Адвокатът с линкълна

27

Получих чека от Рулей. В първия ден на процеса в банковата ми сметка имаше повече пари, отколкото когато и да било през живота ми. Ако исках, можех да зарежа автобусните спирки да рекламирам на билбордове. Можех също да си позволя задната корица на указателя, вместо половината страница вътре. Най-после имах дело за големи пари и усилията ми аха възнаградени. Поне от гледна точка на парите. Загубата Рол Левин завинаги щеше да направи тоя удар изгубена кауза.

Три дни избирахме съдебните заседатели и сега бяхме готови да пристъпим към шоуто. Процесът трябваше да проси още най-много три дни — два за прокурора и един за ятата. Бях казал на съдията, че имам нужда от един ден, за да изложа аргументите си пред съдебните заседатели, но всъщност по-голямата част от работата ми щеше да протече по време на прокурорското изложение.

Началото на процеса винаги е заредено с електричество. Нервност, която трепери дълбоко под лъжичката. Заложено е страшно много. Репутация, лична свобода, целостта на самата система. Нещо в това ония дванайсет непознати да съдят живота и работата ти винаги опъва нервите. И говоря за себе си, адвоката — осъждането на обвиняемия е съвсем друго нещо. Така и не свикнах и всъщност никога не съм искал. Мога да го оприлича само на нервността и напрежението, когато се изправяш пред черковния олтар в деня на сватбата си. Два пъти съм го преживявал и си спомнях за това всеки път, щом съдията обявеше началото на процеса.

Въпреки че с опита си в съдебните процеси решително превъзхождах своя съперник, изобщо не се съмнявах в какво положение съм. Аз бях сам човек, изправен пред великанската паст на системата. Аз бях преследваният. Категорично. Да, вярно, че си имах работа с прокурор, който за пръв път участваше в голям наказателен процес. Само че това предимство се стопяваше от могъществото на властта. Под заповедите на прокурора бяха силите на цялата правосъдна система. И срещу всичко това аз разполагах само със себе си. И с един виновен клиент.

Седях до Луис Рулей на масата на защитата. Бяхме сами. Зад себе си нямах нито помощник, нито детектив — от някакво странно чувство за вярност към Рол Левин не му бях потърсил заместник. Пък не ми и трябваше. Левин ми беше дал всичко необходимо. Процесът и неговото развитие щяха да послужат за последна проверка на неговите детективски способности.

На първия ред в галерията седяха С. С. Добс и Мери Алис Уиндзор. Според досъдебното споразумение, съдията позволяваше на майката на Рулей да присъства в залата само по време на встъпителните пледоарии. Тъй като фигурираше в списъка със свидетели на защитата, тя нямаше да има право да слуша другите свидетелски показания. Щеше да чака навън в коридора с вярното си кученце Добс, докато не я повиках на свидетелската катедра.

Също на първия ред, само че не до тях, седеше моят отбор: бившата ми съпруга Лорна Тейлър. Носеше тъмносин костюм и бяла блуза. Изглеждаше страхотно и спокойно можеше да се слее с фалангата от правистки, които ежедневно присъстваха в съдебната зала. Обаче тя беше тук заради мен и затова я обичах.

Останалите редове в галерията бяха заети неравномерно. Имаше неколцина вестникарски репортери, които дебнеха за остроумни изрази от встъпителните пледоарии, както и адвокати и обикновени зяпачи. Не се бяха появили хора от телевизията. Процесът още привличаше съвсем бегло внимание и това ме радваше. Защото означаваше, че нашата стратегия за овладяване на общественото мнение действа добре.

С Рулей мълчахме, докато чакахме съдията да заеме мястото си и да покани съдебните заседатели в залата, за да можем да започнем. Опитвах се да се успокоя, като репетирах думите, които исках да отправя към заседателите. Рулей се взираше право напред в герба на щата Калифорния над стола на съдията.

Телефонът на съдебната секретарка иззвъня. Тя каза няколко думи в слушалката и затвори.

— Още две минути — високо обяви секретарката. — Две минути.

Когато съдията се обадеше, за да предупреди за влизането си в залата, хората трябваше да заемат местата си и да се приготвят. Ние вече го бяхме сторили. Озърнах се към Тед Минтън на прокурорската маса и видях, че той върши същото като мен. Успокояваше се, като репетираше. Наведох се напред и прегледах записките в бележника си. После Рулей неочаквано също се наведе напред и едва не се блъсна в мен. Заговори шепнешком, въпреки че още не се налагаше.

— Започва се, Мик.

— Знам.

След смъртта на Рол Левин отношенията ни с Рулей се свеждаха до студена търпимост. Понасях го, защото трябваше. Обаче в дните и седмиците преди процеса се срещах със своя клиент колкото може по-рядко и след началото му разговарях с него колкото може по-малко. Знаех, че единствената слабост в плана ми е собствената ми слабост. Страхувах се, че всякакви контакти с Рулей ще ме накарат да изпусна гнева си и да се поддам на желанието си лично, физически да отмъстя за своя приятел. Трите дни на избора на съдебни заседатели бяха живо изтезание. Ден след ден трябваше да седя плътно до него и да слушам снизходителните му забележки за евентуалните заседатели. Имаше само един начин да издържа — да се преструвам, че го няма там.

— Готов ли си? — попита Рулей.

— Опитвам се — отвърнах. — А ти?

— Готов съм. Обаче преди да започнем, искам да ти кажа нещо.

Погледнах го. Беше прекалено близо към мен. Щеше да е неучтиво, даже да го харесвах, вместо да го мразя. Отдръпнах се.

— Какво?

Той пак се наведе към мен.

— Ти си ми адвокат, нали така?

Дръпнах се още по-назад в опит да се отдалеча от него.

— Какво има, Луис? Работим заедно повече от два месеца и сега седим тук, след като сме избрали съдебните заседатели и сме готови за процеса. Ти ми плати над сто и петдесет бона и ме питаш дали съм ти адвокат?! Естествено, че съм ти адвокат. Какво има? Какво се е случило?

— Нищо не се е случило.

Той се наведе напред и продължи.

— Искам да кажа, че щом си ми адвокат, мога да ти казвам разни неща и ти трябва да ги пазиш в тайна, даже да съм ти съобщил за престъпление. Повече от едно престъпление. Тоя случай е предвиден в правилата за адвокатската тайна, нали така?

Усетих тревожното свиване в стомаха ми.

— Да, Луис, точно така — освен ако не ми съобщиш да престъпление, което предстои да бъде извършено. В такъв случай мога да бъда освободен от етичния кодекс и да информирам полицията, за да го предотвратят. Всъщност това е мой дълг. Адвокатът е съдебен служител. Е, какво искаш да ми кажеш? Току-що чу, че остават две минути. Скоро ще започнем.

— Аз наистина съм убивал хора, Мик.

Зяпнах го.

— Какво?!

— Чу ме.

Наистина. Бях го чул. И не биваше да се правя на изненадан. Вече знаех, че е убивал хора. Сред които Рол Левин. И даже беше използвал моя пистолет — въпреки че не бях разбрал как се е преборил с проследяващата гривна на глезена си. Просто се изненадах, че е решил да ми го признае толкова делово две минути преди началото на процеса.

— Защо ми го казваш? — попитах. — Предстои ми да се опитам да те защитавам и ти…

— Защото знам, че вече знаеш. И защото знам какъв е планът ти.

— Планът ми ли? Какъв план?

Той лукаво ми се усмихна.

— Стига бе, Мик. Елементарно е. Ти ме защитаваш в това дело. Полагаш всички усилия, получаваш си големите кинти, печелиш и се чупиш. Но пък после, след като всичко свърши и паричките са ти в банката, ти се обръщаш срещу мен, защото вече не съм ти клиент. Хвърляш ме на куките, за да измъкнеш Хесус Менендес и да изкупиш вината си.

Не отговорих.

— Е, аз не мога да го допусна — тихо продължи Рулей. — Виж сега, твой съм завинаги, Мик. Казвам ти, че съм убил хора, и знаеш ли какво? Марта Рентерия беше сред тях. Дадох й, каквото заслужаваше, и ако ме издадеш на куките Или използваш думите ми срещу мен, няма да практикуваш Професията си още дълго. Да, може би ще успееш да възкресиш Хесус от мъртвите. Обаче мен няма да ме съдят заради твоето предателство. Струва ми се, че на това му викат „компрометиране на веществени доказателства“. И ти ще ги компрометираш, Мик.

Пак не отговорих. Само повторно кимнах с глава. Рулей сигурно го беше премислил. Зачудих се дали му е помогнал Сесил Добс. Явно имаше юридически наставник.

Наведох се към него и прошепнах:

— Ела с мен.

Изправих се, бързо минах през вратичката на перилата и се запътих към задната врата на залата. Зад себе си чух гласа на секретарката:

— Господин Холър? Започваме вече. Съдията…

— Един момент — извиках, без да се обръщам назад.

Вдигнах и показалец. После излязох в сумрачния вестибюл, предназначен да спира шума от коридора. Натам водеха двукрилите врати от двете страни. Застанах настрани и изчаках Рулей да влезе в тясното пространство.

Още щом мина през вратата, аз го сграбчих и го завъртях към стената. Опрях две ръце върху гърдите му и го притиснах към нея.

— Какво си мислиш, че правиш, ебати?

— По-спокойно, Мик. Просто реших, че трябва да знаем къде сме двамата…

— Копеле, убил си Рол, а той просто работеше за теб! Опитваше се да ти помогне!

Искаше ми се да го стисна за гърлото и да го удуша на място.

— Грешиш, Мик. Левин не се опитваше да ми помогне. Опитваше се да ме погребе и му оставаше още малко. Получи си каквото заслужаваше.

Замислих се за последното съобщение на Левин, което бях получил на домашния си телефон. „Осигурил съм измъкването на Хесус от пандиза.“ Каквото и да беше открил, заради него го бяха убили. И го бяха убили, преди да успее да ми предаде информацията.

— Как успя? Щом ми признаваш всичко, искам да как успя да го извършиш. Как се справи с джипиеса? Гривната ти показва, че даже не си доближавал Глендейл.

Той ми се усмихна като момченце с играчка, която не иска да дава на друг.

— Да речем, че това е поверителна информация, и повече да не коментираме. Човек не знае, може пак да се наложи да изпълня стария фокус на Худини.

В думите му долових заплаха и в усмивката му зърнах злото, което беше видял Рол Левин.

— Кротувай, Мик — рече Рулей. — Както сигурно ти е известно, имам си застраховка.

Още по-силно го притиснах към стената и се надвесих над него.

— Слушай, лайно такова. Искам си пистолета. Да не си мислиш, че си в безопасност? Глупости. Няма да изкараш и до края на седмицата, ако не си го получа. Ясно ли ти е?

Той бавно се пресегна, стисна ме за китките и смъкна ръцете ми от гърдите си. После започна да поправя ризата и вратовръзката си.

— Може ли да предложа едно споразумение? — спокойно попита клиентът ми. — След тоя процес аз напускам съда като свободен човек. Продължавам да се радвам на свободата си и в замяна на това пистолетът никога няма да попадне, да речем, в чужди ръце.

Имаше предвид Ланкфорд и Соубъл.

— Защото ще ми е адски неприятно това да се случи, Мик. От теб зависят много хора. Много клиенти. И естествено, ти не би искал да идеш там, накъдето са се запътили те.

Отстъпих от него, като наложих цялата си воля да не вдигна юмруци и да не му се нахвърля. За сметка на това в гласа ми тихо кипяха целите ми гняв и омраза.

— Обещавам ти, че ако се ебаваш с мен, никога няма да те оставя на мира — заявих. — Наясно ли сме с това?

На лицето му плъзна усмивка. Обаче преди да успее да отговори, вратата на залата се отвори и оттам надникна приставът, шериф Миън.

— Съдията е на мястото си — строго съобщи той. — И ви иска вътре. Веднага.

Погледнах Рулей.

— Наясно ли сме?

— Да, Мик — добродушно отвърна моят клиент. — Абсолютно сме наясно.

Отдръпнах се от него, влязох в залата и закрачих по пътеката към вратичката на ограденото пространство. През цялото време съдия Констанс Фулбрайт не ме изпускаше от поглед.

— Много любезно от ваша страна да благоволите да ни посетите тази сутрин, господин Холър.

Къде ли бях чувал същите думи?

— Извинете, Ваша светлост — на влизане през вратичката отговорих аз. — Получи се непредвидена ситуация с моя клиент. Трябваше да я обсъдим.

— Обсъжданията с клиента могат да се провеждат на масата на защитата — осведоми ме тя.

— Да, Ваша светлост.

— Струва ми се, че не започваме добре, господин Холър. Когато моят секретар съобщи, че заседанието започва след две минути, очаквам всички, включително адвокатите и техните клиенти, да чакат по местата си и да са готови.

— Извинявам се, Ваша светлост.

— Това не е достатъчно, господин Холър. До края на работното време днес искам да посетите секретарката ми с чековата си книжка. Глобявам ви петстотин долара за неуважение към съда. Тук не командвате вие, а аз.

— Ваша светлост…

— А сега да поканим съдебните заседатели — прекъсна възражението ми Фулбрайт.

Приставът отвори вратата на тяхната стая и дванайсетимата съдебни заседатели плюс още двама резервни започнаха да заемат местата си. Наведох се към Рулей, който току-що сядаше, и му прошепнах:

— Дължиш ми петстотин долара.

28

Встъпителната пледоария на Тед Минтън представляваше типичен пример за прокурорско изхвърляне. Вместо да съобщи на съдебните заседатели какви улики ще им представи и какво ще докаже с тях, той се опита да им обясни какво означава всичко това. Целеше да обрисува мащабна картина, което почти винаги е грешка. Мащабната картина се състои от заключения и предположения. Тя екстраполира дадености до равнището на подозрения. Всеки опитен прокурор, участвал в повече от десет наказателни процеса, ще ви посъветва да карате по-предпазливо. Защото съдебните заседатели трябва да осъдят обвиняемия, а не непременно да разберат.

— Тук всъщност се гледа делото на един хищник — заяви той. — Вечерта на шести март Луис Рос Рулей е дебнел плячка. И ако не е била невероятната жажда за живот на една жена, сега щяхме да гледаме дело за убийство.

Още отначало забелязах, че Минтън си е набелязал протоколчик. Така наричам съдебен заседател, който постоянно си води записки по време на процеса. Встъпителната пледоария не е изложение на веществени доказателства и съдия Фулбрайт го беше обяснила на заседателите, обаче жената на първия стол от предния ред пишеше още от началото на Минтъновото словоизлияние. Което ме радваше. Обичам протоколчиците, защото отразяват точно какво твърдят, че ще представят и докажат прокурорите и адвокатите, и накрая сравняват резултатите с бележките си. Водят протокола.

Погледнах в списъка на съдебните заседатели, който си бях преписал предишната седмица, и видях, че това е Линда Трулък, домакиня от Резида, една от трите жени сред заседателите. Минтън беше положил всички усилия да сведе женския контингент до минимум, защото, струва ми се, се опасяваше, че щом процесът установи, че Реджина Кампо е предлагала платени сексуални услуги, обвинението може да се лиши от съчувствието на жените и впоследствие от гласовете им за присъдата. Предположих, че е прав за това, и също толкова усърдно се опитах да включа жени в групата. В крайна сметка и двамата изхабихме правото си на двайсет отвода и това сигурно стана основната причина цялата процедура да ни отнеме три дни. Накрая успях да вкарам три жени, а ми трябваше само една, за да предотвратя нежелателна присъда.

— Ще чуете свидетелските показания на самата жертва за нейния начин на живот, който ние не бихме могли да одобрим — заяви на съдебните заседатели Минтън. — С една дума, тя е продавала секс на мъжете, които е канила у дома си. Искам обаче да запомните, че този процес няма нищо общо с това как си е изкарвала хляба жертвата. Всеки може да стане жертва на престъпление. Абсолютно всеки. Както и да си вади човек хляба, законът не позволява никой да бъде бит, да бъде заплашван с нож или със смърт. Няма значение как си печели парите. Всеки има право на еднаква закрила от закона.

Стана ми съвсем ясно, че Минтън не иска да използва думата „проституция“ или „проститутка“ от страх да не пострадат аргументите му. Записах си я в бележника, който щях да взема със себе си на катедрата за встъпителната ми пледоария. Възнамерявах да се възползвам от прокурорските пропуски.

Минтън направи преглед на веществените доказателства. Той говори за ножа с инициалите на обвиняемия. За кръвта върху лявата му ръка. И предупреди съдебните заседатели да не се заблуждават от опитите на защитата да обърка или компрометира уликите.

— Делото е пределно ясно — заключи той. — Имаме мъж, нападнал жена в дома й. Искал да я изнасили и после да я убие. Днес тя е тук само по Божия милост и може да ни разкаже какво се е случило.

С тия думи прокурорът им благодари за вниманието и зае мястото си на масата на обвинението. Съдия Фулбрайт си погледна часовника, после се обърна към мен. Минаваше 11:40 и тя сигурно се чудеше дали да обяви почивка, или да ми даде думата. Една от главните задачи на съдията по време на процеса е да се грижи за удобството на съдебните заседатели. Това често се изразява в много почивки, дълги и къси.

Познавах Кони Фулбрайт най-малко от дванайсет години, много преди да стане съдия. Беше работила и като прокурорка, и като адвокатка. Познаваше и двете страни. Освен че прекалено лесно наказваше за неуважение към съда, тя беше добра и справедлива съдника — докато не се стигнеше до присъдата. Човек влизаше в съда на Фулбрайт, знаейки, че има равен старт с прокурора. Обаче, ако съдебните заседатели обявяха клиента ти за виновен, трябваше да се приготвиш за най-лошото. Тя издаваше едни от най-суровите присъди в окръга. Все едно, че наказваше теб и твоя клиент, задето сте й губили времето с процес. Ако имаше каквато и да е възможност за избор, Фулбрайт винаги даваше максимума, независимо дали е затвор или условен срок.

— Ще се въздържите ли от встъпителна пледоария, господин Холър? — попита ме тя.

— Не, Ваша светлост, обаче мисля, че ще бъда съвсем кратък.

— Отлично. Тогава ще ви изслушаме и после ще излезем в обедна почивка.

Всъщност не знаех колко време ще ми отнеме. Минтън беше говорил четирийсетина минути и сигурно нямаше да остана по-назад от него. Обаче отговорих на съдията, че ще бъда кратък, просто защото не ми се щеше съдебните заседатели да отидат на обяд и да дъвчат хамбургери със салата от риба-тон, мислейки само за версията на прокурора.

Изправих се и отидох на катедрата между масите на обвинението и защитата. Делото се гледаше в една от наскоро преустроените зали в старата сграда на съда. От двете страни на съдията имаше две еднакви ложи за съдебни заседатели. Всичко беше направено от светло дърво, включително стената зад съдийската маса. Вратата за кабинета на съдията едва се различаваше — очертанията й бяха скрити от структурата на дървото. Издаваше я само бравата.

Фулбрайт провеждаше процесите си като федерален съдия. Адвокатите и прокурорите нямаха право да се приближават до свидетелите без разрешение и никога не им се позволяваше да се доближават към съдебните заседатели. Можеха да говорят само от катедрата.

Съдебните заседатели се падаха от дясната ми страна, по-близо до масата на прокурора, отколкото до защитата. Устройваше ме. Не исках да виждат отблизо Рулей. Исках да си остане малко нещо загадка за тях.

— Дами и господа съдебни заседатели, аз съм Майкъл Холър и представлявам господин Рулей — започнах аз. — Приятно ми е да ви съобщя, че тоя процес най-вероятно няма да продължи много. Той ще ви отнеме само още няколко дни. Накрая сигурно ще се уверите, че ни е трябвало повече време да ви изберем, отколкото да изложим двете страни на делото. Прокурорът господин Минтън цяла сутрин ви разяснява възгледите си за значението на веществените доказателства и за това кой всъщност е господин Рулей. Препоръчвам ви просто да изслушате тия веществени доказателства и да оставите здравия разум да ви покаже какво означават те и кой е господин Рулей.

Местех поглед от един съдебен заседател на друг. Рядко поглеждах бележника, който бях оставил на катедрата. Исках да си мислят, че импровизирам, че им говоря спонтанно.

— Обикновено предпочитам да се въздържам от встъпителна пледоария. В наказателните процеси защитата винаги има възможност да започне с встъпителна пледоария като господин Минтън или да го стори точно преди да изложи аргументите си. Най-често избирам втората възможност. Изчаквам и правя встъпителната си пледоария, преди да започна с всичките си свидетели и улики. Това дело обаче е различно. Различно е, защото аргументите на обвинението ще бъдат аргументи и на защитата. Естествено ще изслушате неколцина свидетели на защитата, но сърцето и душата на това дело ще бъдат веществените доказателства и свидетелите на обвинението, както и вашето тълкуване на техните показания. Обещавам ви, че в тая съдебна зала ще се очертае версия на събитията и уликите, съвсем различна от това, което току-що ви изложи господин Минтън. И когато дойде моментът да ви представя аргументите на защитата, това сигурно ще се окаже излишно.

Хвърлих поглед-към протоколчицата и видях, че моливът й шари по бележника.

— През тая седмица ще установите, че цялото това дело се свежда до действията и мотивите на една личност. Една проститутка, която видяла мъж с външни признаци на богатство и го нарочила. Веществените доказателства ясно го потвърдят, ще ви убедят и свидетелите на самото обвинение.

Минтън стана и възрази, че излизам извън границите, като отправям неоснователни обвинения към главните прокурорски свидетели. Това възражение нямаше правно основание и представляваше просто аматьорски опит да внуши нещо на съдебните заседатели. Съдията ни повика при масата си.

Тя включи неутрализатор на звука, който смущаваше тонколоните при съдебните заседатели и не им позволяваше да ни чуят. Фулбрайт приключи бързо с Минтън, като професионален наемен убиец.

— Господин Минтън, знам, че сте нов в наказателните процеси, затова виждам, че ще трябва да ви уча в движение. Обаче никога недейте да повдигате възражение по време на встъпителна пледоария в моя съд. Той не излага веществени доказателства. Не ми пука дали ще каже, че алибито на обвиняемия е родната ви майка — просто няма да повдигате възражения пред моите съдебни заседатели.

— Ваша свет…

— Това е. Върнете се по местата си.

Тя върна стола си в средата на масата и изключи смущаващото устройство. Ние с прокурора се върнахме на местата си, без да изречем нито дума.

— Възражението се отхвърля — заяви съдията. — Продължете, господин Холър, и ви напомням, че обещахте да приключите скоро.

— Може би, Ваша светлост. Продължавам да имам такова намерение.

Консултирах се със записките си, после пак погледнах съдебните заседатели. Знаех, че съдията е успяла да уплаши Минтън и той ще си трае до края, затова реших да вдигна малко градуса на реториката, да се отклоня от бележките си и направо да пристъпя към заключителната част.

— Дами и господа, въпросът, който ще трябва да решите тук, по същество е кой всъщност е хищникът в това дело. Господин Рулей, преуспяващ бизнесмен с безупречно минало или една доказана проститутка с успешен бизнес, който се изразява в това да измъква пари от мъже срещу секс. Ще чуете показания, според които предполагаемата жертва в това дело е проституирала с друг мъж само минути преди да се случи това предполагаемо нападение. Ще чуете показания, според които броени дни след това застрашаващо живота й нападение тя пак се е върнала в бранша и е продължила да предлага секс за пари.

Озърнах се към Минтън и видях, че все повече се ядосва. Беше забил поглед в масата пред себе си и бавно клатеше глава. Обърнах се към съдията.

— Ваша светлост, бихте ли инструктирали прокурора да се въздържа от демонстрации пред съдебните заседатели? Аз нито повдигнах възражения, нито по какъвто и да е начин се опитвах да отвлека вниманието им по време на неговата встъпителна пледоария.

— Господин Минтън, моля ви, спазвайте благоприличие и се отнасяйте към защитата с уважението, което ви оказва и тя.

— Разбира се, Ваша светлост — хрисимо отвърна прокурорът.

Съдебните заседатели вече виждаха обвинението да получава втори шамар, а още дори не бяхме приключили с встъпителните пледоарии. Приех го за добър признак и това ми помогна да набера още по-голяма инерция. Отново насочих вниманието си към заседателите и забелязах, че протоколчицата все още пише.

— И накрая, ще чуете показания на свидетели на самото обвинение, които съвършено ясно ще ви изяснят голяма част от веществените доказателства в това дело. Говоря за кръвта и ножа, за които спомена господин Минтън. Взети поотделно или заедно, аргументите на обвинението ще ви осигурят повече от достатъчно съмнение във виновността на моя клиент. Можете да си го запишете в бележниците. Обещавам ви, в края на процеса ще се убедите, че имате само една възможност. Да обявите господин Рулей за невинен по тия обвинения. Благодаря.

На връщане към мястото си намигнах на Лорна Тейлър. Тя ми кимна, за да ми покаже, че съм се справил добре. Погледа ми привлякоха две фигури, които седяха два реда зад нея. Ланкфорд и Соубъл. Бяха се вмъкнали в залата, след като бях огледал присъстващите в галерията.

Седнах, без да обърна внимание на жеста с вдигнати палци, който ми отправи моят клиент. Мислите ми бяха насочени към двамата глендейлски детективи. Питах се какво правят в залата. Наблюдаваха ли ме? Чакаха ли ме?

Съдията освободи заседателите за обяд и всички се изправиха, докато протоколчицата и нейните колеги се изнизваха навън. След като си тръгнаха, Минтън помоли Фулбрайт да разменят няколко думи. Тя му отказа.

— Гладна съм, господин Минтън, пък и вече приключихме с това. Вървете да обядвате.

Тя напусна масата си и в залата, в която досега цареше пълна тишина, ако не се броят гласовете на защитата и обвинението, изригна глъчка. Прибрах бележника в куфарчето си.

— Браво — похвали ме Рулей. — Мисля, че вече водим с няколко точки.

Погледнах го безстрастно.

— Това не е игра.

— Известно ми е. Просто така се казва. Виж, ще обядвам със Сесил и майка ми. Искаме да се присъединиш към нас.

Поклатих глава.

— Длъжен съм да те защитавам, Луис, но не и да се храня с теб.

Извадих чековата си книжка и го оставих. Заобиколих масата и отидох при съдебния секретар, за да му напиша чек за петстотин долара. Парите не ме смущаваха толкова много, колкото порицанието на адвокатската колегия, което следва всяка глоба за неуважение към съда.

След като свърших, заварих Лорна да ме чака усмихната на изхода от ограденото пространство. Щяхме да ходим на обед и после тя щеше да се върне на своя пост при домашния си телефон. След три дни щях пак да се върна към предишните си занимания и да се нуждая от клиенти. Зависех от нея да започне да ми осигурява ангажименти.

— Май че днес трябва аз да те черпя — рече бившата ми съпруга.

Хвърлих чековата книжка в куфарчето си и го затворих, после се приближих до нея.

— Много мило.

Излязох в галерията и се озърнах към пейката, където само преди минути бях видял да седят Ланкфорд и Соубъл.

Нямаше ги.

29

Прокурорът започна да излага аргументите си пред съдебните заседатели на следобедната сесия и стратегията му веднага ми стана ясна. Първите четирима свидетели бяха една телефонистка в-полицията, патрулните полицаи, които се бяха отзовали на молбата за помощ на Реджина Кампо, и санитарят, който се беше погрижил за раните й, преди да я закарат в болницата. В очакване на защитната стратегия Минтън явно искаше категорично да докаже, че Кампо е била жестоко пребита и наистина е жертвата в това престъпление. Не лоша стратегия. В повечето случаи щеше да свърши работа.

Телефонистката по същество изпълни функцията на живото тяло, нужно за въвеждането на записа с молбата на Кампо за помощ. Раздадоха на съдебните заседатели препис от фонограмата, за да могат да я четат, докато слушат неясния на места запис. Възразих въз основа на това, че е излишно да го слушаме, след като и транскрипцията стига, обаче съдията отхвърли възражението ми още преди Минтън да успее да се намеси. Пуснаха записа и нямаше съмнение, че прокурорът започва убедително — заседателите унесено слушаха писъците и молбите за помощ на Кампо. Тя звучеше искрено уплашена, обезумяла от ужас. Тъкмо каквото Минтън искаше да чуят. Посланието определено попадна в целта. Не посмях да подложа телефонистката на кръстосан разпит, защото знаех, че може да дам на съперника си възможността пак да поиска пускане на записа.

Двамата патрулни полицаи дадоха различни показания, защото след пристигането си в жилищния блок в Тарзана бяха правили различни неща. Единият общо взето останал при жертвата, докато другият се качил в апартамента, за да сложи белезници на мъжа, върху когото седели съседите на Кампо — Луис Рос Рулей.

Полицай Вивиан Максуел описа Кампо като разчорлена, пребита и уплашена. Все питала, дали е в безопасност и дали са заловили насилника. Даже след като получила утвърдителни отговори и на двата въпроса, тя продължавала да се бои и по някое време помолила полицайката да извади оръжието си от Кобура в случай, че насилникът се освободи. Когато Минтън Приключи със свидетелката, аз се изправих, за да проведа Първия си кръстосан разпит в тоя процес.

— Полицай Максуел, попитахте ли госпожица Кампо какво й се е случило? — започнах.

— Да.

— Точно какво я попитахте?

— Какво й се е случило и кой го е сторил. Нали разбирате, кой я е пребил.

— Тя какво ви отговори?

— Каза, че един мъж дошъл на вратата й, почукал и когато му отворила, я ударил. Ударил я няколко пъти и после извадил нож.

— Каза ви, че е извадил ножа, след като я е ударил, така ли?

— Точно така каза. Тогава беше разстроена и пребита.

— Разбирам. Каза ли ви кой е мъжът?

— Не, каза, че не го познава.

— Попитахте ли я конкретно дали го познава?

— Да. Тя отговори отрицателно.

— Значи просто е отворила вратата в десет часа вечерта на непознат.

— Тя не го каза така.

— Но ви е отговорила, че не го познава, нали така?

— Точно така. Каза: „Не го знам кой е“.

— Вие написахте ли го в доклада си?

— Да.

Вписах доклада на патрулния полицай като веществено доказателство на защитата и поисках Максуел да прочете на съдебните заседатели ония части от него, които се отнасяха за твърдението на Кампо, че нападението не било провокирано и насилникът ней е познат.

— „Жертвата не познава насилника и няма представа защо я е нападнал“ — прочете полицайката от доклада си.

След нея даде показания партньорът й Джон Сантос, който осведоми съдебните заседатели, че Кампо го упътила към апартамента си и там заварил мъж на пода близо до входа. Човекът бил почти в безсъзнание. На пода го държали двама съседи на Кампо, Едуард Търнър и Роналд Аткинс. Единият го бил възседнал върху гърдите, другият седял върху краката му.

Сантос разпозна мъжа от пода на апартамента като обвиняемия Луис Рос Рулей и разказа, че когато го видял в дома на жертвата, той имал кръв по дрехите и лявата си ръка. Сторило му се, че Рулей е получил мозъчно сътресение или някаква травма на главата, защото отначало не реагирал на команди. Сантос го преобърнал и закопчал ръцете му зад гърба. После полицаят извадил найлоново пликче за веществени доказателства от чантичката на колана си и го нахлузил на окървавената длан на арестанта.

Ченгето свидетелства, че единият от мъжете, които държали Рулей на пода, му дал разтворен сгъваем нож с кръв по ръкохватката и острието. Сантос разказа на съдебните заседатели, че прибрал и тая вещ и я предал на детектив Мартин Букър още щом той пристигнал на местопрестъплението.

По време на кръстосания разпит му зададох само два въпроса.

— Имаше ли кръв по дясната длан на обвиняемия?

— Не, по дясната му длан нямаше кръв, иначе и на нея щях да нахлузя пликче.

— Ясно. Значи имаме кръв само по лявата длан и нож с кръв по ръкохватката. Не смятате ли, че ако обвиняемият го е държал, тоя нож би трябвало да е бил в лявата му ръка?

Минтън възрази, че Сантос е патрулен полицай и въпросът е извън неговите компетенции. Аз заявих, че въпросът не изисква експертен отговор, а обикновена логика. Съдията отхвърли възражението и съдебната секретарка прочете въпроса на свидетеля.

