Ако импресионистите бяха зъболекари

Избрани откъси от дневника на Алън

Предлагам ви няколко откъса от пазения в строга секретност личен дневник на Уди Алън, който ще бъде публикуван посмъртно или след неговата смърт, което и от двете да стане първо.

Нощите ми са все по-кошмарни. Снощи имах неприятното усещане, че някакви типове се опитват да нахлуят в стаята ми и да измият главата ми с шампоан. Питам се обаче защо? Привиждаха ми се неясни сенки, а към три след полунощ долните гащи, които бях проснал върху един стол, ми заприличаха на Кайзера, качен на ролкови кънки. Когато най-сетне заспах, ми се присъни пак онова ужасно видение, че дива катерица се опитва да ми отмъкне печалбата от томболата. Пълна скръб.

Не мога да се отърва от мисълта, че охтиката ми се влошава. Астмата също. Връхлитат ме все по-често хрипове и ми се замайва главата. Чак се задавям и припадам. Стаята ми е влажна, постоянно ме тресе и имам учестено сърцебиене. Забелязах, че ми свършиха и носните кърпи. Нямат ли край тия мъки?

Идея за малък разказ: Мъж става една сутрин и разбира, че папагалът му е назначен за министър на земеделието. Обзема го люта ревност и решава да си тегли куршума, ала за зла участ пистолетът се оказва от онези, дето изхвърлят копие с флагче, на което пише „Бум“. То му се забива в окото и човекът остава жив — едно смирено същество, което за първи път може да се наслади на обикновените удоволствия от живота, като например фермерството или седенето върху вентилатор.

Мисъл: Защо човекът убива? За да яде. И не само заради това — често се налага и да удари една ракия.

Да се оженя ли за В.? В никакъв случай, докато не ми каже и останалите букви от името си. Ами кариерата й? Как да моля жена с такава хубост да се откаже от състезанията по ролкови кънки? Решения колкото щеш…

Пак опитах да се самоубия — този път намокрих носа си и го пъхнах във фасунга. Не щеш ли, взе, че стана късо съединение, което ме изстреля и се треснах в хладилника. Все още обзет от мисълта за смъртта, разсъждавам надълго и нашироко. Питам се има ли живот след смъртта и ако да, дали ще може там да ми развалят двайсетачка?

С брат ми се видяхме днес на едно погребение. Това ни се случва за пръв път от петнайсет години, но, както винаги той извади от джоба си свинско шкембе и ме плесна с него по главата. С течение на времето започнах да го разбирам. Най-сетне осъзнах, че думите му: „Ти си един гаден паразит, достоен само за изтребление“ са породени от състрадание, а не от гняв. Да си призная — той винаги е бил по-печен от мен: по-остроумен, по-изискан, по-образован. Да се чуди човек защо още работи в „Макдоналдс“.

Идея за разказ: Бобри купуват „Карнеги Хол“ и правят постановка на „Вацек“. (Жестоко хрумване, но каква да е фабулата?)

Мили Боже, защо съм толкова грешен? Дали защото мразех баща си, откакто видях в портфейла му телешка пържола, панирана със сирене пармиджано? Какво правеше там в края на краищата? Ако го бях послушал, сега щях да фасонирам шапки. Още го чувам да казва: „Да фасонираш шапки — това му е майката!“ Спомням си как реагира, когато му казах, че искам да стана писател. Рече ми: „Ти можеш да напишеш нещо само в съавторство с кукумявка“. Още не мога да проумея какво искаше да каже. Ама че кютюк! На премиерата на пиесата ми „Мехур за Гъс“ дойде в театър „Лицей“ облечен във фрак и с надянат противогаз.

Днес зяпах жълто-червения залез и си рекох: Леле, колко съм незначителен! Същото си помислих и вчера, макар че валеше. Натисна ме отвращение от самия мене си и пак ми щукна да се самоубия — този път като застана до застрахователен агент и поема дълбоко дъх.

Малък разказ: Мъж става сутринта и вижда, че се е преобразил в собствената си ортопедична стелка. (Тази идея дава възможности за многопластовост. В психологически план тя е квинтесенцията на Крюгер — ученика на Фройд, който открил сексуално излъчване в парче бекон.)

Емили Дикинсън изобщо не е права! Надеждата изобщо не е „онова нещо с перушината“. Онова нещо с перушината се оказа мой племенник. Ще трябва да го заведа в Цюрих да го прегледа специалист.

Реших да разтрогна годежа си с В. Тя не разбира творчеството ми. Снощи ми каза, че моята „Критика на физичната действителност“ и приличала на „Летище“. Скарахме се и тя пак започна да ме навива да имаме деца. Слава Богу, убедих я, че ще са прекалено невръстни.

Вярвам ли в Бога? Вярвах, докато не стана онази злополука с мама. Тя се подхлъзна на парче кайма и се пльосна като кюфте. Лежа в кома цял месец и не правеше нищо друго, освен да пее, колкото й глас държи, „Гранада“ на някаква въображаема херинга. Защо тази жена в разцвета на силите си трябваше да страда така — затова ли, че като млада дръзнала да се опълчи срещу общоприетите норми и се явила на сватбата си с бакалски хартиен плик на главата? И как да вярвам в Бог, като само преди седмица валцовете на електрическата пишеща машина защипаха езика ми? Гризат ме съмнения. Ами ако всичко е илюзия и нищо не съществува в действителност? В такъв случай жестоко съм се минал, като платих толкова много за новия килим. Ако можеше само Бог да ми даде някакъв знак! Като например да открие на мое име солидна сметка в швейцарска банка.

С Мелник днес пихме кафе. Той ми разказа за идеята си всички държавни чиновници да бъдат облечени като кокошки.

Идея за пиеса: Главният герой прилича на баща ми, но няма толкова голям палец на крака. Пращат го в Сорбоната да се научи да свири на хармоника. Накрая умира, без да е разбрал значението на единствения си сън, в който кисне до кръста в телешки бульон. (Очертава се разкошно начало на второ действие: две джуджета откриват отрязана глава в кашон с волейболни топки.)

Докато правех обичайната си обедна разходка днес пак ме връхлетяха мрачни мисли. С какво ме плаши толкова смъртта? С работното си време ли? Според Мелник душата била безсмъртна и продължавала да живее и след смъртта на тялото. Но ако тя съществува без тялото, дрехите ми ще висят на нея като на закачалка. Уф, майната му…

Не се наложи да скъсвам с В., защото тъй се случи, че тя избяга във Финландия с клоун от цирка. Всяко зло за добро, рекох си, макар да получих пак от онези ужасни пристъпи, при които… аха… да си изкашлям очите.

Снощи изгорих всичките си пиеси и стихосбирки. И по ирония на съдбата тъкмо хвърлях в пламъците шедьовъра си „Мрачният пингвин“, когато стаята взе, че се подпали, и сега ме съдят някакви типове Пинчънк и Шлосер. Киркегор бил прав, бе.

Изследване на парапсихичните явления

Не ще и дума, че има нереален свят. Въпросът е близо ли е до центъра на града и в колко часа го затварят вечер. Постоянно стават необясними неща. Един вижда духове, друг чува гласове, трети се събужда сутрин и вижда, че са го юрнали да се състезава с конете на хиподрума. Кой ли от нас не е усещал леден допир до врата си, седейки сам вкъщи? (Аз не, слава Богу, но на някои се е случвало.) Какво се крие зад тези преживявания? Или пред тях, да речем? Вярно ли е, че някои хора могат да предсказват бъдещето или да общуват с духове? И възможно ли е да си вземаш душове след смъртта?

За щастие всички въпроси около окултните явления ще получават отговор в книгата „Ууу“, която скоро излезе от печат. Неин автор е д-р Озгууд Мълфорд Туелдж, изтъкнат парапсихолог и професор по ектоплазма в Колумбийския университет. Той е събрал невероятна колекция от най-различни свръхестествени явления от предаването на мисли до необяснимата случка, при която човек се къпе на единия край на света и в същото време брат му изведнъж се вижда идеално измит на другия. Ето няколко от най-странните истории в книгата на д-р Туелдж с коментари от автора.

На 16 март 1882 г. господин Дж. К. Дъбс се събудил посред нощ и видял брат си Еймъс, покойник от четиринайсет години, да седи в края на леглото му и да скубе пилета. Дъбс го попитал какво прави при него, а брат му рекъл да не се тревожи, той си бил мъртъв, ама дошъл в града само за почивните дни. Дъбс се поинтересувал как е „на онзи свят“, и онзи му отговорил, че не било по-различно, отколкото в Кливланд. Братът се бил върнал, за да каже на Дъбс, че шарени чорапи изобщо не подхождат на тъмносин костюм.

Тогава в стаята влязла прислужничката и заварила Дъбс да разговаря с „някаква безформена млечнобяла мараня“, която й напомняла за Еймъс Дъбс, но изглеждала доста по-добре от него. Накрая призракът помолил брат си да изпеят в дует ария от „Фауст“ и двамата го сторили с огромно въодушевление. На зазоряване духът се изнизал през стената и опитвайки се да го последва, Дъбс си смачкал носа.

Това явно е класически пример за привидение и ако може да се вярва на Дъбс, призракът дошъл пак и накарал госпожа Дъбс да литне от стола си и да се носи във въздуха над масата цели двайсет минути преди да цопне в супника. По природа духовете са пакостливи, което британският мистик А. Ф. Чайлд обяснява с изострения им комплекс за малоценност, породен от това, че вече не са сред живите. Най-често „се явяват“ душите на онези, които са имали необикновена смърт. Еймъс Дъбс например бил починал при загадъчни обстоятелства, когато фермер, без да иска, го натъпкал в пръстта, докато садял репи.

Господин Албърт Сайкс разказва следното: „Седях с приятели и похапвахме бисквити, когато усетих, че душата ми напуска тялото, за да се обади по телефона. Кой знае защо, тя навъртя номера на компанията за стъклопласти «Московиц». После се върна в тялото ми и стоя там още двайсетина минути с надеждата, че никой няма да предложи да играем на думи. Когато разговорът се завъртя около взаимните фондове, тя пак отлетя и се запиля из града. Сигурен съм, че разгледа Статуята на свободата и после зяпа представлението в зала «Рейдио Сити». Не подмина и ресторантчето «При Бени», където профука цели шейсет и осем долара. Тогава реши да се прибере в тялото ми, обаче нямаше как да хване такси. Накрая тръгна пеш по Пето Авеню и стигна при мен точно навреме за вечерните новини. Усетих, че влиза обратно в мен, защото изведнъж ме полазиха студени тръпки и чух глас:

«Върнах се. Я ми подай от стафидите.»

Това ми се случи няколко пъти и по-късно. Веднъж душата ми отиде чак до Маями за почивните дни, друг път я арестуваха, когато се опита да се измъкне от универсалния магазин «Мейси», без да плати за вратовръзката, която бе взела. При четвъртия случай стана точно обратното — тялото ми напусна душата, но се върна веднага щом го начесаха.“

Това явление бе широко разпространено около 1910 г., когато много души били забелязани да се скитат из Индия и да търсят американското консулство. То много прилича на телепортирането, при което човек се дематериализира и възвръща отново материалните си форми в друг край на света. Не е лошо да пътуваш така, като се изключи това, че трябва да си чакаш багажа половин час. Най-невероятният пример за телепортиране е на сър Артър Нърни, който изчезнал със звучно ШШШШЛЮП, докато се къпел във ваната, и съвсем неочаквано се озовал в струнната секция на Виенския симфоничен оркестър. Там той изкарал двайсет и седем години като първа цигулка, въпреки че можел да свири само „Трите кьорави мишки“, и изчезнал внезапно посред изпълнение на Моцартовата симфония „Юпитер“, след което се озовал в едно легло с Уинстън Чърчил.

Господин Фентън Алънтък описва следния свой пророчески сън: „Легнах си към полунощ и ми се присъни, че играя вист с чиния лучена салата. Изведнъж съновидението взе неочакван обрат и пред очите ми изникна моят дядо, който танцуваше валс насред улицата, прегърнал кукла манекен, миг преди да го връхлети камион. Опитах се да му извикам, но от устата ми излезе камбанен звън и така дядо бе прегазен. Събудих се плувнал в пот и веднага изтичах до дома му. Попитах го дали случайно не възнамерява да танцува с манекен. Той каза, че и през ум не му минавало подобно нещо, но смятал да се предреши като пастир, та да заблуди враговете си. Успокоих се и се върнах вкъщи, но после узнах, че старецът се подхлъзнал върху сандвич с кълцано пилешко и паднал от терасата на небостъргача «Крайслър».

Пророческите сънища са толкова разпространено явление, че никой не би посмял да ги обясни със съвпадение В случая човек сънува смъртта на свой роднина и тя се сбъдва. Не всеки обаче е такъв късметлия. Х. Мартинес от Кенебънкпорт, щата Мейн, сънувал, че спечелил голямата награда от ирландската лотария. Когато се събудил, видял, че леглото му е отплавало в открито море.

Скептикът сър Хю Суигълс разказва за едно свое интересно преживяване по време на спиритически сеанс:

Бяхме на гости у мадам Рейно, прочутата контактьорка, когато тя нареди да седнем около масата и ни каза да се хванем за ръце. Господин Уийкс не спираше да се хили и мадам Рейно го фрасна по главата със заклинателната дъска. Осветлението бе угасено и мадам Рейно започна да вика духа на съпруга на госпожа Марпъл, умрял в операта, където му се подпалила брадата. Предавам съдържанието на разговора с него без съкращения:

Г-жа Марпъл: Какво виждате?

Контактьорката: Виждам синеок мъж с карнавална шапка.

Г-жа Марпъл: Съпругът ми!

Контактьорката: Името му е… Робърт. Не… Ричард…

Г-жа Марпъл: Куинси.

Контактьорката: Ами да, Куинси! Точно така.

Г-жа Марпъл: Друго?

Контактьорката: Плешив е, но го прикрива с листа по главата.

Г-жа Марпъл: Вярно! Позна!

Контактьорката: Кой знае защо, държи в ръце… свински бели бъбреци.

Г-жа Марпъл: Подарих му ги за годишнината от сватбата! Ще проговори ли?

Контактьорката: Говори, дух! Говори!

Куинси: Клер, аз съм, Куинси.

Г-жа Марпъл: О, Куинси! Куинси!

Куинси: Колко време вариш пилето?

Г-жа Марпъл: Същият глас! Той е!

Контактьорката: Моля, съсредоточете се.

Г-жа Марпъл: Куинси, добре ли те гледат там?

Куинси: Абе не е лошо, само дето се чака по четири дни да си получиш прането.

Г-жа Марпъл: Липсвам ли ти?

Куинси: Какво? А, да, разбира се, душко. Трябва да си вървя…

Контактьорката: Губя го. Изчезва, изчезва…

Според мен този сеанс можеше да удари в земята и най-големите скептици, ако пропуснем дребния факт, че под полата на мадам Рейно имаше скрит грамофон.

Несъмнено някои случки, разказани от участници в спиритически сеанси, са автентични. Та кой не си спомня как червеноперката на Сибил Серецки запя «Усещам ритъм», любимото парче на наскоро починалия неин племенник? Но, общо взето, установяването на контакт с мъртъвци не е лесна работа, защото повечето не желаят да разговарят, а онези, дето са навити, хъкат и мъкат, та може да заспиш, преди да чуеш нещо смислено от тях.

Моя милост например съм виждал с очите си маса да се повдига във въздуха, а д-р Джошуа Флийгъл от Харвардския университет присъствал на сеанс, на който масата не само се надигнала, ами се и извинила на гостите, преди да си легне на горния етаж.

Сред най-поразителните случаи на ясновидство е случаят с изтъкнатия гръцки медиум Ахил Лондос. Своите «изключителни способности» той установил, преди да навърши десет години, когато, изтягайки се на леглото, с леко напрягане на волята си можел да накара изкуствените ченета на баща му да изхвръкнат от устата му. Когато съпругът на съседката изчезнал за три седмици, Лондос й казал да провери в камината и тя намерила благоверния си там да седи с плетка в ръце. Взирайки се напрегнато в лицето на човек, Лондос можел да прехвърли изображението му върху фотолента «Кодак», но така и не успял да накара някой да се усмихне. През 1964 г. ясновидецът бил повикан да помогне за залавянето на дюселдорфския удушвач, злодей, който винаги оставял върху гърдите на жертвите си по една печена кълка от пуйка. Само като подушил една носна кърпичка, Лондос отвел полицаите направо при Зигфрид Ленц, разсилен в училище за глухи пуйки, който си признал, че е удушвачът, и помолил да му върнат кърпичката.

Лондос е просто един от многото хора с невероятни способности. К. Н. Джеръм, екстрасенс от Нюпорт, Роуд Айланд, твърди, че може да познае всяка карта, предварително намислена от катерица.

И накрая, стигаме до граф Аристонидис, чиито предсказания правени през XVI век и днес смайват и озадачават дори най-заклетите скептици. Ето няколко типични примера:

«Две държави ще започнат война, но само едната ще е победител.»

(Специалисти смятат, че това се отнася за Руско-японската война през 1904–1905 г. — поразително пророчество, като се има предвид, че е изречено през 1540 г.)

«Истанбулец ще даде шапката си за префасониране и ще му я съсипят».

(През 1860 г. османският пълководец Абу Хамид дал феса си на химическо чистене и му го върнали с петна.)

“Виждам велик мъж, който един ден ще изобрети за човечеството одежда, предпазваща панталоните му при готвене. Тя ще се нарича „пресдилка“ или" пристилка".

(Аристонидис явно е имал предвид престилката.)

„Във Франция ще се роди водач. Той ще е много нисък и ще сътвори големи щуротии“.

(Това ще да е намек или за Наполеон, или за Марсел Люме, джудже, което през XVIII век организирало заговор за оплескването на Волтер с бял сос.)

„В Новия свят една област ще бъде наречена Калифорния и мъж на име Джоузеф Котън ще стане прочута знаменитост“.

(Тук пояснението просто е излишно.)

Либрета на някои по-неизвестни балети

Балетът започва с карнавал. Има закуски и забавления. Хора в пъстроцветни костюми танцуват засмени под звуците на флейти и други духови инструменти, само че тромбоните свирят в минорна гама, за да внушат, че скоро закуските ще свършат и всички ще са мъртви.

Красивата Наташа се лута из тълпата. Тя е тъжна, защото баща й бил изпратен да се бие в Хартум, а там нямало война. Зад нея се промъква Леонид — голобрадо студентче, което е прекалено срамежливо, за да заговори Наташа, но всяка нощ оставя пред вратата й мешана салата. Наташа е трогната от подаръците и мечтае да се запознае с човека, който й ги изпраща, най-вече защото мрази сложните за готвене домашни манджи и би предпочела само сирене рокфор натюр.

Двамата се запознават случайно, когато Леонид, увлечен в съчиняване на любовно писмо до Наташа, пада от виенското колело и тупва на земята. Тя му помага да се изправи и заедно изпълняват па-дьо-дьо, след което Леонид се опитва да й вземе акъла, като върти очи до умопомрачение, та се налага да го отведат за малко до кенефа. Той се извинява дълго, дълго и кани Наташа да идат в палатка номер 5 да гледат кукленото представление, с което окончателно я убеждава, че си има работа с кръгъл идиот.

Кукленият спектакъл обаче се оказва доста занимателен и голяма смешна марионетка на име Дмитри се влюбва в Наташа. Тя осъзнава, че макар и да е пълен с талаш, и той душа носи. Особено я възбужда предложението му да идат в най-близкия хотел и да си вземат стая на името на господин и госпожа Джон Доу. Двамата изпраскват едно па-дьо-дьо независимо от това, че Наташа вече е изтанцувала едно и се поти ужасно, та чак мирише на пръч. Накрая тя се обяснява в любов на Дмитри и се заклева, че нищо и никой няма да ги раздели дори ако трябва онзи, дето дърпа конците му, да спи на походно легло в антрето.

Леонид побеснява от факта, че е отхвърлен заради някаква си кукла, и стреля в Дмитри. Нашият човек обаче не умира, а се появява на покрива на „Мърчантс Банк“, където опъва дълги гълтоци уиски направо от бутилката. Действието съвсем се обърква, но най-голяма веселба пада, когато Наташа си строшава черепа.

Музикална прелюдия припомня за връзката на човека със земята и защо все става така, че го заравят в нея. Завесата се вдига и открива необятна праисторическа пустош, не по-различна от някои днешни местенца в Ню Джърси. Мъже и жени седят отделно на две групи и изведнъж скокват и започват да танцуват, но не знаят защо и скоро пак си сядат на задниците. Тогава на сцената излиза млад самец в разцвета на силите си и изпълнява огнен танец. Изведнъж обаче разбира, че се е подпалил, и след като го угасяват, се измъква като пръдня из гащи. На сцената притъмнява, тогава Човекът се изправя срещу Природата и започва една епична битка — ум да ти зайде. Човекът ухапва Природата по баджака, в резултат на което през следващите шест месеца температурите не надхвърлят 13 градуса.

Започва второ действие, а пролетта никаква я няма, въпреки че вече е краят на август и хората вече се питат кога ще преместват часовниците си с един час напред. Старейшините на племето се събират и решават да умилостивят Природата, като и принесат в жертва младо девойче. Избират една девица и й дават три часа да стигне до покрайнините на града, където уж щели да раздават печени виенски вурстчета. Тя стига там посред нощ и пита къде са кренвиршите. Старейшините й нареждат да танцува, докато умре. Тя започва да рони горчиви сълзи и да им се моли, като твърди, че хич не я бива по танците. Селяните обаче са непоколебими, а музиката нагнетява напрежението и тя накрая се завърта така бясно, че от центробежната сила пломбите и се разхвърчават в радиус колкото футболно игрище. Всички се радват диво, но е твърде рано за това, защото не само че пролетта не идва, ами и двама от старейшините получават призовки за съда по обвинение в измами с пощенски марки.

В началото на увертюрата духовата секция дава радостен тон, но контрабасите сякаш предупреждават: „Не ги слушайте тия, какво разбират те от духова музика“. Завесата се вдига и открива двореца на принц Зигмунд в цялото му великолепие и разкош, да не говорим, че наемът е под контрола на общинската власт. Принцът празнува двайсет и първия си рожден ден, но е доста посърнал, защото отваря подаръците и вижда, че всичките са пижами. Един по един старите му приятели идват да засвидетелстват уважението си, а той им отвръща или с ръкостискане, или с потупване по гърба в зависимост от това, дали застават с лице или с гръб към него. С отколешния авер Волфшмит си припомнят клетвата, която са си дали — ако единият от тях оплешивее, другият да носи перука. Цялата трупа се впуска в лудешки танц като подготовка за лова, докато Зигмунд не ги стресва с въпроса: „Какъв лов, бе?“ Никой не може да отговори, а данданията вече е в разгара си. Но когато донасят сметката, започва гневна олелия.

Отегчен от живота, Зигмунд поема с танцова стъпка към брега на езерото, където цели четирийсет минути зяпа идеалното си отражение в повърхността на водата. Разяждан от натрапчивата мисъл, че не си е взел такъмите за бръснене. Изведнъж до слуха му достига плясък на криле — ято диви лебеди прелита пред луната. Птиците свиват в първата пряка вдясно и се насочват към принца. Зигмунд с изумление вижда, че най-отпред лети полулебед-полужена, за жалост разделена по дължина. Тя омайва Зигмунд, който гледа да не се посрами пред нея с някоя тъпа шега. Двамата изпраскват едно па-дьо-дьо, което завършва с това, че Зигмунд си изчанчва гърба. Ивет, жената лебед, казва на Зигмунд, че е омагьосана от магьосника Фон Епс, и се оплаква, че заради сегашния си вид не може да получи банков кредит. В много трудно за изпълнение соло тя обяснява — с езика на танца, разбира се, — че единственият начин да бъде освободена от магията е нейният любим да иде в училище за секретарки и да научи стенография. На Зигмунд това му се струва ужасно, но се заклева да го стори. Изведнъж самият Фон Епс се появява под формата на панер с вкиснати дрехи за пране и отмъква Ивет със себе си, с което и свършва първо действие.

Второ действие ни пренася седмица по-късно, когато принцът се кани да се жени за Джъстин — жена, за която съвсем бил забравил. Противоречия разкъсват Зигмунд, който все още обича жената лебед, ала Джъстин е неземна хубавица, пък и няма такива недостатъци, като перушина и клюн. Джъстин се кълчи съблазнително около Зигмунд, който се чуди да си слага ли главата в торбата, или да намери Ивет и да потърси лекар, който да я пооправи. Цимбали възвестяват появата на магьосника Фон Епс. Той не е поканен на сватбата, но обещава да не набива много. Разярен, Зигмунд вади шпагата си и го пронизва в сърцето. Това помрачава празненството и принуждава майката на Зигмунд да помоли главния готвач да поизчака няколко минути със сервирането на печеното телешко.

