8. Матиас

Матиас знаеше, че дълго ще плаща за грешките, които е допуснал, вероятно ще плаща през следващия си живот дори, но винаги бе вярвал, че въпреки престъпленията и слабостите някъде дълбоко в него има ядро от почтеност, което нищо не може да разруши. Сега обаче си мислеше, че ако се наложи да прекара още един час в компанията на Алис ван Ек, като нищо ще я убие собственоръчно, за да си осигури поне мъничко тишина.

Ударът срещу къщата при езерото беше минал отлично, с прецизност, която заслужаваше възхищение. Само три дни след отвличането на Иней Роти беше дотичал с новината, че на Ейл Комеди се виждат светлинки, лодки се движат между острова и града в странни часове, а с тях често пътува млад сулиец. Бързо разбраха кой е — Адем Бажан, учител по музика в дома на Ван Ек през последните шест месеца. Явно го бяха наели, след като Вилан е напуснал дома си, но Вилан изобщо не се изненада, че баща му е наел професионален музикант да обучава Алис.

— Защо, бива ли я? — попита Йеспер.

Вилан се поколеба, после каза:

— Много се старае.

Лесно стигнаха до извода, че Ван Ек държи Иней на Ейл Комеди и Нина настоя да действат незабавно.

— Знаем, че не я е извел от града — каза тя. Страните й бяха поруменели за пръв път след битката с парем. — Явно я държи там, на острова.

Но Каз вече се бе втренчил в близката далечина с онзи особен поглед. Поклати глава и каза:

— Прекалено очевидно.

— Каз…

— Искаш ли да ти дам сто крюге?

— Срещу какво?

— Именно. Ван Ек ни улеснява. Мисли за нас като за мишоци. Само че той не е роден в Кацата, а ние не сме вчерашни наивници, готови да скочат на първото лъскаво нещо. Ван Ек иска да стигнем до извода, че Иней е на онзи остров. Може наистина да е там. Но той със сигурност ще ни чака добре въоръжен, вероятно и с няколко гришани на парем в добавка.

— Винаги удряй там, където мишокът не гледа — промърмори Вилан.

— Гезен да ни е на помощ — възкликна Йеспер. — Съвсем си се развалил, хлапе.

Каз тропна с вранския си бастун по каменния под на гробницата.

— Знаете ли какъв е проблемът на Ван Ек?

— Няма чест? — каза Матиас.

— Не става за родител? — предположи Нина.

— Започнал е да оплешивява? — обади се Йеспер.

— Не — рече Каз. — Има твърде много за губене. И лично пи подсказа какво да му откраднем.

Изправи се с усилие и им изложи плана си за похищението на Алис. Вместо да влязат в капана на Ван Ек в опит да освободят Иней, щяха да го принудят сам да им я върне, като я замени срещу бременната си жена. Не просто бременна, а в напреднала бременност. Оставаше да открият къде е Алис. Ван Ек не беше глупав. Каз смяташе, че е извел Алис от града отдавна, още когато ги беше прилъгал да сключат с него сделката за Ледения палат. Проучванията им бързо потвърдиха тази хипотеза. Ван Ек не би държал жена си в склад, фабрика или друга промишлена сграда, не я бяха открили и в хотелите, които той притежаваше, нито в семейната вила или в двете ферми край Елсмеер. Възможно беше да я е изпратил в някой чифлик или градска къща отвъд Истинското море, но Каз се съмняваше, че би подложил жената, носеща наследника му, на морско плаване с всички рискове, които съпътстват такъв преход.

— Ван Ек явно има недвижима собственост, която не е вписана на негово име — рече Каз накрая. — Да спестява от данъци и прочие.

Йеспер се намръщи.

— Да не си плащаш данъците не е ли… знам ли, богохулство? Мислех, че се кланя доземи на Гезен.

— Гезен и Керч не са едно и също нещо — каза Вилан.

За да научат повече за тези скрити имоти, се наложи да проникнат в кабинета на Корнелис Смеет, което от своя страна породи серия от измами. Цялата тази непочтеност дразнеше Матиас, но не можеше да се отрече, че се сдобиха с ценна информация. Благодарение на папките в кабинета на Смеет научиха за езерната къща, хубав имот на петнайсетина километра южно от града, лесен за отбрана, удобен за обитателите и вписан на името на Хендрикс.

„Винаги удряй там, където мишокът не гледа.“ Добра стратегия, това Матиас беше склонен да признае. Добра дори от военна гледна точка. Когато противникът има числено превъзходство, насочваш удара си другаде, някъде, където отбраната е слаба. Ван Ек очакваше от тях да измъкнат Иней и именно там беше съсредоточил силите си. А Каз допълнително го бе тласнал в тази посока, когато заръча на Матиас и Йеспер да подготвят голяма лодка на една от частните котвени стоянки в Пето пристанище, при това без да се крият особено, а тъкмо напротив. Точно по план, час преди полунощ Роти и Спехт бяха оставили Кювей на Черното було и — облечени с тежки плащове, които да крият лицата им, — бяха потеглили с голямата лодка, изнасяйки цяло представление — уж подвикват на приятелите си, които отплават от съседните котвени места. В действителност бяха крещели по сащисани туристи. Матиас можеше само да си представя реакцията на бедните чуждоземци и почудата им защо разни непознати им викат и махат от някаква лодка.