— Да, така смятам — потвърди полицаят.

След това даде показания санитарят Артър Мец. Той разказа на съдебните заседатели за поведението на Кампо и описа травмите й, когато се погрижил за нея по-малко от трийсет минути след произшествието. Според него тя понесла най-малко три силни удара по лицето. Освен това спомена за малка рана от нож на гърлото. Мец характеризира травмите като повърхностни, ала болезнени. На статив пред съдебните заседатели поставиха голямо увеличение на същата снимка на лицето на Кампо, която бях видял първия ден от делото. Възразих с аргумента, че снимката има предубеждаващ характер, защото е увеличена повече от реалната големина на лицето, но Фулбрайт ме отряза.

После, когато дойде моят ред да разпитам Мец, използвах фотографията, срещу която бях възразил само преди минути.

— Какво имахте предвид под „удар“, когато ни казахте, че според вас тя е понесла най-малко три удара?

— Ами ударили са я с нещо. С юмрук или тъп предмет.

— Значи някой я е ударил три пъти. Бихте ли посочили с лазерната показалка на снимката къде са били нанесени тия удари?

Откачих лазерната показалка от джоба на ризата си и я показах на съдията. Тя ми разреши да я занеса на Мец. Включих я и му я подадох. Той насочи червеното око на лазерния лъч към смазаното от бой лице на Кампо и очерта трите места, където смяташе, че е била ударена — дясното око, дясната буза и участък, обхващащ дясната страна на устата и носа й.

— Благодаря. — Взех си показалката и се върнах на катедрата. — Значи, ако са я ударили три пъти от дясната страна на лицето, ударите трябва да са дошли от лявата страна на насилника, нали така?

Минтън възрази, като пак повтори, че въпросът е извън компетенцията на свидетеля. За пореден път се позовах на логиката и съдията отново отхвърли възражението.

— Ако е бил с лице към нея, насилникът трябва да я е ударил отляво, освен ако не я е бил с опакото на дланта си — отвърна Мец. — В такъв случай е използвал дясната си ръка.

Той кимна и изглеждаше доволен от себе си. Явно си мислеше, че помага на прокурора, обаче опитът му беше толкова изкуствен, че сигурно помагаше на защитата.

— Значи смятате, че насилникът е ударил три пъти госпожица Кампо с опакото на дланта си и й е причинил такива травми, така ли?

Посочих снимката върху статива. Санитарят сви рамене, осъзнал, че навярно не е направил добра услуга на обвинението.

— Всичко е възможно — рече той.

— Всичко е възможно — повторих. — Е, сещате ли се за друга възможност, която да обясни тия травми, освен удари с лява ръка?

Мец пак сви рамене. Не го биваше за свидетел, особено в сравнение с двете куки и телефонистката, които бяха дали изключително прецизни показания.

— Ами ако госпожица Кампо сама се е ударила по лицето с юмрук? Няма ли да го е сторила с десния…

Минтън веднага скочи и възрази.

— Това е възмутително, Ваша светлост! Да се предполага, че жертвата сама се е ударила, е не само обида към съда, но и към всички жертви на насилие! Господин Холър стига дотам, чеда…

— Свидетелят каза, че всичко е възможно — опитах се да му запуша устата. — Просто искам да проверя какво…

— Възражението се приема — сложи край на дискусията Фулбрайт. — Господин Холър, не навлизайте пак в тази тема, освен ако нямате намерение да направите нещо повече от бегъл преглед на възможностите.

— Да, Ваша светлост — подчиних се аз. — Нямам повече въпроси.

Седнах, погледнах съдебните заседатели и по израженията им видях, че съм допуснал грешка. Бях изгубил едно евентуално предимство. Темата за насилника левак, която бях отворил, оставаше на заден план след моя намек, че жертвата сама си е нанесла травмите по лицето. Трите съдебни заседателки изглеждаха особено ядосани.

И все пак се опитах да се съсредоточа върху положителната страна на нещата. Беше добре да узная чувствата на заседателите още сега, преди Кампо да застане на свидетелската катедра и да й задам същия въпрос.

Рулей се наведе към мен.

— Какво беше това, ебати?

Обърнах му гръб, без да отговоря, и набързо обходих залата с поглед. Почти нямаше хора. Ланкфорд и Соубъл не се бяха върнали, репортерите също. Оставаха само още неколцина зяпачи, пъстра смесица от пенсионери, студенти по право и адвокати, които си почиваха, преди собствените им изслушвания да започнат в съседните запи. Обаче се надявах някой от тия зяпачи да е човек на прокуратурата. Тед Минтън може и да се представяше соло, ала предполагах, че шефът му се е подсигурил и наблюдава хода на делото. Знаех, че играя колкото за съдебните заседатели, толкова и за „наблюдателя“. До края на процеса трябваше да предизвикам паника на втория етаж, която да даде отражение обратно върху Минтън. Исках да тласна младия прокурор към отчаяни мерки.

Следобедът се провлачи. Минтън имаше още много да учи за темпото и манипулирането на съдебните заседатели, знания, които идват само от съдебната практика. Държах под око ложата — мястото, където седяха истинските съдии — и виждах, че заседателите все повече се отегчават, докато свидетел след свидетел даваха показания, попълващи дребни детайли в последователното прокурорско изложение на събитията от 6 март. От време на време задавах по някой и друг въпрос и се опитвах да си придам изражение, аналогично на лицата, които виждах в ложата.

Минтън явно искаше да запази най-сериозните си козове за втория ден. Щеше да използва водещия следовател, детектив Мартин Букър, за да свърже всички подробности в една цялостна картина и после жертвата, Реджина Кампо, щеше да покаже тая картина на съдебните заседатели. Това беше изпитана, емоционално въздействаща формула, която в деветдесет процента от случаите успяваше, само че процедурата през първия ден пълзеше като охлюв.

Накрая нещата се пораздвижиха с последния свидетел за деня. Прокурорът повика Чарлз Талбот, мъжа, който забърсал Реджина Кампо в „Морганс“ и отишъл с нея в дома й вечерта на шести. Талбот не можеше да допринесе почти с нищо за каузата на обвинението. Бяха го домъкнали да свидетелства, че когато я е оставил, Кампо е била в добро здраве и не е имала травми. И толкова. Обаче той измъкна процеса от дълбините на скуката с абсолютно алтернативния си начин на живот — съдебните заседатели винаги обичаха допира до другата страна на нещата.

Талбот беше петдесет и пет годишен, с изрусена коса, която не можеше да заблуди никого. Имаше размазани моряшки татуировки на двете подлакътници. От двайсет години беше разведен и притежаваше денонощен супермаркет на име „Куик Куик“, който му носеше приличен доход и му осигуряваше апартамент в Уорнър Сентър, нов модел корвет и нощен живот, изпъстрен с разнообразни професионални сексуслуги.

Минтън установи всичко това още в началото на прекия си разпит. Почти можеше да се усети как въздухът в залата замръзва, докато съдебните заседатели не изпускаха нито една дума на Талбот. После прокурорът бързо го насочи към вечерта на 6 март и свидетелят разказа как се срещнал с Реджи Кампо в „Морганс“ на Вентура Булевард.

— Познавахте ли госпожица Кампо, преди да се срещнете в бара оная вечер?

— Не.

— Как така се срещнахте там?

— Просто й се обадих и казах, че искам да го направя с нея. Тогава тя предложи да си чукнем среща в „Морганс“. Знам го това заведение, затова се съгласих.

— И как й се обадихте?

— Ами по телефона.

Неколцина съдебни заседатели се засмяха.

— Извинявам се. Разбирам, че сте й се обадили по телефона. Имах предвид откъде знаехте как да се свържете с нея?

— Видях й рекламата в уебсайта, хареса ми и затова й се обадих да се уговорим. Съвсем просто. Номерът й го има в рекламата.

— И сте се срещнали в „Морганс“.

— Да, там си правела срещите, тъй ми рече. Та отидох аз там, обърнахме по някоя и друга чаша, полафихме си, харесахме се и това беше. После отидох у тях.

— Когато отидохте в апартамента й, правихте ли секс?

— Естествено. Нали затова отидох.

— Платихте ли й?

— Четири стотака. Струваше си.

Видях, че лицето на един от съдебните заседатели почервенява, и разбрах, че вярно съм го преценил по време на избора предишната седмица. Бях го харесал, защото си носеше. Библия и я четеше, докато ние задавахме въпроси на другите евентуални бъдещи заседатели. Минтън го беше пропуснал, съсредоточавайки се само върху кандидатите, които разпитвахме в момента. Обаче аз бях видял Светото писание и когато дойде неговият ред, му зададох няколко въпроса. После и двамата с прокурора го приехме. Реших, че лесно ще го настроя против жертвата заради професията й. Зачервеното му лице го потвърждаваше.

— По кое време напуснахте апартамента й? — попита Минтън.

— Някъде към десет без пет — отвърна Талбот.

— Тя каза ли ви, че очаква друг клиент?

— Не, изобщо не спомена такова нещо. Всъщност се държеше така, като че ли е приключила за оная вечер.

Изправих се и възразих.

— Смятам, че господин Талбот не е компетентен да тълкува мислите или намеренията на госпожица Кампо по нейното поведение.

— Приема се — заяви съдията, преди моят съперник да успее да изтъкне контрааргумент.

Прокурорът продължи с разпита.

— Господин Талбот, бихте ли описали физическото състояние на госпожица Кампо, когато сте я оставили малко преди десет часа вечерта на шести март?

— Напълно задоволена.

В залата избухна смях и Талбот гордо просия. Хвърлих поглед към мъжа с Библията и видях, че здраво е стиснал зъби.

— Имам предвид физическото й състояние, господин Талбот — поясни Минтън. — Имаше ли рани, течеше ли й кръв, когато я оставихте?

— Не, наред си беше. Нищо й нямаше. Когато я оставих, беше в цветущо здраве. Знам го, защото тъкмо я бях прегледал.

И се усмихна, горд от остроумието си. Тоя път нямаше смях и на съдията най-после й писна от неговите двусмислици. Тя го посъветва да запазва по-цветистите забележки за себе си.

— Извинявам се, госпожо съдия.

— Господин Талбот — продължи Минтън. — Когато сте я оставили, госпожица Кампо не е имала никакви наранявания, нали така?

— Никакви. Абсолютно.

— Течеше ли й кръв?

— Не.

— И вие не сте я удряли, нито сте я подлагали на каквото и да било физическо насилие, нали?

— Пак повтарям, не. Това, дето го правихме, беше по взаимно съгласие и много гот. Нямаше болка.

— Благодаря, господин Талбот.

Няколко минути преглеждах бележките си, преди да се изправя. Исках да прокарам отчетлива граница между прекия и кръстосания разпит.

— Господин Холър? — обади се съдията. — Искате ли да разпитате свидетеля?

Изправих се и застанах зад катедрата.

— Да, Ваша светлост, искам.

Оставих бележника си и погледнах Талбот право в очите. Той любезно ми се усмихваше, обаче аз знаех, че това няма Да продължи дълго.

— Левак ли сте или десняк, господин Талбот?

— Левак съм.

— Левак — повторих аз. — И не е ли вярно, че вечерта на шести, преди да напуснете апартамента й, Реджина Кампо ви е помолила да я ударите с юмрук по лицето?

Минтън скочи на крака.

— Ваша светлост, няма основания за такива въпроси. Господин Холър просто се опитва да размъти водата, като прави възмутителни изказвания и ги обръща на въпроси.

Съдията ме погледна и зачака отговора ми.

— Госпожо съдия, това е елемент от теорията на защитата, която очертах във встъпителната си пледоария.

— Ще ви позволя да зададете въпроса си. Само побързайте, господин Холър.

Прочетоха въпроса на Талбот. Той се захили и поклати глава.

— Не е вярно. Никога през живота си не съм удрял жена.

— Ударили сте я три пъти с юмрук, нали, господин Талбот?

— Не съм. Това е лъжа.

— Казахте, че никога през живота си не сте удряли жена.

— Точно така. Никога.

— Познавате ли проститутката Шакила Бартън?

Свидетелят трябваше да се замисли, преди да отговори.

— Името не ми говори нищо.

— В уебсайта, където рекламира услугите си, тя използва псевдонима Шакила Белезницата. Това говори ли ви нещо, господин Талбот?

— Добре де, май че се сещам.

— Правили ли сте платен секс с нея?

— Да, веднъж.

— Кога?

— Ми трябва да е било най-малко преди година. Или по-отдавна.

— И тогава нанесохте ли й някакви рани?

— Не.

— Ако тя дойде в тая зала и каже, че сте я ударили с лявата си ръка, ще излъже ли?

— Ще излъже, мама му стара. Опитах я и тия опасни неща не ми харесаха. Аз съм си традиционалист. Хич не съм я и пипнал даже.

— Не сте я пипнали, така ли?

— Исках да кажа, че по никакъв начин не съм й причинявал рани, не съм я удрял.

— Благодаря, господин Талбот.

Седнах си на мястото. Минтън не си направи труда да разпита повторно свидетеля. Съдията освободи Талбот и прокурорът каза, че му остават само още двама свидетели, обаче разпитът им щял да продължи дълго. Фулбрайт си погледна часовника и закри заседанието.

Оставаха двама свидетели. Знаех, че това трябва да са детектив Букър и Реджи Кампо. Изглежда, Минтън щеше да мине без показанията на доносника, на когото беше уредил програма за досъдебна намеса в окръжния затвор. Името на Дуейн Корлис не фигурираше в свидетелския списък, нито в какъвто и да било следствен документ, свързан с това дело. Реших, че прокурорът е открил същото, на което се беше натъкнал Рол Левин, преди да го убият. Така или иначе, явно Корлис нямаше да се включи в играта. И тъкмо това трябваше да предотвратя.

Докато прибирах документите в куфарчето си, събирах решителност да поговоря с Рулей. Обърнах се към него. Той си седеше на мястото и чакаше да го освободя.

— Е, какво мислиш? — попитах го.

— Мисля, че се справи отлично. Даде им повече от достатъчно основания за съмнение.

Захлопнах куфарчето си и го заключих.

— Днес само хвърлях семената. Утре те ще поникнат и в сряда ще цъфнат. Още нищо не си видял.

Изправих се и вдигнах куфарчето от масата. Тежеше доста от всички документи и лаптопа ми.

— До утре.

Излязох от ограденото пространство. Сесил Добс и Мери Уиндзор чакаха Рулей в коридора пред входа на залата. Когато излязох, те се обърнаха да ме заговорят, но аз ги подминах.

— До утре.

— Чакай малко, чакай малко — извика подире ми адвокатът.

Обърнах се.

— Налага се да висим тук навън — каза той, когато двамата с Уиндзор се приближиха до мен. — Как върви?

Свих рамене.

— Засега прокурорът разпитва свидетелите си — отговорих. — Аз само лавирам, опитвам се да защитавам позициите ни. Мисля, че утре ще е наш ред. И в сряда вече ще нанесем решителния удар. Трябва да вървя, за да се подготвя.

На път за асансьора видях, че неколцина съдебни заседатели от нашия процес са ме изпреварили и чакат, за да слязат долу. Сред тях беше и протоколчицата. Влязох в тоалетната до редицата асансьори, за да не пътувам с тях. Оставих куфарчето си на плота между мивките и си измих лицето и ръцете. Докато се зяпах в огледалото, потърсих признаци на стрес от процеса и всичко, свързано с него. Изглеждах сравнително нормално за адвокат, който едновременно играе клиента си и прокурора.

Студената вода ми дойде добре и се почувствах освежен. Излязох от тоалетната с надеждата съдебните заседатели да са се изнизали.

Нямаше ги. Обаче в коридора при асансьорите стояха Ланкфорд и Соубъл. Ланкфорд държеше няколко сгънати листа в едната си ръка.

— Ето ви и вас — рече той. — Търсихме ви.

30

Документът, който ми подаде детективът, беше заповед за обиск, която даваше на полицията правото да претърси дома ми, офиса ми и колата ми за спортен модел колт „Уудсман“ двайсет и втори калибър със сериен номер 656300081–52. В заповедта пишеше, че пистолетът вероятно е оръжието, с което на 12 април е бил убит Рол Левин. Ланкфорд ми беше връчил документа с гордо захилена физиономия. Положих всички усилия да се държа делово, както обикновено, все едно, че такива неща ми се случват всеки ден и по два пъти в петък. Обаче всъщност коленете ми за малко да се огънат.

— Как се сдобихте с това? — попитах го.

Глупава реакция в глупав момент.

— Подписано, подпечатано и предадено лично — отвърна той. — Е, откъде искате да започнем? Колата ви е тук, нали така? Оня линкълн, в който ви возят насам-натам като скъпа курва.

Погледнах подписа на съдията на последната страница и видях, че е от малък съд в Глендейл. Бяха отишли при местен съдия, който сигурно знаеше, че ще има нужда от подкрепата на полицията, когато дойде време за избори. Започнах да се съвземам от шока. Може би искаха само да ме заблудят с тоя обиск.

— Това са глупости — заявих. — Нямате основание. Мога да анулирам тая заповед за десет минути.

— Съдия Фулбрайт не намери нищо нередно в нея — ухили ми се Ланкфорд.

— Фулбрайт ли? Какво общо има тя с това?

— Ами, нали знаем, че имате процес, та решихме, че трябва да я питаме дали може да ви връчим заповедта за обиск. Човек не бива да ядосва жена като нея, нали разбирате. Тя каза, че след края на заседанието, няма проблем.

Трябва да бяха отишли при Фулбрайт през обедната почивка, веднага след като ги бях забелязал в залата. Предположих, че Соубъл е дала идеята първо да се посъветват със съдията. Човек като Ланкфорд с удоволствие щеше да ме измъкне по средата на заседанието и да прекъсне процеса.

Трябваше да мисля бързо. Погледнах Соубъл, която се отнасяше с известно съчувствие към мен.

— В момента съм зает с тридневен процес — осведомих ги. — Възможно ли е да го отложим за четвъртък?

— Как не, ебати — изсумтя Ланкфорд, преди партньорката му да успее да се обади. — Няма да ви изпуснем от очи, докато не изпълним заповедта. Няма да ви дадем време да изхвърлите оръжието. Та къде ви е колата, мобилни адвокате?

Прочетох данните в заповедта. Трябваше да са съвсем конкретни и в това отношение извадих късмет. Тя се отнасяше за обиск на линкълн с калифорнийски регистрационен номер NT GLTY13. Разбрах, че някой е преписал номера в деня, в който ме бяха повикали в дома на Рол Левин от мача на „Доджърс“. Защото това беше старият линкълн — оня, който шофирах тогава.

— Вкъщи е. Тъй като имам процес, не използвам шофьора. Сутринта ме докара моят клиент и просто щях да се прибера с него. Той сигурно ме чака долу.

Излъгах. Бях паркирал сегашния си линкълн в гаража на съда. Само че нямаше да позволя на куките да го обискират, защото в кутията под облегалката за ръката на задната седалка имаше пистолет. Не беше оня, който търсеха. След убийството на Рол Левин, когато установих, че моят колт липсва от кутията, помолих Ърл Бригс да ми намери оръжие за самозащита. Знаех, че той няма да ме накара да чакам десет дни. Не знаех обаче историята и регистрацията му и нямах желание да ги узная с помощта на глендейлската полиция.

Обаче имах късмет, защото линкълнът с пистолета не беше посоченият в заповедта. А оня, който чакаше в домашния ми гараж да дойде купувач от службата за лимузини и да го огледа. Това щеше да бъде и линкълнът, който те щяха да обискират.

Ланкфорд грабна заповедта от ръката ми и я напъха във вътрешния джоб на сакото си.

— Не берете грижа за транспорта — успокои ме той. — Ние ще ви возим. Да вървим.

На излизане от съда не се натъкнахме на Рулей и неговия антураж. Скоро пътувах на задната седалка на гран маркиза и си мислех, че съм направил верния избор с линкълна. В него имаше повече пространство и возеше по-гладко.

Ланкфорд шофираше, аз седях зад него. Прозорците бяха вдигнати и го чувах да дъвче дъвка.

— Дайте пак да видя заповедта — поисках аз.

Детективът не си направи труда да ми отговори.

— Няма да ви пусна в дома си, докато не получа възможност да прочета заповедта по-внимателно. Мога да го направя по пътя и да ви спестя времето. Иначе…

Той бръкна в джоба си, извади заповедта и ми я подаде през рамо. Знаех защо се колебае. Ченгетата обикновено трябва да опишат цялото си разследване в заявлението за обиск, за да убедят съдията във вероятната му основателност. Не обичат заподозреният да го чете, защото така му издават козовете си.

Когато подминавахме паркингите на Ван Найс Булевард, погледнах през прозореца. Видях нов модел линкълн на подиум пред една от фирмите. Пак сведох очи към заповедта и насочих вниманието си към обобщението.

Ланкфорд и Соубъл се бяха представили доста прилично. Трябваше да им го призная. На единия от тях, предполагах на Соубъл, му беше хрумнало да въведе името ми в щатската Автоматизирана система за контрол на оръжията и бе ударил шестицата. В компютъра на АСКО бяха установили, че съм регистриран като притежател на пистолет от същата марка и модел като оръжието на убийството.

Добра работа, обаче все пак не стигаше за вероятно основание. „Колт“ бяха произвеждали „Уудсман“ повече от шейсет години. Това означаваше, че сигурно има милион такива пистолети и милион заподозрени техни притежатели.

Имаха дима. И за да запалят и необходимия им огън, те бяха започнали да търкат една съчка в друга. Бил съм скрил от следователите факта, казваше се в обобщението, че притежавам въпросния пистолет. Освен това по време на първия Разпит за смъртта на Левин съм си бил изфабрикувал алиби, а после съм се опитал да отвлека детективите от вярната следа, насочвайки ги към наркодилъра Ектор Аранде Моя.

Въпреки че за получаването на заповед за обиск не се изискваше непременно да посочат мотив, в обобощението на вероятното основание все пак се намекваше за това, като се твърдеше, че жертвата, Рол Левин, ме е изнудил да му възложа детективски задачи и че съм отказал да му платя след тяхното изпълнение.

Като се оставеше настрани възмутителният характер на това твърдение, изфабрикуваното алиби лежеше в основата на вероятното основание. Бил съм казал на детективите, посочваше се в изложението, че по време на убийството съм си бил вкъщи, обаче на домашния ми телефонен секретар било оставено съобщение, показващо, че ме е нямало, което, следователно, опровергавало алибито ми и в същото време ме изкарвало лъжец.

Бавно препрочетох изложението още два пъти, обаче гневът ми не се уталожи. Хвърлих заповедта на седалката до себе си.

— В известен смисъл наистина е жалко, че не съм убиецът — подхвърлих.

— Така ли, и защо? — попита Ланкфорд.

— Защото тая заповед е боклук и вие го знаете. Няма да издържи при едно обжалване. Казах ви, че онова съобщение се е получило, докато разговарях по телефона, и че това може да се провери и докаже, само че вас или ви е мързяло, или не сте искали да проверите, защото така малко трудно щяхте да получите заповед за обиск. Даже от вашия продажен съдия в Глендейл. Излъгали сте и с премълчаването на някои неща, и с откровени неистини. Просто сте измамили.

Тъй като седях зад Ланкфорд, виждах по-добре Соубъл. Докато говорех, я наблюдавах за признаци на съмнение.

— И намекът, че Рол ме е изнудвал да му възложа ангажименти и че не съм искал да му платя, е пълен майтап. С какво да ме изнудва? И за какво не съм му платил? Плащал съм му всеки път, когато съм получавал фактура. Казвам ви, ако винаги водите следствията си така, трябва да отворя офис в Глендейл. Ще я натикам тая заповед направо в гъза на шефа ви.

— Излъгахте за оръжието — рече Ланкфорд. — И сте дължали пари на Левин. Има го в счетоводните му документи. Четири бона.

— Нищо не съм излъгал. Вие изобщо не сте ме питали дали имам оръжие.

— Излъгахте, като го премълчахте.

— Дрън-дрън.

— А четирите бона?

— А, да, четирите бона — убил съм го, защото не съм искал да му платя четири бона — саркастично отвърнах аз. — Тук ме сгащихте натясно. Мотивът. Само че явно хич и не ви е дошло наум да проверите дали той ми е пратил фактура за тия четири бона, или дали не съм му изплатил фактура за шест хиляди долара само седмица преди да го убият.

Ланкфорд си оставаше непоколебим. Обаче видях, че по лицето на партньорката му плъзва съмнение.

— Няма значение нито кога, нито колко сте му платили — заяви детективът. — Изнудвачът е ненаситен. Човек не може да престане да му плаща чак докато не подмине точката на безвъзвратност. Тъкмо за това става дума тук. За точката на безвъзвратност.

Поклатих глава.

— И точно какво е знаел за мен, че да ме накара да му давам ангажименти и да му плащам, докато достигна точката на безвъзвратност?

Ланкфорд и Соубъл се спогледаха и той кимна. Партньорката му се наведе към оставеното си на пода куфарче, извади една папка и ми я подаде над облегалката.

— Хвърлете едно око — рече ми Ланкфорд. — Пропуснали сте я, когато сте тарашили кабинета му. Беше скрита в едно чекмедже в скрина.

Разтворих папката и видях, че е пълна с цветни снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Бяха направени от разстояние и ме имаше на всичките. Фотографът беше следил моя линкълн в продължение на няколко дни и няколко километра. Всяка снимка представляваше замразен миг и ме показваше с различни хора, в които веднага познах свои клиенти, проститутки, улични пласьори на дрога и Светци на пътя. Фотографиите можеха да се тълкуват като подозрителни, защото отразяваха само частица от секундата. Една мъжка проститутка по миниатюрни шорти слизаше от задната седалка на линкълна. Теди Воугъл ми подаваше дебела пачка през задния прозорец. Затворих папката и я подхвърлих обратно през облегалката.

— Бъзикате ли се с мен, а? Искате да кажете, че Рол е дошъл да ме изнудва с тия неща?! Това са мои клиенти. Това или е майтап, или просто нещо ми убягва.

— Калифорнийската адвокатска колегия може и да не го сметне за майтап — възрази Ланкфорд. — Научихме, че не сте в много добри отношения с нея. И Левин го е знаел. Работил е по тоя въпрос.

Поклатих глава.

— Невероятно.

Знаех, че трябва да млъкна. Държах се точно както не трябва с тия хора. Знаех, че просто трябва да си затворя устата и да издържа на напрежението. Обаче изпитвах почти непреодолима потребност да ги убедя. Започвах да разбирам защо толкова много дела се решават в стаите за разпит в полицейските участъци. Хората просто не можеха да млъкнат.

Опитах се да си спомня местата, които бяха запечатани на снимките от папката. Воугъл ми даваше пачката на паркинга пред стриптийз клуба на Светците на „Сепулвида“. Това се случи точно след процеса на Харълд Кейси и Воугъл ми плащаше за обжалването. Проститутката се казваше Тери Джоунс и аз го защитавах по обвинение в проституиране през първата седмица на април. Наложи се да го търся по тротоара на Санта Моника Булевард вечерта преди изслушването, за да се уверя, че ще дойде.

От снимките ставаше ясно, че всички са направени в периода между сутринта, в която бях поел делото Рулей, и деня на убийството на Рол Левин. Бяха подхвърлени на местопрестъплението от убиеца. Всичко това бе част от плана на Рулей да ме забърка в престъплението, за да може да ме контролира. Полицията щеше да разполага с всичко необходимо, за да ми припише убийството на Левин — освен оръжието. Докато пистолетът беше в него, Рулей можеше да прави с мен каквото поиска.

Не можех да не се възхитя на плана и находчивостта, въпреки че в същото време ме караше да изпитвам отчаян ужас. Понечих да спусна прозореца, обаче бутонът не работеше. Помолих Соубъл да го отвори и тя го стори. В колата нахлу свеж въздух.

След известно време Ланкфорд ме погледна в огледалото и се опита да възобнови разговора.

— Проверихме историята на оня колт „Уудсман“ — започна той. — Знаете кой го е притежавал някога, нали?

— Мики Коен — делово отвърнах аз, вторачен в стръмните склонове на каньона Лоръл.

— Как така сте се сдобили с оръжието на Мики Коен?

Отговорих, без да се извръщам от прозореца:

— Баща ми беше адвокат. Мики Коен му беше клиент.

Детективът подсвирна с уста. Коен беше един от най-прочутите гангстери, които е раждал Лос Анджелис, по онова време, когато гангстерите се конкурираха с кинозвездите за първите страници в клюкарските вестници.

— И какво? Просто е дал патлака на вашия старец, така ли?

— Коен бил обвинен в участие в престрелка и баща ми го защитавал. Пледирал за самозащита. Имало процес и благодарение на баща ми го обявили за невинен. Когато му върнали оръжието, Мики го дал на баща ми. На съхранение, в известен смисъл.

— Вашият старец някога питал ли се е колко хора е очистил Мики с него?

— Не знам. Не познавам добре баща си.

— Ами Коен? Виждали ли сте го?

— Баща ми го е представлявал, преди да се родя. Той ми остави оръжието в завещанието си. Не знам защо е избрал точно мен. Когато почина, бях едва петгодишен.

— И сте станали адвокат като скъпия си стар татко. И понеже сте добър адвокат, сте го регистрирали.

— Реших, че ако някога ми го откраднат или нещо подобно, трябва да мога да си го върна. Завийте тук по Феърхолм.

Ланкфорд зави и аз го упътих нагоре по склона към дома си. После му съобщих лошата новина.

— Мерси за возенето. Можете да обискирате дома ми, кабинета и колата ми, щом искате, обаче трябва да ви предупредя, че си губите времето. Не само, че не сте познали човека, но и няма да намерите оня пистолет.

Видях, че Ланкфорд рязко вдига глава и пак ме поглежда в огледалото.

— И защо така? Изхвърлихте ли го вече?

— Защото оръжието беше откраднато от дома ми и не знам къде е.

Той се разсмя. Видях радостта в очите му.

— Аха, откраднали са го значи. Много удобно. И кога се случи това?

— Трудно е да се каже. От години не съм поглеждал тоя пистолет.

— Съобщихте ли в полицията? Или подадохте застрахователен иск?

— Не.

— Значи някой идва, отмъква патлака на Мики Коен и вие не съобщавате. При това, след като ни уверихте, че сте го регистрирали тъкмо по тая причина. Нали сте адвокат и всичко останало, това не ви ли звучи малко шантаво?

— Да, само че знам кой го е откраднал. Един клиент. Той ми каза, че го е взел и че ако съобщя в полицията, ще наруша адвокатската тайна, защото това ще доведе до неговия арест. Нещо като параграф двайсет и две.

Соубъл се обърна и ме погледна. Струва ми се, си мислеше, че го съчинявам в момента, както си и беше.

— Това е празна юридическа терминология, пълни дрънканици, Холър — заяви Ланкфорд.

— Но е самата истина. Стигнахме. Паркирайте пред гаража.

Той го направи и угаси мотора. После се обърна да ме погледне, преди да слезе.

— Кой клиент ви открадна пистолета?

— Казах ви, не мога да разкрия името му.

— Е, в момента Рулей ви е единственият клиент, нали така?

— Имам много клиенти. Но вече ви казах, това е тайна.

— Струва ми се, че трябва да проверим данните от гривната на глезена му и да видим дали напоследък е идвал в дома ви.

— Правете каквото искате. Той наистина идва тук. Веднъж се срещнахме у нас. В кабинета ми.

— Може би тогава го е откраднал.

— Не твърдя, че той го е откраднал.

— Да бе, добре, и без това гривната осигурява алиби на Рулей за убийството на Левин. Проверихме джипиеса. Оставате вие, господин адвокат.

— А вие все пак ще си изгубите времето.

Изведнъж разбрах нещо за гривната на Рулей, обаче се опитах да не го покажа. Може би следа към неговия фокус на Худини, нещо, което трябваше по-късно да проверя.

— Още колко ще висим тук?

Ланкфорд се обърна и слезе. После отвори моята врата, защото бравата от вътрешната страна не работеше — беше предназначена за возене на заподозрени и арестанти. Погледнах Двамата детективи.

— Искате ли да ви покажа кутията на пистолета? Може би, когато видите, че е празна, просто ще си тръгнете и ще спестите времето на всички ни.

