Зона 51: Мисията

2.

Продълговата черна диря, с дължина над сто метра, сред смачканите и посечени дървета бележеше мястото, където хеликоптерът с Питър Нейбингър бе паднал сред гората. Намираше се на един невисок хълм в почти безлюдната западна част на Китай, заобиколен от цяла верига труднодостъпни планини, и на четиридесет и пет километра източно от гробницата Циан Лин, издигната край древната столица Сиан.

Най-големият оцелял къс от хеликоптера бе бронираната кабина и прикаченият към нея товарен отсек. И двамата пилоти бяха мъртви, премазани под тежестта на хлътналото при удара контролно табло. Отзад, тялото на Питър Нейбингър бе проснато на гръб, краката му бяха извити под неестествен ъгъл, а в главата му зееше грамадна, окървавена рана. Невиждащите му очи бяха вперени в разтрошените перки.

Дясната му ръка все още стискаше подвързания с кожа бележник, където бяха всичките му преводи на старорунически надписи, а също чертежите и фотографиите, събирани през последните години, докато работеше над този древен език. Вътре също така се съдържаше тайната на най-долната галерия в Циан Лин, древната гробница на император Гао Цун и неговата императрица. Тайна със съдбоносно значение, като се имаше предвид, че на метри над телата на тези величия, в голямата подземна галерия, бяха разпръснати многобройни и все още неизследвани аирлиански артефакти, както и още един компютър.

Прилежен в заниманията си, и този път Питър Нейбингър се бе постарал да опише сбито всичко, което бе научил от стража в подземната галерия, както и прочетеното от стените на тунелите. И тъкмо когато се опитваше отчаяно да предаде най-важната част от тази информация, хеликоптерът бе свален от двата „изтребители фу“. Ето че сега тайната бе останала между страниците на бележника, стиснат от вкочанените му пръсти.

Без съмнение това бе ужасна кончина за човек, извършил толкова много изумителни открития в областта на археологията само за няколко месеца. Защото именно Питър Нейбингър бе разкрил тайната на Голямата пирамида, построена като космически ориентир по време на войната между враждуващите аирлиански фракции, а после и скритото във Великата китайска стена послание към небето за помощ. Разкрития, които бяха довели до преоценка на цялата човешка история и които все още предизвикваха бурни дискусии навсякъде по света.

Задуха вятър и огъна краищата на подаващите се от бележника листчета със записки. В далечината отекна равномерното бръмчене от ротори на приближаващ се хеликоптер.

Дълбоко в недрата на Рано Као, Кели Рейнолдс се бе сляла напълно със стража. Златистото сияние, което се излъчваше от високата шест метра пирамида, поддържаше в стаза телесните й функции, а златният израстък, който излизаше от върха на пирамидата и се допираше до челото й, позволяваше на стража да общува директно с ума й.

Кели Рейнолдс бе замесена в разследването, свързано със Зона 51, заради разкритията на нейния покоен приятел и колега журналист, Джони Симънс. Смъртта му, по вина на „Меджик-12“, групата, която до съвсем неотдавна управляваше Зоната, както и биолабораторията в Дълси, Ню Мексико, я бе разтърсила дълбоко. Кели отказваше да повярва, че аирлианците могат да бъдат врагове на човечеството и продължаваше да смята, че единствената надежда на хората е да продължават да общуват с тях, като най-добрият начин за това е чрез стража-компютър. Не беше помръдвала от мястото си, откакто Търкот бе нанесъл съкрушителния си удар срещу аирлианския флот.

Великденските острови са най-изолираното място на Земята. Те принадлежат на Чили, но се намират на почти три хиляди километра от тази южноамериканска страна. Отдалечеността им изглежда е била една от причините, аирлианците да ги изберат за тайна база, където да оставят своя компютър.

