18. Планината Фуджи от открито море в Канагава

И така, образът на смъртта. Голямата вълна, която се навива отгоре, стоварва се долу, готова да погълне крехките корабчета. Единствената гравюра на Хокусай, която всеки познава.

Не съм сърфистка. Не търся най-добрата вълна. Просто ще остана тук на брега и ще гледам водата. Стига напомняния. Поклонението ми се забавя, а и краят му още не се вижда.

Хубаво… Виждам Фуджи. Да кажем, че Фуджи е краят. Като бъчварския обръч на първата гравюра кръгът се затваря около нея.

По пътя си насам спрях на малка горска поляна и се изкъпах в поток, който минаваше през нея. Там използвах местния дървен материал, за да построя нисък олтар. Като бършех ръцете си на всяка стъпка от пътя, сложих пред него тамян от камфорово и бяло сандалово дърво. Сложих и букетче свежи теменужки, купа със зеленчуци и купа с прясна вода от потока. На олтара поставих и моето изображение на бог Кокузо, което си носех от вкъщи, с лице на запад, където стоях. Измих се отново, след това протегнах дясната си ръка и долепих средния си пръст до палеца, докато произнасях мантрата за призоваване на Кокузо. Пих малко от водата. Пречистих се, като се напръсках с нея, и продължавах да повтарям мантрата. След това три пъти направих жеста на Кокузо — ръка на темето, на дясното рамо, на лявото рамо, на сърцето и на гърлото. Развих бялата тъкан, с която бе обвит образът на Кокузо. След като бях изолирала пространството със съответните повторения, медитирах в същото положение като Кокузо на изображението и го призовавах. След известно време мантрата тръгна от само себе си, повтаряше се отново и отново.

Най-после се появи видение и аз заговорих, разказах всичко, което бе станало, всичко, което смятах да направя, и молех за сила и напътствие. Внезапно видях меча му да се спуска, да се спуска като бавна светкавица и да отсича голям клон от дърво, което започна да кърви. И след това заваля — както във видението, така и над мен — и разбрах, че това е всичко, което може да се направи по въпроса.

Опаковах нещата си, разтребих, нахлузих пончото си и се отправих по пътя си.

Дъждът беше силен, обувките ми се изкаляха, температурата се понижи. Бъхтах се дълго и студът проникна до костите ми. Пръстите на ръцете и краката ми станаха безчувствени.

Непрекъснато се оглеждах за подслон, но не можах да открия никакво място, където да се скрия от бурята. По-късно потопът премина в ръмене, накрая — в леко росене, като мъгла, когато видях в далечината нещо, което можеше да е храм или светилище. Отправих се към него с надежда за топъл чай, огън и възможност да сменя чорапите и да почистя обувките си.

Един свещеник ме спря на портата. Казах му какво е състоянието ми и той се почувства неудобно.

— Наш обичай е да даваме подслон на всеки — изрече той. — Но има един проблем.

— Ще се радвам да направя дарение в пари — обясних аз, — ако твърде много хора са минали оттук и са намалили запасите ви. Всъщност исках само да се стопля.

— Не, не е за запасите — каза той, — пък и ако става дума, твърде малко хора бяха тук напоследък. Проблемът е от друг характер и се затруднявам да ви го кажа. Заради него изглеждаме старомодни и суеверни, докато всъщност това е един много съвременен храм. Но напоследък бяхме… ъ-ъ-ъ… преследвани.

— Нима?

— Да. Дяволски изчадия започнаха да идват и да си отиват от библиотеката и стаята за записи до килията на главния свещеник. Дебнат из храма, ходят по стаите ни, крачат по земята, после се връщат в библиотеката или изчезват.

Той изучаваше лицето ми, сякаш търсеше присмех, неверие — каквото и да е. Аз само кимнах.

— Много е неприятно — добави той. — Опитахме с няколко прости прогонвания на духове, но без резултат.

— И откога това? — попитах.

— От около три дена — отговори той.

— Навредили ли са на някого?

— Не. Те много ни плашат, но досега никой не е засегнат. И много ни безпокоят — когато се опитваме да заспим, тоест да медитираме, — защото причиняват нещо като изтръпване и понякога карат косите ни да настръхват.

— Интересно — казвам аз. — Много ли са?

