Академик Невиждан У.

в Невиждания Университет от десетилетия насам. Незабавно, поне от гледна точка на

Пондър Стибънс, изникнаха най-разнообразни проблеми. Най-неотложният беше, че

всички магьосници бяха облечени като магьосници, което ще рече, че всички си

приличаха. Пондър се разпореди единият отбор да играе без шапки, което предизвика

допълнително дърлене. След което този проблем беше задълбочен от обстоятелството, че имаше толкова много сблъсъци, че и официално носещите шапките си все си ги

губеха. По-нататък играта беше прекъсната, защото бе заявено, че статуята във

възпоменание на Архиканцлер Скръбс откриващ блита била в действителност почти

десет сантиметра по-тясна от величествената статуя на Архиканцлер Фланкър

откриващ Третата Закуска, което онеправдавало безшапъчната дружина.

Но всички тези проблеми, предвидими и неизбежни, бледнееха и губеха всяка

значимост в сравнение с проблема с топката. Топката си беше официална: Пондър се

беше погрижил да е така. Обаче островърхите обувки, даже и да имаха много дълги

върхове, не можеха да поемат тежестта от удара на човешки крак в това, да си го

изврещим правичката, парче дърво обвито с малко плат и кожа. Постепенно, след като

поредният магьосник беше изведен под ръце с навехнат глезен, дори и Ридкъли не

издържа и рече:

- Това е пълна простотия, бе Стибънс! Не може да няма нещо по-добро.

- По-масивни ботуши? - предложи Лекторът по Съвременни Руни.

- Ако са достатъчно масивни, че да може да се ритне това нещо, ще ви е голям

зор изобщо да ходите с тях, - изтъкна Пондър.

- Да не говорим че мъжете от амфората са си били направо боси. Предлагам, като се има предвид това, да преминем към разбора. Какво още ни е нужно, Стибънс?

- По-добра топка, сър. Както и поне някакъв опит за движение по терена. И общо

съгласие, че не е добра мисъл да спреш и да си запалиш лулата посред играта. По-

подходящи цели, защото е много болезнено да се блъснеш в голяма каменна статуя.

Поне някакво разбиране, ако ще и съвсем зародишно, за колективни действия в игрова

ситуация. Твърда решимост да не бягаш, когато член на противниковия отбор се е

втурнал срещу ти. И осъзнаване на факта, че владеенето на топката не може да се

осъществява с всякакви средства. Мога ли да ви напомня, че се отказах да спирам

играта заради това откакто вие, господа, като се превъзбудихте, не преставахте да

хващате и дърпате топката, а в един отделен случай, да я скриете под робата си и да

седнете отгоре. С оглед на всичко това бих искал да подчертая, че би било от голяма

полза да се култивира усет за посока с лице към противниковата цел. Колкото и да е

98

приканващо, не е уместно да се рита топката в собствената ти цел, нито да се

поздравява и да се тупа по гърба някой извършил такъв подвиг. От общо три гола

отбелязани в нашия мач, броят вкарани от играч в собствената му цел е, - той се свери

със записките си - три. Което представлява похвално висока резултатност в сравнение

със съвременната ритнитопка, обаче за пореден път ще ви обърна внимание, че

въпросите с посоката и това чия е целта, са от ключово значение. Една, признавам, изглеждаща обещаващо тактическа схема, беше струпването на играчите плътно около

целта им, така че да не остане възможност каквото и да е да премине покрай тях. За

съжаление обаче, ако и двата тбора се придържат към нея, това няма да бъде толкова

игра, колкото жива картина. По-обещаваща беше тактиката, както изглежда възприета

от един двама от вас, да се дебне в близост до целта на съперниците, така че ако

топката долети в това направление, да сте идеално позициониран да я прекарате покрай

пазителя на целта. Фактът, че в отделни случаи вие и пазителят на съперниците се

облягахте дружествено на статуята и си споделяте цигара докато гледате как другите

играят, доказва наличието на дух на доброжелателство и не е изключено да

представлява първа стъпка към някаква тактика на по-високо ниво, обаче не мисля че

това следва да се поощрява. В същия общ дух ми се налага да подчертая, че докато

напускането на терена поради зов на природата или за глътка въздух е допустимо, то

напускането му за закуска не е. Имам усещането, г-н Архиканцлер, че всеобщото за

колегите ни желание никога да не се отдалечават на повече от двадесет минути от

някое ястие би могло да бъде удовлетворително покрито от пауза по средата на играта.

Което би донесло допълнителното преимущество, че ако двата отбора си разменят

целите в този момент, това ще прекрати оплакванията, че едната цел била по-голяма от

другата. Да? - обърна се той към Завеждащия катедра Неопределени Изследвания, който беше вдигнал ръка.

- Ако си разменим целите, - запита Завеждащият катедра - това ще значи ли, че

головете вкарани преди почивката в собствената ни цел ще се превърнат в голове

вкарани в целта на съперника, доколкото физически тя вече е станала точно такава?

Пондър обмисли метафизическите проблеми в отговарянето на този въпрос и

мина само с:

- Не, разбира се че не. Имам още цял списък от забележки, г-н Архиканцлер, и за

съжаление ако ги обобщя, ще трябва да кажа, че не сме особено добри в тази игра.

Магьосниците се смълчаха.

- Тогава да започнем от топката, - наруши тишината Ридкъли - Имам една идея

за топката.

- Да, сър. Предполагах, че ще имате.

- Тогава ела да се видим след вечеря.

Жулиета беше погълната от умопобъркания цирк, на какъвто станала в този

момент задкулисната част на Гофна и никой повече не обърна на Гленда каквото и да е

внимание. Точно в този момент тя беше спънка, излишък, безполезна за никого, препятствие, изискващо грижи за преодоляването му, външен наблюдател на играта.

Недалече от нея хубаво джудже с брада на две опашки чакаше търпеливо докато му

запояваха нещо изглеждащо като сребърни доспехи. Работници я обкръжаваха също

както васали биха обкръжавали рицар докато го готвят за битка. Малко по-настрани от

тях стояха две малко по-високи джуджета, чието въоръжение изглеждаше малко по-

функционално отколкото декоративно. Тези двамата бяха мъже. Гленда разбра това

просто защото всяка жена от всеки разумен вид знае как изглежда мъж, който точно в

момента няма какво да прави в обкръжение понастоящем явно окупирано от и изцяло

под контрола на жени. Те изглеждаха като че бяха на стража.

99

Подтикната от шерито, тя се запъти натам.

- Това трябва да струва купища пари, - обърна се тя към по-близкия пазач.

Той я изгледа малко смутено от прямия подход.

- На думайте. Лунно сребро, така му казват. Ние трябва да я съпровождаме даже

и на подиума. Говорят че щяло да бъде голям удар, но просто не знам. Хич няма начин

да спре прилично острие. А и не може да се изкове без помощ от Игори. Казват, че

струвало повече и от платината. Само дето изглежда добре и казват, че изобщо не

усещаш, че я носиш. Дядо ми на такова нещо и метал нямаше да му вика, да, ама те

казват, че трябвало било да се върви в крак с времето. Лично аз не бих го окачил и на

стената си, но кой ме пита.

- Момичешка броня, - изкоментира кратко другият пазач.

- Ами оная щуротия микроризницата? - попита Гленда.

- А, това вече е съвсем друга бира, госпожице, - каза първият пазач - Чух, че я

изработвали и ковали направо тук в града, щото най-добрите майстори са си тук. Ама

каква работа само! Плетена ризница тънка като плат и яка като стомана! А и се говори, че щяла да поевтинее, а най-вече не била...

- Скив с’а, Глендинка, а познай кой е?

Някой докосна Гленда по рамото. Тя се обърна и се изправи пред

умопомрачително красиво видение в тежки но много изискани доспехи. Беше Жулиета, но Гленда я позна само по бледо сините и очи. Жулиета имаше брада.

- Мадам казва, че по-добре да я нося, - обясни тя - Не е джуджешко, ако няма

брада. К’во ш’ ка’еш?

Този път шерито успя да вземе думата първо.

- Всъщност е доста привлекателно, - продума все още в потрес Гленда - Много е

... сребристо.

Брадата си беше женска, това се виждаше. Изглеждаше оправена и нагласена и

нямаше късчета плъх полепнали по нея.

- Мадам казва, че запазила място за теб на първия ред, - съобщи и Жулиета.

- Ох, ама аз не може да седя на първия ред... - започна автоматично Гленда, но

шерито се намеси твърдо: „Абе я млъквай и престани да разсъждаваш като майка си, моля те, ами върви да сядаш на проклетия му първи ред”.

Една от вездесъщите девойки избра точно този момент да хване Гленда под ръка

и да поведе леко оплитащите и се стъпки през хаоса на подготовката, през вратата и

обратно в приказното царство. Където наистина я чакаше място на първия ред.

За щастие, макар да беше на предния ред, то беше по-настрани. Щеше да умре

от срам, ако беше точно посредата. Тя се вкопчи с две ръце в ръчната си чанта и чак

тогава рискува да се огледа. Всички места бяха заети. И то не изключително от

джуджета. Имаше си и няколко човешки дами, фино облечени, малко по-слаби от

колкото трябва (ако питаха нея), почти оскърбително не проявяващи никакви признаци

на притеснение, бърборещи без спир.

Още едно шери мистериозно се появи в ръката и, след като тишината беше

прерязана като с капан за плъхове, Мадам Фашкие излезе иззад завесата и заговори на

препълнената зала. Гленда тъкмо си помисли, че би и се искало да беше облечена с по-

добро палто... когато шерито я сложи да си легне и я целуна за лека нощ.

Само след като мина някое време, Гленда си възвърна способността да мисли

нормално, когато на главата и падна някакъв букет. Беше я уцелил точно над ухото и

като вдигна поглед, посред капещите като дъжд скъпарски венчелистчета, тя видя

лъчезарната усмивка на сияещата Жулиета на самия край на подиума точно канеща се

да викне „Пай се!”

100

... Имаше и още разни летящи цветя и хора изпостанали на крака и възторжено

крещящи и музика и изобщо усещане като че ли си под водопад, само че вместо вода я

обливаха бурни талази от звуци и светлина.

И от всичко това изригна Жулиета, метна се на врата на Гленда и я прегърна.

- Тя ме иска пак тук! - заговори задъхано тя - Казва, че може да отида в Куирм и

даже в Генуа! Казва, че ще ми плаща повече, ако не бачкам за никой друг и че света бил

стрида. Това не го знаех.

- Но ти си имаш сигурна работа в кухнята... - започна Гленда, все още само на

три четвърти освестила се.

По-късно, по-често отколкото би и се искало, тя не преставаше да си припомня, как казва тези думи докато аплодисментите кънтят около тях.

Сега обаче някой лекичко я докосна по рамото. Беше една от взаимозаменяемите

млади жени с поднос.

- Мадам ви праща поздрави, госпожице, и би желала да покани вас и Госпожица

Жулиета да се присъедините към нея в частния и будоар.

- Много мило от нейна страна, но мисля, че вече ни е ... Будоар ли казахте?

- О да. А бихте ли желали още едно питие? В крайна сметка нали празнуваме.

Гленда се огледа в дърдорещата, смееща се и най-вече пиеща тълпа. Залата беше

станала като пещ.

- Добре, но не това шери, благодаря ви за любезността все пак. Да ви се намира

нещо студено и газирано?

- Ами че да, госпожице. Колкото щете.

Момичето извади огромна бутилка и сръчно напълни висока кристална чаша

очевидно с мехурчета. Когато Гленда я изпи, мехурчетата напълниха и нея.

- Ммм, доста е хубаво, - зазапъва се тя - Малко като лимонадата като порастне.

- Поне Мадам го пие точно така.

- Ъ, този будоар, - пробва се Гленда следвайки момичето с доста олюляване -

Колко е голям?

- О, даже си е огромен, поне според мен. Там вече трябва да са се събрали около

четиридесет души.

- Така ли? Това ще е голям будоар.

Е, слава на боговете, помисли си Гленда, поне това се изясни. Защо ли не вземат

някой път да сложат в тея романи прилични обяснения?

Нямаше как да бъде сигурна, какво би могло да се очаква да завари в един

будоар, като се има предвид, че си нямаше представа какво е будоар. Това, което завари

там, бяха хора, жега и цветя. Не цветя на букети, а на стълбове и извисяваши се

подставки, изпълващи почти всичкия въздух с облаци натрапчив аромат, докато хората

отдолу го изпълваха с думи, много плътно наблъскани. Нямаше начин който и да е да

чуе какво казва някой друг, каза си Гленда, но вероятно това нямаше значение. Сигурно

важното беше да си тук, че да те видят, че го казваш.

Множеството се раздели и тя зърна Жулиета, все още в бляскавото си одеяние, все още с брадата, заета с това ... да е тук. Ту тук ту там святкаха саламандри, което

значеше хора с иконографи, нали така? Клюкарските вестници бяха пълни само с хора

бляскащи като за снимка. Е тя си нямаше нищо общо с тях. И което беше още по-лошо, никой не даваше за нейното неодобрение и пукната пара. Те и бездруго си бляскаха. А

най-много от всички бляскаше Жулиета.

- Май ще ми дойде добре малко свеж въздух, - измънка тя.

Водачката и деликатно я заведе до една ненатрапчива врата.

- Тоалетната е нататък, моля.

101

Нататък си беше, само че и това дълго, приглушено осветено помещение беше

нещо като приказка, цялото в кадифе и драперии. Петнадесет смаяни отражения на

Гленда я зяпнаха от също толкова огледала. Беше толкова втрещяващо, че я накара да

се отпусне в много скъпарско кресло с извити крачета, което се оказа също така и

много удобно за разпускане...

Като се сепна от сън, тя се запрепъва навън, загуби се в цял тъмен свят от

вмирисани коридори отрупани с кашони и сандъци, докато не се натъкна на една

наистина огромна стая. Тя беше по-скоро нещо като пещера. В далечния и край имаше

двойна врата, която сигурно се срамуваше да пропусне сивкавата светлина, която не

толкова осветяваше, колкото обвиняваше. Още хаос от закачалки за дрехи и празни

кашони беше пръснат по пода. На едно място вода беше покапала от тавана и

образувала локва на пода, подгизваща някакъв картон.