— Не съвсем, господин адвокат — отвърна полицаят. — Ще обискираме цялата къща. Аз ще поема колата, а детектив Соубъл ще започне с помещенията.

Поклатих глава.

— Не съвсем, господин детектив. Няма да стане така. Нямам ви доверие. Вашата заповед за обиск си е чиста измама, затова що се отнася до мен, вие също мамите. Ще останете заедно, за да мога да ви наблюдавам и двамата, или ще изчакаме да повикам още един наблюдател. Моята секретарка може да пристигне за десет минути. Мога да я повикам, за да ви наблюдава. Освен това можете да питате и нея дали ми се е обадила сутринта, когато е бил убит Рол Левин.

Ланкфорд се навъси като буреносен облак от обида и гняв, които явно не можеше да овладее. Реших да продължа в същия дух. Извадих мобилния си и го отворих.

— Сега ще се обадя на вашия съдия и ще видя дали…

— Добре — прекъсна ме детективът. — Ще започнем с колата. Заедно. И после ще продължим с къщата.

Затворих телефона и го прибрах в джоба си.

— Добре.

Отидох при клавиатурата на стената пред гаража. Въведох комбинацията и вратата започна да се повдига, разкривайки синьо-черния линкълн, който чакаше купувачи. Регистрационният му номер гласеше NT GLTY. Ланкфорд го погледна и поклати глава.

— Да бе, да.

Все още гневно намръщен, той влезе в гаража. Реших да поуспокоя топката.

— Ей, детектив, каква е разликата между сома и адвоката?

Той не отговори. Просто сърдито зяпаше номера на моя линкълн.

— Единият обира лайната по дъното, а другият е риба.

Отначало лицето му остана непроменено. После на устните му плъзна усмивка и Ланкфорд избухна в продължителен бурен смях. Соубъл влезе в гаража, без да чуе вица.

— Защо се смееш? — попита тя.

— После ще ти кажа — отвърна партньорът й.

31

Отне им половин час да обискират линкълна и после влязоха вкъщи, където започнаха от кабинета. Наблюдавах ги през цялото време и отварях уста само за да обясня нещо, което привличаше вниманието им. Те също не приказваха много помежду си и ставаше все по-ясно, че двамата партньори са на коренно различно мнение по въпроса за посоката, в която Ланкфорд водеше следствието.

По някое време мобилният му иззвъня и той излезе на верандата, за да разговаря на спокойствие. Бях вдигнал щорите и застанах в коридора, за да мога едновременно да гледам към него и Соубъл.

— Всичко това не ви допада особено, нали? — попитах я, когато се уверих, че партньорът й не ни чува.

— Няма значение дали ми допада. Просто водим следствието и толкова.

— Партньорът ви винаги ли се държи така или само с адвокати?

— Миналата година хвърли петдесет хиляди долара за адвокат, искаше да му дадат попечителството над децата му. Не успя. Преди това изгубихме едно голямо дело, убийство, заради формална нередност.

Кимнах с глава.

— И той е обвинил адвоката. Обаче кой е нарушил закона?

Тя не отговори и това потвърди, че тъкмо Ланкфорд е допуснал формалната нередност.

— Картината ми е ясна — заявих.

Пак се озърнах към детектива на верандата. Той нетърпеливо жестикулираше, като че ли се опитваше да обясни нещо на идиот. Трябва да разговаряше с адвоката си. Реших да променя темата.

— Не смятате ли, че някой манипулира следствието?

— Какви ги говорите?

— Скритите в скрина снимки, гилзата в шахтата на пода. Много удобно, не мислите ли?

— Какво искате да кажете?

— Нищо не искам да кажа. Задавам въпроси, които явно не интересуват партньора ви.

Хвърлих поглед към Ланкфорд. Той набираше номер, обаждаше се на някого. Обърнах се и влязох през отворената врата на кабинета. Соубъл гледаше зад папките в едно чекмедже. След като не намери пистолет, затвори чекмеджето и се зае с бюрото.

— Ами съобщението, което ми остави Рол? — тихо заговорих аз. — Затова, че осигурил талона на Хесус за свободно излизане от пандиза. Какво според вас означава това?

— Още не сме стигнали дотам.

— Жалко. Струва ми се, че е важно.

— Всичко е важно, докато престане да е такова.

Кимнах, без да съм убеден, че разбирам какво иска да каже.

— Знаете ли, процесът, в който в момента участвам, е много интересен. Трябва пак да дойдете и да го проследите. Може да научите нещо.

Детективката вдигна поглед от бюрото. Очите ни се срещнаха за момент. После нейните подозрително се присвиха, като че ли се опитваше да прецени дали предполагаемият заподозрян не я сваля.

— Сериозно ли говорите?

— Да, защо не?

— Ами защото може да не успеете да стигнете до съда, ако ви арестуваме.

— Ей, ако няма пистолет, няма и обвинение. Нали затова сте тук?

Тя не отговори.

— Пък и това е работа на партньора ви. Вие не сте съгласна с него. Виждам.

— Типичен адвокат. Мислите си, че цялата картина ви е ясна.

— Не, напротив. Установявам, че всичко ми е като в мъгла. Соубъл промени темата.

— Това дъщеря ви ли е?

И посочи снимката на бюрото.

— Да, Хейли.

— Благозвучно е. Хейли Холър. На Халеевата комета ли е кръстена?

— Нещо такова. Само се пише по друг начин. Бившата ми жена го измисли.

В тоя момент влезе Ланкфорд и високо заприказва Соубъл за току-що проведения телефонен разговор. Обадил му се прекият им началник, за да ги осведоми, че пак са в играта и трябва да поемат следващото глендейлско убийство, независимо дали още разследват делото Левин. Ала не спомена нищо за това, че и той е звънил на някого.

Тя му съобщи, че е приключила с обиска на кабинета. Нито следа от оръжие.

— Нали ви казвам, не е тук — повторих. — Губите си времето. И моето. Утре имам работа в съда и трябва да се подготвя за свидетелите.

— Да продължим със спалнята — не обърна внимание на възражението ми Ланкфорд.

Отстъпих в коридора, за да могат да минат в съседната стая. Те заобиколиха леглото от двете страни и се насочиха към нощните шкафчета. Детективът изтегли горното чекмедже и извади един компактдиск.

— „Реквием за Лил Димън“ прочете той. — Това сигурно е майтап, ебати.

Не отговорих. Соубъл бързо претърси двете чекмеджета на своето шкафче и установи, че в тях има само няколко Презерватива. Извърнах се.

— Ще се заема с дрешника — съобщи Ланкфорд, след като приключи със своето нощно шкафче. Остави чекмеджетата изтеглени, нещо типично за полицейски обиск. Влезе в дрешника и гласът му скоро се разнесе отвътре.

— Това е то.

Когато се появи навън, държеше дървената кутия на пистолета.

— Браво — похвалих го. — Открихте празна кутия от пистолет. Сигурно сте детектив.

Ланкфорд разклати кутията в ръце, после я остави на леглото. Или се опитваше да си играе с мен, или кутията наистина тежеше. Усетих, че тилът ми се напряга — разбрах, че Рулей спокойно може повторно да се е вмъкнал в дома ми, за да върне оръжието. Това щеше да бъде идеалното скривалище. Никога нямаше да се сетя да го потърся там, след като вече знаех, че го няма. Спомних си странната усмивка на лицето му, когато му бях казал, че си искам пистолета. Дали се беше усмихвал, защото знаеше, че колтът е на старото си място?

Полицаят отключи ключалката и вдигна капака. После извади мушамената покривка. Корковото легло, в което по-рано беше пистолетът, продължаваше да е празно. Толкова шумно изпуснах дъха си, че все едно въздъхнах.

— Какво ви казвах? — побързах да се обадя, за да прикрия облекчението си.

— Да, какво ни казвахте — повтори Ланкфорд. — Хайди, носиш ли торбичка? Ще вземем кутията.

Погледнах Соубъл. Не ми приличаше на жена с такова име. Зачудих се дали не е полицейски прякор. Или тъкмо по тая причина малкото й име отсъстваше от визитката й. Не звучеше достатъчно строго за полицайка.

— В колата — отвърна тя.

— Иди я донеси.

— Нима ще вземете празна кутия от пистолет? — попитах — За какво ви е?

— Всичко това са веществени доказателства, господин адвокат. Би трябвало да го знаете. Пък и ще ни е от полза, защото имам предчувствието, че така и няма да намерим оръжието.

Поклатих глава.

— Ще ви се да ви бъде от полза. Кутията не доказва нищо.

— Доказва, че пистолетът на Мики Коен е бил във вас. Пише го ей тука на тая месингова плочка, която е сложил баща ви или който и да е там.

— И какво от това, ебати?

— Ами докато бях на верандата ви, ми хрумна да се обадя и да проверя онова дело на Мики Коен за самозащита. Оказва се, че в архива на лосанджелиската полиция още пазят всички балистични свидетелства от процеса. Какъв късмет за нас, а, след петдесет години!

Веднага разбрах. Щяха да вземат куршумите и гилзите от делото Коен и да ги сравнят със същите веществени доказателства от делото Левин. Щяха да сравнят убийството на Левин с оръжието на Мики Коен, което после щяха да свържат с мен чрез кутията от пистолета и компютъра на Автоматизираната система за контрол на оръжията. Когато беше измислил плана си да ме обвърже с мълчание, Рулей едва ли беше съзнавал, че полицията може да събере нужните улики и без да разполага с колта.

Мълчах. Соубъл излезе от стаята, без да ме погледне. Ланкфорд се вторачи в мен с усмивка-трепач.

— Какво ви става, господин адвокат? Да не онемяхте от силата на доказателствата?

Най-после си възвърнах дар слово.

— Колко време ще отнеме балистичната експертиза? — успях да попитам.

— Ей, специално за вас ще побързаме. Затова вървете и се забавлявайте, докато можете. Обаче не напускайте града. — И самодоволно се изхили. — Божичко, мислех, че само на кино казват тая реплика. Ама току-що я казах! Ще ми се партньорката ми да ме беше чула.

Соубъл се върна с голяма кафява торба и червен скоч. Тя прибра кутията на пистолета в торбата и я запечата с лепенката. Зачудих се с колко време разполагам и дали колелцата на механизма, който бях задействал, току-що са спрели. Почувствах се пуст като празната дървена кутия, която полицайката току-що беше запечатала в кафявата книжна кесия.

32

Фернандо Валенцуела живееше във Валенсия. Взех разстоянието дотам само за един час, въпреки остатъците от пиковия трафик. Той се беше изнесъл от Ван Найс преди няколко години, защото трите му дъщери наближаваха гимназиална възраст и се боеше за тяхната безопасност и образование. В квартала му живееха много хора, които също бяха избягали от големия град. Пътят му до офиса му варираше от пет до четирийсет и пет минути. Обаче беше щастлив. Имаше по-хубаво жилище, децата му се радваха на по-сигурна среда. Живеше в къща в испански стил с червен керемиден покрив в добре организиран комплекс от къщи в испански стил с червени керемидени покриви. Повече, отколкото можеше да мечтае човек, уреждащ съдебни гаранции. Само че си вървеше с възсолена месечна вноска, естествено.

Когато стигнах там, наближаваше девет. Спрях пред гаража, чиято врата зееше. Едното място вътре беше заето от ван, другото — от пикап. На пода между пикапа и напълно оборудвания тезгях лежеше голям кашон с надпис „СОНИ“. Вгледах се по-внимателно и видях, че това е петдесетинчов плазмен телевизор. Слязох, запътих се към входа и почуках на вратата. Валенцуела отвори след дълго чакане.

— Какво правиш тук, Мик?

— Знаеш ли, че вратата на гаража ти е отворена?

— Мама му стара! Току-що са ми докарали плазмата. Той се мушна покрай мен и тичешком прекоси двора, за да надникне в гаража. Затворих вратата и го последвах. Когато отидох при него, захиленият Валенцуела стоеше до телевизора си.

— Глей, мой човек, нали загряваш, че тая работа нямаше да се случи във Ван Найс — рече той. — Отдавна щяха да са го гепили тоя хубавец. Ела, ще влезем оттук.

И се запъти към вътрешната врата, която щеше да ни отведе в къщата. Пътьом натисна един ключ и вратата на гаража започна да се спуска.

— Ей, Вал, чакай малко — спрях го аз. — Хайде да поговорим тук. Така ще бъдем насаме.

— Обаче Мария сигурно ще иска да те види.

— Може би следващия път.

Той се върна при мен със загрижено изражение.

— Какво има, шефе?

— Това, че днес известно време трябваше да търпя ченгетата, които разследват убийството на Рол. Казаха, че Рулей има алиби заради гривната на глезена му.

Валенцуела енергично закима с глава.

— Да, да, идваха при мен няколко дни след убийството. Показах им системата, обясних им как работи и проследих движението на Рулей оня ден. Видяха как действа. Показах им и другата гривна и ги уверих, че не може да я бърникаш, защото има масдетектор. С една дума, не можеш да я свалиш. Тя ще те усети и тогава ще те усетя аз.

Облегнах се на пикапа и скръстих ръце.

— Ония две куки питаха ли те къде си бил ти оная събота?

Все едно, че го бяха фраснали с юмрук по лицето.

— Какво искаш да кажеш, Мик?

Сведох очи към плазмата и пак го погледнах.

— Някак си, по някакъв начин той е убил Рол. Сега ми се пече на мен, Вал, и искам да знам как го е извършил.

Чуй ме, Мик, той е чист. Казвам ти, тая гривна не можеш я свали от глезена си. Машината не лъже.

— Да, знам, машината не лъже…

След секунда загря.

— Какво намекваш, Мик?

И се изправи пред мен. Тялото му заплашително се напрегна. Престанах да се облягам на колата и отпуснах ръце отстрани.

— Питам те, Вал. Къде беше оная събота сутрин?

— Копеле, как може да ме питаш такова нещо?!

И зае бойна стойка. За миг ме свари неподготвен — беше ме нарекъл така, както по-рано аз бях нарекъл Рулей.

Не щеш ли Валенцуела ми се нахвърли и силно ме блъсна към пикапа. Блъснах го още по-силно и той политна заднешком към кашона с телевизора. Кутията се прекатури и падна на пода със силно, глухо тупване, след което той се пльосна по задник отгоре й. Някъде отвътре се разнесе остро изхрущяване.

— Уф, мама му стара! — извика Вал. — Мама му стара! Строши екрана!

— Ти пръв ме блъсна, Вал. Аз само ти отговорих.

— Мама му стара!

Той припряно заобиколи кашона отстрани и се опита да го повдигне, обаче беше прекалено тежък и неудобен за хващане. Минах отсреща и му помогнах. Когато го вдигнахме, вътре чухме да се търкалят парченца от нещо строшено. Май че стъкло.

— Еби му мамата! — извика Валенцуела.

Вътрешната врата се отвори и отвътре надникна жена му Мария.

— Здрасти, Мики. Каква е тая врява, Вал?

— Просто си влез вътре — заповяда мъжът й.

— Добре де, какво…

— Млъкни и влизай вътре, ебати!

Тя се вцепени за момент, вторачена в нас, после затвори вратата. Чух я да я заключва. Явно тая нощ Валенцуела щеше да спи при строшената си плазма. Погледнах го. Беше зяпнал от смайване.

— Струваше осем хиляди долара — промълви Вал.

— Произвеждат телевизори, които струват осем хиляди долара?!

Изумих се. Накъде вървеше светът?

— С отстъпката.

— Вал, откъде взе парите за телевизор, който струва осем хиляди долара?

Той ме погледна и гневът му отново избухна.

— Ти откъде мислиш бе, мама му стара! От работа, мой човек. Благодарение на Рулей тая година имам страхотни приходи. Обаче не съм му свалил гривната, за да отиде да убие Рол. Познавах Рол също толкова отдавна, колкото и ти. Не съм го направил. Не съм си сложил гривната, докато той е отишъл да убие Рол. Нито пък съм убил Рол вместо него за някакъв си пършив телевизор. Ако не можеш да ми повярваш, просто се разкарай оттук и се махай от живота ми!

Изрече всичко това с отчаянието на ранено животно. Спомних си за Хесус Менендес. Не бях видял невинността в молбите му. Не исках това да се повтори.

— Добре, Вал.

Отидох при вътрешната врата и натиснах бутона, с който се вдигаше вратата на гаража. Когато се обърнах, видях, че е взел макетен нож от тезгяха с инструменти и реже лепенката върху горния капак на кашона. Явно искаше да се увери в това, което и двамата вече знаехме. Заобиколих го и излязох от гаража.

— Ще ти дам половината, Вал. Ще кажа на Лорна утре сутрин да ти прати чек.

— Не си прави труда. Ще ги метна, че така са го докарали.

Когато стигнах до вратата на колата си, пак го погледнах.

— Тогава ми се обади, когато те арестуват за измама. После сам си плати гаранцията.

Качих се на линкълна и го изкарах на заден от отбивката. Когато пак се озърнах към гаража, видях, че Валенцуела вече не отваря капака, а се е изправил и ме наблюдава.

Нямаше много движение обратно към града и се прибрах бързо. Тъкмо влизах в къщата, когато домашният телефон иззвъня. Вдигнах в кухнята, като си мислех, че Валенцуела се обажда да ми съобщи, че повече няма да работи с мен. В момента не ми пукаше.

Обаче ме търсеше Маги Макфърсън.

— Всичко наред ли е? — попитах я. Обикновено не ми звънеше толкова късно.

— Екстра.

— Къде е Хейли?

— Спи. Не исках да ти се обадя, преди да си е легнала. — Какво има?

— Днес из службата се носеше странен слух за теб.

— Оня, че съм бил убил Рол Левин ли?

— Сериозно ли приказваш, Холър?

Кухнята беше прекалено малка за маса и столове. Не можех да се отдалеча, тъй като ме задържаше телефонният кабел, затова седнах на плота. През прозореца над мивката виждах мъждукащите в далечината градски светлинки и сиянието на хоризонта, което се излъчваше от Доджърс Стейдиъм.

— Да, предполагам, положението е сериозно. Опитват се да ми припишат убийството на Рол.

— Господи, Майкъл, как е възможно?

— Има много различни съставки — зъл клиент, ченге, което мрази адвокатите, тъп адвокат, само добави захар и аромати, и всичко е наред.

— Рулей? Той ли е?

— Не мога да разговарям с теб за клиентите си, Магс.

— Добре, какво ще правиш тогава?

— Не се бой, застраховал съм се. Ще се оправя.

— Ами Хейли?

Знаех какво иска да каже. Предупреждаваше ме да не допусна това да се отрази на Хейли. Да не отиде някой ден на училище и да чуе децата да си приказват за баща й, заподозрения в убийство, чието име е по всички новини.

— Няма проблем за Хейли. Изобщо няма да узнае. Никой няма да узнае, ако си изиграя картите както трябва.

Тя не отговори. Не можех да я успокоя с нищо повече. Промених темата. Опитах се да придам увереност на гласа си, даже бодрост.

— Как изглежда вашият Минтън след днешното заседание?

Маги продължаваше да мълчи. Явно не й се щеше да промени темата.

— Не знам — накрая отвърна тя. — Нормално. Обаче Смит-сън му прати наблюдател, защото това е първата му самостоятелна изява.

Кимнах. Разчитах на това Смитсън, който ръководеше ваннайската прокуратура, да прати някого да наглежда Минтън.

— Някакви отзиви?

— Не, още нищо. Поне аз не съм чула. Виж, Холър, наистина се безпокоя. Слухът беше, че днес в съда са ти връчили заповед за обиск. Вярно ли е?

— Да, но не се тревожи. Казвам ти, овладял съм положението. Всичко ще се оправи. Обещавам.

Знаех, че не съм успокоил страховете й. Мислеше си за дъщеря ни и за евентуалния скандал. Сигурно си мислеше мъничко и за себе си, за това, че може да натирят бившия й съпруг от адвокатската колегия или да го обвинят в убийство, което щеше да повлияе върху шансовете й за повишение.

— Освен това, ако всичко се прецака, ти ще си първата ми клиентка, нали така?

— За какво говориш?

— За службата за лимузини, забрави ли?

— Холър, сега едва ли е моментът за такива майтапи.

— Това не е майтап, Маги. Мисля да се откажа от сегашната си работа. Обмислям го още отпреди да се появят всички тия гадости. Казах ти оная вечер, повече не мога да го върша.

Оттатък ми отговори дълго мълчание.

— Както и да постъпиш, ние с Хейли ще те подкрепим.

Кимнах.

— Не мога да изразя колко съм ти благодарен.

Тя въздъхна в слушалката.

— Не знам как го правиш, Холър.

— Кое?

— Ти си гаден адвокат с две бивши жени и осемгодишна дъщеря. И всички въпреки това те обичат.

Беше мой ред да помълча. Въпреки всичко се усмихнах.

— Благодаря, Маги Макфърсън — накрая отвърнах. — Лека нощ.

И затворих.

33

Вторият ден от процеса започна с привикване в съдийския кабинет. Фулбрайт искаше да разговаря само с мен, обаче съдебният правилник не й позволяваше да се среща насаме с адвоката по какъвто и да е повод в отсъствието на прокурора. Офисът й беше просторен, с бюро и отделен кът за сядане, заобиколен от три страни с лавици, отрупани с юридически книги. Покани ни да седнем на столовете пред бюрото й.

— Господин Минтън — започна тя. — Не мога да ви наредя да не слушате, обаче ще си поговоря с господин Холър и не искам да се намесвате или да ни прекъсвате. Това не засяга нито вас, нито, доколкото знам, делото „Рулей“.

Изненадан, Минтън не знаеше как да реагира — ченето му увисна и пропусна светлина в устата му. Съдията завъртя стола си към мен и сплете пръсти върху бюрото.

— Господин Холър, има ли нещо, което трябва да споделите с мен? Като имате предвид, че седите до прокурор.

— Не, госпожо съдия, всичко е наред. Съжалявам, ако вчера са ви обезпокоили.

Направих всичко възможно да изобразя разкаяна усмивка, сякаш за да покажа, че заповедта за обиск не е нищо повече от досадно неудобство.

— Това едва ли е обикновено безпокойство, господин Холър. Вече вложихме много време в това дело. Съдебните заседатели, прокуратурата, всички ние. Надявам се, че това няма да отиде напразно. Календарът ми и без това се пръска по шевовете.

— Извинете, госпожо Фулбрайт — намеси се Минтън. — Може ли само да попитам какво…

— Не, не можете — прекъсна го тя. — Обектът на този разговор не засяга процеса с друго, освен че съвпада по време с него. Щом господин Холър ме уверява, че няма проблем, ще му повярваме. Повече обяснения не са ви нужни.

И втренчено ме погледна.

— Имаме ли думата ви, господин Холър?

Поколебах се, преди да кимна. Фулбрайт ми даваше да разбера, че ще ме накара да платя баща си и майка си, ако наруша думата си и глендейлското следствие доведе до прекъсване или прекратяване на процеса срещу Рулей.

— Добре тогава, господа, да продължаваме. Съдебните заседатели ни чакат.

С Минтън напуснахме кабинета и влязохме в съдебната зала покрай бюрото на секретарката. Рулей търпеливо седеше на масата на защитата.

— Какво беше това, по дяволите? — прошепна ми прокурорът.

Правеше се на тъп. Трябва да беше чул същите слухове из коридорите на прокуратурата като бившата ми жена.

— Нищо, Тед. Една глупост, свързана с друго мое дело. Ще свършиш ли днес?

— От теб зависи. Колкото повече продължиш, толкова по-Дълго ще трябва да чистя боклука след теб.

— Боклук, а? Кръвта ти изтича, а ти изобщо не забелязващ.

Той самоуверено ми се усмихна.

— Съмнявам се.

— По една капка от хиляди ранички, Тед. Всяка една поотделно е безобидна. Всички заедно са смъртоносни. Добре дошъл в наказателното право.

Оставих го и отидох на масата на защитата. Още щом седнах, Рулей се наведе към ухото ми.

— Какво беше това със съдията? — попита той.

— Нищо. Само ме предупреди да внимавам с жертвата при кръстосания разпит.

— С коя, оная жена ли? Наистина ли я нарича „жертва“?

— Луис, първо, говори по-тихо. И второ, тя наистина е жертва. Може да притежаваш уникалната способност да се самоубеждаваш почти във всичко, обаче ние… не, по-точно аз, все пак трябва да убедя и съседните заседатели.

Той прие упрека така, все едно му духах сапунени балон-чета в лицето.

— Добре де, какво каза съдията?

— Че няма да ми позволи много свобода при кръстосания разпит. Напомни ми, че Реджина Кампо е жертва.

— Разчитам на теб да я разкъсаш на парчета, както самият ти каза, когато се запознахме.

— Да бе, ама сега нещата се промениха много от оня ден, когато се запознахме, нали? И гадното планче за моя пистолет ще експлодира точно под носа ми. Още отсега ти казвам, няма да обера пешкира заради теб. Даже да се наложи да возя хора до летището чак до края на живота си, ще го направя, при това с удоволствие, ако е единственото ми спасение. Чат ли си, Луис?

— Да, Мик — хладнокръвно заяви той. — Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Ти си умно момче.

Обърнах се и го погледнах. За щастие не се наложи да отговоря. Приставът призова за тишина и съдия Фулбрайт зае мястото си.

Първият свидетел на Минтън днес беше детективът от лосанджелиската полиция Мартин Букър. Солиден свидетел на обвинението. Непоклатим. Даваше ясните си и лаконични отговори без никакво колебание. Букър представи най-важното веществено доказателство, ножа с инициалите на моя клиент, и под разпита на Минтън преведе съдебните заседатели през цялото разследване на нападението срещу Реджина Кампо.

Той свидетелства, че вечерта на 6 март давал нощно дежурство във ваннайското бюро. Началник-смяната на западния участък в Долината го повикал в апартамента на Реджина Кампо, тъй като след доклада на патрулните полицаи смятал, че случаят с Кампо заслужава вниманието на следовател. Букър обясни, че Бюрото в Долината, което се поддържало от шестима детективи, работело само денем. Нощният дежурен бил само за извънредни ситуации и често му възлагали дела от неотложен характер.

— Какво предполагаше неотложността на това дело, детектив? — попита Минтън.

— Травмите на жертвата, ареста на заподозрян и предположението, че е предотвратено по-тежко престъпление — отвърна Букър.

— Какво по-тежко престъпление?

— Убийство. Изглеждаше, че той е възнамерявал да я убие.

Можех да възразя, обаче се готвех да използвам тия реплики при кръстосания разпит, затова премълчах.

Минтън преведе Букър през предприетите следствени действия на местопрестъплението, както и по-късно, при разпита на Кампо по време на лечението й в болницата.

— Преди да отидете в болницата, полицаите Максуел и Сантос са ви информирали какво е съобщила жертвата за случая, нали така?

— Да, двамата ми докладваха.

— Казаха ли ви, че жертвата се е препитавала, като продавала секс на мъже?

— Не.

— Кога установихте това?

— Ами, когато се качих в апартамента й и видях някои нейни вещи, получих доста добра представа за заниманията й.

— Какви вещи?

— Неща, които могат да се определят като сексиграчки. В една от спалните имаше гардероб, пълен с неглижета и облекло със сексуално предизвикателен характер. В оная стая също имаше телевизор и най-различни порнографски касети в чекмеджетата отдолу. Казаха ми, че жертвата живее сама, но ми се стори, че и двете спални активно се използват. Започнах да си мисля, че едната спалня е лично нейна, с други думи, че спи там, когато е сама, а другата използва за професионалната си дейност.

— Това промени ли мнението ви за нея като жертва на престъплението?

— Не.

— Защо?

— Защото никой не бива да е жертва. Проститутка или папа, няма значение. Жертвата си е жертва.

Изречено точно така, както е било репетирано, помислих си. Минтън си отбеляза нещо в бележника и продължи нататък.

— Когато отидохте в болницата, попитахте ли жертвата за своето предположение за спалните й и как си изкарва прехраната?

— Да.

— И тя какво ви отговори?

— Откровено каза, че е работещо момиче. Не се опита да го скрие.

— Нещо в отговорите й различаваше ли се от-данните за нападението, които вече бяхте събрали на местопрестъплението?

— Не, ни най-малко. Кампо ми каза, че отворила вратата на обвиняемия и той веднага я ударил по лицето, изтиквайки я навътре в жилището. Продължил да я бие и извадил нож. Заплашил, че ще я изнасили и после ще я убие.

Прокурорът продължи да го разпитва за следствието с толкова големи подробности, че отегчи съдебните заседатели. Когато не си записвах въпроси, които да задам на Букър по време на кръстосания разпит, наблюдавах заседателите и виждах, че се разконцентрират под бремето на толкова много информация.

Накрая, след девет десетминутен разпит, дойде моят ред да застана срещу детектива. Целта ми беше бързо да проникна и да изляза. Докато Минтън беше извършил цялостна аутопсия на следствието, аз исках само да извърша оперативна инвазия и да изстържа хрущяла от коленете на свидетеля.

— Детектив Букър, Реджина Кампо обясни ли защо е излъгала полицията?

— Тя не ме е излъгала.

— Може би не вас, но е казала на първите полицаи на местопрестъплението, Максуел и Сантос, че не знае защо заподозреният е отишъл в апартамента й, нали така?

— Не съм присъствал на разпита, затова не мога да свидетелствам за него. Знам, че по време на първия разпит е била уплашена, че току-що е била пребита и заплашена с изнасилване и убийство.

— Искате да кажете, че при тия обстоятелства е допустимо да излъже полицията.

— Не, не съм казал такова нещо.

Погледнах в записките си и продължих нататък. Нямах намерение да следвам линейна последователност на въпросите. Стрелях наслуки, опитвах се да го извадя от равновесие.

— Описахте ли дрехите в спалнята, в която казахте, че госпожица Кампо е проституирала?

— Не. Това беше само едно наблюдение. Нямаше отношение към делото.

— Някое от облеклата, които видяхте в гардероба, беше ли Подходящо за садомазохистичен секс?

— Нямам представа. Не съм специалист в тая област.

— Ами порнографските касети? Записахте ли заглавията?

— Не. Повтарям, не вярвах, че това е важно за издирването на извършителя на това жестоко насилие.

— Спомняте ли си дали заглавието на някоя касета се отнасяше за садомазохизъм, връзване или нещо от подобен характер?

— Не.

— Инструктирахте ли госпожица Кампо да се отърве от ония касети и облеклото от гардероба, преди представители на защитата на господин Рулей да получат възможност да огледат апартамента?

— Разбира се, че не.

Отметнах тоя въпрос от списъка си и продължих.

— Някога разговаряли ли сте с господин Рулей за случилото се в апартамента на госпожица Кампо оная вечер?

— Не, той се спаси с адвокат още преди да стигна до него.

— Искате да кажете, че е упражнил конституционното си право да запази мълчание, така ли?

— Да, точно така постъпи.

— Значи, доколкото ви е известно, той изобщо не е разговарял с полицията за случилото се.

— Точно така.

— Според вас госпожице Кампо много силно ли е била ударена?

— Предполагам, да. Лицето й беше цялото в рани и много подуто.

— Тогава, моля, разкажете на съдебните заседатели за травмите от удари, които сте установили по ръцете на господин Рулей.

— Той е увил юмрука си с парче плат, за да се предпази. Не забелязах по ръцете му да има травми.

— Документирахте ли това отсъствие на травми?

Въпросът като че ли озадачи Букър.

— Не — призна той.

— Значи сте се погрижили травмите на госпожица Кампо да бъдат документирани със снимки, обаче не сте намерили за нужно да документирате отсъствието на травми по ръцете на господин Рулей, така ли?

— Не ми се стори необходимо да снимам нещо, което го няма.

— Откъде знаете, че е увил юмрука си с плат, за да се предпази?

— Госпожица Кампо ми каза, че видяла ръката му увита точно преди да я удари на входа.

— Намерихте ли това парче плат, с което уж си е бил увил юмрука?

— Да, беше в апартамента — салфетка, като от ресторант. По нея имаше кръв.

— Имаше ли кръв и от господин Рулей?

— Не.

— Нещо свързваше ли я с обвиняемия?

— Не.

— В такъв случай имаме само думата на госпожица Кампо, така ли?