Главният остров Рапа Нуи има приблизително триъгълна форма, с по един вулкан във всеки от ъглите. Повърхнината му е само стотина квадратни километра, но въпреки малките си размери той вероятно някога е бил средище на една доста развита цивилизация, за което и в наши дни може да се съди по моаи — грамадните каменни монолити, с които е прочут този остров. Все още остава загадка по какъв начин са били издялани и преместени тези над шестдесет на брой статуи, някои от които тежат близо деветдесет тона, и единствено откриването на аирлианския компютър би могло да хвърли известна светлина върху този въпрос. Нямаше никакво съмнение, че моаи олицетворяват самите аирлианци — червените каменни издатини върху главите им бяха червеникавите коси на пришълците, издължените уши припомняха лицето от холограмата на аирлианеца в подземията на Циан Лин. Тъй че още една загадка на древния свят почти бе разрешена.

Унищожаването на ранната цивилизация на Великденските острови от край време е било свързано с разпадането на островната екосистема. По времето, когато е бил открит главният остров — Великден 1772 г. — на което дължи и името си — той е бил практически безлюден и съвсем гол, ако се изключат няколко редки дръвчета.

Пет хиляди години по-рано компютърът на извънземните е бил скрит в една голяма галерия под Рано Као. Но ето че сега върху една от стените на пирамидата се появи правоъгълен отвор с дължина десет сантиметра и ширина осем. През отвора, пристъпвайки равномерно на шестте си крачета, се показа микроробот, висок само пет сантиметра, който наподобяваше металическа хлебарка. Роботът се плъзна надолу до основата на пирамидата и се приближи към комуникационния пулт. Заострените връхчета на предните две крачета заеха хоризонтална позиция и се забиха в дървения крак на масата, върху която бе поставен пултът. Микророботът започна да се катери по крака. Стигна върха и се отправи към таблото.

Самият пулт бе свързан с компютър, осъществяващ директна връзка с общата информационна мрежа на Министерството на отбраната. Използвайки същите крачета, микророботът отвори капака на компютъра, след това от телцето му се подаде тъничък кабел, който се плъзна вътре. Екранът трепна и постепенно оживя.

Разположена на самия ръб на вулканичния кратер, една сателитна чиния се завъртя, намери в небето военния сателитен ретранслатор и се свърза с него. Същевременно се пробуди и вграденият в една от стените на вулкана комуникационен уред, монтиран от самите аирлианци, и изпрати сигнал до Марс. След като осъществи контакт с марсианската база, той получи кратко съобщение. Беше нов план и заповед да пристъпи към незабавното му изпълнение.

Аирлианският компютър активира невидимите си сетива и потърси другите компютри, оставени на Земята.

Търкот изгуби тридесет минути, за да преодолее с максимална предпазливост последните петдесет метра. Трябваха му четири часа, за да заобиколи планината и да изкатери върха, но последният участък от пътя бе най-важният. Прокрадваше се безшумно между стволовете на кленовете, докато не видя онова, което търсеше — тесен, изравнен участък, издигнат над околната местност.

Наблюдателят си бе отишъл, но опитният поглед на Търкот веднага откри следите от триножника, както и други белези за нечие скорошно присъствие. Тревата и боровите иглички се бяха слегнали едва забележимо. Търкот продължи да оглежда мястото.

Нямаше съмнение, че този, който бе престоял тук предишната нощ, е бил професионалист и това го обезпокои. Вярно, съществуваха цял куп организации, известни предимно като буквени съкращения, от типа на ЦРУ, АНС или ОРК, които биха могли да следят Дънкан и дори него. Не беше изключено към тях да проявяват интерес и чуждестранни разузнавания. Но кой знае защо Търкот имаше усещането, че човекът, прекарал нощта тук, не е принадлежал към никоя от тези организации. А непознатият враг винаги е по-опасен от познатия.

Накрая откри нещо. Едва забележим отпечатък върху кората на близкото дърво — кръгъл, с диаметър около три сантиметра. Търкот го разгледа внимателно. Сякаш някой бе опрял дулото на оръжие в меката борова кора. Изглеждаше странно като предположение, имайки предвид колко внимателен е бил във всичко останало непознатият. Търкот помисли няколко минути, но така и не му хрумна никакво разумно обяснение.