- Виж ги само, гледаш ги целите бляскави и префинени, а отзаде всичко тъне в

кал и боклуци, нали мило? - чу се глас в тъмнината - Ти като гледам си от онези дами, които ще познаят една метафора само като те зяпне.

- Нещо такова, - измърмори Гленда - Кой е тоя дето пита?

Оранжева светлинка проблясна и се изгуби в мрака. Някой пушеше цигара в

тъмното.

- Навсякъде е все същото, душко. Ако имаше награда за най-назадниково

положение и разположение, борбата за първото място щеше да е наистина жестока.

Виждал съм аз навремето някой друг дворец и всичките са все същото: отпреде

колонади и знамена, а накъм задницата слугински стаички и тръболяци. Какво ще

кажеш да ти досипя? Не може да се размотаваш така наоколо с празна чаша, тук хората

не правят така.

От по-прохладния въздух тя започна да се поосвестява. В ръката и наистина

имаше празна чаша.

- Какво беше това питие?

- Значи, ако това беше някое друго парти, сигурно щеше да е най-евтиното

шупнало вино, което успееш да прецедиш през чорап. Мадам обаче не ще ментета.

Това тук си е самата истина. Шампанско.

- Какво? А аз си мислих, че него го пият само разни светлости и сиятелства!

- Не бе, душа, само хора червиви от пари. Е, понякога то си е същото.

Тя се вгледа по-внимателно и ахна:

- Какво? Ама ти Пепе ли си?

- Същия, бе душа.

- Но ти изобщо не си... не си... - тя трескаво заразмахва ръце.

- Сега не съм на работа, бе душа. Няма що да се грижа за... - той заразмахва ръце

също толкова трескаво - Тук имам една бутилчица само като за нас с теб. Да си я

делнем, а?

- Ами аз трябва вече да се връщам при...

- Що бе, душа? За да и трепериш като някоя дърта квачка ли? Остави я малко на

мира, бе душа. Тя е като пате за пръв път видяло гьол.

В тъмнината Пепе изглеждаше по-висок. Може би заради езика му или заради

това, че не се суетеше. Да не говорим че до Мадам всеки ще изглежда дребен. Той

обаче беше като че ли целият направен от жили.

- Ама нещо може да и се случи!

Пепе я озари с една усмивка:

- Ами че да! Но сигурно няма. От мен да знаеш, тя ни продаде куп

микроризница, без майтап. Казах аз на Мадам, че имам добро предчувствие. Пред нея

се отваря невероятна кариера.

102

- Не, тя си има добра, стабилна работа в Нощната Кухня при мен, - възрази

Гленда - Парите може и да не са много, но пък ти ги дават всяка седмица. В кърпа

вързани, а и няма да си загуби работата, ако се намери някоя по-хубава.

- Кукличките, нали? Като слушам някъде край улица Ботни35, - каза Пепе -

Сигурен съм. Не е чак толкова зле, доколкото си спомням. Тамошните не ме биеха

толкова, ама като му теглиш чертата все същата каца раци.

Гленда беше шашната. Тя беше очаквала гняв или снизхождение, но не и такова

подхилване.

- Да ти кажа, много нещо знаеш за града като за джудже от Юбервалд.

- Не бе, душа, знам много за Юбервалд като за хлапе от Лобин Клаут, - парира

гладко Пепе - Пресечка „Разкапано Сирене”, ако сме съвсем точни. Тукашно момче съм

си. Не винаги съм бил джудже, нали разбираш. Не бях, но станах.

- Ама как? Как е възможно това?

- Е да де, не е като да са пуснали обява. Но може, стига да познаваш когото

трябва. А Мадам знаеше когото трябва, ха, знаеше тя каквото трябва за когото трябва.

Не беше голям зор. Е трябва да вярваш в туй онуй, да спазваш туй онуй и, разбира се да

откажеш къркането... - той се усмихна когато погледът и прикова чашата в ръката му и

продължи - По-кротко бре душа, тъкмо щях да добавя „когато не съм на бачкане”, а

бачкането си го бива. Няма значение дали правиш крепеж на рудник или занитваш

кринолин, важното е, че да си майстор пикльо е просто тъпо. А поуката от всичко това

е, че или грабваш живота за гушата или си затъваш в кацата раци.

- О нали, лесно е да се приказва така, - наежи се Гленда чудейки се какво общо

имат с цялата тази работа раците - Но в истинския живот хората си имат отговорности.

Може и да нямаме лъскави професии за много пари, но това от което се нуждаят хората

са истинските професии! Мен щеше да ме е срам да продавам ботуши за по

четиристотин долара парчето, каквито могат да си позволят само някакви богаташи.

Какъв му е смисълът на това?

- Е, не може да не признаеш, че това прави богаташите по-малко богати, - чу тя

иззад гърба си шоколадовия глас на Мадам, която като много други едри хора можеше

да се движи тихо като балон, на какъвто приличаше - Не е зле като за начало, нали? А

печалбата отива за заплати за миньори и ковачи. Както казват хората, всичко

циркулира.

Тя се отпусна тежко на един кашон с чаша в ръка.

- Е, най-накрая се отървахме от повечето от тях, - каза тя, затършува в обеместия

си нагръдник със свободната си ръка и измъкна тлъста пачка хартия - Големите клечки

искат да се включат в това и всички го искат ексклузивно, така че ще ни трябва още

една ковачница. Утре ще ходя до банката, - тя направи пауза колкото да бръкне още

веднъж в металния си корсет - Като джудже съм откърмена с вярата, че златото е

единствената истинска валута - забеляза тя отброявайки няколко новички хрущящи

банкноти - но трябва да се признае, че това тук топли повече. Ето петдесет долара за

Жулиета, двадесет и пет от мен и двадесет и пет от шампанското, което нещо се е

разчувствало. Жулиета каза да ти ги дам на тебе да ги наглеждаш.

- Госпожица Гленда мисли, че водим нейното съкровище към живот изпълнен

със суета, греховност и разврат, - подхвърли Пепе.

- Е, идеята си я бива, - подметна Мадам - но нещо не си спомням кога за

последно съм видяла малко разврат.

35 бел.прев.: „ Кукличките, нали? Като слушам някъде край улица Ботни...” Такова разпознаване с

точност до улица на това, откъде е някой човек само по говора му, е характерно за главния герой на

пиесата на Бърнард Шоу „Пигмалион”, който се обзалага, че може да научи на такъв правоговор една

улична цветарка с ужасен език, че тя да мине за истинска великосветска дама на голям прием.

103

- Вторника, - услужливо и напомни Пепе.

- Цяла кутия шоколадови бомбони изобщо не е развратно. Да не говорим че ти

измъкна картончето между двата реда, което ме подлъга. Не съм възнамерявала да изям

долния ред. На мен не ми трябва долният ред. Това практически си беше издевателство.

Пепе се прокашля:

- Стряскаме нормалната дама, мило.

Мадам се усмихна:

- Гленда, знам какво си мислиш. Че сме двойка покварени зли смешници, пропиващи живота си в свят на въздух под налягане. Добре де, точно сега това си е

съвсем вярно, но днес беше завършекът на цяла година здрава работа, виждаш ли.

А вие си дуднете като някакви стари съпрузи, помисли си Гленда. Цепеше я

глава. Беше опитала плъхски плод, заради него беше, тя си го знаеше.

- Сутринта ще ида да покажа тези поръчки на управителя на Кралската Банка и

ще му поискам много пари. Ако той ми се довери, ти също ще ми се довериш ли? Ние

се нуждаем от Жулиета. Тя просто... блести.

Освен това се държите за ръце. Нежно. Нещо в Гленда взе че се разчувства.

- Е добре тогава, вижте какво, - каза тя - Ще направим така. Жу си отива с мен

право вкъщи тая нощ, та да и се избистри главата. А утре... добре де, ще видим.

- Не бихме могли да искаме нищо повече от вас. Нали така? - Мадам потупа

Гленда по коляното - Жулиета, знаете ли, ви има за всичко на света. Тя казва, че

трябвало първо вие да кажете да. Разправи на всичките хайлайфни дами за вашите

баници.

- Приказвала е с хайлайфни дами? - възкликна Гленда с изумление изпъстрено с

трепет и обагрено в почуда.

- Абсолютно. Те всичките искаха да видят микроризницата по-отблизо, а тя

просто си се разбърбори пред тях, ей така най-непосредствено. Съмнявам се, че някой

изобщо в целия им живот досега им е казвал „Скив с’а!”

- О не! Толкова съжалявам!

- Какво му има да съжаляваш? Те бяха доста трогнати. Освен това наистина ли

можеш да опечеш мариновани лукчета в баница, така че да останат хрупкави?

- И това ли им е казала?

- О да. Както подразбрах всичките възнамеряват да накарат готвачите си да

пробват същото.

- Да бе. Няма начин да се сетят как! - рече удовлетворено Гленда.

- И Жу така им каза.

- Ние... обикновено я наричаме Жулиета, - каза Гленда.

- А тя ни каза да и викаме Жу, - отвърна Мадам - Проблем ли има?

- Е, ъъ, не е точно проблем, - измънка окаяно Гленда.

- Е, добре тогава, - заключи Мадам, която определено знаеше кога да не

забелязва разни нюанси - А сега да я изтръгнем от ръцете на новите и приятелки, та да

можеш да се погрижиш тя да се наспи добре.

Разнесе се смях и момичетата помагащи за шоуто се изсипаха от нагъчканите

помещения, където се бабуваше на красотата. Жулиета беше с тях и най-шумният смях

беше нейният. Като видя Гленда, тя веднага се втурна към нея и пак я прегърна.

- О Глендинка, не е ли велико? Същинска приказка!

- Да де, и така може да е, - отвърна Гленда - те обаче не винаги свършват

щастливо. Само да не забравяш, че сега си имаш добра работа, с изгледи за бъдеще и

редовни остатъци, които да си носиш вкъщи. Това не може да се захвърли просто така с

лека ръка.

104

- Не, не може. Това трябва да се захвърли целенасочено и с все сила, - обади се

Пепе - Гледайте сега, за какво си говорим? Въгленяшка! Вълшебната пръчица е

размахана, всички придворни я приветстват, цяла сурия прекрасни принцове се редят

на опашка само да помиришат пантофката и, а ти искаш от нея да се върне в кухнята да

прави тикви? - той забеляза неразбиращите им лица - Добре де, това сигурно ви се е

сторило малко объркано, но не може да не сте проследили главната нишка? Та това е

голям шанс! По-голям от туй здраве му кажи. Измъквачка от кацата!

- Като гледам ни е време да се прибираме, - вирна брадичка Гленда - Хайде, Жу.

- Видя ли, - каза Пепе, когато те си излязоха - все същата каца раци.

Мадам надникна в бутилката, та да не би въпреки всяка вероятност да е останала

още поне една глътчица.

- Знаеш ли, че тя общо взето е отгледала малката? Жу ще направи каквото тя

каже.

- И всичко ли ще иде зян? - простена Пепе - Недей да превземаш света на щурм, ами си стой тук и прави баници? На това живот ли му викаш?

- Все някой трябва да прави баници, - отвърна с вбесяваща хладна

разсъдителност Мадам.

- О моооля ти се! Не и тя. Само да не е и тя. И то за остатъци? О не!

Мадам взе още едно празно шише. Знаеше си, че ще е празно, защото се

намираше в близост до Пепе на края на тежък ден, но все пак го прегледа, защото

жаждата умира последна.

- Ммм. Може и да не се стигне до там, - рече тя - Имам чувството, че госпожица

Гленда е на път да започне да се замисля. Това доста жалко палтенце и тези кошмарни

обувки крият един могъщ ум. А днес може и да е щастливият му ден.

Ридкъли крачеше по коридорите на Невиждания Университет, робата му

плющеше уверено до дирите му. Крачката му беше широка и на Пондър, притиснал

отбранително папка към гърдите си, му се налагаше да подтичва почти по рачешката за

да не изостава.

- Нали знаете, че се съгласихме, че то не бива да се използва за каквито и да е

други цели освен чисто изследователски, г-н Архиканцлер? Самият вие всъщност

подписахте заповедта.

- Нима? Това не си го спомням, Стибънс.

- Аз обаче си го спомням най-отчетливо, сър. Беше точно след случая с господин

Флорибунда.

- Тоя пък кой беше? - подхвърли Ридкъли все така целенасочено давайки напред.

- Той беше онзи, който като го засърбяло веднъж под лъжичката, поръчал на

Бюрото сандвич с бекон, за да види какво ще стане.

- Аз пък си мислих, че всичко извадено от Бюрото трябва да бъде върнато там в

срок от 14,14 часа?

- Да, сър. Случаят е точно такъв, обаче Бюрото явно се подчинява на странни

правила, които все още не разбираме напълно. Във всеки случай оправданието на

господин Флорибунда беше, че си е бил помислил, че четиринадесетчасотово правило

не било важало за сандвичи с бекон. Освен това той не беше казал на никого, така че

състудентите от неговия етаж научили едва когато след четиринадесет часа и нещо

чули писъците.

- Поправи ме ако греша, - рече Ридкъли покривайки коридорно разстояние със

все така впечатляваща скорост - но в този момент сандвичът не би ли трябвало вече да

е смлян от стомаха му?

105

- Да, сър. Но той в крайна сметка си се върна в Бюрото, тъй да се каже, самоинициативно. Това беше извънредно интересно откритие. Не знаехме, че подобно

нещо би могло да се случи.

Ридкъли спря и Пондър се блъсна в него.

- Какво точно му се случи на този тип?

- Не бихте искали да ви описвам картината, сър. Във всеки случай добрата

новина е, че скоро ще може да стане от инвалидната количка. Фактически, както

подразбрах, той вече много добре ходел с бастун. Какви дисциплинарни мерки да се

приложат към него зависи, разбира се, изцяло от вас. Преписката по случая е на бюрото

ви, както всъщност и значително количество други важни документи.