Междувременно Волфшмит, действайки по нареждане На Зигмунд, открива Ивет — нищо работа, пояснява той, защото „Колко полужени-полулебеди се мотаят из Хамбург“. Въпреки молбите на Джъстин принцът се втурва към Ивет. Джъстин хуква след него, обсипва го с целувки, докато оркестърът свири в минорна гама. В този момент става ясно, че Зигмунд си е облякъл трикото наопаки. Обляна в сълзи, Ивет му казва, че единственият начин да развали магията е да умре. Тя се засилва и с главата напред се трясва о една стена — една от най-трогателните и прелестни сцени в историята на балета. Зигмунд гледа втрещен как от мъртъв лебед тя се превръща в мъртва жена, и разбира колко горчиво-сладък може да е понякога животът, особено за хвъркатите. Съсипан от скръб, той решава да я последва в отвъдното и след нежен скръбен танц глътва щанга.

Този знаменит електронен балет е може би най-драматичният от всички модерни спектакли. Увертюрата е какофония от съвременни звуци — уличен шум, цъкащи часовници и изпълнение на „Хор стакато“ на гребен и тоалетна хартия от джудже. Завесата се вдига и открива гола и пуста сцена. Няколко минути не се случва нищо, завесата пада и ето че дошъл антрактът.

Второ действие започва с шъткания, тъй като се появяват няколко младоци, които танцуват, правейки се на насекоми. Води ги най-обикновена муха, докато останалите наподобяват различни градински бръмбари. Те теглят няколко зигзагообразни тегела под акомпанимента на нестройна музика и търсят огромна кифла с масло, която постепенно изплува в дъното на сцената. Тъкмо да я заръфат и се появяват жени, които носят огромен флакон мухозол. Стреснати, момчурляците се опитват да избягат, но ги хващат, тикват ги в железни клетки и не им дават нищо за четене. Жените се кършат сладострастно около клетките с намерението да излапат затворниците веднага, щом намерят соев сос. Докато се готвят да похапнат сладко, една по-млада сред тях забелязва окаян младеж с провиснали пипалца. Нещо я привлича към него и двамата се впускат в страстен блус, през които той успява да прошепне в ушенцето й: „Не ме яж“. Наляга ги любовна нега и те започват да кроят планове за сватбен полет, но хубавицата се отметва в последния момент, излапва го и заживява със съквартиранта му.

Прелестна до умопомрачение музика започва с вдигането на завесата, зад която виждаме гора в летен следобед. Стройна кошута танцува сред дърветата и гризка с наслада листата им. Тя се промушва кротко през гъсталака. Но скоро започва да кашля, пада и умира.

Ръкописите

Учените сигурно си спомнят, че преди няколко години един пастир, шляейки се по брега на залива Акаба, попаднал на пещера, в която имало няколко големи глинени стомни и два билета за шоу на лед. От стомните изпаднали шест пергаментови свитъка, изписани гъсто-гъсто с древно неразбираемо писмо, които овчарят — нали си е прост — продал на музея за по 750 000 долара парчето. Две години по-късно стомните се озовали в заложна къща във Филаделфия. След година и пастирът се озовал в заложна къща във Филаделфия. Никой не потърсил нито тях, нито него.

Първоначално археолози казаха, че ръкописите са от 4000 година преди новата ера, или точно след масовото клане на израилтяните, посечени от своите благодетели. Те са смес от шумерски, арамейски и вавилонски език и по всичко личи, че са дело или на един човек, писал ги дълго време, или на няколко души, обитаващи една квартира. В момента автентичността им е под огромно съмнение, особено след като се оказа, че думата „олдсмобил“ се среща на няколко места в текстовете, а малкото откъси, които бяха преведени, третират познати религиозни теми по един меко казано, съмнителен начин. Археологът А. Х. Бауер признава, че свитъците са абсолютно фалшиви, но твърди, че са най-великата историческа находка, ако не се смята откриването на собствените му копчета за ръкавели при разкопки на гробница в Ерусалим. Ето съдържанието на преведените откъси.

Първи… И Господ се хвана на бас със Сатаната да изпитат верността на Иов, и без никаква причина Всевишният фрасна Иов по главата, после го зашлеви през ухото и го тикна в гъст сос, та да стане лепкав и гаден, и накрая изби една десета от говедата му, и тогава Иов не издържа и се провикна:

— Защо умори стоката ми? Говеда трудно се намират. Сега, като ми ги отне, не знам дори какво е това говедо.

Бог извади две каменни плочи и ги чукна пред носа на Иов. Като видя това, жената на Иов зарони горчиви сълзи и Бог изпрати ангел, който я миропомаза с бухалка за поло, и от десет болести Бог изпрати от първата до шестата включително и на Иов му призля, а жена му побесня, даде си робата под наем, после вдигна наема, но отказа да направи ремонт на къщата.

Скоро пасищата на Иов изсъхнаха, а езикът му залепна за небцето, та не можеше да произнесе думата „тамян“, без да се разхили.

И след като струпа толкова поразии на главата на верния си слуга, Бог дойде толкова близо, че Иов го сграбчи за врата и скръцна със зъби:

— Аха, спипах те, верицата ти! Защо се бъзикаш с Иов, а? Говори, че…

И рече Бог:

— Ъъъ, чакай малко… стиснал си ме за врата… Пусни ме, ако обичаш.

Но Иов не се смили и каза:

— Живеех си райски, преди да ми се натресеш. Нямах грижи, смокиновите ми дървета бяха отрупани с плод, имах шарено сако и два чифта шарени панталони. А я ме виж сега.

А Бог му рече с гръмовен глас:

— Как смееш да искаш обяснение от мен, който създадох Небето и Земята? Какво създаде ти, та дръзваш да ме питаш?

— Това не е отговор — каза Иов — и тъй като ми се правиш на всемогъщ, ще ти река, че „скиния“ се пише с „я“, а не с „а“ — после Иов падна на колене и се провикна: твое е царството, и силата, и славата. Имаш добра работа. Не си ритай трудовата книжка.

Втори… И Авраам се събуди посред нощ, и рече на единствения си син Исаак:

— Сънувах, че Бог ми казва да убия единствения си син, така че ставай и си обуй гащите.

Исаак се разтрепери и попита:

— Какво, какво? Кога му щукна това?

— Какво да ти кажа — рече Авраам. — Създателят на Вселената ме изненада по бели гащи посред нощ в два часа. Можех ли да споря с него?

— Добре, де, не каза ли поне защо иска да ме принесеш в жертва? — попита Исаак баща си.

А Авраам отвърна:

— Онзи, който вярва, не задава въпроси. Хайде стига, да вървим, че утре ме чака тежък ден.

Сара дочу за намеренията на Авраам и му каза:

— Как разбра, че ти говори Бог, а не някой от твоите приятели, които си падат по гадните номера, защото Господ мрази тия работи и праща всеки шегаджия в ръцете на враговете му независимо дали те могат да си платят за доставката или не.

А Авраам и рече:

— Сигурен съм, че беше Бог. Гласът му беше плътен и кънтящ, никой в пустинята не би могъл да наподоби такъв тътен.

Сара му каза:

— И ти си склонен да сториш тази дивотия’?

— Честно казано, да — отвърна Авраам, — защото да се съмняваш в реченото от Бог, е най-лошото, което може да направи човек, особено при сегашното тежко състояние на икономиката.

И така, той отведе Исаак на затънтено място и се приготви да го посече. Но тъкмо замахна, Бог вкочани ръката му и рече:

— Нима ти дава сърце да сториш такова нещо?

— Ама нали ми каза… — замънка Авраам.

— Майната МУ какво съм казал — сряза го Бог. — Да не си луд да се хващаш на всяка щуротия, която мине край ушите ти?

Авраам се изчерви от срам.

— Е не беше точно така, ама…

— На майтап ти рекох да принесеш в жертва Исаак и ти веднага хукна да го колиш.

Като чу тези думи, Авраам падна на колене и се заоправдава:

— Ама как да разбера кога си правиш майтап и кога говориш сериозно?

И Бог избоботи:

— Нямаш чувство за хумор? Не мога да повярвам.

— Но не доказва ли това, че те обичам и че бях готов да жертвам единствения си син, за да ти угодя.

А Бог каза:

— Това доказва, че някои хора вършат каквото им се нареди стига да го кажеш с плътен и кънтящ глас.

След което Бог проводи Авраам да си доспи и му рече да му се обади на следващия ден.

Трети… Така се случи, че един продавач за ризи го закъса. Търговията му замря, доходите му пресъхнаха. Тогава той се обърна към Бог:

— Господи, защо ме остави да страдам така? Всичките ми врагове продават, продават, а аз — не мога да пласирам нищичко. А уж е разгарът на сезона. И ризите ми си ги бива. Я виж тази от изкуствена коприна. Имам всякакви. С копчета от горе до долу, с разноцветни яки, но не вървят и не вървят. Не съм нарушил нито една от десетте Ти заповеди, но не би. А по-малкият ми брат разпродаде цялата си детска конфекция.

И Бог го чу, па му рече:

— Що се отнася до ризите ти…

— Кажи, Господи — прекъсна го мъжът и падна на колене.

— Сложи крокодилчета на джобчетата.

— Моля? Да ме прощаваш, не те разбрах…

— Прави каквото ти казвам. Няма да съжаляваш.

И човекът приши на всичките си ризи по едно алигаторче, и ето ти чудо — стоката му се разграби като топъл хляб за негова огромна радост и за ужас на конкурентите му, които скърцаха със зъби от яд.

Тогава един от тях изтърси следната мъдрост:

— Бог е милостив. Той ме накара да си полегна на зелената морава. Ама сега не мога да стана.

Да вършиш мерзости, е незаконно, особено когато го правиш с лигавник на врата.

Възможно е лъвът и телето да си легнат заедно, но телето няма да мигне цяла нощ.

Който не бъде покосен от меч или глад, ще умре от чума, така че защо да се бръснем?

Хората със зло сърце вероятно знаят нещо.

Който обича мъдростта, е праведен, но който спи при кокошките, е орисан.

Господи, Господи! Какви ги вършиш напоследък?

За жените на Ловборг

Едва ли има писател, който да е създал по-пленителни и сложни женски образи от великия скандинавски драматург Йорген Ловборг, известен на съвременниците си като Йорген Ловборг. Изтерзан и огорчен от убийствените си отношения с представителки на нежния пол, той даде на света такива живи и незабравими героини, като Джени Ангстрьом от „Гъше стълпотворение“ и госпожа Спеъринг от „Галошите на една майка“. Роден в Стокхолм през 1836-а, Ловборг (който първоначално се казвал Льовборг, докато не измъкнал буквата „ь“, за да си я лепне на челото) започнал да пише пиеси, когато бил на четиринайсет години. За първи път поставили негова творба на сцена, когато станал на шейсет и една. Драмата „Гърчещите се“ била посрещната нееднозначно от критиците, макар че консервативната част от публиката се изчервила от откровения подход към темата за гальовното отношение към сиренето. Творчеството на Ловборг може да бъде разделено на три периода. Първият обхваща пиесите, наситени с мъка, отчаяние, страх, ужас и самота (тоест комедии); вторият акцентира върху социалната промяна (Ловборг изобретил нови, по-сигурни методи за мерене на херингата); накрая са шестте велики трагедии, писани точно преди да се спомине в Стокхолм през 1902 г., когато от напрежение му окапал носът.

Първата незабравима героиня на Ловборг била Едвига Молдау от „Предпочитам алпийските песни“, саркастично изобличение на графоманията, обзела висшето общество. Едвига знае, че Грегер Норщад направил от рядък хоросан покрива на кокошарника, и когато той се срутил върху Клавар Акдал, който едновременно ослепял и оплешивял, гузната и съвест започва да я гризе. Следва сцена шедьовър:

Едвига: И какво… падна отгоре му?

Д-р Рорлунд: (след дълго мълчание). Да. Право върху главата.

Едвига: (с ирония). А той чий го е търсил в кокошарника?

Д-р Рорлунд: Той харесваше кокошките. Не всичките, уверявам те. Само някои. (Натъртва.) Имаше си любимки.

Едвига: Ами Норщад? Къде беше той по време на… нещастието?

Д-р Рорлунд: Намаза си тялото с праз и скочи в резервоара.

Едвига: (на себе си). Никога няма да се омъжа.

Д-р Рорлунд: Моля?

Едвига: Нищо, нищо. Хайде, докторе. Време е да ви изперем гащетата… вашите и на всички…

Едвига, една от първите наистина модерни жени прави презрителна гримаса, когато д-р Рорлунд я съветва да тича в кръг, докато Норщад се съгласи да му префасонират шапката. Тя много прилича на сестрата на Ловборг — Хилда, нервозна и властна жена, омъжена за избухлив финландски рибар, който в крайна сметка я прострелял с харпуна си. Ловборг боготворял Хилда и именно под нейно влияние се отучил от вредния навик да разговаря с бастуна си.

Втората незабравима героиня на Ловборг е от наситената с похот и ревност драма „Докато кървяхме тримца“. Молтвик Дорф, дресьор на аншоа, научава, че брат му Айуулф е наследил болест, дето не е за казване, от техния баща. Дорф решава да уреди проблема в съда, като твърди, че по право болестта се пада на него, но съдията Мендърс взема страната на Айуулф. Нета Холмквист, красива и арогантна актриса, се опитва да убеди Дорф да шантажира Айуулф, като го заплаши, че ще го натопи пред властите, задето е подправил подпис на пингвин под застрахователна полица. Следва сцена четвърта на второ действие:

Дорф: О, Нета. Всичко е загубено! Всичко!

Нета: За някой пъзльо може би да, но не и за мъж на място, с кураж.

Дорф: Кураж за какво?

Нета: Ами например да каже на Парсън Смейдърс, че няма шанс да проходи и до края на живота си ще скача като кенгуру.

Дорф: Не, Нета! Не бих могъл.

Нета: Ха, естествено! Знаех си аз!

Дорф: Парсън Смейдърс вярва на Айуулф. Едно време са си делили поравно дъвките. Още преди да се родя. О, Нета, недей…

Нета: Стига си хленчил. Банката в никакъв случай няма да продължи ипотеката върху солените кравайчета на Айуулф. А той вече е излапал половината.

Дорф: Какво ми внушаваш?

Нета: Нещо, което хиляди жени не биха се поколебали да сторят заради съпрузите си. Да накиснеш Айуулф в саламурата.

Дорф: Да сложа собствения си брат в туршия?

Нета: Защо не? Да не би да си му длъжник?

Дорф: Но чак такава жестокост! Нета, да го оставим да си носи татковата болест, дето не е за казване. Може пък да се разберем и да ми даде поне симптомите.

Нета: Никакви компромиси! Драйфа ми се от еснафското ти овчедушие! О, Молтвик, писна ми от този брак, от глупостите ти, от приказките ти, от всичко! И от тъпия навик да ходиш по соарета накичен с перушина.

Дорф: О. само това не.

Нета: (презрително). Ще ти кажа нещо, което само аз и майка ми знаем — ти си джудже.

Дорф: Какво?

Нета: Всичко в тази къща е преправено така, че да уйдисва на ръста ти. А ти си само метър и двайсет и пет.

Дорф: Не, недей! Ето, пак тази болка!

Нета: Да, Молтвик. Това е самата истина.

Дорф: Ох, капачките на коленете ми… ще се пръснат!

Нета: Ама че нищожество.

Дорф: Нета, Нета, отвори щорите…

Нета: Напротив, ще ги затворя.

Дорф: Светлина! Молтвик иска светлина…

За драматурга Молтвик е олицетворение на старата, разкапваща се и умираща Европа. Нета, от друга страна, е новата, жива и жестока Дарвинова сила на природата, която ще бушува из Европа през следващите петдесет години и ще намери най-съкровения си израз в песните на Морис Шевалие. Отношенията между Дорф и Нета са огледално отражение на брачната връзка на Ловборг със Сири Бракмън — актриса, вдъхновявала го през съвместния им живот, който продължил осем часа. След това Ловборг се женил няколко пъти, но само за манекенки от витрини на супермаркети.

Определено най-завършеният женски образ от всички пиеси на Ловборг е госпожа Санщад от „Меки круши“ — последната му натуралистична драма. (След „Меки круши“ той експериментирал с експресионистична творба, в която всички герои се казват Ловборг, но тя била посрещната на нож и през следващите три години до края на живота си авторът не си подал носа от плетения кош, в който се скрил.) „Меки круши“ дели мегдан с най-великите му произведения, а заключителният диалог между госпожа Санщад и снаха й Берте звучи не по-малко актуално и днес.

Берте: Кажи, че харесваш как сме обзавели къщата! Беше истинско мъчение — с една заплата на циркаджия, говорещ със стомаха си.

Г-жа Санщад: Ами къщата е… полезна.

Берте: Какво? Само това ли?

Г-жа Санщад: На кого му хрумна да плесне на стената този лос от червен сатен?

Берте: На сина ти. Хенрик е роден декоратор.

Г-жа Санщад: (троснато). Хенрик е глупак!

Берте: Не е вярно!

Г-жа Санщад: Че той до миналата седмица не знаеше какво е това сняг.

Берте: Лъжкиня!

Г-жа Санщад: Знам го аз скъпоценния ми син. Нали лежа в пандиза, защото не можа да произнесе правилно думата „дифтонг“.

Берте: Не е вярно!

Г-жа Санщад: Как не! И така се изложи пред един ескимос, какъв срам!

Берте: Не ща да слушам!

Г-жа Санщад: Щеш, не щеш — ще слушаш, мое сладко славейче! Нали така те нарича моят Хенрик?

Берте: (разридава се). Да, славейче! И дроздче! И хипопотамче!

И двете жени избухват в сълзи, без да се притесняват една от друга.

Г-жа Санщад: Берте, мила Берте!… Наушниците на Хенрик не са негови. Собственост са на една корпорация.

Берте: Трябва да му помогнем. Да му обясним, че не може да литне, махайки с ръце.

Г-жа Санщад: (изведнъж я напушва смях). Хенрик знае всичко. Казах му, че не понасяш стелките му.

Берте: Така значи? Издаде ме!

Г-жа Санщад: Голям праз! Нали го няма? В Осло е.

Берте: В Осло ли?

Г-жа Санщад: С пустото си мушкато…

Берте: Да, да… Разбирам. (Излиза замаяна през френския прозорец в дъното на сцената.)

Г-жа Санщад: Да, мое мило славейче, най-после се измъкна от лапите ти. И след месец ще осъществи мечтата на живота си — да напълни шапката си с пепел. А ти си мислеше, че ще успееш да го задържиш затворен тук! Не си познала! Хенрик е дивак, частица от природата! Като мишле… или като кърлеж. (Проехтява изстрел. Г-жа Санщад изтичва в съседната стая. Пищи. Тя се връща бледа, потресена.) Мъртва… Щастливка. А аз… още имам да патя. Ето, нощта пада… бързо, бързо. Толкова бързо, а не съм сколасала, не съм почистила нахута.

Госпожа Санщад била отмъщението на Ловборг срещу неговата майка. Тази сербез жена израснала в цирка като акробатка на трапец. Баща му, Нилс Ловборг, го изстрелвали от топ на арената. Двамата се запознали във въздуха при изпълняване на номерата си и се венчали, преди да стъпят на земята. С течение на времето между тях се промъкнала неприязън и когато Ловборг станал на шест години, вече не минавал ден, без да се гърмят един друг. Тази непоносима домашна атмосфера дава отражение върху чувствителния Йорген и скоро той започнал да върши странни неща — например свалял шапка за поздрав на всяко печено пиле, което се изпречвало пред очите му. Години по-късно Ловборг споделил с приятели, че през цялото време, докато пишел „Меки круши“, изпитвал нервно напрежение, а на няколко пъти му се сторило, че чува гласа на майка си, която го питала как се стига до Стейтън Айланд.

Блудница умница

Ако си частен детектив, трябва да се научиш да се съмняваш във всеки и във всичко. Затуй, когато при мен влезе тресяща се буца лой на име Уърд Бабкок и хвърли картите си на масата, трябваше да се доверя на ледените тръпки, които полазиха по гърба ми.

— Ти ли си Кайзер Луповиц? — попита той.

— Така пише на разрешителното ми — го осведомих.

— Трябва да ми помогнеш. Изнудват ме. Ти — баща, ти — майка!

Гърчеше се като вокалист на рок група. Побутнах към него чаша и бутилката малцово уиски, която винаги ми е подръка за немедицински цели.

— Първо се успокой, после ми разкажи всичко.

— Ама… нали няма да кажеш на жена ми?

— Да сме наясно, Уърд: не мога да обещавам това или онова.

Той се опита да си налее, но тракането на гърлото на шишето о ръба на чашата се чуваше чак на отсрещната страна на улицата и повечето от дозата отиде в обувките му.

— Бачкатор съм — заразказва той. — Техничарче. Произвеждам и поправям бъзикни. Знаеш ги — онези играчки, които могат да се скрият в дланта и да раздрусат оня, който се здрависва с теб.

— Карай нататък.

— Страшно се кльопат. Особено от големите клечки на Уолстрийт.

— Не се отклонявай.

— Много пътувам. Знаеш как е — човек се чувства самотен. Не, не е това, което си мислиш. Виж, Кайзер, аз си падам малко интелектуалец. Гаджета има колкото щеш. Но умни жени не се намират лесно.

— Продължавай, слушам те.

— Та чух за едно девойче — осемнайсетгодишно. Студентка в Ясър. Срещу скромно заплащане идва при теб и си говорите за Пруст, за Иейтс, за антропологията. Обмен на идеи. Схващаш ли?

— Не съвсем.

— Виж сега, съпругата ми е страхотна, уверявам те. Но за нищо на света няма да седне да си хортува с мен за Езра Паунд, нито пък за Елиът. Не знаех това, преди да се оженим. А ми трябва жена, която да стимулира мисловната ми дейност. Готов съм да си плащам за такава услуга. Не ми трябва цуни-гуни, искам малко интелектуален разговор и после мацето да си върви. Бога ми, Кайзер, бракът ми е щастлив.

— От колко време я караш така?

— Вече стават шест месеца. Щом ме хване крастата, се обаждам на Флоси. Тя е нещо като мадам, има магистърска титла по сравнително литературознание. Праща ми интелектуалки за разтуха, чат ли си?

Ясно — беше от мъжете, които си падат по умните жени. Стана ми жал за този нещастник. Сигурно не бяха малко онези мъже, които като него жадуваха за минутка съдържателен разговор с другия пол и бяха готови на всякакви несгоди, за да го получат.

— Сега тя ме заплашва, че ще ме издаде на жена ми — проплака той.

— За коя говориш?

— За Флоси. Подслушвали са ме в мотела. Записали са на магнетофон как правя разбор на „Пустата земя“ и „Стилове на радикалната воля“ с доста задълбочени анализи по някои въпроси. Искат ми десет бона, иначе щели да идат със записите при Карла. Кайзер, помагай, братче! Карла ще хвърли топа, ако научи, че съм търсил нейна заместничка по тази линия.

Позната история — рекет от момичета на повикване. Бях чувал, че разни баровци си имат вземане-даване с образовани жени, но мислех, че това са само слухове.

— Я ми набери телефона на тази Флоси.

— Какво?

— Поемам случая ти, Уърд. Но трябва да знаеш, че вземам по петдесетачка на ден плюс разходите. Доста бъзикни ще трябва да поправиш.

— Колкото и да ми струва, няма да е десет бона — ухили се той.

После вдигна слушалката, набра номера и ми я подаде. Долепих я до ухото си и му намигнах. Този пич започна да ми става симпатичен. След секунди чух нежно гласче и без да се колебая, казах онова, което си бях наумил:

— Разбрах, че можете да ми уредите един час приятен разговор.

— Разбира се, сладур. Какво ще си поръчаш?

— Бих искал да си побъбря за Мелвил.

— „Моби Дик“ или по-късите му романи?

— Каква е разликата?

— В цената. Нищо повече. За символизма се доплаща.

— Колко ще ми струва?

— Петдесет, за „Моби Дик“ може и сто. Ако искаш сравнителен анализ, да речем, между Мелвил и Натаниел Хоторн ще гледам да минеш със стотачка.

