, бяха достатъчни няколко месеца, за да усетя, че нещо с нея не е наред. Ама определено много не е наред.

Отначало бе демоничният блясък в очите ѝ. Е, просто е гладна, успокоявах се аз, докато се радвах на гукащото щастие, сгушило се в обятията на майка си. Следите от ухапвания около зърната на съпругата ми бяха повече повод за гордост, отколкото за притеснение – че кой не би се гордял с толкова рано пораснали зъбки? Дори странно ускореният ѝ растеж не ме притесни – в края на краищата и аз гонех 120 килограма, така че защо пък дъщеричката ми да не е преждевременно развита и израснала?

Тогава обаче дойде ред на Мики.

Мики беше плюшеното агънце, което Лори толкова обичаше да гушка след кърменето, преди да заспи. Като се замисля сега, май това беше единственият подарък, който онази скъперничка тъща ми бе подарила на дъщеря ми. Дъртата трепереше над другия си внук – разглезена дрисня, по съвместителство дете на сина ѝ, оформящ се като нейно превъплъщение – но за Лори не би дала и пукната пара, дори еснафският ѝ живот да зависеше от това. Все пак от сърцето ѝ (или както и да се наричаше онази клоака, която се намираше на мястото на въпросния орган) някак си бе успял да се откъсне Мики. Учудващо, но Лори не изпадна в истерия, когато гушна за пръв път агънцето. Напротив – усмихна се с малката си устица толкова мило, че чак сърцето ми се преобърна, и прегърна животинката с цялата сила на пухкавите си ръчички.

Ако не бях толкова заслепен от любов, сигурно щеше да ми направи впечатление, че тогава всички демонични белези полека-лека избледняха и потънаха в небитието, сякаш всичко е било плод на недоспалото ми въображение. Кървавите полумесеци около зърната на Поли постепенно зараснаха, пламъците в очите на Лори се превърнаха в лош спомен и дори постоянно мърморещата ми тъща бе принудена да признае, че дъщеричката ми е напълно нормално, здраво и красиво съкровище.

Няма да забравя нощта, когато Лори проплака отново. Беше 12 април. Часовникът показваше 3:15 сутринта. Събудих се, без да знам от какво – после дълго се опитвах да си повярвам, че е било от плача на малкото фъстъче, което спеше в съседната стая, въпреки че прекрасно знаех: дори ядрени взривове не можеха да нарушат съня ми в неделя вечер. Усещането, което буквално ме изрита от леглото, бе ужасяващо – сякаш леденостудена и покрита с лепкава кал ръка се бе протегнала от креватчето на малката и ме бе сграбчила едновременно за сърцето и за топките. Внимателно, за да не събудя благоверната, която мощно хъркаше така, че чак книгите в етажерката в коридора подскачаха, се запътих към стаята на Лори. Плачът ѝ постепенно се усилваше… но, по дяволите, дори и той бе по свой начин мил като самата нея. Когато дъщеря ми заплачеше, изобщо не приличаше на дразнещите разглезени сополанковци от рода на досадния ми племенник. Разплаканото ѝ личице можеше да бръкне в душата на дори най-закоравелия детемразец и да я обърне наопаки, с чувствителната страна навън, а след това бавно и садистично да я изцеди, докато и последната сълза не се отрони от разпарцаливената ѝ същност.

Приближих се пипнешком до креватчето на Лори, за да я гушна и да опитам да я успокоя. Не исках да паля лампата, за да не я стресна, а и светлината от пълната луна, разливаща се щедро, без всякакви задръжки из цялата къща, ми бе повече от достатъчна. Взех плачещото дребосъче на ръце и нежно я залюлях насам-натам, нашепвайки ѝ някаква странна песничка, която измислях на момента. Ненадейно погледът ми се спря върху черната безформена буца, която лежеше върху възглавничката ѝ. Машинално прехвърлих фъстъчето в дясната си ръка и посегнах да уловя нещото, което първоначално помислих за някое от чорапчетата ѝ. Лори умираше да ги събува, да ги тика в устата си и след това дълго и замислено да ги дъвче.

Определено не беше чорапче.

Когато докоснах с върховете на пръстите си нещото, едвам се сдържах да не изпищя като ученичка при вида на мишка и да не отскоча назад. Единствено мисълта, че ще събудя цялата къща и ще изплаша до смърт Лори, успя да ме принуди да запазя самообладание. Оставих дъщеря си на диванчето – тя все така продължаваше да хлипа и да размазва с юмруче сълзите по бузките си – изтрих парещите капки пот, които се стичаха по оплешивяващото ми чело и внимателно се наведох над легълцето.

Точно така – още първият път бях разпознал нещото. Беше Мики.

Е, поне онова, което бе останало от него.