Ридкъли пак закрачи напред.

- Направил го е за да види, какво ще се случи, нали така? - подпита той весело.

- Поне той така твърди, сър, - отговори Пондър.

- И с това е нарушил моите изрични заповеди, нали?

- Да, абсолютно безспорно, сър, - подтвърди Пондър, който познаваше своя

Архиканцлер и вече имаше чувството, как ще свърши всичко това - И следователно, сър, съм длъжен да настоявам той да...

И той пак се блъсна в Ридкъли, защото Архиканцлерът беше спрял пред огромна

врата с надпис с големи червени букви гласящ: „Нито Един Предмет Да Не Бъде

Изнасян От Това Помещение Без Изрично Разрешение На Архиканцлера. Подпис

Пондър Стибънс pp Муструм Ридкъли”.

- Подписал си това вместо мен? - произнесе Ридкъли.

- Да, сър. Бяхте постоянно зает, а ние нали се бяхме разбрали по въпроса.

- Да, разбира се, но защо ти трябваше да ме рр36-сваш така? Спомни си какво

каза за Н.У. онази млада дама.

Пондър извади грамаден ключ и отвори вратата.

- Бих ли могъл да ви напомня, г-н Архиканцлер, че се споразумяхме да наложим

мораториум върху използването на Бюрото за Рядкости докато не успеем да почистим

поне някои от остатъчните магии в сградата. Досега изглежда не сме успяли да се

отървем от калмара.

- Споразумели ли сме се, Господин Стибънс, - рязко се обърна към него Ридкъли

- или ти си се споразумял със себе си рр мен, тъй да се каже?

- Амии, ъъ, мисля, че схванах духа на вашето мислене, сър.

- Е, а това е чистият изследователски дух, - обяви Ридкъли - Това е изследването

по въпроса, как бихме могли евентуално да спасим сирената си. Мнозина биха се

съгласили, че не би могло да се намери по-достойна цел. Колкото до младия

Флорибунда...

- Да, сър? - подкани го отчаяно Пондър.

- Повиши го. На каквото и ниво да е сега, качи го с едно нагоре.

- Струва ми се, че това би отправило неправилия вид сигнал, - пробва се Пондър.

- Напротив, господин Стибънс. Това ще отрави точно най-подходящото

послание до студентското тяло.

- Но той не се е подчинил на изрична заповед, ако ми е позволено да подчертая?

- Точно така. Проявил е независимо мислене и известна доза кураж, при което, да не забравяме, значително е допринесъл за нашите знания относно Бюрото.

- Но той можеше да разруши целия университет, сър.

- Точно така, в който случай срещу него щяха да бъдат предприети най-строги

дисциплинарни мерки, стига разбира се да можехме да намерим нещо останало от него.

36 бел.прев.: от латински per procurationem - по пълномощно, от името на...

106

Той обаче не стори тази беля, а излезе късметлия, пък на нас са ни нужни магьосници с

късмет. Повиши го, по пряка моя заповед, без никакви там рр-та. Между другото, колко

силни му бяха писъците?

- В интерес на истината, г-н Архиканцлер, първият беше толкова

сърцераздирателен, че продължи да звучи дълго след като му свърши дъха и очевидно

придоби самостоятелно съществуване. Отново случай на остатъчна магия. Наложи се

да го заключиме в едно от мазетата.

- А той каза ли всъщност как му се е сторил сандвичът?

- На влизане или на излизане, сър? - поиска да уточни Пондър.

- Само на влизане, струва ми се, - реши Ридкъли - В крайна сметка аз имам живо

въображение.

- Той каза, че това било най-вкусният сандвич с бекон, който някога бил

опитвал. Това било сандвичът с бекон, за който човек мечтаел като чуел думите

„сандвич с бекон”, но никога не могъл да достигне такова съвършенство.

- С кафяв сос? - размечта се Ридкъли.

- Разбира се. Явно това е бил завършекът на всички сандвичи с бекон.

- Замалко да стане такъв, за него поне. Но ние вече не знаем ли това нещо за

Бюрото? Че то винаги предоставя съвършения екземпляр?

- В действителност имаме много оскъдно сигурно знание по предмета, - уточни

Пондър - Знаем само, че не би съдържал нищо, което не би се побрало въ вътрешността

на куб с размери 14 на 14 инча, че ще спре да работи, ако, както вече знаем, неорганичен предмет не би бил върнат в него в срок от 14,14 часа от момента на

изваждането, и че нищо от съдържанието му не е розово, макар че не знаем, защо би

следвало да е така.

- Беконът обаче е определено органичен, Господин Стибънс, - посочи Ридкъли.

Пондър въздъхна.

- Да, сър, и това не знаем, защо е така.

На Архиканцлера му дожаля за него.

- Може пък да е бил от онези особено хрупкавите, - подметна любезно той - От

оня вид дето ти се троши между пръстите. Обожавам това в сандвичите с бекон.

Вратата се отвори и ето го. Съвсем мъничко в центъра на много обширна стая...

Бюрото на Рядкостите.

- Мислите ли, че това е разумно? - не мирясваше Пондър.

- Разбира се, че не, - отвърна Ридкъли - А сега ми намери топка като за ритане.

На една от стените имаше бяла маска, като онези носени на карнавал. Пондър се

обърна към нея:

- Хекс, моля, намери топка подходяща за играта ритни-топка.

- Тази маска нещо ново ли е? - поинтересува се Ридкъли - Аз си мислех, че

гласът на Хекса се придвижваше във блит-пространството?

- Да, сър. Гласът му просто изниква от нищото, сър. Но, кой знае защо, човек се

чувства по-добре като има на какво да говори37.

- Каква топка ви е нужна? - попита Хексът с глас гладък и мазен като

рафинирано масло - Овална или сферична?

- Сферична, - отговори Стибънс.

Бюрото изведнъж се разтресе.

Тази пущина винаги безпокоеше Ридкъли. Като начало изглеждаше някак

твърде самодоволна. Все едно ти казваше: „Не знаеш какви ги вършиш. Използваш ме

като някаква моментна лотария и се обзалагам, че изобщо не си си помислял за това, 37 бел.прев.: Интересно, но думата „интерфейс” може да се прочете и като „между лица”, тоест наличието

на образ на лице в потребителски интерфейс е нещо доста логично. Логично като за света на Диска де.

107

колко много опасни неща могат да се съберат във вътрешността на куб четиринадесет

на четиринадесет инча”. В действителност Ридкъли си беше мислил за това, най-често в

три сутринта, и никога не влизаше в стаята без няколко суб-критични магии в джоба

просто за всеки случай. Да не говорим пък за този Лут... Добре де, надявай се на най-

доброто и се готви за най-лошото, това винаги е било мотото на Н.У.

Едно чекмедже се подаде и се заплъзга през стаята докато не стигна до стената, след което предположително ще да е продължило в някой друг гостоприемен комплекс

от измерения, защото никога не се подаваше от другата страна на стената, колкото и

често да поглеждаше човек.

- Много гладко работи днес, - забеляза той, когато от пода изникна още едно

чекмедже, което се разпъпи в следващо чекмедже точно като него на размер, което се

заразпъва целеустремено накъм далечната стена.

- Да, Момчетата от Бързнек стъкмиха един нов алгоритъм за обработване на

вълнови пространства на високоблитно равнище. Което е в състояние да ускори нещо

като Бюрото до порядъка на около 2000 фиркина.

Ридкъли се намръщи:

- Това току що си го измисли, нали?

- Не, сър. Предложи го Чарли Фиркин от Бързнек. Така е по-кратко да се каже, отколкото 15000 итерации за първи отрицателен блит. А е и много по-лесно за

запомняне.

- Та значи хора, които познаваш в Бързнек ти пращат разни неща, а? -

заинтересува се Ридкъли.

- О, да, - отговори Пондър.

- Безплатно?

- Разбира се, сър, - изгледа го изненадано Пондър - Свободното споделяне на

информация е от централно значение за развитието на природонаучната премъдрост.

- А и ти им пращаш туй онуй, така ли?

Пондър въздъхна.

- Да, разбира се.

- Това не съм сигурен, че го одобрявам, - каза Ридкъли - Аз съм изцяло за

свободното споделяне на информация, стига те да са тези, които свободно споделят

тяхната информация с нас.

- Да, сър, но ми се струва, че тук силно ни възпрепятства значението на думата

„споделяне”.

- И все пак, - започна Ридкъли и млъкна.

Един толкона тих знук, че едва-едва се чуваше, току що беше престанал. Бюрото

за Рядкости се беше събрало и отново беше станало просто една единица дървена мебел

в центъра на стаята, но когато те го погледнаха, предните му вратички се отвориха, отвътре се изтърколи кафява топка и тупна на пода с едно „ пльонг! ” Ридкъли отиде, взе

я и я завъртя в ръцете си.

- Интересно, - каза той и я хвърли със сила в пода.

Тя отскочи по-високо от главата му, но той реагира достатъчно бързо и я хвана

докато пак падаше.

- Забележително, - поправи се той - Какво ще кажеш за това, а Стибънс?

Той подхвърли топката във ъвздуха и я ритна яко през стаята. Тя се върна този

път към Пондър, който, за собствена най-голяма изненада, я хвана.

- Като че има свой собсвен живот, - Пондър я пусна на земята и пробва един

шут.

Тя полетя.

108

Пондър Стибънс беше съвършеният, перманентен приносител на сто-метрова

извинителна бележка от на леля му стринката, която освен друго молеше той да бъде

освободен от всички видове физкултурно гимнастични дейности, защото бил страдал

от дюстабанлизъм на ушите, хроничен стигматизъм, мрънкащ нос и нервна

меланхолия. По свое собствено признание той по-скоро би бягал десет мили, прескочил

двуметрова ограда и изкатерил висок хълм, отколкото да участва в каквато и да е

спортна дейност.

Топката обаче го зовеше. Пееше му „ пльонг! ”.

Няколко минути по-късно той и Ридкъли вървяха обратно към Голямата Зала от

време на време тупвайки топката по каменните плочи. В тоя звук „ пльонг! ” имаше

нещо, от което ти се искаше да го чуеш отново.

- Знаеш ли, Пондър, мисля че поначало бяхме подходили неправилно. На

Небесата и на Диска има много повече неща, отколкото е сънувала нашата философия.

- Сигурно е така, сър. Моята философия доколкото знам изобщо не сънува.

- Всичко идва от топката, - продължи Ридкъли още веднъж тупвайки я с все сила

в пода и пак хващайки я - Утре ще я донесем тук и ще видиме какво ще стане. Вие, господин Стибънс, я шутирахте тази топка едно хубаво, нищо че по собственото ви

признание сте от кекав по кекав.

- Да, сър, освен това съм мърда и хърба, и се гордея с тези си качества. Най-

добре да ви напомня, г-н Архиканцлер, че това нещо не бива да прекарва твърде дълго

извън Бюрото.

„ Пльонг! ”

- Но пък може да го изкопираме, нали така? - посочи Ридкъли - То нали не е

нищо повече от съшити парчета кожа, вероятно защищаващи някакъв мехур. Обзалагам

се, че всеки свестен занаятчия ще може да направи още една за нас.

- Какво, сега ли?

- Светлините никога не гаснат на Улицата на Хитроумните Майстори.

В който момент те стигнаха Голямата Зала, Ридкъли я обходи с поглед и засече

две фигури тикащи количка натоварена със свещи.

- Вие двамата, я елате! - викна той, а те престанаха да бутат количката и се

приближиха - Ето господин Стибънс тук би искал да отърчите да му свършите едно

малко поръченийце. От значителна важност. Вие кои сте?

- Тревър Младонадеждов, шефе.

- Лут, г-н Архиканцлер.

Очите на Ридкъли се присвиха.

- М-да... Лут, - провлачи той сещайки се за магиите в джоба си - Оклепвачът на

свещи, нали? Е, може да свършиш нещо, което си струва. Имате думата, господин

Стибънс.

Пондър Стибънс протегна топката напред.

- Имате ли някаква представа какво е това?

Лут я взе от ръцете му и няколко пъти я тупна по пода.

„ Пльонг! Пльонг! ”

- Да. Това явно е проста сфера, въпреки че, технически погледнато, доколкото

разбирам, е в действителност съкратен икосаедър, изготвен чрез съшиване на известен

брой шестоъгълници от дебела кожа, а съшиването предполага отвори, което от своя

страна предполага пропускане на въздух... А да, тук има връзки, виждате ли? Във

вътрешността трябва да се помещава някакъв вид мехур, вероятно от животински

вътрешности. Тоест практически балон, осигуряващ лекота и еластичност, с кожена

защитна обвивка, просто и елегантно решение, - той върна топката в ръцете на Пондър, на който му беше паднало ченето.

109

- Да не би да знаете всичко, господин Лут? - проговори той накрая със сарказъма

на роден педагог.

Лут продължително обмисли отговора си преди да каже:

- Не съм сигурен относно множество подробности, сър.

Пондър чу иззад гърба си подхилване и усети как се изчервява. Някакъв си

оклепвач му беше държал тон, нищо че досега не беше срещал толкова неприлично

ерудиран оклепвач колкото Лут.

- Знаете ли къде може да ни направят копие на това? - намеси се гръмогласно

Ридкъли.

- Предполагам, че да, - отговори Лут - Изглежда джуджешката гума ще е каквото

ви трябва.

- Горе на Стара Калдъръмджийска е пълно с джуджета, дето ще ви стъкмят

някоя, шефе, - включи се Трев - Бива ги в тая работа, да ама ще искат мънгизи, няма как

да не искат мънгизи. Имаш ли алъш вериш с джудже, забрави за авантите.

- Бихте ли връчили на тези млади господа двадесет и пет долара, господин

Стибънс?

- Това са много пари, г-н Архиканцлер.