— Парите не са ми проблем — уверих я и й дадох номер на стая в хотел „Плаза“.

— Блондинка или брюнетка?

— На вас оставям да ме изненадате — рекох и затворих.

Избръснах се и ударих едно силно кафе, докато преглеждах христоматията на „Монарк Колидж“. Не бе минал и час, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях на прага зашеметяваща червенокоса хубавица, чиито форми преливаха от тесния гащеризон като топки ванилов сладолед от вафлена кофичка.

— Здрасти, казвам се Шери.

Тия наистина отгатваха и най-съкровените фантазии на мъжа. Дълга права коса, кожена чанта, сребърни обеци, никакъв грим.

— Учудвам се, че не са те спрели на входа с това облекло — подхвърлих. — Хотелското ченге обикновено не пуска интелектуалките.

— Пет долара му затварят очите.

— Ами да започваме — предложих, като и посочих диванчето.

Тя запали цигара и подкара направо:

— За начало можем да разгледаме „Били Бъд“ като оправдание на Мелвил за начина, по който Бог се отнася към човека, n’est-ce pas?

— Интересен подход, макар и не в духа на Милтън — ¬блъфирах. Исках да видя дали ще се хване на въдицата.

— Съвсем не. Подтекстът на „Изгубения рай“ е изчистен от всякакъв песимизъм.

Хвана се.

— Така, така. Бога ми, напълно си права — промърморих.

— Мисля, че Мелвил потвърждава достойнствата на невинността в един малко наивен и същевременно доста сложен смисъл, съгласен ли си?

Оставих я да продължи. Едва ли бе навършила деветнайсет, но вече си е изработила маниери на псевдоинтелектуалка. Излагаше идеите си с лекота, но някак механично. Щом дръзнех да вмъкна мой извод, ме насърчаваше с престорено ласкателство:

— Точно така, Кайзер. Много умно, скъпи. Подобно платонично възприемане на християнството… как не съм се сетила за това досега?

Разговаряхме така около час, след което тя каза, че е време да си върви. Изправи се, а аз й подадох стотачка.

— Благодаря, сладур.

— Имам още много в джоба.

— За какво намекваш?

Това определено я заинтригува. Тя си седна на мястото.

— Да речем, че ми се иска… да се повеселим.

— Как точно?

— Ами например две от вас да ми разяснят Ноам Чомски.

— Охо, виж го ти!

— Ако ти се вижда трудничко, по-добре да не настоявам.

— Първо трябва да говориш с Флоси. Ще ти излезе солено.

Дойде моментът да я сгащя. Извадих значката си на частен детектив и я светнах, че е паднала в капан.

— Не може да бъде!

— Аз съм ченге, мила моя, а обсъждането на Мелвил срещу заплащане е нарушение по смисъла на член 802. За такова нещо се лежи в пандиза.

— Копеле мръсно!

— Да сме наясно, маце: ако не ми разкажеш веднага всичко, ще трябва да пропееш в канцеларията на прокурора Алфред Кейзън, а той едва ли ще се зарадва на онова, което ще чуе.

Че като наду гайдата.

— Не ме предавай, Кайзер — примоли се. — Парите ми трябваха, за да довърша дипломната си работа. Отказаха ми стипендия. Два пъти. О, Господи!

И си каза всичко — от игла до конец. Израснала в Сентрал Парк Уест и ходила на социалистически летни лагери. Такива като нея — колкото щеш по улиците, шляят се с томче на Кант в ръка и с молив записват в празните полета около текста: „Да, напълно вярно“. Само че тя бе кривнала от правия път.

— Трябваха ми пари. Една приятелка ми каза, че познава задомен мъж, чиято жена не пипвала книга. Той изучавал Блейк, но тя и хабер си нямала от този автор. Добре, рекох, щом е за пари, ще побъбрим с него за Блейк. Отначало много се притеснявах. Преструвах се, че ми е гот. Но на него не му пукаше. Приятелката ми каза, че имало и други желаещи. Но, за Бога, вече имам две провинения. Хванаха ме да чета „Коментари“ в паркирана кола, а после ме задържаха и ме обискираха в Тенгълууд. Още веднъж — и отивам на кино.

— Тогава ме заведи при Флоси.

Тя прехапа устна и промълви:

— Книжарницата на колежа „Хънтър“ служи за прикритие.

— Така ли?

— От онези свърталища на графомани е, дето функционират като бръснарници за камуфлаж. Сам ще видиш.

Обадих се в службата, за да им кажа къде отивам после й рекох:

— Добре, душко, засега отърва кожата. Но не напускай града, ясно?

Тя вдигна лице към мен. В погледа й прочетох признателност.

— Мога да ти донеса снимки на Дуайт Макдоналд зачетен в книга — предложи Шери.

— Някой друг път.

Влязох в книжарницата на колежа „Хънтър“. Продавачът — младок със замечтани очи, дойде при мен.

— Какво ще желаете?

— Търся едно специално издание на „Реклами за мен“. Разбрах, че авторът отпечатал няколко хиляди екземпляра с позлатени страници само за приятели.

— Трябва да проверя — каза той. — Абонирани сме за отдел „Справки“ на издателство „Мейлър“.

Забих очи в неговите.

— Изпраща ме Шери — рекох заговорнически.

— О, в такъв случай минете отзад.

Той натисна едно копче. Стената с лавици зад гърба му се отвори и аз пристъпих в царството на удоволствията, известно като „При Флоси“.

Червени релефни тапети и викториански мебели създаваха атмосферата вътре. Бледи девойки с напрегнати лица, с очила с черни рамки и с подрязани на черта коси бяха налягали по канапетата. Всяка от тях предизвикателно бе разтворила томче от поредицата „Световна класика“ на издателство „Пенгуин“. Блондинка с широка усмивка ми намигна мераклийски, кимна към стаите на горния етажи ме подкани:

— Какво ще кажеш за един Уолъс Стивънс, а?

Там обаче не предлагаха само интелектуални удоволствия, а и емоционални. Оказа се, че за петдесет долара можеш „да общуваш, без да установяваш близост“. За стотачка мацето ще ти даде назаем своите записи с музика на Барток, ще вечеря с теб и ще те остави да гледаш как си къса нервите. За сто и петдесет можеш да слушаш УКВ станция с две близначки. Ако удвоиш цената, мършава еврейка с тъмна коса ще те замъкне в Музея на модерното изкуство, ще ти даде да прочетеш дипломната й работа, ще те доведе до истерия в спор за това, как Фройд гледа на жените, и накрая ще имитира самоубийство по твой избор — прекрасен завършек на вечерта за някои клиенти. Страхотна далавера. Няма по-велик град от Ню Йорк и туй то.

— Харесва ли ви? — чух глас зад гърба си.

Обърнах се и носът ми опря о дулото на един трийсет и осемкалибров патлак. По принцип имам здрав стомах, но този път ме присви. Беше самата Флоси. Същият глас, само дето беше мъж. Маска скриваше лицето му.

— Може да не ти се вярва, но аз нямам дори диплома от колеж. Изключиха ме за слаб успех — заяви той.

— Затова ли носиш тази маска?

— Скроих сложен план да превзема „Нюйоркски литературни рецензии“, но трябваше да се преобразя в Лайънъл Трилинг. Отидох в Мексико да си направя пластична операция. Има там един хирург в Хуарес, който срещу съответното заплащане може да те докара досущ като Трилинг. Само че нещо се обърка и излязох от операционната с мутра на Одън и с глас на Мери Макарти. Тогава минах в нелегалния бизнес.

Нападнах го светкавично, преди да успее да натисне спусъка. Хвърлих се като лъв, фраснах го с лакът в ченето и сграбчих отхвръкналия във въздуха пищов. Той се строполи като тухлена стена. Не спря да хлипа и да хленчи, докато дойдат ченгетата.

— Чиста работа, Кайзер — похвали ме сержант Холмс. — Като свършим с него, ще го предадем на ФБР. Искат да го поразпитат за едни комарджии и за един екземпляр от Дантевия „Ад“ с анотация. Отведете го, момчета.

Същата вечер срещнах едно старо гадже. Казваше се Глория. Блондинка. Завърши с пълно отличие, само че ВИФ. Което съвсем не беше зле и веднага почувствах разликата.

Смъртпиеса

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Професионалистите и аматьорите се предупреждават с настоящото изложение, че „Смърт“ е напълно защитена от закона за копирайт на САЩ, Великобритания, включително Канада и всички други страни, подписали Бернската и Световната конвенция за копирайт, и че за нея се заплаща авторско право. Всички права, включително театрална изява на професионални и любителски трупи, записи, филмиране, рецитация, лекции, четене пред публика, радио или телевизионно предаване и превод на чужд език, са запазени. Разрешение за ползването им трябва да бъде осигурено писмено от агента за авторски права.

Особено ударение се поставя на въпроса за рецитацията.

Всички запитвания за издаване на разрешение за използване на текста за професионални или аматьорски цели трябва да бъдат адресирани до Samuel French, Inc., 25 West 45-th Street, New York, New York 10036.

Завесата се вдига, вижда се Клейнман, който спи в два часа след полунощ в леглото си. На вратата се блъска. Най-сетне той става с голямо усилие.

Клейнман: Ъ?

Гласове: Отваряй! Хей, хайде, знаем, че си вътре. Отваряй! Да вървим, отваряй!

Клейнман: Ъ? Какво?

Гласове: Да вървим, отваряй!

Клейнман: Какво? Чакайте. (Запалва лампата) Кой е там?

Гласове: Хайде, отваряй! Да вървим!

Клейнман: Кой е там?

Гласове: Да вървим, Клейнман… побързай!

Клейнман: Хакър — това е гласът на Хакър. Ти ли си, Хакър?

Гласове: Клейнман, ще отвориш ли най-сетне?!

Клейнман: Идвам, идвам. Бях заспал… почакай. (Препъва се, движи се трудно и тромаво. Вдига поглед към часовника.) Божичко, та часът е два и половина… Идвам, само за минутка! (Отваря вратата и вътре нахлуват пет-шест души.)

Ханк: За Бога, Клейнман, глух ли си?

Клейнман: Бях заспал. Часът е два и половина. Какво се е случило?

Ал: Трябваш ни. Обличай се.

Клейнман: Какво?

Сам: Да вървим. Клейнман. Нямаме много време.

Клейнман: Какво е всичко това?

Ал: Хайде, тръгвай!

Клейнман: Къде да тръгвам? Хакър, посред нощ е.

Хакър: Тогава се събуди.

Клейнман: Какво става?

Джон: Не се прави на ударен.

Клейнман: Кой се прави на ударен? Бях заспал дълбоко. Какво си мислите, че мога да правя в два и половина през нощта… да танцувам ли?

Хакър: Имаме нужда от всички мъже, които са под ръка.

Клейнман: За какво ви са?

Виктор: Какво ти става, Клейнман? Къде си бил досега, та не знаеш какво става?

Клейнман: Не разбирам, за какво говориш?

Ал: За членовете на доброволната организация за обществения ред.

Джон: Този път обаче по план.

Хакър: При това добре разработен.

Ал: Грандиозен план!

Клейнман: Абе, иска ли някой от вас да ми каже защо сте дошли тука? Студено ми е така, по долни дрехи.

Хакър: Накратко, необходима ни е цялата помощ, която можем да получим. Хайде, обличай се.

Виктор: (заплашително). И побързай!

Клейнман: Добре, добре, ще се облека… Моля ви кажете ми все пак, какво става? (Започва да си обува неспокойно панталоните.)

Джон: Забелязали са убиеца. Две жени. Видели са го да влиза в парка.

Клейнман: Какъв убиец?

Виктор: Клейнман, време за дрънкане няма.

Клейнман: Кой дрънка? Какъв убиец? Натрапвате ми се… заспал съм дълбоко…

Хакър: Убиецът на Ричардсън… Убиецът на Джемплър.

Ал: Убиецът на Мери Куилти.

Сам: Маниакът.

Ханк: Удушвачът.

Клейнман: Какъв маниак? Какъв удушвач?

Джон: Същият, който уби сина на Ейслер и удуши Йенсен със струна за пиано.

Клейнман: Йенсен?… Едрият нощен пазач?

Хакър: Точно така. Издебнал го отзад. Промъкнал се тихо и омотал струната от пиано около врата му. Когато го открили, целият бил посинял. В единия ъгъл на устата му имало застинала слюнка.

Клейнман: (Оглежда се в стаята.). Да, но вижте, утре съм на работа…

Виктор: Да вървим, Клейнман. Трябва да му попречим да нанесе следващия си удар.

Клейнман: Да му попречим? Вие и аз?

Хакър: Полицията, изглежда, не може да се справи със случая.

Клейнман: Щом е така, трябва да пишем писма и да се оплакваме. Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре сутринта.

Хакър: Те правят всичко, което е според силите им, Клейнман. Объркани са.

Сам: Всички са объркани.

Ал: Само не ни казвай, че не си чувал за всичко това.

Джон: Трудно е да се повярва.

Клейнман: Истината е, че… че сега е разгарът на сезона… Заети сме. (Те не вярват на наивността му.) Не остава дори време за едночасовата обедна почивка… а аз обичам да си похапвам… Хакър ще ви каже, че обичам да си похапвам.

Хакър: Тази ужасна работа продължава вече доста време. Не слушаш ли новините?

Клейнман: Нямам възможност.

Хакър: Всички са изплашени. Хората не смеят да излизат вечер по улиците.

Джон: Улиците са нищо. Сестрите Сеймън бяха убити в собствения им дом, защото не си били заключили вратата. Прерязали им гърлото от ухо до ухо.

Клейнман: Струва ми се, ти каза, че убиецът е удушвач.

Джон: Не бъди наивен, Клейнман.

Клейнман: След всичко, което каза, ще трябва да сменя бравата на тази врата.

Хакър: Ужасно е. Никой не знае кога ще нанесе следващия си удар.

Клейнман: Кога е започнало всичко това? Не зная защо никой нищо не ми е казал.

Хакър: Първо един труп, после втори, след това още трупове. Целият град е в паника. Всички освен теб.

Клейнман: Успокой се, защото се паникьосвам.

Хакър: Трудно е, когато става дума за луд човек, тъй като той няма никакви подбуди. Няма откъде да се започне разследването.

Клейнман: Никой ли не е бил ограбен, изнасилен, или… или поне погъделичкан?

Виктор: Само удушени.

Клейнман: Дори Йенсен… Той е толкова силен.

Сам: Беше силен. Сега езикът му стърчи от устата, а самият той е посинял целият.

Клейнман: Посинял… За човек на четирийсет години този цвят е лош… И няма ли някакви следи? Косми… отпечатъци от пръсти?

Хакър: Има. Намерили са косми.

Клейнман: Тогава какво чакат? Днес е достатъчен само един-единствен косъм. Поставят го под микроскоп. Едно, две, три — и узнават цялата история. Какъв цвят са?

Хакър: Твоят цвят.

Клейнман: Моят… не ме гледай така… От косата ми напоследък не е падал и косъм. Аз… Слушай, да не полудяваме… Важното е да разсъждаваме логично и занапред.

Хакър: Ъхъ!

Клейнман: Понякога самите жертви подсказват следата… всички са или медицински сестри, или плешиви… или пък плешиви медицински сестри…

Джон: Кажи тогава каква е приликата?

Сам: Точно така. Между момчето на Ейслер, Мери Куилти, Йенсен и Джампел…

Клейнман: Ако знаех повече за случая…

Ал: Ако знаел повече за случая. Няма никаква прилика. С изключение на това, че всички бяха живи, а сега са мъртви. Това е приликата помежду им.

Хакър: Прав е. Никой не е в безопасност, Клейнман. Ако си мислиш за това.

Ал: Сигурно иска да си вдъхне отново кураж.

Джон: Да.

Сам: Няма никакъв шаблон, Клейнман.

Виктор: Не са само медицински сестри.

Ал: Никой не е в безопасност.

Клейнман: Не се опитвам да си вдъхна кураж. Просто зададох най-обикновен въпрос.

Сам: Добре де, престани да задаваш толкова много проклети въпроси. Имаме работа.

Виктор: Обезпокоени сме. Всеки един от нас може да се окаже следващата жертва.

Клейнман: Слушайте, мен не ме бива за такива работи. Какво разбирам аз от преследване на хора? Само ще ви се пречкам в краката. Хайде да направя парично дарение — това ще бъде моят принос. Нека да подаря няколко долара…

Сам: (открива косъм край бюрото). Какво е това?

Клейнман: Кое?

Сам: Това. В твоя гребен. Това е косъм.

Клейнман: Понеже си реша с него косата.

Сам: Цветът е идентичен с открития от полицията.

Клейнман: Да не си полудял? Този косъм е черен. Та наоколо има милиони черни косми. Защо го слагаш в плик? Ха… та това е съвсем обикновено нещо? Ето… (Сочи към Джон.) той… той също е с черна коса.

Джон: (сграбчва Клейнман). В какво ме обвиняваш, Клейнман?!

Клейнман: Кой кого обвинява!? Той постави моя косъм в плика. Върни ми обратно косъма! (Посяга към плика, но Джон го отблъсква.)

Джон: Остави го!

Сам: Изпълнявам дълга си.

Виктор: Прав е. Полицията се обърна с молба към гражданите да й окажат помощ.

Хакър: Да. Сега имаме план.

Клейнман: Какъв план?

Ал: Може ли да разчитаме на тебе?

Виктор: О, можем да разчитаме на Клейнман. И той е включен в плана.

Клейнман: Включен ли съм? Какъв е този план?

Джон: Ще ти кажем, не се безпокой.

Клейнман: Защо прибра косъма ми в онзи плик?

Сам: Хайде, обличай се, чакаме те долу. И побързай. Няма време.

Клейнман: Добре де, няма ли да ми кажете поне нещичко за този план?

Хакър: За Бога, Клейнман, побързай. Въпросът е на живот и смърт. Облечи си по-топли дрехи. Студено е.

Клейнман: Добре, добре… само ми кажете плана. Ако знам за какво се отнася, ще мога да си мисля за него.

Те обаче излизат и оставят обзетия от нервна несръчност Клейнман да се облича.

Клейнман: Къде, по дяволите, ми е обувалката?… Всичко е толкова смешно… да събудят човека посред нощ и то с такава ужасна новина. За какво плащаме на полицията? В един миг се свивам и заспивам в удобното си и топло легло, а в следващия ме въвличат в някакъв план, един маниакален убиец идва зад тебе и…

Анна: (стара заядлива жена — влиза незабелязано със свещ и го стресва). Клейнман?

Клейнман: (обръща се стреснат). Кой е!?

Анна: Какво?

Клейнман: За Бога, не се промъквай зад гърба ми!

Анна: Чух гласове.

Клейнман: Тук имаше няколко души. Изведнъж се оказа, че съм в някакъв доброволен комитет за обществения ред.

Анна: По това време?

Клейнман: Очевидно някакъв убиец се разхожда на свобода… работата не можела да чака до сутринта. Бил нощна птица!

Анна: О, лудият!

Клейнман: Защо не си ми казала, щом знаеш?

Анна: Защото всеки път, когато се опитвах да ти кажа, ти не искаше да ме слушаш.

Клейнман: Кой не е искал да те слуша?

Анна: Винаги си зает с работа… и с твоите хобита.

Клейнман: А нима не знаеш, че е разгарът на сезона?

Анна: Казах ти, че има едно неразкрито убийство, че са станали две неразкрити убийства, шест неразкрити убийства… а ти все казваше: „По-късно, по-късно“.

Клейнман: Защото все избираше неподходящо време, за да ми го кажеш.

Анна: Така ли?

Клейнман: Моят рожден ден. Прекарваме си чудесно, развързваме пакетите с подаръците, а ти се промъкваш с тази твоя мрачна физиономия и ми казваш: „Чете ли вестник? Прерязали гърлото на едно момиче“. Не можеше ли да избереш по-удобно време? Човек е изпаднал малко в добро настроение… и ето че се разнася гласът на съдбата.

Анна: Щом не е за нещо хубаво, всяко време е неудобно.

Клейнман: Къде ми е връзката?

Анна: Защо ти е притрябвала връзка? Отиваш да преследваш един луд.

Клейнман: Имаш ли нещо против?

Анна: Какво е това, официално преследване ли?

Клейнман: Откъде да зная кого мога да срещна? Ами ако долу е и моят шеф?

Анна: Сигурна съм, че и той се е облякъл на бърза ръка.

Клейнман: Виж само какви хора карат да преследват убиеца. Та аз съм търговец!

Анна: Внимавай да не се промъкне зад гърба ти.

Клейнман: Благодаря, Анна, ще му съобщя, че си наредила да стои винаги пред мен.

Анна: Не ставай толкова лош. Трябва да го хванете.

Клейнман: Полицията да си го хваща. Страх ме е да слизам долу. Студено и тъмно е.

Анна: Бъди мъж поне веднъж в живота си.

Клейнман: Лесно ти е да го кажеш, защото ти пак ще си легнеш.

Анна: Ами ако тръгне към къщата и влезе през някой прозорец?

Клейнман: Ще си имаш неприятности.

Анна: Ако ме нападне, ще му духна пипер.

Клейнман: Какво ще му духнеш?

Анна: До леглото си имам малко пипер — доближи ли, ще му духна пипер в очите.

Клейнман: Добре си го намислила, Анна, но повярвай ми, ако убиецът се вмъкне тука, ти и твоят пипер ще се разхвърчите към тавана.

Анна: Всичко е заключено под два ключа.

Клейнман: Хм, може би няма да е лошо и аз да взема малко пипер.

Анна: Ето, вземи това. (Подава му муска.)

Клейнман: Какво е това?

Анна: Муска против нещастия. Купих я от един сакат просяк.

Клейнман: (гледа безразличен муската). Добре, добре. Но ми дай и малко пипер.

Анна: Е, не се безпокой. Няма да си сам.

Клейнман: Вярно. Разработили са много хитър план.

Анна: Какъв?

Клейнман: Още не зная.

Анна: Откъде тогава си сигурен, че е хитър?

Клейнман: Защото това са най-големите умове на града. Повярвай ми, те знаят какво вършат.

Анна: Надявам се, заради тебе.

Клейнман: Добре, заключи вратата и не пускай никого… дори и мене, докато не ти извикам: „Отваряй вратата!“ Тогава отваряй бързо.

Анна: На добър час, Клейнман.

Клейнман: (наднича през прозореца в тъмната нощ). Погледни… Колко тъмно е…

Анна: Не виждам никого.

Клейнман: И аз. Очаквах да видя тълпи от хора с факли или нещо подобно…

Анна: Нищо, щом като имат план.

Пауза.

Клейнман: Анна…

Анна: Да?

Клейнман: (с вперени в тъмнината очи). Мислиш ли понякога как ще умреш?

Анна: Защо да мисля как ще умра? А ти мислиш ли?

Клейнман: Обикновено не, но като си помисля, не си представям, че ще ме удушат или ще ми прережат гърлото.

Анна: И аз се надявам, че това няма да стане.

Клейнман: Мисля, че ще умра по-красиво.

Анна: Повярвай ми, има хиляди по-красиви начини.

Клейнман: Какви например?

Анна: Как какви? Питаш ме за някой хубав начин за умиране ли?

Клейнман: Да.

Анна: Чакай да си помисля.

Клейнман: Помисли си.

Анна: Отрова.

Клейнман: Отрова? Ужасно е.

Анна: Защо?

Клейнман: Шегуваш ли се? Получават се спазми.

Анна: Не винаги.

Клейнман: Чуваш ли се какво говориш?

Анна: Цианкалий.

Клейнман: О… каква специалистка. Не съм толкова глупав. Знаеш ли какво става, когато изядеш дори една-единствена развалена стрида?

Анна: Това не е отрова. Това е отравяне с храна.

Клейнман: Не ми се гълтат такива работи.

Анна: Тогава как искаш да умреш?

Клейнман: От старост. След много години. Когато съм извървял дълъг жизнен път. В удобно легло, заобиколен от роднини… на деветдесет години.

Анна: Това е само мечта. Ясно е като бял ден, че някой убиец може да ти счупи врата… да ти пререже гърлото… и то не когато станеш на деветдесет, а точно сега.

Клейнман: Много е утешително човек да разговаря с теб по тези въпроси, Анна.

Анна: Безпокоя се за теб. Я виж навън какво е. Един убиец върлува на свобода и в такава тъмна нощ може да се скрие на хиляди места — из тъмни улици, входове, под железопътни мостове… Въобще не можеш да го забележиш в тъмнината — болен мозък, спотайващ се в нощта със струна от пиано…

Клейнман: Постигна целта си — лягам си!

