Робърт ДохъртиЗона 51: Екскалибур

МИНАЛОТО1.

Слънчевата система

2528 г.пр.Хр.


За да намали скоростта си в междузвездното пространство, космическият кораб използва гравитационното поле на звездата. Корабът бе малък, по-скоро разузнавателен катер, и още докато забавяше, сензорите му се настроиха към сигнала, който го бе привлякъл в тази система по време на близо вековния му патрулен обход. Носът на кораба се извъртя към третата планета, а вътре вече анализираха първата получена информация. Сигналът беше странен — пасивен по характер, еднообразно отражение на светлинни лъчи от системната звезда върху нещо на повърхността на планетата — но нямаше никакво съмнение, че необичайният ефект е дело на разум.

Тъкмо такава бе задачата на кораба — да търси и анализира информация от подобен характер и после да изпраща доклади за евентуално наличие на живот сред звездите. А от съществата, които съставляваха неговия екипаж, се изискваше да откриват, инфилтрират, консумират и в края на краищата да унищожат всякакви интелигентни форми на живот, които се отличаваха от тях самите.

След като не засече никакви активни сканиращи системи в слънчевата система, нито признаци за наличие на напреднали оръжейни инсталации, корабът избълва еднократен енергиен импулс, с което прати пакет от сканиращи сигнали към третата планета, за да определи източника на неразбираемия сигнал.

Екипажът не знаеше, че импулсът бе засечен от пасивни сензори веднага след като проникна през планетната атмосфера и достигна повърхността. Един невероятно сложен компютър, работещ на нискоенергиен, авариен режим, улови сигнала, анализира го и подготви цяла серия от възможни противодействия за части от секундата. Възможностите бяха ограничени заради нискоенергийния режим и затова компютърът не се забави особено при избора на действие.



Платото Гиза, 2528 г.пр.Хр.


Сфинксът сияеше, озарен от лъчите на утринното слънце, които вече прехвърляха лявото му рамо и озаряваха стените на новопостроената и най-голяма пирамида в Гиза. На самия връх на тази висока петстотин стъпки пирамида лъщеше кървавочервен камък с височина двайсет стъпки — корона, положена от пришълците върху най-великата постройка, вдигната от човешки ръце. Масивната структура се извисяваше самотна над каменното плато, надвишавайки с ръста си всичко наоколо — хълмовете, Сфинкса и стръмните склонове на реката.

Боядисаното лице на Сфинкса бе увиснало на шейсет стъпки над земята. Дължината му, от предните до задните лапи, бе над двеста стъпки. Сфинксът бе разположен в една вдлъбнатина на платото, заобиколен от каменни стени. На изток, в посоката, в която бе Нил, се намираше Храмът на Хуфу и Сфинксовият храм, където се извършваше преклонението пред фараона и каменното същество. Покрит мост водеше от задната страна на Сфинкса до Храма в подножието на пирамидата. И докато пирамидата бе още нова, времето бе оставило своите отпечатъци върху повърхността на Сфинкса, който съществуваше от самото зараждане на Египет — отпреди седем хиляди години, когато тази страна била управлявана от Боговете.

Между лапите на Сфинкса лежеше фараон Хуфу, под чието ръководство египтяните в продължение на двайсет години бяха премествали гигантски каменни плочи, за да вдигнат Великата пирамида. Фараонът бе склонил чело пред статуята, поставена точно под гърдите на каменното създание. Тази статуя бе висока три метра, с лъскава бяла облицовка и човекоподобна форма, но тялото бе несъразмерно — торсът бе прекалено къс, а крайниците — твърде дълги. Ушите бяха издължени надолу и достигаха почти до раменете, а на местата на очите бяха поставени два сияещи червени камъка. Каменната покривка върху темето беше с яркочервен цвят, а най-странното за един случаен наблюдател бяха шестте пръста на всяка от ръцете. Статуята рязко контрастираше с мургавата кожа, черната коса и съвсем човешките пропорции на Хуфу.

Сфинксът лежеше в гигантското си каменно ложе от хилядолетия, отпреди времето на фараоните. На пръсти се брояха онези, на които бе известно защо е бил построен и какво точно обозначава. За всички останали, освен за тези малцина богоизбрани, пространството между лапите на статуята бе строго забранена територия.

Хуфу, който бе наследил баща си още в юношеска възраст, сега бе мъж в средата на своето жизнено поприще. Той бе управлявал близо три десетилетия, през които Египет се намираше в мир със съседите си, а в пределите на страната цареше благоденствие. Мирът и богатството бяха позволили на Хуфу да завърши строителния план за Гиза, който бе предаден от Боговете на Сенките и от тях на фараоните от последните три поколения.

Грамадното количество камъни, необходимо за вдигане на пирамидата, бе прекарвано нагоре по реката с тръстикови салове. Хиляди работници разтоварваха каменните блокове, превлачваха ги до мястото на строежа и после ги подреждаха върху нарастващата постройка под строгия поглед на инженерите жреци, които следваха стриктно спуснатите им свише свещени планове.

Червеният камък бе издигнат от недрата на Платото — от един от дуатите (подземни кухини), наричани още Пътищата на Росту, по които можеха да вървят само Боговете и техните жреци. Никой не знаеше от какво е издялан, но от шлифоването му до монтирането на върха на пирамидата инженерите бяха следвали прилежно чертежите.

В лявата си ръка проснатият по очи фараон държеше скиптър, на чийто връх бе поставена лъвска глава. Очите на лъва бяха яркочервени, досущ като тези на статуята, само че светеха злокобно, сякаш озарени от вътрешна светлина. Преди малко Асим, главният жрец, бе събудил фараона и му бе подал с трепереща ръка жезъла с лъвската глава.