Някога снежнобялото кожухче на играчката бе мръсносиво – почти черно. Власинките му бяха сплъстени и залепнали една за друга, вероятно от отвратителната слуз, коят покриваше цялото тяло на агънцето и бавно, с гнусно пльокане се стичаше върху възглавницата на Лори. Едното око на Мики бе изпаднало от плюшената си орбита и безволно висеше на парче съдран конец, създавайки илюзията, че с неподправен интерес се взира в бебешките дрънкалки, окачени над креватчето. Върху другото делово бе кацнала огромна черна мазна муха, която без никакво притеснение чистеше огромните си крила с ужасяващо проскърцване.

Усетих как стомахът ми се обръща. Стараейки се да не гледам много-много, омотах няколко пласта тоалетна хартия около ръката си, внимателно подхванах слузестата гадост, с която дъщеря ми си бе играла и бе гушкала допреди малко, и я изхвърлих на улицата. Дори не си направих труда да потърся контейнер за смет – метнах противното нещо на средата на уличното платно, надявайки се, че все някой ще съумее да го сгази до сутринта.

На следващия ден не бях на себе си. Не помня как съм отишъл на работа. Чак към края на следващата седмица успях да пропъдя страховитите мисли, които пърхаха из главата ми като обезумели нощни пеперуди.

Поли, естествено, не забеляза липсата на Мики. Беше започнала нова работа, беше се видяла малко с пари… и с един куп нови колежки, с които да ги харчи за глупости. Понякога си мислех, че ако онази нощ не бях изхвърлил играчката, а Лори, съпругата ми едва ли щеше да забележи.

Така и не посмях да взема друго плюшено зверче за дъщеря си. Вместо това реших да си завъдим домашен любимец – някой, с когото Лори да си играе, докато ние с майка ѝ сме на работа, за да не се налага да молим дъртата кукумявка да се занимава с нея. Поли искаше куче, разбира се – какъв по-подходящ партньор за кучка от куче – но аз бях непреклонен. В края на месеца у дома се засели Съли – разкошен котарак, полуперсиец, полусибиряк, който противно на внушителния си външен вид се оказа добряк и половина. Съскаше единствено по тъщата (и кой ли би го упрекнал…), никога не правеше белѝ и се държеше с Лори като с по-малка сестричка. Дъщеря ми направо се влюби в него – не мърдаше никъде, без да улови пухкавия звяр за опашката и да го помъкне след себе си, яздеше го, спеше, заровила бузка в дългата му козина… с две думи, пълна идилия. Отначало се опасявах, че може да се наранят взаимно – не от лоши чувства, а от криворазбрана любов – но постепенно страховете ми се изпариха. Спомените за отвратителната плюшена играчка – също.

Лори очевидно беше щастлива и не плака чак до онази нощ, която също се е запечатала в съзнанието ми – 20 юли, 2:35 сутринта. Познатото вече усещане – лепкавата ръка и така нататък – ме накара да скоча като обезумял от леглото, твърдо убеден, че нещо се е случило с дъщеричката ми. Оказа се, че освен неистовия плач, който на моменти чак я оставяше без въздух, всичко останало е наред. Този път и креватчето бе пусто – нямаше слузести топки и други подобни гадости. Лошото предчувствие обаче продължаваше да витае из мислите ми. Мъчейки се да се успокоя, че всичко е заради отвратителната жега, реших да се поразходя малко из квартала, независимо от късния час. Нахлузих набързо анцуг и чифт маратонки и излязох от къщата, стараейки се да вдигам колкото се може по-малко шум.

Открих Съли на прага на входната врата. Предполагам, част от мен винаги бе знаела, че ще го намеря там – иначе вероятно не бих тръгнал да скитосвам сам посред нощ. От козинката му бяха останали само спомени – огромни уродливи плешивини покриваха измършавялото му телце. Ушите му и почти целите му лапи бяха осеяни със струпеи, през пропукващата се повърхност на които се процеждаше зеленикаво-жълта гной. По очите му се стелеше млечнобяла пелена – нещо като ципа, която на места дори бе успяла да покрие и част от муцунката му. Прехапаният му език висеше от окървавената му, пълна с изпочупени зъби уста. Посегнах да го помилвам за последен път и едва не изкрещях, когато усетих ужасяващата лекота, с която кожата му поддаде навътре, сякаш нито една костица в тялото му не бе останала здрава.

Най-страшното обаче бе, че още бе жив.

Поне не за дълго. Усетил милувката, някога красивият котарак се опита да извърти невиждащите си очи към мен и, въпреки очевидно неистовата болка, започна да мърка.