- Така си е, но, разбирате ли, джуджетата, макар и да са солта на земята, не

разбират кой знае колко добре от малки суми, а на мен това ми трябва спешно. Сигурен

съм, че мога да доверя тези пари на господин Младонадеждов и господин Лут, нали

така? - той каза това добродушно, но в гласа му имаше и остра нотка.

Трев, ако не друг, схвана посланието забележително бързо. Един магьосник

може безрезервно да ти вярва поради адското бъдеще, което би могъл да ти осигури в

случай, че доверието му бъде излъгано.

- Абсолютно можете да ни се доверите, шефе.

- Да, и аз си мислех, че ще е така, - кимна Ридкъли.

След като те си тръгнаха, Пондър Стибънс изрази смайването си:

- Вие им поверихте сумата от двадесет и пет долара?

- Точно така, - отвърна бодро Ридкъли - Ще е интересно да се види резултатът.

- И все пак, сър, длъжен съм да отбележа, че това не беше разумно решение.

- Благодаря ви за ценния ви принос, господин Стибънс, но бих ли могъл

деликатно да ви напомня, на кого точно тук му викат „шефе”?

За вкъщи Гленда и Жулиета взеха тролобус, което беше поредната чудовищна

екстравагантност, но все пак, разбира се, Гленда носеше повече пари отколкото беше

виждала досега накуп. Беше натъпкала банкнотите в сукмана си, по метода на Мадам, откъдето те май излъчваха собствена топлина. Возенето на трол си беше безопасно.

Ако на някой му скимне да халоса трол в гръб, ще му се наложи да използва цяла къща

на прът.

Жулиета се беше смълчала. Това озадачи Гленда, която беше очаквала тя да

изригне като цял фонтан от сапунени мехури. Мълчанието обаче изнервяше.

- Виж сега, знам, че беше страхотно преживяване, - заговори Гленда - но да

показваш разни дрехи не е като да е като истинска работа, нали така?

Разбира се, за истинските работи ти плащат много по-малко, помисли си тя.

Това пък откъде беше дошло? Жулиета си държеше устата затворена, а тролът

все още беше покрит с високопланински лишеи и речникът му беше само от

едносрични думи. От мен си е дошло, помисли си тя. Става дума за мечти, нали така?

Е, тя е една мечта. Не ще и дума, тази микроризница е голямо нещо, но Жу я накара да

блесне. А аз какво да и кажа? Виж какво, ти помагаш в кухнята. Вършиш си работата, стига да не се размечтаеш много, но изобщо не знаеш как да водиш сметки или да

110

съставиш седмично меню. Какво ще да правиш без мен? Как ще се оправиш в разни

чужбински места, където народът е един такъв?

- Ще трябва да ти отворя банкова сметка, - каза тя на глас - Това ще бъде нашата

малка тайна, нали? Няма ли да е чудесно да си имаш нещо скътано?

- А ако Тате не знае, че зех тея мангизи, няма да ми ги гепи и да ги пропикае в

някой заден двор, - каза Жулиета вдигайки поглед към тържественото и невъзмутимо

лице на трола.

Ако Гленда знаеше как да каже „Pas devant le troll”, щеше да го каже. Но си беше

вярно: г-н Столоп държеше всички семейни доходи да се сливат в един фонд, а именно

в джоба му, след което те се преливаха в наливане заедно с приятелите му в бара „Пиле

& Зеле” и в крайна сметка биваха окончателно изливани във вмирисания двор зад бара.

Така че Гленда се ограничи само с:

- Аз не бих се изразила точно така.

Пльонг! Пльонг!

Новата топка си беше същинска магия, няма ала бала. Отскачаше и се връщаше

в чакащата я ръка на Трев, като че по собствена воля. Той насмалко да рискува да и

тегли един шут, но зад него, Лут и топката вече се беше събрало цяло шествие

любопитни улични хлапетии, така че стореше ли това, гарантирано нямаше да я види

повече.

- Ама наистина ли си наясно, как работи това? - обърна се той към Лут.

- О, да, Господин Трев. То е много по-просто отколкото изглежда, въпреки че по

многоъгълниците ще трябва доста да се поработи, но като цяло...

Една ръка тупна на рамото на Трев.

- Я, ама това бил Трев Младонадеждов, - каза Анди - С неговия малък любимец, който е по-трудно да утрепеш и от хлебарка, както гледам. Нещо се мъти, нал’тъй, Трев? А ти с’а ще ми кажеш какво. Ей, какво си хванал?

- Не сега, Анди, - заотстъпва Трев - Късмет извади, че не свърши в Тръшкалника

с господин Едното Дръпване да ти взима мярка за конопено шалче.

- Аз ли? - изуми се най-невинно Анди - Че аз нищо се съм сторил! Да не съм аз

виновен, какви ги върши някой смотан Столоп. Да но нещо става с ритнитопката, нал’тъй? На Ветинари му се иска да прецака всичко.

- Що просто не ме оставиш на мира? - отвърна Трев.

Зад Анди се беше насъбрала по-голяма шайка от обикновено. Напоследък братя

Столоп благоразумно бяха спестили на улиците присъствието си, но хора като Анди

винаги ще си намерят последователи. Както се казваше, по-добре е да си до Анди, отколкото право пред него. А с Анди човек никога не знае, кога той просто ще...

Само за миг абордажната сабя беше изтеглена. Такъв си е Анди. Каквото и да

сдържаше вътре в него предвечната ярост, винаги можеше да се изключи просто ей

така. И ето го острието, на което беше изписано бъдещето на Трев, с много кратки

думи. И то спря посред въздуха, а гласът на Лут изрече:

- Уверен съм, че бих могъл да натисна достатъчно силно, че да приведа костите

ви в трошливо-течно състояние, Анди. Човешката китка съдържа двадесет и седем

кости. Искрено съм убеден, че с незначителен допълнителен натиск бих могъл да

приведа в негодност всяка една от тях. Въпреки това бих искал да ви дам шанса да

преосмислите настоящите си намерения.

Лицето на Анди беше смес от най-различни цветове: пребледняло почти до

посиняване и побесняло почти до ярко алено. Той се опитваше да изтръгне ръката си, но Лут си стоеше все така спокоен и съвършено неподвижен.

- Дръжте го! - изпъшка той на света като цяло.

111

- Позволете ми с най-голямо съжаление да ви напомня, господа, че имам още

една ръка, - спомена Лут.

И сигурно беше натиснал повече, защото Анди изстена и ръката му застърга по

дръжката на оръжието му.

Както му беше твърде добре известно на Трев, Анди нямаше приятели, а само

следовници. Те виждаха поразения си водач и виждаха Лут, виждаха също така

пределно ясно, че Лут не само че има свободна ръка, но и какво е способен да извърши

с нея. Никой от тях не помръдна.

- Отлично, - продължи Лут - Вероятно това тук не е било нищо повече от

прискърбно недоразумение. А сега ще отпусна хватката си точно колкото да ви е

достатъчно да пуснете сабята, г-н Анди, ако обичате.

Последва още едно изпъшкване от страна на Анди и дрънчене на хвърлена на

паважа абордажна сабя.

- А сега, моля да ни извините, Господин Трев и аз ще продължим по пътя си.

- Вземи проклетата му сабя! Не я оставяй тая сабя на земята, - развълнува се

Трев.

- Сигурен съм, че г-н Анди няма да тръгне след нас, - рече Лут.

- Абе ти полудял ли си? - възкликна Трев, наведе се, грабна сабята и рече

задъхано - А с’а го пускай и да бягаме.

- Много добре, - отвърна Лут.

Този път сигурно беше натиснал още по-силно, защото Анди рухна на колене.

Трев дръпна Лут и го повлече през постоянната градска навалица.

- Ама това е Анди, бе, - заобяснява той, карайки го да побързат - От Анди логика

не чакай. Не чакай да „осъзнае грешките си”. Изобщо не търси смисъл, като е тръгнал

Анди след тебе. Чат ли си? И хич не се мъчи да му приказваш, като че е човешко

същество. А с’а бързо с мен и не изоставай.

Джуджешките дюкяни вървяха добре тези дни, предимно защото осъзнаваха

първото правило на търговията, а именно: Аз имам стока за продан, а парите са у

клиента. Аз трябва да се докопам до парите, а, за съжаление, това означава клиентът да

се докопа до стоката ми. За която цел, следователно, не бива да казвам неща от рода на:

„Това на витрината ни е последното и не можем да ви го продадем, защото иначе как

хората ще разберат, че го имаме за продан”, или „Аз къде да си ги държа тея неща, по

рафтовете ли?”, или „Може и да ни го докарат в сряда”, или пък „Писна ми да

обяснявам на всички, че за тея неща няма никакво търсене”. Аз ще гледам да осъществя

продажба с всички достъпни средства освен физическо насилие, защото без продажби

само заемам напразно мястото.

Гльонг Снорисон живееше според това правило, макар и да не обичаше особено

хората, предразположение спохождащо мнозина, на които им се налага да имат работа

с населението за по-продължително време. А двамата души от отсрешната страна на

тезгяха му го изнервяха. Единият беше мъничък и на пръв поглед безопасен, но нещо

толкова дълбоко в психиката на Гльонг, че сигурно беше наслоено в гените му, го

тревожеше. Другият навле... клиент беше почти хлапе и следователно беше напълно

вероятно да извърши престъпление.

Гльонг реагира на ситуацията като се престори, че не разбира какво му говорят и

като замървори тъпи обиди на матерния си език. Рискът от това - кажи го никакъв.

Само Стражата учеше джуджешки, така че той доста се изненада, когато

обезпокоително безопасният тип му заговори на по-добър Лламедоски джуджешки

отколкото и самият Гльонг го говореше в последно време: 112

- Подобна неучтивост към любезни непознати посрамва брадата ти и изтрива

писанията на Так, о древни търговецо.

- К’во му каза? - полюбопитства Трев, когато Гльонг се заскъсва да се извинява.

- А, просто традиционен поздрав, - отвърна Лут - Би ли ми подал топката, ако

обичаш?

Той я взе и я тупна в пода.

Пльонг!

- Предположих, че би могло да ви е известно, как се прави жупелирана гума?

- Ама това беше мойто... на дядо ми името, - запелтечи Гльонг.

- О, добра поличба значи, - намеси се бързо Трев, хвана топката и пак я запрати

в пода.

Пльонг!

- Аз мога да скроя и съшия външната обвивка, ако вие изработите мехура, -

предложи Лут - а за това ние ще ви заплатим петнадесет долара и ще ви предоставим

лиценз да направите още колкото си искате такива.

- Ще забогатееш като стой ти гледай, - окуражи го Трев.

Пльонг! Пльонг! - подтвърди топката, а Трев добави:

- И освен туй лиценза е университетски, така че на никой няма да му стиска да

ти се бърка.

- Как така знаете за жупелираната гума? - попита Гльонг.

Видът му беше на джудже сгащено на тясно, но не възнамеряващо да се предаде

без бой.

- Защото преди шест месеца Рис, кралят на джуджетата, подари рокля от

жупелирана гума на Лейди Марголота и съм съвсем сигурен, че схванах принципа.

- На нея? На Мрачната Владетелка? Но тя убива хора само с мисъл!

- Тя ми е приятелка, - осведоми го спокойно Лут - А аз ще ви помогна.

Гленда не беше съвсем наясно, защо даде на трола два пенса бакшиш. Той беше

стар и тромав, но пък си поддържеше добре тапицерията, беше сложил два чадъра, а и

не беше шега работа за тролове да ходят толкова навътре в квартала, защото уличните

хулиганчета могат да го покрият с графити чак до пояса преди да успее да се измъкне

от тук.

Докато вървеше към вратата си, тя усещаше върху си потайни погледи, но не и

пукаше.

- Така значи, - обърна се тя към Жулиета - Що не си вземеш свободна нощ, а?

- Връщам се да бачкам при теб, - отговори за нейна изненада Жулиета - Мангизи

нали ни трябват, а нали не мога да кажа на Тате за педесете долара, нал’тъй?

Разни очаквания се сблъскаха в главата на Гленда, докато Жулиета караше

нататък:

- Права си, то си е стабилно бачкане и искам да си го запазя. А съм толкова

смотана, че сигурно шъ се издъня на другото бачкане. Вярно, голям кеф беше и всичко

такова, ама пък, като си помисля, нали винаги си ми давала добри съвети, пък и се

сетих за когато ти така срита Хлъзгавия Деймиън в чатала, като взе да ми се пра’и на

интересен, та после цяла седмица ходеше превит на две. Пък и да ида с тях шъ значи да

изоставя махалата и Тате с момчетата. А то си е страшно. А и ти нали каза да внимавам

с приказките, и си си права, щото половината време в приказките все се развяват разни

таласъми. А и не нъм к’во ш’ пра’я без теб да ме поправяш. Ти си серьозна, нямаш

грешка. Не мога да си смомня някога да не си била до мен, а като ти се присмя едно от

момичетата за старото ти палто, аз и казах, че работиш много здраво.

113

А Гленда си помисли: „Досега можех да те чета като по книга, и то книга с

големи шарени картинки и малко думи. А сега не мога. Какво е станало? Съгласяваш се

с мен и би трябвало да съм самодоволна от това, но не съм. А се чувствам криво, без да

знам защо, което е много обидно.”

- Може би ще е по-добре да решиш, след като поспиш, - предложи тя.

- А не, шъ се издъня, знам си, че шъ се издъня.

- Добре ли си? - нещо вътре в Гленда яростно и крещеше.

- Окей съм, - отговори Жулиета - Е, голям кеф беше и всичко такова, ама то е за

богати мадами, не за мен. Само блясък е то, нищо трайно. Баницата обаче си е баница, нал’тъй? Серьозна работа! А пък и кой ще гледа Тате и момчетата?

Не, не, не, - пищеше гласът на Гленда в главата и, - не и това! Не бях искала

това. Чакай, не беше ли това? И какво съм си мислила че правя като и пробутвах

всичките тея вехти дрънканици? Тя нали гледа мен, и аз се втурвам да и давам добър

пример! И защо? Защото исках да я защитя. Тя е толкова... беззащитна. Майчице, направила съм я да е като мене, а и тая работа даже съм я оплескала!