Хуфу се забави колкото да се наметне и веднага изтича от двореца при Сфинкса, както го бе учил да прави баща му всеки път, когато очите на скиптъра се пробудят. И щом се просна пред статуята, подхвана молитвени песни. Статуята бе изображение на Хор, сина на Изида и Озирис — Боговете, основали Египет в зората на времето и управлявали през Първата му епоха. От баща си и жреците Хуфу знаеше, че в края на Първата епоха Боговете предали управлението на своите Сенки, последователите на Хор, с което започнала Втората епоха. Сетне на свой ред Сенките предоставили властта на хората и първият фараон поел управлението на Средното царство от Третата епоха.

Освен него пред статуята беше само Асим — главният жрец на култа към Изида. Дясната му ръка бе сгърчена и разкривена — мускулите и сухожилията й били прерязани още когато Асим бил съвсем малък. На мястото на лявото му око зееше дупка, кожата върху нея бе сбърчена и потъмняла от нажежения ръжен, с който му бяха извадили окото. Глезените и подбедриците му бяха старателно пристегнати с лико, защото някога сухожилията им също били частично прекъснати. Старецът не можеше да тича, нито да върви бързо. Освен това бе кастриран малко преди началото на съзряването.

Всички тези интервенции бяха извършени съгласно изискванията на култа, но Асим и Хуфу знаеха, че зад зловещата им същност се крие определена причина. Целта бе животът на жреца да се превърне в постоянно мъчение, та докато изпълнява задълженията си, да не пожелае вечното съществувание, както и източника на безсмъртието — Граала, — за който се казваше, че се намира някъде под краката им, под статуята, пред която сега Хуфу скланяше глава. Донесеният от Асим скиптър бе ключът към Пътищата на Росту, а Асим и подчинените му бяха единствените, слизали в тези тунели.

На врата на Асим бе окачен медальон с отворено око — символът на неговата служба. Култът, който проповядваше, бележеше началото си преди много, много години — във времената преди Първата епоха на Египет, когато хората обитавали земя в самия център на Великото море, отвъд Срединното море, в което сега Нил изливаше водите си. В земята на Боговете, които по-късно ги прокудили и унищожили родината им. Жрецът стоеше на пет крачки зад фараона и шепнеше молитви на древния език, известен само на свещенослужителите. На лицето му бе изписана уплаха.

Щом привърши с молитвите, Хуфу стана и погледна Асим. Жрецът кимна. Хуфу положи скиптъра във вдлъбнатината на пиедестала, върху който се издигаше статуята. Вдлъбнатината имаше същите очертания като статуята.

Пиедесталът засия, после скиптърът потъна в него. Горната каменна плоча хлътна навътре, разкривайки отвор с широчина шест стъпки. Тунелът, който започваше под него, бе осветен с мъждива светлина, проникваща през скритите в стените отвори. Хуфу се поколеба, сетне неохотно пристъпи в тунела. Жрецът го последва — движеше се чевръсто въпреки недъгавите си крака. Каменната плоча се плъзна над главите им.

Хуфу забърза навътре в тунела. Стените му бяха гладко издялани, с умение, каквото не притежаваха и най-добрите му зидари, но фараонът, чието сърце туптеше бясно, нямаше време да се полюбува на изработката им. Той бе върховен господар от второто разклонение на Нил чак до Срединното море на север и много народи отвъд границите на неговата държава му плащаха данъци, но тук, на Пътищата на Росту, във вътрешността на платото Гиза, той бе само прислужник на Боговете. Баща му никога не бе слизал долу, нито бащата на неговия баща, нито някой друг от рода им. Това бе възможност, от която всички се страхуваха, но очакваха.

Жрецът не бе произнесъл нито дума, откакто му подаде скиптъра, но така гласеше законът в Египет — никой не можеше да заговори фараона преди той да му е позволил.

— Асим.

— Да, господарю?

— Какво ни чака? — Хуфу не спря, докато говореше; слизаше все по-надолу. Подметките му стържеха по гладките камъни.

Гласът на Асим бе притихнал, но рязък.

— Това са Пътищата на Росту, построени от самите Богове през Първата епоха, преди управлението на Сенките на Боговете и много преди да дойдат на власт фараоните. Знае се, че тук долу има шест дуата. Бих казал, господарю, че слизаме в един от тях.

— Не си ли идвал в тези дуати?

— Не, господарю. Ходил съм само там, където е изисквал от мен дългът.

Хуфу овладя раздразнението си, породено от потайния начин, по който му отвръщаше жрецът.

— А дуатът, в който отиваме сега?

— В този, господарю, не съм идвал никога. Говори се, че в един от тези дуати се намира Архиварната — историята на времето преди началото на всяка друга история. Времето, когато Боговете са властвали отвъд хоризонта, далеч преди Първата епоха в Египет. Старото царство на Боговете, отвъд Великото море.

Хуфу не се интересуваше нито от историята, нито от Боговете, а само от бъдещето.

— Казано е също, че там се намира Граалът, който крие дара на вечния живот.

Асим кимна.

— Така е казано, господарю.

— Но ти не мислиш, че отиваме при него?

— Не е изключено, господарю. Завещано е, че ще получим Граала, когато Боговете се завърнат, и пак ще се присъединим към тях. Дали пък построяването на Голямата пирамида не е край на дълговечния план, започнал още в началото на Първата епоха? Дали вече не сме си върнали благоразположението на Боговете? Що се отнася до мен, не съм зървал нито Архиварната, нито Граала, господарю.