Щом най-пленителният от всички издавани от котките звуци постепенно затихна, а сълзите ми спряха да капят по безжизненото му тяло, отидох до гаража, изрових от купчината инструменти лопатата и по погребах в задния двор. После влязох в къщата. След дълго търсене открих бебешкото одеялце с Мечо Пух и Ийори и го дадох на Лори. Тя грейна и се сгуши незабавно в него.

Отново излязох и дълго пуших, облегнат на оградата. През съзнанието ми минаваха хиляди откъслечни спомени, на които навремето не бях обръщал внимание, но сега се завръщаха, по-жестоки от всякога. Съпругата ми, която беше в състояние да умори всяко едно цвете, което пресадеше; тъща ми, която караше всяка машина, до която се докосне, да се развали без възможност за поправка; пак благоверната ми, която с всяко докосване на члена ми караше желанието в мен да се съсухря и да умира бавно и мъчително; майка ѝ, която с една прегръдка разбиваше животите на сина си, дъщеря си и всички около себе си…

Когато и последната цигара догоря и последва участта на останалите си дружки от някога пълната кутия – запокитена в храстите на съседа – взех лопатата, по която все още бе полепнала пръст от гробчето на Съли, и се качих на горния етаж, където спяха двете вещици. Първо убих дъртата – очаквах, че коравата ѝ глава, пълна с отрова и проклетия, ще окаже по-сериозна съпротива, но се оказа, че бъркам. Върхът на лопата се вряза в олиселия ѝ от перхидрол череп и разплиска изкуфелия ѝ мозък по така любимите ѝ тапети, за които бе похарчила не една и две мои заплати. Улових се, че очаквам всеки момент прокълнатата ѝ кръв, която шуртеше от прерязаните артерии и вени, да се превърне на ято стършели, които да ме атакуват. Очевидно я бях надценил – селяндурската ѝ магия не беше чак толкова напреднала. Щом се уморих да превръщам главата ѝ в каша, отидох до кухнята, налях си чаша бърбън и жадно отпих, за да успокоя тремора в ръцете си, непривикнали на тежък физически труд. След това влязох в стаята, където някога любовта ни бе заченала Лори, и убих жена си. Успях да размажа черепа ѝ по-лесно от този на майка ѝ, а количеството разтекъл се по възглавницата мозък изобщо не ме учуди – по-скоро бях впечатлен, че изобщо ѝ се намират подобни вещества. Винаги си бях представял вътрешността на главата ѝ пълна с милиарди дребни мляскащи лакоми вагини.

Зарових двете вещици точно до гробчето на Съли. Доста се притеснявах дали отровата им няма да накара чимовете трева да повехнат и така да бъда разкрит, но нищо подобно не се случи – поне смъртта се бе оказала непреодолима бариера за проклетията им.

Заживях в постоянен страх пачаврите да залипсват на някого и да ги обявят за изчезнали, но не би. Вероятно отсъствието им бе накарало всички да въздъхнат с облекчение. Вкопчен в усмивките и гукането на дъщеря си, постепенно успях да се измъкна от бездната, в която бях се сринал.

Допреди два дни.

Тогава видях, че одеялцето е на път да се предаде.

Реших, докато все още имам време, да седна и да опиша цялата история. Бях чувал някъде, че писането помага. Надявах се, че докато химикалът лети по белия лист, болката ще започне да намалява. Че ще се случи чудо и смъртта на двете вещици ще накара дъщеричката ми отново да стане нормална. Че майка ѝ като с магическа пръчка ще успее да възкръсне някак си и отново да се превърне в онзи весел и лъчезарен човек, в когото се бях влюбил навремето. Че ще заживеем като нормално, неотровено от селяндурка с претенции за магьосница семейство.

Оказа се, че слуховете за писането са силно преувеличени.

Лори отново плаче на диванчето до мен.

Нямам сили да ѝ взема друг домашен любимец. Предполагам, че бих могъл да изкупя половин магазин с плюшени играчки, но и това не е решение.

Лопатата винаги е до мен. Дори сега, докато дописвам тези редове, усещам как засъхналите късчета мозък и снопчетата полепнали по нея косми се взират въпросително в мен.

Четвъртата дупка също е готова. Изкопах я днес. Пета, за съжаление, няма да ми потрябва. Няма да се намери приятел, който милостиво да зарови и мен.

Одеялцето вече започва да се разпада в ръчичките на Лори.

Трябва да отида при нея, да я гушна и да започна да ѝ пея онази измислена песничка, чиито думи и аз не знам. Да я залюлея на ръце, докато вървим към задния двор, и да се опитам да ѝ обясня колко я обичам, как непременно, ама непременно ще отидем до зоологическата градина, където ще видим кончето, лъвчето, тигърчето, слончето, а след това ще се разходим в парка и птиците ще запеят още щом я видят, а всички ще се спират покрай нас, за да се възхитят на най-послушното, красиво и чаровно бебе…

Мисля, че е време.