Каз беше разпределил Нина и Йеспер в една от двойките, които щяха да ударят езерната къща. Матиас искаше да възрази, но бързо осъзна, че решението на Каз не е лишено от здрав разум. Идеята беше да елиминират пазачите без много шум и преди да са вдигнали тревога. Военното обучение на Матиас и гришанските способности на Нина ги правеха най-подходящи за целта, затова беше разумно да ги разпределят в различни екипи. Талантите на Йеспер и Вилан бяха от по-шумните и те щяха да се включат само в краен случай. Освен това му беше ясно, че ако се лепне за Нина по време на мисии като някакво куче пазач, тя ще сложи ръце на тънкото си кръстче и ще демонстрира познанията си в областта на ругатните на няколко различни езика. И все пак той най-добре знаеше през какво е преминала Нина след Ледения палат. Беше му много трудно да я изпусне от поглед.

Подходиха откъм езерото и бързо елиминираха малкото пазачи по периметъра. Повечето вили покрай брега още бяха празни заради хладното време. Но в прозорците на Ван Ек — на Хендрикс, по-точно — грееха светлинки. Хендрикс беше моминската фамилия на майката на Вилан и имотът е бил собственост на семейството й много преди Ван Ек да влезе през вратата на вилата.

Не срещнаха никаква съпротива — един от пазачите даже дремеше на верандата. Матиас разбра, че е имало жертва, чак когато бройката на пазачите не излезе при преброяването, но не беше останало време да попита Нина и Йеспер какво е станало. Вързаха останалите пазачи, вкараха ги в мазето, после се качиха на втория етаж с маски от Комедия Брута на лицата. Спряха пред музикалната стая, където Алис седеше на пейката пред пианото. Смятаха, че вече ще е заспала, но тя още се мъчеше с някаква мелодия.

— Светци, каква е тази какофония? — прошепна Нина.

— Май „Спинкай, малка пчелице“ — каза Вилан иззад рогатата маска на Сивото дяволче. — Но не съм сигурен.

Когато влязоха в музикалната стая, териерът с копринена козина в краката на младата жена бе така добър да изръмжи, затова пък горката хубава и бременна Алис само вдигна поглед от нотите и попита:

— Пиеса ли ще има?

— Да, миличка — нежно рече Йеспер, — и ти си звездата на представлението.

Наметнаха я с топло палто, после я изведоха от къщата и я качиха на лодката. Момичето им съдействаше всячески, беше толкова послушно, че Нина чак се притесни.

— Може би до мозъка й не стига достатъчно кръв — прошепна тя на Матиас.

Матиас не знаеше как да обясни поведението на Алис. Помнеше как майка му оплескваше и най-елементарните задачи, докато беше бременна със сестричката му. Веднъж беше стигнала чак до мегдана на селото, без да осъзнае, че е обула ботушите си на обратно, левия на десния си крак и десния на левия.

Но на половината път до града, след като Нина върза ръцете й и развали хубавите й плитки с превръзката на очите, Алис май най-после започна да се ориентира в ситуацията. Взе да хленчи и току избърсваше нос с кадифения си ръкав. Хленченето прерасна в стонове и накъсано дишане, а когато я настаниха удобно в гробницата и дори намериха малка възглавница за краката й, се изроди в проточен вой.

— Искам у домааааааа — ревеше момичето. — Искам си кучето.

И оттогава не спря да реве. Накрая Каз вдигна ръце и всички излязоха навън да се отдалечат от сърцераздирателния вой.

— Всички бременни жени ли са такива? — изпъшка Нина.

Матиас се обърна да погледне през каменния вход.

— Само отвлечените.

— Не чувам собствените си мисли.

— Дали да не й махнем превръзката на очите? — предложи Вилан. — Ние ще си сложим маските.

Каз поклати глава.

— Така рискуваме да каже на Ван Ек къде се крием.

— Ще й стане нещо, ако продължава така — каза Матиас.

— В процес на удар сме — рече Каз. — Много неща има да се случат преди размяната утре. Или намерете начин да й затворите устата, или аз ще го направя.

— Тя е уплашено момиче… — възрази Вилан.

— Не съм молил за описание.

Но Вилан продължи:

— Каз, обещай ми, че няма да…

— Преди да довършиш това изречение, искам да си помислиш колко струва обещание от мен и какво си готов да платиш, за да го получиш.

— Не е виновна, че техните са я накарали да се омъжи за баща ми.

— Алис не е тук, защото е сгрешила в нещо. А защото е средство за натиск.

— Ама тя е само едно бременно момиче…

— Забременяването не е специален талант. Попитай всяко момиче в Кацата, което е изтеглило късата клечка.

— Иней не би искала…

Миг по-късно Каз беше избутал Вилан към стената на гробницата, а вранската глава на бастуна му го притискаше в гърлото.

— Кажи ми пак как да си върша работата — изсъска той. Вилан преглътна и отвори уста. — Хайде, кажи ми. А аз ще ти отрежа езика и ще го дам на първата улична котка, която намеря.

— Каз… — каза предпазливо Йеспер. Той не му обърна внимание.

Вилан стисна устни на упорита черта. Момчето наистина не знаеше кога да бие отбой. Матиас вече се чудеше дали да не се намеси, когато Каз го пусна.

— Някой да запуши устата на момичето, преди да съм се върнал — каза той и хлътна навътре в гробището.

Матиас завъртя очи към небето. Луди хора. До един имаха нужда от шест месеца в тренировъчен лагер, а вероятно и от един здрав пердах.