— Може би не си се вглеждал достатъчно внимателно — подметна Хуфу и си помисли с гордост, че изграждането на пирамидата наистина е подвиг, достоен за Боговете. Макар че разполагаха с готови чертежи, инженерите му неведнъж даваха воля на опасенията си, че не ще съумеят да се справят. Други, преди тях, бяха опитвали подобни строежи на различни места и в по-малък мащаб, ала неизменно се бяха проваляли, а постройката в Сахара направо се бе срутила. Като използва практическите умения, натрупани от тези опити в продължение на векове, и като се уповаваше на плана на Боговете, Хуфу от самото начало се бе изпълнил с увереността, че ще успее — както и стана накрая.

Стигнаха едно разклонение. Пътят надясно бе равен. Другият се извиваше вляво и слизаше надолу. Хуфу бе предупреден накъде трябва да върви, макар че никой от предците му не бе слизал долу. Фараоните управляваха на повърхността — тук, под земята, властваха Боговете.

Той свърна наляво. В тунела бе хладно, ала въпреки това лицето му бе обляно в пот. Той, който бе наблюдавал как обезглавяват по негова заповед десетки хиляди, пълновластният господар над живота на своите поданици, изпитваше страх за първи път, откакто бе седнал на трона. Но под покривалото на страха се спотайваше надеждата, защото Хуфу непрестанно си повтаряше онова, което му бе казал баща му — че някъде в края на Пътищата на Росту, скрит под земната кора, лежи ключът към безсмъртието, златният Граал, обещан им от Боговете. И че ще настъпи ден, когато Боговете ще го предадат на онзи, когото са избрали. Въпреки песимизма на Асим дали днес не бе този ден и нямаше ли да е той избраникът? В края на краищата, както сам Асим бе отбелязал, негово дело беше завършването на Голямата пирамида след двайсет години къртовски труд — истинско чудо на света, сътворено според плановете на Боговете. Той бе поставил и червения камък, извлечен от Асим и другите жреци една нощ на повърхността от дълбините на пустинята.

Тунелът свършваше с каменна стена. Асим свали медальона от шията си и го постави в едва забележима вдлъбнатина в центъра на камъка. Появиха се очертания на врата, после стената се плъзна нагоре. Асим пристъпи вътре и даде знак на фараона да го последва. Хуфу прекрачи прага и се озова в малка кръгла кухина, широка двайсетина стъпки. В центъра на кухината стърчеше висок тесен червеникав кристал — начупената му повърхност хвърляше отблясъци. От върха на кристала се подаваше дръжка на меч. Хуфу пристъпи напред, привличан неустоимо от кристала. Асим вървеше до него. Сега вече и двамата видяха, че в кристала е вдълбана покрита с орнаменти ножница. Никога преди това фараонът не бе виждал такъв кристал, нито толкова фино обработен метал.

— Нарича се Екскалибур — каза Асим. — Стисни дръжката, фараоне. Извади меча от кристала.

Хуфу се пресегна и сграбчи дръжката. Напъна леко и ножницата без видимо усилие се измъкна от кристала.

— Сега извади меча, господарю.

— Защо? — поколеба се Хуфу.

— Защото той ще отключи червения камък, който поставихме на върха на пирамидата, за да може да действа, както му се повелява.

— А не е ли неразумно? Какво ще стори камъкът?

— Казвам ти, каквото са ме учили, господарю. Това е много важно.

Хуфу понечи да изтегли меча. Дръжката се разтресе и вибрациите й се предадоха на тялото му. Острието се показа докрай.

Хуфу се олюля и отстъпи назад. Кухината се изпълни с ослепително златисто сияние. Хуфу премигна стреснато, когато гладко шлифованите стени трепнаха и оживяха. По повърхността им пробягаха неясни изображения, толкова бързо, че той не беше в състояние да ги проследи: грамаден златен палат, пред който построената от фараона пирамида щеше да е като джудже, разположен на хълм над красив град от бял камък и заобиколен от седем напълнени с вода рова; прояден от вълните остров с три вулканични планини в краищата му, усамотен насред океана; скалиста, безжизнена пустиня с планини, заобикалящи пресъхнало езеро; заснежена равнина, скована от могъщи ледове; чудна страна, където пясъкът бе червеникав, а хоризонтът — закрит от планини, и още картини, сменящи се с нарастваща скорост. По някакъв неуловим начин той чувстваше връзка с тези места.

Внезапно стените почерняха, после се появи друго изображение: небе, обсипано със звезди, но толкова много, че Хуфу дори не можеше да ги преброи, и тези звезди се движеха трескаво и описваха кръгове върху стените.

Отново чернота, а сетне нова картина: този път на повърхността над тях, но погледната под ъгъл, поради който в началото се затрудни да разпознае местността. Виждаше Сфинкса и отвъд него завоя на Нил, но от голяма височина, и му трябваше време, за да си даде сметка, че вероятно така изглежда всичко, погледнато от върха на Голямата пирамида. Освен това червеният камък сияеше, сякаш вътре в него бе запален огън.

Сред червеникавото сияние се показа човекоподобна фигура, досущ като разположената между лапите на каменното чудовище статуя. Само дето тази фигура беше прозрачна.

Хуфу още се бореше с всички тези чудеса, когато фигурата неочаквано заговори. Говореше с напевен, но съвършено непознат за Хуфу език.

— Разбираш ли какво казва? — обърна се той към Асим, но шепнешком, сякаш се боеше, че фигурата ще ги чуе.

— Това е езикът на Боговете, господарю. Учил съм го, доколкото познанието за него се е съхранило в нашето съсловие.

Хуфу махна нетърпеливо с ръка на жреца да превежда.

— Надявахме се Голямата пирамида да повика нови Богове — заговори Асим, извил глава на една страна и затворил очи, изцяло съсредоточен върху превода. — Такъв беше нашият план, но не се получи. Вместо това дойдоха враговете. — Асим протегна здравата си ръка и посочи с пръст. — Дойдоха от небесата.

