Ако импресионистите бяха зъболекари

Списъците на Метерлинг

Издателство „Винъл и синове“ най-сетне публикува дългоочаквания първи том от списъците с прането на Метерлинг („Сборник списъци с прането на Ханс Метерлинг“, т.1, с.437, с предговор от 32 страници, индекс, цена 18,75 долара) с компетентен коментар от Гюнтер Айзенбуд, известен изследовател на Метерлинг. Издаването на списъците отделно, преди да излязат и четирите обемисти тома събрани съчинения, е не само достойно за похвала, но и много умно дело, защото тази безкомпромисна и блестяща книга веднага ще погребе неприятните слухове, че след като обра богатите плодове от романите, пиесата, записките, дневниците и писмата на Метерлинг, „Винъл и Синове“ се опитва да изрови още печалба от същата златна мина. Злите езици не са си направили добре сметката! Защото още първият списък с пране на Метерлинг

дава ясна и почти пълна представа за личността на този буен гений, известен на съвременниците си като Перкото от Прага. Списъкът е бил нахвърлян, когато Метерлинг пише „Изповедите на чудовищното сирене“ — зашеметяваща философска творба с огромно значение, в която той доказа, че Кант не само не е бил прав за Вселената, но и не си е плащал сметките. Неприязънта на Метерлинг към колосаните дрехи е била характерна за онова време и когато му върнали вързопа в доста вдървено състояние, той се оклюмал и изпаднал в депресия. Хазайката му фрау Вайзер доверила на приятели, че „хер Метерлинг не излиза от стаята си с дни и ридае, защото са колосали шортите му“. Преди време Бройер установи връзка между твърдото бельо и постоянното подозрение на Метерлинг, че мъже с двойни брадички разпространяват слухове за него („Метерлинг: Параноидна депресивна психоза и ранните списъци“, изд. „Дайс Прес“). Темата за неспазването на инструкции се появява в единствената пиеса на Метерлинг — „Астма“, в сцената, когато Нидълман подава по погрешка прокълнатата тенис топка на Валхала.

Очебийната загадка във втория списък:

са седемте чифта черни чорапи, тъй като отдавна се знае, че Метерлинг е бил едва ли не влюбен в синия цвят. И наистина, дълги години само споменаването на друга краска е можело да го вбеси както в случая с поета Рилке, когото той блъснал с главата надолу в една лайнарка, защото му казал, че харесва жени с кафяви очи. Според Анна Фройд („Чорапите на Метерлинг като израз на фалическата майка“, публ. в журнала „Психоанализа“, бр. ноември 1935 г.) внезапното му увлечение по чорапи с мрачен цвят било свързано с мировата скръб, която го била налегнала след така наречения инцидент в Байройт. Там по време на първото действие на „Тристан“ той кихнал и въздушната струя отвяла тупето от главата на един от най-богатите благодетели на операта. Всички в залата го погледнали с отвращение, но Вагнер го защитил със станалата вече крилата фраза: „Всички кихаме“. Тогава Козима Вагнер се обляла в сълзи и обвинила Метерлинг, че саботира творческите изяви на съпруга й.

Няма никакво съмнение, че Метерлинг е имал задни мисли спрямо Козима Вагнер. Известно е, че веднъж в Лайпциг той взел ръката й в своята, а четири години по-късно в Рурската долина сторил същото. По време на буря в Данциг направил непочтена забележка относно прасците й и тогава тя решила, че е по-добре да не го вижда повече. Метерлинг се прибрал у дома покрусен и седнал, та написал „Мислите на едно пиленце“. Оригиналният ръкопис подарил на Вагнерови с посвещение. Когато разбрал, че те използват труда му, за да си подпират крака на кухненската маса, Метерлинг съвсем оклюмал и минал на черни чорапи. Хазайката му как ли не го умолявала да се върне към любимия си син цвят или поне да опита с кафяв, ала той я наругал: „Млък ма, курво! Да не искаш да нахлузя калцуни на разноцветни ромбчета?“

В третия списък за първи път се появява спално бельо.

Метерлинг много си падал по него, но най обичал калъфките за възглавници, които със сестра си като деца надявали на главата си и играели на призраци, докато един ден не се спънал в някакъв камък и едва не се пребил. Метерлинг обичал да спи на прани чаршафи досущ като героите от романите му. Хорст Васерман, импотентният ковач от „Филе от херинга“, убива човек, защото спалното му бельо не било сменено, а Джени от „Пръста на пастира“ е готова да легне с Клайнман (когото мрази, тъй като разтрива майка й с масло), „щом това ще стане между меки чаршафи“. Истинска трагедия е, че перачницата нито веднъж не е обработила чаршафите по вкуса на Метерлинг, но е пълен абсурд да се твърди, както Пфалц например, че ужасът от този факт му е попречил да завърши „Накъде си се запътил бе, кретен“. Метерлинг се е наслаждавал на удобството да дава чаршафите си за пране навън, но не е бил зависим от това.

Всъщност онова, което е попречило на Метерлинг да довърши дълго обмисляната книга с поезия, е била нещастна любов, което личи от известния четвърти списък.

През 1884 г. Метерлинг срещнал Лу Андреас-Саломе и изведнъж, както виждаме, е започнал да се пере всеки ден. Запознал ги Ницше, който казал на Лу, че Метерлинг е или гений или идиот и я помолил, ако може, да разбере кое от двете. По онова време специалните 12-часови поръчки за пране ставали все по-популярни на континента, особено сред интелектуалците, и Метерлинг приветствал нововъведението. Ако не друго, услугата поне се извършвала в срок, а Метерлинг просто бил влюбен в точността. На срещи винаги отивал по-рано — понякога с дни преди уречения час, та се налагало да му търсят стая и да го настаняват. Лу също обичала всеки ден да получава чисто пране. Радвала се на пратките като малко дете и често извеждала Метерлинг на разходка в гората, където заедно разопаковали току-що пристигналия вързоп. Тя обожавала неговите юнашки фланелки и носни кърпи, а шортите му направо боготворяла. Веднъж писала на Ницше, че шортите на Метерлинг са най-върховното нещо, което някога била виждала, по-върховно дори от „Тъй рече Заратустра“. Ницше реагирал на това като истински джентълмен, но винаги завиждал на Метерлинг заради бельото му и казвал пред приятели, че го намирал „крайно хегелианско“. Лу Саломе и Метерлинг скъсали след Големия петмезен глад през 1886 г. и докато той не й простил, тя никога не пропускала да отбележи, че в „неговия мозък има места, по-гладки и от изопнат болничен чаршаф“.

Петият списък е вечната загадка за изследователите най-вече защото в него изобщо липсват чорапите. (Години по-късно Томас Ман бил дотам обсебен от този въпрос, че написал цяла пиеса, посветена на него — „Чорапите на Моисей“, която, без да иска, изпуснал през решетката на един отходен канал. Без майтап!) Защо този литературен гигант така внезапно изхвърля чорапите от седмичния си списък за пране? Това в никакъв случай не е признак за наближаващата му лудост, както твърдят някои, въпреки че по онова време в поведението на Метерлинг вече са се забелязвали някои странности. Все си мислел, че някой го преследва или че той преследва някого. На близки приятели казвал, че имало правителствен заговор да бъде открадната брадичката му, а веднъж на почивка в Йена цели четири дни не могъл да произнесе друга дума освен „патладжан“. Все пак тези пристъпи са били откъслечни и не обясняват изчезването на чорапите. То не е свързано и с желанието му да се изкара по-велик от Кафка, който за кратък период от живота си престанал да носи чорапи заради глождещото го чувство за вина. Айзенбуд обаче ни уверява, че Метерлинг си носел чорапите. Само че престанал да ги дава за пране! А защо? Защото точно тогава се сдобил с нова хазайка — фрау Милнер, която се съгласила да му ги пере на ръка. Този жест така трогнал Метерлинг, че той завещал на жената цялото си богатство, което се състояло от една черна шапка и малко тютюн. Тя е и увековечена като Хилда в сатиричната му алегория „Божествената кръв на мама Брант“.

Очевидно личността на Метерлинг е започнала да се разпада преди 1894 г., ако се съди по шестия списък,

и няма нищо чудно в това, че тъкмо тогава той започва да посещава Фройд. С него се бил запознал преди години във Виена на постановка на „Едип цар“. Ледена пот избила Фройд и се наложило да го изнесат от залата. Сеансите им преминавали доста бурно ако се вярва на записките на Фройд, и Метерлинг се държал враждебно. Веднъж той заплашил психоаналитика, че ще му колоса брадата. Често споменавал, че Фройд му приличал на неговия перач. Лека-полека на бял свят излезли необикновените взаимоотношения между Метерлинг и татко му. (Изучаващите Метерлинг вече знаят за баща му — дребен чиновник, който се надсмивал на сина си, сравнявайки го с наденица.) Фройд записал един много показателен сън, разказан му от Метерлинг:

На вечеря съм с приятели, когато изневиделица се появява мъж с пълен супник, закачен на въже. Той обвинява бельото ми в предателство и когато една от дамите казва нещо в моя защита, челото й се откачва и пада. Това ми се сторва много забавно и прихвам. Скоро всички се заливат от смях, с изключение на моя перач, който седи умърлушен и пълни ушите си с овесена каша. Влиза баща ми, сграбчва челото на жената и хуква с него навън. Търчи като щур из площада и крещи: „Най-после! Слава Богу! Имам си мое чело! И не трябва да разчитам на оня тъпак, сина ми!“ Това ме потиска и ми иде да целуна прането на кмета. (На това място пациентът се разридава и останалата част от съня изфирясва от паметта му.)

С проникновенията от този сън Фройд успял да помогне на Метерлинг и двамата станали много близки извън психоанализата. Ала Фройд никога не позволил на Метерлинг да му мине отзад.

В том II Айзенбуд щял да ни запознае със списъците от 7-и до 25-и номер, включващи годините, през които Метерлинг имал „лична перачка“, както и с патетичното неразбирателство с китаеца на ъгъла.

Поглед към организираната престъпност

Не е тайна, че организираната престъпност в Америка гуши всяка година над четирийсет милиарда долара. Това е солидна сума, особено като се има предвид, че мафията почти не харчи за канцеларски материали. Според достоверни източници миналата година Коза ностра е отделила не повече от шест хилядарки за бланки и пликове и още по-малко за кламери. На всичко отгоре е плащала на една-единствена секретарка, която тракала цялата кореспонденция на машина, а офисът й бил тикнат в три стаички, ползвани на орташки начала заедно с школата по танци „Фред Перски“.

През миналата година с прякото участие на организираната престъпност са били извършени повече от сто убийства, а в още няколкостотин други мафиозите са били замесени косвено, като са наемали коли за стрелците или са им държали палтата. Незаконните дейности на хората от Коза ностра са включвали още хазарт, наркотици, проституция, похищения, неправомерни заеми и превозването на огромен кит — белуга през държавната граница с користна цел. Пипалата на тази подкупна империя са проникнали дори в правителството. Само преди няколко месеца двама главатари на банди, срещу които се води федерално разследване, преспаха в Белия дом, а президентът си легна на едно диванче.

През 1921 г. Томас Ковело Касапина и Чиро Сантучи Крояча се опитали да организират разнородни етнически групи от подземния свят и така да завладеят Чикаго. Планът им бил провален, когато Албърт Корила Позитивиста видял сметката на Кид Липски, затваряйки го в килер, от който изсмукал със сламка всичкия въздух. Братът на Липски — Менди (с прякори Менди Люис, Менди Ларсен и Менди Прякора), отмъстил за убийството, като отвлякъл брата на Сантучи — Гаетано (известен още като Малкия Тони или Равина Хенри Шарпстейн), и го върнал след няколко седмици на роднините му разфасован в двайсет и седем буркана за туршия. Това поставило началото на истинска кървава баня.

Доминик Мион Влечугото застрелял пред един бар в Чикаго Лоренцо Късметлията (кръстен така, защото бомба гръмнала под шапката му, но не могла да го убие). В отговор на това Корило и хората му проследили Мион и го спипали в Нюарк, след което направили от главата му ковашки мях. По същото време бандата Витале, командвана от Джузепе Витале (чието истинско име било Куинси Бейдекър), предприела действия, за да отнеме нелегалните доставки на пиячка в Харлем от ръцете на Лари Дойл Ирландеца — рекетьор, който бил толкова мнителен, че не позволявал на никого в Ню Йорк да върви зад гърба му и се придвижвал по улиците на прибежки и с пируети. Дойл бил ликвидиран, когато строителната компания „Скиланте“ решила да издигне новата си административна сграда току връз носа му. Империята на Дойл оглавил началникът на неговите бойци Малкия Пити (с прякор Големия Пити). Той дал отпор на Витале, като примамил самия бос в запустял градски гараж под претекст, че организирал там бал с маски. Без да подозира за клопката, Витале влязъл в гаража дегизиран като мишок и хората на Малкия Пити изпразнили пълнителите на автоматите си в него. Верни до гроб на убития си шеф, момчетата на Витале веднага дезертирали в лагера на Рос. Същото сторила и годеницата на Витале — Беа Морети, танцьорка, която изпълнявала главната роля в прочутия бродуейски мюзикъл „Кажи си молитвата“. Впоследствие тя пристанала на Рос, но по-късно му спретнала бракоразводен съдебен процес, обвинявайки го, че я бил намазал с вонящ мехлем.

Опасявайки се от намеса на федералните власти, Винсънт Колумбраро, кралят на препечените филийки с масло, призовал за примирие. (Колумбраро контролирал толкова строго движението на препечените филийки от и към Ню Джърси, че с едно щракване на пръстите можел да остави без закуска две трети от американците.) Всички босове на подземния свят били свикани на вечеря в Пърт Амбой, където Колумбраро им казал, че междуособните войни трябва да спрат, а гангстерите да се обличат прилично и да престанат да се крият. Писмата, подписвани до този момент с черна ръка, следвало да завършват с пожеланието „Всичко най-хубаво“, а териториите да се разпределят поравно, като Ню Джърси се даде на майката на Колумбраро. Така се родила мафията, или Коза ностра (което буквално означава „моята паста за зъби“ или „нашата паста за зъби“). Два дни по-късно Колумбраро се топнал в гореща вана, за да се напари хубаво, и вече четирийсет и шест години никой не го е виждал.

Коза ностра е изградена по подобие на всяко друго правителство или голяма корпорация — или група от гангстери, тъй да се каже. Най-отгоре е capa di tutti capi, тоест босът на всички босове. Заседанията стават в неговия дом и той има грижата за студените разредители на уискито и за леда. Ако не се справи, е обречен на сигурна смърт. (Смъртта между другото е най-лошото нещо, което може да се случи на човек от Коза ностра. Затова повечето мафиози предпочитат да си плащат глобите.) Под боса на босовете са лейтенантите, всеки от които управлява определен район от града с помощта на своето „семейство“. Семейства не се състоят от съпруга и дечица, които трябва да бъдат водени на цирк или на излети. Всъщност те представляват групи от много сериозни мъже, чиято единствена радост в живота е да наблюдават, колко дълго може да издържи човек под повърхността на Ийст ривър, преди да започне да гълта вода.

Приемането в мафията е доста сложна процедура. На кандидата му завързват кърпа на очите и го вкарват в тъмна стая. Пъхат му резени пъпеш в джобовете и го карат да подскача на един крак и да крещи: „Щъпук! Щъпук!“. След това всички членове на борда, или commissione, се изреждат да му опъват напред долната устна, като я пускат да шляпне обратно. Някои може да пожелаят и да го повторят. После му посипват главата с овес. Ако започне да мрънка и да се оплаква, го дисквалифицират. Но ако рече „Уха колко ми е хубаво с овес по главата“, го приемат радушно в братството. Това става, като всички го целуват по бузата и му стискат ръката. От този момент нататък му се забранява да яде салата от манго, да забавлява приятелите си, като се прави на кокошка, и да убива хора на име Вито.

Организираната престъпност е тегоба за нацията ни. Много млади американци се отдават на престъпна кариера, примамени от обещанието за лек живот, но в действителност повечето бандити са принудени да бачкат безкрайно дълго, и то много често в сгради без климатична инсталация. Всеки от нас посвоему може да разпознае престъпниците. Те се отличават по големите си копчета за ръкавели и по това, че не спират да се хранят, ако върху главата на човека до тях се стовари наковалня. Най-добрите методи за борба с организираната престъпност са:

1. Казвате на бандюгите, че не сте си у дома.

2. Звъните в полицията всеки път, когато в хола ви се появят много мъже от „Сицилианската перачна компания“ и започнат да пеят канцонети.

3. Чрез подслушване на телефони.

Подслушването на телефони не може да става безразборно, но неговата ефективност е голяма и това личи от следната стенограма на разговор между двама главатари на банди в Ню Йорк, подслушан и записан от ФБР:

Антъни: Ало? Рико?

Рико: Ало?

Антъни: Рико?

Рико: Ало?

Антъни: Рико?

Рико: Не те чувам.

Антъни: Рико, ти ли си? Не те чувам.

Рико: Какво?

Антъни: Чуваш ли ме?

Рико: Ало?

Антъни: Рико?

Рико: Връзката е скапана.

Антъни: Чуваш ли ме?

Рико: Ало?

Антъни: Рико?

Рико: Ало?

Антъни: Оператор, връзката е скапана.

Оператор: Затворете и наберете отново, сър.

Рико: Ало?

Въз основа на този доказателствен материал Антъни Ротуно Рибата и Рико Панзини бяха осъдени и в момента излежават петнайсетгодишни присъди в Синг Синг за незаконно притежаване на храна за кучета.

Мемоарите на Шмеед

Неизчерпаемият сякаш потоп от писания за Третия райх продължава с мемоарите на Фридрих Шмеед, които скоро ще излязат от печат. Шмеед, най-известният бръснар във военна Германия, имал привилегията да щави лицата на Хитлер и на други висши правителствени и военни сановници. Както бе отбелязано и на Нюрнбергския процес, Шмеед не само е имал нюх да се появява там, където са ставали важни неща, но и е бил надарен с „нещо повече от добра памет“, та едва ли има по-подходящ човек, който да напише този проникновен пътеводител за дебрите на нацистка Германия. Ето няколко кратки откъса от книгата му:

През пролетта на 1940 г. тежък мерцедес спря пред бръснарницата ми на „Кьонигщрасе“ номер 127 и при мен влезе Хитлер.

— Искам само леко да ме подкастриш — рече той — и гледай да не ме офъкаш съвсем отгоре.

Обясних му, че трябва малко да изчака, защото Фон Рибентроп бе на ред преди него. Хитлер каза, че бърза, и попита Рибентроп дали не е склонен да му отстъпи, но онзи заяви, че ако го прередят, това нямало да се отрази добре на репутацията на външното министерство. Тогава Хитлер дрънна един телефон, Рибентроп начаса бе преместен в Африканския корпус и това позволи фюрерът да бъде подстриган веднага. Подобни битки за надмощие ставаха едва ли не през ден. Веднъж Гьоринг направи така, че Хайдрих да бъде задържан от полицията за лъжесвидетелстване, за да може той да седне на стола до прозореца. Гьоринг беше развратник и често сядаше при мен на люлеещото се конче да му оправям прическата. Нацисткото Върховно командване съвсем не бе очаровано от това, но не можеше нищо да стори. Един ден Хес се заяде с него:

— Искам днес аз да съм на кончета, хер фелдмаршал — каза му той.

— Невъзможно. Аз съм си го запазил — отряза го Гьоринг.

— Нося заповед от самия фюрер. С нея ми се разрешава да сядам на кончета, когато ме подстригват.

И Хес извади нарочното писмо с подписа на Хитлер.