Той погледна през клисурата към къщата на Лиза Дънкан. Беше я оставил да спи, завита с дебело одеяло. Слънцето вече се подаваше между зъберите на планината.

На връщане Търкот се прибра по най-прекия маршрут.

Каменното лице на Кон Тики Виракоча намръщено посрещаше пътешествениците. Изсечена от твърд черен андезит1, тежаща десетки тонове, Вратата на слънцето представляваше входа към центъра на тази най-голяма пирамида на древния град Тиахуанако2. Присъствието на бога на слънцето Виракоча на върха на арката целеше да напомни на пътешественика, че се намира в едно от най-свещените древни кътчета на Боливийското плато.

— Насам! — В гласа на водача се долови нескрита тревога. Обектът бе забранен за посещения от боливийското правителство и из района често се навъртаха военни патрули.

Руснакът, който последва водача, бе едър мъж с осанка и телосложение на мечка. Ала дори той изглеждаше като джудже на фона на руините, сред които вървеше. Приближаваха Пирамидата на слънцето, масивна постройка от пръст и камък, с височина над сто метра. На самия връх на пирамидата преди хилядолетия е бил поставен каменен олтар, където стотици, а може би хиляди нещастници в древните времена бяха срещнали смъртта си по ужасяващ начин — чрез изтръгване на сърцето, след което още агонизиращите им тела са били хвърляни в пропастта.

Руснакът се бе представил с едно единствено име — Яков. Не беше уточнил дали това е фамилията му. Той не се интересуваше от външността на пирамидата, нито от забележителностите наоколо. Беше стигнал до това място в резултат на задълбочени проучвания и знаеше точно какво иска да види. Бе обяснил на водача приблизително какво го интересува.

— Ето тук! — посочи мъжът, след като заобиколи няколко грамадни каменни блока.

Яков се приближи и погледна. Между два от блоковете се виждаше голяма черна дупка. Недостатъчно широка, за да се почувства комфортно вътре, но нямаше избор. Водачът бе протегнал ръка и руснакът му подаде снопче банкноти, пристегнати с ластик. Миг след това водачът се изпари.

Яков се поколеба, преди да се пъхне в черната дупка. Пое си няколко пъти въздух, усещайки как дробовете му се напрягат в разредената атмосфера. Огледа се, сякаш да запомни Тиахуанако какъвто го вижда — огрян от лъчите на изгряващото слънце. Макар да бе вторият от двата големи древни града на Новия свят, Тиахуанако бе далеч по-малко известен от разположения в покрайнините на Мексико сити Теотуакан. Лесно обяснимо, имайки предвид неговата отдалеченост от цивилизацията, в едно от най-труднодостъпните места на Андите. За да се стигне дотук, трябваше да се преодолеят купища пречки и затруднения — от бюрократичното отношение на полицейските власти в Ла Пас, столицата на Боливия, до абсолютно строгата забрана за пътешествия в района на Тиахуанако. Всъщност, Яков прескочи тези препятствия, като проникна в страната нелегално. Разполагаше с дългогодишен опит в подобен род пътешествия и познаваше добре законите на сенчестия свят.

Заради приликата си с египетските пирамиди и съвпадението във времето на тяхното построяване, съществуваха предположения, че и двата града от Новия свят са рожба на същата цивилизация, властвала по онова време в Северна Африка. След разкритията за Атлантида и ролята на пришълците в нейното създаване и унищожаване, учените вече смятаха, че градовете са били построени от оцелели бегълци след страхотния катаклизъм, разтърсил устоите на Древния свят.