— Точно така.

Оставих да изтече малко време, като си записвах нещо в бележника. После продължих разпита.

— Кога научихте, че Луис Рулей е отрекъл да е насилвал или заплашвал госпожица Кампо и че той ще се защитава срещу тия обвинения?

— Ами сигурно когато ви е наел вас.

В стаята се разнесе тих смях.

— Потърсихте ли други обяснения за травмите на госпожица Кампо?

— Не, тя ми разказа какво се е случило. Аз й повярвах. Той я е пребил и е щял да…

— Благодаря, детектив Букър. Отговаряйте само на въпросите, които ви задавам.

— Тъкмо това правех.

— Щом не сте търсили друго обяснение, защото сте повярвали на думата на госпожица Кампо, спокойно може да се каже, че цялото това дело се основава на нейните думи за случилото се в апартамента й вечерта на шести март, така ли е?

Букър се поколеба за момент. Знаеше, че го водя към капана на собствените му показания. Както се казва, няма по-опасен капан от оня, който сам си заложиш.

— Не е само на нейните думи — отговори той, след като реши, че е намерил изход. — Има веществени доказателства. Ножът. Нейните травми. Не е само нейната дума.

— Но вашето обяснение на травмите й и другите улики не започва ли с нейния разказ за случилото се?

— Може да се каже, че да — неохотно се съгласи полицаят.

— Тя е дървото, на което растат всички тия плодове, нали?

— Навярно не бих използвал точно тия думи.

— Тогава какви думи ще използвате, детектив?

Сега вече го бях пипнал. Букър буквално се гърчеше на стола си. Минтън се изправи и възрази с твърдението, че тормозя свидетеля. Трябва да го беше гледал по телевизията или на кино. Съдията му каза да си седне на мястото.

— Можете да отговорите на въпроса, детектив — подкани го Фулбрайт.

— Какъв беше въпросът? — опита се да спечели време Букър.

— Вие не се съгласихте с мен, когато описах госпожица Кампо като дървото, на което растат всички улики в делото — повторих аз. — Ако греша, как бихте характеризирали нейното положение?

Детективът разпери ръце в жест, че се предава.

— Тя е жертвата! Естествено, че е важна, защото ни разказа какво се е случило. Трябва да разчитаме на нея, определяйки хода на следствието.

— Разчитате на нея за много неща в това дело, не смятате ли? Жертва и главен свидетел срещу обвиняемия, нали така?

— Така е.

— Кой друг е видял обвиняемия да напада госпожица Кампо?

— Никой друг.

Кимнах, за да подчертая отговора му пред съдебните заседатели. Хвърлих поглед към тях и срещнах очите на седящите на първия ред.

— Добре, детектив — продължих. — Сега искам да ви за-няколко въпроса за Чарлз Талбот. Как научихте за него?

— Хмм, прокурорът, господин Минтън, ми каза да го потърся.

— Знаете ли откъде е научил за съществуването му господин Минтън?

— Струва ми се, че вие сте го осведомили. Имали сте видеозапис от един бар, на който господин Талбот е с жертвата няколко часа преди извършването на престъплението.

Знаех, че това е моментът да представя записа, обаче исках да поизчакам. Исках жертвата да е на свидетелската скамейка, когато показвам диска на съдебните заседатели.

— И дотогава не сте смятали за важно да откриете оня човек, така ли?

— Не, просто не знаех за него.

— Когато най-после узнахте за Талбот и го намерихте, погрижихте ли се лявата му ръка да бъде огледана, за да определите дали има травми, които може да са били получени при многократни удари по нечие лице?

— Не.

— Защото бяхте нарочили господин Рулей за човека, който е ударил Реджина Кампо, така ли?

— Това не беше нарочване. Натам водеше следствието. Открих Чарлз Талбот едва две седмици след извършването на престъплението.

— С други думи, даже да е имал травми, дотогава те вече са щели да оздравеят, нали така?

— Не съм специалист, но предполагам, че да.

— Значи изобщо не сте му погледнали ръката.

— Не.

— Разпитахте ли колеги на господин Талбот дали са забелязали охлузвания или други травми по ръката му около времето на престъплението?

— Не.

— Значи изобщо не сте обърнали внимание на никой друг, освен на господин Рулей, така ли?

— Не е така. Започвам всяко следствие абсолютно непредубедено. Обаче Рулей още отначало беше там, беше арестуван. Жертвата го разпозна като своя насилник. Той беше логичен обект на внимание.

— Обект или център, детектив Букър?

— И двете. Отначало беше обект, после център — след като открихме инициалите му върху оръжието, което е опрял в гърлото на Реджи Кампо. Може да се каже, че тогава стана центърът.

— Откъде знаете, че ножът е бил опрян в гърлото на госпожица Кампо?

— Защото тя ни го каза и прободната рана го доказваше.

— Искате да кажете, че е извършен някакъв медицински анализ, свързващ ножа с раната на гърлото й, така ли?

— Не, това не беше възможно.

— Значи пак имаме само думата на госпожица Кампо, че господин Рулей е опрял ножа в гърлото й.

— Тогава нямах причина да се усъмня в нея. Нямам и сега.

— Значи без каквото и да било обяснение смятате ножа с инициалите на обвиняемия за изключително важно доказателство за вина, така ли?

— Да. И даже има обяснение, бих казал. Той е носел ножа с конкретно намерение.

— Нима можете да четете мисли?

— Не, аз съм детектив. И просто казвам какво мисля.

— С ударение върху мисленето.

— Знам го от уликите в това дело.

— Радвам се, че сте толкова уверен. Засега нямам повече въпроси. Запазвам си правото да призова детектив Букър за свидетел на защитата.

Нямах намерение пак да го викам, обаче смятах, че заплахата може да прозвучи добре на съдебните заседатели.

Върнах се на мястото си, докато Минтън се опитваше да оближе раните на Букър с повторен разпит. Нанесените щети бяха в областта на възприятията и той не можеше да направи в това отношение. Детективът беше само началото. Истинските щети щяха да дойдат по-късно.

След като Букър слезе от свидетелската скамейка, съдията обяви първата почивка. Тя каза на съдебните заседатели да се върнат след петнайсет минути, обаче знаех, че почивката ще продължи повече. Фулбрайт пушеше и вече имаше широко обсъждани в медиите административни наказания, че пуши в кабинета си. Това означаваше, че за да удовлетворява навика си и да избягва нови скандали, трябва да слиза с асансьора и да излиза откъм гаража, откъдето влизаха затворническите автобуси. Предполагах, че разполагам поне с половин час.

Отидох в коридора да поговоря с Мери Алис Уиндзор и да се обадя по мобилния. Явно следобед щях да започна с разпита на своите свидетели.

Навън първо ме пресрещна Рулей, който искаше да обсъди с мен кръстосания разпит на Букър.

— Стори ми се, че мина доста добре за нас — отбеляза той.

— За нас ли?

— Разбираш какво имам предвид.

— Не може да се каже дали е минало добре, докато не чуеш присъдата. А сега ме остави на мира, Луис. Трябва да се обадя по телефона. И къде е майка ти? Сигурно ще ми потрябва следобед. Тук ли ще бъде?

— Сутринта имаше среща, но следобед ще дойде. Само се обади на Сесил и той ще я доведе.

След като той се отдалечи, мястото му зае детектив Букър, който се приближи към мен и насочи показалец към лицето ми.

— Няма да мине, Холър — заяви полицаят.

— Кое няма да мине?

— Цялата ти тъпа защита. Ще се сгромолясаш с гръм и трясък.

— Ще видим.

— Да, ще видим. Знаеш ли, трябва много да ти стиска, че да се опиташ да го припишеш на Талбот. Трябва адски много да ти стиска. Ама наистина адски много.

— Просто си върша работата, детектив.

— И то каква работа! Да си изкарваш прехраната с лъжи. Да мамиш хората, за да не виждат истината. Да живееш в свят без истина. Чакай да те питам нещо. Знаеш ли каква е разликата между сома и адвоката?

— Не, каква е?

— Единият обира лайната по дъното. Другият е риба.

— Бива си го тоя виц, детектив.

Той си тръгна и аз останах усмихнат на мястото си. Не заради смешката. Усмихвах се, защото това потвърждаваше, че Ланкфорд и Букър контактуват помежду си. Което означаваше, че всичко върви по план. Все още имах шанс.

34

Всеки процес има централно събитие. Свидетел или веществено доказателство, превърнали се в ос, около която всичко се върти в едната или другата посока. Централното събитие в това дело се казваше Реджина Кампо, жертва и ищца, а самото дело, изглежда, почиваше върху нейното изпълнение и показания. Обаче добрият адвокат винаги има дубльор и аз също разполагах с такъв, свидетел, който скришом чакаше зад кулисите и върху когото се надявах да преместя тежестта на процеса.

И все пак спокойно може да се каже, че когато след почивката Минтън призова Реджина Кампо на свидетелската скамейка и тя се запъти натам, всички очи бяха вперени в нея. Съдебните заседатели за пръв път я виждаха лично. Аз също я виждах за пръв път на живо. Бях изненадан, само че неприятно. Тя се оказа миньонче. Колебливата й походка и възслабото й тяло не се вписваха в тезата за коварната й корист, която изграждах в колективното съзнание на заседателите.

Минтън определено се учеше в движение. При Кампо той като че ли стигна до заключението, че по-малкото е повече, и икономично я преведе през показанията й. Започна с миналото й, после продължи със събитията от 6 март.

Съдбата на Реджина Кампо звучеше трагично тривиално и тъкмо на това разчиташе прокурорът. Тя разказа историята на млада и привлекателна жена, дошла в Холивуд от Индиана преди десет години с надежди за целулоидна слава. В кариерата й имало приливи и отливи, сегиз-тогиз участия в телевизионни сериали. Била ново лице и винаги имало хора, готови дай дадат третостепенни роли. Само че след като престанала да е ново лице, започнала да си намира работа във второкласни филми, в които често трябвало да се показва гола. Допълвала доходите си като гол модел и лесно се хлъзнала в свят, в който сексът се разменял за услуги. Накрая окончателно свалила фасадата и започнала да продава секс за пари. Така се стигнало до вечерта, в която срещнала Луис Рулей.

Нейната версия на случилото се тогава не се различаваше от разказите на всички предишни свидетели в процеса. Голямата разлика обаче се състоеше в поднасянето й. С обрамченото си с тъмна, къдрава коса лице, Кампо приличаше на изгубено момиченце. Във втората половина от показанията си изглеждаше уплашена, още малко и да се разплаче. Долната й устна и показалецът й трепереха от страх, когато посочи мъжа, разпознат от нея като насилника. Рулей не откъсваше очи от нея с безизразно лице.

— Той беше — решително заяви Кампо. — Той е звяр, който трябва да бъде затворен!

Оставих репликата й без възражение. Съвсем скоро щях да получа възможност да се изправя срещу нея. Минтън продължи с разпита, преведе я през бягството й, после я попита защо не е казала на патрулните полицаи, че наистина познава мъжа, който я е нападнал, и че знае защо е дошъл.

— Беше ме страх — отвърна тя. — Не бях сигурна, че ще ми повярват, ако призная. Исках непременно да го арестуват, защото много се боях от него.

— Сега съжалявате ли за това решение?

— Да, защото знам, че може да му помогне да остане на свобода и пак да го стори с някого.

На тоя отговор вече възразих с аргумента, че е предубеждаващ, и съдията го анулира. Минтън отправи още няколко въпроса към свидетелката си, ала, изглежда, съзнаваше, че е подминал кулминацията на показанията й и трябва да спре, преди да замъгли спомена за треперещия показалец на обвинението.

Прекият разпит на Кампо продължи малко по-малко от час. Наближаваше 11:30, но съдията не даде обедна почивка, както очаквах. Тя каза на съдебните заседатели, че иска да изслушат колкото може повече свидетели през деня и че ще ги пусне на късен и по-кратък обяд. Това ме накара да се запитам дали знае нещо, което не ми е известно. Дали глендейлските детективи й се бяха обадили по време на предишната почивка, за да я предупредят за предстоящия ми арест?

— Свидетелката е ваша, господин Холър — подкани ме тя.

Отидох на катедрата с бележника си и прегледах записките, които си бях водил. Щом прилагах стратегията на хилядите ранички, трябваше да използвам поне половината с тая свидетелка. Бях готов.

— Госпожице Кампо, прибегнали ли сте към услуги на адвокат, за да съдите господин Рулей за предполагаемите събития на шести март?

Видът й показваше, че е очаквала въпроса, ала не толкова скоро.

— Не съм.

— Разговаряли ли сте с адвокат за случая?

— Не съм наела никого да го съди. В момента само търся справедливост…

— Госпожице Кампо — прекъснах я. — Не ви питам дали сте наели адвокат и какво търсите. Попитах ви дали сте разговаряли с адвокат, с който и да е адвокат, за тоя случай и за евентуален иск към господин Рулей.

Тя втренчено се взираше в мен и се опитваше да предугади намеренията ми. Бях го казал със сигурността на човек, който знае нещо, който разполага с доказателства за обвинението си. Минтън сигурно я беше подготвил по най-важния аспект на свидетелстването: не се оплитай в лъжи.

— Разговарях с адвокат, да. Но нищо повече. Не съм го наела.

— Защото прокурорът ви е казал да не наемате никого преди края на наказателния процес?

— Не, не ми е споменавал нищо за това.

— Тогава защо сте разговаряли с адвокат?

Тя възприе навика да се колебае преди всеки отговор. Това напълно ме устройваше. На повечето хора им се струва, че е нужно време, за да излъжеш. Че честните отговори идват лесно.

— Разговарях с него, защото исках да узная правата си и да се уверя, че съм защитена.

— Питахте ли го дали можете да съдите господин Рулей за нанесени щети?

— Мисля, че това е адвокатска тайна.

— Ако искате, можете да разкриете на съдебните заседатели за какво сте разговаряли с адвоката.

Това беше първото дълбоко порязване. Кампо не можеше да се защити. Както и да отговореше, нямаше да изглежда добре.

— Смятам да го запазя в тайна — накрая заяви тя.

— Чудесно. Тогава да продължим със събитията от шести Март, но искам да се върнем малко по-назад, отколкото с господин Минтън. Към бара в „Морганс“, когато за пръв път заговорихте обвиняемия, господин Рулей.

— Добре.

— Какво правехте в „Морганс“ оная вечер?

— Имах среща с един човек.

— С Чарлз Талбот ли?

— Да.

— Хубаво, имали сте среща с него, за да прецените дали да го заведете в дома си и да правите платен секс, нали така?

Свидетелката се поколеба, но после кимна.

— Моля, отговорете с думи — нареди съдията.

— Да.

— Може ли да се каже, че това е било предпазна мярка?

— Да.

— Нещо като безопасен секс ли?

— Сигурно.

— Защото във вашата професия имате близки контакти с непознати и трябва да се пазите, нали така?

— Да, така е.

— Хората във вашата професия му викат „отсяване на изродите“, нали?

— Аз никога не съм го наричала така.

— Но е вярно, че се срещате с евентуалните си клиенти на обществени места като „Морганс“, за да се уверите, че не са изроди или опасни типове, преди да ги заведете в апартамента си. Така ли е?

— Може и така да се каже. Но всъщност човек никога не може да бъде сигурен в никого.

— Имате право. Значи, когато сте отишли в „Морганс“, сте забелязали господин Рулей да седи на същия бар като вас с господин Талбот.

— Да, така беше.

— Бяхте ли го виждали дотогава?

— Да, бях го виждала там и на още няколко места.

— Бяхте ли разговаряли с него?

— Не, никога не бяхме разговаряли.

— Бяхте ли забелязали, че часовникът му е „Ролекс“?

— Не.

— Някога виждали ли сте го да пристига или заминава от някое подобно заведение с порше или рейнджроувър?

— Не, никога не съм го виждала да кара кола.

— Но по-рано сте го виждали в „Морганс“ и на други места.

— Да.

— Само че не сте разговаряли.

— Точно така.

— Тогава какво ви накара да го заговорите?

— Знаех, че води такъв живот, нищо повече.

— Какво искате да кажете с „такъв живот“?

— Искам да кажа, че винаги си тръгваше с момичета.

— Виждали сте го да си тръгва с други проститутки, така ли?

— Да.

— И къде отиваха?

— Не знам, просто напускаха заведението. В хотел или в апартамента на момичето. Това не ми е известно.

— Добре, откъде знаете, че изобщо са напускали заведението? Може просто да са излизали навън да изпушат по цигара.

— Виждах ги да се качват в колата му и да потеглят.

— Госпожице Кампо, само преди минута вие свидетелствахте, че никога не сте виждали колите на господин Рулей. Сега твърдите, че сте го виждали да се качва в колата си с жена, която е била проститутка като вас. Кое от двете е вярно?

Тя разбра грешката си и се вцепени за момент, докато не й хрумна какво да отговори.

— Виждала съм ги да се качват в кола, обаче не знам в каква.

— Не забелязвате такива неща, така ли?

— Обикновено не.

— Можете ли да посочите разликата между порше и Рейнджроувър?

— Едната е голяма, другата малка, предполагам.

— В каква кола сте виждали да се качва господин Рулей?

— Не си спомням.

Замълчах за миг и реших, че съм изцедил до максимум противоречието й. Погледнах списъка си с въпроси и продължих.

— Ония жени, с които си е тръгвал господин Рулей, някой виждал ли ги е пак?

— Не разбирам.

— Изчезвали ли са? Виждали ли сте ги отново?

— Виждах ги отново.

— Бяха ли бити или наранени?

— Поне аз не знам такова нещо, обаче не съм ги разпитвала.

— Но всичко това ви е накарало да повярвате, че сте в пълна безопасност и спокойно можете да му се предложите, така ли?

— За безопасността не знам. Знаех просто, че сигурно е дошъл да си търси момиче, а мъжът, с когото вече бях, ми беше казал, че ще свършим до десет, защото трябвало да ходи в магазина си.

— Можете ли да обясните на съдебните заседатели защо не се е налагало да поседите с господин Рулей като с господин Талбот и да го подложите на „отсяване на изродите“?

Тя отправи поглед към Минтън. Надяваше се да я спаси, ала напразно.

— Просто видях в него познато лице, това е.

— Решили сте, че е безопасен.

— Сигурно. Не знам. Парите ми трябваха и сбърках с него.

— Помислихте ли си също, че е богат и може да реши паричния ви проблем?

— Не, нищо подобно. Видях в него потенциален клиент, който не е нов в играта. Който знае какво прави.

— Вие свидетелствахте, че по-рано сте виждали господин Рулей с други жени, които упражняват същата професия като вас.

— Да.

— Те са проститутки.

— Да.

— Познавате ли ги?

— Да.

— Разменяте ли си професионална информация с тия жени, предупреждавате ли ги за клиенти, които са опасни или неплатежоспособни?

— Понякога.

— Те съобщават ли ви подобни сведения?

— Да.

— Колко от тях са ви предупреждавали за Луис Рулей?

— Ами нито една, иначе нямаше да тръгна с него.

Кимнах и дълго преглеждах записките си, преди да продължа. После я преведох по-подробно през събитията в „Морганс“ и представих видеозаписа от камерата в бара. Милтън възрази срещу показването му на съдебните заседатели без съответното основание, обаче протестът му беше отхвърлен. Донесоха телевизор върху масичка с колела, нагласиха го пред заседателите и пуснаха записа. По съсредоточените им лица виждах, че им е допаднала идеята да гледат проститутка в действие, както и това, че виждат двамата главни участници в делото, които от своя страна не подозираха, че ги снимат.

— Какво пишеше в бележката, която му дадохте? — попитах, след като преместиха телевизора в единия ъгъл на съдебната зала.

— Струва ми се, само името и адреса ми.

— Не посочихте ли цена за услугите, които щяхте да изпълните?

— Възможно е. Не си спомням.

— Колко взимате сега?

— Обикновено четиристотин долара.

— Обикновено ли? Какво би могло да ви накара да промените тарифата?

— Зависи какво иска клиентът.

Хвърлих поглед към съдебните заседатели и видях, че Мъжът с Библията прави отвратена физиономия.

— Участвате ли в сеанси, свързани с връзване и доминиране?

— Понякога. Обаче това е само игра. Няма пострадали.

— Искате да кажете, че преди вечерта на шести март никога не ви е наранявал клиент, така ли?

— Да, точно това казвам. Оня тип ме удари и се опита да ме убие…

— Моля, отговаряйте само на въпросите, които ви задавам, госпожице Кампо. Благодаря. А сега да се върнем в „Морганс“. Да или не: в момента, в който дадохте на господин Рулей салфетката с адреса и цената си, бяхте ли уверена, че той не представлява опасност за вас и че носи достатъчно пари, за да ви плати четиристотинте долара, които искате за услугите си?

— Да.

— Тогава защо полицаите не открили никакви пари в господин Рулей, когато го обискирали?

— Не знам. Не съм ги взимала.

— Знаете ли кой ги е взел?

— Не.

Дълго се колебах — предпочитах да подчертавам промяната в посоката на разпита с мълчание.

— Добре, хм, вие още работите като проститутка, нали така? — попитах.

Кампо се поколеба, преди да отговори положително.

— И сте доволна от работата си като проститутка, така ли?

Минтън скочи на крака.

— Ваша светлост, какво общо има това с…

— Въпросът се анулира — отсече съдията.

— Добре — отвърнах аз. — В такъв случай, госпожице Кампо, наистина ли сте казали на неколцина свои клиенти, че се надявате да напуснете бранша?

— Да, наистина. — За пръв път от много въпроси насам тя отговори, без да се поколебае нито за миг.

— Вярно ли е също, че виждате евентуалната финансова страна на това дело като начин да се измъкнете от бранша?

— Не, това не е вярно — без колебание заяви свидетелката — Тоя тип ме нападна. Щеше да ме убие! Това е истината!

Подчертах нещо в бележника си, поредният мълчалив акцент.

— Чарлз Талбот редовен клиент ли ви беше? — продължих после.

— Не, оная вечер в „Морганс“ го видях за пръв път.

— И е издържал отсяването на изродите.

— Да.

— Чалз Талбот ли беше мъжът, който ви удари по лицето на шести март?

— Не — бързо отвърна тя.

— Предложихте ли на господин Талбот да си поделите печалбата, която бихте могли да получите от евентуален иск срещу господин Рулей?

— Не съм. Това е лъжа!

Погледнах съдията.

— Ваша светлост, може ли да помоля клиента си да се изправи на мястото си?

— Моля, господин Холър.

Дадох знак на Рулей да стане и той се подчини. Пак се обърнах към Реджина Кампо.

— Добре, госпожице Кампо, сигурна ли сте, че това е мъжът, който ви е ударил вечерта на шести март?

— Да, той е.

— Колко килограма тежите, госпожице Кампо?

Тя се дръпна от микрофона, сякаш сепната от тоя недискретен въпрос, макар и след цял низ от въпроси, свързани със сексуалния й живот. Забелязах, че Рулей понечва да седне, и му направих знак да остане прав.

— Не съм сигурна — отвърна жената.

— В рекламата ви в оня уебсайт посочвате теглото си като четирийсет и осем килограма — продължих аз. — Така ли е?

— Да, струва ми се.

— Значи, ако приемат вашата версия за шести март, съдебните заседатели трябва да повярват, че сте успели да надвиете господин Рулей и да избягате от него.

Посочих клиента си, който беше висок най-малко метър и осемдесет и тежеше поне трийсет и пет кила повече от нея.

— И все пак се случи точно така.

— При това, докато той ужким опирал нож в гърлото ви.

— Исках да се спася. Човек е способен да извърши удивителни неща, когато животът му е в опасност.

Тя използва последното си защитно средство. Разплака се, като че ли моят въпрос беше разбудил ужаса от близката среща със смъртта.

— Можете да седнете, господин Рулей. Засега нямам повече въпроси към госпожица Кампо, Ваша светлост.

Заех мястото си до моя клиент. Струваше ми се, че кръстосаният разпит мина добре. Стратегията ми беше отворила още много ранички. Кръвта на прокурорските аргументи изтичаше. Рулей се надвеси към мен и ми прошепна само една дума:

— Блестящо!

Минтън се изправи за повторен разпит, но сега приличаше на комар, пърхащ край отворени рани. Нямаше как да се върне към някои от отговорите, които беше дала главната му свидетелка, нямаше как да промени някои от образите, които бях внушил на съдебните заседатели.

След десет минути той приключи и аз се отказах от други въпроси, тъй като смятах, че прокурорът не е постигнал нищо с втория си опит и че спокойно мога да го оставя на мира. Съдията го попита дали има други свидетели и Минтън отговори, че иска да обмисли тоя въпрос по време на обедната почивка.

При други обстоятелства щях да възразя, защото трябваше да знам дали ще разпитвам свидетел веднага след обяд. Сега обаче го оставих. Предполагах, че прокурорът е под огромно напрежение и се колебае. Исках да го тласна към взимане на решение и смятах, че едночасовата почивка ще му помогне.

Съдията освободи съдебните заседатели, като им даде само един час, вместо обичайните деветдесет минути. Явно беше решена да ускори темпото. Съобщи, че съдът се оттегля до 13:30 и припряно напусна мястото си. Сигурно й се пушеше.

Попитах Рулей дали майка му може да обядва с нас, за да обсъдим показанията й, защото най-вероятно щях да я призова по някое време следобед, макар и не точно след почивката. Той отговори, че ще го уреди, и предложи да се срещнем в един френски ресторант на Вентура Булевард. Казах му, че имаме по-малко от час и че майка му трябва да дойде в „Четирите зелени полета“. Не ми харесваше мисълта да ги заведа в своето убежище, обаче знаех, че там ще можем да хапнем набързо и да се върнем в съда навреме. Храната сигурно нямаше да е по стандартите на френското бистро на Вентура, ала това не ме смущаваше.

Когато се надигнах и се извърнах от масата на защитата, видях, че галерията пустее. Всички бяха отишли на обяд. Само Минтън ме чакаше при перилата.

— Може ли да поговорим за момент? — попита той.

— Естествено.

Изчакахме Рулей да излезе от ограденото пространство и да напусне залата. Знаех какво предстои. Прокурорите обикновено започваха да се пазарят още при първите признаци за провал. Минтън знаеше, че има проблем. Главната му свидетелка в най-добрия случай не беше променила положението на везните.

— Какво има? — попитах.

— Помислих си за това, което ми каза. За хилядите ранички.

— И?

— Ами искам да ти направя предложение.

— Ти си нов в тая игра, малкия. Не е ли нужно някой от Шефовете ти да одобри евентуално извънсъдебно споразумение?

— Имам карт бланш.

— Добре, казвай тогава какво са ти разрешили да ми предложиш.

— Ще сведа обвинението до физическо насилие с тежки телесни повреди.

— И?

— Ще поискам четири години.

Това предложение представляваше съществено занижаване на обвинението, но ако Рулей го приемеше, пак щяха да го осъдят на четири години затвор. Главната отстъпка се състоеше в това, че делото губеше сексуалния си характер. След като излезеше от панделата, той нямаше да се регистрира в полицията като сексуален престъпник.

Изгледах младото прокурорче така, като че ли току-що е оскърбило паметта на майка ми.

— Това ми се струва малко пресилено, Тед, особено като се има предвид, че козът ти току-що се издъни. Видя ли съдебния заседател, дето винаги носи Библия? Докато тя свидетелстваше, човекът имаше такъв вид, като че ли всеки момент ще осере Светото писание.

Минтън не отговори. Виждах, че изобщо не е забелязал съдебен заседател с Библия.

— Не знам — продължих. — Длъжен съм да съобщя твоето предложение на клиента си и ще го сторя. Обаче ще го предупредя и че ще е глупак, ако го приеме.

— Добре тогава, какво искаш?

— В такова дело има само една присъда, Тед. Ще му кажа, че трябва да продължи докрай. Мисля, че оттук нататък не го заплашва абсолютно нищо. Приятен обяд.

Оставих го там, като почти очаквах да ме спре с ново предложение, докато се отдалечавах по централната пътека на галерията. Той обаче издържа.

— Предложението важи само до един и половина, Холър — извика подире ми Минтън. Долових странни нотки в гласа му.

Вдигнах ръка и махнах, без да се озъртам назад. На излизане бях сигурен, че гласът му започва да звучи отчаяно.

35

След като се върнахме в съда от „Четирите зелени полета“, нарочно не обръщах внимание на Минтън. Исках да продължи да гадае колкото може по-дълго. Всичко това се предвиждаше в плана ми да го тласна в посоката, в която исках да тръгне процесът. Когато заехме местата си и очаквахме само съдията, най-после хвърлих поглед към прокурора, срещнах очите му и отрицателно поклатих глава. Няма да стане. Той кимна, като полагаше усилия да си придаде самоуверен вид и да се престори на изненадан от решението на клиента ми. След минута Фулбрайт влезе в залата, повика съдебните заседатели и Минтън бързо си сви опашката.

— Имате ли още свидетели, господин Минтън? — попита съдията.

— Засега обвинението няма да продължи с повече свидетели, Ваша светлост.

В реакцията на Фулбрайт се забелязваше известно колебание. Тя се вторачи в прокурора няколко секунди повече, отколкото трябваше. Стори ми се, че с това демонстрира изненада за пред заседателите. После се обърна към мен.

— Готов ли сте да продължите, господин Холър?

Рутинната процедура предполагаше да поискам от съдията директна оправдателна присъда. Само че не го сторих, защото се опасявах, че това може да е един от ония редки случаи, в които искането ще бъде удовлетворено. Още не можех Да допусна делото да приключи. Отговорих, че съм готов да продължа със защитата.

Първо призовах Мери Алис Уиндзор. В залата я въведе Сесил Добс, който после се настани на първия ред в галерията. Уиндзор носеше светлосин костюм с шифонова блуза и с Царствена осанка мина пред съдията, за да заеме мястото си На свидетелската скамейка. Никой не би допуснал, че е обядвала овчарска баница. Бързо приключих с процедурната проверка на името и установих роднинските и деловите й връзки с Луис Рулей. После помолих съдията за разрешение да покажа на свидетелката ножа, който прокурорът беше вписал като веществено доказателство по делото.

Получих разрешение и отидох при съдебната секретарка да взема оръжието, което продължаваше да е в прозрачна найлонова торбичка. Инициалите на острието ясно се виждаха. Занесох го при свидетелката и го оставих на катедрата пред нея.

— Познавате ли тоя нож, госпожо Уиндзор?

Тя вдигна торбичката и се опита да заглади найлона, за да прочете инициалите.

— Да — накрая потвърди свидетелката. — Това е ножът на сина ми.

— И защо толкова лесно познавате нож, който е притежание на вашия син?

— Защото неведнъж ми го е показвал. Знаех, че винаги го носи, и понякога го използвахме в офиса, когато пристигаха брошурите ни и се налагаше да режем опаковката. Много е остър.

— Откога синът ви има тоя нож?

— От четири години.

— Посочвате времето доста точно.

— Да.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото той го купи за самозащита преди четири години. Почти точно четири години.

— Защита от какво, госпожо Уиндзор?

— В нашата работа често показваме жилища на абсолютно непознати хора. Понякога оставаме насаме с тези непознати. Неведнъж се е случвало колеги да бъдат обрани или наранени… даже убити или изнасилени.

— Доколкото ви е известно, Луис бил ли е жертва на такова престъпление?

— Не лично той, не. Обаче познава една жена, с която се е случвало такова нещо…

— Какво нещо?

— Беше изнасилена и ограбена от мъж, въоръжен с нож. После я откри Луис. Тогава си взе нож за самозащита.

— Защо нож? Защо не пистолет?

— Той ми каза, че отначало искал да си вземе пистолет, но му трябвало нещо, което да може да носи винаги, без да го забелязват. Затова предпочел нож. Купи нож и на мен. Затова знам, че го има почти точно от четири години.

И вдигна торбичката с ножа в ръка.

— Моят е абсолютно същият, само инициалите са други. Оттогава и двамата ги носим винаги.

— В такъв случай изглежда ли ви напълно нормално синът ви да е носил тоя нож вечерта на шести март?

Минтън възрази с аргумента, че не съм изградил съответното основание за отговор на въпроса и съдията го анулира. Тъй като нямаше опит в наказателното право, Мери Уиндзор реши, че Фулбрайтй позволява да отговори.

