Зона 51: Екскалибур

МИНАЛОТО3.

Гластънбъри Тор, Англия

529 г.сл.Хр.

Заобиколена от вода, Гластънбърската канара стърчеше на петстотин стъпки над околната местност, а на върха й имаше полуразрушен каменен манастир. Това беше свещено място, което малцина дръзваха да посещават, ала в тази мъглива утрин малка лодка със самотен гребец пресичаше бавно гладката повърхност на езерото. Много легенди се разказваха за тази местност, говореше се дори, че някога тук бил Авалон — дом на странен народ с още по-странни способности. Тези, които живееха в околностите, не смееха да стъпват на острова.

Дъното на лодката задращи по каменистия бряг. Мъжът прибра греблата, завърза лодката за едно приведено дърво и тръгна по пътеката нагоре към хълма. Вървеше с прегърбени рамене и подгънати колене, като че ли носеше голяма тежест, макар да държеше само дълъг жезъл от полирано дърво, на който от време на време се подпираше. Лицето му бе скрито в сянката на спуснатата качулка, но отдолу се подаваше дълга бяла брада.

Когато стигна върха, той спря и огледа порутените стени на манастира. После вдигна поглед към равнината отвъд езерото. Нищо не помръдваше под ниските облаци. Сякаш някой бе изтребил както човеците, така и зверовете в околностите. Студен повей на вятъра накара човека да се загърне в наметалото. Още от времето на великата битка на Камлан — решителното сражение между Артур и Мордред, тази земя изглеждаше безлюдна и негостоприемна.

Той приближи манастира и прекрачи прага. Покривът се бе срутил и между прогнилите греди надзърташе сивото небе. Мъжът пъхна сбръчканата си ръка в пазвата си и извади медальон, върху който бе гравирано око. Постави го пред малкия олтар, на който имаше вдлъбнатина с подобни размери. Подържа там медальона, после го вдигна и го прибра.

Докато чакаше, мъжът потърка зиморничаво ръце. Извърна се, когато една от вратите в стената се отмести. В помещението пристъпи друга загърната в кафяво наметало фигура. Влезлият също носеше качулка: когато я вдигна, се видя покрито с бръчки лице и посребрели коси. Новодошлият се облещи, като разпозна мъжа при олтара.

— Мирдин!

Старецът се усмихна уморено.

— Отдавна не ме бяха наричали така, Брин. При двора на крал Артур ми казваха Мерлин.

— И аз така чух.

Мерлин се огледа.

— Трябваше да доведат Артур тук.

— Той издъхна точно на това място. — Брин посочи най-близката стена на манастира.

— А Екскалибур?

— Нито една сълза за краля? — Брин скръсти ръце на гърдите си.

— Зная, че е мъртъв — отвърна Мерлин. — Скърбих по него насаме.

— Не ми се вярва.

Мерлин се изправи в цял ръст и въпреки изнурения му вид Брин неволно отстъпи.

— Направих каквото беше необходимо за тази страна и за народа й.

— Но не беше достатъчно — отбеляза Брин.

— По-добре, отколкото да се крия в една стара пещера, пълна с прашни свитъци.

— Така ли? — попита Брин, но не дочака отговора. — Тази страна е по-зле, отколкото беше някога. Мнозина загинаха. Почти изгубихме Граала. Меча също.

— Чух за Граала. Взел го един от твоите приятели — Наблюдателите.

— Виждам, че вече не се смяташ за един от нас. Хубаво. Ти предаде ордена.

— Просто продължих напред, както трябва да направи всеки от нас. Ще върнете ли Граала в Египет?

— Това не мога да ти кажа.

Мерлин поклати глава.

— Да се върне предишният баланс. Не е лошо. Но какъв ще е този баланс?

— Какво искаш да кажеш? — попита го Брин.

Мерлин тропна нетърпеливо с крак.

— Нашият орден следи развитието на тази история още от времето на Атлантида. Някога и ние почитахме нашите „богове“. Но когато те започнаха да воюват помежду си, загинаха невинни хора, Атлантида бе потопена, а оцелелите се разпръснаха по света. Много пъти разговарях с Артур — той е бил Сянка на едно от тези същества. Знае много за великата истина.

— „Великата истина“?

— Какво знаем ние? — попита Мерлин. — Известно ли ни е откъде са дошли „боговете“? Защо са останали тук?

Ако се съдеше по израза на Брин, той дори не разбираше въпросите, та какво остава за техните отговори.

Мерлин въздъхна и реши да смени темата.

— Екскалибур е повече от обикновен меч. Той върши и други неща. Ще има нови войни. И двете страни го искат. Хора като мен — Мерлин кимна, признавайки ролята си в наскорошните събития — ще се опитат да използват Екскалибур като символ. Но той е много повече от символ. Мечът е парче от древна мозайка, при това с ключово значение.

Брин слушаше търпеливо.