Като служител на Четвърти отдел към руското МВР, Яков знаеше добре, че онова, което пише в историческите книги или се представя от учените на конференциите и симпозиумите, невинаги отговаря на истината. Четвърти отдел бе създаден още в Съветска Русия с цел да изследва НЛО и всички останали паранормални явления. След много и различни, но държани в дълбока тайна открития, руските ръководители вече не се съмняваха, че Земята е била посещавана от пришълци в някакъв отминал период от своята история, макар подробностите за това посещение да тънеха в неизвестност допреди няколко седмици, когато бе вдигната забраната за посещение на американската Зона 51 и медиите разпространиха информацията, получена от стража-компютър.

Въпреки че обърна сериозно внимание на всички тези сведения, Яков продължи неотстъпно да преследва целта, която си бе поставил преди много години. Днес се надяваше да открие поредното късче от мозайката. Той се наведе към тъмната дупка и бавно се плъзна в тунела, водещ право към сърцето на Пирамидата на слънцето. Беше включил мощен прожектор, който озаряваше пътя му, и държеше главата си свита, за да не си удари темето в прихлупения свод.

В Зона 51 майор Куин се намираше в една постройка на повърхността, превърната в импровизирана морга. Разположена в средата на пустинята Невада, Зоната също бе скрита далеч от любопитните погледи. Куин познаваше добре историята на базата, тъй като дълги години бе работил като офицер за свръзка към Куба, центъра за управление на Зона 51.

Мястото за построяването на базата бе избрано още в края на Втората световна война заради близостта му до местонахождението на кораба-майка. Постепенно базата бе разширявала своята територия, особено след като тук бяха докарани седем от общо деветте скакалеца — атмосферните летателни съдове на аирлианците — след откриването им в една ледена пещера на Антарктида. Изпитателните полети с тези съдове предизвикваха слуховете за НЛО в продължение на десетилетия.

Двама патолози от КИСПП — Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци — облечени с бели лабораторни костюми, маски, ръкавици и очила, се готвеха да извършат аутопсия на едно от двете тела на представителите на СТААР, убити при опит да задържат излитането на кораба-майка.

Кодовото й име беше Зандра, припомни си Куин, когато един от лекарите дръпна чаршафа, с който бе покрито тялото.

— Не е прекалявала със слънчевите бани — отбеляза с мрачен хумор патологът, на чиято табелка бе изписано „капитан Билингс“.

Тялото на жената беше млечнобяло, а кожата й — гладка като кадифе. Вторият патолог нагласи статива с микрофона пред устните на Билингс и го включи.

— Всичко е готово — обяви той.

Билингс взе скалпела, но произнесе първите няколко изречения, без да предприема никакви действия:

— Изследваният обект е лице от женски пол, възраст — около четиридесет години, макар преценката да е приблизителна. Ръст… — Той почака, докато вторият патолог разпъваше ролетката. — Сто седемдесет и седем сантиметра. Тегло… — Билингс погледна скалата на вградения в масата кантар. — Шестдесет и осем килограма.

Куин отстъпи назад, докато Билингс заобикаляше тялото.

— Руси, почти бели коси. Цвят на кожата — млечнобял. Няма видими белези или татуировки. Шест входни отвърстия от куршуми на гърдите. Четири изходни отвърстия на гърба.

Билингс се наведе и повдигна левия клепач.

— Цвят на очите — кафяв. — Той се загледа внимателно. — Изглежда тук има контактна леща. — Билингс остави скалпела и взе малки пинцети. Извади контактната леща и я погледна към светлината. — Хм, изглежда лещите са козметични, тъй като тази е оцветена в кафяво. — Билингс погледна надолу. — Исусе! — възкликна той. — Това пък какво е, мътните го взели? — Той се отдръпна назад, а Куин зае неговото място и повдигна десния клепач. Зеницата и ирисът бяха кървавочервени. Зеницата бе малко по-тъмна от останалата част на окото и издължена вертикално, като на котка.

Куин мигом извади клетъчния си телефон и набра номера на Куба.

— Нареждам да се изолира цялата сграда съгласно Националната директива за безопасност при контакт с извънземни форми на живот. Като допълнителна мярка за сигурност върху входа на повърхността да се издигне херметически затворен балон, който да попречи за разпространяване на зараза!