Гьоринг почервеня от яд. Той никога нямаше да прости това на Хес и заяви, че от този ден нататък ще го подстригва жена му с паница вкъщи. Хитлер щеше да се пукне от смях, като му разказаха как е реагирал, но Гьоринг не се шегуваше. Той щеше да изпълни заканата си, само че министърът на войната се отказа от привилегията да го стрижат на кончета.

Много пъти са ме питали дали съм бил наясно с моралните последици от онова, което съм правил. Както казах и пред трибунала в Нюрнберг, не съм и подозирал, че Хитлер е бил нацист. Всъщност дълги години смятах, че е работил за телефонната компания. Когато най-накрая разбрах що за чудовище е бил, беше вече много късно да сторя каквото и да било, тъй като току-що бях направил начална вноска за едни мебели. Веднъж към края на войната ми мина през ума да разхлабя кърпата около врата на фюрера и да пусна малките косъмчета да паднат по гърба му, но в последния миг се разколебах.

Един ден в Берхтесгаден Хитлер се обърна към мен и ми рече:

— Как ли ще изглеждам с бакенбарди?

Шпеер се разсмя и Хитлер се нацупи.

— Говоря съвсем сериозно, хер Шпеер — скастри го той. — Смятам, че бакенбардите ще ми отиват.

Клоунът — подмазвач Гьоринг не пропусна да се натегне:

— Фюрерът с бакенбарди — великолепна идея!

Но Шпеер държеше на своето. Всъщност той единствен бе достатъчно почтен за да каже на фюрера кога се налага да бъде подстриган.

— Това е прекалена екстравагантност — заяви Шпеер — Бакенбардите са нещо, което свързвам с Чърчил.

Това вбеси Хитлер.

— Смята ли Чърчил да си пусне бакенбарди и ако да, колко и кога? — разкрещя се той.

Спешно бе привикан Химлер, който уж отговаряше за разузнаването. На Гьоринг му писнаха номерата на Шпеер и той го смъмри шепнешком:

— Защо разръчка лайната? Като иска бакенбарди, да си пуска.

Иначе тактичен до умопомрачение, Шпеер му отвърна, че е двуличник и „фасулко в германска униформа“. Гьоринг се закле, че ще му го върне тъпкано, и после се говореше, че по негово нареждане есесовци нарязали на парчета леглото на Шпеер.

Химлер довтаса задъхан и ошашавен. Заповедта да се яви незабавно в Берхтесгаден го била сварила насред урок по степ. Той изтръпнал при мисълта, че се е разчуло за изчезването на камион с няколко хиляди конусовидни бални шапки, обещани на Ромел за зимната му офанзива. (Химлер не бе свикнал да го канят на вечеря в Берхтесгаден, защото недовиждаше и Хитлер не можеше да го гледа как загребва с вилицата и размазва храната по бузите си.) Химлер разбра, че е сгазил лука, защото Хитлер го нарече „пигмей“, а той правеше това само когато бе здравата ядосан. Фюрерът се извърна рязко към него и изкряска:

— Ще си пуска ли Чърчил бакенбарди? Да или не?

Химлер се изчерви.

— Е?

Химлер отговори, че имало нещо такова. Говорело се, че Чърчил възнамерявал да си пусне бакенбарди, но съобщенията били неофициални. Що се отнасяло до броя и размера им, той обясни, че най-вероятно е бакенбардите да са два, със средна дължина, но никой не искал да се ангажира с категорично становище, преди да било напълно сигурно. Хитлер ИЗПИЩЯ и тресна с юмрук по масата. (Това бе истински триумф на Гьоринг над Шпеер.) Хитлер измъкна карта и ни показа как щял да отреже доставките на напарени пешкири за Англия. Като блокира Дарданелите, Дьониц можел да спре притока на пешкири към Острова и разглезените британци напразно щели да чакат тази благодат да кацне пак върху мутрите им. Но основният въпрос си оставаше: Ще може ли Хитлер да бие Чърчил по бакенбарди? Химлер подхвърли, че Чърчил вече е взел преднина на старта и навярно е невъзможно да бъде настигнат. Но тъпия оптимист Гьоринг заяви, че бакенбардите на фюрера като нищо може да пораснат по-бързо, ако мобилизираме цялата мощ на Германия и я съсредоточим към тази цел. На спешно свикано заседание на Генералния щаб Фон Рундщет посочи, че не бивало да се пускат бакенбарди на два фронта едновременно. По-разумно било усилията да се насочат към отглеждането на един, но поне да е, както трябва. Хитлер отвърна, че можел да се справи и с два накуп. Ромел подкрепи Фон Рундщет.

— Никога няма да ги докарате равни, майн фюрер — обоснова се той. — Особено като ги пришпорвате.

Хитлер побесня и им кресна, че това бил въпрос, който щели да решат той и бръснарят му. Шпеер обеща да утрои производството на крем за бръснене до есента и това видимо повдигна духа на Хитлер. Но после, през зимата на 1942 г., руснаците започнаха контранастъпление и бакенбардите спряха да растат. Хитлер изпадна в отчаяние. Направо му се ревеше при мисълта, че скоро Чърчил ще изглежда шик, а той, горкият, ще си остане „обикновен“. Но много скоро получихме съобщение, че Чърчил се отказал от идеята да си пуска бакенбарди, защото се боял да не се охарчи. Така че фюрерът за пореден път се оказа прав.

След нашествието на съюзниците косата на Хитлер стана суха и разчорлена. Това се дължеше, от една страна на бойните успехи на съюзниците, а, от друга, на съветите на Гьобелс, който му втълпи да я мие всеки ден. Щом научи това, генерал Гудериан се върна по спешност от руския фронт и каза на фюрера, че трябва да мие косата си с шампоан не повече от три пъти в седмицата. Тази практика била изпитана от Генералния щаб и дала забележителни резултати при предишните две войни. Хитлер отново не се вслуша в гласа на генералите и продължи да се мие всеки ден. Борман му помагаше при изплакването и чакаше с гребен в ръка края на процедурата. В крайна сметка Хитлер стана дотам зависим от Борман, че преди да се погледне в огледалото, караше него да стори същото. С настъпването на съюзническите войски на изток косата на Хитлер вехнеше от ден на ден. Рошав и със занемарен вид, той крещеше часове наред как хубаво щял да се подстриже и да се обръсне, когато Германия спечели войната, и не било изключено дори да си сложи брилянтин. Сега чак разбирам, че изобщо не е имал намерение да прави това.

Един ден Хес взе шишенцето с лосион „Виталис“ на фюрера и отпраши към Англия със самолет. Германското Върховно командване побесня. Подозираха, че Хес смята да предаде лосиона на съюзниците и да им поиска в замяна прошка за себе си. Най-разгневен бе Хитлер, защото научи новината точно когато излизаше изпод душа и трябваше да оправи косата си. (По-късно в Нюрнберг Хес обясни, че искал да спре олисяването на Чърчил, та да се сложи край на войната. Той тъкмо бил убедил Чърчил да се наведе над мивката, когато стражата го спипала.)

Към края на 1944 г. Гьоринг си пусна мустак и тръгнаха слухове, че скоро той щял да замени Хитлер. Фюрерът само дето не излезе от кожата си от яд. Той обвини Гьоринг в измяна.

— Сред водачите на райха може да има само един мустак и това ще е моят! — крещеше той.

Гьоринг се опита да го разубеди с довода, че два мустака може да върнат надеждата на германския народ за изхода от войната, която отиваше все по на зле, ала Хитлер си знаеше своето. После, през януари 1945 г., няколко генерали влязоха в заговор да обръснат мустака на Хитлер, докато спи, и да обявят Дьониц за новия вожд на страната. Но в тъмнината на Хитлеровата спалня Фон Щауфенберг обръсна веждите на фюрера вместо мустачките му. Беше обявено извънредно положение и при мен в бръснарницата дотърча запъхтян Гьобелс.

— Опитаха се да извършат покушение срещу мустака на фюрера, но не успяха — съобщи ми той с треперещ от вълнение глас.

Гьобелс уреди да изляза в ефир по националното радио и да прочета обръщение към германския народ, което и направих, без да имам време да драсна на лист хартия повече от едно-две изречения.

— Фюрерът е жив и здрав — уверих нацията. — Мустаците му са си на мястото. Повтарям. Мустаците му са си на мястото. Заговорът за обръсването им се провали.

Вече съвсем към края отидох в бункера на Хитлер. Съюзническите армии затягаха обръча около Берлин и фюрерът усещаше, че ако руснаците влезеха първи в града, щяха да му лъснат кофата. Но ако американците ги изпревареха, можеше да мине само с лека подстрижка ала канадска ливада. Всички се караха помежду си. В цялата тази гюрултия Борман поиска да го обръсна и му обещах да му постеля разпилените план-карти. Хитлер съвсем се оклюма. Канеше се да среши косата си на път по средата, после заяви, че усъвършенстването на електрическия бръснач щяло да обърне хода на войната в полза на Германия.

— Ще можем да се бръснем за секунди, нали, Шмеед? — мърмореше той.

Какви ли не други налудничави мисли минаваха през главата му. Разправяше, че някой ден щял не просто да се подстригва, а да се фризира. Обсебен както винаги от комплекса за ръста си, той се зарече да си направи огромна бухнала прическа ала помпадур, от която „целият свят да настръхне“. Накрая си стиснахме ръцете и го подстригах за последно. Бутна ми един пфениг бакшиш.

— Щеше ми се да съм по-щедър — оправда се той, — но откакто съюзниците нагазиха Европа, закъсах с джобните.

Моята философия

Моята философия се роди и се разви по следния начин: съпругата ми настояваше да опитам първото в живота и собственоръчно направено суфле и без да иска, изпусна лъжичка от него върху стъпалото ми, при което няколко ситни костици ми се натрошиха. Дотърчаха доктори, направиха ми рентгенова снимка, прегледаха ме обстойно и ми наредиха един месец да не ставам от леглото. Докато лежах и се възстановявах, реших да изуча трудовете на някои от най-забележителните мислители на западната цивилизация — купчина книги, които си бях заделил точно за подобен случай. Не спазвах някакъв хронологичен ред, започнах с Киркекор и Сартър, а след това бързо минах към Спиноза, Хюм, Кафка и Камю. Изобщо не ми бе скучно, както се опасявах. По-скоро бях покорен от хъса, с който тези велики умове разнищваха без да им мигне окото морала, изкуството, етиката, живота и смъртта. Спомням си как реагирах на един характерен за Киркекор бисер: Отношение, което свързва себе си със самото себе си (или, иначе казано, със само себе си), се състои или от самото себе си, или от друго такова. Идеше ми да заплача при тази мисъл. Мама му стара, рекох си, какво нещо е да си мъдър! (Аз съм от онзи тип хора, които не могат да напишат две свързани изречения в свободно съчинение на тема „Посещение в зоопарка“.) Честно казано, нищо не разбрах от гореспоменатото умотворение, но какво от това, нали Киркекор си е направил кефа? Най-неочаквано ми хрумна, че съм роден за метафизик, хванах химикалката и започнах да записвам първите си размишления. Работата ми спореше и за има-няма два следобеда — с кратки прекъсвания за дрямка и закуска в леглото — завърших философския труд, който, надявам се, няма да види бял свят до смъртта ми или до 3000 г. (което от двете и да настъпи първо) и ще ми осигури по мое скромно мнение достойно място сред световните мислители от свръхтежка категория. Предлагам ви да вкусите малко от същината на интелектуалното съкровище, което оставям за вечността или поне докато дойде чистачката.

При формулирането на всяка философия първата ни мисъл винаги трябва да бъде: Какво можем да знаем? Тоест какво сме сигурни, че знаем или без съмнение знаем, че сме знаели, ако изобщо е познаваемо. Или пък просто сме го забравили и ни е неудобно да говорим за него? Декарт е зачекнал този проблем, когато е казал: „Умът ми никога не може да опознае моето тяло, макар да се разбира прекрасно с краката ми“. В случая под „познаваемо“ разбирам не нещо, което може да се опознае чрез възприятията или посредством мисловната дейност, а по-скоро онова, за което може да се каже, че се знае или притежава качествата известност или познаваемост, или поне нещо, дето можеш да го речеш на познат.

Можем ли всъщност да „познаем“ Вселената? Мили Боже, че то в китайския квартал не можеш да се ориентираш, камо ли в това! Въпросът обаче е: Има ли нещо там? И защо? И трябва ли да вдигат такъв шум? В крайна сметка една от характерните черти на действителността е, че й липсва същност. Това не означава, че тя няма същност, а само че й липсва такава. (Действителността, за която говоря е същата, описана от Хобс, но малко по-малка.) Значи картезианската мъдрост „Мисля, следователно съществувам“ може да се изрази по-добре с „Ей, я виж, Една иде със саксофон!“. Следователно, за да познаем едно вещество или понятие, трябва да се съмняваме в него и така, съмнявайки се, да проумеем качествата, които то притежава в завършения си вид, а те наистина са „в самото нещо“ или „на самото нещо“, или на нещо или нищо. Ако това е ясно, можем засега да оставим настрана епистемологията.

Можем да кажем, че Вселената се състои от вещество, което ще наречем „атоми“ или пък „монади“. Демокрит говори за атоми. Лайбниц — за монади. Слава Богу, двамата никога не са се срещали, иначе щяха да влязат в доста скучен спор. Та тези „частици“ били задвижени по някаква причина или основен принцип, а най-вероятно нещо е паднало някъде. Проблемът е в това, че вече е много късно да се направи нещо, освен може би да се яде повече сурова риба. Това, разбира се, не обяснява защо душата е безсмъртна. Нито пък разкрива нещо за задгробния живот или защо чичо ми Сендър има чувството, че го преследват албанци. Причинната връзка между първия принцип (тоест Бог или силен вятър) и всяко телеологично понятие за съществуването (Съществуването) според Паскал е „толкова абсурдна, че дори не е забавна (Забавна)“.

Шопенхауер нарича това „воля“, но според диагнозата на личния му лекар ставало дума за сенна хрема. Това особено го тормозело през последните години от живота му. Но по-вероятно е черните му мисли да са били свързани със засилващите му се подозрения, че не е Моцарт.

В такъв случай какво е „прекрасното“? Сливане на хармония и точност или сливане на хармонията с нещо, което звучи точно като „точност“? Може би хармонията би трябвало да се слее с „хрупкавостта“ и точно от това произлизат всичките ни беди. Едно е сигурно: истината е красота… или „необходимост“. Тоест онова, което е добро или притежава качествата на „доброто“, става „истина“. Ако то не притежава тези качества, можете да се обзаложите, че не е прекрасно, макар да си остава непромокаемо. Започвам да мисля, че от самото начало съм бил прав и че всичко опира до точността, тоест до сочността. О, майната му.

Мъж спира пред един дворец. Единственият вход се охранява от жестоки хуни, на които е наредено да пускат вътре само човек на име Юлий. Странникът се опитва да подкупи пазачите, като им предлага безплатно снабдяване с пилешки дреболийки през цялата година. Те нито го прогонват, нито приемат предложението му, ами защипват носа му и го извиват, докато заприлича на френски ключ. Мъжът им обяснява, че трябва на всяка цена да влезе в двореца, защото носел бельо за смяна на императора. Но гавазите са непреклонни. Тогава той започва да танцува чарлстон. Хуните го гледат с нескрито удоволствие, но много скоро помръкват, разочаровани от отношението на федералното правителство към индианците. Останал без дъх, мъжът се строполява на земята. Той умира, без да е видял императора и без да е върнал шейсетте долара, които дължи на хората от „Стейнуей“ за пиано, взето под наем от тях през август.

Получавам съобщение, което трябва да предам на един генерал. Яздя ли, яздя, но щабът на генерала сякаш непрекъснато се отдалечава и все не мога да го стигна. Накрая върху мен скача гигантска черна пантера и излапва лакомо ума и сърцето ми. Това направо съсипва плановете ми за вечерта. Колкото и да се старая, не мога да хвана генерала, когото виждам в далечината да тича по шорти и да си бае под нос обиди по адрес на врага: „Гаден шмекер такъв!“

Не е възможно да наблюдаваш обективно собствената си смърт и да си тананикаш шлагерче.

Вселената не е нищо друго освен блуждаеща идея на Божия ум — доста неприятна мисъл, особено ако току-що си направил първа вноска за къща.

Вечното небитие не би трябвало да те тревожи, ако си се облякъл подходящо за него.

Ех, да беше жив сега Дионис! Къде ли щеше да се храни?

Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден.

Да, но парната машина може ли да го направи?

Прелистих някакво списание, докато чаках Джоузеф К, моето куче зайчар, да излезе от редовния си вторничен петдесетминутен час при един терапевт от „Парк Авеню“ — ветеринар, който срещу петдесет долара на визита се труди сърцето, за да го убеди, че челюстите не са пречка в обществото, — и се натъкнах на едно изречение в края на страницата, което прикова погледа ми също като съобщение за превишен кредит. Беше новина в една от онези стереотипни рубрики, озаглавени „Диаграми“ или „Едва ли знаете“, но неговият дълбок смисъл ме разтърси със силата на въведението на Деветата симфония на Бетовен. „Сандвичът, пишеше там, е открит от граф Сандвич“. Зашеметен от новината, отново прочетох изречението и неволно се разтреперих. Зави ми се свят, като си представих необятните мечти, надеждите и трудностите, които без съмнение са съпътствали изобретението на първия сандвич. Очите ми се навлажниха, щом погледнах през прозореца към блещукащите кули на града, и изпитах чувство за вечност, удивявайки се на непоклатимото място на човека в света. Човекът — откривател. Пред погледа ми изплуваха бележниците на Леонардо да Винчи — смели проекти, изразяващи най-възвишените стремления на човечеството. Помислих си за Аристотел, Данте, Шекспир. Първото фолио. Нютон. Ораторията „Месия“ на Хендел. Моне. Импресионистите. Едисон. Кубизмът. Стравински. Е = mc²…

Въображението ми рисуваше ясно първия сандвич, поставен зад стъклен шкаф в Британския музей, и посветих следващите три месеца в съставяне на кратка биография на великия му изобретател — негова светлост Графа. Макар познанията ми по история да са малко несигурни, макар способността ми да придавам романтичен характер на неща значително да превишава способността на средния наркоман, аз съм изпълнен с надеждата, че най-сетне съм схванал същността на този гений и че следващите кратки бележки ще вдъхновят някой истински историк да продължи нататък.

1718 г. Ражда се граф Сандвич в семейство от висшето общество. Баща му е възхитен от назначаването му за главен налбант при негово величество краля — пост, заеман от него няколко години, докато разбира, че всъщност е най-обикновен ковач, и огорчен, си подава оставката. Майката е най-обикновена Hausfrau от немски произход, чието обикновено меню се състои главно от свинска мас и овесена каша, макар да показва известна склонност към кулинарно въображение в способността си да забърква сносно десерт от каймак, вино и захар.

1725–1735 г.: Ходи на училище, където изучава езда и латински език. За първи път влиза в допир със студените закуски и проявява необикновен интерес към тънко нарязаните парчета говеждо печено и шунка. До завършване на училище това прераства в мания и макар изпитната му тема „Анализ и съпътстващи явления на закуските“ да събужда известен интерес у преподавателското тяло, съучениците му го смятат за чудак.

1736 г.: Постъпва по настояване на родителите си в Университета в Кеймбридж, за да следва реторика и метафизика, но проявява слаб интерес и към двете дисциплини. Непрестанно се бунтува срещу академичните порядки. Задържан е за кражба на хляб, с който прави противоестествени експерименти. Обвиненията в ерес завършват с изключването му от университета.