На вратата се чука, чува се глас.

Глас: Клейнман, тръгваме!

Клейнман: Идвам, идвам. (Целува Анна.) Довиждане.

Анна: Внимавай къде ходиш.

Той излиза и отива при Ал, когото са оставили да го изведе.

Клейнман: Не разбирам защо така изведнъж ми възлагате тази работа.

Ал: Всички участваме в нея.

Клейнман: Като се знам как не ми върви, сигурно аз ще го открия. О, забравих си пипера.

Ал: Какво?

Клейнман: Ей, къде са другите?

Ал: Тръгнаха. Изпълнението на плана изисква спазване на разписанието.

Клейнман: И какъв е този велик план?

Ал: Сам ще разбереш.

Клейнман: И кога ще ми обясните? След като заловим убиеца ли?

Ал: Недей да си толкова нетърпелив.

Клейнман: Слушай, късно е, а отгоре на това ми е и студено. Да не говорим, че съм и изнервен.

Ал: Хакър и останалите трябваше да тръгнат, но той поръча да ти съобщя, че ще те известят при първа възможност, за да се включиш и ти.

Клейнман: Хакър ли каза това?

Ал: Да.

Клейнман: И какво ще правя сега, след като напуснах стаята и топлото си легло?

Ал: Ще чакаш.

Клейнман: Какво да чакам?

Ал: Съобщение.

Клейнман: Какво съобщение?

Ал: Съобщение как да се включиш.

Клейнман: Връщам се вкъщи.

Ал: Не! Да не си посмял. Една погрешна стъпка в този момент може да изложи на опасност живота на всички нас. Да не смяташ, че искам да се превърна в труп?

Клейнман: Кажи ми тогава плана.

Ал: Не мога да ти го кажа.

Клейнман: Защо?

Ал: Защото не го зная.

Клейнман: Слушай, нощта е студена…

Ал: Всеки от нас знае само една малка част от цялостния план за всеки отделен момент… собствената си задача… Никому не е разрешено да разкрива функциите си на когото и да било. Това е предпазна мярка, да не би лудият да узнае плана. Ако всеки доведе до успешен край своята част, тогава целият план ще бъде ефикасно изпълнен. Междувременно планът не бива да се разкрива по невнимание, дори по принуда или заплаха. Всеки трябва да се справи с една малка част от него, която ще бъде безсмислена за лудия, в случай че я узнае. Умно, нали?

Клейнман: Блестящо. Понеже не разбирам какво става, се прибирам у дома.

Ал: Нищо повече не мога да ти кажа. Ами ако ти си убил всичките тези хора?

Клейнман: Аз ли?

Ал: Всеки от нас може да е убиецът.

Клейнман: Да, но не и аз. В разгара на сезона не насичам хора.

Ал: Извинявай, Клейнман.

Клейнман: И какво да правя? Каква е моята задача?

Ал: На твое място бих се старал да помагам колкото се може повече, докато се изясни задачата ми.

Клейнман: Как да помагам?

Ал: Трудно ми е да ти кажа точно как.

Клейнман: Не можеш ли поне да ми подскажеш? Започвам да се чувствам като глупак.

Ал: Може би всичко ти изглежда объркано, но не е така.

Клейнман: Така бързо ме измъкнахте навън, а сега, когато излязох и съм готов, всички си отидоха.

Ал: Трябва да тръгвам.

Клейнман: И какво беше толкова спешно?… Да тръгваш ли? Какво искаш да кажеш?

Ал: Моята работа свършва дотук. Трябва да отида другаде.

Клейнман: Това означава, че оставам сам на улицата.

Ал: По всяка вероятност.

Клейнман: Какво значи по всяка вероятност? Ако сега сме двама и ти си отидеш, аз оставам сам. Сметката е проста.

Ал: Бъди внимателен.

Клейнман: О, не, няма да остана сам! Сигурно се шегуваш! Онзи лудият се разхожда на свобода! Не се разбирам с луди, тъй като съм разумен човек!

Ал: По план не се разрешава да бъдем заедно.

Клейнман: Слушай, дай да не превръщаме всичко в романс. Не държа да бъда непременно с теб. Дори на твое място предпочитам дванайсет здравеняци.

Ал: Трябва да тръгвам.

Клейнман: Сериозно ти говоря! Няма да остана сам!

Ал: Бъди просто внимателен.

Клейнман: Слушай, ръката ми вече трепери… преди още да си тръгнал. Тръгнеш ли си, ще се разтреперя от глава до пети.

Ал: Клейнман, от теб зависи животът на много други хора. Оправдай надеждите ни!

Клейнман: Не разчитайте на мен. Изпитвам ужасен страх от смъртта! Готов съм кажи-речи на всичко друго, освен да умра!

Ал: Всичко хубаво.

Клейнман: Какво стана с лудия? Нещо ново? Видял ли си го отново?

Ал: Полицията е забелязала, че някаква огромна и страшна фигура се спотайва някъде около фабриката за лед. Но нищо не се знае със сигурност.

Излиза. Чуваме как стъпките му постепенно заглъхват.

Клейнман: Стига ми толкова! Ще се държа по-настрана от фабриката за лед! (Стои сам — ефекти на духащ вятър.) О, каква ужасна нощ. Не разбирам защо да не чакам в стаята, докато ми дадат специалната задача. Какъв е този шум? Вятърът… и вятърът не ми харесва. Може да духне някои рекламен плакат отгоре ми. Трябва да запазя самообладание… Хората разчитат на мен… Ще си държа очите отворени на четири и ако видя нещо подозрително ще го съобщя на останалите… Само че такива няма… При пръв удобен случай ще се сприятеля с повече хора. Може би ако мръдна една-две пресечки по-нататък ще срещна някого от останалите… Докъде ли са стигнали? Освен ако не са го направили нарочно. Може това и да е част от плана. А възможно е Хакър да ме наблюдава — ако се случи нещо опасно, всички ще ми се притекат на помощ… (Смее се нервно.) Сигурен съм, че не са ме оставили просто да се шляя сам из улиците. Трябва да им е ясно, че не мога да изляза насреща на един побъркан убиец. Лудият има сила за десет души, а моята не стига и за половин човек… Освен ако не ме използват за примамка… Възможно ли е? Да ме оставят така, като агне пред заколение?… Убиецът се нахвърля отгоре ми, а те се втурват бързо и го сграбчват… но ако се втурнат бавно… Вратът винаги е бил слабото ми място. (На фона пробягва тъмна фигура.) Какво беше това? Дали да не се върна… Отдалечих се доста от мястото, от което тръгнах… Как ще ме намерят, за да ми възложат задачата? На всичко отгоре тази част на града ми е напълно непозната… какво да правя? Да, да… Не е ли по-добре да се върна, преди да съм се изгубил напълно… (Чува бавни и заплашителни стъпки, които приближават към него.) Оох… Това са стъпки… лудият сигурно има крака… О, Боже, смили се над мен.

Докторът: Клейнман, ти ли си?

Клейнман: Какво? Кой е?

Докторът: Докторът.

Клейнман: Ама че ме уплаши! Кажи ми, имаш ли новини от Хакър и останалите?

Докторът: Относно твоето участие ли?

Клейнман: Да. Губя си времето и се мотая наоколо като муха без глава. Всъщност искам да кажа, че си отварям очите на четири, но ако знаех какво трябва да правя…

Докторът: Хакър наистина спомена нещо за тебе.

Клейнман: Какво?

Докторът: Не си спомням.

Клейнман: Отлично. Забравили са ме.

Докторът: Мисля, че го чух да казва нещо. Но не съм сигурен.

Клейнман: Слушай, защо не патрулираме заедно? В случай че има неприятности.

Докторът: Мога само да повървя малко с тебе. После си имам друга работа.

Клейнман: Смешно е да се види един лекар така посред нощ… Зная как мразите да ви викат нощем по домовете. Ха-ха-ха. (Не последва никакъв смях.) Нощта е много студена… (Тишина.) Предполагам, че изпълняваш важна задача от този план? Аз пък още не знам моята.

Докторът: Аз проявявам чисто научен интерес.

Клейнман: Сигурен съм.

Докторът: Сега ми се удава случай да науча нещо за природата на неговото умопомрачение. Защо е станал такъв? Какво подстрекава човек към подобно антиобществено поведение? Притежава ли и други необикновени качества? Понякога същите импулси, които подтикват лудия към убийство, могат да го вдъхновят и за големи творчески дела. Това явление е много сложно. Иска ми се също така да разбера дали е луд по рождение, или лудостта му е причинена от някое заболяване или нещастен случай, който е увредил мозъка му, или пък това е в резултат на стрес, получен при наслагването на неблагоприятни обстоятелства. Има милиони факти за проучване. Например: Защо е избрал убийството за изява на импулсите си? Дали върши всичко това по собствена воля, или си въобразява, че чува гласове? Знаеш ли, едно време са смятали, че лудият получава вдъхновение от Бога. Всичко това заслужава да се изследва и да се опише.

Клейнман: Разбира се, но преди това трябва да го заловим.

Докторът: Да, Клейнман, ако ме оставят да правя каквото си искам, бих проучил най-добросъвестно това създание бих го анатомизирал до последната хромозома. Искам да разгледам под микроскоп всяка негова клетка, да видя от какво е съставен. Да анализирам жизнените му сокове. Да разложа кръвта му, да изследвам щателно мозъка му, докато не установя стопроцентово какво представлява във всяко едно отношение.

Клейнман: Възможно ли е въобще да се опознае човекът? Искам да кажа, да разберете какво представлява… не всичко за него, а да го опознаете… действително да го опознаете… откъде го познавате… говоря за опознаването на една личност… нали разбирате какво имам предвид под познаване? Да го познавате. Наистина да го познавате. Да го знаете. Знаете. Да го знаете.

Докторът: Клейнман, ти си идиот.

Клейнман: Схващаш ли какво искам да кажа?

Докторът: Ти си гледай твоята работа, аз ще си гледам моята.

Клейнман: Аз обаче не зная каква е моята.

Докторът: Тогава не критикувай.

Клейнман: Кой критикува? (Чува се писък. Двамата се сепват.) Какво беше това?

Докторът: Чуваш ли някакви стъпки зад нас?

Клейнман: От осемгодишна възраст чувам стъпки зад гърба си. (Отново се раздава писък.)

Докторът: Някой идва.

Клейнман: Може би не е харесал този разговор за дисекцията му.

Докторът: Я по-добре се махай от тук, Клейнман.

Клейнман: С удоволствие.

Докторът: Бързо! Насам!

Шум от тежко приближаващи се стъпки.

Клейнман: Тази уличка е глуха.

Докторът: Знам какво върша.

Клейнман: Да, да ни хванат натясно и да ни очистят.

Докторът: С мен ли искаш да спориш? Аз съм лекар.

Клейнман: Познавам тази уличка — глуха е. От нея не можеш да се измъкнеш.

Докторът: Довиждане, Клейнман. Прави каквото знаеш! (Хуква към края на глухата улица.)

Клейнман: (вика след него). Чакай… извинявай! (Някой приближава.) Трябва да запазя спокойствие! Да бягам или да се скрия? Ще избягам да се скрия! (Побягва и се блъска в една млада жена.) Ох!

Джина: Ох!

Клейнман: Коя сте вие?

Джина: А вие кой сте?

Клейнман: Клейнман. Чухте ли някакви писъци?

Джина: Да, и се изплаших. Не разбрах откъде идват.

Клейнман: Това няма значение. Важното е, че бяха писъци, а писъците са лошо нещо.

Джина: Страх ме е!

Клейнман: Да се махаме от тук!

Джина: Не мога да се отдалечавам много. Имам работа.

Клейнман: И вие ли имате задача от плана?

Джина: А вие нямате ли?

Клейнман: Все още не. Така и не разбрах какво трябва да правя. Случайно да сте чули нещо за мен?

Джина: Вие ли сте Клейнман?

Клейнман: Точно така.

Джина: Чух нещо за някой си Клейнман, но не си спомням точно какво.

Клейнман: Знаете ли къде е Хакър?

Джина: Убиха го.

Клейнман: Какво!?

Джина: Мисля, че за него стана дума.

Клейнман: Хакър е мъртъв?

Джина: Не съм много сигурна дали беше Хакър или някое друго име.

Клейнман: Никой в нищо не е сигурен. Никой нищо не знае. И това ми било план! Гинем като мухи!

Джина: Май не беше Хакър.

Клейнман: Да се махаме от тук. Отклоних се от мястото, където трябваше да бъда, и вероятно ме търсят. С този късмет аз ще изляза виновен, ако планът се провали.

Джина: Не мога да си спомня кой е мъртъв, Хакър или Максуел.

Клейнман: Да ви кажа право, стана невъзможно да запомни човек всички убити. И какво може да направи една млада жена като вас? Това е мъжка работа.

Джина: Навикнала съм да ходя нощем из улиците.

Клейнман: О!

Джина: Да, проститутка съм.

Клейнман: Наистина? Брей, никога не съм срещал… Мислех си, че трябва да е по-висока.

Джина: Да не те накарах да се почувстваш неудобно, а?

Клейнман: Да ви кажа право, аз съм голям провинциалист.

Джина: Така ли?

Клейнман: Ами да… никога не съм бил буден по това време. Никога по това време на нощта. Освен ако не съм болен или нещо друго… Трябва да ми е страшно зле, за да не спя като пеленаче.

Джина: Е, поне нощта е ясна.

Клейнман: Да.

Джина: Виждат се и много звезди.

Клейнман: Всъщност съм много неспокоен. Предпочитам да съм си у дома в леглото. Нощем е някак си зловещо. Всички магазини са затворени. Никакво движение. Можеш да си прекосяваш неправилно улиците… Никой не те спира…

Джина: Та това никак не е лошо, нали?

Клейнман: Да… много особено чувство. Липсва всякаква цивилизация… Мога да си сваля панталоните, да тичам гол по главната улица.

Джина: Аха.

Клейнман: Няма да го направя, разбира се. Но бих могъл.

Джина: Нощем градът за мен е студен, мрачен и празен. Сигурно така е и в Космоса.

Клейнман: Никога не ме е било грижа за Космоса.

Джина: Но ти всъщност си в Космоса. Намираме се върху едно огромно кълбо, което се носи из Космоса… Не се знае дори кое е горе и кое е долу.

Клейнман: И смятате, че така е добре? Аз съм от онези, които обичат да знаят къде е горе, къде е долу и къде е банята.

Джина: Мислиш ли, че на някоя от тези милиони звезди има живот?

Клейнман: Не зная. Макар и да чух, че на Марс може да има живот, но човекът, който ми го каза, е търговец на трикотаж.

Джина: И като си помислиш, че няма край…

Клейнман: Как така няма край? Рано или късно трябва да спре. Не е ли така? Искам да кажа, че рано или късно трябва да приключи… да опре в някоя стена или в нещо друго… мислете логично!

Джина: Искаш да кажеш, че светът има край?

Клейнман: Нищо не искам да кажа. Не искам да се забърквам в нищо. Искам само да зная какво трябва да върша.

Джина: (сочи с ръка). Ето, виждаш ли онова съзвездие… Близнаците… също и Орион…

Клейнман: Къде виждате близнаци? Никак не си приличат.

Джина: Погледни онази там малка звезда… съвсем самичка. Едва се забелязва.

Клейнман: Знаете ли колко е далеч? Трудно ми е дори да ви го обясня.

Джина: Ние виждаме светлината, излъчена от тази звезда преди милиони години. Тя стига до нас едва сега.

Клейнман: Разбирам какво искате да кажете.

Джина: Знаеш ли, че светлината се движи със скорост от 300 000 километра в секунда?

Клейнман: Ако питате мене, това е излишно бързо. Аз обичам да се наслаждавам на нещата. Човек вече не разполага със свободно време.

Джина: Нищо чудно тази звезда да е изчезнала преди милиони години и на светлината, пътуваща с 300 000 километра в секунда, да са й били необходими милиони години, за да стигне до нас.

Клейнман: Искате да кажете, че онази звезда може вече да не е там?

Джина: Точно така.

Клейнман: Въпреки че я виждам със собствените си очи?

Джина: Точно така.

Клейнман: Това ме плаши, защото, като виждам нещо с очите си, обичам да си мисля, че то съществува. Ами че ако това е вярно, тогава всички звезди може да са такива… угаснали… но ние ще разберем това последни.

Джина: Клейнман, кой знае какво всъщност е действително?

Клейнман: Действително е онова, което можеш да докоснеш с ръце.

Джина: О! (Той я целува и тя му отвръща страстно.) Шест долара, моля.

Клейнман: За какво?

Джина: Нали получи малко удоволствие?

Клейнман: Да, малко…

Джина: Ами аз си гледам работата.

Клейнман: Така е, но шест долара за една целувчица! За шест долара мога да си купя цяло шалче.

Джина: Добре, дай тогава пет долара.

Клейнман: Не си ли се целувала някога ей така. За нищо?

Джина: Клейнман, това е бизнес. За удоволствие се целувам с жени.

Клейнман: С жени ли? Какво съвпадение… и аз се целувам с жени.

Джина: Трябва да тръгвам.

Клейнман: Не исках да те обидя.

Джина: Не си ме обидил. Трябва да вървя.

Клейнман: Внимавай да не ти се случи нещо!

Джина: Трябва да си изпълнявам задачата. Всичко хубаво. Надявам се да разбереш каква е твоята.

Клейнман: (вика след нея). Не исках да се държа като животно… всъщност аз съм един от най-добрите хора, които познавам! (Стъпките й заглъхват и той остава сам.) Е, дотегна ми от цялата тази работа. Отивам си вкъщи и туйто. Само че утре ще дойдат да ме питат къде съм бил. Ще кажат, че планът се е провалил, и то по вина на Клейнман. Как така по моя вина? Всъщност какво значение има всичко това? Все ще намерят да кажат нещо. Ще им трябва изкупителна жертва. Сигурно това е моята задача. Когато нещо не върви, все аз съм виновен. Аз… (Чува се пъшкане.) Какво? Кой е там?

Докторът: (изпълзява на сцената смъртно ранен). Клейнман…

Клейнман: Докторе!

Докторът: Умирам…

Клейнман: Ще извикам лекар…

Докторът: Нали аз съм лекар.

Клейнман: Да, но си умиращ лекар.

Докторът: Вече е твърде късно… спипа ме… ох… Нямаше къде да избягам.

Клейнман: Помощ! Помощ! Има ли някой? Бързо!

Докторът: Не викай, Клейнман… Да не искаш убиецът да те открие и теб!

Клейнман: Слушай, вече не ме е грижа! Помощ! (След това се сеща, че убиецът действително може да го открие, и снишава глас.) ПОМОЩ… Кой е убиецът? Успя ли добре да го видиш?

Докторът: Не, внезапно заби ножа в гърба ми.

Клейнман: Жалко, че не те е ударил отпред. Тогава може би щеше да го видиш.

Докторът: Умирам, Клейнман…

Клейнман: Да не би да ти е нещо лошо?

Докторът: Що за глупости говориш?

Клейнман: Какво друго да правя? Опитвам се да общувам с теб…

Втурва се някакъв мъж.

Мъжът: Какво става? Кой викаше за помощ?

Клейнман: Докторът умира… Извикайте помощ… Чакайте! Чули ли сте нещо за мен?

Мъжът: Кой сте вие?

Клейнман: Клейнман.

Мъжът: Клейнман… Клейнман… Да, чувах нещо… Търсят ви… За нещо важно…

Клейнман: За какво?

Мъжът: Нещо във връзка със задачата ви.

Клейнман: Най-сетне.

Мъжът: Ще им кажа, че съм ви видял. (Избягва.)

Докторът: Клейнман, вярваш ли в превъплъщението?

Клейнман: Какво превъплъщение?

Докторът: Ами превъплъщението… че човек се преражда след смъртта си в нещо друго.

Клейнман: В какво друго?

Докторът: Ами… Хм… в друго живо същество.

Клейнман: Какво искаш да кажеш? В някакво животно ли?

Докторът: Да.

Клейнман: Искаш да кажеш, че може да се превърнеш, да кажем, в жаба?

Докторът: Забрави, все едно че нищо не съм ти казал.

Клейнман: Абе то всичко е възможно, но ми е трудно да си представя, че някой президент на голяма корпорация може един ден да се превърне в катерица.

Докторът: Причернява ми.

Клейнман: Слушай, защо не ми кажеш какво е твоето участие в този план? Щом излизаш от строя, защо аз да не се заема вместо теб? Нали все още не знаем каква е моята задача.

Докторът: Моята няма да ти свърши никаква работа. Само аз мога да я изпълня.

Клейнман: За Бога, не мога да преценя дали сме прекалено добре или пък недостатъчно организирани.

Докторът: Не ни изменяй, Клейнман. Имаме нужда от теб. (Умира.)

Клейнман: Докторе? Докторе? О, Боже Господи… Какво да правя? По дяволите! Отивам си у дома. Нека си тичат цяла нощ като шантави. Разгарът на сезона. И без това нищо не ми казват. Просто не искам аз да изляза виновен за всичко. А защо всъщност трябва да съм виновен? Излязох, като ме повикаха. А се оказа, че няма какво да правя.

Влиза полицай заедно с мъжа, отишъл да потърси помощ.

Мъжът: Тук някой да умира?

Клейнман: Аз умирам.

Полицаят: Вие ли? А онзи там?

Клейнман: Той вече умря.

Полицаят: Вие приятел ли сте му?

Клейнман: Той ми е вадил сливиците.

Полицаят се навежда да огледа тялото.

Мъжът: Веднъж бях мъртъв.

Клейнман: Моля?

Мъжът: Мъртъв. Бях мъртъв. По време на войната. Раниха ме. Поставиха ме върху операционната маса. Хирурзите се бориха с пот на челото за живота ми. Изведнъж ме изгубиха… пулсът спря. Всичко свърши. Разказваха ми после, че един от лекарите запазил присъствие на духа и започнал да масажира сърцето ми. То започнало отново да тупти и аз оживях, но за един кратък миг официално бях мъртъв… И според науката също… напълно мъртъв. Но това стана преди много години. Ето защо съчувствам на всеки умрял, когото срещам.

Клейнман: И как беше?

Мъжът: Кое?

Клейнман: Ами докато сте били мъртъв. Мярна ли ви се нещо пред очите?

Мъжът: Не. Просто… нямаше нищо.

Клейнман: Не си ли спомняте нещо от задгробния живот?

Мъжът: Не.

Клейнман: Не стана ли дума за мен?

Мъжът: Нямаше нищо. Абсолютно нищо, Клейнман. Нищо.

Клейнман: Не искам да си отивам. Поне не сега. Не искам и с мен да стане като с него. Хванат в капан в някаква глуха улица… ударен отзад… останалите удушени… дори Хакър… от този злодей.

Мъжът: Хакър не е убит от лудия.

Клейнман: Не е ли?

Мъжът: Хакър бе убит от заговорници.

Клейнман: Заговорници?

Мъжът: От другата фракция.

Клейнман: Каква друга фракция?

Мъжът: Нали знаете за другата фракция?

Клейнман: Нищо не зная! Аз съм просто изгубен в нощта.

Мъжът: Някои хора. Шепърд и Уилис. Те от самото начало бяха против начина, по който Хакър подходи към проблема.

Клейнман: Какъв проблем?

Мъжът: Ами Хакър всъщност не постигна никакви резултати.

Клейнман: Нито пък полицията.

Полицаят: (изправя се). Ще постигнем, ще постигнем, стига тези проклети цивилни да не си пъхат носа в работата ни.

Клейнман: Мислех, че имате нужда от помощ.

Полицаят: Помощ да, но не бъркотии и паника. Не се безпокойте обаче. Имаме вече следи и електронните машини обработват данните. Нашите компютри са най-добрите електронни мозъци. Никога не грешат. Ще видиш колко ще издържи убиецът срещу тях. (Коленичи.)

Клейнман: Та кой уби Хакър?

Полицаят: Срещу Хакър има цяла фракция.

Клейнман: Кой? Шепърд и Уилис?

Полицаят: Много хора дезертираха по тяхна вина. Повярвайте ми. Дори чух, че някаква група се е отцепила и от новата група.

Клейнман: Друга фракция ли?

Полицаят: С блестящи идеи, как да се залови този злодей. Всъщност точно това ни трябва. Нови идеи. Ако един план не дава резултати, тогава изниква нов. Това е естествено. Или вие сте против новите идеи?