— Той го носеше ежедневно — заяви тя. — На шести март едва ли е било по-раз…

— Госпожо Уиндзор — изкънтя гласът на съдията. — Аз анулирах въпроса. Съдебните заседатели не бива да взимат под внимание вашия отговор.

— Извинявам се — плахо отвърна свидетелката.

— Следващия въпрос, господин Холър — нареди Фулбрайт.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост. Благодаря, госпожо Уиндзор.

Мери Уиндзор понечи да се изправи, но съдията пак й се скара и я инструктира да си остане на мястото. Върнах се на масата си, докато Минтън се изправи зад катедрата. Обходих с поглед галерията и не видях познати лица, освен С. С. Добс. Той окуражително ми се усмихна, на което аз не обърнах внимание.

Прекият разпит на Мери Уиндзор беше минал идеално — тя безусловно се придържаше към сценария, който бяхме обсъдили на обяд. Лаконично обясни на съдебните заседатели съществуването на ножа, но в същото време остави в показанията си и минно поле, което Минтън трябваше да прекоси. Те се отнасяха само за това, за което прокурорът знаеше от следствените материали. Ако се отклонеше от тях, веднага щеше да чуе смъртоносното изщракване под краката си.

— Кога точно се е случил тоя инцидент, който е станал причина синът ви да започне да носи тринайсетсантиметров сгъваем нож?

— На девети юни две хиляди и първа.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Обърнах се на стола си, за да виждам цялото лице на Минтън. Четях мислите му. Смяташе, че се е натъкнал на нещо. Точният спомен на Уиндзор явно говореше за скалъпени показания. Това го развълнува. Ясно го виждах.

— Във вестниците писаха ли за това предполагаемо нападение срещу ваша колежка?

— Не.

— Беше ли проведено полицейско следствие?

— Не.

— И все пак вие знаете точната дата. Откъде, госпожо Уиндзор? Някой съобщи ли ви я, преди да дадете тия показания?

— Не, знам датата, защото никога няма да забравя деня, в който бях нападната.

Тя изчака малко. Видях, че най-малко трима съдебни заседатели безмълвно зяпват. Минтън реагира по същия начин. Почти чух изщракването.

— Синът ми също няма да го забрави — продължи свидетелката. — Когато дойде да ме търси и ме намери в онази къща, аз бях завързана, гола. Окървавена. За него беше ужасна травма да ме види в това състояние. Мисля, че това беше една от причините да започне да носи нож. Струва ми се, че в известен смисъл му се иска да е можел да стигне там по-рано и да го предотврати.

— Разбирам — отвърна Минтън, вторачен в записките си.

Той се вцепени, не знаеше как да продължи. Не искаше да повдигне крак от страх, че мината ще се взриви.

— Нещо друго, господин Минтън? — с не особено добре прикрит сарказъм попита съдията.

— Един момент, Ваша светлост.

Прокурорът се взе в ръце, прегледа бележките си и се опита да спаси положението.

— Госпожо Уиндзор, вие или синът ви обадихте ли се в полицията след оня случай?

— Не. Луис искаше, но аз му забраних. Реших, че това само ще задълбочи травмата.

— Значи нямаме официално полицейско документиране на това престъпление, така ли?

— Точно така.

Знаех, че Минтън иска да продължи и да я попита дали е потърсила медицинска помощ. Ала, надушил нов капан, не зададе тоя въпрос.

— С други думи, имаме само вашата дума, че това изнасилване изобщо е истина, така ли? Вашата дума и тая на сина ви, ако реши да даде показания.

— Истина е. Преживявам го абсолютно всеки ден.

— Но ние можем да го чуем само от вас. Тя безстрастно погледна прокурора.

— Това въпрос ли е?

— Госпожо Уиндзор, вие сте тук, за да помогнете на сина си, нали така?

— Ако мога. Познавам го като добър човек, който не би извършил такова отвратително престъпление.

— И сте готова да направите всичко по силите си, за да спасите сина си от затвор, нали?

— Но не бих излъгала за такова нещо. Със или без клетва, не бих излъгала.

— Но искате да спасите сина си, нали?

— Да.

— И това означава, че бихте излъгали заради него, нали?

— Не. Не означава.

— Благодаря, госпожо Уиндзор.

Минтън бързо се върна на мястото си. Имах само още един въпрос към нея.

— Госпожо Уиндзор, на каква възраст бяхте по време на изнасилването?

— На петдесет и четири.

Седнах си. Прокурорът нямаше повече въпроси и Фулбрайт освободи свидетелката. Помолих дай позволи да седне в галерията през останалата част от процеса, след като вече е дала показания. Минтън не възрази и искането ми беше удовлетворено.

Следващият ми свидетел беше детективът от лосанджелиската полиция Дейвид Лемкин, национален експерт по сексуални престъпления, който бе разследвал изнасилвача в празните жилища. Накратко установих фактите от делото и петте известни случая на изнасилване, обект на неговото следствие. Бързо стигнах до петте ключови въпроса, с които трябваше да потвърдя показанията на Мери Уиндзор.

— Детектив Лемкин, на каква възраст бяха известните жертви на изнасилвача?

— Всички бяха работещи жени, постигнали успех в професията си. Обикновено бяха по-възрастни от средната жертва на изнасилване. Струва ми се, че най-младата беше на двайсет и девет, а най-възрастната — на петдесет и девет.

— Значи петдесет и четири годишна жена се вписва в профила на жертвите на изнасилвача, така ли?

— Да.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели кога са се случили първото и последното известни изнасилвания?

— Да. Първото беше на първи октомври двехилядната, а последното — на трийсети юли две хиляди и първа.

— Значи датата девети юни две хиляди и първа попада точно в периода, през който този изнасилвач е нападал жени в празни недвижими имоти, нали така?

— Да, така е.

— В хода на следствието стигнахте ли до заключението или убеждението, че извършените от него изнасилвания са били повече от пет?

Минтън възрази с аргумента, че въпросът е в сферата на предположенията. Съдията го анулира, обаче нямаше значение. Важен беше самият въпрос и съдебните заседатели да видят, че обвинението не им позволява да чуят отговора.

Прокурорът ме изненада по време на кръстосания разпит. Беше се възстановил достатъчно от грешката с Уиндзор, за да отправи на Лемкин три сериозни въпроса, чийто отговори бяха в полза за обвинението.

— Детектив Лемкин, спецчастта, която разследваше тези изнасилвания, предупреди ли по някакъв начин жените, работещи в бизнеса с недвижими имоти?

— Да, естествено. На два пъти разпращахме листовки, първия път до всички лицензирани фирми за недвижими имоти в района, а втория до всички лицензирани агенти, мъже и жени.

— Тези листовки съдържаха ли информация за описанието и начините на действие на изнасилвача?

— Да.

— Значи, ако някой е искал да се представи за жертва на този изнасилвач, листовките са му осигурили всички необходими сведения, нали така?

— Възможно е, да.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Минтън гордо си седна на мястото и след като аз се отказах от повторен разпит, съдията освободи Лемкин. Помолих я за неколкоминутно прекъсване, за да се консултирам с клиента си, и се наведох към Рулей.

— Добре, слушай сега. Оставаш ни само ти. Освен ако няма още нещо, което да не си ми казал, ти си чист и Минтън Няма с какво да те атакува. Би трябвало да си в безопасност, освен ако не му позволиш да те хване в капан. Все още ли искаш да го направиш?

Той през цялото време беше повтарял, че ще свидетелства и ще отхвърли обвиненията. Беше заявил готовността си и по време на обяда. Даже настоя. Винаги съм смятал, че рискът да допусна клиент да свидетелства е петдесет процента. Всяка негова дума може да бъде използвана срещу него, ако прокурорът успее да я обърне в своя полза. Също така обаче знаех, че каквито и обяснения да бъдат дадени на съдебните заседатели за правото на обвиняемия да запази мълчание, те винаги искат да чуят от самия него, че не го е извършил. Ако ги лишиш от това, може да останат недоволни.

— Искам да свидетелствам — прошепна Рулей. — Ще се справя с прокурора.

Отместих стола си назад и се изправих.

— Защитата призовава Луис Рос Рулей, Ваша светлост.

36

Луис Рулей бързо закрачи към свидетелската скамейка, като баскетболист, повикан от резервите да се включи в играта. Приличаше на човек, горящ от нетърпение да получи възможност да се защити. И знаеше, че позата му няма да убегне на съдебните заседатели.

След като претупах процедурните подробности, преминах към детайлите на делото. Под разпита ми Рулей невъзмутимо призна, че вечерта на 6 март е отишъл в „Морганс“ да търси женска компания. Каза, че не търсел конкретно услугите на проститутка, но не възразявал срещу такава възможност.

— И по-рано съм бил с жени, на които е трябвало да плащам — заяви той. — Така че това не би ме смутило.

Рулей свидетелства, че не е търсил съзнателно погледа на Реджина Кампо, преди тя да отиде при него. Всъщност Кампо била агресорът, само че тогава това не го обезпокоило. Предложението й му давало и други възможности. Тя казала, че ще се освободи след десет и Луис можел да се отбие, ако нямал други ангажименти.

Моят клиент описа опитите си през следващия час в „Морганс“ и после в „Ламплайтър“ да намери жена, на която да не се налага да плаща, ала те завършили с неуспех. След това отишъл с колата си на адреса, който му дала Кампо, и почукал на вратата.

— Кой ви отвори?

— Тя. Открехна вратата и надникна навън.

— Реджина Кампо ли? Жената, която даде показания тая сутрин?

— Да, тя.

— Видяхте ли цялото й лице през открехнатата врата?

— Не. Тя я открехна съвсем мъничко. Виждаше се само лявото й око и малко от лявата страна на лицето й.

— Как се отваряше вратата? Пролуката, през която я виждахте, отдясно ли беше или отляво?

— От моето положение пролуката беше отдясно.

— Добре, хайде да се уверим, че сме разбрали всичко вярно. Пролуката е била отдясно, нали така?

— Да.

— Значи, ако е стояла зад вратата и е надничала през пролуката, тя ви е гледала с лявото си око.

— Точно така.

— Виждахте ли дясното й око?

— Не.

— Ако е имала охлузвания, рани или каквито и да е травми от дясната страна на лицето й, вие можехте ли да ги видите?

— Не.

— Добре. Какво се случи после?

— Тя видя, че съм аз, и ми каза да вляза. Отвори вратата По-широко, но застана зад нея.

— И вие не можехте да я видите, така ли?

— Не цялата. Криеше се зад ръба на вратата.

— Какво се случи после?

— Ами озовах се в нещо като антре, вестибюл, и тя посочи към дневната, в която се влизаше през сводеста врата. Запътих се натам.

— Това означаваше ли, че тя е била зад вас?

— Да, когато се обърнах към дневната, тя беше зад мен.

— Тя затвори ли вратата?

— Да, струва ми се. Чух, че вратата се затваря.

— И после?

— Нещо ме удари по тила и паднах. Тогава изгубих съзнание.

— Знаете ли колко време сте били в безсъзнание?

— Не. Мисля, че е минало доста време, но нито полицаите, нито някой друг ми каза точно колко.

— Какво си спомняте после?

— Спомням си, че се задушавах и когато отворих очи, отгоре ми седеше някой. Лежах по гръб и той седеше върху мен. Опитах се да помръдна и тогава разбрах, че някой седи и върху краката ми.

— Какво се случи после?

— Двамата се изредиха да ме предупреждават да не мърдам и единият каза, че ми били взели ножа, така че, ако се опитам да помръдна или избягам, щял да ми даде да разбера.

— После са дошли полицаите и са ви арестували?

— Да, след няколко минути пристигна полицията. Сложиха ми белезници и ме накараха да се изправя. И тогава видях, че имам кръв по сакото.

— Ами по ръката ви?

— Не я виждах, защото ми бяха закопчали китките зад гърба. Чух единият от мъжете, които бяха седели отгоре ми, да казва на полицая, че по ръката ми има кръв, й тогава полицаят нахлузи торбичка върху дланта ми. Усетих го.

— Как се е озовала кръвта по ръката и сакото ви?

— Знам само, че някой трябва да ме е намазал с нея, защото аз не съм го сторил.

— Левак ли сте?

— Не.

— И не сте ударили госпожица Кампо с левия си юмрук?

— Не съм.

— Заплашихте ли я, че ще я изнасилите?

— Не.

— Казахте ли й, че ще я убиете, ако не ви се подчинява?

— Не.

Надявах се да разпаля оня огън, който бях видял първия ден в кабинета на С. С. Добс, обаче Рулей се държеше спокойно и хладнокръвно. Реших преди да приключа с него, да го попритисна още, за да върна нещо от тогавашния му гняв. На обяда му бях казал, че искам пак да го видя, и не бях сигурен какво прави сега.

— Изпитвате ли гняв, задето ви обвиняват в нападение срещу госпожица Кампо?

— Естествено.

— Защо?

Той отвори уста, ала не отговори. Изглеждаше разярен, че изобщо му задавам такъв въпрос. Накрая все пак възвърна дар слово.

— Как така „защо“? Някога обвинявали ли са ви в нещо, което не сте извършили? Случвало ли ви се е да не можете Да сторите нищо друго, освен да чакате? Просто да чакате седмици и месеци наред, докато накрая получите възможност да идете в съда и да кажете, че ви обвиняват несправедливо. Само че после трябва да чакате още по-дълго, докато прокурорът вика на свидетелската скамейка лъжци, а вие трябва да слушате лъжите им и просто да чакате своя ред. Естествено, че съм гневен. Аз съм невинен! Не съм го извършил!

Изпълнението му беше идеално. Точно на място. Насочено към всеки, който някога несправедливо е бил обвиняван в Каквото и да било. Можех да му задам още въпроси, обаче си припомних принципа: влизаш и излизаш. По-малкото винаги е повече. Седнах си на мястото. Ако бях пропуснал нещо, щях да го попитам след кръстосания разпит.

Погледнах съдията.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Минтън скочи на крака, още преди аз да съм седнал. Той застана зад катедрата, без да откъсва ледения си поглед от Рулей. Показваше на съдебните заседатели какво мисли за него. Очите му бяха като лазери, пронизващи залата. Стисна ръбовете на катедрата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Всичко това беше театър за пред заседателите.

— Отричате да сте докосвали госпожица Кампо — започна прокурорът.

— Точно така — потвърди Рулей.

— Според вас тя сама се е ударила или е накарала човек, когото до оная вечер никога не е виждала, да я пребие, така ли?

— Не знам кой го е направил. Знам само, че не съм аз.

— Но искате да кажете, че тая жена, Реджина Кампо, лъже. Че днес е дошла в съда и нагло е излъгала съдията, съдебните заседатели и целия свят.

Минтън подчертаваше думите си, като отвратено клатеше глава.

— Знам само, че аз не съм извършил нещата, които твърди тя. Единственото обяснение е, че единият от нас лъже. И това не съм аз.

— Това ще определят съдебните заседатели, нали така?

— Да.

— А тоя нож, който ужким сте взели за самозащита? Нима искате да убедите съдебните заседатели, че жертвата отнякъде е знаела, че имате нож, и го е използвала в своя полза?

— Нямам представа какво е знаела. Никога не съм й показвал ножа, нито съм го вадил в бар, в който може да е била и тя. Затова не виждам откъде може да е знаела за него. Мисля, че го е намерила, когато е бръкнала в джоба ми за парите. Винаги нося ножа и парите си в един и същи джоб.

— А, значи сега изкарвате, че е откраднала и парите от джоба ви. И кога се е случило това, господин Рулей?

— Носех в себе си четиристотин долара. Когато ме арестуваха, парите ги нямаше. Някой ги е взел.

Вместо да се опита да изобличи Рулей по въпроса за парите, Минтън беше достатъчно интелигентен, за да знае, че откъдето и да го подхване, пак ще излезе в най-добрия случай на равно. Ако се опиташе да докаже, че обвиняемият изобщо не е имал пари и че е възнамерявал да нападне и изнасили Кампо, а не дай плати, аз щях да извадя данъчните декларации на клиента си и те щяха да хвърлят сериозно съмнение върху идеята, че не е можел да си позволи една проститутка. Адвокатите обикновено наричаха такъв ход на свидетелските показания „тотално преебаване“, затова и той се въздържа и продължи с финала си.

Прокурорът драматично вдигна в ръка снимката на смазаното от бой лице на Реджина Кампо.

— Значи Реджина Кампо е лъжкиня — рече той.

— Да.

— И е накарала някой да й причини всичко това или даже го е сторила сама.

— Не знам кой го е извършил.

— Но не сте вие.

— Не, не съм аз. Не бих сторил такова нещо на жена. Не бих посегнал на жена.

Рулей посочи снимката, която продължаваше да държи Минтън.

— Никоя жена не заслужава такова нещо — заяви той.

Наведох се напред и зачаках. Рулей беше повторил дословно думите, които го бях инструктирал някак да вметне в отговорите си по време на показанията. „Никоя жена не заслужава такова нещо.“ Сега оставаше само Минтън да се хване на въдицата. Той беше умен. Трябваше да разбере, че Рулей току-що му е отворил вратичка.

— Какво искате да кажете с това „заслужава“? Нима смятате, че престъпното насилие се свежда до въпроса дали жертвата си получава заслуженото?

— Не. Нямах това предвид. Исках да кажа, че с каквото и да си изкарва прехраната, не е трябвало да я бият така. Никой не заслужава с него да се случи такова нещо.

Прокурорът отпусна ръката, в която държеше снимката. Погледна я за миг и отново отправи очи към обвиняемия.

— Повече нямам какво да ви питам, господин Рулей.

37

Все още смятах, че печеля схватката с хилядите ранички. Бях направил всичко възможно да докарам Минтън до положение, в което има само един избор. Идваше моментът да проверя дали това „всичко възможно“ е било достатъчно. След като прокурорчето си седна, аз реших да не задавам повече въпроси на клиента си. Той беше устоял на атаката на моя съперник и мислех, че вятърът надува нашите платна. Изправих се и се озърнах назад към часовника на стената. Беше едва три и половина. Обърнах се към съдията.

— Ваша светлост, защитата няма повече свидетели.

Тя кимна и също погледна часовника. После разпусна съдебните заседатели за следобедна почивка. Щом те се изнизаха от залата, Фулбрайт се обърна към масата на обвинението, където Минтън седеше с наведена глава и пишеше.

— Господин Минтън?

Той я погледна.

— Все още сме в заседание. Не се разсейвайте. Прокуратурата ще призове ли нови свидетели?

Минтън се изправи.

— Ваша светлост, моля да закриете днешното заседание, за да можем да обмислим кои свидетели да призовем.

— Господин Минтън, остават ни най-малко час и половина. Казах ви, че днес искам да отхвърлим повече работа. Къде са ви свидетелите?

— Честно казано, Ваша светлост, не очаквах защитата да приключи само с трима свидетели и…

— Той предупреди за това още във встъпителната си пледоария.

— Да, обаче делото все пак се разви по-бързо от очакваното. Имаме половин ден преднина. Моля съда за снизхождение. Ще ми бъде много трудно дори само да доведа новите си свидетели до шест часа тая вечер.

Обърнах се и погледнах Рулей, който се беше върнал на масата до мен. Кимнах му и смигнах с лявото си око, за да не ме види съдията. Изглежда, Минтън беше налапал въдицата. Сега само трябваше да се погрижа Фулбрайт да не го накара да я изплюе. Станах.

— Ваша светлост, защитата не възразява срещу отлагането на заседанието. Ние също бихме могли да използваме това време, за да се подготвим за заключителната си реч и обръщението към съдебните заседатели.

Съдията отначало ме погледна с озадачено-намръщена физиономия. Рядко се случваше защитата да не възрази срещу прокурорското бавене. Обаче после посятото семе започна да покълва.

— Това навярно е добра идея, господин Холър. Ако днес разпусна съда рано, утре ще очаквам заключителните ви речи веднага след разпита на свидетелите. Никакви отлагания повече, освен за обмисляне на обръщението към съдебните заседатели. Ясно ли е, господин Минтън?

— Да, Ваша светлост, ще бъда готов.

— Господин Холър?

— Идеята беше моя, Ваша светлост. Ще бъда готов.

— Добре тогава. Така да бъде. Ще закрия заседанието веднага, щом се върнат съдебните заседатели. Така ще могат да изпреварят пиковия час и утре нещата ще минат гладко и бързо. Не се съмнявам, че по време на следобедното заседание вече ще обсъждат решението си.

Тя погледна Минтън и мен, сякаш ни предизвикваше да изразим несъгласие. След като ние не го сторихме, Фулбрайт се изправи и напусна мястото си — навярно отиде да пуши.

След двайсет минути съдебните заседатели вече пътуваха за домовете си и аз си събирах багажа на масата на защитата. Минтън се приближи към мен.

— Може ли да поговорим?

Погледнах Рулей и му казах да си тръгне с майка си и Добс. Щях да му се обадя, ако имах нужда от нещо.

— Но и аз искам да поговоря с теб — възрази клиентът ми.

— За какво?

— За всичко. Според теб как се справих с показанията?

— Справи се добре и всичко е наред. Мисля, че сме в добра форма.

После кимнах към масата на обвинението, където се беше върнал Минтън, и снижих глас.

— И той го знае. Ще ми направи ново предложение.

— Да остана ли, за да чуя какво е?

Поклатих глава.

— Не, няма значение, каквото и да е. Има само една възможна присъда, нали така?

— Естествено.

Той се изправи и ме потупа по рамото. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се дръпна назад.

— Не ме докосвай, Луис — казах му. — Ако искаш да направиш нещо за мен, върни ми пистолета, ебати.

Рулей не отговори. Само се усмихна и се запъти към изхода. Когато излезе, аз се обърнах и погледнах Минтън. Очите му вече излъчваха отчаяние.

— Какво става?

— Имам ново предложение.

— Слушам те.

— Ще смъкна обвинението още повече. Ще го сведа до обикновено насилие. Шест месеца в окръжния затвор. Както го опразват в края на всеки месец, той сигурно ще излезе след шейсет дни.

Кимнах. Имаше предвид федералната инструкция за преодоляване на задръстването на окръжната поправителна система. Нямаше значение какво става в съда — по необходимост, присъдите често драстично се съкращаваха. Предложението си го биваше, обаче не се издадох. Знаех, че идва от втория етаж. Минтън нямаше право да смъква летвата толкова ниско.

— Ако той го приеме, тя ще го обере до шушка с граждански иск — отговорих. — Съмнявам се, че ще се съгласи.

— Обаче предложението е адски добро — настоя прокурорчето.

Долових възмущение в гласа му. Предполагах, че отзивите на наблюдателя за него не са били добри и е получил нареждане да приключи процеса с присъда „виновен“. Прави каквото правиш, само осигури тая присъда. Ваннайската прокуратура не обичаше да губи дела, а от фиаското с Робърт Блейк бяха минали само два месеца. Минтън можеше да смъква мизата колкото иска, стига да изкопчи нещо. Рулей трябваше да бъде осъден — пък макар и само на шейсет дни.

— Може би от твоята гледна точка предложението е адски добро. Обаче това, това все пак означава да убедя клиент да се признае за виновен в нещо, което той твърди, че не е извършил. Отгоре на всичко, присъдата отваря вратата за граждански иск. И докато той кисне в окръжния и цели шейсет дни се опитва да си спаси задника, Реджи Кампо и нейният адвокат пак ще довтасат тук й ще му измъкнат паричките. Загряваш ли? Когато го погледнеш от тая страна, хич не го бива. Ако остане на мен, ще изчакам до края на процеса. Мисля, че ние ще спечелим. Знам, че оня с Библията е на наша страна, така че най-малкото ще получим неутрално решение. Но кой знае, може и дванайсетте да гласуват за нас.

Минтън удари с длан по масата.

— Какви ги дрънкаш, ебати? Знаеш, че е той, Холър. И шест месеца, камо ли шейсет дни, са пълен майтап, като си помислиш какво е сторил с оная жена. Направо ще си изгубя съня заради това извращение, мамка му, обаче ония отгоре ме наблюдават и смятат, че си спечелил съдебните заседатели, затова трябва да го направя.

Решително затворих куфарчето си и се изправих.

— Тогава се надявам, че имаш някой сериозен свидетел, Тед. Защото желанието ти за решение на съдебните заседатели ще се изпълни. И трябва да ти кажа, мой човек, че все повече ми приличаш на човек, който е излязъл гол на бой с бръсначи. По-добре престани само да си пазиш ташаците и се бий.

Излязох от ограденото пространство. По средата на пътя към вратата спрях и се озърнах назад към него.

— Ей, знаеш ли какво, щом ще си изгубиш съня заради това или което и да е друго дело, трябва да напуснеш тая работа и да се захванеш с нещо друго. Защото така няма да издържиш, Тед.

Минтън седеше на масата си, вперил поглед право в празното място на съдията. Не отговори. Оставих го да мисли за всичко това. Струваше ми се, че съм изиграл картите си добре. Щях да узная на другата сутрин.

Върнах се в „Четирите зелени полета“, за да поработя върху заключителната си реч. Нямаше да използвам целите два часа, които ни отпускаше съдията. Поръчах си гинес на бара и го занесох на една от масите, за да седна сам. Обслужването по масите започваше чак в шест. Нахвърлях някои основни бележки, но инстинктивно знаех, че всъщност ще отговоря на прокурорската презентация. По време на досъдебните процедури Минтън вече беше поискал и получил разрешение от съдия Фулбрайт да използва ПауърПойнт, за да илюстрира аргументите си пред съдебните заседатели. Сред младите прокурори ставаше все по-модерно да показват компютърни графики, като че ли съдебните заседатели не можеха сами да разсъждават и да правят връзките. Сега трябваше да им ги наливат в главата, като им ги изтипосват на телевизор.

Моите клиенти рядко имаха пари да ми плащат хонорарите, камо ли за ПауърПойнт презентации. Рулей правеше изключение. Ако му скимнеше, с малко помощ от майка си той можеше да си позволи да наеме Франсиз Форд Копола да му направи ПауърПойнт. Обаче изобщо не бях повдигал тоя въпрос, защото бях от старата школа. Обичах сам да излизам на ринга. Минтън можеше да показва каквото си ще на големия син екран. Аз исках, когато дойде моя ред, съдебните заседатели да гледат само мен. Ако аз не успеех да ги убедя, и компютърът нямаше да може.

В пет и половина се обадих на Маги Макфърсън в службата.

— Време е за почивка — казах й.

— Може би за тузарите от адвокатската колегия. Ние обществените служители трябва да работим до след мръкнало.

— Защо не си починеш и не дойдеш да се срещнем на по гинес и малко овчарска баница, а после ще се върнеш да си доработиш.

— Не, Холър. Не мога. Освен това знам какво искаш.

Засмях се. Никога не се беше случвало тя да не смята, че знае какво искам. И обикновено имаше право, само че не и тоя път.

— Нима? И какво искам?

— Ще се опиташ пак да ме изнудиш и да разбереш какви са плановете на Минтън.

— Няма такова нещо, Магс. Минтън е разтворена книга за мен. Наблюдателят на Смитсън му е писал двойка, затова твоят шеф му е казал да си събира партакешите, да изкопчи нещо и да си свие опашката. Обаче Минтън е поработил по компютърната си заключителна реч и иска да рискува, да заложи всичко на една карта. Освен това искрено негодува, затова идеята да капитулира не му допада.

— На мен също. Смитсън винаги го е било страх да не изгуби — особено след делото „Блейк“. Винаги е готов да се откаже по средата. Не може така.

— Винаги съм казвал, че изгубиха делото „Блейк“ в мига, в който те разкараха. Ти ще им разкажеш играта, Маги.

— Ако получа тази възможност.

— Някой ден.

Не й се приказваше за задънената улица, в която се намираше нейната кариера. Затова смени темата.

— Струваш ми се по-бодър — отбеляза тя. — Вчера беше заподозрян в убийство. Днес си хванал прокурора натясно. На какво се дължи промяната?

— На нищо. Просто затишие пред буря, предполагам. Ей, чакай да те питам нещо. Някога искала ли си бърза балистична експертиза?

— Каква балистична експертиза?

— Сравнение на гилза с гилза и куршум с куршум.

— Зависи кой я прави, кой отдел, имам предвид. Обаче, ако наистина адски бързат, могат да получат резултатите за едно денонощие.

Усетих глухото тупване на страха в стомаха си. Знаех, че времето ми може вече да е изтекло.

— Най-често обаче не става така — продължи Маги. — Два-три дни, за толкова получават експресна експертиза. А ако ти трябват всички данни, сравнение на гилзи и куршуми, ще отнеме още повече време, защото куршумите може да са повредени и тогава анализите се затрудняват. Изискват повече работа.

Кимнах. Всичко това едва ли щеше да ми помогне. Знаех, че разполагат с гилзата от местопрестъплението. Ако получеха резултатите от сравнението с гилзата от куршум, изстрелян преди петдесет години от пистолета на Мики Коен, Ланкфорд и Соубъл щяха да дойдат, за да ме приберат на топло, и чак после да мислят за сравнението на куршумите.

— Още ли си там? — попита Маги.

— Да. Просто се бях замислил.

— Вече не ми се струваш бодър. Искаш ли да поговорим за това, Майкъл?

— Не, в момента не. Но ако накрая ми потрябва добър адвокат, знаеш на кого ще се обадя.

— Това ще е голяма сензация.

— Направо ще се изненадаш.

И двамата се умълчахме. Самото й присъствие от другия край на връзката ми действаше успокоително. Харесваше ми.

— Вече трябва да се връщам на работа, Холър.

— Добре, Маги, прати лошите където заслужават.

— Непременно.

— Лека нощ.

Изключих и за няколко минути се замислих, после пак отворих мобилния и се обадих в „Шератън Юнивърсъл“, за да видя дали имат свободни стаи. Бях решил за всеки случай да не се прибирам вкъщи тая нощ. Там можеше да ме чакат двама глендейлски детективи.

38

След безсънна нощ в кофти хотел отидох в съда в сряда сутринта и не заварих посрещачи, например усмихнати глендейлски детективи, очакващи ме със заповед за арест. С облекчение минах през детектора за метал. Носех същия костюм като предишния ден, ала се надявах никой да не забележи. Все пак си бях облякъл чиста риза с нова вратовръзка. Нося си резервни в багажника на линкълна за летни дни, когато работя в пустинята и климатикът на колата прегрява.

Когато стигнах до залата на съдия Фулбрайт, с изненада установих, че не съм пръв от участниците в процеса. Минтън вече подготвяше екрана за презентацията си. Тъй като залата беше проектирана преди ерата на компютърните презентации, нямаше място за три и половина метров екран, който едновременно да виждат съдебните заседатели, съдията и адвокатът. Той щеше да заеме доста пространство в галерията и зрителите, които седяха зад него, нямаше да го виждат.

— Подранил си — вместо поздрав отбелязах аз.

Той вдигна поглед и като че ли се изненада да ме види толкова рано.

— Трябва да подготвя техниката. Голяма беля е.

— Винаги можеш да го направиш по стария начин — просто да гледаш съдебните заседатели и директно да им говориш.

— Не, мерси. Така повече ми харесва. Разговаря ли с клиента си за предложението?

— Да, няма да стане. Явно ще продължим докрай.

Оставих куфарчето си на масата на защитата и се зачудих дали фактът, че Минтън се готви за заключителната си реч, означава, че се е отказал да призовава нови свидетели. Изведнъж се паникьосах. Хвърлих поглед към масата на обвинението и не видях нищо, което да ми подскаже плановете на прокурорчето. Знаех, че мога направо да го попитам, обаче не ми се щеше да се откажа от равнодушно самоуверената си поза.

Вместо това се запътих към бюрото на съдебния пристав, за да поговоря с Бил Миън, шерифа, който ръководеше залата на Фулбрайт. Видях отгоре пръснати документи. Сред тях трябваше да е съдебният календар, както и списъкът на арестантите, които тая сутрин щяха да карат с автобус в съда.

— Отивам да си взема едно кафе, Бил. Искаш ли нещо?

— Не, мой човек, мерси. Дотук бях с кофеина. Поне за известно време.

Усмихнах се и попитах:

— Ей, това списъкът на арестантите ли е? Може ли да хвърля едно око, за да видя дали някой от клиентите ми е в него?