Хуфу погледна към тавана на кухината. Над него се простираше нощно небе. Нощта бе съвсем ясна, без нито едно облаче.

— Какви са тези врагове? — попита той, но Асим не го слушаше.

— Древният враг на Боговете — отвърна накрая. — Убиецът на всичко живо. Враг, надарен с търпението на… — Асим поклати глава. — Тази дума не ми е позната, но символизира търпение на камък, безкрайност. А най-точният превод на враговете е както когато се събират скакалците — рояк, гъмжилото.

Хуфу бе виждал рояци от скакалци, толкова гъсти, че превръщаха деня в нощ. Опита се да си представи какъв ще е този рояк, че да плаши дори Боговете, но не можа. Видението продължаваше да говори, с глас почти като песен на птица.

— Червеният камък — който наричат Главния страж — ще спре древните врагове — оповести Асим и в същия миг фигурата млъкна. — Екскалибур контролира силата на Стража. Докато мечът е в ножницата, Стражът не може да действа. Вие го извадихте и сега той е задействан. Главният страж ще се пребори с Древния враг.

Хуфу се обърна към жреца.

— Как ще го направи този Главен страж? И какъв е този Древен враг?

Асим гледаше нагоре. После посочи изображението на тавана, където се виждаше небето над пирамидата.

— Този враг, господарю.

Хуфу вдигна глава и се облещи. Високо в небето се виждаше тъмна точка, която бързо се увеличаваше. Докато се спускаше, тя постепенно придобиваше ясни очертания и Хуфу почувства, че стомахът му се свива от страх. Това беше грамаден черен летящ паяк — единственото, на което му заприлича. Имаше осем крака, стърчащи от овалното тяло. Беше толкова голям, че сянката му покриваше цялата пирамида.

— Как ще се пребори Стражът с това чудовище? — прошепна Хуфу.

— Като извади меча от ножницата, ти му възвърна силата — отвърна Асим. — Гледай мощта на Боговете, господарю мой.

На Хуфу му се искаше да го удуши, но не можеше да откъсне поглед от снижаващото се чудовище. Внезапно от върха на червения камък се отдели златиста сфера, прониза небето и се насочи право към паяка. Чудовището отскочи встрани. Хуфу не откъсваше поглед от него. Междувременно втора сияеща сфера литна нагоре. Яркочервени пламъци изригнаха от страната на черния паяк, който се стрелна нагоре, опитвайки се да избяга.

Трета сияеща сфера го застигна и го обгърна изцяло. Паякът се издигаше все по-високо, насочваше се на запад. Последва разтърсваща експлозия и Хуфу се олюля. Когато отново вдигна глава, небето беше пусто.

Златистото сияние в кухината загасна и Хуфу едва не се строполи на пода, усетил, че е на предела на силите си. Но подскочи, когато фигурата заговори отново.

— Сега вече сме в безопасност — превеждаше Асим. — Но… — той направи пауза, затворил очи, съсредоточен върху превода — тя не е в безопасност.

— Кое не е в безопасност? — настоя да узнае Хуфу.

— Голямата пирамида. Главният страж. Пирамидата не изпълни предназначението си. Тя повика Древния враг, а не Боговете. Щом враговете дойдоха веднъж, ще се появят и втори път. Това, което ги привлича тук, трябва да бъде разрушено.

Фигурата продължи да чурулика още около минута, но Асим мълчеше. Накрая тя млъкна, превърна се в тънка червена линия и се стопи.

Асим отвори очи.

— Казаха ми какво трябва да се направи. Фараоне, върни меча в ножницата.

Хуфу изпълни нареждането.

— Ела, господарю. — Асим го подкани с ръка към тунела. — Чака ни много работа.

Фараонът бе така поразен от събитията, разиграли се пред очите му, че дори не възрази, че жрецът му нареждаше какво да прави. И последва Асим, стиснал прибрания в ножницата меч.



Останките на разузнавателния кораб изпопадаха в безлюдната западна част на Гиза. Сред тях имаше едно черно ядро, дълго приблизително петнайсет стъпки — металната му повърхност дори не бе надраскана от експлозията. Докато ядрото наближаваше земната повърхност, скоростта му започна да се забавя под въздействието на някакъв вътрешен механизъм, взаимодействащ с електромагнитното поле на Земята. Ала въпреки това падането бе достатъчно бързо, че от външната му повърхност да се отделя топлина, превръщайки го в сияещо тяло в небето. Макар и позабавило скоростта си, ядрото се удари в една дюна с достатъчна сила, за да се забие дълбоко в пясъка.

Около час след катастрофата към мястото, където бе паднало ядрото, се приближи камилар. Беше либиец, тръгнал за пазара в Кайро, зърнал от десетина мили падащата звезда. След като остави сина си да наглежда кервана, либиецът, теглен от любопитството си, се отправи към мястото, където бе паднала звездата.

Вече бе подминал няколко места, където се въргаляха изгорели останки, но знаеше, че светещият предмет се е забил надълбоко в пясъка. Още щом доближи високата шейсет стъпки дюна, камиларят забеляза разровения пясък на мястото на сблъсъка, спря камилата в подножието на дюната и скочи от седлото. Вятърът развя полите на наметалото му.

Той спря и се огледа. Имаше чувството, че го наблюдават, но наоколо не се виждаше жив човек.

Чу някакъв звук и се обърна. Приличаше на стържене. После всичко утихна и отново се чуваше само свистенето на вятъра. Либиецът доближи дюната, откъдето, както му се бе сторило, идваше звукът. Отново чу нещо, но сега сякаш бе само шумолене. Мъжът пристъпи още малко напред и застина неподвижно. Имаше чувството, че в дюната се спотайва нещо. Нищо не помръдваше и макар слънцето да печеше плещите му, по гърба му преминаха хладни тръпки. Либиецът измъкна кривия кинжал от пояса си. Шумът постепенно се усилваше.