— По-добре не споменавай Иней — каза Йеспер, докато Вилан си подръпваше дрехите. — Ако ти се живее.

Вилан поклати глава.

— Но нали правим всичко това заради нея?

— Ми не. Всичко е заради „великия план“, не помниш ли? — каза Нина и изпръхтя. — Спасяването на Иней е само първата стъпка.

Върнаха се в гробницата. Тук, на светлината на фенера, Матиас се вгледа в Нина. Цветът на лицето й беше добър. Може би ударът й беше отвлякъл вниманието от другите неща. Оставаше да разбере защо беше убит човек по време на мисия, която не би трябвало да вземе жертви.

Алис вече не виеше. Седеше с ръце на големия си корем и хленчеше тихо. Направи несръчен опит да си махне превръзката, но Нина се беше справила добре с възлите. Матиас погледна към Кювей, който седеше на масата срещу нея. Шуанецът само сви рамене.

Нина седна до Алис.

— Искаш ли да… искаш ли чаша чай?

— С мед? — попита Алис.

— Ами… май имаме захар.

— Пия чая си с мед и лимон, иначе не го обичам.

Нина май бе готова да й каже къде точно може да си завре меда и лимона, затова Матиас побърза да се намеси:

— А шоколадова бисквита искаш ли?

— О, обожавам шоколад!

Нина присви очи.

— Не помня да съм ти давала разрешение да се разпореждаш с шоколадовите ми бисквити.

— За добра кауза е — каза Матиас и отиде да вземе кутията. Купил беше бисквитите с надежда да събуди апетита на Нина по времето, когато тя почти не се хранеше. — Пък и като гледам, кутията е почти пълна.

— Пазя си ги за по-нататък — изсумтя Нина. — И по-добре не ме ядосвай, когато иде реч за сладки неща.

Йеспер кимна.

— О, да, Нина е като дракон, който трупа сладкиши в пещерата си.

През цялото време Алис въртеше глава наляво-надясно в опит да следи разговора, без да вижда участниците в него.

— Май всички сте млади — каза тя. — Къде са родителите ви? — Вилан и Йеспер избухнаха в смях. — И защо това да е смешно?

— Не е — успокои я Нина. — Тези двамата просто са идиоти.

— Хей! — възмути се Йеспер. — Не ние ти крадем от запаса с бисквитки.

— Аз не допускам кого да е до запасите си с бисквитки — каза Нина с намигване.

— Определено — кимна навъсено Матиас.

Не знаеше дали да се радва, че Нина започва да се държи нормално, или да завижда, че друг е извикал усмивка на лицето й. Май ще е най-добре да си завре главата в кофа с вода, реши той. Държеше се като пълен мухльо.

— Е — каза Йеспер и преметна ръка през раменете на Алис. — Разкажи ми за доведения си син.

— Защо? — попита тя. — И него ли ще отвлечете?

Йеспер се изсмя.

— Едва ли. Чувам, че създавал само неприятности. От най-разнообразен вид.

Вилан скръсти ръце на гърдите си.

— Аз пък чувам, че е талантлив и неразбран.

Алис се намръщи.

— Неразбран? Аз го разбирам съвсем добре. Не е като да фъфли или нещо такова. Всъщност гласът му много прилича на твоя. — Йеспер се преви на две от смях, а Вилан се навъси още повече. — Иначе наистина е много талантлив. Учи музика в Беленд.

— Да де, ама какъв е по принцип? — попита Йеспер. — Да ти е споделял някакви тайни страхове? Лоши навици? Неподходящи флиртове?

Вилан бутна към Алис тенекиената кутия.

— Вземи си още една бисквитка.

— Вече изяде три! — възмути се Нина.

— Вилан винаги е бил много добър с моите птички. Липсват ми. Руфъс също. Искам у домааааа! — И пак се разрева.

Нина стовари глава върху масата да признае поражението си и каза:

— Браво бе. Тъкмо реших, че може и да млъкне за малко. Напразно жертвах бисквитите си.

— Абе, хора, вие никога ли не сте виждали бременна жена? — повиши глас Матиас. Отлично помнеше болежките и странните настроения на майка си, макар че поведението на Алис май нямаше нищо общо с бременността. Отпра ивица от окъсаното одеяло, захвърлено на купчина в ъгъла. — Дръж — каза той на Йеспер. — Намокри го добре да й направим студен компрес. — После клекна до Алис и каза: — Ще ти събуя обувките.

— Защо? — попита тя.

— Защото краката ти са отекли и един масаж ще те успокои.

— Леле, взе да става интересно — подхвърли Нина.

— Само не си вкарвай идеи в главата.

— Да беше казал по-рано — отвърна тя и размърда пръстите на краката си.

Матиас събу обувките на Алис и каза:

— Не си отвлечена. Просто ще останеш тук няколко часа. Утре следобед вече ще си у дома при птичките и кучето си. Знаеш, че няма да те нараним, нали?

— Не съм сигурна.

— Е, не ме виждаш заради превръзката, но аз съм най-едрият тук и ти обещавам, че никой няма да те нарани. — Каза го с пълното съзнание, че може и да не спази обещанието си. Защото бедната Алис получаваше масаж на краката и студен компрес на челото в дупка, пълна с някои от най-смъртоносните змии, които пълзяха по улиците на този трижди проклет град. — Много е важно — продължи той — да се успокоиш, за да не си навредиш сама на здравето. Как да те ободрим, какво обичаш да правиш?