1738 г.: Непризнат от никого, той се отправя за скандинавските страни, където прекарва три години в напрегната изследователска работа върху сиренето. Увлича се от голямото разнообразие на сардини, на което се натъква и записва в бележника си: „Убеден съм, че отвъд всичко постигнато досега от човека, съществува трайна реалност по отношение на съпоставянето на хранителни продукти. Опростявайте, опростявайте“. При завръщането си в Англия среща Нел Смолбор, дъщеря на зарзаватчия, и се оженва за нея. Впоследствие тя ще го научи на всичко, което знае за марулята.

1741 г.: Живее от малко наследство в провинцията, труди се денонощно, често пропуска яденето, за да пести пари за храна. Първата му завършена работа — филия хляб, втора филия върху нея и парче пуйка върху двете — търпи пълен провал. Горчиво разочарован, той се връща в ателието си и започва отначало.

1745 г.: След четиригодишен напрегнат труд се убеждава, че е пред прага на успеха. Излага пред благородниците две парчета месо от пуйка с филийка хляб по средата. Работата му е отхвърлена от всички освен от Дейвид Хюм, който долавя предстоящата поява на нещо велико и го насърчава. Окуражен от дружелюбието на философа, той се заема отново с удвоена енергия за работа.

1747 г.: Останал без средства, той не може да си позволи да работи повече с печено и пуйки и преминава на шунка, тъй като е по-евтина.

1750 г.: През пролетта прави демонстрации с три последователни филийки от шунка, наредени една върху друга; това поражда известен интерес преди всичко сред интелектуалните среди, но широката публика остава безучастна. Три филийки хляб, поставени една върху друга разширяват неговата известност и още преди появата на зрелия му стил Волтер праща да го повикат при него.

1751 г.: Пътува за Франция, където драматургът философ е постигнал интересни резултати с хляб и майонеза. Двамата се сприятеляват и започват кореспонденция, която прекъсват рязко, тъй като на Волтер му се свършват пощенските марки.

1758 г.: Все по-честото му приемане от онези, които формират общественото мнение, му осигурява поръчка от кралицата за „нещо по-специално“ във връзка с официален обяд с испанския посланик. Той се труди денонощно, изгаря стотици чертежи и най-сетне в 4 часа и 17 минути на 27 април 1758 г. създава произведение, което се състои от няколко парченца шунка, притиснати отгоре и отдолу с две филийки ръжен хляб. В изблик на вдъхновение гарнира произведението си с горчица. То моментално произвежда сензация и на неговия изобретател възлагат приготовлението на всички съботни обеди до края на годината.

1760 г.: Успехите следват един след друг: създава „сандвичи“, наречени така в негова чест, с печено говеждо, с пиле, с език и почти всякаква възможна студена закуска. Не се задоволява с повтарянето на изпитани вече рецепти, търси внимателно нови идеи и изнамира комбинирания сандвич, за който получава Ордена на жартиерата.

1769 г.: Живее в имение в провинцията, посещават го най-великите хора на века: Хайдн, Кант, Русо и Бен Франклин отсядат в неговия дом, някои от тях се наслаждават на забележителните му творби на самата маса, а други си правят поръчки.

1778 г.: Макар физически да остарява, продължава да се стреми към нови форми и пише в дневника си: „Работя дълго през студените нощи и препичам всичко, за да се стопля“. Към края на годината топлият му сандвич с месо и само една филийка хляб предизвиква истински скандал с разголената си откровеност.

1783 г.: За отпразнуване на шейсет и петия си рожден ден създава кюфтето, после обикаля големите столици на света и лично прави кюфтетата в концертните зали, препълнени с въодушевени негови почитатели. В Германия Гьоте предлага да им сервират кюфтета върху кифли — идеята очарова графа и той пише за автора на Фауст: „Този Гьоте е голям човек“. Забележката доставя голямо удоволствие на Гьоте, макар че през следващата година двамата скъсват интелектуалните си връзки поради различия в схващанията си за недопеченото, средно опеченото и добре изпеченото кюфте.

1790 г.: На ретроспективна изложба на неговите творби в Лондон внезапно му прилошава от болки в гърдите и всички смятат, че ще умре, но той се съвзема достатъчно за да наблюдава изграждането на огромен сандвич от група талантливи негови последователи. Паметникът е открит тържествено в Италия и предизвиква истински размирици, но остава недооценен от всички освен от няколко критици.

1792 г.: Заболява от деформация на коленните стави, не успява да се излекува и умира в съня си. Погребват го в Уестминстърското абатство и хиляди скърбят за смъртта му. На погребението му големият немски поет Хьолдерлин обобщава постиженията му с неприкрито благоговение: „Той освободи човечеството от топлия обяд. Всички сме му безкрайно благодарни“.

Смъртни схватки

Действието на пиесата се развива в спалнята на Нат Акерман в двуетажната му къща някъде в Кю Гардънс. Стаята е застлана с мокет. В нея има огромно двойно легло и голяма тоалетна маса. Обзаведена е в изискан стил, прозорците са с тежки завеси, по стените висят няколко картини и един не много привлекателен барометър. При вдигане на завесата се чува тиха музика. Нат Акерман, плещест и шкембест петдесет и седем годишен производител на облекло лежи на леглото и дочита утрешния брой на „Дейли Нюз“. Облечен в хавлия и с чехли, чете край нощната лампа, закачена на бялата табла на леглото. Наближава полунощ. Внезапно чува шум, сяда в леглото и обръща поглед към прозореца.

Нат: Какво става, по дяволите?

През прозореца тромаво се прехвърля някаква тъмна фигура с късо наметало. Неканеният гост носи черна качулка и черни, плътно прилепнали към тялото дрехи. Качулката покрива главата, но лицето е открито. То е много бледо и се вижда, че човекът е на средна възраст. Донякъде прилича на Нат. Пухти силно, после се препъва в рамката на прозореца и пада в стаята.

Смъртта: (защото това е именно тя или в случая той). Боже Господи! Едва не си счупих врата.

Нат: (наблюдава озадачен). Кой сте вие?

Смъртта: Смъртта.

Нат: Кой?

Смъртта: Смъртта. Слушай… Може ли да поседна? Едва не си счупих врата. Треперя като лист.

Нат: Но кой сте вие?

Смъртта: Смъртта. Не ти ли се намира някъде чаша вода?

Нат: Смъртта? Какво искате да кажете със „Смъртта“?

Смъртта: Какво ти става? Не виждаш ли черния ми костюм и бледото лице?

Нат: Да.

Смъртта: Днес празник на Вси светии ли е?

Нат: Не.

Смъртта: Значи съм смъртта. А сега можеш ли да ми дадеш чаша вода или нещо газирано?

Нат: Ако това е някаква шега…

Смъртта: Шега ли? Ти си на петдесет и седем години, нали? Нат Акерман? „Пасифик Стрийт“ номер 118? Освен ако нещо не бъркам, къде ли съм пъхнал листчето? (Бърка из джобовете си, най-сетне някакво картонче с написан отгоре му адрес.) Всичко съвпада.

Нат: Какво искате от мен.

Смъртта: Какво искам ли? Ти как смяташ — какво мога да искам?

Нат: Сигурно се шегувате. Здрав съм като бик.

Смъртта: (това не й прави никакво впечатление). Аха! (Оглежда се наоколо.) Добре си се подредил. Сам ли го направи?

Нат: Имахме вътрешна архитектка, но й помагахме.

Смъртта: (заглежда се в една от картините на стената). Харесват ми тези ококорени дечица.

Нат: Още не ми се тръгва.

Смъртта: Не ти се тръгва ли? Хайде да не започваме. И без това ми се повръща от това катерене.

Нат: Какво катерене?

Смъртта: Изкачих се по водосточната тръба. Исках да постигна драматичен ефект с появата си. Зърнах огромните прозорци, разбрах, че си буден и четеш. Помислих, че си заслужава труда. Викам си, ще се изкача и ще вляза малко по-така… Нали се сещаш… (Щрака с пръсти.) Токът ми обаче се закачи в пълзящите растения, тръбата се откачи и увиснах на косъм. После започна да ми се къса наметалото. Слушай, хайде да тръгваме. Изкарах трудна нощ.

Нат: Счупили сте ми водосточната тръба?

Смъртта: Сама се счупи. Не съм я чупил аз. Малко се поизкриви. Ама ти нищо ли не чу? Знаеш ли как се изтърсих на земята?

Нат: Бях се зачел.

Смъртта: Значи си бил погълнат от четенето. (Вдига вестника.) АРЕСТУВАНИ УЧЕНИЧКИ ЗА ПУШЕНЕ НА МАРИХУАНА. Може ли да го взема?

Нат: Още не съм го прочел.

Смъртта: Ъ-ъ не зная как да ти го поднеса, приятелче…

Нат: Защо не позвънихте на вратата.

Смъртта: Нали ти казвам — можех, разбира се, но как щеше да изглежда тогава цялата работа? Така е по-драматично. Чел ли си „Фауст“?

Нат: Какво?

Смъртта: Ами ако не беше сам? Седиш си тук с важни особи. А аз съм Смъртта. Да ти звъня по звънците и да влизам през главния вход? Как я мислиш тая работа?

Нат: Слушайте, господине, много е късно.

Смъртта: Така е. Искаш ли вече да тръгваме?

Нат: Къде да тръгваме?

Смъртта: Към Смъртта. Към Него. Към Нещото. Към Щастливите ловни полета. (Гледа коляното си.) Знаеш ли, зле съм се порязал. За първи път ми се случва, може да гангреняса.

Нат: Слушай, почакай малко. Трябва ми време да се осъзная. Още не съм готов.

Смъртта: Съжалявам, не мога да ти помогна. Не че не искам. Но моментът е дошъл.

Нат: Как може да е дошъл? Та аз току-що се обединих с „Модист Ориджинълз“.

Смъртта: Няколко долара повече, какво значение!

Нат: Да, нали, теб какво те засяга? На такива като теб сигурно им плащат всички разноски.

Смъртта: Тръгваш ли?

Нат: (проучва го). Съжалявам, но нещо не ми се вярва ти да си Смъртта.

Смъртта: Защо? Да не би да очакваше да видиш Рок Хъдзън?

Нат: Не, не.

Смъртта: Съжалявам, ако съм те разочаровал.

Нат: Не се разстройвай! Не зная, обаче винаги ми се е струвало, че си… как да кажа… малко по-висок.

Смъртта: Висок съм един и шейсет и осем. За моите килограми това е среден ръст.

Нат: Малко приличаш на мен.

Смъртта: Че на кого друг да приличам? Нали съм твоята смърт!!

Нат: Дай ми малко време. Един ден.

Смъртта: Не мога. Какво друго да ти кажа?

Нат: Само един ден. Двайсет и четири часа.

Смъртта: За какво ти е? По радиото съобщиха, че утре пак ще вали.

Нат: Не можем ли да се споразумеем за нещо?

Смъртта: Какво например?

Нат: Играеш ли шах?

Смъртта: Не, не играя.

Нат: Виждал съм картина, на която играеш шах.

Смъртта: Не съм бил аз, тъй като не играя шах. Виж, ако е било на карти…

Нат: Играеш ли карти?

Смъртта: Дали играя карти? Все едно да питаш дали водата е мокра.

Нат: Добър си значи?

Смъртта: Изключителен!

Нат: Ще ти кажа какво ще направим…

Смъртта: Не се пазари с мен.

Нат: Дай да изиграем една игра. Спечелиш ли, тръгваме веднага. Ако спечеля аз, ще ми дадеш малко време. Малко, само един ден.

Смъртта: Няма време за карти.

Нат: Хайде. Нали си изключителен!

Смъртта: Макар че доста ми се играе…

Нат: Хайде, хайде! Не се опъвай. За половин час ще свършим.

Смъртта: Не бива, вярвай ми.

Нат: Картите са ми подръка. Недей сега да театралничиш.

Смъртта: Добре, хайде. Ще поиграем малко. Това ще ме поуспокои.

Нат: (взема бележник, карти и молив). Няма да съжаляваш.

Смъртта: Не ми говори като търговец. Вземай картите, дай нещо газирано и нещо за ядене. За Бога, дошъл му човек на гости, а той няма ни пържени картофи, ни солети!

Нат: Долу в кухнята е останал малко хляб.

Смъртта: Хляб! Ами ако дойде президентът? И на него ли само хляб ще предложиш?

Нат: Ти не си президентът.

Смъртта: Добре, де, раздавай.

Нат започва да раздава и обръща една петица.

Нат: Искаш ли да заложим по една десета от цената за всяка точка, та да стане интересно?

Смъртта: Така не ти ли е интересно?

Нат: На пари играя по-добре.

Смъртта: Както искаш, Нют.

Нат: Нат. Нат Акерман. Не ми ли знаеш името?

Смъртта: Нют, Нат, такава глава ме цепи.

Нат: Вземаш ли петицата?

Смъртта: Не.

Нат: Тегли тогава.

Смъртта: (оглежда картите си, след което тегли). Божке, нямам никаква ръка.

Нат: А как изглежда?

Смъртта: Кое как изглежда? (Двамата теглят и чистят.)

Нат: Смъртта.

Смъртта: Как да изглежда? Лягаш и толкова.

Нат: След това има ли нещо?

Смъртта: Аха, стискаш двойките.

Нат: Питам те дали има нещо след това.

Смъртта: (разсеяно). Ще видиш.

Нат: Значи все пак ще видя нещо?

Смъртта: Може би не се изразих правилно. Хвърляй!

Нат: Трудно може да изкопчи човек от теб някакъв отговор.

Смъртта: Сега играя карти.

Нат: Добре, играй, играй.

Смъртта: А междувременно ти давам карта след карта.

Нат: Не гледай чистените карти!

Смъртта: Не гледам. Само ги подреждам. На колко затваряме играта?

Нат: На четири. Да не искаш да затваряш?

Смъртта: Кой казва, че искам? Попитах само на колко затваряме?

Нат: А аз те попитах само има ли нещо, на което да се надявам?

Смъртта: Играй.

Нат: Нищо ли няма да ми кажеш? От тук къде отиваме?

Смъртта: Отиваме ли? Никъде няма да ходя — ти ще се строполиш на пода като чувал с картофи.

Нат: О, нямам търпение! Боли ли?

Смъртта: Става за миг.

Нат: Ужасно! (Въздиша.) Човек тъкмо се обединява с „Модист Ориджинъл“…

Смъртта: Четири точки. Добре ли е?

Нат: Затваряш ли?

Смъртта: Може ли с четири точки?

Нат: Не, защото имам две.

Смъртта: Шегуваш се.

Нат: Не се шегувам, ти загуби.

Смъртта: Господи! Аз пък мислех, че държиш шестиците.

Нат: Не. Ти раздаваш. Пиша си двайсет точки. Раздавай.

Смъртта раздава.

Нат: Та значи ще падна на пода, а? А не може ли да стоя на канапето, когато се случи?

Смъртта: Не може. Играй.

Нат: А защо да не може?

Смъртта: Защото падаш на пода! Остави ме на мира! Не мога да се съсредоточа.

Нат: Защо трябва на пода? Само това питам! Защо всичко да не стане, когато съм близо до канапето?

Смъртта: Ще направя всичко, което мога. Ще играеш ли най-сетне?

Нат: Човек да не попита нещо! Напомняш ми Мо Левковиц. И той е инат като теб.

Смъртта: Напомнял съм му Мо Левковиц! Аз съм най-страшната личност, която може да си представи, а му напомням Мо Левковиц! Какъв е той, кожар ли?

Нат: Де да беше и ти кожар като него. Печели осемдесет хиляди годишно! Пасмантерист. Има собствена фабрика. Две точки.

Смъртта: Какво?

Нат: Две точки. Затварям. Ти какво имаш?

Смъртта: Какво ли нямам.

Нат: При това пики.

Смъртта: Много бъбриш!

Отново раздават и продължават да играят.

Нат: Какво имаше предвид преди малко като спомена, че това ти била първата задача?

Смъртта: Как ти прозвуча, а?

Нат: Какво искаш да кажеш, че никой досега не е тръгвал натам?

Смъртта: Естествено, че са ходили, но не с мен.

Нат: А с кого?

Смъртта: С други.

Нат: И други ли има?

Смъртта: Разбира се. Всеки има свой собствен път.

Нат: Изобщо не съм го знаел.

Смъртта: А защо да го знаеш? Кой си ти, че да го знаеш?

Нат: Какво искаш да кажеш? Да не би да съм нищо?

Смъртта: Не си нищо. Ти си производител на дрехи. Откъде ще знаеш вечните тайни?

Нат: Какво говориш? Печеля добре. Изучих две деца. Единият работи сега в рекламата, а другият е женен. Имам собствен дом. Карам крайслер. Жена ми има всичко, което си пожелае. Слугини, палто от норки, ходи на почивки. Тъкмо сега е в Идън Рок. Петдесет долара на ден, понеже иска да е близо до сестра си. Чака ме и аз да ида при нея следващата седмица, така че какво си мислиш — че съм някой пройдоха ли?

Смъртта: Добре, добре. Много си докачлив.

Нат: Кой е докачлив?

Смъртта: А ти как щеше да погледнеш, ако и аз се обиждах толкова лесно?

Нат: Да не би да съм те обидил?

Смъртта: А не каза ли, че съм те разочаровал?

Нат: А ти какво очакваш? Да дам прием в твоя чест?

Смъртта: Не говоря за това. Имам предвид само себе си. Бил съм нисък, бил съм такъв, бил съм онакъв.

Нат: Казах, че приличаш на мен. Просто разсъждавах на глас.

Смъртта: Добре, добре, раздавай!

Продължават да играят отнякъде се прокрадва музика, светлините избледняват докато всичко потъва в мрак. Светлините отново се усилват времето е напреднало и играта е свършила. Нат изчислява резултата.

Нат: Шейсет и осем… сто и петдесет. Е, губиш.

Смъртта: (унило гледа картите). Хем си помислих да не я чистя тази деветка. Проклета да е!

Нат: Е, до утре.

Смъртта: Какво значи „до утре“?

Нат: Спечелих един ден. А сега ме остави на мира.

Смъртта: Ама значи ти си говорил сериозно!

Нат: Така се споразумяхме.

Смъртта: Да, но…

Нат: Никаква „но“. Спечелих двайсет и четири часа. Утре ела пак.

Смъртта: Всъщност не знаех, че играем на време.

Нат: Толкова по-зле за теб. Трябваше да внимаваш.

Смъртта: И къде да прекарам двайсет и четири часа?

Нат: Какво значение има това? Главното е, че спечелих един ден.

Смъртта: Какво искаш да правя сега, да се мотая по улиците ли?

Нат: Наеми си стая в хотел и иди на кино. И не прави от това капитален въпрос.

Смъртта: Я сметни отново резултата.

Нат: Дължиш ми двайсет и осем долара.

Смъртта: Какво?

Нат: Точно така, момчето ми. Ето, погледни!

Смъртта: (тършува из джобовете си). Имам само дребни. Двайсет и осем не мога да събера.

Нат: Приемам и чекове.

Смъртта: А от чия сметка?

Нат: Слушай, с кого всъщност си имам работа?

Смъртта: Ако искаш, дай ме под съд. Къде да си открия сметка?

Нат: Добре, добре, давай каквото имаш и ще смятаме работата за уредена.

Смъртта: Слушай, тези пари ми трябват.

Нат: За какво са ти пък на теб пари?

Смъртта: Какво говориш! Ти си този, който отива отвъд!

Нат: Е, та?

Смъртта: А знаеш ли колко път има дотам?

Нат: Е, та?

Смъртта: Ами бензин? Ами пътна такса?

Нат: Значи ще пътуваме с кола!

Смъртта: Ще разбереш. (Възбудено.) Слушай, ще дойда пак и ще ми дадеш възможност да си върна изгубените пари. Инак ще си имам неприятности.