- Е, добре тогава, може да се върнеш с мен.

- Ще го видим ли тоя банкет? Тате много се е наплашил от тоя банкет. Той

мисли, че Лорд Ветинари шъ ги изколи всичките.

- Досега колко пъти е правил такова нещо?

- Да, ама Тате казва, че го потулвали.

- Е, там ще да се съберат стотици хора. Голямо потулване ще му трябва.

А ако не ми хареса това, което чуя, всичкото потулване в целия свят пак няма да

му стигне, реши наум тя.

Трев се шляеше безцелно из дюкяна докато Лут и джуджето се бяха заели с

топката. Нещо като че леко издращи по покрива. Като че от хищнически нокти. Просто

някаква птица, каза си той. Дори и Анди не би тръгнал да нахлува през покрива. А се

очертаваше още една неотложна работа. Тук не може да няма клозет, нали? Най-

малкото имаше задна врата, която неизбежно ще води до някой заден двор, а, така де, за

какво са задните дворове освен за спалня за скитници и за зова на природата? Може би, ако си по-жесток, на едно и също място.

Трев си разкопча колана, обърна се към зловонната стена и се загледа разсеяно

нагоре, както правят доста мъже в подобна ситуация. Но повечето мъже не се озовават

лице в лице с две изненадани птицеподобни жени, застанали, не, кацнали на покрива.

Те изкряскаха „Оук! Оук!” и отлетяха в мрака.

Трев набързо офейка подмокрен обратно в дюкяна. Проклетият му град с всеки

ден ставаше все по-шантав.

След това времето за Трев потече бързо, и всяка секунда до една вонеше на сяра.

Досега беше виждал как Лут оклепва свещи, но онова беше охлювско размотаване в

сравнение със скоростта, с която сега се кроеше кожата. Но това не беше плашещо, това си беше нормално за Лут. Плашещото беше, че той не мереше нищо. След някое

време Трев не можа да издържи повече, спря да се подпира на една от стените, посочи

едно от многоъгълните парчета кожа и попита:

- Колко му е дължината на това?

- Четиридесет и девет и две десети милиметра.

- Откъде знаеш като не си го мерил?

- Измерих го, на око. Това е умение. Може да се научи.

- И то те прави да струваш?

- Да.

- А кой казва, че е така?

114

- Аз.

- Ето го, Господин Лут, още топличко, - пристигна от задната стая на дюкяна

Гльонг носейки нещо, на външен вид като че измъкнато от някакво животно, което, човек можеше само да се надява, ако мисли доброто на животното, понастоящем да е

мъртво.

- Естествено, ако имах повече време, можех да го направя по-добре, - продължи

той - но само като го надуете през ей тая тръбичка...

Трев само гледаше в захлас, когато изневиделица му хрумна, че за целия си

живот е направил само някоя друга свещ и купища простотии. Колко ли струваше

самият той?

Пльонг! Пльонг!

Две надути топки, мислеше си Трев, но все пак изръкопляска, когато Лут и

Гльонг си стиснаха ръцете, а после, докато те още се възхищаваха на творението си, той закри с гръб един тезгях, пошари с ръка по него и сви една кама.

Той не беше крадец. Е, по някой плод от някоя сергия, което всички знаят, че не

се брои, или да бръкне в джоба на някое конте, което си е само преразпределение на

благата, както също беше ясно на всички, а и нали като намериш нещо, което и така си

изглежда като загубено, та, еми, нали все някой ще си го прибере, та защо този някой

да не си ти?

Вярно, че от оръжия хората си умираха, често поради причината, че размахваха

такова. Но нещата бяха отишли твърде далече. Той беше чул, как се пукат костите на

Анди, а Лут го беше повалил на колене без даже да се изпоти. И имаше две причини

незабавно да се вземат предпазни мерки. Първата беше, че докараш ли веднъж Анди до

падане, най-добре да се погрижиш той да не стане повече, защото иначе пак ще ти

дойде с кървясали очи. А втората и по-лошата беше, че точно сега Лут го плашеше

повече и от Анди. С Анди той поне знаеше кое как е...

Всеки хванал по топка, те забързаха обратно към университета, като Трев

бдително оглеждаше покривите по пътя им.

- Да се чудиш и маеш, - заговори по някое време той - какво ли няма по

покривите на тоя град. Одеве, знаеш ли, там имаше двечки такива едни, като вампири.

- А, те ли? Те работят за Милейди. Тук са за защита.

- Чия? - поиска да знае Трев.

- Недейте да се безпокоите за тях.

- Да бе! А знаеш ли к’во още по-странно стана одеве? - продължи Трев, когато

вече зърнаха университета - Ти предложи на това джудже петнайсе кинта, а той изобщо

не се запазари. Че то това си е нечувано. Трябва да е от магията на Пльонг!

- Да, но аз всъщност му дадох двадесет долара, - каза Лут.

- Че защо? Той нали не е поискал повече.

- Не, но свърши добра работа, а допълнителните пет долара ще го възмездят

повече от достатъчно за камата, която му откраднахте, докато ви бяхме обърнали гръб.

- Нищо подобно не съм правил! - отрече разпалено Трев.

- Забелязах вашия автоматичен, несъзнателен и зареден като на пружина

отговор, Господин Трев. Също както и вида на камата на тезгяха, не след дълго

последвана от отсъствието и на същото място. Не съм ядосан, защото видях как съвсем

благоразумно метнахте злощастната абордажна сабя на г-н Изцепков през дувара, освен

това разбирам разтревожеността ви, но въпреки това съм длъжен да изтъкна, че това

беше кражба. Така че ще ви помоля като мой приятел, на сутринта да върнете камата.

- Но така той ще има хем пет долара хем кама, - въздъхна Трев - Е, поне

изкярихме по някой долар, - завърши той като влязоха в университета през задния вход.

115

- Да, и все пак не, Господин Трев. Вие ще занесете останалите пет долара и тази

доста мърлява но все пак автентична квитанция за двадесет и пет долара на Господин

Стибънс, който си мисли, че от вас добро няма да излезе, и с това си действие ще го

накарате да се усъмни в първоначалното си впечатление за вас, че сте крадец и

нехранимайко, което ще допринесе за напредъка ви в университета.

- Аз не съм... - започна Трев, но се спря, понеже му стигна честността да признае

на себе си, че ножът е в палтото му - Честно, Лут, като тебе друг няма, ама честно.

- Да, - замисли се Лут, - И аз стигам до това заключение.

СКИВ С’А!

Тези думи с огромен шрифт крещяха от първата страница на „Вестника”, точно

до голяма снимка на Жулиета блестяща в микроризницата си и насочила усмивката си

право в читателя. Гленда, застинала за последните петнадесет секунди посред вдигане

на филия към устата си, най-сетне отхапа. После премигна, изпусна филията и зачете: Тайнственият топ-модел „Бижу” беше върхът на сладоледа на

вчерашното зашеметяващо модно ревю в Гофна, където тя

беше самото въплъщение на микроризницата, изумителния

метален „плат”, за който през последните месеци се ширеха

какви ли не спекулации и който, подтвърждава тя, не жули. Тя

се разбъбри весело и със завладяваща и пряма приземеност с

високопоставените особи на ревюто, към които, както не се

съмнява пишещият тези редове, никой досега не е обръщал

със „Скив с’а”. Те очевидно намериха това преживяване

освежаващо и съвършено лишено от жулене...

Тук Гленда спря да чете, защото въпросът „Колко още неприятности ще ни

докара това?” настойчиво се опитваше да изпълни цялата и глава. Да ама нямаше

никакви неприятности, нали така? Няма и да има. Не може да има. Първо, кой изобщо

би си помислил, че тази красавица със сребърна брада като някаква богиня на

металургията, може да е помошник-готвачка? И, второ, няма как да има неприятности, освен ако някой не ги причини, в който случай този някой ще трябва да мине през

Гленда, която вместо това ще мине през него без изобщо да си поплюва. Защото Жу

беше чудесна. Тя не можеше да не го признае. Това момиче пръскаше по страницата

такава слънчева лъчезарност, че веднага ти става ясно: да се крие такава красота в

някакво мазе би било престъпление. И какво от това, че речникът и няма и седемстотин

думи? Има колкото щеш хора пълни направо до пръсване с думи, а кой ще иска да ги

види тях на първа страница?

Както и да е, помисли си тя, докато си обличаше палтото, то без друго ще е чудо

за три дни, а освен това, добави си тя наум, не е като някой да може да забележи, че

тяхната „Бижу” е Жу. Тя нали в крайна сметка е с брада, което е невероятно, защото уж

няма начин брадата жена да изглежда добре, но на нея и това станаи отиваше. Само си

представи, че това се прихване! Ами че то ходенето на фризьор ще е два пъти по-дълго.

Някой ще трябва да помисли за това, помисли тя.

Откъм къщата на Столопови не се чуваше нито звук. В което нямаше нищо

учудващо. Жулиета не беше много наясно с това, що е стриктност. Гленда отскочи до

съседната врата да види как е вдовицата Крауди, след което се отправи през ситния

дъжд обратно към безопасното пристанище на Нощната Кухня. На половината път

съвсем забравената тежест в бюстието и и напомни за задълженията и и тя се осмели да

116

влезе в Анкх-Морпоркската Кралска Банка. Треперейки от страх и непокорство тя

измина целия път до бюрото на служителя и плясна пред него петдесет топли долара с

думите:

- Искам да открия банкова сметка, ясно ли е?

Пет минути по-късно тя излезе с лъскава спестовна книжка и приятния спомен, как скъпарският на вид човек зад скъпарското си на вид бюро в тази скъпарска на вид

сграда я беше нарекъл мадам, и се наслаждаваше на това усещане докато не се сблъска

с реалността, че мадам най-добре да запретне ръкави и да се захваща с работата си.

А имаше доста работа. Тя правеше пайове поне за един ден напред, за да може

да узреят, а апетитът на Господин Лут снощи беше опустошил килера и. Поне нямаше

да трябват много паеве за тая нощ. Дори и магьосниците не си поръчват пай след

банкет.

Ах, да, банкетът, замисли се тя, докато дъждът подгизваше палтото и. Банкетът.

Тя трябваше да направи нещо за този банкет. Понякога ако искаш да идеш на бала, трябва сама да си станеш фея кръстница.

А имаше няколко препятствия изискващи докосване на вълшебна пръчица. Г-жа

Уитлоу действително поддържаше един вид апартейд между Нощната и Дневната

Кухни, все едно един етаж променяше това коя си ти. Следващата трудност беше, че

що се отнася до университетските традиции, Гленда нямаше подходяща фигура за да

сервира на тържествени събития, особено на такива с външни посетители. И, последно, Гленда нямаше нужния темперамент за да сервира на тържествени събития. Не че не

можеше да се усмихва; тя беше напълно способна да се усмихва, стига да е

предварително предупредена, но страшно мразеше да се усмихва на хора, които

всъщност заслужаваха по-скоро да ги пернеш през ушите със салфетката. Мразеше да

отнася чинии с недовършена храна. Винаги и се налагаше да потиска порива си да каже

примерно: „Защо изобщо си пълните чинията, като не смятате да ядете?” или „Гледайте

сега, оставили сте повече от половината, а то е по два долара килото” или „Разбира се, че ще е изстинало, след като вместо да си гледате яденето се задявате с дамата

отсреща”, или ако нищо друго не помогнеше „Дечицата в Клач, нали знаете...” - това

последното тя го беше прихванала от майка си, нищо че явно значителна част от него

си остана за нея пълна тайна.

Мразя храна да отива зян, мислеше си тя вървейки по каменния коридор към

Нощната Кухня. А такова нещо не ставаше, ако знаеш кое как е в кухнята и ако тези

които ядат, имаха приличието да възприемат храненето насериозно. Тя се усещаше, че

мислите и нещо се щурат. От време на време си вадеше вестника от торбата за да

погледне пак снимката. Наистина се беше случило и ето ти го доказателството. Но

странна работа: всеки ден се случваше все нещо толкова важно, че да излезе на първата

страница. Как нямаше поне веднъж като си купи вестника, да вземат да напишат:

„Извинявайте, ама днес не се е случило нищо интересно”. А утре, колкото и да е чудна

тази картинка, с нея ще увиват риби и наденички и всички ще са забравили за нея.

Толкова по-добре, с една грижа по-малко.

Някой се прокашля учтиво. Тя позна, че е Лут, който кашляше толкова учтиво, колкото изобщо е възможно.

- Да, Господин Лут?

- Господин Трев ме изправи да донеса това писмо за Госпожица Жулиета, Госпожице Гленда, - Лут очевидно я беше чакал край стъпалата и подаде писмото

сякаш беше двуостър меч.

- Боя се, че още не е дошла, - отговори Гленда и Лут я последва по стъпалата -

Но ще го оставя на ей онази полица, където тя няма как да не го види, - тя погледна Лут

и видя как очите му са приковани към рафтовете с пайовете - Ах да, аз май съм

117

направила един ябълков пай повече от поръчаното. Чудя се, не би ли могъл да ми

помогнеш с изнасянето му от тук?

Той и се усмихна благодарно, взе пая и си отиде забързано.

Останала отново сама, Гленда се загледа в плика. Беше от най-евтините, от онея, които все едно бяха направени от рециклирана тоалетна хартия. И кой знае как и се

стори, че той сам си се увеличи. Непонятно защо, тя се усети да си спомня, че лепилото

на тези пликове беше толкова калпаво, че като се опре до залепването им, може би най-

добре да имаш наистина силна хрема. Всеки можеше да го отвори, да прочете каквото

има вътре, да го залепи пак с малко ушна кал и никой нищичко няма да усети.

Да но това щеше да е много лоша постъпка.

Гленда премисли същата тази мисъл поне петнадесет пъти, докато Жулиета най-

сетне пристигна в Нощната Кухня, закачи си палтото на куката и си сложи престилката.