— Ами… обичам да се разхождам по брега на езерото.

— Добре, може по-късно да се разходим. Друго какво?

— Обичам да си правя прически.

Матиас погледна многозначително към Нина.

Тя се намръщи, естествено.

— Защо реши, че мога да правя прически?

— Защото твоята коса винаги изглежда добре.

— Чакайте — вдигна ръце Йеспер. — Той сериозно ли ти направи комплимент? — Наведе се да погледне по-отблизо Матиас. — Откъде да знаем, че този не е самозванец?

— Добре де, може би някой ще й направи прическа. Някой, подчертавам.

— Нещо друго? — попита Матиас.

— Обичам да пея — каза Алис.

Вилан взе да клати трескаво глава, устните му оформиха серия от безмълвни „не“-та.

— Искате ли да ви попея? — попита обнадеждено Алис. — Бажан казва, че мога да изляза на сцена, толкова съм добра.

— Дали да не го оставим за по-късно? — предложи Йеспер.

Долната устничка на Алис се разлюля като чиния на ръба на маса миг преди да полети към пода.

— Пей — избълва Матиас. — Непременно ни попей.

И тогава започна истинският кошмар.

Не че Алис пееше фалшиво или имаше неприятен глас. Обаче не спираше. Никога. Пя, докато се хранеше, между хапките. Пя, докато я разхождаха между гробовете. Пя зад един храст, където отиде да се облекчи. А когато най-после се унесе, тананикаше насън.

— Може би това е бил планът на Ван Ек от самото начало — мрачно заяви Каз, когато всички излязоха отново от гробницата.

— Какво, да ни подлуди? — каза Нина. — Получава се.

Йеспер затвори очи и изпъшка.

— Дяволски план.

Каз извади джобния си часовник и го погледна.

— Нина и Матиас така или иначе трябва да тръгват. Малко по-рано от предвиденото, но като стигнете до позициите си, може да поспите няколко часа. — Трябваше да внимават с придвижването си от и до острова, затова беше решено да заемат позициите си сега, а не да чакат изгрева на слънцето. — Маските и наметалата ще ви чакат при кожухаря. Ще се ориентирате по златния язовец на табелката. Не се дегизирайте веднага, просто вземете костюмите и изчакайте да стигнете възможно най-близо до Капака, преди да ги раздадете. После ще поемете на юг. Не се задържайте на едно място и секунда повече от необходимото. Нека не привличаме излишно вниманието на бандите в Кацата. — Каз ги погледна поред. — Всички трябва да сте по местата си преди пладне. Вилан — на улицата. Матиас — на покрива на Емпориум Комедия. Йеспер ще е отсреща, на покрива на хотел „Амберс“. Нина, ти ще си в стая на третия етаж на същия хотел. Балконът на стаята гледа към моста Гоедмед. Всички трябва да имате пряк и свободен изглед към моста, ясно? Искам да следите с поглед Ван Ек от първата секунда. Той ще е намислил нещо и ние трябва да сме готови.

Нина стрелна скришом с поглед Йеспер, но каза само:

— Никакви оплаквачки.

— Никакви погребения — отвърнаха другите.

Нина тръгна към вързаната за брега гребна лодка. Каз и Вилан се прибраха в гробницата, Йеспер също тръгна натам, но Матиас му прегради пътя.

— Какво стана при езерната къща?

— В смисъл?

— Видях как те погледна Нина.

Йеспер се размърда неспокойно.

— Защо не попиташ нея?

— Защото Нина ще твърди, че е добре, докато не й стане толкова зле, че не е в състояние да изрече думите.

Йеспер отпусна ръце върху дръжките на револверите си.

— Ще кажа само, че е добре да внимаваш. Тя не е… съвсем на себе си.

— Това пък какво означава? Какво стана в къщата на Хендрикс?

— Натъкнахме се на малка пречка.

— Човек умря, Йеспер.

— Хора умират постоянно в Кетердам. Просто бъди нащрек. И бъди готов да й помогнеш при нужда.

С тези думи Йеспер влезе решително в гробницата, а Матиас изръмжа с раздразнение. Тръгна с бърза крачка да настигне Нина, като превърташе наум предупреждението на Йеспер, но не каза нищо, а само изчака Нина да се качи на борда и после тласна лодката в канала.

Беше дал остатъка от парем на Каз и това беше най-умната му постъпка, откакто се бяха върнали от Ледения палат. Не му беше лесно да стигне до това решение. Каз си оставаше загадка, Матиас така и не успяваше да прецени колко плътен е мракът в него, нито коя граница не би прекрачил, ако изобщо имаше такава. Но него Нина не беше в състояние да го манипулира и когато се вмъкна в леглото му след удара в Облачния, Матиас разбра, че е взел правилното решение. Защото Дйел му беше свидетел, че самият той би й дал всичко, което поиска, ако така ще продължи да го целува.

В онази нощ го беше събудила по средата на сън, който го преследваше безмилостно след Ледения палат. Уж се скиташе в студа, заслепен от бръснещия сняг и заслушан в далечния вой на вълците, а после се събуди до Нина, цялата топла и мека. Сети се какво му беше казала на кораба, докато още беше в хватката на парем. „Можеш ли изобщо да мислиш самостоятелно? За теб аз съм само поредната кауза. Първо следваше слепешката Ярл Брум, сега правиш същото с мен. Не ти искам тъпите клетви.“

Едва ли е говорела сериозно, но въпреки това не можеше да забрави думите й. Преди, като дрюскеле, Матиас беше следвал една изкривена кауза. Сега разбираше това. Но поне бе имал ясен път пред себе си, нация, която да защитава. Знаел бе какво представлява и какво светът очаква от него. Сега не беше сигурен в нищо, освен в Дйел и в клетвата, която беше дал на Нина. „Създаден съм да те пазя. Единствено смъртта ще отмени тази моя клетва.“ Наистина ли бе заменил една кауза с друга? Дали не търсеше убежище в чувствата си към Нина, защото го е страх да погледне бъдещето в очите и да си избере път?

