Африканерът

2. Разплатата

Изворната вода на Клаарфонтайн напояваше една широка падина, пищно обрасла с различни видове оксалис и пеларгония, и се съединяваше с един поток, който се спускаше от височините. Там една от толкова редките в Капланд гори протягаше към небето своите исполински смрадливи[2] и жълти дървета.

На една поляна сред тази гора стояха трима мъже. Единият от тях беше кафър. Той трябва да бе направил близко запознанство с цивилизацията, защото не носеше оръжията на своите племенни родственици, а рур — опасната, сигурна пушка на холандските колонисти — и островръх, леко закривен нож, който е еднакво удобен и за мушкане, и за сечене. Облеклото му беше полуевропейско, но пригодено за скитническия живот, на който бе обречен прокуденият син на страната. Другите двама бяха бури, това си личеше от пръв поглед.

По-възрастният не беше висок, но необикновено плещест и със солидно телосложение. Сигурно беше давал отпор на всички несгоди на един суров и изпълнен с опасности живот и имаше вид на човек, когото никакви трудности не могат да разколебаят от веднъж взетото решение.

По-младият едва ли наброяваше много над двайсетте, но тялото му беше с истински херкулесови пропорции, а наметнатата върху плещите кожа от пантера повишаваше войнственото впечатление, което неговата внушителна външност създаваше.

Тримата мъже бяха Панда — зулуският княз, Питер Ойс — бурският предводител, и Пит ван Холмен от Клаарфонтайн. За всеки външен човек последният бе излязъл на лов, но отсъствието му бе свързано единствено с току-що приключилите обсъждания.

— И тъй, Панда е мой приятел — рече Ойс — и няма да наруша своята дума?

— Панда ще сдържи онова, което е казал — отговори кафърът. — Дингаан го прогони от неговия крал, затова той застана начело на храбрите мъже финго и още днес ще потегли с тях към клисурите на Куатламба, както обеща!

— И колко племена ще тръгнат с него?

— Амафенгу, амабака и амаваци. Ще дойдат също зебемби, латонга и амахута от земята Зофала, които само чакат пратениците на Панда, за да смажат предателя Дингаан.

— В такъв случай се разбрахме. Оттук аз ще яздя директно към лагера при Питер-Морицбург, за да дам разпорежданията си. Утре рано нападам Дингаан и когато той се измъкне, моят приятел Панда ще заеме зад него проходите, за да го смачкаме. Извоюваме ли победа, Панда ще стане крал на зулу и всички финго ще му плащат данък. Пит ван Холмен, ти ще се върнеш в Клаарфонтайн и ще се сбогуваш с близките си. По пътя за Питер-Морицбург присъединяваш всички бури, които са още без водач, и ми ги довеждаш в стана. На добър час!

Подаде ръка на двамата и изчезна в горския гъсталак. Панда сложи ръка на рамото на младия бур.

— Когато Панда стане крал на зулу, ще даде дъщеря си на мъжа от Клаарфонтайн и голям брой диаманти, каквито растат в земята на планините Курука. То ще бъде за него един добър баво, баща, и утре в битката ще държи ръката си над него, за да не го улучи отровното копие на някой мъж лагоа!

— Не иска ли баща ми да дойде с мен и да чуе гласа на своята дъщеря?

— Не. Времето е кратко, а ни чака много работа. Върви с мир!

Те се разделиха. Кафърът навлезе в сплетените клонаци на гората, а Пит пое бързо към родния си дом.

Имаше да измине дълъг път и вече се бе свечерило, когато стигна заселището. Завари всички жители занемели и объркани и вестта за отвличането на любимата го тресна като съкрушителен гръмотевичен удар. Но той не беше мъж, който ще се предаде без съпротива на унинието. Напротив, това известие само пришпори неговата младежка енергия.