Клейнман: Аз ли? Не, не съм… но те убиха Хакър…

Мъжът: Защото не искаше да слуша никого. Поради твърдоглавата му упоритост, че неговият глупав план е най-добрият. Независимо от това, че не ставаше нищо.

Клейнман: Значи сега имаме няколко плана?

Мъжът: Точно така. Надявам се, че не си прехласнат по плана на Хакър. Макар и много хора все пак да са.

Клейнман: Дори не знам какъв е планът на Хакър.

Мъжът: Много добре. Тогава може би ще ни бъдеш от полза.

Клейнман: Кои сте вие?

Мъжът: Я не се прави на ударен.

Клейнман: Кой се прави?

Мъжът: Хайде, хайде.

Клейнман: Не разбирам какво става тука.

Мъжът: (вади нож и заплашва с него.) Става въпрос за живота на хората, влечуго такова! Направи си избора!

Клейнман: А… господин полицай…

Полицаят: Сега молиш за помощ, а миналата седмица бяхме глупаци, защото не сме можели да хванем убиеца.

Клейнман: Аз не съм критикувал никога.

Мъжът: Избирай, червей такъв.

Полицаят: Никой не го интересува, че работим денонощно. Затрупани сме от признания на разни смахнати. Един луд след друг твърдят, че всеки от тях е убиецът, и молят за наказание.

Мъжът: Защо ли не ти прережа гърлото, като те слушам как го усукваш?

Клейнман: Готов съм да запретна ръкави. Само ми кажете какво да правя.

Мъжът: Има обаче последователи. Или предпочиташ да се присъединиш към някоя отцепническа група. А?

Клейнман: Сега някой да ми обясни на какво държи всяка една група. Разбирате ли какво имам предвид? Така и не узнах плана на Хакър… Не съм запознат и с вашия план. Не съм и чувал за отцепнически групи.

Мъжът: Какъв невежа, а, Джек?

Полицаят: Да. Много знае, но до момента, в който трябва да се действа. Отвращаваш ме.

Влизат останалите от групата на Хакър.

Ханк: Ето те и тебе, Клейнман. Къде беше, по дяволите?

Клейнман: Аз ли? Вие къде бяхте?

Сам: Изчезна точно когато имахме нужда от теб.

Клейнман: Никой нищо не ми е казал.

Мъжът: Клейнман сега е с нас.

Джон: Вярно ли е, Клейнман?

Клейнман: Кое да е вярно? Вече не зная кое е вярно. И кое не.

Влизат няколко мъже. Те са опозиционна група.

Бил: Здравей, Франк. Безпокоят ли те тези приятелчета?

Франк: Не, и да искат, не могат!

Ал: Не можем ли?

Франк: Не.

Ал: Можеше вече да сме го заловили, ако вие, момчета, си бяхте на мястото.

Франк: Не бяхме съгласни с Хакър. Планът му не струваше.

Дон: Добре. Ще хванем убиеца. Оставете това на нас.

Джон: Нищо не ви оставяме. Да вървим, Клейнман.

Франк: Да не би да си се присъединил към тях?

Клейнман: Аз ли? Аз съм неутрален. Който има най-добрия план.

Хенри: Неутрални няма, Клейнман.

Мъжът: Или ние, или те.

Клейнман: Как мога да направя избор, когато не зная алтернативите? Кои са едните? Кои са другите? Какви са третите?

Франк: Я да го очистим още сега.

Сам: Повече няма да убиваш.

Франк: Защо?

Сам: Така. Когато заловим лудия, някой трябва да плати за Хакър.

Клейнман: Докато стоим и спорим, лудият може да убие още някого. Трябва да се обединим.

Сам: На тях им го кажи.

Франк: Главното е да си постигне целта.

Дон: Я да се заемем още сега с тези копелета. Инак ще пречат и ще объркат работата.

Ал: Само се опитай, какво се надуваш!

Бил: Ще опитаме, и още как!

Вадят се и се размахват ножове и тояги.

Клейнман: Приятели… момчета…

Франк: Избирай, Клейнман, сега е моментът!

Хенри: Избирай правилно, Клейнман. Ще има само един победител.

Клейнман: Ще се избием едни други, а лудият ще остане на свобода. Не разбирате ли?… Не разбират.

Започват да се бият. Неочаквано боят спира и всички вдигат погледи. На сцената се появява някаква на пръв поглед религиозна и внушителна процесия начело с един помощник.

Помощникът: Убиецът! Открихме убиеца! (Боят се прекратява, започват да се питат: „Какво е това?“)

ШУМ: Трас! Прас! Влиза група с душещия Ханс Спайро.

Полицаят: Това е телепатът Спайро. Помага ни в издирването. Той е ясновидец.

Клейнман: Наистина ли? Може да се представи добре на някои конни състезания.

Полицаят: Разкривал е и други убийства. Стига само да подуши или да пипне нещо. Долови мислите ми в нашето управление. Позна с кого съм спал.

Клейнман: С жена си.

Полицаят: (след като отправя мръсен поглед към Клейнман.). Я го виж ти! Родил се е с необикновени способности.

Помощникът: Ясновидецът, господин Спайро е пред прага на разкриването на убиеца. Моля, дайте път (Спайро си проправя път и души.) Господин Спайро иска да ви подуши.

Клейнман: Мен ли?

Помощникът: Да.

Клейнман: Защо?

Помощникът: Достатъчно е, че той иска това.

Клейнман: Не искам да ме душат.

Франк: Значи криеш нещо.

Останалите единодушно се съгласяват с него.

Клейнман: Нищо не крия, но всичко това ме изнервя.

Полицаят: Хайде, души!

Спайро души. Клейнман се чувства неудобно.

Клейнман: Ама какво прави този? Нищо не крия. Сакото ми може би понамирисва на камфор. Нали? Хей, я стига си ме душил! Нервираш ме.

Ал: Нервира ли те, Клейнман?

Клейнман: Винаги съм мразел да ме душат. (Спайро започва още по-енергично да души.) Какво има? Какво сте ме зяпнали всички? Какво? О, зная. Покапах си малко панталона със соса от салатата… Понамирисва леко… не е чак толкова ужасно… Салатата, от ресторанта на Уилтън… обичам бифтек… хубаво опечен… Тоест малко недопечен, но не съвсем… Нали знаете, поръчваш го малко недопечен, а ти го сервират целия кървясал.

Спайро: Този човек е убиецът.

Клейнман: Какво?

Полицаят: Клейнман?

Спайро: Да, Клейнман.

Полицаят: Не може да бъде!

Помощникът: Нов успех за господин Спайро!

Клейнман: Какво говорите? Чувате ли се какво говорите?

Спайро: Ето го виновника.

Клейнман: Ти си луд. Спайро… този човек е смахнат!

Хенри: Значи си бил ти, Клейнман!

Франк: (крещи). Хей… насам! Насам! Заловихме го!

Клейнман: Какво правите?

Спайро: Няма съмнение. Положителен съм.

Бил: Защо го направи, Клейнман?

Клейнман: Какво съм направил? И вие вярвате на този човек? Само за това, че ме помириса?

Помощникът: Необикновените способности на господин Спайро не са го лъгали никога досега.

Клейнман: Този човек е измамник. Какво от това, че души?

Сам: Значи Клейнман е убиецът!

Клейнман: Не съм… приятели… всички ме познавате!

Джон: Защо го направи, Клейнман?

Франк: Да, защо?

Ал: Направил го е, защото е луд. Защото му хлопа дъската.

Клейнман: Аз ли съм луд? Я ме вижте как съм облечен.

Хенри: Не очаквайте да каже нещо смислено. Изгубил си е ума!

Бил: Такива са си лудите. Разсъждават логично за всичко, освен за едно… за слабото си място, умопомрачението си.

Сам: А Клейнман винаги е дяволски логичен.

Хенри: Дори прекалено.

Клейнман: Това е шега, нали? Защото, ако не е шега, ще се разплача.

Спайро: Още веднъж благодаря на Всевишния за способността, с която е благоволил да ме надари.

Джон: Да го вържем още сега. (Общо съгласие.)

Клейнман: Не ме доближавайте! Не обичам въжетата!

Джина проститутката: Той се опита да ме нападне! Най-неочаквано ме сграбчи!

Клейнман: Дадох ти цели шест долара!

Сграбчват го.

Бил: Имам въже!

Клейнман: Какво правите?

Франк: Ще успокоим веднъж завинаги този град.

Клейнман: Изпращате на бесилото един невинен! Аз не съм в състояние да убия дори една муха… е, една муха може…

Полицаят: Не можем да го обесим без съд!

Клейнман: Разбира се, че не можете. Все пак имам някакви права!

Ал: А жертвите нямаха ли права?

Клейнман: Какви жертви? Чувате ли: Искам адвокат! Та аз дори нямам адвокат!

Полицаят: Как ще пледираш пред съда, Клейнман?

Клейнман: Като невинен. Напълно невинен! Нито сега, нито когато и да било съм бил убиец. Това не ме интересува дори и като хоби.

Хенри: С какво допринесе за залавянето на убиеца?

Клейнман: За плана ли говориш? Та никой не ми е казал какво представлява!

Джон: Не смяташ ли, че ти самият си длъжен да узнаеш?

Клейнман: Как? Всеки път, когато питах, ме пращаха за зелен хайвер.

Ал: Твое е задължението, Клейнман.

Франк: Правилно. Още повече че планът не е един.

Бил: Така е. Ние разработихме нов.

Дон: Има и други планове. Можеше да се включиш в някой от тях.

Сам: Затова ли ти беше трудно да избереш? Значи не си искал да избираш?

Клейнман: Между какво да избирам? Кажете ми какъв е планът. Дайте ми възможност да помогна. Използвайте ме.

Полицаят: Вече е късно.

Хенри: Клейнман, ти си осъден и си признат за виновен. Ще бъдеш обесен. Имаш ли някакви последни желания?

Клейнман: Да. Предпочитам да не бъда обесен.

Хенри: Съжалявам, Клейнман. Нищо не можем да направим.

Ейб: (влиза възбуден). Бързо… елате бързо!

Джон: Какво има?

Ейб: Сгащихме убиеца зад склада.

Ал: Това е невъзможно. Убиецът е Клейнман.

Ейб: Не, не. Спипахме го в момента, в който душеше Едит Кокс. Тя го разпозна. Бързо! Трябват ни много хора.

Сам: Някой познат ли е?

Ейб: Не. Непознат е, може да избяга!

Клейнман: Видяхте ли? За малко да обесите невинен!

Хенри: Прости ни, Клейнман.

Клейнман: Разбира се. Ако пак се чудите какво да правите, заповядайте с въжето.

Спайро: Трябва да има някаква грешка.

Клейнман: Ами ти, бе? Я да си оперираш носа! (Всички побягват.) Поне разбрах кои са ми приятели. Отивам си вкъщи! Тук нямам повече работа… Уморен съм, студено ми е… ама че нощ… Ами сега къде попаднах? Чувството ми за посока… пукната пара не струва. Не, не насам… Я да си отдъхна за миг… да се ориентирам. Прилоша ми малко от страх… (шум) О, Господи… това пък какво е?

Лудият: Клейнман?

Клейнман: Кой сте вие?

Лудият: (той прилича на Клейнман). Убиецът. Може ли да поседна? Уморих се.

Клейнман: Какво?

Лудият: Всички ме преследват… Тичам из разни улици, пъхам се във входове. Дебна из града… а те си мислят, че се забавлявам.

Клейнман: Вие сте… вие сте убиецът?

Лудият: Разбира се.

Клейнман: Най-добре да се махам от тук!

Лудият: По-спокойно. Въоръжен съм.

Клейнман: Вие… вие искате да ме убиете?

Лудият: Разбира се. Това е специалността ми.

Клейнман: Вие… вие сте луд.

Лудият: Разбира се, че съм луд. Да не мислиш, че нормален човек ще тръгне да убива хора? Дори не ги ограбвам. Това е самата истина. Пукната пара не съм спечелил от нито една жертва. Не съм задигнал дори едно гребенче!

Клейнман: Защо го правите тогава?

Лудият: Как защо? Защото съм луд.

Клейнман: Изглеждате нормален.

Лудият: Не съди по външния вид на хората. Душевноболен съм.

Клейнман: Да, но предполагах, че сте висок, черен, страшен…

Лудият: Това не е филм, Клейнман. И аз съм човек като теб. Да не смяташ, че трябва да имам вампирски зъби?

Клейнман: Но вие сте убили толкова много едри, силни мъже… два пъти по-големи от вас…

Лудият: Така е. Понеже ги издебвам изотзад или чакам да заспят. Не си търся белята.

Клейнман: Но защо вършите всичко това?

Лудият: Смахнат съм. Мислиш ли, че знам какво върша?

Клейнман: Харесва ли ви?

Лудият: Това не е въпрос на харесване. Правя го — и толкоз.

Клейнман: Не разбирате ли колко нелепо е?

Лудият: Ако го разбирах, щях да съм нормален.

Клейнман: Откога сте така?

Лудият: Откакто се помня.

Клейнман: Не може ли да ви се помогне?

Лудият: Кой да ми помогне?

Клейнман: Има лекари… клиники…

Лудият: Ти мислиш, че лекарите разбират нещо? Ходил съм по какви ли не лекари. Правиха ми кръвни проби, гледаха ме на рентген. Не могат да открият лудостта. Тя не излиза на рентгенова снимка.

Клейнман: Ами психиатрията? Психиатрите?

Лудият: Заблуждавам ги.

Клейнман: Ами?

Лудият: Държа се нормално. Показват ми мастилени петна… Питат ме дали ми харесват момичетата. Отговарям, че ми харесват.

Клейнман: Това е ужасно!

Лудият: Имаш ли последни желания?

Клейнман: Шегувате се!

Лудият: Искаш ли да чуеш лудешкия ми смях?

Клейнман: Не. Не можете ли да се вслушате в гласа на разума? (Лудият щраква драматично сгъваемия нож.) Ако моето убийство не ви доставя удоволствие, защо тогава го вършите? Не е логично. Може да използвате по-полезно времето си… Заемете се с голф… станете лудият играч на голф!

Лудият: Сбогом, Клейнман!

Клейнман: Помощ! Помощ! Убиха ме!

Лудият го намушква и побягва.

Клейнман: Ох! Ох!

Струпва се малка група хора. Чува се: „Той умира. Клейнман умира… умира“.

Джон: Клейнман… как изглеждаше?

Клейнман: Като мен.

Джон: Как така като теб?

Клейнман: Прилича на мен.

Джон: А Йенсен каза, че приличал на него… висок, рус. Като швед…

Клейнман: Ох… На Йенсен ли ще вярваш или на мен?

Джон: Добре, добре, не се ядосвай…

Клейнман: Хубаво, само недей да плещиш глупости… На мен прилича…

Джон: Сигурно е специалист по дегизирането…

Клейнман: Че е специалист по нещо, това е ясно, но вие по-добре се размърдайте.

Джон: Донесете му малко вода.

Клейнман: Защо ми е вода?

Джон: Предполагам, че си жаден.

Клейнман: На умиране не се изпитва жажда. Освен ако не си се натъпкал със солена риба, преди да те наръгат.

Джон: Страх ли те е да умреш?

Клейнман: Не че ме е страх, а просто искам да ме няма, когато това се случи.

Джон: (замислено). Рано или късно това ни чака.

Клейнман: (бълнува). Помагайте си… Господ е единственият неприятел.

Джон: Бедният Клейнман. Бълнува.

Клейнман: Ох… ох… ъъъхххх. (Умира.)

Джон: Хайде, трябва да съставим по-добър план.

Започват да се разотиват.

Клейнман: (понадига се). И още нещо. Ако има задгробен живот и всички отидем на едно и също място… не ме търсете, докато аз не ви потърся. (Издъхва.)

Мъжът: (влиза тичешком). Убиецът е бил забелязан край железопътната линия! Идвайте бързо!

Всички се втурват в преследването, а ние губим съзнание.

Ранни есета

В този цикъл са събрани няколко ранни есета на Уди Алън. По-късни няма, защото умозренията на автора се изчерпаха. Вероятно с напредването на годинките Алън ще разбере повече неща за живота и ще ги запише, след което ще се усамоти в спалнята си и ще остане там Бог знае докога. Досущ като есетата на Бейкън, неговите са кратки и съдържат безброй практични мъдрости, но поради липса на място в цикъла не е включена най-задълбочената му творба — „Да погледнеш нещата от добрата им страна“.

Едно дърво през лятото е най-забележителното от всички чудеса на природата, с изключение може би на лос, който пее „Искам да те прегърна“ не с думи, а с дуби-дуби, дуби-дуби-да. Погледнете листата му — толкова са зелени и гъсти (ако не са, значи нещо не е наред). Забележете как протяга клони към небесата, сякаш иска да каже: „Нищо, че съм дърво, нямам нищо против да получавам социална помощ“. А колко разновидности има само! Не е ли това смерч или топола? Може да е и гигантска секвоя. Не, боя се, че е достолепен бряст, с което за сетен път доказва, че съм глупак. Естествено, ако си кълвач, веднага ще познаеш кое дърво какво е, но пък няма да можеш да си запалиш колата.

Защо обаче едно дърво е по-възхитително от, да речем, ромонящо поточе? Или от друго ромонящо нещо?

Защото величественото му присъствие е нямо доказателство за интелигентност, далеч по-голяма от всяка друга на света и каквато със сигурност няма в днешната администрация. Както е казал поетът: „Само Бог може да създаде дърво“ — навярно защото е много трудно да измислиш как да го покриеш с кора.

Веднъж един дървар запретнал ръкави да сече дърво с брадва, ала забелязал върху него издълбано сърце с две имена вътре. Тогава той захвърлил сечивата и прерязал ствола с трион. Не се сещам каква беше поуката от тази история, но шест месеца по-късно дърварят бил глобен, защото преподавал римските цифри на горско джудже.

Истинската проверка за зрелостта на един човек са не годините, а как би реагирал, ако изведнъж се озове в центъра на града по шорти. Но какво значение имат годините, щом не си на свободен наем? Добре е да се знае, че всяка възраст има своите предимства, но като хвърлиш топа, трудно ще напипаш ключа за осветлението. Главният проблем при смъртта е страхът, че може да няма задгробен живот — изключително депресираща мисъл, особено за онези, които са си направили труда преди това да се избръснат. Другият страх е, че съществува задгробен живот, но никой не знае къде да го търси. Добрата страна е, че смъртта е едно от малкото неща, които могат да се правят в легнало положение.

Преценете тогава сами: Наистина ли напредналата възраст е толкова ужасна? Съвсем не, ако сте си измили чинно зъбите! И защо няма щит пред меча на годините? Защо няма поне един свестен хотел в Индианапълис? Абе карай да върви.

С две думи, най-добре е да се държиш така както подобава на възрастта ти… Ако си на шестнайсет или по-малко гледай да не си плешив. От друга страна, ако си над седемдесетте, ще направиш изключително добро впечатлени, като се тътриш по улицата с кафяв хартиен плик в ръце и си мърмориш под нос: „Кайзерът ще ми вземе здравето“. Помнете — всичко е относително… или поне трябва да бъде. Ако не е, ще се наложи да започнем отначало.

Докато човек е жив, много важно е да трупа спестявания и да не харчи пари за глупости като нектар от круши или шапка от масивно злато. Парите не са всичко, но по-добре е да ги имаш, отколкото да си здрав. В края на краищата не можеш да застанеш пред месаря, да му кажеш „Я виж какъв тен имам, не помня откога не съм хващал настинка“ и да очакваш срещу това да получиш от него килограм пържоли. (Освен ако месарят не е идиот.) Парите са за предпочитане пред мизерията дори само заради финансовата страна на въпроса. Не че с тях можеш да си купиш щастие. Спомнете си баснята за мравката и щуреца: той свирил цяло лято, докато тя бачкала и пестяла. Когато дошла зимата, щурецът нямал нищо, а мравката се оплаквала от болки в кръста. Труден е животът на насекомите. Ала и мишките не са си паднали на оная работа. Изобщо добре е да си скъташ малко парици в полога, в който лежиш, но не и ако си със скъп костюм.

И накрая, не бива да се забравя, че е по-лесно да похарчиш два долара, отколкото да спестиш един. И, за Бога, не инвестирайте пари в брокерска фирма, ако един от съсобствениците й се казва Френчи.

Кое е по-добро: да обичаш или да бъдеш обичан. Нито едно от двете, ако холестеролът ти е над шестстотин. Естествено под любов разбирам романтичния вариант — между мъж и жена, а не между майка и дете, между момче и неговото кутре или между двама оберкелнери. Прекрасно е, че когато си влюбен, ти иде да запееш. В никакъв случай обаче страстният мъжки екземпляр не трябва да се поддава на това изкушение, а ако все пак не устои, добре е да пее, а не да „рецитира“ текста на песента. Да си обичан, със сигурност е доста по-различно от това да си обожаван, защото обожаването може да става и от разстояние, но за истинска любов трябва да си в една стая с любимия, клекнал зад пердето.

Истинският любовник е едновременно силен и нежен. Колко силен ли? Ами според мен, ако може да вдигне двайсет и пет килограма тежест, става. Не забравяйте, че за влюбения любимата е най-прекрасното същество на този свят, макар за непознатия тя да не се различава от пържена скумрия например. Оценяването на красотата зависи от зрението. Ако човек недовижда, може да помоли най-близкия до него да му каже кое момиче хваща окото. (Всъщност в повечето случаи най-красивите се оказват и най-тъпи, та затуй някои хора смятат, че няма Бог.)

„Радостта от любовта трае само миг, пее трубадурът, но болката от нея е вечна“. Това парче за малко да стане хит, но се оказа, че мелодията много прилича на „Аз съм Янки Дудъл Денди“.

Това не е никакво удоволствие, по-добре се захванете с нещо друго. Идете на свиждане на болен приятел. Ако не е възможно, си купете билет за театър или се потопете в гореща вана с книжка в ръка. Изобщо каквото и да е, само да не се окажеш в горичка, ухилен до уши, да береш цветя и да ги слагаш в кошничка. Докато се усетиш, и ще защъкаш насам-натам. А какво ще ги правиш теменужките, като ги набереш? „Ами ще ги сложа във ваза“, ще речете. Глупав отговор. В днешно време просто се обаждаш по телефона на цветаря и си поръчваш каквото искаш. Да ходи той по горичките, за това му се плаща. Така че, ако започне гръмотевична буря или се ядосат осите в някой див кошер, него ще го карат в болницата „Маунт Синай“.

От казаното дотук не си правете произволния извод, че съм безчувствен към радостите на природата, макар да съм установил, че няма по-велик кеф от четирийсет и осем часа, прекарани в стиропорния басейн на Фоум Ръбър Сити през годишния отпуск. Но това е друга история.

Кратко, но полезно ръководство за гражданско неподчинение

За да стане революция, са необходими две неща: някой или нещо, срещу което да се въстане, и някой, който да се навие да въстане. Официалното облекло не е задължително и двете страни могат произволно да избират мястото и времето, но ако някоя от тях не се появи, цялата работа отива по дяволите. По време на Китайската революция от 1650 г. и двете страни не дойдоха и, естествено, изгубиха капарото за залата.

Народът или партиите въстават срещу така наречените потисници и лесно могат да бъдат разпознати по това, че революцията им прави голям кеф. Потисниците обикновено са издокарани в костюми, притежават земя и си слушат музика по радиото до късно през нощта, без някой да посмее да им крещи, че нарушават тишината. Работата им е да поддържат „статуквото“ — състояние, при което всичко си остава същото, макар да им се иска да правят ремонт вкъщи на всеки две години.

Когато потисниците станат прекалено строги, се получава нещо, известно като полицейска държава, в която се забраняват всякакви прояви на недоволство — не трябва да се усмихваш, да носиш папийонка или да наричаш кмета „дебелак“ например. В полицейската държава гражданските права са орязани яко, не може и дума да става за свобода на словото, но все пак се разрешава да се кълчиш под звуците на музикален запис. Не се търпят критични забележки по адрес на управляващите, особено ако засягат умението им да танцуват. Свободата на печата също е ограничена и управляващата партия „диктува“ новините, като позволява на гражданите да научават само приемливи политически идеи и резултати, които не биха предизвикали бунт.

Групите, които въстават, се наричат „потиснати“. Те обикновено обикалят в кръг, роптаят и се оплакват от главоболие. (Трябва да се отбележи, че потисниците никога не въстават и не се опитват да станат потиснати, защото това би означавало да си сменят бельото.)