- На омнибуса имаше един човек, той четеше вестник, там имаше картинка и аз

бях на нея, - сподели възбудено тя.

Гленда кимна и и подаде нейния вестник.

- Е да, като гледам, аз съм си, - заключи Жулиета навела глава настрани - И с’а

к’во ш’ пра’им?

- Отвори проклетото писмо! - изкрещя Гленда.

- К’во? - стресна се Жулиета.

- Ами, ъъъ, Трев ти е пратил писмо, - обясни Гленда, грабна го от лавицата и й

го подаде - Защо не вземеш да го прочетеш ей сега веднага?

- А, той сигурно нещо се бъзика.

- Не! Защо просто не го прочетеш веднага? Аз не съм се опитвала да го отварям!

Жулиета взе плика. Отвори се общо взето сам. Злата страна на Гленда отбеляза, че то почти си е нямало лепило! Можеше ей така просто да си го отворя!

- Не мога да чета като ми дишаш така във врата, - оплака се Жулиета.

След известно време мърдане на устни тя каза:

- Нещо не схващам. То са все едни дълги думи. Ама пък много сладки

заврънкулчици. Ей тук пише, че съм била като слънчев ден. Ама к’во иска да каже? - тя

напъха писмото в ръцете на Гленда - Айде, прочети ми го, Глендинка, а? Нали знаеш, че не ме бива с разните му там чужди думи.

- Е, аз съм малко заета, - каза Гленда - но щом като е за тебе.

- За пръв път имам писмо, дето да не е само с печатни букви, - похвали се

Жулиета.

Гленда седна и зачете. Жизненият и опит с това, което дори и тя наричаше

блудкави любовни романчета, изневиделица даде плод. Писмото изглеждаше все едно

някой беше отворил кранчето на поезията, забравил го беше така и си беше заминал на

ваканция. Но пък какви чудесни думи имаше! Имаше я например думата „възлюбена”, което беше сигурен белег, както и доста нещо за цветя, а също доста нещо, приличащо

на умоляване, но увито в едни много накъдрени букви. След някое време тя извади

кърпичката и си повя с нея като с ветрило.

- Е, к’во казва? - подкани я Жулиета.

Гленда въздъхна. Откъде да започне? Как да и обясняваш на Жулиета за

сравнения, метафори и поетична волност, всичкото това увито в чудесен засукан

почерк? Тя се постара колкото можеше:

- Амииии, като опре до същината, казва ти, че много си пада по тебе, че си

страшно парче, какво ще кажеш да излезете, обещава, че без разни такива. А отдолу

има три малки кръстчета.”

118

- Ей, ама толкова е гооотинооо. Само си го представи, как е седнал да пише

всичките тея думи само за мене. Истинска поезия само за мене. Като си легна ще го си

сложа под възглавницата.

- Да, предполагам, че и той е имал нещо такова предвид, - заключи Гленда

мислейки си: „Трев Младонадеждов поет? Друг път.”

Мехурът на Пепе беше пълен до пръсване, а той беше заклещен на тясно, ако не

е твърде обидно да се опише така това да си легнал между Мадам и стената. Тя спеше.

И величествено хъркаше, с онова традиционно хъркане в много части, известно на

онея, постигнали щастието да го слушат всяка нощ, като кантата в „хръ-хръ-хррръх-

пръц!”. И беше затиснала крака му. А в стаята беше тъмно като в рог. Той някак си успя

да си измъкне крака, половината от който още спеше, и се зае с всеизвестното търсене

на определена съдина, като го започна с настъпнаве на празно шише от шампанско, което се изтърколи на някъде и го остави проснат по гръб. Той напипа шишето в мрака, провери го дали наистина е празно, защото знае ли човек кога ще му излезе късмета, след което, понеже то си беше празно, той го напълни и го остави на нещо, което може

и да беше маса, но с оглед на тъмнината и ошашавеността му, можеше да е било и

мравояд.

Още някакъв звук влизаше в съзвучие с виртуозното изпълнение на Мадам. Това

трябва да го беше събудило. Той си намери гащите с опипване и само от трети опит

успя да ги навлече с крачолите отдолу, опаката страна отвътре и предницата отпред.

Бяха малко студени. Това си беше проблем с микроризницата, която в крайна сметка си

беше от метал. От друга страна обаче тя не жулеше и изобщо не се налагаше да я

переш. Пет минути на огъня и ей я на толкова хигиенична, че повече здраве му кажи.

Освен това във варианта на Пепе имаше и специална изненада.

И така, почувствал се във вид, в който да може да се изправи пред света, или

поне пред онази му част, на която ще й стигне да вижда само горната му половина, той

се закламбуца към вратата на магазина, проверявайки всяка бутилка по пътя си за

наличие на течно съдържание. Колкото и да е странно, една бутилка порто беше

оцеляла с 50 процента от вместимостта си. При буря се насочваш към най-близкия

порт, помисли си той и си изпи закуската.

Вратата на магазина се тресеше. Беше снабдена с малък плъзгащ се отвор, през

който персоналът да определя дали биха искали да пуснат обещаващия клиент, защото

като си луксозен магазин като Гофна, не може да продаваш чак пък на всекиго.

Чифтове очни ябълки изникваха в полезрението и пак изчезваха докато хората

скупчили се отсреща се бореха за вниманието му. Някой извика:

- Тук сме да се видим с Бижу.

- Тя почива, - отговори Пепе.

Този отговор винаги вършеше работа и можеше да значи какво ли не.

- Видяхте ли снимката във „Вестника”? - попита гласът и продължи -

„Гледайте”, - когато ликът на Жулиета бе показан пред вратата.

Леле, каза си той наум.

- Денят за нея беше много уморителен, - каза той на глас.

- Обществеността иска да знае всичко за нея, - обади се един по-настоятелен

глас.

А един далеч не толкова агресивен женски глас възкликна:

- Тя изглежда толкова изумително.

- Такава си е, такава си е, - каза Пепе и заимпровизира отчаяно - но тя никак не

обича публичността, а освен това е малко такава, артистична личност, ако разбирате за

какво ви говоря.

119

- Добре, ама аз идвам да направя голяма поръчка, - обади се още един глас, чийто собственик бе успял да се доблъска до удобна позиция.

- О, добре, няма защо да я събуждаме за това. Само един момент и ще ви

посрещна, - той гаврътна още от портото.

Като се обърна, Мадам, в нощница която можеше да побере цял взвод, е, поне

ако имат много тесни приятелски връзки, се носеше към него с чаша в едната ръка и

бутилка от шампанско в другата.

- Тая гадост съвсем е изветряла, - оплака се тя.

- Ей сега ще отърча за нещо по-прясно, - реагира той, измъквайки и бутилката от

ръцете - Тук са ни обсадили вестникари и клиенти и всичките искат Жу. Да си спомняш

къде живееше тя?

- Сигурна съм, че ми беше казала, - замисли се Мадам - Но сега всичко изглежда

като че е било толкова отдавна. Онази другата, Гленда ли беше, тя беше готвачка на

някакво важно място в града. Между другото, защо им е да я виждат?

- Във „Вестника” има невероятна снимка, - отговори Пепе - Спомняш ли си като

казваше, че сме щели да забогатеем? Е, излиза че не си мислила достатъчно мащабно.

- Какво предлагаш, мило?

- Аз ли? - каза Пепе - Приеми поръчката, защото си е добър бизнес, и кажи на

останалите, че Жу ще се срещне с тях по-късно.

- Мислиш ли, че ще се вържат?

- Ще им се наложи, защото не знаем, къде, по всички демони, се е дянала тя.

Някъде из този град един милион долара се разхождат на два крака.

Рис, нисшият крал на джуджетата обърна особено внимание на изображението

на чудното момиче. Разделителната способност хич не беше лоша. Техниката за

преобразуване на черно-бяла картина в щракографски семафорен сигнал беше много

напреднала в последно време. И все пак нужният обем трафик си оставаше внушителен, така че хората му в Анкх-Морпорк явно бяха преценили, че това заслужава особено

внимание, за да оправдае високата цена. Явно тя беше възмутила множество други

джуджета, но, съгласно опита на Нисшия крал, каквото и да вземеш, то винаги все

някого ще възмути. Той изгледа седналите пред него грегове38. Лесно им е на хора като

Ветинари, помисли си той. Имат да се оправят само с разни религии. Ние пък си

нямаме религии. Да си джудже си е само по себе си религия, при това такава, че няма и

двама жреци, които да са съгласни поне за нещо, а понякога изглеждаше сякаш всяко

джудже е жрец.

- Не виждам нищо смущаващо, - изрече той.

- Тази брада несъмнено е фалшива, - изказа се един от греговете.

- Това е напълно приемливо, - възрази кралят - Няма нито един прецедент на

забрана на фалшиви бради. Те са истинско избавление за изпитващите трудности да си

пуснат такива.

- Но тя изглежда, ами, съблазнително, - посочи друг от греговете.

Не можеше да ги различиш под високите им многопластови кожени качулки.

- Определено е привлекателна, - каза кралят - Докога ще ме бавите, господа?

- Това трябва да бъде прекратено. Не е по джуджешки.

- О, не е ли даже подчертано по джуджешки? - отвърна кралят - Микроризницата

е сто-процентова ризница, а какво по-джуджешко от това. Тя се усмихва и, макар че

38 бел.прев.: Би могло да се преведе и като скалт, в оригинала „grag”, което прилича на „сrag” - урва: това

са авторитетите по джуджешкия закон, за пръв път играещи роля в „Петия слон”, но най-вече участващи

в „Туп!”, където са наречени точно с това име.

120

бих се съгласил, че изглежда джуджетата не го правят често, най-вече не и когато идват

при мен, смятам, че бихме могли само да спечелим от примера й.

- Това е въпиющо оскърбление срещу нравствеността.

- Как? Къде? Само в главите ви, струва ми се.

- Значи възнамерявате да бездействате? - заяде се най-високият скалт.

Кралят помълча за кратко загледан в тавана, след което заяви:

- Не, възнамерявам да действам. Първо, ще поръчам на екипа си да установи, колко точно поръчки за микроризница са направени днес в Шибън. Не се съмнявам, че

от Гофна няма да възразят да бъдат публикувани постиженията им, особено след като

възнамерявам да съобщя на Мадам Фашкие, че може да се върне и да открие свое

представителство тук.

- Ще посмеете да сторите това? - шокира се един грег.

- Да, разбира се. Почти сме готови със сключването на Съглашението от

Кумската Долина, мир с троловете, за който никой не предполагаше, че изобщо е

възможен. И, господа, дойде ми до гуша от вашето мрънкане, хленчене и безкрайни

напъни наново да преигравате отдавна загубени от вас битки. Ако питате мен, тази

млада дама ни сочи едно по-добро бъдеще, а сега, ако не напуснете кабинета ми до

десет секунди, ще ви поискам наем.

- Ще има неприятности.

- Господа, винаги има неприятности. Този път, обаче, аз ще ви ги причиня на

вас.

Когато вратата се затръшна зад тях, кралят се отпусна на стола си.

- Добра работа, сър, - каза секретарят му.

- Няма да престанат. Не мога да си представя, какво ли ще е то, да си джудже и

поне за малко да не се дърлиш, - той се понамести в стола си - Знаете ли, прави са да

казват, че не жули, а и не е толкова студено, колкото би си помислило джудже.

Поръчайте на агентите ни да изразят благодарността ми на Мадам Фашкие за щедрия й

дар, моля.

Голямата зала на Университета кипеше от живот, нищо че беше съвсем ранна

сутрин. Повечето от масите бяха отместени към стените или, когато на някой му се

случеше да е в настроение за фукня, бяха излевитирани накъм тавана. Големите черно-

бели плочи на пода, излъскани до блясък от хилядолетно търкане от подметки, сега

бяха допълнително лъскани от преподаватели и студенти, минаващи днес напряко за

най-разнообразни занятия и местонаправления, а, много рядко, когато не се намереше

по-достойно оправдание, на път за лекции. Голямата Люстра беше смъкната в единия

ъгъл на пода за ежедневното подновяване на свещите й, но за късмет, за целите на

Муструм Ридкъли, имаше и обширно пространство свободен под.

Той зърна очакваната от него фигура забързана към него:

- Как мина, Господин Стибънс?

- Трябва да призная, че изключително добре, сър, - отговори Пондър и отвори

торбата, която носеше - Една от топките е оригиналната, а другата е направената от Лут

и Тревор Младонадеждов снощи.

- А, игра на открий разликите, - възкликна Ридкъли, хвана и двете в грамадните

си ръчища и ги пусна на пода.

Пльонг! Пльонг!

- Съвършено идентични са, - отсъди той.

- Тревор Младонадеждов спомена, че едно джудже им ги направило за двадесет

долара, - спомена Пондър.

- Нима?

121

- Да, сър, и той ми върна рестото и разписка.

- Изглежда това ви изненадва, господин Стибънс?

- Ами да, сър. Имам чувството, че не съм го преценил правилно.

- Не е изключено и много малки вълчета да си менят нрава, - Ридкъли го фрасна

жизнерадостно по гърба - Едно на нула за човешката природа. А сега, коя от топките се

връща в Бюрото?

- Не е за вярване, сър, те са се сетили да бележат новата топка, а на тази топка

тук има мъничка бяла точка... тоест на тази... тук беше май-че... А! Ето я. Тази е

нашата. След малко ще пратя един от студентите да отнесе другата. Още имаме към час

и половина.

- Не, предпочитам вие да го сторите собственоръчно, господин Стибънс. Няма

да ви трябват повече от една-две минутки, сигурен съм. Бързо се връщайте, че съм

замислил едно експериментче.

Когато Пондър се върна, завари Ридкъли да се омотава ненатрапчиво край една

от големите врати.

- Готов ли ви е бележникът, господин Стибънс? - попита той тихичко.

- И моливът ми е подострен, г-н Архиканцлер.

- Добре тогава. Давам начало на експеримента.

Ридкъли търкулна лекичко топката по пода, изправи се и се загледа в

хронометъра си.