В Куба, командния център на Зона 51, който се намираше дълбоко под земята, Лари Кинсейд бе от първите, които чуха съобщението на майор Куин. Лари работеше от тридесет години в НАСА, където служителите на СТААР, с техните неизменни тъмни очила и бледи лица, бяха постоянна гледка при всяко изстрелване. Разполагаха с достъп до всяко съоръжение, благодарение на президентския указ, издаден още по времето на Айзенхауер. Така, като пряко следствие от сложната държавна бюрократична система, те притежаваха неограничена власт, противоречаща на всякаква логика и здрав разум. Съобщението, че не са били земни същества, макар и изненадващо, донякъде можеше да обясни всичко, което се бе случило на Земята през последните няколко седмици.

Ето защо, докато всички останали се втурнаха да изпълняват разпоредбите на Куин, вниманието на Кинсейд бе съсредоточено в съвсем друга посока. Тъкмо се беше свързал с Космическия център, откъдето се извършваше и ранното ракетно предупреждение. Самият център бе разположен дълбоко под планината Чейене, в покрайнините на Колорадо спрингз. Центърът бе на пряко подчинение на ВВС и координираше действията на цялата Отбранителна сателитна система (ОСС). Последната на свой ред бе добре позната на Кинсейд, благодарение на работата му в Лабораторията за реактивни проучвания, където се конструираха ракети носители за извеждане на спътници и сонди в космоса.

Кинсейд знаеше, че спътниците на ОСС поддържат геосинхронизирана орбита и покриват цялата земна повърхност от височина 30 000 километра. Системата бе изградена в годините на Студената война, когато бе имала за основно предназначение ранното предупреждение за изстрелване на междуконтинентални балистични ракети. По време на Войната в залива, тя бе засякла всички изстрелвания на ракети „Скъд“, доказвайки своята висока ефективност, което бе накарало правителството да отпусне допълнителни субсидии за разработването й, така че да бъде в състояние да предава съобщения в реално време до всички тактически звена.

На всеки три секунди ОСС изпращаше инфрачервена карта на земната повърхност и заобикалящото я космическо пространство. Кинсейд знаеше, че по голямата част от тази информация остава на запис в Центъра за ранно предупреждение, освен, разбира се, ако компютърът не засече ракетно изстрелване или появата на някакъв летателен обект в близкото околоземно пространство. Точно в този момент обаче, съдейки по данните от ОСС, не се случваше нищо необичайно.

Кинсейд имаше вид на видял и препатил нюйоркски полицай. Беше един от малцината ветерани на ЛРП и НАСА с участието си още и самото създаване на програмата. Не беше специалист в конкретна област, но умееше всичко. Освен това бе ръководил ВСИЧКИ автоматични космически полети до Марс, което го постави в центъра на събитията, веднага щом бе разкрита аирлианската база в Сидонийския регион на Червената планета.

Кинсейд си погледна часовника. Вече три часа следеше неотлъчно компютъра. Тъкмо реши да остане още половин час, когато забеляза малка червена точица да трепка на екрана.

С помощта на мишката Кинсейд премести указателната стрелка върху точката и я натисна.

На екрана се изписа кодово название:

Названието съдържаше цялата необходима информация. Първо — обектът бе дело на човешки ръце, по-точно бе спътник. Второ — имаше цивилно предназначение и бе финансиран от частна организация. Трето — беше изстрелян от Ариане, Европейския космически консорциум или по-точно — от тяхната стартова площадка на остров Коро, Френска Гвиана. Но Кинсейд продължаваше да се рови из информацията.

Остана изненадан, когато откри, че спътникът е бил изстрелян само преди два дни, но беше засечен от ОСС, защото се намираше в спадаща орбита, което също изглеждаше странно. Никой не би изстрелял спътник само за два дни полет, освен ако не му е поставил строго определена задача и в хода на изпълнението й спътникът е изгубил нужната височина, в резултат от грешка или непланиран инцидент.