Ето някои известни примери за революции:

Френската, при която селяните взели властта със сила и бързо сменили ключалките на вратите в двореца, за да не могат аристократите да се върнат в него. После си спретвали голяма веселба и здравата преяли. Когато накрая благородниците успели да си върнат двореца, се наложило да го почистят основно, защото всичко било оплескано с мазни петна, а мебелите били прогорени от фасове.

Руската, която назрявала с години и избухнала неочаквано, когато крепостните разбрали, че цар и император са един и същ човек.

Трябва да се знае, че след като революцията приключи, потиснатите често вземат властта в свои ръце и започват да се държат като потисници. Разбира се, тогава е много трудно да се свържеш с тях по телефона и е възможно парите, дадени назаем за цигари и дъвки по време на борбата, да бъдат забравени.

Гладна стачка. Потиснатият не яде, докато не бъдат изпълнени исканията му. Коварни политици често оставят край него бисквити или сирене чедър, но стачкуващият трябва да устоява на тези изкушения. Ако управляващата партия го склони да яде, протестът се потушава сравнително лесно. Пък ако го примами да похапне и да вземе чек с дарение, победата й е пълна. В Пакистан прекратиха гладна стачка с помощта на телешки флейки в пикантен сос, на които народните маси не устояха, но подобни деликатеси рядко се предлагат.

Проблемът при гладната стачка е, че след няколко дни изгладняваш като вълк, особено ако край тебе минават камионетки с озвучителна система, от чиито високоговорители гърми следното послание:

— Аууу, какво крехко пиленце… ммммм, че вкусен грах… МЛЯС-МЛЯС-МЛЯС.

По-умерена форма на гладна стачка за хората, чиито политически възгледи не са чак толкова крайни, е отказът от приемане само на някои храни, например кромид. Използван правилно, този метод може да има поразяващ ефект върху управниците. Добре известно е, че като отказваше категорично да яде салата с лук, Махатма Ганди засрами британското правителство и го принуди да направи много отстъпки. Освен от яденето човек може да се откаже и от други неща: белота, усмихването и стоенето на един крак.

Изберете си подходящо място и седнете там, но седнете истински, тоест задникът ви да опира о земята. Иначе ще минавате за клекнали, а тази поза е лишена от политически смисъл, освен ако и правителството не е клекнало. (Това се случва рядко, но понякога зиме и правителството кляка.) Номерът е да седите докато не ви направят някои отстъпки, но както и при гладната стачка, властите ще се опитат да ви вдигнат. Може да кажат например: „Айде ставайте, че затваряме!“ или „Бихте ли се изправили за малко, искаме да ви премерим колко сте висок“.

Основното за една демонстрация е, че тя трябва да бъде видяна. От това произлиза и терминът „демонстрация“. Ако човек си демонстрира насаме у дома, това на практика не е никаква демонстрация и минава в графата „идиотии и магарии“.

Прекрасен пример за демонстрация е Чаеното тържество в Бостън. На него разгневени американци, дегизирани като индианци, изхвърлили британския чай в залива на пристанището. После индианци, дегизирани като разгневени американци, хвърлили самите британци във водата. След това британци, дегизирани като чаени храстчета, се изхвърляли един друг. Накрая дошли германски наемници, наконтени в костюми от „Жените на Троя“, и скочили в залива, без да обяснят защо.

Когато демонстрирате, добре е да носите плакат, на който са изписани политическите ви искания. Ето няколко подходящи варианта: 1. „Намалете данъците!“ 2. „Увеличете данъците!“ 3. „Стига сте правили мили очи на иракчаните!“

Заставате пред кметството и скандирате „Пудинг, пудинг!“, докато не изпълнят исканията ви.

Блокирате уличното движение, като подкарвате стадо овце из търговските улици.

Обаждате се по телефона на хора от управляващия елит и им пеете „Бес, вече си само моя“.

Обличате се като полицай и подскачате на един крак.

Дегизирате се като храстче и забивате по едно кроше на всеки, който мине покрай вас на тротоара.

Състезание по съобразителност с инспектор Форд

Инспектор Форд се втурна в кабинета. Върху пода лежеше тялото на Клифърд Уийл, очевидно ударен отзад с дървен чук за крокет. Положението на тялото сочеше, че жертвата е била изненадана, докато е пеела „Соренто“ на златните си рибки. Доказателствата сочеха, че е имало ожесточена борба, прекъсвана на два пъти от телефонни повиквания: едното по погрешка, а второто със запитване до жертвата дали се интересува от уроци по танци.

Преди смъртта си Уийл потопил пръст в мастилницата и надраскал следното съобщение: „Продажните цени рязко спадат — всичко да се ликвидира“.

„Бизнесмен до последния си дъх“, мислеше си Айвс, прислужникът му, чиито обувки с високи токове, колкото и да е чудно, го правеха с няколко сантиметра по-нисък.

Вратата към терасата беше отворена, а от там през хола до някакво чекмедже водеха отпечатъци от стъпки.

— Айвс, къде се намирахте, когато се случи всичко това?

— В кухнята. Миех чинии — прислужникът извади от портфейла си малко сапунена пяна, за да потвърди истинността на думите си.

— Да сте чули нещо?

— Той беше там с някакви мъже. Спореха кой е по висок. Стори ми се, чух как господин Уийл започна да пее и Мосли, съдружникът му, се разкрещя: „Божичко, оплешивявам!“ След това се разнесоха подрънквания на арфа и главата на господин Уийл се търкулна на игрището за голф. Чух и как господин Мосли го заплашваше. Каза, че ако господин Уийл се докосне отново до неговия грейпфрут, няма да му отпусне банков кредит. Според мен той го е убил.

— Вратата на терасата отвътре ли се отваря или отвън? — обърна се инспектор Форд към Айвс.

— Отвън. Защо питате?

— Точно както и предполагах. Сега вече съм убеден, че вие, а не Мосли сте убили Клифърд Уийл.

Как е разбрал инспектор Форд?

Поради разпределението на къщата Айвс не би могъл да се промъкне зад своя работодател. Трябвало е да се промъкне пред него, при което господин Уийл би прекъснал пеенето на „Соренто“, за да перне Айвс с чука за крокет — ритуал, изпълняван много пъти преди това.

Уокър очевидно се бе самоубил. Поглъщане на голяма доза хапчета за сън. Въпреки всичко на инспектор Форд му се струваше, че нещо не е наред. Може би положението на тялото. То бе натикано в телевизионния апарат, а лицето се виждаше на екрана. На пода се намери лаконична бележка, написана от него на ръка преди самоубийството:

Една Уокър захапа нервно долната си устна.

— Какво смятате, инспекторе?

Инспектор Форд надникна във флакона с хапчета за сън, поставен върху нощната масичка.

— Дълго ли страда съпругът ви от безсъние?

— От години. На нервна почва. Страхуваше се, че ако затвори очи, някой от града ще го нацапа с бяла боя.

— Разбирам. Имаше ли врагове?

— Не. С изключение на някакви цигани, които държат чайна в околностите на града. Веднъж ги обиди, като запуши ушите си с тампони и се разскача пред чайната в почивния им ден.

Инспектор Форд забеляза недопита чаша мляко на бюрото. Млякото бе още топло.

— Госпожо Уокър, синът ви още ли е в колежа?

— Не, не е. Миналата седмица го изключиха за непристойно поведение. Дойде ни като изневиделица. Заловили го точно когато се опитвал да натика едно джудже в сос тартар. Подобно поведение е недопустимо за такова първокласно училище.

— А за мен е недопустимо убийството. Вашият син е арестуван.

Защо инспектор Форд подозира сина на Уокър в убийството на собствения му баща?

В джобовете на костюма на господин Уокър са намерени пари. Човек, който е решил да се самоубива, не пропуска да извади кредитната си карта и да подпише всичко.

Стъклената витрина е разбита и от нея изчезва сапфирът „Белини“. Единствените следи в музея са един рус косъм, десетина отпечатъка от пръсти, всички въз розови. Пазачът обяснява, че стоял на мястото си, когато зад него се прокраднала фигура в черно и го ударила по главата със свитък листа от някаква реч. Преди да изгуби съзнание, му се сторило, че чува мъжки глас да казва: „Джери, извикай майка си“, но не е сигурен в това. Крадецът очевидно се е промъкнал през капандурата на покрива и е слязъл по стената със специални вакуумни обуща също като муха в човешки образ. Пазачите на музея винаги държат една огромна мухоловка за подобни случаи, но този път са били измамени.

— Защо му е притрябвал на когото и да е сапфирът „Белини“? — запита уредникът на музея. — Не знаят ли, че той е прокълнат?

— Как така прокълнат? — попита на свой ред инспектор Форд.

— Първоначално сапфирът е бил собственост на един султан, който умира при загадъчни обстоятелства: една ръка се протяга от чинията със супа, която той яде, и го удушава. Следващият собственик е английски лорд, намерен един ден от жена му засаден с краката нагоре в саксия за цветя. Известно време не се чува нищо за камъка; години по-късно се разбира, че е собственост на тексаски милионер, който при миене на зъби внезапно се самозапалва от търкането на четката. Ние купихме сапфира едва миналия месец, но, изглежда, проклятието продължава, тъй като наскоро след като се сдобихме с него, всички членове на управата на музея се наредиха един зад друг и с танцова стъпка се хвърлиха от една скала.

— Добре — обади се инспектор Форд, — възможно е скъпоценният камък да носи нещастие, но той е твърде ценен и ако желаете да си го получите обратно, идете в гастронома на Ханделман и арестувайте Ленард Ханделман. Ще намерите сапфира в джоба му.

Как инспектор Форд е научил кой е крадецът?

Предния ден Ленард Ханделман направил следната забележка: „Ако имах голям сапфир, бих веднага зарязал бакалската работа“.

— Току-що застрелях мъжа си — плачеше Синтия Фрим, застанала над тялото на паднал в снега плещест мъж.

— Как се случи всичко това? — попита я направо инспектор Форд.

— Излязохме на лов. Двамата с Куинси обичахме да ходим на лов. Веднага след това се разделихме. Навсякъде около нас се издигаха гъсти храсти. Стори ми се, че виждам мармот. Стрелях моментално. Докато му одирах кожата, разбрах, че сме женени.

— Хм — размишляваше инспектор Форд и оглеждаше оставените в снега следи. — Сигурно сте отличен стрелец. Застреляли сте го точно между веждите.

— О, не, просто късмет. Всъщност съм истински аматьор.

— Разбирам.

Инспектор Форд разгледа вещите на убития. В джоба му се намериха въже, ябълка от 1904 г. и инструкция, какво да правите сутрин, ако се събудите до някоя арменка.

— Госпожо Фрим, за първи път ли се случва такова нещастие със съпруга ви по време на лов?

— Да, това е първото трагично нещастие, макар че веднъж в канадските Скалисти планини един орел отнесе кръщелното му свидетелство.

— Съпругът ви винаги ли е ходил с тупе на темето?

— Всъщност не. Обикновено го носеше в джоба си и го показваше, ако го предизвикваха в някакъв спор. Защо питате?

— Мъжът ви изглежда много ексцентричен.

— Такъв беше.

— Затова ли го убихте?

Как инспектор Форд е разбрал, че това не е било случайност?

Опитен ловец, като Куинси Фрим, никога не би дебнал елен по долни дрехи. Всъщност госпожа Фрим е убила мъжа си с тежък предмет вкъщи, докато е бършел лъжици, и се е постарала това да изглежда като нещастен случай при лов, като е завлякла тялото в гората и е оставила наблизо един брой на списание „Поля и потоци“. В бързината си обаче е забравила да го облече. Защо е бърсал лъжици по долни дрехи, остава пълна загадка.

Полумъртъв от глад, Кърмит Крал влезе с олюляващи се стъпки във всекидневната на родителите си, където те го очакваха нетърпеливо с инспектор Форд.

— Благодаря ви, че заплатихте откупа — обърна се Кърмит към тях. — Струваше ми се, че никога няма да изляза жив от там.

— Разкажете ми всичко за това — каза инспекторът.

— Бях се запътил към търговската част на града за да ми опънат шапката на калъп, когато една лека кола спря до мен и двама мъже ме попитаха дали имам желание да видя кон, който знае наизуст обръщението на Линкълн към американския народ. Отговорих, че имам, и се качих при тях. Веднага след това ме упоиха с хлороформ и се събудих неизвестно къде, завързан за стол и с превръзка на очите.

Инспектор Форд разгледа бележката за откупа:

— Имате ли представа, къде сте били задържан?

— Не, само чувах зад прозореца някакъв странен шум.

— Странен?

— Да. Шумът, който издава херингата, когато я мамите.

— Хм — замисли се инспектор Форд. — И как в края на краищата успяхте да избягате?

— Казах им, че искам да отида на ръгби мач, но имам само един билет. Съгласиха се, при условие че не си развързвам очите и обещая да се върна преди полунощ. И аз се съгласих, но през третата част на играта „Мечките“ поведоха с голям резултат и аз си дойдох направо тук.

— Много интересна работа! — удиви се инспектор Форд.

— Сега разбирам, че това отвличане е нагласено. Уверен съм, че вие участвате в тази игра и сте получили част от парите.

Откъде знае всичко това инспектор Форд?

Макар Кърмит Крол да живее още при родителите си, те са на осемдесет, а той на шейсет години. Истински похитители не биха отвлекли едно шейсетгодишно дете, тъй като в това няма никакъв смисъл.

Ирландският гений

Издателство „Вискъс и синове“ обяви, че готви за печат книгата „Стихове от Шон О’Шон“ — великия ирландски поет, смятан за най-неразбираемия и затова най-изящен стихоплетец на своето време. За да разбереш творчеството на О’Шон, трябва да си добре запознат с интимния му живот, какъвто — според някои учени — той изобщо не е имал.

Ето един ярък пример от тази прелестна книга:

„Да надуем платната“. О’Шон обичал да плава, въпреки че никога не го е правил по море. Като момче мечтаел да стане капитан на кораб, но мигом забравил за това, когато някой му обяснил що е то акула. По-големият брат Джеймс обаче взел, че постъпил в британския флот, но бил позорно уволнен, защото продал зелева салата на боцмана.

„Носът на Фогърти“. Без съмнение става дума за Джордж Фогърти, който убедил О’Шон да стане поет и го уверил, че дори да пропише, пак ще го канят на банкети. Фогърти издавал списание със стихове на млади поети, което придобило международна популярност, въпреки че го четяла само майка му.

Фогърти бил червендалест ирландец и веселяк, който се забавлявал най-много, като лягал на някой площад и се правел на пинцет. В крайна сметка той съвсем перкулясал и бил арестуван, защото изял чифт панталони на Разпети петък.

Носът на Фогърти често бил осмиван заради малкия му размер. Той бил почти незабележим и веднъж Фогърти казал на О’Шон: „Готов съм на всичко, за да се сдобия с по-голям. Ако скоро не намеря такъв, ще извърша нещо необмислено“. Съвсем случайно Фогърти бил и приятел на Бърнард Шоу, който веднъж дори му разрешил да погали брадата му с уговорката, че след това веднага ще си тръгне.

„Александрия“. Близкият изток присъства неизменно в творчеството на О’Шон. Стихотворението му, което започва с „Към Витлеем с пенливо пиво в ръка…“, подлага на язвителна критика хотелиерството, гледайки го през очите на една мумия.

„Братята Биймиш“. Двама полуидиоти, които се опитали да стигнат от Белфаст до Шотландия, като се таксуват един друг по пощата.

Лиъм Биймиш посещавал заедно с О’Шон йезуитско училище, но го изключили, защото веднъж се дегизирал като бобър. Куинси Биймиш бил по-самовглъбеният от двамата и до четирийсет и първата си година ходел с възглавничка на главата си.

Братята Биймиш често вземали О’Шон на подбив и излапвали закуската му, докато той се назлъндисвал. О’Шон обаче винаги си спомнял с умиление за тях и в най-добрия си сонет — „Любовта ми е като огромен, огромен як“, ги увековечил като крайни маси.

„Кулата“. Когато се изнесъл от дома на родителите си, О’Шон заживял в една кула южно от Дъблин. Тя била съвсем мъничка — метър и осемдесет, с пет сантиметра по-ниска от О’Шон. Той делял това жилище с Хари О’Конъл, приятел с претенции за литератор, чиято пиеса в стихове „Мускусният вол“ била свалена неочаквано от сцена, след като всички актьори от трупата се упоили с хлороформ.

О’Конъл оказал силно въздействие върху стила на О’Шон и накрая успял да го убеди, че стихотворението не се нуждае от начало — „Розите са червени, теменужките са сини“.

„Горди с венците си“. Братята Биймиш имали невероятно здрави венци. Лиъм Биймиш свалял изкуствените си ченета и дъвчел фъстъчени ядки до припадък всеки Божи ден в продължение на шестнайсет години, докато не му казали, че такава професия просто няма.

„Агамемнон“. О’Шон бил направо обсебен от Троянската война. Той не можел да повярва, че е възможно една армия да е толкова глупава, че да приеме дар от противника си. Още повече че като доближили дървения кон, троянците доловили отвътре кикот. Този епизод, изглежда травматизирал младия О’Шон и през целия си живот той внимателно оглеждал всеки получен подарък. Поетът стигнал дотам, че веднъж осветил с фенерче вътрешността на чифт ботуши, дадени му за рождения ден, и се провикнал.

— Има ли някой там? Я излизай бързо!

„Шонеси“. Майкъл Шонеси е писател окултист и мистик, убедил О’Шон, че има задгробен живот за онези, които са пестили ластици. Шонеси вярвал също, че Луната упражнява влияние над човешките действия и подстригването при пълно лунно затъмнение води до безплодие. Шон бил завладян от идеите на Шонеси и посветил голяма част от живота си на изучаване на свръхестествени явления, но така и не успял да осъществи мечтата си да се вмъкне в стая през ключалката.

Луната присъства неизменно в по-късните творби на О’Шон, който веднъж признал пред Джеймс Джойс, че за него върховното удоволствие било да си топне ръката в яйчен крем на лунна светлина.

Споменаването на факта, че Шонеси отказал аперитив, вероятно е свързано с известната вечеря на двамата мъже в Инесфрий, когато Шонеси започнал да обстрелва с грахови зърна, издухвани през сламка, дебела дама, която не споделяла възгледите му за балсамирането.

„Биксби“. Това е Иймън Биксби — политически фанатик, който проповядвал, че всички пороци на света може да се излекуват чрез говорене със стомаха. Той бил велик ученик на Сократ, но не бил съгласен с идеята на гръцкия философ за „добър живот“. Биксби смятал, че такъв е невъзможен, докато всички хора са с различно тегло.

„Парнел знаеше отговора“. О’Шон е имал предвид отговора „Никел“, а въпросът е: „Какво изнася най-много Боливия?“ Напълно разбираемо е, че никой не го е задал на Парнел. Веднъж обаче го помолили да каже кой е най-големият космат четирикрак бозайник, отървал се от изтребване. Той отговорил: „Пилето“, с което си навлякъл безброй критики.

„Лафърти“. Това е дерматологът, който се грижел за гъбичките по стъпалата на Джон Милингтън Синдж. Забележителен човек, който въртял страстна любов с Моли Блум, докато осъзнал, че тя е литературна героиня.

Лафърти много обичал да си прави майтапи с хората и веднъж намазал стелките на Синдж с овесена каша, подправена с яйца. В резултат на това Синдж придобил странна походка, а почитателите му започнали да имитират вдървената му стойка с надеждата, че това ще им помогне да пишат хубави пиеси като него. Оттук и стиховете: „… който преметна цяло едно поколение и го накара да учи самба“.

„Омир бил сляп“. В случая Омир олицетворява Томас Стърнс Елиът, когото О’Шон смятал за поет с „огромен взор, но почти без дъх“.

Двамата се запознали в Лондон на репетиция на пиесата „Убийство в катедралата“ (чието заглавие по онова време било „Крачета за един милион долара“). О’Шон убедил Елиът да си обръсне бакенбардите и да се откаже от идеята да стане танцьор на фламенко. След това двамата писатели съчинили манифест за целите на „новата поезия“, една от които била да се пишат по-малко стихотворения за зайци.

„Егнюс и друидите“. О’Шон бил повлиян от келтската митология и поемата му, започваща със „Заголи, загали бедрото дълго…“, разказва как боговете на древните ирландци превърнали двама влюбени в том от „Енциклопедия Британика“.

„Свободна промяна“. Това вероятно е свързано с желанието на О’Шон „да промени човешката раса“, която той смятал по принцип за онеправдана, особено жокеите. О’Шон определено бил песимист и смятал, че нищо добро не чака хората, докато отказват да свалят телесната си температура под 98,6 градуса по Фаренхайт, което му се струвало неразумно.

„Блейк“. О’Шон бил мистик и досущ като Блейк вярвал в невидими сили. Той окончателно се убедил в съществуването му, когато светкавица поразила брат му Бен, докато навлажнявал с език гърба на пощенска марка. Светкавицата не успяла да убие Бен, в което О’Шон видял ръката на Провидението, въпреки че минали седемнайсет години преди брат му да прибере отново езика в устата си.

„О’Хигинс“. Патрик О’Хигинс запознал О’Шон с Поли Флаърти, която станала госпожа О’Шон след десетгодишно ухажване, през което двамата не правели нищо друго, освен да се срещат тайно и да се задяват. Поли така и не осъзнала колко гениален бил нейният съпруг, и споделяла с приятелки, че той ще бъде запомнен не с поезията му, а с навика да надава неистов писък, преди да захапе ябълка.

„Главата на О’Лиъри“. Това е връх О’Лиъри, на който О’Шон направил предложение за женитба на Поли малко преди тя да се изтърколи по склона. О’Шон й отишъл на свиждане в болницата и спечелил сърцето й със стихотворението „Разлагащата се плът“.

„И се обаждай на мама“. На смъртния си одър Бриджит, майката на О’Шон, помолила сина си да се откаже от поезията и да стане продавач на прахосмукачки. О’Шон не могъл да обещае подобно нещо и страдал от угризения на съвестта до края на живота си. Все пак на международната конференция на поетите в Женева той пробутал на Уинстън Хю Одън и Уолъс Стивънс по една „Хувър“.

БогПиеса

Атина. Около 500 г. пр.Хр. Двамина гърци с объркан вид стоят в средата на обширен пуст амфитеатър. Слънцето залязва. Единият от тях е актьорът, а другият — писателят драматург. И двамата са умислени и смутени. Подходящо е да бъдат играни от добри актьори. Облечени като клоуни.

Актьорът: Нищо… Просто нищо…

Писателят: Какво?

Актьорът: Безсмислие, пустота.

Писателят: Край. Финал.

Актьорът: Разбира се. Какво обсъждаме ние? Обсъждаме края.

Писателят: Ние неизменно обсъждаме края.

Актьорът: Защото е безнадежден.

Писателят: Признавам, че е незадоволителен.

Актьорът: Незадоволителен? Дори не е правдоподобен. Когато пишеш пиеса, номерът е да започнеш от края. Изгради един добър здрав край и после пиши отзад напред.

Писателят: Опитвал съм. Получи се пиеса без начало.

Актьорът: Това е абсурдно.

Писателят: Абсурдно? Кое е абсурдно?

Актьорът: Всяка пиеса трябва да има начало, среда и край.

Писателят: Защо?

Актьорът: (с поверителен тон). Защото всичко в природата има начало, среда и край.

Писателят: А какво ще кажеш тогава за кръга?

Актьорът: (замислено). Добре… Кръгът няма начало, среда и край, но той, така или иначе, не представлява кой знае какво.

Писателят: Диабетес, мисли за края. Премиерата е след три дни.

Актьорът: Без мен. Не участвам в този предопределен провал. Имам определена репутация като актьор. Публиката очаква да ме види в по-подходяща постановка.

Писателят: Може ли да ти напомня, че ти си гладуващ безработен актьор и аз великодушно се съгласих да участваш в пиесата ми, за да ти помогна да се завърнеш на сцената.

Актьорът: Гладуващ — да… Безработен? Може би… Надяващ се на завръщане — вероятно… А пияница?

Писателят: Никога не съм казвал, че си пияница.

Актьорът: Да, но съм и пияница.

Писателят: (обзет от внезапно вдъхновение). А какво ще кажеш, ако персонажът ти изведнъж измъкне кинжал изпод тогата си и в изблик на отчаяние избоде очите си и ослепее безвъзвратно?

Актьорът: Аха. Голяма идея. Ял ли си нещо днес?

Писателят: Какво искаш да кажеш? Че не ти харесва?