Нат: Както желаеш, ще залагаме двойно. Може да спечеля седмица или месец. Както играеш, нищо чудно да спечеля и години.

Смъртта: А междувременно нямам къде да отседна.

Нат: Значи до утре.

Смъртта: (Нат го изтласква към вратата.). Къде да намеря удобен хотел? Защо ли говоря за хотели, когато нямам пари. Ще поседя в парка. (Взема вестника)

Нат: Вън! Вън! Вестникът е мой. (Взема си обратно вестника.)

Смъртта: (излиза). Защо ли просто не го взех? Защо ми трябваше да играя карти!

Нат: (провиква се след него). Внимавай, като слизаш! Пътеката на едното стъпало се е отпуснала!

В същия момент се чува ужасен трясък. Нат въздъхва, после отива до нощната масичка и се обажда по телефона.

Нат: Ало, Мо? Аз съм. Слушай. Не зная дали някой не си прави шеги, или пък е нещо друго, но тук допреди малко беше Смъртта. Поиграхме малко карти… Не, не. Смъртта. Лично. Или някой друг, който твърдеше, че е Смъртта. Но ако знаеш, Мо, какъв е балама!

Пролетен бюлетин

Броят колежански бюлетини и съобщения за повишаване образованието на възрастни, които пускат в пощенската ми кутия ме убеждава, че сигурно съм попаднал в пощенски списък на хора с незавършено образование. Не че се оплаквам, тъй като една програма за популярни университетски лекции прикова интереса ми със сила, досега запазена само за един хонконгски каталог на помагала за меден месец, изпратен ми веднъж по погрешка. Всеки път, когато преглеждам най-новия бюлетин за популярни университетски курсове, моментално си правя планове да зарежа всичко и да се върна в училище. (Преди много време ме изхвърлиха от университета — жертва на недоказани обвинения.) И досега съм необразован, ограничен човек и ми стана навик да се ровя в един такъв въображаем, красиво отпечатан бюлетин, който повече или по-малко е характерен за всички останали.

ТЕОРИЯ НА ИКОНОМИКАТА: Систематично приложение и критична оценка на основните аналитични концепции за теория на икономиката с ударение върху парите и защо са толкова добри. Постоянните коефициенти на производствените функции, променливите криви на цените и доставките са включени в програмата за първия семестър, като вторият се съсредоточава върху разходите, промените и пълния портфейл. Анализира се федералната резервна система, студентите от горните курсове се обучават в най-подходящия метод за попълване на бланки за внасяне на суми по текуща сметка. Другите предмети включват: инфлация и депресия — как да се обличаме в двата случая; заеми, лихви, изчезване без заплащане.

ИСТОРИЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ: От откриването на вкаменелия праисторически кон в мъжката умивалня на закусвалнята на Сидон в Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси, се предполага, че някога Европа и Азия са били съединени от ивица земя, която по-късно потънала, превърнала се в Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси или и двете. Това открива нова перспектива по въпроса за формирането на европейското общество и дава възможност на историците да правят догадки, защо е възникнало в район, от който е щяла да излезе една по-добра Азия. В курса се изучава също така решението Ренесансът да се състои в Италия.

УВОД В ПСИХОЛОГИЯТА: Теорията на човешкото поведение. Защо едни хора са „очарователни“, а други ви се иска да ощипете? Съществува ли раздвоение между ума и тялото и ако е така, кое от двете е за предпочитане? Обсъждат се агресията и метежът. (Студенти, интересуващи се особено много от тези страни на психологията, се съветват да посещават един от следните курсове през зимния семестър: увод във враждата; междинна вражда; напреднала омраза; теоретични основи на ненавистта.) Специално внимание е отделено на съзнателността в противовес на безсъзнателността. Дават се много полезни съвети, как да запазим съзнание.

ПСИХОПАТОЛОГИЯ: Целта е да се разберат маниите и фобиите, включително страхът от внезапно залавяне и натъпкване с месо от раци, нежеланието да се върне волейболен сервис и невъзможността да произнесете думата „сводница“ в присъствие на дами. Анализира се натрапчивият импулс да се търси компанията на брадати мъже.

ФИЛОСОФИЯ 1: Чете се всичко от Платон до Камю и се засягат следните въпроси:

Етика: Категоричният императив и шест начина да го заставите да ви служи.

Естетика: Изкуството огледало на живота ли е, или какво?

Метафизика: Какво става с душата след смъртта? Как се справя сама?

Гносеология: Познаваемо ли е познанието? Ако не е, откъде знаем това?

Абсурдното: Защо съществуването се смята за глупаво, особено за мъже, които носят кафяво-бели обуща. Многобройността и единичността се изучават в тяхната връзка с други явления. (Студенти, достигнали единичност¬та, преминават към двойствеността.)

ФИЛОСОФИЯ XXIXX-б: Увод към Бога. Очна ставка със Създателя на Вселената посредством неофициални лекции и екскурзии сред природата.

НОВА МАТЕМАТИКА: Обикновената математика напоследък е обявена за остаряла благодарение на откритието, че години наред сме писали цифрата пет отзад напред. Това доведе до преоценка на броенето като метод да се стигне от едно до десет. Студентите се обучават в модерните схващания на булевата алгебра и неразрешимите по-рано уравнения се решават със заплаха от репресии.

ОСНОВИ НА АСТРОНОМИЯТА: Основно изучаване на Вселената, грижите по нея и почистването й. Съставеното от газове слънце може да експлодира всеки миг и да унищожи цялата наша Слънчева система; на студентите се дават съвети, как трябва да постъпи средният гражданин в подобен случай. Те се обучават също така в разпознаване на различните съзвездия, като Голямата мечка, Лебед Стрелец и дванайсетте звезди, които осветяват витрината на магазина за мъжки панталони.

МОДЕРНА БИОЛОГИЯ: Как функционира тялото и къде най-често се намира. Прави се анализ на кръвта и се изучава защо тя е възможно най-подходящата течност за циркулиране из нашите вени. Студентите правят дисекция на жаба и сравняват храносмилателната й система с храносмилателната система на човека, като жабата се представя много добре във всички случаи, с изключение на гозби с къри.

БЪРЗО ЧЕТЕНЕ: Този курс всекидневно увеличава скоростта на четене до края на семестъра, когато от студентите ще се иска да прочетат „Братя Карамазови“ за петнайсет минути. Методът се състои в бърз поглед върху страниците и в отстраняване на всичко от полезрението освен местоименията. Малко по-късно се отстраняват и местоименията. Постепенно студентът се насърчава да подремне. Прави се дисекция на жаба. Пролетта иде. Хората се женят и умират. Пинкертон не се завръща.

МУЗИКОЛОГИЯ III: Флажолет. Студентът се обучава в свирене на „Янки Дудъл“ на дървена свирка и напредва бързо до Бранденбургските концерти. После се връща бавно към „Янки Дудъл“.

ОЦЕНКА НА МУЗИКАТА: За да „чуе“ правилно велико музикално произведение, човек трябва: 1) да знае родното място на композитора; 2) да различава рондото от скерцото и да го потвърди на дело. Важно е отношението. Усмихването е недопустимо, освен ако композиторът не е мислил да пише смешна музика като в „Тил Ойленшпигел“ — произведение, което изобилства с музикални шеги (макар че най-хубавите партии се изпълняват от тромбона). Ухото също трябва да бъде тренирано, защото този наш орган лесно може да се въведе в заблуждение посредством лошото поставяне на стерео говорителите и да се накара да си мисли, че е нос. Включени са и други предмети, като: тактуването и потенциалните му възможности на политическо оръжие; григорианското песнопение: кои монаси са спазвали ритъма.

ДРАМАТУРГИЯ: Най-важното в драмата е конфликтът. Обрисуването на героите също е много важно. Както и онова, което говорят. Студентите научават, че дългите и скучни монолози не са ефектни, докато кратките и „смешните“ изглежда се приемат добре. Изучават се основите на психологията на публиката: Защо пиеса относно някое старо симпатично действащо лице, наречено „дядка“, често пъти не е така интересна в театъра, както да фиксираш настойчиво темето на седящия пред теб, с цел да го накараш да се обърне? Изучават се също така интересни черти от историята на театъра. Преди откриването на курсива например сценичните бележки често са били вземани за реплики и великите актьори са произнасяли „Джон става и прекосява сцената“, което, естествено, е водело до объркване, а в отделни случаи и до ужасни критични забележки. Това явление се анализира подробно и студентите изучават избягване на грешките. Препоръчително четиво — „Шекспир — не са ли това четири жени?“ от А. Ф. Шулт.

УВОД В ОБЩЕСТВЕНАТА ДЕЙНОСТ: Курс, предназначен за обучаване на обществени дейци, които възнамеряват да работят „на открито“. Изучавани предмети: организиране на улични банди в баскетболни отбори и обратното; спортните площадки като средство за предотвратяване на младежката престъпност; дискриминация; разрушеното семейно огнище; как да постъпим, ако ни ударят с верига от велосипед.

ЙЕЙТС И ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО. СРАВНИТЕЛНО ПРОУЧВАНЕ: Поезията на Уилям Бътлър Йейтс се анализира на фона на правилната грижа за зъбите.

(курсът е за ограничен брой студенти.)

Хасидически приказкиС тълкуване от изтъкнат учен

Един мъж вървял чак до Елм, за да поиска съвет от равина Бен Кадиш, най-светия от всички равини през деветнайсети век и навярно най-досаден мърморко в цялото Средновековие.

— Кажи ми, равине — рекъл човекът, — къде мога да намеря мир?

Хасидът го огледал хубаво и отвърнал:

— Погледни зад теб, бързо!

Мъжът се обърнал, а равинът Бен Кадиш го халосал по тила със свещник.

— Този мир стига ли ти? — ухилил се той и понамести ярмулката на темето си.

В тази приказка се задава тъп въпрос. Но освен въпроса тъп е и мъжът, който се е разкарвал до Елм, за да го зададе. Не че Елм е бил чак толкова далеч, ала по-добре да си бе спестил ходенето. Защо му е трябвало да занимава Бен Кадиш с глупости, сякаш той си е нямал други кахъри? По онова време равинът бил затънал в дългове към комарджии, а някоя си госпожа Хехт на всичкото отгоре твърдяла, че уж той бил истинският баща на едно от децата й. Значи смисълът на тази приказка е, че оня тип нямал какво друго да прави, та се мотаел тук и там и вдигал кръвното на хората. Ето защо равинът го фраснал по чутурата, което според свещените книги е най-деликатния начин да се изрази загриженост. В близък до този вариант на същата приказка равинът скоква като обезумял върху раменете на мъжа и с татуировъчна игла изографисва историята на Рут върху носа му.

Равинът Радиц от Полша бил много нисък, пък с дълга брада. Говорело се, че с чувството си за хумор той предизвикал много погроми. Веднъж един от неговите ученици го попитал:

— Кого е обичал Бог повече — Моисея или Авраама?

— Авраама — отвърнал духовникът.

— Да, но Моисей е извел израилтяните до Обетованата земя — рекъл ученикът.

— Добре, тогава Моисея — съгласил се духовникът.

— Разбрах, равине, въпросът беше глупав.

— Не само това, ами и ти си тъпчо, жена ти е развратница, а ако не си вдигнеш слонския крак от стъпалото ми, ще те отлъча.

Тук равинът е помолен да направи сравнителна оценка на Моисей и Авраам. Това е доста трудно нещо, особено за човек, който не е чел Библията и я фалшифицира на поразия. И как да разбираме безнадеждната относителност на степента „по-“? Онова, което е „по-добро“ за равина, едва ли е „по-добро“ за възпитаника му. Равинът например обича да спи по корем. Ученикът му пък обича да спи върху корема на равина. В този случай противоречието става очевадно, нали? Трябва да се отбележи също, че да стъпиш върху крака на равин (както е сторил ученикът в приказката), според свещените книги е грях сравним с греха да галиш къшей обреден хляб маца с друга цел, освен да го ядеш.

Един баща, който не можел да задоми грозната си щерка, отишъл при равина Шимел в Краков.

— Голяма ми е мъката — оплакал се той на преподобния — защото Бог ме наказа с грозна дъщеря.

— Колко грозна? — попитал пророкът.

— Ако легне в чиния до херинга, не можеш да ги различиш.

Пророкът от Краков дълго мислил и накрая попитал:

— От коя херинга?

Слисан от въпроса, мъжът не се двоумил много-много и отвърнал:

— Ъъъ… от немската.

— Ууу, лоша работа — рекъл равинът, — ако беше от полската, по̀ можеше да се уреди.

Ето ви приказка, която разкрива трагедията на едно преходно качество, каквото е красотата. Дали девойката наистина прилича на херинга? Защо не? Нима не сте виждали на какво мязат някои от онези същества, които в днешно време ходят по улиците, особено из курортите? А дори и да прилича на херинга, нали всяка жива твар е красива в Божиите очи? Е, навярно е сериозен проблем за една мома, ако тя се чувства по-удобно в купа с винен сос, отколкото във вечерна рокля. Ала къде-къде по-странно е, че съпругата на равина Шимел приличала на скарида, но само в лицето, което компенсирала с раздираща кашлица… и тук връзката вече ми се губи.

Равинът Цви Хаим Израел, правоверен теолог, който извисил хленченето до изкуство, непознато преди това на Запад, бил провъзгласен единодушно за най-мъдрия мъж на Ренесанса от сънародниците му евреи, които съставлявали една шестнайсета от процента от населението на Земята. Веднъж на свещения еврейски празник, когато се отбелязва денят, в който Бог нарушил всичките си обещания, равинът тръгнал към синагогата и по пътя го спряла една жена.

— Равине, защо не ни се разрешава да ядем свинско? — попитала го тя.

— Айде бе, наистина ли? — не могъл да повярва преподобният. — Ох, каква стана тя.

Това е една от малкото приказки в хасидическата литература, които третират проблема за еврейските канони. Равинът знае, че не бива да яде свинско, но не му пука, защото си пада по тлъстите пържоли. Освен че набива свинско, той винаги преяжда с вапцани великденски яйца. С една дума, хич не го е еня за правоверните традиции, а Божият завет към Авраам за него е „само още едно тинтири-минтири“. Защо еврейските религиозни закони забраняват яденето на свинско, все още е неизяснено. Някои учени смятат, че свещените книги просто съветвали да не си поръчвате от това месо в определени ресторанти.

Равинът Баумел, известен учен от Витебск, решил да обяви гладна стачка в знак на протест срещу несправедливия закон, който забранявал на руските евреи да носят мокасини извън гетото. Цели шестнайсет седмици светият мъж лежал на твърда дървена скара, зяпал в тавана и отказвал всякаква храна. Учениците му вече започнали да се безпокоят, когато дошла една жена, приближила до одъра, навела се над мъдреца и му прошепнала:

— Кажи ми, равине, какъв цвят къна използваше Естер?

Преподобният се извил едва-едва на една страна и я погледнал право в очите.

— Глей я ти нея какво се сетила да ме пита! — възкликнал той — аз от шестнайсет седмици залък не съм сложил в уста и ме цепи главата, та две не виждам! А тя?…

При тези негови Слова учениците му я отвели до празничната трапеза под навеса, където тя яла до насита от рога на изобилието, докато не й показали сметката.

Това е едно доста проникновено изследване на проблема за гордостта и суетата, чийто смисъл, изглежда, е, че постите са огромна грешка. Особено на празен стомах. Човек не си докарва сам нещастия и страданията ни наистина са по Божия воля, но не е по силите ми да обясня защо Той изпитва такова удоволствие, като ги стоварва на нашите глави. Някои източни племена вярват, че страданието е единственият начин за изкупление на греховете, а учени са описали как членовете на някаква си секта на есеите нарочно си блъскат главата о стената. Според по-късните Мойсееви книги Бог е милосърден, макар да има много въпроси, по които предпочита да не задълбава.

Равинът Йекел от Занс, който имал най-добрата дикция в света, докато друговерец не му откраднал звукоусилващите гащи, сънувал три нощи поред, че ако си направи труда да иде до Борки, ще открие там голямо съкровище. Сбогувал се той с жената и децата и поел на път, като казал, че ще се върне след десет дни. Две години по-късно го открили в Уралските планини, където скитосвал и въртял любов с една панда. Премръзнал и изпосталял, преподобният бил върнат вкъщи, където се освестил с помощта на гореща супа и телешки бут. След вечеря той разказал какво му се било случило. На три дни път от Занс го нападнали диви номади. Като разбрали, че е евреин, го накарали да прекрои всичките им спортни сака и да стесни панталоните им. Но тази гавра им се сторила недостатъчна, та взели, че му напълнили ушите с кисел и ги запечатали с восък. Накрая равинът успял да избяга и тръгнал към най-близкия град, но се озовал в Урал, защото се срамувал да попита за пътя.

След като разказал тази история, равинът станал и отишъл да си легне, а под възглавницата си открил съкровището, за което бил тръгнал. Обзет от религиозен екстаз, той паднал на колене и отправил благодарствени слова към Бога. След три дни той отново скитал из Урал, този път обаче в заешки костюм.

Това истинско шедьовърче е ярък пример за абсурдността на мистицизма. Равинът сънува три нощи поред. Ако от Десетте Божи заповеди извадим Петте книги на Моисей, остават пет. Ако от тях извадим братята Яков и Исав, остават три. С подобна аритметична логика равинът Ицхак Бен Леви, най-великият еврейски мистик, успя да направи двоен базов удар петдесет и два дни поред на бейзболния стадион „Акведукт“ и още се препитава от държавна социална помощ.

Кореспонденцията Госаж — Вардебедян

Записки на пресития човек

Аз съм дебел. Отвратително дебел. Най-дебелото човешко същество, което познавам. По тялото ми няма нищо друго освен излишни килограми. Пръстите ми са като кебапчета. Китките — като топузи. Дори очите ми са тлъсти. (представяте ли си — тлъсти очи?) Натрупал съм стотици килограми над нормата. Меса висят по мен като по топяща се на слънце близалка. Който ме види, не може да повярва, че е възможно човек да има такава коремна обиколка. Аз съм си шишко, в това няма съмнение. Добре де, ще попита читателят, какво му е доброто или лошото ако приличаш на планета? Не искам да се правя на умник, нито да използвам парадокси, но ще отговоря, че сама по себе си тлъстината е над буржоазния морал. Тя си е тлъстина и толкоз. Да речеш, че има някаква стойност или е чиста проба зло, значи да гледаш несериозно на нея. Пълен абсурд! Защото какво е всъщност тлъстината, ако не натрупване на килограми? А какво са килограмите? Просто сбор от клетки. Може ли една клетка да е морална? Побира ли се тя в понятията за добро и зло? Кой знае, та те са толкова малки. Не, братко, не се опитвай да делиш тлъстината на добра и на лоша. Трябва да се научим да не класифицираме дебелите: виж го този каква първокачествена сланинка е натрупал, а погледни онзи нещастник — едва диша от лойта.

Да вземем за пример К. Този човек така се бе оял, че не можеше да мине през обикновена врата без помощта на лост. Преди да се премести от една стая в друга, К. сваляше всичките си дрехи и едва тогава се промушваше с големи усилия през касата. По стечение на обстоятелствата знам на какви обиди е бил подложен от хулиганчетата по улиците. Какво ли не са подвиквали зад гърба му: „Ей, прасчо!“, „Накъде бе, слон?“ А как ли го е заболяло, когато на Свети Архангел Михаил пред отбрано общество губернаторът на провинцията се обърна към него с „Какво искаш бе, пача такава?“.