— Естествено.

Миън ми подаде няколко страници, прихванати с телбод. В списъка фигурираха всички затворници, които в момента се намираха в затворите на съда. След името се посочваше номерът на съдебната зала, в която щяха да водят арестанта. Като си придавах максимално небрежен вид, аз го прегледах и открих Дуейн Джефри Корлис. Доносникът на Минтън се намираше в сградата и щяха да го доведат в съда на Фулбрайт. За малко да въздъхна от облекчение, обаче успях да се въздържа. Явно прокурорчето все пак щеше да изиграе нещата така, както се бях надявал.

— Нещо не е наред ли? — попита шерифът.

Погледнах го и му върнах листата.

— Не, защо?

— Не знам. Просто изглеждаш така, като че ли нещо се е случило.

— Още нищо не се е случило, но ще се случи.

Напуснах залата и слязох в кафенето на втория етаж. Когато се наредих на опашката, за да платя за кафето, видях Маги Макфърсън да влиза и да се запътва направо към кафемашините. След като платих, отидох при нея. Тя изсипваше прахче от розово пакетче в кафето си.

— Божичко — възкликнах. — И бившата ми жена все ми казваше, че тъкмо така го харесва.

Тя се обърна и ме видя.

— Стига, Холър.

Но се усмихна.

— Какво правиш? Не трябваше ли да се готвиш да дръпнеш шалтера на Минтъновия ПауърПойнт?

— Няма страшно. Всъщност трябва да дойдеш и да гледаш Шоуто. Старата срещу новата школа, борбата на века.

— Съмнявам се. Между другото, това не е ли същият костюм, който носеше вчера?

— Да, той ми е за кадем. Обаче откъде знаеш какво съм носил вчера?

— А, отбих се за няколко минути в залата на Фулбрайт. Ти беше прекалено зает да разпитваш клиента си, за да ме забележиш.

Тайно се зарадвах, че изобщо обръща внимание на костюмите ми. Знаех, че това означава нещо.

— Ами тогава защо не се отбиеш и тая сутрин?

— Днес не мога. Много съм заета.

— С какво?

— Поемам едно убийство от Анди Севил. Той напуска, за да се заеме с адвокатлък и вчера си поделихме делата му. На мен се падна най-хубавото.

— Чудесно. Обвиняемият има ли нужда от адвокат?

— Няма да стане, Холър. Нямам намерение да го изпусна заради теб.

— Само се майтапя. Имам си предостатъчно работа.

Тя постави капачка на чашата си и я вдигна от плота, като я държеше с няколко салфетки, за да не се опари.

— И при мен е същото. Ще ми се да можех да ти пожелая успех днес, обаче не мога.

— Да, знам. Трябва да поддържаш служебната линия. Просто гледай да ободриш Минтън, когато слезе при вас с шапка в ръце.

— Ще опитам.

Тя излезе от кафенето и аз отидох на една свободна маса. Имах още петнайсет минути до началото на процеса. Извадих мобилния си и позвъних на втората си бивша жена.

— Аз съм, Лорна. В играта сме с Корлис. Готова ли си?

— Да.

— Добре, само проверявам. Ще ти се обадя.

— Успех, Мики.

— Мерси. Ще ми трябва. Бъди готова за следващото обаждане.

Затворих и тъкмо се канех да стана, когато видях детектива от лосанджелиската полиция Хауърд Кърлин да слаломира между масите към мен. Човекът, който беше вкарал Хесус Менендес в затвора, нямаше вид да се е отбил за сандвич с фъстъчено масло и сардини. Носеше сгънат на две документ. Той дойде при моята маса и го хвърли пред чашата ми.

— Какъв е тоя боклук? — попита полицаят. Започнах да разгъвам листа, въпреки че знаех какво е.

— Прилича ми на призовка. Би трябвало да знаеш какво е.

— Разбираш какво те питам, Холър. Каква е тая игра? Нямам нищо общо с това дело и не искам да участвам в твоите глупости.

— Това не е игра и не са глупости. Призован си като свидетел на защитата.

— Защо? Казах ти, а и вече ти е известно, че нямам абсолютно нищо общо с това дело. Следствието води Марти Букър. Току-що разговарях с него и той ми каза, че трябва да има някаква грешка.

Кимнах, като че ли исках да се държа сговорчиво.

— Знаеш ли какво, качи се в залата и седни. Ако има грешка, ще я поправя колкото може по-скоро. Съмнявам се, че ще ти отнеме повече от час. Ще те измъкна оттук и ще можеш пак да идеш да гониш лошите.

— Какво ще кажеш да си тръгна сега и ти да поправиш грешката когато ти кефне, ебати?

— Няма да стане, детектив. Това е валидна и законна призовка и ти трябва да се явиш в залата, освен ако не искаш да те уволнят. Казах ти, максимално ще ускоря нещата. Прокурорът има само един свидетел, после е мой ред и ще се погрижа за всичко.

— Това е пълна глупост.

Той се извърна и закрачи обратно към изхода. За щастие беше оставил призовката при мен, защото беше фалшива. Изобщо не я бях регистрирал при съдебната секретарка и Подписът отдолу беше мой.

Глупост или не, Кърлин едва ли щеше да напусне съда. Той разбираше от дълг и законност. Това беше животът му.

На което и разчитах. Щеше да остане в залата, докато не го освободят. Или докато не разбереше защо съм го повикал.

39

В 9:30 съдията покани заседателите в ложата им и веднага даде ход на заседанието. Озърнах се назад към галерията и видях Кърлин на задния ред. На лицето му се изписваше замислено, ако не и гневно изражение. Седеше близо до изхода и не знаех докога ще остане. Предполагах, че ще ми трябва целият час, за който му бях споменал.

Обходих с поглед и останалата част от залата и забелязах Ланкфорд и Соубъл на пейката до бюрото на пристава, предназначена за служители на правоохранителните органи. Лицата им не разкриваха нищо, ала въпреки това ме накараха да се замисля. Зачудих се дали изобщо ще получа тоя един час, който ми трябваше.

— Господин Минтън — напевно произнесе съдията. — Обвинението има ли нови свидетели?

Обърнах се към съда. Прокурорчето се изправи, поправи сакото си и после като че ли се поколеба, преди да отговори.

— Да, Ваша светлост, обвинението призовава Дуейн Джефри Корлис.

Скочих на крака и забелязах, че приставът Миън от дясната ми страна също става. Отиваше в съдебния арест, за да доведе Корлис.

— Ваша светлост? — започнах театъра аз. — Кой е Дуейн Джефри Корлис и защо досега не ми е било съобщено за него?

— Почакайте малко, шериф Миън — спря пристава Фулбрайт.

Миън остана на мястото си с ключа от вратата на ареста в ръка. Съдията се извини на съдебните заседатели и им каза, че се налага да се върнат в залата за обсъждане на присъдите, докато пак не ги повикат. След като се изнизаха през вратата зад ложата, тя насочи вниманието си към Минтън.

— Бихте ли ни разказали за този ваш свидетел, господин Минтън?

— Дуейн Корлис сътрудничи на обвинението. Той е разговарял с господин Рулей, когато обвиняемият е бил в ареста.

— Дрън-дрън! — възкликна моят клиент. — Не съм приказвал с ни…

— Млъкнете, господин Рулей — отекна гласът на съдията. — Господин Холър, обяснете на клиента си какви са рисковете от изблиците в моя съд.

— Благодаря, Ваша светлост.

Продължавах да стоя изправен. Надвесих се над Рулей и зашепнах в ухото му.

— Беше идеално — похвалих го. — Сега кротувай и аз ще поема нещата в свои ръце.

Той кимна с глава, облегна се назад и гневно скръсти ръце на гърдите си. Отново се изправих.

— Извинявам се, Ваша светлост, но аз също споделям възмущението на клиента си от изненадващото поведение на обвинението. За пръв път чуваме за господин Корлис. Бих искал да узная кога е съобщил той за тоя предполагаем разговор.

Минтън също беше останал прав. Струва ми се, че за пръв път в целия процес двамата стояхме един до друг и отправяхме реплики към съдията.

— Господин Корлис се е свързал с обвинението чрез прокурора, който пое първото изслушване на обвиняемия — отвърна той. — Тая информация обаче ми беше предадена едва вчера, когато на служебно заседание ме попитаха защо изобщо не съм я използвал.

Лъжеше, естествено, обаче нямах никакво намерение да го изобличавам. Ако го сторех, щях да разкрия изпускането на Маги Макфърсън на Свети Патрик, пък и това можеше да опропасти плана ми. Трябваше да внимавам. Категорично щях Да възразя срещу свидетелстването на Корлис, но също щях да направя всичко възможно възражението ми да не бъде удовлетворено.

Опитах се да изобразя максимално негодувание.

— Това е невероятно, Ваша светлост. Нима само защото прокуратурата има проблем с вътрешната комуникация, моят клиент трябва да търпи последиците от това, че не е бил осведомен за съществуването на още един свидетел на обвинението? Определено не бива да се допуска този човек да свидетелства. Вече е много късно да го водят тук.

— Ваша светлост — припряно се обади Минтън. — Самият аз нямах време да разговарям с господин Корлис. Тъй като се готвех за заключителната си реч, просто уредих днес да го доведат тук. Неговите показания са ключът за аргументиране на обвинението, защото опровергават твърденията на господин Рулей. Ако той не бъде допуснат да свидетелства, обвинението ще претърпи сериозни щети.

Поклатих глава и саркастично се усмихнах. С последните си думи Минтън заплашваше съдията, че прокуратурата няма да я подкрепи в евентуални нови избори.

— Господин Холър? — попита Фулбрайт. — Нещо друго, преди да взема решение?

— Само искам възражението ми да се протоколира.

— Протоколирано е. Ако ви дам време да проучите господин Корлис и да разговарят с него, колко ще ви трябва?

— Седмица.

Сега беше ред на Минтън да изобрази фалшива усмивка и да поклати глава.

— Това е смехотворно, Ваша светлост.

— Искате ли да отидете да поговорите с него? — попита ме съдията. — Ще ви позволя.

— Не, Ваша светлост. Според мен всички затворнически доносници са лъжци. Няма смисъл да разговарям с него, защото всичко, което излезе от устата му, ще бъде лъжа. Абсолютно всичко. Освен това, не е важно какво ще каже той. А какво ще кажат за него другите. За това ще ми е нужно време.

— Тогава ще му позволя да свидетелства.

— Ваша светлост — казах аз. — Щом ще го допуснете в тая зала, може ли да помоля за нещо от името на защитата?

— За какво, господин Холър?

— Бих искал да изляза в коридора и да се обадя на детектив. Ще ми отнеме по-малко от минута.

Съдията се замисли за миг, после кимна с глава.

— Добре. Докато сте навън, ще повикам заседателите.

— Благодаря.

Забързано излязох от ограденото пространство и закрачих по централната пътека. Погледът ми срещна тоя на Хауърд Кърлин, който презрително ми се захили.

В коридора натиснах бутона за бързо избиране и Лорна Тейлър отговори веднага.

— Къде си?

— На петнайсет минути от теб.

— Носиш ли разпечатката и записа?

— Разбира се.

Погледнах си часовника. Десет без петнайсет.

— Добре тогава, играта започва. Ела колкото можеш по-бързо, но после изчакай в коридора пред залата. В десет и петнайсет влез вътре и ми ги дай. Ако разпитвам свидетеля, просто седни на първия ред и чакай да те забележа.

— Ясно.

Затворих мобилния и се върнах в залата. Съдебните заседатели бяха заели местата си и Миън въвеждаше мъж в сив гащеризон през вратата на ареста. Дуейн Корлис беше слаб човек с остра коса, която явно не миеше редовно в окръжния затвор. Носеше синя, пластмасова болнична лента на китката. Познах го. Това беше човекът, който ми беше поискал визитка на първата ми среща с Рулей в ареста.

Приставът го заведе при свидетелската скамейка и съдебната секретарка го закле. Оттам нататък шоуто пое Минтън.

— Господин Корлис, бяхте ли арестуван на пети март тая година?

— Да, полицията ме арестува за обир и притежание на наркотици.

— В момента наложена ли ви е мярка за неотклонение? Свидетелят се озърна наоколо.

— Хмм, не, струва ми се. Просто съм в съда.

Чух дрезгавия смях на Кърлин зад себе си, но никой не последва примера му.

— Не, питам дали ви е наложена мярка за неотклонение. Когато не сте в съда.

— Да, включен съм в програма за лечение на наркозависимост в затворническото отделение на медицинския център на окръг Лос Анджелис и Калифорнийския университет.

— Наркоман ли сте?

— Да. Пристрастен съм към хероин, но в момента съм чист. Не съм се друсал, откакто ме арестуваха.

— Повече от шейсет дни.

— Точно така.

— Познавате ли обвиняемия по това дело?

Корлис хвърли поглед към Рулей и кимна с глава.

— Да.

— Къде се запознахте?

— В ареста, когато ме гепиха.

— Искате да кажете, че след като са ви арестували, сте влезли в близък контакт с обвиняемия Луис Рулей, така ли?

— Да, на другия ден.

— Как се случи това?

— Ами… и двамата бяхме във ваннайския затвор, но в различни отделения. После, когато ни доведоха в съда, ни събраха заедно, първо в рейса, после в ареста и накрая, когато ни доведоха в залата за първото изслушване. През цялото това време бяхме заедно.

— Какво имате предвид, когато казвате „заедно“?

— Ами, бяхме залепени един за друг, защото бяхме единствените бели в цялата група.

— Разговаряхте ли, докато бяхте заедно през цялото това време?

Корлис кимна и в същото време Рулей поклати глава. Докоснах клиента си по ръката, за да го предупредя да не прави демонстрации.

— Да, разговаряхме — потвърди свидетелят.

— За какво?

— Главно за цигари. И на двамата ни се пушеше, обаче в пандиза е забранено.

Той разпери ръце — „какво да се прави“ — и неколцина съдебни заседатели, сигурно пушачи, се усмихнаха и разбиращо закимаха.

— Стигна ли се до момент, когато попитахте господин Рулей защо е в ареста? — продължи прокурорчето.

— Да.

— Той какво ви отговори?

Бързо се изправих и възразих, обаче възражението ми също толкова бързо беше отхвърлено.

— Той какво ви отговори, господин Корлис? — повтори въпроса Минтън.

— Ами, първо ме попита аз защо съм там. Обясних му. После и аз го попитах и той каза: „Задето дадох на една курва точно каквото заслужаваше“.

— Това точните му думи ли са?

— Да.

— После обясни ли какво има предвид?

— Не. Не каза нищо повече за това.

Наведох се напред в очакване Минтън да зададе очевидния следващ въпрос. Той обаче не го стори.

— Господин Корлис, обещавано ли ви е нещо от мен или изобщо от окръжната прокуратура в замяна на вашите показания?

— Не. Просто реших, че е редно да постъпя така.

— Какво е положението с вашето дело?

— Все още са ми повдигнати обвинения, обаче, изглежда, че ако довърша програмата си, ще ги свалят. Поне за дрогата. За обира още не знам.

— Но аз не съм ви обещавал да ви помогна в това, така ли е?

— Да, нищо не сте ми обещавали.

— Друг от окръжната прокуратура давал ли ви е някакви обещания?

— Не.

— Нямам повече въпроси.

Седях неподвижно и просто зяпах Корлис. Бях заел поза на човек, който е ядосан, обаче не знае точно какво да направи. Накрая съдията ме подкани да се размърдам.

— Кръстосан разпит, господин Холър?

— Да, Ваша светлост.

Изправих се, озърнах се назад към вратата, като че ли се надявах на някакво чудо. После погледнах големия часовник над задната врата и видях, че е десет и пет. Докато се обръщах към свидетеля, забелязах, че не съм изгубил и Кърлин. Той продължаваше да седи на задния ред, все още със същата презрително захилена физиономия. Осъзнах, че това може би е естественото му изражение.

— Колко сте годишен, господин Корлис? — попитах доносника.

— На четирийсет и три.

— Дуейн ли ви наричат?

— Точно така.

— Някакви други имена?

— Като тийнейджър, всички ми викаха Ди Джей.

— Къде премина детството ви?

— В Меса, щата Аризона.

— Колко пъти са ви арестували досега, господин Корлис?

Минтън възрази, обаче съдията отхвърли възражението. Знаех, че тя ще ми даде голяма свобода с тоя свидетел, тъй като се предполагаше, че аз съм в по-неизгодно положение.

— Колко пъти са ви арестували досега, господин Корлис? — повторих въпроса.

— Около седем, струва ми се.

— Значи сте лежали в доста затвори, нали?

— Може да се каже.

— Само в окръг Лос Анджелис ли?

— Главно. Но са ме арестували и във Финикс.

— Значи знаете как функционира системата.

— Просто се опитвам да оцелея.

— И понякога оцеляването ви означава да портите съкилийниците си, нали?

— Ваша светлост? — скочи на крака Минтън.

— Седнете си, господин Минтън — не му даде да довърши Фулбрайт. — Дадох ви голяма свобода на действие, като ви позволих да призовете тоя свидетел. Сега и господин Холър ще получи своето. Свидетелят ще отговори на този въпрос.

Стенографката прочете въпроса на Корлис.

— Ами… предполагам.

— Колко пъти сте донасяли за друг затворник?

— Не знам. Няколко пъти.

— Колко пъти сте свидетелствали в съд в полза на обвинението?

— Включително моите дела ли?

— Не, господин Корлис. Само в полза на обвинението. Колко пъти сте давали показания срещу друг затворник в полза на обвинението?

— Май че сега ми е за четвърти път.

Престорих се на изненадан и отвратен, въпреки че не бях.

— Значи сте стара пушка, а? Може да се каже, че почти вие станало професия — затворнически доносник наркоман.

— Просто казвам истината. Ако хората ми признават лоши неща, аз се чувствам длъжен да съобщавам за тях.

— Обаче се мъчите да изкопчите тия неща от хората, нали?

— Не, нищо подобно. Предполагам, че просто съм си дружелюбен по нрав.

— Дружелюбен по нрав, значи. И очаквате съдебните заседатели да ви повярват, че абсолютно непознат човек просто Ще се появи изневиделица и ще ви каже, че е дал на една курва точно каквото заслужава. Така ли?

— Точно така го каза.

— Просто ви го е споменал и после двамата пак сте продължили да си приказвате за цигари.

— Не съвсем.

— Не съвсем ли? Какво искате да кажете с това „не съвсем“?

— Каза ми също, че го е правил и по-рано. Каза, че му се било разминавало безнаказано и пак щяло да му се размине. Хвалеше се, защото предишния път убил кучката и му се било разминало.

За миг се вцепених. Хвърлих поглед към Рулей, който седеше неподвижно като статуя с изненадано изражение. После пак се обърнах към свидетеля.

— Вие…

Млъкнах, все едно аз бях човекът в минното поле, който току-що е чул изщракването под крака си. С периферното си зрение зърнах, че тялото на Минтън се напряга.

— Господин Холър? — подкани ме съдията.

Откъснах очи от Корлис и погледнах Фулбрайт.

— Засега нямам повече въпроси, Ваша светлост.

40

Минтън излезе иззад мястото си като боксьор, приближаващ се от своя ъгъл към окървавения си противник.

— Повторен разпит ли, господин Минтън? — попита Фулбрайт.

Той обаче вече стоеше зад катедрата.

— Безусловно, Ваша светлост.

И погледна съдебните заседатели, сякаш за да подчертае значението на предстоящия диалог. После се обърна към Корлис.

— Казахте, че се е хвалил, господин Корлис. За какво?

— Ами, разказа ми, че наистина убил някакво момиче и му се разминало.

Изправих се.

— Ваша светлост, това няма нищо общо с настоящото дело и не опровергава показания, снети по-рано от защитата. Свидетелят не може да…

— Ваша светлост — прекъсна ме Минтън, — тия сведения бяха извадени на бял свят от самата защита. Обвинението има право да ги проучи.

— Позволявам — реши Фулбрайт.

Седнах си с обезсърчен вид. Минтън заора напред. Отиваше точно натам, накъдето исках.

— Господин Корлис, господин Рулей съобщи ли ви подробности за предишния случай, когато по собствените му думи безнаказано убил жена?

— Каза, че момичето било танцьорка на екзотични танци. В заведение, в което имало нещо като змийска бърлога.

Усетих, че Рулей ме хваща за бицепса и ме стиска. Горещият му дъх ме лъхна в ухото.

— Какво е това? — прошепна той.

Обърнах се към него.

— Не знам. Какво си му разправял на тоя, по дяволите?

— Нищо не съм му разправял — изсъска през зъби. — Това е инсценировка. Подлял си ми вода!

— Аз ли? Какви ги говориш? Казах ти, не успях да се добера до него в затвора. Ако ти не си му издрънкал тия гадости, някой друг му ги е разправил. Помисли. Кой?

Обърнах се и погледнах Минтън, който стоеше зад катедрата и продължаваше да разпитва Корлис.

— Господин Рулей каза ли нещо друго за танцьорката, която твърдял, че е убил? — попита той.

— Не, не ми каза нищо повече.

Прокурорчето се консултира с бележките си, за да се увери, че няма нищо повече, после кимна с глава.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Съдията ме погледна. Почти долових съчувствието, изписано на лицето й.

— Още въпроси от защитата към този свидетел?

Преди да успея да отговоря, в дъното на залата се разнесе шум и аз се обърнах. Лорна Тейлър тъкмо влизаше.

Тя припряно се приближи по пътеката към ограденото пространство.

— Може ли да се посъветвам със сътрудничката си, Ваша светлост?

— Само побързайте, господин Холър.

Посрещнах Лорна на перилата и взех от нея видеозаписа, увит с лист хартия и прихванат с ластик. Както предварително я бях инструктирал, тя зашепна в ухото ми.

— Тук се преструвам, че ти шепна нещо много важно на ухото. Как върви?

Кимнах, смъкнах ластика и погледнах листа.

— Моментът е идеален — отговорих й. — Вече съм готов.

— Може ли да остана да гледам?

— Не, искам да си вървиш. Никой не бива да разговаря с теб, след като приключим тук.

Пак кимнах, Лорна ми кимна в отговор и си тръгна. Върнах се на катедрата.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Седнах и зачаках. Рулей ме стисна за ръката.

— Какви ги вършиш?

Отблъснах го.

— Престани да ме пипаш. Имаме нова информация, която не можем да изложим сега.

Насочих вниманието си към съдията.

— Други свидетели, господин Минтън? — попита тя.

— Не, Ваша светлост.

Фулбрайт кимна.

— Свидетелят е свободен.

Миън се запъти към Корлис. Съдията ме погледна и аз понечих да се изправя.

— Нов разпит на свидетеля ли, господин Холър?

— Да, Ваша светлост, защитата призовава Дуейн Джефри Корлис за нов разпит.

Миън се закова на място и всички погледи се впериха в мен. Повдигнах касетата и листа, които ми беше донесла Лорна.

— Имам нови сведения за господин Корлис, Ваша светлост. Не можах да ги разкрия по време на кръстосания разпит.

— Много добре. Продължете.

— Може ли един момент, Ваша светлост?

— Побързайте.

Пак се наведох към Рулей.

— Виж, не знам какво става, обаче няма значение — прошепнах му.

— Как така няма значение? Да не…

— Изслушай ме. Няма значение, защото пак ще го изоблича. Няма значение, даже да заяви, че си утрепал двайсет жени. Лъжецът си е лъжец. Ако го изоблича, нищо друго няма значение. Чат ли си?

Той кимна и явно се успокои.

— Ами тогава го изобличи.

— Ще го сторя. Само че трябва да знам. Известно ли му е още нещо, за което може да се раздрънка? Има ли нещо, от което трябва да се пазя?

Рулей зашепна бавно, като че ли обясняваше на дете.

— Не знам, защото изобщо не съм приказвал с него. Не съм такъв глупак, че да дрънкам за цигари и убийства с пълен непознат, ебати!

— Господин Холър — подкани ме съдията.

Погледнах я.

— Да, Ваша светлост.

Взех касетата и листа, който вървеше с нея и се изправих, за да се върна на катедрата. Пътьом хвърлих бърз поглед към галерията и забелязах, че Кърлин го няма. Нямаше как да знам колко време е останал и какво е чул. Ланкфорд също липсваше. Там беше само Соубъл, която избегна погледа ми. Насочих вниманието си към Корлис.

— Господин Корлис, можете ли да кажете на съдебните заседатели точно къде бяхте, когато господин Рулей уж ви е направил тия разкрития за убийството и нападението?

— Когато бяхме заедно.

— Къде, господин Корлис?

— Ами, в рейса не си говорихме, защото бяхме на различни места. Но когато отидохме в съда, бяхме в една килия с още шестима души, седяхме един до друг и си приказвахме.

— И ония шестима души присъстваха на разговора ви с господин Рулей, така ли?

— Ми нямаше как. Нали бяха там.

— Значи искате да кажете, че ако ги доведа тук един по един и ги попитам дали са ви видели да разговаряте с господин Рулей, те ще го потвърдят?

— Ами… би трябвало. Обаче…

— Какво обаче, господин Корлис?

— Ми те сигурно просто няма да искат да кажат, това е.

— Защото никой не обича доносниците, така ли, господин Корлис?

Той сви рамене.

— Сигур.

— Добре, да се уверим, че сме разбрали всичко вярно. Не сте разговаряли с господин Рулей в автобуса, обаче сте разговаряли с него, когато сте били заедно в една килия. Още някъде?

— Да, приказвахме си, когато ни преместиха в съда. Вкарват те в онова стъклено помещение и чакаш да те призоват. И там си приказвахме, докато не обявиха неговото дело. Той мина пръв.

— Става дума за първото ви изслушване пред съдия, нали така?

— Точно така.

— Значи двамата сте разговаряли в съда и там господин Рулей ви е разкрил участието си в описаните от вас престъпления.

— Точно така.

— Спомняте ли си какво конкретно ви каза, когато бяхте в залата?

— Не, нищо конкретно. Струва ми се, че тогава ми разказа за танцьорката.

— Добре, господин Корлис.

Вдигнах касетата, съобщих, че това е видеозапис от първото изслушване на Луис Рулей и помолих да го впишат като веществено доказателство на защитата. Минтън се опита да възрази, тъй като не съм го бил представил със следствените материали, обаче съдията моментално отхвърли възражението, без дори да се наложи да се намеся. Той възрази още веднъж, като се позова на липса на доказателство за автентичност на записа.

— Просто се опитвам да спестя време на съда — поясних. — Ако се наложи, за около час мога да доведа човека, който е направил записа, за да потвърди автентичността му. Обаче смятам, че Ваша светлост само с един поглед ще може да се увери в нея.

— Позволявам — отсъди Фулбрайт. — След като изгледаме записа, обвинението може пак да повдигне възражение, ако има желание.

Избутаха в залата количката с телевизора и видеото, които по-рано бях използвал, и аз обърнах екрана така, че едновременно да го виждат Корлис, съдебните заседатели и съдията. Минтън трябваше да се премести на стол отстрани на ложата, за да може да гледа. Пуснаха записа. Той продължи двайсет минути и показа Рулей от момента на влизането му в кошарата до излизането му след изслушването. Клиентът ми нито веднъж не разговаря с друг освен с мен. Когато записът свърши, оставих телевизора там, в случай че пак ми потрябва. После с възмутено изражение се обърнах към Корлис.

— Господин Корлис, забелязахте ли някой момент в тоя запис, в който двамата с господин Рулей да разговаряте?

— Хмм, не, аз…

— И все пак свидетелствахте под клетва и страх от наказание, че той ви е признал извършени от него престъпления, докато сте били в съдебната зала, нали?

— Знам, казах го, обаче трябва да съм се объркал. Сигурно ми е разказал всичко, когато бяхме в килията.

— Вие излъгахте съдебните заседатели, нали?

— Нямах такова намерение. Така си го спомнях, но сигурно съм сбъркал. Оная сутрин още бях надрусан. Спомените ми са се объркали.

— Явно е така. Ще ви питам още нещо. Спомените ви бяха ли объркани, когато свидетелствахте срещу Фредерик Бентли през хиляда деветстотин осемдесет и девета?

Корлис съсредоточено свъси вежди, ала не отговори.

— Спомняте си Фредерик Бентли, нали?

Минтън се изправи.

— Възразявам. Хиляда деветстотин осемдесет и девета ли? Каква е връзката?

— Ваша светлост — отвърнах аз. — Отнася се за честността на свидетеля. Която определено е под съмнение.

— Свържете точките, господин Холър — нареди Фулбрайт. — Бързо.

— Да, Ваша светлост.

Вдигнах листа и го използвах като реквизит по време на последните ми въпроси към Корлис.

— През хиляда деветстотин осемдесет и девета Фредерик Бентли е бил осъден с ваша помощ за изнасилване на шестнайсетгодишно момиче в леглото му. Във Финикс. Спомняте лиси?

— Едва-едва — отговори той. — Оттогава съм поел много дрога.

— На процеса му сте свидетелствали, че ви е признал престъплението, докато двамата сте били заедно в ареста на полицейския участък. Вярно ли е?

— Както казах, вече ми е трудно да си спомня.

— Полицията ви е затворила в ареста, защото е знаела, че ще го изпеете, даже да се наложи да си го измислите, нали така?

Повишавах глас с всеки следващ въпрос.

— Не си спомням — отвърна Корлис. — Обаче не си измислям нищо.

— После, осем години по-късно, мъжът, който според вашите свидетелски показания ви признал, че го е извършил, бил реабилитиран, тъй като с ДНК тест се доказало, че спермата от насилника на момичето била на друг мъж. Вярно ли е това?

— Аз не… искам да кажа… това беше много отдавна.

— А помните ли разговора си с репортера от вестник „Аризона Стар“ след освобождаването на Фредерик Бентли?

— Смътно. Помня, че някой се обади, обаче нищо не съм му казал.

— Той ви е съобщил за реабилитацията на осъдения след ДНК тестовете и ви е попитал дали сте измислили признанието на Бентли, нали?

— Не знам.

Вдигнах в ръка листа към съдията.

— Ваша светлост, тук имам архивен материал от вестник „Аризона Стар“. От девети февруари хиляда деветстотин деветдесет и седма. Моята сътрудничка се натъкнала на него, когато потърсила името Дуейн Джефри Корлис в търсачката „Гугъл“ на служебния си компютър. Моля материалът да бъде вписан като веществено доказателство и да бъде признат за исторически документ, отразяващ признание чрез мълчание.

Искането ми предизвика бурния протест на Минтън за автентичността на документа и основателната причина за неговото приемане. Накрая Фулбрайт отсъди в моя полза. Тя проявяваше същото възмущение, което се опитвах да излъчвам и аз, и прокурорчето нямаше голям шанс.

Приставът занесе компютърната разпечатка на Корлис и съдията му нареди да я прочете.

— Не ме бива много по четенето, Ваша светлост — измънка той.

— Опитайте, господин Корлис.

Свидетелят доближи листа към очите си и се вторачи в него.

— Високо, моля — изсумтя Фулбрайт.

Той се прокашля и зачете с пресеклив глас:

— „Мъж, несправедливо осъден за изнасилване, беше освободен в събота от Аризонския затвор и се закле да потърси справедливост за други несправедливо осъдени. Трийсет и четири годишният Фредерик Бентли излежал близо осем години в затвора за изнасилване на шестнайсетгодишно момиче от Темпи. Жертвата посочила съседа си Бентли за извършител и кръвните проби показали съответствие на неговата кръвна група със сперма, взета от момичето след изнасилването. Обвинението било потвърдено на процеса със свидетелските показания на информатор, според когото Бентли му признал престъплението, докато двамата били затворени в една килия. Бентли твърдял, че е невинен, и по време на процеса, и след осъждането си. След като ДНК-тестовете бяха приети като валидно доказателство в щатските съдилища, Бентли нае адвокати, за да настоят за такива анализи на спермата, взета от жертвата след изнасилването. По-рано тази година съдът разпореди извършването на такива анализи и резултатът доказа невинността на Бентли.

На пресконференция вчера в «Аризона Балтимор» новоосвободеният Бентли се обяви срещу затворническите информатори и призова за щатски закон, определящ строги правила за полицаите и прокурорите, които възнамеряват да ги използват.