Насочи мислите си към гребането. Съдбата им нямаше да се реши тази нощ, а имаха да свършат куп неща преди зазоряване. А и каналите нощем му харесваха, обичаше ритъма на греблата, отраженията на уличните лампи във водната повърхност, тишината, усещането, че минаваш незабелязан през спящия свят, светлинка тук-там в прозорците, мисълта, че някой се е измъкнал от лапите на съня да дръпне завесите или да хвърли поглед навън. Стремяха се да ограничат максимално придвижването си до града денем и именно чрез нощните разходки по каналите Матиас бе опознал Кетердам. Една нощ бе зърнал жена през прозореца. Облечена бе с красива рокля, седеше пред тоалетката си и сваляше фибите от сложната си прическа. А после някакъв мъж, съпругът й вероятно, се приближи и започна да й помага, а тя се обърна да го погледне и се усмихна. Онзи миг причини на Матиас болка, която той не успяваше да назове. Той беше войник. Нина — също. Такива мирни семейни сцени не им бяха писани. Знаеше го, но въпреки това завиждаше на онази двойка за спокойствието, уютния дом и уюта помежду им.

Знаеше, че прекалява, че твърде често й задава този въпрос, но когато слязоха от лодката близо до Източната дъга, го направи отново:

— Как си?

— Супер — отвърна разсеяно тя, заета да нагласява воала си. Облечена беше с лъскавата синя рокля на Изгубената невяста, същият костюм, който носеше през онази паметна нощ, когато се бе появила заедно с другарчетата си от Утайките в неговата затворническа килия. — Кажи ми, дрюскеле, идвал ли си преди в тази част на Кацата?

— Рядко ми се отваряше възможност за туристически обиколки, докато бях в Адската порта — отвърна Матиас. — А и не бих дошъл точно тук.

— Че как иначе. Толкова много забавляващи се хора като нищо биха ти докарали припадък.

— Нина — каза тихо Матиас, докато вървяха към кожухаря. Не искаше да я притиска, но трябваше да знае. — За удара срещу Смеет ти използва перука и козметика, вместо да се прекроиш. Защо?

Тя вдигна рамене.

— Беше по-лесно и по-бързо.

Матиас мълчеше и се чудеше дали да не я притисне още или да бие отбой.

Минаха покрай една сиренарница и Нина въздъхна.

— Как е възможно да мина покрай витрина, пълна с пити кашкавал и сирене, и да не почувствам нищо? Направо не мога да се позная. — Замълча, после добави: — Опитах да се прекроя. Нещо не е наред. Променило се е. Успях само да махна тъмните кръгове под очите си, и то с цената на огромно усилие.

— Никога не си била талантлива шивачка.

— Дръж се прилично, фйерданецо.

— Нина!

— Този път беше различно. Не просто предизвикателство към способностите ми. Беше… болезнено. Не знам как да го обясня.

— Ами онова с налагането на волята? — попита Матиас. — Дето го направи в Ледения палат, когато беше на парем?

— Едва ли ще мога да го повторя.

— Опитвала ли си?

— Не точно.

— Пробвай с мен.

— Матиас, имаме работа.

— Пробвай.

— Нямам намерение да ти бърникам в главата, без да имам представа какво може да стане.

— Нина…

— Оф, добре — каза тя с раздразнение. — Ела тук.

Бяха близо до Източната дъга и навалицата ставаше по-гъста. Нина го дръпна в една уличка между две сгради. Вдигна неговата маска и своето було, после хвана внимателно лицето му в шепи. Прокара бавно пръсти през косата му. Побиха го силни тръпки и концентрацията му отиде по дяволите. Имаше чувството, че Нина го докосва навсякъде.

Тя го погледна в очите.

— Е?

— Нищо не усещам — каза той. Гласът му прозвуча твърде дрезгаво. Срамота.

Нина вдигна вежда.

— Съвсем нищо?

— А ти какво се опита да ми внушиш?

— Да ме целунеш.

— Това е тъпо.

— Защо да е тъпо?

— Защото аз винаги искам да те целувам — призна той.

— Тогава защо никога не го правиш?

— Нина, ти преживя нещо ужасно.

— Така е. И знаеш ли какво ще ми помогне? Целувки, много. Не сме оставали насаме след „Феролинд“.

— Когато едва не умря — каза Матиас.

Все някой трябваше да помни колко сериозно беше положението тогава.

— Предпочитам да помня само хубавите моменти. Например как ми държеше косата, докато повръщах във ведрото.

— Стига си ме разсмивала.

— Защо, смехът ти ми харесва.

— Нина, сега не му е времето да флиртуваш.

— Трябва да разклатя някак самообладанието ти, иначе само ме защитаваш и ме питаш как съм.

— Лошо ли е, че се тревожа?

— Не, но е лошо да се държиш с мен, сякаш всеки миг ще се разпадна. Не съм толкова крехка.