— Дойдох тук да поправя стореното.

— И как по-точно?

— Екскалибур трябва да бъде скрит по-добре, отколкото е скрит сега.

— Но аз не… — заговори Брин, но Мерлин тропна с жезъла по каменния под.

— Чуй ме, Брин. Мечът трябва да бъде скрит. Откакто излезе на бял свят, тези, които наблюдавате, знаят къде се намира. Ние — аз — пробудихме същества, които беше по-добре да продължат вековния си сън, и те пратиха своите Сенки за меча и Граала. И двете бяха скрити поколения наред, но това място вече не е безопасно. Сам го знаеш, иначе нямаше да отпратиш Граала другаде.

— А ти откъде разбра?

— Наблюдателите сте толкова невежи! Аз също бях невеж, но пътувах надалеч и видях много неща. Чел ли си някога някой от свитъците, които така ревниво пазиш? Аз само с това си запълвах времето, докато бях тук.

— Чел съм онези, които успях — възрази Брин.

— А другите? Онези, които са написани на старорунически?

— Никой не може да ги прочете.

— Аз мога и го направих.

— И какво казват те? — попита заинтригувано Брин.

— Решението да наблюдаваме, без да се намесваме, е било взето след гласуване на първата среща на Наблюдателите. Гласуването не е било анонимно. Имало е такива, които са смятали, че не бива само да наблюдаваме, но и да предприемаме необходимите действия. Да се борим с Боговете за свободата си.

— Но в края на краищата мнозинството е взело друго решение. Такъв е сега законът на ордена.

Мерлин въздъхна безсилно.

— Това решение е взето от хора. Ние също сме хора и можем да го променим.

Брин поклати глава.

— Орденът никога няма да го промени. Нито ще има друго събрание.

— И ти си невеж като другите — тросна се Мерлин.

— И какво би направил с меча? — побърза да смени темата Брин.

— Ще го взема — и ножницата, в която се прибира — и ще го отнеса далеч оттук. Ще го скрия някъде, където никой да не го намери.

— Не виждам защо трябва да ти вярвам — рече Брин и се обърна към вратата.

— Аз сбърках.

Брин спря. Мерлин продължи:

— Не биваше да се захващаме с тези същества и тяхната междуособна война. Нямаме достатъчно сили.

— Е, и? — попита Брин. — Такова е кредото на Наблюдателите. Да следят, без да се намесват. Но ти го наруши.

— Което също беше грешка — отбеляза Мерлин. — Не бива само да наблюдаваме. Трябва да действаме. Но не както направих аз, като се опитвах да подражавам на тези същества, да се съюзя с едната страна срещу другата. — Той поклати глава. — Подмамих се, както е станало някога с първите свещеници. Трябва да се държим настрана от тях. Единственият ни шанс е да ги удряме — внезапно, неочаквано, всеки път, когато ни се удаде възможност.

— Какво общо има това с меча? — попита Брин.

— От него се нуждае всяка от двете страни, за да спечели войната — обясни Мерлин. — А сега те вече знаят, че достъпът до това място е лесен. Ето защо Екскалибур трябва да бъде преместен. Не бива да попада в ръцете нито на Сянката на Аспасия, нито на последователите на Артад, нито на едни други, още по-страшни създания.

Брин замръзна.

— Древният враг?

Мерлин кимна.

— Мислех, че това е мит, измислен от жреците и свещениците. Както християнският Сатана, който е антипод на техния Бог.

— Във всеки мит има частица истина.

Брин прокара разтреперана ръка през брадата си.

— Казваш, че законът повелява на Наблюдателите да не се намесват — продължи Мерлин. — В такъв случай как въобще са попаднали тук Екскалибур и Граалът?

— Донесъл ги е Йосиф Ариматейски — от Йерусалим.

— С това не е ли нарушил закона?

Брин кимна неохотно.

— Тогава нека поправя сторената грешка и да ги отнеса оттук. А ти можеш да продължиш да наблюдаваш.

— Екскалибур е в безопасност — произнесе Брин, но не толкова убедено. — Аз зная, че…

Мерлин го прекъсна.

— Граалът беше отнесен. Сега същото трябва да се направи и с меча. Те дойдоха тук, за да вземат ка-огърлицата на Артур, нали?

Брин бавно кимна.

— Да. Онези, които чакат.

— Значи знаят за това място. И пак ще се върнат.

— И аз се боя от това — призна Брин.

— Винаги могат да открият меча. Аз обаче знам едно място, където ще е невъзможно да го намерят. Не само те, но и никой.

— Къде? — попита намръщено Брин.

— На покрива на света, където дори да се качи някой, няма да оцелее достатъчно дълго, за да го върне долу.

— И къде е този покрив?

— Това не е твоя грижа — усмихна се Мерлин. — Докато мечът е там, няма от какво да се страхуваш.

— Последвай ме — каза Брин, склонил, че Мерлин е прав.