Пит ван Холмен свика ратаите, предаде на един заръката на Питер Ойс относно намиращите се по посока Питер-Морицбург бури, нареди на друг да му оседлае най-бързия кон, повери им защитата на дома и се сбогува после с майка си.

— Пит, приеми моята благословия, нека тя те закриля и води! — рече тя.

Не се завайка и не заплака, не пита също накъде смята да се отправи. Истинската бурска жена знае, че едно-единствено дело струва повече отколкото хиляди празни думи.

— Майко, аз ще ти я върна! — отговори той, отвърза кучетата следотърсачи, които веднага се стрелнаха по дирята на двамата англичани, и ги последва в галоп.

Изгрялата луна осветяваше пътя му. Кучетата бяха добре дресирани и не излизаха извън неговия зрителен и слухов обсег. Само след късо време се убеди, че похитителите са хванали пътя към проходите Куатламба при Дингаан.

Трябваше ли да продължи? Преследваните при всички случаи щяха да бъдат в безопасност, преди да е съумял да ги настигне. И после по кой начин щеше да спаси Ханийе? Благоразумието му повеляваше да дочака утрешния ден на битката, ала любовта не преставаше да го подтиква напред. Той се вслуша в нея и реши да остави коня на някое подходящо място под охраната на кучетата и да отиде после пеша да разузнае.

Пътят водеше все по-нагоре, през дълбоки клисури, покрай стръмни скатове. Скоро щеше да бъде при целта и сега се видя заставен да удвои предпазливостта.

Тъкмо яздеше по една тясна пътечка, едната страна на която рязко пропадаше в пропаст, а от другата се извисяваше отвесна скална стена, когато предното от кучетата изджавка остро и по същото време се разнесе обичайната за кафрите повеля:

— Илицви! (Стой, парола!)

Той парира коня, вдигна пушката и заповяда:

— Тигър, Самсон, дръж!

Мислеше, че има пред себе си отделен пост, какъвто туземците действително слагат на по-голямо разстояние от своя боен стан, но се лъжеше.

Кучетата се хвърлиха напред с дрезгаво ръмжене… отекна пронизителен крясък… още един… трети и четвърти — четиримата врагове бяха нападнати и разкъсани. После прозвуча двукратен вой, скимтене… храбрите животни бяха победени от надмощието. Иззад ръба на скалата сега се подаде цевта на пушка, прозвуча гневен вик:

— Илици тета! (Кажи паролата!)

Пит не можеше нито паролата да каже, нито да вземе на мушка скрития зад скалата човек. Вражеският изстрел изтрещя. Конят на младия мъж беше улучен. Вдигна се с пръхтене на задните крака… той се плъзна от седлото и животното се сгромоли презглава назад в бездната.

Понеже не знаеше броя на намиращите се пред него врагове, не му оставаше нищо друго, освен да се оттегли колкото може по-бързо. Затича се обратно към входа на прохода. Но едва го беше достигнал, и в него се впериха оръжията на значителен брой кафри. Преди малко те го бяха пропуснали да мине, но сега застанаха на пътя му. Той даде двата изстрела, които имаше, и връхлетя с високо размахан приклад враговете. Притиснат отзад и отпред, нямаше никакъв шанс за измъкване при този числен превес на неприятеля. Бранеше се като прострелян лъв, но нищо не помогна. Един удар от боздуган го просна на земята.

Когато дойде отново на себе си, беше светло утро. Погледът му обгърна един стан от няколко хиляди туземци. Предводителят им бе застанал в този миг пред издигнатата за него колиба.

Беше Дингаан, зулуският главатар.

Водеше оживен разговор сър своите подглаватари, в който участваха и двамата англичани. По тяхно настояване той бе изпратил една дружина от хората си да залови адютанта на Питер Ойс.

Очите му се спряха на свестилия се мъж и с бързо движение на ръката насочи вниманието и на другите към него.

— Ти ли си Пит ван Холмен? — попита той младия мъж, който бавно се бе надигнал.

— Да — отговори този сухо.