Актьорът: Потискащо е. Само като види това, публиката ще…

Писателят: Ще повърне? Това ще означава, че съм я вкарал в шоково състояние, в оздравителен катарзис. Иска ми се поне веднъж да спечеля конкурса! И не толкова заради наградата — каса узо, — колкото заради честта си.

Актьорът: (изведнъж обзет от вдъхновение). Ами какво, ако царят изведнъж промени решението си? Това би било позитивна развръзка?

Писателят: Той никога не би го направил.

Актьорът: А ако царицата го убеди?

Писателят: Не ще го стори. Тя е кучка.

Актьорът: Но ако троянската армия се предаде…

Писателят: А, не. Ще се бият до смърт.

Актьорът: Не и ако Агамемнон се отвърне от обета си.

Писателят: Това не пасва на характера му.

Актьорът: Ами ако аз внезапно свърна от бойното поле и се разбунтувам?

Писателят: Не си такъв. Ти си страхливец, нищожество и роб с интелигентността на червей. Защо мислиш, че те наех?

Актьорът: Току-що ти подсказах шест възможни завършека!

Писателят: Всеки един по-нескопосан от другия.

Актьорът: Нескопосана е самата пиеса.

Писателят: В живота никой не постъпва така. Противоречи на човешката природа.

Актьорът: Какво значение има човешката природа? Блокирани сме от един безнадежден финал.

Писателят: Доколкото човек е рационално животно, като драматург аз не мога да позволя на някой персонаж да прави на сцената каквото и да било, което не би правил в реалния живот.

Актьорът: Да ти припомня ли, че ние въобще не съществуваме в реалния живот?

Писателят: Какво искаш да кажеш?

Актьорът: Даваш ли си сметка, че сме само герои в пиеса, която от този сезон се играе на сцената на един бродуейски театър? Не се сърди на мен, не съм я писал аз.

Писателят: Ние сме герои в пиеса, която е част от друга пиеса… пак моя пиеса, която скоро ще се играе. А те ни гледат.

Актьорът: Да. Това всъщност е във висша степен метафизично. Нали?

Писателят: Не само че е метафизично, но и е глупаво.

Актьорът: Ти би ли предпочел да си един от тях.

Писателят: (поглеждайки към публиката). Решително не. Виж ги само!

Актьорът: Тогава да караме нататък!

Писателят: (мърморейки). Те затова и са си платили.

Актьорът: Хепатитис, на теб говоря!

Писателят: Знам, проблемът е във финала.

Актьорът: Винаги е така.

Писателят: (обръщайки се рязко към публиката). А вие, добри хора, имате ли някакви предложения?

Актьорът: Не говори на публиката! Съжалявам, че я споменах.

Писателят: Не е ли странно? Ние сме двама древни гърци в Атина и се готвим да представим пиеса, която аз написах и в която играеш ти, а те са от Куинс или някое друго безобразно място от този род и в момента ни гледат в пиесата на някого другиго. Ами ако те на свой ред са действащи лица в някоя друга пиеса и някой гледа тях? Или пък ако нищо не съществува и всички ние населяваме нечий сън? Или пък, което е още по-лошо, съществува единствено дебелакът на третия ред?

Актьорът: Тъкмо така мисля и аз. Само си помисли какво би било, ако Вселената не е рационална и хората в нея не са предопределена даденост? Тогава ще можем да променяме финала, както си щем, а и въобще няма да се съобразяваме с установените правила. Следиш ли мисълта ми?

Писателят: Разбира се, че не. (Обръща се към публиката). Вие следите ли мисълта му? Имайте предвид, че е актьор и се храни в кръчмата „Сарди“.

Актьорът: Тогава персонажите не би трябвало да имат предопределени черти и би трябвало сами да избират характеристиките си. Аз не би трябвало да съм роб само защото ти си го определил. Бих могъл да избера да бъда супермен.

Писателят: Тогава вече няма пиеса.

Актьорът: Няма пиеса ли? Добре, отивам в „Сарди“.

Писателят: Диабетес, ти водиш нещата към хаос!

Актьорът: Свободата хаос ли е?

Писателят: Дали свободата е хаос? Хм… Това си е препъникамък. (Към публиката.) Свободата хаос ли е? Някой там да е завършил философия?

Момиче от залата: (откликва). Аз.

Писателят: Коя сте вие?

Момичето: Всъщност завърших колежа с философски профил.

Писателят: Може ли да дойдете тук?

Актьорът: Какво, по дяволите, правиш?

Момичето: Има ли значение, че колежът беше в Бруклин?

Писателят: В Бруклин ли? Няма значение, приемаме го спокойно.

Тя тръгва към сцената.

Актьорът: Направо съм бесен!

Писателят: Какво те мъчи?

Актьорът: Ние сме насред пиеса. А кое е това момиче?

Писателят: След пет минути започва Атинският театрален фестивал, а пиесата ми няма финал.

Актьорът: Е, и?

Писателят: Тук бяха повдигнати сериозни философски въпроси. Съществуваме ли? Те (Сочи публиката.) съществуват ли? Каква е същинската природа на човека?

Момичето: Здравейте. Аз съм Дорис Ливайн.

Писателят: Аз съм Хепатитис, а той е Диабетес. И сме древни гърци.

Дорис: Аз пък съм от Грейт Нек.

Актьорът: Свали я от сцената!

Писателят: (открито оглеждайки хубавелката от горе до долу). Ама тя е много секси!

Актьорът: Какво общо има това с цялата работа?

Дорис: Основният философски въпрос е: Ако едно дърво падне в гората и наблизо няма никой, който да чуе падането му, как узнаваме, че това е било съпроводено с трясък?

Актьорът: Че какво ни дреме? Нали сега сме на Четирийсет и пета улица.

Писателят: (към Дорис). Ще спиш ли с мен?

Актьорът: Остави я на мира!

Дорис: (към актьора). Гледайте си вашата работа!

Писателят: (обръщайки се към кулисите). Може ли тук да спуснем завесата? Само за пет минутки. (После към публиката.) Останете си по местата. Ще я оправя по бързата процедура.

Актьорът: Възмутително! Това е абсурд! (после към Дорис.) Имате ли си някого?

Дорис: Разбира се. (Обръща се към публиката.) Даяна, ела тук. Очертава се нещо интересно с двамина гърци. (Никакъв отговор.) Тя е малко притеснителна…

Актьорът: Имаме да играем пиеса. Ще съобщя за всичко това на автора.

Писателят: Аз съм авторът!

Актьорът: Имам предвид истинския автор.

Писателят: (дискретно на актьора). Диабетес, мисля, че ще ми излезе късметът с нея.

Актьорът: Как ще ти излезе „късметът“? Имаш предвид съвкупление пред всички тези хора, пред цялата публика?

Писателят: Ще спуснем завесите. Пък и публиката ще прояви разбиране, все пак част от тях също правят такива неща… Е, далеч не всички де.

Актьорът: Идиот! Та тя е еврейка! Ако забременее и роди дете, имаш ли представа, на какво ще прилича?

Писателят: Хайде, хайде, може би все пак ще можем да прикоткаме приятелката й. Даяна! Това е шансът ти да имаш вземане — даване с актьор! При това много известен!

Актьорът: (придвижва се към телефона в лявата страна на сцената и вдига слушалката). Дайте ми външна линия!

Дорис: Не искам да причинявам неприятности…

Писателят: Няма никакви неприятности. Просто ние тук като че ли загубихме допир с действителността.

Дорис: Та кой ли знае какво е действителността?

Писателят: Толкова си права, Дорис!

Дорис: (философски). Хората често си мислят, че схващат действителността, а всъщност тънат в заблуда.

Писателят: Изпитвам влечение към теб и мисля, че е действително.

Дорис: Сексът дали е нещо реално?

Писателят: Дори и да не е, той си е една от най-приятните заблуди, на които човек може да се отдаде. (Придърпва я, тя се дърпа.)

Дорис: Не. Не тук!

Писателят: Защо не?

Дорис: Не знам точно. Въпрос на принцип.

Писателят: Правила ли си го досега с художествен образ?

Дорис: За последно с един италианец, но не зная дали беше художествен образ.

Актьорът: (държи слушалката, а от отсрещната страна се чуват звуци от шумна веселба). Ало?

Женски глас от телефона: Да, тук е жилището на господин Алън.

Актьорът: Може ли да говоря с господин Алън?

Женският глас: Кой се обажда, моля?

Актьорът: Един от героите в пиесата му.

Жената: Една секунда. Господин Алън, на телефона ви търси някакъв герой от пиеса!

Актьорът: (към писателя и Дорис). Сега ще видите какво ще стане с вас, похотливи гълъбчета!

Гласът на Уди Алън: Да, моля?

Актьорът: Господин Алън?

Уди: Да.

Актьорът: Обажда се Диабетес.

Уди: Кой?

Актьорът: Диабетес. Един от художествените образи, сътворени от вас.

Уди: А, да… Спомням си — вие бяхте един зле обрисуван образ… Твърде едноизмерен.

Актьорът: Благодаря.

Уди: Хей, пиесата не се ли играе в момента?

Актьорът: Точно затова се обаждам. На сцената има някакво странно момиче, което не желае да напусне, а отгоре на всичко Хепатитис взе, че си падна по нея.

Уди: Как изглежда тя?

Актьорът: Хубавка е, но не пасва на драматичната ситуация.

Уди: Руса ли е?

Актьорът: Брюнетка, с дълга коса.

Уди: И с хубави крака?

Актьорът: Да.

Уди: С големи гърди?

Актьорът: Мда, доста.

Уди: Задръж я там. Сега ще дойда.

Актьорът: Тя е студентка по философия. Но не е способна да даде убедителни отговори на някои философски въпроси. Типичен продукт на кафенето в Бруклинския колеж.

Уди: Странно! Използвах подобен образ в „Изиграй го пак, Сам!“

Актьорът: Надявам се, че там си е била на място.

Уди: Дай ми я.

Актьорът: На телефона?

Уди: Разбира се.

Актьорът: (към Дорис). Той те вика на телефона.

Дорис: (шептейки). Виждала съм го във филмите. Отрежи го.

Актьорът: Но той е написал пиесата!

Дорис: Претенциозна е.

Актьорът: (в слушалката). Не желае да говори с вас. Казва, че пиесата е претенциозна.

Уди: О, Господи! Добре, обади ми се пак, за да ми кажеш как е свършила пиесата.

Актьорът: Разбрано. (Полага слушалката обратно на вилката и остава замислен над последните думи на автора.)

Дорис: А дали ще се намери роля за мен в пиесата ви?

Актьорът: Не разбирам. Актриса ли си, или си момиче, което играе ролята на актриса?

Дорис: Винаги съм искала да бъда актриса. Майка ми се надяваше, че ще стана медсестра. Татко пък искаше да се омъжа в отбрано общество.

Актьорът: А сега какво работиш?

Дорис: В една фирма за производство на фалшив китайски порцелан.

От кулисите на сцената се появява някакъв грък.

Трихомонис: Диабетес, Хепатитис, аз съм — Трихомонис. (Поздравяват се взаимно.) Тъкмо се връщам от един спор със Сократ в Акропола, където той доказа, че не съществувам, тъй че доста съм разстроен. Като оставим това настрана, плъзна мълвата, че се нуждаете от финал на пиесата си. Мисля, че мога да ви предложа нещо, което ще ви свърши работа.

Писателят: Наистина ли?

Трихомонис: Коя е тази?

Дорис: Дорис Ливайн.

Трихомонис: Да не си от Грейт Нек?

Дорис: Да.

Трихомонис: Познаваш ли Рапапорт?

Дорис: Майрън Рапапорт?

Трихомонис: (кима). Двамата с него работехме за Либералната партия.

Дорис: Какво съвпадение!

Трихомонис: А ти нямаше ли вземане — даване с Мейър Линдзи?

Дорис: Аз — имах, но той с мен — не.

Писателят: Какъв е най-сетне финалът, който предлагаш?

Трихомонис: Ти си по-хубава, отколкото си мислех.

Дорис: Наистина ли?

Трихомонис: Искам да те обладая още сега.

Дорис: Явно тази вечер ми върви. (Трихомонис я хваща страстно за ръката.) Моля те, аз съм девствена! Така ли трябваше да кажа?

Суфльорът, облечен в пуловер и с книга в ръка, наднича отстрани.

Суфльорът: „Моля те, та аз съм девствена!“ Точно така. (Отново се скрива.)

Писателят: И какъв е този проклет финал?

Трихомонис: А? А, да… (Провиква се.) Момчета! Неколцина гърци избутват на сцената някакво механично устройство.

Писателят: Какво е това, по дяволите?

Трихомонис: Краят на твоята пиеса.

Актьорът: Не разбирам.

Трихомонис: В тази машина, която в продължение на шест месеца проектирах в магазина на зет ми, лежи отговорът.

Писателят: Как така?

Трихомонис: На финала всичко изглежда черно, а злощастният роб Диабетес е в безнадеждно положение…

Актьорът: Е, и?

Трихомонис: Зевс, баща на боговете, слиза изотгоре и размахвайки мълниите си, донася спасение на благодарна, но не по-малко безпомощна група смъртни.

Дорис: Deus ex machina1.

Трихомонис: Хей, че името е много подходящо за това нещо!

Дорис: Баща ми работеше за Уестингхауз.

Писателят: Все още не схващам.

Трихомонис: Почакайте да го видите в действие. В него лети Зевс. С това изобретение ще направя състояние. Софокъл вече ми капарира за един брой. А Еврипид иска два.

Писателят: Но това променя смисъла на пиесата!

Трихомонис: Не говори, докато не си видял демонстрацията. Бурситис, влез в летящата сбруя!

Бурситис: Аз?

Трихомонис: Направи каквото ти казвам. Просто няма да повярваш!

Бурситис: Не обичам височините.

Трихомонис: Влез вътре! Побързай! Хайде! Само за една демонстрация!

Бурситис: (протестира). Искам да извикам моя агент!

Писателят: Значи, казваш, накрая идва Бог и оправя всичко?

Актьорът: Харесва ми! Има за какво да си дадат парите хората!

Дорис: Прав е. Точно като холивудските филми по Библията.

Писателят: (застава с лек драматизъм в средата на сцената). Но ако Бог оправя всичко, тогава човек не е отговорен за действията си!

Актьорът: А ти се чудиш защо не те канят на някои партита…

Дорис: Но без Бог Вселената е лишена от смисъл. Животът е лишен от смисъл. Ние сме лишени от смисъл. (Напрегната пауза.) Изведнъж ми се прищя някой да ме опъне.

Писателят: Сега пък аз не съм в настроение за задевки.

Дорис: Така ли? Някой от публиката няма ли да поеме грижата да свърши тази работа?

Актьорът: Стига вече! (Към публиката.) Тя не говори сериозно, добри хора.

Писателят: Потиснат съм.

Актьорът: Какво те тревожи?

Писателят: Не знам дали вярвам в Господ.

Дорис: (към публиката). Говоря много сериозно даже.

Актьорът: Ако няма Бог, кой тогава е създал Вселената?

Писателят: Още не съм сигурен.

Актьорът: Какво искаш да кажеш с това, че „още не си сигурен“? Кога ще го узнаеш?

Дорис: И какво? На никого ли не му стиска с мен да се натиска?

Един мъж: (от публиката). Аз ще се нагърбя да те задоволя, миличка, щом друг не смее.

Дорис: Ще го направите ли, сър?

Мъжът: (към залата). Какво ви става бе, хора? Да се назлъндисвате на толкова хубаво момиче! Няма ли тук яки мъжаги? Или до един сте копелета, евреи, педали или комунисти, а?

Иззад кулисите излиза Лоренцо Милър, облечен в съвременни дрехи.

Лоренцо: Ей, вие, я веднага сядайте на мястото си!

Мъжът: Добре, добре.

Писателят: Кой сте вие?

Лоренцо: Лоренцо Милър. Аз създадох всичко това. Аз съм писател.

Писателят: Какво по-точно искате да кажете?

Лоренцо: Аз написах: „Голямо множество хора от Бруклин, Куинс, Манхатън и Лонг Айланд се стекоха в «Голдън Тиътър», за да гледат една пиеса“. И ето ги всички тук.

Дорис: (сочи към публиката). Искате да кажете, че те също са художествено творение? (Лоренцо кима утвърдително) Нима нямат свободна воля?

Лоренцо: Те си мислят, че имат, но не е така. Изведнъж една жена от публиката се изправя гневно.

Жената от публиката: Аз не съм художествена измислица!

Лоренцо: Съжалявам, мадам, но сте точно такава!

Жената от публиката: Но аз имам син в Харвардския бизнес колеж!

Лоренцо: Да, защото аз създадох сина ви. Той е измислен. И освен това е хомосексуалист.

Мъжът: Ще ви покажа каква художествена измислица съм! Напускам тази зала и искам обратно парите си! Това е тъпа пиеса! Всъщност не е никаква пиеса. Когато отивам на театър, очаквам да видя нещо с повествование, с начало, среда и край, а не боклук като този. Лека нощ! (Напуска гневно залата.)

Лоренцо: (към публиката). Не е ли забележителен персонаж? Дадох му характеристики на гневливец. По-късно обладан от чувство за вина, той се самоубива. (Чува се трясък от револверен изстрел.) Хей, казах по-късно.

Мъжът: (връща се с димящ револвер). Съжалявам! Избързах ли?

Лоренцо: Махай се от тук!

Мъжът: Ще бъда в „Сарди“. (Излиза.)

Лоренцо: Как е името ви, сър? Откъде сте? Ах, каква находка е този персонаж! Трябва обаче да бъде облечен различно. По-късно тази жена ще напусне съпруга си заради него. Не е за вярване. (Посочва друг от публиката.) А погледнете пък този. След време той ще изнасили оназ жена.

Писателят: Ужасно е да си измислен художествен образ! Толкова сме ограничени в действията си!

Лоренцо: Зависи от художествените възможности на драматурга. За нещастие вие сте били създадени от Уди Алън. Помислете си само какво щеше да бъде, ако бяхте творения на Шекспир!

Писателят: Възразявам! Аз съм свободен човек и не се нуждая от някой си Господ да спасява пиесата ми.

Дорис: Искате да спечелите Атинския театрален фестивал, нали?

Писателят: (с драматичен тон). Да. Искам да стана безсмъртен. Не желая просто да умра и да бъда забравен. Искам произведенията ми да продължават да живеят много след като изгния в земята. Искам бъдещите поколения да знаят, че съм съществувал! Моля те, не ме оставяй да бъда незначителна точка, рееща се из вечността…

Дорис: Не ме интересува какво твърди този или онзи. Аз съм реална.

Лоренцо: Не бих казал.

Дорис: И все пак мисля, че съм реална. Или по-точно казано, чувствам го — получавам оргазъм.

Лоренцо: Така ли?

Дорис: Постоянно.

Лоренцо: Наистина ли?

Дорис: Много често.

Лоренцо: Нима?

Дорис: Е, поне през по-голямата част от времето.

Лоренцо: Не думай!

Дорис: Добре де, през половината време.

Лоренцо: Не.

Дорис: Така е! Обаче само с някои мъже…

Лоренцо: Трудно е за вярване.

Дорис: Е, не непременно чрез сношение. Обикновено чрез орален подход.

Лоренцо: Аха…

Дорис: Разбира се, и тогава се преструвам. Не искам да обидя никого.

Лоренцо: Имала ли си въобще някога оргазъм?

Дорис: Всъщност не.

Лоренцо: То е, защото никой от нас не е реален.

Писателят: Но ако не сме реални, значи не можем да умрем.

Лоренцо: Не. Не и докато драматургът не реши да ни убие.

Писателят: Защо би направил подобно нещо? Иззад кулисите се появява Бланш Дюбоа.

Бланш: Защото, сладурче, това се изисква от нещо, което самите автори наричат тяхна естетска чувствителност.

Всички обръщат погледи към нея.

Писателят: Коя сте вие?

Бланш: Бланш. Бланш Дюбоа. Преведено, името ми означава „бяла гора“. Не ставайте, моля ви. Аз просто минавам.

Дорис: Какво правите тук?

Бланш: Търся убежище. Да — в този стар театър… Без да искам, чух разговора ви. Бих ли могла да получа една кока-кола с малко бърбън в нея?

Актьорът: (появява се, без някой да си е дал сметка, че междувременно е бил изчезнал някъде). Вместо кока-кола един севънап ще свърши ли работа?

Писателят: Къде, по дяволите, беше?

Актьорът: В банята.

Писателят: По средата на пиесата?

Актьорът: Каква пиеса? (към Бланш.) Ще му обясните ли, че всички сме ограничени в действията си?

Бланш: Страхувам се, че е вярно. Твърде вярно и твърде призрачно. Ето защо аз се измъкнах от пиесата, в която се намирах. Избягах. Не че мистър Тенеси Уилямс не е голям автор, но, миличък, той ме бе запратил насред някакъв кошмар. Последното нещо, което си спомням, е, че ме отвлякоха двамина непознати, единият от които носеше тясно яке. Но след като се озовах извън жилището на Ковалски, се отскубнах и избягах. Трябва да вляза в друга пиеса, пиеса, в която Бог съществува… някъде, където най-сетне да намеря покой. Ето защо трябва да ме допуснете във вашата пиеса, в която, надявам се, Зевс, един млад и сияен Зевс, ще победи и ще триумфира със светкавиците си.

Трихомонис: (влиза). Готов съм за демонстрацията.

Бланш: Демонстрация? Колко хубаво!

Трихомонис: Готови ли сте всички? Това е финалът на пиесата. Всичко изглежда безнадеждно за роба. Останал е без всякакво упование в каквото и да било. Моли се. Давайте нататък!

Актьорът: О, Зевс всемогъщи! Ние сме едни объркани и безпомощни простосмъртни. Моля те, бъди милостив и промени живота ни! (Не се случва нищо.) Хей, Зевсе всевластний… О, върховний гръмовержеца!

Внезапно еква гръм, последван от ослепителна светкавица. По особено ефектен начин Зевс се спуска, мятайки величествено светкавици.

Бурситис: (в ролята на Зевс). Аз съм Зевс — Бог на боговете! Чудотворец и Създател на Вселената! Нося спасение за всички!

Дорис: Ех, ако Уестингхауз можеше да види това!

Трихомонис: Е, Хепатитис, какво е мнението ти?

Писателят: Харесва ми! По-хубаво е, отколкото очаквах. И драматично, и същевременно пищно. Ще спечеля фестивала! Вече се виждам като победител, толкова е духовно — религиозно! Виж, направо съм настръхнал, Дорис! (Сграбчва я.)

Дорис: Не сега.

Следва обща промяна на декора и на сценичното осветление.

Писателят: Трябва веднага да направя някои промени.

Трихомонис: Ще ти дам под наем моята машина за двайсет и шест и петдесет на час.

Писателят: (към Лоренцо). Би ли представил пиесата ми?

Лоренцо: Разбира се. Да започваме.

Всички излизат. Лоренцо гледа към публиката. Докато той говори, на сцената излиза гръцки хор и членовете му заемат места в дъното на амфитеатъра. В бели тоги, разбира се.

Лоренцо: Добър вечер и добре дошли на Атинския театрален фестивал! Ще присъствате на забележително представление — нова пиеса от Хепатитис от Родос, озаглавена „Робът“ (Аплодисменти.) В ролите: Диабетес като роба, Бурситис като Зевс, Бланш Дюбоа и Дорис Ливайн от Грейт Нек. (Аплодисменти.) Това представление е реализирано благодарение на помощта на ресторанта за агнешки специалитети „Грегъри“, който се намира точно срещу Партенона. Не се оглеждайте като Медуза със змии на главите си, когато търсите място за вечеря. Насочете се право към ресторант „Грегъри“. Напомням ви, че и Омир го е предпочитал, въпреки че е бил сляп.

Той излиза. Диабетес, който играе ролята на роба Фидипид, се появява заедно с друг гръцки роб, докато хорът подема песнопението си.

Хорът: Насам, о, гърци, за да чуете изпълнената и с мъдрост, и със страст история на Фидипид, влязла вовеки в съкровищницата на гръцките славни сказания!

Диабетес: Въпросът ми е — какво ще правим с толкова голям кон?

Приятел: Ама те искат да ни го дадат ей така, без пари, аванта.

Диабетес: И какво? На кого му е потрябвал? Просто един голям дървен кон… Какво, по дяволите, ще правиш с него? Дори не е и хубав. Чуй ме хубаво, Кратинус: като гръцки държавник никога нямам вяра в троянците. Не виждаш ли, че не познават отмора, нямат почивен ден?