Един ден на К. му дойде до гуша и реши да мине на диета. Да, лишаваше се човекът! Най-напред отказа сладкишите. После и хляба, алкохола, белтъчините, сосовете. С една дума, К. спря да яде всичко, което пречи на човек да си завърже връзките на обувките. Постепенно започна да слабее. Плътта падаше на вълни, на вълни от ръцете и краката му. От гладко заоблените му форми не остана нищичко и ето ти го пред хората — в нормален вид. Да, да, дори може да се каже, че бе привлекателен. Изглеждаше най-щастливият човек на света. Казвам „изглеждаше“, защото осемнайсет години по-късно, когато бе на крачка от смъртта и треска тресеше изпитото му тяло, той извикал: „Сланинките ми! Искам си обратно тлъстините! Моля ви! Не мога без тях! Къде са ми килограмите? Ама че глупак съм бил — да се разделя с тях! Кой дявол ме накара?“ Мисля, че поуката от тази история е пределно ясна.

В този миг читателят сигурно се пита: „Добре де, дундьо, като си толкова дебел, защо не постъпиш на работа в някой цирк?“ Признавам си, и то не без смущение: защото не мога да изляза от дома. Не мога да изляза, защото не влизам в панталоните си. Краката ми са прекалено дебели и не се вмъкват в крачолите. Те са живо доказателство за погълнатото огромно количество телешки кюфтета — повече, отколкото ще преброите на цялото Второ авеню. Трябва да има към дванайсет хиляди сандвича на всеки крак. И то от двойните. Едно е сигурно обаче: ако тлъстините ми можеха да говорят, щяха да разкажат за невероятната самота на един мъж и да дадат няколко напътствия, как се правят хартиени платноходки. Всяко мое излишно килце иска да бъде чуто. Моите сланинки не са обикновени. Видели са какво ли не. Само прасците ми са натрупали опит за цял един живот. Тлъстините ми не са щастливи, но поне са истински. Нито едно грамче от тях не е фалшиво. Няма нищо по-лошо от изкуствените мазнини, макар да не знам дали още ги има по магазините.

Но нека ви разкажа как станах дебел. Защото не съм такъв по рождение. Църквата ме докара до това положение. Едно време бях слаб, слаб, та чак приличах на вейка. Толкова слаб бях, че само човек с объркани понятия можеше да ме нарече шишко. Така я карах до деня — мисля, че беше на двайсетия ми рожден ден, — когато с чичо ми влязохме в изискан ресторант да се почерпим с чай и бисквити. Най-неочаквано той ме попита:

— Вярваш ли в Бога? И ако вярваш, колко според теб тежи Той?

След тези думи той дръпна от скъпата си пура и с обичайната си самоувереност, плод на дългогодишни тренировки, така жестоко се закашля, че за малко не започна да храчи кръв.

— Не вярвам в Бог — рекох. — Ако Той съществуваше, защо тогава има бедни и плешиви? Защо едни хора живеят и си свиркат въпреки хилядите смъртни врагове около тях, а други със седмици не могат да се отърват от мигрена? Защо дните ни са преброени, а не описани? Отговори ми, чичо! Или си шокиран?

Знаех, че няма да ми се разсърди, защото нищо не можеше да го шокира. Беше видял с очите си как турци изнасилват майката на учителя му по шах, и дори това щяло да му се стори забавно, ако не било продължило толкова дълго.

— Скъпи ми племеннико — отвърна той, — има Бог, каквото и да си мислиш, и Той е навсякъде. Да! Навсякъде!

— Навсякъде ли? Но, чичо, как можеш да кажеш такова нещо, когато самият ти със сигурност не знаеш дали съществуваме? Вярно, ето сега докосвам брадавицата ти, но не е ли възможно това да е илюзия? Ами ако целият ни живот е една илюзия? Не може да не си чувал за онези източни светци, които са убедени, че нищо не съществува извън тяхното съзнание освен може би бар „Омар“ и Централната гара. Може би просто сме сами, без цел, обречени да се лутаме в една безразлична Вселена, лишени от надежда за спасение, и не ни очаква нищо друго освен мизерия, смърт и празната действителност на вечното нищо?

Усетих, че думите ми много го впечатлиха, защото ето какво ми каза:

— Чудиш се защо вече не те канят на гости! Бога ми, момче, ти си патологичен случай!

После ме нарече нихилист и започна да ме поучава, както само оглупелите старци умеят:

— Бог невинаги е там, където Го търсиш, но уверявам те, племеннико драги, че Той е навсякъде. В тези бисквити например.

С тези думи той стана и си тръгна, оставяйки ми благословията си и сметката, която приличаше на разходен лист на самолетоносач.

Прибрах се у дома, разсъждавайки над онова, което искаше да ми каже с простичкото заявление: „Той е навсякъде. В тези бисквити например“.

Обзе ме необичайна сънливост и легнах да подремна. Докато спях, сънувах нещо, което изцяло промени живота ми. Вървя си из полето и изведнъж усещам остър глад. Все едно че не съм ял от дни. Стигам до един ресторант и влизам. Поръчвам си двоен сандвич с кюфте и отделна порция пържени картофи. Сервитьорката, която много прилича на моята хазайка (абсолютно безлично женище, което от пръв поглед можеш да сбъркаш с космата пиявица), се опитва да ме изкуши да взема салата с пилешко месо, която изглежда доста застояла. Докато разговарям с нея, тя се превръща в сребърен сервиз за двайсет и четирима души. Напушва ме истеричен смях, от който ми потичат сълзи и получавам остра ушна инфекция. В помещението нахлува ярко сияние и виждам да приближава светеща фигура, яхнала бял жребец. Разпознавам в нея моя педикюрист, който лекува гъбичките по стъпалата ми, и припадам с чувство на вина.

Това сънувах. Събудих се с усещане за невероятно благосъстояние. Изведнъж станах оптимист. Всичко ми се изясни. Думите на чичо разтърсиха из основи същността ми. Отидох в кухнята и започнах да плюскам. Нагъвах де каквото ми попаднеше пред очите. Сладкиши, хлебчета, овесени ядки, месо, плодове. Шоколади, зеленчуци в сос, вина, риба, кремове и юфка, еклери и вурстчета, чиято обща стойност надхвърли шейсет хиляди долара. Щом Бог е навсякъде, мислех си, значи е и в храната. Така че колкото повече ям, толкова по-божествен ще стана. Обзет от тази религиозна треска, се тъпчех като фанатик. За шест месеца станах най-светият сред светците, със сърце, посветено изцяло на молитви, и със стомах, който можеше да пресече щатската граница, без да съм я прекрачил.

За последен път видях стъпалата на краката си една заран във Витебск, май беше четвъртък. Оттогава просто усещам, че са си още на мястото, там долу някъде. Набивах ли, набивах и растях ли, растях! Не помислях дори да отслабвам. Не бих допуснал такъв грях. Защото, когато сваляме десетина килца, драги ми читателю (а предполагам, че не си колкото мен), къде е гаранцията, че не се лишаваме от най-добрите си килограми? Можем да изгубим онези, в които се съдържат нашият гений или нашата човечност, любов и честност, както стана с един мой познат генерален инспектор, който после скришом си пъхаше подплънки около кръста.

Знам, знам сега какво ще речете. Че това противоречи на всичко — да, на абсолютно всичко, — което казах в началото. Пък накрая възхвалявам плътта. Що за ценностна система?! Така е, но какво от това? Та нали целият ни живот е изтъкан от противоречия? Мнението на един човек за тлъстините може да се променя, както се сменят сезоните, както се мени цветът на косата ни и както самият живот се променя. Защото животът е промяна и тлъстинката е живот, но и смърт. Не разбирате ли? Тлъстината е всичко! Освен, разбира се, ако не сте прекалено дебели.

Спомен от двайсетте години

В Чикаго отидох за първи път през двайсетте години, и то за да гледам боксов мач. Ърнест Хемингуей се беше лепнал за мен и двамата се настанихме в тренировъчния лагер на Джак Демпси. Хемингуей тъкмо бе привършил два разказа за боксьори. Гъртруд Стайн и аз смятахме, че са прилични, но трябва доста да се пипнат, та да станат, както трябва. Взех Хемингуей на подбив за романа му, който щяха да публикуват, и хубавичко се посмяхме. След което надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.

Същата зима Алис Токлас, Пикасо и моя милост взехме под наем една виличка в Южна Франция. По онова време работех върху нещо, което се очертаваше като голям американски роман, но шрифтът беше много дребен и това много ме затрудняваше.

Всеки следобед излизахме с Гъртруд Стайн на лов за антики из местните магазинчета. Спомням си как веднъж я попитах дали не смята, че трябва да стана писател. С типичния си прокобен израз, който толкова много ни забавляваше, тя отвърна: „Не“. Взех това за утвърдителен отговор и още на следващия ден заминах за Италия. Тази страна много ми напомняше за Чикаго, особено Венеция, защото и в двата града имаше канали и улици, украсени богато със статуи и катедрали на велики скулптори от Ренесанса.

Същия месец посетихме Пикасо в ателието му в Арл — градче, което се казвало Руан или Цюрих, докато французите не го прекръстили през 1589 г. при управлението на Луи Призрака. (Луи бил крал копелдак от XVI век, който гледал на всеки да прави мръсно.) Пикасо се канеше да започне онова, което по-късно стана известно като неговия „син период“, но с Гъртруд Стайн седнахме да изпием по едно кафе с художника и го отложихме с десет минути. Периодът продължи четири години, така че тези десет минути не бяха от голямо значение.

Пикасо бе дребен човечец, който ходеше по странен начин, като изнасяше едното си стъпало пред другото, та така докато направеше онова, което наричаше „крачка“. Много се смяхме на забавните му идеи, ала в края на трийсетте, когато се надигаше фашизмът почти не остана на какво да се смееш. Разгледахме много внимателно най-новите творби на Пикасо и Гъртруд Стайн заключи, че „изкуството във всичките му прояви не е нищо друго, освен израз на нещо“. Пикасо не бе на същото мнение и заяви „Оставете ме на мира. Бях седнал да обядвам“. Дълбоко в душата си чувствах, че е прав. Наистина бе седнал да обядва.

Ателието на Пикасо по нищо не приличаше на ателието на Матис — докато испанецът бе разхвърлян, при французина цареше идеален порядък. Колкото и странно да изглежда, всъщност бе точно обратното. През септември същата година поръчаха на Матис да нарисува алегория, но нали жена му все боледуваше, картината остана недовършена и я използваха за тапет. Спомням си всички тези събития много добре, защото по онова време цялата тайфа се бяхме наблъскали в евтин апартамент някъде в Северна Швейцария, където ни в клин, ни в ръкав започваше да вали дъжд и после, също толкова неочаквано, спираше. Испанският кубист Хуан Грис убеди Алис Токлас да му позира за натюрморт и с характерната за него абстрактна представа за предметите започна да цепи лицето и тялото и на основните им геометрични форми, докато не дойдоха полицаи да го отведат. Грис бе родом от провинциална Испания и според Гъртруд Стайн само истински испанец можел да има неговото поведение. То се изразяваше в това, че говореше на испански и сегиз-тогиз се прибираше при семейството си в Испания. Страхотно беше да наблюдаваш как го прави.

Сещам се за един следобед, когато се бяхме разплули в една кръчма за педерасти в Южна Франция. Седяхме си удобно с изпружени крака на високите столчета край барплота и Гъртруд Стайн заяви: „Драйфа ми се“. Пикасо намери това за много забавно, а ние с Матис решихме, че е сигнал да отпрашим за Африка. Седем седмици по-късно в Кения се натъкнахме на Хемингуей. Загорял и брадясал, той вече усъвършенстваше познатия равен стил на писане за очите и устата. Там, на неизследвания Черен континент, Хемингуей бе намерил дар слово.

— Как я караш, Ърнест? — го попитах.

Че като се отприщи на едни лакърдии за смърт и приключения, както само той може, краят им не се виждаше. Когато се събудих, беше стъкнал лагерен огън и ни приготвяше чревца за мезе. Докато си сръбвахме коняче, взех да подхвърлям шеги за брадата му и падна голям смях. После надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.

Същата година отидох за втори път в Париж, за да си похортувам с един изпосталял и доста изнервен европейски композитор с орлов профил и изключително неспокойни очи, който след време се прочу като Игор Стравински, а по-късно — като най-добрия му приятел. Отседнах в дома на Ман и няколко пъти за вечеря ни гостуваха Стинг Рей и Салвадор Дали. Дали се зарече да постави представление с един актьор и го направи, при това с огромен успех, защото наистина на сцената излезе само един човек. Изобщо изкарахме една весела и изискана френска зима.

Помня как една вечер Скот Фицджералд и жена му се прибраха у дома от новогодишното тържество. Беше през април. От три месеца не бяха вкусвали друго питие освен шампанско, а седмица преди това, издокарани като за коктейл, бяха скочили с лимузината си от трийсетметрова скала в океана — ей така, заради тръпката. Нещо реално лъхаше от Фицджералдови; ръководеха се от здрави ценности. Бяха много скромни хорица и когато Грант Ууд ги убеди да му позират за неговата картина „Американска Готика“, помня, че се чувстваха безкрайно поласкани. После Зелда ми разправи как по време на сеансите Скот все си изпускал тризъбеца.

През следващите няколко години със Скот станахме големи приятели и повечето наши познати бяха убедени, че главният герой в най-новия му роман е създаден по мое подобие, а аз пък съм заживял като героя от предишната му книга, което в крайна сметка приключи с това, че един измислен образ заведе дело срещу мене.

Слабото място на Скот бе творческата дисциплина и въпреки че всички обожавахме Зелда, виждахме нейния неблагоприятен ефект върху работата му. Тя го докара дотам, че вместо по роман на година той започна да пише само рецепти за морски специалитети и цели страници със запетайки.

Накрая, през 1929 г., цялата тайфа се замъкнахме в Испания, където Хемингуей ни запозна с Манолете, който бе чувствителен като девственица. Ходеше в тесни тореадорски панталони и само понякога ги сменяше с колоездачни шорти. Манолете беше велик, ама много велик художник. Ако не бе станал бикоборец, с този негов финес като нищо щеше да е световноизвестен счетоводител.

В Испания прекарахме много весело: пътувахме, пишехме, Хемингуей ме взе на лов за риба тон и извадих четири празни консерви. Голям смях падна и Алис Токлас ме попита дали съм влюбен в Гъртруд Стайн, защото и бях посветил томче със стихове — нищо, че ги бе писал Т. С. Елиът, — а аз рекох: да, обичам я, ама няма да ме огрее, тъй като тя е прекалено интелигентна за мен. Алис Токлас се съгласи с мен, след което надянахме боксови ръкавици и Гъртруд Стайн ми разби носа.

Граф Дракула

Някъде в Трансилвания чудовището Дракула спи в своя ковчег и очаква падането на нощта. Тъй като слънчевите лъчи ще го убият, той стои защитен в подплатена с атлаз камера със сребърния герб на неговата фамилия. Най-сетне се смрачава и някакъв свръхестествен инстинкт кара демона да се измъкне от сигурността на прикритието си, да приеме отвратителните форми на прилеп или вълк, да броди из страната и да смуче кръвта на невинните си жертви. Накрая, преди първите лъчи на най-големия му неприятел — слънцето, да оповестят новия ден, той бърза да се прибере на сигурно място в своя скрит ковчег и ляга да спи, докато кръговратът започне отново.

Ето че той се размърдва. Клепачите му потрепват в отговор на някакъв древен и необясним инстинкт, че слънцето клони към заник и неговото време настъпва. Тази вечер чудовището е особено гладно и както лежи — вече напълно разсънено, в подплатена с червено мъжка пелерина, очакващо да долови с някакво свръхестествено възприятие момента на мрака, в който да отвори капака, обмисля кои да бъдат новите му жертви тази вечер. Хлебарят и жена му, решава той. Сочни, достъпни и нищо неподозиращи. Мисълта за непредпазливите съпрузи, чието доверие към него той бе изградил най-внимателно, възбужда жаждата му за кръв до степен на трескавост и той едва се стърпява още няколко последни секунди преди да изскочи от ковчега и да хукне да търси плячката си. Внезапно разбира, че слънцето е залязло. Изправя се светкавично като изчадие адово, превръща се в прилеп и полетява лудешки към къщата на апетитните си жертви.

— О, граф Дракула, каква чудесна изненада — възкликва жената на хлебаря, отваря вратата и го пуска да влезе. (Той отново е придобил човешки вид и прекрачва прага на техния дом, като очарователно прикрива своята хищна цел.)

— Какво ви води толкова рано насам? — пита хлебарят.

— Поканихте ме на вечеря — отвръща графът. — Надявам се, че не съм сбъркал датата. Нали беше за тази вечер?

— Да, за тази вечер, но дотогава има още седем часа.

— Моля? — пита Дракула и озадачено оглежда стаята.

— Сигурно сте дошли да наблюдаваме заедно слънчевото затъмнение?

— Слънчево затъмнение ли?

— Да. Днес има пълно слънчево затъмнение.

— Какво?

— Две минути пълна тъмнина след пладне. Погледнете през прозореца.

— Олеле… загазих!

— Моля?

— Може ли да ме извините…

— Какво има, граф Дракула?

— Трябва да вървя… ох… ох, Боже Господи… — като обезумял той търси пипнешком дръжката на вратата.

— Отивате ли си? Та вие току-що дойдохте!

— Да… но… струва ми се, че направих голям гаф…

— Граф Дракула, пребледняхте.

— Така ли? Ще изляза на свеж въздух. Беше ми много приятно…

— Елате. Седнете. Сега ще пийнем по нещо.

— Да пийнем ли? Не, не, бързам. Ей, настъпихте ми наметалото.

— Да, да. Успокойте се. Искате ли малко вино?

— Вино ли? О, не, оставете тази работа, нали знаете, черният дроб… А сега наистина трябва да изчезвам. Току-що си спомних, че забравих да угася осветлението в моя замък… Сметката ще бъде огромна…

— Но, моля ви — кани го хлебарят и прегръща приятелски графа през рамото. — Не се натрапвате. Прекалено сте учтив. Какво от това, че пристигнахте по-рано?

— Наистина бих искал да остана, но старите графове от града се събират тази вечер, а аз отговарям за студеното печено.

— Стига с това бързане. Чудно как все още не сте получили инфаркт!

— Да, да, точно така… а сега…

— Тази вечер сме приготвили пилешки пилаф — звънва гласът на жената на хлебаря. — Надявам се да ви хареса.

— Чудесно, чудесно — отвръща усмихнато графът, избутва я встрани и тя пада в коша с прането. После натиска погрешка бравата на килера и влиза вътре. — Божичко, къде е тази дяволска врата?

— Ах! — киска се жената на хлебаря. — Колко забавен е този граф!

— Знаех, че ще ви хареса — отвръща Дракула и се усмихва насила. — А сега се махнете от пътя ми.

Най-сетне намира входната врата, но вече е късно.

— Я погледни, майко — вика хлебарят, — затъмнението преминава. Слънцето отново се показва.

— Точно така — мълви Дракула и хлопва входната врата. — Реших да остана. Спуснете бързо щорите на прозореца, бързо! Хайде, спущайте!

— Какви щори? — учудва се хлебарят.

— Нямате щори? Така и предполагах. А къщата има ли мазе?

— Не — любезно отвръща домакинята. — Непрекъснато му повтарям на Ярослав да направи, но той не иска и да чуе. Такъв си е Ярослав, моят съпруг.

— Задушавам се. Къде е килерът?

— Вече влизахте в него, граф Дракула. Как се смяхме с жена ми.

— Ах, какъв смешен човек е този граф!

— Вижте, ще вляза в килера. Почукайте ми в седем и половина.

С тези думи графът прекрачва прага на килера и хлопва вратата след себе си.