Свали маската върху лицето му, не особено нежно впрочем, нагласи своя воал и тръгна с бърза крачка към булеварда. Пресече го на път към един дюкян със златен язовец над вратата.

Матиас вървеше след нея. Знаеше, че е казал каквото не трябва, обаче нямаше представа какво друго да каже. Отвориха вратата и се чу звън на камбанка.

— Защо изобщо е отворено по това време? — измърмори той. — Кой ще си купува палто посред нощ?

— Туристите.

И действително в магазинчето имаше клиенти, които разглеждаха кожите. Нина и Матиас спряха пред тезгяха.

— Идваме да вземем една поръчка — каза Нина на очилатия продавач.

— На кое име?

— Джудит Коенен.

— А! — възкликна продавачът, докато плъзгаше пръст по страницата на един голям тефтер. — Златен рис и черна мечка, платени предварително. Минутка само. — Изчезна в задната стаичка и след малко се върна с два големи пакета, увити в кафява хартия и стегнати с канап. — Ще ви трябва ли помощ да ги отнесете до…

— Не, благодаря — каза Матиас и с лекота вдигна пакетите. Хората в този град трябваше по-често да излизат на чист въздух и да си правят разходки.

— Но може да завали. Нека поне…

— Не, благодаря — изръмжа Матиас и продавачът отстъпи крачка назад.

— Не му обръщайте внимание — каза Нина. — Не си е доспал. Благодаря ви за помощта.

Продавачът се усмихна едва-едва и двамата тръгнаха към вратата на магазина.

— Изобщо не те бива в това, да знаеш — каза Нина, когато излязоха на улицата и продължиха към Източната дъга.

— В кое, в лъжите и измамите?

— В любезността.

Матиас се замисли.

— Не исках да бъда груб.

— Просто остави на мен да говоря с хората.

— Нина!

— Повече няма да споменаваме имена, докато не приключим с работата.

Ядосана му беше. Матиас го долавяше ясно в гласа й, но не мислеше, че е заради грубостта му към продавача. Спряха само колкото Матиас да смени маската си на Лудия с един от многото костюми на Господин Ален, сгънати в пакетите от кожухарницата. Матиас нямаше представа дали продавачът е знаел какво има под опаковката от кафява хартия, дали костюмите са изработени в кожухарницата, или „Златният язовец“ е само явка, нещо като междинна станция. Каз имаше безброй тайнствени контакти из целия град и само той знаеше на какъв принцип функционират.

Матиас намери достатъчно голям червен плащ, нагласи на лицето си лъскавата маска в червено и бяло, после Нина му връчи кесия със сребърни монети.

Матиас претегли в шепа кесията и монетите издрънчаха весело.

— Не са истински, нали?

— Не са, естествено. Но никой никога не знае дали монетите са истински. Точно затова е толкова смешно. Да се упражним.

— Моля?

— Мамо, тате, платете наема! — каза напевно Нина.

Матиас я зяпна.

— Ти да нямаш температура?

Нина повдигна воала си, така че Матиас да влезе отблизо в съприкосновение с погледа й.

— Това е от Комедия Брута. Когато Господин Ален излиза на сцената, публиката крещи…

— Мамо, тате, платете наема — довърши Матиас.

— Именно. А после ти казваш „Не мога, скъпа, похарчих заема“ и хвърляш шепа монети на тълпата.

— Защо?

— По същата причина, поради която всички съскат на Лудия и хвърлят цветя на Кралица Скарабей. Въпрос на традиция. Туристите невинаги са наясно, за разлика от местните. Затова, ако тази нощ някой ти извика „Мамо, тате, платете наема“…

— Не мога, скъпа, похарчих заема — пропя намусено Матиас и хвърли шепа монети във въздуха.

— Покажи малко ентусиазъм де — настоя Нина. — Трябва да е смешно.

— Аз пък се чувствам глупаво.

— Не е лошо от време на време да се чувстваш глупаво, фйерданецо.

— Казваш го, защото самата ти нямаш никакво чувство за срам.

За негова изненада, вместо да му отвърне подобаващо с някоя остра реплика, Нина се умълча и не каза нито дума, докато не заеха първата си позиция за тази нощ, смесвайки се с уличните музиканти и артисти пред една игрална зала на Капака, само на няколко врати от Облачния клуб. И тогава сякаш някой й натисна копчето.

— Хайде всички, заповядайте в „Аления кинжал“! — развика се тя. — Вие там, господине. Изглеждате ми твърде слаб, само кожа и кости. Какво ще кажете за малко безплатна храна и бокал с вино? Ами вие, госпожице, види ми се, че знаете как да си доставите удоволствие…

Нина примамваше туристите към себе си, сякаш само за това е родена, предлагаше им безплатна храна и вино и раздаваше костюми и рекламни брошури. Когато един от биячите на игралната зала излезе да види какви ги вършат, двамата продължиха нататък в югозападна посока. Нина не спираше да хвали стоката си и раздаваше наляво и надясно двестата костюма и маски, които Каз беше осигурил. Когато хората я питаха за какво става въпрос, тя обясняваше, че е рекламна кампания за нова игрална зала на име „Аления кинжал“.

Точно както беше предсказала тя, от време на време някой виждаше костюма на Матиас и надаваше вик:

— Мамо, тате, платете наема!