Приятелят: Чу ли за циклопа? Бил получил инфекция на окото си.

Страничен глас: Фидипид! Къде ли се запиля този роб?

Диабетес: Идвам, господарю!

Господарят: (влиза). Фидипид, къде си? Има работа за вършене. Време е лозето да бъде обрано, колесницата ми се нуждае от поправка, трябва да се донесе вода от кладенеца, а ти се размотаваш!

Диабетес: Съвсем не, господарю, просто водех политически разговор.

Господарят: Роб да води разговор за политика? Ха, ха!

Хорът: Ха, ха… Няма що!

Диабетес: Съжалявам, господарю.

Господарят: Тръгвайте с новата юдейска робиня да изчистите къщата. Очаквам гости. После продължете с другите задачи.

Диабетес: Нова юдейка?

Господарят: Да, Дорис Ливайн.

Дорис: Викаш ли ме, господарю?

Господарят: Тръгвайте да чистите! И по-чевръсто!

Хорът: Злочестият Фидипид! Да е роб! И като всички роби едно стремление да има само!

Диабетес: Да бъда по-висок.

Хорът: Да бъдеш свободен.

Диабетес: Не желая да бъда свободен.

Хорът: Не ли?

Диабетес: Предпочитам да съм в това си положение. Така знам какво се очаква да върша. Грижат се за мен. Не ми се налага да правя какъвто и да е избор. Роден съм роб и ще си умра роб. Не страдам от съмнения по въпроса.

Хорът: Уви, уви…

Диабетес: Какво ли знаете вие, хористчета такива! (Той целува Дорис, тя се дърпа.)

Дорис: Недей!

Диабетес: Защо не? Дорис, сърцето ми е преизпълнено с любов не по-малко, отколкото вие, юдеите, сте пълни с поговорки. Имам нещо за теб.

Дорис: Няма да стане.

Диабетес: Защо не?

Дорис: Защото на теб ти харесва да бъдеш роб, а на мен ми е додеяло. Искам си свободата. Искам да пътувам, да пиша книги, да живея в Париж, а може би бих започнала да издавам женско списание.

Диабетес: Какъв е този въпрос със свободата? Та тя е опасна. Далеч по-безопасно е човек да си знае мястото. Не виждаш ли, мила: държавното управление минава от едни ръце в други, политическите водачи се взаимоубиват, градовете периодично се плячкосват, затворите са пълни, има глад, има войни. И кои са жертвите на всичко това? Ами свободните хора. А ние живеем в безопасност и сигурност, защото независимо кои са на власт, те се нуждаят от някого, който да върши черната работа.

Отново я сграбчва.

Дорис: Недей. Докато съм робиня, не бих могла да изпитам радост от секса.

Диабетес: Но поне можеш да се преструваш, нали?

Дорис: О, я стига!

Хорът: И ето че един ден орисниците се намесват.

На сцената се появяват орисниците — мъж и жена, облечени като американски туристи в пъстроцветни хавайски ризи. От врата на мъжа (Боб) виси фотоапарат.

Боб: Здравейте. Ние сме орисниците — Боб и Уенди Парки. Търсим някого, който да отнесе спешно послание на царя.

Диабетес: На царя?

Боб: С това би направил голяма услуга на човечеството.

Диабетес: Тъй ли?

Уенди: Да, но това е опасна мисия и дори и да си роб, имаш правото да кажеш „не“.

Диабетес: Не.

Боб: Но пък ако се съгласиш, ще получиш възможност да видиш двореца в цялото му великолепие.

Уенди: И наградата ще бъде свободата ти.

Диабетес: Свободата ми? Ами с удоволствие бих ви помогнал, но съм сложил нещо за печене в огнището.

Дорис: Нека аз се заема с тази мисия.

Боб: Твърде е опасно за жена.

Диабетес: Тя е много добър бегач на дълги разстояния.

Дорис: Фидипиде, как може да отказваш подобно нещо?

Диабетес: Когато човек е страхливец, животът му е по-лек.

Уенди: Ние те умоляваме.

Боб: От това зависи съдбата на човечеството.

Уенди: Ние сме готови да разширим обсега на наградата: свобода за теб, а и за онзи, когото избереш.

Боб: Плюс комплект от шестнайсет сребърни подноса за ордьоври.

Дорис: Фидипиде, това е нашият шанс!

Хорът: Не се колебай, мижитурка такава!

Диабетес: Опасна мисия, последвана от лична свобода? Просто ми се гади!

Уенди: (подава му един плик). Занеси това послание на царя.

Диабетес: Защо не го занесете вие?

Боб: Заминаваме за Ню Йорк след броени часове.

Дорис: Фидипиде, ти каза, че ме обичаш…

Диабетес: Така е.

Хорът: Хайде, Фидипиде, пиесата върви към безизходица!

Диабетес: Решения, решения… (Телефонът иззвънява, той отива и вдига слушалката.) Ало?

Гласът на Уди: Ще занесеш ли на царя проклетото послание? Всички искаме да се измъкнем от тази ситуация!

Диабетес: (затваря телефона). Ще го занеса. Но само защото Уди иска това.

Хорът: (пеейки). Бедният професор Хигинс!…

Диабетес: Това е от друго представление, идиоти!

Дорис: Късмет, Фидипиде!

Уенди: Наистина ти е необходим.

Диабетес: Какво искате да кажете?

Дорис: След като станем свободни, ще се любим и може би чак тогава ще успея да изпитам удоволствие.

Хепатитис: (появява се на сцената). А нещо за изпроводяк?

Актьорът: Не знам, ти си писателят.

Дорис: Тръгвай!

Диабетес: Тръгвам!

Хорът: И тъй Фидипид пое на път с важно послание за цар Едип.

Диабетес: Цар Едип?

Хорът: Да.

Диабетес: Чувал съм, че той живее с майка си. Сценични ефекти: вятър и светкавици съпровождат първите стъпки на роба по пътя му.

Хорът: През дълбоки планини и високи долини…

Диабетес: През дълбоки планини и високи долини? Откъде взехме този хор?

Хорът: Винаги подвластен на добрата или злата воля на фуриите…

Диабетес: Фуриите са на вечеря с парките в китайския квартал в ресторанта на дебелия Хонг.

Хепатитис: (влиза). Ресторантът на Сам Ву е по-добър.

Диабетес: Той винаги е претъпкан и няма места.

Хорът: Не и ако се обадиш първо на Ли. Той ще ви намери място, но трябва да сложите нещичко в ръката му.

Хепатитис излиза.

Диабетес: (гордо). До вчера бях презрян роб, който никога не бе напускал имението на господаря си. А днес нося послание до самия цар. Пред взора ми се е ширнал светът. Скоро ще бъда свободен човек. Изведнъж пред мен се отварят възможности безчет. И именно поради това изпитвам непреодолимо желание да повърна. Ох…

Вятър.

Хорът: Дните стават седмици, седмиците — месеци, а Фидипид продължава пътят си нелек…

Диабетес: Няма ли да изключите най-сетне този шибан вентилатор?

Хорът: О, Фидипид, простосмъртен клети…

Диабетес: Изтощен, болен и отчаян съм. Не бих могъл да продължа. Крайниците ми треперят. (Хорът тананика „Диксиленд“ мелодия в бавен вариант.) Около себе си виждам умиращи хора, война и несрета; богатият на традиции Юг срещу индустриалния Север. Президентът Линкълн изпраща юнионистката армия да унищожи плантациите, докато все още натоварени с бали памук кораби плават по течението на реката… (Влиза Хепатитис и се вглежда в него.) Боже, Боже, не мога да прекося леда. Ето ги и генералите Борегард и Робърт Е. Лий… (Забелязва втренчения в него Хепатитис.) Аз… отнесен съм, отнесен в пустошта.

Хепатитис го сграбчва за врата и го изтегля настрана.

Хепатитис: Ела тук! Какво, правиш, да те вземат мътните?

Диабетес: Къде е този дворец? Вървя вече толкова време! Каква е тази пиеса? Къде е проклетият дворец? В Бенсънхърст?

Хепатитис: Ти си вече в двореца и спри да съсипваш пиесата ми! Стража! Ела и въведи ред!

Влиза едър страж.

Стражът: Кой си ти?

Диабетес: Фидипид.

Стражът: Какво те води в двореца?

Диабетес: В двореца? В двореца ли съм?

Стражът: Да. Това е царският дворец. Най-прекрасната сграда в цяла Гърция — цялата от мрамор.

Диабетес: Нося послание за царя.

Стражът: А, да, той те очаква.

Диабетес: Гърлото ми е пресъхнало, а и не съм ял от сума време.

Стражът: Ще известя царя.

Диабетес: Не би ли могъл да се намери някой сандвич с печено телешко?

Стражът: Ще се върна и с царя, и със сандвича. Какъв го искаш?

Диабетес: Среден.

Стражът: (изважда бележник и записва). Един среден. Полага ти се и гарнитура.

Диабетес: Каква имате?

Стражът: За днес моркови или пържени картофи.

Диабетес: Нека бъдат пържени картофи.

Стражът: Кафе?

Диабетес: Ако обичате. И една бисквитка към него, ако може. И не забравяйте царя!

Стражът: Добре.

Минава семейство Парки, правейки снимки.

Боб: Как ти се вижда дворецът?

Диабетес: Харесва ми.

Боб: (подава фотоапарата на жена си). Снимай ни заедно.

Тя ги снима.

Диабетес: Мислех, че се връщате в Ню Йорк.

Уенди: Знаеш колко променлива е съдбата.

Боб: Не можеш да се уповаваш на нея, трябва само да я приемаш спокойно.

Диабетес: (навежда се и помирисва цветето в ревера на Боб). Какво хубаво цвете!

Изведнъж от цветето бликва струйка вода право в окото му; семейство Парки се разсмиват.

Боб: Извинявай. Но не можах да се сдържа. (Подава му длан и Диабетес я стиска. Разтърсва го ток от шегаджийски зумер.)

Диабетес: Аааа!

Семейство Парки се отдалечават, смеейки се.

Уенди: Той обича да си прави шегички с хората.

Диабетес: Вие знаехте, че ще ми изиграе тези номера.

Хорът: Той си е майтапчия.

Диабетес: Защо не ме предупредихте?

Хорът: Не обичаме да се намесваме.

Диабетес: Не обичате да се намесвате? Знаете ли, че неотдавна една жена е била пребита до смърт, а през това време шестнайсет души са стояли и гледали, без да се намесят?

Хорът: Четохме го в „Дейли Нюз“, а и го даваха по телевизията.

Диабетес: Ако някой бе имал смелостта да й се притече на помощ, може би днес тя щеше да е тук.

Една жена: (излиза на сцената със забит нож в гърдите й). Аз съм тук.

Диабетес: Е, все пак трябваше да пробутам тая история.

Жената: Както си четях вестник „Поуст“, шестима хулигани — наркомани — се нахвърлиха върху ми и ме проснаха на земята.

Хорът: Не са били шестима, а трима.

Жената: Няма значение, колко точно бяха. Имаха нож и искаха парите ми.

Диабетес: Трябваше да им ги дадете.

Жената: Така и направих. Но те продължиха да ме удрят.

Хорът: Това е то Ню Йорк. Даваш им парите си, а те продължават да те налагат!

Диабетес: Ню Йорк? Така е навсякъде. Веднъж вървяхме със Сократ в центъра на Атина, когато двама млади спартанци изскочиха иззад Акропола и поискаха всичките ни пари.

Жената: И какво стана?

Диабетес: Посредством проста логика Сократ им доказа, че злото произлиза от незнанието на истината.

Жената: И?

Диабетес: И те му разбиха носа.

Жената: Надявам се, че посланието, което носиш на царя, съдържа добри вести.

Диабетес: Най-искрено му го пожелавам.

Жената: Пожелай си го и на себе си.

Диабетес: Защо да го пожелая и на себе си? Какво искаш да кажеш?

Хорът: (насмешливо). Ха-ха-ха! Сценичното осветление става злокобно.

Диабетес: Осветлението се променя… Какво е това? Какво се случва, ако вестите са лоши?

Жената: В древността, когато вестоносец донасял добри вести на царя, той го възнаграждавал. Но ако били лоши…

Диабетес: Не, не ми казвай!

Жената: … тогава царят нареждал да умъртвят вестоносеца.

Диабетес: Ние в древността ли сме?

Жената: А ти как мислиш?

Диабетес: Разбирам. Хепатитис!

Жената: Ако все пак се случело царят да е в милозливо настроение, вестоносецът се разминавал само с отрязване на главата.

Диабетес: Милозливо отрязване на главата?

Хорът: Но ако вестите били твърде лоши…

Жената: Тогава опичали вестоносеца жив…

Хорът: На слаб огън.

Диабетес: Тъй като не си спомням да са ме пекли на слаб огън, не мога да зная дали ще ми хареса или не.

Хорът: Повярвай ни — няма да ти хареса.

Диабетес: Къде е Дорис Ливайн? Ах, ако ми падне в ръчичките тази юдейска робиня от Грейт Нек…

Жената: Тя не може да ти помогне, защото е далеч от тук.

Диабетес: Дорис! Къде си, по дяволите?

Дорис: (обажда се от залата). Какво искаш?

Диабетес: Какво правиш там?

Дорис: Пиесата ме отегчи.

Диабетес: Как така пиесата те била отегчила? Връщай се тук! Загазих заради теб!

Дорис: (качва се обратно на сцената). Съжалявам Фидипиде. Как можех да знам какво е ставало в древността? Учила съм само философия.

Диабетес: Ако вестите са лоши, ще умра!

Дорис: Чух какво каза жената.

Диабетес: Това ли е твоето схващане за свободата?

Дорис: Печелиш или губиш.

Диабетес: Печелиш или губиш? На това ли ви учат в бруклинския колеж?

Дорис: Хей, спри да се заяждаш с мен!

Диабетес: Ако вестите са лоши, свършено е с мен. Чакай малко! Вестите! Ей сега ще видя! (Бърка се, изважда плика, а от него — посланието. Чете.) Като най-добър поддържащ актьор победителят е… (Казва името на актьора в ролята на Хепатитис.)

Хепатитис: (внезапно се появява). С радост приемам тази награда и благодаря на Дейвид Мерик!…

Актьорът: Махни се! По погрешка съм извадил друго! (Изважда плика с вестите.)

Жената: Побързай! Царят идва!

Диабетес: Вижте дали носи сандвича ми.

Дорис: Побързай, Фидипиде!

Диабетес: (разтваря листа и чете). Вестта се състои от една-единствена дума!

Дорис: Да?

Диабетес: Откъде знаеш?

Дорис: Какво зная?

Диабетес: Това, че вестта гласи само „Да“.

Хорът: Дали е лошо туй или пък добро?

Диабетес: Това би трябвало да означава нещо утвърдително, а оттам и положително.

Дорис: Ами ако въпросът е бил: „Пипнала ли е царицата гонорея?“

Диабетес: И подобно предположение не е за отхвърляне.

Хорът: Негово величество царят! Фанфари, величествена поява на царя.

Диабетес: Ваше величество, има ли царицата гонорея?

Царят: Кой поръча този сандвич с телешко?

Диабетес: Аз, ваше величество. А това моркови ли са? Защото поисках пържени картофи.

Царят: Свършили сме пържените картофи.

Диабетес: Тогава задръжте си сандвича. Ще отида да потърся каквото ми трябва, оттатък улицата.

Хорът: Вест, вест! Той носи вест!

Царят: Жалък робе, нима имаш вест за мен?

Диабетес: Жалък царю, тоест… искам да кажа… всъщност да.

Царят: Добре.

Диабетес: Но кажете ми първо въпроса, на който отговаря това послание.

Царят: Първо вестта.

Диабетес: Не, първо въпроса.

Царят: Не, ти си пръв.

Диабетес: Не, вие.

Хорът: Нека Фидипид е пръв. Заповядай му, царю, по волята си царствена!

Царят: Вярно. Все пак аз съм царят. И така: какво гласи вестта?

Стражът изважда меча си.

Диабетес: Състои се само от една дума, ваше величество.

Царят: От една дума?

Диабетес: Странно, но факт.

Царят: Еднословен отговор на моя въпрос на въпросите, а именно: има ли Бог?

Диабетес: Това ли е въпросът?

Царят: Това е единственият въпрос.

Диабетес: (поглежда облекчено към Дорис). Тогава с гордост ви връчвам посланието. Отговорът е „Да“.

Царят: Да?

Диабетес: Да.

Хорът: Да.

Дорис: Да.

Диабетес: Твой ред е.

Жена: (говори с дефект — произнася „г“ вместо „д“). Га. (Диабетес й хвърля раздразнен поглед.)

Дорис: Нали е прекрасно?

Диабетес: (към царя). Зная, че сега вече мислите как да възнаградите верния си вестоносец. Ще ви улесня — връщането на свободата ни е повече от достатъчно. От друга страна, ако настоявате да проявите признателността си, мисля, че някой и друг скъпоценен камък ще свърши добра работа…

Царят: (замислено). Ако има Бог, това означава, че със сигурност ще бъда съден за греховете ми.

Диабетес: Моля?

Царят: Ще бъда съден за всичките ми грехове и престъпления. А те са много и ужасни. Обречен съм. Донесената вест ми предрича проклятие във вечността.

Диабетес: „Да“ ли казах? Всъщност исках да кажа „Не“.

Стражът: (взема плика и прочита посланието). Тук пише „Да“, ваше величество.

Царят: Това е възможно най-лошата вест.

Диабетес: (падайки на колене пред него). Царю, не нося никаква вина! Аз съм само един клет вестоносец, а не автор на вестта. Само я предавам. Така, както са предали и гонореята на нейно величество!

Царят: Ще бъдеш разчекнат между диви коне!

Диабетес: Знаех си, че ще проявите разбиране!

Дорис: Но той е само вестоносец. Не би трябвало да го разчекнете между диви коне. В такива случаи обикновено прибягвате до бавно изпичане на слаб огън.

Царят: Това би било твърде милостиво за този боклук!

Диабетес: Когато гадателят на времето предскаже дъжд, убивате ли го?

Царят: Да.

Диабетес: Разбирам. Значи си имам работа с шизофреник.

Царят: Задръжте го! Стражът изпълнява заповедта.

Диабетес: Чакайте, ваше величество, да кажа една дума в своя защита!

Царят: Да?

Диабетес: Това е само театрална пиеса.

Царят: Така казват всички. Дайте ми меч, че да се изкефя да го убия собственоръчно.

Дорис: Ох, не! Защо ли се забърках във всичко това?

Хорът: Не се тревожи, млада си; ще си намериш някого другиго.

Дорис: Което е право, право си е.

Царят: (вдига меча). Умри!

Диабетес: О, Зевсе, Бог на боговете, ела сред светкавици и гръм и ме спаси! (Всички се оглеждат. Не се случва нищо.) Ох, Зевсе! Ооо Зевсе!!!

Царят: А сега — умри!

Диабетес: Абе къде се е дянал тоя Зевс?

Хепатитис: (появява се на сцената и гледа нагоре). Ей, какво стана с машината! Давайте я долу!

Трихомонис: (влиза от другата страна). Заклещи се!

Диабетес: О, всемогъщи Зевсе!

Хорът: Участ обща е туй на мнозина!

Жената с ножа: Не мога да стоя и да гледам как го бъхтят и колят, както стана с мен наскоро!

Царят: Дръжте я!

Стражът я сграбчва, удря я и я промушва с кинжал.

Жената: Това ми е за втори път тази седмица! Копеле!

Диабетес: О, велики Зевсе, Господи, помогни ми! Светлинни и звукови ефекти. Зевс е спуснат тромаво и се полюшва по странен начин, докато не става ясно, че подемните въжета са го удушили. Всички гледат втрещено.

Трихомонис: Нещо не е наред с платформата! Блокирала е!

Хорът: Най-сетне дочакахме пришествието Господне!

Да, но Бог изглежда мъртъв.

Диабетес: Господи, Господи, добре ли си? Има ли лекар тук?

Доктор: (от публиката). Аз съм лекар.

Трихомонис: Машинката се прецака!

Хепатитис: Псст! Махни се! Разваляш пиесата!

Диабетес: Бог е мъртъв!

Лекарят: Има ли здравна осигуровка?

Трихомонис: Някой е натиснал погрешен лост.

Дорис: Вратът му е счупен.

Царят: (в стремеж да продължи пиесата). Е, вестоносецо, видя ли какво стори? (Вдига меча, но Диабетес го сграбчва.)

Диабетес: (продължава да го държи). Ще взема това.

Царят: Ама какво правиш, хей?

Диабетес: Ще ме убиваш, а? Дорис, ела тук!

Царят: Фидипиде, какви ги вършиш?

Стражът: Хепатитис, той съсипва финала!

Хорът: Що за приумица, Фидипиде? Царят трябва да те убие!

Диабетес: Кой го е казал? Къде е написано? Не, предпочитам аз да убия царя. (Опитва се да наръга царя, но мечът се оказва фалшив.)

Царят: Остави ме на мира… Този е луд… Спри! Гъдел ме е!

Лекарят: (проверява пулса на тялото на Бог). Мъртъв е. Най-добре е да го изнесем.

Хорът: Не искаме да имаме нищо общо с това. (Членовете му напускат сцената, отнасяйки Бог.)

Диабетес: Робът решава да бъде герой! (Мушка стража, но мечът си е все така фалшив.)

Стражът: Какво правиш, дявол да го вземе?

Дорис: Обичам те, Фидипиде! (Той я целува.) Моля те, сега не съм в настроение за това.

Хепатитис: Пиесата ми… Пиесата ми! (към хора.) Къде отивате?

Царят: Ще се обадя на агента си Сол Мишкин от „Уилям Морис“. Той знае какво да направи.

Хепатитис: Но това е много сериозна пиеса с послание! Ако се провали, посланието никога не ще стигне до хората.

Жената: Театърът е за развлечение. Една стара поговорка гласи: Ако искаш да изпратиш послание, обърни се към „Уестърн Юниън“.

Разносвач от „Уестърн Юниън“: (влиза с велосипед). Нося телеграма до публиката! В нея е посланието на пиесата. (Слиза от велосипеда и запява.) Честит рожден ден! Честит рожден ден!

Хепатитис: Нещо си се объркал.

Разносвачът: (зачита се в телеграмата). Извинявам се. А, ето я: „Бог е мъртъв. Точка. Оставени сте на собствената си воля“. Подписана е от Билярдна компания „Московиц“.

Диабетес: Разбира се, всичко е възможно. Сега аз съм героят.

Дорис: А аз съм сигурна, че ще получа оргазъм. Знам го.

Разносвачът: (продължава да чете). Дорис Ливайн може най-сетне да получи оргазъм. Точка. Ако желае това. Точка. (Той я сграбчва.)

Дорис: Спри!

Иззад кулисите излиза мъж с възгруба външност.

Стенли: Стела! Стела!

Хепатитис: Вече няма действителност! Абсолютно никаква!

На сцената връхлетява Граучо Маркс, гонейки Бланш. В публиката се изправя един мъж.

Мъжът: Щом като всичко е възможно, аз си отивам вкъщи, във Форест Хилс! Омръзна ми да работя на Уолстрийт. „Лонг Айланд Експресуей“ ме отвращава! (Награбва една жена от публиката, може и суфльорката. Разкъсва й блузата, запретва й полата.)

Хепатитис: Пиесата ми…

Персонажите напускат сцената, оставяйки сами автора и актьора — Хепатитис и Диабетес.

Хепатитис: Пиесата ми…

Диабетес: А иначе беше хубава пиеса. Единственото, от което се нуждаеше, беше финал.

Хепатитис: Но какъв е смисълът?

Диабетес: Никакъв. Просто никакъв…

Хепатитис: Какво?

Диабетес: Безсмислие. Празнота.

Хепатитис: Краят.

Диабетес: Разбира се. Какво обсъждаме? Обсъждаме края.

Хепатитис: Ние винаги обсъждаме края.

Диабетес: Защото е безнадежден.

Хепатитис: Признавам, че е незадоволителен.

Диабетес: Незадоволителен? Дори не е правдоподобен.

Светлините започват да изгасват.

Диабетес: Номерът е писането на една пиеса да започне от края. Стъпи на здрав и убедителен край и после пиши отзад напред.

Хепатитис: Опитах това. Получи се пиеса без начало.

Диабетес: Това е абсурдно.

Хепатитис: Абсурдно? Какво е абсурдно?

Тъмтта.

Ако импресионистите бяха зъболекариФантазия, изследваща промяната на темперамента