— Ха, ха, колко е смешен, Ярослав!

— Ей, графе! Излезте от килера. Не се правете на глупак.

Отвътре се чува приглушеният глас на Дракула:

— Не мога… моля ви, повярвайте ми. Нека остана тук. Чувствам се чудесно. Наистина.

— Граф Дракула, престанете да се шегувате. Ще ни стане лошо от смях.

— Право да ви кажа, този килер ми харесва.

— Да, но…

— Зная, зная… струва ви се странно, но въпреки това ужасно се забавлявам. Онзи ден тъкмо казвам на госпожа Хес: Дайте ми един хубав килер — и аз ще остана с часове в него. Сладка жена е госпожа Хес. Дебела, но сладка… А сега си гледайте работата и ми се обадете по залез-слънце. Рамона, тра-ла-ла-ла-ла-ла, Рамона…

В този момент пристигат кметът и жена му Катя. Минавали край къщата и решили да навестят добрите си приятели — хлебаря и неговата съпруга.

— Здравейте, Ярослав. Надявам се, че не ви се натрапваме с Катя?

— Разбира се, че не, господин кмете. Излезте, граф Дракула! Имаме гости!

— И графът ли е тук? — диви се кметът.

— Да, и никога няма да се досетите къде е — обажда се жената на хлебаря.

— Много рядко може да го види човек толкова рано.

Всъщност не си спомням да съм го виждал някога през деня.

— Така е, но е тук. Излезте, граф Дракула!

— Къде е? — пита Катя, като не знае да се смее или не.

— Излезте! Хайде!

Нетърпение обзема жената на хлебаря.

— В килера е — някак си виновно обяснява хлебарят.

— Нима? — пита кметът.

— Хайде, излезте — настоява хлебарят уж с чувство за хумор и чука на вратата на килера. — Достатъчно! Кметът е тук!

— Хайде, Дракула, излизайте — вика негово благородие. — Да пийнем нещо.

— Не, не, започнете без мен. Имам малко работа.

— В килера?

— Да, нека не ви провалям деня. Чувам всичко, което говорите. Ако искам да кажа нещо, ще се включа в разговора.

Всички се споглеждат и свиват рамене. Наливат вино и пият.

— Каква слънчево затъмнение — обажда се кметът, като посръбва от чашата си.

— Да — съгласява се хлебарят. — Невероятно.

— Да! Сензационно! — чува се глас от килера.

— Какво казвате, Дракула?

— Нищо, нищо. Карай да върви.

Така минава времето, докато кметът не може повече да издържа, насилва вратата на килера и вика:

— Хайде, Дракула! Винаги съм ви смятал за разумен човек. Престанете с тези глупости.

Дневната светлина нахлува в килера, зловещото чудовище изпищява и бавно се превръща в скелет, а после се разсипва на прах пред очите на присъстващите четирима души. Жената на хлебаря се навежда над купчината бяла пепел върху пода на килера и вика:

— Значи ли това, че вечерята се отлага?

По-силничко, моля, не чувам

Разберете, че си имате работа с човек, който, докато се возеше на влакчета на ужаса в Кони Айлънд, прочете на един дъх „Бдение над Финеган“, прониквайки с лекота в тъмните тайни на Джойс, въпреки яростното лашкане от което му се разклатиха пломбите. Знайте също, че съм сред малкото спецове, посетили Музея на модерното изкуство, който веднага забелязаха в смачкания буик точното взаимно преливане между нюанси и сенки каквото щеше да постигне и Одилон Редон, ако бе зарязал нежната недоизказаност на пастелите и хванеше лоста на автопресата. Освен това, момчета, като човек, чието прозрение ми позволи първи да поставя „Годо“ в перспектива за разцвет на многото объркани театрали, които се мотаят безцелно из коридорите през антракта, намръщени заради плащането на дребни сметки или разходите по лъскаво гадже, трябва да кажа, че моята връзка със седемте радости от живота е твърде здрава. Прибавете и това, че веднъж осем радиоапарата, надути едновременно в кметството едва не ме убиха, както и това, че все още понякога след работа кисна в едно мазе в Харлем, където бистрим прогнозата за времето и новините и където Джес, ратаят, нестъпвал през живота си в училище, успя една вечер да налучка стойността на „Дау Джоунс“ при затварянето на борсата. Изобщо много задушевна обстановка. И накрая, за да придобиете пълна представа за мен, отбележете, че не пропускам хепънинг и премиера в долнопробно кино, както и че редовно се изявявам на страниците на „Зрелище и поток“, интелектуално тримесечно издание, посветено на авангардните идеи в киното и улова на риба в сладки води. И това ако не са препоръки, достойни да бъда наречен Джо Чувствителния, пиши ме, братче, бегал. Но макар да съм подгизнал от проникновение като тулумба в захарен сироп, неотдавна ми бе напомнено, че имам културна ахилесова пета, която минава по целия ми крак и стига чак до врата.

Всичко започна един ден миналия януари, докато набивах парче от най-вкусната баница на света в бар „Макгинис“ на Бродуей и се измъчвах от гузната холестеролна халюцинация, че чувам как аортата ми се вледенява и става по-твърда от хокейна шайба. До мен стоеше изнервена русокоса мадама, чиито форми пулсираха под черна блуза, достатъчно предизвикателна да увълчи и невръстен скаут. От петнайсет минути молбата ми „Подайте ми подправките“ бе единственият контакт помежду ни, въпреки че на няколко пъти се опитах да пораздвижа нещата. Тя все пак ми подаде подправките и трябваше да поръся баницата си като доказателство, че наистина са ми трябвали.

— Чувам, че фючърсните цени на яйцата са скочили — престраших се най-сетне да подхвърля нехайно с вид на човек, чието хоби е да слива компании.

Без да подозирам, че приятелят й хамалин се е промъкнал зад гърба ми досущ като във филм с Лаурел и Харди, премрежих очи и с премалял от нега глас изръсих някаква мъдра мисъл от теоретичните трудове на невролога Крафт-Ебинг точно преди да изгубя съзнание. Когато се свестих, забелязах, че търча с всичка сила по улицата, за да се спася от гнева на цяла тайфа сицилиански братовчеди, наточили се да отмъстят за поруганата чест на девойката. Скрих се в тъмния хладен салон на кинотеатър за късометражни филми, където приключенията на Бъгс Бъни и три хапчета „Либриум“ върнаха нервната ми система в нормалното и русло. Започна главният филм, който се оказа научнопопулярна разходка из джунглите на Нова Гвинея — тема, бореща се за моето внимание в конкуренцията на „Мъхови образувания“ и „Как живеят пингвините“.

— Диваците — разказваше сънливо четецът, — чийто начин на живот не се е променил на йота от начина на живот на човека преди милиони години, убиват дива свиня (нейният жизнен стандарт май също не е помръднал през вековете) и вечерта стъкват огън, около който преиграват ловната сцена в пантомима.

Пантомима? Ами да! Просветна ми! Това беше дупчицата в културната ми броня — единствената, разбира се, но тя ми тровеше живота от детство, когато изобщо не можах да разбера какво става в една няма постановка на Гоголевия „Шинел“, и останах с убеждението, че съм гледал как четиринайсет руснаци правят каланетика. Пантомимата винаги ми е била непонятна и тъй като ме дразнеше, просто реших да забравя за нея. Но ето че пак не можех да я проумея, и то в най-примитивната и форма. Движенията и жестикулациите на аборигенския танцьор солист не ми говореха нищо, както и изпълненията на Марсел Марсо, които пълнеха с благоговение хиляди зрители. Гърчех се безпомощно на мястото си, докато актьорът самодеец доведе до транс своите примитивни братя и накрая старейшините го затрупаха с банкноти. Тогава ми стана съвсем безинтересно и се измъкнах от салона.

Същата вечер у дома мисълта за поредния ми провал не ми даваше мира. Жестоката истина хапеше въпреки кучия хъс, с който прониквах във всяка сфера на артистичния свят, една-единствена вечер ме бе накарала да се почувствам като прост копач — тъп, безчувствен вол. Започнах да беснея от безсилие, но ми се схвана мускулът на бедрото и бях принуден да седна. В края на краищата, рекох си, има ли по-елементарна форма на общуване от пантомимата? Защо тази универсална форма на изкуство е достъпна за всички, с изключение на мен? Пак скочих да беснея и този път се развъртях здравата, но кварталът ми е тих и след няколко минути ме навестиха двама яки представители на деветнайсети участък, които ме информираха, че подобно поведение се наказва с глоба петстотин долара, шест месеца затвор или двете заедно. Благодарих им и се мушнах в леглото, където усилията ми да победя със сън чудовищното си несъвършенство завършиха с осемчасови нощни терзания, които не бих пожелал дори на Макбет.

Смразяващ пример за моята неспособност да разбера пантомимата ме връхлетя само след няколко седмици, когато ми донесоха вкъщи два билета за театър — награда, задето бях познал гласа на Мама Янси в радиовикторина. Първа награда бе бентли и в бързината да се обадя незабавно на радиоводещия бях изскочил чисто гол от ваната. Вдигнах телефонната слушалка с мокра ръка и понечих да изключа радиото с другата, което ме подхвърли към тавана, а токът угасна на километър околовръст, както когато Лепке седна на електрическия стол. При втората ми обиколка около полилея пресрещнах с глава отвореното чекмедже на шкафа в стил Луи Петнайсети и захапах парче от позлатената му украса. С яркочервен белег на лицето, нанесен сякаш от кухненски сатър в стил рококо, и с цицина на главата, голяма колкото щраусово яйце, едва сколасах да съм втори след госпожа Слийт Мазурски и се простих с мечтата да грабна бентлито. Наложи се да се утеша с два гратиса за постановка, която на всичко отгоре не се играеше на Бродуей. Фактът, че в нея участваше световноизвестен мим, охлади възторга ми до температурата на полярен ледник, но с надеждата да разваля кутсуза реших да ида. Тъй като не можах да предумам някоя дама да дойде с мен в краткия срок от само шест седмици, предложих втория билет като бакшиш на Ларс, летаргичен немец, който от време на време ми измиваше прозорците и беше чувствителен колкото Берлинската стена. Отначало той помисли, че малкото оранжево картонче става за ядене, но когато му обясних, че е предназначено за пантомима — единственото зрелище освен огъня, което би могъл да разбере, — благодарността му към мен нямаше граници.

Вечерта на представлението двамцата — моя милост издокаран с пелерината си за опера, и Ларс, помъкнал своята кофа — с артистичен апломб изхвръкнахме от покоите на такси „Чекър“, влязохме в театъра и с величествени изражения на лицата стигнахме до местата си. Разгърнах програмата и с известно притеснение установих, че ни чака малко безмълвно забавление със заглавие „На пикник“. След вдигането на завесата на сцената излезе човече — едно джезве кокали — с белосано лице и по тясно черно трико. Съвсем обикновено облекло за пикник — и аз излязох така на излет в Сентрал Парк миналата година и това мина незабелязано, ако не се броят няколко подрастващи вагабонти, които го взеха за подкана да поизгладят издутините по тялото ми. Мимът разстла на земята едно одеялце и мъките ми започнаха. Защото жестовете, с които го стори, ми напомняха повече доене на коза. Сетне по доста сложен начин той си свали обувките, ала изобщо не бях сигурен дали изобщо бяха обувки, тъй като изпи едната, а другата изпрати по пощата в Питсбърг. Казвам „Питсбърг“, но всъщност това понятие трудно може да се изрази с мимики и сега, като поразмисля, ми се струва, че това, което играеше, беше не Питсбърг, а човек, който се опитва да мине с количка за голф през въртяща се врата, или пък двама души, които разглобяват печатарска машина. Какво общо има това с пикник, главата ми не можа да го проумее. После мимът започна да подрежда невидима колекция от четвъртити предмети, явно тежички колкото целият комплект на „Енциклопедия Британика“, които, подозирах, вадеше от кошницата си за пикник, макар че по начина, по който ги държеше, можеше да са и музикантите от Будапещенския струнен квартет, завързани и със запушена уста.

По това време за изненада на седящите до мен усетих, че, както обикновено, се опитвам да помогна на мима да разясни детайлите от сценката, като гласно гадаех какво прави.

— Възглавница… голяма възглавница. Не, не, май е възглавничка за кушетка. На такава прилича…

Това мое добронамерено участие в представлението често притеснява заклетите почитатели на немия театър и съм забелязал, че в такива случаи хората около мен изразяват неспокойството си под различни форми — като се започне от силни предупредителни прокашляния и се стигне до здрава плесница по темето ми, както стори веднъж дама от тайфа омъжени жени, замъкнали се на културно развлечение в Манхасет. Тази вечер някаква вдовица, копие на лешояд, ме удари през кокалчетата на пръстите с лорнета си и ми рече поучително:

— По-кротко бе, юнак.

После с майчина топлота ми обясни кротко и търпеливо — както се прави с ошашавен от шрапнел пехотинец, че мимът възпроизвежда по хумористичен начин различните неудобства, които обикновено съпътстват хората на пикник: мравки, дъждец и забравения по закон Божи тирбушон, който винаги предизвиква смях. Временно просветлен, избухнах в неудържим смях при мисълта за човек, притеснен от липсващ тирбушон, удивявайки се какви безгранични възможности предоставя това.

Накрая мимът започна да надува стъкло. Или надуваше стъкло, или татуираше студентите от Северозападния университет. Стори ми се, че бяха студентите от Северозападния университет, но можеше да бъде и мъжки хор… или машина за диатермия… или което и да било огромно, вече изчезнало чифтокопитно, в повечето случаи земноводно и обикновено тревопасно, чиито вкаменели останки са били намерени чак на Арктическия пояс. През това време публиката се превиваше от смях, гледайки маймунджилъците на сцената. Дори тъпанарят Ларс бършеше с гюдерия рукналите от очите му радостни сълзи. Но моето положение беше безнадеждно; колкото повече се напъвах, толкова по-малко разбирах. Налегна ме ужасно изтощение, изсулих краката от патъците си и реших, че ми стига за този ден. Следващото нещо, което си спомням, бяха две чистачки на балкона, които спореха как се лекува артрит. Окопитих се в тъмнината на салона, пооправих възела на вратовръзката си и отидох направо в „Райкърс“, където за разлика от пантомимата хамбургерът и шоколадовият мус изобщо не ми се опънаха, що се отнася до осъзнаването на значението им, и за първи път тази вечер се отърсих от чувството за вина. Така до ден-днешен си останах културно неусъвършенстван, но работя по въпроса. Ако на пантомимен спектакъл забележите естет, който мига на парцали, гърчи се и си мърмори под нос, приближете се да ми кажете здрасти… но гледайте да е в началото на представлението; не обичам да ме стряскат, когато съм задрямал.

Разговори с Хелмхолц

Д-р Хелмхолц, който вече е към деветдесетте, е бил съвременник на Фройд, пионер в психоанализата и основател на школа по психология, която носи неговото име. Но може би е най-известен със своите експерименти върху човешкото поведение, чрез които е доказал, че смъртта е придобита черта на характера.

Хелмхолц живее в имение край Лозана, Швейцария, със своя слуга Хролф и великия датчанин Хролф. През повечето време пише и в момента редактира автобиографията си, за да включи и себе си в нея. „Разговорите“ са се състояли в период от няколко месеца между Хелмхолц и неговия студент и възпитаник Фиърс Хофнунг, когото докторът ненавиждаше неописуемо, но го търпеше, защото му носеше халва нуга. Беседите им засягат най-различни теми: като се почне от психопатологията и религията и се стигне до въпроса, защо Хелмхолц не може да си извади кредитна карта. Майстора, както го наричал Хофнунг, се разкрива в тях като сърдечен и схватлив човек, който твърди, че за да се отърве от обривите, е готов да се лиши от всичко, дето е постигнал през живота си.

1 април. Пристигнах в дома на Хелмхолц точно в десет сутринта и слугинята ми каза, че докторът е в стаята си и подрежда папки. Бях много възбуден и ми се стори да казва, че докторът е в стаята си и подрежда хапки. Оказа се, че съм чул правилно и Хелмхолц наистина подреждаше храна. Загребваше с пълни шепи овесени ядки и ги слагаше тук-там на купчинки. Когато попитах защо го прави, той рече:

— Ех, ако повече хора подреждаха храна…

Отговорът ме озадачи, но реших, че е по-добре да не задълбавам във въпроса. Той се отпусна в кожения си стол, а аз го помолих да ми разкаже за първите си стъпки в психоанализата.

— Когато за пръв път срещнах Фройд, вече работех върху моите теории. Зърнах го в една пекарница. Опитваше се да си купи сладки охлювчета, но не понасяше думата охлюв и не можеше да я произнесе. Може би знаете, че Фройд много се притесняваше от думата охлюв. „Дайте ми, ако обичате, от онези сладкишчета“, казваше той и ги сочеше с пръст. Пекарят каза: „Имате предвид охлювчетата ли, хер професор?“ Като чу това, Фройд се изчерви и изхвръкна през вратата навън, мънкайки: „Ъъъ, не… нищо… няма значение“. Не ми струваше много усилия да купя от сладкишите и да ги занеса на Фройд като подарък. Станахме добри приятели с него. Оттогава все си мисля, че има хора, които се срамуват да кажат определени думи. Вас не ви ли притесняват някои думички?

Признах на д-р Хелмхолц, че не мога да си поръчам „Лобстърмато“ (домат пълнен с рак) в ресторанта. Хелмхолц намери тази дума за голяма магария и беше готов да издере очите на онзи, който я е измислил.

Разговорът се върна към Фройд, който сякаш властваше над всяка мисъл на Хелмхолц, въпреки че двамата се мразеха след една караница за китка магданоз.

— Помня един случай на Фройд. Пациентката се казваше С. Имаше хистерична парализа на носа. Не можеше да имитира зайче, когато я молеха да го стори. Това много притесняваше познатите й, които често се отнасяха жестоко с нея. „Хайде, скъпа, я ни покажи как се правиш на зайче“, дразнеха я те и размърдваха без ни най-малко усилие ноздрите си, което адски ги забавляваше. Фройд я покани в кабинета си за няколко аналитични сеанса, но нещо се обърка и вместо на него тя прехвърли потискащите я емоции на закачалката за дрехи — висока дървена стойка в ъгъла на помещението. Фройд доста се уплаши, защото по онова време гледаха скептично на психоанализата, и когато девойката избяга със закачалката на пътешествие, той се зарече повече да не практикува. И наистина, известно време Фройд сериозно се бе запалил от идеята да стане акробат, но Ференци го убеди, че никога няма да се научи да прави салто.

Забелязах, че на Хелмхолц му се придрема, защото се смъкна от стола на пода и захърка под масата. Не исках да злоупотребявам с благоразположението му, затуй се измъкнах на пръсти.

5 април. Заварих Хелмхолц да се упражнява с цигулката си. (Той е превъзходен цигулар аматьор, макар че не знае да чете партитури и може да изсвири само една нота.) Отново разговаряхме по проблемите на психоанализата от времето на зараждането й.

— Всички се подмазваха на Фройд. Ранк ревнуваше Джоунс. Джоунс ревнуваше Брил. Брил не можеше да понася Адлер до такава степен, че му криеше кепето. Веднъж Фройд извади от джоба си дъвчащи бонбонки и даде една на Юнг. Ранк направо побесня. Дойде да ми се жалва, че Фройд покровителствал Юнг. Най-вече при разпределянето на бонбоните. Не му обърнах внимание. По принцип гледах да нямам вземане-даване с Ранк, след като определи студията ми „Еуфорията при охлювите“ като „Залеза на монголоидния разум“. След доста години Ранк ми припомни тази случка, докато пътувахме с кола през Алпите. Казах му, че тогава се е държал като глупак, и той призна, че е бил под невероятно напрежение, защото първото му име — Ото, се пишело отзад напред по същия начин и това го депресирало.