- Така, топката е отбита от Професора по Нелиберални изследвания, най-

вероятно по случайност... А ето, един от блюстителите, май се казваше г-н Хипни, я

рита малко неуверено. Един от студентите, Посредгьолски беше, струва ми се, връща

паса... Отбелязва се движение, господин Стибънс. Вярно, нецеленасочено, но пък

обещаващо. Е, не, без такива...

- Топката да не се пипа с ръце, господа! - изкрещя Архиканцлерът и ловко

настъпи търкалящата се напосоки топка с ботуша си - Това са правилата! Като гледам, онази свирка ще ни свърши работа, Стибънс.

Той тупна топката в каменния под.

Пльонг!

- Не си играйте като хлапета с консервени кутийки! Играйте ритнитопка! Аз съм

Архиканцлерът на този университет, в името на Йо могъщи, и ще пратя на гъза на

космографията или по друг начин ще репресирам всеки, който се чупи без извинителна

бележка от майка си, тъй де!

Пльонг!

- Ще се разделите на два отбора, ще изберете цели и ще играете за победа!

Никой да не напуска игралното поле, освен ако не е контузен! И не се използват ръце, ясен ли съм? Въпроси?

Една ръка се вдигна. Ридкъли потърси съответното лице.

- Да, Ринсуинд? - каза той и, понеже не беше заклет гадняр, се поправи - Тоест, професор Ринсуинд, разбира се.

- Моля за разрешение да ходя да донеса бележка от майка ми, сър.

Ридкъли въздъхна:

- Ринсуинд, веднъж вие, за мое непресекващо изумление, ме информирахте, че

изобщо не сте познавали майка си, защото тя избягала още преди да ви роди. Ясно си

спомням, как си го записах в дневника. Нещо друго да опитате?

- Разрешение да ходя да потърся майка си?

Ридкъли се поколеба. Професорът по Жестока и необичайна география нямаше

студенти, нито каквито и да е задължения, освен да гледа да не си търси белята.

Въпреки че Ридкъли никога нямаше да признае това, това беше въпреки всякакъв

122

разум, една почетна титла. Ринсуинд беше страхливец и неволен смешник, но няколко

пъти вече беше спасявал света при не особено ясни обстоятелства. Той беше бушонът

за късмет, реши накрая Ридкъли, осъден да бъде гръмоотвод за съдбините, така че на

другите да не им се налага да служат за същото. Такъв човек си заслужаваше манджите, прането (включително и надхвърлящото средното равнище количество зацапани гащи) и кофа въглища всеки ден, нищо че, ако питаха Ридкъли, си падаше малко циврило.

Обаче той беше бърз и, следователно, полезен.

- Вижте, - оплакваше се Ринсуинд - тайнствена амфора се появява и, хоп, всички

полудяват по ритнитопката. Много кобно. Това значи, че ни чака нещо лошо.

- Хайде сега, би могло и да е нещо прекрасно, - възрази Ридкъли.

Ринсуинд като че ли обмисли това и заключи:

- Би могло и прекрасно да е, но ще бъде ужасно. Съжалявам, но всеки път е така.

- Това е Невижданият университет, бре Ринсуинд. Какво страшно може да има

тук? - зауспокоява го Ридкъли - Освен мен, разбира се. Небеса, та това е спорт, - той

повиши глас - Разделете се на два отбора и играйте ритнитопка!

Той отстъпи и се присъедини към Пондър. Мобилизираните ритнитопковци, веднъж получили ясни указания дадени с ясен силен глас, се скупчиха да установят

чрез пререкания, какво всъщност да направят вместо това.

- Не е за вярване, - надвика ги Ридкъли - Всяко хлапе знае, как се прави това, само да намери нещо за подритване, нали? - той събра ръце на рупор - Хайде, двама

капитани две крачки напред. Не ми пука, кои ще са.

Това отне повече време, отколкото би могло да се очаква, защото тези, които не

се бяха измъкнали по терлици от Залата, осъзнаваха, че постът на капитан на отбор

предлага забележителния шанс да се окажеш на прицела на язвителния гняв на

Архиканцлера. Накрая две жертви бяха изблъскани отпред и не съумяха да си пробият

път обратно в редиците на колегите си.

- А сега, пак повтарям, избирайте поред играчи за отборите си, - той си свали

шапката и я метна на земята - Хайде де, това всички поначало си го разбираме! То си е

момчешко нещо! Като с момиченцата и розовото е! Знаете как е! Всеки избира по един

играч, така че накрая на единия се пада хърбата, а на другия дебелака. Някои от най-

скоростните математически изчисления на всички времена са били постигани от

капитани на отбори, мъчещи се да не им се падне хърбата... Стой си на мястото, Ринсуинд!

Пондър неволно потръпна, когато училищните му дни нахлуха глумливо в

спомените му. Дебелото момче от класа със злощастното име „Свинчо” Любовчийски

имаше баща собственик на сладкарница, което даваше на сина му известна тежест в

училище, да не говорим за влияние. Така че само хърбата оставаше да служи за

естествена мишена на другите момчета, което значеше хроничен ад за Пондър чак до

чудния ден, когато от пръстите на Пондър изхвърчаха искри и гащите на Мартин Согър

се запалиха. И сега можеше да ги помирише. Най-добрите години от живота - друг път.

Архиканцлерът може понякога и да беше малко грубичък и невъздържан, но поне

нямаше правото да ти прави мамби...

- Слушате ли ме, Стибънс?

Пондър премигна:

- Ъ, извинявайте, сър, аз... пресмятах нещо.

- Попитах, кой е оня висок тип със загара и тънката брада?

- А, това е професор Бенго Макарона, г-н Архиканцлер. От Генуа, нали се

сещате? За една година на разменни начала с проф. Заднопрашков.

123

- Да бе. Горкият Заднопрашков. Може пък на чужд език да не му е толкова

смешно името. А господин Макарона е тук за да се усъвършенства, нали? Да даде

малко блясък на кариерата си, а?

- Едва ли, сър. Има докторати от Унки, QIS и Чеп, общо тринадесет на брой, освен това е гост професор в Датиго, цитиран е в двеста тридесет и шест съчинения и, ами, в един иск за развод.

- Какво?

- Там не държат чак толкова на обета за безбрачие, сър. Много гореща кръв, доколкото разбирам. Семейството му притежава огромно ранчо и най-голямата

плантация за кафе извън Клач, а, доколкото знам, баба му е собственичка на

Транспортна Компания Макарона.

- И за кой демон му е трябвало да идва тук?

- Иска да работи с най-добрите, сър, - отговори Пондър - Май сериозно си го

мисли.

- Наистина ли? Е, добре, значи май е свестен тип. Ами онова с развода?

- Не ми е известно много, но, доколкото знам, са го потулили.

- Разгневен съпруг?

- Разгневена съпруга, доколкото чух.

- Я, той женен ли бил?

- Не и доколкото ми е известно, г-н Архиканцлер.

- Нещо май не разбирам, - навъси се Ридкъли.

Пондър, който изобщо не беше в свои води в тази област, заобяснява много

бавно:

- Тя е била съпруга на друг мъж... доколкото, ъ, разбрах, сър.

- Но аз...

За облекчение на Пондър, на Ридкъли най-сетне му светна:

- А, имаш предвид, че е като професор Хейдън. Викахме му на него, как беше...

Пондър се напрегна.

- Фламингото. Луд беше по тях, нали разбираш. Заговореше ли за фламинго, спиране няма. Понякога за разнообразие споменаваше и ибиси. Много запален.

- Радвам се, че смятате така, г-н Архиканцлер, защото доколкото знам, някои от

студентите...

- А и старият Постул от гребния отбор. Две поредни отлични години ни беше

той отзад, на кърмата.

Изражението на Пондър при това не се промени, но лицето му за малко някак

порозовя и лъсна.

- Такива ми ти неща значи, - продължи Ридкъли - А хората като вземат да вдигат

една джабала. Както и да е, поне според мен този свят винаги се нуждае от повече

любов. Да не говорим, че ако не харесваш мъжка компания, изобщо няма какво да

търсиш тук. А така! Ей, браво на човека! - последното отрази факта, че докато

вниманието на Ридкъли беше отклонено, ритнитопковците бяха започнали да ритат и

тук-таме показваха много ловка работа с краката - Да, какво има?

До Ридкъли беше изникнал един блюстител.

- Един господин е дошъл да се види с Архиканцлера, сър. Магьосник, сър. Той, ъъъ, всъщност е Декана, така де, само дето той казва, че и той също бил Архиканцлер.

Ридкъли се поколеба, но само опитен изследовател на Ридкъли като Пондър би

могъл да забележи това. Когато Архиканцлерът заговори, думите му бяха спокойни и

внимателни, до една изковани на наковалнята на самоконтрола:

- Каква приятна изненада, г-н Нобс. Поканете Декана. О, и моля ви, не

поглеждайте към господин Стибънс за потвърждение, благодаря покорно. Аз все още

124

съм Архиканцлерът в близката околност. По-точно единственият такъв. Проблем ли

има, господин Стибънс?

- Ами, сър, тук мястото е малко, такова, публично, и...

Пондър се запъна, защото изведнъж осъзна, че никой не му обръща внимание.

Не беше видял, че топката се беше търкулнала към Блюстител Нобс (без роднинска

връзка). Нито зверския удар, нанесен й от него, все едно е трябвало да реагира на

нахално нашествие на консервената кутия на някое улично хлапе. Но видя топката

величествено издигаща се във въздуха накъм отсрещния край на Залата, където оттатък

органа сияеше витражът посветен на Архиканцлер Абасти и показващ всеки ден по

една от няколкото си хиляди сцени от мистично или духовно естество. Интуицията на

Пондър, която вече беше успешно изчислила траекторията и разстоянието, му съобщи, че настоящата многоцветна картина „Епископ Хорн39 осъзнаващ, че не е било разумно

да иска пай с алигатор” се бе появила тъкмо навреме да я сполети извънредно

нещастие.

И тогава, като някаква нова планета, изникнала в полезрението на изследователя

на небесата (нещо, към което новите планети имат склонност) се издигна ръждиво-

червена фигура, разгъна се в полет, улови топката и се приземи на клавиатурата на

органа с „пльонг!” в си минор.

- Браво бе, човекоподобно! - провикна се Архиканцлерът - Прекрасно спасяване, но, за съжаление, е против правилата!

За изненада на Пондър, това беше посрещнато с ропот на недоволство от всички

играчи.

- Уверен съм, че това решение само би спечелило от известно обмисляне, -

обади се из-зад тях едно тихо гласче.

- Кой се обади? - Ридкъли рязко се обърна и се взря във внезапно изпълнилите се

с ужас очички на Лут.

- Лут, сър. Оклепвачът на свещи. Срещнахме се вчера. Помогнах с вашата

топка...?

- И ми казваш, че не съм прав. Така ли?

- По-скоро бих се изразил, че предлагам начин, да сте още по-прав.

Ридкъли отвори уста и пак я затвори. Аз знам, какво е той. А той знае ли? Или са

му спестили това?

- Отлично, господин Лут. Имате ли нещо конкретно предвид?

- Да, сър. Каква е целта на тази игра?

- Да се победи, разбира се!

- Именно. За съжаление, тя не беше играна по този начин.

- Нима?

- Не беше, сър. Всички играчи само се опитваха да ритат топката.

- Това не е ли очевидната им задача? - подметна Ридкъли.

- Само, ако смятате, че целта на играта са здравословни упражнения, сър.

Играете ли шах?

- Е, някога играх.

- И смятате ли, че е подходящо всички пешки да наводнят дъската с надеждата

да матират царя?

За момент на Ридкъли му се привидя лорд Ветинари, реещ се във въздуха над

една самотна пешка и казващ, в какво би могла да се превърне тя.

- О, хайде сега, това е нещо съвсем различно! - избухна той.

39 бел.прев.: Епископ Хорн - според една от свещените книги на Омнианството, той е построил ковчег, с

който е преживял световния потоп. Споменат е в „Захапи за врата”.

125

- Да, но майсторството се състои в тактически правилното разпореждане с

наличните ресурси.

И тогава Ридкъли видя как зад Лут, като изгрев на яростно светило, изниква

едно лице.

- Да не си посмял да говориш с господата, Лут, не е твоя работа да им губиш

времето с твойте дрънканици...

Ридкъли се присви от симпатия към Лут, още повече че Смиймс, какъвто е

навикът на хора като него, постоянно поглеждаше към Архиканцлера като че ли

търсейки и, още по-лошо, очаквайки одобрение на дребното си тиранство. Но

властимащите трябва да се подкрепят взаимно, най-малкото публично, иначе няма да

остане никаква власт, следователно по-висшият властимащ е принуден да подкрепя по-

нисшия, дори ако този по-висш властимащ е убеден, че въпросният нисш властимащ е

досаден дребен загубеняк.

- Благодаря ви за вашата загриженост, г-н Смиймс, - каза той - но всъщност аз

попитах г-н Лут за мнението му по въпроса за нашата игричка, доколкото тя е играта на

народа, а той е значително по-народен от мен. Няма да го задържам задълго от

изпълнението на задълженията му, г-н Смиймс, нито пък вас от вашите, които, както

знам, са както жизненоважни, така и неотложни.

Дребните, несигурни властимащи, стига да не са луди, могат да усетят, кога по-

голям властимащ им дава шанса да се оттеглят достойно.

- Съвсем вярно, сър! - викна Смиймс след не повече от секунда колебание и се

изнесе към безопасността.

Съществото на име Лут явно трепереше. Помислил си е, че се е провинил в

нещо, реши Ридкъли, а пък аз не бива да си мисля за него като за „същество”. Някакво

магьосническо чувство го накара да се озърне и да срещне погледа на, как се казваше

този младеж, аха, Тревър Младонадеждов.

- Имате ли да добавите нещо, господин Младонадеждов? Че точно сега съм

малко зает.

- Върнах на Господин Стибънс рестото и разписката, - увери го Тревър.

- С какво се занимавате тук, млади момко?

- Въртя свещоливницата, шефе.