Главата го болеше, наистина, но иначе се чувстваше в пълно съзнание и сили.

Със злорадо потрепване около широката уста Дингаан мина през вратата на колибата си и измъкна Ханийе, дъщерята на неговия прогонен брат. Очите на Пит блеснаха. Знаеше, че го чака жестока смърт, ако не му се удаде да избяга. Тук стояха двамата мъже, които бяха отвлекли любимата му, недалеч от колибата имаше няколко коня… той съзнаваше своята исполинска физическа сила… осени го едно дръзко, безумно дръзко решение.

Още преди Дингаан да е могъл да отправи към него втори въпрос, Пит беше измъкнал ножа на Джон Хоблин. Той проблесна два пъти… похитителите бяха пронизани в сърцата.

— Ханийе, на коня там! — извика и в следващия миг беше пипнал вцепенения от изненада вожд за перчема.

Момичето бе препускало с него по широката степ. С няколко бързи скока то се озова при животното и се метна на гърба му Пит последва примера й, стиснал кафъра като с железни клещи. И се започна диво препускане — през стана, по урви и клоофс[3], по спускове и край отвесни стени, все надолу по долините. Зад тях се носеше ужасяващо кряскане и олелия, на което можеха да се присмиват, тъй като кафрите винаги се придвижват пеша, а с малкото коне на главатаря вече не бяха в състояние да намалят сегашната преднина. Но цялата «армия» се бе вдигнала на крака, за да си върне отвлечения предводител.

Проходите на Куатламба отдавна вече се намираха зад дръзкия африканер, така че можеше да намали бързината на конете. Ненадейно от един гъсталак папрат и алое прозвуча:

— Стой! В името на светата Юфрау от Антверпен, та това е Пит ван Холмен! Откъде идваш, myn jong[4]? Напразно те очаквах сутринта! И кого водиш?

Беше самият Питер Ойс, който се намираше в авангарда на настъпващата бурска войска. При приближаващия конски тропот се бе скрил с хората си и сега излезе учудено напред.

— Откъде идвам, баас Ойс? От проходите там горе. И кого водя? Ето, огледай го сам!

Хвърли полузадушения вожд от коня.

— Дингаан… за Бога, самият Дингаан! Как, в името Божие, докопа този пленник?

Пит разказа с бегли думи приключението. Удивлението на слушателите беше еднакво голямо с радостта им от пленяването на опасния кафърски крал. Но нямаше време за губене. Пленникът беше вързан и поставен под сигурна охрана. Хората се приготвиха да посрещнат приближаващите врагове от безопасно укритие, а Ойс се отправи с Пит и Ханийе назад към основната войска, намираща се в пълно настъпателно движение.

Прочутото сражение с кафрите при Питер-Морицбург беше блестящо проведено и спечелено. Туземците бяха нападнати отпред от бурите, а отзад — от Панда, и напълно унищожени. Дингаан бе принуден да се откаже от владичеството и Панда го пое. Той удържа дадената дума на Пит ван Холмен. Младият господар на Клаарфонтайн отведе Ханийе, дъщерята на прочутия кафърски крал, у дома си и получи обещаната зестра, която «расте в земята на планините Курука».

Недалеч от Грьонинген се издига малка едноетажна къщичка, оградена от тисов плет. Собственикът й е един минхер от рода Ван Холмен. Само преди няколко години той беше много беден. Тогава получи от Капланд писмо от един далечен сродник, който заедно с множеството поздрави се осведомяваше за неговото положение.

Той веднага отговори и последва втора пратка, чийто ясен златен звън напълно премахна грижите и неволите на милия «нееф» Ван Холмен. И към тази възрадваща пратка беше прибавен един от ценните капски диаманти, които ювелирите сега толкова много търсят.

На когото се отвори някога път към Грьонинген и отиде в онази дача, ще може да го види, както и да узнае и други интересни истории за Пит ван Холмен, безразсъдно дръзкия африканер.