Информаторът, който дал показания под клетва, че Бентли му признал изнасилването, е Д. Дж. Корлис от Меса, арестуван по обвинение за притежаване на наркотици. Когато в събота му съобщих за реабилитацията на Бентли и го попитах дали е измислил показанията си срещу него, Корлис не пожела да отговори. На пресконференцията Бентли обяви, че Корлис бил добре известен на полицията като доносник и бил използван в още няколко дела, за да се приближи до заподозрени. Когато не успявал да измъкне нищо от тях, имал навика сам да си измисля признанията. Обвинението срещу Бентли…“

— Достатъчно, господин Корлис — прекъснах го. — Мисля, че стига.

Свидетелят остави разпечатката и ме погледна като дете, което е отворило врата на препълнен килер и вижда, че всичко ще се изсипе отгоре му.

— Изобщо обвиниха ли ви в лъжесвидетелстване в делото Бентли? — попитах го аз.

— Не — категорично заяви той, като че ли тоя факт напълно го оправдаваше.

— Защото полицаите са ви били съучастници във фалшифицирането на показанията срещу господин Бентли, затова ли?

Минтън скочи на крака.

— Сигурен съм, че господин Корлис няма представа за причините да не го обвинят в лъжесвидетелстване.

Фулбрайт отмени въпроса ми, обаче не ми пукаше. Вече бях толкова напред с тоя свидетел, че не можеха да ме настигнат. Просто продължих със следващия въпрос.

— Някой прокурор или полицай поиска ли от вас да се опитате да спечелите доверието на господин Рулей?

— Не, сигур е било чиста случайност.

— Значи не са ви казвали да изкопчите признание от господин Рулей, така ли?

— Не, не са.

Дълго се взирах в него с отвратено изражение.

— Нямам повече въпроси.

Отнесох гневната си поза на мястото си и сърдито хвърлих касетата пред себе си, преди да седна.

— Господин Минтън? — попита съдията.

— Нямам повече въпроси — унило отвърна прокурорчето.

— Добре — бързо каза Фулбрайт. — Ще освободя съдебните заседатели за обедна почивка, макар и малко рано. Искам всички да се върнете тук точно в един часа.

Тя принудено се усмихна и изчака заседателите да напуснат залата. Лицето й стана сериозно в мига, в който вратата се затвори.

— Чакам защитата и обвинението в кабинета си. Моментално.

И без да дочака отговор, Фулбрайт напусна мястото си толкова бързо, че тогата й се понесе подире й като черната мантия на смъртта.

41

Докато ние с Минтън стигнем до кабинета й, съдия Фулбрайт вече беше запалила цигара. След едно дълго дръпване, тя я угаси в стъкленото преспапие на бюрото и пусна угарката в найлонова торбичка, която извади от дамската си чанта. Не искаше да остави доказателства за прегрешението си нито за нощните чистачи, нито за когото и да било. Фулбрайт издиша дима към вентилационната шахта на тавана, после сведе поглед към прокурорчето. Като имах предвид изражението й, радвах се, че не съм на негово място.

— Господин Минтън, какво правите с моя процес?

— Ваша…

— Млъкнете и сядайте. И двамата.

Подчинихме се. Съдията се успокои и се надвеси над бюрото си. Продължаваше да не откъсва поглед от Минтън.

— Кой работи по онзи ваш свидетел? — спокойно попита тя. — Кой проучи миналото му?

— Хмм, би трябвало да е… всъщност го проверихме само в окръг Лос Анджелис. Нямаше нищо особено, нищо, което да ни предупреди. Проверих името му в компютъра, обаче без инициалите.

— Колко пъти са го използвали в окръга?

— Само един път в съда. Обаче е давал сведения в още три дела, поне толкова открих аз. Не попаднах на нищо за Аризона.

— Никой ли не се сети да провери дали този тип е бил някъде другаде, дали е използвал други варианти на името си?

— Ами… не. Информацията ми предаде прокурорката, която първа пое делото. И аз просто реших, че тя го е проверила.

— Дрън-дрън — обадих се аз.

Съдията ме погледна. Можех да си мълча и да гледам как погребват Минтън, обаче нямаше да му позволя да вземе със себе си Маги Макфърсън.

— Първата прокурорка беше Маги Макфърсън — поясних. — Делото остана в нейни ръце всичко на всичко около три часа. Тя е моя бивша жена и още щом ме видя на първото изслушване, разбра, че няма повече работа по него. И ти го получи още същия ден, Минтън. Кога е трябвало да провери миналото на свидетелите ти, особено на тоя тип, дето е изпълзял изпод камъка си едва след първото изслушване? Предала ти го е и толкова.

Прокурорчето отвори уста да отговори нещо, ала съдията го прекъсна.

— Няма значение кой е трябвало да го свърши. Така или иначе, не е свършено както трябва и според мен поставянето на този човек на свидетелската скамейка е много сериозна прокурорска простъпка.

— Ваша светлост — възкликна Минтън. — Аз…

— Спестете си оправданията за пред шефа си. Него ще трябва да убеждавате. Какво е последното предложение, което прокуратурата е отправила на господин Рулей?

Минтън сякаш се беше вцепенил и не можеше да отговори. Наложи се да го сторя вместо него.

— Обикновено насилие, шест месеца в окръжния.

Съдията повдигна вежди и ме погледна.

— И той не го прие?!

Поклатих глава.

— Моят клиент няма да приеме осъждане. Това ще го съсипе. Ще рискува, за да получи оправдателна присъда.

— Искате ли прекратяване на процеса поради техническа причина?

Засмях се и поклатих глава.

— Не, не искам прекратяване. Това само ще даде на прокуратурата време да разчисти кашата, да приведе всичко в ред и пак да повдигне обвинение.

— Тогава какво искате?

— Какво искам ли? Ще се радваме на пряка оправдателна присъда. Нещо, което няма да позволи на прокуратурата пак да ни досажда. Иначе ще доизиграем процеса докрай.

Фулбрайт кимна и сключи пръсти върху бюрото.

— Това е смехотворно, Ваша светлост — най-после възвърна дар слово Минтън. — И без това вече сме в края на процеса. Спокойно може да изчакаме какво ще решат съдебните заседатели. Те го заслужават. Само една грешка на прокуратурата не е основание да проваляме целия процес.

— Не бъдете глупав, господин Минтън — презрително отвърна съдията. — Не става въпрос какво заслужават съдебните заседатели. И що се отнася до мен, една такава грешка като вашата стига. Не искам от апелативния съд да ми върнат делото, както със сигурност ще направят.

— Нямах представа за миналото на Корлис! — заяви прокурорът. — Кълна се в Господ, нямах представа.

Настойчивостта на думите му за момент ни накара да замълчим. Скоро обаче аз наруших тишината.

— Също както нямаше представа за ножа ли, Тед?

Фулбрайт премести поглед от Минтън към мен и после пак към него.

— Какъв нож? — попита тя. Минтън не отговори.

— Кажи й — подканих го.

Прокурорчето поклати глава.

— Не знам за какво говори.

— Тогава вие ми кажете — обърна се към мен съдията.

— Ваша светлост, ако разчитате на следствените материали от прокуратурата, спокойно можете да се откажете още отначало. Изчезват свидетели, версиите се променят, можете да изгубите делото само като седите и чакате.

— Добре, кажете за ножа.

— Трябваше да се захвана с делото. Затова пратих детектива, с когото работех, да заобиколи официалния път и да ми донесе докладите. Това е честна игра. Но те го бяха очаквали и подправиха доклада за ножа, за да не узная за инициалите. Научих едва когато ми предадоха официалните следствени материали.

Съдията силно стисна устни.

— Това беше полицията, не прокуратурата — побърза да се оправдае Минтън.

— Само преди трийсет секунди заявихте, че не знаете за какво говори той — посочи Фулбрайт. — Сега изведнъж ви е известно. Не ме интересува кой е бил. Потвърждавате ли този факт?

Минтън неохотно кимна с глава.

— Да, Ваша светлост. Но се кълна, че не съм…

— Знаете ли какво ми говори това? — прекъсна го съдията. — Говори ми, че прокуратурата отначало докрай е играла нечестно. Няма значение кой какво е направил, нито това, че детективът на господин Холър не е действал по правилата. Прокуратурата трябва да стои над тези неща. И както стана ясно днес в моя съд, това далеч не е така.

— Ваша светлост, не е…

— Стига, господин Минтън. Смятам, че чухме достатъчно. Сега ме оставете сама. След половин час ще се върна в залата и ще съобщя как ще постъпим. Още не съм сигурна какво ще бъде решението ми, но каквото и да е то, вие няма да го харесате, господин Минтън. И ви нареждам в залата да присъства вашият шеф господин Смитсън, за да го чуе.

Изправих се. Прокурорчето не помръдна. Изглеждаше като вцепенен.

— Казах, че можете да си вървите! — изсумтя съдията.

42

Последвах Минтън покрай съдебната секретарка. Залата пустееше — там беше само Миън, който седеше на бюрото си.

Взех куфарчето си от масата на защитата и излязох от ограденото пространство.

— Ей, Холър, чакай малко — спря ме Минтън, докато събираше вещите си от своята маса.

Погледнах назад към него.

— Какво има?

Той дойде при перилата и посочи задната врата на залата.

— Да излезем оттам.

— Клиентът ми ще ме чака навън.

— Просто ела с мен.

И се запъти нататък. Последвах го. Във вестибюла, където преди два дни се бях сдърпал с Рулей, Минтън спря и се изправи пред мен. Само че мълчеше. Обмисляше думите си. Реших да му дам начална скорост.

— Докато ти идеш да повикаш Смитсън, мисля да се отбия в офиса на „Таймс“ на втория етаж и да се погрижа репортерът там да научи, че след половин час тук ще има шоу с фойерверки.

— Виж — изпелтечи Минтън. — Трябва да го обмислим.

— Кой, ние с теб ли?

— Само не бързай с „Таймс“, става ли? Дай ми номера на мобилния си и почакай десет минути.

— Защо?

— Ще сляза в службата и ще опитам да направя нещо.

— Нямам ти доверие, Минтън.

— Ако мислиш за доброто на клиента си, а не за евтина слава, ще трябва да ми имаш доверие за десет минути.

Извърнах се и се престорих, че обмислям предложението. Накрая пак го погледнах. Лицата ни бяха на по-малко от метър разстояние едно от друго.

— Знаеш ли, Минтън, можех да изтърпя всичките ти гадости. Ножа, арогантността и всичко останало. Аз съм професионалист и ми се налага да живея с помията на прокурорите всеки божи ден. Но когато се опита да прехвърлиш Корлис на Маги Макфърсън, реших, че не заслужаваш никаква милост.

— Виж, не съм направил нарочно нищо, за да…

— Огледай се, Минтън. Тук сме само двамата. Няма камери, няма записващи устройства, няма свидетели. Нима ще ми кажеш в лицето, че преди вчерашното служебно съвещание не си чувал за Корлис?

Той гневно размаха показалец към мен.

— А ти нима ще ми кажеш в очите, че преди тая сутрин не си чувал за него?

Двамата дълго се взирахме един в друг.

— Може да съм зелен, обаче не съм глупак — накрая продължи прокурорчето. — Цялата ти стратегия беше да ме тласнеш към Корлис. Още отначало си знаел какво можеш да постигнеш с него. И сигурно си го научил от бившата си.

— Ако можеш да го докажеш, давай — отвърнах.

— А, не се бой, щях… ако имах време. Но сега имам само половин час.

Бавно вдигнах ръка и си погледнах часовника.

— По-точно двайсет и шест минути.

— Дай ми номера на мобилния си.

Продиктувах му го и той си тръгна. Изчаках във вестибюла петнайсетина секунди, преди да изляза. Рулей стоеше до стъклената стена, която гледаше към площада долу. Майка му и С. С. Добс седяха на една пейка до отсрещната стена. По-нататък по коридора видях детектив Соубъл.

Луис ме забеляза и бързо закрачи към мен. Скоро го последваха майка му и Добс.

— Какво става? — първо попита моят клиент.

Изчаках да се съберат и тримата, преди да отговоря.

— Мисля, че всичко ще експлодира.

— Какво искаш да кажеш? — повдигна вежди Добс.

— Съдията обмисля пряка присъда. Съвсем скоро ще узнаем.

— Какво е пряка присъда? — обади се Мери Уиндзор.

— Когато съдията взима решението от ръцете на съдебните заседатели и признава обвиняемия за невинен. Сърдита е, защото смята, че Минтън е допуснал неправомерности с Корлис и още някои неща.

— Може ли да го направи? Просто така да го обяви за невинен?

— Тя е съдия. Може да прави каквото поиска.

— Господи Боже мой!

Уиндзор вдигна длан към устата си. Още малко и щеше да избухне в сълзи.

— Казах, че го обмисля — предупредих аз. — Това не означава, че ще се случи. Но вече ми предложи прекратяване на процеса поради техническа причина и аз категорично отказах.

— Отказал си?! — изджафка Добс. — Защо си постъпил така, по дяволите?

— Защото е безсмислено. Обвинението можеше веднага пак да съди Луис — при това тоя път доста по-солидно, защото знаят нашите ходове. Остави прекратяването. Няма да даваме частни уроци на прокурора. Трябва ни нещо окончателно, иначе ще изчакаме решението на съдебните заседатели. Даже да е срещу нас, имаме сериозно основание за обжалване.

— Не трябва ли Луис да реши? — попита семейният адвокат. — В края на краищата той е…

— Млъкни, Сесил — изсумтя Уиндзор. — Просто млъкни и престани да оспорваш всичко, което човекът прави за Луис. Той има право. Втори път няма да се подлагаме на това!

Все едно, че го беше зашлевила. Добс сякаш се дръпна назад от групичката. Погледнах Мери Уиндзор и видях едно различно лице. Лице на жена, започнала бизнеса си от нулата и стигнала до върха. Погледнах по друг начин и адвоката, осъзнавайки, че сигурно през цялото време е шепнал в ухото й отровни приказки по мой адрес.

Престанах да мисля за това и се съсредоточих върху непосредствения проблем.

— Има само едно нещо, което прокуратурата мрази повече от загубата на процес — продължих аз. — Съдията да ги посрами с пряка присъда, особено след установяване на прокурорска простъпка. Минтън слезе да приказва с шефа си, а той е политически мислещ човек и винаги следи откъде духа вятърът. След няколко минути може да научим нещо.

Рулей стоеше точно пред мен. Погледнах над рамото му да проверя дали Соубъл още е в коридора. Тя разговаряше по мобилния си.

— Вижте — казах аз. — Сега само стойте спокойно. Ако не ни потърсят от прокуратурата, след половин час ще се върнем в съда и ще видим как ще постъпи съдията. Само не се отдалечавайте. Извинете ме, отивам до тоалетната.

Отдръпнах се и се запътих към Соубъл, обаче Рулей остави майка си и нейния адвокат и ме настигна. Хвана ме за ръката, за да ме спре.

— Все още искам да знам откъде Корлис е научил ония глупости, за които приказваше.

— Има ли значение? Това е в наша полза. Само това е важно.

Луис приближи лице към моето.

— Оня тип ме обяви за убиец от свидетелската скамейка. Как така ще е в наша полза?

— Защото никой не му повярва. И тъкмо затова съдията е бясна, защото са пратили на свидетелската скамейка професионален лъжец да говори лъжи за теб. Да го направят пред съдебните заседатели и после оня да бъде изобличен като лъжец — това е тежка простъпка. Не разбираш ли? Трябваше да увелича залога. Нямаше друг начин да принудя съдията да притисне обвинението. Правя точно това, което искаш ти, Луис. Измъквам те.

Вгледах се в лицето му, докато той размишляваше над думите ми.

— Така че забрави — продължих. — Върни се при майка си и Добс и ме остави да пусна една вода.

Рулей поклати глава.

— Няма да го оставя така, Мик.

И насочи показалец към гърдите ми.

— Тук става нещо друго и това не ми харесва. Не забравяй, пистолетът ти е в мен. Имаш и дъщеря. Трябва да…

Сграбчих дланта му и я отблъснах от гърдите си.

— Да не си посмял да заплашваш семейството ми! — с овладян, но гневен глас казах аз. — Ако искаш мен, добре, ето ме, хайде, ела. Обаче, ако още веднъж заплашиш дъщеря ми, ще те погреба толкова дълбоко, че никога няма да те намерят. Ясно ли е, Луис?

Той бавно кимна и на лицето му плъзна усмивка.

— Естествено, Мик. Значи се разбираме.

Пуснах ръката му и го оставих. Закрачих към дъното на коридора, където бяха тоалетните и където чакаше и говореше по мобилния си Соубъл. Вървях слепешката, отправената към дъщеря ми заплаха ме заслепяваше. Но когато наближих полицайката, се отърсих от мисълта за това. Докато стигна при нея, тя приключи разговора си.

— Детектив Соубъл.

— Господин Холър.

— Може ли да попитам защо сте тук? Ще ме арестувате ли?

— Тук съм, защото вие ме поканихте, забравихте ли?

— Хмм, не си спомням.

Тя присви очи.

— Казахте ми, че трябва да присъствам на вашия процес.

Изведнъж ми просветна, че тя говори за неловкия разговор в домашния ми кабинет по време на обиска вкъщи в понеделник вечер.

— А, да, бях забравил. Е, радвам се, че сте ме послушали. По-рано видях партньора ви. Какво се е случило с него?

— А, някъде тук е.

Опитах се да открия скрит смисъл в думите й. Не беше отговорила на въпроса ми дали е тук, за да ме арестува. Посочих коридора пред съдебната зала.

— Е, какво мислите?

— Интересно е. Ще ми, се да бях муха на стената в кабинета на съдията.

— Още не си тръгвайте. Не е свършило.

— Може би ще поостана.

Мобилният ми завибрира. Бръкнах под сакото и го откачих от хълбока си. Дисплеят показваше, че ме търсят от прокуратурата.

— Трябва да отговоря — казах.

— Непременно — отвърна Соубъл.

Отворих телефона и закрачих по коридора към мястото, където нервно се разхождаше Рулей.

— Ало?

— Мики Холър, обажда се Джак Смитсън от окръжната. Как е?

— Било е и по-добре.

— Едва ли, след като чуеш какво ще ти предложа.

— Цял съм слух.

43

Съдията излезе от кабинета си цели петнайсет минути след обещаните трийсет. Всички чакахме, ние с Рулей седяхме на масата на защитата, майка му и Добс бяха на първия ред зад нас. На масата на обвинението Минтън вече не играеше соло. До него се мръщеше Джак Смитсън. Мислех си, че сигурно за пръв път влиза в съдебна зала от една година насам.

Прокурорчето изглеждаше съкрушено и победено. Седнал До Смитсън, човек спокойно можеше да го вземе за обвиняем до своя адвокат. Направо си имаше гузен вид.

Детектив Букър го нямаше в залата и се зачудих дали работи по нещо, или просто никой не си е направил труда да му се обади и съобщи лошата вест.

Обърнах се да погледна големия часовник на задната стена и да хвърля едно око към галерията. Бяха изнесли екрана за ПауърПойнт презентацията на Минтън, намек за предстоящата развръзка. Видях Соубъл да седи на задния ред, обаче партньорът й и Кърлин още не се мяркаха наоколо. Нямаше никой друг освен Добс и Уиндзор, а те не се брояха. Пустееше и редът, запазен за медиите. Те не бяха предупредени. Спазвах своята част от уговорката със Смитсън.

Шериф Миън призова за тишина и съдия Фулбрайт зае мястото си като примадона, която излиза на сцената, пращайки към масите ухание на люляк. Предполагах, че е изпушила една-две цигари в кабинета си и се е заляла с парфюм, за да не мирише.

— По процеса на щата срещу Луис Рос Рулей, разбрах от своята секретарка, че имаме ново развитие.

Минтън се изправи.

— Да, Ваша светлост.

И не каза нищо повече, като че ли не можеше да си го наложи.

— Е, господин Минтън, телепатично ли ми пращате съобщението?

— Не, Ваша светлост.

Той погледна Смитсън, който му даде знак да продължи.

— Обвинението сваля всички обвинения срещу Луис Рос Рулей.

Съдията кимна, сякаш го очакваше. Чух рязко ахване зад себе си и разбрах, че това е Мери Уиндзор. Тя знаеше какво ще се случи, ала беше сдържала емоциите си, докато най-сетне го бе чула в съда.

— Отказвате се от разглеждане на иска, така ли?

— Да.

— Сигурен ли сте, господин Минтън? Това означава, че губите правото на повторно разглеждане в съда.

— Да, Ваша светлост, знам — малко сприхаво отвърна прокурорчето, ядосано, че се налага съдията да му обяснява закона.

Фулбрайт си записа нещо, после пак го погледна.

— Струва ми се, че за протокола обвинението трябва да даде някакво обяснение за това си решение. Ние избрахме съдебни заседатели и в продължение на повече от два дни слушахме свидетелски показания. Защо обвинението постъпва така на този етап, господин Минтън?

Смитсън се изправи. Беше висок и слаб мъж със светла кожа. Типичен прокурор. Никой не искаше шишко за окръжен прокурор, а той се надяваше някой ден да заеме точно тоя пост. Носеше графитносив костюм с тъмночервена вратовръзка и кърпичка, подаваща се от джоба на гърдите му — нещо, което се беше превърнало в негова запазена марка. Сред адвокатите се говореше, че политически консултант го е посъветвал да започне да си изгражда специфичен медиен имидж и когато дойде време за избори, гласоподавателите да си мислят, че вече го познават. Само че тъкмо в тая ситуация едва ли му се искаше медиите да покажат лика му на гласоподавателите.

— Ако позволите, Ваша светлост.

— В протокола да се отбележи участието на заместник окръжния прокурор Джон Смитсън, шеф на ваннайската прокуратура. Добре дошъл, Джак. Заповядайте, моля.

— Ваша светлост, до моето внимание стигна информацията, че е в интерес на правосъдието обвиненията срещу господин Рулей да бъдат свалени.

— Само това обяснение ли ще дадете, Джак? — попита Фулбрайт.

Смитсън обмисли отговора си. Въпреки че не присъстваха репортери, протоколът от заседанието щеше да стане обществено достояние и по-късно думите му щяха да бъдат достъпни за всички.

— Ваша светлост, до моето внимание стигна информация, че в следствието и прокурорските действия са допуснати някои нередности. В основата на нашата работа стои вярата в неприкосновеността на нашата правосъдна система. Аз лично се грижа за това във ваннайската прокуратура и го приемам изключително сериозно. Затова е по-добре да прекратим едно дело, отколкото да допуснем евентуално компрометиране на правосъдието по какъвто и да е начин.

— Благодаря, господин Смитсън. Много се радвам да го чуя.

Съдията пак си записа нещо и ни погледна.

— Искането на щата се удовлетворява — съобщи тя. — Всички обвинения срещу Луис Рулей са свалени окончателно. Господин Рулей, вие сте свободен.

— Благодаря, Ваша светлост — отвърнах аз.

— Съдебните заседатели ще се върнат в един — продължи Фулбрайт. — Ще ги събера и ще им обясня, че делото е прекратено. Ако някой от обвинението или защитата желае да се върне в един, сигурна съм, че те ще имат конкретни въпроси към вас. Но не сте длъжни да се връщате.

Кимнах, обаче не обещах да се върна. Нямаше. Дванайсетимата, които бяха толкова важни за мен през изтеклата седмица, току-що бяха изчезнали от радара ми. И нямаха никакво значение — като шофьорите в отсрещното платно на магистралата. Пътищата ни се разминаваха. Бях приключил с тях.

Съдията напусна мястото си и Смитсън пръв се изниза от залата. Нямаше какво да каже нито на Минтън, нито на мен. Главната му цел беше да се дистанцира от тази прокурорска катастрофа. Озърнах се и видях, че Минтън е пребледнял. Сигурно скоро щях да видя името му в адвокатските реклами. Прокуратурата нямаше да поднови договора му и той щеше да се влее в редиците на адвокатите — първият му урок по наказателно право щеше да му струва скъпо.

Рулей стоеше до перилата и се надвесваше над тях, за да прегърне майка си. Добс държеше ръка на рамото му за поздрав, ала още не се беше възстановил от суровия упрек на Уиндзор в коридора.

Когато прегръдките свършиха, Рулей се обърна към мен и колебливо ми стисна ръката.

— Не сбърках с теб — рече моят клиент. — Знаех си, че те бива.

— Искам си пистолета — сериозно заявих аз. Лицето ми не изразяваше радост от току-що извоюваната победа.

— Естествено.

И пак насочи вниманието си към майка си. Поколебах се за момент и се обърнах към масата на защитата. Отворих куфарчето си и понечих да прибера вещите си вътре.

— Майкъл?

Погледнах и видях Добс, който протягаше ръка през перилата. Стиснах я и кимнах.

— Добре се справи — похвали ме той, като че ли се нуждаех от неговото одобрение. — Всички сме ти изключително благодарни.

— Мерси за възможността. Знам, че отначало се колебаеше за мен.

Бях достатъчно любезен да не спомена избухването на Уиндзор в коридора и факта, че ми е забивал нож в гърба.

— Само защото не те познавах — отвърна той. — Вече те познавам. Вече знам кого да препоръчвам на клиентите си.

— Благодаря. Но се надявам твоята класа клиенти никога да нямат нужда от мен.

Той се засмя.

— И аз!

После дойде ред на Мери Уиндзор. Тя протегна ръка над перилата.

— Благодаря ви за това, което направихте за сина ми, господин Холър.

— Моля — безизразно отговорих аз. — Грижете се за него.

— Винаги се грижа.

Кимнах.

— Защо не ме почакате в коридора? Ще дойда след минутка. Имам да довърша някои неща със съдебната секретарка и господин Минтън.

Обърнах се към масата. После я заобиколих и се приближих към секретарката.

— Кога мога да получа подписан екземпляр от решението на съдията?

— Ще го впишем следобед. Ще ви пратя екземпляр, ако не ви се връща пак тук.

— Чудесно. Можете ли да ми го пратите и по факса?

Тя отговори утвърдително и аз й дадох номера на факса в апартамента на Лорна Тейлър. Още не бях сигурен как мога да го използвам, обаче бях убеден, че такова решение за прекратяване на процес по един или друг начин ще ми осигури някой и друг клиент.

Когато се върнах при куфарчето си, забелязах, че детектив Соубъл е напуснала залата. Бе останал само Минтън, който си събираше багажа.

— Съжалявам, че така и нямах възможност да гледам ПауърПойнта ти — казах му.

Той кимна.

— Да, биваше си го. Струва ми се, че щеше да ги спечели.

Кимнах на свой ред.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ще видя дали ще мога да си запазя работата.

Той пъхна папките си под мишница. Нямаше куфарче. Офисът му беше на втория етаж. Минтън се обърна и ме прониза с поглед.

— Знам само, че не искам да минавам оттатък пътеката. Не искам да стана като теб, Холър. Предпочитам да си запазя съня.

С тия думи прокурорчето излезе от ограденото пространство. Озърнах се към секретарката да видя дали го е чула. Държеше се така, сякаш не беше.

Изчаках, преди да го последвам. Вдигнах куфарчето си и заднешком излязох от перилата. Погледнах празното място на съдията и щатския герб отгоре. Кимнах, без да имам нищо конкретно предвид, и си тръгнах.

44

Рулей и неговата свита ме чакаха в коридора. Огледах се наоколо и видях Соубъл до асансьорите. Разговаряше по мобилния си и като че ли чакаше асансьор, обаче бутонът за надолу не светеше.

— Ще обядваш ли с нас, Майкъл? — попита Добс. — Отиваме да празнуваме!

Забелязах, че вече ми вика на малко име. Победата правеше всички добронамерени.

— Хмм… — изхъмках аз, без да откъсвам очи от полицайката. — Едва ли ще мога.

— Защо? Явно следобед нямаш работа в съда.

Най-после погледнах адвоката. Прищя ми се да му отговоря, че не мога да обядвам с тях, защото никога повече не искам да ги виждам.

— Ще поостана и ще поговоря със заседателите, когато се върнат.

— Защо? — попита Рулей.

— Защото така ще узная какво мислят и как сме се представили.

Добс ме потупа по ръката.

— Никога не преставаш да се учиш, постоянно се усъвършенстваш за следващия процес. Не те обвинявам.

Изглеждаше зарадван, че няма да ида с тях. При това основателно. Сигурно искаше да ме разкара от пътя си, за да оправи отношенията си с Мери Уиндзор. Искаше богатата клиентка само за себе си.

Чух приглушения сигнал на асансьора и се озърнах натам. Соубъл стоеше пред отварящата се врата. Тръгваше си.

Тогава обаче от асансьора слязоха Ланкфорд, Кърлин и Букър. Обърнаха се и се запътиха към нас.

— Тогава ще те оставим — заяви Добс, който стоеше с гръб към приближаващите се детективи. — Имаме резервация за „Орсо“ и се боя, че ще закъснеем, докато се връщаме оттатък хълма.

— Добре — отвърнах аз, като продължавах да гледам към коридора.

Добс, Уиндзор и Рулей се обърнаха в същия момент, в който четиримата детективи стигнаха до нас.

— Луис Рулей — произнесе Кърлин. — Арестуван сте. Моля, обърнете се и поставете ръце зад гърба си.

— Не! — изпищя Мери Уиндзор. — Не можете…

— Какво става? — извика Добс.

Кърлин не отговори, нито изчака Рулей да се подчини. Той пристъпи напред и грубо го завъртя. Очите на Луис срещнаха моите.

— Какво става, Мик? — спокойно попита той. — Това не би трябвало да се случва.

Мери Уиндзор се обърна към него.

— Махнете си ръцете от сина ми!

Тя се вкопчи изотзад в Кърлин, ала Букър и Ланкфорд бързо се приближиха и я откъснаха от него, като действаха внимателно, но решително.

— Отдръпнете се, госпожо — нареди Букър. — Иначе ще арестувам и вас.

Кърлин започна да съобщава правата на Рулей. Уиндзор остана на разстояние, обаче не мълчеше.

— Как смеете? Нямате право!

Тялото й се движеше на място и сякаш невидими ръце я възпираха да не се нахвърли пак на Кърлин.

— Майко — каза й Рулей с глас, по-тежък и властен от този на детективите.

Тялото на Уиндзор се успокои. Тя се предаде. Но не и Добс.

— За какво го арестувате? — поинтересува се семейният адвокат.

— По подозрение в убийство — осведоми го Кърлин. — Убийството на Марта Рентерия.

— Невъзможно! — извика Добс. — Всички показания на оня свидетел Корлис се оказаха лъжа. Да не сте луди? Съдията прекрати процеса заради неговите лъжи.

Кърлин престана да рецитира правата на Рулей и погледна адвоката.

— Ако всичко е било лъжа, откъде знаете, че е говорил за Марта Рентерия?

Добс разбра грешката си и отстъпи назад. Детективът се усмихна.

— Да, така си и мислех.

Той хвана Рулей за лакътя и го завъртя.

— Да вървим.

— Мик? — повика ме Луис.

— Детектив Кърлин? — обадих се аз. — Може ли да поговоря с клиента си за момент?

Полицаят ме погледна, като че ли прецени нещо в мен и кимна.

— Една минута. Кажете му да се държи прилично и така ще му бъде много по-лесно.

Побутна арестанта към мен. Хванах го за едната ръка и го отведох на няколко крачки от другите, за да не ни чуват, ако снишим глас. Пристъпих към него и зашепнах:

— Това е, Луис. Тук се сбогуваме. Помогнах ти. Сега си сам. Намери си нов адвокат.

В очите му пролича смайване. После лицето му гневно се свъси. Излъчваше дестилирана ярост и си помислих, че това е същата емоция, която бяха видели Реджина Кампо и Марта Рентерия.

— Не ми трябва адвокат — заяви ми той. — Да не си мислиш, че могат да скалъпят обвинения от онова, което по някакъв начин си подхвърлил на оня лъжлив доносник? Я си помисли!

— Нямат нужда от доносника, Луис. Повярвай ми, ще открият още доказателства. Сигурно вече имат достатъчно.