Хелмхолц ме покани да остана за вечеря. Седнахме край огромна дъбова маса, за която той твърдеше, че му била подарена от Грета Гарбо, макар че тя самата не знаеше това, пък и отричаше да познава Хелмхолц. Типичната вечеря на доктора се състоеше от огромно количество стафиди, щедри порции свински рибици и консерва сьомга. След като се нахранихме, дъвкахме джоджен и Хелмхолц извади да ми покаже колекцията си от лакирани пеперуди, ала съвсем се вкисна, като разбра, че не могат да летят.

По-късно, в дневната, се разположихме удобно да попушим пури. (Хелмхолц забрави да запали своята, но така усърдно дърпаше, че тя видимо се скъсяваше.) Разговорихме се за някои от най-забележителните случаи на Майстора.

— Имаше един Йоахим Б. Беше около четирийсетте и не можеше да влезе в стая, в която има виолончело. По-лошото бе, че ако се озовеше по някакъв начин в стая с виолончело, не можеше да излезе, докато някой с фамилно име Ротшилд не го помолеше да стори това. На всичко отгоре Йоахим Б. заекваше. Но не когато говореше. Заекваше само когато пишеше. В негово писмо думичката „но“ например би изглеждала така: „ннннннннно“. Това страдание много го измъчваше и той бе опитал да се самоубие, като се задуши, увивайки се в огромно парче креп. Излекувах го чрез хипноза и човекът си заживя нормално. Само дето по-късно постоянно си самовнушаваше, че среща кон, който го съветва да се захване с архитектура.

Хелмхолц ми разказа и за зловещия изнасилвач В., който едно време държеше цял Лондон в ужас.

— Изключително необикновена проява на перверзия. Не можеше да се отърве от сексуално видение, в което няколко антрополози се гаврят с него и го карат да обикаля в кръг с извити навън крака. Това според неговите признания му доставяло огромна сексуална наслада. Той си припомни, че като дете тайно зърнал как слугинята на родителите му целувала водни лилии, което му се сторило много еротично. Когато бил вече юноша, го наказали, задето лакирал главата на брат си, ала бащата, бояджия по професия, бил повече притеснен от факта, че го бил минал с четката само веднъж. В. нападнал първата си жертва, когато бил на осемнайсет години, и оттогава години наред изнасилвал по половин дузина жени всяка седмица. Единственото, с което можех да му помогна чрез моята терапия, бе да заменя агресивността му с по-приемлив за обществото навик. След което, като срещнеше нищо неподозираща жена, той не й се нахвърляше, а вадеше от джоба си голяма риба камбала и я размахваше под носа й. Някои от потърпевшите бяха отвратени, но това им спестяваше насилието, а имаше и такива, които признаваха, че това преживяване било обогатило неимоверно житейския им опит.

12 април. Този ден Хелмхолц не се чувстваше добре.

Беше се изгубил из ливадите и бе паднал върху някакви круши. Налагаше се да пази леглото, но седеше изправен и дори се разсмя, като му казах, че имам абсцес.

Разговаряхме по теорията за обратната психология, която му била хрумнала малко след смъртта на Фройд (Според Ърнест Джоунс смъртта на Фройд предизвикала окончателния разрив между Хелмхолц и Фройд и след това двамата почти не си говорели.)

По онова време Хелмхолц бил измислил експеримент, при който, щом дръннел с едно звънче, стадо бели мишлета понасяли госпожа Хелмхолц през вратата навън и я оставяли седнала на бордюра. Той разработил много подобни опити и ги зарязал чак след като едно куче, тренирано да отделя лиги по даден знак, не го пуснало да влезе в дома си по празниците. Понякога, макар и немного често, му приписват авторството на класическата творба „Безпричинното кикотене при северноамериканските елени“.

— Да, аз основах школата по обратна психология. Всъщност стана съвсем случайно. С жена ми се бяхме настанили удобно в леглото, когато изведнъж ми се допи вода. Тъй като много ме мързеше, помолих госпожа Хелмхолц да ми донесе. Тя отказа с оправданието, че била уморена, защото цял ден брала нахут. Започнахме да спорим кой да донесе вода. Накрая рекох: „Не ща вода. Дори изобщо не съм жаден“. Като чу това, жената скочи и ми каза:

„А, така ли? Значи не щеш вода? Много лошо“. Веднага изтърча и ми донесе пълна чаша. Понечих да обсъдя тази случка с Фройд на фестивала на психоаналитиците в Берлин, но той участваше в тандем с Юнг в надбягването на три крака и не го интересуваше друго освен състезанието. Чак години по-късно открих начин да прилагам този принцип срещу депресия и успях да излекувам великия оперен певец Дж. от ужасното предчувствие, че един ден ще свърши в кош за отпадъци.

18 април. Заварих Хелмхолц да подрязва розови храсти.

Той обичаше да говори надълго и нашироко за красотата на цветята, които обичаше, защото „не те врънкат за пари“.

Разговаряхме за съвременната психоанализа, която Хелмхолц смяташе за мит, поддържан жив от фабриките за кушетки.

— Остави ги тези модерни психоаналитици! Дерат кожи. По мое време самият Фройд лекуваше за пет марки. Ако му дадеш десет, хем ще те лекува, хем ще ти изглади панталона, а за петнайсет ще ти разреши ти да лекуваш него плюс правото да избираш от два зеленчука. А сега? Трийсет долара на час! Петдесет долара на час! Че то кайзерът получаваше едва дванайсет и четвърт за това, че е кайзер! И трябваше да ходи пеш на работа! Ами продължителността на лечението? Две години! Пет години! Ние едно време, ако не можехме да излекуваме пациент до шест месеца, му връщахме парите и го водехме на музикални викторини, където щеше да спечели я махагонова купа за плодове, я комплект резци за гравиране от неръждаема стомана. Спомням си, че винаги можеше да познаеш неизлекуваните пациенти на Юнг, защото той им подаряваше препарирани панди.

Вече вървяхме по градинската алея, когато Хелмхолц мина на други теми, които представляваха интерес за него. Той бе неизчерпаем извор на прозрения и успях на крак да запиша няколко от тях.

За човешкото състояние: Ако човек беше безсмъртен, представяте ли си каква щеше да е сметката му при месаря?

За религията: Не вярвам в отвъдния живот, но си нося кат бельо за смяна.

За литературата: Цялата литература е бележка под линия към Фауст. Понятие нямам какво искам да кажа с това.

Убеден съм, че Хелмхолц е велик, много велик мъж.

Вива Варгас!Откъси от дневника на един революционер

3 юни. Вива Варгас! Днес излязохме в планината. Разгневени и отвратени от начина, по който продажният режим на Аройо експлоатира малката ни страна, изпратихме Хулио в двореца със списък на нашите оплаквания и искания, обмислени добре и според мен съвсем неизпълними. Оказа се обаче, че претъпканата с ангажименти програма на Аройо не му позволявала да се лиши от времето, през което му веели с палмови листа над главата, за да приеме нашия любим бунтовнически пратеник, и вместо това го препратил към своя министър, който заявил, че ще проучи внимателно петицията ни, но преди това искал да види колко дълго ще издържи Хулио усмихнат с глава, потопена в разтопена лава.

Тъй като се натрупаха много обиди, подобни на тази, най-накрая решихме да вземем нещата в свои ръце под вдъхновеното ръководство на Емилио Молина Варгас. Ако това е предателство, то нека поне го сторим, както трябва, крещяхме по улиците.

За зла участ бях се топнал в горещата вана, когато дойдоха да ми кажат, че полицията ще довтаса всеки момент, за да ме обеси. С разбираема пъргавост изскочих от банята, но стъпих на мокър сапун и се изпързалях през цялата къща, та чак по външните стъпала, докато не спрях стремителния полет със зъбите си, които се посипаха по земята като дъвки „Чиклетс“. Бях гол-голеничък и насинен, но инстинктът за самосъхранение ми диктуваше да действам светкавично — метнах се на Дявола, моя верен жребец, и нададох победоносен рев! Конят се изправи на задните си крака, аз се свлякох по гърба му, тупнах на земята и си строших няколко ребра.

Не стига това, ами едва бях изминал двайсет метра пеш, когато се сетих за печатарската машина. Не ми се щеше да оставя такова мощно политическо оръдие — а още повече улика, — та се върнах да я взема. По закона за всемирната гадост пресата се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше, и повдигането й бе работа за кран, а не за колежанче, което тежи петдесет и пет килограма с мокри дрехи.

Полицаите ме завариха с ръка, защипана от машината, която си печаташе на воля дълги откъси от произведения на Маркс върху голия ми гръб. Не ме питайте как успях да се измъкна и да скоча през прозореца в задния двор. За голям мой късмет се изплъзнах от хайката и жив и здрав стигнах в лагера на Варгас.

4 юни. Какъв мир само цари в планината. Живееш си под звездите с отдадени на делото мъже, обединени от една обща цел. Надявах се да ме включат в разработването на бойните операции, ала Варгас прецени, че най-добре ще използват потенциала ми като готвач. Тази работа съвсем не бе лека при липсата на продоволствие, но все някой трябваше да я върши. Първата ми манджа им взе акъла. Наистина, не всички си падаха по печен гущер, но при полеви условия гевезлъците не вървят и, с изключение на двама-трима гнусливци с вродено отвращение към влечугите, всички се нахраниха добре и вечерята мина без инциденти.

Днес дочух един разговор на Варгас. Той е много ентусиазиран и обнадежден за плановете ни. Убеден е, че ще превземем столицата някъде през декември. От друга страна, брат му Луис, самовглъбен по природа човек, смята, че гладната смърт ни е в кърпа вързана и е само въпрос на време. Братята Варгас постоянно се дърлят по въпроси на военната стратегия и политическата философия и е трудно да си представиш, че до миналата седмица са били камериери на мъжките стаи в местния „Хилтън“. Междувременно изчакваме.

10 юни. Денят мина в тренировки. Като с магическа пръчка се превръщаме от разпасана банда партизани в стройна армия. Сутринта с Ернандес се обучавахме да въртим мачете — нашите остри като бръсначи ножове за рязане на захарна тръстика, и благодарение на прекомерното вживяване на моя партньор открих, че кръвта ми е нулева група. Най-лошото от всичко е чакането. Артуро има китара, но може да свири само „Гуантанамера“. Отначало момчетата го слушаха в захлас, но вече никой не го моли да запее. Опитах се да сготвя гущера по друга рецепта и на хората им хареса, но забелязах, че някои дъвчеха с голям зор и вдигаха глава назад, за да преглътнат мръвките.

Пак дочух разговор на Варгас. Обсъждаше с брат си какво да правят, когато превземем столицата. Чудя се какъв ли пост е заделил за мен, щом приключим с революцията. Напълно съм убеден, че желязната ми вярност, която може да се сравни само с кучешката, ще бъде добре възнаградена.

1 юли. Няколко от най-добрите ни бойци нападнаха едно село, за да набавят храна, и имаха възможност да приложат в реална обстановка много от тактическите ходове, които бяхме тренирали. Повечето бунтовници се представиха добре и въпреки че отрядът бе избит до крак, Варгас каза, че сме извоювани морална победа. Ние, които не участвахме в операцията, насядахме вечерта край лагерния огън и Артуро ни посвири малко от своята „Гуантанамера“. Бойният ни дух остава висок, макар да сме на практика без храна и оръжие, а времето минава бавно, бавно. За щастие си имаме развлечение — жега сто градуса по Фаренхайт, която според мен е главната причина момчетата да издават странни хрипливи звуци. И нашето време ще дойде.

10 юли. Днешният ден мина, общо взето, добре, нищо, че хората на Аройо ни направиха засада и избиха мнозина от нас. Донякъде вината бе моя, защото издадох позициите ни, изкрещявайки неволно имената на Светата Троица, когато тарантула полази по крака ми. Опитах се да пропъдя коварния паяк, но той се шмугна в крачола и запълзя нагоре, подгонвайки ме към потока, където скачах и пищях из водата има-няма четирийсет и пет минути. Малко след това войниците на Аройо откриха огън по нас. Бихме се мъжки, въпреки че изненадващото нападение предизвика лека дезорганизация в редиците ни и първите десет минути стреляхме срещу свои. Варгас бе на косъм от смъртта, когато ръчна граната падна в краката му. Преценявайки мигновено, че е незаменим за каузата, той ми заповяда да се хвърля върху нея и аз го сторих. Но нали съм кадемлия, бомбата не избухна и се прибрах от полесражението невредим, без да се смятат лекият тик и неспособността ми да заспя, ако някой не ме държи за ръката.

15 юли. Бойният ни дух сякаш набира сила въпреки някои незначителни злополуки. Първо, Мигел задигна отнякъде ракети „земя-земя“, които погрешно смяташе за зенитни, и при опит да свали самолети на Аройо взриви всичките ни камиони. Той искаше да ни обясни веселата страна на случката, но това съвсем разяри Хосе и двамата се сбиха. После се сдобриха и дезертираха заедно. Дезертьорството можеше да се превърне в сериозен проблем, но до този момент оптимизмът и задружността го задържаха в съотношение трима от всеки четирима. Аз, разбира се, оставам верен и въртя черпака, но другарите ми все още не могат да разберат колко трудна е тази длъжност. Тя е и много опасна, защото бях заплашен със смърт, ако не сменя гущера с друга манджа. Понякога на войниците им избиват чивиите и тогава… Все пак не губя надежда, че някой ден ще ги изненадам с нещо ново. Междувременно се шляем из лагера и чакаме. Варгас не спира да кръстосва напред-назад из своята палатка, а Артуро си седи и дрънка „Гуантанамера“.

1 август. Въпреки че трябва да сме благодарни на съдбата — няма съмнение за появилото се известно напрежение тук, в щаба на бунтовниците. Дребни неща, забележими само за окото на наблюдателните, показват, че зрее подмолно недоволство. Да оставим това, че няколко от бойците ни се изпонамушкаха в зачестилите напоследък междуособни кавги. Но опитът ни да оберем склад с муниции, за да се превъоръжим, завърши с истински провал, след като сигналната ракета на Хорхе се възпламени преждевременно в джоба на панталона му. Охраната ни разгони като пилци всичките, с изключение на Хорхе, който бе заловен след дълго препускане из двайсетината помещения като топче във флипер. Вечерта в лагера, когато сервирах гущера, партизаните се разбунтуваха. Няколко се нахвърлиха върху мен, повалиха ме на земята, а Рамон започна да ме налага с черпака. Бог се смили и ме избави като прати гръмотевична буря, която отне живота на трима души. Артуро не прецени добре степента на раздразнение и когато дрънна първите акорди на своята „Гуантанамера“, няколко души без грам музикален слух го хванаха и го отведоха зад една скала, където го накараха насила да си изяде китарата.

На положителната страна на везните натежа фактът, че след много неуспешни опити пратеник на Варгас успял да сключи интересна сделка с ЦРУ. В замяна на безпрекословната ни вярност към тяхната политика за вечни времена те поели задължението да доставят не по-малко от петдесет печени пилета.

Варгас смята, че може би малко прибързано е предвидил триумф през декември, и даде да се разбере, че окончателната победа на революцията може да отнеме още известно време. Много странно наистина, но той вече не зяпа с часове военните карти и схеми и разчита повече на астрологическите книги и гадаенето по птичи черва.

12 август. Обстановката рязко се влоши. По волята на съдбата гъбите, които толкова внимателно набрах за да разнообразя менюто, се оказаха отровни и макар поразяващият им ефект да се състоеше само в леки стомашни конвулсии, много от бойците го взеха прекалено насериозно. Не стига това, ами ЦРУ се разколеба във възможностите ни да осъществим революцията и покани Аройо и министрите му на помирителен обяд в „Улфис“ на Маями Бийч. Това, както и подарените на режима двайсет и четири бомбардировача, Варгас изтълкува като лек намек за промяна в предпочитанията на американците.

Бойният ни дух все още изглежда доста висок и макар че дезертьорството се засили, вече бягат само онези, които могат да ходят. Дори Варгас се е оклюмал и май засвири друга музика. Сега той смята, че животът при Аройо всъщност не е толкова лош, и се чуди дали да не преориентира останалите в наличност хора — в смисъл да зарежат революционния идеал, да сформират оркестър и да свирят румба по сватби и забави. Междувременно проливните дъждове довлякоха земни свлачища и едно от тях отнесе братята Хуарес, както си спяха. Изпратихме емисар при Аройо с поизменен списък на исканията ни, като специално внимавахме да зачеркнем пасажите, в които се настояваше да капитулира безусловно, и на тяхно място сложихме извадки от рецепта за гущер с праз, спечелила международна награда. Чудя се какво ще излезе от всичко това.

15 август. Превзехме столицата! Ето невероятните подробности: След продължителни обсъждания и умувания бойците решиха чрез гласуване да използваме и последната си надежда и да организираме самоубийствена мисия. Разчитахме този изненадващ ход да ни даде нужното преимущество над превъзхождащите ни сили на Аройо. Докато се промъквахме през джунглата към двореца, гладът и умората изпиха голяма част от решимостта ни и приближавайки целта на главния удар, решихме да променим тактиката и да видим дали пък работата няма да стане, като преклоним глава. Предадохме се на дворцовата стража, която под дулата на насочени пушки ни закара пред Аройо. Диктаторът поразмисли над облекчаващото вината обстоятелство на доброволното ни предаване и заяви, че не се е отказал от намерението си да изкорми Варгас, но останалите сме щели да минем метър, като само ни одерат живи. Преразглеждайки положението си в светлината на тази нова идея, едва не напълнихме гащите и като по даден знак хукнахме във всички посоки да се спасяваме кой както може, а стражарите се чудеха по кого да стрелят най-напред. За нула време с Варгас се озовахме на втория етаж и търсейки скривалище, се шмугнахме в будоара на мадам Аройо, която заварихме на калъп с девера й. Те се смутиха. Братът на Аройо измъкна револвер и гръмна. Но без да знае, с това си свое действие той даде сигнал за атака на отряд наемници, пратени от ЦРУ да ни избият в планината, в замяна на което Аройо бил обещал да разреши на американците да отворят лавки на „Макдоналдс“. Наемниците, които също бяха много объркани от криволиците в американската външна политика, по погрешка нападнаха двореца. Аройо и хората му заподозряха ЦРУ в измама и насочиха оръжията си срещу агресорите. В този момент се провали заговор за покушение срещу Аройо, подготвян дълго време от няколко маоисти, тъй като заложената от тях бомба в пуйката с кестени се взриви преждевременно. Експлозията изтърбуши лявото крило на двореца и наниза съпругата и брата на Аройо на две стърчащи греди.

Грабнал куфар с швейцарски банкови сметки, Аройо хукна през задния изход към личния си самолет „Лиър“, който винаги го чакаше в пълна готовност. Пилотът успя да излети под дъжда от куршуми, но притеснен от главозамайващия на събитията, обърка нещо ръчките и машината полетя към земята. След броени секунди тя се разби с гръм и трясък в лагера на наемниците, чиито редици мигновено оредяха и те се предадоха.

През цялото това време Варгас, нашият любим водач, бе възприел хитрата тактика на изчакване: стоеше като истукан, полунаведен до камината, имитирайки статуя на прислужник негър със съответната дегизировка. Когато бойното поле бе разчистено, той се промъкна на пръсти в главната канцелария и взе властта, като пътьом спря за малко пред кралския хладилник, за да си направи сандвич с шунка.