Събрал кураж, камиларят пристъпи още няколко крачки напред и се озова в самото подножие на дюната. Звукът идваше съвсем отблизо. Либиецът заби острието на кинжала в пясъка — то не срещна никакво съпротивление. Удари отново и отново.

Накрая измъкна кинжала и завъртя глава. Нищо.

Изпод пясъка се показаха пипала, които обвиха краката му. Започнаха да го теглят неумолимо надолу, макар камиларят да удряше сляпо към онова, което се спотайваше долу. Писъкът му секна в мига, когато главата му изчезна под пясъците. Камилата подскочи уплашено и се втурна към пустинята.

Възцари се тишина.

На четвърт миля източно от дюната две черни очи бяха наблюдавали странната среща. Притежателят на тези очи изчака още няколко минути, без да откъсва поглед от мястото, където бе изчезнал либиецът, после тихо се спусна по склона на дюната към камилата, която го очакваше долу, и потегли към Гиза, откъдето бе дошъл. Слънцето се отразяваше от масивния пръстен, който мъжът носеше на дясната си ръка, и гравираното там отворено око лъщеше. Ръката с пръстена бе положена върху гривата на камилата, но трепереше толкова силно, че мъжът я вдигна, за да не обезпокои животното, което само налучкваше пътя към дома.



Същата нощ фараонът бе издал заповед никой да не излиза на платото, ала поданиците му и без това бяха уплашени заради страховития бой, разиграл се в небето. Хуфу и Асим стояха на покрива на храма в подножието на пирамидата. Нощта бе съвсем ясна. Червеният камък бе загаснал, а Екскалибур беше прибран в ножницата си, привързана за пояса на фараона.

Хуфу все още си представяше ясно черния паяк, спуснал се от небето. Макар да не знаеше каква е природата му, той не се съмняваше, че в него се крие заплаха. Съществата, които го командваха, несъмнено бяха достатъчно силни, за да карат дори Боговете да се страхуват.

— Какво чакаме?

— Когато мечът е в ножницата — отвърна Асим и спря търсеше подходящите думи, — колесниците на Боговете не могат да приближат червения камък. Трябва да го извадите, господарю.

Хуфу оголи меча. В същия миг камъкът се озари в ярко сияние. Асим продължи:

— Сега вече достъпът до камъка е открит.

— За кого? За колесницата на Боговете?

— Виж, господарю. — Асим сочеше на север.

Нещо се приближаваше в небето. Хуфу напрегна очи и изведнъж осъзна, че това е още един летящ паяк. Не, този предмет имаше формата на преобърната чиния, а сиянието му бе като онова, което бяха видели в подземната кухина.

— Колесницата на Боговете — прошепна Асим.

Нещото прелетя над тях и увисна над върха на пирамидата, на петстотин стъпки над тях. Ослепителен лъч бликна от основата му и обгърна Главния страж — същия, който бяха вдигнали там с неимоверни усилия едва миналата седмица. Макар да бе по-голям от блоковете, които изграждаха пирамидата, Хуфу знаеше, че е по-лек, а това вероятно означаваше, че е кух. Никой не знаеше от какво е направен, тъй като червеникавата му повърхност блещукаше и хората се страхуваха да я докосват.

Хуфу се отдръпна втрещено, когато Главният страж неочаквано се откъсна от върха на пирамидата и се издигна във въздуха, сякаш бе омагьосан. Следван от Стража, златистият обект започна да се отдалечава на север, в посоката, от която се бе появил. Хуфу го изпроводи с поглед, докато не се скри в нощното небе, после се обърна към Асим.

— Къде отива?

— На сигурно място, господарю. Където ще е отделен от ключа.

— Защо трябва да са разделени?

— Главният страж ще е в по-голяма безопасност, ако ключът не е при него. — Асим уморено потърка слепоочията си. — Мечът, който сега е у вас, някога е принадлежал на самите Богове. Чрез него те са управлявали Стража, а той е властвал над царството.

Хуфу огледа гладкото острие. Никога не бе виждал толкова фин метал.

— Значи това е могъщо оръжие — промърмори той.

— Така е — потвърди Асим. — Най-вече защото контролира силата на Главния страж. Който държи този меч, има голяма власт.

— И сега какво?

— Наредихте ли на войниците си да претърсят пустинята за останки от черния паяк, господарю?

— Не откриха нито следа от небесното чудовище, но въпреки това задържаха всички хора, които срещнаха в района.

Асим кимна.

— Задържаните ще вземат участие в това, което ще предприемем утре.

— Какво по-точно?

— Господарю, утре трябва да разрушим нещо, което твоя народ изграждаше в продължение на двайсет години. — Той посочи с ръка. — Облицовката на пирамидата трябва да бъде свалена.

— Защо?

— Тя изпраща сигнали, господарю, но не доведе Боговете, както се надявахме, а техните врагове.

Хуфу знаеше, че пирамидата се вижда от много далече. Опита се да си представи как ли е изглеждала откъм небето, когато я е зърнал черният паяк. Не му се искаше да дойде отново.

— Ще го направя.



Спотаен в тъмните сенки на купчина натрошени камъни, наблюдателят от пустинята бе проследил същата сцена, на която бяха станали свидетели Хуфу и Асим. Той си отбеляза внимателно посоката, в която бяха изчезнали златистият диск и Стража. Въпреки тъмнината успя да запише всичко това върху парчето пергамент, което носеше. Докато ръката му се движеше върху пергамента, пръстенът с окото отразяваше разпиляната звездна светлина.