— Ами ти, Мик? Не забравяш ли нещо? В мен е…

— Знам. Но вече няма значение. Не им трябва моят пистолет. Вече разполагат с всичко необходимо. Но каквото и да се случи с мен, знам, че съм те пратил на дъното. В края на краищата, след процеса и всички обжалвания, когато накрая забият иглата в ръката ти, това ще съм аз, Луис. Не го забравяй.

Мрачно се усмихнах и се приближих още повече.

— Това ти е за Рол Левин. Може да не те осъдят заради него, но не се заблуждавай, вече потъваш.

Оставих го да го смели, после се отдръпнах и кимнах на Кърлин. Двамата с Букър застанаха от двете страни на Рулей и го хванаха за бицепсите.

— Ти ме прецакваш — някак си успя да запази самообладание той. — Ти не си адвокат. Работиш за тях.

— Да вървим — подкани го Кърлин.

И понечиха да го поведат, но моят бивш клиент за миг се отскубна от тях и впери озверелите си очи в моите.

— Това не е краят, Мик. До утре сутрин ще изляза. Какво ще правиш тогава? Помисли си. Какво ще направиш тогава? Не можеш да защитиш всеки.

Детективите отново го хванаха и грубо го обърнаха към асансьора. Тоя път Рулей не се съпротивляваше. По средата на пътя, следван от майка си и Добс, той завъртя глава и се озърна през рамо към мен. Усмихна се и ми прати своето послание:

„Не можеш да защитиш всеки.“

Ледените тръпки на страха пронизаха гърдите ми.

Някой чакаше за асансьора и той се отвори в същия момент, в който свитата стигна дотам. Ланкфорд даде знак на човека да се отдръпне и зае асансьора. Качиха Рулей след него. Добс и Уиндзор понечиха да ги последват, ала протегнатата ръка на Ланкфорд ги накара да спрат. Вратата започна да се затваря и семейният адвокат гневно и безпомощно натисна съседния бутон.

Надявах се, че за последен път виждам Луис Рулей, ала страхът остана заключен в гърдите ми, пърхайки като пеперуда, привлечена от балконска лампа. Извърнах се и за малко да се блъсна в Соубъл. Не бях забелязал, че е останала след другите.

— Нали имате достатъчно доказателства? — с надежда попитах аз. — Кажете ми, че не сте прибързали, без да разполагате с достатъчно доказателства.

Тя дълго ме гледа, преди да отговори.

— Ние не взимаме това решение. А прокуратурата. Сигурно зависи какво ще изкопчат от него на разпита. Досега обаче той имаше адски печен адвокат. Предполагам, знае, че не бива да обели и една дума пред нас.

— Тогава защо не изчакахте?

— Не зависеше от мен.

Поклатих глава. Искаше ми се дай кажа, че са прибърза-ли. Не го бях предвидил в плана си. Моите намерения бяха само да посея семето, нищо повече. Те от своя страна трябваше да действат бавно и последователно.

Пеперудата пак се разпърха. Забих поглед в пода. Не можех да се отърся от мисълта, че всичките ми машинации са се провалили, че аз и семейството ми сме останали незащитени пред ледената решителност на един убиец. „Не можеш да защитиш всеки.“

Соубъл сякаш прочете страховете ми.

— Обаче ще се опитаме да го задържим в ареста — успокои ме тя. — Разполагаме с показанията на доносника в съда и талона. Търсим още свидетели и работим по криминалистичните експертизи.

Очите ми се стрелнаха нагоре към нейните.

— Какъв талон?

На лицето й се изписа подозрително изражение.

— Мислех, че сте се сетили. Ние разбрахме веднага, щом доносникът спомена за екзотичната танцьорка.

— Да. Марта Рентерия. Това ми е ясно. Обаче какъв талон? За какво става дума?

Прекалено се бях приближил до нея и полицайката отстъпи крачка назад. Не бягаше от дъха ми. А от отчаянието ми.

— Не знам дали трябва да ви го казвам, Холър. Вие сте адвокат. Неговият адвокат.

— Вече не. Преди малко напуснах.

— Няма значение. Той…

— Вижте, вие току-що арестувахте тоя тип с моя помощ. Може да ме изключат от адвокатската колегия заради това. Може даже да ме пратят в затвора за убийство, което не съм извършил. За какъв талон говорите?

Тя се поколеба и аз продължих да чакам. Накрая Соубъл ми отговори:

— Последните думи на Левин. Той казва, че е открил талона на Хесус за излизане от пандиза.

— Какво значи това?

— Наистина ли не знаете?

— Вижте, просто ми кажете. Моля ви.

Детективката се смили над мен.

— Проследихме последните движения на Левин. Преди да го убият, е разследвал талоните за неправилно паркиране на Рулей. Даже си е взел разпечатки. Проучихме всичко, което открихме в кабинета му, и накрая го сравнихме с данните от компютъра. Липсваше му един талон. Една разпечатка. Не знаехме дали я е взел убиецът му, или я е пропуснал самият Левин. Затова отидохме и направихме копие. Издаден е преди две години, вечерта на осми април. Талон за паркиране пред пожарен кран на Блайт Стрийт хиляда шестстотин и седем в Панорама Сити.

Изведнъж всичко си дойде на мястото — като последната песъчинка, която пада през отвора на пясъчен часовник. Рол Левин наистина беше открил спасението на Хесус Менендес.

— Марта Рентерия е била убита на осми април преди две години — промълвих. — Живяла е на Блайт в Панорама Сити.

— Да, обаче ние не го знаехме. Не бяхме видели връзката. Вие ни казахте, че Левин е работил по различни ваши дела. Хесус Менендес и Луис Рулей бяха различни следствия. Левин ги е документирал точно така.

— Заради следствените материали. Водеше следствията отделно, за да не се налага да предавам на прокурора нещо, което той е открил по делото Менендес.

— Вие адвокатите сте същински ангели. Е, това не ни позволи да свържем нещата, докато оня доносник не спомена за екзотичната танцьорка. Това ни разкри всичко.

Кимнах.

— Значи убиецът на Рол Левин е взел разпечатката.

— Така смятаме.

— Проверихте ли дали телефоните на Рол са били подслушвани? Някой по някакъв начин е разбрал, че той е открил талона.

— Проверихме ги. Нямаше нищо. След убийството бръмбарите може да са махнати. А може да е бил подслушван друг телефон.

Имаше предвид моя. Имаше предвид, че това обяснява откъде Рулей е знаел толкова много за моите действия и даже преспокойно ме е чакал в дома ми вечерта, когато ходих на свиждане с Хесус Менендес.

— Ще уредя да ги проверят — отговорих аз. — Всичко това означава ли, че съм вън от подозрение за убийството на Рол?

— Не непременно — попари надеждите ми Соубъл. — Остава да видим какво ще получим от балистичната експертиза. Надявахме се да ни я пратят днес.

Кимнах. Не знаех как да отговоря. Стори ми се, че полицайката иска да ме пита още нещо.

— Какво има? — попитах.

— Не знам. Искате ли да ми кажете нещо?

Не отговорих веднага. Опитах се да прочета смисъла между редовете.

— Какво ви интересува, детектив Соубъл?

— Знаете какво. Убиецът на Рол Левин.

— Мен също. Но не бих могъл да ви предам Рулей, даже да исках. Не знам как го е извършил. И разговорът ни е неофициален.

— Значи продължаваме да ви държим на мушка.

Тя се озърна към асансьорите. Намекът й беше ясен.

Ако балистичното сравнение дадеше положителен резултат, все още щях да имам проблем с убийството на Левин. Щяха да го използват като лост. Издай как го е направил Рулей, иначе сам ще влезеш зад решетките. Промених темата.

— Кога смятате, че ще излезе Хесус Менендес?

Соубъл сви рамене.

— Трудно е да се каже. Зависи какви аргументи ще изтъкнат срещу Рулей — дали изобщо ще заведат дело. В едно обаче съм сигурна. Не могат да съдят Рулей, докато друг лежи в затвора за същото.

Обърнах се и се запътих към стъклената стена. Облегнах се със свободната си ръка на парапета покрай стъклото. Обзе ме смесица от въодушевление и страх и оная пеперуда пак запърха в гърдите ми.

— Нищо друго не ме интересува — тихо казах аз. — Само да го измъкнем. Това и Рол.

Тя се приближи и застана до мен.

— Не знам какво правите. Но оставете останалото на нас.

— Ако постъпя така, партньорът ви сигурно ще ме прати в затвора за убийство, което не съм извършил.

— Играете опасно — предупреди ме детективката. — Откажете се.

Погледнах я, после пак отправих очи към площада.

— Разбира се. Още сега.

След като чу каквото й трябваше, Соубъл се приготви да си върви.

— Успех — пожела ми тя.

Отново се обърнах към нея.

— И на вас.

След това полицайката си отиде. Аз останах. Погледнах надолу към площада. Видях Добс и Уиндзор да прекосяват бетонните квадрати и да се насочват към паркинга. Мери Уиндзор се облягаше на своя адвокат. Съмнявах се, че все още имат намерение да обядват в „Орсо“.

45

До вечерта слухът беше започнал да се разпространява. Не секретните подробности, а официалната версия. Версията, че съм спечелил делото, като съм уредил прокуратурата да поиска окончателно прекратяване на процеса само за да арестуват клиента ми за убийство в коридора пред залата, точно след като съм се разделил с него. Обадиха ми се всички адвокати, които познавах. Звъняха ми дотогава, докато батерията на мобилния ми не падна. Всичките ми колеги ме поздравяваха. В техните очи нямаше никакви проблеми. Рулей беше идеалният клиент. Бях получил хонорар от тарифа А за един процес и щях да получа същия хонорар за следващия. Двоен дар, за който повечето адвокати можеха само да мечтаят. И естествено, когато им казвах, че няма да поема защитата по второто дело, всички ме молеха да ги препоръчам на Рулей.

Най-много обаче очаквах обаждането по домашния ми телефон. Беше Маги Макфърсън.

— Цяла вечер чакам да ми звъннеш — осведомих я.

Нервно се разхождах назад-напред в кухнята, ограничаван от телефонния кабел. Когато се прибрах вкъщи, проверих всички апарати, ала не открих подслушвателни устройства.

— Извинявай, имах съвещание — отвърна бившата ми жена.

— Чух, че са ви събрали заради Рулей.

— Да, точно затова ти се обаждам. Ще го пуснат.

— Какви ги говориш? Как така ще го пуснат?!

— Да. Държали са го девет часа в една килия и не се е пречупил. Може би прекалено добре си го научил да не говори, защото е твърд като камък и нищо не са изкопчили. И това означава, че не разполагат с достатъчно основания за задържане.

— Грешиш. Имат достатъчно. Намерили са талона за глоба и трябва да има свидетели, които да потвърдят, че е бил в „Кобра Рум“. Даже Менендес може да го разпознае.

— Не по-зле от мен знаеш, че Менендес не означава нищо. Той ще разпознае всеки, за да излезе на свобода. А ако има други свидетели от „Кобра Рум“, ще е нужно време, за да ги открият. Талонът за глоба показва, че е бил в близост, но не и в апартамента й.

— Ами ножът?

— Работят по въпроса, но и за това ще им трябва време. Виж, искаме да го направим както трябва. Смитсън решаваше и повярвай ми, той също искаше да го задържим. Така по-лесно щяхме да преглътнем фиаското, което днес претърпяхме благодарение на теб. Само че просто нямаме нищо. Засега. Ще го пуснат и ще запретнат ръкави с криминалистичните експертизи и свидетелите. Ако Рулей е виновен, ще го пипнем и другият ти клиент ще излезе от затвора. Не се безпокой. Обаче трябва да го направим както трябва.

Безпомощно замахнах с юмрук във въздуха.

— Изгърмяха си патроните. По дяволите, не биваше да го арестуват днес.

— Сигурно са си мислили, че деветчасовият разпит ще свърши работата.

— Сглупили са.

— Никой не е съвършен.

Отношението й ме ядоса, но си сдържах езика зад зъбите. Имах нужда от нея, за да съм в течение на събитията.

— Точно кога ще го пуснат?

— Не знам. Преди малко се реши. Кърлин и Букър дойдоха да присъстват на съвещанието и Смитсън току-що ги прати обратно в полицията. Когато се върнат, сигурно ще го пуснат.

— Виж, Маги. Рулей знае за Хейли.

Изтече ужасяващо дълъг момент, преди Маги да отговори:

— Какво искаш да кажеш, Холър? Допуснал си дъщеря ни да…

— Нищо не съм допускал. Той се вмъкна вкъщи и видя снимката й. Това не значи, че знае къде живее Хейли, нито даже как се казва. Но знае за съществуването й и иска да ми отмъсти. Затова трябва веднага да се прибереш. Искам да си при Хейли. Изведи я от апартамента. Само взимай мерки за сигурност.

Нещо ме накара да не й разкрия всичко — по-точно това, че в съда Рулей е заплашил конкретно семейството ми. „Не можеш да защитиш всеки.“ Щях да го използвам само ако откажеше да изпълни каквото исках.

— Тръгвам още сега — отвърна бившата ми съпруга. — И ще дойдем при теб.

Знаех, че ще го каже.

— Не, не идвайте.

— Защо?

— Защото и той може да дойде при мен.

— Това е безумие. Какво ще правиш?

— Още не съм сигурен. Просто иди да вземеш Хейли и идете на някое сигурно място. После ми се обади по мобилния си, обаче не ми казвай къде сте. По-добре да не знам.

— Просто се обади в полицията, Холър. Те могат…

— И какво да им кажа?

— Не знам. Кажи им, че те е заплашил.

— Адвокат да каже на полицията, че се чувства застрашен… да, направо ще се изпотрепят да ми се притекат на помощ. Сигурно ще пратят спецотряд.

— Ами все нещо трябва да направиш.

— Мислех, че съм направил. Мислех, че той ще остане в затвора до края на дните си. Обаче вие привързахте и сега трябва да го пуснете.

— Казах ти, не беше достатъчно. Даже сега, след като знам за евентуалната опасност за Хейли, пак не стига.

— Тогава върви при дъщеря ни и се погрижи за нея. Останалото остави на мен.

— Отивам.

Само че не затвори. Като че ли ми даваше възможност да кажа още нещо.

— Обичам те, Магс — прошепнах. — Обичам ви и двете. Внимавай.

Затворих, преди тя да успее да отговори. Почти незабавно пак вдигнах слушалката и набрах мобилния на Фернандо Валенцуела. Той се обади на петото иззвъняване.

— Вал, тук е Мик.

— Пфу, ако знаех, че си ти, нямаше да отговоря.

— Виж, имам нужда от помощта ти.

— От моята помощ ли? Молиш ме за помощ, след като оня ден ме обвини?!

— Виж, Вал, спешно е. Оня ден ти надумах нещо тъпо и се извинявам. Ще ти платя телевизора, ще направя каквото искаш, само ми помогни сега.

Зачаках. След малко той ме попита:

— Какво ти трябва?

— Рулей още носи гривната на глезена си, нали?

— Да. Знам какво се е случило на процеса, но той не ми се е обаждал. Един от моите хора в съда ми съобщи, че ченгетата пак го прибрали, така че не знам какво става.

— Прибрали са го, само че ще го пуснат. Сигурно ще ти се обади, за да му свалиш гривната.

— Вече съм си вкъщи, мой човек. Може да ме намери утре заран.

— Точно това ми трябва. Накарай го да почака.

— Това не е услуга, мой човек.

— Услуга е. Искам да си отвориш лаптопа и да го наблюдаваш. Когато напусне участъка, искам да знам къде отива. Можеш ли да го проследиш?

— В момента ли?

— Да, веднага. Някакъв проблем ли има?

— Нещо такова.

Приготвих се за нов спор. Той обаче ме изненада.

— Нали ти обясних за алармата на батерията?

— Да, спомням си.

— Е, преди час получих съобщение за двайсет процента.

— Още колко време ще можеш да го следиш, докато батерията падне съвсем?

— Сигурно от шест до осем часа активно следене, преди да премине на икономичен режим. После ще се появява на екрана ми през петнайсет минути в продължение на още пет часа.

Замислих се. Трябваше само да преживея нощта и да съм сигурен, че Маги и Хейли са в безопасност.

— Въпросът е, че когато премине на икономичен режим, гривната почва да пищи — продължи Валенцуела. — Ще го чуеш да идва. Или ще му писне да слуша алармата и ще зареди батерията.

Или може би пак щеше да изпълни фокуса на Худини, помислих си.

— Добре — отвърнах аз. — Ти ми каза, че има още аларми, които можеш да вградиш в проследяващата програма.

— Точно така.

— Можеш ли да програмираш гривната така, че алармата да се задейства, когато той наближи конкретно място?

— Да, например, ако беше педофил, алармата може да се задейства, когато наближи някое училище. Такива неща. Мястото трябва да е точно определено.

— Добре.

Дадох му адреса на апартамента на „Дикенс“ в Шърман Оукс, където живееха Маги и дъщеря ми.

— Ако се приближи на десет преки от там, обади ми се. Няма значение колко е часът, непременно ми се обади. Това е услугата.

— Какво има там?

— Там живее дъщеря ми.

Оттатък последва дълго мълчание, преди Валенцуела да отговори:

— С Маги ли? Смяташ ли, че оня тип ще отиде там?

— Не знам. Надявам се, че докато носи гривната на глезена си, няма да направи тая глупост.

— Добре, Мик, дадено.

— Мерси, Вал. И се обади на домашния ми телефон. Батерията на мобилния ми падна.

Дадох му номера и замълчах за момент. Чудех се още какво да прибавя, за да изкупя предателството си отпреди два дни. Накрая се отказах. Трябваше да се съсредоточа върху настоящата опасност.

Излязох от кухнята и се запътих по коридора към кабинета си. Прехвърлих картотеката на бюрото си, намерих един номер и вдигнах настолния телефон.

Набрах и зачаках. Погледнах от прозореца наляво и за пръв път забелязах, че вали. Явно щеше да се изсипе проливен дъжд и се зачудих дали времето ще повлияе върху сателитното проследяване на Рулей. Оставих тая мисъл, когато оттатък ми отговори Теди Воугъл, тарторът на Светците.

— Ало?

— Тед, тук е Мики Холър.

— Как си, адвокате?

— Тая вечер не съм много добре.

— Тогава се радвам, че се обаждаш. С какво мога да ти помогна?

Преди да отговоря, погледах дъжда през прозореца. Знаех, че ако продължа, ще бъда задължен на хора, с които никога не исках да се обвързвам.

Обаче нямаше мърдане.

— Случайно някой от вашите в момента да е насам? — попитах го.

Той се поколеба. Сигурно любопитстваше защо адвокатът му се обажда за помощ. Очевидно го молех за нещо, което се въртеше около мускули и оръжие.

— Оставил съм няколко момчета да наглеждат клуба. Какво има?

Говореше за стриптийз бара на „Сепулвида“, не много далеч от Шърман Оукс. Разчитах на това.

— Семейството ми е в опасност, Тед. Имам нужда от няколко души, които да пазят отпред и може би да гепят един тип, ако се наложи.

— Въоръжен и опасен?

Не се колебах много.

— Да, въоръжен и опасен.

— Звучи като филм от нашия тип. Къде ги искаш?

Веднага беше готов за действие. Знаеше, че ще бъда много по-ценен за него, ако съм под негова власт, а не на хонорар. Продиктувах му адреса на апартамента на „Дикенс“. Описах му Рулей, казах му и как е бил облечен в съда.

— Ако се появи пред апартамента, искам да бъде спрян — заключих. — И нека хората ти се задействат веднага.

— Дадено — обеща Воугъл.

— Благодаря, Тед.

— Не, благодарско на теб. С удоволствие ще ти помогнем, ти толкоз пъти си ни измъквал.

Да бе, как ли пък не, помислих си. Затворих с мисълта, че току-що съм прекрачил една от ония граници, които човек се надява никога да не вижда, камо ли да престъпва. Пак погледнах през прозореца. Дъждът навън се стичаше на талази от стрехите. Отзад нямах водосточни тръби и прозрачната водна стена приглушаваше дневната светлина. Тая година имаше само дъжд. Само дъжд.

Излязох от кабинета и се върнах в предната част на къщата. На масата в малката трапезария лежеше пистолета, който бях взел от Ърл Бригс. Вторачих се в оръжието и се замислих за всичките си досегашни ходове. С две думи, бях летял слепешком и така бях изложил на опасност не само себе си.

Започнах да се паникьосвам. Припряно вдигнах телефона от стената в кухнята и набрах мобилния на Маги. Отговори веднага. Разбрах, че е в колата си.

— Къде си?

— Тъкмо стигам пред къщи. Ще събера малко багаж и тръгваме.

— Хубаво.

— Какво да кажа на Хейли, че баща й е изложил живота й на опасност ли?

— Не е така, Маги. Той е виновен. Рулей. Не успях да го овладея. Една вечер се прибрах вкъщи и той седеше в кабинета ми. Нали работи в агенция за недвижими имоти. Бива го да открива адреси. Видя снимката й на бюрото ми. Исках да…

— Може ли по-късно да го обсъдим? Трябва да се кача и да взема дъщеря си.

Не дъщеря ни. Дъщеря си.

— Естествено. Обади ми се, когато отидете някъде.

Тя изключи, без да каже нищо повече. Бавно оставих слушалката. Не вдигнах длан от телефона. Наведох се напред, докато опрях чело в стената. Идеите ми се бяха изчерпали. Можех само да чакам Рулей да направи следващия си ход.

Телефонният звън ме сепна и аз отскочих назад. Слушалката падна на пода. Изтеглих я за кабела. Обаждаше се Валенцуела.

— Получи ли съобщението ми? Току-що се обадих.

— Не, говорех по телефона. Какво има?

— Тогава добре, че се обадих пак. Той се движи.

— Накъде?

Извиках прекалено високо. Изпусках си нервите.

— Насочва се на юг по „Ван Найс“. Обади ми се и каза, че искал да му сваля гривната. Отговорих, че вече съм си вкъщи и може да ми позвъни утре заран. Предупредих го, че е най-добре да зареди батерията, за да не му се разпищи посред нощ.

— Добро хрумване. Къде е сега?

— Още е на „Ван Найс“.

Опитах се да си представя маршрута му. Ако се движеше на юг по „Ван Найс“, той се насочваше право към Шърман Оукс и квартала, в който живееха Маги и Хейли. Също така обаче можеше просто да го прекоси на път за дома си оттатък хълма. Трябваше да почакам, за да се уверя.

— С какво закъснение го следи джипиес системата? — поинтересувах се аз.

— Няма закъснение, мой човек. Показва го, където е в момента. Току-що мина под надлеза на сто и първа. Може би просто се прибира вкъщи, Мик.

— Знам, знам. Само да прекоси Вентура. Следващата улица е „Дикенс“. Ако завие по нея, значи не си отива вкъщи.

Стоях и не знаех какво да правя. Заразхождах се напред-назад, плътно притиснал слушалката към ухото си. Знаех, че даже Теди Воугъл веднага да е задействал хората си, те щяха да стигнат там чак след още няколко минути. Точно сега не ми вършеха никаква работа.

— Ами дъжда? Отразява ли се на джипиеса?

— Не би трябвало.

— Поне това е успокоително.

— Спря.

— Къде?

— Трябва да е на светофар. Струва ми се, че това тук е Мурпарк Авеню.

На една пряка преди „Вентура“ и две преди „Дикенс“. Оттатък чух някакво писукане.

— Какво е това?

— Алармата, дето ме накара да я програмирам. Току-що прекоси границата от десет преки.

Писукането утихна.

— Изключих я.

— Ще ти се обадя веднага.

Не дочаках отговор. Затворих и се обадих на Маги. Тя веднага вдигна.

— Къде си?

— Нали ме инструктира да не ти казвам.

— Извън апартамента ли си?

— Не, още не. Хейли си събира пастелите и книжките за Оцветяване.

— По дяволите, изчезвайте оттам! Бързо!

— Бързаме колкото…

— Веднага изчезвайте! Пак ще ти се обадя. Непременно.

Затворих и пак позвъних на Валенцуела.

— Къде е?

— Сега е на Вентура. Трябва да е на следващия светофар, защото не се движи.

— Сигурен ли си, че е на пътя, а не е паркирал?

— Не, не съм сигурен. Мога да… няма значение, тръгна. Мама му стара, зави по „Вентура“.

— Накъде?

Заразхождах се, притиснал слушалката толкова силно към ухото си, че чак ме болеше.

— Надясно… хмм, на запад. Движи се на запад.

Караше успоредно на „Дикенс“, на една пряка оттам, по посока на апартамента на дъщеря ми.

— Пак спря — информира ме Валенцуела. — Не е на кръстовище. Като че ли е по средата между две преки. Струва ми се, че паркира.

Прокарах пръстите на свободната си ръка през косата си като човек, изпаднал в пълно отчаяние.

— Трябва да вървя, ебати. Батерията на мобилния ми е паднала. Обади се на Маги и й кажи, че той идва към тях. Кажи й просто да се качи на колата и да изчезва!

Изкрещях му номера на бившата си жена и хвърлих слушалката. Знаех, че ще ми трябват минимум двайсет минути, за да стигна до Дикенс, при това, ако се движех със сто километра в час на завоите на Мълхоланд, обаче не можех да стоя със скръстени ръце и да рева команди по телефона, докато семейството ми се намираше в опасност. Грабнах пистолета от масата и се втурнах към изхода. Докато отварях вратата, припряно пъхах оръжието в страничния джоб на сакото си.

На прага стоеше Мери Уиндзор. Косата й беше мокра от дъжда.

— Мери, какво…

Тя вдигна ръка. Погледнах надолу и видях металния блясък на пистолет. В същия момент се разнесе изстрел.

46

Гърмежът отекна високо и блясъкът ме заслепи като фотографска светкавица. Куршумът ме отхвърли назад така, все едно ме риташе кон. Тежко се строполих на дюшемето и се блъснах в стената до камината в дневната. Понечих да се хвана с две ръце за дупката в корема си, обаче не успях да измъкна дясната си длан от джоба на сакото. Притиснах раната с лявата и се опитах да се надигна.

Мери Уиндзор прекрачи прага и влезе вкъщи. Трябваше да вдигна поглед към нея. През отворената врата зад гърба й виждах сипещия се дъжд. Тя насочи пистолета към челото ми. В тоя миг пред очите ми се появи лицето на дъщеря ми и разбрах, че няма дай позволя да си отиде.

— Ти се опита да ми отнемеш сина! — изкрещя Уиндзор. — Нима си мислеше, че ще ти позволя да го сториш и да си идеш просто ей така?

И тогава ме осени. Всичко ми стана кристално ясно. Знаех, че е казала нещо подобно на Рол Левин, преди да го убие. Знаех и че не е имало никакво изнасилване в пустееща къща в Бел Ер. Тя беше майка, вършеща това, което трябва.

Знаех също, че последният жест на Рол Левин не е бил знакът на дявола, а буквата М.

Уиндзор направи още една крачка към мен.

— Дано гориш в ада — изсъска тя.

И се приготви да стреля. Вдигнах дясната си ръка, без да я вадя от джоба си. Жената сигурно си помисли, че се опитвам да се предпазя, защото не се смути. Наслаждаваше се на мига. Докато не стрелях.

Тялото на Мери Уиндзор отскочи назад и тя се просна по гръб на прага. Пистолетът й издрънча на пода и я чух да издава писклив хленч. После се чуха забързани стъпки по стъпалата на предната веранда.

— Полиция! — извика женски глас. — Оставете оръжието!

Погледнах навън и не видях никого.

— Оставете оръжието и излезте с вдигнати ръце!

Тоя път викаше мъж. Познах гласа му.

Извадих пистолета от джоба на сакото си и го оставих на пода. Плъзнах го надалеч от себе си.

— Оставих оръжието — осведомих ги аз, доколкото ми позволяваше дупката в корема ми. — Но съм ранен. Не мога да стана. И двамата сме простреляни.

Първо видях цевта на револвер, която се появи иззад касата на вратата. Последваха я дланта и мокрият черен шлифер на детектив Ланкфорд. Той влезе вкъщи. Подире му дотича партньорката му Соубъл. Полицаят изрита оръжието на Уиндзор. Целеше се в мен.

— Има ли още някой в къщата? — високо попита Ланкфорд.

— Не — отговорих. — Изслушайте ме.

Опитах се да се надигна, ала усетих пронизваща болка.

— Не мърдай! — изкрещя детективът. — Остани на мястото си!

— Изслушайте ме. Семей…

Соубъл извика нещо по радиостанцията си — нареждаше да пратят санитари и линейки за двама души с огнестрелни рани.

— Една линейка — поправи я Ланкфорд. — Жената е мъртва.

И посочи Уинздор с револвера си.

Партньорката му прибра радиостанцията в джоба на шлифера си и се приближи до мен. Приклекна и вдигна дланта ми от дупката в корема ми. Измъкна ризата от панталона ми, за да я вдигне и разгледа раната. После пак притисна ръката ми отгоре.

— Натискайте колкото може по-силно. Тече много кръв.

Чувате ли ме, дръжте дланта си отгоре.

— Изслушайте ме — потретих аз. — Семейството ми е в опасност. Трябва да…

— Дръжте се.

Соубъл бръкна под шлифера си и откачи мобилния от колана си. Отвори го и натисна бутона за бързо набиране. Оттатък й отговориха веднага:

— Тук Соубъл. Най-добре веднага го приберете. Майка му току-що се опита да очисти адвоката. Той я е изпреварил.

След като послуша известно време, тя попита:

— Тогава къде е?

Оттатък й обясниха нещо и тя се сбогува. Не я изпусках от поглед, докато не затвори.

— Ще го приберат. Дъщеря ви е в безопасност.

— Наблюдавате ли го?

Полицайката кимна с глава.

— Използвахме вашия план, Холър. Имаме много улики срещу него, но се надявахме на още. Казах ви, искахме да го пипнем за убийството на Левин. Надявахме се, че ако го пуснем на свобода, той ще ни покаже фокуса си, ще ни покаже как е убил вашия детектив. Обаче всъщност майка му ни показа отговора на загадката.

Разбрах. Въпреки че кръвта и животът ми изтичаха през раната в корема ми, успях да свържа всичко в едно. Освобождаването на Рулей беше театър. Бяха се надявали, че той ще дойде да ме убие, че ще разкрие как се е справил с гривната на глезена си, когато е убил Рол Левин. Само че той не беше убиецът на Рол. А майка му.

— Маги? — безсилно попитах аз.

Соубъл поклати глава.

— Тя е добре. Трябваше да изиграе ролята си, защото не знаехме дали Рулей подслушва телефона ви. Не можеше да ви предупреди, че двете с Хейли са в безопасност.

Затворих очи. Не знаех дали просто да съм благодарен, че те са добре, или да се ядосам, че Маги е използвала бащата на дъщеря си като примамка за убиец.

Опитах се да седна.

— Искам дай се обадя. Тя…

— Не мърдайте. Стойте неподвижно.

Отпуснах глава на пода. Беше ми студено и усещах, че се разтрепервам, и все пак ми се струваше, че се потя. Все повече ми прималяваше и дишах все по-плитко.

Соубъл извади радиостанцията от джоба си и попита диспечера къде е линейката. Оттатък й отговориха, че ще пристигнат чак след около шест минути.

— Дръжте се — каза ми детективката. — Всичко ще бъде наред. В зависимост от това какви поражения ви е нанесъл куршумът.

— Супер…

Опитах се да вложа в тая дума целия сарказъм, на който бях способен. Ала силите ми се топяха.

Ланкфорд застана до Соубъл и ме погледна. В облечената си в ръкавица ръка държеше пистолета, с който ме беше простреляла Мери Уиндзор. Познах седефената ръкохватка. Патлакът на Мики Коен. Оръжието, с което беше убит Рол.

Той кимна и аз го приех като знак. Може би в неговите очи се бях издигнал, бях изпълнил дълга си да им дам убиеца. Може би дори ми предлагаше примирие и отсега нататък нямаше толкова силно да мрази адвокатите.

Сигурно не. Но също му кимнах и от това движение се закашлях. Усетих странен вкус в устата си. Кръв.

— Гледай да не ни издъхнеш в ръцете — заповяда ми Ланкфорд. — Ако се наложи да правим дишане уста в уста на адвокат, няма да го преживеем.

Той се усмихна и аз му се усмихнах в отговор. После пред очите ми причерня. Скоро потънах в небитието.