Празнувахме до зори и всички се натаралянкахме. После разговарях с Варгас за това, колко сложно нещо е да се управлява една страна. Макар все още да вярваше, че свободните избори са най-важното нещо при демокрацията, той все пак предпочете да изчака, докато хората се пообразоват, та да знаят как се гласува. За времето дотогава разработи на прима виста доста ефективна система на управление, основаваща се на божествената монархия, и възнагради моята вярност, като ми разреши да седя от дясната му страна, когато се храни. Имах и друго задължение — да следя за изрядната чистота в тоалетната.

Как бе открито и как се използва фалшивото мастилено петно

Няма доказателства западният свят да е познавал фалшивото мастилено петно преди 1921 г., въпреки че Наполеон, както е известно, много обичал да се забавлява с бъзикня, скрита в дланта — малко устройство, което при допир предава вибрации, подобни на електрошоковите. С дружелюбна усмивка Наполеон подавал височайшата си ръка на гостуваща особа от чужбина, раздрусвал с бъзикнята дланта на нищо неподозиращата жертва и след това избухвал в кръшен императорски смях, докато изчервеният тъпчо се гърчел, доставяйки огромно удоволствие на целия двор.

Бъзикнята претърпяла много видоизменения, най-популярните от които се появили, след като Санта Ана открил дъвката (по мое лично убеждение дъвката е произлязла от някоя манджа на жена му, която просто не е можело да се преглътне), и тя възприела формата на пакетче, снабдена с таен миниатюрен механизъм за миши капан. Подавате на някой муфтаджия пакетчето да си вземе прясна джодженова дъвка — и металната щракалка ощипва наивно протегнатите му пръсти. Първата реакция е неопределена болка, следва заразителен смях и накрая ви теглят една майна. Не е тайна, че номерът с щипещата дъвка доста разведрил обстановката при обсадата на Аламо, и въпреки че не е имало оцелели при последвалото клане, повечето историци смятат, че е можело да бъде далеч по-лошо без тази хитра играчка.

С наближаването на Гражданската война американците се чудели как да избегнат ужаса на разпадаща се нация, и докато генералите на Севера предпочитали да се забавляват с течаща стъклена чаша. Робърт Е. Лий прекарал великолепни мигове със своето пръскащо цвете. В началото на войната не е имало човек, който да е помирисал прекрасния карамфил на ревера на Лий, без окото му да бъде напълнено с вода от река Суани. Но след като нещата взели лош обрат за Юга, Лий зарязал старомодната джунджурийка и започнал да слага кабарчета по столовете на онези, които не харесвал.

След войната и чак до първите години на този век и тъй наречената ера на обирджиите барони, кихливият прах и малката консерва с надпис „БАДЕМИ“, от която изхвръкват към лицето ти няколко змии на пружини, са изпълвали сферата на тъпите шеги. Говори се, че Дж. П. Морган предпочитал първото, а Рокфелер — второто.

Тогава, през 1921 г., няколко биолози отишли на пазар в Хонконг да си търсят костюми и там открили фалшивото мастилено петно. То отдавна било основен прийом в репертоара на майтапчиите от Ориента и някои от следващите династии запазили властта си, манипулирайки блестящо с онова, което на пръв поглед приличало на разлята мастилница и грозно петно, ала всъщност било надуто леке. Казват, че първите мастилени петна били доста грубовати, с диаметър близо четири метра и че никой не се хващал на измамата. Но с откриването на теорията за смаляването от швейцарски физик, който доказал, че всеки предмет може да бъде сведен до по-малки размери просто чрез смаляване, фалшивото мастилено петно навлязла в апогея си.

То останало на върха до 1934 г., когато Франклин Делано Рузвелт го свалил от там и го поставил другаде. Рузвелт го използвал много умно, за да сложи край на стачка в Пенсилвания. Тази история е много забавна. И профсъюзните водачи, и шефовете на металургичните фабрики повярвали, че разлята мастилница е бастисала едно безценно диванче в стил ампир, и много се притеснили. Можете да си представите какво облекчение са изпитали после, когато са разбрали, че всичко е било на шега. След три дни пещите заработили отново.

Босът

Седях си в офиса, почиствах от нагара моя трийсет и осемкалибров и се чудех какъв ли ще е следващият ми случай. Харесва ми да съм частен детектив и въпреки че един-два пъти ми масажираха венците с автомобилен крик, сладкият мирис на „гущерите“ си заслужава риска. Да не говорим за мацките, които, макар и да не са основното ми занимание, все пак поставям по важност малко преди дишането. Затова, когато вратата се отвори и в стаята влезе дългокоса блондинка на име Хедър Бъткис, която каза, че работи като гол фото модел и се нуждае от услугите ми, слюнкоотделящите ми жлези превключиха на трета скорост. Носеше къса пола и впит в плътта пуловер, а тялото и описваше параболи, от които можеше да спре сърцето и на тибетски як.

— Какво мога да сторя за теб, сладурано?

— Искам да ми намериш една личност.

— Изчезнал човек? Обажда ли се в полицията?

— Не съвсем, господин Луповиц.

— Наричай ме Кайзер, съкровище. Добре, каква е далаверата?

— Бог.

— Бог ли?

— Точно така, Господ. Създателят, Основният принцип, Първопричината за всичко, Всевишният. Искам да ми Го намериш.

И друг път при мен са идвали откачалки, но когато са с телосложение като нейното, ги изслушвам търпеливо.

— Защо ти е?

— Това си е моя работа, Кайзер. Ти само го намери.

— Съжалявам, бонбонче. Сбъркала си адреса.

— Но защо?

— Докато не разполагам с всички факти… — рекох и понечих да се изправя.

— Окей, окей — прекъсна ме тя и прехапа устната си. Поопъна нагоре чорапа си, което си беше чиста аванта за мен, но в момента ме интересуваше друго.

— Хайде сега да се изясним, пиленце.

— Добре де, истината е… че изобщо не съм гол фотомодел.

— Така ли?

— И името ми не е Хедър Бъткис. Казвам се Клер Розенсвайг и съм студентка във „Васар“. Специалност философия. История на западната мисъл и прочие. През януари трябва да предам курсова работа. За западната религия. Всички колеги ще напишат криво-ляво някакви мъгляви размишления. Но аз искам да знам. Професор Гребъниър каза, че който открие със сигурност истината, ще изкара изпита. А тати ми е обещал мерцедес, ако имам само шестици.

Запалих една от моите „Лъки Страйк“ и лапнах дъвка. Историята й започваше да ми става интересна. Разглезена студентка. Висок коефициент на интелигентност и тяло, което исках да опозная по-добре.

— Как изглежда този Бог?

— Не съм го виждала.

— Тогава откъде си сигурна, че съществува?

— Това трябва ти да откриеш.

— Чудесно. И не знаеш отличителни белези, нито къде може да го търся?

— Не, нищичко. Макар да подозирам, че е навсякъде. Във въздуха, във всяко цвете, в теб и в мен… и в този стол.

— Ясно.

Значи беше пантеистка. Записах си това наум и казах, че ще се захвана със случая й срещу стотачка на ден плюс разходите и една вечеря на свещи с нея. Тя се усмихна и прие сделката. Слязохме заедно с асансьора. Навън вече падаше мрак. Може би Бог наистина съществува, а може би не — понятие нямах, но бях сигурен, че градът е пълен с копелета, които ще се опитат да ми попречат да разбера.

Реших първо да ида при равина Ицхак Вайсман, местен свещенослужител, който ми дължеше услуга, тъй като преди време открих пакостника, дето мажеше шапката му със свинска мас. Щом отворих дума за какво съм дошъл, усетих, че нещо не е наред, защото той се уплаши. Ама здравата се уплаши.

— Разбира се, има… там… ти знаеш какво, но нямам право да споменавам името Му, иначе ще ме порази начаса и с мен е свършено, макар да не виждам защо някой трябва да се засяга от това, че казват гласно името му.

— Виждал ли си Го?

— Аз ли? Не се бъзикай с мен. Щастлив съм, че доживях да видя внуци.

— Тогава откъде знаеш, че съществува?

— Айде сега! Що за въпрос!? Че ако там, горе, нямаше някой, щях ли да намеря такъв костюм за четиринайсет долара? Я пипни, пипни де — чист габардин. Още ли се съмняваш?

— Само това ли ти е доказателството?

— Ей, ами Старият завет? Да не би да е кълцан дроб? Как смяташ, че Моисей е успял да изведе израилтяните от Египет, а? Като е праскал степ ли? Не, човече, не можеш да разцепиш на две Червено море с играчка от „Корвет“. Нужна е сила.

— Значи е здравеняк?

— Да. Много е корав. Иначе минава за сладур.

— Откъде знаеш толкова много?

— Защото аз съм от отбраните хора. От всички свои чеда за нас Той се грижи най-добре, което с удоволствие бих обсъдил някой ден с Него.

— Какво му плащаш, за да си сред отбраните?

— Не ме питай.

Значи такава била работата. Евреите и Бог били дупе и гащи. Пак старата рекетьорска история. Закрила срещу заплащане. А от думите на равина Вайсман останах с впечатлението, че Той здравата ги цица. Взех едно такси и отидох в „Билярдната на Дани“ на Десето Авеню. Управителят беше мазен дребосък. Не можех да го понасям.

— Чикаго Фил тук ли е?

— А кой иска да знае?

Сграбчих го за реверите заедно с кожата.

— Какво си въобразяваш бе, мършо?

— Отзад е — рече той далеч по-сговорчиво.

Чикаго Фил. Фалшификатор, банков обирджия, яко копеле и заклет атеист.

— Такъв човек няма и никога не е имало, Кайзер. Чиста заблуда. Дрън-дрън, та пляс. Няма бос. Това е синдикат. Предимно на Сицилианци. Но е международен. Само че няма главатар. С изключение може би на папата.

— Искам да говоря с папата.

— Можем да го уредим — смигна ми той.

— Името Клер Розенсвайг говори ли ти нещо?

— Не.

— А Хедър Бъткис?

— Чакай малко. Ами да. Онази изрусената, с големите цици от „Радклиф“.

— От „Радклиф“ ли? На мен ми каза, че учела във „Васар“.

— Значи те е излъгала. Учителка е в „Радклиф“. Мъкнеше се известно време с някакъв философ.

— Пантеист?

— Не. Емпирик, доколкото си спомням. Тъпанар. Не признаваше нито Хегел, нито диалектическата методология.

— То е едно и също.

— Да, де. Беше барабанист на джаз трио. После се запали по логическия позитивизъм. Като не можа и там да пробие, опита с прагматизма. Последното, което чух за него, бе, че задигнал солидна сума, за да си плати курса по Шопенхауер в Колумбия. Бандюгите го търсят под дърво и камък. Но им стига да докопат учебниците му и да ги препродадат.

— Благодаря ти, Фил.

— Едно ще ти река, Кайзер. Там, горе, няма никой. Празно е. Щях ли да пробутам толкова фалшиви чекове, щях ли така спокойно да бъркам в джоба на обществото, ако поне за миг бях попаднал на автентична следа от Всевишния? Светът се гради само на феномените. Нищо не е вечно. Всичко е вятър и мъгла.

— Кой спечели петата серия на „Акведукт“?

— „Санта Бейби“.

Седнах в „О’Рурк“ да изпия една бира и да събера мислите си, но едно с едно не се връзваше. Сократ бил самоубиец… или поне така казват. Христос го затрили. Ницше откачил. Ако там, горе, имаше някой, значи се крие, дяволът му с дявол, та никой да не разбере за съществуването му. И защо Клер Розенсвайг ме излъга за „Васар“? Възможно ли е Декарт да е бил прав? Нима Вселената е двойствена? Или Кант е уцелил десетката, когато е допуснал съществуването на Бог в морално измерение?

Вечерта заведох Клер на ресторант. Десет минути след като ми връчиха сметката, бяхме вече в леглото и казвам ти, братче, стана тя една — бедна ти е фантазията. С такава акробатика в кърпа и е вързан златен медал на олимпиадата. След това тя отпусна глава на възглавницата до мен, разстилайки дългите си руси коси. Голите ни тела още лежаха вплетени едно в друго. Пафках цигара и съзерцавах тавана.

— Клер, ами ако Киркегор се окаже прав?

— Моля?

— Ако няма как да си сигурна, просто вярвай — и толкоз.

— Абсурд!

— Не се прави на рационална.

— Не се правя на рационална, Кайзер — тя също запали цигара — Но и ти не ми се прави на онтолог. Още по-малко сега. Направо няма да го понеса.

Личеше си, че е разстроена. Наведох се да я целуна, но телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— За теб е.

Беше сержант Рийд от отдел „Убийства“.

— Още ли търсиш Бог?

— Да.

— Всемогъщия? Великия и единствен? Създателя На Вселената? Първопричината за всичко?

— Точно така.

— Един със същите отличителни белези току-що го докараха в моргата. Не се помайвай, ами тръгвай веднага.

Той беше. Чиста работа. Изпипана от професионалист.

— Когато Го докараха, вече бе мъртъв.

— Къде го намерихте?

— В един склад на „Диланси Стрийт“.

— Някаква версия?

— Направил го е екзистенциалист. Сигурно е.

— Как разбра?

— Няма следи от последователност. Действал е, както дойде. Импулсивно.

— В състояние на афект?

— Позна. Което означава, че си сред заподозрените, Кайзер.

— Отде накъде?

— Всички в управлението знаят за чувствата ти към Ясперс.

— Това не ме прави убиец.

— Още не, но си под подозрение.

Излязох навън, поех дълбоко дъх и се опитах да размисля по-трезво. Взех такси до Нюарк, слязох една пряка по-рано и повървях пеш до италианския ресторант „Джордино“. На маса в дъното седеше Негово светейшество. Познах го, той беше — папата. С двама типове, които бях виждал неведнъж сред статистите, строени за разпознаване на престъпник в участъка.

— Седни — покани ме той, вдигайки очи от чинията с къдрави спагети.

Поднесе ми пръстена си. Пуснах най-учтивата си усмивка, но не го целунах. Това го стъписа за мое огромно удоволствие. Един на нула за мен.

— Ще хапнеш ли?

— Не, благодаря, ваше светейшество. Вие си продължавайте, да ви е сладко.

— Нищичко ли не щеш? Поне салата?

— Току-що станах от масата.

— Както искаш, но да знаеш, че сосът с рокфор тук е ммммм… пръстите да си оближеш. Не като във Ватикана, там бъркат само буламачи.

— Ще говоря направо, Отче. Търся Бог.

— Браво, знаеш при кого да идеш.

— Значи Той наистина съществува?

Въпросът ми ги развесели много и тримата искрено се разсмяха. Бандюгата до мен едва не се разхълца:

— Ама че майтап. Умното момче на бате, искало да знае дали Той съществува. Хо-ха-хо!

Повдигнах стола си, за да се наместя по-удобно, нагласих уж без да искам, дървения крак върху малкото му пръстче и се тръшнах с цялата си тежест.

— О, извинявай — му рекох.

Но той се напуши.

— Разбира се, че Той съществува, Луповиц, но аз съм единственият, който си общува с него. Той говори само чрез мен.

— А защо точно ти, приятелю?

— Защото у мен е червеният костюм.

— Тази Пижама ли?

— Не се Подигравай. Като стана сутрин и го облека, веднага се превръщам в голяма клечка. Тайната е в дрехите. Представи си, че съм с панталон и спортно яке: тогава не могат да ме арестуват по религиозни причини.

— Значи е измишльотина. Няма Бог.

— Откъде да знам. И да има, и да няма — все тая. Нали падат добри пари.

— Не се ли притесняваш, че някой път от перачницата ще закъснеят да ти донесат червения костюм и ще си останеш като нас?

— Ползвам специална дванайсетчасова услуга. Излиза с няколко цента по-скъпо, но пък няма риск.

— Говори ли ти нещо името Клер Розенсвайг?

— Разбира се. Работи в научния отдел на „Брин Мор“.

— Научния отдел ли каза? Благодаря.

— За какво?

— За отговора, отче.

Веднага хванах такси и отидох при моста „Джордж Вашингтон“. По пътя се отбих в офиса и набързо направих няколко справки. Докато пътувах към апартамента на Клер, подредих наум камъчетата и за първи път мозайката стана. Тя ме посрещна по фин прозрачен пеньоар. Изглеждаше разтревожена.

— Бог е мъртъв. Идваха полицаи. Търсят те. Смятат, че го е направил екзистенциалист.

— Не, захарче. Ти си го убила.

— Моля? Без майтапи, Кайзер.

— Ти си била.

— Какви ги дрънкаш?

— Да, ти, сладурче. Не Хедър Бъткис, нито Клер Розенсвайг, а доктор Елън Шепърд.

— Как научи името ми?

— Професор по физика в „Брин Мор“! Най-младата шефка на отдел, която са имали там. На зимния бал сваляш джаз музикант, който здраво е нагазил във философията. Женен е, ала на теб не ти пука. Отъркалвате се един-два пъти в сеното и ето че прилича на истинска любов. Но работата запецва, защото между двама ви застава някой. Бог. Той вярва или поне иска да вярва, обаче ти, муцинко, с твоето научно мозъче искаш да си абсолютно сигурна.

— Не, Кайзер, кълна се, не е така.

— Преструваш се, че учиш философия, защото така ще имаш възможност да премахнеш някои пречки. Отърваваш се доста лесно от Сократ, ала Декарт ти се опъва. Привличаш Спиноза, за да ликвидира Декарт, но когато Кант зацикля на място, се налага да очистиш и него.

— Чуй се само какви ги плещиш!

— Лайбниц го смилаш на кайма за кюфтета, но това не е достатъчно, защото знаеш, че ако някой вярва на Паскал, значи си мъртва. Няма как — трябва да му се свети маслото. Тук правиш грешка, защото се доверяваш на Мартин Бубер. Той се оказва мекушав, вярва в Бог и тогава не остава друг, който да пречука Бог, освен ти самата.

— Абе, Кайзер, съвсем ти се е разхлопала дъската!

— Не, бебчо. Престорила си се на пантеистка и така си се добрала до Него… ако изобщо го е имало, а всъщност го е имало. Той е отишъл с теб на купона у Шелби и когато Джейсън е бил с гръб към вас, ти си го убила.

— Кои са пък тия Шелби и Джейсън, мама му стара?

— Няма значение. Животът бездруго вече е абсурден.

— Кайзер — приплаква тя, разтреперана като лист, — нали няма да ме предадеш?

— Напротив, скъпа. Щом е извършено покушение срещу Всевишния, някой трябва да опере пешкира.

— О, Кайзер, можем да заминем някъде заедно. Само двамата. Ще забравим за философията. Ще си свием гнезденце и ще се занимаваме със семантика.

— Съжалявам, душко. Не си играем на шикалки.

Сълзи рукнаха по бузите й, докато презрамките на пеньоара й уж случайно се смъкнаха надолу и изведнъж пред мен се разкри една дибидюс гола Венера, чието тяло подканяше: „Вземи ме. Твоя съм.“ Венера, чиято дясна ръка чорлеше разсеяно косата ми, докато лявата докопа един четирийсет и петкалибров зад гърба ми. Изпразних моя трийсет и осмак, преди да успее да натисне спусъка. Тя изпусна своя патлак и се преви одве, не вярвайки на очите си.

— Как можа, Кайзер?

Бързо губеше сили, но успях да й го отперкам навреме:

— Проявата на Вселената като комплексна идея сама по себе си, противопоставена на съществуването във или извън собственото и съществуване, по природа е същностно нищо или нищо по отношение на всяка абстрактна форма, която съществува, съществувала е или ще съществува във вечността, и не се подчинява на законите на физиката или механиката, нито на идеи, отнасящи се до антиматерията или липсата на обективно съществуване, да не говорим за друга субективност.

Беше доста сложна мисъл, но струва ми се, че я схвана, преди да издъхне.