Когато приключи, той се запрокрадва уверено към една малка колиба на брега на Нил. Щом стигна там, провери отново записките си, за да е сигурен, че всичко съответства, сетне ги нави и ги пъхна в цилиндричен калъф, който залепи с восък и накрая запечата с пръстена.

Скри калъфа под дрехите си и седна, скръстил нозе, на прашния под, в очакване да изгрее слънцето. Беше успял да заобиколи разпръснатите из пустинята войници на фараона, промъквайки се по потайни пътеки. Успя да забележи, че хората от кервана на камиларя бяха докарани в селището, оковани във вериги, и че изчезналият в пясъците мъж е сред тях.

Чакаше го един доста интересен ден.



Клането започна на зазоряване.

Великият фараон Хуфу, син на цар Шеферу и царица Хетпехерес, владетел на Средното царство, наблюдаваше с безстрастно лице реките от кръв, стичащи се по гладката фасада на Голямата пирамида.

Седеше на позлатен трон на плоския връх, където доскоро бе разположен Главния страж. Под него бяха поставени четири жертвени платформи, над които се трудеха жреците на Изида.

Асим работеше чевръсто, тъй като имаше още хиляди гърла за прерязване. Опашката от нещастници с превити рамене се виеше по дървеното скеле и стигаше до една малката платформа на самия връх, където Асим размахваше Екскалибур, меча на Боговете, местеше се от една платформа на друга и посичаше вратовете на обречените. Войниците се грижеха опашката да се движи равномерно. Тук бяха всички работници — дори тези, които само бяха надзървали в пирамидата. След като Асим приключеше с работата си, единствено Хуфу и той самият щяха да знаят какво се крие вътре.

Веднага щом поредният работник изкачваше върха, двама войници го сграбчваха за ръцете, хвърляха го по гръб на жертвеника и един жрец изпъваше главата му назад, за да дойде Асим и да му пререже гърлото. Бликналата от шийните артерии кръв се стичаше в специален улей, събираше се в тръба и накрая се разпръскваше по фасадата на пирамидата. Три от стените й бяха окъпани в червено и свещениците вече обръщаха тръстиковата тръба към четвъртата. Кървавото покритие придаваше зловещ вид на гигантската постройка.

Затъпели от годините изнурителен труд, обкръжени от войници, привикнали да се подчиняват безпрекословно на фараона и Боговете, мъжете чакаха безропотно на опашката. Понякога някой от тях се стрелваше назад в опит да избяга, но войниците го настигаха, намушкваха го с копията си и отнасяха тялото му на върха.

Не само работниците и жреците бяха обречени на смърт, но и тези, заловени предния ден в пустинята. Либиецът, който бе дръзнал да доближи пясъчната дюна, едва влачеше окованите си във вериги нозе. Когато дойде неговият ред и жреците извиха главата му назад, погледът му попадна върху Екскалибур. Внезапно покорството му изчезна и той започна да се бори с войниците. Асим прекара бързо острието през шията му, ала тялото на либиеца остана изпънато въпреки фонтаните кръв, които бликаха от прекъснатите артерии.

Асим отстъпи учудено, вдигнал меча пред себе си, сякаш за да се защити. Двамата войници, довели обречения, продължаваха да го стискат за ръцете.

Либиецът се освободи и с отсечени удари им скърши вратовете. Асим използва тази възможност, замахна и го промуши в корема.

Нечовешки крясък излетя от широко разтворената уста на прободения. Изправен зад редицата войници от личната си гвардия, Хуфу наблюдаваше сцената само от десетина крачки. Фараонът извика от ужас, когато Асим нанесе повторен удар и в същия миг тялото на либиеца се разпори отвътре. От окървавените му гърди се подаде закривено пипало.

Израстъкът бе сивкав и завършваше с три пръста, които се свиваха и разтваряха, търсейки жертва. Тялото на либиеца бе прегънато под неестествен ъгъл, сякаш гръбнакът му се бе превърнал в отпусната струна. Асим замахна с меча и отсече края на пипалото. Отсечената част падна на каменния блок и започна да подскача, като че ли бе върху нагорещен метал, а остатъкът се скри в тялото. Жрецът отстъпи назад, но продължаваше да държи меча вдигнат.

— Какво беше това? — попита Хуфу.

Асим заби още няколко пъти острието на меча в тялото, но този път не последва реакция.

— Изгорете трупа — нареди той на войниците. — А пепелта разпилейте.

След това се обърна и се приближи към фараона, като бършеше потта от челото си.

— Беше Древният враг, господарю. Дошъл е с птицата, която видяхме вчера.

Хуфу бе толкова объркан, че само поклати глава.

— Врагът на Боговете и нашият враг.

— Как е влязъл в човека?

— Нямам представа, господарю. Вчерашното видение ме предупреди да внимавам.

— Но как е оцелял? Нали видяхме, че птицата пада в пламъци?

— Това също не зная, господарю, но видението ме предупреди, че може да се появи сред нас. Каза ми да използвам меча, за да го убия.

Хуфу погледна острието в ръцете на Асим.

— Това оръжие наистина е могъщо.

— Изковано е, за да служи на абсолютния владетел.

Хуфу кимна, сякаш тази мисъл вече му беше минала през ума. Даваше си сметка, че оръжие с подобна сила крие както необятни възможности, така и страшни опасности.

Асим даде знак на войниците да продължат с прекъснатата екзекуция на работниците. Когато и последният работник бе посечен, а тялото му — хвърлено от пирамидата и изгорено, и четирите страни на гигантската каменна постройка бяха оцветени в червено. Случката с либиеца не се повтори.

Над пет хиляди нещастници изгубиха живота си само за четири часа. Когато Асим отново застана пред Хуфу, ръцете му трепереха от изтощение. Той подаде меча на фараона и Хуфу побърза да го прибере в ножницата.