И той отговаряше послушно и ентусиазирано, доколкото му позволяваха силите. А дори туристите да намираха изпълнението му за недодялано, нито един не си направи труда да го отбележи на глас, вероятно заради дъжда сребърни монети, който грабваше вниманието им.

Докато стигнат до Западната дъга, от костюмите не беше останал и помен, а слънцето вече изгряваше. Матиас зърна ярка светлинка на покрива на хотел „Амберс“ — Йеспер им сигнализираше с огледалце.

Матиас изпрати Нина до стаята на третия етаж, резервирана за Джудит Коенен. Балконът наистина предлагаше отличен изглед към моста Гоедмед и широкия канал на Западната дъга, обточен от две страни с хотели и къщи на насладите.

— Какво означава името? — попита той. — Моста на Гоедмед?

— Моста на добрата съпруга.

— Защо му викат така?

Нина се облегна на вратата и каза:

— Според легендата, една жена научила, че съпругът й се е влюбил в момиче от Западната дъга и смята да я напусне. Не искала да живее без него, затова дошла тук и се хвърлила от моста.

— Заради мъж с толкова малко чест?

— А ти никога ли не би се изкушил? При гледката на толкова плът, която Западната дъга предлага?

— А ти би ли се хвърлила от мост заради мъж, който се е изкушил от гледката?

— Не бих се хвърлила от мост дори заради царя на Равка.

— Ужасна история — каза Матиас.

— Не е история, а легенда. Едва ли се е случило. Но така става, когато мъже дават имена на мостовете.

— Опитай се да поспиш — каза той. — Като стане време, ще те събудя.

— Не съм уморена и няма нужда някой да ми казва как да си върша работата.

— Ядосана си.

— Или да ми казва как се чувствам. Отивай на поста си, Матиас. Откровено казано, и твоят блясък е взел да потъмнява.

Гласът й беше студен, гърбът — изправен като дъска. Споменът за съня го застигна изведнъж, така силно, че Матиас усети ноктите на вятъра и снега, който хапеше бузите му с ледени пориви. От толкова време крещеше името на Нина, че гърлото му беше пресъхнало. Непременно трябваше да я предупреди, да й каже да внимава. Да я попита какво не е наред.

— Никакви оплаквачки — тихо каза той.

— Никакви погребения — отвърна тя, без да откъсва поглед от моста.

Матиас си тръгна мълчаливо, слезе по стълбите и пресече канала по широкото платно на моста Гоедмед. Погледна нагоре към балкона на третия етаж, но не видя Нина. Добре. Щом той не я виждаше от моста, значи и Ван Ек нямаше да я види. Слезе по няколко каменни стъпала до кей, където цветар привързваше баржата си под розовия прилив на утринната светлина. Матиас размени няколко думи с цветаря, докато той подреждаше лалетата и нарцисите — повод да огледа двата бряга на канала, където, току над нивото на водата, Вилан беше надраскал знаци с тебешир. Готови бяха.

Тръгна към Емпориум Комедия и пое нагоре по стълбището на голямата сграда, заобиколен от маски, воали и лъскави наметала. Всеки етаж имаше различна тема и предлагаше фантазии от всякакъв вид. Матиас с ужас видя една стойка с костюми на дрюскеле. Но пък мястото беше идеално да се слееш с тълпата.

Качи се без бавене на покрива и даде знак на Йеспер със своето огледалце. Вече всички бяха на позиции. Малко преди пладне Вилан щеше да слезе на улицата и да чака в едно кафене до канала, което винаги беше пълно с шумна тълпа улични изпълнители — музиканти, мимове, жонгльори, — надпреварващи се за парите на туристите. В момента хлапето лежеше на хълбок до каменния парапет на покрива и дремеше. Пушката на Матиас, увита в намаслен плат, лежеше до Вилан, заедно с цял арсенал от ракети за фойерверки с къси фитили.

Матиас облегна гръб на парапета и затвори очи. Унасяше се, после се будеше и се унасяше пак. Беше свикнал да издържа дълго с малко сън — още от времето си като дрюскеле. Като му дойдеше времето, щеше да се събуди. Сега обаче крачеше по леда и вятърът виеше в ушите му. Дори равкийците имаха дума за този вятър — „грузебуря“, брутален, смъртоносен. Идваше от север, буря, която помита всичко по пътя си. Войници умираха на крачка от палатките си, изгубили ориентация в пълната белота, а биковете им за помощ потъваха нечути в зверския студ. Нина беше някъде там. Матиас го знаеше, но не можеше да стигне до нея. Крещеше името й отново и отново, усещаше как краката му изтръпват в ботушите, как студът се вмъква през дрехите му. Напрягаше слух да я чуе, но чуваше единствено воя на бурята и — някъде в далечината — вой на вълци. Нина щеше да умре на леда. Щеше да умре сама и той щеше да е виновен.

Събуди се с тих вик. Слънцето грееше високо в небето. Вилан се беше навел над него и го разтърсваше.

— Време е да ставаш.

Матиас кимна и се надигна, разкърши рамене и вдиша топлия въздух на Кетердам. Чуждият топъл въздух.

— Добре ли си? — попита предпазливо Вилан, но не изчака за отговор. Явно сърдитият поглед на Матиас му е бил достатъчен. — Да, да, супер си — каза хлапето и хукна към стълбището.

Матиас погледна евтиния часовник, който Каз му беше дал. Наближаваше дванайсет камбани. Дано Нина беше поспала, и то без кошмари като неговите. Улови слънчев лъч с огледалцето си и го насочи към нейния балкон. Отдъхна си, когато отсреща му отвърнаха със същото. Даде сигнал и на Йеспер, после се наведе над ниския зидан парапет и зачака.

