Ах, тази Алиса!

13

Монтийе сви по друга улица, но катраненочерният мрак продължи да го следва по петите. Вляво и вдясно от него също тичаха хора — той чувствуваше това, без да ги вижда и без да им обръща внимание. Сградите придобиваха нов облик, но той вече не забелязваше това. Кат бе изчезнала, корабът го нямаше вече, всичко бе безкрайно далеч — на хиляди години или цяла вечност от него самия. Монтийе тичаше по смрачаващата се улица със смътно съзнание за хората наоколо, които му сторваха път или зяпаха подире му, почти без да чува отекването на подковани копита по каменната улица, нито пък многобройните гласове и викове. Бягаше съвсем безцелно, воден от мъждукаща искрица разум, запъхтян до изнемога. Връхлетя върху някакъв висок мургав мъж, при сблъсъка с него отхвръкна като топка и се удари в твърд и солиден каменен зид. Ударът му подействува донякъде отрезвително и макар че продължи да тича по криволичещата улица, започна да обръща внимание на къщите и тълпата наоколо.

Той вървеше напред, а времето назад. Къщите придобиха старовремски облик — надвиснали заплашително над стесняващата се уличка, те щяха да рухнат сякаш всеки миг, издадените им напред горни етажи хвърляха сянка, а в сянката пропукваха греди, които не си знаеха годините. Равното улично платно отстъпи място на паваж, на груба настилка от речни камъни и глина, усети се зловонието на застояла вода. Някои от хората станаха по-мрачни, други по-помпозно облечени. Дрехите на едните изглеждаха жалки и парцаливи, на другите блестящи от коприна и скъпоценни камъни. От едната страна сребро, злато и подрънкване на мечове в богато украсени ножници, от друга — груби платове и наметки, увиснали устни и празни погледи. Между грохналите къщи и мраморнобелите дворци отекваха токовете на подковани ботуши. Улицата шептеше и ехтеше от боси нозе, патерици и бастуни със златен обков. От тъмни странични улички долитаха гласове на мъже и жени с угаснали погледи, които влачеха или тикаха каручки и колички и размахваха стоките си във въздуха.

— Господине, вие търсите нещо — може би ще го намерите при мен! Игли, панделки, колани, испански ръкавици или копринени панделки…

Монтийе си запробива път през тълпата, зашеметен от пъстротата на многобройните ухания, багри и звуци. Спираха го жени, облечени в черно, и деца, чиито лица бяха сякаш само очи.

— Да ви се намира работа за тенекеджия? Имате ли си такива бижута от злато и сребро? Калайдисвам паници, тави, тигани…

Закрит файтон, теглен от два коня, се зададе по тясната уличка и принуди хората да се притиснат към стените на къщите. После изведнъж спря, вратите се отвориха и от него слезе дебел господин. Голото му теме блесна на светлината на запалените факли, които бяха закрепени отвън на къщата. Дебелият господин изкачи трите стъпала към една кръчма и изчезна вътре, последван от развеселените си другари с поруменели от вино бузи. Техните викове се смесиха с глъчката на просяците и продавачите: „Мистър Пикуик! Мистър Пикуик!“19

Може би ще си купите този лъскав календар?

Може би ще си купите тази лъскава четка?

Може би ще бъдете тъй милостиви, уважаеми господа, и ще дадете някоя и друга пара, та да се купи малко хляб за неколцина затворници голтаци…

Монтийе побърза да отмине.