— Направих, както ми наредиха Боговете — промълви Асим. — Сега твоите хора трябва да довършат заръката за пирамидата.

Хуфу издаде необходимата заповед. Войниците замениха копията си с чукове и започнаха да къртят варовиковата облицовка на каменните блокове, за която строителите бяха положили толкова големи усилия. Парчетата се търкаляха надолу, вдигайки бял прахоляк.

Хуфу наблюдава известно време как върви този процес, но после се спусна по скелето, следван от Асим. Щом слязоха долу, двамата се отправиха към Сфинкса. Статуята на Хор между лапите на чудовището бе демонтирана и на нейно място бе поставена друга — издялана от камък. Рано същата сутрин Асим и помощниците му бяха свалили оригинала в подземията по причини, които запазиха в тайна. Мъжете, които бяха помогнали за пренасянето, също намериха смъртта си. Хуфу и Асим спряха между каменните лапи, далеч от всеки, който би могъл да подслуша разговора им.

— Господарю, издай заповед никой да не записва събитията от този ден — каза Асим.

Хуфу не отговори. Беше се събудил с надеждата, че това ще е денят на неговото безсмъртие, а вместо това бе присъствал на обезличаването на най-великото си постижение. Беше се надявал, че вдигането на Голямата пирамида ще му осигури благосклонността на Боговете. Вместо това всичко около него се рушеше. Не беше трудно да издаде заповедта, за която настояваше Асим. И без това усещаше, че сред народа витаят страхове — заради летящия паяк, убийствата, чудовището, което се бе спотайвало в либиеца, и оскверняването на фасадата на пирамидата. Един облак закри слънцето и Хуфу неволно потрепери.

— Какво да направя с меча? — попита той — Може би трябва да го задържа, в случай че ни нападнат отново.

— Не мечът спря врага, а Главният страж — обясни Асим. — Без облицовката си пирамидата вече няма да привлича Древния враг. — Асим посочи Екскалибур — Лишен от меча, Стражът е безсилен.

— Как е възможно?

— Не зная — това е, на което са ме учили.

— Защо вместо меча не използва твоя церемониален кинжал?

— Защото мечът притежава и друга сила — отвърна Асим. — Както сам видя, само той е в състояние да убие онова, което се беше спотаило в човешкото тяло — дори ако е безсмъртно.

— И какво беше то?

— Древният враг.

— Безсмъртен. Да не би да е пил от Граала?

— Съмнявам се — рече Асим. — Въпреки това всички, които са слизали в тунелите, трябва да умрат.

— Не те разбирам.

— Аз също не разбирам много, господарю. Правя само това, което ми нареждат Боговете. Мечът е ключ, който трябва да бъде скрит отново.

— Но защо Боговете ни накараха да я построим — Хуфу посочи пирамидата, — след като тя вика само врагове?

— Боговете се надяваха, че ще повика други Богове от небесата.

Хуфу вече бе чул този отговор и той само усили отчаянието му.

— А сега? — попита той. — Сега какво да правя?

— Ти управляваш, господарю.

— Какво да правя с Екскалибур? — повтори Хуфу.

— Докато още е в ножницата, аз ще го отнеса долу в един от дуатите, където Боговете могат да го открият, ако им потрябва. Ще е нужен и на Главния страж, като се върне.

От една страна, Хуфу изпитваше неохота да се раздели с меча. В края на краищата това оръжие, създадено от самите Богове, притежаваше приказна мощ. Но от друга, го плашеше мисълта за отговорностите и нещастията, които то можеше да му навлече. Той го разкопча от кръста си, подаде го на Асим и жрецът го скри под робата си.

Асим остави Хуфу да наблюдава разрушаването на облицовката на пирамидата и с помощта на скиптъра отвори каменната врата в подножието на Сфинкса. Щом се спусна надолу, вратата се върна на мястото си.

Асим заслиза по каменния коридор, стиснал скиптъра в едната ръка и меча в другата. Скоро обаче спря и завъртя глава, доловил, че нещо не е наред. Почака няколко секунди, после продължи. Когато стигна разклонението, сви надясно, но веднага спря, защото на пътя му се бе изпречил някакъв човек.

Асим държеше меча пред себе си, но острието все още бе прибрано в ножницата.

— Каджи. Знаех, че ще се появиш. Душиш наоколо като плъх.

— По-добре плъх, отколкото роб — отвърна Каджи.

Асим плю в краката му.

— Наблюдатели! Вие предадохте нашата професия.

Каджи поклати глава.

— Ние сме я предали, така ли? И кого предадохме? „Боговете“, които ни оставиха да се борим сами? Които позволиха да разрушат домовете ни и да избият сънародниците ни? Какво свърши днес? Колцина намериха смъртта си в ръцете ти заради твоите „богове“? Колко още ще трябва да умрат?

— Ти си Наблюдател — рече Асим. — Според законите на твоя орден не можеш да предприемаш нищо. Махни се от пътя ми.

Каджи не помръдна.

— Имах трима братя и шестима племенници. Те загинаха днес на пирамидата. Както и двама от синовете ми.

Асим неволно отстъпи назад.

— Заклел си се само да наблюдаваш.

— Вече не съм Наблюдател. Остана ми един-едничък син — той ще е следващият Каджи. Следващият Наблюдател на Гиза и на Пътищата на Росту.

— Но клетвата остава в сила — припомни му Асим и пак отстъпи назад.

— Нали знаеш, че зад нас стоят други — отвърна Каджи. — „Онези, които действат“. — Каджи вдигна ръце и Асим забеляза, че е свалил пръстена със знака, че е водач на своя орден. — След като отворих вратата към Пътищата на Росту, оставих пръстена на място, откъдето да го вземе синът ми.