Знаеше, че Каз е избрал Западната дъга заради анонимните й тълпи. Жителите й едва сега започваха да се будят след снощните забавления. Слуги пазаруваха на едро за бордеите и приемаха доставки от вино и плодове за поредната дива нощ. Току-що пристигнали туристи се разхождаха покрай канала и сочеха красивите табелки на къщите за наслади, някои прочути с доброто си обслужване, други с лошата си слава. Матиас виждаше от мястото си кичестата роза от ковано желязо, боядисана в бяло и сребърно. Къщата на бялата роза. Нина беше работила там близо година. Никога не я беше разпитвал за това. Нямаше право. Тя беше останала в града, за да помогне на него, и как си е заработвала прехраната, не беше негова работа. И въпреки това го преследваха образи. Представяше си я в къщата на насладите, пищните й форми разголени, зелените й очи притворени, светли венчелистчета оплетени в тъмните къдрици на косата й. Понякога, късно вечер, си представяше как тя го вика с жест да се приближи, а понякога викаше друг мъж в мрака. Лежеше буден и се чудеше кое ще го подлуди първо — ревността или желанието. Откъсна очи от табелката на Бялата роза, извади далекоглед от джоба си, разгъна го и съзнателно насочи вниманието си към други сгради по Западната дъга.

Оставаха броени минути до пладне, когато най-после видя Каз да идва от запад. Тъмните му дрехи изпъкваха сред шарената тълпа, бастунът му се движеше в такт с неравномерните му стъпки. Хората се разстъпваха несъзнателно пред него, навярно доловили онази особена целенасоченост, която го тласкаше напред. Поведението им подсети Матиас за селяните, които правеха знак против уроки да се предпазят от лошите духове. Алис ван Ек се клатушкаше до Каз. Превръзката на очите й я нямаше, а през далекогледа Матиас видя, че устните й се движат. „Сладки Дйел, още ли пее?“ Ако се съдеше по киселата физиономия на Каз, тази вероятност не беше за пренебрегване.

Матиас насочи далекогледа си към другия край на моста и видя Ван Ек. Търговецът вървеше бавно и с изправен гръб като да беше глътнал бастун, а ръцете си държеше плътно до тялото, сякаш се боеше, че пропитият от грехове въздух на Кацата може да изцапа костюма му.

Каз беше категоричен — щяха да елиминират Ван Ек само в краен случай. Не им трябваше да убиват член на Съвета на търговците, особено посред бял ден и пред множество свидетели.

— Така няма ли да е по-чисто? — попитал бе Йеспер. — Инфаркт? Мозъчна треска?

— Ако е мъртъв, няма да страда — отвърнал бе Каз и с това се приключи. Демджинът не търпеше да спорят с него.

Ван Ек беше заобиколен от стражи в червено-златната фамилна ливрея. Стражите се оглеждаха постоянно, въртяха глави, нащрек за опасности. Ако се съдеше по издутините на туниките им, до един бяха въоръжени. На крачка след тях, обградено от трима високи и едри стражи, вървеше дребно и слабо човече с качулка на главата.

„Иней.“

Матиас остана изненадан от облекчението, което го заля изведнъж. Познаваше сулийската девойка отскоро, но куражът й беше достоен за уважение. За възхищение дори. Неведнъж беше спасявала живота им, излагайки своя на риск. Матиас бе подлагал на съмнение много от решенията си, но не и това — да измъкнат Иней от лапите на Ван Ек беше наложително и правилно. Искаше му се само девойката да прекрати странните си отношения с Каз Брекер. Заслужаваше нещо повече. В същия ред на мисли може би и Нина заслужаваше някой по-добър от Матиас.

Двете групи стигнаха едновременно до моста. Каз и Алис продължиха напред. Ван Ек даде знак на тримата, които охраняваха Иней.

Матиас вдигна поглед. От отсрещния покрив огледалцето на Йеспер святкаше трескаво. Матиас огледа отново района около моста, но не видя нищо, което да обясни паниката на Йеспер. Взираше се през далекогледа, насочил го към лабиринта от улички, които се спускаха към моста от двете страни на Дъгата. Пътят за изход изглеждаше съвсем чист. Но когато погледна на изток зад Ван Ек, сърцето му се качи в гърлото. Тук-там по улиците се виждаха лилави петна, групи от хора на път към Дъгата. „Градската стража.“ Съвпадение ли беше, или дело на Ван Ек? Той едва ли би искал властите да разберат какви ги върши, нали така? Дали фйерданите нямаха нещо общо? Ами ако стражата идваше да арестува и Каз, и Ван Ек?

Матиас присветна два пъти с огледалцето към Нина. От мястото си тя нямаше как да види навреме стражите. И отново усети ледения бич на вятъра, чу се да я вика напразно с прегракнал глас, усети как див страх мачка на топка сърцето му. „Всичко ще бъде наред с Нина — каза си той. — Тя е боец.“ Но думите на Йеспер кънтяха в главата му. „Внимавай. Тя не е на себе си.“ Оставаше му да се надява, че Каз е готов. Че Нина е по-силна, отколкото изглежда. Че планът им ще издържи, че Йеспер ще уцели мишената, че изчисленията на Вилан са точни. Защото неприятностите чукаха на вратата.

Матиас посегна към пушката си.

Загрузка...