- Тъй значи? Напоследък вие, момчета, много добре го оклепвате.

Трев май не обърна внимание на това.

- За господин Лут нали няма нищо страшно, шефе?

- Нищо, доколкото знам.

Но какво знам аз? - се запита Ридкъли. Лут по определение е нещо страшно. Но

пък Библиотекарят каза, че той се заглавичквал с поправянето на разни неща и че общо

взето бил мека мария, а говорел сякаш изнасял лекция40. Това дребничко човече, което

в действителност, като се вгледа човек, не беше толкова дребно, колкото изглеждаше, защото се присвива скромно, та това дребно човече носеше име толкова страшно, че

някакви селяни го бяха приковали за наковалня, тъй-като били твърде наплашени за да

го убият. Може пък Ветинари и приятелите му да бяха прави по техния си високомерен

начин, че вълкът можел да си смени и нрава заедно с кожата. Да се надяваме, че е така, защото иначе вълкът ще е нищо работа. А пък всеки момент ще довтаса Деканът, кожицата му предателска.

- Щото той ми е приятел, шефе.

- Много добре, значи. Всеки трябва да си има приятел.

- Няма па да дам никой да го пипне, шефе.

40 бел.авт.: Човек доникъде не може да стигне в Невиждания университет, ако не е в състояние да разбира

множеството значения, които може да носи думата „уук”.

126

- Храбра амбиция, млади момко, ако ми бъде позволено да се изразя така. Та

значи, господин Лут, защо възразихте срещу изказването ми, че Библиотекарят, колкото и великолепно да беше стремителното му спасяване, все пак е нарушил

правилата?

Лут изобщо не вдигна поглед, а само каза тихичко:

- Беше изящно. Беше прекрасно. Играта трябва да е красива като добре водена

война.

- О, надали ще се намерят много хора да се съгласят, че войната е нещо забавно,

- отбеляза Ридкъли.

- Красотата, както казват, е неутрална, сър. За разлика от благото и доброто.

- А на мен ми се струваше, че това важи за истината, - помъчи се да не изостава

Пондър.

- Която нерядко е ужасна, сър, обаче плонжът на Господин Библиотекаря беше

както прекрасен, сър, така и добър, сър, следователно по необходимост е самата истина, от което следва, че правилото възпрепятстващо такива спасявания не е нито прекрасно

нито истинно и, следователно, е погрешно.

- Тъй си е, шефе, - подкрепи го Трев - Народа доста ще се кефи на това.

- Искате да кажете, че ще приветстват невкаран гол? - учуди се Пондър.

- Разбира се! И ще стенат! Нали нещо се случва, - Ридкъли изсумтя - Нали

видяхте оняденшния мач! С много късмет може и да зърнеш за малко сурия възедри

тромави мъже в кютек заради някакъв си кютук. Хората искат да видят вкарани голове!

- И спасени голове, не забравяйте! - изтъкна Трев.

- Именно, млади момко, - съгласи се Ридкъли - Тази игра трябва да е на скорост.

Нали в крайна сметка сме в годината на Замисления Заек. Хората не търпят

размотаване. Нищо чудно, че постоянно има побоища. Необходим ни е, нали така, спорт, по-вълнуващ от млатенето на други хора по главата с тежко оръжие.

- Този последният винаги е бил много популярен, - изказа съмненията си

Пондър.

- Е, ние нали все пак сме магьосници. А сега трябва да ходя да приветствам

проклетия му така наречен Архиканцлер на Бързнекския така наречен колеж в

подобаващия скапан дух на братско доброжелателство!

- Така наречен, - измърмори Пондър, но не достатъчно тихо.

- Какво казваш? - изрева Архиканцлерът.

- Просто се чудих, какво ще искате да правя по-нататък, г-н Архиканцлер?

- Как какво? Карай ги да играят! Виж кой го бива в тая работа! Установи, кои ще

да са най-красивите правила, - викна през рамо Ридкъли изнасяйки се бързо от Залата.

- Как, сам ли? - ужаси се Пондър - Направо съм отрупан с работа!

- Делегирай отговорността!

- Но нали знаете, сър, че съм безнадежен в делегирането!

- Значи делегирай работата по делегирането на някой, който може! А аз трябва

да побързам, докато оня не е отмъкнал сребърните прибори!

Много рядко се случваше Гленда да вземе почивка. Да оглавяваш Нощната

Кухня беше състояние на ума, а не просто бачкане. В къщи тя се отбиваше понякога

само да закуси, и то винаги набързо. Сега обаче тя си открадна малко време да продава

мечти. Мей Хеджс наглеждаше кухнята, а тя беше стабилна и добре се разбираше с

всички, така че там нямаше грижи.

Слънцето изгря и ето че тя почука на задната врата на работилницата на г-н

Силен-в-ръката. Джуджето и отвори с пръсти целите омацани с руж.

- А, здравей, Гленда. Как е?

127

Тя гордо плясна на масата пачка заявки и отвори куфара. Който беше празен.

- И ще ми трябват още доста мостри, - заяви тя.

- О, ама това е чудесно, - възкликна джуджето - Кога успя?

- Тази сутрин.

Беше толкова лесно. Врата след врата се отваряха пред нея и всеки път едно

гласче в главата и се обаждаше: „Сигурна ли си, че това е редно?”, а друг, по-дълбок

глас, който някак много приличаше на този на Мадам Фашкие, възразяваше: „Той иска

да ги прави. Ти искаш да ги продаваш. Те искат да ги купуват. Мечтата се върти ли

върти, парите също”.

- Червилото тръгна много добре, - каза тя - Тея тролски момичета си го слагат с

мистрия, без майтап. Така че това, което ви трябва на вас, сър, е да им продавате

мистрии. Ама хубави, в лъскави шарени кутийки.

Той я изгледа възхитен:

- Все едно не си ти, Гленда.

- Не знам, може и да съм си аз, - Гленда заизсипва мостри в куфара си -

Хрумвало ли ви е да се заемете и с обувки?

- Мислиш ли, че ще си струва? Те обикновено ходят боси.

- Преди да дойдат тук, те и червило не си слагаха, - изтъкна Гленда - Може пък в

обувките да е бъдещето.

- Но краката им са като гранит. Не им трябват обувки.

- Да, но ще ги искат, - възрази Гленда - С тях ще стигнете до върха.

Силен-в-ръката я изгледа неразбиращо и Гленда си спомни, че дори и градските

джуджета бяха свикнали с родните си опаки изрази.

- О, извинявайте, исках да кажа до дъното, - поправи се тя и продължи - Освен

това за роклите. Гледах къде ли не, но никой не прави подходящи рокли за тролки. Има

само човешки рокли в огромен размер. А и ги кроят, така че тролката да изглежда по-

слаба, а по-добре щеше да е тя да изглежда по-едра. Повече като тролка, а не като някоя

дебела жена. Нали разбирате, трябват ни дрехи, които да крещят: „Вижте ме каква съм

страхотна грамаданска тролка”.

- Да не са те ударили с нещо по главата? - възкликна Силен-в-ръката - Защото

ако е така, и аз искам.

- Е, ние мечти ли разпространяваме или какво? - рече Гленда, подреждайки

грижливо мострите в куфара - А това е доста по-важно, отколкото си мислех.

Мечтите стигнаха до още четиринадесет клиентки, преди Гленда да реши, че за

днес стига, пусна заявките в пощенската кутия на Силен-в-ръката и се върна на работа с

лек куфар и необичайно леко сърце.

Ридкъли зави по коридора и ето го точно пред него... Умът му трескаво

затършува за най-подходящото обръщение: за „Архиканцлере” изобщо не можеше да

става дума, „Декане” беше твърде очевидно оскърбление, „ей, тоя с двата стола” също, че и отгоре, а пък „ах ти, неблагодарно, предателско, мазно копеле” беше твърде дълго

за произнасяне. Как, да му се не види, му беше името на тоя скапаняк? Проклятие, нали

бяха приятели още от първия им ден в Н.У...

- Хенри! - възкликна той - Каква приятна изненада. Какво те води насам в

нашето жалко и, уви, закостеняло университетче?

- Хайде сега, Муструм. Като напусках, момчетата нали разширяваха границите

на познанието. Оттогава нещата, както разбирам, са позатихнали. Между другото, това

е професор Репосем.

Иззад самозвания Архиканцлер на Бързнек като малка луна изгряваща от

сянката на газов гигант, изникна смутен младеж, поне според Ридкъли поразително

128

приличащ на Пондър Стибънс, въпреки че, да го убият, не би могъл да каже точно

защо. Сигурно защото изглеждаше сякаш непрекъснато смята наум, и то не нормални

сметки, а от онези заврънкулестите, гъчканите с букви.

- Е, нали знаеш, как е то с границите, - измърмори Ридкъли - Видиш какво има

от другата страна, и разбираш, защо изобщо са я сложили границата. Добър ден, Репосем. Лицето ви ми е познато.

- Някога работих тук, сър, - отвърна притеснено Репосем.

- А, да, сещам се. В Крилото по Високоенергийна магия, нали?

- Бива си го нашия Ейдриън, бива си го, - вметна собственически бившият Декан

- И ние, знаеш ли, си имаме наше Крило по Високоенергийна магия. Казваме му Крило

по Още-по-високоенергийна магия, но, подчертавам, това е само за избягване на

объркване. Не е от никакво желание да обидим добрия стар Н.У. Възприемай, прилагай, усъвършенствай, това е то, моето мото.

Е, щом си го приложил, то сега ще е кради, плагиатствай и се дръж като ни лук

ял ни лук мирисал, помисли си Ридкъли, но без да губи самообладание. Старшите

магьосници никога не се карат публично. Иначе щетите може да са неимоверни. Не, всичко си беше крайно учтиво, да, но с остър край.

- Съмнявам се, че е възможно объркване, Хенри. В крайна сметка нали ние сме

старшият университет. И, разбира се, аз съм единственият Архиканцлер в тази

околност.

- По силата на обичая, Муструм, но времената се изменят.

- Или, най-малкото, някой изменя. Да, но аз съм носителят на Шапката на

Архиканцлера, Хенри, също както моите предшественици векове и векове наред. Това е

Шапката на върховния авторитет в делата на Мъдрите, Хитроумните и Лукавите.

Шапката, Хенри, която понастоящем е на главата ми.

- Не е така, да знаеш, - възрази весело Хенри - Носиш всекидневната си шапка, която сам си си направил.

- Но щеше да е на главата ми, ако бях поискал!

В усмивката на Хенри нямаше никаква радост:

- Разбира се, Муструм, но авторитетът на Шапката често е бил оспорван.

- За малко да си прав, стари мой приятелю. Фактически, владеенето на шапката, в отминалите дни, неведнъж е било въпрос на разноглания, но самата Шапка - никога.

И виждам, че самият ти носиш изключително натруфена шапка, чието великолепие

надминава всички крайности, но тя е просто една шапка, момчето ми, просто една

шапка. Не искам да обиждам никого, и съм сигурен, че след още някое хилядолетие, и

тя също ще натежи от мъдрост и достойнство. Виждам, че в тази насока си оставил

много място за развитие.

Репосем избра този момент да потърси спасение в клозета и с приглушено

извинение се промъкна покрай Ридкъли и изфиряса.

Колкото и да е странно, липсата на публика не повиши напрежението, а го

понижи. Хенри извади от джоба си малка хартиена кутия.

- Цигара? Знам че предпочиташ сам да си свиваш, но Вердант и Скаур правят

тези специално за мен и са много добри.

Ридкъли си взе една, защото колкото и да е високомерен един магьосник, ако не

приеме на аванта цигари или пиячка, значи е гушнал букета. Но той се постара да не

забелязва яркия надпис „Изборът на Архиканцлера” на кутията. Докато връщаше

кутията, нещо малко и шарено се изплъзна и падна на пода. Хенри, с пъргавина изобщо

не очаквана от магьосник толкова нагоре по главната последователност на диаграмата

129

на Кръцврънк-Съсел41, бързо посегна и го хвана, мърморейки си нещо в смисъл „да не

вземе да се изцапа”.

- От този под може и манджата си да ядеш, - отбеляза хладно Ридкъли.

И сигурно ще си я яде, добави наум той.

- Не друго, но колекционерите такава врява вдигат и за най-малкото петънце по

тях, а аз мойте ги давам на синчето на иконома, - подметна небрежно Хенри, обърна

картончето и се намръщи - „Бележити съвременни магьосници, № 9 (от 50): Д-р Сръчко

Хлебаров, BC (с отличие), Fdl, Kp, PdF (Ескрау), Директор на Изследванията на Блита, Бързнек. Това май вече го имам, - той го прибра в джоба на жилетката си - Нищо, пак

става за разменки.

Ридкъли можеше да преценява доста бързо, особено под парата на бурните

огньове на яростта.

- Значи така, Магборо, компания за тютюн, енфие и цигарена хартия, -

произнесе се той - със седалище Псевдополис. Кой от Н.У. е в колекцията?

- Ами, нали разбираш, Съветът и народът на Псевдополис имат доста...

патриотични възгледи...

- Според мен пък думата, която търсеше, беше „шовинистични”.

- Много рязка дума, като се има предвид, че в целия свят няма по-самодоволен и

високомерен град от Анкх-Морпорк.

Това беше толкова очевадна истина, че Ридкъли реши да се престори, че не я е

чул.

- И на една от тея картички си ти, а? - изръмжа той.

- Страхувам се, че те настояваха, - отвърна Хенри - Нали съм роден там, разбираш ли. Местно момче и така нататък.

- И нито един от Н.У., - промълви с равен глас Ридкъли.

- Технически погледнато не, но го има проф. Репосем в качеството му на

изобретател на Пекса, - докато Хенри казваше това, гузност и непокорство се бориха за

място в изречението.

- Пекс, а? - провлачи Ридкъли - Това нещо като Хекса ли е?

- О, не, нищо подобно. Изобщо не е като Хекса. На съвсем различен принцип е, -

Хенри прочисти гърлото си - Задвижва се от кокошки. Те задействат морфичния