Асим трепна и отново вдигна меча, но без да оголва острието.

— И какво ще спечелиш, ако ме убиеш?

Каджи се изсмя дрезгаво.

— Не си чак толкова важен.

— Тогава защо…

— Екскалибур — каза Каджи. — Той е техен. Той е ключът. Искам го.

— Не можеш да го вземеш. Той принадлежи на Боговете.

Каджи посочи раните на Асим.

— Поглеждал ли си се някога? Видял ли си какво са направили с теб?

— Това е цената на службата.

— Но защо? Каква е ползата от подобна служба?

— Вечният живот — отвърна Асим. — Правото да пия от Граала.

— Граалът е скрит тук от зората на времето. Никой не ни позволи да отпием от него.

Гласът на Асим премина в шепот.

— Все някой ден и това ще стане. Ако не с мен, с някой от последователите ми. Но само с тези, които истински вярват.

Каджи пристъпи напред. Беше в обсега на меча, но Асим все още не го вадеше.

— Не ти ли е хрумвало някога, че да пиеш от Граала може да не се окаже чак толкова здравословно?

Асим го погледна с разширени очи, после премигна и поклати невярващо глава.

— Екскалибур — припомни му Каджи.

— Мечът е на сигурно място — отвърна с поукрепнал глас жрецът.

— Това място за безопасно ли го смяташ? — Каджи не изчака отговора. — Твоите богове воюват помежду си. И двете страни знаят за Пътищата на Росту. Трябва да бъде скрит другаде, инак днешното бедствие ще се повтори.

— Но Древният враг… — поде Асим.

— Да, Древният враг — кимна Каджи. — Екскалибур трябва да бъде защитен и от него. Видях какво се случи на върха на пирамидата. Защо мислиш, че този е бил единственият оцелял враг?

— Беше и аз го унищожих.

— Но не можеш да си сигурен. Наблюдавах, когато Древният враг нападна либиеца в пустинята на запад оттук. Сигурен съм, че ни дебнат нови опасности. Мечът трябва да бъде отнесен далеч оттук.

Асим се намръщи.

— Какво знаеш за Древния враг?

Лицето на Каджи стана непроницаемо.

— Според легендите… — Той млъкна.

— Кой ти каза да идеш в пустинята? — прекъсна го Асим. — Защо… — Асим така и не можа да завърши изречението, тъй като в същия миг Каджи заби кинжала в гърдите му.

Асим се строполи мъртъв на пода на тунела. Каджи се наведе и смъкна наметалото от мършавото му тяло, загърна се в него и си сложи качулката. Едва тогава вдигна Екскалибур и скиптъра и тръгна нагоре.



Хуфу бе сам на покрива на храма до пирамидата. Около една трета от варовиковата облицовка вече бе свалена. Прииждаха цели тълпи бедняци — отнасяха безценния строителен материал.

Фараонът чу, че войниците му прибират копията, и се обърна. Една мършава фигура, загърната в жреческо наметало, се катереше, не без усилие, по стълбата. Трябваше да е Асим — още повече, че държеше меча.

— Нали каза, че ще го оставиш под земята? — попита той. — Размисли ли?

Загърнатият мълчаливо се приближаваше към него. После внезапно извади меча и опря острието му в гърлото на втрещения фараон. Хуфу почувства хладината на метала и замръзна.

— Асим, да не си се побъркал?

Мъжът си свали качулката. Беше непознат.

— Кой си ти?

— Човек. Също като теб. Казвам се Каджи.

Хуфу втренчи очи в неговите.

— Ще ме убиеш ли?

— Асим е мъртъв. Аз го убих.

Хуфу вдигна очи към пирамидата. Острието потъна още малко в кожата му. За първи път в живота си Хуфу си даде сметка, че е простосмъртен и че може да умре като всеки друг.

— Той те излъга, защото и него го бяха излъгали — каза Каджи.

— За какво ме е излъгал? — попита Хуфу, търсеше трескаво някакъв изход от участта си.

— За Боговете. Обещанията им са лъжливи. — Неочаквано Каджи свали меча и го прибра в ножницата. — Господарю… — Каджи посочи пирамидата. — Виж как постъпиха с народа ти в името на боговете. Дали няма да е по-добре, ако тези богове престанат да са част от живота ни? Ще ти пощадя живота, ако ми дадеш фараонската си дума да управляваш като човек и да не ставаш пионка в ръцете на боговете.

Хуфу преглътна и кимна. След събитията от последните дни бе изгубил всякаква увереност в себе си.

— Да. Ще го направя. Обещавам.

— Не ти вярвам — рече простичко Каджи. — Но ако те убия, няма да постигна нищо, а и ти нямаш голям избор, освен да управляваш като човек. Ако не друго, поне посях в главата ти семето на съмнението. Може би това е всичко, което мога да направя. Съмнение, от което някой ден ще порасте независимост. Способност да мислим сами за себе си. Толкова пъти са ни лъгали — богове и жреци. Време е да изковем своя истина.

И след тези думи Каджи се обърна и изчезна надолу по стълбата. Стражите, зърнали познатото наметало на Асим, му се поклониха почтително. Каджи продължи да накуцва като жреца, докато не стигна Долния храм. Оттук се отправи към брега на Нил, където го очакваше малка лодка и гребец с медальон на Наблюдателите на гърдите.

В лодката имаше дървена кутия, дълга три и половина стъпки. Каджи постави меча вътре и затвори капака. След това подаде цилиндричния калъф с доклада на гребеца. Лодката се откъсна безшумно от брега и потъна в мрака — началото на дългия път към новото местонахождение на Екскалибур.

Загрузка...