— Различно. Обикновено е само едно. Понякога две. Рядко три.

— Библиотеката ви случайно има ли компютърен терминал?

— Да, има — отговори той. — Както ви казах, много сме съвременни. Съхраняваме документацията си в него и можем да си разпечатаме свещени текстове, които нямаме подръка, както и други неща.

— Ако изключите терминала за един ден, може би ще си отидат — казах му аз — и не вярвам да се върнат.

— Ще трябва да се посъветвам с главния свещеник. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Да, и междувременно все още бих искала да се стопля, ако може.

— Много добре. Оттук.

Последвах го, като изчистих обувките си и ги свалих, преди да вляза. Той ме заведе в задната част на храма в една привлекателна стая, която гледаше към градината.

— Ще отида да се погрижа да ви приготвят нещо за ядене и мангал с дървени въглища, за да се стоплите. — И той се извини и излезе.

Оставена сама, аз се радвах на златната рибка, която само на няколко стъпки плуваше в езерце, чиято повърхност от време на време се набраздяваше от дъждовни капки, на малък каменен мост, прехвърлен над езерцето, и на каменна пагода. Пътеки лъкатушеха между камъните и храстите. Исках да мина по този мост, толкова различен от някой метален свод — изпъкнал, студен и тъмен!, — и да се загубя там за век — два. Вместо това седнах и признателно изгълтах чая, който пристигна почти веднага, стоплих краката си и изсуших чорапите си на мангала, донесен малко след това.

По-късно вече вечерях и се наслаждавах на разговора с младия свещеник, който бях помолила да ми прави компания, а главният свещеник дойде и лично ме приветства — и тогава видях първия си епигон за деня.

Приличаше на съвсем малък слон с три хобота, който вървеше по една от витите градински пътеки и помиташе въздуха от двете си страни с онези змиевидни израстъци. Още не ме беше забелязал.

Показах го на свещеника, който не гледаше в тази посока.

— О, боже! — възкликна той и опипа броеницата си. Докато гледаше нататък, аз преместих тоягата си на достъпно разстояние.

Епигонът се приближаваше, затова побързах да довърша ориза и зеленчуците си. Страхувах се, че блюдото ми ще се прекатури в схватката, която скоро щеше да започне.

Свещеникът погледна към мене, щом чу стърженето на тоягата по камъните на пода.

— Нямате нужда от това — каза той. — Както ви обясних, тези демони не са агресивни.

Поклатих глава, докато преглъщах поредната хапка.

— Този ще нападне — възразих, — като разбере, че съм тук. Знаете ли, всъщност той търси точно мене.

— О, боже! — повтори той.

Изправих се, когато хоботите му се насочиха към мен и той приближи моста.

— Този е по-плътен от обикновено — установих аз. — Три дена, а?

— Да.

Отстраних подноса и направих крачка напред. Внезапно той се озова на моста и хукна към мен. Срещнах го с вдигната тояга, която той избегна. Завъртях я два пъти и ударих, докато се обръщаше. Ударът ми улучи земята, два хобота ме засегнаха едновременно — по гърдите и по бузата. Епигонът изчезна като изгорен водороден балон, а аз стоях, разтривах лицето си и се оглеждах.

Друг се вмъкна в стаята ни откъм храма. Нападнах го внезапно и уцелих от пръв път.

— Смятам, че вече трябва да си тръгвам — казах аз. — Благодаря ви за гостоприемството. Предайте на главния свещеник съжалението ми, че не можах да поговоря с него. Стоплена съм, нахранена съм и научих каквото исках да знам за вашите демони. Дори не си правете труда за терминала. Те вероятно скоро ще престанат да ви посещават и вече няма да се върнат.

— Сигурна ли сте?

— Познавам ги.

— Не знаех, че терминалите са преследвани. Продавачът не ни каза.

— Сега всичко би трябвало да е наред.

Той ме изпрати до портата.

— Благодаря ви, че прогонихте демоните — каза той.

— Благодаря, че ме нахранихте. Довиждане.

Пътувах още няколко часа, докато намеря място за нощуване в плитка пещера, като използвах пончото си за завеса срещу дъжда.

А днес дойдох тук, за да видя вълната на смъртта. Но още не. В това море не са достатъчно големи. Моята е още някъде оттатък.


Загрузка...