Кинсейд продължи да следи спадането на орбитата върху екрана. Съдейки по информацията, само след осем минути ТЛ-САТ-9-3 щеше да навлезе в горните слоеве на атмосферата. Няколко секунди Кинсейд разглежда напрегнато точката, след това извика под нея малък прозорец, който показваше позицията й спрямо Земята. В момента спътникът преминаваше над Тихия океан, в посока към Южна Америка.

Кинсейд вдигна телефона и поиска да го свържат с дежурния в Космическия център.

— Полковник Уилис — представи се отсреща механичен глас, прекаран през кодиращото устройство.

— Полковник, с вас говори Лари Кинсейд от ЛРП. От известно време следя спътник ТЛ-САТ-9-3, за който получавам ваша информация. Определили ли сте предполагаемото му място на падане?

— Изчакайте само минутка — отвърна Уилис. — В момента хората ми работят върху това.

Кинсейд знаеше, че в Космическия център разделят орбиталните тела на четири категории. Първата беше — познати обекти в стабилна орбита като спътници или останки от предишни космически експедиции. Всяко подобно тяло разполагаше с личен идентификационен код и информацията за него се съдържаше в компютрите на центъра. Понастоящем съществуваха приблизително 8500 каталогизирани предмети в постоянна орбита, които се следяха от Космическия център.

Втората категория бяха познати обекти с променяща се орбита, най-често по решение на корпорацията или страната, която ги бе изстреляла. Третата беше на обекти в спадаща орбита и именно нея разглеждаше в момента Кинсейд. Когато някое орбитално тяло изпаднеше в такава орбита, от Центъра назначаваха група за определяне на ПМП — предполагаемо място на падане която да следи евентуалните изменения в полета и да прогнозира района на сблъсък със земната повърхност. Четвъртата категория включваше новоизстреляни обекти, които все още нямаха собствен код.

— Каква е причината за бързия спад на орбитата? — попита Кинсейд.

— Вероятно така е планирано предварително — отвърна Уилис.

— Защо? За да го приберат?

— По каква друга причина? — Кинсейд се подразни от самоувереното държане на Уилис, но преди да му отвърне, полковникът вече разполагаше с нужната информация.

— Обектът ще падне в западните райони на Бразилия. Ще получим по-точни координати след приземяването, но със сигурност може да се каже, че все още е под контрол и снижаването на орбитата е управляемо.

Кинсейд продължи да следи точката, която вече бе достигнала очертанията на Южна Америка. Внезапно тя изчезна.

— Падна — обяви равнодушно Уилис. — Добре, че не засегна някое селище.

— Вероятно е паднал в джунглата — отбеляза Кинсейд, който вече разглеждаше уголемената карта на района. Беше в западните краища на дъждовната тропическа гора. — Можете ли да проследите обратно орбитата на спътника? Искам да знам дали е бил в близост с орбитата на кораба-майка, или с шестия „хищен нокът“?

— Момент — произнесе Уилис. След по-малко от минута имаше отговор. — Не, не се е доближавал. Най-близката точка е хиляда и петстотин километра от кораба-майка.

— Разбрано — кимна намръщено Кинсейд. — Изпратете ми цялата информация.

Известно време остана неподвижен, втренчил поглед в компютърния екран. След това го изчисти и въведе достъп до ИНТЕРЛИНК, компютърната система за свръзка на американското Министерство на отбраната. Тук провери електронната си поща — беше празна, отвори личната си страница и прочете още веднъж съобщението с тридневна давност. Беше съвсем кратко:

Кинсейд натисна бутона за отговор и написа:

Кинсейд изпрати писмото и зачака. Само след десет секунди компютърът го извести, че има отговор. Ала когато отвори електронната кутия, откри, че това е собственото му, недоставено писмо.

— По дяволите! — изруга той и прекъсна връзката си с ИНТЕРЛИНК. Отпусна се назад във фотьойла и загледа картата на екрана. След няколко минути отново се захвана за работа.